Изкупление

Глава 15

Нала не отвори. Лорийн стоя пред вратата около час и накрая си тръгна. Очакваше Руни да й се обади, но след като мина шест и половина, разбра, че напразно се надява. „Вероятно е обмислил всичко и се е отказал…“ — предположи тя. Роузи бе смутена от мълчанието на капитана. Струваше й се, че без неговото съгласие е опасно да следят Янклоу. Докато гадаеха какво е решил, Лорийн внезапно грабна чантата си и тръгна.

— Къде отиваш? — нервно запита приятелката й.

— Стой вкъщи, защото той все пак може да се обади.

— Не искаш ли да дойда с тебе?

— Предпочитам да стоиш до телефона. Не трябва да го дразня, иначе това старо копеле ще ме пъхне в ареста.

Роузи седна неохотно пред телевизора. Така значи, вече не беше нужна. В този момент отвън се чу шум на двигател. Тя скочи, но докато отвори прозореца, Лорийн вече завиваше зад ъгъла.

Коленете на Лорийн трепереха. Не бе шофирала от години и мислено се молеше да не катастрофира.

Апартаментът на Нала светеше. Тя въздъхна с облекчение. Изтича по стълбите и настойчиво звънна. Нала попита кой е, но Лорийн не отговори и продължи да натиска звънеца. Накрая вратата се открехна през закачената верига.

— Върви на майната си!

— Пусни ме! Ще стоя тук цяла нощ.

Нала неохотно се подчини. Из целия апартамент бяха разхвърляни дрехи, вратите на гардероба бяха отворени, а на пода зееха няколко куфара.

— Какво става?

— Махам се оттук.

— Защо?

— Престани да задаваш гадните си въпроси! — Хвърли една възглавница към нея. — Остави ме сама!

Лорийн извади снимката на Стивън Янклоу.

— Погледни още веднъж това лице. Спокойно, той няма да те ухапе. Това Стивън Янклоу ли е?

— Защо ме питаш, щом знаеш?

— Искам да се уверя.

— Не зная.

Лорийн се отпусна на дивана обезсърчена. Не знаеше какво да прави. Погледът й попадна на облепения със снимки параван, зад който моделите обикновено се преобличаха преди снимките. Мъже, жени, полужени — десетки лица. Погледът на Нала скачаше от паравана към посетителката и обратно. Лорийн приближи, погледна я през рамо и се наведе над снимките. След малко се изправи и вдигна папката.

— И тъй, не го познаваш и даже не си го виждала. Защо тогава фотографията му е залепена на паравана?

— За да покрие една дупка.

— Кой направи тази снимка?

— Защо питаш?

— Щом ти не знаеш, може би фотографът знае.

— Арт.

Почувства как адреналинът се качва в главата й. Руни бе прав, тази история наистина звучеше фантастично.

— С какво се занимава Арт, освен с порнография?

— Напъни си мозъка! Нали уж си умна кучка. Откъде според тебе има толкова пари?

— Защо не искаш да ми кажеш?

— С изнудване. Ти си наистина гадно ченге! Арт изнудва всеки, той е мръсник от класа. Та ти сама се облажи с част от сухото, което бе изсмукал от този и онзи, би трябвало да си наясно с бизнеса на Арт! Не познавам онази руса дама на паравана, нито пък на скъпоценната ти снимка. Самият параван не е мой, а на Арт. Сега ще се махнеш ли оттук?

— Къде е той?

— Нямам представа. Последва я в спалнята.

— Значи е изнудвал и Стивън Янклоу?

Нала ритна вратата на гардероба.

— Махай се, остави ме! — изкрещя тя, издърпа купчина дрехи и ги хвърли в един куфар. — Махай се!

— Арт изнудваше Янклоу, нали?

— В нощта, когато Диди умря…

— Да, да, какво стана в нощта, когато Диди умря? Лорийн отстъпи на няколко крачки. Нала бе очевидно пред истерията. Дърпаше и мачкаше дрехите, риташе ги, после стъпваше върху тях. Ръцете й трепереха.

— Използваше ни! Постоянно душеше около клиентите ни. Нямахме един ден спокойствие! Не знаехме какво да правим. Все пак от време на време ни даваше по някой долар, отстъпи ни и този апартамент. Казахме ти, че не иска наем, нали? Ако някога си вярвала на това, значи си тъпа. Всъщност той ни използваше, караше ни да му плащаме. А сега, ако не си тръгнеш веднага ще започна да крещя и ще извикам полиция.

— Изнудвал ли е Норман Хейстингс? — Лорийн не мръдна от мястото си. Тя отново огледа фотографиите на паравана, с надежда да открие някоя от жертвите. — Кога е бил направен този параван?

— Преди много години. Донесе го тук, когато напусна Санта Моника. Имаше там къща на самия плаж. — Нала стана и разгъна една дълга рокля от шифон. Бе решила да смени тактиката, за да се отърве от Лорийн.

— Арт карал ли е някога луксозни коли?

— Какво искаш да кажеш?

— Кола, направена по поръчка, или някой старинен спортен модел?

— Не. По едно време имаше бентли, но като се разори, го продаде.

— Виждала ли си някога русата дама на снимката, която ти показах? Знаеш ли дали Диди не се е срещала с нея?

— Не я познавам, а за Диди не зная. Тя правеше перуки. Много обичаше тази шифонена рокля. Не й ставаше, но тя си я пазеше.

— Нала, моля те! Диди познаваше ли русата?

— Нали ти казах, може и да са се виждали. Диди обичаше да прави фризури. Арт ползваше услугите й преди фотографските сеанси.

— Диди и Арт познаваха ли се преди ти да се запознаеш с него?

— Да. Тя ме запозна с него.

Лорийн трескаво обмисляше всичко чуто, без да знае до какви изводи може да я доведе то. Очевидно нямаше смисъл да стои повече тук. Трябваше да открие фотографа, който бе снимал Норман Хейстингс. Стана и поиска от Нала да използва телефона й.

Роузи все още дремеше пред телевизора, когато Лорийн се обади и я помоли да й продиктува адреса и името на фотографа на Хейстингс.

— Крейг Лайл — обади се след малко Роузи и продиктува адреса.

— Ако Руни се обади, кажи му, че ще бъда вкъщи след около час — предупреди я и затвори.

— Познаваш ли Крейг Лайл — обърна се тя към Нала.

— Професионалист ли е? — Нала заключи куфара.

— Точно така, прави и семейни снимки, портрети.

— Не мога да ти кажа. Не помня имена, а за Диди — не зная.

— Дай ми бележника й. Може би е записала някъде телефонния му номер.

— Диди никога не записваше адреси. Смятам да вляза в банята. Ако искаш да гледаш как си сапунисвам циците, можеш да останеш, но аз бих предпочела да си тръгнеш.

— Мога да те закарам. С кола съм.

— Благодаря, ще взема такси.

— Къде отиваш?

— Не е твоя работа.

— Може би ще се наложи отново да се чуем.

— Къртис знае къде да ме намери. — Нала отнесе два куфара до вратата и се върна да вземе още два.

Лорийн й подаде ръка, но тя извърна глава.

— Сбогом и благодаря за всичко!

Нала стоеше в средата на стаята със скръстени на гърдите ръце. Щом външната врата се затвори, сграбчи перуката си с две ръце. От гърдите й се изтръгна неистов, ужасен вик.

Лорийн спря пред студиото на Крейг Лайл, влезе в една от телефонните кабини наблизо и набра номера на Роузи. Не, Руни не се бе обаждал, но двама униформени полицаи дошли на проверка. Огледали целия апартамент, надничали в гардеробите и банята. Роузи била спокойна, защото очаквала самия Руни, дори ги попитала той ли ги праща. Без да отговорят на въпроса й, те се поинтересували дали апартаментът има и друг изход. Едва тогава тя се обезпокоила. В момента седели в колата пред входа на блока и очевидно нямали намерение да помръднат оттам. Докато слушаше, Лорийн се опитваше да отгатне какво точно си е наумил капитанът. Трябваше да говори с него.

— Къде си сега? — попита приятелката й.

— На булевард „Вентура“. Искам да се видя с Крейг Лайл. Чао.

Тя набра телефона на полицията.

— Къде си, по дяволите? — изръмжа Руни.

— Пия кафе и след малко се прибирам у дома.

— Ела направо в участъка.

— Да не си стигнал до нещо важно?

— Може би. Искам да си тук.

— Първо искам да проверя още нещо. Един фотограф, на име Арт Матюз. Изнудвач и търговец на порно. Мисля, че е замесен в случая. Познава Янклоу. Ало?

Телефонът прекъсна и монетата издрънча. Времето бе изтекло.

Руни затвори телефона с надеждата, че тя ще го набере отново, и започна нервно да се разхожда из стаята. През щорите виждаше „костюмите“, както наричаха агентите на ФБР, които се бяха събрали пред единия от компютрите в съседния офис и оживено обсъждаха нещо. Той дръпна щорите. Не искаше да се среща с тях. В този момент Бийн нахлу в стаята.

— Научи се да чукаш, по дяволите! Изплаши ме. Чувал ли си името Арт Матюз, порно фотограф?

— Никога.

— Проследи какво имаме за него във файловете. Открий къде живее и го доведи тук.

— Добре. Искаше да знаеш дали в Нравствения отдел имат данни за Стивън Янклоу, нали? Нямат нищо записано, но семейство Торнбърн е направило огромно дарение на Лабораторията по съдебномедицинска експертиза и…

— Достатъчно. Благодаря.

— Пак заповядай! — усмихна се Бийн и излезе.

Лорийн се изкачи по дървената стълба, натисна копчето на звънеца и зачака. По домофона я попитаха коя е.

— Приятелка на Арт Матюз — отвърна тя. На вратата се появи дребен мъж.

— Какво искате? Ченге ли сте?

— О, не. Позната съм на Арт Матюз.

Крейг Лайл отвори широко вратата и тя го последва. Телевизорът гърмеше. Той го изключи и я покани да седне.

— Работя в тъмната стаичка. Трябва да довърша едни негативи. Изчакайте ме.

Тя запрелиства двата тежки албума върху масичката. Дечица с разноцветни дрешки, семейства, усмихнати до ушите, портрети с важни, тържествени физиономии. Нищо особено. Лайл се върна с чаша кафе.

— Арт ми е говорил много за вас. В момента има големи неприятности.

— Той винаги има неприятности. Откакто го познавам, това е естественото му състояние.

— Този път е сериозно. Замесен е в убийство.

— Исусе Христе, да не е пак онази история с Хейстингс? Тук идваха полицаи, разпитваха ме за какво ли не. Обясних всичко. Горкото копеле обичаше да се прави на жена и да се фотографира. Вярно, снимал съм го. Не виждам какво престъпно има в това.

— Мога ли да видя снимките му? Просто от любопитство. Аз съм частен детектив. Опитвам се да помогна на Арт и имам нужда от повече подробности, за да…

— Нямам нищо общо с него! — Лайл скочи на крака. — Познавах го и толкоз! Няколко пъти съм го снимал в онези смешни одежди. Снимал съм и други хора, които той е водил тук. Дискретен човек съм. Не мога да издавам клиентите си. Това е всичко!

— Снимали ли сте един травестит по прякор Диди?

— Никога. Нямам нищо общо с порнографията. Правя портрети.

— Но понякога сте снимали и травестити и транссексуални личности, нали?

— Да, но и те понякога искат да се снимат като всички хора. — Той продължи да кръстосва стаята, като постоянно повтаряше, че е почтен професионалист и никога не е вършил нищо незаконно. Вече бил казал на полицията всичко, което знае, предал и всички снимки на Хейстингс.

— Познавахте ли се добре с Диди?

— И да, и не. Тя им правеше перуките, гримираше ги. Вършеше добра работа.

— Правила ли е перуки за Норман Хейстингс?

— Да. — Извади изпод масичката голям плик. — Нали ви казах, че беше майсторка. След нейните манипулации дори Хейстингс изглеждаше поносимо.

Той й подаде няколко снимки на Хейстингс. Тя започна да ги разглежда и уж между другото попита дали е снимал и някой си Стивън Янклоу. Лайл все още гледаше през рамото й снимките, без да скрива възхищението от собствената си работа и сякаш не чу въпроса й. Тя го повтори.

— Вижте, не винаги разпитвам клиентите си за имената им — изправи се той. — Това са поверителни неща. За снимките трябва да знаем само аз и те самите. Моята задача е да ги накарам да се отпуснат. Те са обикновено толкова възбудени, че понякога ми е трудно да ги успокоя. Докато Диди привърши грима им, някои от тях стигат до оргазъм. За тях това е голямо преживяване. После си вземат снимките и изчезват.

Лорийн кимна. Не биваше да го притиска с въпроси.

— Арт помагал ли ви е при тези сеанси?

— От години не работим заедно. Едно време ми помагаше. Аз нямах фотолаборатория и ползвах неговата в Санта Моника. Той имаше разкошна къща там, с всичко необходимо за професионална фотография. На много неща ме е научил. Задължен съм му. Много от тях имат проблеми, особено с кожата. Арт ме научи как да изглаждам лицата им, да ги правя красиви.

— А не сте ли снимали Янклоу?

— Не зная. Някои от тях се представят с фалшиви имена или използват женското име, което са си избрали. Толкова ли е важно?

— Той може да осигури алиби за Арт.

— Защо тогава не попитате самия Янклоу?

— Не мога да го открия. Арт мисли, че той ще се скрие, защото не иска семейството му да знае за интимния му живот. Знаете ли фирмата С&А?

— Да, в Санта Моника. — Фотографът прибра снимките. — Спомням си, че Арт обичаше да препуска из улиците с едно фантастично бентли. Купи го от тази фирма, но тъй като нищо не разбира от механика, постоянно имаше проблеми с двигателя. Арт е слаб шофьор. Знае само как да включи газта.

Лорийн извади снимката на белия мерцедес.

— Познавате ли тази блондинка?

— Не си спомням. Снимал съм хиляди хора.

Тя прибра снимката и попита дали клиентите му получават и негативите.

— Това е част от сделката. Вижте, зная за какво намеквате. Клиентите ми винаги си получават негативите, някои дори чакат тук, докато ги проявя. Никога не съм имал неприятности с полицията и смятам да нямам и в бъдеще. Всички знаем с какво се занимава Арт, но аз мисля, че това си е негова лична работа. Нямам нищо общо с нея.

— Имате предвид порнографията ли?

— Не. Изнудването.

— Да, и аз го предупреждавах много пъти — кимна тя. — Мисля, че заради това този свидетел не иска да му помогне в момента. Арт сигурно го е изнудвал.

— Той и в затвора лежа, но пак не се отказа — простена Лайл. — Страстта му към бързите пари винаги ме е отвращавала. Горките копеленца, идват тук радостни и възбудени като деца. Те са толкова безобидни и симпатични. Треперят от вълнение. Какво лошо има в това, че един мъж обича да се гримира и да се преоблича като хубава жена? На никого не пречат. Но обществото ги принуждава да се крият.

— И аз ги съжалявам. Горкият Норман Хейстингс! — въздъхна тя. — Женен, с деца. Уплашил се е, че Арт ще каже на жена му, на колегите му.

— Това не съм го казвал на полицията. — Мъжът изглеждаше силно обезпокоен. — Щяха да ме арестуват и принудят въпреки волята си да кажа всичко, което знам.

— Как се е добрал до снимки на Хейстингс, след като клиентите винаги са получавали негативите? — Лорийн запали цигара и вдъхна дълбоко. — Да не сте му ги дал вие?

— Нямам представа — изчерви се той. — Нищо не съм му давал. Може да ги е получил от приятелката си. Аз познавах семейство Хейстингс и никога не бих им причинил подобни неприятности. Та те дори не са богати! Но Арт не се спираше пред нищо. Бе способен да изнуди някого и за петдесет долара на месец.

— Коя приятелка, Диди ли?

— Да, нали тя го гримираше и сресваше?

— Тя е мъртва.

— Какво? Защо не ми казахте? Защо нито Арт, нито Нала не ми каза? — Изглеждаше искрено потресен.

— Миналата нощ. Моля ви, хвърлете още един поглед на снимката, която ви дадох. Може би ще си спомните нещо. Според мен е мъж, преоблечен като жена.

Лайл вдигна снимката към светлината и дълго я съзерцава.

— Да-а, много добър грим. Само линията на челюстта го издава. Не помня да съм го снимал. Толкова хора са минали през студиото ми. А Хейстингс идваше винаги сам или със семейството си.

В тъмната стаичка зазвъня часовник.

— Трябва да извадя филмите. Утре ще дойдат да ги вземат — обясни той.

Лорийн тръгна към изхода и тъкмо се канеше да се сбогува, когато Крейг Лайл внезапно спря.

— Разбира се! Дайте да погледна още веднъж тази снимка! Тя очакваше да признае, че е снимал Янклоу, но остана разочарована.

— Имаше преди години една много богата светска дама — започна Лайл, — не си спомням името й. Дойде при мен за снимки. Внесоха я на инвалидна количка, защото бе скована от артрит. Направих й два сеанса, но тя не хареса нито една от снимките. Честно казано, изглеждаше толкова зле, че едва ли някой друг на мое място би успял да постигне повече. Както и да е, платиха ми само времето, но не и материалите. Спомням си този случай, защото по това време бях останал без пари… Как й беше името? Дали не беше Торнбърн? Точно така, Дела Торнбърн! Беше преди най-малко осем-девет години. Сигурно вече е покойница… Странно, нали? Вашата снимка ми напомни за нея. Не, това не е тя. Дела Торнбърн бе толкова саката, че не можеше да стъпва, камо ли да шофира. Сега се сещам какво в снимката напомня за нея. Шалът! Тя по същия начин го надипляше около раменете си, за да прикрие старческата си шия. Не излизаше без шифонов шал. И прическата е същата, старомодна, в стила на Грейс Кели. Стегнат кок на тила с къдрици около ушите.

— Диди ли я гримираше и сресваше?

— Господи! Не, разбира се. Дела Торнбърн беше истинска дама и не би допуснала около себе си създания като Диди.

— Не я ли придружаваше някой?

— Разбира се! Та тя беше в инвалидна количка. Мисля, че тогава дойде със сина си.

— Как се казваше той? Бихте ли го описали?

— Е, името му май беше Торнбърн. Боя се, че не помня как е изглеждал. Питайте Арт. Той помни като слон.

— Арт присъстваше ли на сеансите?

— Не. Случаят е отпреди осем-девет години. По това време бяхме в Санта Моника. После аз напуснах и дойдох тук.

— Арт тогава работеше ли с травестити?

— Да, всъщност той ме въведе в този бизнес. Изпращаше ми клиенти.

Часовникът в тъмната стая отново започна да звъни.

— Извинете, работата ме чака.

Лорийн седна на волана и се помъчи да подреди мислите си. Бе успяла да напипа връзката между Янклоу и Хейстингс, както и между тях двамата и Диди. Вероятно Арт е изнудвал Норман Хейстингс дълго време и той се е оплакал на Янклоу. А дали самият Янклоу не е бил изнудван? Тя потегли към къщи, но след малко отби и спря. Дали не бе допуснала основна грешка? Възможно ли бе убиецът да не е Янклоу, а Арт Матюз? Невъзможно! Нали бе видяла лицето на мъжа, който я нападна? Каква е връзката между убитите проститутки? Защо си приличаха, с изключение на Холи? Според Диди убиецът й направил знак с ръка, защото искал нея, а не Холи. Дали не е искал да хване Диди, за да я убие?

Лорийн се облегна назад със затворени очи. Бе напуснала Арт Матюз в деня, когато Холи бе убита. Какво ли бе правил след това? Бяха ли замесени в убийствата двамата травестити? Главата я болеше, бе изгладняла. Тя включи двигателя и се отправи към Пасадена.

Арт Матюз бе въведен на разпит след опит за бягство.

Когато видя полицаите на прага на студиото си, той се шмугна край тях и хукна. Двамата бяха дошли да му кажат, че не е обект на подозрения, а го молят да помогне на следствието с данни, които може би са му известни. Поведението му обаче ги постави нащрек и те го подгониха. Арт хукна на зигзаг между движещите се насреща коли и не след дълго се предаде, за да не попадне под гумите на някоя от тях. Полицаите веднага обискираха студиото и се върнаха с богат материал от всевъзможни порнографски сцени.

По време на целия разпит Матюз не престана да бърбори възбудено, което накара Руни да се усъмни, че е под въздействието на солидна доза кокаин. Веднага призна, че се занимава с „мека“ порнография, но едва когато един полицай внесе черно-бяла снимка на Холи, загуби и последните остатъци от самообладанието си. Все още не се сещаше, че може да поиска адвокат. Гласът му премина във фалцет. Призна, че я познава, че й е правил снимки. Облян в пот, почти на ръба на истерията, малкият човек се опитваше да си спомни къде е бил в нощта на убийството й и с всяка своя дума даваше поводи за подозрения. Когато призна, че е познавал и последната жертва, Диди, Руни усети как косата му се изправя. Беше повече от ясно, че ако иска да използва показанията му, трябва час по-скоро да му осигури юридическа защита и предложи на дребосъка да му намерят адвокат. После нареди да доведат лекар, за да провери дали арестуваният не е под въздействието на наркотици. Налагаше се да спрат разпита до появата на адвоката и докато евентуалното действие на възбудителните средства отмине.

Докато чакаха, дребният човек внезапно скочи. В ъгълчетата на устните му се бе събрала слюнка.

— Вие да не подозирате, че аз съм убил Холи? Защо ми е притрябвало да убивам момичето? Вие сте луди! Има някакво недоразумение!

„Боже мой! — помисли Руни — Сега пък се навря сам в подозрение за убийство!“ Напрежението нарастваше с всеки въпрос. Започнаха да му показват фотографиите на убитите жени една по една.

— Какво? Откъде накъде? Защо ми показвате тези жени? — квичеше Матюз. — Не съм ги пипал с пръст. Признах си, че съм познавал Холи. И Диди познавах, но какво от това?

Руни насочи разпита към фотографския бизнес и присъдата му преди години. Едва тогава Арт се уплаши съвсем сериозно. Поиска адвокат и отказа да отговаря на всякакви въпроси. Руни знаеше, че всичко, което е признал досега, може да не издържи в съда, особено ако защитата докаже, че признанията са дадени под въздействието на възбудителни и в отсъствие на адвокат. Човекът бе толкова уплашен и объркан, че би признал всичко, което му подхвърлят. Капитанът обаче бързаше. Беше възбуден от внезапното развитие на процеса, усещаше пулса на своя стар и позабравен полицейски инстинкт на преследвач. Заекът всеки момент щеше да влезе в капана. Не искаше да го изпусне. Опияняваше се от мисълта, че след толкова напразни, безрезултатни усилия, можеше да хване нишката на престъплението тук и сега, под носа на ФБР. Той изтълкува внезапното утихване на Матюз като проява на гузна съвест. Всички присъстващи разбираха, че щом въпросите опряха до убийствата, задържаният отказа да сътрудничи на полицията. Докато чакаха адвоката, Арт не престана да говори за своята невинност, като от време на време изтриваше с кърпа потта от голото си теме.

— Самият факт, че съм познавал Диди и Холи не означава, че аз съм ги убил. Това е някаква манипулация. — Погледът му скачаше по лицата на полицаите. — Да не би някой да ме е натопил? Някое гадно лайно ме е изтропало на полицията, така ли?

После му хрумна да се осведоми кога е умряла Диди, защото през цялата вечер бил с приятели. Казаха му и попитаха къде е бил предната вечер между девет и десет и половина. Арт отново се умълча. Щял да каже на адвоката си. Лекарят му направи няколко проби и даде заключение за отсъствие на всякакви стимуланти в кръвта, но посъветва полицаите да му дадат нещо за пиене заради обилното потене.

Най-после адвокатът дойде и двамата се усамотиха за консултация. След малко отново го въведоха в стаята за разпити и Руни започна да му задава отново всички въпроси. Оказа се, че предната вечер е филмирал порнографски сеанс, и затова не пожелал да признае. След като вече бе лежал в затвора за разпространяване на порнографски касети и снимки на малолетни, Арт се боеше да не попадне за втори път под същия параграф. Страхуваше се, че полицията ще подуши и за изнудванията. С всеки въпрос страхът му нарастваше и той ставаше все по-нервен. Когато стигнаха до убитите, възбудата му премина в истерия. Крещеше, че искат да го „натопят“, а някои от убийствата били извършени толкова отдавна, че не можел да помни къде е живял и какво е правил тогава. Възможно било да е бил и в затвора. Междувременно студиото му бе обискирано за втори път. Откриха допълнителен филмов материал от порнографски сеанси.

Наближаваше три през нощта, когато най-после го отведоха в килията. Бийн и Руни останаха да обработят материала от разпита. Капитанът имаше силно главоболие, но желанието му за работа се бе възвърнало и той за нищо на света не искаше да престава да работи, макар да беше сигурен, че Арт Матюз не е убиецът, когото търсят. Бяха установили, че по време на две от убийствата той е бил в затвора.

— Все още не могат да намерят твоята информаторка — забеляза Бийн.

— Мисля, че си загубихме времето с този нещастен дребосък, Джош. Копелето трябва да бъде арестувано, но не за убийство, а за порнография и вероятно за рекет.

— Значи ли това, че Лорийн Пейдж отново ще влезе в играта? — разпери отчаяно ръце лейтенантът.

— Не зная — въздъхна Руни. — Занеси материалите на шефа. Нека да види, че днес сме си спукали задниците от работа.

Бийн излезе с папките и той погледна часовника си. Бе твърде късно да звъни на Лорийн. Нямаше и време да поспи. Реши да вземе душ, да се избръсне и след около два часа да й се обади.

Тъкмо бръснеше дебелата си шия в банята, когато на вратата надникна лейтенантът.

— Какво има? Да не би Арт Матюз да е признал току-що, че е убил осем жени плюс Хейстингс? — усмихна се уморено той и изключи самобръсначката.

— Напротив, плаче, та се къса долу в килията си. Може да размекне и най-коравото сърце. Адвокатът му не желае да го притискаме с обвинения, щом е готов да признае какво е правил в нощта на последното убийство. Той вече си спомни къде е бил по време на убийството на Холи. Няма да повярваш!

— Я да видим!

— Работил е до три през нощта в онази галерия, срещу любимия ти индиански ресторант, а една от свидетелките му се казва… Лорийн Пейдж! Ако ФБР го пусне по това дело, той ще легне за не по-малко от пет години заради порното. Жалко, че загубихме цяла нощ с него! На всичкото отгоре отвън са се струпали журналисти. Някой им подшушнал, че най-после сме заловили заподозрян.

— Дали не е същият, който ни подшушна да хванем Арт Матюз? След малко смятам да говоря с тази двулична кучка. Знаеш ли, че ФБР са повикали и Ендрю Фелоуз? Ти по-добре се навъртай тук. Кафето скоро ще отвори.

Вече наближаваше пет и половина. Изведнъж му хрумна, че е глупаво да чака сутринта, за да говори с Лорийн. Какво от това, че ще я събуди? Много важно! А защо направо не отиде до жилището й? Това като че ли беше най-добрият начин за действие.

Докато излизаше от двора на участъка, колата му се размина с колата на ФБР. На задната седалка пътуваха двама от агентите. Свежите им, отпочинали лица и блестящите очи с нищо не подсказваха, че са ги вдигнали от сън в този безбожен час. Руни изруга. Арт Матюз бе очевидно една от безумните теории на Лорийн. Впрочем тя не беше на съвсем погрешен път. В края на краищата бе осигурила лице, което познава две от жертвите. Липсваше обаче всякаква връзка със Стивън Янклоу. Дали не трябваше да си поиска обратно всички пари, които й бе дал? Може би трябваше да я арестува и да плюе на това, че тъкмо тя е свидетелката, която така упорито търсеха. Искаше му се да я стисне за мършавата шия и да я удуши. Колкото повече наближаваше, толкова повече нарастваше гневът му и когато влезе в блока, бе готов да експлодира. Трябваше да излее върху някого всичко, което му се беше събрало досега! Защо не и върху тази двулична курва!

Роузи скочи с изненадваща за килограмите й пъргавина, грабна халата си и хукна към вратата. Лорийн бе седнала в леглото.

— Колко е часът? — прозя се тя.

— Шест! Кой, по дяволите, звъни по това време?

Роузи отвори и веднага отстъпи. Руни стоеше облегнат на рамката.

— Идвам да те арестувам — извика той към Лорийн, без да погледне Роузи.

— Защо, за Бога? — Тя се загърна в жилетката си.

— Заради Арт Матюз, мила моя! Ти си била с него в нощта, когато… — Не можа да си спомни името на Холи и продължи: — Ти си шибаното му алиби за нощта на убийството! Ти!

— Затова ли си изпратил тук двете ченгета? За да ме арестуваш?

— Може и ФБР да са го направили преди мен. — Той хвърли шапката си на стола. — Те смятат, че ти си следващата. Време е!

— Ти си им казал за мен? — Лицето й потъмня от гняв. — Бил, каза ли им, че убиецът е нападнал и мене?

— Знаеш, че не съм, но смятам да им кажа. Ти ме прати за зелен хайвер, миличка! Пробутваше ми всякакви лайна и ми харчеше парите. Край! Опитах се да ти помогна, а за благодарност получих само лъжи и глупости.

— Матюз още ли е задържан?

— Доколкото знам, да. Сигурно си се объркала и не Янклоу, а Матюз те е нападнал с чук в галерията, докато сте закачали картините по стените.

— Глупости! — въздъхна Лорийн. — Той не е левак.

— Какво?!

— Арт Матюз е десняк, а убиецът е левак — според заключенията на съдебномедицинската експертиза и на патолозите. Даже Ендрю Фелоуз подчертава този факт в доклада си. Убиецът е левак. Той отваря жабката с дясната ръка, докато с лявата натиска главите им…

— Обличай се! Трябва да излезем.

— За нищо на света!

Руни извади бутилка бърбън от джоба си, отпи жадно и я разклати към Лорийн.

— Искаш ли?

Роузи гледаше ту него, ту Лорийн, която стана и протегна ръка. Тя сграбчи шишето и тръгна към мивката, но тъкмо се канеше да го излее, когато миризмата достигна ноздрите й. Вълна от желание се надигна в гърдите й. Да, искаше, искаше да пие! Поднесе бутилката към устата си и затвори очи в очакване.

— Лорийн, недей! — извика Руни. — Извинявай! Хвърли я! Ето, Лорийн, дай я на мене!

Стисна китката й и започна да дърпа, но тя се бореше здраво. Най-после успя да я изкопчи и започна да излива съдържанието в мивката. Чувстваше се нещастен и жалък. Лорийн се опита да издърпа шишето и той пусна водата. Силната струя плисна и изпръска сакото му.

— По дяволите! Целият съм мокър като парцал.

— Не сме ли всички само едни стари мокри парцали? — простена тя.

После свали няколко чаши от витрината.

— Предполагам, че всички ще пием кафе?

Някой потропа на външната врата. Роузи тръгна, но капитанът я спря.

— Остави това на мен.

Даде знак на Лорийн да влезе в спалнята, погледна през ключалката и каза на Роузи да отвори.

Двамата офицери попитаха за Лорийн Пейдж, но когато видяха Руни с чаша кафе, се смутиха.

— Сигурно сте дошли да я приберете?

— Да, капитане. — Единият разгъна заповедта и му я подаде.

— Оставете това на мене. И аз дойдох за същото. Ще я чакам и докато не я заловя, няма да мръдна оттук. Вие можете да се върнете в базата, освен ако нямате желание да ми правите компания.

— Не, капитане, връщаме се.

Те тръгнаха и Лорийн плахо пристъпи прага на спалнята.

— Защо направи това, Бил?

— Не зная. Сигурно съм бил луд.

Тя седна в креслото срещу него. Той се чувстваше неудобно с тези две жени и притеснено се наместваше на стола.

— Извинявайте, че донесох онази бутилка.

— Няма нищо — отвърна Роузи и тръгна към спалнята. Явно бе, че мястото й не е при тях.

— Изглежда приятна жена — подметна той след нея.

— Роузи е чудесна! — Лорийн стана и си доля кафе. — Не искаш ли да чуеш докъде стигнах снощи?

Искаше му се да откаже, но я остави да разказва. Тя описа срещите си с Нала и с Крейг Лайт, после отново стигна до деня, в който бе нападната с чук. Монотонно, безизразно, систематично, без сянка от вълнение, разказваше как я спрял на улицата и я поканил в колата, как я откарал до паркинга на супермаркета и как се е отбранявала, за да се спаси.

— Беше много силен — поясни тя и описа как го е ухапала за врата, за да се освободи от него. — Ако не бяха семейство Самърс, сега щях да съм мъртва.

После с няколко думи се спря на разговора с тях и накрая призна, че е взела портфейла на Норман Хейстингс.

Руни слушаше със затворени очи. Искаше му се да скочи и веднага да я арестува.

— Има и още нещо, което в началото ми се струваше маловажно. Бутонелите на ризата му имаха емблема — поде отново. — Не бях се замисляла за това, докато не я видях върху една бланка в кабинета на мъжа ми, Майк. Помниш ли го? Той няма нищо общо с цялата история, но емблемата ми напомни за бутонелите и това ми даде ключ към разплитането на цялата история.

Лорийн продължи с пътуването им до Санта Моника и разговора на Роузи с консултанта, благодарение на който успели да сведат възможните заподозрени до минимум и да им направят снимки. Тя ги извади и му ги подаде.

— Мисля, че това е Стивън Янклоу — уточни тя, когато Руни стигна до снимката на блондинката в мерцедеса. — Мисля, че е травестит и сигурно се е снимал при Матюз и Лайл. Може би преди девет-десет години. Предполагам, че впоследствие Матюз е открил кой е той и е започнал да го изнудва. Подозирам, че Арт и Диди са работили в екип. Тя е била наемана за грима и перуките. Знаем със сигурност, че е гримирала Норман Хейстингс. Вероятно тя е предупреждавала Арт кои от клиентите на Лайл могат да бъдат изнудвани, защото те по принцип винаги са си получавали негативите. Разбрах, че вие сте разпитвали Лайл, нали?

Руни кимна. Не бяха успели да се доберат до нищо конкретно, за разлика от нея. Той не сдържа усмивката си. Тя беше и си оставаше страхотно ченге!

Лорийн стана и започна възбудено да крачи из стаята. В жестовете й имаше нещо много чувствено и неустоимо.

— Открих каква би могла да бъде връзката между Хейстингс и Янклоу. Вероятно двамата са обсъждали как да прекратят изнудването. В онази сутрин Хейстингс е теглил пари от банката, може би за да плати на Матюз. Може да е давал пари и на Янклоу. Знаеш ли, че някога, още преди да се ожени, и той е карал кола на С&А? Може би тогава двамата са се запознали и са установили, че имат една и съща слабост? Все едно… Сега знаем, че помежду им има връзка и освен това двамата са свързани с Диди. Нейната роля е много важна. Може да не е печелила нищо от рекета на Матюз, а може да му е била посредник. Допускам, макар да звучи фантастично, че Янклоу е мислел, че Диди е всъщност лицето, което го изнудва. Така стигам до последната теза. — Тя коленичи до дивана и нареди снимките на жертвите така, че Руни да ги вижда добре. — Те имат едно общо нещо помежду си освен проституцията. Виж ги как са облечени и гримирани. Сега да сложим снимката на Диди до всяка една от останалите. Вчера ти не повярва, но според мен Янклоу може би е търсил единствено и само Диди, без да я познава добре. Искал е да я намери и да я убие. Той е Торнбърн, нали? Майка му е била важна светска дама, а брат му държи всички пари на семейството. Янклоу е плащал на изнудвача, защото се е боял, че ако пресата научи, семейството му ще бъде опозорено. По същите причини и Хейстингс е криел интимните си наклонности.

Лорийн потупа Руни по рамото. Той рязко се дръпна, раздразнен от нейното докосване. Значи тя всъщност бе поела следствието в свои ръце и през цялото време бе будалкала и него, и целия му отдел, помисли вбесен. Единственото, което възпираше гнева му, бе фактът, че Лорийн си оставаше най-важният, изключителен свидетел, от който зависеше целият ход на делото.

— Трябва да пречупиш Арт Матюз, Бил. Накарай го да признае за изнудването. Ако признае, имаш всички основания да извикаш Янклоу на разпит. Не забравяй да огледаш врата му. Сигурна съм, че някакъв белег е останал. Раната трябва да е била доста дълбока. Борех се за живота си. Бил!

— Срещала ли си го лице в лице оттогава? — Руни се мъчеше да надвие главоболието и раздразнението си.

— Не. Нали ти казах? Да не съм луда?

— Ти си фундаментален свидетел, това ясно ли ти е? — Той се изправи.

— Да. — Тя за миг се изплаши и отстъпи. Капитанът изглеждаше заплашително огромен и мрачен.

— Съжалявам, Лорийн, но трябва да дойдеш с мен. След всичко, което чух, просто не мога да те оставя навън.

— Моля те, Бил, не ме изправяй пред съда! Не и сега, когато почти успях да възстановя някогашния си живот! Знаеш, че ще разровят старите ми досиета, ще ми лепнат стари дела. Ще трябва да призная каква съм била. Може даже да извадят онази история с хлапето, което застрелях. Моля те, не постъпвай така с мен!

— Ти си била нападната. Това е единственото, за което ще те питат в съда.

— Няма да застана пред съда!

— Но ти си главен свидетел! Знаеш даже за шибания портфейл на Норман Хейстингс. Защо досега не ми каза за бутонелите? Какво очакваш да направя? Ти си единственият свидетел! Защо ми пропиля две седмици, а не ми разказа всичко веднага? Ако ми беше помогнала, досега щях да съм свършил, щях да…

— Да получиш похвала и да излезеш в пенсия с почести! — извика тя. — Вместо да размислиш над всичко, което ти говоря от един час, ти гледаш как да се заяждаш с мен. Ако искаш, направи ми очна ставка с Янклоу. Готова съм веднага да тръгна с тебе към Бевърли Глен. Но в съда няма да стъпя! Няма да застана там като бивш полицай, бивша алкохоличка, бивша проститутка. Ще изчезна и ти повече няма да ме видиш.

— Мога да те арестувам още сега! — Извади заповедта от джоба си.

— Опитай, само опитай! — Лицето й бе потъмняло от нахлулата кръв. Очите й горяха. Тя викаше: — Мястото ти е при Арт Матюз! Иди и го накарай да говори! Предупреждавам те, че ако насила ме закарат до съда, следващия път няма да излея бутилката в мивката!

— Няма да излизаш оттук, чуваш ли? — размаха пръст Руни. — Иначе ей сега ще извикам патрулната кола! Мога да те поставя под домашен арест!

— Няма да избягам, Бил! — Седна изтощена на дивана. — Няма да мръдна оттук.

— Ще видя какво мога да направя. Трябва да излъжа нещо. Ще ти се обадя. Само не ме огорчавай, Лорийн, няма да го понеса!

Тя се хвърли към него и го прегърна. Той миришеше на цигари, алкохол и храна. Руни изръмжа да го пусне, обърна се и излезе, без да се обърне. Вратата се затвори с трясък след него.

Лорийн рухна на дивана. Защо му бе признала всичко? Можеше да премълчи поне за портфейла на Хейстингс! Бе допуснала огромна грешка! Дали Руни ще има куража да я укрие, или все пак щеше да я прати пред съда? Тя си представи миналото си, описано подробно под формата на вестникарски статии, които Майк и децата й четат. Боже, защо поне на тях не спести униженията! Тя заплака без глас. За пръв път осъзнаваше мащабите на своя срам. Бе отвратена от себе си. Нима бе толкова наивна да си въобразява, че може да започне отново кариерата си? Кой би наел подобен детектив, като знае каква е била само преди една година? Вестниците щяха да разтръбят защо е била прогонена от полицията. Пред очите й се мярна крещящожълтата лепенка върху черното яке на младежа. Чу как тялото му падна на асфалта и косата му се разпиля.

Вратата на спалнята се отвори и в коридора се разнесоха тежките стъпки на Роузи. Лорийн изохка от отегчение. Нима не можеше да остане поне за малко сама на този свят? Почти бе забравила, че се намира в чужд апартамент. Тя захапа юмрука си и се помоли Роузи да отиде в кухнята, но молитвата й бе напразна. Приятелката й влезе и приседна на края на дивана.

— Сериозно ли мислиш да се върнеш към детективската си практика?

— Не, Роузи. Никога няма да получа лиценз. Подигравах се със себе си.

— Грешиш! Ти си много добра. Чух всичко и се гордея с тебе. Как само разплете целия случай, стъпка по стъпка. Ти си наистина много умна.

— Всичко ли чу? — Тя се обърна и погледна пълното, загрижено лице.

— Да. А освен че си страхотно ченге, умееш и още нещо. Руни бе прав. Лъжеш много убедително.

— Предполагам, че вече си свикнала с това — засмя се Лорийн. — То е част от живота на полицая. Сградата гори отвсякъде, но ти хващаш мегафона и обявяваш, че „аварията е овладяна и място за тревога няма“.

Роузи я поглади майчински по гърба.

— Какво толкова, ако застанеш пред съда? Може и да не е чак толкова лошо. Може би децата ти трябва да знаят, че майка им се бори за предишния си живот, защото го заслужава. Те може и да изпитат гордост от това.

— Роузи, ти си отчаян оптимист!

— Може би, но като казвам това, аз мисля и за себе си. Струва ми се, че ще свикна с тази работа. Тя е определено по-интересна от лепенето на пликове, даже и от компютрите!

Лорийн се освободи от прегръдката й.

— Ти не знаеш всичко. Работата не е само в алкохола и в проституирането… Аз убих дете.

Разказа как е напуснала полицията, след като е застреляла момчето. Роузи слушаше без да я прекъсва. Симпатия изпълваше сърцето й. Накрая Лорийн се усмихна уморено.

— Това е. Сега ще взема един душ.

Четвърт час по-късно телефонът иззвъня.

— Тя е в банята, капитан Руни. Да я извикам ли? — отвърна Роузи.

— Имам лоши новини, Роузи — закашля се той. — Арт Матюз се е самоубил.

— Боже! Но как, как е успял да…

— Предупреди Лорийн, че при това положение не мога да я укрия.

— След колко време ще дойдат да я вземат?

— Вече тръгнаха.

Роузи погледна към вратата на спалнята.

— Тя ще бъде готова, капитан Руни.

Под душа Лорийн пееше: „Бягай, зайче, бягай, бягай!“