Изкупление

Глава 19

Ед Бикърстаф излезе от напрегнато заседание, продължило цял предобед. Обсъждаха душевното състояние на Янклоу. Семейството му настояваше да бъде обявен за невменяем и следователно негоден да отговаря за поведението си пред съда.

Бе прекарал много часове с подсъдимия. Янклоу разказваше за делата си с особен патос, дори с гордост. Не изпитваше нито капка угризение, напротив, описваше агонията на жертвите си със злорадство. За Холи и Диди не можа да разкаже много, но като разбра, че е пречукал и тях, в очите му се четеше нескрита гордост. Постоянно се усмихваше, бе винаги учтив и весел, а когато останеше сам в килията си, продължаваше да си говори на глас.

Последната им среща бе преди два дни. По главата на Янклоу личаха синини и отоци, а ръцете му бяха вързани на гърба с ръкавите на усмирителната риза. Малко преди това бе преминал през скенера за изследване на мозъка. Още щом го въведоха при Бикърстаф, той седна на леглото и започна да маха с крака като малко дете. По средата на разговора запя някакъв отдавна забравен шлагер, от който помнеше само припева: „Казваш, че ме обичаш, но не ме ли лъжеш?“

Казаха му, че Лорийн Пейдж иска среща с него, и той веднага я покани в кабинета си — бившия кабинет на Руни. Никак не му харесваше това, че тя постоянно се навърта около полицията, и реши да говори учтиво, но кратко. Когато Лорийн влезе, той стана и й предложи стол.

— Значи се оказа ненормален, така ли? — започна без заобикалки тя.

— Това поне се опитват да докажат.

— Ти какво мислиш?

— Знам ли? Може и да разиграва представление. — Бикърстаф подпря главата си с ръка. — Най-голямото представление обаче направи ти в дома им. Това се казва класа! Вярно, Руни веднъж спомена, че едно време си била много добра. Не каза само колко много. Искам да ти задам един личен въпрос.

— Заповядай!

— Онова хлапе… Защо си изпразнила в него цял пълнител? Можела си да го свалиш и с един изстрел…

Не очакваше точно този въпрос.

— Бях на градус. Не виждах момчето, а само якето му. Може би си ги виждал тези якета тип „бомбър“, с жълта ивица на гърба… Имах по едно време партньор, когото обичах. Загина при престрелка. Мъжът, който го уби, носеше черен пуловер с жълта ивица на гърба. Затова онази вечер виждах не хлапето, а някой друг, когото исках да убия.

Той стана и пусна щорите, също както правеше Руни едно време.

— Мисля, че в бъдеще можеш да ми бъдеш от полза. Имаш ли някакви конкретни планове?

Лорийн му напомни за детективското бюро. Забеляза, че той скришом поглежда часовника си. Очевидно му се искаше да я изпрати по-бързо, но тя не беше дошла за комплименти и дори не заради някакво неясно предложение за бъдеща работа. Впрочем приемаше последните му думи като любезност, а не като сериозни намерения за сътрудничество.

— Имам нужда от пари. — Взе една цигара, без да я пали. — Мисля, че Янклоу не е убил Дейвид Бъроуз и Холи.

— Той призна и за двете — намръщи се агентът.

— Та той може да признае, че е извършил всички убийства в щата от шестдесет и пета година насам! — Извади цигарата от устата си. Бикърстаф се разсмя на шегата й. — Колко ще получа, ако докажа, че убиецът е Арт Матюз? Искам да ти напомня, че ако това се докаже, ФБР ще излезе с чест от гафа със самоубийството му. В момента всички мислят, че Матюз е невинен, но вие така грубо сте го притиснали, че той, горкият, посегнал на живота си.

— Искаш да те наема на работа, така ли?

— Разбирай го както искаш. Имам нужда от пари за компютър, офис, визитки и прочие.

— Нима пак укривате информация, госпожо Пейдж?

— Не. Може и да греша, но ми се струва, че Арт Матюз е убиецът на Диди и Холи. Ако не е той, искам да открия кой го е направил. Ако Янклоу избегне съда, може би ще успееш да изправиш някой друг или други, защото ми се струва, че Матюз не е действал сам. — Няма ли да ми кажеш поне едно име?

— Засега не зная имена, но скоро ще се добера до тях. Хайде, не се прави, че не разбираш. Зная, че полицията има каса, от която плаща на информаторите. Надявам се, че ФБР все още не е заплашено от фалит, пък и аз наистина мога да ви бъда полезна, господин Бикърстаф.

— Колко? — тихо попита той. Дръзкият й тон го дразнеше.

— Десет хиляди, в плик. — Загаси цигарата в пепелника. Агентът сдържа възклицанието си и пъхна ръце в джобовете. — Нека кажем пет хиляди и сделката е сключена. Само ако докажеш, че Арт Матюз е убиец.

Лорийн отметна кичур коса от челото си.

— Току-що сключихте изгодна сделка, господин Бикърстаф. Ще ви държа в течение.

Лорийн се отправи към територията на Къртис. Откри го в един бар с някаква изрусена двойница на Холи. Когато я видя, той подсвирна от изумление. Закрачи бавно към него, имитирайки походката на манекен.

— Трябва да говоря с тебе на четири очи.

Двамата се отправиха към задната стая и само след десет минути излязоха.

— Искаш ли нещо за пиене, Лорийн?

— Днес не пия, но все пак благодаря за предложението. Излезе и се отправи към къщи. Не беше очаквала Къртис да се „опъва“, но бързината, с която се съгласи, я изненада. Изглежда, наистина бе обичал Холи. Пък и какво бяха някакви си две хиляди долара? Неговите момичета му носеха по толкова на нощ.

Роузи вече я чакаше. След половин час двете излязоха с куфар, наеха не таратайка, а приличен автомобил и се отправиха към изхода на Лос Анджелес. Очакваше ги седем-осемчасов път. Пътуваха към Сан Франциско.

Роузи шофираше, а тя следеше пътя по картата. Когато приближиха предградията на Сан Франциско, спряха да заредят бензин и малко след това отседнаха в евтин мотел. Роузи бе гладна, затова излезе да купи хамбургери и картофки. Когато се върна, Лорийн вече спеше. Тя легна, но не можа да заспи и цяла нощ се въртя в скърцащото легло. По някое време изяде и хамбургера на Лорийн, ала и това не помогна. Облакъти се в леглото и дълго наблюдава спящата си приятелка. Колко много се беше променила от времето, когато я видя за първи път! Бе станала по-женствена, по-уверена, по-спокойна.

Лорийн се събуди рано. Роузи спеше непробудно и тя тихо се вмъкна в банята. Докато се сапунисваше, в мислите й изплува образът на Брад Торнбърн, обиден, отвратен, унизен от всичко, което тя бълваше в лицето му. Вероятно никога вече нямаше да се срещнат и той никога нямаше да разбере колко много е означавал за нея. Накара я да се почувства желана и обичана. Бе съживил една мъртва струна в душата й. Брад Торнбърн бе събудил жената у нея.

След закуска отбеляза с кръстче мястото, където трябваше да отидат върху картата на града и я подаде на Роузи.

— Ти си шофьорът. Ето тук трябва да отидем.

— Кого търсим?

— Мисля, че… — тя се поколеба. Но приятелката й трябваше да знае какво правят в края на краищата. — Янклоу не е убил Холи и Диди. Нала ме излъга. Каза, че в нощта, когато убиха Холи, двете с Диди излезли заедно на улицата. Сводникът на Холи обаче каза, че Нала е била сама. Мисля, че в цялата работа е замесен и Арт. Нала излъга и за нощта на убийството на Диди. Така че сега издирваме Нала. Къртис ми даде адреса й. Не искам да я уплаша, а само да поговоря с нея.

— Ще вземеш ли нещо за всичко това?

— Пет хиляди долара от Ед Бикърстаф. Къртис ми обеща още две хиляди, ако намеря убиеца на Холи. Мисля, че седем хиляди ще стигнат, за да отворим агенция.

Набра телефона на Нала. Обади се сънлив глас. Тя беше! Лорийн затвори без да каже нищо. Купиха вестник и тръгнаха към адреса на Нала. Улиците на града бяха еднопосочни и толкова объркани, че те дълго обикаляха, докато намерят булевард „Делауеър“.

— Карай бавно, много бавно! Търсим блок 182. А, ей го там! Спряха пред олющено четириетажно блокче.

— Ще се забавя около половин час. Ти стой тук. Роузи разгърна вестника и се приготви да чака. Лорийн провери номерата на апартаментите и тръгна по мръсната каменна стълба към третия етаж. Позвъни настойчиво на звънеца.

— Кой е?

— Изненада! Отвори ми, Нала.

— Господи, как ме откри? — Тя отвори вратата на Лорийн.

— Къртис ми даде адреса ти. Минавах оттук и реших да се отбия.

Тя седна на отрупаното с дрехи легло. Навсякъде цареше безпорядък. Кутии с багаж, пакети от храна, обувки и дрехи бяха пръснати по пода, столовете и масите.

— Току-що се нанесох тук, но нямам намерение да оставам за дълго. Жилището е на мои приятели, които заминаха на турне и ще се върнат след няколко месеца. — Нала скръсти ръце и огледа критично гостенката си. — Изглеждаш много шик, скъпа. Да не си спечелила от лотарията? Това е много скъп костюм. — Тя седна пред тоалетката и се огледа. — Аз изглеждам като сомнамбул, но какво да се прави? Работя по цяла нощ. Тук едно момиче трябва да работи без отдих, за да си изкара прехраната. Тарифата е два пъти по-ниска, отколкото в Ел Ей.

Лорийн накратко й разказа как Янклоу признал, че е извършил всички убийства, включително Холи и Диди.

— Благодаря на Бога! — Нала затвори очи. — Молих се да го хванат. За Арт зная. Изплаках си очите по него. Бил е съвсем невинен, а онези копелета са го притиснали така, че той е предпочел смъртта. Впрочем какво те води при мен?

— Работа. В момента работя за една детективска агенция. Нала изпищя от изненада и избухна в смях.

— Ти май и преди си била ченге, нали? Надявам се не си дошла, за да ме арестуваш, а? — Започна да разресва косата си. Лорийн усети, че става неспокойна. — За какво си дошла?

— Опитвам се да свържа фактите в едно. Ти каза, че в нощта, когато Холи е била убита, Диди е била с тебе. Двете сте видели как малката седнала в някаква кола. Къртис обаче твърди, че си била сама. Нала не отговори, но й кимна да продължи. — Мисля, че Арт е убиецът на Холи и Диди, но нямам доказателства. Всичко, което ми кажеш, ще бъде запазено в тайна и няма да се използва срещу теб. Никъде няма да споменавам името ти. Арт вече няма да може да ти се обиди. Интересувам се колко от бижутата на госпожа Торнбърн са останали в тебе. Нала премигна няколко пъти и преглътна.

— Не разбирам за какво говориш.

— Последното ядене на Диди е било бананов кейк. — Лорийн стана и се приближи. — Била е вкъщи, не на работа както ти казваш. Къртис каза, че през онази нощ не е излизала на улицата, защото кракът я болял. Ти твърдиш, че през целия ден е била със свой редовен клиент, но това не е истина, нали? Сега кажи какво стана тогава? Арт дойде ли у вас тогава?

— Глупости, миличка! — каза тя и започна да се лакира. — Диди излезе и не се върна. Казаха ми, че е била убита. Ти даже ми се обади по телефона.

— Пръстенът на Диди, който, както ти каза, не можела да извади, е на госпожа Торнбърн, нали? Не съм го виждала на ръката й, значи все пак от време на време го е сваляла. Струва ми се, че всичко се върти около този пръстен. Заради него ли я уби Арт? Заради пръстена?

Нала продължи да се лакира. Лорийн пристъпи още по-близо.

— Диди и Арт са изнудвали Стивън Янклоу. Арт е използвал Диди като куриер. Къде е ставало предаването на скъпоценностите? В гаража на Янклоу ли?

— Виж какво, миличка, защо не ме оставиш на мира? Иди да се правиш на Пери Мейсън някъде другаде. Двете с Диди бяхме близки приятелки. Та ние се обожавахме! И двете обичахме малката Холи. Не зная какво точно са правили двамата с Арт. Не е споделяла с мен.

— Може би е ядосала Арт. Може би Арт е шофирал колата, в която Холи се е качила?

— Не зная какво се мъчиш да докажеш. — Размаха ръка, за да изсъхне по-бързо лакът — Напразно си хабила бензина дотук.

— Стига. Нала! Все трябва да знаеш нещо. Янклоу е изнесъл от къщи много скъпоценности, но не ги е продавал. На Арт ли ги е давал?

— Не зная.

— Е, добре. Трябва да тръгвам — сви рамене Лорийн. — Но няма да мълча. Ти все нещо трябва да си чула. Не искам да се занимавам с тази работа, но нямам избор. Без пукната пара съм. Излъгах те за детективската агенция. Кой ще вземе жена като мене? Защо не ми платиш, за да мълча?

— Имам пари, колкото да платя за тази дупка. — Нала започна ядосано да тръска едно шишенце с тоалетно мляко. — Вземам по двайсет долара на минет, и то ако имам късмет. Нямам пари и нищо не мога да ти дам.

— Щом е така, ще се обърна към ченгетата. — Тя пристъпи към вратата. — Все ще успея да изкарам някой и друг долар от тях за тази информация.

Нала се усмихна самодоволно.

— Крейг, скъпи — извика, — защо не дойдеш да кажеш „здравей“ на Пери Мейсън?

Лорийн се облегна на вратата. От банята излезе Крейг Лайл.

Нала започна спокойно да подрежда дрехите. Изглежда, бе загубила всякакъв интерес към Лорийн. Взе една рокля и започна да се върти с нея пред огледалото.

— Седни, скъпа! Разположи се! Сега ще си направим едно малко парти. Само тримата. Във всеки случай ти ще си най-веселата. Отвори бутилката, Крейг, тя няма да устои на изкушението.

Нала се вмъкна в банята. Крейг извади бутилка водка и приближи. Сърцето на Лорийн биеше до пръсване. От колко време беше тук? Десет-петнайсет минути? Дали Роузи ще съумее да предприеме нещо?

— Недей, Крейг! Исках само малко пари. Няма да кажа нищо на ченгетата. Излъгах, исках само малко да я сплаша.

— За какви ни мислиш? — изквича Нала от банята. — От какво толкова се боиш? Ще пийнем малко, като на парти. — Тя излезе, облечена с черен комбинезон и чорапи. Държеше в ръце обувки. — Да не си мислиш, че само ти имаш хубави обувки? Виж тези. Триста долара, ръчна изработка.

Лайл й подаде чаша водка.

— Пийни си, Лорийн. Хайде скъпа!

Тя блъсна ръката му и чашата се разби в стената.

— Свали я на земята и излей бутилката в гърлото й — посъветва го Нала, докато вадеше дрехи от един куфар. — Остави настрана красива тъмносиня рокля с бяла якичка и се обърна към тях.

Лайл извиваше китката на Лорийн и я тикаше към леглото. Тя се бореше. Нала скочи и я удари през лицето.

— Прави това, което искаме, иначе ще бележим и другата ти буза! — изкрещя. — Разбрах какво лайно си още щом те видях в галерията на Арт. Ти го изнуди, нали? Сега пий!

Лорийн се мъчеше да се добере до прозореца. Чудеше се дали апартаментът гледа към улицата? Къде ли беше аварийният изход? Как можа да постъпи така глупаво? Сега всичко се проваляше. Самонадеяно вярваше, че трябва само да се срещне с Нала и травеститът ще „изпее“ цялата информация, която после да отнесе на Бикърстаф.

Бе толкова ядосана на себе си, че действително трябваше да пийне нещо.

— Пий! — Лайл й подаваше бутилката. Очите му издаваха, че той се страхува.

— Недей! На никого няма да кажа за бижутата!

— Излей й бутилката в устата! Само няколко глътки и тя ще моли за още.

Нала я хвана за косата и задърпа назад главата й. Лайл стисна бузите й с една ръка и натика отвора на бутилката в устата й.

Роузи захвърли вестника на съседната седалка и погледна първо часовника си, после входа на блока. След като побарабани с пръсти върху таблото, реши, че трябва да направи нещо и излезе от колата.

Нито едно име не се четеше върху външните звънци. Роузи влезе в тъмния вход. Вонеше на урина. Как беше името на човека, с когото Лорийн трябваше да се срещне? На първия етаж се отвори врата и две деца хукнаха надолу по стълбите. Тя се приближи към жената, която ги изпращаше.

— Извинете, не видяхте ли тук една висока руса жена? Вратата се затръшна пред лицето й. Продължи към втория етаж, където мъжки глас я попита коя е и какво иска. После вратата се отвори и на прага застана възрастен негър.

— Тук ли живеете? Кого търсите? — На рамката на вратата бе подпряна метла. Роузи обясни, че търси един човек. — В кой апартамент живее?

— Не зная. Приятелката ми влезе в този вход преди половин час. Търсеше своя позната, Нала. Познавате ли някоя Нала тук?

— Не. — Той взе метлата и насочи дръжката към нея. — Хайде, махай се! Това е частна собственост. Изчезвай, чуваш ли!

Върна се при колата точно когато двете деца се опитваха да изкъртят страничното огледало. Вече бяха строшили малкото прозорче и щом я видяха, побягнаха със смях. Роузи почисти стъклата от седалката и седна. Къде, по дяволите, бе Лорийн! В този момент от блока излезе мъж с два куфара и бързо тръгна към колата си. Тъкмо ги оставяше в багажника, когато от аварийния изход някой го извика. Роузи погледна нагоре.

— Вземи друга бутилка и побързай! — извика Нала от прозореца.

Мъжът влезе в колата и потегли нанякъде. Роузи веднага разбра, че Нала е жената, с която Лорийн трябваше да се, срещне. Ами ако двете просто си говорят и тя влезе ни в клин, ни в ръкав? Лорийн щеше да побеснее. От друга страна, ако тя е в опасност, нямаше да си прости, че е висяла пред входа и нищо не е направила, за да й помогне.

— Мисли като детектив, Роузи! — измърмори на глас. — Как би постъпила видната детективка госпожа Супер Пейдж на твое място?

Тя мина откъм аварийния изход и се хвана за окачената на стената стълба. Трябваше да действа. Огромните болтове изскърцаха под тежестта й, но връщане назад нямаше. Прозорците на първия и втория етаж бяха полузакрити от мръсни износени пердета и вътре не се виждаше никой. Сърцето й биеше до пръсване. Металната пръчка под крака й изскърца и се извади. За секунда Роузи увисна на ръце, но бързо напипа следващото стъпало.

След няколко минути Лайл излезе от магазинчето с две бутилки. Той паркира точно до колата на Роузи и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Удари няколко пъти с юмрук по вратата.

Лорийн лежеше на леглото. Краката и ръцете й бяха вързани с чорапогащи. Празната бутилка се търкаляше до леглото. Нала бе облечена, а куфарите — стегнати за път. Можеха да тръгнат веднага.

— Пред блока има кола с регистрация от Лос Анджелес. Дали не е нейната? — Лайл кимна към Лорийн. От страх ризата бе залепнала за гърба му.

— Ами попитай я — изхили се Нала.

— Аз тръгвам, с тебе или без тебе. — Той грабна двата куфара. — Щом тази кучка можа да ни открие, значи и ченгетата могат. Тя вероятно им снася информация.

Нала отваряше новата бутилка.

— Ще правиш това, което ти кажа, и никъде няма да тръгваш, докато аз не реша! — Пъхна отвора в устата на Лорийн. Водката се разля по гърдите й. — Пий, чуваш ли! Гълтай!

Лорийн изви глава встрани. Нала я удари през лицето и стисна носа й.

— Господи, ти ще я убиеш! — прошепна Лайл.

— А какво мислиш, че правя в момента? Хайде, сваляй куфарите в колата — изкикоти се травеститът и се обърна към леглото. — Ха така! Добро момиче!

Лорийн гълташе автоматично. Алкохолът изгаряше тялото й. Всичко се въртеше пред очите й.

Лайл отвори вратата, но в този момент Нала се сети нещо и с един скок се озова пред него.

— Виждам, че вече си се подмокрил от страх! Не се надявай, че ще запалиш колата и ще изчезнеш, а аз ще остана тук с тази дропла. Остави багажа и отвори следващата бутилка.

— Няма да ме намесваш!

— Трябва да го направим! — Блъсна го към стената. — Тя знае твърде много. Имай предвид, че ако ме хванат, ти ще затънеш заедно с мен. Кълна се в Бога, че няма да те оставя сух!

Възседна Лорийн и започна да излива в гърлото й остатъка от шишето, после й зашлеви още един шамар, за да я укроти. Алкохолът преливаше от устата й, плискаше по лицето и косата й.

Когато стана от леглото, Лорийн лежеше като мъртва.

— Хайде, ще изпуснем самолета! — настояваше Лайл. — Стига вече! Тръгвай!

Роузи се изкатери до площадката на третия етаж и надникна в два от прозорците. Ръцете я боляха от студените, ръждясали железа на стълбата. Краката й трепереха. Бе решила, че е по-добре да счупи някой прозорец и да влезе, отколкото да слезе обратно по стълбата. Долу се чу шум от потеглящ автомобил. Роузи коленичи и пълзейки измина двата метра до последния прозорец. Точно когато двамата тръгнаха към аерогарата, тя съзря вързаната на леглото Лорийн и силно удари стъклото с юмрук. Прозорецът изпращя, но не се счупи.

Лорийн се опитваше да отвърже краката си. Обърна се към стъклото, но сякаш нищо не забеляза и продължи да дърпа възела. Лицето й бе изкривено в идиотска усмивка. Роузи удари още веднъж, но едва когато го ритна с два крака, стъклото се счупи и тя успя да провре ръката си до дръжката на прозореца. Лорийн вече беше станала и залиташе из стаята, опитвайки се да се наведе и да вдигне бутилката.

Докато се провираше през прозореца, Роузи поряза прасеца си на стъклото. Скочи запъхтяна в стаята и се втурна към приятелката си, която вече надигаше шишето, и го грабна от ръцете й. Лорийн се опита да се бори, но полетя и падна. Роузи хукна към банята и го изля в мивката. В този момент усети зловещата тишина от другата стая. Втурна се обратно при Лорийн, която все още лежеше на пода. Дишането й беше мъчително, а лицето й бе посиняло, сякаш вече се задушаваше.

С последни сили я завлече в банята и бръкна с пръст в устата й. След мъчителна кашлица, от която тялото й се разтресе, тя успя да повърне. Роузи пусна душа и я пъхна под студената вода. Лорийн не можеше да стои на краката си, главата й се люлееше като на парцалена кукла. Не можеше дори да отблъсне приятелката си, макар че правеше опити да се съпротивлява.

Роузи я отнесе в леглото, съблече я и я уви в чаршафите.

— Искам да спя, да спя — пелтечеше Лорийн. Роузи хукна към кухнята, за да свари кафе, после се върна и се опитала я изправи на крака и да я накара да върви. Погледът на Лорийн бе премрежен и блуждаещ, тя не познаваше Роузи и само повтаряше, че иска да спи. Разплакана, капнала от умора, Роузи я влачеше из стаята и я молеше да направи още една крачка. След малко Лорийн повърна още веднъж. Роузи я пусна на леглото и донесе кафе и чаша вода.

— Лорийн! Аз съм, Роузи! Моля те, изпий това!

Слаба усмивка се появи на лицето й, но тя отказа да седне в леглото и все повтаряше, че иска да я оставят на мира, но след половин час като че ли взе да идва на себе си. Попита къде се намира и отново затвори очи.

— В Сан Франциско! — извика Роузи и я разтърси, после изсипа няколко ледени кубчета в една калъфка за възглавница, която й попадна под ръка, и я сложи на челото й.

— Роузи, искам да спя. Остави ме.

— Добре, оставям те. — Загубила търпение, стана от леглото и сложи заплашително ръце на кръста. — Ти ме отвращаваш! Защо, защо го направи?

— Искам да пийна, иначе ще полудея. — Направи опит да стане от леглото. Успя да седне и хвана главата си с ръце. — Само една глътка… Бикърстаф. Трябва да се обадя на Бикърстаф.

— В това състояние не трябва да се обаждаш на никого!

— Те насила ме накараха. — Лорийн стана и се олюля. Стаята се въртеше пред очите й. — Нала… Трябва да я арестуват веднага… Двамата с фотографа Крейг Лайл… Трябва да телефонирам на Бикърстаф.

Залитна и отново седна на леглото. Роузи не знаеше да вярва или не.

— Вече нищо не можеш да направиш. Те заминаха.

— По дяволите! — Лорийн взе торбата с леда и я притисна към лицето си. — Видя ли ги?

Роузи кимна и наля още една чаша кафе.

— Изпий още малко кафе и колкото можеш повече вода. Трябва да пиеш вода!

— Моля те — каза Лорийн между две глътки — иди в спалнята и виж дали из боклуците им не се търкаля нещо, от което можем да разберем къде отиват.

Роузи огледа мръсната кухня, но не откри нищо. В спалнята обаче съзря малко кошче за боклук до тоалетката. Изсипа съдържанието му върху някакъв вестник, захвърлен на пода, но след като не намери нищо освен използвани памучни тампони, напоени с тоалетно мляко, тя ги сгъна във вестника с намерение да ги хвърли обратно в кошчето. В този момент вниманието й бе привлечено от разписанието на самолетите, по което някой бе направил отметки с химикал.

— Ето! Хванахме ги!

Тя се втурна в стаята при Лорийн, която без дори да се замисли каза:

— Обади се на всички аерогари, които Нала е отметнала, и попитай, дали някой си господин Лайл се е качил на самолета днес следобед.

— Няма да ми кажат. Нали знаеш, че не дават такава информация по телефона?

— О, моля те, измиеш нещо. Кажи, че е спешно, че уж децата му са болни или нещо такова. Трябва да разберем за къде са отлетели.

Лорийн стана и като се подпираше на стената, закрета към банята. Празната бутилка се търкаляше в мивката. Приведена, тя жадно изпи последната капка и отново започна да повръща. Когато вдигна поглед към огледалото, отсреща я гледаше посивялото, потно лице на някогашната Лорийн, със зачервени очи и подпухнали устни.

— Две места, резервирани от господин Лайл за Лас Вегас — извика от стаята Роузи и затвори телефона. — Сега какво?

— С такси ли заминаха? — Затвори очи и се опита да се изправи.

— Не, с кола. Видях ги. Какво да правя сега?

— Обади се на Бикърстаф. Кажи му, че си мой съдружник. Че става въпрос за убийството на Холи и Диди. Разбра ли?

Роузи отново хвана слушалката. Лорийн излезе от банята и рухна на пода.

Ед Бикърстаф бе озадачен. Информацията не звучеше много достоверно. Лорийн не бе споменавала, че има съдружничка. След кратък размисъл реши, че няма да загуби нищо, ако изпрати агенти до Лае Вегас да арестуват Крейг Лайл и неговата приятелка. Той поиска заповед за обиск и изпрати няколко души да претърсят студиото на Лайл. Преди да излезе, му съобщиха дългоочакваната вест — Стивън Янклоу щеше да бъде обвинен в извършване на седем убийства, но умственото му състояние не позволявало да бъде изправен пред съд, тъй като по мнението на осем лекари и четири психиатри бил невменяем. Решено било, че ще бъде изпратен в психиатрична клиника до живот, без право на излизане. Госпожа Торнбърн така и не направила опит да се свърже с него, а Брад Торнбърн поддържал връзка с брат си косвено, чрез адвокатите.

Бикърстаф разбираше, че след тази новина един евентуален арест на Нала и Лайл само би издигнал престижа на ФБР. Така обществото щеше да разбере, че „костюмите“ не се задоволяват с това да приключат един случай, а търсят истината за всяко престъпление, Той поиска среща с шефа. Основният му мотив бе, че арестът на Лайл ще хвърли допълнителна светлина върху механизма на престъпленията, които Янклоу бе извършил. Можело да се окаже, че Арт Матюз го е подстрекавал да убие Холи и Диди. Звучеше добре и Бикърстаф замълча, доволен от себе си.

— Кой е информаторът, Ед? Защо досега не си обсъдил този вариант с никого от отдела?

— Лорийн Пейдж — изчерви се той.

— Какво? Моли се работата да се окаже толкова проста и ясна, както записът в къщата на Янклоу. Мислиш ли, че тя знае още нещо за това дело?

— Щом разбера нещо ново, веднага ще ви информирам.

— Значи оставаш тук и продължаваш работата?

— Разбира се. Разследването още не е приключило.

— Сигурен ли си, че не се опитващ просто да замажеш гафа с убийството на Арт Матюз?

— Опитвам се да си върша работата. — Той запази спокойствие въпреки очевидната провокация. — Нямам намерение да замазвам каквото и да било. Искам да проверя всички доказателства, до които можем да се доберем.

— Колко ти поиска Пейдж?

— Нито цент — усмихна се насила агентът.

Внимателно затвори вратата след себе си и закрачи умислен по коридора. Ако Лорийн докажеше, че Арт Матюз има пръст в убийствата и не е бил арестуван по погрешка, пет хиляди бяха нищо в сравнение със славата, която щеше да спечели ФБР.

На бюрото му го чакаше факс, съобщаващ, че Нала и Лайл са били току-що арестувани в Лае Вегас. Той твърдял, че са дошли, за да се оженят и нямали нищо общо със Стивън Янклоу. Бикърстаф нареди да бъдат доведени веднага в Лос Анджелес и разпитани по подозрение за съучастие в убийство.

Телефонът в апартамента на Лорийн не отговаряше. Нетърпението и раздразнението на агента растяха с всяка изминала минута. Арестуваните вече пътуваха към Лос Анджелес, а той нямаше и представа за какво трябва да ги разпитва. Какво бяха пропуснали при предишните разпити? Или Лорийн Пейдж отново бе укрила информация от ФБР? Ако това беше истина, тя бе навлязла в опасни води и Бикърстаф си даде дума този път да я види удавена.

Двете не обелиха дума по обратния път. Лорийн бе напрегнала цялата си воля, за да не моли за алкохол. Въпреки гаденето и главоболието тя болезнено копнееше за няколко глътки. Нима бе провалила всичко постигнато през последните девет месеца? Това означаваше край и на плановете за агенцията. Тя не беше победила водката, а тъкмо обратното — водката бе победила нея.

Телефонът настойчиво звънеше, когато двете влязоха в апартамента. Роузи го вдигна и помоли Бикърстаф да се обади по-късно, след което набра номера на Джейк. Той обеща веднага да тръгне и не след дълго пристигна.

Роузи сготви спагети и нареди масата за вечеря.

— Как е животът? — прегърна я през рамото Джейк.

— Не зная какво да ти отговоря. Довчера имах работа и бъдеще, но днес нямам нищо. Трябва да поговориш с нея. Онова момче, Бикърстаф, звъни през десет минути.

Облечена в нощница, Лорийн седеше на ръба на леглото. Лицето й беше бяло като вар. Тя го погледна изкосо, леко наклонила настрани глава.

— Нищо няма да излезе, Джейк. Няма да успея. Всичко провалих. Бях толкова самонадеяна и арогантна. Въобразих си, че съм много умна и способна. Ако не беше Роузи, сега щях да съм умряла.

— То винаги ще бъде част от живота ти. — Стисна ръката й. — Никога няма да можеш да си позволиш и една чашка. Дори един ден да се почувстваш много силна, пак не бива да го правиш. Това е болест, Лорийн.

— Не ми излиза от главата. Единственото, което искам, е една чаша водка. — Избухна в сълзи и скри лицето си в шепи.

— Ще ти кажа нещо. — Той стана. — И аз искам, и Роузи иска, всички ние мислим за това и го искаме. Ти не си изключение. Така че стани и ела в кухнята. Трябва да вечеряме.

Той излезе. Лорийн бавно се надигна и го последва. — Благодаря ти, че ме измъкна, Роузи! — Седна внимателно на стола, който Джейк й подаде.

— Няма защо, съдружнико, но следващия път, когато ми кажеш да чакам отвън, искам да зная къде отиваш, колко време ще стоиш там, с кого ще говориш и за какво.

Дали щеше да има следващ път, запита се Лорийн. Телефонът иззвъня. Роузи го вдигна и й го подаде.

— Здравей, Ед. Преди малко се върнахме. Дълъг път беше… Да, разбира се, ще дойда… Благодаря. — Затвори и се обърна към двамата: — Викат ме в полицията. Изпратили са патрулната кола да ме вземе. Аз не мога да стоя права, камо ли да мисля. Само като ме видят, ще ме изпратят обратно вкъщи. Това е краят.

Джейк стана, свали сакото си и започна да навива ръкавите си.

— Хайде да опитаме с един студен душ.

— О, Боже! — погледна ги тя с празен поглед. — Пак ли…