Извисяване

13

Първите му костюмирани посетители се появиха около 16:00, а последните — малко след залез-слънце. Имаше призраци и гоблини, супергерои и войници. Едно дете се беше маскирало много смешно като пощенска кутия в синьо и бяло и очите му надничаха през процепа. Скот даваше на повечето деца по две минишоколадчета, но пощенската кутия получи три, защото беше най-добрият. По-малките деца бяха в компанията на някой родител. Тези, които дойдоха по-късно, малко по-големи, бяха в повечето случаи сами.

Последната двойка, момче и момиче, маскирани — може би — като Хензел и Гретел, се появиха малко след 18:30. Скот им даде по две лакомства, за да не му изнасят сценка (около девет-десетгодишни, те не изглеждаха особено ентусиазирани да се изявяват), и ги попита дали са видели други като тях в околността.

— Не — отговори момчето, — мисля, че ние сме последните. — Сръга с лакът момичето. — Тя трябваше да си направи прическата.

— Какво получихте от съседите? — попита Скот, като посочи към къщата на Маккъм и Доналдсън. — Нещо вкусно?

Хрумна му, че може би Миси е приготвила някакви специални лакомства за Хелоуин, бонбони от моркови с шоколад или нещо подобно.

Очите на момичето се разшириха:

— Майките ни са ни предупредили да не ходим там, защото тези госпожи не са добри.

— Те са лесбийки — подчерта момчето. — Татко така каза.

— Аха — измърмори Скот. — Лесбѝйки. Ясно. Добре, деца, прибирайте се вкъщи. И ходете само по тротоара.

Тръгнаха си, като помъкнаха торбичките си с лакомства. Скот затвори вратата и погледна купичката с бонбони. Все още бе наполовина пълна. Доколкото можеше да прецени, бяха минали шестнайсет или осемнайсет деца. Питаше се колко са посетили Маккъм и Доналдсън. Дали изобщо някой беше отишъл там.

Скот влезе в хола, пусна новините, изгледа празничния репортаж за децата, изпълняващи сценки и номера в Портланд, после пак изгаси телевизора.

„Тези госпожи не са добри — помисли си. — Лесбѝйка. Татко така каза.“

Тогава му хрумна идея, както понякога става с най-яките идеи: почти напълно оформени, нуждаещи се само от леко доизкусуряване. Яките идеи невинаги са добри, разбира се, но той възнамеряваше да осъществи тази и да провери.

— Почерпи се — каза си и се засмя. — Поглези се, преди да отлетиш. Защо не? Просто защо не, по дяволите?

14

В девет на следващата сутрин Скот отиде в Спортния комплекс на Касъл Рок с петдоларова банкнота в ръка. На масата за регистриран за 12-километровия благотворителен маратон седяха Майк Бадаламенте и Рони Бригс, пичът от пътното, когото бе видял за последно при Патси. Зад тях в спортната зала група момчета играеха баскетбол: отбор с фланелки срещу голи до кръста.

— Здрасти, Скоти! — каза Рони. — Как я караш, старче?

— Екстра. Ами ти?

— Супер! По-супер не бих могъл да бъда, въпреки че ми отрязаха часовете в пътното. Не съм те скивал напоследък в четвъртък вечер на покера.

— Имам доста работа, Рони. Голям проект.

— Знаеш ли, онзи път при Патси… — започна Рони сконфузено. — Човече, адски съжалявам. Тревър Янт има такава голяма уста и никой не смее да го прекъсва, когато се разприказва. Рискуваш да получиш юмрук в носа, ако се опиташ.

— Няма проблем, минало и заминало. Хей, Майк, мога ли да се запиша за маратона?

— Сто процента. Колкото повече участници, толкова по-добре. Можеш да ми правиш компания на опашката с децата, старците и дебелаците. Тази година дори имаме сляп участник. Каза, че ще тича с кучето си.

Рони се наведе през масата и потупа шкембето на Скот.

— И не се притеснявай за това, Скоти, моето момче, на всеки три километра от трасето има фелдшер, а на финала — двама. Ако ти падне батерията, те ще ти дадат ток.

— Много успокояваща новина.

Скот му даде пет долара и подписа декларация, че властите в Касъл Рок не носят отговорност за инциденти или медицински проблеми, които може да възникнат по протежение на 12-километровото трасе. Рони написа разписка; Майк му даде карта на трасето и номерче.

— Махни хартията отзад и го залепи на фланелката си преди началото. Обади се на нашите хора на старта, за да те запишат, и можеш да тръгваш.

Номерчето на Скот беше 371 и това бе цели три седмици преди началото на маратона. Той подсвирна изненадано:

— Набирането на средства започва доста добре, особено ако всички тези участници са платили входна такса за възрастни.

— Не всички — отговори Майк, — но повечето, да. И ако е като миналата година, ще имаме осем-деветстотин участници. Идват от всички краища на Нова Англия. Бог знае защо, но нашият малък маратон за Деня на благодарността стана доста известно събитие. Както се изразяват моите калпазани, стана „вайръл“.

— Заради природата — обяви Рони. — Тя ги привлича. Плюс хълмовете, особено Хънтърс Хил. И разбира се, победителят получава честта да запали коледната елха на градския площад.

— Организаторите са осигурили напитки и закуски по маршрута — каза Майк. — Лично за мен това е най-хубавата част. Става дума за камари хотдог, пуканки, газирани напитки и топъл шоколад.

— Няма бира обаче — оплака се Рони. — Тази година пак гласуваха срещу това. Както и срещу казиното.

„И лесбийките — помисли си Скот. — Градът гласува и срещу лесбийките. Само че не с бюлетина в урната. Мотото на този град трябва да бъде: «Гледай да кротуваш, защото иначе пътуваш.»“

— Дирдри Маккъм още ли смята да участва? — попита Скот.

— О, да — отговори Майк. — И получи стария си номер: 19. Специално й го запазихме.