Изкупление

Глава 6

Роузи внезапно се събуди и седна в леглото, но след секунда отново се отпусна на възглавницата. Лорийн беше в банята. Будилникът показваше осем и половина. Окончателно разсънена, тя все пак стана и надникна в прясно боядисаната трапезария. Сакът чакаше до вратата, на масата димеше кана току-що сварено кафе. Роузи претопли няколко кифлички и слезе да провери дали не са пристигнали неделните вестници.

Лорийн излезе от банята гримирана, облечена с нова блуза и стария спортен костюм. Вече не се нуждаеше от грима и бижутата на Роузи, защото имаше свои. На ушите й блестяха фалшиви перли.

— Не само изглеждаш, но и миришеш страхотно! — ахна приятелката й. — На работа ли отиваш?

— Да днес ще посрещаме някакъв голям търговец на картини от Ню Йорк. Трябва да отключа галерията. Извинявай, ако съм те събудила.

— Нищо. Ще хапнеш ли кифлички?

— Благодаря, вече закусих. Трябва да тръгвам.

Когато след час Джейк позвъни, Роузи все още прелистваше вестниците.

— Добро утро. Вън е страшна жега още от сутринта. Къде е Лорийн?

— Тръгна за галерията. Искаш ли кифлички и кафе?

— Няма да откажа.

Тя сложи пред него каната и чинията със закуските, като не пропусна да си вземе още една, после му подаде няколко страници от вестника. Настъпи мълчание, в което двамата дъвчеха съсредоточено, четейки новините.

— Намерили са още един труп — обади се най-после той. — Проститутка от Санта Моника. Същото убийство като онова преди два месеца.

— Тя излъга! — извика Роузи и пусна вестника. — В никаква галерия не е трябвало да ходи. Тръгнала е за Санта Моника при дъщерите си. Боже, колко е потайна! Знам, че е намерила адреса им, защото го видях записан на едно листче до телефона. Сигурна съм, защото е взела и куклите. Кажи ми, защо трябваше да ме лъже?

— Такава си е, какво да се прави… — той сгъна вестника. — Искаш ли да я изненадаме? Хайде да пребоядисаме кухнята, докато се върне оттам.

— Надявах се, че вече си се отказал от тая работа — намуси се тя. — Мразя да боядисвам. Гърбът ми се схваща, получавам мускулна треска. Даже и Уолтър е като замаян. Котките не понасят миризмата на боя, нали знаеш? В края на краищата днес е неделя, ден за почивка.

Без да отговори. Джейк стана и започна да почиства кухнята. Бе толкова малка, че едва ли щеше да му отнеме повече от два часа. Надяваше се до вечерта да пребоядиса и спалнята и тогава наистина щеше да изненада приятно Лорийн.

Руни пуфтеше от горещина. Бе едва десет, а температурата прехвърляше двайсет и шест градуса. Мразеше да работи в неделя. Налагаше се да прекара целия ден в участъка, вместо да си почива под сянката на някое дърво на двора и да чете пресата. Докато вървеше по дългия коридор с вестниците под мишница, забеляза пред себе си Бийн и някакъв оплешивяващ мъж.

— Добро утро, капитане.

Руни се намръщи.

— Това е той, нали? — обърна се той към Бийн.

— Точно така. Работи на свободна практика. Изглежда добро момче, скромно и почтено.

Руни ги въведе в кабинета. Ендрю Фелоуз се оказа по-млад, отколкото бе очаквал. Преждевременното оплешивяване и големите уши, които се движеха нагоре-надолу, докато говореше, бяха единствените недостатъци на иначе красивото му, мъжествено лице. Колкото повече се въодушевяваше, толкова по-интензивно подскачаха ушите му, а професор Фелоуз си беше по принцип въодушевена личност. Ръкомахаше като диригент, а стройното му тяло, в безупречно чиста тениска и сини джинси, изглежда не можеше да стои неподвижно повече от две секунди. Руни го въведе в наскоро създадената секция за разследване на убийствата с чук. Стените бяха покрити с фотографии от всички разкрити до момента случаи, на бюрата бяха инсталирани компютри.

— И тъй, имате ли вече някаква хипотеза? — попита го Руни.

— Три дни изучавах материала по следствието. — Докато Фелоуз отвори куфарчето си, ушите му направиха един пълен оборот. — Опитах се да вникна в най-важните аспекти, да отделя семето от плявата. По-голямата част от материалите, които ми предоставихте, се оказа напълно безполезна. Ето защо насочих вниманието си основно върху онова подробно описание, получено по телефона от анонимната гражданка… — Той закрачи из стаята. Руни въздъхна отегчено, погледна Бийн, после втренчи поглед в тавана. Фелоуз плесна с ръце, — … която точно е описала убиеца с изключение на действителния му ръст. Това ме кара да мисля, че не го е познавала. Той очевидно е седял зад волана, когато тя се е качила в колата му, и следователно той също не я е познавал. Предлагам да му дадем някакво условно име, вместо непрекъснато да повтаряме „убиеца, убиеца“. Защо да не го кръстим Учителя поради липса на нещо по-добро? — Фелоуз се изсмя. — Извинете, но този негов словесен портрет много ми напомня един от моите университетски преподаватели.

Руни направи гримаса, която трябваше да прилича на усмивка. Фелоуз пристъпи към наредените на стената портрети на жертвите.

— И тъй, има основания да считаме, че всички тези жени плюс Норман Хейстингс са убити от Учителя, а Хелън Мърфи — той посочи погрешно друга фотография и Бийн го поправи, — ах, извинете, коя беше Хелън Мърфи, онази там ли? Та значи трупът на Хелън Мърфи е бил открит в багажника на изоставена кола. Предполагаме, че Учителят се е опитал да я убие, но не е успял. После я е проследил, защото е знаел къде живее или в кой район работи и тъй нататък, отново я е нападнал със същото оръжие и я е умъртвил. Прав ли съм?

— Да, да — въздъхна отново Руни, — но честно казано вие ни губите времето. От вас искаме да разберем, по-точно аз искам да разбера единствено що за човек е това копеле. Нищо повече!

— Това личи от подробното описание, с което разполагате. Но както и да е. Не ме прекъсвайте, моля. В цялата работа има някаква грешка. Когато се запознах с информацията за Хелън Мърфи, открих нещо, което ме обърка и смути.

Капитанът нервно се изкашля.

— Това, което можем да извлечем от описанието му, професоре, е, че копелето никак не е бедно, има добра заплата и…

— Да, да. Чакайте, ще стигнем и дотам. Това, което прави впечатление в случая с Хелън Мърфи, защото е напълно нелогично, е следното: една жена е била пребита почти до смърт, както личи от показанията на семейство Самърс. Предполагаме, че същата жена се е обадила в полицията, тоест предприела е смела стъпка към изобличаването му, описала е дори с какъв чук е била нападната. Питам се как е могла след всичко това отново да влезе в колата му? Предполага се, че той я е качил в колата си за втори път, нали? Впоследствие трупът й е намерен в катастрофирал автомобил, изоставен в някакъв двор месеци преди убийството, за разлика от останалите случаи, при които колите са били откраднати ден-два преди съответните убийства. Излиза, че нашият Учител е убил Хелън в една кола и после е пренесъл трупа й в друга. Ето защо убийството на Хелън Мърфи не съвпада със схемата на останалите убийства.

Руни се смръщи. Сам бе мислил върху това и имаше обяснение, но Фелоуз продължи, обръщайки се към Бийн:

— Дежурният, приел обаждането на непознатата, казва, че е говорила ясно и бързо. Отказала е да съобщи каквото и да било за себе си. Той не е успял да я попита дори как се казва, защото е говорела бързо, без прекъсване и накрая е затворила. Целият разговор обаче е бил записан. Така ли е?

Бийн кимна. Чувстваше се гузен от това, че Фелоуз говореше на него, а не на капитана.

— Разполагате със свидетелски показания за Хелън Мърфи, нали?

— Да, но повечето от тях не са записани от мен, а от…

— Коя е била Хелън Мърфи? — Прекъсна го Фелоуз и размаха ръце. — С рождено име Хелена Дупчек, алкохоличка, наркоманка, скандалджийка и… вече не си спомням всичките й подвизи. Имала изкуствени зъби, а според патолога и дефект на горната устна. Впрочем той личи и на ей тази снимка. — Той замълча, докато Руни бавно се надигаше от стола си, после отново започна да ръкомаха. — Един момент. Нашата анонимна свидетелка не каза ли, че господин Учителя тежи около осемдесет килограма? Това не ви ли се струва странно? Не е казала „дебел“, „строен“, „добре сложен“, а че тежи осемдесет килограма. Според вас така ли би се изразила Хелън Мърфи? Освен това изобщо не отчитате факта, че с тези изкуствени зъби и дефект на устната Хелън Мърфи сигурно е имала и говорни дефекти, и чужд акцент. Тя все пак не е родена в Съединените щати, нали? — Той прокара ръка по лъскавото си теме и подръпна ухото си. — Разбирате ли накъде бия? Смятам, че жената, дала описанието на своя нападател, е много добре запозната с полицейските процедури. Тя знае как се прави обобщена характеристика на дадено лице. Тази жена не е Хелън Мърфи.

Руни се отпусна обратно в креслото, объркан от информацията, с която Фелоуз го заливаше.

— Вярно е, че жените са до една проститутки, но към момента на смъртта им нито една от тях не е била обладавана. — Професорът бе застанал с лице към стената и гледаше наредените на нея портрети. — Нито един полов акт. Защо тогава ги е качвал в колата си? Какво ги е карал да правят? Съмнявам се, че е искал сношение. Вероятно е имал нужда от симулативен секс, колкото да се изпразни. Според мен той има сексуален проблем, по всяка вероятност е импотентен. Те се качват в неговата, най-често открадната, кола и той ги отвежда някъде. Ако те са се навеждали над слабините му, тогава за него е било много лесно да ги удари с чука точно в основата на черепа. Да се върнем отново към семейство Самърс. Те видели, че устата на жената кърви. Нали така? Руни кимна и допълни.

— Тя също призна, че го е ухапала по врата.

— Да, но каза също, че раната на врата му е дълбока, че кожата е разкъсана, неговата кожа. Следователно кръвта по устата й, която Самърс са видели, е била неговата кръв. Тя е била с лице към свидетелите Самърс и те твърдят, че не е имала рани по лицето. Да, на лицето не е имала поражения, но отзад, на главата е имала кървяща рана. Независимо от това жената е могла да се изправи, да върви, да спре такси и да се прибере. Питам, възможно ли същата тази жена, само няколко дни след това да тръгне със същия човек, да застане в същата поза и да се остави да бъде ударена смъртоносно по главата със същото оръжие? Съмнявам се, освен ако не го познава и не е била негов съучастник в другите убийства.

Капитанът се чувстваше неловко. Това жестикулиращо кречетало с големи уши само с бегло прелистване на огромната им документация бе успяло да достигне до изводи, които те сякаш чуваха за първи път. Стори му се, че след още едно дръпване на ухото си Фелоуз ще назове името на убиеца. Ала той замълча, загледан в маратонките си.

— Той е болен, изтерзан човек и според мен убива отдавна и редовно. Не мисля, че е попадал в затвора. Напротив, живее свободно, сигурен е в себе си и не изпитва страх от възмездие, защото се чувства безнаказан. Колкото до съобщенията в пресата, въпросът е дали това ще го накара да спре. Може би. Надявам се. Но може да го направи и по-изобретателен. Вижте, ще му се прииска да докаже колко е умен и хитър. Няма никога да го хванете, освен ако той не допусне грешка. Вестникарската сензация може да го накара да спре само за известно време. Но той никога няма окончателно да се откаже от убийствата, защото според мен само по този начин може да получи сексуално удоволствие.

Фелоуз се изправи и отново закрачи край стената с портретите на жертвите.

— Той има постоянна и добре платена работа. Може би е свързана с продажби и чести пътувания. Той е постоянно в движение. Би могъл да бъде например търговец на коли, защото очевидно добре познава автомобилите, знае как успешно да ги открадне. Предполагам, че има собствен гараж, където може спокойно да скрие откраднатата кола. Не мисля, че има жена или деца. Изпитва омраза към възрастните жени, чудовищна омраза.

Руни попита какво обяснение може да се даде в такъв случай на убийството на Анджела Холоу.

— Да, тя е съвсем млада, последната му жертва. Проститутка, излязла на работа в нощта на убийството. — Фелоуз погледна снимката на Холи. — Проверете дали по същото време до нея не се е намирала друга жена. Може би Холи е пресякла улицата и е седнала в колата му, когато той всъщност е искал да качи другата. Това е напълно възможно. Защото в противен случай нейното убийство не пасва на хипотезата ми. Тя не е от неговата категория жени. Ето това ме тревожи… — Той потупа снимката на Норман Хейстингс. — И при него има нещо странно. Оставил е колата си, не си спомням точно къде, после се връща и хваща Учителя точно в момента, когато я краде. Хейстингс започва да вика, опитва се да го спре… Но тогава защо смъртоносната рана е отзад на главата му, като при жените? Възможно е друго. Хейстингс отваря вратата на колата си и в този момент Учителят му излиза в гръб и го удря в тила.

— Той е ходил до банката и… — Руни дръпна колана на панталона си.

— Това няма нищо общо със случая — прекъсна го психологът. — Учителят не иска пари, не е докоснал дори бижутата на жертвите си. Не, той не се стреми към нещо толкова обикновено като парите, не е крадец. Той е сексуален убиец и иска сексуално удовлетворение, нищо повече. — Фелоуз въздъхна и седна на стола, все още загледан в снимката на Хейстингс. Руни не смееше да го прекъсне. — Възможно е да са били познати. Възможно е да греша. Нищо в докладите не дава основание за друга хипотеза, освен тази, че Хейстингс е бил просто един нещастник, който е имал злата участ да попадне на неподходящо място в неподходящ момент. Това, което трябва да разберем, е къде точно е мястото. Близо до банката? На някакъв паркинг? Досега не се е появил свидетел, видял Хейстингс в деня на убийството му. Тогава къде е бил убит? Не знаем.

Фелоуз отново замълча и хапейки долната си устна, отново се върна при стената. Той внимателно разгледа снимките на автомобилите, в които бяха намерени телата на жертвите: „Линкълн континентал“, „Крайслер ле барон“, „Сааб“, „Мерцедес“ и кадилакът, в който бе оставена Хелън Мърфи. После премина към картите на кварталите, където автомобилите са били оставяни. Бевърли Сентър он Мерлоуз, паркингът на супермаркета Ван Нуйс, Западен Холивуд, булевард „Санта Моника“, Сенчъри Сити и накрая търговския център на Санта Моника. Погледът му бродеше по фотографиите и картите, търсейки някаква закономерност между местопрестъпленията и начина на умъртвяване на жертвите. Нужни му бяха точните дати на убийството на Хелън Мърфи, нападението над непознатата в паркинга на супермаркета, която бяха взели по грешка за Хелън Мърфи, и накрая — убийството на Холи. Предполагаше, че неуспешният опит за убийство на паркинга е станал между двете последни убийства.

— Колко дни делят последните две убийства? — Той посочи портретите на Хелън и Холи.

Бийн пристъпи към информационното табло на стената.

— Нападението на паркинга е станало в деня на убийството на Хейстингс. Според аутопсията Хелън Мърфи е била убита приблизително три дни преди да я открием.

— Приблизително три дни, така ли? Не може ли да се прецени по-точно? Доколкото разбрах, трупът е бил доста разложен.

Бийн кимна и премина към информацията за Холи. Фелоуз извади малък черен бележник и взе да го разлиства.

— На коя дата е убита Холи, лейтенант? — отново попита той.

— На петнайсети този месец. — Бийн погледна Руни.

— Разполагате ли с точните дати на останалите убийства? — Професорът прехапа долната си устна. — Проверете дали не са ставали приблизително по едно и също време. Зная, че някои от жертвите са убити преди пет-шест години, и ще бъде трудно да се определи точният ден, но датите са важни. Нужен ми е календар на убийствата. Можете ли да ми го направите?

Бийн отново кимна.

— Съжалявам, но за днес мога да кажа само толкова — обърна се Фелоуз към Руни с унила усмивка. — Трябва ми време. Сигурен съм, че вие сами вече сте достигнали до същите заключения. В края на краищата моят метод не е нищо друго освен просто придържане към здравия разум.

Той взе куфарчето си.

— Нима си тръгвате? — попита с безпокойство капитанът. — След малко ще дойдат и останалите колеги от екипа. Ще обсъдим целия следствен материал.

— Убеден съм, че можете сам да им преразкажете всичко, което говорихме. Чакат ме за голф и трябва да тръгвам. Ако обаче ме държите в течение на по-нататъшния ход на следствието, ще мога да доразвия хипотезата си.

— Какво мислиш за него? — попита Бийн, след като Фелоуз излезе.

— Вземам думите си назад.

— Странен характер, нали? — усмихна се лейтенантът.

— Големи уши — въздъхна Руни. — Върна ни в самото начало. Явно версията ни за съпруга на Хелън Мърфи е погрешна. Така или иначе, този тип се оказва неоткриваем. Знаеш ли, преди години имахме случай с изчезнало дете. Не можахме да открием нито една улика и бяхме на път да се откажем. Спомняш ли си жената, която видяхме пред ресторанта? Тя работеше по случая и накрая откри телцето на момиченцето в една от вентилационните шахти на училището. Лорийн, говорих ти за нея.

— Пияната по време на дежурство и прочие? — вдигна вежди помощникът му.

— По времето, когато детето изчезна, тя все още не пиеше. Беше добро ченге, старателна, всеотдайна. Както и да е, не искаше да се откаже за нищо на света, сигурна, че момиченцето е убито от портиера на училището. Нямахме никакви улики срещу него, напротив, човекът имаше желязно алиби. Шефовете я предупредиха да го остави на мира, забраниха й даже да посещава училището. Лорийн обаче продължи разследването в извънработно време. Работеше изцяло по интуиция.

Бийн се прозя и погледна часовника си. Не разбираше какво иска да каже шефът му с тази история. В коридора вече се чуваха стъпките на идващите за съвещанието полицаи.

— Не зная как, но накрая успя да го пречупи — продължи Руни, все така загледан през прозореца. — Извика го на разпит в участъка, може би за десети път, разпитва го шест часа. Капитанът беше бесен. Мислеше, че накрая злощастният портиер ще ни осъди за нарушаване на човешките права. По едно време тя излезе от кабинета с вид на олимпийски шампион. Вдигна нагоре палец и обяви, че портиерът е направил пълни самопризнания. Признал, че е убил детето.

Бийн вече не слушаше.

— Останалите вече дойдоха и ни чакат. Няма ли да започваме?

— Може би трябва отново да се срещнем с жената на Хейстингс. — Руни вдигна колана на панталона си. — Изглежда, трябва да пипаме по-здраво. Бяхме много снизходителни, а кой знае, Хейстингс може и да не е чак толкова почтен и праведен. Веднага ще подновим издирването на изчезналата свидетелка. Никакъв отказ от делото. Продължаваме, нали?

— Дори и да я открием — въздъхна помощникът му, — може да се окаже, че няма какво повече да ни каже освен това, което вече съобщи по телефона.

— Грешиш! Ще ни каже къде се е качила в колата му. Знае много повече от това, което е казала по телефона. А сега да започваме, че и неделята мина. Трябва да намерим тази кучка на всяка цена, а дотогава — никакви отпуски и почивки.

Таксито спря пред триетажна къща с изглед към океана. Не беше нещо особено, но Лорийн веднага изчисли, че струва поне три милиона долара. Майк Пейдж очевидно печелеше добре.

— Ще обикаляме ли още или ще слезете? — попита шофьорът.

— Ще се поразходя още малко.

— Добре, госпожо, както желаете.

Колата направи още една обиколка на Санта Моника и се върна пред къщата на брега.

— Дотук, госпожо. Имам клиент с предварително заявен час и трябва да тръгвам, ако не възразявате…

Лорийн разбираше, че шофьорът лъже, може би защото бе неделя и бързаше да си отиде вкъщи. Още щом плати и слезе, колата избръмча и изчезна. Тя остана сама на алеята, водеща към дома. Нямаше сили да пристъпи напред, но вече не можеше и да се върне. Стоеше неподвижна като стълб.

— Лорийн? — прозвуча познат до болка глас.

Тя се обърна и заслони с длан очите си. Сърцето й биеше до пръсване, кръв нахлу в главата й. Той приближи по алеята, а до него пристъпваше голямо рунтаво куче. Бялата спортна риза още повече подчертаваше загара му. Забеляза мрежата от ситни бръчици около очите му, но освен тази едва забележима следа на времето, той си беше същият, какъвто го бе видяла за последен път.

— Здравей. Очаквах те по-късно — усмихна се широко и посегна към чантата й.

— Взех такси. Нося нещо дребно за децата. Ще си тръгна днес, няма да оставам…

Той я хвана под ръка и я поведе към къщата, но след няколко крачки спря.

— Те отидоха да поплуват, но няма да се бавят дълго. Тъкмо ще поговорим, докато ги чакаме.

Тя тръгна към вратата, но Майк влезе отстрани, през големите френски прозорци на верандата.

— Хубава е. — Гласът й прозвуча глухо.

— Да, макар че ме разорява, но какво да се прави, децата я харесват. — Той направи кратка пауза. — О, може би не знаеш, че имам двама сина. Слязоха на плажа с Кати и момичетата.

Лорийн кимна и реши, че Кати е мащехата им. Влязоха в огромна стая, чиито прозорци гледаха към океана. Навсякъде бяха разхвърляни играчки, вестници и дори чинии с остатъци от закуската.

— Извинявай за бъркотията. В неделя не се занимаваме с домакинска работа.

Тя седна на широкия диван и започна разсеяно да разглежда картините, килимите, песъчинките, пръснати навсякъде по пода.

— Мога ли да пуша?

— Разбира се. — Майк прибираше разхвърляната маса. — Ей сега ще намеря пепелник.

Пръстите й трепереха, докато палеше цигарата и тя погледна дали Майк забелязва това, но той излизаше от стаята с куп чинии. Вратата се затвори. Останала сама, Лорийн пристъпи към стъклената стена, вдишвайки дълбоко дима, за да потисне вълнението си.

Навел глава, Майк стисна ръба на мивката и се опита да овладее шока от срещата. Защо бе толкова остаряла и хилава? Кожа и кости, и този грозен белег на бузата, който създаваше впечатление, че е кривогледа… Той тръсна глава. Съжаляваше, че няма достатъчно време да подготви поне момичетата. В този момент чу гласа на Сиси. Понечи да й каже, че не трябва да слиза долу, но преди да успее, тя изтича по стълбите и влезе в хола. Той остана заслушан до вратата.

Загърната в свободно памучно кимоно, по което дългата й до кръста коса падаше като пепеляворус водопад, Сиси влезе в хола и за миг замръзна на място. Красивите й ръце дръпнаха кимоното, под което беше съвсем гола.

— Извинете, не знаех, че в стаята има някой…

Бе силно загоряла от слънцето. Не бе по-висока от Лорийн, но имаше пълни гърди и стегнати, леко мускулести бедра.

— Аз съм… сигурно са ви казали, че днес ще дойда. Аз съм Лорийн.

— О, да. Извинете. Къде е Майк?

— Отиде да направи кафе — с мъка преглътна Лорийн, докато се питаше коя ли е тази красавица.

— Скъпи, защо не ми каза, че Лорийн е дошла? — извика тя и тръгна към кухнята. — Ще ви оставя да си поговорите и ще отида да взема един душ.

Той излезе от кухнята и я прегърна през кръста.

— Е, най-после се срещнахте. Това е жена ми Сиси. Лорийн се усмихна насила, докато съпругата на Майк изтича нагоре по стълбите.

— Много е красива — промълви тя.

— И момичетата я обожават — кимна Майк. — Ей сега ще направя кафето.

Тя запали следващата си цигара от догарящата, но димът я задави и предизвика разкъсваща кашлица. От очите й потекоха сълзи. На няколко пъти се опита да поеме въздух и да я потисне, но не успя.

— Трябва да ги оставиш. — Майк влезе с чаша вода и погледна към пакета цигари.

Лорийн повдигна рамене и пое чашата, докато все още се бореше с кашлицата, после излезе на терасата и внимателно постави празната чаша на масата. Слава Богу, че поне ръцете й вече не трепереха. След няколко минути той се появи с подноса. Тя се усмихна и за първи път, откакто бе дошла, му напомни за някогашната Лорийн, която притежаваше най-сините очи на света.

— Е, много време мина, нали? Често съм си мислил как си, надявах се да се обадиш.

Тя не отговори, загледана някъде напред. Майк ясно виждаше дълбокия белег на лицето й, усещаше, че леко трепери. Много пъти си беше представял как ще реагира, ако я срещне. Бе очаквал, че ще изпита яд или даже влечение към нея, понякога бе имал опасения, че може да стане достатъчно състоятелна, за да заведе дело за родителските права и да си върне децата, но никога не бе мислил, че ще предизвика у него само дълбока тъга. Износеният старомоден, костюм, евтините обувки, състареното лице — всичко у нея бе някак си изхабено и занемарено. А най-голямата тъга будеше самата тя. Преди бе толкова жизнена, самоуверена, често арогантна. Сега до него седеше само жалка сянка на някогашната чаровна жена. Той усети потискаща жал и огромно облекчение, че тя вече не е част от живота му.

— Аз… вече не пия, Майк — гласът й бе станал по-нисък и дрезгав, вероятно от цигарите.

— Добре, това е добре… — отвърна нерешително.

— Но сега като нищо ще се справя с една чаша.