Изневяра

Не мога да кажа: не искам повече, вече не те обичам, всичко беше просто една фантазия, породена от моята самота.

Може би наистина не го обичам. Но обичам онова, което той събуди в мен. Отнесе се без капчица уважение, отне ми достойнството, не се притесни да направи точно онова, което иска, докато аз отново се опитвах да угодя на някого.

Съзнанието ми се носи към едно далечно и тайно място. Този път аз доминирам. Пак го виждам гол, но сега аз заповядвам, връзвам краката и ръцете му, сядам върху лицето му и му нареждам да ме ближе, докато не престана да издържам на толкова оргазми. Веднага след това прониквам в него с пръст - първо един, после два и три. Той стене от болка и удоволствие. Със свободната си ръка галя пениса му, докато свърши. Когато усещам топлата течност да се стича между пръстите ми, ги поднасям към устните си и ги облизвам един по един, за да ги избърша после в лицето му. Той ме моли за още. Но казвам, че му стига. Аз съм тази, която решава! Преди да заспя, мастурбирам и получавам два последователни оргазма.

Все същата сцена - съпругът ми чете новините на айпада си, децата вече са готови за училище, слънцето свети през прозореца, а аз се преструвам, че съм заета с разни дреболии, докато в действителност умирам от страх някой да не заподозре нещо.

- Днес изглеждаш по-щастлива.

Изглеждам и съм по-щастлива, а не би трябвало. Вчерашното ми преживяване беше голям риск за всички ни, особено за мен. Дали няма някакво скрито подозрение в коментара? Съмнявам се. Той вярва на абсолютно всичко, което му кажа. Не защото е глупак - в никакъв случай, - а защото ми има доверие.

А това ме дразни още повече. Не заслужавам доверие.

По-точно, заслужавам. В онзи хотел ме отведоха някакви непознати за мен импулси. Това добро извинение ли е? Не. Ужасно е, защото никой не ме е принуждавал да ходя там. Мога да изтъкна като причина, че съм се чувствала самотна, че не съм получавала вниманието, което заслужавам, а само разбиране и толерантност. Мога да си кажа, че имам нужда да ме провокират, да спорят с мен и да ме разпитват за нещата, които правя. Мога да твърдя, че това се случва на всеки, макар и само в мечтите.

Но в действителност случилото се има съвсем просто обяснение - легнах си с един мъж, защото бях полудяла от желание да направя точно това. Нищо повече. Няма никакво интелектуално или психологическо оправдание. Исках да правя секс. Точка по въпроса.

Познавам хора, които са встъпили в брак заради сигурността, общественото положение или парите. Любовта винаги е била на последно място в списъка им. А пък аз се омъжих по любов.

Но тогава защо направих онова, което направих?

Защото се чувствам самотна. Но защо?

- Много е хубаво да те виждам щастлива - казва той.

Отвръщам му, че наистина съм щастлива. Есенната утрин е прекрасна, вкъщи всичко е наред и аз съм с мъжа, когото обичам.

Той става и ме целува. Без да разбират напълно нашия разговор, децата се усмихват.

- Аз също съм с жената, която обичам. Но защо точно сега ми го казваш?

А защо не?

- Сутрин е. Искам да ми кажеш същото довечера в леглото.

Господи, що за човек съм?! Защо наистина казвам тия неща? За да не се усъмни в нещо, така ли? Защо не се държа както всяка сутрин - една организирана съпруга, която се грижи за семейството си? Що за демонстрация на любов е това? Ако стана много нежна, може да събудя подозрения.

- Не мога да живея без теб - казва той, заемайки отново мястото си на масата.

Свършено е с мен. Но интересното е, че не изпитвам никаква вина за случилото се вчера.

Когато отивам на работа, главният редактор ме засипва с похвали. Предложеният от мен материал е публикуван тази сутрин.

- Получихме много възторжени отзиви по имейла за историята със загадъчния кубинец. Читателите искат да знаят кой е. Ако той ни позволи да публикуваме адреса му, ще има работа за доста дълго време.

Кубинският шаман! Ако прочете вестника, ще види, че не ми е казал нищо от написаното. Извадих всичко от разни блогове за шаманизма. Очевидно моите кризи не се ограничават само до брачните ми проблеми - започнала съм да проявявам и липса на професионализъм.

Обяснявам на главния редактор как кубинецът ме е погледнал право в очите и ме е заплашил, че ще ми се случи нещо лошо, ако разкрия кой е. Той ми казва, че не бива да вярвам на такива неща, и пита дали мога да дам адреса поне на един човек - на неговата съпруга.

- Тя е малко стресирана.

Всички са малко стресирани, включително и самият шаман. Нищо не обещавам, но ще поговоря с него.

Шефът ме моли да се обадя незабавно на кубинеца. Правя го и оставам стъписана от реакцията му.

Той ми благодари, че съм била честна и че съм запазила самоличността му в тайна. Хвали ме за познанията ми по темата. Благодаря му, споменавам отзвука, който е предизвикала статията, и питам дали можем да се видим отново.

- Но ние разговаряхме два часа! Материалът, с който разполагате, трябва да е повече от достатъчен!

Журналистите не работят така, обяснявам. В публикуваната статия е използвано съвсем малко от онзи двучасов разговор. За по-голямата част се наложи да правя проучвания. А сега трябва да подходя към темата по нов начин.

Шефът ми продължава да стои до мен, слуша какво говоря и жестикулира. Най-накрая, когато кубинецът вече се кани да затвори, казвам, че в статията ми липсват съществени неща. Трябва да изследвам по-подробно ролята на жената в това духовно „търсене". Казвам също, че съпругата на моя шеф иска да се срещне с него. Той се смее. Никога няма да наруша споразумението ни, но настоявам, че всички знаят къде живее и в кои дни приема.

Моля, кажете „да" или „не". Ако не искате да продължим нашия разговор, ще намеря друг желаещ. Не липсват хора, които са се обявили за специалисти по лечение на хора на ръба на нервна криза. Разликата е само в подхода, но пък вие не сте единственият лечител в града. Мнозина са ни потърсили тази сутрин, болшинството африканци, за да дадат гласност на работата си, да спечелят пари и да се запознаят с важни хора, които да ги защитят в случай на дело за екстрадиране.

Кубинецът се съпротивлява известно време, но суетата и страхът от конкуренцията накрая се оказват по-силни. Разбираме се да се видим в дома му във Вейрие. Страшно съм любопитна да видя как живее - ще направи материала ми по-интересен.

Намираме се в малка стая, превърната в кабинет, в дома му в село Вейрие. На стената висят диаграми (които май са взети от индийската култура) - разположението на енергийните центрове, стъпалата и меридианите по тях. На един шкаф има кристали.

Вече сме обсъдили някои много интересни неща за ролята на жената при шаманските ритуали. Той ми обяснява, че когато се родим, всички имаме моменти на прозрение, и особено жените. Както всеки учен може да види, богините на плодородието винаги са жени, а и лековитите билки са изнамерени и внесени сред племената от женски ръце. Жените са много по-чувствителни към духовния и емоционалния свят и това ги прави доста по-податливи на кризи, които древните лекари са наричали „хистерия", а днес са известни като „биполярно разстройство" - склонност да се минава от еуфория към безкрайна тъга по няколко пъти на ден. Според кубинеца духовете са по-благоразположени да разговарят с жени, отколкото с мъже, защото могат да се разберат на език, който не се изразява с думи.

Опитвам се да говоря на неговия език, доколкото смятам, че схващам правилно: Означава ли това, че заради прекалената чувствителност има възможност, да речем, някой зъл дух да ни тласне да извършим неща, които не желаем?

Той не разбира въпроса ми. Перифразирам го - щом жените са толкова нестабилни да минават от радост към тъга...

- Аз употребих ли думата „нестабилни"? Не съм. Тъкмо обратното. Въпреки изострената чувствителност те са по-постоянни от мъжете.

В любовта например. Той се съгласява. Разказвам му всичко, което ми се случи, и избухвам в сълзи. Toй остава безучастен. Но сърцето му не е от камък.

- Когато става дума за изневяра, медитацията помага малко или изобщо не помага. В този случай човек е доволен от случващото се. Запазва си сигурността и изживява авантюра. Идеалната ситуация.

А какво кара хората да изневеряват?

- Това не е от моята област. Имам прекалено лично виждане по въпроса, но то не бива да бъде публикувано.

Моля, помогнете ми.

Той пали малко тамян, моли ме да седна с кръстосани крака срещу него и застава в същата поза. Строгият човек сега прилича на добродушен мъдрец, който се опитва да ми помогне.

- Когато женени хора решат по някаква причина да потърсят трети, това не означава непременно, че връзката им не върви. Също така не вярвам основната причина да е сексът. По-скоро има общо с отегчението, с липсата на страст към живота, с отсъствието на предизвикателства. Съвкупност от фактори е.

А защо се случва това?

- Защото, откакто сме се отдалечили от Бог, животът ни е разпокъсан. Опитваме се да постигнем целостта, ала не познаваме пътя. Затова сме в състояние на постоянна неудовлетвореност. Обществото създава забрани и закони, но те не решават проблема.

Чувствам се лека - сякаш съм се сдобила с ново усещане. Мога да чета по очите му и разбирам, че той знае какво говори, защото вече е минал по този път.

- Имах един пациент, който, щом се срещнеше с любовницата си, ставаше импотентен. Въпреки това обожаваше да е с нея, а и тя искаше да е с него.

Не успявам да се сдържа и питам дали става дума за самия него.

- Да. Жена ми ме напусна заради това. А то не може да бъде причина за толкова радикално решение.

И как е реагирал?

- Можех да помоля за помощ духовете, но щях да платя за това през следващия си живот. За да устоя на изкушението да си я върна с помощта на магията, се заех да изучавам проблема.

Донякъде неохотно, кубинецът започва да обяснява като учител:

- Изследователи от университетите в Остин и Тексас са се опитали да намерят отговор на въпроса, който мнозина си задават, а именно, защо мъжете изневеряват повече от жените, макар и да разбират, че поведението им е разрушително и че хората, които обичат, ще страдат. Стигнали са до извода, че всъщност мъжете и жените изпитват еднакво желание да изневерят на партньора си. Само че жените умеят да се контролират по-добре.

Той поглежда часовника си. Моля го да продължи и усещам, че май се радва да разкрие душата си пред някого.

- Кратки срещи, целящи единствено задоволяването на сексуалния инстинкт, без никакво емоционално обвързване от страна на мъжа, са позволили запазването и продължаването на човешкия род. Умните жени не би трябвало да обвиняват мъжете за това. Те се опитват да устоят, но са биологично по-неспособни да го направят. Прекалено технично ли подхождам?

Не.

- Забелязали ли сте как хората се страхуват повече от паяци и змии, отколкото от автомобили, въпреки че загиналите в инциденти на пътя са повече? Това е така, защото съзнанието ни е още в пещерната ера, когато змиите и паяците са били смъртоносни. Същото се случва и с необходимостта мъжът да има много жени. В онези времена той е ходел на лов и природата го с научила така - запазването на рода е приоритет, трябва да забремениш колкото се може повече жени.

А жените не са ли мислели за запазването на рода?

- Разбира се, че са мислели. Но докато за мъжете ангажиментът към рода е траел максимум единайсет минути, то за жената всяко дете е означавало девет месеца носене освен грижите да го изхрани и опази от опасностите, от паяците и от змиите. Затова инстинктът й се е развил по друг начин. Любовта и самоконтролът са станали по-важни.

Той ми говори за себе си. Опитва се да оправдае постъпките си. Оглеждам се наоколо и виждам онези индийски диаграми, кристалите и ароматните пръчици. В действителност всички сме еднакви. Допускаме едни и същи грешки и продължаваме да си задаваме все същите въпроси без отговор.

Кубинецът отново поглежда към часовника си и ми казва, че времето ни е свършило. Ще дойде друг човек, а не му се ще пациентите му да се засичат в чакалнята. Става и ме изпраща до вратата.

- Не искам да бъда груб, но ви моля повече да не ме търсите. Вече ви казах всичко, което имах да кажа.

В Библията пише:

Веднъж привечер, като стана от леглото си, Давид се разхождаше по покрива на царския дом и от покрива съгледа жена, която се къпеше; а жената беше много хубава. Давид прати да узнаят, коя е тая жена. И казаха му: това е Вирсавия, Елиамова дъщеря, жена на хетееца Урия. Давид прати слуги да я вземат; и тя дойде при него, и той спа с нея. А когато тя се очисти от своята нечистота, върна се у дома си. Тая жена стана непразна и прати да обадят на Давида и да кажат: непразна съм.

Тогава Давид наредил Урия, неговият верен воин, да поведе войската в опасна битка. Така Урия загинал, а Вирсавия заживяла заедно с царя в двореца му.

Давид - големият пример, идолът на поколения наред, безстрашният воин - не просто е извършил прелюбодеяние, а дори е наредил да убият неговия съперник, възползвайки се от верността му и от добротата му.

Не са ми необходими библейски оправдания за изневерите и убийствата. Но си спомням тази история от ученическите ни години, когато с Якоб се целувахме през пролетта.

Наложи се да минат петнайсет години, за да се повторят нашите целувки, а когато най-сетне се случи, всичко беше точно както не си го представях. Той беше суров, егоистичен и мрачен. Въпреки това ми хареса и исках да се случи отново, колкото се може по-скоро. За петнайсет дни с Якоб се видяхме четири пъти. Малко по малко нервното напрежение изчезна. Правихме както нормален, така и по-нестандартен секс. Засега не съм успяла да осъществя фантазията си да го вържа и да го накарам да ме ближе, докато не мога повече да издържам на удоволствието, но съм на път да я реализирам.

Постепенно Мариан губи значимост за нашата любовна връзка. Вчера пак бях със съпруга й и това доказва колко маловажна и отсъстваща е тя от всичко случващо се. Вече не искам мадам Кьониг да разбере и да реши да се развежда, защото така се наслаждавам на удоволствието да си имам любовник, без да се налага да се откажа от всичко, което съм постигнала с толкова усилия и с контрол над чувствата си - деца, съпруг, работа и дом.

А какво да правя с кокаина, който съм скрила тук и може да бъде намерен всеки момент? Похарчих толкова пари за него. Не мога да се опитам да го препродам. Би било крачка към затвора „Вандьовр". Заклех се никога повече да не опитвам. Мога да го подаря на хора, за които знам, че го употребяват, но репутацията ми би пострадала, а по-лошото е, че има вероятност да ме попитат дали мога да осигуря още.

Осъществяването на мечтата ми да спя с Якоб ме накара да полетя в небесата, а после ме върна обратно към действителността. Открих, че макар да смятах това за любов, то е просто страст, обречена да изтлее във всеки един момент. И изобщо не се опитвам да я поддържам - вече изживях авантюрата, удоволствието от прекрачването на нормите, новия сексуален опит, радостта. И не изпитвам нито капчица угризения. Подарявам си нещо, което съм заслужила след толкова години благоприличие.

В мир съм със себе си. По-точно, бях в мир със себе си до днес.

След като толкова нощи спах добре, чувствам, че чудовището се е върнало и се надига от пропастта, където беше захвърлено.

В мен ли е проблемът или в наближаващата Коледа? Това време на годината ме потиска най-много. И не става дума за хормонални разстройства или за липсата на някои химични елементи в организма ми. Радвам се, че в Женева нещата не са така прекалени като в други страни. Веднъж прекарах празниците в Ню Йорк. Навсякъде имаше светлини, украси, улични хорове, натруфени витрини, елени, камбанки, изкуствени снежинки, дървета с топки във всевъзможни цветове и размери, усмивки, залепени на всички лица... Бях абсолютно убедена, че нещо съм сбъркана, че съм единствената, която не си е на мястото. Въпреки че никога не съм вземала ЛСД, си представям, че би ми била необходима тройна доза, за да понеса всички онези цветове.

Тук най-много да видим някоя лека украса по витрините на главната улица, основно заради туристите. (Купете! Занесете на децата си нещо от Швейцария!) Но аз още не съм минавала оттам, следователно това странно усещане не може да е заради празника. Наоколо няма нито един Дядо Коледа, окачен да виси на комин, за да ни подсеща да сме щастливи през целия месец декември.

Въртя се насам-натам в леглото както винаги. Съпругът ми спи както винаги. Правихме любов. Това напоследък се случва по-често, не знам дали за прикритие, или защото либидото ми се е пробудило, но е факт, че съм сексуално по-привлечена от него. Не ме пита нищо, когато закъснявам, нито пък проявява ревност. Освен първия път, когато, следвайки инструкциите на Якоб, ми се наложи да вляза директно в банята, за да махна и най-малката следа от издайнически миризми и петна. Сега винаги си нося резервни бикини, къпя се в хотела и влизам в асансьора с перфектен грим. Не съм напрегната и не предизвиквам подозрения. Два пъти се засякох там с познати, поздравих ги и ги оставих да се чудят: „Дали не се среща с някого?". Хубаво е за егото и е абсолютно безопасно. В края на краищата, щом се намират в хотелския асансьор, въпреки че живеят в града, значи са точно толкова виновни, колкото и аз.

Заспивам, а след няколко минути пак се събуждам. Виктор Франкенщайн създаде своето чудовище, доктор Джекил позволи на мистър Хайд да излезе на повърхността. Това засега не ме плаши, но може би вече трябва да обмисля някои правила на поведение.

От една страна, съм искрена, мила, внимателна и делова, способна да запазя самообладание в трудни моменти, особено ако някой е агресивен по време на интервю или се изплъзва от въпросите ми.

Но в момента откривам и другата си страна, която е много по-спонтанна, дива, нетърпелива и която не се ограничава само до хотелската стая, където се срещаме с Якоб, а започва да се проявява и в ежедневието ми. Лесно се раздразвам, когато продавачът си приказва с някой клиент, въпреки че има опашка. Отивам до супермаркета по задължение и вече не гледам цените и срока на годност. Когато някой ми каже нещо, с което не съм съгласна, веднага му възразявам. Обсъждам политиката. Защитавам филми, които никой не понася, и критикувам тези, които всички харесват. Обожавам да шокирам околните с абсурдни и напълно неуместни мнения. С две думи, преставам да съм сдържаната жена, която винаги съм била.

На хората вече започва да им прави впечатление. „Различна си!", коментират. Това е на крачка от „Криеш нещо". Което скоро ще стане на: „Щом си толкова потайна, значи не ти е чиста работата".

Може и да е параноя, разбира се. Но днес се чувствам така, сякаш съм две различни личности.

Давид просто е трябвало да заповяда да му доведат онази жена. Не е дължал обяснения на никого. Въпреки всичко, когато е възникнал проблем, е изпратил съпруга да поведе войската в битка. В моя случай е по-различно. Колкото и да са сдържани швейцарците, има моменти, когато са неузнаваеми.

На първо място при шофирането. Ако се забавим и за част от секундата, след като е светнало зелено, моментално започват да натискат клаксоните. Ако минем в друга лента, макар и с пуснат мигач, винаги можем да видим начумерено лице в огледалото.

Вторият случай е свързан с опасната тема за промените - независимо дали става дума да се смени къщата, работата или поведението. Всичко трябва да е стабилно, всички трябва да се държат по очаквания начин. Моля ви, не се опитвайте да бъдете различни и да се променяте час по час, защото така представлява заплаха за цялото общество. На тази страна й е коствало много, докато стихне до днешното си състояние на „завършеност“, не искаме да „се реформираме“ отново.

С цялото ми семейство се намираме на мястото, където е бил убит Уилям, братът на Виктор Франкенщайн. Тук векове наред имало едно блато. След като в неумолимите ръце на Калвин Женева се превърнала в уважаван град, болните били докарвани тук, където обикновено умирали от глад и студ. По този начин градът не можел да бъде застигнат от никаква епидемия.

Пленпле е огромно място, единственото в центъра на града, където на практика няма никаква растителност. През зимата вятърът пронизва до кости. През лятото от нас се лее пот заради слънцето. Пълен абсурд. Но кога ли са били необходими някакви смислени причини за съществуването на нещата?

Събота е и навсякъде има сергии, където се продават антики и вехтории. Този панаир се е превърнал в туристическа атракция и дори присъства в пътеводителите и справочниците като „място, което си заслужава да се посети". Предмети от началото на XVI в. стоят редом с видеоуредби. Старинни бронзови скулптури от далечна Азия са наредени до отвратителни мебели от 80-те години. Пълно е с народ. Има познавачи, които търпеливо разглеждат някой предмет и надълго разговарят с продавачите. Повечето, и туристи, и местни зяпачи, си намират неща, които никога няма да им потрябват, но тъй като са на много изгодна цена, накрая ги купуват. Прибират се вкъщи, ползват ги по веднъж и после ги прибират в гаража с мисълта: „За нищо не стават, но пък цената беше смешна".

Налага се да следя децата през цялото време, защото искат да пипнат всичко - от ценни кристални вази до сложни играчки от началото на XIX в. Но пък така разбират, че има и по-смислени занимания от електронните игри.

Едното ме пита дали може да купим някакъв метален клоун с мърдащи се крайници и уста. Съпругът ми знае, че интересът към новата играчка ще трае само докато се приберем у дома. Казва, че е много „стар" и че може да си купим нещо ново на връщане. В същото време вниманието им е привлечено от една кутия със стъклени топчета, с каквито едно време децата са си играели на двора.

Очите ми се спират на малка картина, на която е изобразена гола жена, легнала в леглото, и един отлитащ ангел. Питам продавача колко струва. Преди да ми каже цената (евтинийка), ми обяснява, че е репродукция, направена от някакъв непознат местен художник. Съпругът ми присъства на всичко, без да каже каквото и да било, но още преди да съм успяла да благодаря за информацията и да продължа нататък, той вече е платил картината. Защо го направи?

- Това е един стар мит. Когато се приберем, ще ти разкажа.

Изпитвам непреодолимо желание отново да се влюбя в него. Никога не съм преставала да го обичам - винаги съм го обичала и ще продължа да го обичам, - но нашето съжителство се е превърнало в нещо много близко до монотонността. И докато любовта може да устои на това, то за страстта е фатално.

Изживявам един изключително сложен момент. Знам, че връзката ми с Якоб няма бъдеще и че съм се отдалечила от мъжа, с когото съм изградила живота си.

Който казва, че „любовта стига", лъже. Не стига и никога не е била достатъчна. Големият проблем е, че хората вярват на книгите и на филмите - двама души се разхождат по плажа, хванати за ръце, съзерцават залеза, правят страстна любов всеки ден в прекрасни хотели с изглед към Алпите. Аз и съпруга ми вече сме правили всичко това, но магията трае само година или максимум две.

Веднага след това идва бракът. Изборът и подреждането на дома, планирането на детската стая за бебетата, които ще се появят, целувките, мечтите, наздравицата с шампанско насред празното помещение, което скоро ще стане точно такова, каквото сме си го представяли - с всичко на мястото си. Две години по-късно вече се е родило първото дете, в къщата няма повече място за нищо и ако добавим нещо, рискуваме да заприличаме на онези, които живеят, за да впечатляват околните и които непрекъснато купуват и почистват антики (които по-късно ще бъдат продадени за без пари от техните наследници и накрая ще се озоват на панаира в Пленпле).

След три години брак единият вече отлично знае какво мисли другият. На тържествата и вечерите сме принудени за сетен път да слушаме все същите истории, да се преструваме на изненадани и от време на време да трябва да ги потвърждаваме. Сексът се превръща от страст в задължение и затова се случва все по-рядко. Съвсем скоро е само по веднъж седмично, ако не и още по-рядко. Жените се срещат и говорят за неутолимата страст на мъжете си, което си е огромна лъжа. Всички знаят това, но никоя не иска да остане по-назад.

Тогава идва моментът за извънбрачните връзки. Жените коментират - да, те коментират! - своите любовници и тяхната неутолима страст. Тук вече има доза истина, защото в повечето случаи това става само във вълшебния свят на самозадоволяването, който е толкова реален, колкото и онзи на оставилите се да бъдат прелъстени от първия срещнат, независимо от неговите качества. Купуват скъпи дрехи и демонстрират благоприличие, въпреки че разкриват повече чувственост от момиче на шестнайсет години - с тази разлика, че момичето знае каква сила притежава.

Най-накрая идва мигът на примирението. Съпругът прекарва много часове извън дома, зает с работата си, а жената посвещава повече време на грижите за децата. В момента се намираме в тази фаза и аз съм готова да направя всичко възможно, за да се влюбя отново в мъжа си.

Любовта не е просто чувство, любовта е изкуство. И като всяко изкуство вдъхновението не е достатъчно, трябва и много труд.

Защо ангелът отлита и оставя жената сама в леглото?

- Не е ангел. Това е Ерос, гръцкият бог на любовта. Девойката с него в леглото е Психея.

Отварям бутилка вино, наливам в чашите ни. Той поставя картината над камината без огън - тя служи само за декорация в домовете с централно отопление И започва:

- Имало едно време една красива принцеса, на която всички се възхищавали, но никой не се осмелявал да я поиска за жена. Отчаян, царят се допитал до Аполон. Той му казал, че Психея трябва да бъде оставена сама, облечена в черно, на върха на една планина. Преди да изгрее денят, една змия щяла да дойде при нея, за да я направи своя жена. Царят се подчинил. Принцесата чакала цяла нощ идването на своя съпруг, умирайки от страх и студ. Най-накрая заспала. Когато се събудила, видяла, че се намира в чуден палат, с царска корона на главата. Всяка нощ съпругът й идвал при нея и я любел. Но й бил поставил едничко условие - Психея можела да има всичко, което си пожелае, но трябвало да му се довери изцяло и никога не бивало да вижда лицето му.

Колко ужасно, мисля си, но не се осмелявам да го прекъсна.

- Дълго време девойката живяла щастливо. Имала всички удобства, любов, радост и била влюбена в мъжа, който идвал при нея всяка нощ. Ала понякога изпитвала страх да не би да е омъжена за някоя чудовищна змия. Една сутрин призори, докато съпругът й спял, тя запалила един фенер. И разгледала Ерос, който лежал до нея - бил неописуемо красив. Но той се събудил от светлината. Като видял, че неговата любима не могла да спази единственото му условие, Ерос си тръгнал. Отчаяна, Психея се подложила на редица изпитания, които Афродита, майката на Ерос, й наложила. Дори не е необходимо да казваме, че свекървата умирала от завист заради красотата на снаха си и направила всичко възможно да попречи на сдобряването на двойката. При една от задачите, които трябвало да изпълни, Психея отворила някаква кутия и потънала в дълбок сън.

Нямам търпение да разбера как свършва историята.

- Ерос също бил влюбен и съжалил, че не е бил по-толерантен към жена си. Успял да проникне в двореца и да я събуди с върха на стрелата си. „Щеше да умреш заради любопитството си - казал той. - Искаше да намериш сигурност в познанието и съсипа нашата връзка." Но в любовта никога нищо не е съсипано завинаги. Убедени в това, двамата потърсили Зевс за помощ, умолявайки го да направи така, че бракът им никога да не може да бъде разрушен. Зевс застанал на страната на влюбените и си послужил със силни аргументи и заплахи, докато не получил съгласието на Афродита. От този ден нататък Психея (нашата подсъзнателна и логична същност) и Ерос (любовта) са завинаги заедно.

Наливам втора чаша вино. Облягам глава на рамото му.

- Който не приеме това и започне да търси обяснение за чудото и мистерията на човешките взаимоотношения, ще изгуби най-хубавото от живота.

Днес се чувствам като Психея на скалите - студено ми е и ме е страх. Но ако успея да преодолея тази нощ и се отдам на мистерията на живота и на вярата в него, ще се събудя в палата. Само трябва малко време.

Най-сетне идва големият ден, когато двете двойки ще са заедно на едно празненство - прием, който дава важен телевизионен водещ. Говорихме за това предишната вечер в хотела, докато Якоб пушеше обичайната цигара, преди да се облече и да си тръгне.

Аз вече не можех да откажа поканата, защото бях потвърдила присъствието си. Той също не можеше да промени решението си, защото щяло да е „ужасно за кариерата му".

Пристигаме със съпруга ми в централата на медията и ни информират, че празненството е на последния етаж. Телефонът ми звънва, преди да се качим в асансьора, и аз съм принудена да се измъкна от опашката и да застана във фоайето, за да разговарям с шефа си, докато други хора идват, усмихват се на мен и съпруга ми и дискретно кимват. Оказва се, че познавам почти всички.

Шефът ми съобщава, че двата ми материала за кубинеца са предизвикали голям фурор - вторият беше публикуван вчера, въпреки че го написах преди повече от месец. Трябвало да подготвя още един, за да изчерпя темата. Обяснявам, че кубинецът не желае повече да говори с мен, и той ме моли да намеря някой друг, стига да е „от бранша", защото няма нищо по-скучно от конвенционалните мнения на психолози, социолози и т.н. Не познавам никого „от бранша", но тъй като се налага да затворя телефона, обещавам да си помисля.

Якоб и мадам Кьониг минават покрай нас и ни поздравяват с кимване. За нищо на света не бих се качила в един асансьор с тях! Шефът ми вече е на път да изключи телефона, когато аз решавам, че имам да му казвам нещо много важно. Какво мисли за идеята да интервюирам едновременно някой пастир и някой протестантски пастор, питам аз. Няма ли да е интересно да съпоставим отговорите им на въпроса как се справят със стреса или отегчението? Той ми казва, че идеята е чудесна, но все пак ще е по-добре да намеря някого „от бранша". Разбира се, ще се опитам. Вратите вече са се затворили и асансьорът е тръгнал нагоре. Сега мога да прекъсна разговора.

Обяснявам на шефа си, че не искам да вляза последна на приема. Вече съм закъсняла с две минути. Живеем в Швейцария, където часовниците винаги са точни.

През последните месеци се държа странно, но в едно нещо не съм се променила - продължавам да не понасям светските събития. И не мога да разбера защо на някого му харесват.

Да, хората обичат партитата. Дори когато става дума за някакво служебно празненство - едночасов коктейл, дори не е прием, - те се обличат, гримират, коментират с приятели, не без известна досада, че за съжаление, са заети в понеделник заради партито по случай десетгодишнината от основаването на „Пардоне моа", чийто домакин ще бъде красивият, интелигентен и фотогеничен Дариус Рошебин. Ще присъстват всички ВИП персони, а останалите ще трябва да се задоволят със снимките, които ще се публикуват в единственото списание за знаменитости във Френска Швейцария.

Присъствието в светския живот ти придава статус и те прави забележим. Понякога и нашият вестник отразява такива събития и още на следващия ден започват да ни звънят пиар агенти, за да питат дали снимките на техния човек ще бъдат публикувани, за което ще ни бъдат особено задължени. Второто най-хубаво нещо след поканата за такова събитие е да видиш, че появата ти на него е предизвикала внимание. А за целта няма нищо по-подходящо от снимки във вестника със специално закупения за случая тоалет (въпреки че това никога не се признава) и със същата усмивка от другите празненства и приеми. Слава богу, че не водя светската рубрика, защото при моето сегашно състояние, в което съм заприличала на чудовището на Франкенщайн, вече щях да съм уволнена.

Вратите на асансьора се отварят. Виждам двама-трима фотографи във фоайето. Отиваме в централния салон с панорамен изглед към града. Вечният облак сякаш е решил да сътрудничи на Дариус и е отместил леко сивия си плащ, така че виждаме морето от светлини под нас.

Не искам да стоим дълго, казвам на мъжа ми. И започвам да бърборя, за да сваля напрежението.

— Ще си тръгнем, когато пожелаеш - отговаря той.

В този момент сме изключително заети да поздравяваме куп хора, които се държат с мен като с близка приятелка. Отвръщам по същия начин, въпреки че дори не им знам имената. Ако разговорът се проточи прекалено дълго, имам един безотказен трик - представям съпруга си и млъквам. Той поздравява и пита човека насреща ни: „А вие сте...?". Чувам отговора и повтарям високо и отчетливо: „Скъпи, не помниш ли Еди-кого-си?".

Какъв цинизъм!

След дежурните поздрави отиваме в единия ъгъл на салона и аз се оплаквам: защо всички имат тази мания да те питат дали ги помниш? Няма нищо по-притеснително. Всички се смятат за достатъчно важни, за да трябва аз, която всеки ден се запознавам с кого ли не покрай работата ми, да съм ги запечатала в съзнанието си.

- Бъди по-толерантна. Хората се забавляват.

Съпругът ми изобщо не знае какво говори. Хората само се преструват, че се забавляват, но единственото, което им се иска, е да бъдат забелязани и да получат внимание. Понякога се надяват да срещнат някого, за да сключат някоя сделка. Съдбата на тези хора, които се смятат за невероятно красиви и властни, докато минават по червения килим, се намира в ръцете на зле платения репортер от редакцията. Страньорът, който получава снимките по електронната поща, решава кой да се появи и кой не в нашия малък, традиционен и конвенционален свят. Той подрежда снимките на тези, които са интересни за вестника, оставяйки малко местенце за прословутата обща снимка от събитието (коктейла, вечерята или приема). Там, сред анонимните глави на хора, които се смятат за много важни, с малко късмет могат да бъдат разпознати двама-трима.

Дариус се качва на сцената и започва да разказва за опита си с всички важни особи, които е интервюирал в продължение на десетте години, откакто се излъчил предаването му. Успявам да се поотпусна и със съпруга ми заставаме до един прозорец. Вътрешният ми радар вече е открил Якоб и Мариан Кьониг. Искам да сме на дистанция и предполагам, че и Якоб иска същото.

- Има ли ти нещо?

Знаех си. Днес коя си - доктор Джекил или мистър Хайд? Виктор Франкенщайн или неговото чудовище?

Не, скъпи. Просто отбягвам мъжа, с когото спах вчера. Подозирам, че всички в тази зала вече знаят за нас. Думата „любовници" е изписана на челата ни.

Усмихвам се и казвам, че ми няма нищо, просто ми е писнало да ходя по партита. Предпочитам да съм си вкъщи и да се занимавам с децата, вместо да ги оставям на бавачката. Не мога да пия и всички тези хора, които се опитват да завържат разговор с мен, очаквайки да проявя интерес към темите им, ме притесняват. Трябва да се преструвам на заинтригувана и да отговарям, така че не мога да сдъвча и преглътна дори една хапка, без да изглеждам невъзпитана.

Спускат един екран и започва клип с главните участници, минали през предаването. С някои от тях съм работила, но повечето са чужденци, идвали в Женева по работа. Както знаем, в Женева винаги има някой важен и е задължително да се появи в предаването.

- Хайде да си тръгваме тогава. Той вече те видя тук. Изпълнихме нашия дълг към обществото. Ще си вземем някой филм и ще прекараме остатъка от вечерта заедно.

Не. Ще останем още малко, защото Якоб и Мариан Кьониг са тук. Може да изглежда подозрително, ако си тръгнем по средата. Дариус започва да вика на сцената един по един разни гости на предаването и те разказват за участието си. Умирам от скука. Мъжете без компания започват дискретно да се озъртат наоколо, търсейки жени без компания. Жените от своя страна се оглеждат взаимно - коя как е облечена, как е гримирана, дали са със съпрузите или с любовниците си.

Погледът ми блуждае над града, главата ми е изпразнена от всякакви мисли и просто чакам да мине време, за да можем да си тръгнем дискретно, без да будим подозрение.

-Ти!

Аз?

- Да, скъпа, отивай, той те вика!

Дариус току-що ме е поканил на сцената, а аз не съм го чула. Да, била съм в предаването му заедно с бившия президент на Швейцария, за да говорим за човешките права. Но не съм толкова важна. Дори не си го бях помисляла. Не ме е предупредил и аз не съм си подготвила изказване.

Дариус ми прави знак. Всички ме поглеждат и ми се усмихват. Тръгвам право към него - вече съм се съвзела и дори съм доволна, тъй като Мариан не е и няма да бъде повикана. Нито пък Якоб, защото идеята е вечерта да бъде приятна, а не пълна с политически речи.

Качвам се на импровизираната сцена - тя представлява стълба, която свързва двете части на салона на върха на телевизионната кула. Целувам Дариус и започвам да разказвам за гостуването ми в предаването. Не звучи интересно. Мъжете продължават да си набелязват жени, жените продължават да се разглеждат една друга. Най-близкостоящите се преструват, че ме слушат какво говоря. Отправям поглед към съпруга ми - всеки, който говори пред публика, си избира някого, който да му служи за опора.

И изведнъж виждам нещо, което по никакъв начин не биваше да се случва - Якоб и Мариан Кьониг са се приближили до него. Това трябва да е станало за по-малко от две минути - през времето, необходимо да стигна до сцената и да започна речта си, която по това време вече кара келнерите да обикалят насам-натам, а повечето хора да се оглеждат наоколо, за да потърсят нещо по-интересно.

Привършвам възможно най-бързо и благодаря на Дариус. Той ме целува, а гостите ръкопляскат. Опитвам се да стигна до мястото, където стоят моят съпруг и семейство Кьониг, но съм възпрепятствана от хора, които ме хвалят за неща, които не съм казвала, твърдят, че съм била чудесна, очаровани са от статиите за шаманите, предлагат нови теми, подават ми визитни картички и дискретно заявяват, че биха могли да са „източници" по въпроси, които навярно ще са „крайно интригуващи" за мен. Когато най-сетне се доближавам до моята цел и до мястото, където се намирах преди идването на нашествениците, тримата ми се усмихват и ме поздравяват. Казват, че съм изглеждала прекрасно, докато съм говорела. После идва присъдата:

- Обясних им, че си уморена и че децата ни са с бавачката, но мадам Кьониг настоявала вечеряме заедно.

- Точно така. Предполагам, че никой не е вечерял още, нали? - казва Мариан.

Якоб е залепил на физиономията си една изкуствена усмивка и се съгласява покорно - изглежда като агне, отиващо на заколение.

За част от секундата през главата ми минават хиляди извинения. Но защо? Имам сериозно количество кокаин, което може да бъде използвано във всеки един момент, а надали ще ми се отвори по-добра „възможност" от тази, за да разбера дали ще продължа с плана си, или ще се откажа.

Освен това изпитвам зловещо любопитство да узная как ще мине вечерята.

С удоволствие, мадам Кьониг.

Мариан избира ресторанта на хотел „Армюр", което показва липса на оригиналност, защото тъкмо там всички водят своите чуждестранни гости. Фондюто му е отлично, келнерите се стараят да говорят всевъзможни езици, намира се в сърцето на Стария град... Ноза онези, които живеят в Женева, той не е някаква новост.

Пристигаме след семейство Кьониг. Якоб стои отвън, понасяйки студа в името на пристрастяването си към никотина. Мариан вече е влязла вътре. Предлагам на съпруга ми да влезе да й прави компания, а аз ще изчакам господин Кьониг да си допуши цигарата. Той казва, че е по-добре да направим обратното, но аз настоявам - няма да е проява на добро възпитание да се оставят две жени сами на масата, макар и само за няколко минути.

- Не знаех как да реагирам, защото и аз бях изненадан - казва Якоб, след като съпругът ми влиза вътре.

Опитвам се да покажа, че няма никакъв проблем. Да не би да се чувства гузен? Или се притеснява, че това може да е краят на неговия нещастен брак (с онази ледена жена, което е като древногръцка мегера, искам да добавя)?

- Не става дума за това. Истината е, че...

Но мегерата ни прекъсва. С дяволска усмивка на устните, тя ме поздравява (отново!) с обичайните три целувки и нареждана мъжа си да загаси цигарата, за да влезем веднага. Чета между редовете следното: подозирам ви, вероятно замисляте нещо, но знайте, че аз съм хитра, много по-хитра и умна, отколкото предполагате.

Поръчваме обичайното - раклет. Съпругът ми казва, че му е омръзнало да яде сирене, и избира нещо различно - наденица, която присъства в менюто ни за гости. И вино, но този път Якоб не го дегустира, не поклаща чашата и не отпива с премрежени очи, за да може да кимне одобрително - онова на първия обяд е било просто тъп опит да ме впечатли. Докато чакаме ястията и си говорим глупости, изпиваме бутилката, която веднага бива заменена от втора. Moля съпруга си да не пие повече, иначе пак ще трябва да оставим колата, а сега сме доста по-далече, отколкото предишния път.

Ястията пристигат. Отваряме трета бутилка. Продължаваме да си бърборим за едно-друго. Научаваме нещо за ежедневието на депутатите, получавам поздравления за моите две статии относно стреса („един твърде необичаен подход"), после разсъждаваме дали наистина цените на имотите ще паднат, след като банковата тайна изчезва и заедно с нея хиляди банкери, които сега се местят в Сингапур или Дубай, питаме се къде ще прекараме новогодишните празници и прочие.

Очаквам момента, когато бикът ще излезе на арената. Но той не излиза и аз свалям гарда. Пийвам повече, отколкото трябва, започвам да се отпускам, да се развеселявам и точно тогава вратите на ограждението за бикове се отварят.

- Онзи ден спорех с едни приятели за онова идиотско чувство, наречено ревност - казва Мариан Кьониг. - Какво мислите по въпроса?

Какво мислим по въпрос, който никой не обсъжда на подобни вечери? Мегерата успя добре да формулира изречението. Навярно го е обмисляла цял ден. Нарече ревността „идиотско чувство", за да ме накара да се почувствам по-оголена и по-уязвима.

- Като дете съм присъствал на ужасни сцени на ревност у дома - казва съпругът ми.

Какво? Той говори за личния си живот, така ли? Пред една непозната?

- И си обещах, ако се оженя, никога да не допусна това да ми се случи. Отначало ми беше много трудно, защото всички притежаваме инстинкта да контролираме нещата, дори и неконтролируемите като любовта и верността. Но успях. И жена ми, която всеки ден се среща с различни хора и понякога се прибира вкъщи по-късно от обикновено, никога не е чула от мен упреци или намеци.

Не съм чувала и подобно обяснение. Не знаех, че е израснал сред сцени на ревност. Мегерата успява да накара всички да се подчинят на командите й - хайде да вечеряме, загаси цигарата, говорете по темата, която аз съм избрала.

Има две причини за това, което мъжът ми току-що е изрекъл. Първата е, че изпитва недоверие към поканата и се опитва да ме защити. Втората е да заяви пред всички колко съм важна за него. Протягам ръка и докосвам неговата. Никога не съм си представяла това, Мислех, че просто не се интересува какво правя.

- Ами вие, Линда? Не изпитвате ли ревност към съпруга си?

Аз ли?

Разбира се, че не. Имам му пълно доверие. Смятам, че ревността е за болни хора, които се чувстват несигурни, които нямат самочувствие, които смятат, че стоят по-долу, и вярват, че всеки представлява заплаха за връзката им. Ами вие?

Мариан пада в собствения си капан.

- Както казах, това е едно идиотско чувство.

Да, вече го спомена. Но ако разберете, че мъжът ви изневерява, какво бихте направили?

Якоб пребледнява. Овладява се да не пресуши на един дъх чашата след моя въпрос.

- Вярвам, че всеки ден той среща несигурни жени, които вероятно умират от скука в собствените си бракове, принудени да водят посредствен и банален живот. Предполагам, че и във вашата редакция има жени, които са започнали като репортерки и ще си останат такива до пенсия.

Много, отговарям без никаква емоция в гласа. Сипвам си още малко фондю. Тя ме гледа право в очите, знам, че говори за мен, но не искам съпругът ми да се усъмни в нещо. Изобщо не ме е грижа за нея, нито за Якоб, който навярно не е издържал на напрежението и й е признал всичко.

Спокойствието ми ме изненадва. Може да е от виното или пък пробудилото се чудовище да се забавлява по този начин. Може да е и удоволствието да се изправя срещу тази жена, която си мисли, че знае всичко.

Моля я да продължи, докато си топвам парченце хляб в разтопеното сирене.

- Както знаете, тези недолюбвани женички не представляват никаква заплаха за мен. Но за разлика от вас двамата аз нямам пълно доверие на Якоб. Вече ми е изневерявал няколко пъти, защото „плътта е немощна"...

Якоб се смее нервно, отпива още една глътка вино. Бутилката е свършила и Мариан прави знак на келнера да донесе още една.

- ... но се опитвам да гледам на това като на част от една нормална връзка. Ако мъжът ми не е желан и преследван от онези уличници, значи е напълно безинтересен. Знаете ли какво изпитвам вместо ревност? Възбуда. Често си свалям дрехите, отивам гола при него, разтварям си краката и го карам да направи с мен точно същото, което е правил с тях. Понякога го моля да ми разкаже как е минало и от това получавам серия оргазми по време на секс.

- Фантазиите на Мариан... - казва Якоб не особено убедително. - Тя все измисля такива неща. Онзи ден ме попита дали не бих искал да отидем в някой суинг клуб в Лозана.

Разбира се, че не се шегува, но всички се смеем, дори и тя.

За мой ужас откривам, че на Якоб му харесва да го представят като неверен мъжкар. А съпругът ми изглежда страшно заинтригуван от отговора на Мариан. Моли я да каже нещо повече за възбудата, която изпитва, когато разбере за извънбрачните връзки. Иска адреса на суинг клуба и ме гледа с блеснали очи. Казва, че и на нас ни е време да пробваме нещо различно. Не знам дали не се старае да овладее почти нетърпимата атмосфера на масата, или наистина иска да опита.

Мариан казва, че не знае адреса, но ако той й даде телефонния си номер, ще му го изпрати в есемес.

Време е да се включа. Казвам, че, общо взето, ревнивите хора се опитват да демонстрират точно обратното, когато се намират в компания. Обожават да правят инсинуации относно поведението на партньора си, но са изключително наивни, щом вярват, че ще постигнат нещо. Аз например бих могла да имам връзка с вашия мъж, но вие никога няма да узнаете това, защото не съм такава идиотка, че да падна в капана.

Тонът на гласа ми се променя малко. Съпругът ми ме гледа, смаян от отговора ми.

- Скъпа, не мислиш ли, че отиваш прекалено далече?

Не, не мисля. Не аз започнах този разговор и не знам къде се опитва да стигне мадам Кьониг. Но откакто сме влезли тук, тя не престава да прави разни намеци, а на мен ми омръзна вече. Освен това не забелязваш ли как ме гледа през цялото време, докато ни кара да водим разговор, от който само тя на тази маса се интересува?

Мариан ме гледа стреснато. Смятам, че не е очаквала никаква реакция от моя страна, тъй като е свикнала да контролира всичко.

Казвам, че познавам много крайно ревниви хора, които ревнуват не защото смятат, че партньорът им изневерява, а защото не са център на внимание през цялото време, както биха желали. Якоб вика келнера и иска сметката. Чудесно. В края на краищата те ни поканиха и те трябва да платят.

Поглеждам часовника и се преструвам на много изненадана: вече е минал часът, за който се бяхме уговорили с бавачката! Ставам, благодаря за вечерята и отивам до гардероба да си взема палтото. Разговорът вече е за децата и отговорностите, които идват с тях.

- Да не би наистина да е решила, че говоря за нея? - чувам Мариан да пита мъжа ми.

- Разбира се, че не. Няма причина за това.

Излизаме на студа без много приказки. Ядосана съм и напрегната. Обяснявам гневно, че тази жена е такава невротичка, че още в деня на изборите ми направи няколко намека. Постоянно иска да изпъква, сигурно си умира да ревнува онзи идиот, който е длъжен да се държи добре и когото тя контролира с желязна ръка, за да има бъдеще в политиката. Въпреки че в действителност тя би искала да е на трибуната и да казва кое е правилно и кое не.

Съпругът ми твърди, че съм пийнала повечко и че е по-добре да се успокоя.

Минаваме покрай катедралата. Градът отново е потънал в мъгла и всичко изглежда като извадено от филм на ужасите. Представям си как Мариан ме причаква зад някой ъгъл с кинжал в ръка, както през Средновековието, когато Женева е била в постоянна битка с французите.

Нито студът, нито разходката до колата ме успокояват. Качваме се в нея и щом се прибираме, отивам право в спалнята и глътвам две хапчета валиум, докато съпругът ми плаща на бавачката и слага децата по леглата им.

Спя десет часа. На сутринта, докато изпълнявам обичайните задачи, започвам да си мисля, че съпругът ми не е толкова нежен с мен, както досега. Промяната е едва доловима, но все пак снощната случка, изглежда, му е повлияла, накарала го е да се почувства неловко. Не мога да реша как да се държа, никога не съм вземала две успокоителни наведнъж. Изпаднала съм в някаква летаргия, която няма нищо общо с онази, предизвикана от самота или нещастие.

Излизам за работа и инстинктивно си поглеждам мобилния телефон. Имам съобщение от Якоб. Чудя се дали да го отворя, но любопитството ми е по-силно от омразата.

Изпратено е много рано сутринта.

„Ти съсипа всичко. М. дори не подозираше, че има нещо между нас, но сега е сигурна. Падна в капан, който тя не беше заложила."

Трябва да мина през гадния супермаркет и да напазарувам за вкъщи. Имам чувството, че целият свят ми е крив. Мариан има право - аз не съм нищо повече от една несигурна и объркана жена, служеща за сексуално развлечение на тъпото псе, което спи в едно легло с нея. Опасно е да шофирам в това състояние, защото не преставам да плача, а от сълзите не виждам добре останалите коли. Чувам клаксони и гневни подвиквания - опитвам се да карам по-бавно, с което само влошавам ситуацията.

Беше голяма глупост да предизвикам Мариан да заподозре нещо, но още по-глупаво беше да рискувам всичко, което имам - съпруг, семейство, работа.

Докато шофирам, все още замаяна от двете хапчета и с опънати до скъсване нерви, осъзнавам, че сега рискувам и живота си. Спирам в една странична улица и продължавам да плача. Толкова силно хлипам, че един човек се приближава и ме пита дали имам нужда от помощ. Поклащам глава и той си тръгва. Но истината е, че се нуждая от помощ, да, при това много. Потъвам в себе си, в морето от тиня, и не мога да изплувам.

Разяждана съм от омраза. Предполагам, че Якоб вече се е съвзел от снощната вечеря и повече никога няма да поиска да ме види. Вината е моя, защото прекалих.

Очаквах всички да ме подозират и да проявяват недоверие към мен. Би било добре да му звънна и да му се извиня, но знам, че няма да ми вдигне. Може би пък трябва да се обадя на мъжа ми и да проверя в какво настроение е. Усещам по гласа му кога е ядосан и напрегнат. Но не искам да знам нищо. Много ме е страх. Стомахът ми е на топка, ръцете ми са вкопчени във волана и си позволявам да плача с цяло гърло, да викам и да се карам на единственото сигурно място в света - моята кола. Човекът, който минава покрай мен сега, ме гледа така, сякаш се опасява да не направя някоя глупост. Не, няма да направя нищо. Просто искам да плача. Не е кой знае какво, нали?

Чувствам, че сама се прецаках. Искам да се върна назад, само че това е невъзможно. Искам да си съставя план как да си възстановя изгубеното, но не успявам да разсъждавам правилно. Мога единствено да плача, обзета от срам и омраза.

Как може да съм толкова наивна? Как въобще си помислих, че Мариан ме гледа и ми говори за неща, които вече знае? Само защото се чувствах виновна и гузна. Исках да я унижа, да я съсипя пред мъжа й, за да не гледа на мен като на негово развлечение. Знам, че не го обичам, но той малко по малко ме измъкваше от кладенеца на самотата, в който мислех, че съм потънала. А сега си давам сметка, че тези дни са си отишли безвъзвратно. Налага се да се върна към действителността, към супермаркета, към вечно еднаквите дни, към сигурността на дома ми, който отначало беше толкова важен за мен, а после се превърна в затвор. Може би трябва да призная всичко на мъжа ми.

Знам, че ще ме разбере. Той е добър и умен човек и винаги е поставял семейството на първо място. Ами ако не прояви разбиране? Ако реши, че това е краят, че сме достигнали предела и че му е омръзнало да живее с жена, която доскоро се е оплаквала от депресия, а сега страда, че е изоставена от любовника си?

Постепенно започвам да се успокоявам и мислите ми се проясняват. След малко трябва да отида на работа, не мога да прекарам целия ден на тази улица, където има толкова домове на щастливи семейства, украсили вратите си с коледни венци. Хората влизат и излизат от тях, без дори да ме забелязват, а аз седя и гледам как светът ми се срива, но не мога да направя нищо.

Трябва да помисля и да подредя приоритетите си. Дали през следващите дни, месеци и години ще успея да се преструвам, че съм една всеотдайна жена, а не ранено животно? Дисциплината никога не е била силната ми страна, но не бива да се държа като невменяема.

Избърсвам сълзите си и поглеждам напред. Време ли е да подкарам колата? Не още. Изчаквам малко. Ако има някоя причина да съм щастлива от случилото се, то тя е, че ми беше омръзнало да живея в лъжа. Докога съпругът ми няма да подозира нищо? Дали мъжете разбират кога жените се преструват, че получават оргазъм? Възможно е, но няма как да узная това.

Излизам от колата, плащам паркинга за по-дълго, отколкото е необходимо, но така поне мога да се поразходя безцелно. Обаждам се в службата и давам доста скалъпено извинение - детето ми има разстройство и трябва да го заведа на лекар. Шефът ми вярва - та нали в края на краищата сме швейцарци и никога не лъжем.

Но аз лъжа. Лъгала съм всеки ден. Изгубих самоуважение и сега не знам къде стъпвам. Швейцарците живеят в истинския свят. А аз живея в някаква измислица. Швейцарците знаят как да решават проблемите си. А аз, като не успях да намеря решение за моите, си създадох ситуация, в която имах идеално семейство и съвършен любовник.

Вървя из града, който обичам и който с неговите заведения и магазини - с изключение на местата за туристи - изглежда така, сякаш е застинал през 1950 г. и няма никакво намерение да се модернизира. Студено е, но, слава богу, не духа, което прави температурата поносима. В опитите си да се разсея и да се успокоя се отбивам в книжарница, в месарница и в магазин за дрехи. При всяко ново излизане на улицата установявам, че ниската температура ми помага да потуша пожара, в който съм се превърнала.

Възможно ли е да се науча да обичам правилния мъж? Разбира се. Проблемът е в това да успея да забравя неподходящия, който е влязъл в душата ми, без да иска разрешение, защото, минавайки, е видял вратата отворена.

Какво точно исках от Якоб? От самото начало знаех, че връзката ни е обречена, въпреки че изобщо не си представях, че ще свърши по този унизителен начин. Може би просто исках онова, което получих - да преживея една авантюра и да си доставя радост. А може и да съм искала нещо повече - да живея с него, да му помогна да израсне в кариерата, да му дам подкрепата, която май вече не получаваше от жена си, да го обграждам с нежността, която му липсваше, както се оплака на една от първите ни срещи. Да го измъкна от дома му така, както се изтръгва растение от чужда градина, за да го посадя в моя двор, въпреки че съм наясно, че цветята не устояват на подобно отношение.

Изведнъж ме залива вълна от ревност, но сега вече нямам сълзи, които да пролея. Изпитвам единствено гняв. Спирам и сядам на пейката на някаква автобусна спирка. Гледам хората, които идват и потеглят. Всички са така заети със собствените си малки светове - толкова малки, че се побират на екранчето на мобилния телефон, от който не отлепят очи и уши.

Автобусите идват и си отиват. Хората слизат и бързо тръгват нанякъде, може би заради студа. Други се качват бавно, без желание да се приберат у дома или да стигнат до работата си, или до училище. Но никой не проявява гняв или въодушевление, не са нито тъжни, нито весели, просто души, осъдени машинално да изпълняват мисията, която Вселената им е отредила в деня на тяхното раждане.

След известно време успявам да се поуспокоя и да разгледам някои от парченцата на пъзела в главата си. Едно от тях е причината за тази идваща и отиваща си омраза - подобно на автобусите тук. Възможно е да съм загубила най-важното в живота си - моето семейство. Бях победена в битката, водена в името на щастието, и това не просто ме кара да се чувствам унизена, а и ми пречи да виждам пътя нататък.

Ами съпругът ми? Налага се да проведа откровен разговор с него довечера и да му призная всичко. Имам усещането, че това ще ме направи свободна въпреки последствията. Уморена съм да лъжа постоянно - него, шефа си, себе си.

Не ми се мисли за това в момента. Повече от всичко останало ревността разяжда мислите ми. Не мога ди стана от тази пейка на автобусната спирка, защото установих, че тялото ми е привързано с вериги. Те са тежки и ми е трудно да ги влача.

И какво? Значи тя обича да го слуша как й разказва за изневерите си, докато са заедно в леглото, така ли? Докато той прави с нея същите неща, които преди това е правил с мен? Когато първия път взе презерватива от нощното шкафче, трябваше да си направя извода, че има и други жени. По начина, по който ме облада, трябваше да се досетя, че съм просто поредната бройка. Много пъти на излизане от проклетия хотел имах точно това усещане и си повтарях, че повече няма да се виждам с него. Но същевременно знаех, че това е поредното ми самозалъгване и че ако се обади, веднага ще съм готова да се срещнем в деня и часа, които той предложи.

Да, всичко ми беше ясно. И се опитвах да се убедя, че искам просто секс и авантюра. Но това не е вярно. Днес си давам сметка, че колкото и да го отричах през моите безсънни нощи и лишени от съдържание дни, аз бях влюбена, да. Лудо влюбена.

Не знам какво да правя. Предполагам - всъщност, убедена съм, - че всички семейни хора имат някое тайно увлечение. Това е непозволено, а да флиртуваш с непозволеното внася радост в живота. Но малцина си позволяват да задълбочат нещата - един от всеки седем, както твърдеше статията във вестника, която прочетох. И смятам, че един на сто допуска объркването му да стане толкова голямо, че да се остави да бъде пометен от илюзията, както направих аз. За мнозинството е просто едно малко влюбване, нещо, за което от самото начало е ясно, че няма да продължи дълго. Малко емоция, за да стане сексът по-еротичен и отново да зазвучат думите „обичам те" по време на оргазма. Нищо повече.

Ами ако съпругът ми си беше хванал любовница, аз как бих реагирала? Щях да стигна до крайности. Щях да кажа, че животът е несправедлив към мен, че не струвам, че остарявам, щях да вдигна скандал, щях да плача от ревност, която в действителност щеше да е завист - ето, той може, а аз не. Щях незабавно да си тръгна, затръшвайки вратата, и да отведа децата в дома на родителите ми. След два-три месеца щях да се разкая и да си намеря някакво оправдание да се прибера, въобразявайки си, че и той иска същото. След четири месеца вече щях да съм ужасена от мисълта, че трябва да започна всичко наново. След пет месеца щях да направя жеста да го помоля да се съберем отново „заради доброто на децата", но щеше да е късно, защото той щеше да е заживял с любовницата си, която е много по-млада, по-хубава и пълна с енергия и е започнала да му връща радостта от живота.

Телефонът звъни. Шефът пита как е синът ми. Казвам, че се намирам на една автобусна спирка и не чувам добре, но всичко е наред, след малко ще съм в редакцията.

Уплашените хора никога не успяват да видят реалността. Предпочитат да се скрият във фантазиите си. Не мога да продължа да съм в такова състояние вече повече от час, трябва да се взема в ръце. Работата ме зове и това може да ми помогне.

Тръгвам си от спирката и се отправям към колата. Гледам нападалите по земята листа. Мисля си, че ако бяхме в Париж, вече щяха да са почистени. Но ние сме в Женева, която е доста по-богат град и въпреки това листата си стоят.

До онзи ден са били част от някое дърво, което сега е притихнало и се готви за сезона на летаргията. Дали дървото случайно е проявявало уважение към зеленото наметало, с което е било покрито, което го е хранило и му е позволявало да диша? Не. Мислило ли е за насекомите, които живеят там и опрашват цветовете, поддържайки живота на природата? Не. Дървото мисли само за себе си, а разните листа и насекоми биват изхвърлени, когато се наложи.

Аз съм едно такова листо, търкалящо се на земята в града. То е смятало, че животът му ще продължи вечно, но е умряло, без да знае защо. Обичало е слънцето и луната, дълго е наблюдавало онези автобуси, които минават долу, и онези трамваи, които вдигат толкова шум, но никога никой не е бил така любезен да го предупреди, че ще дойде зимата. Листата са се възползвали максимално от всичко, което са имали, но когато един ден са пожълтели, дървото им е казало „сбогом".

Не им е казало „довиждане", а „сбогом", знаейки, че никога няма да се върнат. И е потърсило помощта на вятъра, който е трябвало да ги откъсне от клоните колкото се може по-бързо и да ги отнесе надалече. Дървото знае, че може да израсне само ако успее да си почине. А ако израсне голямо, ще го уважават. И на него ще разцъфнат още по-красиви цветове.

Стига. Най-добрата терапия сега е работата, защото вече изплаках всичките сълзи, които имах, и обмислих всичко, което трябваше да обмисля. Като изобщо не успях да се освободя от нищо.

Превключвам на автопилот, стигам до улицата, където съм паркирала, и там заварвам един от онези служители на реда в синьо-червена униформа да сканира номера на колата ми с някакъв апарат.

- Автомобилът ваш ли е?

Да.

Той продължава работата си. Аз мълча. Сканираният номер вече е вкаран в системата, бива изпратен в централата, където ще се обработи и ще генерира писмо с дискретния полицейски печат на целофаненото прозорче на служебните пликове. Ще имам на разположение трийсет дни, за да платя сто франка, като мога и да обжалвам глобата и да похарча петстотин франка за адвокати.

- Просрочили сте с двайсет минути. Максималният престой е половин час.

Просто кимвам в знак на съгласие. Виждам, че той се изненадва - не го помолих да престане, обещавайки, че това никога няма да се повтори. Нито пък се втурнах да го спра, когато го видях, че е там. Не се държа по никой от начините, с които е свикнал.

От апарата, който сканира номера на колата ми, излиза една бележка - сякаш сме в супермаркета. Той я напъхва в едно найлоново джобче (за да я защити от лошите климатични условия) и се насочва към предното стъкло, за да я сложи под чистачката. Натискам бутончето на ключа и светлините мигват, за да покажат, че вратите са отключени.

Той разбира каква глупост се кани да извърши, но също като мен е на автопилот. Звукът на отключващите се врати го сепва и тогава идва при мен, за да ми подаде фиша с глобата.

И двамата си тръгваме доволни. Той, защото не му се е наложило да слуша възражения, а аз, защото получих малко от онова, което заслужавам – да ме накажат.

Не знам - но скоро ще разбера - дали съпругът ми не проявява някаква форма на върховно самообладание, или наистина не придава значение на случилото се.

Прибирам се вкъщи точно навреме след работния ден, прекаран в събиране на информация за най-баналните неща на света - обучението на пилотите, изобилието на коледни елхи на пазара, въвеждането на електронен контрол на бариерите на жп линиите. За мен това беше добре дошло, защото така не разполагах с никакво време да мисля.

Приготвям вечерята, сякаш е просто още една вечеря от хилядите, които сме имали заедно. Прекарваме известно време в гледане на телевизия. Децата вече са се качили в стаята си при своите таблети и игрите, в които убиват терористи или войници в зависимост от деня.

Пъхвам чиниите в съдомиялната. Съпругът ми ще се опита да накара децата да си легнат. До момента сме говорили само за задълженията си. Не мога да кажа дали винаги е било така и аз никога не съм го забелязвала, или е специално само днес. След малко ще разбера.

Докато той е горе, аз паля камината за пръв път тази година - като гледам огъня, се успокоявам. Ще разкрия нещо, което предполагам, че той знае, но имам нужда от всичката налична подкрепа. Затова отварям и бутилка вино. Приготвям и плато със селекция от сирена. Отпивам от виното и впервам поглед в пламъците. Не съм притеснена и не изпитвам страх. Стига вече с този двойствен живот. Каквото и да стане днес, ще е по-добре за мен. Ако трябва да приключим брака си, така да бъде - ще го направим в този есенен ден, загледани в камината и разговаряйки като цивилизовани хора.

Той слиза, вижда какво съм приготвила, но не ме пита нищо. Само се настанява до мен на канапето и също вперва очи в огъня. Изпива виното си и аз тъкмо се каня отново да му напълня чашата, когато той с жест на ръката ми показва, че му стига.

Правя някакъв идиотски коментар - днес температурите паднаха под нулата. Той кимва.

Очевидно аз ще трябва да поема инициативата.

Наистина съжалявам за случилото се снощи по време на вечерята...

- Вината не беше твоя. Онази жена е много странна. Моля те, не ме кани повече на тези коктейли.

Гласът му звучи спокойно. Но всички знаят, дори децата, че преди най-страшните бури има момент, в който вятърът спира и всичко изглежда съвсем нормално.

Не се отказвам и продължавам. Мариан прояви ревност, криейки се зад маската на разкрепостена и свободомислеща жена.

- Така е. Ревността е онова чувство, което ни казва: „Можеш да загубиш всичко, за което толкова си се трудил". Прави ни слепи за останалото, за радостите, за щастливите моменти и за създадените връзки. Как успява омразата да заличи цялата история на една двойка?

Той подготвя терена, за да кажа всичко, което е нужно.

- Всички имат дни, когато си казват: „Е, добре, моят живот не се развива точно според очакванията ми". Но ако животът те попита тикакво си направил за него, какво ще му отговориш?

Мен ли питаш?

- Не. Себе си. Нищо не става без усилия. Трябва да имаш вяра. А за целта се налага да сринеш предразсъдъците, за което се изисква смелост. За да си смел, трябва да надвиеш страховете си. И така нататък. Нека се помирим с дните си. Не бива да забравяме, че животът е с нас. Той също иска да се подобри. Нека му помогнем!

Наливам си още една чаша. Съпругът ми хвърля цепеници в огъня. Кога ли ще събера кураж да му призная?

Ала той не изглежда настроен да ме остави да говоря.

- Да се мечтае не е толкова просто, колкото изглежда. Напротив. Може да се окаже опасно. Когато мечтаем, ние задвижваме мощни енергии и вече не успяваме да скрием от себе си истинския смисъл на живота. Когато мечтаем, решаваме също и каква цена сме готови да заплатим.

Сега. Колкото повече отлагам, толкова повече болка ще причиня и на двама ни.

Вдигам чашата за наздравица и казвам, че има нещо, което смущава душата ми. Той отвръща, че вече сме говорили за това в Льо Валон, когато съм му признала за опасенията си, че страдам от депресия. Обяснявам, че не става дума за това.

Той ме прекъсва и продължава да разсъждава:

- Да се преследва една мечта изисква да се заплати и съответната цена. Може да се наложи да променим навиците си, може да сме принудени да преминем през редица трудности, може да стигнем до разочарование и прочие. Но колкото и скъпо да ни струва, няма да е по-скъпо от това да не сме живели. Защото тогава съществува рискът един ден да се обърнем назад и да чуем собственото си сърце да нашепва: „Пропилях живота си".

Казвам му, че така не прави нещата по-лесни. Да допуснем, че онова, което имам да кажа, не е някоя глупост, а е нещо съвсем реално, конкретно, истинско и застрашително?

Той се смее.

- Овладях ревността си към теб и съм много щастлив от това. И знаеш ли защо? Защото така винаги ще съм достоен за любовта ти. Трябва да се боря за нашия брак и за нашата връзка и то няма нищо общо с децата. Аз те обичам. И бих понесъл всичко, абсолютно всичко, за да те имам до себе си завинаги. И все пак не мога да ти попреча да си заминеш някой ден. Затова, ако този ден дойде, ти ще си свободна да си тръгнеш да потърсиш щастието. Любовта ми към теб е по-силна от всичко и аз никога не бих ти попречил да бъдеш щастлива.

Очите ми се пълнят със сълзи. До момента още не съм разбрала какво ми казва. Дали просто си приказваме за ревността, или ми отправя някакво послание.

- Аз не се страхувам от самотата - продължава той. - Боя се да не живея в заблуда - да гледам на действителността така, както ми се иска, без да виждам каква е всъщност.

Хваща ме за ръката.

- Ти си истинска благословия в живота ми. Може да не съм най-добрият съпруг на света, тъй като почти никога не изразявам чувствата си. И знам, че на теб това ти липсва. Знам също, че затова може да решиш, че не си важна за мен, може да се почувстваш несигурна. Но не е вярно. Трябва да седим пред камината и да си говорим за разни неща, но не и за ревност. Защото това не ме интересува. Кой знае, може пък да ни се отрази добре да попътуваме малко, само двамата, какво ще кажеш? Да прекараме Нова година в друг град или място, което вече познаваме, а?

Ами децата?

- Сигурен съм, че баба им и дядо им ще се радват да се погрижат за тях. - И добавя: - Когато двама души се обичат, трябва да са подготвени за всичко. Любовта е като калейдоскоп, подобен на онези, с които си играехме като деца. Постоянно се променя и никога не се повтаря. Ако човек не осъзнае това, е обречен да страда от нещо, което съществува единствено и само за да ни прави щастливи. Или още по-лошо, да стане като онази жена снощи, която вечно се тревожи какво мислят другите за нейния брак. За мен това няма никакво значение. Важно е единствено какво мислиш ти.

Облягам глава на рамото му. Всичко, което се канех да кажа, вече губи смисъл. Той знае какво става и успява да се бори със ситуацията по начин, по който аз никога не бих могла.

- Съвсем просто е: стига да не нарушаваш закона, печеленето и губенето на пари на финансовите пазари са позволени.

Бившият магнат се мъчи да поддържа позата си на един от най-богатите хора в света. Но богатството му се беше изпарило за по-малко от година, когато големите финансисти бяха открили, че продава мечти. Опитвам се да изглеждам заинтригувана от думите му. В крайна сметка аз самата помолих шефа да зарежем окончателно онази поредица материали за справянето със стреса и сега имам нова задача.

Мина една седмица, откакто получих съобщението на Якоб, че съм съсипала всичко. Една седмица, откакто обикалях разплакана из улиците, и този момент скоро щеше да ми бъде припомнен с глобата за неправилно паркиране. Една седмица от онзи разговор с мъжа ми.

- Винаги трябва да знаеш как да продадеш една идея. В това се състои успехът - в умението да продадеш онова, което искаш - продължава бившият магнат.

Драги мой, въпреки цялото ти лустро, въпреки този луксозен хотелски апартамент, въпреки лъскавия ти живот и безупречните ти дрехи, ушити от лондонски моделиер, въпреки тази усмивка и грижливо боядисаната ти коса, в която все пак са оставени няколко бели косъма, за да изглежда естествена, въпреки самочувствието, с което се движиш и говориш, има нещо, от което разбирам повече от теб - да ходиш и да продаваш идеи не стига. Трябва да намериш някой, който да ги купи. Това се отнася за търговията, за политиката и за любовта.

Предполагам, драги мой, че разбираш какво имам предвид - ти си имаш графики, диаграми, презентации... но хората искат резултати.

Любовта също се стреми към резултати, ако ще всички да казват, че не е вярно и че самият факт, че обичаш, сам по себе си е достатъчен. Така ли е? Можех да си се разхождам из Английската градина, облечена в коженото палто, което съпругът ми купи от Русия, да гледам есента, да се усмихвам към небето и да повтарям: „Аз обичам и това ми стига". Но дали щеше да е истина?

Разбира се, че не. Аз обичам, но в замяна искам нещо конкретно - да се държим за ръце, да се целуваме, да споделяме мечтите си, да правим страстен секс, да имаме възможността да създадем семейство, да възпитавам децата ни, да остарея до любимия.

- За всяка направена крачка имаме нужда от съвсем ясна цел - обяснява жалкото човече срещу мен с привидно самоуверена усмивка.

Очевидно отново съм на прага на лудостта. Всичко, което прочета или чуя, свързвам с моето емоционално състояние, включително отегчителното интервю с този досаден тип. Мисля по въпроса двайсет и четири часа в денонощието - докато вървя по улицата, докато готвя, докато прахосвам безценни мигове от живота си да слушам неща, които, вместо да ме разсейват, ме тласкат още по-силно към пропастта.

- Оптимизмът е заразителен...

Бившият магнат не спира да говори, сигурен, че ще успее да ме убеди да публикувам всичко във вестника, с което ще дойде неговото възкресение. Чудесно е да се интервюират подобни личности. Необходимо с само да им зададеш един въпрос и те после говорят цял час. Обратно на разговора ми с кубинеца, този път не обръщам внимание на нито една дума. Включила съм диктофона и след това ще сведа монолога до шестстотин думи, което отговаря приблизително на четири минути разговор.

Оптимизмът е заразителен, твърди той.

Ако беше така, щеше да е достатъчно да отидем при човека, в когото сме влюбени, с широка усмивка, преизпълнени с идеи и планове, и да направим презентация на пакета, който предлагаме. Ще се получи ли? Не. Заразява единствено страхът, непрестанният ужас, че никога няма да срещнем някого, с когото да бъдем заедно до края на дните си. И, водени от този страх, сме готови да направим какво ли не, да приемем погрешния човек, убеждавайки се, че тъкмо той е точният избор, единственият, който сам Бог е сложил на пътя ни. За съвсем кратко време търсенето на сигурност се превръща в искрена любов, нещата започват да изглеждат не толкова горчиви и трудни, а чувствата ни могат да бъдат затворени в кутия и напъхани в дъното на някое чекмедже в нашите глави, където ще останат скрити и невидими завинаги.

- Според някои аз съм един от хората с най-добри връзки в моята страна. Познавам много предприемачи, политици, бизнесмени. Това, което се случва с моите компании, е временно. Скоро ще станете свидетелка на завръщането ми.

И аз имам много връзки, и аз познавам хора от тези среди. Но не искам да подготвям завръщането си. Искам само цивилизована развръзка за една от тези „връзки".

Защото нещата, които не свършват по категоричен начин, винаги оставят вратичка за неизследвани възможности и има шанс пак да тръгнат постарому.

Какво, сравнявам икономиката с любовта ли? Опитвам се да направя паралел между света на финансите и този на чувствата?

От една седмица нямам вести от Якоб. От една седмица моите взаимоотношения със съпруга ми отново се върнаха към обичайното след онази вечер пред камината. Може пък да успеем заедно да съживим брака си. До тази пролет аз бях нормален човек. Един ден си помислих, че всичко, което имам, може внезапно да изчезне, и вместо да реагирам интелигентно, изпаднах в паника. Това ме докара до някакво състояние на инертност. Изпаднах в апатия. Не желаех да се променям. А след многото безсънни нощи и след многото дни, през които не откривах никаква радост от живота, направих точно онова, от което ужасно се страхувах - тръгнах в грешната посока, предизвиквайки опасността. Знам, че не съм единствената и че хората като цяло имат склонност да се самоунищожават. Дали случайно, или защото животът искаше да ме подложи на изпитание, срещнах някого, който ме сграбчи за косата - в буквален и преносен смисъл, - разтърси ме, изтупа прахта, която беше започнала да се трупа, и ме накара да дишам отново.

Всичко е една илюзия. Нещо като щастието, което наркоманите навярно изпитват, дрогирайки се. Рано или късно ефектът отшумява и отчаянието става още по-голямо.

Бившият магнат започва да ми говори за пари. Не съм го питала за това, но той въпреки всичко изрича куп неща. Изпитва огромна необходимост да повтаря, че не е беден, че може да поддържа стила си на живот още много десетилетия.

Не искам да оставам повече тук. Благодаря му за интервюто, изключвам диктофона и си вземам палтото.

- Свободна ли сте тази вечер? Можем да пийнем нещо и да си довършим разговора - предлага той.

Не ми се случва за пръв път. Редовно получавам подобни покани. Аз съм красива и умна - въпреки че мадам Кьониг го отрича - и неведнъж съм се възползвала от чара си, за да накарам определени хора да споделят неща, които обикновено не казват пред журналистите. (Нали вечно ги предупреждаваме, че можем да публикуваме всичко.) Но мъжете... о, мъжете! Те правят всичко възможно да прикрият слабостите си и всяко момиче на осемнайсет може да ги манипулира без никакво усилие.

Благодаря му за поканата и казвам, че съм заета вечерта. Изкушавам се да го попитам как е реагирала последната му любовница на вълната от отрицателни публикации за него, както и на краха на империята му. Но и сама мога да си представя, а и вестникът ми не се интересува от това.

* * *

Излизам, пресичам улицата и се насочвам към Английската градина, където само преди минути си представях, че се разхождам. Отивам до една сладоледена къща на „31-ви декември". Харесвам името на тази улица, защото винаги ми напомня, че рано или късно още една година ще свърши и аз пак ще си давам нови големи обещания за следващата.

Искам един сладолед с шамфъстък и парченца шоколад. Тръгвам към кея и си ям сладоледа, вперила поглед в символа на Женева - водната струя, която се изстрелва право към небето и оформя завеса от пръски. Идват туристи и правят снимки, които ще са тъмни и размазани. Няма ли да им е по-лесно да си купят картички?

Посетила съм много паметници по света. Велики мъже, чиито имена вече са забравени, но те самите завинаги ще са яхнали красивите си коне. Жени, протягащи корони или мечове към небето, символизиращи победи, които вече ги няма дори в учебниците. Самотни безименни дечица, издялани от камък, посърнали от часовете и дните, когато са били принудени да позират за някой скулптор, чието име също е заличено от историята.

Въпреки че в крайна сметка, с много редки изключения, не статуите символизират града, а някои най-неочаквани неща. Когато Айфел е построил една стоманена кула за Световното изложение, не си е и мечтал, че тя ще се превърне в символ на Париж - независимо от Лувъра, от Триумфалната арка, от великолепните градини. Ябълката е символ на Ню Йорк. Един мост, който дори не е много посещаван, е символ на Сан Франциско. Друг мост, над река Тежо, е в картичките от Лисабон. А пък най-забележителният паметник на Барселона е една недовършена катедрала.

А ето го и символа на Женева. Точно на това място езерото Леман се среща с река Рона и се образува много силно течение. За да се използва хидравличната мощ (ние сме майстори по извличането на полза от разни неща), построили водна електроцентрала. Проблемът бил, че когато работниците си тръгвали и затваряли клапите, налягането ставало твърде голямо и турбините се пръсвали.

Докато най-после на един инженер му хрумнало да направи фонтан на това място, откъдето да се освобождава излишната вода.

С течение на времето инженерната наука решила проблема и вече нямало нужда от фонтан. Но след провеждането на референдум жителите решили да го оставят. В града вече имало много фонтани, но този се намирал насред езерото. Какво можели да направят, за да стане по-видим?

Така се родил паметникът мутант. Монтирали мощни помпи и днес струята е с невероятна сила - изхвърля петстотин литра вода в секунда със скорост двеста километра в час. Казват, и аз вече съм го установила лично, че може да се види от самолет на десет хиляди метра височина. Няма си някакво специално име, наричат го просто Жет д'О, Водната струя, и е символ на града - въпреки всичките статуи на конници, героични жени и самотни дечица.

Веднъж попитах Денис - тя е учен - какво мисли за Жет д'О.

- Нашето тяло почти изцяло се състои от вода, през която минават електрически импулси, предаващи информация. Една от тези информации се нарича любов и може да повлияе на целия организъм. Любовта се променя през цялото време. Мисля, че символът на Женева е най-красивият паметник на любовта, сътворен от човека, защото също като нея се променя постоянно.

Хващам мобилния и се обаждам в кабинета на Якоб. Да, можех да звънна направо на личния му номер, но не желая. Говоря с асистента му и казвам, че искам да се срещна с него.

Асистентът ме познава. Моли ме да изчакам на телефона, за да ми потвърди веднага. Минута по-късно се връща и се извинява, че графикът се оказал пълен, кой знае, може би за началото на следващата година? Не, казвам, трябва да се видя с него незабавно, въпросът е спешен.

„Въпросът е спешен" невинаги отваря вратите, но в този случай съм убедена, че имам добри шансове. Сега асистентът се бави две минути. Пита дали може да е в началото на следващата седмица. Казвам, че ще съм там след двайсет минути.

Благодаря и прекъсвам разговора.

Якоб ме моли веднага да се облека - в края на краищата кабинетът му е обществено място, финансирано с държавни пари, и ако ни хванат, може да влезе в затвора. Разглеждам внимателно стените, покрити с дърворезби, и красивите фрески по тавана. Продължавам да лежа чисто гола на кожения диван, вече доста похабен от времето.

Той става все по-нервен. Стои със сако и вратовръзка и трескаво гледа часовника си. Обедната почивка е свършила. Личният му секретар се върна, дискретно почука на вратата, чу едно „заседавам" в отговор и повече не ни безпокои. Оттогава минаха четирийсет минути, което означаваше и няколко провалени срещи.

Когато пристигнах, той ме поздрави с три целувки по бузите и ми посочи с официален жест стола срещу бюрото си. Не ми беше необходима женската интуиция, за да разбера колко се страхува. Каква ли е причината за тази среща? Не разбирам ли, че графикът му е препълнен, защото парламентът скоро ще излезе в почивка и преди това трябва да се решат някои важни проблеми? Не съм ли прочела съобщението му? Сега жена му е сигурна, че между нас има нещо. Трябва да изчакаме малко, да оставим нещата да се поуталожат, преди да продължим да се срещаме.

- Разбира се, че отрекох всичко. Престорих се на шокиран от тези инсинуации. Казах, че достойнството ми е наранено. Че ми е омръзнала липсата на доверие от нейна страна и че може да попита когото си иска за това как се държа. Нима самата тя не беше казала, че ревността е признак на ниско самочувствие? Направих всичко по силите си, но тя просто отвърна: „Стига си се правил на глупак. Аз не се оплаквам, просто разбрах защо напоследък си толкова мил и внимателен. Било е..."

Не го оставих да довърши изречението. Станах и го сграбчих за яката. Той реши, че го нападам, но вместо това започнах да го целувам жадно. Якоб изгуби ума и дума, защото си мислеше, че съм там, за да му вдигна скандал. Но аз продължих да го целувам по устата и по врата, докато развързвах възела на вратовръзката му. Той ме избута. Аз го зашлевих по бузата.

- Първо трябва да заключа вратата. Липсваше ми.

Мина през красивия си кабинет с мебели от XIX в., завъртя ключа, а когато се върна при мен, аз вече бях почти гола - само по бикини.

Докато сваляше дрехите си, засмука зърната ми и аз започнах да стена от удоволствие. Той затисна устата ми с ръка, но аз продължих да издавам тихи стонове.

И моята репутация е поставена на карта, както можеш да си представиш. Не се притеснявай.

Това беше единственият момент, в който спряхме и аз казах нещо. Веднага след това се свлякох на колене и започнах да смуча члена му. И този път той ме държеше за главата и определяше ритъма - по-бързо, все по-бързо. Но аз не исках да свърши в устата ми. Блъснах го и отидох до кожения диван, където се облегнах назад, широко разкрачена. Той се наведе и започна да ме ближе. Получих първия оргазъм и захапах ръката си, за да не викам. Вълната от удоволствие сякаш никога нямаше да свърши и аз продължих да впивам зъби в ръката си.

Тогава извиках името му и му заповядах да влезе в мен и да направи всичко, което пожелае. Той се подчини, хвана ме за раменете и ме разтърси дивашки. Притисна краката ми нагоре, за да може да проникне по-надълбоко. Ускоряваше ритъма, но аз му заповядах да не бърза да свършва. Имах нужда от още и още.

Той ме свали на пода, накара ме да застана на четири крака, като куче, плесна ме и отново проникна в мен, докато аз неудържимо движех таза си. По задъханите му стонове разбрах, че скоро ще свърши и че повече не може да се овладее. Накарах го да излезе от мен, обърнах се и му казах пак да проникне, като този път го гледах право в очите и изричах всички онези перверзни, които обожавахме да си разменяме, докато беше в мен. Наприказвах всичко най-мръсно, което една жена може да изрече пред мъж. Той тихо повтаряше името ми и ме молеше да му кажа, че го обичам, но аз не преставах да редя мръсотии и настоявах да се отнесе с мен като с някоя проститутка, като с някоя съвсем случайна жена, исках да се държи като с робиня, като с измет.

Цялото ми тяло беше настръхнало. Удоволствието идваше на талази. Получих още един оргазъм и още един, докато той се стараеше да удължи акта, колкото се може повече. Телата ни се блъскаха неудържимо едно в друго, издавайки глухи звуци, но той вече не се безпокоеше, че може да ни чуе някой зад вратата.

Без да откъсвам очи от неговите, чувах как повтаря името ми при всеки нов тласък. Усетих, че ще свърши, а няма презерватив. Още веднъж се дръпнах, така че да излезе от мен, и го накарах да свърши върху лицето ми и в устата ми и да каже, че ме обича.

Якоб направи точно каквото му заповядах, а през това време аз мастурбирах, за да свърша заедно е него. Веднага след това той ме прегърна, положи главата ми върху рамото си, обърса ъгълчетата на устата ми с пръсти и отново започна да повтаря, че ме обича и че много съм му липсвала.

А сега ме моли да се облека, но аз не помръдвам. Отново се е превърнал в деловото възпитано момче, на което избирателите се възхищават. Усеща, че нещо не е наред, но не знае какво. Започва да си дава сметка, че не съм там само защото е страхотен любовник.

- Какво искаш?

Да сложа край на това. Искам всичко да свърши, въпреки че сърцето ми ще се пръсне и ще бъда съкрушена от емоциите. Искам да те погледна в очите и да ти кажа, че каквото било - било. Край.

Последната седмица представляваше едно нечовешко страдание за мен. Изплаках всичките си сълзи и се съсипах да мисля как ме водят в университетското крило, където работи жена ти. Също как ме затварят в лудницата там. Реших, че съм се провалила във всичко освен в работата си и в ролята си на майка. Всеки миг бях на ръба между живота и смъртта, представях си нещата, които можехме да изживеем, ако бяхме млади, отправили заедно взор в бъдещето, сякаш всичко се случва за пръв път. Но дойде моментът, в който разбрах, че съм достигнала предела на отчаянието, че съм стигнала дъното и като погледна нагоре, има само една ръка, протегната да ми помогне - тази на моя съпруг.

Той навярно също се е усъмнил, но любовта му е по-силна. Опитах се да бъда честна с него, да му разкажа всичко и да сваля това бреме от плещите си, но не се наложи. Той ми помогна да видя, че независимо от избора, който ще направя в живота си, винаги ще е до мен, и затова моят товар е лек.

Осъзнах, че се обвинявам и упреквам за неща, за които нито ме обвинява, нито ме осъжда. Казвах си: „Не съм достойна за този мъж, той не знае коя съм".

Но всъщност знае. И това ми позволява отново да изпитвам самоуважение и да си възвърна любовта към себе си. Щом един мъж, който не би срещнал никаква трудност още на другия ден след развода ни да си намери жена, иска да остане с мен въпреки всичко, то е, защото аз струвам нещо - струвам много.

Разбрах, че пак мога да спя до него, без да се чувствам мръсна или да смятам, че го предавам. Почувствах се обичана и осъзнах, че заслужавам тази любов.

Ставам, събирам дрехите си и отивам в личната му баня. Той знае, че за последен път ме вижда гола.

Сигурно ще премина през дълъг оздравителен процес, продължавам аз, връщайки се в кабинета. Предполагам, че изпитваш същото. Убедена съм, че единственото, което Мариан иска, е тази авантюра да приключи, за да може отново да те прегръща със същата любов и сигурност както преди.

- Да, но тя нищо не казва. Разбра какво става и се затвори още повече. Никога не е била много ласкава, но сега е направо като автомат, отдадена на работата си повече от всякога. Това е нейният начин да избяга от действителността.

Намествам полата си, слагам си обувките, вадя един пакет от чантата и го оставям върху бюрото му.

- Какво е това?

Кокаин.

- Аз не знаех, че ти...

И нищо не трябва да знаеш, мисля си аз. Не е необходимо да е толкова наясно докъде бях готова да стигна в борбата за мъжа, в когото бях лудо влюбена. Любовта още я има, но пламъкът намалява с всеки изминал ден. Знам, че накрая напълно ще угасне. Всяка раздяла е болезнена и аз усещам тази болка с всяка фибра от тялото си. За последен път се виждаме насаме. Пак ще се срещаме по коктейли и приеми, по избори и пресконференции, но никога няма да е като днес. Беше прекрасно да приключим нещата по начина, по който ги започнахме - напълно отдадени един на друг. Аз знаех, че сме заедно за последен път, а той не, но не можех да кажа нищо.

- Какво да правя е това?

Изхвърли го. Струваше ми цяло състояние, но го изхвърли. Така ще ме освободиш от моя порок.

Не обяснявам за какъв порок говоря. Той си има име - Якоб Кьониг.

Виждам изненаданото му изражение и се усмихвам. Разделяме се, целувам го три пъти и излизам. В приемната се обръщам към неговия асистент и кимвам. Той отклонява погледа си и се преструва, че е съсредоточен върху купчината документи. Едва промърморва едно „довиждане".

Когато вече се намирам на улицата, звъня на мъжа си и му казвам, че предпочитам да посрещнем Новата година у дома с децата. Ако иска да пътуваме, нека е по Коледа.

- Хайде да се поразходим преди вечеря.

Кимвам в знак на съгласие, но не помръдвам. Гледам втренчено парка пред хотела, а после и отвъд него, към Юнгфрау, вечно покрит със сняг, осветен от следобедното слънце.

Човешкият мозък е невероятен – забравяме миризмите, докато не ги усетим отново, заличаваме нечий глас от паметта си, докато не го чуем пак, дори емоциите изглеждат завинаги погребани, докато някой ден не се върнем на същото място и не ги събудим отново.

Пътувам назад във времето, когато бяхме за пръв път в Интерлакен. Тогава бяхме отседнали в един евтин хотел, разхождахме се между езерата и сякаш всеки път откривахме нов път. Съпругът ми се канеше да участва в големия маратон, чийто маршрут в по-голямата си част минава през планините. Аз се гордеех с неговия приключенски дух, с желанието му да постигне невъзможното, да изисква все повече и повече от тялото си.

Той не беше единственият луд участник – идваха хора от всички кътчета на света, хотелите бяха препълнени, а в баровете и ресторантите на малкото градче с пет хиляди души население всички си ставаха близки.

Нямам никаква представа как изглежда Интерлакен през зимата, но от моя прозорец изглежда пуст и далечен. Този път сме отседнали в най-хубавия хотел. Имаме прекрасен апартамент. На масата стои визитната картичка на управителя, който ни поздравява и като комплимент ни предлага бутилка шампанско – вече сме я изпили.

Мъжът ми ме вика. Връщам се към действителността и излизаме да се поразходим из града, преди да се стъмни.

Ако ме попита дали всичко е наред, ще излъжа, защото не мога да помрача радостта му. Но истината е, че на нараненото ми сърце ще му трябва много време да заздравее. Той ми посочва пейката, където една сутрин бяхме седнали да пием кафе и ни заговори двойка хипита, които искаха пари. Минаваме покрай една от църквите, камбаните бият и той ме целува. Отвръщам му, опитвайки се всячески да скрия какво чувствам.

Не се разхождаме хванати за ръце заради студа – ръкавиците ми пречат. Спираме в един симпатичен бар, за да пийнем нещо. Отиваме до гарата. Той купува същия сувенир като предишния път – запалка със символа на града. Някога пушеше и участваше в маратони.

Днес не пуши, но смята, че все по-често се задъхва. Винаги пухти, когато вървим бързо, и въпреки че се опитва да го скрие, забелязах, че се умори доста повече от нормалното, когато тичахме покрай езерото в Нион.

Телефонът ми вибрира. Отнема ми цяла вечност, докато го намеря в чантата си. Когато най-накрая го откривам, вече е престанал да звъни. На екрана съобщението за пропуснато обаждане сочи, че ме е търсила онази моя приятелка, която имаше депресия, но благодарение на хапчетата днес отново е щастлива.

- Ако искаш да се върнем, няма проблем.

Защо да се връщаме, питам. Не се ли чувства добре в моята компания? Нали не иска да ни прекъсват разни хора, които нямат какво да правят, освен да висят с часове на телефона и да водят напълно безсмислени разговори?

Той изразява раздразнение от думите ми. А може и да е от бутилката шампанско плюс двете питиета, които бяхме погълнали току-що. Неговото раздразнение ми действа успокояващо и ми помага да се поотпусна - така усещам, че вървя редом с човешко същество, което изпитва емоции и чувства.

Колко странно изглежда Интерлакен, когато няма маратон, казвам аз. Прилича на някакъв призрачен град.

- Тук няма ски писти.

Няма и как да има. Намираме се в долина. От двете страни са надвиснали високи планини, а от другите две има езера.

Поръчва още два джина. Предлагам му да сменим бара, но той е решил да пребори студа с алкохол. Отдавна не сме го правили.

- Знам, че са минали само десет години, но когато бяхме тук за пръв път, бях млад. Имах амбиции, харесваше ми да прекарвам повече време сред природата и не допусках да ме плаши непознатото. Много ли съм се променил?

Та ти си едва на трийсет години. Нима се чувстваш стар?

Той не ми отговаря. Обръща питието на един дъх и остава загледан в една точка. Вече не е съвършеният съпруг и колкото и невероятно да изглежда, това ме радва.

Излизаме от бара и тръгваме към хотела. По пътя виждаме един хубав малък ресторант, но ние вече сме си направили резервация за друго място. Още е много рано и има табелка, която гласи, че вечерята се сервира от деветнайсет часа.

- Да изпием по още един джин.

Кой е този мъж до мен? Дали Интерлакен не е събудил някакви изгубени спомени? Дали не отворихме някоя страховита кутия?

Не казвам нищо. Но вече започвам да се страхувам.

Питам не иска ли да отменим резервацията си в италианския ресторант и да вечеряме тук.

- Все тая.

Все тая ли? Дали пък сега той не изпитва онова, което ми минаваше през главата, докато бях в депресия?

За мен не е „все тая". Искам да отидем в ресторанта, където имаме резервация. Същият, в който се врекохме в любов.

- Това пътуване не беше добра идея. Предпочитам да си тръгнем още утре. Имах най-добри намерения - да изживеем отново началото на нашата любов. Но дали е възможно? Разбира се, че не. Ние сме вече зрели хора. Сега живеем под напрежение, което тогава не съществуваше. Трябва да осигуряваме средства за образование, здраве и храна. Опитваме се да се забавляваме в края на седмицата, защото всички правят така, но тъй като не ни се излиза от къщи, смятаме, че нещо не ни е наред.

Аз никога нямам желание да излизам. Предпочитам да си стоя вкъщи и да не правя нищо.

- Аз също. Но какво да правим с децата? Те искат други неща. Не можем вечно да ги държим вкъщи пред компютъра. Затова се насилваме да ги заведем някъде, правим същите неща, които нашите родители са правили за нас, а бабите и дядовците ни - за тях. Един нормален живот. Ние сме семейство, изградено върху чувствата. И ако някой от нас има нужда от помощ, другият винаги е готов да направи възможното и невъзможното.

Разбирам. Като да пътуваме из място, пълно със спомени, например.

Поръчваме си по още един джин. Той мълчи известно време, преди да отвърне на коментара ми.

- Точно така. Но как смяташ, дали спомените могат да запълнят настоящето ни? Напротив, те ме задушават. Откривам, че вече не съм същият човек. Преди да дойдем тук и да изпием бутилката шампанско, всичко си беше наред. Сега си давам сметка, че изобщо не живея така, както мечтаех, когато дойдохме в Интерлакен за пръв път.

И за какво мечтаеше тогава?

- За разни глупости. Но си бяха моята мечта. Мислех, че мога да я осъществя.

Все пак, каква беше тя?

- Да продам всичко, което имам, да си купя яхта и да обиколя света с теб. Баща ми щеше да побеснее, че не вървя по стъпките му, но това нямаше да има никакво значение. Щяхме да спираме по разни пристанища, да работим каквото намерим, за да изкараме пари, с които да продължим нататък. И щом съберем достатъчно, да отплаваме отново. Да се срещаме с хора, каквито не познаваме, и да открием места, които не присъстват в туристическите справочници. Приключения. Единственото ми желание беше да имаме при-клю-че-ни-я.

Той поръчва още джин и го изпива толкова бързо, колкото никога преди не съм виждала да го прави. Аз самата спирам да пия, защото започва да ми се гади - до момента не сме яли нищо. Иска ми се да му кажа, че ако беше осъществил мечтата си, щях да съм най-щастливата жена на света. Но е по-добре да замълча, за да не го накарам да се почувства още по-зле.

- Тогава се роди първото ни дете.

Е, и? Навярно има милиони семейства с деца, които правят онова, за което си мечтал. Той се замисля малко.

- Не бих казал милиони. Може би хиляди.

Очите му се променят. Вече не изразяват агресия, а тъга.

- Има моменти, в които анализираме всичко - миналото и бъдещето си. Какво сме научили и какво сме объркали. Винаги съм се боял от тези моменти. Успявам да се самозалъжа, като си казвам, че съм направил възможно най-добрия избор, макар и с някои жертви от моя страна. Но не големи.

Предлагам да се поразходим.

Той удря по масата. Сервитьорката го поглежда стреснато. Поръчва й още един джин за мен. Тя казва, че барът затваря, защото след малко ще почне вечерята. И ни подава сметката.

Помислих си, че мъжът ми ще реагира. Но той вади портфейла си и хвърля една банкнота. Хваща ме за ръката и излизаме на студа.

- Страх ме е, че ако почна да се замислям сериозно за всичко онова, което съм могъл да бъда, но не съм бил, ще попадна в черна дупка...

Познавам чувството. Говорихме за него в ресторанта.

Той сякаш не ме чува.

- ... дълбоко в себе си ще чуя глас, който ми нашепва: „Всичко е безсмислено. Вселената съществува от милиарди години и ще продължи да съществува и след смъртта ти". Живеем в една микрочастица от гигантската мистерия и нямаме отговорите на въпросите, които си задаваме още от детството: Има ли живот и на други планети? Щом Бог е добър, защо допуска чуждата болка и страдание? Такива неща. А което е по-лошо, времето продължава да си тече. Често, без никаква видима причина, изпитвам невероятен ужас от това. Понякога се случва, докато съм на работа, докато шофирам, докато слагам децата да спят. Гледам ги с любов и със страх - какво ще стане с тях? Живеят в страна, която сега ни дава сигурност и спокойствие, но за в бъдеще?

Да, разбирам какво ми казва. Предполагам, че не сме единствените, които мислят за тези неща.

- Гледам как приготвяш закуската или вечерята и си мисля, че след петдесет години - или по-малко - един от двама ни ще спи сам в леглото и ще плаче всяка нощ, защото някога сме били щастливи. Децата ще са далече, пораснали. Онзи от нас, който ще е останал жив, ще е болен и вечно нуждаещ се от чужда помощ.

Том млъква. Продължаваме пътя си безмълвно. Едно рекламно табло пред заведение приканва на новогодишно празненство. Той го ритва ожесточено. Двама-трима минувачи ни поглеждат учудено.

Изумена съм и не казвам нищо.

- Извинявай, не биваше да ти говоря тези неща. Доведох те тук, за да се почувстваш по-добре, да избягаме от ежедневното напрежение. Но май прекалих с алкохола и се разприказвах.

Минаваме покрай група момчета и момичета, които разговарят оживено сред разпилени бирени кутии. Съпругът ми, който обикновено е сериозен и притеснителен, се приближава до тях и ги кани да пием заедно.

Младежите го поглеждат стреснато. Аз се извинявам и им казвам, че и двамата сме пияни, така че и една капка алкохол ще е катастрофална. Хващам го под ръка и продължаваме нататък.

Откога не съм правила това! Винаги той е бил този, който закриля, помага и решава проблемите. А днес аз се опитвам да го опазя да не се подхлъзне и да не падне. Настроението му пак се е променило, сега пее някаква песен, която никога не съм чувала - може би типична за този край.

Когато наближаваме църквата, отново се разнася камбанен звън.

Това е добър знак, казвам.

- Чувам камбаните, те ни напомнят за Бог. Но дали Той ни чува? Едва сме минали трийсет години, а вече не се радваме на живота. Ако не бяха децата ни, какъв смисъл щеше да има всичко?

Аз се каня да кажа нещо, но нямам отговор. Стигаме до ресторанта, където си бяхме разменили първите любовни обети. Вечерята минава тягостно - на свещи, в един от най-красивите и най-скъпи градове в Швейцария.

Когато отварям очи, навън вече е ден. Спала съм дълбоко, без да сънувам и без да се будя посред нощ. Поглеждам часовника - девет часът е.

Съпругът ми още спи. Отивам в банята, измивам си зъбите и поръчвам закуска за двама. Обличам халата и заставам до прозореца, за да убия времето, докато ни донесат закуската в стаята.

В този момент забелязвам, че небето е пълно с парапланери! Те кацат в парка пред хотела. Повечето хора не летят сами, а с инструктор зад тях, който направлява парапланера. Вероятно им е за пръв път.

Как може да са толкова луди? Дотам ли сме стигнали, че единственият начин да се спасим от скуката е да рискуваме живота си?

Още един парапланер каца на тревата. И още един. Приятелите им долу снимат всичко и се забавляват. Представям си каква е гледката отгоре, защото планините, които ни заобикалят, са много, много високи.

Въпреки че завиждам на всичките тези хора, никога не бих се осмелила да скоча.

Звъни се. Едно момче внася сребърен поднос, на който има вазичка с роза, кафе (за мъжа ми), чай (за мен), кроасани, топли препечени филийки, ръжен хляб, различни видове конфитюр, яйца, портокалов сок, местния вестник - всичко, което би ни доставило удоволствие.

Аз го събуждам с целувка. Не си спомням кога за последно се е случвало. Той се сепва, но веднага след това се усмихва. Сядаме на масата и се наслаждаваме на тези вкусни неща пред нас. Говорим малко и за снощното напиване.

- Смятам, че имах нужда от това. Но не приемай думите ми прекалено на сериозно. Когато балонът се спука, хората наоколо се стряскат, но той си е просто един спукан балон. Безобиден.

Иска ми се да му кажа, че съм се почувствала добре, като съм открила всичките му слабости, но само се усмихвам и продължавам да си ям кроасана.

Той също забелязва парапланерите. Очите му светват. Обличаме се и слизаме, за да се насладим на прекрасната сутрин.

Отиваме директно на рецепцията. Той казва, че ще си тръгнем още днес, моли да свалят куфарите и плаща сметката.

Сигурен ли си? Не можем ли да останем до утре сутрин?

- Сигурен съм. Снощи стана ясно, че е невъзможно да върнем времето назад.

Прекосяваме дългия коридор със стъклен покрив, за да излезем навън. В един проспект бях прочела, че някога тук е имало улица, но после свързали двете сгради, намиращи се една срещу друга. Очевидно туризмът процъфтява, въпреки че няма ски писти.

Но вместо да мине през главния вход, той тръгва наляво и се обръща към консиержа.

- Как можем да скочим с парапланер?

С парапланер? Аз нямам никакво намерение да скачам.

Консиержьт му подава някаква брошура. Там пише всичко.

- А как да стигнем до горе?

Мъжът обяснява, че не се налага да се качваме сами. Пътят е много стръмен. Достатъчно е да си запишем час и ще дойдат да ни вземат от хотела.

Не е ли много опасно? Да скачаме в нищото между две планински вериги, без никога да сме го правили преди? Има ли правителствен контрол по отношение на инструкторите и екипировката?

- Скъпа госпожо, работя тук от десет години и досега никога не съм виждал инциденти. Поне веднъж в годината и аз самият скачам.

Той се усмихва. Навярно е повтарял тази фраза хиляди пъти през последните десет години.

- Хайде.

Какво? Защо не скочиш сам?

- Мога да отида и сам, разбира се. Ти ще ме чакаш тук долу с фотоапарата. Искам и имам нужда да опитам това! Винаги ме е плашило. Вчера си говорихме за момента, когато всичко влиза в коловоза и вече не проверяваме докъде се простират възможностите ни. За мен вечерта беше много тъжна.

Знам. Той моли консиержа да ни запише час.

- Сега сутринта или следобед, когато може да видите залеза, отразен в снега наоколо?

Сега, отвръщам.

- За един или за двама?

За двама, ако е сега. Ако не ми остане време да мисля какво правя. Ако не ми остане време да отворя кутията, от която ще изскочат страховитите демони като например ужасът от високото, от непознатото, от смъртта, от екстремните усещания. Сега или никога.

- Имаме варианти за полети по двайсет минути, по половин и по един час.

Има ли полети по десет минути?

Не.

- От колко метра искате да скочите - от хиляда триста и петдесет или от хиляда и осемстотин?

Вече започвам да се отказвам. Нямаше нужда от цялата тази информация. Разбира се, че искам да скоча от колкото се може по-ниско.

- Скъпа, това няма никакво значение. Сигурен съм, че нищо няма да ни се случи, но иначе опасността е еднаква и от по-ниско, и от по-високо. При падане от двайсет и един метра, тоест от седмия етаж на сграда, последствията биха били същите.

Консиержьт се смее. Аз също се смея, за да скрия какво изпитвам. Как можеше да съм толкова глупава да си помисля, че някакви си четири-петстотин метра биха намалили опасността.

Консиержьт взема телефона и говори с някого.

- Имаме места само за скока от хиляда триста и петдесет метра.

Още по-абсурдно от страха ми преди малко е облекчението, което изпитвам сега. О, колко хубаво!

Колата ще е пред хотела след десет минути.

Намирам се на ръба на една пропаст заедно с мъжа ми и още пет-шест души. Чакам реда си. По пътя нагоре мислех за децата си и за риска да останат без родители... Тогава си дадох сметка, че няма да скачаме заедно.

Облякохме специални термокостюми и си сложихме каски. За какво са каските? За да се търкалям повече от километър надолу е непокътнат череп, ако се ударя в някоя скала, така ли?

- Каската е задължителна.

Чудесно. Слагам си каската - същата е като на велосипедистите по улиците на Женева. Не съм виждала нищо по-глупаво, но няма да споря.

Поглеждам надолу - встрани от пропастта има един заснежен склон. Ще мога да прекъсна полета още през първата минута, ще кацнем там и ще се върнем пеш. Не съм длъжна да стигна до края.

Никога не съм изпитвала страх от летенето със самолет. То винаги е било част от живота ми. Но когато сме вътре, не ни хрумва дори, че е същото като да скочиш с парапланер. Единствената разлика е, че металната капсула е като щит и ни дава усещането, че сме предпазени. Само това.

Само това ли? С моите оскъдни познания за законите на аеродинамиката се надявам, че е така.

Трябва да се убедя. Необходим ми е по-силен аргумент.

А по-силният аргумент е, че самолетът е от метал. И е много тежък. В него има куфари, хора, оборудване, тонове взривоопасно гориво. А парапланерът от своя страна е лек, спуска се с вятъра, подчинява се на природните закони - също като падащо от дървото листо. Така ми звучи по-смислено.

- Искаш ли да скочиш първа?

Да, искам. Защото, ако нещо се случи с мен, ти ще се погрижиш за децата ни. Освен това до края на живота си ще носиш вината за тая смахната идея. Ще си спомняш за мен като за вярната спътница, която винаги е била до съпруга си - в радостите, в приключенията, в рутината.

- Готови сме, госпожо.

Вие ли сте инструкторът? Не сте ли прекалено млад за това? Аз бих предпочела да скоча с вашия шеф, все пак ми е за пръв път.

- Скачам, откакто навърших позволената възраст, от шестнайсетгодишен. Скачал съм не само от тук, но и от други места по света. Не се притеснявайте, госпожо.

Снизходителното му отношение ме ядосва. Би трябвало да се уважават по-възрастните и техните страхове. Пък и сигурно повтаря това на всички.

- Запомнете инструкциите. След като се затичаме, не бива да спирате. Аз ще се погрижа за останалото.

Инструкциите. Сякаш са ни запознали с тях. Единственото, което благоволиха да ни кажат, беше, че рискът се състои точно в това да поискаш да спреш на средата. И че когато се приземим, трябва да продължим да тичаме, докато не усетим краката си здраво стъпили на земята.

Мечтата ми - да съм здраво стъпила на земята. Отивам при мъжа си и го моля да скочи последен, за да има повече време да разбере какво е станало с мен.

- Искате ли да вземете фотоапарат? - пита инструкторът.

Фотоапаратът може да се постави на края на един алуминиев прът, дълъг около шейсет сантиметра. Не, не искам. Не го правя, за да се хваля пред хората. Освен това, ако изобщо успея да овладея ужаса си, ще съм по-заета да снимам, отколкото да се наслаждавам на гледката. Научих това от баща си, когато бях малка. Изкачвахме се към Матерхорн и аз непрекъснато спирах да правя снимки. Накрая той се ядоса: „Смяташ ли, че цялата тази красота и величието на планините може да се побере в един кадър? Запамети всичко в сърцето си. Това е много по-важно, отколкото да се опитваш да покажеш на хората какво преживяваш".

Партньорът ми в полета, от висотата на своята двайсет и една годишна мъдрост, започва да привързва разни въжета към тялото ми, използвайки големи алуминиеви скоби. Седалката вече е прикачена към парапланера, аз ще съм отпред, а той отзад. Все още мога да се откажа, но вече не съм на себе си. Напълно съм лишена от всякакви реакции.

Заставаме на позиция, докато ветеранът на двайсет и една години и шефът му обменят мнения за вятъра.

И той се връзва към седалката. Усещам дъха му върху тила си. Поглеждам назад и гледката изобщо не ми харесва. Върху белия сняг има опашка от цветни платна, опънати на земята, с привързани към тях хора. Най-отзад стои съпругът ми. И той има каска на велосипедист на главата си. Предполагам, че не е имал избор и ще скочи две-три минути след мен.