Изходящ полет

18.

— „Изходящ полет“ — повтори Кенто и сбърчи чело към черното пространство, клатейки глава отрицателно. — М-не, никога не съм чувал това име.

— Нито пък аз — добави Марис. — И казваш, че този Кав и Стратис са ги причаквали там, за да ги ликвидират?

— Кав и някой си — поправи я Кардас. — Според Траун името Стратис е само псевдоним.

— Хубаво де. Кав и господин Някой — нетърпеливо каза Кенто. — И защо ще ги унищожават?

Кардас сви рамене:

— Стратис извади от ръкава си хиляди аргументи, колко опасни били джедаите и как сега са намислили да завземат цялата Вселена и да подчинят всичко живо да играе по тяхната свирка. Но това най-вероятно е пълна измишльотина.

— А може би не — каза Кенто. — Напоследък доста хора започват да си задават някои въпроси за поведението на джедаите.

— Най-малкото със сигурност дават здраво рамо на настоящата администрация на Корускант — добави Марис. — И всеки, на когото му хрумне да търси истински реформи в управлението на Републиката, ще трябва първо да убеди джедаите да застанат на негова страна.

— Или пък да ги избие — допълни Кенто.

Марис усети, че я побиват тръпки:

— Никога не съм си представяла, че нещата може да стигнат до там.

— Ами Стратис със сигурност не спомена нищо за евентуални преговори с тях — каза Кардас. — А какво ще кажеш за крайцерите им? Чувал ли си нещо за тях досега?

— М-да, представляват най-новичкият подарък на „Рендили СтарДрайв“ за всички вманиачени на военна тематика — каза Кенто. — Шестстотин метра на дължина, с доста тежки щитове и цял куп турболазерни оръдия последен писък на техниката. Повечето от оръдията са наблъскани в четири батарейни сфери, разположени по средата на корпуса по такъв начин, че да могат да обхващат внушителен огневи периметър. Обикновено екипажът на един такъв крайцер върви някъде към шестнайсет хиляди души, но има достатъчно място, за да се превозва поне две-трихилядна войска. Чух, че Корпоративният сектор си ги пазарува на едро като сувенирчета на трансландски фестивал. Пък и някои от световете в Ядрото гледат да не изостанат по-назад…

— А от Корускант досега купували ли са? — запита Марис.

Кенто сви рамене.

— Доста се приказва напоследък, че Републиката най-после възнамерява да си спретне своя собствена войска и истинска бойна флота. Но това се говори от години вече, а в крайна сметка все не се случва на практика.

— Значи при експедиция от шест крайцера говорим за екипаж от порядъка на стотина хиляди души на борда на „Изходящ полет“? — поинтересува се Кардас.

— Вероятно няма да са повече от половината на тази бройка — поправи го Кенто. — Голяма част от стандартните дейности по поддръжката биха се дублирали при подобно скачване. Освен това, ако планираш толкова продължителна колониална експедиция, най-вероятно ще оставиш малко място за дишане на екипажа.

— Но все пак това са страшно много хора, които да изтребиш, само и само да премахнеш от пътя си няколко джедаи! — отбеляза Марис.

— Не се притеснявай, сигурен съм, че твоят доблестен командир Траун няма да се хване на тази въдица — погнусен каза Кенто.

— Ама дори и Траун да не тръгне да им помага, Стратис все пак разполага с цял-целеничък линкор на Търговската федерация — припомни им Кардас. — Това е ужасно голяма огнева мощ, пък и да не забравяме, че може отнякъде да им идват и допълнителни подкрепления.

— Тогава какво да правим? — запита Марис.

— Ние няма да правим нищо — твърдо каза Кенто. — Не е наша работа да бдим над безопасността на този „Изходящ полет“.

— Ама и не можем просто така да си останем тук бездейни — възрази Марис.

— Така е. Можем просто да се разбягаме като попарени ястроприлепи — натърти Кенто. — И ми се струва, че тъкмо сега би бил идеалният момент да го направим.

— Обаче…

— Марис — прекъсна я Кенто с вдигната ръка, — това не е наш проблем. Чуваш ли? Не е наш проблем! Ако джедаите са тръгнали да хвърчат надалеч в Неопознатите райони, си е напълно тяхна грижа да си решат как ще се защитават. Нашата грижа в момента е да видим как можем да се измъкнем от тук. Разбира се, при положение че ти самата можеш да се простиш с цялото благородство и почтеност, с които е пропито това място.

— Това не беше честно! — възрази Марис. Очите й въобще не трепнаха, въпреки че по бузите й се появи лека руменина.

— Все едно — Кенто се обърна към Кардас: — Тези дни май ти му се явяваш нещо като довереник, малкият. Мислиш ли, че ще можеш да го придумаш да си вземем онази вагаарска плячка, която брат му постави под катинар? — с тези думи той посочи назад с палец към Марис: — Или трябва пак да карам Марис?

— Рак… — понечи Марис.

— Струва ми се, че тук не става въпрос за придумване — бързо отговори Кардас. Напрежението между Кенто и Марис отново започваше да преминава в червената зона. — Дори и да иска, той не може да ни го даде, докато брат му и адмирал Аралани заедно не решат да позволят това.

— Тогава как можем да домъкнем Аралани обратно тук? — поинтересува се Марис.

— Няма да ни се наложи — мрачно каза Кардас, поглеждайки хронометъра си. — Всъщност точно в този момент Траун най-вероятно я посреща в базата си.

— Великолепно! — възкликна Кенто и лицето му се разведри. — Значи да ходим да ни изслушат, да си вземем товара и да си плюем на петите!

— Няма да е толкова просто — каза Кардас. — Тя идва тук, за да види дали Траун не трябва да бъде освободен от длъжност.

В каютата за момент настъпи тишина.

— Моля?! — първа се обади Марис. — Та той е добър командващ! Освен това е и добър мъж!

— И откога тези две неща имат голямо значение? — измърмори Кенто. — Уфф! А тя вече категорично заяви, че не желае да ни предоставя вагаарската плячка. Лоша работа.

— Не можеш ли за една минута да забравиш за твоята плячка? — сопна му се Марис. — Тук става въпрос за кариерата и дори за живота на Траун!

— Не, не мога да забравя за плячката — тросна й се Кенто. — В случай че си позабравила, скъпа моя, ние вече закъсняваме с цели два и половина месеца да доставим на Дриксо нейните кожи и огнени камъни. А когато се появим пред нея, единственият аргумент, който би я накарал да пощади живота ни след такъв гаф, би бил, ако добавим нещо сносно, с което да утолим гнева й.

Марис се навъси.

— Знам — промърмори тя.

— Тогава какво да правим? — обади се Кардас.

— Онова, което ти ще направиш сега, е по някакъв начин да я мотивираш да ни върне плячката — каза Кенто. — И недей да ме питаш как — добави, когато Кардас отвори уста. — Моли се, подмазвай се, подкупвай, каквото и да се сетиш там.

— Ти си единственият, който може да го направи — допълни Марис сериозно. — Всеки път, когато Рак или аз си покажем носа извън каютата, моментално ни се лепва някакъв ескорт.

Кардас въздъхна дълбоко:

— Ще направя каквото мога.

— И не забравяй, че разполагаме само с ограничен прозорец от време — предупреди го Кенто. — В момента в лицето на Траун имаме поне половин съюзник. Ако го разжалват и го разкарат от тук, няма да разполагаме и с този лукс.

За един кратък миг Кардас се запита как биха реагирали Кенто и Марис, ако им разкажеше как Траун публично е обвинил и тримата в шпионаж. Ала разсъди, че няма смисъл да ги тревожи повече, отколкото досега.

— Ще направя каквото мога — отново каза той и се изправи на крака. — Ще се видим по-късно.

Той излезе от каютата им и се запъти надолу по коридора. Церемонията по приема на адмирал Аралани вероятно бе приключила, но двамата с Траун сигурно все още бяха заедно. Може би вече разговаряха за обвиненията на Трасс. Аралани нямаше вид на някого, който би губил прекалено много време за церемониалности. Затова Кардас намисли да остави съобщение за Траун при някой от близките му офицери, че би искал да поговори с него при първа възможност.

— Значи наистина са ви предоставили свободен достъп до базата?

Кардас извърна глава назад. Към него се приближаваше Трасс. Изражението на лицето му с нищо не издаваше какви мисли преминават зад този червен поглед.

— Синдик Миттрассафис — поздрави го Кардас, мъчейки се да събере мислите си колкото може по-бързо. — Простете изненадата ми. Предполагах, че сигурно сега сте на срещата между брат ви и адмирал Аралани.

Трасс леко наклони глава встрани.

— Последвайте ме, моля — той се обърна и закрачи надолу по коридора. С учестен пулс, който чувстваше чак в гърлото си, Кардас го последва.

Трасс го поведе към горното ниво на базата, където се помещаваха каютите на Траун и на висшите офицери. По пътя подминаха няколко матроси, но нито един от тях не удостои синдик Миттрассафис и спътника му с нещо повече от любопитен поглед. Накрая се озоваха пред една врата, изписана с някакви символи на чеунх, които Кардас не успя да разчете.

— Тук вътре — каза Трасс, отваряйки вратата и приканвайки го да влезе пръв. Кардас си пое дълбоко въздух и после прекрачи през прага покрай него.

Озова се в някаква малка конферентна зала, в която имаше пет-шест оборудвани с компютри стола, подредени в кръг около един общ централен холограмен образ. В далечната страна на ъгъла се бе настанила адмирал Аралани в своята блестяща бяла униформа.

— Седнете, Кардас — покани го тя на чеунх, докато Миттрассафис прекрачваше прага на помещението.

— Благодаря ви, адмирале — прие поканата Кардас на същия език и зае един от столовете в противоположния край на кръга. — Добре дошли!

Тя кимна в отговор и продължи да разглежда лицето му, докато Трасс премина от другия край на кръга и се настани на стола вдясно от нея.

— Владеенето ви на чеунх се е подобрило — отбеляза тя. — Моите поздравления.

— Благодаря — отново каза Кардас. — Езикът ви е извънредно приятен за слушане. Но никога няма да мога да го говоря както чисите.

— Така е — съгласи се Аралани. — Разбирам, че сте придружавали командир Миттраунуруодо на последната му военна авантюра. Разкажете ни какво точно се случи.

Кардас изгледа Трасс, после отново насочи погледа си към адмирала.

— Простете неуместността на думите ми, но не би ли следвало да попитате лично командир Миттраунуруодо, вместо да вземате информация от мен?

— Ще го попитаме — увери го с мрачен глас Аралани. — Но в момента се обръщаме към вас. Опишете как премина този последен акт на агресия от негова страна.

Кардас си пое дълбоко дъх.

— Преди всичко това не беше точно акт на агресия — той внимателно подбираше всяка дума. — По-скоро беше експедиция, целяща да разузнае предназначението на няколко бойни линкора, които ваши съгледвачи бяха забелязали в тези райони по-рано.

— Кораби, които изобщо е нямало да бъдат забелязани, ако Миттраунуруодо не е бил предварително решен да предприеме необмислени военни действия — отбеляза Аралани.

Близо до нея Трасс се размърда в стола си:

— Всъщност мандатът на завоевателната флота наистина включва наблюдаване и изследване на районите, с които граничи Чиското господство — вметна той.

— Наблюдаване и изследване — натърти адмирал Аралани, — но не и безогледни и безпричинни бойни действия — тя вдигна едната си вежда. — Или ще отречете факта, че тук са били предприети бойни действия и е имало пострадали от страна на чиската завоевателна флота?

Кардас сбърчи чело. Траун не му бе споменавал нищо за пострадали чиси.

— Не знаех, че са били изгубени каквито и да е чиски матроси — смотолеви той.

— „Вихрушка“ изобщо не се е завърнал от битката — обясни Аралани.

— Аа, да — каза Кардас. Сега вече му бе по-лесно да диша. Разбира се, че липсващият кръстосвач се намираше все още на бойното поле, задържайки „Мрачна мъст“ намясто с помощта на вагаарския гравитационен проектор. Ала очевидно тази информация не трябваше да стане достояние на Аралани. — Но все още държа на становището си, че командир Миттраунуруодо проведе тази битка единствено като акт на защита.

— Значи непознатият враг е отправил първия изстрел?

— Невинаги знакът за агресия се изразява в оръжейни изстрели — уклончиво отговори Кардас и отново изпита чувството, че се разхожда по тясна дъска над цяла яма с гундарки. — Линкорите на Търговската федерация пуснаха срещу нас огромна сила дроиди изтребители. Чел съм описания на битки, където са се използвали такива оръжия, и мога да ви гарантирам, че ако командир Миттраунуруодо не беше предприел мерки да ги неутрализира, неговата флота за много кратко време щеше да бъде напълно унищожена.

— Възможно е — каза Аралани. — Това ще можем да го преценим, когато ни разведете из мястото на сражението.

Кардас почувства как устата му внезапно изсъхна.

— Из мястото на…?

— Възразявате ли? — настоя Аралани.

— Ами като за начало аз лично си нямам ни най-малка представа, къде е това място — Кардас се опитваше да спечели малко време, за да обмисли по-добре отговора си. Ако станеше така и адмирал Аралани завареше „Мрачна мъст“ все още да си виси на онова място…

— Местоположението няма да е проблем — увери го Аралани и му показа един тънък цилиндър, който бе хванала с две ръце. — Тук имам запис от навигационните маневри на „Брулещ ястреб“ от последните два месеца.

Кардас потисна една гримаса, която напираше на лицето му. Страхотно!

— Добре — каза накрая. — Но не трябва ли първо да информираме за това командир Миттраунуруодо?

— Ще тръгнем незабавно именно защото не искам командир Миттраунуруодо да знае за този оглед — каза Аралани. — Преди малко го изпратих на разузнавателна обиколка в близките системи и ще имаме предостатъчно време, за да отидем до мястото на битката и да се върнем обратно — при тези думи в очите й проблесна пламъче. — И едва тогава ще го попитаме за неговата версия относно развоя на тази битка.

— Готови за цел номер едно — каза Кбаот и дълбокият му глас прозвуча напрегнато, отразен в ниския таван на батарейната сфера. — Огън… сега! — с тези думи ръцете му пробягаха с почти магическа сръчност по контролните уреди.

Миг по-късно светлинките на индикаторите проблеснаха и турболазерните батареи на крайцер К–1 избълваха масивен бластерен залп.

Застанал на прага на херметическите врати, Оби Уан се присегна със Силата. От другата страна на крайцера той почувства как Лорана Джинзлър също произвежда своя изстрел, докато в противоположния край на „Изходящ полет“ учителят Манинг и двамата му джедаи дуряни направиха същото на крайцер К–4.

— Ухаа! — възкликна Анакин близо до него. — Това е… натегнато!

— Така е — съгласи се Оби Уан и изгледа Кбаот изпод вежди. Това беше вече третото джедайско сливане на съзнанията за деня, което провеждаше той, и напрежението от тази техника не можеше да не му се отразява. Дори и да беше така обаче, Оби Уан не успяваше да го усети на лицето или в излъчването на джедая.

Винаги досега той бе предполагал, че прекомерното самочувствие и непоклатимата самонадеяност на Кбаот са или някаква поза, или надменно преувеличение на действителните му способности. Сега обаче за първи път започна да се пита дали човекът наистина не бе толкова могъщ в Силата, колкото претендираше.

— Първи наблюдателен пост докладва: всички тестови залпове попаднаха право в целта! — съобщи един глас от таблото на предавателя.

— Страховито добре — промърмори Анакин.

— Доста добре, искаш да кажеш — поправи го Оби Уан. — Долавяш ли някои от заповедите на учителя Кбаот? Или самото сливане на съзнанията?

— Не знам — каза Анакин и Оби Уан успя да долови как момчето се мъчи да се съсредоточи.

— Готови за цел номер две — обяви Кбаот.

— Наблюдателният пост е готов.

— Огън… сега! — заповяда Кбаот.

Светлинките на индикаторите отново премигаха.

— Цел номер две е поразена — съобщи наблюдателният пост. — Един летец.

— Какво значи „летец“? — поинтересува се Анакин.

— Означава, че един от залповете е пропуснал целта — поясни Оби Уан и свъси вежди. В последния изстрел имаше нещо по-особено, нещо труднообяснимо, което той някак си не успяваше да напипа. Отново се присегна към Силата, като този път се съсредоточи не към центъра на сливането на съзнанията, а по-скоро към неговата периферия, и се опита да го проследи.

— Готови за цел номер три — междувременно заповяда Кбаот. — Огън… сега!

И този път, когато индикаторите проблеснаха за пореден път, Оби Уан го забеляза. Кбаот бе определил шест цели за това упражнение. Оби Уан си наложи да изчака, докато и шестте не бяха покосени една по една с абсолютно същата безупречна прецизност, както и първите две.

Наблюдателният пост предаде последния си доклад и с едно остро разтърсване на глава Кбаот прекъсна сливането на съзнанията. В продължение на няколко минути той остана на мястото си, премигвайки продължително, докато последните нишки от връзката между него и другите джедаи напълно се разсея. След това си пое дълбоко дъх, изпусна една дълга въздишка и се обърна към Оби Уан и Анакин:

— Е, какво мислите, млади Скайуокър?

— Доста натегнато — отговори Анакин. — Никога не съм виждал нещо подобно досега! Кога мога да пробвам и аз?

— Не може, докато не приключиш с обучението си — каза Кбаот. — Това не е техника, с която могат да си играят ученици.

— Но аз ще се справя — настоя Анакин. — Аз съм вече доста могъщ в Силата! Можете да попитате Оби Уан…

— Едва когато станеш джедай — твърдо каза Кбаот. На челото му се появи малка бръчка и той се обърна към Оби Уан: — Вие също имате въпрос, учителю Кеноби?

— Стига да можете да ми отделите минутка — Оби Уан се стараеше да поддържа гласа си небрежен. — Анакин, ще можеш ли да прескочиш до втори реактор и да провериш дали вече са готови да им помогнем с онзи пакет спирачни лостове?

— Добре — каза Анакин и за кратко сбърчи чело, докато напускаше стаята.

— Е? — каза Кбаот и думата му прозвуча като предизвикателство.

— По ваше нареждане двамата ученици на К–4 преди малко се намираха в батарейната сфера заедно с учителя Манинг, нали така?

— Да, аз наредих — каза Кбаот с равен глас. — Има ли някакъв проблем в това?

— Вие току-що казахте на Анакин, че тази техника е далеч отвъд способностите на един ученик.

Кбаот се усмихна стегнато.

— Успокойте се, учителю Кеноби. Разбира се, че те не участваха действително в сливането на съзнанията.

— Тогава защо изобщо се намираха там?

— По същата причина, поради която и вашият ученик се намираше тук — отвърна Кбаот и в гласа му се прокрадна нотка на нетърпение. — За да могат да придобият представа, от какво се състои техниката сливане на съзнанията.

— И каква представа биха могли да придобият? Та те едва са започнали своето обучение. Много трудно биха могли да усетят и да научат нещо повече, отколкото би разбрал и обикновеният страничен наблюдател, който не притежава джедайски умения.

— И пак, това представлява ли проблем? — отново попита Кбаот.

Оби Уан си пое внимателно дъх.

— Проблем е, ако съблазънта на подобни техники за напреднали ги примами да избързат в развитието си с прекалено голямо нетърпение.

Очите на Кбаот се свиха.

— Внимавайте какво говорите, джедай Кеноби — предупреди той. — Подобно нетърпение би било белег за Тъмната страна. Не мога да допусна да ме обвинявате, че вървя по такава пътека, а още по-малко че насочвам други по нея.

— Аз не ви обвинявам в нищо — твърдо каза Оби Уан. — Освен може би в това, че поставяте някои твърде високи изисквания пред онези, които са под ваше покровителство.

Кбаот изсумтя:

— За учениците са по-добри онези изисквания, които са прекалено високи за достигане, отколкото онези, които са занижени толкова ниско, че те губят всякаква мотивация да се простират отвъд познатото и усвоеното.

— А още по-добре е изискванията да са високи, но реалистични, така че, когато бъдат постигнати, ученикът да почувства удовлетворение и самоувереност.

Внезапно Кбаот се изправи.

— Не позволявам учебната ми философия да бъде подлагана на дисекция, сякаш е някакъв любопитен биологически екземпляр — изръмжа той. — Особено от млад джедай, като вас.

— Възрастта невинаги е най-добрият показател за познания в Силата — отбеляза Оби Уан, мъчейки се да запази хладнокръвие.

— Така е, но пък тук идва и опитът — отвърна на удара Кбаот. — Когато успеете да обучите същия брой джедаи, колкото аз, ще си говорим пак. А междувременно ми се струва, че вашият ученик ви очаква при втори реактор.

Оби Уан внимателно си пое дъх:

— Много добре, учителю Кбаот. До после.

Той бързо напусна помещението, присягайки се към Силата за спокойствие. Изобщо не му се бе искало да се качва на борда на „Изходящ полет“ въпреки всички притеснения, които двамата с Уинду споделяха за методите на Кбаот. Дори и възможността да открият Вергере не бе успяла да го убеди напълно, че мястото му е тук.

Сега обаче се радваше, че бе дошъл. Всъщност, когато след четири дни стигнеха до системата Роксули — което щеше да е и последната им спирка, преди да напуснат пределите на Републиката, — можеше дори да се свърже с Уинду и да помоли за позволение двамата с Анакин да останат на борда на „Изходящ полет“ и през останалото времетраене на експедицията.

Понеже една от другите причини да се приемат единствено невръстни бебета в Храма бе възможността да ги хванат още преди те да успеят да развият предразсъдъци, как ще изглежда животът на джедаите. Ако всичките ученици на учителя Хоръс Кбаот бяха като Лорана Джинзлър, тогава вероятно нямаше да се наложи да се притеснява особено много по този въпрос.

Но колкото и неопитен да бе в процеса на обучаване и подготовка на бъдещи джедаи, поне по тази тема Оби Уан Кеноби знаеше доста много. И ако възбудата, с която, както бе усетил, децата наблюдаваха тренировката по сливането на съзнанията, можеше да бъде някакъв показател, тогава пред „Изходящ полет“ се задаваха нелеки дни. Той знаеше, че всички джедаи на борда съвсем скоро щяха да усетят колко трудно е да се предпазват младите ученици от изкушението да изпробват своите граници прекалено бързо — може би дори престъпвайки линията към Тъмната страна.

И по някакъв начин независимо от това, дали Кбаот искаше да се вслуша в предупрежденията му или не, Оби Уан знаеше, че това трябваше да му бъде обяснено. Преди да е станало прекалено късно.

Линиите на звездите се стопиха и отстъпиха място на малко червено слънце, което се виждаше в далечината през илюминаторните прозорци на „Мрачна мъст“.

— Е, какво? — изръмжа настоятелно Кав.

— Търпение, вицелорд — посъветва го Дориана, наблюдавайки синьокожия непознат, който стоеше пред щурвала и се взираше в малкия уред в дланта си. Миттраунуруодо бе оставил един от техниците си, който да ги доведе до конкретното място, където чиският командир искаше да бъдат. Миг по-късно техникът кимна леко и промърмори няколко думи към сребристия дроид преводач ТС–18 близо до него.

— Вицелорд Кав, той каза: „Вече сме тук“ — съобщи дроидът с мелодичен глас.

Кав изпъшка:

— Където и да е това „тук“…

— „Тук“ е мястото, на което командир Миттраунуруодо пожела да бъдем — каза Дориана, като вече не се стараеше да прикрива отвращението, което изпитваше към надутия вицелорд.

Досега Кав бе имал предостатъчно време, за да преглътне разочарованието от загубата на неговата ударна група, но той продължаваше да се държи нервно и претенциозно.

И ако скоро не се научеше да задържа езика си и изблиците си, беше твърде възможно да пропилее и последното, което му бе останало — собствения си живот и живота на тези около него.

— Тогава той къде е? — настоя Кав.

— Два приближаващи кораба — докладва неймодианецът на сензорните уреди. — Единият е чиски кръстосвач, а другият е по-малък съд.

Чиският механик отново каза нещо на търговския език сай бисти.

— „Те са «Брулещ ястреб» и една совалка за дълги полети — надлежно преведе дроидът. — Командир Миттраунуруодо би желал да се скачите незабавно и да дойде на борда“.

— Кажи на командира, че обичайният хангар за скачване е приготвен за него — каза Дориана.

Няколко минути по-късно през херметическите врати влезе Миттраунуруодо, последван от двете страни от своите чиси телохранители.

— Добре дошли на борда, командир Миттраунуруодо — поздрави го Дориана, изправяйки се от стола си.

— Благодаря ви — каза Миттраунуруодо, а очите му за миг обходиха позата и физиономията на Кав. — Оценявам експедитивността, с която последвахте инструкциите ми.

— Както вече ви казах по-рано, имаме желание да си помогнем по всички възможни начини — припомни му Дориана.

— Отлично — каза Миттраунуруодо. — Бих искал сега да започнете да разтоварвате вашите дроиди изтребители.

Кав подскочи, сякаш го бяха изритали в кокалчетата.

— Какво казахте? — извика той и очите му изскочиха още малко от орбитите си.

— Вашите дроиди изтребители трябва да бъдат преместени на онзи астероид — каза Миттраунуруодо и посочи с пръст през илюминаторните прозорци към един малък и неравномерно оформен полумесец, осветяван от бледата светлина на звездите. — А след това ще ви помоля да ми предоставите услугите на онези ваши оперативни работници, които програмират бойните действия на дроидите.

Кав изломоти нещо полугласно и за първи път Дориана изпита известно съчувствие към него. Основната мощ на всеки линкор от Търговската федерация се състоеше в неговите изтребители, докато допотопните четворни лазерни батареи, разположени в средата на пръстеновидния корпус, играеха по-скоро символична, отколкото някаква реална, роля. Отстраняването на дроидите изтребители щеше да остави „Мрачна мъст“ напълно обезоръжен и безпомощен.

— Това на нищо не прилича! — възрази неймодианецът. — Няма да позволя…

— Тихо! — сгълча го Дориана, вперил поглед в командир Миттраунуруодо. — Това го правите заради сблъсъка с „Изходящ полет“, нали? Имате ли някакъв план?

— Имам план — отговори Миттраунуруодо. — Но дали ще го приведа в действие, зависи от това, дали вие сега сте готови да ми кажете истината.

В гърлото на Дориана се надигна неприятна буца.

— Обяснете, моля.

— Вашето име не е Стратис — каза Миттраунуруодо. — Вие не сте господар сам на себе си, а отговаряте пред другиго. А обществената заплаха, която, както твърдите, представляват тези джедаи, не е истинската, поради която държите да ликвидирате „Изходящ полет“ — той повдигна вежди. — Ако изобщо наистина искате да ги ликвидирате.

— Че каква друга причина би могла да ни води насам? — запита Дориана.

— Вероятно имате среща с тях — предположи Миттраунуруодо. — Ако „Изходящ полет“ е натоварен не с колонизатори, а с войници, тогава съвместните възможности на вашата флота и на тяхната бойна сила ще ви осигурят достатъчно огнева мощ и войскови ресурс, за да проведете мащабна и могъща завоевателна кампания.

— Вече ви казах, че не сме дошли тук със завоевателски амбиции.

— Знам какво ми казахте — каза Миттраунуруодо с безизразно лице. — Сега обаче трябва да ме убедите да ви повярвам.

— Разбира се — каза Дориана. Това се очертаваше да е рисковано начинание, но още от самото начало той бе изпитвал опасения, че Миттраунуруодо в крайна сметка ще стигне до подобно заключение. Сега бе настъпил моментът да му предостави останалата част от истината. — Мисля, че мога да отговоря на всичките ви въпроси заедно. Ако желаете да дойдете с мен, бих искал да ви представя на онзи, пред когото отговарям — с тези думи той кимна на Кав: — А вие, вицелорд, ще ни изчакате тук.

Без да дочака неизбежните протести на Кав, той прекоси мостика и поведе Миттраунуруодо към залата, в която бяха седнали да преговарят два дни по-рано. Когато чисът пристъпи вътре, Дориана заключи вратата, отбелязвайки без особена изненада, че Миттраунуруодо също бе оставил своя ескорт навън. Очевидно командирът бе крайно уверен в способностите си и явно бе стигнал до извода, че самият Дориана не представлява заплаха за живота му.

Поне не на този етап.

Специалният холопроектор на Дориана вече бе включен в комуникационната мрежа на „Мрачна мъст“. Той въведе идентификационния код и след това покани Миттраунуруодо да заеме мястото на стола пред масата.

— Първото ви предположение бе абсолютно правилно — започна той и мислено стисна палци мощният предавател на линкора да успее да установи връзка с републиканската мрежа на холонет. — Истинското ми име е Кинман Дориана. Досега съм полагал всички усилия тази моя идентичност да остане тайна за екипажа и познайниците на вицелорд Сив Кав.

— Значи играете взаимно изключващи се роли?

Дориана го изгледа озадачено.

— Как се досетихте за това?

— Очевидно беше — каза Миттраунуруодо. — А кои са двамата ви господари?

— Официалният ми публичен повелител е върховният канцлер Палпатин, държавен глава на правителството в нашата Република — каза Дориана и се зачуди колко странно звучаха тези думи в собствените му уши. Подобни мисли не смееше дори да допусне в личното пространство на собственото си съзнание, камо ли да ги произнесе на глас, и то на един напълно непознат чужденец. — А истинският ми господар е един ситски лорд на име Дарт Сидиъс.

— А ситски лорд означава…?

— Някой, който се е изправил срещу джедаите и контрола, установен от тях върху цялата Република — обясни Дориана.

— Аха — каза Миттраунуруодо и в ъгълчетата на устата му се появи лека усмивка. — Борба за власт значи.

— В някакъв смисъл — съгласи се Дориана. — Но тя се развива на твърде различна плоскост от тази, която обитават останалите същества, като вас и мен. А по-важното в този момент е, че лорд Сидиъс разполага с информационни източници, каквито джедаите нямат.

— И какво му съобщават тези източници?

Дориана събра сили за следващото обяснение:

— В скоро време предстои нашествие от огромен масив мрачни кораби, сенчести същества и могъщо въоръжение, което се основава на органична технология от напълно непознат до този момент вид. Според нас тези отвъдни чужденци, както ги наричаме ние, вече са успели да установят свое присъствие в далечните покрайнини на галактиката и понастоящем разпращат разузнавачески бригади, които проучват различни светове и раси, подходящи за завладяване и колонизиране.

— Слуховете за тайнствени нашественици могат да бъдат едновременно и много удобни, и особено трудни за опровергаване — отбеляза Миттраунуруодо. — Защо ми казвате всичко това чак сега?

Дориана кимна към вратата.

— Защото вицелорд Кав и неговите познайници все още не знаят това — поясни той. — Нито пък който и да е друг в Републиката. Поне още не.

— Кога Дарт Сидиъс възнамерява да им разкрие тази информация?

— Когато успее да овладее хаоса в Републиката и да възстанови реда — каза Дориана. — Когато изградим армия и флота, способни да се противопоставят на такава заплаха. Да се оповести това по-рано, не би предизвикало нищо друго освен паника и уязвимост.

— А каква е ролята на „Изходящ полет“ във всичко това?

— Както вече посочих, според нас отвъдните чужденци засега само събират информация — каза Дориана. — На този етап дори няма признаци, че са разбрали за съществуването на Републиката — при тези думи той усети как гърлото му се стяга. После си пое дъх и се поправи: — Всъщност и това не е напълно вярно. Преди известно време една представителка на джедаите на име Вергере изчезна именно в тези райони. Затова сред първостепенните неофициални прерогативи на „Изходящ полет“ е да се опита да разбере какво точно се е случило с нея.

— Разбирам — каза Миттраунуруодо и бавно кимна. — И ако един самотен пленник като нея би им предоставил само откъслечни данни за своя произход, подобна мащабна експедиция на практика ще връчи в ръцете им всички необходими сведения за успешното провеждане на нашествието.

— Именно — каза Дориана. — Без да броим всички информационни файлове и технологии, които ще им се предоставят на тепсия за изследване. Ако „Изходящ полет“ се натресе на тяхна засада, тогава ще се изправим пред опасността от тяхно нападение далеч преди да сме се подготвили.

— А джедаите не разбират това?

— Джедаите се имат за господари на галактиката — жлъчно каза Дориана. — Особено силно това се отнася за главния рицар джедай на борда на „Изходящ полет“ Хоръс Кбаот. Дори и той да знаеше за отвъдните чужденци, искрено се съмнявам, че това би го впечатлило кой знае колко.

Над холопроектора в този миг премига и се появи познатата фигура с тъмна качулка. Дориана забеляза, че холограмата бе малко по-накъсана от обичайното, но пък самата връзка изглеждаше доста по-стабилна, отколкото очакваше. Сидиъс явно се намираше някъде по-близо, а не чак на Корускант.

— Докладвай — нареди ситският лорд. След това скритите му под качулката очи забелязаха Миттраунуруодо и провисналите ъгълчета на устата му сякаш провиснаха още малко по-надолу. — Кой е това? — настоятелно запита той.

— Това е командир Миттраунуруодо от чиската завоевателно-отбранителна флота, лорд Сидиъс — Дориана пристъпи зад Миттраунуруодо, за да се вижда по-добре. — Боя се, че нашата мисия се наложи да премине през едно леко препятствие.

— Не желая да слушам за никакви леки препятствия, Дориана — каза ситският лорд и в хриптящия му глас се появи злокобна нотка.

— Да, господарю — каза Дориана, опитвайки се да запази спокойствие. Дори и от стотиците светлинни години разстояние успяваше съвсем реално да изпита хватката му със Силата върху гръкляна си, — позволете да обясня.

В следващите минути той представи пред Сидиъс обобщение на продължилата твърде кратко битка срещу чисите. Някъде по средата на обясненията му погледът на Сидиъс се премести от него към лицето на Миттраунуруодо.

— Впечатляващо — каза той, когато Дориана приключи разказа си. — И само един от вашите кораби е оцелял?

Дориана кимна утвърдително:

— И то единствено защото командир Миттраунуруодо сам реши да го остави незасегнат.

— Наистина впечатляващо — каза Сидиъс. — Кажете ми, командир Миттраунуруодо, вие типичен представител ли сте за вашия род?

— Няма как да отговоря на този въпрос, лорд Сидиъс — спокойно каза Миттраунуруодо. — Мога само да посоча, че съм най-младият сред моята раса, който някога е бил назначаван на поста командир на силова част.

— Напълно разбирам защо — каза Сидиъс и на мрачното му лице най-после се появи съвсем лека усмивка. — От вашето присъствие тук предполагам, че Дориана ви е разяснил нуждата „Изходящ полет“ да бъде спрян, преди да премине отвъд вашата територия?

— Така е — потвърди Миттраунуруодо. — Притежавате ли доказателство за автентичността на въпросната наближаваща чужда заплаха?

— Имам сведения — каза Сидиъс. Дори и да се бе засегнал от това, че Миттраунуруодо поставя под въпрос думата му, с нищо не го показа. — Дориана би могъл да ви запознае по-подробно с тях, ако желаете. А ако допуснем, че бъдете убеден в това, тогава какъв би бил вашият отговор?

Очите на Миттраунуруодо проблеснаха към Дориана.

— Ако допуснем, че бъда убеден, ще приема молбата на Дориана да пресека пътя на „Изходящ полет“ и да ги възпра от тяхната експедиция.

— Отлично — каза Сидиъс. — Но бъдете извънредно внимателен. Джедаите няма да допуснат лека загуба. Освен това те разполагат със способност да се присягат през огромни разстояния, за да докосват и да манипулират съзнанията на другите. Не бива да им позволите да научат за вашето нападение, преди да го предприемете.

— Разбирам — каза Миттраунуруодо. — Кажете ми, тази способност да докосват чуждите съзнания работи ли и в противоположната посока? Ако например аз бъда достатъчно впечатлен от необходимостта те да се завърнат у дома, ще може ли моята настойчивост да повлияе на техните мисли и действия?

— Със сигурност те ще доловят вашата настойчивост — каза Сидиъс, като ъгълчетата на устата му отново увиснаха надолу. — Но не очаквайте да променят плановете си заради това. Учителят Кбаот не би приел при никакви обстоятелства да бъде принуден да се завърне в Републиката. Дори и за миг да решите да му предложите такава възможност, това ще ви лиши от единствения ви шанс за изненадващо нападение.

— Сигурно — каза Миттраунуруодо. — Макар че за онези, които са надарени със способност да се докосват до чужди съзнания, самата идея за изненада изглежда доста стеснена.

— И именно по тази причина Дориана възнамеряваше да прибегнете до дроидите изтребители като основното средство за нападение — отбеляза Сидиъс. — Същевременно обаче имайте предвид, че всяко силно умение често е придружено от съответната слабост. Изсред хилядите съзнания на борда на „Изходящ полет“ дори и чувствителността на джедаите ще бъде замъглена до известна степен. А веднъж щом всички тези хиляди души започнат да измират в битката… — устната на ситския лорд потрепна, — тази тяхна слабост ще нарасне многократно.

— Разбирам — отново каза Миттраунуруодо. — Благодаря ви за отделеното време, лорд Сидиъс.

— Очаквам с нетърпение да получа сведения за вашата победа — каза Сидиъс и леко наклони глава. После хвърли един последен поглед към Дориана и с едно премигване образът му изчезна.

В продължение на един дълъг миг червените очи на Миттраунуруодо замислено гледаха в празното пространство.

— Ще имам нужда от цялостното техническо описание на „Изходящ полет“ и съставящите го крайцери — промълви най-после той. — Надявам се, че разполагате с актуална информация?

— Така е, в това число са и окончателните списъци на пътниците и екипажа — увери го Дориана. — А сега, след като научихте повече за способностите на джедаите срещу живите артилеристи, да отменя ли вашата заповед за преместването на дроидите изтребители от линкора на астероида?

— В никакъв случай — каза Миттраунуруодо, звучейки леко изненадан. — Даже ще очаквам разтоварването да е приключило най-късно до края на деня. Освен това ще имам нужда от две ваши дроидеки и четири от вашите бойни дроиди. Те трябва да бъдат сгънати, опаковани и поставени в моята совалка за дълги полети, за да ги взема в базата ми. Предполагам, че шестте дроида ще могат да се управляват и с помощта на нещо по-портативно от компютъра на този кораб?

— Да, имаме преносими командни пултове, всеки от които би могъл да контролира до двеста дроида — каза Дориана, потискайки една гримаса. Кав вече му бе достатъчно ядосан за това, че позволява на чиския командир да се разпорежда със собствените му изтребители. Със сигурност загубата на бойните дроиди щеше още повече да влоши настроението му.

— Ще поставя един такъв пулт в совалката при дроидеките.

— Добре — каза Миттраунуруодо. — Предполагам, че единствено дроидеките са оборудвани с тези вградени силови полета?

— Така е — каза Дориана. — Но ако смятате да преработите енергийните им щитове, за да ги използват вашите бойци, бих ви посъветвал да се откажете. Те работят на базата на доста силен радиационен коефициент плюс силно усукани магнити полета, които се отразяват доста гадно на всяко живо същество.

— Благодаря ви за загрижеността — каза Миттраунуруодо и леко наклони глава. — Истината е, че ние сме сравнително добре запознати с действието на подобни уреди, макар че при нас те се използват с противоположна полярност.

— Противоположна полярност ли? — опули се Дориана. — Искате да кажете, че при вас отразяващият щит всъщност е насочен навътре?

— Използваме ги като капани за неканени гости — обясни Миттраунуруодо. — Не можете да си представите как мнозина непредпазливи крадци са се изпепелявали сами себе си, опитвайки се от вътре да гръмнат някой пазач или собственик на имот.

Дориана премигна:

— Аха.

— Но както сам посочихте, тези съоръжения се оказаха прекалено опасни за немалко невинни минувачи, които по случайност са се хващали вътре — продължи командирът. — Затова преди много десетилетия бяха извадени от употреба — с тези думи той се изправи. — А сега се налага да тръгвам. По-късно ще се върна пак, за да проверя дали заповедите ми са били изпълнени.