Изоставеният пиратски кораб

Тревогата

Дните на шести, седми и осми август изминаха, без нашите познати от предишните глави да се срещнат отново. Междувременно работите на борда на изоставения кораб се вършеха колкото се може по-бързо и тъй като хората рядко успяваха същата вечер да пренесат на борда на другия кораб извадения твърде скъпоценен материал, те обикновено оставаха да спят на „Реконосидо“. Четиримата не можеха да бъдат уплашени толкова лесно от един призрак. Все пак не им се искаше да слизат във вътрешните помещения и затова бяха предпочели да издигнат на палубата нещо като палатка, в която можеха да спят великолепно, защото въпреки настъпването на дъждовния период нощите бяха топли и сухи.

Но на 8 август — ден, много добре познат на всички — те направиха така, че приключиха напълно работата си до вечерта, прибраха си вещите и слязоха на сушата. Старият капитан имаше пълно право, на никого от тях не би хрумнало да прекара тази нощ на пиратския кораб и за десеторно, дори за петдесеторно по-голямо възнаграждение. Освен това всичко, което оставиха, с изключение на инструментите си, бе здраво закрепено и заситено; но дори и по палубата да бяха свободно разхвърляни съкровища, тази вечер и най-дръзките крадци на Валпарайсо щяха да потиснат апетита си.

Вечерта на осми в пивницата на сеньора Фостеро отново се бе събрал същият кръг от посетители, обслужвани от приветливите момичета. Поне старият капитан и нашият млад приятел бяха седнали на познатата ни маса, недалеч от обичайното място на „леличката“, и тъй като случайно и двамата бяха служебно възпрепятствувани да се появят предишните вечери, беше доста обяснимо, че разговорът им скоро се насочи към непознатия, присъединил се към тях през последната заедно прекарана вечер в пивницата.

— Идвал ли е оттогава пак, сеньора? — обърна се младият човек към възрастната жена, след като всички го бяха уверили, че изобщо не са го виждали.

— Не, сеньори! — гласеше резкият отговор. — И никак няма да съжалявам, ако не видя мрачните му очи никога вече през живота си.

— Ха, ха, леличко — засмя се старият капитан, — какво се е случило? Не спомена ли той, че името му още стояло в списъците на длъжниците ти, не го ли намери?

— Страхувам се, страхувам се, че фигурира и в списъците за други дългове — промърмори старата жена, всъщност ядосана, че не може да отговори нищо определено; но беше твърдо решила да не говори нищо хубаво за човек, който, както бе сигурно в този случай, искаше да измъкне от нея пари.

— Странен чудак! — обади се капитанът. — А знаете ли какво твърди един от моите хора, моряк, който дълги години е служил на военни кораби и е участвувал също в акцията срещу Тенарес? Казва, че е виждал вече това лице тъкмо на борда на „Реконосидо“ и че бил един от предводителите на пиратите. Но това е невъзможно, понеже нито един-единствен човек от целия им екипаж не достигна сушата; онези, които не бяха съсечени или не скочиха зад борда, умряха по реите.

— Капитане — каза сега младият човек, комуто изглежда, при тази забележка светкавично мина през главата една мисъл, — в крайна сметка вашият човек има право. Спомняте ли си как този иначе толкова студен и мрачен хубостник пребледня като мъртвец, когато стъпихме на шхуната? А няма ли връзка с това в крайна сметка и туй, дето отмаля в каютата?

— Не, друго е забележително — засмя се капитанът, — спомняте ли си, дон Едуардо, че той спомена за някакво парче сандалово дърво, което се намирало в предната част на кораба?

— Да, в предната бронирана кула на „Албатрос“ с който е пристигнал от Таити.

— Но на „Албатрос“ нямаше сандалово дърво — продължи бързо старият, — наредих още същия следобед да ме откарат с лодката до „Албатрос“, но там нито един човек не беше чувал нещо за сандалово дърво, а също потвърдиха, че не са имали такова нещо по време на цялото си пътуване.

— А не се ли осведомихте там за името, за произхода на този човек, който бил пристигнал с тях? — попита веднага сеньората.

— Разбира се, че разпитах — засмя се старият, — можеш да бъдеш сигурна в това, леличко, но без особен успех. Качил се като пътник от Папеете за Валпарайсо, и то с напълно редовен паспорт, като някой си сеньор Олварес от Манила, заплатил си пътуването със златни монети и през цялото време се държал напълно спокойно и прилично.

— А откъде ли е тази рана на челото му? — попита младият офицер.

— Това, изглежда, е единственото, което е направило впечатление на хората от „Албатрос“ — отвърна старият, — понеже той е имал вече пластира на челото си, когато се качил на борда, а те са пътували четири седмици. Дявол знае какво има отдолу.

— Олварес… Олварес… — повтори старата жена под носа си, като поклащаше глава, — познавам един, двама, трима Олварес, но никой от тях не прилича на него… само дано това е истинското му име… и имал редовен паспорт?

— Напълно редовен — увери я капитанът, — но аз съвсем се отклоних от онова, което исках да разкажа в началото. И така на „Албатрос“ нямаше сандалово дърво, но къде мислите, намерих сандалово дърво? В носовата част на „Реконосидо“!

— Caramba! — тихо каза младият човек и погледна капитана изненадано и изпитателно.

— Добре, ама не разбирам — намеси се един от седящите наблизо — какво толкова особено виждате в това, че на „Реконосидо“ се търкаляло някакво парче сандалово дърво.

— Не проумявате ли? — извика старият и удари по масата с юмрук. — Това е, да го вземем от най-невинната страна, едно извънредно чудновато съвпадение, понеже вие не знаете…

Тук те бяха прекъснати от отварянето на вратата, през която бързо влезе висок строен мъж с тъмни мустаци и дебела синя моряшка куртка, закопчана догоре. Огледа се изпитателно из помещението и щом погледът му падна на дон Едуардо, се приближи към него.

Англичанинът веднага стана от стола си, като се изчерви леко, но току-що влезлият човек му махна приятелски с ръка да остане седнал, поздрави почтително първо жените, а после и посетителите, седящи на масата на дон Едуардо, придърпа един свободен стол до младия човек и му пошушна няколко думи на ухото. Той му отвърна също така тихо, по все пак седящият до него капитан успя да чуе следните думи:

— Не, и както научих, от три вечери не е… странно… тъкмо говорехме за него, а както изглежда по някои неща, стават странни съвпадения.

— Тогава може би ще мога да се обърна към другите господа — каза новодошлият на малко по-висок глас, но все пак така, че останалите посетители по другите маси можеха да го чуят много трудно. Обаче сеньора Фостеро се погрижи да не бъде от последните. — Господа, знаете, че тук пребивава от няколко дни един непознат, или по-точно е бил видян тук преди три дни, защото оттогава следите му изглежда напълно изчезнали. Лесно се различава по големия черен пластир на челото му. Може ли някой от вас да даде по-големи подробности за него?

— Сеньор капитано! — обади се старият капитан, поклащайки глава, понеже новодошлият беше капитан на чилийската фрегата „Нуестра Сеньора“. — Тъкмо сега мъдрувахме за този човек, макар и никой от нас, както изглежда, да не е в състояние да съобщи някакви подробности за него. Но съм твърдо убеден, че в него се крие нещо недобро. Тъкмо когато влязохте, бяхме започнали да го свързваме по някои неща със стария „Реконосидо“.

— Ха, тогава мислите ни съвпадат! — извика бързо капитанът. — Както ми казаха, видели са в лодка сеньор Уилкинсън заедно с един друг господни и непознатия да отиват към пиратския кораба затова дойдох тук, да поразпитам по-подробно господата. Предполагах, че ще заваря на това място моя млад приятел — прибави той с дружелюбен поглед към Уилкинсън, който накара кръвта да нахлуе в главата му и даде повод на кръчмарката да заклати глава недоволно и многозначително. — Ето защо засега под печата на строгата тайна ще ви кажа откровено причината, която ми даде този повод. Но може би ще е по-добре да отидем в друго помещение, защото тук — той сниши гласа си — … има твърде много уши, желаещи да чуят неща, които е по-добре за момента да не се превръщат в новината на деня за целия град.

— Сеньора Фостеро ще ни предостави за трийсетина минути малката задна стая — каза старият капитан с приятелски поглед към нея и старата жена, колкото и голямо да бе неудоволствието й, че този разговор щеше да стане далеч от нея, трябваше волю-неволю да изпълни това желание. Скоро в малката ъглова стаичка бяха донесени свещи и вино; тя беше украсена с едно разпятие и икони, които й придаваха по-скоро вид на параклис, отколкото на обитавана стая; това обаче не й пречеше да играе ролята на будоар на достопочтената възрастна жена.

Сеньората искаше да остане в стаята, за да се грижи, както каза тя, да не им липсва нищо, но тримата господа не проявиха желание да я обременяват повече, след което тя вече нямаше никакъв повод да дари ушите си с положително невинното удоволствие да научи нещо лошо за мъжа, за когото не без основателно подозрение мислеше, че има намерение да я изнуди да му даде пари.

Старият моряк разказа колкото можеше по-накратко на капитана на „Нуестра Сеньора“ онова, което знаеше за непознатия, и основанията за своите подозрения, а младият офицер го запозна с поведението на този странен мрачен човек, което му бе направило силно впечатление. Капитанът го изслуша мълчаливо, без да пророни нито дума; но след като чу всичко, каквото двамата мъже можеха да му съобщят, той проговори с тих глас, като преди това хвърли предпазлив поглед към вратата да не би някой да ги подслушва. (А тази предпазливост съвсем не беше излишна, защото отвън леличката си бе изподрала ухото от притискане към вратата, за да чуе какво се говори вътре.)

— Сеньори, след всичко, което ми казахте, и като се има предвид онова, което при други обстоятелства би изглеждало незначително, за мен вече няма ни най-малко съмнение, че непознатият не е никой друг, освен всяващият ужас Тенарес, считан за мъртъв през последните години.

— Тенарес! — извика капитанът изплашен, а младият човек кимна с глава в знак на съгласие.

— По-тихо, сеньор! — зашепна капитанът. — Наистина стените нямат уши, но ги има сеньора Фостеро, а аз и е се съмнявам нито за миг, че в момента тя ги употребява по най-добрия възможен начин. Слуховете, които се носят за смъртта на Тенарес през последните години, са твърде неясни — едни твърдят, че се бил застрелял сам, други, че скочил зад борда. Доколкото знаем, трупът му никога не се намери, а ние тримата сме запознати твърде добре с морето, за да знаем, че е възможно някой да издържи известно време в морето, плувайки, след което не е изключено да бъде спасен от случайно минаващ кораб. Освен това онази битка се разрази в близост до малка група коралови рифове, където не растяха никакви палми и бяха необитаеми и съвсем пусти, но на които или пък в довлечените край тях морски водорасли много лесно може да се е скрил някой пират, въпреки че тогава много старателно претърсихме всичко. Във всеки случай това никак не е невъзможно. Тук в града има две лица, които твърдят със сигурност, че са го разпознали. И двамата са били по-рано моряци на „Сан Антонио“, на който имах тогава честта да бъда капитан. Единият от тях служи сега при вас, сеньор, а другият е инвалид оттогава и сега също живее тук, в града. Именно първият от тях е превозил непознатия до борда на „Реконосидо“ и твърди, че си спомня много добре да го е видял сред пиратите по време на битката. Важен свидетел обаче е другият, който е бил ранен от самия Тенарес, след което е изгубил дясната си ръка. Той е готов да се закълне във всичко най-свято, че преди няколко дни го е срещнал случайно в града. Този човек се яви веднага при мен и ме увери, че просто се вкаменил от ужас, защото в първия момент, естествено, помислил, че вижда пред себе си духа на убития пират; нали ви е известна вече легендата за призрака на пиратския кораб. Но Тенарес, изглежда, твърде много е бил зает със собствените си мисли, за да го забележи — струва ми се, че тъкмо тогава се е връщал от посещението си на своята стара шхуна, и бързо влязъл в една от улиците, които водят нагоре към планината. А човекът, след като се посъвзел, започнал да обмисля работата и се оказал достатъчно разумен да ме посети веднага и да ми съобщи каквото беше видял. Аз самият познавам Тенарес много добре и мога да разчитам на собствената си преценка, ако някога застана очи в очи с него. Онзи моряк е бил твърде близо до него и има достатъчно причини да си го спомня много добре. Освен това възможността да се появи не може да бъде отречена и след като съпоставя всичко това с посещението на „Реконосидо“ и поведението на непознатия, сам започвам да вярвам, че този опасен човек е жив и е отново тук, в нашия град.

— Но с каква цел би могъл да се върне тук, сред неприятелите си? — попита старият капитан, поклащайки глава. — Тази работа ми се струва все още твърде невероятна. Да не би пък шхуната, с която е пристигнал, да е негова и да преследва тъмни цели?

— Не — каза капитанът на военния кораб, — естествено, че това беше и моето първо предположение, и затова проведохме най-строги разследвания. Но документите на кораба са в безупречен ред и просто няма за какво да се заловим. Не, изглежда, Тенарес е пристигнал от Таити сам като обикновен пътник, това е сигурно, за нас остава все още загадка само това „защо“?

— Която може би ще мога да разреша! — извика веднага младият офицер, който бе седял известно време мълчаливо, подпрял глава на дланите си.

— Спомняте ли си, че онази вечер ни питаше особено настоятелно дали на борда на „Реконосидо“ са намерени много пари и бразилски диаманти?

— Това ще е! — извика капитанът на „Нуестра Сеньора“. — В такъв случай вече няма съмнение, че той има още някакво тайно скривалище на борда, което въпреки най-грижливото ни претърсване, не сме открили. Дошъл е да спаси плячката си. Но къде е бил през тези дълги години, защо не е дошъл по-рано?

— Не знам — каза старият капитан, — но ако наистина се е върнал за това, в което вече вярвам и аз, плячката му трябва да е скрита в малкото помещение под каютата, през което минават двете дебели греди. Той скочи долу да огледа това място и, после веднага поиска да се върне на брега — нищо повече не го интересуваше. Да, сега си спомням много добре, че по едно време пожела да остане отзад на палубата, докато ние двамата се отправихме към предната й част. Но, разбира се, че тогава не си помислих нищо особено и това изобщо не ми направи впечатление. А какво ще правим сега? Къде ли е този дявол и дали ще се появи отново?

— Por vida mia13! — извика капитанът. — Да знаех по-рано, че този сеньор се е отбивал онази вечер насам. А сега в крайна сметка той е свършил тук каквото е искал, без някой да е заподозрял каквото и да било, и отдавна е офейкал надалеч. Но по суша не е могъл да избяга, а в тези дни е отплавал само един-единствен кораб — за Рио де Жанейро.

— През това време той не е могъл да отиде на „Реконосидо“ — каза старият капитан, — дърводелците бяха там денонощно, а дори и да са се отдалечавали през деня за няколко часа, той едва ли е рискувал да се качи на борда. Знам също със сигурност, че са преспивали на палубата, защото трябваше да им дам едно старо платно, та да си направят от него палатка. Не им се искаше да спят под палубата.

— Какъв е този шум оттатък? — попита капитанът на „Нуестра Сеньора“, като наостри уши, щом до тях достигнаха неясни припрени гласове откъм близкото помещение на пивницата.

— О, нищо — каза старият, — това са неколцина, на които виното се е качило в главите… но ние самите седим на сухо. — Той взе оставената на масата камбанка и позвъни. — Изобщо необходимо е да вземем някакво решение — продължи той след това — и на мен ми се струва, че най-доброто би било да поставим на борда постоянна вахта, докато се убедим, че там няма нищо повече за отмъкване, или докато спипаме този господин. Caramba, капитане, ако открием някое скрито съкровище, тази покупка ще е направо щастлива за мене!

— Но най-напред от него ще трябва да се приспаднат сумите като награда за залавянето му! — усмихна се другият. — Но за бога, нека не слагаме тигана на огъня, докато рибата е все още в морето… о, сеньорита, какъв беше този шум оттатък преди малко, наредил съм на неколцина от моите хора да се явят тук, но се надявам, че не са направили някоя поразия!

— Не, сеньор капитане — усмихна се младото момиче, — това е пак старият разговор за кораба на призрака — нали знаете.

— За „Реконосидо“? — извика старият, като скочи от мястото си. — Caramba, каква дата сме днес?

— Осми, а никой от нас не се сети за това! — каза младият офицер, като също тъй бързо се изправи. — Но какво е станало с шхуната, Марекита?

— О, нищо, дон Едуардо! — засмя се хубавото момиче. — Един моряк влезе преди малко и се закле с хиляди клетви, че на стария пиратски кораб отново имало призраци. Казва, че бил видял на борда светлина и някаква фигура… нали знаете, днес е годишнината и това са все старите приказки.

— Сеньори, струва ми се, че този път тук има нещо повече от празни приказки! — извика капитанът на „Нуестра Сеньора“, като скочи и грабна шапката си. — Ще ни извините, сеньорита, но ние трябва да вървим… по дяволите, призракът… днес наистина е годишнината… но призракът се е появил рано, едва ли има единайсет часа.

— Няма още, сеньор — каза младият офицер, — но какви са заповедите ви?

— Твърде прости — гласеше бързият, решителен отговор. — Сеньор, мислите ли, че вашите дърводелци ще останат на борда на шхуната през тази нощ, която има толкова лоша слава из целия град?

— Дърводелците ли? — засмя се старият капитан. — Няма да останат дори да обещая на всеки от тях по един златен трион — не, абсолютно съм сигурен, че са на брега, само не мога да разбера как не ми мина това нещо през ума по-рано.

— Добре — каза капитанът, — тогава вече няма съмнение, че Тенарес, на когото, както ми казахте, сте разправили цялата история, ще се опита тази нощ като единствено подходяща да изпълни онова, което си е намислил. Но за щастие съм подготвен: моите две лодки са на пристана с достатъчно екипаж; с тях мога да стигна до пиратския кораб за десет минути, преди това по уговорен знак ще бъде съобщено на екипажа на моя кораб какво да направи и оттам могат да ни дойдат на помощ четири лодки с бързина, каквато им позволяват греблата. Навън от залива няма да може да прехвръкне и пиле, а камо ли да излезе лодка, но има опасност пиратът да ни избяга на сушата, щом разбере, че е преследван. Не се съмнявам нито за миг, че ще се отправи най-напред насам. Ако имаме на разположение достатъчно време, за да се приближат насам лодките от „Нуестра Сеньора“, тогава всякакъв опит за бягство ще му бъде отрязан. Аз пък ще се движа с една лодка от брега до пиратската шхуна и обратно, ако не го срещнем още на отиване, което обаче не ми се вярва.

— А какво ще кажете, сеньор — попита младият офицер, — ако тръгна аз с моята лодка, намира се до първите къщи, точно в посоката, която би избрал той, ако реши да слезе на този бряг?

— О, приемам безусловно, щом имате тук лодка и искате да участвувате доброволно! — извика капитанът. — Наистина дълг на всеки честен моряк е да помогне при унищожаването на този кървав пират, а сигурно ще минат цели пет минути, преди да пристигна с моята лодка; вашата напълно готова ли е?

— Наредих да изнесат греблата на сушата, след две минути ще бъдем вече на път.

— Bueno, а вие, капитане?

— И моята лодка е тук — каза старият, — заедно с дон Едуардо ще му отрежем пътя за отстъпление към сушата, ако нямате нищо против, разбира се.

— Напълно съм съгласен. И така довиждане, господа, и помнете, че за мен е много важно да заловя, този дявол жив; той уби двама от моите братя по най-зверски начин, клал е жени и деца само за да премахне всякакви свидетели, и затова, кълна се в името на бога, не е заслужил войнишка смърт! Но нека се заловим на работа!

Сеньор Олинда, капитанът на „Нуестра Сеньора“, излезе бързо от пивницата, докато другият капитан, се затича заедно с моряците си надолу към пристана, а Едуард Уилкинсън накара да съобщят на хората му, намиращи се в една съседна къща, да го чакат тук и забърза към жилището си през няколко къщи да си вземе пистолетите. Върна се след няколко минути, изпрати бързо хората си надолу към брега и се забави само за миг, защото искаше, ако бе възможно, да се сбогува с Мануела. Разбира се, че междувременно тревогата се бе разпространила сред всички посетители и те бяха последвали вкупом капитан Олинда. А той, едва достигнал брега, нареди да изстрелят две сини ракети, на които един кораб от пристанището отговори след половин минута. Къщата на сеньора Фостеро се бе опразнила напълно. На младия човек не се наложи да чака дълго любимата си, защото и тя самата, изглежда, бе изчаквала този миг; тя пристъпи бързо към него и като сложи сама ръката си в неговата, каза:

— Едуардо, днес през целия ден ми е било, ах, толкова тежко на сърцето! Имах предчувствието за някакво нещастие, но не можех да го определя по-точно… но сега вече знам… отиваш към опасност, която е по-голяма, отколкото предполагаш.

— Дори и да ми струва живота, Мануела, пак бих тръгнал с удоволствие, защото сега забелязвам, че това не ти е безразлично! — извика младият човек и целуна ръката й с блеснали от радост очи.

— Оо, не говори така — помоли момичето, — това означава да предизвикваш бога, а ти още не си подготвен да се появиш пред съдническия му трон.

— Не се страхувай за мен, скъпо мое сърце — прошепна сега той, като я притисна пламенно до гърдите си, — тревожиш се за цялата работа повече, отколкото си заслужава; трябва само да заловим един-единствен престъпник, който досега се е укривал от правосъдието, а ние сме достатъчно на брой, за да пленим и цял кораб — и така лека нощ, скъпа моя Мануела, и нека бог те утеши!

Той притисна бързо уста към бледите, студени и покорни устни, изскочи навън и се отправи към лодката си, а Мануела се хвърли на земята пред разпятието, започна да се моли горещо и най-сетне болката й намери облекчение в сълзите. Но страхът остана загнезден в сърцето й — с трескаво напрежение тя се вслушваше и в най-малкия шум, идващ откъм улицата.