Изоставеният пиратски кораб

Разбитият кораб

На следващото утро сеньората седеше сама във все още празното от посетители помещение и държеше в скута си нещата за шев. Обикновено толкова пъргава, сега иглата почиваше в ръцете й и тя гледаше замислено пред себе си — нещо, което беше за нея също така извънредно необичаен случай. Искрено казано, мислите й бяха заети с непознатия. Подпомагана от Мануела, тя почти до полунощ бе преровила от край до край имената и сумите на всички свои стари длъжници, а те наистина никак не бяха малко — чилийци и англичани, французи и немци, американци и италианци и какви ли не още съдбата бе изхвърляла на нейния бряг, но не бе намерила нито един-единствен между тях, който по външност или по количество на сумата да приличаше поне донякъде на странния непознат. Възрастната жена се радваше на отлична памет и в тефтерите й имаше много малко имена, които да не извикват в съзнанието й приблизителната външност на техния собственик. Обаче голямата брада и дългата, ниско спусната над лявата половина на лицето коса не напомняха за нито един от тези образи. Черният пластир, който минаваше от косата чак до носа, закриваше голяма част от малкото останало нескрито от брадата лице. Но най-лошото бе, че при малкото имена, чиито собственици тя наистина изобщо не можеше да си спомни, стояха малки суми от по два или три долара, така че и от тях никой не подхождаше на непознатия, нали самият кабалеро й беше казал, че зад неговото име трябва да има солидна сметка. Кой ли, за бога, можеше да бъде този човек?

Докато все още умуваше и мъдруваше над това, вратата се отвори и сърцето й се разтупа, когато в рамката изведнъж застана непознатият, хвърли бегъл поглед из помещението и тъй като нямаше никой друг, се упъти към нея, подаде й ръка и най-дружелюбно и непринудено се осведоми за здравето й.

— А откри ли името ми в паметта си или в твоите положително по-надеждни тефтери? — попита той накрая, след като се бе настанил на една маса, бе поздравил влязлата Хуана и я бе помолил за бутилка вино. — Как се казвам?

— Сеньор — отвърна жената смутено, — ще трябва вие самият да ми помогнете, защото не мога да си спомня нито вашите черти, нито сметката ви, а иначе тефтерите ми са в безупречен ред.

— Всичките ли прелисти, сеньора? — попита непознатият, напълни си чашата и отпи бавно от виното.

— Всички, поне пълните регистри с имена и суми, но наистина не знам…

— А не водиш ли отчет и за онова, което ти дължиш на другите? — попита сега непознатият и поднесе чашата към устните си, така че ръката и чашата закриха цялата му брада. Широкополата филцова шапка, която той още не беше свалил, криеше в сянката си челото му с широкия дълъг пластир и само в тъмните очи, отправени към нея, проблясваше толкова особен хумор и своеобразен пламък, че тя направо усети как я пробожда сърцето, и в първоначалната й уплаха й се стори, че вината бе в неговите очи. Въпреки всичко изговорените от непознатия думи се оказаха по-силни от това впечатление, защото те притиснаха душата й като с воденичен камък. Той бе говорил за онова, което тя дължеше на другите, за това се отнасяше в крайна сметка и солидната сума, спомената предната вечер от него! Света дево! Тя наистина не бе и помисляла за такива дългове. Дъхът й направо замря от внезапното смайване.

Но преди да може да отговори нещо, в помещението влязоха господата от предната вечер, старият капитан и младият моряк, и тъй като първият от тях увери останалите, че лодката му вече ги очаквала и колкото по-бързо слезели към пристанището, толкова било по-добре, те незабавно напуснаха пивницата.

Човекът, който остана сам в най-мъчително неловко положение, беше сеньора Фостеро, която вече нито за миг не се съмняваше, че някой от нейните „негодни половинки“ е теглил полица на нейно име и сега тя, бедната, измамена и продадена вдовица, ще бъде принудена да я осребри. Но скоро, изглежда, тя взе решение — да не дава нито един-единствен долар от парите си, за да покрива разходите от безпътния, разгулен живот на хора, които само са й вгорчавали дните по време на земното си съществуване, а сега дори и след смъртта си искаха да я измъчват с дълговете си.

— Само да ми дойдеш пак с твоето „леличко“! — извика тя внезапно, след като обичайното й настроение се бе възвърнало. — Ще те науча аз, драги! Ах ти… влечуго такова!

Сеньора Фостеро се бе разлютила здравата и още повече се ядоса за това, че беше пропиляла така позорно цяла вечер да се рови из всичките списъци на длъжниците си — една на всичко отгоре извънредно неприятна и още повече извънредно неблагодарна работа.

В това време тримата мъже бързо крачеха надолу по една от малките напречни улички, които водеха към морето, и като стигнаха до брега, се качиха в очакващата ги лодка — тъкмо имаше прилив; за няколко минути четири здрави ръце я изведоха в залива и откараха до мястото, където някогашният пиратски кораб, „Реконосидо“, всяващият по-рано такъв ужас, лежеше, изхвърлен върху скалите, печален и оголен, една тъжна картина на отминало величие.

Най-напред се качи капитанът, като се хвана за едно от поставените железа, които придават устойчивост на вантите; естествено, че навън нямаше спусната въжена стълба, а горе нямаше никой, който да им помогне да се изкачат. Последва го непознатият, и то с нетърпение, което едва смогваше да обуздае. Последен беше нашият млад англичанин.

— Е — каза той, смеейки се, като се прехвърли през фалшборда след непознатия и се отправи към средата на палубата, — за един „сухоземен плъх“, както вчера сам се нарекохте, сеньор, умеете твърде сръчно да се катерите по кораби. — Но непознатият не отговори нищо: той едва ли бе чул забележката, а и да бе доловил думите, едва ли беше разбрал смисъла им. С особен и зловещ израз погледът му бързо обходи палубата на малкия изящен кораб, той се отдели от мъжете и се отправи бързо към задната палуба, от която гледа далеч над водата цяла минута.

Когато се завърна, погледът му беше пак така спокоен и студен, както преди, но лицето му бе станало мъртвешки бледо и оглеждайки изпитателно цялата конструкция на малката шхуна, той каза:

— Жалко, че малкият нещастен кораб е намерил тук такъв край. Трябва да е бил великолепен ветроход и положително щеше да донесе на собствениците си още много пари, ако го използваха за почтени цели.

— Да, това е бързоходен модел — увери ги старият капитан самодоволно, — казват, че е строен от янките, наистина такелажът му беше изцяло американски, а американците са все още недостигнати в умението си да строят такива шхуни. Но що се касае до по-нататъшното използване на кораба, може би все пак така е по-добре; лично аз признавам искрено, че не бих желал да изляза в морето с кораб, използван за такива цели като „Реконосидо“ и на чийто борд са били извършени толкова ужасни жестокости, каквито е описвал страшният капитан на същия кораб, самият Тенарес.

— Ами — обади се непознатият, — станалото станало, а безжизненият материал лесно може да бъде преработен както в разпятие, така и в кама. От всички, които биха излезли в морето с шхуната, може би никой няма да си спомня за онова, което се е случило на борда й.

— Тогава може би самият кораб да им го напомни! — усмихна се малко загадъчно старият човек. — Хората си шепнат най-различни странни истории за него.

— Наистина ли? — попита бързо непознатият. — А какви са тези истории, ако мога да попитам?

— О, суеверия — каза старият човек леко смутен, — самият аз не вярвам на нито една дума, но хората с удоволствие все приказват и одумват нещо. Така например разправят, че на годишнината от пленяването на шхуната… чакайте малко… това беше на… триста дяволи, това се пада тези дни — на осми август през нощта страшният Тенарес щял пак да посети стария си кораб между дванайсет и един часа. Моряци, които са се връщали с лодките си късно вечерта от погребение — защото както знаете, сеньор, тук всички трупове трябва да бъдат погребани в полунощ, — са готови да се закълнат, че са го видели да стои на палубата с бледо лице, покрито с рани. Дали е вярно или не, все едно, но на мен ми се струва, че в целия град няма да намерите нито един човек, който може да бъде принуден да прекара самичък нощта на осми срещу девети на борда на „Реконосидо“ дори и срещу истинските перуански съкровища.

— При това най-страшното е — засмя се младият човек, — че го били виждали не само веднъж, а всяка година досега; през първите две години този слух предизвиква голяма сензация. Но тъй като призракът се ограничавал единствено с това да стои на палубата и да гледа морето, никой не му обърна повече внимание и ми се струва дори, че през последната година той не се и появи.

— Моля за извинение — отвърна му старият моряк, — но през последната година са го видели хората от моя собствен кораб. Тъкмо беше умрял готвачът ми и като минавали оттам с лодката няколко минути след полунощ, видели, че всичко било все още тихо и тъмно на стария кораб; моят кърмчия нарочно насочил лодата малко по-наблизо. Но когато се връщали, а това било може би след един час, понеже готвачът беше тежък човек и много бавно се изкачвали с него по стръмнината към гробището, те забелязали светлина на борда.

— Светлина? — повтори бързо непознатият.

— Да, светлина — потвърди старият моряк, — но не някоя обикновена светлина като от лампа или от фенер, които дават жълто или червеникаво отражение, а по-скоро като светлина от сиянието на медузите в морето или като огъня на света Елма11, бледа и студена светлина. Моят кърмчия, юначага със смело сърце, който не се бои и от дявола, поискал да се отправи директно към шхуната и да се качи на борда или поне да види дали някъде няма завързана лодка. Обаче, мили боже, струва ми се, че и да беше обещал на всеки от хората си по сто долара, пак не биха гребали в тази посока, защото край мачтата, която по онова време се издигаше на мястото си, те могли ясно да различат бледа човешка фигура; един от моряците се кълнеше във всичко, което му беше свято, че видял как бледата фигура протегнала към тях ръка. Наистина, че моят кърмчия не видял подобно нещо, но ме увери, че видял човешката фигура или поне му се е сторило, че я вижда.

Непознатият бе изслушал този разказ с най-напрегнато внимание, като при това наблюдаваше особено изпитателно лицата на двамата си придружители, за да прочете в тях какви бяха техните собствени възгледи по този въпрос. Впрочем колкото и да твърдеше капитанът, че всичко това било за него разюздано суеверие на хората, все пак му личеше ясно, че ни най-малко не се съмнява в реалността на едно такова привидение, докато младият, далеч по-образован моряк с мъка и положително от учтивост към по-възрастния човек едва сдържаше подигравките си.

— А какво се разправя в града за тази история? — обърна се най-сетне непознатият към англичанина.

— Не се говори много — гласеше явно уклончивият отговор, — въпреки това сега тези развалини са известни под името „шхуната на призрака“ или „корабът на духовете“. При многобройните кървави злодеяния, извършени на този борд, е твърде естествено хората да се опитват в известна степен да ги свързват твърде лесно с появата на някакви видения отмъстители. Но няма ли да слезем за малко в каютата? Аз самият не съм бил още долу.

— Само че там цари голям безпорядък — каза старият капитан и изпълнявайки желанието им тръгна напред, защото все пак тук той беше домакин. — Вече съм извадил различни полици и чекмеджета, а на борда нямам дори бутилка вино, за да я предложа на господата.

Но, изглежда, двамата мъже изобщо не чуха извиненията му, защото в момента всеки от тях беше твърде зает със своите собствени мисли. Когато заслизаха към каютата по тясната стълба, обезопасена с елегантен бронзов парапет, те бяха посрещнати от извънредно приятния мирис на сандалово дърво. И наистина подпорите на вътрешните помещения бяха направени от това скъпоценно дърво; широки дървесни плоскости от махагон покриваха средната част на стените, а по краищата им имаше изкусни инкрустации от слонова кост и седеф. Явно можеше да се вярва на капитана, когато твърдеше, че само каютата на малкия кораб струвала повече, отколкото бил платил за цялата шхуна заедно с такелажа и веригите. Впрочем тук долу всичко изглеждаше променено твърде малко; работниците се бяха занимавали само с едната стена, бяха извадили две полици и тъкмо сега, както каза старият капитан, се намирали с тях на борда на неговата собствена шхуна, за да ги поставят. Този следобед щели да продължат тук работата си и без прекъсване щели да разглобят цялата каюта.

Непознатият изглеждаше странно развълнуван, лицето му беше придобило буквално пепелив цвят и той се видя принуден да седне на канапето, някога облечено въз великолепно кадифе, но вече силно повредено.

— За бога, сеньор, не сте добре! — извика младият човек, който първи забеляза движението му. — Приличате повече на труп, отколкото на жив човек — какво ви е?

— Ох… нищо… нищо! — успокои го непознатият. В последно време това ми се случва няколко пъти… струва ми се, че е от силната миризма на сандаловото дърво, а може би е и от вълнението, да стъпиш на кораб като този… о, сеньор капитано… не се ли намира на борда нито капка вода?

— Вероятно има — каза бързо старият човек, който също се изплаши от вида на непознатия. — Дърводелците държат тук в едно малко шкафче фаянсов съд… ах! Тук има и едно шише agardieute, една капка от него ще ви подействува по-добре от цяла кофа вода. — Той бързо напълни чаша с огненото питие и я подаде на болния, които я изпразни на един дъх, после скочи и няколко пъти премери с припрени крачки каютата. През това време държеше дясната си ръка здраво притисната към очите и когато най-сетне я свали, отново се показа предишното му съвършено спокойно, студено, почти безразлично лице.

— Е, по-добре ли сте сега, сеньор? — попита старият капитан.

— Съвсем добре — отвърна му той приятелски, — само съжалявам, че ви създадох грижи и ви изплаших, ще трябва все пак да се обърна за съвет към някой лекар, защото в последно време имах подобни пристъпи по-често, отколкото ми е приятно.

— Ха, какво ли ще ви помогне лекарят? — засмя се старият. — Това се случва понякога със силните натури, но винаги им минава; някой ден в мозъка на човека се поразхлабва някое въже, изглежда, се скъсва някоя тънка нишка, когато стои твърде дълго обтегната; но винаги се свързва пак самичка и при първото опъване на ветрилата всичко се оправя… — Да, жалко — каза той, като сам прекъсна мисълта си и се приближи до непознатия, който се беше спрял пред една от махагоновите плоскости със скръстени ръце и както изглеждаше, бе втренчил внимателно погледа си в едно повредено място, — … сигурно тук някога е бил нанесен удар с брадва или подобен предмет; най-лошото е, че сега не мога да намеря нито едно парче от това дърво във Валпарайсо, за да го поправя, както трябва; не искам да го изкърпвам с друго дърво и, изглежда, ще се наложи това място да си остане така, докато ми се предложи по-добра възможност.

Точно до една от колоните от сандалово дърво бе нанесен силен удар като че с някое широко длето или може би, както каза и капитанът, с брадва, която бе проникнала надълбоко в дървото, и то така, че бе засегнала и колоната, и махагоновата плоскост, а същевременно беше разсякла и един от обкръжаващите махагона венци от слонова кост и седеф.

— Кой знае какво ужасно престъпление е извършено тук — каза младият човек, след като разгледа мястото и се извърна, потръпвайки, — но устата, която би могла да ни даде сведения, е била затворена завинаги… убиецът и неговата жертва спят заедно в дълбините. Какво мислите, сеньор, какво може да се е случило тук?

— Кой?… Аз? — попита той бързо, — … о… о, фатално място, което сигурно пак може да бъде поправено, в предната част на кораба трябва да има парче сандалово дърво… о, извинете — прекъсна се той веднага и кръвта нахлу в лицето му, като че се беше засрамил, — … в този момент наистина си бях представил, че се намирам на борда на същото малко корабче, с което пристигнах вчера тук. Ако не се лъжа, моряците имаха там парче сандалово дърво и може би ще можете да го получите от тях, капитане.

— Така ли? О, би ми било много приятно — отвърна той.

— Как се казваше корабът?

— „Албатрос“ от Таити… но може би са го продали вече тук. И така искате да демонтирате всичко от каютата? Да извадите и пренесете всичко във вашата каюта?

— Да, и ще стане превъзходно, защото размерите са почти същите; необходимо е само да поставя долу една черна летва, широка два цола, и каютата ми ще стане приблизително също толкова висока.

— Изглежда, че тук под капака водят надолу стъпала — обади се непознатият равнодушно, като посочи към малка месингова халка, забита в пода.

— Да — каза капитанът, като отвори капака, защото масата, която стоеше над него, беше изнесена, — изглежда, по-рано тук е имало нещо като склад за хранителни продукти.

— Какво голямо помещение! — каза непознатият и скочи долу.

— Да, и са използвали забележително дебели греди, които да носят лекия под на каютата — каза старият, — дори и под оръдейната палуба на някой линеен кораб няма да са по-дебели, а иначе цялата шхуна не е построена така несъразмерно здраво. Изобщо тези греди ми направиха вече впечатление, тъй като съвсем не продължават напред и следователно не могат да допринесат ни най-малко за здравината на цялата шхуна; изглеждат ми поставени значително по-късно, отколкото е бил строен целият кораб. Личи си по дървото. Самата шхуна е скована от американски дървета, а тези греди — ето, виждате ли, където е паднала боята, това е, изглежда, от онзи вид кедрово дърво, което можете да намерите в голямо количество в Сингапур. Казах вече и на дърводелците да извадят гредите тези дни, сетне ще ги накарам да ги разрежат на дъски; от тях ще станат великолепни врати, защото дървесината не е много тежка, леко се обработва и въпреки това е здрава.

Долу непознатият направи приведен няколко крачки и бавно опипа едната страна с ръката си, като че търсеше нещо. После се върна, изкачи се и каза равнодушно:

— Да, струва ми се, че това дърво е превъзходно за тази цел. Но мисля, че ви отнехме твърде много време, сеньор, и навярно би било уместно да се отправим към сушата.

— Все пак много би ми се искало да огледам долната палуба — обади се младият човек, — искам да кажа, ако не ви задържам вас двамата твърде дълго.

— Шхуната няма долна палуба — отвърна му капитанът, — силата й се е състояла всъщност само в две дълги, много тежки въртящи се оръдия, които са били монтирани на палубата. Трябва да са били много майсторски изработени, но заедно с всички принадлежни муниции те положително са били взети от военните кораби. Както ми разказаха, името „Реконосидо“ стояла на тях и до ден-днешен.

Тримата мъже походиха още известно време по палубата и огледаха съоръженията на пиратския кораб, доколкото бе останало нещо от тях при това състояние на кораба, след което загребаха обратно към сушата; там се разделиха, като оставиха лодката с моряците на брега.

— Антонио — каза един от моряците, когато отново отблъснаха лодката и бавно я насочиха към корабостроителницата, за да не остане на сухо при предстоящото настъпване на отлива, — виждал съм някъде този човек.

— Кой човек? — попита Антонио. — Лейтенанта ли? Ами сигурно, можеш да го видиш по два пъти на ден при дебелата вдовица, стига да имаш желание и пари да пийнеш нещо.

— Не, нямам пред вид него — промърмори първият моряк, като поклати глава, — а онзи чернокосия, с големия пластир на челото… carajo! Цяла сутрин ми се върти в главата, откак се е качил в лодката… и не е свързано с нещо добро… diablo12, ама че бледо и мрачно лице има този приятел, хич не ми се ще да го срещна самичък вечерно време из планините!

— А той от дълго време ли е във Валпарайсо? — попита Антонио.

— Не знам — промърмори другият под носа си все още замислен, — днес го видях тук за първи път, то трябва пак да се поразровя из паметта си да видя дали няма да го открия все пак някъде сврян из ъглите й. Не може да се каже, че лицето му е толкова обикновено, та да бъде така скоро забравено.

— Ами — каза Антонио, — скитал си може би шест-седем години по различни военни кораби, а там човек вижда какви ли не лица… сигурно си присъствувал и на онази история с Тенарес… по дяволите, как ми се иска старият веднъж завинаги да разглоби този пиратски сандък, защото това гребане насам-натам ми омръзна страшно много.

Неговият другар не му отговори, мислите му бяха твърде много заети — ликът на непознатия витаеше в главата му и когато най-сетне стигнаха сушата и завързаха лодката за един от коловете, той се заизкачва нагоре по брега, като непрекъснато се почесваше зад ухото. Горе седна на една купчина дърва, потъна в мислите си и зачака връщането на своя капитан.