Извън закона

Пета глава

Тен седеше и наблюдаваше смяната на чувствата по лицето на Даяна — гняв, страх, надежда, объркване, любопитство, копнеж. Нежеланието на Даяна да продължи към каньона Септембър го изненада, бе зърнал дълбочината на страстта й към анасази. Ала след като размишляваше над възможността да се върнат, явно страхът й бе твърде силен, макар Тен да не знаеше от какво е предизвикан. Повечето жени първоначално наистина биха се почувствали неудобно пред перспективата да прекарат няколко дни на отдалечено място с някой непознат, но инстинктивната им предпазливост щеше да бъде компенсирана от факта, че неочакваният им придружител се ползва с уважението и доверието на хората, сред които живее.

За Даяна обаче това като че ли беше без значение.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита накрая Тен.

— За кое?

— Защо се страхуваш от мъжете. С баща ти ли е свързано?

Даяна срещна изпитателния поглед на Тен, усети интелигентността и силата на волята му, долови молбата да му се довери.

Изведнъж се почувства притисната да направи нещо, за което не бе подготвена.

— Престани да ме разпитваш — процеди през зъби Даяна. — Нямаш право да знаеш тайните ми, така както никой мъж няма права върху тялото ми!

За миг помежду им настъпи напрегнато мълчание; сетне Тен се извърна и огледа земята наоколо. Мълчанието се проточи, докато шумът от мотора се извиси до гръмотевичен тътен. Когато най-сетне Тен се извърна отново към Даяна, лицето му беше безизразно, а в гласа му не се долавяше и следа от предишните чувства.

— След по-малко от час облаците ще се скупчат и ще завали силен дъжд. Тогава старото корито Пикчър Уош ще стане непроходимо. Всички, стигнали до каньона Септембър ще бъдат принудени да останат там. Е, какво да бъде, доктор Сакстън? Напред към разкопките или обратно към ранчото?

Гласът му бе равнодушен, безизразен, учтив. Сякаш някой непознат я питаше колко е часът.

Даяна горчиво си напомни, че Тен е именно непознат. И все пак досега не й се бе струвал чужд. От мига, в който й бе подал пострадалото котенце, той се бе отнасял към нея като към стара приятелка, която е срещнал отново. Дори не бе осъзнала топлината на присъствието му, докато не я бе загубила.

Усети абсурден подтик да протегна ръка и да докосне Тен, да възнегодува срещу присъствието на привлекателния, спокоен непознат, който хладно очакваше отговора й. Изражението му подсказваше, за него няма никакво значение какъв ще бъде изборът й.

— Каньона Септембър — отвърна Даяна след минута. Макар да положи голямо старание, гласът й бе тъй овладян както неговият. Тен отпусна спирачката и подкара отново. Постепенно мълчанието, което отначало бе задало Даяна, започна да я дразни. Гледаше през прозореца, ала се улавяше, че непрестанно обръща глава към Тен. Каза си, че просто е запленена от шофьорските му умения. Беше пропътувала много километри по неравни черни пътища и си даваше сметка, че лекотата, с която той управляваше пикапа, наистина е достойна за възхищение. И именно това събуждаше възхищението й, а не играта на мусилите под черната работна риза.

— Много добър шофьор си — отбеляза тя.

Тен кимна безизразно.

Мълчанието отново се възцари помежду им, проточи се, изпълни кабината и накрая Даяна свали прозореца просто за да чуе шепота на вятъра. Каза си, липсата на разговор не я смущава. В края на краищата тя беше тази, която бе избягвала разговора през дългите часове преди зазоряване. Когато Тен посочваше нещо покрай пътя или я питаше за работата й, тя само кимваше или отвръщаше накратко, без самата тя да задава въпроси.

Ала сега реши, че има пълното право да зададе колко делови въпроса на Тен и да получи няколко елови отговора.

— Разговорът ще те разсейва ли? — попита най-сетне тя.

— Не.

Кратко и по същество. Съвсем делово. И ужасно дразнещо. Даяна се запита дали и нейните кратки безлични отговори са изглеждали тъй хладни и резки на Тен.

— Не исках да бъда груба — рече тя.

— Не беше груба.

Даяна изчака.

Тен не каза нищо повече.

— Колко още има до каньона Септембър? — попита Даяна след няколко минути.

— Един час.

Даяна погледна към върха на скалистото плато, където растяха пинии, хвойни и кедри, пронизани от заострените стъбла на юка. Облаците се бяха сгъстили съвсем и бяха почти черни.

— Май ще вали — отбеляза Даяна.

Тен кимна.

Отново мълчание, отново бабуни и отново ръмженето на задъхващия се пикап.

— Защо се нарича Пикчър Уош? — решително и леко раздразнено попита Даяна.

— По скалите има пиктограми.

Цели четири думи. Невероятно.

— От анасази ли? — попита тя.

Тен сви рамене.

— Живели ли са тук други индианци, преди пристигането на белите? — настоя Даяна, макар чудесно да знаеше отговора.

Тен кимна.

— Планинци уто? — попита отново тя, като отново знаеше отговора.

— Да — отвърна мъжът и ловко избегна купчина шисти на пътя.

Даяна не обърна внимание на маневрата. Беше се съсредоточила върху задачата да накара Тен да заговори. Очевидно за това се изискваше въпрос, на който не можеше да се отговори само с да, не или свиване на раменете. Хрумна й нещо.

— Защо са те нарекли Тенеси?

— Аз съм най-големият.

— Не разбирам.

— И татко не можа да разбере.

Даяна се отказа от играта на думи и се съсредоточи върху земята наоколо.

Пикапът продължаваше все нагоре по хребета на платото. Пътят бе сравнително прав. Наоколо растяха пинии и хвойни, тук-там се виждаха туфи градински чай и други привикнали към сушата храсти.

Изведнъж между пиниите и хвойната се отвори пространство. Макар земята да не бе по-различна виждаха се високи стебла пелин. Преплетените сребристосиви клони бяха по-дебели от ръката на силен мъж.

— Спри! — настоя Даяна.

Пикапът закова на място. Даяна мигновена разкопча предпазния колан и скочи от кабината.

— Какво има? — попита Тен и слезе от пикапа.

Даяна не отговори. Втренчена напрегнато в земята, тя навлезе сред пелина, като се извръщаше наляво-надясно и напредваше зигзагообразно, сякаш търсеше нещо. Беше дотолкова погълната от задачата си, че не обръщаше никакво внимание на драскотините, които грубите храсти оставяха върху незащитената кожа на ръцете й.

Тен се поколеба встрани от пътя, чудейки се дали Даяна има нужда да остане сама. Бяха пътували дълго, а по пътя нямаше нито бензиностанция, нито обществена тоалетна. Ала Даяна като че ли се интересуваше повече от откритите пространства между туфите пелин, отколкото от по-гъстите храсталаци.

Изведнъж Даяна коленичи и започна бързо да разравя скалистата почва. Тен се насочи към нея, без да обръща внимание на храстите, чиито бодли го дърпаха за дрехите. Когато приближи на три метра от нея, тя извика победоносно и вдигна от земята един квадратен камък. По краищата му имаше засъхнала пръст, а оскъдната светлина се отразяваше в повърхността му и маскираше странно правилната му форма.

— Виж! — извика тя и протегна находката си към Тен.

Той се наведе под един клон, за да избегне удара през лицето, сетне се изправи и погледна.

— Камък — отбеляза безизразно.

Даяна дори не забеляза липсата на въодушевление. Нейното стигаше и за двамата, че и за пикапа. Не обърна внимание и на мръсните петна, които остави върху джинсите си, когато почисти наполовина заровения в пръстта камък. После го вдигна към слънчевите лъчи, процеждащи се през клоните на целина.

— Красота — напевно промълви тя и нежно прокара пръсти по камъка, наслаждавайки се на деликатната повърхност, дело на интелигентна ръка, а не на природна стихия. — Просто… красота!

За Тен гърления глас на Даяна бе по-изкусителен от какъвто и да било камък. Той коленичи до нея и внимателно се вгледа в скалистия къс, който жената продължаваше да гали, сякаш беше жив.

Контурите на камъка бяха твърде гладки, а краищата — прекалено остри, за да бъдат плод на случайност. Щом лъчите огряха повърхността, Тен зърна мънички вдлъбнатини, следи от множество търпеливи удари на каменната брадва, държана от каменоделец на анасази. Видимите следи, оставени от този отдавна мъртъв човек, накараха Тен да настръхне от първичния рефлекс, много по-стар от артефакта, на който Даяна се наслаждаваше.

Тен несъзнателно протегна ръка, усетил нужда чрез допир да се увери в съществуването на камъка. Беше грапав като шкурка. Вдлъбнатините бяха плитки, по-скоро неясна шарка, отколкото истински дупчици. Студен от едната страна и затоплен от слънцето от другата, носещ по цялата си повърхност белезите, оставени от човека, камъкът бе неоспоримо доказателство за една култура, позната единствено по останки и руини.

— Откъде знаеше, че ще е тук? — попита Тен.

— Няма хвойна и пинии — разсеяно отвърна Даяна, докато разглеждаше внимателно реликвата в ръцете си.

Тен се озърна. Беше права. Въпреки избуялия пелин в радиус от петдесет метра нямаше нито хвойна, нито пинии.

— Не растат там, където почвата е била обработвана по някакъв начин — продължи Даяна, обхождайки с поглед площта с пелин. — Щом видиш такова място, има голяма вероятност да откриеш руини от анасази, покрити с останките на времето, дъжда и вятъра.

Тен присви очи и преразгледа познанията си за околностите.

— На Уинд Меса има много избуял пелин — рече след минута. — Господи, сигурно има стотици места като това от двете страни на Пикчър Уош. Именно заради тях и заради целогодишното наличие на вода семейство Макензи са купили правата над тази земя преди повече от век.

— Водата и наличието на дивеч са привлекли анасази преди хиляда години. Човешките нужди не се променят. Променят се само начините, по които ги изразяваме. — С нежността на майка, която връща бебето си в люлката Даяна постави камъка във вдлъбнатината и приглади пръстта.

— Именно това е най-вълнуващото в целия район на Уинд Меса — подхвърли тя. — Дълго време смятахме, че реката Дуранго е най-далечната северна граница, до която са стигнали анасази в Колорадо. Каньонът Септембър доказа, че сме сгрешили.

— Грешката не е толкова голяма — сухо отбеляза Тен. — Говориш така, сякаш сме поне на сто километра от реката. Не сме. Просто изглежда така, когато пътуваш сред планини и каньони и подскачаш по неравните пътища.

Даяна кимна разсеяно. Изправи се и се озова доста близо до Тен. Ала дори не забеляза. Вниманието й бе изцяло погълнато от площта, заета от сребристия пелин, младата жена жадно изпиваше с поглед околността.

— Това може да е било поле, обработвано от едно семейство и напоявано с бентове и канали, построени от анасази — отбеляза тя. — А може да е било малка общност, построена близо до източник на хубава вода и храна. Може да е било храм на анасази, манастир или пък дори мъжки клуб. Може да е било толкова много неща… и се съмнявам, че някога ще научим какво точно е било предназначението му.

— Защо да не научим?

Даяна се извърна и се втренчи в Тен. Очите й бяха тъмни като буреносните облаци, скупчени в небето на запад.

— Това е земя на „Рокинг Ем“ — обясни Даяна. — Частна собственост. Люк Макензи вече пое разноските за разкопките и охраната на руините в каньона Септембър. Съмнявам се, че може да си позволи подобна щедрост да му стане навик.

— Партньорът на Люк пое разноските, но си права. Ранчото не печели толкова, че да си позволи подобно нещо. Охраната на цялото плато Уинд Меса… — Тен свали шапката си, сетне отново я нахлупи рязко. — Бихме го направили, ако можехме, но не можем. Ще се разорим.

Тъжната съчувствена усмивка на Даяна бе по-красноречива от каквито и да било думи.

— Дори правителството не може да си го позволи — кимна тя и разсеяно изтри ръце в джинсите си. — Няма значение на какво ниво апелираш — окръжно, щатско, държавно. Просто няма достатъчно пари. Дори при платото Меса Верде, което бе планирано да стане обществено изложение за цялото богатство на културата на анасази, археолозите разкопаха руините, направиха необходимите измервания и отново ги засипаха с пръст. Това бе единственият начин да бъдат защитени от вятъра, дъжда и крадците на антики.

— Може би така е най-добре — промълви Тен и обходи с поглед неравния терен. — Това, което лежи под земята, е заровено от векове. Още няколко века ще са без значение.

— Да, тук сигурно е така — съгласи се Даяна и махна към пелина. — Но на скалите и по края на платото, руините, които не са засипани, се разпадат или пък биват задигнати от крадците. Ето защо работата в каньона Септембър е толкова важна. Каквото не успеем да научим сега, вероятно няма да бъде на разположение, за да бъде изследвано по-късно. Антиките ще бъдат събрани, пакетирани и изпратени по частни колекции из целия свят.

Страстта и съжалението в гласа на Даяна смаяха Тен. Той посегна да я докосне и успокои, ала бързо отдръпна ръка. Докосването на мъж, от когото се страхуваш, едва ли може да бъде успокоително.

— Когато става дума да запази своето, тази област умее да го прави — рече Тен. — Пелинът може и да издава Уинд Меса, ала дотук се стига доста трудно. Има един-единствен път, който през половината време е непроходим. Има конска пътека през планините, която се спуска до платото Септембър, но малцина ездачи от „Рокинг Ем“ знаят за нея, пък и от години вече никой не я използва.

Бавно и неохотно Даяна вдигна очи към Тен, усетила желанието му да я успокои тъй ясно, както котенцето се бе почувствало в безопасност в ръцете му.

— Що се отнася до малките каньони, където може да има скални руини, в повечето не е стъпвал човешки крак, откакто анасази са напуснали — добави той и усети, че може би има надежда да спечели доверието на Даяна. — Индианците уто са избягвали руините като места на духове. Кравите избягват малките каньони, защото през тях се минава трудно, така че каубоите също не ходят там. Каквото е скрито, остава скрито.

Дълбокият кадифен глас на Тен обгърна Даяна като нежна милувка. Тя се взря в ясните дълбини на очите му и усети странна смесица от жажда и предпазливост, копнеж и… близост.

— И ако някои от тези руини никога не бъдат открити, нима това е толкова лошо? — тихо попита Тен. Говореше бавно, загледан в очите на Даяна, опитвайки се да обясни нещо, което никога не бе изразявал с думи. — Също както и племето анасази, руините идват от времето и земята. Съвсем редно е някои от тях да се върнат към първоизточника недокоснати от други, освен от анасази.

Далечна гръмотевица яхна свежия вятър. Звукът проникна в съзнанието на Даяна, донасяйки със себе си чувството за нещо преживяно; за припокриващи се реалности; за тесте карти, което бива разбъркано и чието шумолене напомня приглушен гръм. Дъхът й секна, когато я връхлетя зловеща увереност: бе познавала Тен преди, бе стояла с него и преди на върха на платото, бе се разхождала с него сред пиниите, слънцето и тишината, бе спала до топлото му тяло, докато светкавиците и дъжда възраждаха земята…

Усещането премина, ала Даяна продължаваше да стои като в шок, втренчена в мъжа, който би трябвало да бъде непознат, ала не беше. Отново се чу гръм, по-близък и по-настоятелен. Тя вдъхна дълбоко, поемайки първичния незабравим аромат на пелина, пиниите, хвойната и бурята. И времето. Най-вече на времето. Мирисът на времето и приближаващата буря.

Даяна затвори очи, вдъхна и изпълни тялото си с буреносния вятър, усети го да докосва кътчета, които години наред бяха стояли здраво заключени. Последвалото чувство за свобода и уязвимост бе едновременно плашещо и вълнуващо, същото изпитваш, когато плуваш нощем съвсем гол в някое непознато езеро.

— Бурята наближава — отбеляза Тен и извърна поглед от Даяна, защото си даде сметка, че ако още малко я погледа как пие вятъра, няма да се удържи и ще я докосне. — Ако ще прекосяваме Пикчър Уош, трябва да побързаме. Освен ако не си размислила, разбира се.

Даяна отвори очи. Зърна силен мъж, застанал напълно неподвижно, силуетът му се очертаваше на фона на слънчевите лъчи и светкавиците, без извърне глава настрани. Сетне изведнъж се обърна към нея, а очите му заблестяха като кристали върху загорялото от слънцето лице.

— Даяна?

Името й, отронило се от устните му, я разтърси глава до пети като електрически ток.

— Да — отвърна тя. Постара се да прозвучи делово, ала не се получи. — Идвам.