Извън закона

Четвърта глава

Черният път криволичеше през националните гористи земи и надолу по стръмния склон на високото планинско плато, където бяха разположени сградите на „Рокинг Ем“. Земята ставаше все по-суха и по-наситено оцветена. Овразите ставаха по-дълбоки, се по-често се виждаха скали, а потоците и реките се превръщаха в широки, често сухи корита, виещи се през поразителни каньони с каменни стени. Хвойни и пинии, примесени с пелин, изпълваха въздуха със силен свеж аромат. В дълбоките защитени скални цепнатини, където извираха малки поточета, групичка борови дървета растяха до канадските тополи. На дъното на каньона храстите изтъняваха до туфи. В зависимост от височината и достъпа на слънчевите лъчи растяха хвойни, пинии и кедри.

Даяна напрегнато наблюдаваше променящия се пейзаж, търсейки растенията, които бяха отличителен белег и основа на културата на анасази — юка, пиния и сладка трева. На по-високите плата тя търсеше също гъст градински чай, който растеше на места, където земята бе изтощена, а сетне изоставена от човека. Всеки път, когато отстрани на черния път се отвореше нов безименен каньон или овраг, тя оглеждаше непознатата земя с неприкрит копнеж.

— Престанете — рече накрая Тен. — Карате ме да се чувствам като маркиз дьо Сад.

— Моля? — стреснато се обърна към него Даяна.

— Не се тревожете. Нямам предвид начина, по който стискате дръжката на вратата, сякаш тя е последната ви надежда за спасение — провлачи Тен и я стрелна с поглед.

Даяна се изчерви. Сведе поглед и забеляза, че почти е седнала на дръжката на вратата, за да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между себе си и Тен.

— Аз… не е нищо лично — напрегнато промълви тя.

— Убедихте ме напълно — спокойно подхвърли Тен. — Ала не това ме кара да се чувствам като садист, а начина, по който гледате каньоните. Също като прегладнял човек, зърнал храна или както ожаднял гледа вода или както Люк гледа Карла, докато тя кърми Лоуган. Ако ще се почувствате по-добре, можем да спрем и приближим това, което обичате толкова много.

Проницателността на Тен стресна Даяна. Беше твърде неочаквано да открие подобно нещо у мъж. Но пък Тен бе непредсказуем от първия миг, в който го зърна. И колкото повече време прекарваше около него, толкова по-непредсказуем ставаше.

— Това е… много мило от ваша страна, господин Блекторн, но се боя, че гледането няма да ме накара да се почувствам по-добре.

Светлите сиви очи стрелнаха Даяна, сетне се отместиха отново към неравния път.

— Какво ще ви накара да се почувствате по-добре, госпожо преподавател?

— Някое друго обръщение, господин надзирател — отвърна тя, без да се замисли.

Тен се усмихна.

— Не ме бива много по официалностите. Наричайте ме Тен.

Даяна понечи да върне жеста, сетне спря, уплашена, че Тен може да сбърка учтивостта със съвсем различно предложение.

— Хайде, няма да го приема като покана — отново я стрелна с поглед той.

— Моля?

— Хайде, кажете да ви наричам Даяна. Ще приема, че сте просто учтива, а не търсите „малко забавление“.

— Уверявам ви, че не търся „малко забавление“.

— Разбрах го още първия път, като ви видях. Така че пуснете дръжката на вратата и ми кажете защо гледате околността по такъв начин, сякаш се сбогувате с единствения си приятел.

— Винаги ли сте толкова прям?

— Да. А вие винаги ли сте толкова напрегната в присъствието на мъже или причината е лично в мен?

— Има ли значение?

— Ако аз съм този, който ви притеснява, ще се махна от погледа ви колкото е възможно по-бързо — обясни Тен. — Ако обаче по принцип не харесвате мъжете, тогава няма никакво значение кой ще бъде с вас при разкопките.

Даяна не отговори.

— Ясно — сви рамене Тен. — Веднага щом пристигне Невада, ще го накарам да ме замести в каньона Септембър.

— Причината не е във вас — с мъка изрече Даяна.

— Някой да ви е казвал, че не умеете да лъжете? Ужасихте се от мен още от мига, в който прескочих оградата и научих Бейкър на това, което конят му вече знаеше — в една битка умният стига по-далеч от едрия.

Даяна затвори очи и отново си представи невероятно бързите юмручни удари.

— Може да се добави също бърз, силен и унищожителен. Бейкър нямаше никакъв шанс, нали?

— Само глупак, кон и жена биха заложили на Бейкър.

— Глупачка ли ме наричате?

— Не. Не ви наричам и кон.

Те се засмя за своя собствена изненада.

Тен установи, че е отпуснала хватката си върху дръжката на вратата. Освен това отбеляза, че очите й са по-яркосини отколкото си мислеше, а устните й бяха създадени за целувки.

Сянката на нов малък каньон привлече вниманието на Даяна. Смехът й замря и отново отстъпи място на копнежа.

— Какво виждате? — тихо попита Тен.

Думите преминаха защитната бариера на Даяна и докоснаха единственото нещо, което си бе позволила да обича, родината на анасази, осеяна с планини, високи скалисти плата и каньони, пясъчници и шисти, известна с нейните летни бури и натежала тишина, която караше Даяна да се чувства така, сякаш самото време нахлуваше през древните каньони.

— Този каньон отдясно — посочи Даяна мястото, където в основата на скалистото плато се бе отворила скална цепнатина. — Как се нарича?

— Доколкото ми е известно, няма име.

— Така си и мислех. На платото Колорадо има стотици такива каньони. Дори хиляди. И във всеки един е съвсем обичайно да повървиш не повече от километър и да откриеш наследство от анасази като чирепи, зидария или разрушени каменни стени.

Тен възкликна изненадано и погледна Даяна.

— Вярно е — рече тя. — Платото Колорадо е един най-богатите на археологически находки райони в света. Според някои специалисти на квадратен километър има около сто археологически обекта. Според други са около сто и двайсет. Естествено, не всички са толкова значителни, че да си заслужава да се правят разкопки, но броят им е наистина удивителен. Например само в окръг Монтесума може би има сто хиляди археологически обекта.

Тен подсвирна. Момчешката реакция изненада и заинтригува Даяна, тъй като никак не подхождаше на разярения мъж, който се бе бил с Бейкър, нито пък на спокойния мъж, погрижил се с такава нежност за болното котенце.

— Колко представители на анасази са живели тук? — попита Тен.

— Тук? Не зная. Но в долината Монтесума са живели около трийсет хиляди души. Повече отколкото е населението днес. Същото се отнася и за останалата част от платото Колорадо. В разцвета културата на анасази земята е издържала повече хора, отколкото днес с технологията на двайсети век. И във всеки безименен каньон — продължи Даяна със задавен от вълнение глас — съществува вероятността да бъде открита някоя необикновена старина, която би обяснила защо културата на анасази е процъфтявала в този район в продължение на повече от десет века, а сетне внезапно е изчезнала без никакво предупреждение, сякаш хората са прекъснали обяда си и са заминали, без да вземат нищо със себе си.

— Това ли търсиш? Отговорът на една стара загадка?

Даяна кимна.

— Защо?

Въпросът я изненада.

— Какво имаш предвид?

— Какво искаш в действителност? — попита Тен. — Слава? Богатство? Постоянна длъжност в някой източен университет? Стаи, пълни със студенти, които смятат, че си по-умна от Бог?

— Мен лично ли не харесваш, или преподавателите по принцип?

Тен се усмихна вътрешно, разпознал собствения си въпрос.

— Познавам те твърде бегло, за да твърдя, че не те харесвам. Просто съм любопитен.

— Аз също — спокойно заяви Даяна. — Ето защо искам да науча повече за анасази. Внезапното им изчезване от скалните им къщи в разцвета на културата им е също толкова голяма загадка колкото и причината за измирането на динозаврите.

Тя скришом хвърли поглед към Тен. Макар мъжът да наблюдаваше неравния и труден път, тя усещаше, че внимателно следи думите й. Имаше нещо у Тен, което я караше да продължи да говори, въпреки обичайната си сдържаност дори само за да подобри мнението му за себе си. Всъщност изобщо не можеше да го вини задето е толкова хладен към нея; тя само дето не бе пропълзяла под масата, за да се отдалечи от него по време на вечерята.

Контрастите и противоречията у Тенеси Блекторн едновременно я интригуваха и дразнеха. Мъж, който можеше да се бие толкова сурово, не би трябвало да го е грижа за болни котенца. Мъж, който с такова умение управляваше пикапа по отвратителния път, не би трябвало да се интересува от нещо толкова абстрактно и неосезаемо като изчезналите анасази. И все пак той проявяваше голям интерес всеки път, когато станеше дума за тях.

Но най-вече не можеше да си представи, че той е толкова мъжествен и в същото време тъй чувствителен, та бе доловил мълчаливия й копнеж по неизследваните каньони. Нито пък би трябвало да й прави впечатление изсечения му профил, високото чело и гъстата леко чуплива коса, необичайно дългите ресници, кристално ясните очи и чувствените устни.

Насоката на мислите й я накара да се почувства неудобно. Тя се извърна и отново погледна през прозореца, ала установи, че не може да се върне към продължителната тишина на предишните часове в пикапа, когато се бе опитала да изхвърли от съзнанието всичко друго, освен земята.

— Що се отнася до престижа или постоянното преподавателско място — продължи тя, загледана през прозореца, — не съм кандидат за никой университет, най-малко пък за източен. Толкова много обичам платото Колорадо, че не бих могла да живея никъде другаде. Заставам пред студентите, независимо дали са изпълнени с благоговение или враждебност, само защото преподавателската работа ми осигурява пари и време да изследвам културата на анасази на местата, където са живели древните, след което да изобразя с рисунки видяното и наученото.

— Художничка ли си?

Даяна поклати глава и късата й златисто кестенява коса проблесна, уловила слънчевите лъчи.

— В най-добрия случай съм илюстратор. Взимам снимките от мястото на разкопките, прочитам археологическите резюмета за обекта и разглеждам намерените артефакти. Добавям и собствените си знания за анасази и правя серия от скици на мястото както вероятно е изглеждало, когато е било населено.

— Струва ми се нещо повече от илюстриране.

— Уверявам те, не е изкуство. Майка ми е художничка, така че мога да правя разлика.

— Родителите ти в Колорадо ли живеят?

— Майка ми живее в Аризона.

При обичайни обстоятелства Тен би изоставил темата за родителите, още повече, че гласът на Даяна недвусмислено му бе подсказал нежеланието й да навлиза в подробности, ала любопитството му за Даяна Сакстън бе необичайно силно. Тя бе показала страст, съчетана с необичайна сдържаност. Не стеснителност, а сдържаност. Тен познаваше доста стеснителни каубои. Никой от тях не би бил в състояние да се изправи насред стая, пълна с хора, и да изрече една-единствена дума, какво остава да води цял курс на обучение.

Даяна не се стесняваше от хората. Тя се притесняваше от мъжете. Тен веднага бе разбрал, че мнението й за мъжката половина на човечеството не е особено високо. Ала все още не бе открил причината за това.

— А баща ти? — попита той.

— Какво за него?

Макар гласът й да не трепна, Тен долови как тялото й се скова.

— Къде живее той?

— Не зная.

— Заради него ли не харесваш мъжете?

— Честно казано, не е твоя работа.

— Напротив. Аз съм мъж.

— Господин Блекторн…

— Тен — прекъсна я той.

— … дали мразя или обичам мъжете не засяга нито теб, нито който и да било друг мъж.

— За другите мъже съм съгласен, но не и за мен.

— Защо?

— Аз съм мъжът, с когото ще прекараш сама следващите пет дни.

— Моля? — Даяна се втренчи в Тен.

— Един от студентите си счупи глезена, докато се катереше по стената на каньона — обясни Тен. — Друг си намери работа в Илинойс. Останалите трима могат да идват само през уикендите, защото през седмицата работят.

— И какво?

— Ще остана с теб в каньона Септембър.

— Не е необходимо. И друг път съм била на отдалечени обекти.

— Не и тук. На обекта постоянно ще има въоръжена охрана. — Без да променя тона, той добави: — Дръж се, ще стане малко неприятно.

Той умело премина хлъзгавия участък от пътя, където пясъчникът преминаваше в тънък слой шисти, които и най-лекия дъждец отмиваше. По време на поройните летни дъждове участъците от пътя, които бяха върху шисти, ставаха напълно непроходими в продължение на часове, а дори и дни. Пясъчникът също не бе никак удобен за шофиране. Мокрият пясъчник бе невероятно хлъзгав.

— В района има банда търсачи на археологически находки — продължи Тен. — Обходили са доста обекти. Ако някой възрази, хубаво го обработват. С Люк решихме, че никой няма да ходи без охрана в каньона Септембър.

— Защо не ми беше казано, преди да бъда наета? — попита Даяна.

— Защото шерифът ни каза едва снощи.

Даяна промърмори нещо.

Тен я стрелна с поглед.

— Ако не си съгласна, кажи ми веднага. Ще успеем да се върнем в ранчото за обяд.

Даяна не каза нищо, опитвайки се да потуши бурята от чувства при мисълта, че в продължение на пет дни ще бъде насаме с Тен в отдалечения каньон.

— Ако смятах, че ще помогне — подхвърли Тен — щях да ти дам дума, че няма да те докосна. Но ти ме познаваш твърде бегло, за да ми повярваш, така че няма голяма полза от обещания, нали?

Даяна не отговори.

Тен внезапно спря пикапа и се извърна към нещастната си спътничка.

— Какво да бъде? — попита той. — Каньона Септембър или обратно в ранчото?

Даяна трескаво се огледа. Бе изпаднала в такова въодушевление, когато Карла й предложи тази работа за лятото. Заплатата бе минимална, но възможността да изследва новооткритите руини бе уникална.

А ето че сега всички изчезваше като дъжд в пустинята.

Тя погледна Тен. Част от нея бе искрено ужасена от перспективата да остане насаме с него дни наред. Ала най-ужасното беше, че друга част от нея изобщо не се страхуваше.

Даяна затвори очи. Какво да правя? В съзнанието й изплува картината, когато силните ръце на Тен тъй нежно придържаха котенцето.

Естествено, Карла никога не би ме изпратила там сама с мъж, на когото няма доверие. Тази мисъл бе последвана от друга. Баща ми никога не е проявявал такава нежност към нищо. Нито пък Стив.

Дългогодишният навик върна съзнанието на Даяна към нещастната нощ, когато веднъж завинаги бе научила да не се доверява на мъжете, нито на собствената си преценка. И все пак бе имала по-голям късмет от повечето жени, с които бе разговаряла. Нейните белези бяха само душевни.

Неканена дойде мисълта, която накара Даяна да потръпне от чувства, които отказа да назове, последвани от въпрос, който не би си задала дори наум.

Дали Тен щеше да бъде тъй нежен към някоя жена, както бе към онова котенце?