Изходящ полет

19.

— Четиринайсет кораба — обяви адмирал Аралани. Светещите й очи обхождаха многобройните отломки, разпръснати из доскорошното бойно поле пред тях. — Може би са били тринайсет, ако двете дъгообразни парчета там вдясно са принадлежали на един и същ кораб, който се е разцепил, преди да избухне.

— Толкова ли бяха, Кардас? — поинтересува се Трасс.

— Да, май че толкова бяха — потвърди Кардас и мускулите му леко се отпуснаха от облекчение. Петнайсетият кораб, непокътнатият линкор на Търговската федерация, не се виждаше наблизо. Оставаше само да се надява, че Траун го бе преместил някъде, а не бе успял да се измъкне сам. — Не забравяйте, че аз бях само страничен наблюдател — припомни им той, — и не ми бе предоставян достъп до оперативната информация.

— Плюс това имаме и значителна бройка от тези неща — продължи адмирал Аралани, посочвайки към одрасканите корпуси на два дроида изтребители, които се носеха току пред илюминаторите на кораба им. — А те са прекалено малки, за да се управляват от живи същества.

— Това са механични уреди, които ние наричаме „дроиди“ — поясни Кардас. — А тези тук са познати като дроиди изтребители.

Трасс изсумтя:

— Ако баталното поле тук изразява реалните им възможности, тогава бих казал, че не сте им подбрали добро наименование.

— Не подценявайте военните умения на брат си, синдик Миттрассафис — предупреди го Аралани. — Ако тези дроиди бяха толкова неефикасни, никой нямаше да си губи времето и средствата да ги произвежда.

— Виждал съм доклади за възможностите им по време на акция — потвърди Кардас. — Повечето военни части, които са се изправяли срещу тях, не са имали почти никакъв шанс.

— И все пак засега не виждам никакви доказателства, че тези оръжия или техните собственици са предприели първия удар — отбеляза Аралани.

— Мога само да повторя онова, което вече ви казах по-рано, адмирале — започна Кардас, — че самият факт на разгръщането на дроидите изтребители си е вече отявлена проява на агресия. Командир Миттраунуруодо отговори по единствения възможен начин, за да запази безопасността на своите сили.

— Сигурно — каза Аралани. — По този въпрос ще трябва да се произнесе военният трибунал.

Стомахът на Кардас се стегна:

— Ще повдигате обвинения срещу него?

— Това също ще реши трибуналът — каза Трасс. — А засега ние ще трябва да изследваме записите от бойните действия и да проведем разпит на участвалите в тях матроси.

— Участвалите в тази битка, както и в предишната атака срещу вагаарите — добави Аралани.

— Разбирам — каза Кардас и сърцето му започна да бие малко по-бързо. Ето я малката вратичка, за която се бе надявал. — А като споменавате вагаарите, ние с моите спътници се питахме дали няма да можем да уредим по-скоро онзи въпрос с обещаното ни съкровище, за да можем да продължим по пътя си.

Веждите на Аралани се повдигнаха озадачено:

— Сега изведнъж пък се разбързахте да се прибирате у дома?

— Ние сме търговци — припомни й Кардас. — Това малко отклонение беше изпълнено с интересни преживявания и продуктивни уроци, но все пак товарът на нашия кораб се налага да бъде доставен на поръчителя. Аз вече доста се забавихме.

— Товар, който вие ревностно държите да допълните с крадена от пирати плячка.

— Така е, но единствената причина за това е, че нашите клиенти ще очакват овъзмездяване за закъснението на поръчката — обясни Кардас. — А няма друг начин да си позволим подобно плащане, ако не разполагаме с подбраните от капитан Кенто предмети.

— По този въпрос трябваше да помислите още преди да решите да останете при командир Миттраунуруодо — каза Трасс. — Във всеки случай въпросът със съкровището ще трябва също да почака до произнасянето на присъдата от трибунала. Ако се окаже, че брат ми по някакъв начин е изменил на чиската военна доктрина, тогава той няма да разполага с аргументи, за да защитава вашето право по въпроса.

— Разбирам — бавно произнесе Кардас. — А колко дълго се очаква да продължи този процес?

— Зависи колко бързо ще успея да събера данните от двете битки — отговори Аралани. — Когато свърша, ще подам иск за свикване на трибунала.

С други думи, поне няколко седмици. Може би дори месеци.

— А дотогава какъв ще бъде статутът на командир Миттраунуруодо?

— Аз лично ще надзиравам всички негови действия и заповеди обясни — адмирал Аралани. После кимна леко към Трасс: — По молба на синдик Миттрассафис.

Кардас хвърли поглед към Трасс и усети как по гърба го полазват тръпки. За пореден път анализът на Траун се бе оказал удивително точен.

— Бихте сторили такова нещо на брат си?

Мускулите на бузите на Миттрассафис се изопнаха, но Аралани го изпревари с отговора:

— Нито синдик Миттрассафис, нито аз не изпитваме някакви лоши чувства към командир Миттраунуруодо — каза тя с равен глас. — Искаме единствено да го предпазим от собствената му склонност да прекалява със своята ревност и способности.

— Да прекалява със своите… способности? — изсумтя Кардас. — Ето ти нещо ново…

— Командир Миттраунуруодо е необикновено надарен тактик и военен командир — каза Аралани. — Но без необходимите ограничения той рано или късно ще прекрачи границата и ще се наложи да довърши дните си в заточение. Тогава от каква полза ще бъдат всичките му умения и дарби?

— А междувременно вагаарите ще бъдат оставени на спокойствие да съсипват и да избиват беззащитни раси?

Аралани отмести поглед встрани.

— Животът на другите раси не е в нашите ръце и за добро или лошо ние нямаме право да се намесваме — механично каза тя. — Не можем и няма да си позволим да ни ръководят каквито и да е емоции на съчувствие към жертвите на някой тиранин.

— Тогава си позволете да повярвате на Миттраунуруодо — настоя Кардас. — Вие и двамата сте единодушни, че той е надарен тактик. Освен това знаете, че е убеден колко огромна опасност представляват вагаарите, и че рано или късно ще трябва да се изправите срещу тях. А колкото по-дълго отлагате и колкото повече чужди технологии и оръжия им позволите да натрупат с плячкосване, толкова по-силни ще стават.

— В такъв случай ще трябва да се изправим именно срещу това — твърдо каза Трасс. — И като синдик от осмата управляваща фамилия аз няма да позволя да слушам повече такива неща — с тези думи той вдигна пръст към безпорядъка зад илюминаторите и продължи: — А сега бихте ли ни запознали с начина, по който е протекло това сражение?

Около половин час след смяната на вахтите Лорана влезе в трета столова на крайцер К–4, която по това време беше доста препълнена. Като застана леко встрани от вратата, за да не пречи на хората, които влизаха и излизаха, тя започна да търси учителя Манинг в тълпата.

Ала той не се виждаше никъде. Лорана се повъртя няколко минути и след като не успя да зърне и следа от него, се обърна да излиза.

— Ей! — изведнъж изсред множеството разговори се чу един детски глас. — Ей! Джедай Лорана!

Беше Жорад Пресор, който размахваше вилица над главата си, за да й привлече вниманието. В пълна противоположност на него родителите му бяха забили поглед в чиниите си и продължаваха да се хранят. Сякаш умишлено се опитваха да я игнорират — пък и не беше трудно да се досети защо. Преди два дни Джъстин Манинг бе изгонил Пресор от работното му място при поддръжката на хипердвигателите, за да го покаже на някои от малките кандидати за джедаи. Тогава едно от децата бе успяло да разсипе по пода цял контейнер с противоположни куплунги. Пресор бе разменил няколко думи с учителя Манинг по този повод и в резултат се бе стигнало до намесата на Хоръс Кбаот, който безцеремонно бе наказал Пресор с два дни лишаване от хонорар.

Лорана реши, че бе най-добре джедаите да оставят тези хора на мира, докато им мине. Затова тя се усмихна на Жорад и му помаха в отговор, а след това се обърна да си ходи.

И едва не налетя на Час Улиър, който тъкмо влизаше в столовата.

— Навестяваме простолюдието, а? — продума той, без изобщо да се опитва да прикрие собственото си недружелюбно отношение.

— Търсех учителя Манинг — каза тя, решена да не се поддава на враждебния тон. Преди няколко дни Кбаот бе настоял на Улиър да му бъде забранен достъпът до някои райони в крайцер К–4 заради безкомпромисните му опити да нахълта в джедайската школа. Едва след многобройните молби и дипломатичното посредничество на капитан Пакмиллу това не се бе случило. — Да сте го срещали наблизо?

— О, на такива места той не се мярка — каза Улиър. — Офицерите и другите важни хора се хранят в по-изискани столови.

Очите на Лорана обходиха столовата още веднъж, този път разглеждайки украсата. На нея всичко тук й изглеждаше съвсем нормално.

— А, сигурен съм, че обстановката тук е абсолютно същата както във всяка една друга столова, даже и на К–1 — продължи Улиър. — Но щеше да е много по-интересно, ако поне някой сред вас, джедаите, притежаваше и един кубически сантиметър усещане за стил и креативност.

— Какво общо имат тук стилът и креативността? — озадачи се Лорана.

В продължение на един дълъг момент очите на Улиър се задържаха върху нейните, сякаш той изпитваше съмнения в искреността й. После устната му потръпна.

— Явно май наистина не знаете — каза той неохотно. — Искаше ни се да украсим тази зала тук подобно на някое заведение в Корускант. Сещате се, нещичко по-така, хем да изглежда занемарено, хем да си е пипнато. Някои хора в по-предните сектори вече са почнали да си украсяват помещенията в различни тематични стилове.

— И какво?

— И вашият твърд като пермакрит джедай Манинг не ни позволи! — язвително каза Улиър. — Обяснявайки някакви глупости, че подобна неблагородна обстановка щяла да насърчава бунтовни настроения.

Лорана премига замислено. Сега, когато той го споменаваше, си спомни, че наистина бе чула да се дискутира този въпрос. На нея също й се бе сторило, че няма много смисъл в тези обяснения за насърчаване на размирни настроения.

— Нека да поговоря с него — предложи тя. — Може би ще успея да го склоня да промени това нареждане. Имате ли представа, къде мога да го намеря?

— Пробвайте в конферентната зала за висши офицери — каза Улиър и на нея й се стори, че враждебността бе започнала да се пропуква. — Говори се, че прекарвал доста време в нея, когато никой друг не я използва.

— Благодаря ви — каза Лорана. — По-късно ще ви потърся, за да ви кажа как се развиват нещата с украсата.

Манинг наистина беше в конферентната зала, и то напълно сам. Бе седнал на един от столовете и гледаше през малкия илюминатор как хиперпространството летеше покрай него.

— Учителю Манинг? — колебливо го повика Лорана, когато вратата се приплъзна зад гърба й.

— Джедай Джинзлър — каза той, без да се извръща, — какво ви води на К–4?

— Не отговаряхте на предавателя си. Учителят Кбаот ме помоли да ви потърся.

— Медитирах — обясни той. — Винаги си изключвам предавателя, когато го правя.

— Разбирам — каза Лорана, изучавайки го внимателно, докато се приближаваше към него. Лицето и стойката му изглеждаха необичайно напрегнати. — Добре ли сте?

— Не съм съвсем сигурен. Кажете ми, какво е вашето мнение за нещата, които прави учителят Кбаот?

Въпросът му я свари неподготвена.

— Какво имате предвид?

— Знаехте ли, че той е суспендирал правото на командирския съд да се произнася по подадените жалби?

— Не, не знаех — призна тя. — Каква друга система възнамерява да установи вместо това?

— Нас — каза Манинг. — Доколкото разбирам, замислил е да постави абсолютно всички системи на борда на „Изходящ полет“ под наше наблюдение.

— Като например начина, по който хората си украсяват столовите ли?

Манинг свъси вежди:

— Разговаряли сте с Час Улиър и неговия комитет?

— Разговарях само с Улиър — потвърди Лорана и също леко се навъси. — Не знаех, че си има комитет.

— А, просто няколко души, които са единодушни в това, че не харесват никой да им казва какво да правят — каза Манинг и пренебрежително махна с ръка. — Почти всички са техници по поддръжката на реакторите и други подобни служители. Повечето им оплаквания са банални роптания, като например тази история с украсяването на столовата.

— При цялото ми уважение, учителю Манинг, но ми се струва малко нелепо, че изобщо трябва да се занимаваме с декорациите на „Изходящ полет“ — продума Лорана.

— Нямам възражения по този въпрос — призна Манинг. — Но учителят Кбаот беше напълно непреклонен. Според него идеята това място да се украси като разбойнически вертеп ще провокира антисоциални настроения, каквито не можем да си позволим в едно такова ограничено пространство. Мисълта ми е, че започвам да усещам някакво все по-нарастващо неодобрение и даже озлобление сред пътниците спрямо нас. Притеснява ме това, че учителят Кбаот като че ли е приел твърде присърце установяването на тези така наречени реформи.

— Въпреки това е трудно да се спори с основната му идея — каза Лорана, изпитвайки осезаемо неудобство, че говори по такъв начин зад гърба му. — Хората, които са настроени към Силата, би трябвало да са и по-способни да раздават правосъдие и да поддържат интегритет в сравнение с онези, които не са. Но, от друга страна, ми е трудно да си представя какво общо има това с начина, по който хората си украсяват столовите.

— Именно — съгласи се Манинг. — Но по една или друга причина ми е трудно да му обясня разликата между тези две неща. Смятате ли, че вие бихте могли?

Лорана сбърчи чело. Най-напред Улиър я бе помолил да говори с учителя Манинг, а сега Манинг на свой ред я молеше да разговаря с учителя Кбаот. Да не би междувременно някой да я беше назначил за официален парламентьор между джедаите, без тя да забележи?

— Съмнявам се, че той ще обърне повече внимание на моите думи, отколкото на вашите — каза тя. — Но мога да се опитам.

— Само за това ви моля — каза Манинг и в гласа му се долови облекчение. — И недейте да подценявате ролята си в това. Между всеки учител джедай и неговия ученик съществува особена връзка, която понякога стига до много по-голяма дълбочина от което и да е друго взаимоотношение. Няма да се учудя, ако вие се окажете единственият човек на борда на „Изходящ полет“, в чиито думи все пак той би се вслушал.

— Не съм много убедена в това, но все пак ще се опитам.

— Благодаря ви — каза Манинг. — Казахте, че учителят Кбаот се е опитвал да се свърже с мен?

Лорана кимна утвърдително.

— Иска да събере всички учители джедаи на среща довечера в осем в конферентната зала на крайцер К–1.

— Явно се задават още реформи — изсумтя Манинг и се изправи. — Моля ви, поговорете с него възможно най-скоро.

— Ако успея да задържа вниманието му достатъчно дълго. Междувременно обаче какво да кажа на Час Улиър?

Манинг въздъхна:

— Кажете му, че ще помисля по молбата му. Може би учителят Кбаот в крайна сметка ще успее да се нагърби с толкова много други ангажименти, че няма да успее дори да забележи как е украсен „Изходящ полет“.

Лорана загледа хиперпространственото небе и каза:

— Не знам защо, но някак си не ми се вярва това да стане.

— Знам — поклати тежко глава Манинг, — и на мен.

Денят се бе оказал дълъг и продължителен, но най-накрая и последната група дроиди изтребители беше разтоварена и разположена по неравната повърхност на астероида. Сега обаче къркорещият стомах на Дориана му подсказа колко късно е станало, и той се отправи към офицерската трапезария на „Мрачна мъст“, за да си вземе нещо за хапване.

Кав вече беше там — седеше на една от ъгловите маси. Изражението му беше като на някой, който само очаква да бъде прекъснат, за да излее целия си гняв. Дориана усети това и насочи сервиращия дроид към една маса в противоположния ъгъл на трапезарията. Вицелордът показваше буреносното си настроение цял ден, което изглеждаше почти смешно от един представител на страхлива раса, като неймодианците. Никой на борда обаче не посмя да се засмее и Дориана също не изпитваше такива импулси. Дори и при страхливците чашата можеше да прелее някой ден.

Не бе преполовил вечерята си, когато Кав внезапно се изправи от мястото си и припряно закрачи към него.

— Тоя Миттраунуруодо — започна той направо, като се разположи срещу Дориана. — Вие го имате за някакъв гений, нали?

— Смятам, че е високоинтелигентен и рядко ефективен военен командир и тактик — каза Дориана и го изгледа. Накъде ли бяха тръгнали мислите му сега? — Но за способностите му по художествено изкуство или по философия не бих могъл да се произнасям.

— Много забавно — изръмжа Кав. — Обаче той не е дори и добър тактик. Това просто е един глупак — и той измъкна някакъв информационен бележник изпод дрехите си и го хвърли на масата пред Дориана. — Виждате ли как е препрограмирал моите изтребители?

Дориана погледна екрана на информационния бележник, изпълнен с множество символи на езика на дроидите.

— Не разбирам техническия език — каза той. — Ще можете ли да ми преведете написаното с по-прости думи?

Вицелорд Кав изсумтя презрително:

— Програмирал е изтребителите за атака с нисколетящ полет.

Дориана навъсено изгледа информационния бележник.

— Колко нисколетящ? — поинтересува се той.

— Може би най-правилният термин би бил „бръснещ полет“ — каза Кав и потупа екрана с пръст. — Главният програмист ми докладва, че нападението е зададено на не повече от пет метра над корпусите!

Дориана замислено потърка бузата си. От тактическа гледна точка наистина имаше смисъл да планираш нападение от толкова близък обхват спрямо чуждите кораби. Така изтребителят би могъл да маневрира под радарите на защитните оръдия, както и да си осигури възможност за най-ефективен удар срещу уязвимото оборудване и тръбите на съоръженията от външната страна на корпуса.

Проблемът, разбира се, се състоеше в неимоверната трудност изобщо да успееш да проникнеш под обхвата на защитните радари.

— А някой изобщо сети ли се да го запознае с факта, че подобни крайцери разполагат с особено качествена отбранителна система?

— Програмистите не сметнаха, че им е мястото да се обаждат и да дават съвети.

— И вие като тях?

— Аз!? — лицето на Кав изразяваше истинска невинност. Та вие най-добре от всички би трябвало да знаете колко нездравословно е да се дават съвети на един толкова гениален военен командир.

Дориана въздъхна дълбоко.

— Вицелорд, настоятелно ви напомням да не забравяте каква е крайната цел на идването ни дотук. Нашият мандат е съвсем конкретен и изричен — пълното и окончателно ликвидиране на „Изходящ полет“. А без помощта на командир Миттраунуруодо нямаме абсолютно никакви шансове да реализираме тази цел.

— Но все пак същество с неговия тактически потенциал със сигурност би притежавало способността да разчете такива елементарни технически данни — безизразно каза Кав. — Може би неговият план е да запокити нашите дроиди изтребители срещу „Изходящ полет“ като някакво разгърнато изявление на огромна маса разнебитен метал, тайно надявайки се с това да подплаши капитан Пакмиллу и той да се предаде.

Дориана прикова погледа си във вицелорда, погълнат от безкрайно отвращение към жалките опити на Кав да демонстрира военна мисъл.

— Значи в крайна сметка вас ви вълнува единствено собствената ви гордост — каза той. — Няма значение, че Дарт Сидиъс след няколко дни ще екзекутира и двама ни. За вас най-важното е да намерите поне една малка точка, в която да се чувствате по-велик от командир Миттраунуруодо.

— Успокойте се — каза Кав и със самодоволно изражение се намърда удобно в стола си. — Няма причина моята гордост и моята победа да не могат да съществуват заедно.

— Обяснете.

— Не казах на Миттрануруодо за пропуска в стратегията му — започна вицелордът със злостно задоволство, — но вместо това инструктирах главния ни програмист да зареди в нашите изтребители вторична нападателна схема, която ще получи предимство пред първичната схема на Миттраунуруодо. И когато той погуби първата вълна дроиди с детинското си нисколетящо нападение, аз ще поема командването и ще превключа на далеч по-ефективна атакуваща формация.

Дориана обмисли развитието на нещата. Това би могло да проработи, реши накрая той.

— Но все пак ще изгубим една цяла нападателна вълна — припомни той на Кав. — Без да говорим за елемента на изненадата.

— Каква изненада? — присмехулно каза Кав. — Още в мига, когато забележат „Мрачна мъст“ на хоризонта, те ще се усетят, че трябва да се подготвят за нападение на дроиди изтребители.

Дориана стисна пръсти в юмрук. Едва ли дори неймодианец можеше да бъде чак толкова несхватлив.

— Предполагам, че досега не ви е минавало през ума, че Миттраунуруодо нареди да се разтоварят изтребителите именно защото не желае да позволява на капитан Пакмиллу да види „Мрачна мъст“? — предположи той. — И че всъщност той въобще не възнамерява „Мрачна мъст“ да взема участие в тази битка?

Очевидно тази мисъл не бе минавала през ума на Кав.

— Та това е абсурдно! — възрази той и очите му се свиха. — Никой военен командир не би се отказал от услугите на такъв линкор във важен момент за флотата си.

— Освен може би онзи командир, който вече лично се е уверил колко лесно се разрушават такива линкори — не успя да устои на изкушението Дориана.

Цялото тяло на вицелорда сякаш се напрегна.

— Виждам, че сте попаднали под магичното обаяние на Миттраунуруодо, командир Стратис — каза той с равен тон. — Но недейте да се поддавате на изисканите му обноски и начетената интонация. Въпреки тях той си остава един примитивен дивак… Независимо от развитието на тази битка в края на краищата той ще трябва да бъде премахнат.

Дориана въздъхна. За съжаление и той бе достигнал до същия извод. Миттраунуруодо бе установил контакт с Кардас и спътниците му и спокойно в бъдеще би могъл да продължи да идва до пределите на Републиката. А мисията на Дориана нямаше да е изпълнена, докато все още някъде се намираха останали живи свидетели на заговора на Дарт Сидиъс срещу „Изходящ полет“.

— Въпреки това за момента ни е необходим жив — каза той. — По какъв начин сте уредили да се сдобием с контрол над дроидите за това второ оперативно ниво?

— Инсталирал съм програма за дистанционно командване — обясни Кав. — Когато видим, че атаката на Миттраунуруодо се проваля, ще установя отново контрола си върху изтребителите — той отхвърли глава назад: — Освен ако нямате някакви възражения?

Дориана поклати глава отрицателно.

— Само че ще трябва да си осигурим начин да бъдем на неговия мостик, когато започне нападението.

— Това го оставям на вас — каза Кав. — Той е наивник и в някои други сфери. Знаехте ли например, че двайсет от моите изтребители ги е вързал по двойки и им е поставил по един резервоар с гориво по средата?

— Какъв смисъл има това? — зачуди се Дориана. — Тези изтребители летят с твърдогоривни заготовки.

— Сигурно нещо се е вдъхновил от конструкцията на „Изходящ полет“ — презрително каза Кав. — И сега вероятно се къса от яд, че неговите резервоари са твърде малки, за да може да върже по шест изтребителя около всеки…

— Сигурен ли сте, че това са резервоари за гориво?

— Че какво друго може да бъдат? — почуди се Кав, изправяйки се на крака. — Приятна вечер ви пожелавам, командир Стратис.

Неймодианецът се отдалечи и Дориана се върна към вечерята си. По една или друга причина обаче храната сега не му изглеждаше толкова вкусна, както преди десетина минути.

— Ето я — каза капитан Пакмиллу, сочейки с ципестите си пръсти към планетата, която се виждаше през илюминаторите на крайцер К–1. — Роксули, нашата последна спирка в познатия Космос. Оттук нататък навлизаме в територия, която никога досега не е била виждана през всичките епохи от съществуването на междузвездните пътешествия в Републиката.

— Действително исторически миг — съгласи се Оби Уан. — С ваше позволение, капитане, бих желал да изпратя съобщение до Корускант с помощта на холонет в системата Роксули.

— Разбира се — съгласи се капитан Пакмиллу и кимна назад. — Комуникационната кабина ще е на ваше разположение веднага щом нашият гостенин приключи.

Оби Уан свъси вежди. Нямаше и час, откакто „Изходящ полет“ се бе установил в орбита, а вече имаха посетител?

— Някой от местните официални лица ли?

— Ами не точно — сухо каза Пакмиллу и големите му очи се търколиха към херметическата врата зад гърба на Оби Уан. — Аа, ето.

Оби Уан се извърна и замръзна с отворена уста. Какво ти местно официално лице! Посетителят пред него беше… самият върховен канцлер Палпатин!

— Учителю Кеноби — поздрави го Палпатин, като прекоси мостика към тях. — Тъкмо вие ми трябвате.

— Това е доста неочаквана чест, канцлер Палпатин — каза Оби Уан, мъчейки се да овладее гласа си. — Може ли да запитам какво ви води чак тук, в покрайнините на Републиката?

— Същото, което води всеки от нас в една или друга звездна система тези дни — отговори Палпатин с изнурена усмивка. — Политически дела, разбира се. В този конкретен случай е възникнал някакъв конфликт между централното управление в Роксули и миньорските колонии на астероидите в системата.

— Трябва да е нещо сериозно, щом като се е наложило да ги удостоите с личното си присъствие — отбеляза Оби Уан.

— Всъщност те дори не желаят намесата ми — сухо каза Палпатин. — Искат единствено да им осигуря услугите на героя от преговорите на Барлок — учителя джедай Хоръс Кбаот.

Оби Уан погледна към Пакмиллу.

— Не съм сигурен, че учителят Кбаот ще се заинтригува от това предложение — предупреди той.

— В действителност се оказва, че сте прав — потвърди върховният канцлер. — Преди малко вече разговарях с него и той в прав текст ми отказа да напусне борда на „Изходящ полет“.

— Бихме могли да задържим полета за малко, докато не приключат преговорите — предложи Пакмиллу. — Няма причина да не можем да се забавим няколко дни тук.

— Уви, аз вече предложих този вариант — каза Палпатин, клатейки глава отрицателно. — Но той не желае да променя летателния график на „Изходящ полет“ по никакъв начин. Нито пък изобщо да напуска експедицията дори и за половин ден — с тези думи той отново погледна към Оби Уан: — Но пък съществува и друга алтернатива. Може би вие бихте се съгласили да дойдете, за да посредничите в преговорите?

Оби Уан премига изненадан.

— При всичките ми уважения, канцлер Палпатин, но не мисля, че моята кандидатура изобщо би била удовлетворителна за местните хора.

— Тъкмо напротив — каза Палпатин. — Преди малко разговарях и с тях. Те заявиха, че ще са безкрайно благодарни, ако се съгласите да помогнете като посредник в тази ситуация — като каза това, той се усмихна отново. — Все пак от Барлок се завърнаха и други герои освен учителя Хоръс Кбаот.

Оби Уан направи гримаса. При всякакви други обстоятелства с готовност би откликнал да се притече на помощ. Ала при всичко онова, което напоследък се случваше на борда на „Изходящ полет“, той тъкмо бе решил да се свърже със Съвета на джедаите, за да поиска удължаване на мандата си тук. А сега изневиделица тази възможност му се отрязваше.

Защото, ако Кбаот не показваше склонност да забавя графика на „Изходящ полет“ заради самия себе си, още по-малко щеше да се съгласи да го направи заради Оби Уан. Ако двамата с Анакин напуснеха експедицията сега, със сигурност нямаше да се върнат обратно на борда.

— Доколко сериозен е този проблем? — поинтересува се той.

— Достатъчно сериозен — каза Палпатин и бръчките на лицето му отново се задълбочиха, след като остатъците от проявената преди секунди лекота отминаха. — Ако тук възникне някакво насилие, тогава някои жизненоважни доставки на руда за половината системи в този сектор ще бъдат прекратени. А в зависимост от прогнозираните щети за миньорския добив очертаващият се недостиг би могъл да трае и няколко години.

— Ще трябва да се допитам до Съвета за подобно решение — посочи Оби Уан.

— Тъй като не разполагаме с твърде много време, вече си позволих да го направя вместо вас — каза Палпатин. — Учителят Йода благосклонно даде своето позволение да слезете от „Изходящ полет“, вместо да продължите нататък.

И независимо че бе формулирана като „позволение“, Оби Уан много добре умееше да разпознава дадената му недвусмислена заповед.

— Добре тогава — каза той с въздишка. — Предполагам, че ще трябва да взема и своя ученик заедно с мен?

— Едва ли бихте могли да го оставите да се размотава из съседната галактика без вас — съгласи се Палпатин. Бръчките на лицето му леко се загладиха и Оби Уан сякаш почувства облекчението у него. — Мога да ви взема двамата в моя кораб и да ви закарам до Роксули. А след това се боя, че ще се наложи бързо да се прибирам на Корускант. Обещавам ви обаче, че ще ви оставя един от моите телохранители и неговия ескортен кораб, за да ви върнат обратно, когато приключите с преговорите.

— Благодаря ви — каза Оби Уан, питайки се дали двамата с Анакин да не си вземат своя Делта–12 „Небесен поток“, който учителят Уинду им бе приготвил в хангарите на крайцер К–3. Но подготовката и активирането му щяха да отнемат доста време, а именно времето бе от най-голямо значение тук. Пък и освен това ескортният кораб на Палпатин несъмнено щеше да се окаже далеч по-просторен и удобен, дори и да се наложеше да пропътува цялото това разстояние в компанията на някой от онези лишени от хумор мъже, с които напоследък Палпатин бе започнал да се обгражда. — Ще съобщя на Анакин да се подготви за заминаване. До един час ще сме готови да ви придружим.

— Благодаря ви, учителю Кеноби — каза Палпатин с тих и настойчив глас. — Едва ли някога ще разберете колко много е означавала тази ваша услуга за мен!

— Удоволствието е мое, канцлер Палпатин — каза Оби Уан и почувства полъх на съжаление, когато извади предавателя си. — Ние, джедаите, сме тук единствено за да служим.

— Тръгнаха — промърмори Анакин, когато совалката на Палпатин се спусна през мъгливата атмосфера на планетата под тях.

Оби Уан вдигна поглед, ала на заеманото допреди минута място от „Изходящ полет“ сега нямаше нищо освен празно пространство.

— Имат да гонят график — каза той.

— Явно — каза момчето и Оби Уан долови частица от собственото си неудовлетворение, отразено в гласа му. — Ще ми се да можехме да попътуваме още мъничко с него.

— С капитан Пакмиллу? — запита Палпатин.

— Не, с учителя Кбаот — каза Анакин. — Той е извънредно способен водач. Винаги успява да организира нещата така, че да се свършат. Разсича завързаните ситуации право през средата и някак си все съумява да накара всички да направят онова, което е най-добро за тях.

— Наистина притежава такава дарба — потвърди Палпатин. — Малцина има като него в тези смутни времена. Ала, от друга страна, нашата загуба е истинска придобивка за „Изходящ полет“.

— Сигурен съм, че всички на борда са рядко доволни от присъствието му — промърмори Оби Уан.

— Обаче той си има своите задачи, а ние си имаме нашите — продължи Палпатин и подаде на Оби Уан информационен чип. — Тук е записано всичко, което имам по дискусиите в системата Роксули. Най-добре да се запознаете с тази информация още преди да пристигнем там.

— Благодаря ви — каза Оби Уан, като пое чипа и го пъхна в информационния си бележник. — Със сигурност самите оплакващи се ще ни предоставят всички останали подробности, които може би сме пропуснали.

— Със сигурност — потвърди сухо Палпатин. — Пригответе се, учителю Кеноби. Очертава се дълъг и доста уморителен ден.

Адмирал Аралани и екипажът й се завърнаха на Крустай от инспекцията си на останките от корабите на Търговската федерация близо два часа преди Миттраунуруодо да успее да се прибере от разузнавателната мисия, на която тя го бе изпратила. Както се очакваше, неговият доклад не отне много време и около час по-късно той вече бе с Кардас и Марис за поредния си езиков урок. Дори и Траун да бе усетил, че в негово отсъствие се бяха случили важни събития, Кардас не успя да го долови по лицето му.

Следващите два дни преминаха извънредно бавно. Аралани се затвори за дълго време в каютата си, изучавайки събраната от бойното поле информация, като се появяваше само по време на хранене или за да се позавърти из базата в търсене на нови бойци за разпитване. Досега, изглежда, не бе успяла да се натъкне на двамата, пред които Траун бе споделил опасенията си за шпионската мисия на „Ловеца на сделки“, но Кардас знаеше, че е само въпрос на време, преди и това да станеше.

Самият Миттраунуруодо влизаше и излизаше многократно от базата през тези два дни, очевидно приемайки доста насериозно фиктивните инспекции на адмирал Аралани. През това време Кардас успя да проведе един-единствен истински разговор с командира. Двамата се бяха усамотили на среднощна дискусия до късно една вечер след поредния оглед на бойната сцена от Аралани. Умората и напрежението у Траун бяха видими и когато най-накрая той си тръгна, Кардас продължи още дълго да умува дали този път командирът най-после не бе захапал лъжица, която бе прекалено голяма за неговата уста.

През тези дни Кардас се опитваше на няколко пъти да прекара и повече време с Кенто и Марис. Но разговорите с тях бяха дори още по-потискащи. Кенто бе започнал да се държи като животно в клетка, като фантазиите му вече даваха място на различни безумни кроежи, как тримата да нахълтат в оръжейната и складовата зала на астероида и след това дръзко да се измъкнат с „Ловеца на сделки“. Марис от своя страна все още изповядваше увереност в достойнството и честта на Миттраунуруодо, но дори и тя очевидно започваше да изпитва съмнения в способността му да ги зашити от властта на Аралани.

Нещо трябваше да се предприеме. И това трябваше да свърши именно Кардас.

Необходими му бяха известни приготовления. „Ловецът на сделки“ беше охраняван твърде зорко, пък и щеше да е проява на самоубийствен импулс да тръгне да направлява разнебитения им кораб през усукания изходен тунел с няколко щурмовика по петите си. В самия край на хангара обаче се мъдреше една совалка за дълги полети, на която чисите явно не обръщаха особено внимание. Кардас прекара няколко часа в изучаване на пилотските наръчници в компютърната система на базата, благодарен за положените по-рано усилия да запамети възможно по-голям брой чиски символи, и в резултат съумя да се сдобие с обща представа, как се управлява совалката. По-късно той успя незабелязано да се промъкне на борда й и изкара цял час в пилотската кабина, преминавайки на сухо през всички системи и припомняйки си наученото от наръчниците. Настъпеше ли моментът, изобщо нямаше да му е приятно, когато адмирал Аралани тръгнеше по петите му, той да обърка някой контрол.

Доста по-трудната задача бе някак да успее да се сдобие с копието на адмирал Аралани със записа от навигационните маневри на „Брулещ ястреб“. В края на втория ден самият Траун му бе предоставил този шанс, поканвайки адмирала и Трасс на официална вечеря. Тънкият цилиндър, който тя му бе показала по-рано, сега бе смесен с още няколко подобни информационни чипа, съдържащи събраната информация от бойното поле. Затова на Кардас му трябваха няколко изпълнени с притеснение минути, преди да успее да открие точно това, което му трябваше.

А с това приготовленията му приключиха.

Тази вечер той си легна рано, но дълго време не успя да затвори очи в тъмното. По-голямата част от нощта прекара в притеснения и колебания, а сънят идваше на пресекулки, изпълнени с неспокойни кошмарни сцени. Подобно на зловещата тишина преди връхлитането на някоя ужасяваща буря той знаеше, че спокойствието от последните два дни съвсем скоро щеше да приключи.

И непосредствено след разсъмване на третия ден стана точно така.

— Не — отсече твърдо Кардас, посрещайки ярките очи на Аралани колкото може по-спокойно. — Ние не сме шпиони. Нито за Републиката, нито за когото и да било друг.

— Тогава какво е искал да каже командир Миттраунуруодо с обвинението си пред няколко свидетели? — настоя адмиралът. — И недейте да отричате, че го е казал. Разполагам с подписаните клетвени декларации на двама наши матроси, които са присъствали на същото място.

— Не го отричам — каза Кардас и очите му прескочиха за миг към Трасс. Синдикът стоеше мълчалив няколко крачки зад Аралани, а изражението му бе по-сурово дори от изражението на адмирала. Може би съзнаваше още по-добре и от нея какво би означавало за кариерата на брат му обвинението в приютяване на чужди шпиони. — Но също така и не мога да си го обясня. Може би е целял да внесе объркване в разговора с командирите на кораба от Търговската федерация.

— Командири, които междувременно някак си са се изпарили — многозначително каза Аралани — заедно с въпросния непокътнат чужд боен кораб.

— По този въпрос също не знам нищо — чистосърдечно каза Кардас. — Единственото, което зная, вече ви го казах. Ние сме търговци и имахме проблеми с хипердвигателите. Разпитайте и другите двама от нашия екипаж, ако не ми вярвате.

— О, ще ги разпитам — увери го студено Аралани. — А междувременно ви забранявам да напускате каютата си. Свободен сте.

За един кратък миг Кардас понечи да каже, че все още е под юрисдикцията на Миттраунуруодо и че тя няма право да му заповядва къде да ходи. Но само за миг. След това се обърна и излезе.

Но не отиде в каютата си. Чиските матроси бяха свикнали да го гледат как се върти насам-натам из базата, а, изглежда, Аралани не бе сметнала за необходимо да оповести забраната си на всички стражи. И сигурно нямаше да го направи поне докато не разпиташе Кенто и Марис.

Това бе единствената му възможност за бягство.

Совалката все още стоеше паркирана на същото място. В хангара имаше няколко чиси, които се занимаваха с някакви свои задачи, но Кардас знаеше, че няма никакво време да се прави на разсеян. Той спокойно прекоси хангара, все едно си бе у дома, пристъпи през входния люк на совалката, запечата го след себе си и се запъти към пилотската кабина.

Корабът беше граждански модел и затова процедурата по запалването беше много по-бърза и опростена, отколкото при военните машини. Само за пет минути той успя да активира всички системи и да се подготви за полет. След още пет минути вече се бе отделил от дока и внимателно маневрираше през усукания тунел.

Никой не го последва. Когато излезе от астероида в откритото пространство, се огледа да види дали линкорът на Търговската федерация не се спотайваше скрит в някой от близките метеорити. Но не успя да го съзре никъде.

Не че имаше значение. Той знаеше накъде се е запътил, и вече нямаше кой да го спре. Като насочи совалката по подходящия вектор, удари контрола на хипердвигателите и направи скок в светлина скорост. Следващата му спирка, ако, разбира се, бе успял правилно да въведе взетите от „Брулещ ястреб“ навигационни данни, щеше да е чуждата система, в която заедно с Траун и Марис бяха станали свидетели на вагаарското нападение преди няколко седмици. С мъничко късмет военната им кампания досега щеше да е приключила.

А с още мъничко късмет вагаарите все още щяха да бъдат там.

Шест часа по-късно совалката изскочи от хиперпространството и Кардас откри, че битката действително е приключила. Докато маневрираше пред носещите се из пространството отломъци, той си помисли, че бранителите явно са защитавали системата си ревностно и яростно. Навсякъде се виждаха късове от разчупени кораби, плуващи между многобройни обгорени парчета от корпуси, шлюзове и двигатели. Имаше и трупове. Твърде, твърде много трупове.

Не че тяхната жертвоготовност им бе помогнала особено много. Планетата бе наобиколена от няколко десетки кораби на вагаарите, струпани като хищни птици около прясна мърша. Повечето от тях бяха същите участвали в битката кораби със затворническите мехури по корпуса, но имаше и няколко цивилни съда, които преди бяха очаквали края на сражението. Постоянни потоци от по-малки кораби се движеха нагоре-надолу в атмосферата на планетата. Очевидно донасяха събраната плячка и новите пленници до чакащите в орбита и после се връщаха за още товар. За един кратък миг през съзнанието на Кардас премина образът на рояк насекоми, спускащи се на талази към разсипана ровелова салата…

Едно носещо се във вакуума тяло леко се блъсна в илюминаторните прозорци на совалката и го върна в действителността. Ако изобщо му бе останал някакъв разум, той знаеше какво би било най-смисленото решение — да обърне незабавно совалката обратно към Крустай и да си пробва късмета с адмирал Аралани. Или пък да зареже напълно Кенто и Марис и без да губи излишно време, да побегне към пределите на Републиката.

Но като изруга тихо, Кардас насочи совалката към най-големия кораб в орбита и я подкара към него.

Независимо че вниманието им бе съсредоточено върху събирането на плячката, вагаарите все пак бяха достатъчно нащрек, за да пазят и гърба си. Още преди да измине и една четвърт от разстоянието, пет-шест патрулиращи изтребителя го наобиколиха и го прехванаха. След миг през предавателите прозвуча мелодичен, но страховит чужд глас.

— Не разбирам вашия език — отговори Кардас на сай бисти. — Говорите ли сай бисти?

Единственият отговор беше нова върволица с неразбираемо бръщолевене.

— Не ви разбирам. Бихте ли опитали на минисят? — превключи той на най-новия търговски език. — Някой там разбира ли минисят?

Последва кратка пауза.

— Дайте информация за името, расата и намеренията си — най-после се обади чуждият глас, предъвквайки с мъка сричките на търговския език.

— Казвам се Джори Кардас — представи се Кардас. — Родната ми планета се казва Корелия — после си пое дълбоко дъх и продължи: — Тук съм, за да ви предложа сделка.