Изневяра

- Готови сме. Тичайте.

Не помръдвам.

- Хайде. Тичайте.

Обяснявам, че не искам да се въртя във въздуха. Да се спуснем леко. Петминутен полет ми стига.

- Ще ми кажете, когато полетим. Но, моля ви, има опашка. Трябва да скочим сега.

Тъй като вече нямам собствена воля, следвам чуждите заповеди. Затичвам се към бездната.

- По-бързо.

Започвам да тичам още по-бързо. Изпод термоботушите ми хвърчи сняг във всички посоки. Всъщност не тичам аз, а някакъв автомат, който се подчинява на гласови команди. Започвам да крещя - не от страх или от вълнение, а водена от някакъв инстинкт. Сега пак съм пещерна жена, както беше казал кубинецът. Страхуваме се от паяци и насекоми и пищим в подобни ситуации. Винаги пищим.

Внезапно краката ми се отделят от земята, аз се вкопчвам с всички сили във въжетата, които ме прикрепят към седалката и преставам да викам. Инструкторът продължава да тича още няколко секунди, но ето че вече не се движим по права линия.

Вятърът контролира живота ни.

През първата минута не отварям очи - така поне нямам представа за височината, за планините, за опасността. Опитвам се да си представя, че съм си у дома, в кухнята, и разказвам на децата си някаква случка от пътуването - за града, може би за хотелската стая. Не мога да им разкажа как баща им се напи толкова много, че падна на земята, докато се връщахме от ресторанта. Не мога да им кажа, че съм рискувала да скоча с парапланер, защото те също веднага ще поискат да го направят. Или още по-лошо - може да решат да полетят сами и да вземат да скочат от горния етаж на дома ни.

Тогава си давам сметка колко глупаво се държа. Защо трябва да летя със затворени очи? Никой не ме е карал насила да скачам. „Тук съм от години и никога не е имало инциденти", беше казал консиержът.

Отварям очи.

И онова, което виждам и усещам, е нещо, което никога няма да успея да опиша с точност. Под мен е долината между двете езера. Градът се намира по средата. Аз летя свободно в пространството. Тихо е. Носим се с вятъра, реем се. Планините наоколо вече не изглеждат високи и страшни. Те са приятелски настроени, облечени в бяло и от всички страни огрени от слънцето.

Ръцете ми престават да са така напрегнати, пускам въжетата и ги разпервам като криле на птица. Човекът зад мен навярно е разбрал, че съм преобразена, защото, вместо да се спуснем, започваме да се издигаме, носени от невидимите въздушни течения, съществуващи в тази привидно еднородна атмосфера.

Пред нас, в същия този океан, един орел се носи на крилете си, които контролират мистериозния му полет без никакви усилия. Къде отива? Дали просто не се забавлява и наслаждава на живота и красотата наоколо?

Имам чувството, че с орела сме в телепатична връзка. Инструкторът го следва, той ни води. Показва ни откъде да минем, за да стигнем още по-нависоко в небето. Изпитвам същото като през онзи ден в Нион, когато си представях как ще тичам, докато тялото ми не остане без никакви сили.

Орелът ми казва: „Ела. Ти си небето и земята, вятърът и облаците, снегът и езерата".

Струва ми се, че съм в утробата на моята майка, напълно сигурна и защитена, изпитвайки всичко за пръв път. Скоро ще се родя, отново ще се превърна в човешко същество, което стъпва с двата си крака върху лицето на Земята. Но в момента единственото, което правя, е да стоя в тази утроба, без да се противя, и да се оставя да ме отнесе някъде.

Свободна съм.

Да, свободна съм. Орелът има право, аз съм планините и езерата. Нямам минало, настояще и бъдеще. Познавам онова, което хората наричат „вечност".

За част от секундата се чудя дали всички скачащи изпитват същото. Но какво значение има това? Не искам да мисля за другите. Аз се нося във вечността. Природата общува с мен като е обично дете. Планината ме уверява: „Ти имаш моята сила". Езерата ми нашепват: „Ти имаш нашето спокойствие и умиротвореност". Слънцето ме съветва: „Грей като мен, остави се да стигнеш отвъд собствените ти предели. Слушай".

Тогава започвам да чувам гласовете, които от толкова време са в мен, но аз ги задушавах с обсебващите си мисли за самотата, със среднощните си кошмари, със страха, че всичко ще продължи постарому. И колкото по-високо се издигаме, толкова повече успявам да се отделя от себе си.

Намирам се в друг свят, където нещата са точно такива, каквито трябва да са. Далече от живота, пълен с неотложни задачи, непостижими желания, страдания и удоволствия. Нямам нищо и съм всичко.

Орелът се насочва към долината. С разперени ръце имитирам движенията на крилете му. Ако някой ме види в този момент, няма да знае коя съм, защото аз съм светлината, времето и пространството. Аз съм в друг свят.

А орелът ми казва: „Това е вечността". Във вечността не съществуваме, там сме само инструмент на Ръката, създала планините, снега, езерата и слънцето. Върнах се във времето и пространството до мига, когато всичко се създава, а звездите се разбягват в различни посоки. Искам да служа на тази Ръка.

През главата ми минават разни мисли, които не могат да променят усещанията ми. Умът ми е извън моето тяло и се е слял с природата. О, колко жалко, че с орела ще стигнем до парка пред хотела долу. Но няма значение какво ще се случи в бъдеще. Аз съм тук, в тази майчина утроба, направена от нищо и всичко.

Сърцето ми изпълва всяко кътче от Вселената. Опитвам се да си обясня всичко с думи, опитвам се по някакъв начин да запомня чувствата си в момента, но мислите ми веднага се губят в нищото, което изпълва всичко.

Моето сърце!

Преди виждах една огромна вселена, а сега вселената изглежда мъничка точка в сърцето ми, което е станало огромно колкото цялото пространство. Инструмент. Благословия. Умът ми се опитва да контролира нещата и да намери обяснение поне за част от онова, което изпитвам, но могъществото наоколо е по-силно.

Могъщество. Усещането за вечността ме изпълва с мистериозното чувство за мощ и всевластие. Аз мога всичко, включително да излекувам страданието в целия свят. Летя и говоря с ангелите, чувам гласове, разкриващи ми тайни, които скоро ще забравя, но в момента те са толкова истински, колкото е орелът пред мен. Никога няма да съм в състояние да обясня какво чувствам. Дори на самата себе си. Но какво значение има това? То е в бъдещето, а аз още не съм стигнала до там. Намирам се в настоящия момент.

Разумът ми отново изчезва и аз се изпълвам с благодарност. Поздравявам огромното си сърце, преливащо от светлина и сила, което може да обхване всичко минало и бъдеще от днес до края на света.

За пръв път чувам нещо - кучешки лай. Вече сме близо до земята и реалността отново се връща. След малко ще стъпя на планетата, където живея, но ще нося усещането за всички планети и слънца в сърцето си, което е по-голямо от цялата Вселена.

Искам да остана в това състояние, но мислите ми се връщат. Виждам нашия хотел вдясно. Езерата са скрити зад горите и малките възвишения.

Господи, не мога ли да остана така завинаги? Не можеш, казва орелът, който ни е отвел до парка, където след миг ще се приземим, и сега се прощава, защото е уловил ново топло течение, с чиято помощ ще се издигне без никакви усилия, без да маха с криле, а само като овладее вятъра е перата си. Ако останеш в това състояние, няма да можеш да живееш в този свят, казва той.

Е, и? Започвам да си приказвам с орела, но се улавям, че го правя по някакъв рационален начин, опитвайки се да давам аргументи. Как бих могла да живея в моя свят, след като преживях Вечността?

Опитай, отвръща орелът едва доловимо. И отлита завинаги от живота ми.

Инструкторът ми казва нещо - подсеща ме, че трябва да тичам, щом краката ми докоснат земята.

Виждам ливадата пред мен. Онова, за което копнеех толкова силно - да стъпя на твърда земя, - сега сякаш е краят на нещо.

Но на какво точно?

Краката ми докосват земята. Затичвам се, а инструкторът овладява парапланера. Веднага след това идва при мен и маха въжетата. Поглежда ме. Аз съм зареяла поглед нагоре в небето. Виждам само други пъстри парапланери, които приближават към мен.

Давам си сметка, че плача.

- Добре ли сте?

Осъзнавам, че дори и да повторя скока, никога няма да изпитам същото.

- Всичко наред ли е?

Кимвам утвърдително. Не знам дали той разбира какво преживях.

Да, той разбира. Казва, че веднъж годишно се случва някой да реагира като мен.

- Като ги питам какво им е, не успяват да ми обяснят. И с приятелите ми се случва - някои хора сякаш изпадат в шок и се съвземат едва след като стъпят на земята.

Точно обратното. Но не ми се обяснява.

Благодаря му за „утешителните" думи. Иска ми се да му кажа, че не желая усещанията, които получих горе, да свършат, но си давам сметка, че вече сме приключили със скока и не съм длъжна да обяснявам никому нищо. Отдалечавам се и сядам на една пейка в парка, докато чакам мъжа ми.

Не мога да престана да плача. Той каца и идва при мен с широка усмивка, казва, че е било фантастично преживяване. Продължавам да плача. Той ме прегръща и казва, че вече е минало и че не е трябвало да ме насилва да правя нещо, което не искам.

Изобщо не става дума за това, отвръщам. Остави ме, моля те. След малко ще ми мине.

Идва човек от помощния екип, за да вземе термо-костюмите и специалните обувки и да ни даде нашите дрехи. Правя всичко автоматично, но всяко мое действие ме връща в някакъв различен свят - онзи, който наричаме „реален" и където не ми се стои по никакъв начин.

Същевременно нямам избор. Единственото, за което мога да помоля, е съпругът ми да ме остави сама за малко. Той пита дали да не влезем в хотела, защото е много студено. Не, добре съм си тук.

Седя сама половин час и плача през цялото време. Благословени сълзи, които измиват душата ми. Най-накрая си давам сметка, че е време окончателно да се върна в действителността.

Ставам и отивам в хотела. След малко потегляме към Женева. Радиото в колата е пуснато и така не ни се налага да говорим. Постепенно започвам да усещам нетърпимо главоболие, но не знам от какво - може би кръвта отново е започнала да циркулира на местата, които преди това са били блокирани от отшумяващите събития. Моментът на свободата идва с болка, но то винаги е било така.

На мъжа ми не му се налага да обяснява снощните си думи. На мен не ми се налага да обяснявам днешните си усещания.

Светът е прекрасен.

Остава само един час до края на годината. Кметството реши да ореже значително разходите за традиционното новогодишно празненство в Женева, така че ще имаме по-малко фойерверки. Още по-добре - цял живот гледам фойерверки и те вече не събуждат в мен същото вълнение, както когато бях дете. Не може да се каже, че изминалите триста шейсет и пет дни ще ми липсват. Имаше много вятър, падаха мълнии, морето почти преобърна лодката, но накрая успях да преплувам океана и да стигна до твърда земя.

Твърда земя ли? Не, от никоя връзка не може да се иска подобно нещо. Онова, което най-бързо я убива, са тъкмо липсата на предизвикателства и усещането, че нищо ново не се случва. Трябва да се изненадваме взаимно.

Всичко започва с едно голямо празненство. Идват приятелите, бракосъчетаващият говори куп неща, които е казвал стотици пъти на другите сватби, където е бил ангажиран - като например това, че домът трябва да се построи върху скала, а не върху пясък. После гостите хвърлят ориз върху нас, а булката хвърля букета към неомъжените жени, които тайно са изпълнени със завист. Омъжените обаче знаят, че започва път, който съвсем не е като в приказките.

Постепенно действителността идва и се настанява в живота ни, но ние отказваме да я приемем. Искаме партньорът ни да си остане съвсем същият човек, който сме видели пред олтара, докато си поставяме халките. Сякаш можем да спрем времето.

Не можем. И не бива. Мъдростта и опитът не променят човека. Времето не променя човека. Само любовта го променя. Докато летях, разбрах, че любовта ми към живота и към Вселената е по-силна от всичко.

Сещам се за една проповед, написана от неизвестен млад пастор през XIX в. В нея се анализира Посланието на свети Павел до коринтяните и различните проявления, които любовта има, докато расте. Той ни казва, че много от днешните духовни текстове са насочени само към една част от човешката душа.

Говорят за Мир, но не за Живот.

Пишат за Вярата, но забравят Любовта.

Казват какво е Справедливост, но не споменават Откровението - като това, което днес ме осени, след като скочих в бездната на Интерлакен, и което ме измъкна от черната дупка, собственоръчно издълбана от мен в душата ми.

Нека никога не забравям, че само Истинската любов може да победи която и да било друга любов на света. Когато отдадем всичко, вече няма какво повече да губим. Тогава изчезват страхът, ревността, досадата и рутината и остава светлината на едно безкрайно пространство, което не ни плаши, а ни сближава. Тази светлина непрекъснато се променя и това я прави още по-красива и пълна с изненади - не винаги онези, които очакваме, а които успеем да изживеем заедно.

Да обичаш в пълнота означава да живееш в пълнота.

Да обичаш завинаги означава да живееш завинаги. Вечният живот е неразривно свързан с Любовта.

А защо искаме да живеем вечно? Защото искаме да прекараме още един ден с човека до нас. Защото искаме да продължим да сме с някого, който заслужава нашата любов и който може да ни обича така, както смятаме, че заслужаваме.

Защото да живееш означава да обичаш.

Дори любовта към някой домашен любимец, към едно куче например, може да придаде смисъл на живота на човек. Защото, ако той няма тази връзка на любов с живота, ще изчезне и последната причина да продължи да живее.

Нека първо потърсим Любовта и всичко останало ще дойде от само себе си.

В продължение на десетте години брак вече изпитах почти всички удоволствия, с които една жена може да бъде дарена, и изстрадах болка, която не заслужавах. Въпреки всичко, когато се обърна и погледна в миналото си, има съвсем малко моменти - предимно много кратки, - в които съм изпитвала някакво слабо подобие на онова, което си представям, че е Истинската любов: когато родих децата си, когато седяхме с мъжа ми, хванати за ръце, и съзерцавахме заедно Алпите или езерото Леман. Но тъкмо тези кратки моменти оправдават съществуването ми, защото ми дават силата да продължа напред и внасят радост в дните ми - колкото и да се опитвах да ги направя по-тъжни.

Отивам до прозореца и поглеждам града навън. Снегът, който ни бяха обещали, така и не заваля. Но все пак смятам, че това е една от най-романтичните новогодишни нощи, които някога съм преживявала, защото усещах, че загивам, а Любовта ме възкреси. Любовта е единственото, което ще продължи да съществува, след като човешкият род изчезне.

Любовта. Очите ми се изпълват с радостни сълзи. Никой не може да си наложи да обича насила и не може да накара друг да обича насила. Можем единствено да погледнем очи в очи Любовта, да се влюбим и да й подражаваме.

Няма друг начин да постигнем любовта. Няма и по-голямо чудо от нея. Да обичаме другите, да обичаме себе си, да обичаме дори враговете си - така в живота няма да ни липсва нищо. Мога да си пусна телевизора и да видя какво става по света, защото, ако във всяка показана трагедия има поне малко любов, значи вървим към спасението. Защото любовта поражда още любов.

Онзи, който умее да обича, обича Истината, радва се на Истината и не се страхува, защото рано или късно тя ще спаси всички. Той търси Истината с чисто съзнание, смирено, без предразсъдъци и накрая е доволен от онова, което ще намери.

Може би думата искреност не е най-точната, за да обясни тази особеност на Любовта, но не мога да намеря друга. Не говоря за искреността, която унижава ближния. Истинската любов не се състои в това да излагаш на показ слабостите, а да не се страхуваш да се разкриеш, когато имаш нужда от помощ, и да се радваш, когато нещата са по-добри от онова, което са ти казвали хората.

Мисля с нежност за Якоб и Мариан. Може би тъкмо те ме върнаха при съпруга и семейството ми. Надявам се да са щастливи в тази последна нощ от годината. Дано всичко случило се да е сближило и тях двамата.

Дали не се опитвам да оправдая изневярата си? Не. Потърсих Истината и я намерих. Надявам се всички, които са имали подобно преживяване, да са постигнали същото.

Да се научат да обичат по-силно.

Това би трябвало да е нашата цел в този свят - да се научим да обичаме.

Животът ни предлага хиляди шансове да го направим. Всеки мъж и всяка жена ежедневно имат възможност да се отдадат на Любовта. Животът не е безкраен празник, а постоянно усъвършенстване чрез различни уроци.

Като най-важният урок е да се научим да обичаме.

Да обичаме все по-добре. Защото езиците ще изчезнат, пророчествата ще изчезнат, също и страните, стабилната Хелветска конфедерация, Женева, улицата, на която живея, уличните лампи, домът, в който се намирам сега, мебелите в стаята... а и моето тяло ще изчезне.

Но едно нещо ще остане завинаги, запечатано в душата на Вселената - моята любов. Въпреки всички грешки, въпреки решенията, с които причиних страдание на другите, въпреки моментите, когато самата аз смятах, че тя не съществува.

Отдръпвам се от прозореца, викам децата и мъжа ми. Казвам, че според традицията в полунощ трябва да се качим на канапето пред камината и да стъпим на земята с десния крак.

- Скъпа, вали сняг!

Изтичвам още веднъж до прозореца и поглеждам към уличната лампа. Да, вали сняг! Как не го бях забелязала?

- Може ли да излезем? - пита едното дете.

Още не. Първо трябва да се качим на канапето, да изядем дванайсет гроздови зърна и да запазим семките, за да имаме благополучие през цялата година. Нека направим всичко, което сме научили от предците си.

След това ще излезем навън, за да отпразнуваме живота. Сигурна съм, че настъпващата година ще е прекрасна.

Женева, 30 ноември 2013 г.

Превод то португалски Вера Киркова – Жекова

Обсидиан www.obsidian.bg

http://paulocoelhoblog.com

Животът е основният източник на вдъхновение за книгите на Паулу Коелю. Той се сблъсква със смъртта, преодолява лудостта, експериментира с наркотиците, устоява на мъченията, занимава се с магия и алхимия, учи философия и религия, чете много, губи и възвръща вярата си, опознава болката и удоволствието от любовта. В търсене на свое собствено място в света Коелю намира отговори на предизвикателствата, които засягат всички нас. Той вярва, че ние носим в себе си нужната сила да открием призванието си.

Първият му роман „Алхимикът“, е продал 65 милиона екземпляра и е променил живота на безброй хора по света. Неговите книги са преведени на 80 езика в над 170 страни, а тиражът е надхвърлил 165 милиона. Паулу Коелю е носител на 115 международни награди, а от 2007 г. е пратеник на мира на ООН.