Извисяване

23

Скот очакваше, че ако някой от компанията не успееше да запази тайната му, това щеше да бъде Майра Елис, с нейните църковни групи и комитети. Но тя я запази. Всички я запазиха. Станаха един вид тайфа, която се събираше веднъж седмично в „Божествени фасулчета“, където Дирдри винаги държеше една маса, запазена за тях, с малка табелка, гласяща: „Компанията на доктор Елис“. Ресторантът винаги беше пълен или почти пълен и Дирдри каза, че след Нова година, ако клиентите не намалеят, ще се наложи да отварят по-рано и да въведат две смени на хранене. Миси наистина назначи помощник-готвач да й помага и по съвет на Скот взе местно момиче — дъщерята на Мили Джейкъбс.

— Малко е бавна — каза Миси, — но има желание да се учи и докато се върнат летовниците, ще се справя идеално. Ще видиш.

Изчерви се и сведе очи към ръцете си, защото си даде сметка, че когато летовниците се върнат, Скот може да го няма.

На 10 декември Дирдри Маккъм запали голямата елха на градския площад в Касъл Рок. На церемонията тази вечер дойдоха близо хиляда души и училищният хор пя коледни песни. Кметът Коглин, облечен като Дядо Коледа, пристигна с хеликоптер.

Дирдри бе посрещната с аплодисменти на подиума, а изказването й, че десетметровият смърч е „най-красивата коледна елха в най-красивия град в Нова Англия“, предизвика одобрителни възгласи.

Лампичките светнаха, неоновият ангел на върха се завъртя и направи реверанс и публиката запя заедно с учениците: „Елхови лес, елхови лес, ти имаш накит прелест.“ Скот с изненада видя Тревор Янт да пее и да ръкопляска с всички други.

В този ден Скот Кери тежеше 52 килограма.

24

„Безтегловният ефект“, както вече го наричаше Скот, имаше някои ограничения. Дрехите не отлитаха от тялото му. Столове не левитираха, когато седеше на тях, въпреки че ако вдигнеше някой, когато се теглеше, кантарът не отчиташе допълнителното тегло. Ако имаше закономерности в това, което се случваше, той не ги разбираше, пък и не искаше. Беше все така оптимист и спеше прекрасно всяка нощ. Това бяха нещата, които го интересуваха.

На Нова година се обади на Майк Бадаламенте, честити му празника и му каза, че обмисля да отскочи до Калифорния след няколко седмици, за да види единствената си жива леля. Ако заминеше, дали Майк можеше да вземе котката му?

— Ами, не знам — отговори Майк. — Може би. Върши ли си работата в котешката тоалетна?

— Винаги.

— Защо аз?

— Защото мисля, че всяка книжарница трябва да има котка, каквато в този момент твоята няма.

— Колко планираш да отсъстваш?

— Не знам. Зависи как е леля Хариет.

Нямаше леля Хариет, разбира се, и щеше да помоли доктор Боб или Майра да занесат котката на Майк. Дирдри и Миси миришеха на куче и Скот вече не можеше дори да погали стария си приятел: Бил бягаше, когато той го доближеше.

— Какво яде?

— Консерви — отговори Скот. — Ще получиш добър запас заедно с животното. Ако реша да замина, разбира се.

— Добре, съгласен.

— Благодаря, Майк. — Ти си истински приятел.

— Така е, но не го правя само заради това. Ти направи на този град малка, но безценна услуга, когато помогна на Маккъм да се изправи и да завърши маратона. Онова, което се случваше с нея и съпругата й, беше грозно. Сега е по-добре.

— Малко по-добре.

— Всъщност доста.

— Ами, благодаря. И отново честита Нова година.

— И на теб, човече. Как се казва котаракът?

— Бил. Бил Д. Котак, за по-пълно.

— Като в „Блуум Каунти“. Готино.

— Вземай го и го гали от време на време. Ако замина де. Той обича.

Скот затвори, замисли се какво ти струва раздялата с любими предмети — особено с предмети, които са също стари приятели — и затвори очи.