Изневяра

- Но тя няма никакъв шанс - допълва Мариан.

После ми подава ръка, здрависваме се и тя се отдалечава без повече обяснения.

В понеделник цяла сутрин се опитвам да се свържа с Якоб по личния му мобилен телефон. Звъня, но не ми отговаря. Скривам номера си, за да не му се изписва, решавайки, че той го е запаметил. Опитвам пак, но все така не ми отговаря.

Звъня на асистентите му. Информират ме, че е безкрайно зает в деня след изборите. Добре, обаче аз на всяка цена трябва да говоря с него, продължавам да настоявам.

Прибягвам до стратегия, която използвам сравнително често - да се обадя от чужд мобилен телефон, който да не е в списъка с контактите му.

Телефонът иззвънява два пъти и Якоб се обажда.

Аз съм. Трябва спешно да те видя.

Якоб отговаря любезно, че днес му е невъзможно, но ще ми се обади.

- Това новият ти номер ли е?

Не, взех назаем един телефон, защото ти не отговаряше на моите позвънявания.

Той се смее така, сякаш чува най-забавното нещо на света. Допускам, че може би е обграден от хора и се преструва добре, че води невинен разговор.

Някой ни е снимал в парка, докато се целувахме, и сега се опитва да ме изнудва, лъжа аз. Ще обясня, че вината е твоя, ще кажа, че ти си ми се нахвърлил. Хората, които са те избрали, мислейки, че скорошната ти афера е била случайна, ще останат твърде разочаровани. И въпреки че може да станеш депутат, ще изгубиш шанса си да станеш министър.

- Всичко наред ли е?

Казвам, че да, и затварям, като преди това го моля да ми изпрати съобщение къде и в колко часа ще се видим утре.

Чудесно се чувствам.

И как ли би могло да е иначе? Най-после имам нещо, за което да мисля в моя отегчителен живот. И безсънните ми нощи вече не са пълни с блуждаещи откачени мисли. Сега знам какво искам. Имам неприятелка, която трябва да съсипя, и цел, която трябва да постигна.

Мъж.

Не е любов - или може дори да е, но това няма значение. Моята любов ми принадлежи и аз съм свободна да я дам на когото си искам, дори и да не ми отвърне със същото. Естествено, би било чудесно това да се случи, но ако не стане, спокойно. Няма да се откажа да дълбая този кладенец, в който се намирам, защото знам, че там долу има вода - жива вода.

Радвам се на мислите си - свободна съм да обичам когото си искам на този свят. Мога да реша това, без да искам нечие позволение. Я да видим колко мъже са били влюбени в мен, без да съм им отвръщала със същото. И въпреки това ми пращаха подаръци, ухажваха ме, унижаваха се пред приятелите си. И никога не ми се разсърдиха.

Когато ме виждаха отново, в очите им все още личеше разочарованието от незавоювания успех, за който щяха да се борят до края на живота си.

Щом те правеха така, защо аз да не мога? Интересно е да се бориш за несподелена любов. Е, може да не е приятно. Може да остави дълбоки неизлечими белези. Но поне е интересно - особено за човек, който преди няколко години е започнал да се страхува от поемането на рискове. И който изживява ужасни моменти, осъзнавайки възможността нещата да станат неконтролируеми.

Повече нищо няма да потискам. Това предизвикателство ме спасява.

Преди шест месеца си купихме нова пералня и се наложи да сменим тръбите в сервизното помещение. Трябваше да сменим и пода и да пребоядисаме стената. Накрая там стана по-хубаво, отколкото в кухнята.

За да няма такъв контраст, ремонтирахме и кухнятa. Тогава пък си дадохме сметка колко овехтяла изглежда трапезарията. Ремонтирахме и нея, но тя стана по-уютна от кабинета, който не беше обновяван от десет години.

Захванахме се и с него. Постепенно ремонтът обхвана цялата къща.

Надявам се същото да стане и с живота ми. Малките неща да доведат до големи промени.

Прекарвам известно време в проучване на биографията на Мариан, която официално се представя като мадам Кьониг. Родена е в богаташко семейство, съдружници в една от най-големите фармацевтични компании в света. На снимките в интернет навсякъде е елегантна - независимо дали става дума за обществени изяви или спортни събития. Никога не е облечена по-изискано или по-неизискано, отколкото подхожда на ситуацията. Не би отишла по анцуг в Нион или с рокля „Версаче" в младежки нощен клуб, както направих аз.

Навярно е жената, на която най-много завиждат в цяла Женева и околностите. Въпреки че е наследница на огромно състояние и е омъжена за обещаващ политик, има собствена кариера като преподавател по философия. Написала е две дисертации, едната от които докторска на тема „Уязвимост и психоза след пенсионирането", издадена от Женевското университетско издателство. Има и две статии в уважаваното списание „Ле Ранконтр", където са публикувани трудове на Адорно и Пиаже. Има дори собствена страница във френската версия на Уикипедия, въпреки че тя отдавна не е обновявана. Там е описана като „специалист по проблемите на агресията, конфликтите и насилието в старческите домове на Романска Швейцария.

Би трябвало да разбира от човешките състояния на екстаз и агония толкова много, че дори да не се шокира or „секса по взаимно съгласие" на мъжа си.

Брилянтен стратег е, щом е могла да накара един консервативен вестник да се довери на анонимни източници, които обикновено не се вземат на сериозно и не изобилстват в Швейцария. Съмнявам се лично да се с обадила и да се е представила като източник.

Освен това е манипулаторка - успяла е да превърне нещо, което би могло да е съсипващо, в урок по толерантност и съпричастност в семейството, както и в борба срещу корупцията.

И е прозорлива - достатъчно умна да изчака, преди да има деца. Времето все още е пред нея. Дотогава може да изгради всичко, което желае, без да бъде смущавана от детски плач посред нощ или от приказките на съседите, които казват, че трябва да си зареже работата, за да обръща повече внимание на децата си. (Защото точно така постъпват моите съседи.)

С отличен инстинкт е - не вижда в мен заплаха. Въпреки привидностите аз не застрашавам никого, само себе си.

Ето типа жена, който искам да унищожа най-безмилостно.

Защото не е някоя нещастница, която става в пет сутринта, за да отиде на работа в центъра на града, която няма виза и умира от страх да не я хванат, че пребивава нелегално. Не е и фукла, омъжена за някой висш чиновник от ООН, която посещава всички приеми и се опитва на всяка цена да покаже колко е богата и щастлива, макар всички да знаят, че съпругът й си има любовница, с двайсет години по-млада от нея. Не е и любовницата на същия този висш чиновник от ООН, която работи в организацията, но колкото и да се старае и да се труди неуморно, никой никога няма да признае заслугите й, защото „има връзка с шефа".

Не е и някоя самотна бизнес дама с много власт, на която й се е наложило да се премести в Женева заради седалището на Световната търговска организация, където всички вземат на сериозно сексуалния тормоз в работата и не смеят да погледнат другия пол в очите. И която нощем се взира в стената на огромния мезонет под наем и от време на време плаща на някой младеж да я развлича по програма и да я накара да забрави, че ще прекара остатъка от живота си без съпруг и без деца.

Не. Мариан не се вписва в никой от тези типажи. Тя е една пълноценна жена.

Спах по-добре. Трябва да се срещна с Якоб преди края на седмицата. Поне така ми обеща и се съмнявам, че би се осмелил да се отметне. Беше нервен при последния ни телефонен разговор в понеделник. Съпругът ми е убеден, че съботата в Нион ми се е отразила добре. Но той не знае, че тъкмо тогава открих какво ме кара да се чувствам толкова зле - липсата на страст и приключения.

Един от симптомите, които усетих в себе си, беше нещо като психологически аутизъм. Светът ми, преди обширен и пълен с възможности, започна да се смалява, докато необходимостта да имам сигурност растеше. Защо? Навярно е някакво наследство, което влачим от времето на нашите пещерни предци - групите оцеляват, самотниците загиват.

И все пак знаем, че макар и в група, ни е невъзможно да контролираме всичко, като например косъма, който пада, или клетката, която полудява и се превръща в тумор.

Измамната сигурност ни кара да забравим за това. Колкото по-ясно виждаме стените на нашия живот, толкова по-добре. Дори и да е само психологическо ограничение, дори и да сме наясно с факта, че смъртта ще влезе, без да иска позволение, е хубаво да се преструваме, че държим всичко под контрол.

В последно време духът ми е много неспокоен и разбунтуван - като морето е. Направих обзор на пъти си до момента и ми се струва, че съм тръгнала по време на буря на презокеанско пътешествие върху прост сал. Дали ще оцелея, се питам сега, когато вече няма връщане назад.

И преди е имало бури. Направих и списък с нещата, върху които трябва да се съсредоточа, когато усетя, че отново рискувам да попадна в черната дупка.

• Да си играя с децата. Да им чета приказки, които да са поучителни - както за тях, така и за мен, защото за приказките няма възраст.

• Да гледам небето.

• Да пия повече студена минерална вода. Може да изглежда ужасно просто, но винаги се чувствам освежена, като го направя.

• Да готвя. Ето го най-красивото и пълноценно изкуство. Докосва всичките пет сетива, плюс още едно - необходимостта да дадем най-доброто от себе си. Това е моята съвършена терапия.

• Да направя списък на нещата, от които съм недоволна. Това беше страхотно откритие! Всеки път като се ядосам на нещо, записвам оплакването си. В края на деня установявам, че съм се ядосвала напразно.

• Да се усмихвам, дори да ми се плаче. Това е най-трудно от целия списък, но се свиква. Будистите казват, че усмивката на лицето, колкото и да е престорена, накрая озарява душата.

• Да се къпя два пъти на ден вместо веднъж. Водата изсушава кожата заради високото си съдържание на варовик и хлор, но пък компенсацията е, че измива душата.

Всичко това сега дава резултати, защото вече имам цел - да завоювам един мъж. Аз съм тигрица, притисната от други хищници. Единственото, което ми остава, е да нападна стръвно.

Най-после имам среща - утре в три следобед в ресторанта на голф клуба в Колони. Можеше да е в кое да е бистро в града или в някой бар в преките на главната търговска улица (спокойно мога да кажа единствената) в града, но той избра това място.

В следобеден час.

Защото по това време ресторантът ще е празен и ще сме на спокойствие. Налага се да намеря прилично извинение за пред шефа, но това не е голям проблем. В крайна сметка написах материал за изборите, който беше препечатан и от много други вестници в страната.

Дискретно място, вероятно това го е ръководило при избора. Романтично място, това мисля аз с тази моя мания да вярвам в нещата, в които ми се иска. Есента е оцветила листата в различни нюанси на златистото и може да поканя Якоб да се поразходим. Мисля по-добре, докато се движа. А още по-добре, докато тичам, както се случи в Нион, но не вярвам той да подкрепи такова предложение. Ха-ха!

Тази вечер ядем топено сирене, нещо като фондю, което наричаме раклет, с тънки резенчета сурово бизонско месо и традиционните рьощи - картофени кюфтета със сметанов сос. Децата ме попитаха дали празнуваме нещо специално и аз казах, че да - празнуваме факта, че сме заедно и можем да се насладим на спокойна вечеря. Веднага след това се изкъпах за втори път този ден, оставяйки водата да отмие цялата ми тревожност. Намазах се с разни кремове и отидох в стаята на децата, за да им прочета приказка. Заварих ги залепени за таблетите. Би трябвало да са забранени за младежи под петнайсет години!

Накарах ги да ги изключат - те го направиха с нежелание, - взех една книга с приказки, отворих я напосоки и зачетох:

През ледниковата епоха много животни измирали от студа. Тогава бодливите свинчета решили да се съберат плътно едно до друго, за да се топлят и да се пазят взаимно.

Но притискайки се, наранявали с бодлите си най-близкостоящите - тъкмо онези, които ги топлели най-много. Заради това те отново се разделили. И отново започнали да замръзват. Така им се наложило да направят избор - или щели да бъдат заличени от лицето на Земята, или трябвало да приемат бодлите на ближния.

Мъдро решили отново да се съберат. Научили се да съжителстват с малките рани, причинени от близостта, тъй като по-важна била топлината, която другият отдавал. И така оцелели.

Децата пожелаха да узнаят кога ще могат да видят истинско бодливо свинче.

- Има ли в зоологическата градина?

Не знам.

- Какво е ледникова епоха?

Време, в което е било много студено.

- Като през зимата ли?

Да, но била една безкрайна зима.

- А защо не са си извадили бодлите, преди да се прегърнат?

Господи! Трябваше да избера друга приказка. Гася осветлението и решавам да им изпея народна песен от едно село в Алпите, докато ги галя по главите. Не след дълго вече са заспали.

Съпругът ми ми донесе валиум. Винаги съм отказвала да вземам хапчета, за да не стана зависима, но трябва да съм във форма на другия ден.

Глътвам десет милиграма от успокоителното и заспивам дълбоко, не сънувам нищо. Не се събуждам посред нощ.

Пристигам по-рано от уречения час и отивам директно в ресторанта на голф клуба. Излизам в градината. Започвам да се разхождам сред дърветата в най-отдалечения край, решена максимално да се възползвам от хубавия следобед.

Меланхолия. Това е първата дума, която изниква в съзнанието ми, щом дойде есента. Защото знам, че лятото си е отишло, дните ще стават все по-къси и няма да живеем в приказния свят на бодливите свинчета от ледниковата епоха - никой не търпи и най-малкото нараняване от ближните.

Да, виждаме как в други страни хора умират от премръзване, как има задръствания по пътищата, как затварят летищата. Вече палим камините и вадим дебелите завивки от шкафовете.

Природните картини са великолепни - дърветата, които преди са били толкова еднакви, сега се сдобиват с индивидуалност и оцветяват гората в хиляди различни нюанси. Част от жизнения цикъл стига до своя край. Всичко ще си почива известно време, за да възкръсне отново през пролетта.

Няма по-добър момент от есента да забравим нещата, които ни тревожат. Да ги пуснем да окапят от нас като сухи листа, да започнем отново да танцуваме, да се възползваме от мъничкото слънце, което все още топли, да сгреем тялото и душата си с неговите лъчи, преди то да заспи и да се превърне в едва мъждукаща крушка на небето.

Отдалече виждам, че Якоб е дошъл. Търси ме в ресторанта и на терасата, после отива при бармана, който махва в моята посока. Сега вече Якоб ме вижда и кимва. Тръгвам бавно към него. Искам той да оцени роклята ми, обувките ми, шлифера ми, походката ми. Въпреки че сърцето ми бие като лудо, не бива да губя самообладание.

Започвам да търся думите, които ще използвам. Каква мистериозна причина ни срещна отново след толкова години? Защо и двамата се отдръпваме, след като знаем, че между нас има нещо? Дали пък не се страхуваме да не се спънем и да паднем, както вече ни се е случвало толкова пъти?

Докато вървя, ми се струва, че влизам в тунел, от който никога няма да изляза - онзи, който води от цинизма към страстта, от иронията към отдаването.

Какво ли си мисли, докато ме гледа как вървя към него? Трябва ли да му обясня, че не бива да се страхуваме и че „ако има Зло, то е скрито в страховете ни"?

Меланхолия. Тази е думата, която сега ме превръща в романтичка и ме подмладява с всяка крачка.

Продължавам да търся точните думи, които да кажа, щом стигна до него. Най-добре да не ги търся, а да ги оставя сами да се излеят. Те са в мен. Може да не ги разпознавам и да не ги приемам, но те са по-силни от необходимостта ми да контролирам всичко.

Защо не искам да чуя собствените си думи, преди да ги изрека пред него?

Дали е от страх? Какво би могло да е по-лошо от един сив и тъжен живот, в който всички дни са еднакви? От ужаса, че всичко може да изчезне - включително моята собствена душа - и да остана съвсем сама на този свят, след като съм имала всичко, за да бъда щастлива?

Виждам падащите листа, огрени от слънцето. Същото се случва и вътре в мен - при всяка крачка пада по една преграда, срива се по една защита, срутва се по една стена и сърцето, скрито зад всичко това, започва да вижда есенната светлина и да й се радва.

За какво ще говорим днес? За песента, която чух в колата си, докато карах насам? За вятъра сред дърветата? За човешката природа с всички нейни противоречия, за мрака и изкуплението?

Ще говорим за меланхолията и той ще каже, че това е тъжна дума. А аз ще кажа: не, по-скоро носталгична, защото предполага нещо забравено и уязвимо. Такива сме всички, когато се преструваме, че не забелязваме Пътя, към който ни тласка животът, без да ни пита. Такива сме, когато отричаме собствената си съдба, защото тя ни води към щастието, а ние просто искаме сигурност.

Още няколко крачки. Падат още прегради. И в душата ми нахлува повече светлина. Вече изобщо не ми минава през ума да контролирам каквото и да било, искам само да изживея този следобед, който никога повече няма да се случи. Не трябва да го убеждавам в нищо. Ако той не разбере сега, ще разбере по-късно. Въпрос на време е.

Въпреки студа ще седнем на терасата. Така той ще може да пуши. Отначало ще заеме отбранителна позиция. Ще поиска да разбере повече за снимката, която някой ни е направил в парка.

Но ще си говорим и за вероятността да има живот на други планети, за Божието присъствие, толкова пъти забравяно заради живота, който водим. Ще си говорим за вярата, за чудесата и за срещите, предначертани още преди да се родим.

Ще обсъдим вечната битка между науката и религията. Ще си говорим за любовта, на която винаги се гледа като на нещо желано, но същевременно заплашително. Той ще настоява, че моето определение за меланхолия не е правилно, но аз няма да му противореча - просто ще си пия чая в мълчание и ще съзерцавам залеза над планината Жюра, доволна, че съм жива.

О, ще говорим и за цветята, нищо че единствените, които се виждат, са вътре на бара, купени от някоя голяма оранжерия, която ги произвежда на конвейер. Хубаво е да се говори за цветя през есента. Това ни носи надежда за пролетта.

Остават няколко метра. Стените се сринаха окончателно. Преродих се.

Заставам до него и го поздравявам с обичайните целувки по бузите. Усещам колко е нервен и предлагам да останем на терасата - така ще сме по-уединени, а и той ще може да пуши. Келнерът вече го познава. Якоб си поръчва кампари с тоник, а аз чай, както го бях планирала.

За да му помогна да се отпусне, започвам да говоря за природата, за дърветата и красотата на вечно променящото се. Защо се опитваме да повтаряме все същия шаблон? Невъзможно е. Противоестествено е. Няма ли да е по-хубаво да гледаме на предизвикателствата като на извор на познание, а не като на нещо вредно?

Той продължава да е нервен. Отговаря машинално, сякаш иска веднага да приключи разговора, но аз няма да го допусна. Това е уникален ден в живота ми и трябва да му се отдаде дължимото уважение. Продължавам да говоря за нещата, които ми хрумнаха, докато идвах, изричам думите, които не мога да контролирам. Изненадана съм, когато ги чувам да излизат от устата ми абсолютно точни.

Говоря му за домашните любимци. Питам го дали разбира защо хората ги обичат толкова много. Якоб ми отговаря нещо банално и аз продължавам нататък със следващата тема - защо е толкова трудно да приемем, че хората са различни? Защо постоянно измислят разни закони, с които се опитват да създадат нови племена, вместо просто да приемат, че културните различия могат да обогатят живота ни и да го направят по-интересен? Но той ми казва, че е уморен да говори за политика.

Тогава да поговорим за аквариума, който видях днес в училището на децата, когато ги закарах. Там имаше една рибка, която обикаляше близо до стъклото, и си казах, че тя не знае къде е започнала обиколката си и никога няма да стигне до края. Ето затова обичаме аквариумните рибки - те ни напомнят на нашия живот и на нас самите, нахранени, но неспособни да излезем от стъклените стени.

Той пали още една цигара. Виждам, че в пепелника вече има два фаса. Тогава си давам сметка, че изпадайки в транс от светлина и покой, говоря доста време, без да му дам възможност да изрази какво чувства. За какво би искал да поговорим?

- За снимката, която спомена - отвръща Якоб внимателно, защото е забелязал, че в момента съм много чувствителна.

Ах, за снимката. Разбира се, че има такава! С нажежено желязо е гравирана в сърцето ми и ще успея да я изтрия от там само когато Господ реши. Влез и я виж със собствените си очи, защото всички защитни прегради около сърцето ми паднаха, докато вървях към теб.

Не, не ми казвай, че не познаваш пътя, защото вече си минавал по него много пъти - както в минало, така и в настоящето. Междувременно аз отказвах да приема това и разбирам, че и ти се съпротивляваш. Ние сме еднакви. Не се притеснявай, аз ще те водя.

Когато млъквам, той внимателно хваща ръката ми, усмихва се и забива ножа:

- Вече не сме деца. Ти си прекрасен човек и доколкото знам, имаш чудесно семейство. Мислила ли си да се подложиш на семейна терапия?

За миг се обърквам. Но ставам и тръгвам директно към колата си. Без сълзи. Без да се сбогувам. Без да поглеждам назад.

Не усещам нищо. Не мисля за нищо. Вървя право към колата. Подминавам я и продължавам по шосето, без да знам къде отивам. Никой не ме чака в края на пътя. Меланхолията се е превърнала в апатия. Трябва да се влача, за да продължа нататък.

След пет минути се озовавам пред един малък замък. Сещам се какво е станало тук - в него се е родило едно чудовище, познато и до днес, въпреки че малцина знаят името на неговата създателка.

Вратата към градината е затворена, но какво от това? Мога да вляза през живия плет. Мога да седна на ледената пейка и да си представя какво се е случило през 1817 г. Трябва да се разсея и да забравя всичко, вдъхновило ме преди малко, и да се съсредоточа върху нещо различно.

Представям си един ден от въпросната година, в която обитателят на замъка, английският поет лорд Байрон, решил да живее тук в изгнаничество. Мразели го в неговата родина, мразели го и в Женева, където го обвинявали, че прави оргии и се напива публично. Навярно е умирал от скука. Или от меланхолия. Или от гняв.

Няма значение. Важното е, че през този ден на 1817 г. му дошли на гости двама души от Англия. Друг поет, Пърси Биш Шели, и неговата осемнайсетгодишна „съпруга" Мери.

Към групата се присъединил и четвърти човек, сега не мога да си спомня неговото име.

Навярно са си говорили за литература. Сигурно се оплаквали от времето, от дъждовете, от студа, жителите на Женева, от английските си сънародници, от липсата на чай и уиски. Вероятно са си чели стихове един на друг и са се опивали от взаимните си похвали.

И са се смятали за толкова специални, че сключили облог - трябвало след една година да се върнат и всеки да донесе книга, в която е описал човешката природа.

Разбира се, след като минал първоначалният ентусиазъм от плановете и коментарите за това как човекът е просто едно недоразумение, те напълно забравили за уговорката.

Мери присъствала на разговора, но не била включена в облога. Първо, защото била жена, и второ, защото отгоре на всичко била твърде млада. Но тя трябва да е била дълбоко впечатлена. И защо да не напише нещо, за да си запълни времето? Имала тема, само оставало да я развие и да запази книгата за себе си, когато приключи.

Но когато се върнали в Англия, Шели прочел ръкописа й и я поощрил да го публикува. Освен това вече бил известен и решил да я представи на един издател, като лично написал увода. Мери отначало не се съгласила, но накрая приела при едно условие - името й да не фигурира на корицата.

Първоначалният тираж от петстотин бройки бързо се изчерпал. Мери решила, че е заради увода на Шели, но при второто издание се съгласила да изпишат името й и оттогава до днес тази книга я има в книжарниците по цял свят. Тя е вдъхновявала писатели, драматурзи, режисьори, карнавали на Хелоуин, маскаради. А един съвременен критик я описва като „най-креативната творба на Романтизма, ако не и през последните двеста години".

Никой не може да обясни защо. Повечето хора никога не са чели тази книга, но практически целият свят е чувал за нея.

Разказва се за Виктор, един швейцарски учен, роден в Женева и възпитан от родителите си да разбира света чрез науката. Още като дете вижда как гръм удря един дъб и се пита дали така е възникнал животът. Дали човекът може да бъде създаден от човек?

И като в една модерна версия на Прометей митическата фигура краде огъня от небесата, за да помогне на хората (самата авторка използва „Или новият Прометей" като подзаглавие) и започва да се труди, опитвайки се да повтори Божия триумф. Разбира се, въпреки цялото усърдие опитът излиза от контрол.

Заглавието на книгата е „Франкенщайн".

О, Боже мой, за когото мисля малко, но на когото се доверявам в трудни моменти, случайно ли дойдох на това място? Или Твоята невидима, но неумолима ръка ме доведе до този замък, за да ме накара да си спомня историята?

Мери се запознала с Шели, когато била едва петнайсетгодишна. И въпреки че той бил женен, не се оставила да я възпрат общоприетите условности, а го последвала, защото вярвала, че е мъжът на живота й.

На петнайсет години! А вече знаела точно какво иска. И знаела как да го постигне. Аз съм на трийсет и една, постоянно копнея за нещо и не мога да го постигна, въпреки че съм в състояние да вървя в един есенен следобед, изпълнен с меланхолия и романтика, и да се вдъхновявам, за да кажа всичко, когато настъпи моментът.

Не съм Мери Шели. Аз съм Виктор Франкенщайн и неговото чудовище.

Опитвам се да дам живот на нещо мъртво и резултатът ще е като в книгата - ще сея ужас и разруха.

Вече няма сълзи. Вече няма отчаяние. Чувствам се така, сякаш сърцето ми се е отказало от всичко и сега тялото ми го отразява, защото не мога да помръдна. Есен е и вечерта пада бързо, красивият залез веднага се сменя с мрак, а аз все още седя там. Гледам замъка и си представям как неговите обитатели са скандализирали Женева в началото на XIX в.

Къде е онзи гръм, който е дал живот на чудовището?

Не пада никакъв гръм. Движението, което в този район не е натоварено, става още по-рехаво. Децата ми чакат вечерята, а съпругът ми, който знае в какво състояние съм, скоро ще се притесни. Но за краката ми сякаш е вързано желязно гюле и не мога да помръдна.

Провалих се.

Трябва ли някои да иска прошка за това, че е събудил невъзможна любов?

Нe, по никакъв начин.

Защото и Божията любов към нас също е невъзможна. Никога няма да успеем да отвърнем подобаващо, но въпреки това Той продължава да ни обича. И ни обича толкова, че е изпратил единствения Си син, който да ни обясни, че любовта е силата, движеща слънцето и звездите. В едно от своите послания до коринтяните (което в училище изискваха да знаем наизуст) aпостол Павел казва:

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

И всички знаем защо. Често се случва да чуем велики идеи за промяна на света. Но те са думи, изречени без емоция - лишени са от любов. И колкото и логично и мъдро да звучат, не ни докосват.

Апостол Павел сравнява Любовта с Пророчеството, с Мистериите, с Вярата и Милосърдието.

Защо Любовта да е по-важна от Вярата?

Защото Вярата е просто път, който ни отвежда към Висшата Любов.

Защо Любовта да е по-важна от Милосърдието?

Защото Милосърдието е просто едно от проявленията на Любовта. А цялото винаги е по-важно от своите части. Освен това Милосърдието също е един от многото пътища, които Любовта използва, за да накара хората да се съберат с ближния си.

И всички знаем, че по света има много прояви ни милосърдие без любов. Всяка седмица има по някой „благотворителен" бал някъде. Хората плащат цяло състояние, за да си купят маса, да покажат скъпите си бижута и дрехи и да се забавляват. Тръгват си и вярват, че светът ще стане по-добър благодарение на сумата, оставена през тази нощ за бездомниците в Сомалия, за бежанците от Йемен, за гладуващите в Етиопия. Престават да се чувстват виновни за жестокия спектакъл на мизерията, но така и не се питат къде всъщност отиват парите им.

А онези, които нямат връзки, за да отидат на такъв бал, или нямат пари за подобна екстравагантност, минават покрай някой просяк и му подхвърлят една монета. Готово. Съвсем лесно е да се даде някоя монета на просяка от улицата. Общо взето, е по-лесно да му дадеш, отколкото да не му дадеш.

Какво облекчение само за една монета! Евтино е, а и решава проблемите на просяка.

Същевременно, ако го обичахме, щяхме да направим много повече за него.

Или нямаше да направим нищо. Нямаше да дадем монетата и - кой знае? - може би чувството ни за вина заради тази бедност би могло да събуди у нас истинската Любов.

Апостол Павел сравнява любовта със саможертвата и мъченичеството.

Днес разбирам по-добре неговите думи. Дори и да съм най-преуспялата жена на света, дори и да ми се възхищават и да ме желаят повече от Мариан Кьониг, ако в сърцето ми няма любов, нищо не съм.

Нищо.

В интервютата с артисти и политици, със социални работници и лекари, със студенти и обществени деятели винаги питам: „Какви са вашите цели, вашите стремежи?". Някои ми отговарят: „Да създам семейство". Други казват: „Да напредна в кариерата си". Но когато започна да настоявам и да задълбавам във въпроса, отговорът почти автоматично става: „Да направя света по-добър".

Имам желание да отида на моста „Монблан", да застана с един манифест, напечатан със златни букви, и да го давам на всеки човек или кола, които минат оттам. В него ще пише:

Моля онези, които искат някой ден да работят за доброто на човечеството, да не забравят, че дори и телата им да бъдат изгорени в името на Бог, ако нямат Любов, нищо не са. Нищо!

Няма нищо по-важно, което да можем да отдадем, от отражението на Любовта в нашия живот. Това е истинският универсален език, който ни позволява да говорим китайски или някой от диалектите в Индия. Когато бях млада, пътувах много - това беше част от следването на всеки студент. Опознах бедни и богати държави. В повечето случаи не говорех местния език, но навсякъде безмълвната красноречивост на Любовта ми помогна да се разбирам с хората.

Посланието на Любовта е в начина, по който живея, а не в думите и действията ми.

Апостол Павел казва на коринтяните в три кратки стиха, че Любовта се състои от много други неща. Също като светлината. В училище сме разбрали, че aко вземем една призма и оставим през нея да премине слънчев лъч, то той ще се разложи на цветовете на дъгата.

Павел ни разкрива дъгата на Любовта, също както призмата, пронизана от лъч светлина, ни разкрива дъгата от цветове.

И кои са тези елементи? Това са добродетелите, за които слушаме ежедневно и бихме могли да упражним във всеки един момент.

Търпение: Любовта е дълготърпелива,

Доброта: пълна с благост,

Щедрост: Любовта не завижда,

Скромност: не се превъзнася, не се гордее,

Тактичност: Любовта не безчинства,

Отдаденост: не дири своето,

Толерантност: не се сърди,

Невинност: зло не мисли,

Искреност: на неправда се не радва, а се радва на истина.

Всички тези дарби имат общо с ежедневието ни, с днешния ден, с утрешния, с Вечността.

Големият проблем е, че хората обикновено свързват всичко с любовта към Бог. А любовта към Бог се проявява чрез любовта към хората.

За да се насладим на покоя в небесата, трябва да открием Любовта на Земята. Без нея сме нищо.

Аз обичам и никой не може да ми отнеме това. Обичам съпруга си, който винаги ме е подкрепял. Вярвам, че обичам и един мъж, с когото се запознах в младостта. И докато вървях към него в един хубав есенен следобед, оставих всички прегради да се сринат и повече не мога да ги издигна. Уязвима съм, но не съжалявам.

Тази сутрин, докато пиех кафе, се взрях в нежната светлина отвън, отново си спомних за извървения път и зa последно се запитах дали пък не си измислям истински проблем, за да отблъсна въображаемите. Действително ли съм влюбена, или просто съм превърнала неприятните си усещания от последните месеци в една фантазия?

Не. Господ не е несправедлив и никога не би допуснал да се влюбя по този начин, ако няма шанс да ми отвърнат със същото.

От друга страна, любовта понякога изисква да се борим за нея. Тъкмо това ще направя. В търсене на справедливост ще трябва да прогоня злото, без да се дразня и без да проявявам нетърпение. И когато Мариан бъде далече от Якоб, а той близо до мен, ще ми е благодарен до края на дните си.

Или отново ще си тръгне, но в мен ще остане чувството, че съм се борила, докъдето са ми стигнали силите.

Аз съм една нова жена. Отивам да взема нещо, което няма да дойде при мен по своя воля. Той е женен и мисли, че всяка погрешна стъпка може да съсипе кариерата му.

Върху какво трябва да се съсредоточа? Върху това да го разведа, без да разбере.

За пръв път ще се срещна с наркодилър.

Живея в страна, решила да се изолира от света и гордееща се с това. Когато трябва да отидеш до някое градче край Женева, едно става ясно - няма къде да паркираш, освен ако не използваш личния гараж на някой познат.

Посланието е: хич не идвай тук, чужденецо, защото гледката на езерото долу, внушителните Алпи на хоризонта, цветята през пролетта и златните багри на лозята през есента, всичко това сме го наследили от прадедите си, живели тук необезпокоявано. Искаме да продължи да е така, чужденецо. Дори и да си роден и отраснал в някой съседен град, не ни интересува какво имаш да ни разкажеш. Ако искаш да паркираш, си намери някой голям град, пълен с подходящи за паркиране места.

Толкова сме изолирани от света, че все още вярваме в заплахата от голяма ядрена война. Затова е задължително всички сгради в страната да имат противоатомни убежища. Скоро един депутат се опита да премахне този закон, но парламентът беше против - да, може и никога да няма ядрена война, но пък какво да кажем за химическата заплаха? Трябва да защитим нашите граждани. Затова продължават да се строят безкрайно скъпи противоатомни убежища. Превърнати в изби и хранилища до настъпването на Апокалипсиса.

Същевременно има неща, които не успяваме да спрем на границата въпреки всичките ни усилия да се запазим като остров на мира.

Като наркотиците примерно.

Администрацията на кантоните се опитва да контролира продажбите и си затваря очите за купувачите. Въпреки че живеем в рая, не сме ли всички стресирани от движението, от отговорностите, от сроковете и от досадата? Наркотиците стимулират продуктивността (като кокаина) и намаляват напрежението (като хашиша). Затова, за да не даваме лош пример на света, едновременно ги забраняваме и толерираме.

Все пак, ако проблемът започне да се разраства, „по случайност" някоя знаменитост или публична личност се оказва заловена с „наркотични вещества", както казваме на журналистически език. Случаят попада в медийното пространство, за да послужи за пример, да откаже младите, да внуши на населението, че правителството държи всичко под контрол и тежко на онзи, който не желае да спазва закона!

Това се случва максимум веднъж в годината. Но не вярвам само по веднъж в годината някоя важна клечка да слиза в подлеза при моста „Монблан", за да си купи нещо от наркодилърите, които се събират там всеки ден. Ако беше така, те вече щяха да са се махнали поради липса на клиенти.

Пристигам на мястото. Наоколо се разхождат семейства, а съмнителните типове продължават да си стоят, без да се притесняват и без да смущават околните. Освен в случаите, когато минава някоя млада двойка, говореща на чужд език, или когато някой костюмиран висш чиновник пресича през подлеза и веднага след това се връща, гледайки онези мъже право в очите.

Минавам веднъж, стигам до другия край, вземам си една минерална вода и се оплаквам от студа на човек, когото никога не съм виждала. Той не ми отговаря, потънал в собствения си свят. Връщам се и ето че същите мъже са там. Осъществяваме визуален контакт, но минават прекалено много хора, което е необичайно. Обед е и би трябвало да са по скъпите ресторанти, пръснати наоколо, опитвайки се да сключат някоя важна сделка или да прелъстят туристка, дошла в града да търси работа.

Изчаквам малко и минавам за трети път. Отново осъществявам контакт с очи и един от тях с кимване ми дава знак да го последвам. Никога през целия си живот не съм си представяла, че ще направя нещо подобно, но тази година е толкова различна, че вече не се изненадвам от действията си.

Преструвам се, че не ми пука, и тръгвам след него. Вървим две-три минути до Английската градина. Минаваме покрай туристите, които се снимат пред часовника от цветя - една от забележителностите на града. Прекосяваме гарата на влакчето, което обикаля около езерото, сякаш сме в Дисниленд. Накрая стигаме до оградата и се вглеждаме във водата. Като двойка, която съзерцава фонтана Жет д'О, огромната водна струя, която може да достигне сто метра височина и която отдавна е символ на Женева.

Той чака да кажа нещо. Но аз не знам дали гласът ми ще прозвучи уверено въпреки цялото ми самообладание. Оставам безмълвна и го принуждавам да наруши мълчанието. Пита ме:

- Ганджа, джойнт, дага, киф, прахче?

Ето, изгубена съм. Не знам какво да отвърна и наркодилърът разбира, че е пред аматьорка. Бях подложена на тест и не издържах изпита.

Той се смее. Питам го дали мисли, че съм от полицията.

- Разбира се, че не. Полицаите веднага ще разберат какво питам.

Обяснявам, че за пръв път правя това.

- Личи си. Жена, облечена като вас, никога не би си направила труда да дойде лично. Можеше да помолите някой племенник или колега от работата да ви даде, ако му е останало от личната доза. Затова реших да ви доведа на брега на езерото. Можех да ви обслужа, докато вървим, и нямаше да загубя толкова време, но исках да разбера какво точно търсите и дали се налага да ни препоръчам нещо.

Хич даже не си губи времето. Навярно умира от скука да виси в онзи подлез. И трите пъти, в които минах оттам, нямаше нито един заинтересован клиент.

- Много добре, ще попитам на език, който може би разбирате: хашиш, амфетамини, ЛСД, кокаин?

Питам го дали има крек или хероин. Той отговаря, че това са забранени наркотици. Иска ми се да му кажа, че всичките споменати са забранени, но се сдържам.

Не е за мен, обяснявам. За една жена, която ми е враг.

- За отмъщение ли говорите? Искате да убиете някого със свръхдоза? Моля ви, госпожо, намерете си друг.

Той тръгва да си ходи, но аз го спирам и го моля да ме изслуша. Заинтересоваността ми вече трябва ди е вдигнала двойно цената.

Доколкото знам, въпросната личност не употребява наркотици. Но тя направо съсипа живота ми. Искам просто да я спипат с някакво количество.

- Това е против Божиите закони.

Гледай ти, един търговец на вещества, предизвикващи зависимост и дори смърт, се опитва да ме вкара в правия път!

Разказвам му „моята история". Омъжена съм от десет години, имам две прекрасни деца. Аз и съпругът ми ползваме един и същ модел мобилни телефони и преди два месеца погрешка взех неговия.

- Не ползвате ли парола за сигурност?

Разбира се, че не. Ние си имаме доверие. А може неговият да има някакво блокиране, но да не е било включено тогава. Факт е, че открих около четиристотин есемеса и серия снимки на привлекателна блондинка, която, изглежда, живее доста нашироко. Направих точно онова, което не биваше - скандал. Попитах го коя е тя и той не отрече нищо - била жената, в която е влюбен. Дори остана доволен, че съм разбрала, преди да се наложи да ми разкаже.

- Това се случва доста често.

От проповедник наркодилърът се превърна в брачен консултант! Но аз не спирам, защото си съчинявам всичко на момента и се чувствам въодушевена от историята, която разказвам. Помолила съм го да напусне дома ни. Той не се възпротивил. Още на другия ден ни оставил, мен и децата, за да отиде да живее с любовта на живота си. Но тя го приела зле, тъй като смятала, че е по-интересно да има връзка с женен мъж, отколкото да съжителства с някого, когото не си е избрала сама.

- Жени! Може ли човек да ви разбере!

И аз съм на това мнение. Продължавам с историята: казала му, че не е готова да заживее с него, и сложила край на всичко. Както става в повечето случаи, той се върна вкъщи и ми поиска прошка. Впрочем аз това и съм искала - просто да си дойде при нас. Обичам го и не мога да си представя как ще живея без него.

Само че скоро съм забелязала, че той отново се е променил. Вече не е толкова глупав, че да оставя телефона си подръка, и няма как да разбера дали пак се срещат. Но мисля, че да. А жената - тази руса бизнес дама, притежаваща власт, независимост и обаяние - ми отнема най-важното в живота: любовта. Знаете ли какво е любов?

- Разбирам какво искате. Но е много опасно.

Как така разбира, като още не съм приключила с разказа?

- Искате да заложите капан на тази жена. Сега не разполагам със стоката, която търсите. За да изпълните плана си, ще ви трябват поне трийсет грама кокаин.

Той вади телефона, написва нещо и ми показва екрана. Виждам материал в раздела „Пари" на уебсайта на Си Ен Ен, където са упоменати цените на наркотиците. С изненада установявам, че става дума за скорошен репортаж за проблемите на големите картели.

- Както виждате, ще трябва да похарчите пет хиляди швейцарски франка. Струва ли си? Не е ли по-изгодно да отидете в дома на жената и да вдигнете скандал? Освен това, доколкото разбрах, тя може би не е виновна за нищо.

От пастор се беше превърнал в брачен терапевт, сега става финансов консултант, опитващ се да ме предпази от излишно прахосничество.

Казвам му, че ще поема риска. Знам, че е така. Л И що трийсет грама, а не десет?

- Защото това е минималното количество, за да обвинят някого, че е наркодилър. Наказанието за paзпространение на наркотици е доста по-тежко, отколкото за притежание с цел лична употреба. Сигурна ли сте, че искате да го направите? Ами ако, докато се връщате у вас или отивате при въпросната жена, ви арестуват? Как ще обясните факта, че носите наркотик?

Дали всички наркодилъри са такива, или съм попаднала в ръцете на някой много специален? Би ми било много приятно да остана с часове да си приказвам с този мъж, който е натрупал толкова житейски опит. Но очевидно той е много зает. Моли ме да се върна след половин час с парите в брой. Отивам до банкомата, изненадана от своята наивност. Разбира се, че пласьорите не носят големи количества. Иначе биха ги обвинили, че са наркотрафиканти!

Връщам се и той ме чака. Дискретно му давам парите, а той ми посочва една кофа за боклук, която се вижда от мястото, където сме застанали.

- И моля ви, не оставяйте стоката на лесно достъпно за жената място, за да не я сбърка с нещо друго и да я погълне. Би било катастрофално.

Този човек е уникален - мисли за всичко. Ако беше управител на някоя международна компания, би натрупал цяло състояние от бонуси като акционер. Каня се да продължа разговора, но той вече си е тръгнал. Поглеждам отново към посоченото място. Ами ако там няма нищо? Но тези мъже си имат репутация и не биха направили нещо подобно.

Отивам, оглеждам се на всички страни, изваждам пакета, увит с амбалажна хартия, пъхвам го в чантата и незабавно хващам такси до редакцията на вестника. Пак ще закъснея.

Имам вещественото доказателство. Платих цяло състояние за нещо, което почти няма тегло.

Но как да разбера дали наркодилърът не ме е измамил? Трябва сама да установя това.

Наемам онлайн два-три филма, чиито герои са наркозависими. Съпругът ми се изненадва от това мое ново увлечение.

- Не смяташ да го правиш, нали?

Разбира се, че не! Заела съм се с едно проучване за вестника. Освен това утре ще закъснея. Реших да напиша статия за замъка на лорд Байрон и трябва да мина оттам. Той не бива да се притеснява за мен.

- Не се притеснявам. Мисля, че нещата значително се подобриха след разходката ни в Нион. Трябва да пътуваме повече, може да отидем някъде на Нова година. И то сами, ще оставим децата при майка ми. Говорих с хора, които разбират от тези неща.

„Тези неща" трябва да са онова, което той смята за депресия. С кого точно е говорил? С някой приятел, който може да си развърже езика още първия път, когато пийне повечко, така ли?

- Нищо подобно. С един брачен терапевт.

Какъв ужас! Брачната терапия беше последното, което чух през онзи отвратителен следобед в голф клуба. Да не би двамата да си приказват тайничко?

- Може би проблемът ти е предизвикан от мен. Нe ти отдавам нужното внимание. Постоянно говоря за работа или за нещата, които трябва да свърша. Изгубили сме романтиката, необходима за поддържане на щастливи семейни отношения. Само общата грижа за децата не е достатъчна. Кой знае, може би ще е добре пак да отидем до Интерлакен - това беше първото ни пътуване, след като се запознахме. Можем да изкачим донякъде Юнгфрау и да се полюбуваме на гледката от високото.

Брачен терапевт! Само това липсваше.

Разговорът с мъжа ми ме подсети за старата поговорка, че няма по-сляп от онзи, който не иска да види.

Как може да си помисли, че се чувствам пренебрегната от него? Откъде му е хрумнала толкова смахната идея, след като обикновено аз съм тази, която няма настроение за секс?

От известно време нямаме интензивен сексуален живот. А това е по-важно за стабилността на една двойка, отколкото да се кроят планове за бъдещето или да се говори за деца. Интерлакен! Спомням си времето, когато се разхождахме из това градче само вечер, защото през останалата част от деня се заключвахме в хотела, правехме любов и пиехме евтино вино.

Когато обичаме някого, не ни е достатъчно да познаваме само душата му - искаме да имаме и тялото му. Необходимо ли е? Не знам, но инстинктът ни тласка натам. За секса няма точно определено време или правила, които да се следват. Нищо не може да се сравни с личното откритие, когато свянът отстъпва пред дързостта, тихите стонове се превръщат във викове и неприлични думи. Да, неприлични думи - изпитвам огромно желание да слушам непозволени „мръсотии" по време на акта.

В такива моменти възникват неизменните въпроси:

„Да не стискам много силно?", „По-бързо или по-бавно?". Тези въпроси са неуместни и пречат, но са част от опознаването, сближаването и от взаимното уважение. Много е важно да се говори, за да се изгради съвършената интимност. Обратното би представлявано измама и безмълвно разочарование.

После идва бракът. Опитваме се да продължаваме да се държим както преди и дори успяваме - в моя случай, докато не забременях за пръв път, което стана веднага. И внезапно осъзнаваме, че нещата са се променили.

Отсега нататък сексът е само нощем, за предпочитане малко преди заспиване. Сякаш е някакво задължение, което и двамата партньори приемат, без да се питат взаимно дали им се иска. Ако няма секс, започват подозрения, затова е по-добре да спазваме ритуала.

Ако не е било хубаво, не казвай нищо, защото утре може да е по-хубаво. В края на краищата сме женени и целият живот е пред нас.

• Няма какво повече да откриваме, нека се помъчим да извлечем максимално удоволствие от същите неща.

• То е като да ядеш шоколад всеки ден, но един и същ, без да опитваш други марки и вкусове - не е кой знае каква жертва, но дали пък няма нещо по-различно?

• Разбира се, че има - играчки, които могат да бъдат закупени от секс магазините, суинг клубове, където се разменят партньори, някой трети участник, поканен за разнообразие, дръзки забавления в дома на по-нестандартен познат.

За мен всичко това е прекалено рисковано. Не се знае какви ще бъдат последствията, по-добре да си караме постарому.

Така минават дните. В разговори с приятели установяваме, че тази история за едновременния оргазъм - да свършите заедно, стенейки в един глас - е мит. Как мога да изпитам удоволствие, след като трябва да внимавам какво правя? Най-естествено би било следното: докосни тялото ми, подлуди ме, а аз после ще направя същото за теб.

Но в повечето случаи не е така. Единението трябва да е „съвършено". С една дума - несъществуващо.

И да внимаваме със стоновете, за да не събудим децата.

О, колко добре, че свърши, бях ужасно уморен(а) и не знам как успях. Но ти си върхът! Лека нощ!

Докато не настъпи денят, когато единият от двамата си дава сметка, че рутината трябва да се наруши. Но вместо да отидем в някой суинг клуб, в секс магазина, където има много неща, които дори не знаем как работят, или в дома на откачените ни приятели, непрестанно откриващи нови неща, ние решаваме... да прекараме известно време без децата.

Да планираме романтично пътуване. Без никакви изненади. Където абсолютно всичко ще е предвидено и организирано.

И намираме идеята за страхотна.

Създадох фалшив имейл адрес. Разполагам с наркотика, който, разбира се, опитах (заклех се, че ще е само веднъж и никога повече, защото усещането е страхотно).

Знам как да вляза в университета, без да бъда забелязана, и да пъхна уличаващото доказателство в бюрото на Мариан. Само трябва да отгатна кое чекмедже няма да отвори веднага и може би това е най-рискованата част от плана. Но такава беше идеята на наркодилъра и трябва да се вслушам в гласа на опита.

Не мога да потърся помощ от някой студент, трябва сама да свърша всичко. После няма какво друго да направя, освен да подхранвам „романтичната мечта" на моя съпруг и да бомбардирам телефона на Якоб с любовни съобщения.

Разговорът с наркодилъра ми дава идея, която решавам да осъществя веднага - да пращам есемеси всеки ден, любовни, приканващи, окуражаващи. Това би подействало по два начина. Първо, той може да си даде сметка, че има моята подкрепа и че ни най-малко не съм ядосана от срещата ни в голф клуба. Второ, ако първото няма ефект, току-виж, някой ден мадам Кьониг реши да порови из телефона на мъжа си.

Влизам в интернет, копирам нещо, което ми се струва умно, и натискам бутона „изпрати".

От изборите насам в Женева не се е случвало нищо важно. Якоб вече не е цитиран в пресата и нямам представа какво става с него. Само едно нещо успя да мобилизира общественото мнение в последно време - въпросът дали градът трябва, или не трябва да отмени празненствата за Нова година.

Според някои депутати това са прекомерни разходи. Бях натоварена със задачата да установя какво точно означава „прекомерни". Отидох в префектурата и открих точната сума (сто и петнайсет хиляди швейцарски франка), която се равнява на годишните данъци на двама души, примерно моите и на колегата на съседното бюро.

Следователно с парите от данъците на двама граждани с прилична заплата, без дори да е изключителна, би могло да се достави радост на хиляди други. Но не. Трябва да се пести, защото никой не знае какво ни очаква в бъдеще. Междувременно хазната на града се пълни. Тъй де, може през зимата да свърши солта, която се разпръсква по улиците, за да не замръзва снегът и да не стават инциденти. Тротоарите постоянно имат нужда от ремонти. Навсякъде, където погледнеш, се прави нещо и никой не знае защо.

Радостта може да почака. Важното е да се поддържа добър имидж. А това означава никой да не разбере, че сме свръхбогати.

Сутринта трябва да стана рано за работа. Фактът, че Якоб пренебрегва съобщенията ми, ме сближи със съпруга ми. Въпреки това искам да осъществя отмъщението си.

Истината е, че вече не изпитвам такова желание да го доведа докрай, но пък мразя да зарязвам проектите си по средата. Да се живее означава да се вземат решения и да се понасят последствията. От доста време не го правя и може би тъкмо това е една от причините да лежа с вперен в тавана поглед посред нощ.

Да пращаш есемеси на мъж, който те отхвърля, си е загуба на време и пари. Вече не ми пука за щастието му. Всъщност дори искам да страда много, защото аз му предложих най-доброто от себе си, а той ме посъветва да прибягна до семейна терапия.

Ето, затова ще трябва да пратя онази вещица в затвора, ако ще после душата ми векове наред да гори в Чистилището.

Трябва ли? Откъде ми хрумна тази идея? Уморена съм, много съм уморена, а не мога да заспя.

„Омъжените жени страдат от депресия повече от неомъжените", бе озаглавена една статия в днешния вестник.

Не я прочетох. Но тази година ще е странна, много странна.

Животът ми тече върховно, всичко се случва, както го планирах, когато бях млада, щастлива съм... но внезапно нещо се случва.

Като вирус, който е поразил компютъра. И идва разрушението, бавно, но неумолимо. Всичко става постепенно. Някои важни програми изискват повече памет, за да се отворят. Архивирани снимки и текстове изчезват безследно.

Търсим причината, но не откриваме нищо. Питаме приятели, които разбират повече от тези неща, но и те не успяват да установят проблема. А компютърът бавно се опразва и вече не е нашият. Притежава го неуловимият вирус. Разбира се, винаги можем да го сменим, но какво ще стане със съхранените неща, които сме събирали и подреждали толкова години? Завинаги ли са изгубени? Не е честно.

Нямам никакъв контрол върху случващото се. Абсурдната страст към мъж, който сега навярно мисли, че го подлагам на тормоз. Бракът с човек, който уж ме чувства близка, но никога не разкрива слабостите си и местата, където е най-уязвим. Желанието да съсипя някого, когото съм виждала един-единствен път, мислейки, че по този начин ще ликвидирам вътрешните си демони.

Много хора казват, че времето лекува всичко. Не е вярно.

Очевидно времето лекува само онези хубави неща, които бихме искали да запазим завинаги. То ни казва: „Не се заблуждавайте, действителността е такава". Затова нещата, които чета, за да си повдигна духа, не се задържат дълго в мен. В душата ми има дупка, която поглъща цялата ми положителна енергия и оставя единствено празнота. Познавам дупката - от месеци живея в нея, - но не знам как да се измъкна от там.

Якоб смята, че се нуждая от семейна терапия. Шефът ми ме мисли за отлична журналистка. Децата забелязват, че поведението ми се е променило, но не ме питат нищо. Съпругът ми разбра какво изпитвам чак когато отидохме на ресторант и се опитах да му разкрия състоянието си.

Вземам айпада от нощното шкафче. Умножавам триста шейсет и пет по седемдесет. Резултатът е двайсет и пет хиляди петстотин и петдесет. Това е средното количество дни, което един нормален човек живее. Колко ли от тях вече съм пропиляла?

Хората край мен прекарват живота си в постоянно оплакване от всичко: „Работя по осем часа на ден, а ако ме повишат, ще работя по дванайсет", „Откакто се ожених, не ми остава време за себе си", „Потърсих Бог и сега съм принуден да ходя на поклонения, литургии и други религиозни церемонии".

Всичко, което първоначално търсим с огромен ентусиазъм - любов, работа, вяра, - се превръща в непосилно бреме, щом достигнем зряла възраст.

Има само един начин да се спасим от това – чрез любовта. Да обичаш означава да превърнеш робството в свобода.

Но в момента не мога да обичам. Чувствам единствено омраза.

И колкото и абсурдно да изглежда, това придава някакъв смисъл на дните ми.

Пристигам на мястото, където Мариан води часове по философия - в някаква пристройка, която за моя изненада се оказва в кампуса на Женевската университетска болница. Тогава започвам да се питам да не би пък този фамозен курс, който е част от биографията й, да не е нищо повече от избираема дисциплина без никаква академична стойност?

Паркирам пред един супермаркет и вървя около километър, докато стигна до там. Има куп ниски постройки насред красиво зелено поле с малко езерце по средата и стрелки, сочещи посоките. Ето ги различните институти, които, макар да изглеждат несвързани, се допълват, ако се замислим - старчески дом до клиника за душевноболни. Лудницата е в красива сграда от началото на XX в. - там се обучават психиатри, медицински сестри, психолози и психотерапевти от цяла Европа.

Минавам покрай нещо странно, което прилича на летищен маяк. За да разбера какво представлява, се налага да прочета табелката отстрани. Става дума за скулптура, която се нарича „Преход 2000" и е „визуализирана музика", оформена от десет железопътни бариери на различни нива, по които има червени сигнални светлини. Питам се дали авторът не е някой от пациентите, но продължавам да чета и установявам, че това е произведение на известна скулпторка.

Добре, да отдадем почит на изкуството. Но хич да не ми разправят, че всички творци са нормални.

В обедна почивка съм - това е моят единствен свободен час през деня. Най-интересните неща в живота ми винаги се случват по това време - срещи с приятелки, политици, „източници" и наркодилъри.

Учебните зали трябва да са празни. Не бива да минавам покрай ресторанта на болницата, където Мариан - или мадам Кьониг - навярно небрежно размята русите си коси, докато студентите се чудят какво да направят, че да прелъстят тази толкова интересна жена, а студентките я гледат като образец на елегантност, интелект и стил.

Отивам до информацията и питам в коя зала преподава мадам Кьониг. Уведомяват ме, че сега е време за обяд (не е възможно да не знам). Казвам, че не бих искала да прекъсвам почивката й, затова ще я изчакам пред вратата.

Облечена съм съвсем нормално, за да не бия на очи - човек, когото забравяш в мига, в който изчезне от погледа ти. Подозрителни са единствено тъмните очила, които съм сложила в облачен ден. Правя така, че жената от информацията да види лейкопласта под очилата. Със сигурност е стигнала до заключението, че скоро съм си правила пластична операция.

Отивам към мястото, където Мариан води часове. Изненадана съм от самообладанието си. Представях си, че ще ме е страх, че може да се откажа в последния момент, но не. Ето ме тук, вървя си най-невъзмутимо. Ако някога ми хрумне да пиша за себе си, ще се получи нещо като книгата на Мери Шели за нейния Виктор Франкенщайн. Исках просто да изляза от рутината, да намеря някакво предизвикателство в моя безинтересен живот. Резултатът е чудовище, което съсипва невинните и спасява виновните.

Всички си имат тъмна страна. Всички се изкушават да вкусят от абсолютната власт. Чета истории за изтезания и войни и виждам, че онези, които предизвикват страданията, докато упражняват властта си, са движени от някакъв непознат демон, но когато се приберат у дома, се превръщат в любящи родители и прекрасни съпрузи.

Спомням си как веднъж едно мое гадже ме помоли да се погрижа за неговия пудел. Ненавиждах това куче. Трябваше да деля с него вниманието на човека, когото обичах. А аз исках цялата му любов.

Тогава реших да си отмъстя на онова глупаво животно, което с нищо не допринасяше за израстването на човечеството, но чиято пасивност будеше любов и нежност. Започнах да го дразня така, че да не остават белези - бодях го с карфица, забучена на дръжката на метла. Кучето стенеше и лаеше, но аз не престанах, докато не се уморих.

Когато приятелят ми се прибра, ме прегърна и ме целуна както винаги. Благодари ми за това, че съм се грижила за неговия пудел. Любихме се и животът продължи постарому. Кучетата не говорят.

Мисля за това, докато вървя към стаята на Мариан. Как мога да сторя такова нещо? Всички могат. Виждала съм мъже, които са лудо влюбени в съпругите си, но внезапно губят разсъдък и ги бият, а веднага след това молят за прошка през сълзи.

Ние сме непонятни животни.

За какво трябва да причинявам това на Мариан, след като единственото, което тя направи, бе да се държи високомерно на едно празненство? Защо ми трябваше да съставям план, да рискувам да купувам дрога и да се опитвам да я пъхна в бюрото й?

Защото тя беше успяла да постигне онова, което аз не успях - да спечели вниманието и любовта на Якоб.

Този отговор достатъчен ли е? Ако беше така, в момента деветдесет и девет цяло и девет процента от хората трябва да обмислят начини да се съсипят взаимно.

Защото ми омръзна да се вайкам. Защото тези безсънни нощи ме подлудиха. Защото се чувствам удобно в своята лудост. Защото няма да ме хванат. Защото искам да престана да мисля така обсебващо за това. Защото съм тежко болна. Защото не съм единствена. А „Франкенщайн" винаги е бил по книжарниците, защото всички се разпознават едновременно и като учения, и като чудовището.

Спирам. „Аз съм тежко болна." Напълно възможно е. Навярно веднага трябва да се махна от тук и да потърся лекарска помощ. Ще го направя, но първо да довърша задачата, е която съм се заловила, ако ще после психиатърът да предупреди полицията - мен ще опази заради професионалната тайна, но ще предотврати една несправедливост.

Стигам до вратата на стаята. Разсъждавам над всяко едно „защото", които изброих мислено по пътя насам. Въпреки всичко влизам, без да се поколебая.

И се натъквам на евтино бюро без чекмеджета. Само един дървен плот върху струговани крака. Отстрани има предвидено място, където да се слагат книгите или чантата, и толкова.

Трябваше да се сетя за такъв вариант. Разочаровани съм, но същевременно и облекчена.

Коридорите, които досега пустееха, отново започват да дават признаци на живот - студентите се връщат. Излизам, без да поглеждам по посока на прииждащите. В края на коридора има една врата. Отварям я и се озовавам срещу старческия дом. Намира се на едно малко възвишение, стените са масивни и съм сигурна, че отоплението работи отлично. Отивам до там и на регистратурата питам за близък, който не съществува. Информират ме, че въпросното лице навярно се намира на друго място - Женева сигурно е градът с най-много старчески домове на квадратен метър. Сестрата ми предлага да провери. Казвам, че няма нужда, но тя настоява:

- Нищо не ми коства.

За да отклоня всякакво подозрение, се съгласявам да потърси. Докато тя видимо е заета с компютъра, аз вземам някаква книжка от гишето и започвам да я разлиствам.

- Детски приказки - казва медицинската сестра, без да отделя очи от екрана. - Пациентите ги обожават.

Има логика. Отварям напосоки.

Една мишка живеела в постоянен страх от котката. Велик магьосник се смилил над нея и я превърнал в котка. Тогава обаче тя започнала да се страхува от кучето и магьосникът я превърнал в куче.

Но ето че взела да се бои от тигъра. Магьосникът бил много търпелив и използвал дарбата си, за да я превърне в тигър. Тогава се уплашила от ловеца. Магьосникът се отказал и отново я превърнал в мишка, казвайки:

- Няма нищо, с което да мога да ти помогна, защото ти така и не разбра какво означава да израснеш. По-добре да си бъдеш онова, което винаги си била.

Сестрата не може да открие измисления пациент. Извинява се. Аз благодаря и се каня да си тръгна, но очевидно на нея й е приятно да си поговори с някого:

- Мислите ли, че пластичната операция ще ви помогне?

Пластичната операция ли? А, да. Сещам се за лейкопласта под тъмните очила.

- Повечето пациенти тук са с пластични операции. Ако бях на ваше място, нямаше да го направя. Създава дисбаланс между тялото и духа.

Не бях я молила за мнение, но тя се чувства вярна на хуманитарния си дълг.

- Старостта е по-травмираща за онези, които смятат, че могат да контролират хода на времето.

Питам я от коя националност е. Унгарка. Естествено. Швейцарците никога не биха изразили мнение, без да бъдат помолени за това.

Благодаря й за усилието и излизам. Махам очилата и лейкопласта. Дегизировката свърши работа, но планът се провали. Наоколо отново опустява. Сега всички са заети да се учат да мислят, да се грижат за другите, да накарат околните да започнат да мислят.

Правя една голяма обиколка и се връщам на мястото, където съм паркирала колата си. Отдалече виждам психиатричната клиника. Дали не трябва да съм в нея?

Всички ли сме такива? - питам мъжа ми, след като децата вече са заспали, а и ние се готвим да лягаме.

- Какви такива?

Такива като мен - ту се чувствам много добре, ту отвратително.

- Май да. Винаги упражняваме самоконтрол, за да не изпуснем звяра да излезе от своето леговище.

Така е.

- Не сме онова, което ни се иска да бъдем. Ние сме такива, каквито изисква от нас обществото. Ние сме онова, което родителите ни са избрали за нас. Не искаме да разочароваме никого, защото изпитваме огромна необходимост да ни обичат. Затова задушаваме най-доброто в себе си. Постепенно онова, което е било светлината в мечтите ни, се превръща в демона от кошмарите ни. Нереализираните възможности, неизживените неща.

Доколкото знам, в психиатрията това се наричаше маниакално-депресивна психоза, но за да бъде терминът политически коректен, започна да се казва биполярно разстройство. Откъде ли са му измислили това име? Та нима Южният и Северният полюс са толкова различни? Може би става дума за съвсем малко хора...

- Разбира се, че са малко. Раздвоените личности, искам да кажа. Но се обзалагам, че почти всички носят в себе си този демон.

От една страна, съм злодейка, която се опитва да натопи невинна жена, без дори да знае причината за своята омраза. От друга страна, съм майка, която се грижи за семейството си с любов и работи здраво, за да не липсва нищо на нейните любими същества, без да разбира откъде черпи толкова сила, че да съхрани чувството непокътнато.

- Сещаш ли се за Джекил и Хайд?

Очевидно „Франкенщайн" не е единствената книга, която не престава да бъде издавана и преиздавана след появата си на бял свят. „Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд", написана от Робърт Луис Стивънсън за три дни, следва същия път. Действието се развива в Лондон през XIX в. Лекарят изследовател Хенри Джекил вярва, че доброто и злото съществуват у всички хора. Той решава да докаже своята теория, която всичките му познати осмиват, включително бащата на годеницата му Беатрис. След като се труди неуморно в лабораторията, Джекил успява да създаде формулата, но тъй като не иска да изложи на опасност ничий живот, накрая сам поглъща препарата.

В резултат на това се проявява неговата демонична страна и той я нарича мистър Хайд. Джекил вярва, че може да контролира проявленията на Хайд, но скоро си дава сметка, че е в пълна заблуда - когато пуснем на свобода нашата лоша страна, тя изцяло замъглява всичко добро у нас.

Това е валидно за всички. Така става с тираните, които, общо взето, имат прекрасни намерения в началото, но после, за да постигнат онова, което смятат за добро, прибягват до най-ужасното в човешката природа - терора.

Объркана съм. И уплашена. Това с всеки от нас ли може да се случи?

- Не. Малцина са онези, които нямат ясна представа кое е добро и кое зло.

Не знам дали тия малцина наистина са малцинство. Сблъсках се с подобен случай в гимназията. Имах един учител, който в дадени моменти можеше да е най-добрият човек на света, но внезапно нещо му прищракваше и ставаше съвършено друг. Всички се страхуваха от него, защото беше невъзможно да се предвиди какъв ще е през деня.

Но кой би посмял да се оплаче? В края на краищата учителите винаги имат право. Освен това всички мислехме, че той има някакъв домашен проблем, който скоро ще се разреши. Докато един ден неговият мистър Хайд не излезе от контрол и не нападна един мой съученик. Случаят стигна до директора и учителят беше уволнен.

Оттогава се притеснявам от хората, които са прекалено мили.

- Като онези плетачки.

Да, като онези отрудени жени, които искали справедливост и хляб за бедните и се борили за свободата на Франция срещу ексцесиите на Луи XVI. Когато дошъл режимът на терора, те излизали на площада с гилотината в ранни зори, за да са на първия ред. Седели и плетели, докато очаквали осъдените на смърт. Вероятно са били майки, които през останалото време са се грижели за децата и съпрузите си.

Плетели, за да убиват времето между единия обезглавен и другия.

- Ти си по-силна от мен. За което винаги съм ти завиждал. Предполагам, че това е причината никога да нe разкривам чувствата си - страх ме е да не изглеждам слаб.

Изобщо няма представа какви ги реди. Но разговорът ни е приключил. Той се обръща на другата страна и веднага заспива.

А аз оставам сама с моята „сила" и с поглед, вперен в тавана.

В продължение на една седмица правих онова, което си бях обещала никога да не правя - ходих по разни психиатри.

Записах си часове при трима различни лекари. Графиците им бяха препълнени, а това е знак, че в Женева има повече хора с разстроена психика, отколкото си представяме. Обаждах се и казвах, че е спешно, но рецепционистките ми отвръщаха, че на всички им е спешно, че ми благодарят за проявения интерес, много съжаляват, но не могат да отменят часа на друг пациент.

Използвах коза, който винаги действа - да кажа къде работя. Вълшебната дума „журналист", последвана от името на важен вестник, може да отвори много врати. Или да ги затвори. В този случай знаех, че резултатът ще е положителен. Успях да си запиша часове.

Не казах на никого - нито на съпруга си, нито на шефа си. Отидох при първия психиатър - странен мъж с британски акцент, който веднага ме предупреди, че не работи със здравната каса. Реших, че практикува нелегално в Швейцария.

Обясних много внимателно какво става с мен. Използвах примерите с Франкенщайн и неговото създание, с доктор Джекил и мистър Хайд. Молих го да ми помогне да овладея чудовището, което се кани да се изплъзне от контрола ми. Той попита какво означава това. Не исках да споделям подробности, които щяха да ме компрометират - като опита да извърша нещо с цел една жена несправедливо да бъде арестувана за трафик на наркотици.

Реших да му разкажа някаква измислица. Обясних, че ми хрумват престъпни идеи, като например да убия съпруга си, докато спи. Той попита дали някой от двама ни има извънбрачна връзка, но аз отрекох. Той отлично разбра, но го сметна за нормално. Лечение в продължение на една година със сеанси три пъти седмично ще намали до петдесет процента този импулс. Бях шокирана! Ами ако убия мъжа си преди това? Той отвърна, че случващото се с мен е „трансфер", „фантазия" и че истинските убийци никога не биха потърсили помощ.

Преди да си тръгна, ми взе двеста и петдесет франка и помоли секретарката да ми запише часове от следващата седмица нататък. Аз благодарих, казах, че трябва да проверя графика си, и затворих вратата, за да не се върна никога повече.

Вторият психиатър беше жена. Приемаше здравно-осигурени и беше по-склонна да чуе какво имам да й кажа. Повторих историята, според която ми се иска да убия мъжа си.

- Е, понякога и аз си мисля да убия моя - каза тя с усмивка. - Но и двете знаем, че ако всички жени осъществяваха тайните си желания, почти всички деца щяха да са без бащи. Това е съвсем нормален импулс.

Нормален?

След като поговорихме известно време и ми обясни, че се чувствам „застрашена" от брака, в който без съмнение „няма място за израстване", а моята сексуалност „предизвиква хормонални разстройства, широко известни в медицинската литература", тя ми предписа добре познат антидепресант. Даде ми рецепта и обяви, че докато лекарството започне да действа, ще прекарам още един месец в ада, но скоро след това всичко ще е просто неприятен спомен.

Стига да си пия хапчетата, разбира се. Колко време?

- Различно е. Но вярвам, че след три години вече ще може да намалите дозата.

Големият проблем със здравните застраховки е, че сметката се изпраща в дома на пациента. Платих в брой, затворих вратата и се заклех да не се връщам повече и на това място.

И накрая третото посещение отново беше при мъж. Обзавеждането на кабинета му със сигурност бе струвало цяло състояние. Противно на първите двама, той ме изслуша внимателно и каза, че е съгласен е мен. Наистина съществувал риск да убия мъжа си.

Бях потенциална убийца. Губех контрол над чудовище, което после нямаше да успея да напъхам обратно в клетката.

След това докторът изключително деликатно ме попита дали вземам наркотици.

Опитах веднъж, отвърнах.

Той не повярва. Смени темата. Поговорихме малко за конфликтите, които на всички ни се налага да преодоляваме в ежедневието. После той отново се върна на темата за наркотиците.

- Трябва да ми се доверите. Никой не използва наркотици само веднъж. Знайте, че сте защитени от закона за лекарската тайна. Ще изгубя разрешителното си, ако коментирам каквото и да било, свързано с вас. По-добре да си поговорим открито, преди да запишете следващия си час. Не само вие трябва да ме приемете като лекар. Аз също трябва да ви приема като пациент. Така действат нещата.

Не, настоях. Не употребявам наркотици. Познавам законите и не съм тук, за да лъжа. Искам просто да разрешим проблема ми възможно най-бързо, преди да съм причинила нещо лошо на хората, които обичам или които са ми близки.

Съпричастното му лице беше брадато и хубаво. Той кимна, преди да отговори:

- В продължение на години сте трупали това напрежение, а сега искате да се освободите от него от вечерта до сутринта. Психиатрията и психоанализата не разполагат с такива възможности. Не сме шамани, които с някоя магия да прогонят злия дух.

Естествено, държеше се иронично, но пък ми даде страхотна идея. С което дните ми в търсене на психиатрична помощ приключиха.

Post Tenebras Lux. След мрака - светлина. Намирам се пред старата градска стена - сега паметник, дълъг сто метра, е внушителните статуи на четирима мъже по средата, заобиколени от по-малки статуи. Един от тях изпъква сред останалите. Той е с покрита глава и дълга брада, а в ръцете си държи онова, което по негово време е било най-мощното оръжие: Библията.

Докато чакам, си мисля: ами ако този мъж в средата се беше родил днес, всички, особено французите и католиците от целия свят, щяха да го нарекат терорист. Неговата стратегия да внедри онова, което е смятал за върховна истина, ме кара да го асоциирам с извратения ум на Осама бин Ладен. И двамата имат една и съща цел - да наложат теократичната държава, в която всички, неизпълняващи считаното за Божи закон, да бъдат наказвани.

И никой от двамата не се поколебава да прибегне до терора, за да постигне целите си.

Казва се Жан Калвин, а Женева била полето на неговата дейност. Стотици били осъдени на смърт и екзекутирани в околностите. Не само католиците, дръзнали да съхранят вярата си, но и учените, в своята отдаденост да търсят истината и лечението на болестите, се осмелявали да поставят под съмнение буквалното тълкуване на Библията. Най-известният случай е с Мигел Сервет, който открил малкия (белодробен) кръг или кръвообращението и заради това умрял на кладата.

Не е грешно да се наказват еретиците и богохулниците. Така ние не ставаме съучастници в техните престъпления (...). Не става дума за човешки пълномощия, Господ е този, който говори (...). Дори ако Той изисква от нас тази строгост, то е, за да докажем, че Му отдаваме дължимото, като Му служим безпрекословно, без да щадим роднините си, без да зачитаме кръвната връзка, забравяйки даже цялото човечество, когато битката е в името на Неговата прослава.

Смъртта и разрухата не се ограничили само в рамките на Женева. Апостолите на Калвин, вероятно представени от по-малките статуи на този паметник, разпространявали неговото слово и липсата на търпимост из цяла Европа. През 1566 г. в Холандия били разрушени редица църкви и „непокорните", те. хората с различна вяра, били убити. Много произведения на изкуството били изгорени на кладата с мотив, че са проява на „идолопоклонничество". Част от световното историческо и културно наследство била изгубена завинаги.

А днес децата ми изучават Калвин в училище, сякаш е бил голям просветител, човек с нови идеи, „освободил" ни от игото на католицизма. Революционер, който трябва да бъде тачен от бъдещите поколения. След мрака - светлина.

Питам се, какви ли мисли са се въртели в главата на този човек? Дали е прекарвал безсънни нощи, знаейки, че се избиват цели семейства, че деца биват отделяни от родителите си и по улиците се лее кръв? Или е бил толкова убеден в своята мисия, че не е оставало място за съмнения?

Дали е смятал, че всичко, което прави, е в името на любовта? Защото мен ме гризе подобна мисъл и представлява сърцевината на сегашните ми проблеми.

Доктор Джекил и мистър Хайд. Онези, които са го познавали, твърдят, че е бил добър човек, който следвал Божието слово и проявявал изненадващо смирение. От него са се страхували, но и са го обичали. Можел да пали тълпите с любовта си.

И понеже историята се пише от победителите, вече никой не си спомня за зверствата му. Днес се гледа на него като на изцелителя на душите, великия реформатор, онзи, който ни е спасил от католическата ерес с нейните ангели, светци, деви, злато, сребро, индулгенции и корупция.

Човекът, когото очаквам, идва и прекъсва размишленията ми. Кубински шаман. Убедила съм моя редактор, че трябва да подготвим материал за алтернативните методи за борба със стреса, обяснявам му аз. Светът на бизнеса е пълен с хора, които ту се държат крайно щедро, ту стоварват гнева си върху най-слабите. Хората са все по-непредсказуеми.

Графиците на психиатрите и психотерапевтите са все по-запълнени и те дори не успяват да приемат всички пациенти. А никой не може да чака с месеци и години, за да лекува депресията си.

Кубинецът ме слуша, без да отрони и думичка. Питам дали можем да продължим разговора в някое кафене, тъй като сме на открито, а температурата падна рязко.

- От облака е - казва той, приемайки моята покана.

Става дума за прословутия облак, който се задържа над града до февруари или март. Само понякога се разнася от мистрала, който изчиства небето, но докарва още по-голям студ.

- Как стигнахте до мен?

Един служител от охраната на вестника ми спомена зa вас. Главният редактор искаше да интервюирам психолози, психиатри и психотерапевти, но това вече е правено стотици пъти.

Имам нужда от нещо оригинално и вие може да сте идеалният човек.

- Не бива да цитирате името ми. Това, което правя, не се покрива от застраховките.

Смятам, че в действителност иска да каже: „Това, което правя, е нелегално".

Говоря около двайсет минути, опитвайки се да накарам кубинеца да се отпусне, но той през цялото време ме изучава. Мургав, с прошарена коса, нисък, облечен с костюм и вратовръзка. Никога не съм си представяла шаманите в подобно облекло.

Обяснявам, че всичко, което ми каже, ще бъде запазено в тайна. Интересува ни само дали много хора търсят помощта му. Защото съм чула, че има лечителски способности.

- Не е вярно. Аз не мога да лекувам. Само Господ може това.

Добре, така е. Но всеки ден се сблъскваме с хора, които се държат странно. И се чудим какво ли е станало с този човек, за когото сме си мислили, че познаваме добре. Защо реагира така агресивно? Дали не е от стреса са в работата?

А на другия ден той отново си е нормален. И на нас ни олеква, но ето че после пак ни дръпват килимчето изпод краката, когато най-малко очакваме. И вместо да се запитаме какво му е на човека, си задаваме въпроса: къде сгреших?

Кубинецът продължава да не продумва. Все още ми няма доверие.

Има ли лек за това?

- Има лек, но той принадлежи на Бог.

Да, знам, но как лекува Бог?

- Зависи. Погледнете ме в очите.

Подчинявам се и май започвам да изпадам в нещо като транс, без да мога да контролирам посоката, в коя то ме отвежда.

- В името на силите, които направляват работата ми посредством дадената ми мощ, моля духовете, които ме закрилят, да съсипят твоя живот и живота на твоите близки, ако ме предадеш на полицията или ме издадеш на имиграционните служби.

Той очертава няколко окръжности с ръка около главата ми. Това ми се струва най-сюрреалистичното нещо на света и изпитвам желание незабавно да стана и да си тръгна. Но докато се опомня, той отново си е нормален - нито много мил, нито много дистанциран.

- Може да питате. Вече ви вярвам.

Малко съм уплашена. Но аз действително нямам никакво намерение да навредя на този човек. Поръчвам си още една чаша чай и обяснявам точно какво искам: лекарите, които „интервюирах", казват, че лечението отнема много време. Човекът от охраната на вестника каза, че - добре претеглям думите си - Господ може да ви използва като канал, посредством който да излекува тежка форма на депресия.

- Ние сме тези, които създаваме хаоса в главите си. Той не идва отвън. Достатъчно е да помолим някой дух за закрила и той ще влезе в душата ни, за да помогне да подредим обиталището си. Но вече никой не вярва в закрилата на духовете. Те ни наблюдават и изгарят от желание да ни помогнат, ала никой не ги призовава. Работата ми се състои в това да ги доведа близо до нуждаещия се от помощ и да изчакам да си свършат работата. Толкова.

Да речем, че в момент на агресия човек измисля коварен план да съсипе някого. Като например да го очерни в работата.

- Случва се всеки ден.

Знам, но когато моментът на агресия отмине, когато се върне към нормалното, няма ли да се самоизяде от чувство за вина?

- Разбира се. А това с течение на годините само ще влоши състоянието му.

Следователно мотото на Калвин е погрешно: „След мрака - светлина".

- Моля?

Нищо. Размишлявах за паметника в парка.

- Да, има светлина в края на тунела, ако това се опитвате да кажете. Но понякога, след като човек е минал през мрака и е стигнал до другата страна, е оставил огромна разруха зад гърба си.

Точно така. Да се върнем към вашите методи.

- Те не са мои. Използват се от години при стрес, депресия, раздразнителност, опити за самоубийство и още куп други начини, които човек е измислил, за да навреди на самия себе си.

Боже мой, стоя пред точния човек. Трябва да запазя самообладание.

Можем да го наречем...

-... автотранс. Автохипноза. Медитация. Всяка култура си има свое наименование. Но внимавайте, защото Швейцарският лекарски съюз не гледа с добро око на тия работи.

Обяснявам му, че се занимавам с йога, но въпреки това не успявам да достигна до състоянието, когато проблемите сами се нареждат и решават.

- За вас ли говорим, или е репортаж за вестника?

И двете. Свалям гарда, защото знам, че за него няма тайни. Убедих се в това, когато ме накара да го погледна в очите. Добавям също, че притеснението му във връзка с анонимността е нелепо, защото се знае, че той приема в дома си във Вейрие. И много хора, включително надзиратели от затворите, прибягват до услугите му. Така ми каза човекът от охраната на вестника.

- Вашият проблем е свързан с нощта - изрича той.

Да, моят проблем е точно такъв. Защо?

- Нощта само защото е нощ, може да възкреси детските ни страхове, страха от самотата, ужаса от непознатото. Но ако успеем да ликвидираме тези призраци, с лекота ще надвием и другите, които ни се явяват през деня. Ако не се боим от мрака, то е, защото сме от страната на светлината.

Чувствам се като пред начален учител, който ми обяснява очевидното. Може ли да отида в дома му, за да извърши...

- ... екзорсистки ритуал ли?

Нямаше да го нарека така, но май точно от това имам нужда.

- Не е необходимо. Във вас виждам много тъмнина, но има и много светлина. Ето защо съм убеден, че накрая светлината ще победи.

Почти се разплаквам, защото този мъж прониква в душата ми, без да съм в състояние да обясня как го прави.

- Опитайте се да се оставите на нощта, понякога допускайте тя да ви понесе със себе си, вгледайте се в звездите и се опиянете от усещането за безкрая. Нощта с всичките си вълшебства също е път към просветлението. Както тъмният кладенец в най-дълбоката си част крие водата, способна да утоли жаждата, така и нощта, чиято мистерия ни доближава до Бог, крие в сенките си пламък, който може да запали душите ни.

Разговаряме в продължение на два часа. Той настоява, че не ми е необходимо нищо повече от това да се оставя да ме понесе нощта. Според него най-големите ми опасения са безпочвени. Споделям за желанието си да отмъстя. Той ме слуша, без да прави коментари и без да ме съди. Докато говоря, се чувствам по-добре.

Предлага ми да излезем и да се поразходим из парка. При един от входовете има черни и бели квадрати, нарисувани на земята. Има също огромни пластмасови фигури за шахмат. Някакви хора играят независимо от студа.

Шаманът вече не говори, а аз не спирам - на моменти с благодарност за живота, който водя, на моменти проклинайки го. Заставаме пред една от гигантските шахматни дъски. Той изглежда по-заинтригуван от играта, отколкото от думите ми. Преставам да се оплаквам и също започвам да следя играта, въпреки че тя изобщо не ме интересува.

- Стигнете до края - казва най-после.

Да стигна до края ли? Да измамя съпруга си, да сложа кокаин в чантата на моята съперница и да повикам полицията, така ли?

Той се разсмива.

- Виждате ли играчите? Те постоянно са предизвиквани да направят следващия си ход. Не могат да спрат по средата, защото това ще означава да приемат поражението. Идва момент, когато то е неизбежно, но поне са се борили до края. Имаме си всичко необходимо. Няма какво да подобрим. Да смятаме, че сме добри или лоши, праведни или неправедни, всичко това са глупости. Знаем, че днес над Женева е надвиснал облак, който може да остане там месеци наред, но рано или късно ще се махне. Затова продължете напред и се оставете да ви понесе течението.

Нито дума ли няма да произнесе, за да ме възпре от намеренията, които не бива да осъществявам?

- Нито дума. Ако правите каквото не бива, сама ще го усетите. Както казах преди малко, светлината в душата ви е по-силна от мрака. Но за целта трябва да стигнете до края на играта.

Смятам, че никога през живота си не съм чувала по-глупав съвет.

Благодаря му за отделеното време, питам дали му дължа нещо, но той казва, че не.

* * *

Когато се връщам във вестника, шефът ме пита защо съм се забавила толкова. Обяснявам, че понеже става дума за доста необичайна практика, ми е струвало известни усилия, докато получа необходимото обяснение.

- А след като е доста необичайна, да не се окаже, че стимулираме незаконна дейност?

Дали пък не стимулираме незаконна дейност, като поощряваме младите към прекомерна консумация? Дали не стимулираме катастрофите, като говорим за нови коли, които вдигат двеста и петдесет километра в час? Дали не стимулираме депресиите и склонността към самоубийство, като публикуваме материали за преуспели хора, без да обясним как точно са стигнали дотам, карайки другите да си мислят, че нищо не струват?

На главния редактор не му се спори много. Може пък да се окаже интересен материал за вестник, чието водещо заглавие е: „Инициативата „Верига на щастието" успя да осигури осем милиона франка за азиатска страна".

Пиша материал от шестстотин думи - дадено ми е максималното пространство. Вадя всичко от интернет, защото така и не успявам да извлека нищо от разговора с шамана, който се превърна в консултация.

Якоб!

Внезапно възкръсва и ми праща съобщение. Кани ме да излезем на кафе - все едно че няма за правене куп други интересни неща в живота. Къде е изтънченият дегустатор на вина? Къде е мъжът, който сега се опива от най-мощния афродизиак на света - властта?

И преди всичко, къде е любимият от ученическите години, когото познавах във време, когато всичко беше възможно?

Ожени се, промени се и ми праща съобщение, за да ме покани на кафе. Не можа ли малко по-творчески да подходи и, да предложи да отидем да се надбягваме голи в Шамони? Можеше да ме заинтригува повече.

Нямам никакво намерение да му отговарям. Бях обидена и унизена от мълчанието му в продължение на няколко седмици. Да не мисли, че ще хукна само защото ми е оказал честта да ме покани да правим нещо?

След като си лягам, слушам (със слушалки) част от записа с кубинеца. Докато още се преструвах, че съм просто журналистка, а не една уплашена от себе си жена, аз попитах дали автотрансът (или медитацията, която е предпочитаната от него дума) може да направи така, че човек да успее да забрави нещо или някого. Засегнах темата по такъв начин, че да се подразбира „любов" или „травма, нанесена посредством вербална агресия" - тоест онова, за което говорехме в момента.

- Това е малко хлъзгав терен - отвърна той. - Да, можем да предизвикаме частична амнезия, но тъй като човек обикновено е свързан с разни събития и факти, на практика ще е невъзможно да ги пренебрегнем напълно. Освен това забравата е погрешно поведение. Правилното е да се изправим лице в лице с проблема.

Изслушвам целия запис, опитвам се да се разсея, обещавам си разни работи, записвам си нещо в бележника, но нищо не дава желания ефект. Преди да заспя, изпращам на Якоб съобщение, с което приемам поканата.

Не мога да се контролирам - това е моят проблем.

- Няма. да ти казвам, че ми липсваше, защото няма да ми повярваш. Няма да ти казвам също така, че не отговорих на съобщенията ти, защото се страхувах да не се влюбя отново.

Аз наистина не му вярвам. Но го оставям да продължи да ми се обяснява за неща, за които няма обяснение. Намираме се в някакво обикновено кафене в Колонж-су-Салев, едно френско селце на границата, което се намира на около петнайсет минути от работата ми. Няколкото други клиенти са шофьори на тирове и работници от близката каменоломна.

Аз съм единствената жена, като изключим притичващата насам-натам барманка, която е прекалено гримирана и си разменя закачки с клиентите.

- Живея в истински ад, откакто ти се появи в живота ми. От онзи ден, когато беше в кабинета ми и си разменихме интимности.

„Разменихме интимности" е просто израз. Аз му правих орална любов, той на мен - нищо.

- Не мога да кажа, че съм нещастен, но се чувствам все по-самотен, въпреки че никой не знае за това. Дори когато съм с приятели и атмосферата и напитките са чудесни, а разговорът оживен и аз се усмихвам безпричинно, не успявам да следя разговора. Казвам, че имам важен ангажимент, и си тръгвам. Знам какво ми липсва - ти.

Сега е моментът да си отмъстя: не мислиш ли, че ти трябва семейна терапия?

- Да. Но трябва да отида с Мариан, а не мога да я убедя. Според нея философията дава обяснение за всичко. Забелязала е промяната в мен, но я отдава на изборите.

Кубинецът имаше право да твърди, че някои неща трябва да бъдат доведени до края. Точно сега Якоб спасява жена си от тежко обвинение в трафик на наркотици.

- Отговорностите ми се увеличиха прекалено много и още не успявам да свикна с тях. Според нея скоро ще се справя. А според теб?

Какво според мен? Какво точно искаш да знаеш? Всичките ми усилия да му устоя се сринаха в мига, в който го видях да седи сам на една маса в ъгъла, да пие кампари със сода и да грейва в широка усмивка при моето влизане. Отново сме млади, но този път имаме право да консумираме алкохол, без да нарушаваме закона. Хващам ледените му ръце - не знам дали са такива от студа или от страх.

Всичко е наред, отвръщам. Предлагам следващия път да се видим по-рано. Смениха лятното часово време и сега се стъмва много бързо. Той се съгласява и ме целува дискретно по устните, притеснен да не привлече вниманието на мъжете наоколо.

-Едно от най-лошите неща за мен са хубавите слънчеви дни през есента. Отварям завесите в моя кабинет и виждам как хората се разхождат, хванати за ръце, без да им се налага да се тревожат за последиците. А аз не мога да показвам любовта си.

Любовта ли? Да не би пък кубинският шаман да ме е съжалил и да е помолил за помощ някой тайнствен дух?

Очаквах всичко от срещата ни освен мъж, който да разкрие душата си, както прави той сега. Сърцето ми бие все по-силно - от радост, от изненада. Няма да питам нито него, нито себе си защо се случва всичко това.

- Виж, не завиждам на чуждото щастие. Просто не разбирам защо другите могат да бъдат щастливи, а аз - не.

Той плаща в евро, минаваме границата пеша и отиваме при колите си, които са паркирани от другата страна на улицата - с две думи, в Швейцария.

Вече няма място за прояви на близост. Разделяме се с три целувки по бузите и продължаваме, всеки по пътя си.

Също като в голф клуба, когато стигам до колата, усещам, че не съм в състояние да шофирам. Слагам качулката си, за да се предпазя от студа, и започвам да се разхождам напосоки из селцето. Минавам покрай пощенска станция и покрай бръснарница. Виждам отворен бар, но предпочитам да се движа, за да се стопля. Нямам никакво желание да проумея случващото се. Просто искам да продължи да се случва.

„Отварям завесите в моя кабинет и виждам как хората се разхождат, хванати за ръце, без да им се налага да се тревожат за последиците. А аз не мога да показвам любовта си", бе казал той.

И точно когато усещах, че никой, абсолютно никой не може да разбере какво става с мен - нито шамани, нито психоаналитици, нито дори съпругът ми, - се появи ти, за да ми обясниш...

Това е самота. Въпреки че съм обградена с хора, които ги е грижа за мен и ми желаят единствено доброто, но които може би ми помагат само защото и те изпитват същото - самота. Тъй като в жеста на солидарност с огън и меч е изписано: „Макар да съм сам, аз съм полезен".

И колкото и мозъкът да твърди, че всичко е наред, душата е изгубена и объркана, без да разбира защо е несправедлива към живота. Но всяка сутрин ние ставаме, грижим се за децата си, за съпруга си, за любовника си, за началниците си, за служителите си, за учениците си, за стотиците хора, които изпълват с живот един обикновен ден.

И винаги сме с усмивка на лице, и винаги разполагаме с някоя дума за утеха, защото никой не е в състояние да обясни на останалите какво представлява самотата, особено ако е в добра компания. Но тази самота съществува и разяжда най-хубавото в нас, защото ни се налага да използваме цялата си енергия, за да изглеждаме щастливи, въпреки че така и не успяваме да заблудим себе си. И настоятелно продължаваме всяка сутрин да показваме единствено разцъфващата роза и да скриваме дълбоко в душата си стъблото с бодли, които ни раняват и от които кървим.

Дори когато знаем, че на всеки му се е случвало в даден момент да е съвсем сам, е унизително да кажем: „Сам съм, необходимо ми е да има някой с мен, искам да убия това чудовище така, както в приказките - всички мислят, че е измислено, но то не е". Чакаме един прекрасен славен рицар, който да дойде победоносно, за да го убие и да го тласне завинаги в пропастта, а той така и не идва.

Но не бива да губим надежда. Започваме да правим неща, които обикновено не правим, позволяваме си ди преминаваме границите на необходимото и справедливото. Бодлите вътре в нас стават по-големи и по-опустошителни, ала дори и така не можем да се откажем. Сякаш животът е един гигантски шахматен турнир и всички ни гледат внимателно, за да видят какъв ще е резултатът. Преструваме се, че няма значение дали ще изгубим, или спечелим, важното е да участваме, молим се нашите истински чувства да останат замъглени и скрити, но тогава...

... Вместо да търсим някого за компания, ние се изолираме още повече, за да можем тихо да ближем раните си. Или тръгваме по вечери и обеди с хора, които нямат нищо общо с живота ни и които през цялото време говорят за безсмислени неща. Дори за известно време успяваме да се поразсеем, пием и се веселим, но звярът все още е жив. Докато истински близките ни хора не забележат, че с нас става нещо, и тогава започват да се обвиняват, че не могат да ни направят щастливи. Питат какъв е проблемът. Отговаряме, че всичко е наред, но то не е...

„Всичко е ужасно. Моля ви, оставете ме на мира, защото нямам повече сълзи и сърце, което да страда. Имам само едното безсъние, празнотата, апатията. И вие изпитвате същото, можете да се запитате." Но те не се отказват да повтарят, че това просто е тежък период, защото се страхуват да използват истинската дума - самота.

Междувременно продължаваме неуморно да търсим единственото нещо, което би ни направило щастливи - рицаря с бляскавите доспехи, който ще убие звяра, ще вземе розата и ще й махне бодлите.

Мнозина твърдят, че сме несправедливи към живота. Други са доволни, защото смятат, че така ни се пада - заслужаваме си самотата и нещастието, тъй като ние имаме всичко, а те не.

Ала идва денят, когато слепите проглеждат. Онези, които са тъжни, намират утеха. Страдащите са спасени. Рицарят идва и ни освобождава. Животът отново има смисъл.

Но дори и така, пак ни се налага да лъжем и мамим, защото сега обстоятелствата вече са различни. Кой ли не се е изкушавал да захвърли всичко и да последва мечтите си? Мечтите винаги крият рискове, налага се да се заплати съответната цена, а тя в някои страни е смърт чрез замеряне с камъни, в други - отлъчване от обществото или безразличие. Винаги трябва да се плаща някаква цена. Колкото и да продължаваме да мамим и хората да се преструват, че още ни вярват, те тайно ни завиждат и зад гърба ни коментират, че сме всичко най-лошо и застрашително на света. Защото не става дума за мъж, който изневерява, а за жена, такава, която спи с друг, мамейки съпруга си, бедничкия си съпруг, толкова разбран, толкова любящ...

Само ние обаче знаем, че съпругът не е могъл да задържи самотата настрана. Защото винаги е липсвало нещо, което дори ние не сме в състояние да обясним, но обичаме този човек и не искаме да го загубим. Въпреки всичко един ярък рицар с обещание за приключения в далечни земи е много по-примамлив от желанието да съхраним всичко постарому. Ако ще на събирания познатите да ни гледат и да коментират помежду си, че е най-добре да ни окачат воденичен камък на шията и да ни хвърлят в морето. Даваме ужасен пример.

А като капак на всичко съпругът търпи мълчаливо. Не се оплаква и не прави сцени. Разбира, че всичко ще отмине. И ние знаем, че ще отмине, но в момента то е по-силно от нас.

Нещата се проточват месец, два, година... Всички продължават да мълчат.

И не става дума за искане на позволение. Поглеждаме назад и разбираме, че и ние сме разсъждавали като хората, които сега ни обвиняват. Също като тях сме осъждали изневерите и сме смятали, че на друго място наказанието би било замеряне с камъни. До деня, в който не се случи на нас. Тогава измисляме хиляди извинения за поведението си, повтаряйки, че имаме право да сме щастливи, макар и за малко, защото рицарите, които убиват чудовища, съществуват само в детските приказки. Истинските чудовища никога не умират, но въпреки това имаме пълното право и дори сме длъжни да изживеем някоя приказка за възрастни поне веднъж в живота си.

И тогава идва моментът, който сме се опитвали да избегнем на всяка цена и който сме отлагали толкова дълго: моментът, в който трябва да решим дали ще останем заедно, или ще се разделим завинаги.

Но с него идва и страхът да не допуснем грешка, каквото и да е решението ни. И се молим някой да избере вместо нас, да ни изгонят от дома или спалнята, защото не сме в състояние да продължаваме така. Накрая вече не сме една личност, а две или повече, съвсем различни една от друга. И тъй като досега не ни се е случвало, не знаем какво ще излезе от това. Факт е, че сeгa се намираме в ситуация, която ще накара някого на страда. Или двама, или повече...

... Но преди всичко тя ще разруши самите нас, какъвто и да е изборът.

Движението съвсем е спряло. Точно днес! Женева с нейните по-малко от двеста хиляди души население се държи така, сякаш е центърът на Вселената. Дори има хора, които вярват в това и долитат от своите страни тук, за да провеждат срещи на върха. Те обикновено са в околностите и рядко засягат трафика. Най-много да видим някой хеликоптер да прелита над града.

Не знам какво има днес, но една от основните ни пътни артерии е затворена. Прочетох днешните вестници, но не и рубриките с местни новини. Знам, че големите световни сили са изпратили свои представители да обсъждат „на неутрален терен" заплахата от разпространението на ядрено оръжие. А това пък какво общо има с моя живот?

Има много общо. Рискувам да закъснея. Трябваше да използвам градския транспорт вместо тази тъпа кола.

Всяка година в Европа се харчат близо седемдесет и четири милиона швейцарски франка (към осемдесет милиона щатски долара) за наемането на частни детективи, чиято специалност е да следят, да снимат и да предоставят на хората доказателства, че техните партньори им изневеряват. Докато останалата част от континента е в криза и предприятията фалират или уволняват служителите си, пазарът на прелюбодейството е в голям разцвет.

Но не само детективите се облагодетелстват. Компютърни специалисти са разработили приложения за смартфони като например „SOS Alibi". Употребата му е много проста. В определения час праща на половинката ви любовно съобщение директно от вашия офис. Така, докато сте в чаршафите с някой друг и пиете шампанско, в мобилния телефон на вашия партньор кацва есемес, с който го предупреждавате, че ще си тръгнете по-късно от работа заради непредвидено събрание. Има и друго приложение - „Excuse Machine", - което предлага куп извинения на френски, немски и италиански и можете да си изберете най-подходящото за деня.

Освен детективите и компютърните специалисти печелят и хотелите. Тъй като всеки седми швейцарец има извънбрачна връзка (по официални данни), вземайки предвид броя на семейните в страната, говорим за четиристотин и петдесет хиляди души, на които им трябва дискретна стая за срещи. За да привлече клиенти, управителят на един луксозен хотел веднъж заяви: „Разполагаме със система, която позволява извлечението от кредитната карта да отразява престоя като сметка от обяд в нашия ресторант". Мястото стана любимо на онези, които могат да си позволят да похарчат шестстотин франка за един следобед. Тъкмо натам карам сега.

След половинчасов стрес най-накрая оставям да ми паркират колата и на бегом се качвам в стаята. Благодарение на услугата за електронни съобщения знам точно къде трябва да отида, без да се налага да питам на рецепцията.

От френското кафене на границата до мястото, където се намирам сега, не беше необходимо нищо повече - обяснения, клетви за вярност, повторна среща, да сме сигурни, че точно това искаме. И двамата се бояхме да разсъждаваме много, за да не ни хрумне да се откажем, така че решението беше взето без много въпроси и отговори.

Вече не е есен. Отново е пролет, аз съм на шестнайсет години, а той - на петнайсет. Като по чудо си възвърнах девствеността на душата (тази на тялото е безвъзвратно изгубена). Целуваме се. Господи, вече бях забравила какво е, мисля си. Живеех единствено в търсене на онова, което смятах, че искам - кога какво да правя, кога да престана, - и се примирявах със същото отношение от страна на съпруга ми. Всичко беше сбъркано. Вече не се отдаваме напълно един на друг.

Може би той ще спре дотук. Никога не сме стигали по-далече от целувките. Бяха дълги и вкусни, разменяни тайно в някое ъгълче в училище. Но ми се искаше всички да ме видят и да ми завиждат.

Той не спира. Езикът му има горчив вкус - смесица от цигари и водка. Неловко ми е и съм напрегната, трябва и аз да изпуша една цигара и да пийна водка, за да сме при равни условия, мисля си. Внимателно го избутвам, отивам до минибара и на една глътка изпивам миниатюрно шишенце джин. Алкохолът изгаря гърлото ми. Моля го за цигара.

Той ми подава една, но първо ми напомня, че стаята е за непушачи. Какво удоволствие е да се нарушават правилата, включително и толкова глупавите като това! Дръпвам веднъж и ми става лошо. Не знам дали е от алкохола или от цигарата, но в съмнението си отивам до банята и я хвърлям в тоалетната. Той идва и застава зад мен, целува ме по врата и ушите, прилепя тялото си към моето и аз усещам ерекцията му.

Къде са моралните ми устои? Какви мисли ще минават през главата ми, след като си тръгна от тук и се върна към нормалния си живот?

Той ме дръпва отново в стаята. Обръщам се и пак го целувам по устата. Смуча езика му с вкус на тютюн, слюнка и водка. Хапя устните му, а той – за пръв път – докосва гърдите ми. Сваля роклята ми и я хвърля в единия ъгъл. За част от секундата изпитвам срам от тялото си – вече не съм момичето от онази пролет училището. Стоим прави. Завесите са дръпнати встрани и езерото Леман служи като естествена бариера между нас и хората от сградите на отсрещния бряг.

Във въображението се предпочитам да вярвам, че някой ни гледа, и това ме възбужда още повече – дори повече от целувките по гърдите ми. Аз съм уличницата, проститутката, която е наета от големия шеф да се качи с него в хотела – способна съм да направя абсолютно всичко.

Но това усещане не продължава дълго. Отново съм на шестнайсет години, когато по няколко пъти на ден мастурбирах, мислейки за него. Притискам главата му към гърдите си и го моля да хапе зърната ми. Силно. И викам от болка и удоволствие.

Той продължава да е облечен, а аз съм чисто гола. Натискам главата му надолу и го моля да ме ближе. Но в този момент той ме хвърля на леглото, съблича се и ляга върху мен. Ръцете му търсят нещо на нощното шкафче. Губим равновесие и падаме на пода. Като начинаещи, да - ние сме начинаещи и не ни е срам от това.

Той намира каквото търси - презерватив. Моли ме да му го сложа с уста. Правя го неумело и доста несръчно. Не разбирам защо е нужно. Не вярвам да смята, че ще го заразя с нещо или че си лягам с всеки срещнат. Но зачитам желанието му. Усещам неприятния вкус на лубриканта върху латекса, но съм решена да се науча да го правя. Не позволявам да си проличи, че за пръв път в живота си ползвам това нещо.

Когато приключвам, той ме обръща по корем и ме кара да застана на четири крака. Господи, случва се! И аз съм щастлива, казвам си.

Но вместо във вагината ми, започва да прониква отзад. Това ме плаши. Питам го какво прави, но той не ми отговаря, а само взема още нещо от нощното шкафче и го нанася върху ануса ми. Разбирам, че е вазелин или нещо подобно. Веднага след това ме кара да мастурбирам и съвсем бавно влиза в мен.

Следвам указанията му и отново съм момиче, за което сексът е табу. И боли. О, боже, много боли. Повече не мога да мастурбирам, просто се вкопчвам в чаршафите и хапя устни, за да не крещя от болка.

- Кажи, че те боли. Кажи, че никога преди не си го правила. Викай - нарежда ми той.

Още веднъж му се подчинявам. И почти не лъжа - правила съм го четири-пет пъти, но никога не ми е харесвало.

Движенията му стават все по-интензивни. Той стене от удоволствие. Аз стена от болка. Вкопчва се в косата ми така, сякаш съм някакво животно, сякаш съм кобила, и скоростта на галопа се увеличава. Внезапно излиза от мен, смъква презерватива, обръща ме и свършва върху лицето ми.

Опитва се да сдържа стоновете си, но те са по-силни от неговия самоконтрол. Постепенно се отпуска върху мен. Аз съм уплашена, но същевременно очарована от всичко случило се. Той отива в банята, изхвърля презерватива в кошчето за боклук и се връща.

Ляга до мен, пали втора цигара, ползва за пепелник чашата от водка, която слага върху корема ми. Прекарваме доста време, безмълвно загледани в тавана. Той ме гали. Вече не е яростният мъж отпреди няколко минути, а романтичният младеж, който в училище ми говореше за галактики и за интереса си към астрологията.

- Не бива да оставяме по себе си никакви миризми.

Думите ме връщат към реалността по най-бруталния начин. Очевидно не му е за пръв път. Затова значи са били презервативът и практичните мерки, за да може всичко да продължи по начина, по който си е било, преди да влезем в тази стая. Мълчаливо го мразя и го ругая, но прикривам всичко с усмивка. Питам дали знае някой номер за премахване на миризмите.

Казва, че е достатъчно да се изкъпя, като се прибера, преди да прегърна мъжа си. Също ме съветва да се отърва от бикините, защото вазелинът ще остави следи.

- Ако той си е вкъщи, влез на бегом и кажи, че страшно ти се ходи до тоалетната.

Повръща ми се. Толкова време чаках, за да бъда тигрица, а бях използвана като кобила. Ала животът е такъв - реалността никога не се доближава до нашите младежки романтични фантазии.

Добре, така и ще направя.

- Искам пак да те видя.

Готово. Това простичко изречение беше достатъчно, за да превърне отново в рай онова, което ми се струваше самият ад. Да, и аз искам да те видя отново. Бях нервна и плаха, но следващия път ще е по-добре.

- Всъщност беше страхотно.

Да, беше страхотно, но едва сега си давам сметка. Знаем, че тази история е обречена, но в момента това няма никакво значение.

Няма да говоря повече. Само ще полежа до него, докато допушва цигарата си, ще се облека и ще изляза първа.

Ще изляза през същата врата, през която влязох. Ще взема същата кола и ще карам към същото място, където се прибирам всяка вечер. Ще вляза на бегом, ще кажа, че имам разстройство и трябва да ида до тоалетната. Ще се изкъпя, премахвайки и малкото, останало от него.

Едва тогава ще целуна съпруга и децата си.

В онази стая ние не бяхме двама души с едни и същи намерения.

Аз търсех една изгубена романтика, а него го водеше инстинктът на ловеца.

Аз търсех момчето от младостта си, той искаше привлекателната и дръзка жена, която взе интервю от него преди изборите.

Аз бях повярвала, че животът ми може да придобие друг смисъл, той просто смяташе, че следобедът ще му донесе нещо по-различно от досадните политически дискусии.

За него беше просто развлечение, макар и опасно. За мен беше нещо непростимо, жестоко, проява на нарцисизъм, примесен с егоизъм.

Мъжът изневерява, защото му е заложено в гените. Жената го прави, защото няма достатъчно достойнство, и освен че отдава тялото си, винаги отдава по малко и от сърцето си. Истинско престъпление. Обир. По-лош от нападение на банка, защото, ако един ден се разкрие (а то винаги се разкрива), ще нанесе непоправими поражения на семейството й.

За мъжете изневярата е просто „глупава грешка". За жените е духовно убийство на онези, които ги обичат и подкрепят като майки и съпруги.

Легнала до мъжа ми, си представям как Якоб лежи до Мариан. В неговата глава тревогите са други - предстоящите политически срещи, задачите, които трябва да изпълни, препълненият с ангажименти график. Докато аз, идиотката, се взирам в тавана и си припомням всяка секунда, която изживях в хотела, и превъртам отново и отново порнофилма, в който бях главна героиня.

Сещам се за момента, когато погледнах през прозореца и ми се прииска някой да следи с бинокъл всичко това - може би дори да мастурбира, виждайки ме в подчинено положение, как ме унижават, как проникват в мен отзад. Как само ме възбуди тази мисъл! Направо полудях, след като открих тази моя страна, която въобще не познавах.

На трийсет и една години съм. Не съм дете и мислех, че за мен вече няма нищо ново. Обаче има. Аз съм загадка за самата себе си, отворих някои затворени врати и искам да продължа нататък, да опитам всичко, за което знам, че съществува - мазохизъм, групов секс, фетиши, всичко.