Изневяра
Паулу Коелю
О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от теб. Амин
Отплувай към дълбокото…
Лука, 5:4
Всяка сутрин, щом отворя очи за тъй наречения „нов ден", изпитвам желание пак да ги затворя и да не ставам от леглото. Но това няма как да се случи.
Имам прекрасен съпруг, който е лудо влюбен в мен, собственик е на голям инвестиционен фонд и всяка година попада в класацията на списание „Билан" на първите триста най-богати хора в Швейцария, колкото и да му е неприятно това.
Имам и две деца. Те са „смисълът на живота ми" (както казват моите приятелки). Ставам рано, за да им приготвя закуска и да ги заведа до училището. То се намира на пет минути пеша от дома ни и е целодневно, така че мога да работя и да разполагам с времето си. Идна бавачка филипинка прибира децата от училище и се грижи за тях, докато ние с мъжа ми се върнем.
Обичам работата си. Аз съм утвърдена журналистка в уважаван вестник, който може да бъде купен на почти всеки ъгъл в Женева, където живеем.
Веднъж годишно цялото семейство ходим на почивка - обикновено по разни райски кътчета с чудни плажове и „екзотични" градове, в които населението е бедно и така се чувстваме още по-богати, привилегировани и благодарни за това, че сме благословени от живота.
Все още не съм се представила. Приятно ми е, казвам се Линда. На трийсет и една години съм. Висока съм метър и седемдесет и пет, тежа шейсет и осем килограма и се обличам с най-страхотните дрехи (благодарение на безграничната щедрост на моя съпруг). Предизвиквам желание у мъжете и завист у жените.
И въпреки това всяка сутрин, щом отворя очи и погледна този идеален свят, за който всички мечтаят, но малцина постигат, знам, че денят ми ще е пълен провал. До началото на тази година не си задавах много въпроси, просто следвах пътя си, макар понякога да се чувствах виновна, че притежавам повече, отколкото заслужавам. Но един прекрасен ден, докато приготвях закуска за всички (помня, че беше пролет и цветята в градината ни бяха започнали да се събуждат), се запитах: „Е, това ли е?".
Не биваше да си задавам този въпрос. Ала вината беше на един писател, когото интервюирах предишната вечер и който в даден момент ми каза:
- Не проявявам никакъв интерес към това да бъда щастлив. Предпочитам да живея, отдаден на страстта, което е много опасно, защото не знаеш какво те чака занапред.
Тогава си помислих: „Горкият човек, от нищо не е доволен. Ще си умре тъжен и огорчен".
На другия ден си дадох сметка, че никога не съм предприемала нищо рисковано.
Знам какво ме чака занапред - още един ден съвсем като предишните. Отдадена на страстта? Е, обичам съпруга си, което ми дава гаранция, че няма да изпадна в депресия, защото насила съжителствам с някого заради парите му, заради децата или за пред хората.
Живея в най-сигурната страна на света и уж всичко е наред. Добра съпруга и майка съм. Получила съм строго протестантско възпитание и смятам да го предам на децата си. Внимавам да не направя нито една грешна стъпка, защото знам, че мога да опропастя всичко. Върша нещата максимално ефективно, но с минимални чувства. Е, когато бях по-млада, се е случвало да страдам от несподелена любов - като всички нормални хора.
Но откакто се омъжих, времето спря. Докато не се натъкнах на онзи проклет писател и неговия отговор. И така, какво страшно има в рутината и скуката?
Честно казано, абсолютно нищо. Само... ... само тайният ужас, че ситуацията внезапно може да се промени и да ме свари неподготвена.
От момента, в който една прекрасна сутрин ми хрумна тази зловеща мисъл, започнах да се страхувам. Ще се справя ли сама с живота, ако мъжът ми умре? Да, отговарях си, защото наследството му ще е достатъчно за няколко поколения напред. Ами ако аз умра, кой ще се грижи за децата? Моят скъп съпруг. Но той навярно ще се ожени за друга, защото е богат, обаятелен и умен. Дали децата ми ще са в добри ръце?
Първата стъпка беше да се опитам да намеря отговор на всичките си съмнения. Но колкото повече си отговарях, толкова повече въпроси изникваха. Ще си намери ли той любовница, когато остарея? Дали пък вече си няма, защото сега сексът между нас не е такъв, какъвто беше преди? Дали пък не си мисли, че аз имам някой друг, защото не проявявам никакъв интерес към него през последните три години?
Никога не се бяхме карали от ревност, което според мен беше чудесно, но от онази пролетна сутрин започнах да подозирам, че това се дължи на липса на любов и от двете страни.
Направих всичко възможно да не мисля повече по тези въпроси.
В продължение на седмица, щом си тръгнех от работа, отивах да купя нещо от Рю дю Рон. Не че това ме вълнуваше особено, но така поне чувствах, че променям нещо. Решавах, да речем, че ми трябват вещи, от които преди нямах нужда. Откривах някой домакински електроуред, за чието съществуване дотогава не подозирах, макар рядко да се появява нещо ново и различно в тази индустрия. Избягвах да влизам в детските магазини, за да не разглезя децата си с ежедневни подаръци. Не посещавах и магазини за мъжки стоки - да не би съпругът ми да се усъмни в моята прекалена грижовност.
Когато стигнех до дома си и влизах във вълшебното царство на моя личен свят, всичко изглеждаше приказно в продължение на три-четири часа, докато останалите заспят. Но тогава малко по малко идваше кошмарът.
Представях си, че страстта е присъща на съвсем младите и липсата й е нормална за моята възраст. Не това ме тревожеше.
Днес, няколко месеца по-късно, съм разкъсвана от ужаса, че всичко може да се промени или че всичко може да остане същото до края на дните ми. Някои хора твърдят, че с наближаването на лятото ни обземат странни идеи, чувстваме се по-млади, защото прекарваме повече време на открито и това ни дава представа колко голям е светът. Хоризонтът става по-далечен, отвъд стените на домовете ни и отвъд облаците.
Може и така да е. Но аз не успявам да спя добре и не е заради жегата. Щом се спусне нощта и никой не ме гледа, се плаша от всичко: от смъртта, от любовта и от липсата на любов, от факта, че всичко ново постепенно се превръща в навик, от усещането, че пропилявам най-хубавите години от живота си в рутина, която ще се повтаря до края на дните ми, от паниката да се изправя срещу непознато приключение, колкото и вълнуващо да изглежда.
Естествено, опитвам се да се утеша с чуждото страдание.
Включвам телевизора на някой новинарски канал. Гледам безкрайни предавания за произшествия, за хора, останали без дом заради природни бедствия, за бежанци. Колко болни има в момента на планетата? Колко хора преживяват, мълчаливо или извисявайки глас, неправди и предателства? Колко бедни, безработни и лишени от свобода има?
Сменям канала. Пускам си някой сериал или филм и се разсейвам за кратко. Умирам от страх, че съпругът ми може да се събуди и да ме попита: „Какво става, любов моя?". Защото ще трябва да му отвърна, че всичко е наред. Още по-зле би било - както вече се случи два-три пъти през миналия месец, - ако, щом си легнем, той реши да сложи ръка върху бедрото ми, да я плъзне бавно нагоре и да започне да ме докосва. Мога да се престоря, че получавам оргазъм - това съм го правила много пъти, - но не мога просто така да реша и да стана влажна от възбуда.
Ще се наложи да му кажа, че съм много уморена, а той, без никога да си признае, че е разочарован, да ме целуне и да се обърне на другата страна, да прегледа последните новини на таблета си и да изчака до следващия ден. А аз да се моля тогава той да е уморен, ужасно уморен.
Но невинаги е така. Понякога се налага да поема инициативата. Не мога да го отхвърля две нощи поред, защото тогава ще си намери любовница, а аз не искам да го изгубя за нищо на света. С малко мастурбиране успявам да се овлажня предварително и всичко минава нормално.
„Всичко е нормално" всъщност означава, че никога няма да е както преди, както по времето, когато още бяхме загадка един за друг.
Да се поддържа все същият плам след десет години брак ми се струва абсурдно. И всеки път, когато се преструвам, че получавам удоволствие от секса, малко по малко нещо в мен умира отвътре. Малко по малко ли? Струва ми се, че опустошението ми идва дори по-бързо, отколкото съм си представяла.
Приятелките ми твърдят, че съм късметлийка, защото ги лъжа, че с мъжа ми често правим любов, както и те ме лъжат, че се чудят как съпрузите им продължават да са толкова сексуално активни. Казват, че сексът в брака е интересен само през първите пет години и че после трябва малко „фантазия". Да си затвориш очите и да си представиш, че съседът ти е върху теб и прави неща, които мъжът ти никога не би се осмелил. Да си представиш, че те обладават едновременно той и мъжът ти, както и всички възможни перверзни и забранени игри.
Днес, когато излязох да заведа децата на училище, се загледах в съседа ми. Никога не съм си го представяла върху мен - предпочитам да мисля за един млад репортер, с когото работя и който изглежда така, сякаш непрекъснато страда в самота. Никога не съм го виждала да се опитва да съблазни някого и тъкмо в това се състои неговият чар. Всички жени в редакцията коментират, че „биха искали да се погрижат за него, бедничкия". Мисля, че той знае това и се задоволява да бъде просто обект на желание, но нищо повече. Може би изпитва същото, което и аз: непоносим ужас да направи следващата стъпка, с която да съсипе всичко - работата, семейството си, миналия и бъдещия си живот.
Но в крайна сметка... Погледнах съседа и ми се доплака. Той миеше колата си, а аз си помислих: „Виж ти, още един човек като мен и моя съпруг. Някой ден ще правим същото. Децата ни ще пораснат, ще се преместят в друг град или в друга страна, ние ще се пенсионираме и ще мием колите си - въпреки че ще можем да платим на някого да го направи вместо нас". Все пак след определена възраст е много важно да извършваме незначителни дейности, за да убием времето и да покажем на околните, че телата ни все още работят добре, че не сме изгубили представа за цената на парите и че продължаваме скромно да се занимаваме с някои задачи.
Една чиста кола не е от голямо значение за света. Но тази сутрин беше единственото важно нещо за моя съсед. Той ми пожела прекрасен ден, усмихна се и се върна към заниманието си, сякаш се грижеше за скулптура на Роден.
Оставям колата на един паркинг - „Ползвайте градския транспорт до центъра! Стига сте замърсявали околната среда!“, - хващам все същия автобус и виждам все същите гледки по пътя към работата си. Женева сякаш никак не се е променила, откакто бях дете: старите богаташки къщи упорито продължават да съществуват сред сградите, издигнати от някакъв луд кмет, който открил „новата архитектура" през петдесетте години на миналия век.
Винаги когато пътувам някъде, това ми липсва - тази отвратителна проява на лош вкус, отсъствието на големи кули от стъкло и стомана, както и на магистрали, минаващи през центъра, корените на дърветата, избили в тротоарите и заплашващи да ни спънат всеки момент, обществените градинки с причудливи дървени оградки, зад които растат всякакви видове трева, защото „в природата е така". В крайна сметка един град, различен от другите - модернизирани и загубили своето очарование.
Тук все още казваме „добър ден", когато срещнем някой непознат по пътя си, и „довиждане", когато излизаме от магазина, от който сме си купили минерална вода, независимо че нямаме никакво намерение да се върнем отново. Все още разговаряме с непознати в автобуса, въпреки че целият свят смята швейцарците за дискретни и сдържани.
Колко погрешно! Но е добре да мислят така за нас, защото по този начин ще запазим начина си на живот поне за още пет-шест века, преди варварските нашествия да настъпят през Алпите с чудатите си електронни устройства, с апартаментите с малки спални и големи холове, с които да впечатляват гостите, със силно гримираните жени, с мъжете, които говорят прекалено високо и пречат на съседите си, с младежите, които се обличат бунтарски, но умират от страх какво ще си помислят родителите им.
Нека всички смятат, че произвеждаме само сирене, шоколад, крави и часовници. Нека вярват, че на всеки ъгъл в Женева има по една банка. Изобщо не ни е притрябвало да променяме това схващане. Добре си ни е и без варварските нашествия. Всички сме въоръжени до зъби, тъй като казармата е задължителна и всеки швейцарец има пушка у дома, но рядко се чува някой да е решил да нападне някого.
Доволни сме, че не сме променили нищо от векове. Гордеем се, че сме останали неутрални, докато Европа е пращала синовете си в безсмислени войни. Радваме се, че на никого не дължим обяснение за неугледния вид на Женева с нейните кафенета от XIX в. и с възрастните дами, тръгнали на разходка.
Твърдението „доволни сме" не е съвсем вярно. Всички са доволни освен мен, която в момента продължавам по пътя си към работата, чудейки се какво ми е сбъркано.
Още един ден, в който вестникът се мъчи да намери интересни новини извън катастрофите, нападенията (невъоръжени) и пожарите (където се отправят десетки коли с висококвалифицирани служители, които наводняват някой апартамент само защото димът от забравено във фурната печено е уплашил всички).
Още едно прибиране у дома и удоволствието от готвенето, слагането на масата и нареденото около нея семейство, което се моли на Господ, благодарно за храната, която има. Още една вечер, когато след хранене всеки се заема със своите задачи - бащата помага на децата за уроците, майката раздига в кухнята, въвежда ред в къщата и оставя пари на домашната помощница, която ще дойде рано-рано на другата сутрин.
През тези месеци имаше моменти, когато се чувствах много добре. Смятах, че животът ми има смисъл, че тъкмо това е ролята на човека на Земята. Децата усещат, че майка им е спокойна, съпругът е по-нежен и внимателен и цялата къща сякаш излъчва собствено сияние. Ставаме пример за щастие за цялата улица, за града, за щата, който тук наричаме кантон, за страната.
Но внезапно, без никакво смислено обяснение, влизам под душа и избухвам в плач. Правя го в банята, защото там никой не може да чуе хлипанията ми и да зададе въпроса, който толкова мразя да чувам: „Добре ли си?".
Защо да не съм добре? Вие виждате ли нещо нередно в живота ми? Нищо.
Само нощта, която ме изпълва с ужас.
И денят, който изобщо не ме вдъхновява.
Щастливите образи от миналото и нещата, които можеше да бъдат, но не се случиха.
Неосъщественото желание за приключения.
Ужасът да не зная какво ще стане с децата ми.
И тогава мислите ми започват да се въртят около неприятните неща, все едни и същи, сякаш самият дявол ме дебне в ъгъла на стаята, за да скочи върху мен и да ми каже, че онова, което наричам „щастие", е едно преходно състояние, което не може да продължи дълго. Но аз винаги съм го знаела, нали?
Искам да се променя. Трябва да се променя. Днес в службата бях по-раздразнителна от нормалното, и то само защото един стажант се забави с намирането на материала, за който го бях помолила. Не съм такава, но малко по малко започвам да губя връзка със самата себе си.
Тъпо е да обвинявам онзи писател и интервюто с него. То беше преди месеци. Той просто събуди дремещ вулкан, който всеки момент може да изригне, сеейки смърт и разруха наоколо. Ако не беше писателят, щеше да е някой филм или книга, или човек, с когото можеше да разменя две-три думи. Допускам, че има хора, които прекарват години, оставяйки напрежението в тях да расте неусетно, докато не дойде ден, когато от някоя глупост изгубват разсъдък.
Тогава си казват: „Стига. Не искам повече да е така".
Някои се самоубиват. Други се развеждат. Трети отиват в бедстващите региони на Африка, за да се опитат да спасят света.
Но аз се познавам. Знам, че единствената ми реакция ще е да задушавам чувствата си, докато не бъда проядена от някакъв вид рак. Убедена съм, че голяма част от болестите се дължат на потиснати емоции.
Събуждам се в два през нощта и започвам да се взирам в тавана, макар да знам, че ще трябва да ставам рано - нещо, което просто ненавиждам. И вместо да редя продуктивни мисли от типа на „какво става с мен", аз изобщо не успявам да контролирам връхлитащите ме идеи. Има дни - слава богу, са малко, - когато се питам дали не трябва да отида в някоя психиатрична клиника, където да ми окажат помощ. Онова, което ме спира, не е нито работата ми, нито съпругът ми, а децата. Те по никакъв начин няма да разберат какво изпитвам.
Всичко е по-изострено. Пак започвам да мисля за брака си - за моя брак, в който ревността не е причина за никоя караница. Ала жените имаме шесто чувство. Може би съпругът ми вече си е намерил друга и аз го усещам подсъзнателно. От друга страна, той не ми е дал никакъв повод да го подозирам.
Това не е ли някакъв абсурд? Възможно ли е от всички мъже на света да съм се омъжила за единствения съвършен? Не пие, вечер не излиза сам, няма ден само за приятелите си. Животът му се свежда до семейството.
Щеше да е сбъдната мечта, ако не беше такъв кошмар. Защото отговорността ми да отвърна по същия начин на всичко е огромна.
Тогава си давам сметка, че думи като „оптимизъм и „надежда", които срещаме във всяка книга, опитваща се да ни накара да приемаме спокойно живота, не са нищо повече от празни слова. Мъдреците, които са ги произнесли, навярно сами са търсили техния смисъл и са ни използвали като опитни мишки, за да видят как ще реагираме на такъв стимул.
В действителност съм уморена от този мой толкова щастлив и съвършен живот. А това сигурно е симптом на душевно заболяване.
Заспивам с такива мисли. Кой знае, може да имам някакъв сериозен проблем?
Ще обядвам с една приятелка.
Тя предложи да се срещнем в японски ресторант, за който дотогава не бях чувала, което е странно, при положение че толкова обичам японската кухня. Увери ме, че е страхотен, въпреки че бил малко далече от работата ми.
Оказа се трудно да стигна до там. Наложи се да хвана автобус и да търся някой, който да ме упъти към „страхотния ресторант". Всичко ми се стори отвратително - украсата, масите с хартиени покривки, липсата на гледка. Но приятелката ми беше права, че храната е сред най-добрите в Женева.
- Винаги обядвах в един ресторант, който ми се струваше добър, без да е нищо особено - казва тя. -Докато мой познат, който работи в японското посолство, не ми препоръча този. И на мен, както вероятно и на теб сега, мястото ми се стори ужасно наглед. Но в кухнята работят самите собственици и в това е разликата.
Мисля си, че и аз винаги ходя в един и същ ресторант и си поръчвам едни и същи ястия. Дори в това не поемам рискове.
Приятелката ми взема антидепресанти. Последното нещо, което ми се прави, е да обсъждам тази тема, защото днес стигнах до заключението, че и аз съм на крачка от депресията.
И тъкмо защото си казвам, че това е последното, което ми се прави, то е първото, което правя. Чуждите беди винаги помагат за облекчаване на нашето собствено страдание.
Питам я как се чувства.
- Доста по-добре. Въпреки че минава доста време, докато лекарствата подействат, започнат ли веднъж да оказват влияние върху организма, възвръщаш интереса си към нещата и те отново придобиват вкус и цвят.
С две думи, душевното страдание се е превърнало в голям източник на печалба за фармацевтичната индустрия. Тъжно ли ви е? Вземете това хапче и проблемите ви ще свършат.
Дискретно я подпитвам дали би сътрудничила на моя вестник за голяма статия, посветена на депресиите.
- Няма смисъл. Хората си споделят всичко по интернет. А има и лекарства.
Какво пише в интернет?
- За страничните ефекти на лекарствата. Никой не се интересува от чуждите симптоми, защото е заразно. Може внезапно да прихванеш нещо, което дотогава не си усещал.
И нищо друго, така ли?
- Упражнения по медитация, които не вярвам да дават резултат. Вече съм ги пробвала всички до едно, но се подобрих едва когато реших да приема, че имам проблем.
Но ако знае, че не е единствена, не помага ли? Не е ли добре за всички да се говори за това какви усещания предизвиква депресията?
- Ни най-малко. Който се е измъкнал от ада, не иска да знае как продължава животът там.
Защо е търпяла толкова години да бъде в такова състояние?
- Защото не вярвах, че имам депресия. И защото, когато го споделих с теб и с другите си приятелки, всички казахте, че това са глупости и че хората, които наистина имат проблеми, нямат време за депресии.
Да, точно така бях казала.
Продължавам да твърдя, че една статия или публикация в някой блог може да помогне на хората да понесат мисълта за болестта си и да потърсят помощ. Тъй като аз не съм в депресия и не знам какво е - подчертавам го, - може ли тя поне малко да ми сподели опита си.
Но приятелката ми се колебае, сякаш нещо я усъмнява.
- То е като да си в капан. Знаеш, че си в него, но не успяваш...
Точно това си бях помислила преди няколко дни.
Тя започва да изброява разни неща, които май са общи за всички, попаднали в така наречения от нея „ад". Всякаква липса на желание да станеш от леглото. Превръщане и на най-простите задачи в непосилно бреме. Чувство за вина, че всъщност няма никаква причина за това състояние, докато останалите хора страдат истински.
Опитвам се да се съсредоточа върху прекрасната храна, която в този момент вече започва да губи вкуса си. Приятелката ми продължава:
- Апатия. Симулиране на радост, на тъга, на оргазъм. Да се преструваш, че се забавляваш, че си спала добре, че живееш. Докато не настъпи мигът, когато се появява въображаемата червена линия, която, ако бъде прекосена, няма връщане назад. Тогава преставаш да се оплакваш, защото това означава, че се опитваш да се бориш срещу нещо. Приемаш да вегетираш и се мъчиш да скриеш състоянието си от всички. Което изисква къртовски усилия.
А какво е предизвикало депресията й?
- Нищо специално. Но защо ми задаваш толкова въпроси? Да не би да чувстваш, че и ти си в депресия?
Разбира се, че не!
По-добре да сменя темата.
Започваме да говорим за онзи политик, когото ми предстои да интервюирам след два дни - едно мое бивше гадже от гимназията. Може дори да не си спомня, че сме си разменили няколко целувки и че е пипал гърдите ми, които тогава още не бяха съвсем оформени.
Настроението на приятелката ми става приповдигнато. А аз просто се опитвам да не мисля за нищо. Оставям се на автопилот.
Апатия. Все още не съм изпаднала в това състояние, след като се оплаквам от случващото се, но навярно не след дълго - може би след месеци или дори след дни - ще загубя интерес към всичко и ще бъде много трудно да го преодолея.
Сякаш душата ми бавно напуска тялото и отива на някакво непознато за мен място, „сигурно" място, където няма да се налага да понасям себе си и нощните си кошмари. Като че ли не се намирам в някакъв грозен японски ресторант с вкусна храна, а всичко случващо се е сцена от филм, който гледам, без да искам - или без да мога - да се намеся.
Събуждам се и изпълнявам все същите ритуали - мия си зъбите, приготвям се за работа, отивам в стаята на децата, за да ги събудя, правя закуска за всички, усмихвам се и казвам, че животът е прекрасен. Във всяка минута и във всеки жест чувствам тежест, която не мога да определя, също като животното, което не разбира как точно е попаднало в капана.
Храната губи вкус, докато усмивката, обратно, става все по-широка (за да не се усъмнят в нещо). Преглъщам желанието си да заплача. Светлината ми се струва сива.
Вчерашният разговор не ми се отрази добре. Започвам да си мисля, че вече не се бунтувам и че съм се втурнала към апатията.
Никой ли не забелязва това?
Разбира се, че не. В крайна сметка аз последна на света ще допусна, че се нуждая от помощ.
В това е проблемът - вулканът е изригнал и вече не мога да върна лавата обратно, да засадя дървета, да окося ливадата и да пусна овчици да пасат наоколо.
Не заслужавам да ми се случи това. Винаги съм се опитвала да отговоря на всички очаквания към мен. Но ето че ми се случва и аз няма какво да направя, освен да вземам хапчета. Може още днес да си намеря предлог да пиша статия за психичното здраве и социалното осигуряване (хората обожават това) и да открия някой добър психиатър, от когото да потърся помощ, въпреки че не е етично. Но то и без друго не всичко е етично.
Нямам някакви фикс идеи в главата си - като да пазя диета примерно. Или да се вманиачавам в подреждането на дома и вечно да намирам недостатъци в работата на домашната помощница, която идва в осем и си тръгва в пет, след като е изпрала и изгладила дрехите и е изчистила къщата. Понякога се случва и да ни пазарува. Не мога да прехвърлям разочарованията си върху децата, опитвайки се да бъда свръхмайка, защото те ще страдат от това цял живот.
Излизам за работа и отново виждам съседа да мие колата си. Но нали вчера правеше същото?
Без да мога да се стърпя, приближавам и го питам защо.
- Останаха някои неща - отговаря той, след като ме поздравява, пита как е семейството и ми прави комплимент за красивата рокля.
Поглеждам колата, ауди (едно от прозвищата на Женева е Аудиленд). Изглежда ми перфектна. Той ми сочи един малък детайл, който още не блести, както трябва.
Протакам леко разговора и накрая питам какво според него търсят хората в живота.
- Лесно е да се разбере. Да си плащат сметките. Да си купят къща като моята и твоята. Да имат градина с дървета, да канят децата и внуците си на обяд в неделя. Да пътуват по света, след като се пенсионират.
Това ли искат хората от живота? Точно това ли? Има нещо много сбъркано в тоя свят и не става дума само за войните в Азия и Близкия изток.
Преди да отида в редакцията да взема интервю от Якоб, моето бивше гадже от гимназията. Дори това не ме вдъхновява - наистина съм започнала да губя интерес към нещата.
Слушам данни и цифри относно някакви правителствени програми, които изобщо не ме интересуват. Задавам му въпроси, с които да го притисна, но той елегантно се измъква. По-млад е от мен с една година, значи трябва да е на трийсет, въпреки че изглежда поне нa трийсет и пет. Запазвам това наблюдение за себе си.
Разбира се, че се зарадвах да го видя отново, макар до момента той да не ме е попитал какво се е случило в живота ми, след като всеки пое по своя път след дипломирането. Вторачил се е в себе си, в кариерата си, в бъдещето си, а аз се улавям, че глуповато се взирам в миналото, сякаш съм ученичката с шини на зъбите, която дори и с тях е преследвана от завистта на останалите момичета.
След известно време преставам да го слушам и кимам машинално. Все същият сценарий, все същите теми - да се намалят данъците, да се пребори престъпността, по-стриктно да се контролира френската работна ръка - тъй наречените „погранични гастарбайтери", които заемат места, полагащи се на швейцарците. Една година идва, друга си отива, а темите са си все същите и проблемите продължават да нямат решение, защото в действителност никой не се интересува от това.
След двайсетминутен разговор започвам да се питам дали тази незаинтересованост не се дължи на странното ми състояние в момента. Но не. Няма нищо по-досадно от това да се интервюират политици. Щеше да е по-добре да ме бяха изпратили да отразя някое престъпление. Престъпниците са къде-къде по-истински.
Да не говорим, че в сравнение с народните представители от което и да е друго място на планетата нашите са най-безинтересни и скучни. Никой не се рови в личния им живот. Само две неща биха могли да доведат до скандал: корупция и наркотици. Тогава аферата се раздухва неимоверно, заема цели страници във вестниците (където няма нищо друго любопитно) и те си вдигат тиражите. А иначе на кого му пука дали имат любовници, дали посещават публични домове или се оказват хомосексуалисти? На никого. Нека продължават да вършат онова, за което са ги избрали, и стига да не прахосват държавния бюджет, всички ще са доволни и щастливи.
Президентът ни се сменя всяка година (точно така, всяка година) и не го избира народът, а Федералният съвет, който е институция от седем министри и на практика е нещо като колективен държавен глава на Швейцария. От друга страна, всеки път когато мина покрай Музея на изящното изкуство, виждам лозунги и плакати, призоваващи за нови и нови референдуми.
Хората обожават да решават всичко сами - цвета на торбите за боклук (спечели черното), правото да носят оръжие (подкрепи го смазващо мнозинство и сега Швейцария е страната с най-много оръжия на глава от населението), броя на джамиите с минарета в цялата страна (четири), приютите за бежанци (не следя тази тема, но мисля, че законът вече е одобрен и е в сила). Извинете, господин Кьониг...
Вече ни прекъснаха веднъж. Той любезно моли своя асистент да отложи следващата му среща. Вестникът ми е най-влиятелният в цяла Френска Швейцария и интервюто може да е решаващо за наближаващите избори за Горна камара в парламента.
Той се преструва, че ме убеждава, а аз се преструвам, че му вярвам. Но вече ми е достатъчно, затова ставам, благодаря и казвам, че разполагам с материала, който ми е необходим.
- Това ли е всичко?
Разбира се, че не е, но не е редно аз да го предложа.
- Какво ще кажеш да се видим след работа?
Обяснявам, че трябва да взема децата си от училище. Надявам се да е видял огромната златна халка на пръста ми, която казва „каквото било - било".
- Добре, тогава да обядваме някой ден?
Съгласявам се. Самозалъгвам се с лекота, че може да ми довери нещо важно, някоя правителствена тайна или Бог знае какво, което да промени политиката на страната и да накара главния редактор на вестника да погледне на мен с други очи.
Той отива до вратата, заключва я, връща се при мен и ме целува. Отвръщам му, защото е минало толкова много време, откакто сме го правили за последен път. Якоб, когото може да съм обичала някога, сега има семейство - женен е за университетска преподавателка. И аз съм омъжена - за богат наследник, който въпреки това се скъсва от работа.
Минава ми през ума да го отблъсна и да му кажа, че вече не сме деца, но ми харесва да се целуваме. Не само че открих нов японски ресторант, ами и върша нещо нередно. Успях да прекрача границите и светът не се срина върху главата ми! Тогава правя нещо, което винаги съм мечтала да направя още от училище.
Коленича на пода, смъквам ципа на панталона му и започвам да смуча члена му. Той ме хваща за косата и контролира ритъма. Свършва за по-малко от минута.
- Прекрасно беше.
Не отговарям. Истината е, че за мен беше доста по-добре, отколкото за него, защото свърши много бързо.
След прегрешението дойде страхът допуснатото от мен престъпление да не бъде разкрито.
На път за редакцията си купувам четка и паста за зъби. На всеки половин час отивам до тоалетната да проверя дали нямам някоя следа по лицето или по блузата „Версаче", която е цялата в сложна релефна бродерия, идеална за задържане на уличаващи петна. С крайчеца на окото си следя колегите ми, но никой от тях (по-точно никоя от тях, защото жените имат някакъв специален радар за тия неща) не е забелязал нищо.
Защо се случи това? Сякаш някой друг се беше вселил в мен и ме тласкаше към тези машинални действия, към ситуация, в която нямаше никаква еротика. Дали исках да докажа на Якоб, че съм независима и свободна жена, която е господарка на себе си? Дали го направих, за да го впечатля или за да избегна онова, което моята приятелка наричаше „ад"?
Всичко ще си продължи постарому. Не се намирам на кръстопът. Знам накъде съм тръгнала и се надявам, че с годините ще успея да направя така, че моето семейство да намери вярната посока, за да не стигнем дотам да смятаме, че миенето на кола е нещо страхотно. За големите промени е необходимо време, а аз го имам в изобилие.
Поне така се надявам.
Прибирам се вкъщи, опитвайки се да не изразявам нито радост, нито тъга. Което незабавно прави впечатление на децата.
- Мамо, днес си малко особена.
Изпитвам желание да кажа: „Да, защото направих нещо, което не биваше, но не чувствам никаква вина, а само страх да не ме разкрият".
Съпругът ми се прибира и както винаги ме целува, пита как е минал денят ми и какво ще вечеряме. Аз давам обичайните отговори. Ако не забележи нищо странно в рутината, няма да заподозре, че днес следобед съм правила орален секс с един политик.
Което в крайна сметка не ми достави никакво физическо удоволствие. Но сега съм луда от желание, имам нужда от мъж, от много целувки, искам да усещам болката и удоволствието от едно тяло върху моето.
Когато се качваме в спалнята, разбирам, че съм напълно възбудена, луда да правя любов с мъжа си. Но трябва да подходя спокойно - без крайности, иначе той може да се усъмни.
Изкъпвам се, лягам до него, махам таблета от ръцете му и го поставям на нощното шкафче. Започвам да галя гърдите му и той веднага се възбужда. Любим се така, както отдавна не сме го правили. Когато започвам да стена малко по-силно, той ме моли да се контролирам, за да не събудя децата, но аз казвам, че ми е писнало от този коментар и искам да мога да изразявам чувствата си.
Получавам няколко оргазма. Господи, колко обичам този мъж, който сега е с мен! Свършваме, изтощени и потни, затова решавам да се изкъпя отново. Той идва с мен и се заиграва, като поставя подвижния душ между краката ми. Аз го моля да престане, защото вече съм уморена, трябва да се наспим, а така ще ме възбуди отново.
Докато се бършем един друг с хавлиите, в изблик на желание на всяка цена да променя начина, по който гледам на дните си, го моля да ме заведе на нощен клуб. Мисля, че в този момент той се усъмнява, че има нещо различно.
-Утре?
Утре не мога, имам час по йога. След като така или иначе засегна темата, може ли да те питам нещо лично?
Сърцето ми спира. Той продължава:
Защо точно ти ходиш на йога? Толкова си спокойна, в хармония със себе си, жена, която знае много добре какво иска. Не мислиш ли, че си губиш времето?
Сърцето ми отново почва да бие. Не отговарям. Само се усмихвам и го погалвам по лицето.
Тръшвам се на леглото, затварям очи и преди да заспя, си мисля, че навярно преминавам през някаква криза, типична за отдавна омъжените жени. Ще мине.
Не е нужно всички да са щастливи през цялото време. По-скоро никой не може да е вечно щастлив. Трябва да се науча да се боря с реалността.
Драга моя, не се доближавай до мен, предупреждавам аз депресията. Не бъди досадна. Върви при някой друг, който, гледайки се в огледалото, има повече причини да каже: „Животът няма смисъл". Независимо дали ти харесва или не, аз знам как да те победя. Само си губиш времето с мен.
Срещата ми с Якоб Кьониг минава точно както си и представях. Отиваме в „Ла Перл дю Лак", един ресторант на брега на езерото, който навремето беше добър, но не и сега, когато го стопанисва общината. Продължава да е скъп, въпреки че храната е ужасна. Можех да го изненадам с японския ресторант, за който току-що бях научила, но знам, че той ще ме обвини в лош вкус. За някои хора обстановката е по-важна от качеството на храната.
Сега виждам, че преценката ми е била правилна. Якоб се опитва да се представи като голям познавач на виното, оценявайки „букета", „текстурата", „сълзите" - онези мазни капчици, които се стичат по стените на чашата след разклащането й. С две думи, мъчи се да ми докаже, че вече е пораснал и не е момчето от училище. Издигнал се е в живота и сега познава света, виното, политиката, жените и бившите гаджета.
Каква глупост! Ние се раждаме и умираме с вино. Умеем да различим хубавото от лошото и точка.
Но докато не се запознах със съпруга си, всички мъже, които срещах - и които се смятаха за добре възпитани, - намираха избора на вино за свой звезден миг. Всичките правят едно и също: с много съсредоточено изражение подушват тапата, изчитат написаното на етикета, оставят келнера да им налее малко, въртят чашата, оглеждат я срещу светлината, миришат, бавно дегустират, преглъщат и накрая кимват одобрително.
След като присъствах на тази сценка безброй пъти, реших да си сменя компанията и започнах да движа с тъй наречените нърдове - онези отнесени компютърни факири, които другите ми колеги отбягваха. Противно на предсказуемите и превзети познавачи на виното, тези момчета бяха по-истински и изобщо не се напъваха да ме впечатлят. Говореха за неща, които не разбирах. Смятаха например, че съм длъжна да знам поне името „Интел", „понеже го пише на всички компютри". Аз никога не бях обръщала внимание.
Нърдовете ме караха да се чувствам абсолютно неграмотна и лишена от женски чар. Те се интересуваха повече от пиратството по интернет, отколкото от моите гърди и крака. Накрая пак се върнах към сигурността на винените експерти. Докато не срещнах мъж, който не се мъчеше да ме впечатли с изискания си вкус, нито пък ме караше да се чувствам глупачка в разговорите ни за загадъчни планети, хобити и компютърни програми, които заличават следи от посетени страници. След като няколко месеца бяхме гаджета - време, през което опознахме повече от сто и двайсет нови села около Женевското езеро, - той ми предложи брак. Приех на мига.
Питам Якоб дали знае някой добър клуб, защото от години не следя нощния живот на Женева, но съм решила да изляза, да потанцувам и да пийна. Очите му светват.
- Нямам време за това. Поласкан съм от поканата, но както знаеш, освен че съм женен, не бива да бъда виждан с журналистка, защото ще кажат, че интервюто ти и е...
- Пристрастно.
-... да, пристрастно.
Решавам да продължа още малко тази игра на прелъстяване, която винаги ми е била приятна. Какво имам да губя? В края на краищата вече познавам всички пътища, отклонения, уловки и цели.
Предлагам му да ми разкаже повече за себе си. За личния си живот. Нали не съм тук като журналистка, а като жена и бивше гадже от младежките години.
Натъртвам на думата жена.
- Нямам личен живот - отговаря той. - Уви, не мога да имам такъв. Избрах кариера, която ме превърна в робот. Всичко, което казвам, е следено, поставяно под въпрос, публикувано.
Не е точно така, но честността му ме обезоръжава. Знам, че опипва терена, иска да знае къде стъпва и докъде може да стигне с мен. Внушава ми, че е нещастен в брака, както правят всички зрели мъже, след като опитат виното и обяснят надълго и широко колко са велики.
- Последните две години бяха белязани от няколко радостни месеца, също така от няколко месеца, изпълнени с предизвикателства, но през останалото време просто се опитвам да се закрепя на поста си и да угодя на всички, за да бъда преизбран. Наложи се да се откажа от всичко, което ми доставяше удоволствие, като да потанцувам с теб тази седмица примерно. Или часове наред да слушам музика, да пуша или да правя неща, които другите смятат за неподходящи.
Това е прекалено! На никого не му пука за личния ти живот.
- Може да е от Сатурновото завръщане. На всеки двайсет и девет години тази планета се връща на същото място, където е била на датата на раждането ни.
Сатурновото завръщане ли?
Той си дава сметка, че се е разприказвал повече от необходимото, и заявява, че може би ще е най-добре да се върнем на работа.
Не. Моето Сатурново завръщане вече се случи и искам да знам какво точно означава това. Той ми преподава един урок по астрология: на Сатурн му трябват двайсет и девет години да се върне в точката, където се е намирал в момента на нашето раждане. Докато това стане, мислим, че всичко е възможно, че мечтите ще се сбъднат, че стените, които ни обграждат, могат да бъдат сринати. Когато Сатурн завърши цикъла си, романтичната нагласа изчезва. Изборът е окончателен и промяната на пътя на практика става невъзможна.
- Не съм експерт по астрология, разбира се, но моят следващ шанс ще е чак когато стана на петдесет и осем години, при второто завръщане на Сатурн.
А защо ме покани на обяд, след като Сатурн казва, че е невъзможно да се тръгне по друг път? Вече разговаряме близо час.
- Щастлива ли си?
Какво?
- Забелязах нещо в очите ти... Някаква тъга, която е необяснима за една толкова красива жена с успешен брак и хубава работа. Сякаш видях отражението на собствените си очи. Ще повторя въпроса: щастлива ли си?
В страната, където съм родена и възпитана и сега възпитавам децата си, никой не задава подобни въпроси. Щастието няма стойност, която може да бъде измерена с точност, обсъдена на избори, анализирана от специалисти. Не питаме дори за марката на автомобила на другия, та какво остава за нещо толкова интимно и невъзможно за определяне.
- Няма нужда да отговаряш. Мълчанието ти е достатъчно.
Не, мълчанието ми не е достатъчно. То не е отговор. Просто е израз на моята изненада и стъписване.
- Аз не съм щастлив - казва той. - Имам всичко, за което един мъж може да мечтае, но не съм щастлив.
Да не би да са сложили нещо във водата на града? Да не би да се опитват да съсипят страната ми с някакво химическо оръжие, което предизвиква дълбоко разочарование у хората? Не е възможно всички, с които говоря, да изпитват същото.
До момента не бях казала нищо. Но осъдените души имат тази невероятна способност да се разпознават и събират, увеличавайки болката.
Как не го бях разбрала? Защо се бях съсредоточила върху повърхностния маниер, с който говореше на политически теми, и върху педантизма, с който опитваше виното?
Завръщането на Сатурн. Нещастието. Все неща, които съвсем не бях очаквала да чуя от Якоб Кьониг.
Точно тогава, в този момент - поглеждам часовника си, 13:55 ч. - отново се влюбвам в него. Никой, дори моят прекрасен съпруг, не ме беше питал дали съм щастлива. Може би, когато бях дете, родителите ми или баба и дядо са искали да разберат дали съм радостна, но само толкова.
- Ще се видим ли пак?
Поглеждам пред себе си и вече не виждам бившето гадже от училище, а пропаст, към която се приближавам доброволно, пропаст, от която не искам да избягам по никакъв начин. За част от секундата си представям безсънните нощи, които ще станат по-непоносими от всякога, защото вече имам истински проблем - влюбено сърце.
Всички червени лампички за „внимание", които съществуват в моето подсъзнание, започват да мигат.
Казвам си: „Не бъди глупава, той просто иска да те вкара в леглото. Изобщо не го интересува дали си щастлива".
Но тъкмо тогава, в някакъв самоубийствен порив, приемам. Кой знае, може пък, ако си легна с някой, който само е докосвал гърдите ми, когато сме били млади, бракът ми да спечели. Също както вчера, когато правих орален секс сутринта, а вечерта получих няколко оргазма.
Опитвам се да се върна към темата за Сатурн, но той вече е поискал сметката и говори по мобилния, предупреждавайки някого, че ще закъснее пет минути.
- Нека ме изчакат, предложи им вода и кафе.
Питам с кого говори и той ми отвръща, че със съпругата си. Директорът на голяма фармацевтична компания иска да се види с него и евентуално да инвестира пари в тази последна фаза на кампанията му за наближаващите местни избори, в които кантоните излъчват представители за Горната камара.
Още веднъж си напомням, че е женен. Че е нещастен. Че не може да прави нищо, което му харесва. Че се носят слухове за твърде разкрепостения му брак. Трябва да забравя искрата, която ме озари в 13:55 ч. и да проумея, че той просто иска да ме използва.
Това не ме притеснява, стига нещата да са ясни. Аз също имам нужда да вкарам някого в леглото.
Спираме на тротоара пред ресторанта. Той се озърта, сякаш сме някоя много подозрителна двойка. След като се уверява, че никой не ни гледа, пали цигара.
Значи от това го е било страх - да не видят, че пуши.
- Както навярно си спомняш, смятаха ме за най-обещаващия ученик във випуска ни. Но трябваше постоянно да се доказвам пред другите, защото всички ние имаме огромна нужда от любов и одобрение. Жертвах срещите си с приятели, за да уча и да отговоря на очакванията. Завърших с отличие. Впрочем защо скъсахме?
Щом той не помни, аз още по-малко. Мисля, че тогава всички се сваляхме с всички и никой не оставаше с никого.
- Завърших право и бях назначен като обществен защитник, започнах да общувам с престъпници и с невинни жертви, с мръсници и с почтени хора. Онова, което трябваше да е временна работа, се превърна в призвание за цял живот - да мога да помагам. Списъкът ми с клиенти се увеличаваше. Славата ми се разнесе из града. Баща ми настояваше, че е време да зарежа всичко това и да постъпя в кантората на един негов приятел. Аз обаче се вдъхновявах от всяко спечелено дело. Но винаги се сблъсквах с един напълно остарял Закон. Трябваше да се промени нещо в управлението на града.
Всичко това е в официалната му биография, но е по-различно да го чуя от устата му.
- В даден момент реших, че мога да се кандидатирам за представител на кантона в Горната камара. Проведохме кампанията почти без пари, защото баща ми беше против. Само че клиентите ми бяха „за". Бях избран с минимума гласове, но важното е, че бях избран.
Той отново се озърта и скрива цигарата зад гърба си. Но тъй като никой не го гледа, си дръпва продължително. Очите му са празни, вперени в миналото.
- Когато влязох в политиката, спях само по пет часа на ден, но бях преизпълнен с енергия. А сега ми се иска да спя по осемнайсет. Свърши меденият месец на моята кариера. Остана единствено необходимостта да угодя на всички, особено на жена ми, която се бори със зъби и нокти за блестящото ми бъдеще. Мариан пожертва много и затова не бива да я разочаровам.
Този ли е мъжът, който само преди няколко минути ме попита ще се видим ли пак? Това ли иска наистина - да излезе и да си поприказва с някого, който може да го разбере, защото изпитва същото?
Имам склонност ужасно бързо да си сътворявам фантазии. Вече си се представях между копринени чаршафи в някоя хижа в Алпите.
- Е, кога можем да се срещнем отново?
Ти кажи.
Той предлага вдругиден. Казвам, че тогава съм на йога. Моли ме да не ходя. Обяснявам, че много често я пропускам и съм си обещала да бъда по-дисциплинирана.
Якоб изглежда примирен. Изкушавам се да приема, но не бива да му се сторя прекалено нетърпелива и готова да зарежа всичко заради срещата ни.
Животът отново става забавен, защото предишната ми апатия е заменена от страх. Колко чудесно е да се страхуваш да не пропуснеш някаква възможност!
Казвам, че няма начин, по-добре да се разберем за петък. Той приема, обажда се на асистента си и го моли ди запише часа на срещата ни в графика му. Допушва цигарата и се разделяме. Не го питам защо ми сподели толкова много лични неща, а и той не добавя нищо съществено към онова, което ми разказа, докато бяхме в ресторанта.
Бих искала да вярвам, че нещо се промени на този обяд. Още един от стотиците служебни обеди, на които ходех, с храна, която не можеше да е по-нездравословна, и напитки, които и двамата се преструвахме, че пием, но те си стояха почти недокоснати, когато поръчахме кафето. Въпреки целия спектакъл с дегустацията гардът никога не се сваля.
Необходимостта да угодиш на всички. Завръщането на Сатурн. Не съм сама.
Журналистиката няма нищо общо с блясъка, който хората си представят - интервюта с разни знаменитости, покани за фантастични командировки, контакти с властта, с парите, с неустоимо привлекателния свят на престъпността.
В действителност ние, журналистите, прекарваме по-голямата част от работното си време залепени за телефоните в офиси с ниски прегради между бюрата. Личното пространство е само за шефовете, затворени в техните стъклени аквариуми, чиито щори се спускат от време на време. Когато това става, те продължават да знаят какво се случва отвън, докато ние не можем да следим рибешките движения на устните им.
Да си журналист в Женева с нейните сто деветдесет и пет хиляди жители е най-досадната работа на света. Хвърлям един поглед на днешното издание, въпреки че знам какво съдържа - неизменните срещи на чуждестранни величия в седалището на Обединените нации, обичайните оплаквания срещу нарушаването на банковата тайна и още няколко неща, достойни за първа страница, като „Болестно затлъстяване пречи на мъж да се качи в самолет", „Вълк прегризва гърлата на овце в покрайнините на града", „Вкаменелости от предколумбовата епоха, намерени в Сейнт Джордж" и накрая безкрайно важната новина: „Реставрираният Kораб „Женева" се връща в езерото по-красив от всякога.
Шефът ме вика в кабинета си. Иска да знае дали съм измъкнала нещо ексклузивно по време на обяда с политика. Както можеше да се очаква, бяха ни видели заедно.
Не, отвръщам. Нищо извън онова, което е в официалната му биография. Обядът беше с цел да се добера до един източник на информация. (Колкото по-голяма мрежа от източници има един журналист, толкова по-уважаван е.)
Шефът ми казва, че според уверенията на друг „източник" Якоб Кьониг имал връзка със съпругата на колега политик, въпреки че бил женен. Усещам някакво бодване в тъмното ъгълче на душата ми, където беше потропала депресията, а аз бях отказала да я приема.
Пита ме дали мога да се сближа повече с него. Не ни интересувал сексуалният му живот, но въпросният „източник" предполагал, че Кьониг е шантажиран. Чуждестранна металургична компания искала да замаже следите от данъчни проблеми в страната си, но не можела да стигне до министъра на финансите. Имала нужда от „малък тласък".
Шефът ми обяснява, че депутатът Якоб Кьониг не е нашата цел, трябвало да разобличим онези, които се опитват да корумпират политическата ни система.
- Няма да е трудно. Достатъчно е да кажем, че сме на негова страна.
Швейцария е една от малкото държави в света, където дадената дума е достатъчна гаранция. На други места ще са необходими адвокати, свидетели, подписани документи и заплашване със съд, ако тайната се разкрие.
- Нужни са ни само потвърждение и снимки.
Значи трябва да се сближа с него.
- Това също няма да представлява трудност. Нашите източници казват, че вече сте си уговорили среща. В официалния му график е.
И това ми била страната на банковите тайни! Всички знаят всичко.
- Придържай се към обичайната тактика.
„Обичайната тактика" се състои от четири точки:
1. Започни да задаваш въпроси по някоя тема, по която интервюираният би желал да се изкаже публично.
2. Остави го да говори възможно най-дълго, за да повярва, че вестникът ще му отдели много място.
3. В края на интервюто, когато той вече е убеден, че ни контролира, задай онзи въпрос, единствения, който ни интересува, за да усети, че ако не отговори, няма да му предоставим мястото, което очаква, и ще е загубил времето си.
4. Ако започне да увърта, перифразирай въпроса, но настоявай на него. Той ще каже, че това не интересува никого. Ти обаче ще държиш да получиш отговор, ако ще и в едно кратко изречение. В деветдесет и девет процента от случаите интервюираните падат в капана.
Това е достатъчно. Останалата част от интервюто се изхвърля, използва се само нужното изявление в статия, която изобщо не е посветена на интервюирания, а на някоя важна тема и съдържа журналистическо разследване, официална информация, неофициална информация, анонимни източници и т.н.
- Ако той откаже да отговори, го увери, че сме на негова страна. Ти знаеш как човек се налага в нашата професия. Това ще бъде взето под внимание...
Знам как се налага. Кариерата на журналиста е толкова кратка, колкото и на атлета. Рано постигаме слава и власт, но незабавно отстъпваме мястото си на следващото поколение. Малцина продължават и преуспяват. Останалите виждат как жизненият им стандарт пада, започват да критикуват пресата, създават блогове, изказват мнение по различни въпроси и прекарват повече от необходимото време в опити да впечатлят приятелите си. Няма средно положение.
Аз все още съм в категорията на „обещаващите професионалисти". Ако успея да се добера до въпросните изявления, е възможно през следващата година да не ми се наложи да чуя: „Трябва да съкратим разходите, а ти с твоя талант и име със сигурност ще си намериш друга работа".
Дали ще бъда повишена? Ще мога да реша какво да публикувам на първа страница: проблема с вълците, които изяждат овцете, бягството на чуждите банкери към Дубай и Сингапур или абсурдната липса на жилища под наем. Какъв вдъхновяващ начин да прекарам следващите пет години...
Връщам се на моето работно място, провеждам няколко маловажни телефонни разговора и прочитам всичко по-интересно в интернет порталите. Край мен колегите правят същото, отчаяни в търсенето на новина, която да ни спаси. Някой казва, че на железопътната линия между Женева и Цюрих са открити глигани. Това става ли за материал?
Разбира се. Също като телефонното обаждане, което току-що получих - една осемдесетгодишна жена се възмущаваше от закона, забраняващ пушенето в баровете. През лятото нямало проблем, но през зимата щяло да има много повече умрели от пневмония, отколкото от рак на белия дроб, защото хората щели да са принудени да пушат на студа.
Какво точно правим в редакцията ли?
Вече знам: обожаваме работата си и имаме намерение да спасим света.
Седнала съм в поза лотус, вдишвам аромата на димящата пръчица и слушам музика, която отвратително наподобява мелодиите, звучащи в асансьорите. Започвам моята „медитация". Още преди много време ме посъветваха да опитам. Тогава смятаха, че съм стресирана. (Наистина беше така, но стресът е за предпочитане пред тази пълна апатия към живота, която ме е обзела в момента.)
- Замърсеното съзнание ще ви смущава. Не се притеснявайте. Приемете мислите, които се появяват. Не се борете срещу тях.
Чудесно, тъкмо това правя. Отблъсквам зловредните емоции като горделивост, разочарование, ревност, неблагодарност, чувство за безполезност. Изпълвам пространството със скромност, благодарност, разбиране, осъзнаване и благост.
Мисля, че ям повече захар от препоръчителното и това вреди на здравето ми и на духовното ми тяло.
Захвърлям настрани мрака и отчаянието и призовавам силите на доброто и светлината.
Припомням си всяка подробност от обяда с Якоб.
Изпявам една мантра с останалите в групата.
Питам се дали главният редактор ми беше казал истината. Дали Якоб наистина е изневерявал на жена си? Дали се е поддал на шантажа?
Инструкторката моли да си представим щит от светлина около тялото си.
- Трябва всеки ден да живеем с убеждението, че този щит ще ни опази от опасностите и вече няма да се вълнуваме от двойствеността на съществуванието ни. Трябва да потърсим средния път, където няма нито радост, нито страдание, а само пълен мир.
Започвам да разбирам защо толкова често отсъствам от часовете по йога. Двойствеността на съществуванието? Средният път? Това ми звучи толкова противоестествено, колкото и препоръките на моя лекар да поддържам холестерола си под пет.
Образът на щита се задържа едва няколко секунди, после се пръсва на хиляди парченца и бива заменен от увереността, че Якоб си пада по всяка хубава жена, която му се изпречи пред погледа. А аз какво общо имам с това?
Упражненията продължават. Сменяме позата и инструкторката настоява, както по време на всеки час, поне за няколко секунди да „освободим съзнанието си".
Празнотата е тъкмо нещото, от което най-много се страхувам и което най-често ме съпровожда. Само ако знаеше какво иска от мен... Но коя съм аз, че да осъждам техника, която съществува от векове.
Какво правя тук?
Вече знам: освобождавам се от стреса.
Отново се събуждам посред нощ. Отивам в стаята на децата да проверя всичко ли е наред - рутинно действие, което всички родители извършват от време на време.
Връщам се в леглото и оставам втренчена в тавана.
Нямам сили да кажа какво искам и какво не искам на правя. Защо не се махна от курса по йога веднъж завинаги? Защо веднага не реша да отида на психиатър и не започна да вземам вълшебните хапченца? Защо не мога да се овладея и да спра да мисля за Якоб? В крайна сметка той изобщо не намекна, че иска нещо повече от това да има с кого да си приказва за Сатурн и разочарованията, с които възрастните се сблъскват рано или късно.
Не издържам повече. Животът ми е филм, в който непрекъснато се разиграва една и съща сцена.
Докато следвах журналистика, имах часове по психология. В един от тях преподавателят ни (много интересен мъж, както в час, така и в леглото) каза, че има пет етапа, през които минава интервюираният: отбраняване, самоизтъкване, самоувереност, изповед и опит да се поправят нещата.
В моя живот тръгнах направо от самоувереност към изповед. Започвам да си повтарям неща, които е по-добре да не споделям.
Например, че светът е спрял.
Не само моят, а и този на хората край мен. Когато се срещаме с приятели, говорим все за същите неща и същите личности. Разговорите изглеждат нови, но всичко си е чиста загуба на време и енергия. Стараем се да покажем, че животът все още е интересен.
Всички се опитват да контролират собственото си нещастие. Не само Якоб и аз, но навярно и моят съпруг. Само че той не показва нищо.
В опасния етап на изповед, в който се намирам, тези неща изведнъж започват да изглеждат ясни. Не се чувствам сама. Заобиколена съм от хора със същите проблеми, до един преструващи се, че животът си е както преди. Те са като мен. Като моя съсед. Може би и като моя шеф, а и като мъжа, който спи до мен.
След определена възраст започваме да прибягваме до маската на сигурността и стабилността. С времето тази маска залепва за лицето ни и повече не може да се махне.
Докато сме деца, научаваме, че ако плачем, ще ни приласкаят, ако покажем, че сме тъжни, ще ни утешат. Ако не успеем да убедим с усмивка, със сигурност ще убедим със сълзи.
Но вече не плачем, освен в банята, където никой не ни чува. Не се и усмихваме, освен на децата си. Не разкриваме чувствата си, защото хората могат да ни сметнат за уязвими и да се възползват от това.
Сънят е най-доброто лекарство.
Срещам се с Якоб в уречения ден. Този път аз избирам мястото и се озоваваме в прекрасния, но зле поддържан Парк дез О-Вив, където има друг ужасен ресторант, стопанисван от общината.
Веднъж ходих там на обяд с един кореспондент на „Файненшъл Таймс". Поръчахме си мартини, а ни сервираха вермут „Чинцано".
Този път никакъв ресторант - купуваме си сандвичи и сядаме на тревата. Той може да пуши на воля, защото имаме привилегирована гледка към всичко наоколо. Можем да виждаме кой идва и кой си отива. Дошла съм, решена да бъда честна - след дежурните формалности (времето, работата, „как мина в клуба", „ще ходя довечера") първото, което го питам, е дали не го изнудват заради извънбрачна връзка.
Той не се изненадва. Единствено иска да разбере дали говори с журналистка или с приятелка.
В момента - с журналистката. Ако потвърди, мога да му дам дума, че вестникът ще го подкрепи. Няма да публикуваме нищо за личния му живот, но ще се нахвърлим върху изнудваните.
- Да, имах връзка с жената на един приятел, когото, предполагам, че познаваш покрай работата си. Той я тласна към това, защото и двамата бяха отегчени от брака си. Разбираш ли какво ти казвам?
Съпругът й я е тласнал, така ли? Не, не разбирам, но кимвам и се сещам какво се случи преди три нощи, когато имах поредица от оргазми.
А връзката им продължава ли?
- Изгубихме интерес. Жена ми вече знае. Има неща, които не могат да се скрият. Хората от Нигерия са ни снимали заедно и заплашват да разпространят снимките, но това не е новост за никого.
Въпросната металургична компания се намира в Нигерия. Жена му не го ли е заплашила, че ще поиска развод?
- Беше ядосана за два-три дни, но толкова. Тя има големи планове за нашия брак и мисля, че верността не е непременно част от тях. Показа малко ревност само колкото да се престори, че е много засегната, но тя е слаба актриса. Броени часове след като й бях признал, вниманието й вече беше ангажирано с друго.
Очевидно Якоб живее в свят, напълно различен от моя. Жените не ревнуват, мъжете тласкат съпругите си към изневяра. Какво пропускам?
- Няма нищо, което времето да не може да излекува, не мислиш ли?
Зависи. В много случаи времето може да задълбочи проблема. Точно както става с мен. Аз обаче съм дошла тук, за да задавам въпроси, а не да бъда разпитвана, затова не казвам нищо. Той продължава:
- Нигерийците не знаят, но аз се разбрах с Министерството на финансите да им заложа капан. Със записи, както те постъпиха с мен.
В този миг виждам как моят материал става на пух и прах, онзи, който трябваше да е големият ми шанс да се издигна във все по-западащата си професия. Няма нищо ново за разказване - нито изневяра, нито шантаж, нито корупция. Всичко следва швейцарските стандарти за превъзходно качество.
- Зададе ли вече въпросите, които си беше намислила? Можем ли да минем към друга тема?
Да, зададох всичките си въпроси. И нямам друга тема.
- Мисля, че остана да попиташ защо поисках да се видим отново. Защо попитах дали си щастлива. Мислиш ли, че се интересувам от теб като от жена? Вече не сме толкова млади. Признавам, че останах много изненадан от твоето поведение в кабинета ми и беше страхотно да свърша в устата ти, но това не е достатъчна причина да бъдем сега тук, още повече като се има предвид, че това не бива да се случва на публично място. Е, не искаш ли да знаеш защо поисках да се видим отново?
Кутията с изненади, която ме хвана така неподготвена с онзи въпрос за моето щастие, продължава да излъчва светлина към други мрачни кътчета. Възможно ли е той да не разбира, че за тези неща не се пита?
Ако искаш, можеш да ми кажеш - отвръщам, за да го провокирам и да се опитам да срина неговата самоувереност, от която се чувствам толкова несигурна. И добавям: Разбира се, че се опитваш да ме вкараш в леглото. Но няма да си първият, чул „не".
Якоб клати глава. Преструвам се, че съм в добро настроение, и предлагам да погледаме вълничките по повърхността на иначе спокойното езеро пред нас. Взираме се в тях, сякаш са най-интересното нещо на света. Накрая той намира точните думи:
- Както вече навярно си забелязала, попитах дали си щастлива, защото разпознах себе си в теб. Хората, които си приличат, се привличат. Може би ти не си видяла същото в мен, но няма значение. Възможно е да си изтощена от мисли за несъществуващите си проблеми, които изсмукват твоята енергия, макар и ти самата да съзнаваш, че са плод на въображението ти.
Бях си помислила същото по време на нашия обяд - осъдените души се разпознават и се привличат, за да плашат живите.
- Чувствам същото - продължава той. - С тази разлика, че моите проблеми май са по-реални. Тъй като завися от одобрението на толкова много хора, усещам как се мразя, че не съм успял да разреша едно или друго. Това ме кара да се чувствам безполезен. Смятах да потърся медицинска помощ, но жена ми беше против. Каза, че ако това се разчуе, то може да съсипе кариерата ми. Съгласих се с нея.
Значи той говори за тези неща с жена си. Може довечера и аз да го направя със съпруга си. Вместо да отидем на клуб, ще седна и ще му разкажа всичко. Как ли би реагирал?
- Вярно е, че направих доста грешки. В момента се опитвам да гледам на света по нов начин, но не ми се получава. Когато срещна някого като теб, а вече много такива съм срещал, се опитвам да се сближа, за да разбера как се справят с проблема. Разбираш ли, имам нужда от помощ и само така мога да я получа.
Значи това било. Никакъв секс, никакво романтично приключение, от което да изгрее слънцето в този мрачен женевски следобед. Просто нещо като терапия чрез взаимопомощ, както правят помежду си алкохолиците и наркоманите.
Ставам.
Поглеждам го в очите и му казвам, че всъщност съм много щастлива и че той трябва да потърси психиатър. Жена му не може да контролира всичко в живота му. Освен това никой няма да научи заради лекарската тайна. Имам приятелка, която се е оправила с медикаментозно лечение. Нима иска да прекара остатъка от живота си, водейки борба с призрака на депресията, само и само за да бъде преизбран? Това ли иска да е бъдещето му?
Той се оглежда да провери дали някой не ме чува. Аз вече го бях направила и знам, че сме сами - като изключим една група наркодилъри в горната част на парка, зад ресторанта. Но те нямат никакъв интерес да дойдат по-близо до нас.
Не мога да се спра. Докато говоря, си давам сметка, че се вслушам в себе си и си помагам. Казвам му, че отрицателните мисли имат свойството да се самоподхранват. Трябва да намери нещо, което да му носи поне мъничко радост, като например да се захване с ветроходство, да отиде на кино, да чете.
- Не е това. Ти не ме разбираш. - Той изглежда напълно объркан от реакцията ми.
Напротив, разбирам те. Всеки ден до нас достигат хиляди видове информация - плакати, на които гримирани млади момичета се преструват на жени и предлагат вълшебни продукти за вечна младост; новината как възрастна двойка се е изкачила на Еверест, за да отпразнува годишнината от сватбата си; обяви за нови масажни уреди; витрини на аптеки, отрупани с продукти за отслабване; филми, които лансират невярна представа за живота; книги, които обещават фантастични резултати; специалисти, които дават съвети как да напреднем в кариерата или да постигнем душевно спокойствие. И всичко това ни кара да чувстваме как остаряваме, водейки скучен живот без приключения, докато кожата ни увисва, а килограмите се трупат неконтролируемо, и сме принудени да потискаме емоциите и желанията си, защото те не се вписват в тъй наречената „зрялост".
Подбирай внимателно информацията, която достига до теб. Постави филтър на очите и ушите си и пропускай само онова, което няма да те смаже, защото ежедневието е предостатъчно само по себе си. Мислиш ли, че мен не ме осъждат и критикуват в работата? Напротив, много даже! Но реших да се вслушвам само в онова, което ме поощрява да стана по-добра, само в онова, което ми помага да поправя грешките си. Що се отнася до останалото, преструвам се, че не съм го чула, или го изхвърлям от себе си.
Дойдох в търсене на заплетена история за изневяра, шантаж и корупция. Но ти си се справил с всичко по най-добрия възможен начин. Наистина ли не го виждаш?
Без да му мисля дълго, отново сядам до него, хващам главата му, за да не може да се измъкне, и го целувам продължително. За част от секундата той се поколебава, но после веднага отвръща. Всичките ми усещания за безсилие, слабост, провал и несигурност незабавно биват заменени от безкрайна еуфория. В миг ставам мъдра, възвръщам си контрола върху ситуацията и се осмелявам да направя нещо, за което преди това можех само да си мечтая. Стъпвам върху непознат терен, нося се из опасни води, руша пирамиди и издигам олтари.
Отново ставам господарка на мислите и действията си. Онова, което изглеждаше невъзможно сутринта, следобед вече е реалност. Пак започвам да имам чувства, мога да обичам нещо, което не притежавам, вятърът вече не ме безпокои, а се превръща в благословия и божия ласка върху лицето ми. Духът ми се връща.
Сякаш стотици години минават за краткото време, докато го целувам. Лицата ни бавно се отдръпват, той ме погалва нежно по главата, вглеждаме се дълбоко в очите си.
И отново виждаме онова, което се е стаило там преди по-малко от минута.
Тъга.
Сera вече в комплект с глупостта и безотговорността на един жест, който - поне в моя случай - ще задълбочи нещата.
Оставаме заедно още половин час, говорим си за града и неговите жители, държим се така, все едно нищо не се е случило. Когато пристигнахме в Парк дез О-Вив, изглеждахме доста близки, сляхме се в едно цяло в момента на целувката, а сега сме двама напълно непознати, които се опитват да поддържат разговора само колкото е необходимо, за да станат и да продължат по пътя си без никакви угризения.
Никой не ни видя - не бяхме в ресторант. Браковете ни са спасени.
Мисля да го помоля за извинение, но знам, че не е необходимо. В края на краищата това беше само една целувка.
Не мога да кажа, че се чувствам победителка, но поне успях до известна степен да възвърна контрола върху себе си. У дома всичко си продължава постарому - преди ми беше много зле, сега ми е по-добре, но никой не ме пита нищо.
Ще постъпя като Якоб Кьониг, ще поговоря със съпруга си за странното си душевно състояние. Ще му се доверя и съм сигурна, че той ще може да ми помогне. |
Междувременно днес всичко е толкова прекрасно! За какво да съсипвам нещата с някакви признания за непонятни работи? Продължавам да се съпротивлявам. Не вярвам, че това, през което минавам, има каквато и да било връзка с липсата на химически вещества в тялото ми, както твърдят интернет страниците, засягащи темата за „компулсивната тъга".
Днес не съм тъжна. Това са си нормални фази от живота. Сещам се, че когато моят гимназиален клас организира прощално парти, се смяхме в продължение на два часа и накрая избухнахме в плач, защото знаехме, че се разделяме завинаги. Тъгувахме в продължение на няколко дни или седмици, не помня добре. Но самият факт, че не помня, ми подсказва нещо важно - всичко е напълно отминало. Навлизането в четвъртото десетилетие от живота е трудно и може би не съм подготвена за него.
Съпругът ми се качва да сложи децата да спят. Наливам си чаша вино и отивам в градината.
Продължава да духа. Тук всички познаваме този вятър, който духа в продължение на три, шест или дори девет дни. Във Франция, където хората са по-романтични, отколкото в Швейцария, го наричат мистрал - винаги донася ясно време и застудяване. Време е облаците да се разнесат, утре денят ще е слънчев.
Мисля си за разговора в парка и за целувката. Нито помен от разкаяние. Направих нещо, което никога преди не бях правила, и така започнах да сривам стените на моя затвор.
Няма значение какво мисли Якоб Кьониг. Не мога да прекарам живота си, опитвайки се да угодя на хората.
Допивам чашата с вино, отново я напълвам и се наслаждавам на вкуса на първите часове от много месеци насам, в които изпитвам нещо различно от апатия и чувство за безполезност.
Съпругът ми слиза, облечен като за парти, и пита за колко време мога да се приготвя. Бях забравила, че се разбрахме да излезем да потанцуваме тази вечер.
Качвам се и си слагам най-красивата рокля, нищо че може да изглеждам като някоя надута пуйка в по-непринудена среда. Какво значение има? Трябва да празнувам.
Събужда ме тракането на прозореца под напора на вятъра. Ядосвам се, че мъжът ми не го е затворил добре. Ще стана да изпълня среднощния си ритуал - да отида в стаята на децата да проверя всичко наред ли е.
Нещо обаче ми пречи да го направя. Дали не е, защото пих доста? Започвам да мисля за вълните, които бях видяла в езерото, за облаците, които вече се бяха разнесли, и за човека, който седеше до мен. От снощното посещение в клуба не си спомням почти нищо - с мъжа ми решихме, че музиката е ужасна, а обстановката скучна, и скоро отново се върнахме при нашите компютри и таблети.
Какви бяха онези неща, които наговорих на Якоб вчера следобед?
Дали пък не трябва да се възползвам от момента и да помисля малко за себе си?
Тази стая ме задушава. Съвършеният ми съпруг спи до мен, очевидно не е чул воя на вятъра. Представям си как Якоб лежи до жена си и й разказва всичките си усещания (убедена съм, че няма да й спомене за мен) и му е по-леко, като знае, че си има някого, който да му помогне, щом се почувства самотен. Не вярвам много на онова, което каза за нея - ако беше истина, вече щеше да се с развел. Та те дори нямат деца!
Питам се дали мистралът е събудил и него и за какво ли си приказват сега. Къде живеят? Не е трудно да разбера. В редакцията на вестника имам на разположение всякаква информация. Дали тази нощ са правили любов? Дали той е проникнал в нея със страст? Дали тя е стенела?
Поведението ми с него винаги е изненадващо. Орален секс, мъдри съвети, целувка насред парка. Не приличам на себе си. Коя е жената, която ме обсебва, когато съм с Якоб?
Младата провокаторка. Онази, твърдата като скала, силна като вятъра, който днес разбуни иначе спокойното езеро Леман. Интересно как винаги когато срещнем съученици, смятаме, че те са си все същите - независимо че по-слабичките са станали по-силни, че най-красивата се е омъжила за възможно най-лошия съпруг, че неразделните са се отчуждили и вече от години не се виждат.
С Якоб, поне в началото на тези срещи, все още успявам да се върна назад във времето и да бъда момичето, което не се бои от последствията, защото е едва на шестнайсет години и завръщането на Сатурн, носещ със себе си зрелостта, засега е далече.
Опитвам се да заспя, но не мога. Прекарвам още един час в обсебващи мисли за него. Сещам се за съседа, който миеше колата си, и за това как бях осъдила „безсмисления" му живот, запълнен с безполезни неща. Не бяха безполезни - може би така се разсейваше, правеше гимнастика или просто се наслаждаваше на простите неща oт живота, приемаше ги като благословия, не като проклятие.
Ето това ми липсва - да се отпусна малко и да се наслаждавам повече на живота. Не мога да продължавам да мисля за Якоб. Така замествам липсата си на радост с нещо конкретно - с мъж. А не е в това въпросът. Ако отида на психиатър, ще чуя, че проблемът ми е друг. Липса на литий, слабо производство на серотонин, нещо такова. Това не е започнало с появяването на Якоб, нито ще отшуми, когато той си тръгне.
Но не мога да го забравя. Въртя в ума си десетки, стотици пъти момента на целувката.
И разбирам, че подсъзнанието ми превръща един въображаем проблем в реален. Винаги става така. Затова се появяват болестите.
Повече не искам да виждам този мъж в живота си. Изпратил го е дяволът, за да разклати нещо и без друго нестабилно. Как можах да се влюбя така бързо в някого, когото дори не познавам? А и въобще кой казва, че съм влюбена? Имам проблеми от пролетта, нищо повече. Ако дотогава нещата са вървели добре, не виждам защо отново да не потръгнат.
Повтарям си каквото си казвах и преди - това е просто етап, който ще отмине. Не мога да продължавам да се фокусирам върху онова, което привлича отрицателното в живота ми. Не му ли го казах днес следобед?
Трябва да запазя самообладание и да изчакам кризата да отшуми. Иначе рискувам да се влюбя наистина и да изпитвам постоянно усещането, което имах за част от секундата, докато обядвахме за пръв път. Ако това се случи, нещата вече няма да протичат само вътре в мен. Тогава страданието и болката ще обземат всичко.
Въртя се в леглото безкрайно дълго. Накрая заспивам и сякаш само след миг съпругът ми ме събужда. Денят е ясен, небето синьо, а мистралът продължава да духа.
- Време е за закуска. Аз ще приготвя децата.
Защо не си сменим ролите поне веднъж? Ти да отидеш в кухнята, а аз да приготвя децата за училище.
- Това някакво предизвикателство ли е? Ще имаш най-хубавата закуска, която си яла от години.
Не, не е предизвикателство, просто ми се иска да внеса малко разнообразие. Нима смяташ, че не правя достатъчно хубави закуски?
- Много е рано и не ми се спори. Знам, че снощи и двамата пийнахме малко повече, клубовете явно не са за нашата възраст. Добре, ти приготви децата.
Той излиза, преди да успея да отговоря. Вземам мобилния и проверявам какво имам да свърша през деня.
Преглеждам списъка със задължителните задачи. Колкото по-дълъг е той, толкова по-продуктивен смятам, че е денят ми. Оказва се, че доста от нещата, които е трябвало да свърша предишния ден или през седмицата, са отложени за по-късно. И така списъкът ми се увеличава все повече, докато не се изнервя дотолкова, че да реша да зарежа всичко и да почна отначало. Тогава си давам сметка, че нищо в този списък не е важно.
Но има едно нещо, което не е записано и което няма да забравя по никакъв начин - да разбера къде живее Якоб Кьониг и да мина с колата си оттам.
Когато слизам долу, масата е сложена и всичко е съвършено - плодова салата, зехтин, сирена, пълнозърнест хляб, кисело мляко, сливи. Има и един вестник - този, за който работя. Поставен е грижливо от лявата ми страна. Съпругът ми отдавна се е отказал от печатните издания и сега чете нещо на своя айпад. По-големият ни син пита какво означава „шантаж". Не разбирам защо иска да знае, но тогава очите ми попадат на водещия материал. Там има голяма снимка на Якоб, една от многото, които е предоставил на медиите. Изглежда замислен, вглъбен. До снимката е заглавието: „Депутат разкрива опит за шантаж".
Не го бях писала аз. Впрочем, докато още бях навън, главният редактор ми се обади да каже, че мога да отменя срещата си, защото току-що са получили комюнике от Министерството на финансите и работят по случая. Обясних му, че срещата ми вече е минала, че всичко е станало дори по-бързо от очакваното и че не ми се е наложило да прибягвам до „обичайната тактика". Веднага бях изпратена в един близък квартал (считан за „град" със собствено кметство), за да отразя общественото недоволство от магазин за хранителни стоки, продавал продукти с изтекъл срок. Изслушах собственика, съседите, приятелите на съседите и съм сигурна, че тази тема ще е по-интересна за читателите ни, отколкото фактът, че един политик е разкрил някаква корупционна схема. Впрочем и проблемът с магазина беше на първа страница, но с по-дребен шрифт: „Глобена бакалия. Няма сведения за натровени".
Снимката на Якоб на масата по време на закуска ме кара да се чувствам крайно неудобно.
Казвам на мъжа си, че вечерта трябва да си поговорим.
- Ще оставим децата при майка ми и ще излезем на вечеря - отвръща той. - И аз имам нужда да прекарам малко време с теб. Само с теб. Без онази отвратителна музика, която ни проглуши ушите. Не знам какво й харесват.
Беше пролетна сутрин.
Седях в един ъгъл на училищния двор, където обикновено нямаше други деца. Взирах се в тухлите на оградата. Знаех, че има нещо сбъркано в мен.
Съучениците ми смятаха, че съм нещо повече от тях и не могат да се сравняват с мен, а аз не се опитвах да ги разубеждавам. Напротив! Карах майка ми да продължава да ми купува скъпи дрехи и да ме вози до училище с вносната си кола.
До онзи ден в ъгъла на двора, когато осъзнах, че съм сама. И че може би ще остана сама до края на живота си. Въпреки че бях едва на осем години, ми се струваше твърде късно да се променя и да кажа на останалите деца, че съм като тях.
Беше лято.
Бях в прогимназията и момчетата вечно ме сваляха, колкото и дистанцирана да се мъчех да бъда. Момичетата умираха от завист, но не се издаваха - напротив, опитваха се да бъдат мои приятелки и да са с мен постоянно, за да се докопат до тези, които отхвърлях.
А аз на практика отхвърлях всички, защото знаех, че ако някой успее да влезе в моя свят, няма да намери там нищо интересно. По-добре беше да поддържам загадъчността и да създавам впечатление за възможности, до които те никога няма да се докоснат.
На път за вкъщи забелязах няколко гъби, които бяха поникнали след дъжда. Стояха си там недокоснати, защото всички знаеха, че са отровни. За част от секундата ми хрумна да ги изям. Не бях нито особено тъжна, нито особено радостна, просто исках да привлека вниманието на родителите си.
Но не ги изядох.
Днес е първият ден на есента - най-красивият сезон в годината. Скоро листата ще си сменят цвета и всяко дърво ще стане различно от другите. По пътя към паркинга решавам да мина по една уличка, по която иначе не минавам.
Спирам пред училището, където съм учила. Тухлената ограда си стои там. Нищо не се е променило освен факта, че вече не съм сама. Нося в мислите си двама мъже - единия, когото никога няма да имам, и другия, с когото ще вечеряме в грижливо избран и много специален ресторант.
Една птичка лети в небето и се заиграва с вятъра. Хвърчи насам-натам, издига се и се спуска, сякаш в движенията й има някаква логика, която аз не успявам да разбера. Може би единствената логика е да се забавлява.
Аз не съм птичка. Не бих могла да прекарам живота си в забавления, въпреки че имам приятели с по-малко пари от нас, които обикалят от ресторант на ресторант и се скъсват да пътуват. Вече съм се опитвала да го правя, но ми е невъзможно. Благодарение на влиятелния ми съпруг успях да си намеря тази работа. Трудя се, запълвам си времето, чувствам се полезна и оправдавам съществуването си. Един ден децата ми ще се гордеят с майка си, а приятелките ми от детството ще са още по-потиснати, защото аз ще съм успяла да изградя нещичко, докато те са били отдадени единствено на къщата, децата и съпруга.
А може би не изпитват желание да впечатлят другите. Аз обаче съм обзета от него, не го отричам, защото то е благотворно и ме кара да вървя напред. Стига да не поемам ненужни рискове, разбира се. Стига да успея и съхраня света си такъв, какъвто е днес.
Още с влизането си в редакцията започвам да ровя в дигиталните архиви на правителството. За по-малко от минута имам адреса на Якоб Кьониг, информация за това колко пари изкарва, къде е учил, името на жена му и къде работи тя.
Съпругът ми избра един ресторант, който се намира между работата ми и дома ни. Вече сме ходили там. Бях харесала храната, напитките и атмосферата, но продължавам да мисля, че домашно приготвените ястия са по-вкусни. Ям навън само когато „социалният ми живот" го налага. Ако мога, избягвам да го правя. Обожавам да готвя. Обожавам да съм със семейството си, да чувствам, че ги закрилям и че същевременно съм закриляна.
Не съм изпълнила една от задачите си за днес, макар и неупомената в списъка, а именно - да мина с колата покрай дома на Якоб Кьониг. Успях да устоя на изкушението. Вече си имам достатъчно - ако ще и въображаеми - проблеми, за да прибавя към тях и любовни терзания. Онова, което изпитах, вече е минало. Повече няма да се случи. Сега можем да поемем към едно мирно бъдеще на надежда и възход.
- Чух, че собственикът се е сменил и храната вече не е същата - коментира мъжът ми.
Няма значение. Ресторантската храна винаги е една и съща - с много мазнина, с много украса и - тъй като живеем в един от най-скъпите градове в света - с прекомерно висока цена затова, което представлява. Но вечерята навън си е ритуал. Салонният управитeл ни поздравява и ни отвежда до нашата обичайна маса (въпреки че от доста време не сме идвали тук), пита дали искаме от същото вино (разбира се) и ни подава менюто. Аз го прочитам от началото до края и накрая избирам винаги едно и също. Съпругът ми се спира на традиционното агнешко печено с леща. Салонният управител ни осведомява какви са специалитетите на деня - изслушваме го любезно, казваме някоя и друга мила дума и си поръчваме нещата, с които сме свикнали.
Първата чаша вино - което не се наложи да бъде дегустирано и анализирано с внимание, защото вече сме женени от десет години - свършва бързо сред приказки за работа и оплаквания от техника по поддръжката на отоплението, който трябваше да дойде, но не се появи.
- Как върви материалът за изборите в неделя? - пита мъжът ми.
Възложена ми е тема, която ми е особено интересна: „Имат ли право избирателите да се ровят в личния живот на политиците?". Казвам, че материалът ще е продължение на онази статия от първа страница, в която ставаше дума за депутат, шантажиран от нигерийци. Сред читателите преобладава мнението: „Личният им живот не ни интересува, не сме в Щатите и страшно се гордеем с това".
Говорим и по други теми, с които се занимавам в момента - избирателната активност, която се е увеличила на около трийсет и осем процента при последните избори за Горна камара; шофьорите от градския транспорт, които заявиха, че са уморени, но доволни от работата си; жената, блъсната на пешеходна пътека; влака, който е претърпял повреда и е блокирал движението за около два часа. И други подобни.
Веднага се заемам с втората чаша вино, без да чакам ордьоврите, комплимент от заведението, и без да питам мъжа си как е минал неговият ден. А той беше така любезен да изслуша всичко, което му разказах току-що. Навярно се пита защо сме тук.
- Днес ми се струваш по-весела - казва, след като келнерът ни поднася основното ястие. Едва тогава си давам сметка, че от двайсет минути говорим, без да спираме. - Случило ли се е нещо специално?
Ако ми беше задал същия въпрос в деня, когато ходих в Парк дез О-Вив, щях на мига да се изчервя и да прибягнало списъка с извинения, който си бях приготвила. Но днес беше един обичаен досаден ден, колкото и да се опитвах да си докажа, че съм много важна за света.
- За какво искаше да разговаряме?
Готвя се да призная всичко и посягам към третата чаша вино. Тогава се появява келнерът и ме хваща в мига, в който се каня да скоча в пропастта. Разменяме още няколко незначителни приказки - ценни минути от живота, пропилени във взаимна любезност.
Съпругът ми поръчва втора бутилка вино. Салонният управител ни пожелава добър апетит и отива да я донесе. Тогава започвам.
Ти ще кажеш, че имам нужда от лекарска помощ, но не съм съгласна. Изпълнявам всичките си ангажименти в работата и вкъщи. Обаче от няколко месеца съм тъжна.
- Не ми се струва така. Току-що казах, че си по-весела.
Разбира се. Тъгата ми се превърна в ежедневие, вече на никого не му прави впечатление. Щастлива съм, че имам с кого да поговоря. Но онова, което искам да кажа, няма нищо общо с тази привидна радост. Вече не мога да спя. Чувствам се егоистка. Продължавам да се опитвам да впечатлявам хората, сякаш съм дете. Плача безпричинно в банята. Само веднъж за толкова месеци съм правила любов с желание - и ти много добре знаеш за кой ден ти говоря. Мислех си, че е просто преходен кризисен период вследствие на това, че навърших трийсет, но подобно обяснение не ме задоволява. Чувствам, че пропилявам живота си, че един ден ще погледна назад и ще съжалявам за всичко направено. Освен за нашия брак и за прекрасните ни синове.
- А не е ли това най-важното?
За много хора е така. Но за мен не е достатъчно. И става все по-зле. Когато най-накрая свърша ежедневните си задачи, започва безкрайният диалог в главата ми. Ужасявам се от мисълта, че нещата могат да се променят, но същевременно чувствам огромно желание да изживея нещо по-различно. Мислите ми са обсебващи, постоянно се повтарят и вече нямам контрол пад тях. Ти не знаеш нищо, защото си спиш. Забеляза ли как тази нощ вятърът блъскаше прозореца?
- Не. Прозорците бяха добре затворени.
Точно това имам предвид. Дори вятърът, който е духал хиляди пъти, откакто сме женени, е в състояние да ме събуди. Забелязвам, когато мърдаш в леглото и когато говориш насън. Не го приемай лично, моля те, но ми се струва, че съм обградена от неща, които са напълно безсмислени. Само за да е ясно - обичам децата ни. Обичам и теб. Обожавам работата си. Но всичко това ме кара да се чувствам още по-зле, защото проявявам неблагодарност към Господ, към живота и към вас.
Той почти не докосва храната си. Сякаш се намира пред непозната. Но самото произнасяне на тези думи започва да ме кара да се чувствам по-добре. Тайната ми е разкрита. Виното дава резултат. Вече не съм сама. Благодаря ти, Якоб Кьониг.
- Не мислиш ли все пак да се обърнеш към лекар?
Не знам. Но дори да трябва, не искам да го правя за нищо на света. Ще се науча да решавам проблемите си сама.
- Представям си колко е трудно да криеш тези усещания толкова дълго. Благодаря ти, че ми се довери. Защо не ми каза по-рано?
Защото едва сега нещата станаха непоносими. Днес се сетих за моето детство и юношество. Дали семенцето вече е било там? Не мисля. Освен ако умът ми не е бил моят предател през всичките тези години, което ми се струва практически невъзможно. От нормално семейство съм, имам нормално образование, водя нормален живот. Какво не ми е наред?
Не ти споделих по-рано, казвам през сълзи, защото мислех, че ще ми мине веднага, и не исках да те занимавам.
- Ти не си луда. Дори за миг не допусна да ти проличи. Не си станала по-раздразнителна, а и не си отслабнала. Щом можеш да се контролираш, значи има изход.
Защо ми заговори за отслабване?
- Мога да помоля нашия лекар да ти предпише някакви приспивателни, които да ти помогнат да спиш. Ще кажа, че са за мен. Сигурен съм, че ако успееш да си починеш, постепенно отново ще овладееш мислите си. Може би трябва да спортуваме повече. На децата би им харесало. Прекалено сме отдадени на работата и това не е добре.
Аз не съм толкова отдадена на работата си. Противно на това, което мислиш, тия идиотски репортажи ми помагат да ангажирам ума си и предотвратяват обсебващите идеи, които ме обземат, щом престана да съм заета.
- Все пак имаме нужда от движение на чист въздух. Да тичаме, докато повече не можем да издържим, докато не паднем от изтощение. Май трябва да каним повече гости у дома...
Това би бил пълен кошмар! Да трябва да разговарям, да забавлявам хората, да се усмихвам насила, да слушам мнения за гастролиращи опери и накрая да трябва да измия всички чинии.
- Да отидем в парка „Жюра" през уикенда. Отдавна не сме ходили там.
Тогава са изборите. Ще съм дежурна в редакцията.
Храним се мълчаливо. Келнерът вече два пъти идва да провери дали сме приключили, но чиниите си стоят почти недокоснати. Втората бутилка вино свършва бързо. Представям си какво мисли сега: „Как да помогна на жена си? Какво да направя, за да я накарам да се почувства щастлива?". Нищо. Нищо повече от онова, което вече прави. Всичко друго, като например да се прибере с кутия бонбони или букет цветя, би било прекалено лигаво и на мен ще ми призлее.
Стигаме до извода, че той не може да шофира на връщане и че ще се наложи да оставим колата пред ресторанта - ще дойдем да си я вземем на другия ден, Обаждам се на свекърва си и я моля децата да останат при нея през нощта. Рано сутринта ще мина да ги взема и да ги заведа на училище.
- Но какво точно ти липсва в живота?
Моля те, не ми задавай този въпрос. Защото отговорът е: нищо. Нищичко! Друго щеше да е, ако имах сериозни проблеми за решаване. Не познавам абсолютно никого, който да преживява подобно нещо. Дори една моя приятелка, прекарала няколко години в депресия, сега се лекува. Не мисля, че имам нужда от това, защото нямам всички симптоми, които тя изброи, пък и не искам да стъпвам по опасния терен на разрешените наркотични вещества. Що се отнася до другите, те може да са гневни, стресирани или огорчени, защото някой им е разбил сърцето. В този случай може дори да смятат, че са потиснати и че им трябва лекар и лекарства. Но е излишно - просто сърцата им са разбити, което се случва, откакто свят светува, откакто човек е открил онова мистериозно нещо, наречено Любов.
- Щом не искаш да отидеш на лекар, защо не прочетеш нещо по този въпрос?
Разбира се, че вече съм опитала и това. Прекарах известно време в ровене из сайтове по психология. Посветих се още по-всеотдайно на йогата. Не си ли забелязал, че книгите, които нося вкъщи напоследък, са по-различни? Да не би да реши, че съм променила литературния си вкус и сега се интересувам от по-духовни четива?
Не! Търся отговор, който не намирам. След като изчетох десетки книги с мъдри слова, видях, че те не водят доникъде. Имаха някакъв непосредствен ефект, но щом ги затворех, преставаха да действат. Бяха изречения и думи, описващи един идеален свят, който не съществува дори за автора.
- А сега на вечерята по-добре ли се чувстваш?
Разбира се. Но не става дума за това. Трябва да разбера в какво съм се превърнала. Защото това съм аз, а не нещо, което е извън мен.
Виждам как отчаяно се опитва да ми помогне, но и той е объркан. Настоява да обсъдим симптомите, а аз казвам, че не в тях е проблемът и че всичко може да е симптом. Схваща ли, че става дума за една всепоглъща черна дупка?
- Не.
Ами това е.
Уверява ме, че ще се измъкна от сегашното си състояние. Не бива да се осъждам и обвинявам за нищо. Той е до мен.
Има светлина в края на тунела. Искам да повярвам и да продължа напред, но краката ми са залети с бетон. И все пак не се безпокой, ще продължа да се боря. Не съм спирала да го правя през всичките тези месеци. Имала съм подобни периоди и в миналото и съм ги преодоляла. Един ден ще се събудя и всичко ще се окаже просто кошмар. Вярвам в това.
Той иска сметката, хваща ме за ръка и викаме такси. Нещо се е подобрило. Да се довериш на любимия винаги е от полза.
Якоб Кьониг, какво правиш в моята стая, в моето легло, в моите кошмари? Трябваше да работиш здраво, в края на краищата остават по-малко от три дни до изборите за Горна камара, а ти пропиля безценни часове от кампанията си да обядваш с мен в „Ла Перл дю Лак" и да си приказваме в Парк дез О-Вив.
Не е ли предостатъчно? Какво търсиш в моите сънища и кошмари? Направих точно това, което ти предложи - говорих с мъжа ми, усетих любовта му към мен. А онова чувство, че щастието е отнето от живота ми, изчезна, докато правехме любов така, както отдавна не се беше случвало.
Моля те, махни се от мислите ми. Утре ми предстои тежък ден. Трябва да стана рано, за да заведа децата на училище, да отида на пазар, да намеря място за паркиране, да помисля за някоя оригинална статия по нещо толкова неоригинално, каквото е политиката... Остави ме на мира, Якоб Кьониг.
Имам щастлив брак. А ти дори не знаеш, не си и представяш, че мисля за теб. Иска ми се тази нощ до мен да има някой, който да ми разказва истории с щастлив край, да ми изпее някоя приспивна песен, но не. Мисля само за теб.
Губя контрол. Въпреки че вече измина цяла седмица, откакто не сме се виждали, ти продължаваш да си и тук.
Ако не се махнеш, ще се принудя да дойда в дома ти и да пия чай с теб и съпругата ти, за да видя, че сте щастливи и че нямам никакъв шанс. Така ще узная, че си ме излъгал, като каза, че в очите ми виждаш собственото си отражение. А също и че съзнателно си допуснал да се нараня с онази спонтанна целувка.
Надявам се ти да ме разбереш, моля се, защото самата аз не знам какво точно искам.
Ставам и отивам до компютъра, за да изпиша в Гугъл „как да покорим един мъж", но вместо това написвам „депресия". Трябва да знам с абсолютна сигурност какво става с мен.
Влизам в една страница, с помощта на която мога да си поставя диагноза: „Открийте дали имате психически проблеми". Има серия от въпроси и отговорът ми на повечето от тях е „не".
Резултат: „Може би преминавате през труден етап, но не се доближавате до клиничната картина на човек с депресия. Нямате нужда от лекарска помощ".
Казах ли? Знаех си. Не съм болна. Очевидно си измислям всичко това, за да привличам внимание. Или за да се самозалъгвам и да направя живота си по-интересен, имайки проблеми!. Проблемите винаги изискват решения и аз мога да посветя часовете, дните и седмиците си в търсенето им.
Може би не е лоша идеята съпругът ми да помоли нашия лекар за нещо, което да ми помогне да спя. Кой знае дали не е от стреса в работата, особено сега с тези избори, заради които съм толкова напрегната? Живея с постоянното желание да съм по-добра от другите както в работата, така и в личния си живот, - но не е никак лесно да се съчетаят двете неща.
Днес е събота, навечерието на изборите. Имам един приятел, който казва, че мрази уикендите, защото борсата не работи и няма с какво да се развлича.
Съпругът ми ме убеди, че трябва да излезем извън града. Изтъкна като аргумент, че ще е хубаво да поразходим децата. Но не можем да отидем някъде по-далече за два дни, тъй като в неделя съм дежурна във вестника.
Той ме моли да облека анцуг. Чувствам се неудобно да тръгна така, особено за Нион, който е славен древен град, основан от римляните, а сега с по-малко от двайсет хиляди души население. Казвам му, че анцузи се носят само близо до дома, където е очевидно, че си излязъл да спортуваш, но той настоява.
Тъй като не ми се спори, правя каквото иска. Впрочем не ми се спори за нищо с никого - такова е сегашното ми състояние. Колкото повече спокойствие, толкова по-добре.
Докато аз отивам на пикник в едно градче, което се намира на по-малко от половин час път с кола от Женева, Якоб навярно има срещи с избирателите си, разговаря с асистентите и приятелите си, сигурно е превъзбуден и донякъде в стрес, но доволен, защото поне нещо се случва в живота му. Социологическите проучвания на изборните нагласи нямат голям успех в Швейцария, защото тук тайната на вота се взема на сериозно, но все пак по всичко личи, че ще бъде преизбран.
Жена му навярно е будувала цяла нощ, като мен, но по съвсем различни причини. Планира как ще посрещне семейните приятели, след като резултатите бъдат официално обявени. Рано сутринта вероятно ще отиде на пазара на Рю дьо Рив, където цяла седмица срещу входа на банката „Юлиус Бер" има сергии с плодове, зеленчуци и месо, после сигурно ще обиколи магазините на „Прада", „Гучи", „Армани" и други луксозни марки. Ще избере най-доброто, без да се притеснява за цената. Веднага след това ще се качи в колата си и ще се отправи към Сатини, за да отиде до някоя от многобройните изби, които са гордостта на региона. Ще дегустира различни сортове вино, за да реши кое може да се хареса на онези, които наистина разбират от вино - какъвто май е случаят със съпруга й.
Ще се прибере уморена, но доволна. Официално Якоб още е в кампания, но защо да не подготви нещата от предната вечер? Господи, чак сега установява, че има по-малко сирене, отколкото си е мислила! Отново се качва в колата и се връща на пазара. Сред десетките изложени видове избира онези, които са гордостта на кантона Вод: грюер (и трите възможни варианта - безсолно, средно солено и най-скъпото от всички, което узрява между девет и дванайсет месеца), „Том Водуаз" (с мека вътрешност, за да се яде топено или натурално) и „Л‘Етива" (от мляко от алпийска крава, варено на бавен огън от съчки).
Дали си струва да мине през някой от магазините и да си купи нов тоалет? Може би е прекалено. По-добре да извади от гардероба костюма на „Москино", който си купи в Милано, когато се наложи да придружи съпруга си на конференция по трудово право.
А как ли е Якоб?
Звъни на жена си час по час, за да пита дали трябва да каже това или онова, дали е по-добре да отиде на еди-коя си улица или в еди-кой си квартал, дали има публикувано нещо ново на сайта на „Трибюн дьо Женен". Разчита на нея и на нейните съвети, малко по малко освобождава напрежението, натрупано от толкова срещи с избирателите днес, пита за детайли от стратегията, която са начертали заедно, и къде трябва да отиде после. Както намекна в нашия разговор в парка, продължава да се занимава с политика, за да не я разочарова. Въпреки че мрази всичко, което прави, любовта дава други измерения на всичките му усилия. Ако продължи с брилянтната си кариера, накрая ще стане президент на републиката. Което в Швейцария нe означава кой знае колко, тъй като президентите ни се сменят всяка година и се избират от Федералния съвет. Но на коя ли жена не би й се искало да може да каже, че „съпругът й е бил президент на Хелветската конфедерация", позната в останалия свят като Швейцария?
Това ще отвори редица врати. Ще дойдат покани за конференции на далечни места. Някоя голяма фирма ще го включи в своя борд. Бъдещето на семейство Кьониг изглежда бляскаво, докато аз точно в този момент имам пред себе си пътя и перспективата за пикник, за който съм облечена в отвратителен анцуг.
Първо посещаваме римския музей и веднага след това се качваме на малкото възвишение, за да видим и руините. Децата ни си играят. Сега, когато съпругът ми знае всичко, се чувствам облекчена - не ми се налага да се преструвам през цялото време.
- Хайде да потичаме край езерото.
Ами децата?
- Не се притеснявай. Достатъчно са послушни, за да останат и да ни чакат кротко.
Слизаме до брега на езерото Леман, което всички чужденци наричат Женевското езеро. Той купува сладолед за децата, моли ги да седнат на една пейка и да останат там, докато мама и татко поспортуват. По-голямото мрънка, че не си е взело айпада. Съпругът ми отива до колата да донесе проклетото устройство. От този момент нататък екранът ще е най-добрата възможна бавачка. Те няма да мръднат от там, докато не избият няколко терористи в игри, които подхождат повече на възрастни.
Започваме да тичаме. От едната страна са градините, от другата - чайките и лодките, които се възползват от мистрала. Вятърът не спря на третия ден, не спря и на шестия и вече трябва да идва деветият, когато ще изчезне за известно време, отнасяйки със себе си синьото небе и хубавото време. Тичаме по пътя в продължение на петнайсет минути. Нион остава далече зад нас и е по-добре да се връщаме.
Отдавна не съм спортувала. Когато стават двайсет минути тичане, аз спирам. Не мога повече. Останалата част от пътя ще мина, вървейки.
- Разбира се, че можеш! - подканя ме мъжът ми, подскачайки на място, за да не губи ритъм. - Продължа най да тичаш! Стигни до края.
Навеждам се и подпирам ръце на коленете си. Сърцето ми ще изхвръкне - вината е на безсънните ми нощи.
- Хайде, можеш! В това е проблемът - че спираш. Направи го заради мен и децата. Това не е просто бягане за спорт. Помни, че има финална линия и че не бива да спираш по средата.
Да не би той да говори за моята компулсивна тъга?
Идва при мен. Хваща ме за ръцете и лекичко ме разтърсва. Прекалено съм уморена както да тичам, така и да упорствам. Така че правя каквото ме моли. Заедно ще продължим още десет минути до края.
Минавам покрай афишите на кандидатите за Горната камара, които не бях забелязала на идване. Сред многото снимки ето го и Якоб Кьониг, усмихва се на фотоапарата.
Увеличавам скоростта. Съпругът ми се изненадва и също ускорява. Стигаме за седем минути вместо за предвидените десет. Децата не са мръднали от местата си. Въпреки красивия хълмист пейзаж, чайките и Алпите на хоризонта техните очи са залепнали за екрана на това изобретение за поглъщане на души.
Съпругът ми отива при тях, но аз продължавам нататък. Той ме поглежда изненадано и същевременно радостно. Навярно мисли, че думите му са оказали ефект и аз изпълвам тялото си с така желаните ендорфини, които се освобождават в кръвта при по-интензивните физически натоварвания като тичането или оргазма. Основното предназначение на тези хормони е да подобрят настроението, да подсилят имунната система, да предотвратят преждевременното остаряване, но най-вече да предизвикат усещане за еуфория и удоволствие.
Ала ендорфините нямат такъв ефект върху мен. Просто ми дават допълнителни сили да продължа да тичам, докато не изчезна зад хоризонта и не оставя всичко зад гърба си. Защо имам такива прекрасни деца? Защо срещнах съпруга си и се влюбих в него? Ако не беше пресякъл пътя на живота ми, сега нямаше ли да съм една свободна жена?
Аз съм луда. Би трябвало да хукна към най-близката психиатрична клиника, защото такива неща не бива да се мислят. Но продължавам да ги мисля.
Тичам в продължение на още няколко минути и се връщам. На средата на пътя изпитах ужас пред възможността желанието ми за свобода да се сбъдне и да не намеря никого, когато се върна в парка на Нион.
Но те са там и се усмихват при пристигането на любимата майка и съпруга. Прегръщам ги. Потна съм, чувствам, че и тялото, и съзнанието ми са нечисти, но все пак ги притискам силно към гърдите си.
Въпреки онова, което чувствам. Или по-точно, въпреки онова, което не чувствам.
Човек не избира живота си - животът избира него. И ако му е писано да изживява радости или неволи, няма смисъл да се пита защо. По-добре да приеме всичко и да продължи напред.
Не избираме живота си, но можем да решим какво правим с радостите и неволите, които ни спохождат.
През този неделен следобед се намирам в седалището на партията в изпълнение на професионалните си задължения (успях да убедя шефа си, че си струва да отида, а сега се опитвам да убедя и себе си). Шест без петнайсет е и хората празнуват. Противно на онова, което си представях в болните си фантазии, никой от избраните кандидати няма да даде прием. Значи сега няма да мога да разгледам дома на Якоб и Мариан Кьониг.
Щом пристигнах, получих първите резултати. Повече от четирийсет и пет процента от хората в страната са гласували, което си е рекорд. На първо място се е класирала една жена, а Якоб е успял да завоюва почетното трето място, което ще му даде възможност да влезе в правителството, ако партията му реши.
Централната зала е украсена с червени и зелени балони, хората вече са започнали да пият, а някои ми махат и правят знака на победата, може би с надеждата, че снимката им ще се появи във вестника на другия ден. Но фотографите още не са дошли, днес е неделя и времето е чудесно.
Якоб ме вижда и веднага поглежда на другата страна, за да потърси с очи някого, с когото да поговори по теми, които не си представям като много интересни.
Трябва да работя или поне да се престоря, че го правя. Вадя диктофон, бележник и химикалка. Обикалям насам-натам, за да събирам изявления от типа на „сега можем да прокараме онзи закон за имиграцията" или „избирателите разбраха, че предишния път са сгрешили, като не ме преизбраха, и сега отново гласуваха за мен".
Голямата победителка твърди, че „женският вот е бил решаващ".
„Леман Бльо", местната телевизия, е монтирала студио в централната зала. Нейната политическа коментаторка, по която се прехласват деветдесет процента от присъстващите мъже, задава интелигентни въпроси, но получава само заучени отговори, одобрени от предизборния щаб.
В даден момент на трибуната викат Якоб Кьониг и аз се опитвам да се приближа, за да чуя какво ще каже, но някой застава на пътя ми.
- Здравейте, аз съм мадам Кьониг. Якоб много ми е говорил за вас.
Каква жена! Руса, със сини очи, елегантно облечена с черна жилетка и червен шал „Ермес". Впрочем това е единствената известна марка, която забелязвам по нея. Останалите неща навярно са ексклузивно направени от най-добрия стилист в Париж, чието име се пази в тайна, за да може тя да е неповторима.
Опитвам се да изглеждам изненадана.
Якоб е говорил за мен? Интервюирах го, а след няколко дни обядвахме заедно. И въпреки че журналистите не бива да дават мнението си за тези, които интервюират, смятам, че съпругът ви е смел човек, след като извади на показ опита за шантаж.
Мариан - или мадам Кьониг, както се представи - се преструва, че проявява интерес към думите ми, но навярно знае повече, отколкото изразява погледът й. Дали Якоб не е коментирал срещата ни в Парк дез О-Вив? Трябва ли да спомена и за нея?
Интервюто за телевизия „Леман Бльо" вече е започнало, но тя май не държи да следи какво казва мъжът й, защото несъмнено вече знае всичко наизуст. Сигурно тя е избрала небесносинята му риза, сивата вратовръзка, сакото с перфектна кройка, часовника, който носи — нито много скъп, за да не изглежда показно, нито много евтин, за да не покаже пренебрежение към една от главните индустрии на страната.
Питам я дали иска да направи някакво изявление за вестника. Тя казва, че ако имам предвид работата й като асистент по философия в Женевския университет, за нея ще бъде удоволствие да каже няколко думи. Но като съпруга на преизбран политик - не, би било абсурдно.
Смятам, че ме провокира, и решавам да й отвърна по същия начин.
Коментирам, че се възхищавам на достойнството й. Разбрала е, че мъжът й има връзка с жената на приятел, но въпреки това не е направила скандал. Дори когато всичко е стигнало до пресата, и то преди изборите.
- Защо скандал? Когато става дума за секс по взаимно съгласие, където няма любов, аз съм за свободата на връзките.
Дали не намеква нещо? Не мога да гледам право в онези сини фарове, които има вместо очи. Само успях да забележа, че не носи много грим. Не й се налага.
- И ще кажа още нещо - добавя тя. - Моя беше идеята да уведомим вашия вестник чрез анонимен източник, който да разкрие всичко в седмицата на изборите. Хората скоро ще забравят изневярата, но ще запомнят завинаги смелостта, с която е съобщил за корупцията, дори с риск да си навлече семейни неприятности.
Смее се на последното изречение и ме предупреждава, че това изявление не бива да се записва - или с други думи, не бива да бъде публикувано.
Казвам, че според правилата на журналистиката хората трябва да помолят микрофонът да бъде изключен, преди да започнат да говорят. А журналистът може да се съгласи или да не се съгласи. Да помолят след това е като да се опитат да спрат паднало в реката листо, което вече е поело натам, накъдето водите пожелаят да го отнесат. Листото вече не може да взема самостоятелни решения.
- Но вие ще се съгласите, нали? Нямате никакъв интерес да навредите на мъжа ми.
За по-малко от пет минути разговор между нас вече съществува открита враждебност. Показвам известно неудоволствие, но приемам да не публикувам нищо от думите й. Тя си отбелязва във феноменалната памет, че следващия път трябва да предупреди по-отрано. Всяка минута научава нещо ново. С всяка минута се доближава все повече до амбициозната си цел. Да, нейната амбициозна цел, защото Якоб показа, че не е щастлив от живота, който води.
Мадам Кьониг не сваля очи от мен. Решавам да се върна към ролята си на журналистка и я питам дали има какво да добави. Подготвила ли е прием в дома си за най-близките приятели?
Разбира се, че не! Представете си какви усилия би ми коствало. Освен това той вече е избран. Приемите и вечерите се правят предварително с цел набиране на гласове.
Отново ме кара да се чувствам глупава, но трябва да задам поне още един въпрос.
Якоб щастлив ли е?
И тогава виждам, че съм стигнала до дъното на кладенеца. Мадам Кьониг прави снизходителна физиономия и ми отговаря бавно, сякаш е учителка и дава урок:
- Ама, разбира се, че е щастлив. Как може да си представите, че не е?
Тази жена заслужава да бъде убита и разчленена.
Прекъсват ни, търсейки ни едновременно - мене един асистент, който иска да ме представи на победителката, а нея някой, който държи да я поздрави. Казвам, че е било удоволствие да се запознаем. Ще ми се да добавя, че при друг случай бих искала да разбера повече - разбира се, без да бъде публикувано - какво означава секс по взаимно съгласие с жената на приятеля, но не остава време. Давам й визитката си, ако има нужда от нещо, но тя не ми отвръща със същото. Преди да се отдалеча обаче, мадам Кьониг ме придърпва за ръката пред асистента на победителката и пред мъжа, дошъл да я поздрави за победата на мъжа й, и ми казва:
- Видях се с наша обща приятелка, която е обядвала със съпруга ми. Съжалявам я, горката. Живее, като опитва да се прави на силна, а в действителност е много несигурна. Преструва се на самоуверена, докато навярно през цялото време се пита какво мислят другите за нея и за работата й. Сигурно е изключително самотна. Както знаете, мила, ние жените имаме изострено шесто чувство да разпознаваме онези, които застрашават връзките ни. Нали?