Извън закона

Седма глава

Външно спокойна, Даяна проследи с поглед как джипът се плъзга надолу по шистите, оттегляйки се от каньона Септембър толкова бързо, колкото позволяваха дъждът и неравния терен.

— Вече можеш да я свалиш. Няма да се върнат.

Гласът на Тен я накара да осъзнае, че все още стои приведена над пушката, насочила напред дулото, вкопчена здраво в оръжието. Тя си наложи да поеме дълбоко въздух и да се изправи.

— Може ли? — попита Тен и протегна ръка да вземе пушката.

Даяна му я подаде и тихо рече:

— Ще има нужда от почистване. Дъждът е много… мокър.

Тен не се усмихна, само кимна в знак на съгласие.

— Ще се погрижа.

— Благодаря ти. От години не съм чистила пушка. Сигурно съм забравила как става.

— Със сигурност не си забравила как да боравиш с нея — отбеляза Тен, след като провери пушката с няколко бързи движения. Кимна одобрително, щом забеляза, че е заредена. Извади патрона и го прибра в джоба си. — Благодаря.

Даяна го погледна и примига, опитвайки се да подреди мислите си.

— Задето беше насочила пушката към тях наместо към мен — обясни Тен и леко се усмихна. — Приятно ми е, задето смяташ, че съм на страната на добрите.

— Аз… те… ти нямаше нужда от мен — отбеляза Даяна и разтърка ръце.

— Трима срещу един? Имах нужда от цялата помощ, която можех да получа.

Даяна поклати глава.

— Можеше да направиш телешки котлети от този крадец на антики, преди приятелите му да успеят да направят и една крачка, за да те спрат. Защо не го стори?

— Никога не съм обичал телешки котлети — сухо отвърна Тен и отвори вратата на пикапа. — Влизай, скъпа. Навън е доста мокро.

— Говоря сериозно — рече тя и се качи в сухата кабина. — Защо се въздържа? С Бейкър не постъпи така… нали?

Тен заобиколи пикапа и седна зад волана. Усети напрегнатия изпитателен поглед на Даяна. Чудейки се дали тя все още се страхува от него, Тен я стрелна с поглед, щом започна да подсушава двете пушки. Въпреки лекото треперене на ръцете и бледността на кожата й, мъжът осъзна, че спътницата му не се бои от него; просто бе все още напрегната заради сблъсъка с крадците на антики.

— Защо? — настоя Даяна и потърка ръце, сякаш й бе студено.

— Бейкър е жесток човек, който разбира само от груба сила — обясни накрая Тен. — Ако с него бях сдържал силата на юмруците си, той щеше да се върне за още. С Милт беше различно. Той е арогантен грубиян. Страхливец. Затова му показах какъв клоун е всъщност, когато се стигне до бой. Дълго ще помни този урок.

— Ще се върне ли?

— Съмнявам се. — Тен се извърна, прибра пушките в кутията и я заключи. — Но ако наистина се върне, по-добре да се моли да не е дежурен Невада.

— Невада ли?

— По-малкият ми брат. Той щеше да изкорми Милт, без да му мигне окото. Невада е корав мъж.

— А ти не си ли?

Тен погледна Даяна и бавно се усмихна.

— Нима още не си разбрала, скъпа? Аз съм с такова меко сърце, че бих позволил и на пеперуда да ме прегази.

В продължение само на няколко минути Тен два пъти я бе нарекъл „скъпа“. Съзнаваше, че трябва да възрази срещу подобен намек за интимност. Във всеки случай не биваше да го насърчава, избухвайки в смях при нелепата картина как една пеперуда марширува гордо по мускулестото му тяло. Затова положи всички усилия да не се разсмее, ала без успех и накрая да поддаде на подтика, съзнавайки, че освобождава всички чувства, бушуващи под привидното й самообладание.

Тен се заслуша, доловил сложната гама от емоции. Посегна към вратата, сетне се обърна към младата жена и кимна, сякаш се съгласяваше със себе си.

— Ще се справиш, Даяна Сакстън. Ще се справиш чудесно.

— С какво? — смаяно попита тя.

— С каквото пожелаеш. Притежаваш голяма смелост. Би тръгнала на война заради кашон с артефакти на анасази. Отстояваш това, в което вярваш. Това се среща твърде рядко в наши дни.

Тен слезе от пикапа и затвори вратата, преди Даяна да изрази с думи първата си мисъл: не бе излязла в дъжда с непозната пушка в ръце, за да спаси няколко артефакта от крадците. Беше се разтревожила за Тен, един срещу трима.

Не бе нужно да се тревожа. Тен е като цяла армия. Кеш беше прав. Някой го е научил да играе твърдо и да не си поплюва. Чудя се кой, къде и какво ли е струвало…

Вратата на пикапа се отвори. Тен сложи затворения кашон с артефактите на седалката до Даяна и скочи в кабината. Даяна се възхити от мъжествената му грация, както и от очерталите се под мократа риза мускули. Ако искаше, той можеше да я победи с лекота, тъй като бе по-силен от Стив; а в края на краищата Стив се бе оказал твърде силен за нея.

Даяна мрачно се отърси от мислите за миналото, което не бе състояние да промени, нито да забрави. Можеше само да приеме случилото се и да възобнови клетвата си, че никога повече няма да попадне в ситуация, когато някой мъж ще реши, че има право да вземе от нея нещо, което не желае да му даде.

— Не се тревожи — каза Тен.

— Моля? — Даяна го изгледа уплашено, чудейки се дали не е прочел мислите й.

— С артефактите всичко е наред. Милт може да е аматьор в боя, но разбира от опаковане на съдове. Нищо не се е загубило.

— С изключение на историята.

Сложил ръка на ключа, Тен се извърна към Даяна. Не разбираше какво има предвид тя.

— За археолога истинската стойност на артефактите се състои в това да види как точно са свързани те един с друг на място — обясни младата жена. — Ако не бъдат фотографирани там, където са намерени, те не могат да ни разкажат почти нищо.

— За един учен, може би. Но за мен само видът на артефактите, тяхната форма и дизайн, съзнанието, че са изработени от народ и култура, която е живяла и загинала и която никога повече няма да бъде възродена… — Тен сви рамене. — Готов съм да воювам за едно такова парченце. И съм го правил неведнъж.

Тен отново я изненада. Не бе очаквала от един лаик да разбере интелектуалното и емоционално очарование на късчетата от миналото. Отговорът му я извади от равновесие, остави я да се люшка между дълбоко вкоренения си страх от мъжете и също толкова силното си желание да се сближи с изтъкания от противоречия и загадки мъж, наречен Тенеси Блекторн.

Тен подкара пикапа по хлъзгавите шисти и се насочи обратно към голямата ниша, която служеше за базов лагер. Докато разтоварят оборудването, разгънат спалните чували в двата противоположни края на широкото място под издатината и се преоблекат в сухи дрехи зад платнения параван, поставен именно за такива извънредни обстоятелства, дъждът понамаля.

Отначало нито Даяна, нито Тен забелязаха подобрението във времето. Двамата се въртяха около кътчето за сортиране, което дипломантите бяха подредили. Номерираните кашони съдържаха чирепи, събрани от определени места на разкопките. Отделните парчета също бяха номерирани според мястото, на което бяха открити. Който имаше време и желание, беше добре дошъл да се опита да подреди тримерните пъзели, преди да бъдат откарани в старата къща в ранчото.

Тен демонстрира забележително умение във възстановяването на артефактите от разпръснатите счупени парченца. Всъщност доста пъти Даяна остана поразена от лекотата, с която той бръкваше в един кашон, сетне в друг и сглобяваше двете парченца. Имаше нещо свръхестествено в начина, по който ръцете му сглобяваха късчетата история. Бе изцяло съсредоточен в задачата, тъй че разговорът бе излишен и Даяна изпита облекчение. Скоро тя също започна да сглобява парченца, навеждаше се над Тен, за да бръкне в някой кашон, подхвърляше нещо за сива шарка с три черни ленти и остър ъгъл до нащърбена шарка с крива линия и отчупено парченце от едната страна. Тен отвръщаше с подобни фрази, от време на време й подаваше някой парченце, което отговаряше на описанието й. След половин час Даяна забрави напълно, че се намира с мъж в усамотен каньон. Забрави да се страхува, че може да каже или направи нещо, което да събуди у Тен увереността, че тя го желае сексуално въпреки възраженията, които би могла да направи срещу авансите му. За първи път от години й бе приятно да бъде в компанията на мъж, на друг зрял човек, с когото би могла да се чувства спокойна.

Когато най-сетне дъждът спря напълно, Даяна се изправи, протегна схванатите си крака и отиде до входа на нишата, за да погледа току-що измитата земя. Макар руините да не се виждаха оттук, обзе я радостно вълнение. Преди стотици години анасази са гледали същата земя, вдъхвали са същия аромат на мокра пръст и пинии, наблюдавали са бляскавата красота на слънчевите лъчи, уловени в милион капчици, висящи от игличките и клоните, както и на гладкото лице на самата скала. В този момент тя и анасази бяха едно.

Именно това искаше да улови в илюстрациите си — приемствеността на живота, на човешкия опит, приемствеността, която съществуваше през вековете, независимо от външните различия на отделните култури.

— Отивам при разкопките — рече Даяна и грабна раницата си.

Тен вдигна поглед от чирепите, които сглобяваше.

— Ще дойда веднага щом номерирам тези парчета. Не се качвай по стълбите, докато не изсъхнат. И се ограничи до онази част от руините, където има мрежа. Част от отломките са нестабилни, а при някои стени положението е още по-лошо.

— Не се тревожи. Няма да проучвам нищо сама. Твърде голяма част от тези руини представляват капани, готови да хлопнат. С анасази никога не знаеш дали земята не е таванът на подземен храм. Докато не дойдат повече хора, ще се придържам към добре отъпканите пътеки.

Продължителният изпитателен поглед увери Тен, че Даяна говори сериозно. Той кимна.

— Благодаря.

— За какво?

— Задето не оспори предложенията ми.

— Нямам нищо против здравия разум. Освен това ти си шеф на обекта. Ако твоите „предложения“ не ми харесват, значи нямам късмет, нали? Ще наложиш нарежданията си, по какъвто начин сметнеш за добре.

Тен си помисли дали да не смекчи нещата, сетне сви рамене. Даяна беше права и съзнанието за това, щеше да спести доста неприятности.

— Това ми е работата.

— Ще го запомня.

Това си беше чистата истина. Щеше да го запомни. Мисълта да се опълчи срещу „предложенията“ на Тен бе наистина страховита. Той притежаваше силата да наложи волята си, и двамата прекрасно знаеха това. Нещо повече. От баща си и годеника си бе научила, че възраженията на една жена нямат никакво значение за мъжа, чието физическо превъзходство е житейска истина.

— Ако чуеш три изсвирвания с клаксона или три изстрела с пушка, това означава, връщай се бързо — добави Тен.

Даяна кимна, погледна часовника си и отвърна:

— Ще се върна преди залез.

— Постарай се да го сториш. — Той вдигна две парченца срещу слънчевата светлина, струяща в нишата, намръщи се и остави едното, сетне допълни: — Само глупак или крадец на антики би се мотал из руините след мръкване.

Даяна не си даде труда да отговори. Тен и без това не я слушаше. Бе вдигнал друго парче към светлината и сравняваше ръбчетата. Явно съвпадаха, тъй като той кимна одобрително и записа нещо от вътрешната страна на парченцата. След като бъдеха почистени, щяха да бъдат залепени, ала оборудването за тази операция се намираше в старата къща в ранчото.

Извън нишата земята бе влажна и блестеше от дъжда. Мимолетните водопади, образували изящни дантелени воали по скалите, вече бяха намалели до сребристи поточета. Преди да излезе навън Даяна хвърли поглед към Тен, ала установи, че е изцяло погълнат от триизмерния си пъзел. Би трябвало да изпитва облекчение заради безмълвното доказателство, че няма да се наложи да отблъсква нежелани аванси от страна на Тен. Съвсем очевидно бе, че не тя е центърът на мъжкото му внимание.

Ала Даяна не изпитваше облекчение. Беше леко раздразнена от лекотата, с която мъжът бе забравил напълно за нея.

Обезпокоена от откритието, тя прогони тази мисъл и се съсредоточи върху все по-неравния терен щом започна изкачването от дъното на каньон Септембър към подножието на стръмните скали, следвайки отпечатъците от автомобилни гуми, които дъждът все още не бе отмил.

Лятна гръмотевица отекна в каньона Септембър, последвана от ухаещ на дъжд порив на вятъра, който накара пиниите да изстенат. От мястото, където бе паркиран джипът, руините сякаш канеха посетители. Порутените стени бяха грубо набраздени от времето и падащата мазилка. Някои бяха високи едва до глезена, други се издигаха до седем метра и половина, виждаха се кедровите греди, подпирали някога подовете. Кедрите, защитени от камък, оставаха яки и твърди. Оголените греди се износваха бавно като самия камък.

Даяна приложи един трик, на който я бе научил стар археолог — разфокусира поглед, докато се взираше в руините. Подробностите се размазаха и избледняха, останаха видими само основните контури, тежест и маса, симетрия и равновесие, неуловимата употреба сила и противосила, които трябва да се зародят в човешкото съзнание, преди да бъдат изградени, тъй като не съществуват в природата. Високата стена с Т-образните врати вече не приличаше на комин с порутени тухли, храмовете без покриви вече не приличаха на твърде широки кладенци. Връзката между покрив, етаж и таван, геометрията на жилището, се виждаше по-ясно с нефокусиран поглед.

Археологът, проучил пръв каньона Септембър, бе предположил, че в нишата са се помещавали между деветнайсет и двайсет и шест стаи, включително неизменните кръгли храмове. Височината на постройката варираше от метър до три етажа, в зависимост от височината на самата ниша.

Храмовете приличаха по-скоро на мазета към голяма група стаи. Плоските покриви на храмовете бяха всъщност подът на местата за срещи в града, където децата играеха, а жените отглеждаха царевица, където кучетата лаеха и гонеха глупавите пуйки. Балконът на една стая на третия етаж бе таванът на пристроено двуетажно жилище. Кедрови стълби водеха до подобни на кутии хранилища, изградени в странични цепнатини, твърде малки, за да поберат дори миниатюрна стаичка. А анасази използваха такива мънички стаи, които биха били немислими за съвременните хора, дори като се вземе предвид дребното телосложение на племето.

Даяна отвори външния джоб на раницата си и измъкна силен бинокъл. Както винаги, търпението на зидарите от анасази я заплени. Лишени от какъвто и да било метал, те оформяха камъка, използвайки отново камък. Брадви, тежки само няколко килограма, бяха използвани, за да оформят квадрати или правоъгълници от безформените скални късове. Сетне въображаемата геометрия бе внимателно издялана в грубия блок, хиляди и хиляди удари, камък, дълбаещ камък, докато скалата придобиеше желаната форма и размери.

Лявата страна на нишата свършваше в скална стена, върху която се виждаше цепнатина. Не беше по-широка от десетина сантиметри, но Даяна забеляза местата, където са били добавени естествени места за стъпване или хващане. Всеки анасази, който се е качвал на платото, за да се погрижи за посевите, е трябвало да изкатери скалата, без как вито и да било допълнителни приспособления, освен самата цепнатина. Мисълта самата тя да се покатери, никак не я привличаше. Съзнанието, че деца и старци са се катерели в хубаво и лошо време, беше ужасяваща, както и мисълта за прощъпалници, играещи си досами ръба на нишата.

Неизбежно хората са се подхлъзвали и падали. Дори за ниша, която имаше южно изложение и бе защитена от всичко, с изключение на най-яростните бури, подобен всекидневен риск на живота и крайниците, какъвто представляваше тази пътека, изглеждаше твърде висока цена.

Даяна свали бинокъла, погледна руините и се намръщи. Ъгълът не бе подходящ за това, което искаше да постигне. Високо нагоре по каньона, където насипите се издигаха до място, от което пъргав катерач би могъл да достигне руините без стълба, ъгълът нямаше да бъде по-добър. Трябваше й добро място, от което да скицира общ изглед на околността и детайлно изображение на структурата и местоположението на самите руини. Местността можеше да бъде скицирана по всяко време. Развалините обаче най-добре се скицираха на косата късно следобедна светлина, когато всички особености и ъгли на зидарията изпъкваха най-добре. Тази „сладка светлина“ се увеличаваше с напредването на деня.

Даяна внимателно огледа околността и реши да скицира от противоположната страна на каньона. Намести по-удобно раницата си и пое. Дъждът бе краткотраен и тя премина потока Септембър без опасност да си намокри краката. Продължи нагоре по каньона, докато се озова на около километър над руините от противоположната страна. Едва тогава тръгна да се катери по сипея в основата на каменните стени на каньона.

Щом достигна твърд камък, Даяна започна да се придвижва успоредно на основата на скалата, която оформяше стената на каньона. На всеки няколко минути спираше, за да погледне руините от другата страна, да провери смяната на ъгъла, докато намери такъв, който да й допадне. Стратегията й означаваше трудно катерене по каменистия склон в основата на стената на каньона, ала тя неведнъж се бе катерила по други обекти, за да открие най-подходящото място, на което да седне и да скицира.

Най-сетне Даяна спря на върха на особено стръмно изкачване, където част от пясъчника се бе разтрошил, засипвайки всичко отдолу с огромни каменни късове. Тя избърса потта от челото си, провери ъгъла и въздъхна.

— Близо, но не достатъчно добър. — Погледна каменистия склон отгоре, сетне отново се обърна към развалините. — Още съвсем малко нагоре. Надявам се.

Даяна се катереше внимателно, по-скоро пълзеше нагоре по склона, дланите и дрехите й бяха просмукани с аромата на вечнозелени растения, за които се хващаше, за да се издърпа по най-стръмните места. Изведнъж забеляза на земята нещо, което по цвят и форма не напомняше никак на скала. Нетърпеливо продължи напред и се наведе да вдигне чирепа, който проблесна в необичайно червено на косите слънчеви лъчи. В мига, в който пръстите й се сключиха около парчето, земята поддаде под краката й и младата жена пропадна сред фонтан от прахоляк и камъни.

Успя да изкрещи името на Тен и писъкът й заглъхна в мрака.