Извисяване

9

В петък Скот взе Елис с колата, защото доктор Боб не обичаше да шофира нощно време. Пътуването до ресторанта бе кратко, но достатъчно, за да може Боб да каже на Скот истинската причина, поради която искаше да отложи срещата им по мъжки за петък: не искал да се кара с Майра, която участваше в църковните и градските комитети и не обичаше двете собственички на „най-новото място за изискани ястия в Рок“.

— Сериозно ли? — измърмори Скот.

— За съжаление, да. Майра е доста либерална за много неща, но по въпроса за сексуалната политика… нека кажа просто, че е възпитана по определен начин. Имаше опасност да се скараме, може би доста сериозно, защото аз мисля, че случващото се в спалнята не засяга никого другиго, освен хората, които са там. По-добре изобщо да избягвам тази тема, ако е възможно. Кавгите между съпрузи в напреднала възраст са доста срамни сцени.

— Ще й признаеш ли, че си вечерял в мексиканско-вегетарианското свърталище на порока?

— Ако попита къде съм вечерял в петък, да. Иначе ще си държа устата затворена. Както и ти.

— Както и аз — обеща Скот. Спря на едно от диагоналните паркоместа. — Стигнахме. Благодаря, че правиш това за мен, Боб. Надявам се, че така ще оправя нещата.

10

Не ги оправи.

Дирдри стоеше на входа, днес не с рокля, а с бяла риза и черен панталон със стесняващи се надолу крачоли, очертаващи прекрасните й крака. Доктор Боб влезе преди Скот и тя се усмихна — не с леко надменната усмивка, със стиснати устни и вдигнати вежди, а е професионално приветствена. После видя Скот и усмивката й помръкна. Изгледа го хладно със сиво-зелените си очи, сякаш беше бръмбар под микроскоп, после сведе поглед и взе две менюта.

— Елате да ви покажа масата.

Докато отиваха натам, Скот с възхищение оглеждаше декора. Не беше достатъчно да се каже, че Маккъм и Доналдсън са положили усилия; това изглеждаше като творение на любовта. От високоговорители на тавана тихо свиреше мексиканска музика — така нареченият стил тенхано или ранчера. Стените бяха в мек жълт цвят и мазилката бе надраскана, за да прилича на кирпич. Абажурите бяха във формата на кактуси от зелено стъкло. На стените имаше големи гоблени със слънцето, луната, две танцуващи маймуни и жаба със златисти очи. Салонът беше два пъти колкото този в закусвалнята на Патси, но Скот видя само пет двойки и една четиричленна компания.

— Заповядайте тук — каза Дирдри. — Да ви е вкусно.

— Сигурен съм, че ще бъде — отговори Скот. — Радвам се, че съм тук. Надявам се, че можем да започнем отначало, госпожо Маккъм. Мислите ли, че е възможно?

Тя го погледна спокойно, но хладно:

— Джина ей сега ще дойде. Тя ще ви представи специалитетите ни.

След тези думи се отдалечи.

Доктор Боб седна и изтръска салфетката си.

— Топли компреси, внимателно приложени върху страните и челото.

— Моля?

— Лечение на измръзване. Мисля, че току-що получи цяла кофа ледена вода право в лицето.

Преди Скот да успее да отговори, дойде сервитьорката — единствената сервитьорка, както изглеждаше. Също като Дирдри Маккъм, тя носеше черен панталон и бяла риза.

— Добре дошли в „Божествените фасулчета“. Ще желаете ли нещо за пиене?

Скот поръча кока-кола. Елис избра чаша местно вино, после си сложи очилата, за да огледа по-добре младата жена.

— Ти ли си Джина Ръкълсхаус? Трябва да си ти. Майка ти ми беше секретарка, когато още държах кабинет в центъра, в ерата на динозаврите. Много приличаш на нея.

Тя се усмихна:

— Сега съм Джина Бекет, но да, тя ми е майка.

— Много се радвам да те видя, Джина. Предай поздрави на майка си.

— Добре. Сега е в „Дартмут-Хичкок“, от тъмната страна. — Тоест в Ню Хемпшир. — Когато се върна, ще ви кажа за специалните ни оферти.

С напитките им Джина донесе и разядки, които остави почти благоговейно на масата. Ароматът беше фантастичен.

— Какво имаме тук? — попита Скот.

— Чипс от пресни пържени зелени банани и сос с чесън, магданоз, лайм и малко зелено чили. Специално от главния готвач. Каза, че е по-скоро кубинско, отколкото мексиканско, но се надява, че това няма да ви попречи да му се насладите.

Когато Джина се отдалечи, доктор Боб се приведе и се усмихна:

— Изглежда, че си имал успех поне с онази в кухнята.

— Може би ти си избраникът. Джина може да е пошепнала на Миси, че майка й се е трудила в твоя кабинет — каза Скот, макар да знаеше, че обяснението е друго… или поне си мислеше, че знае.

Доктор Боб вдигна рунтавите си бели вежди:

— Миси, а? Вече на малки имена ли сте?

— Престани, док.

— Ще престана, ако обещаеш да не ме наричаш „док“. Мразя. Кара ме да си мисля за Милбърн Стоун.

— Кой е това?

— Провери в „Гугъл“, когато се прибереш, моето момче.

Ядоха до насита. Храната беше вегетарианска, но изключително вкусна: енчилади с фасул и тортили, които очевидно не бяха купени от супермаркета. Докато се хранеха, Скот разказа на Елис за малкото спречкване в закусвалнята на Патси и за плакатите с Дирдри Маккъм, които скоро трябваше да бъдат сменени с не толкова спорните с карикатура на ято пуйки. Попита дали Майра участва в този комитет.

— Не, този го пропусна… но съм сигурен, че би одобрила смяната.

След тези думи доктор Боб върна разговора към мистериозната загуба на тегло на Скот и още по-загадъчния факт, че на пръв поглед не изглеждаше физически променен. И разбира се, най-загадъчния от всички факти: че каквото и да облечеше или да държеше, то не увеличаваше теглото му.

Влязоха още няколко души и сега стана ясно защо Маккъм бе облечена като сервитьорка: тя работеше като такава, поне днес. Може би всяка вечер. Фактът, че върши двойна работа, беше още по-показателен за тежкото икономическо положение на ресторанта. Бяха започнали да свиват разходите.

Джина попита дали искат десерт. И двамата отказаха.

— Не мога да погълна нито хапка повече, но моля те, кажи на госпожа Доналдсън, че всичко беше прекрасно — каза Скот.

Доктор Боб вдигна двата си палеца.

— Това много ще я зарадва — отговори Джина. — Сега ще донеса сметката.

Ресторантът бързо се изпразни, останаха само няколко двойки, пийващи дижестив. Дирдри питаше клиентите дали са харесали храната и им благодареше за посещението. С широки усмивки. Но нямаше усмивка за двамата мъже на масата под гоблена с жабата; тя даже не ги удостои с поглед.

„Като че ли сме прокажени“ — помисли си Скот.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита доктор Боб, може би за десети път. — Нали нямаш аритмия? Прилошаване? Прекомерна жажда?

— Нищо подобно. Точно обратното. Искаш ли да чуеш нещо интересно?

Скот разказа как бе тичал нагоре-надолу по стълбите на сцената в парка — как почти подскачаше — и как това се отрази на пулса му:

— Не спокоен пулс, но не е ускорен. Под осемдесет. Освен това — не съм лекар, но познавам тялото си — нямах никаква умора в мускулите.

— Поне засега — уточни Елис.

— Не мисля, че ще имам. Мисля, че не губя мускулна маса, въпреки намаляването на теглото, което би трябвало по някакъв начин да е свързано със загуба на маса.

— Звучи безумно, Скот.

— Съгласен съм, но това са фактите. Силата на земното притегляне върху мен определено намалява. А кой не би се радвал на това?

Преди доктор Боб да отговори, Джина се върна с касовата бележка и я подаде на Скот за подпис. Той подписа, остави щедър бакшиш и пак я увери колко вкусно е било всичко.

— Това е чудесно. Елате пак. И кажете на приятелите си. — Тя се наведе напред и понижи глас: — Имаме голяма нужда от клиенти.