Кадифеният губернатор

1.

Кандидатът за губернатор на Ставрополския край Фьодор Степанович Супрун беше чувал за доста случаи на убийства, побоища и отвличания на хора от неговия ранг. Но не предполагаше, че нещо подобно може да се случи и с него. Подобна идея просто не се побираше в главата му! Никому не желаеше злото и не беше направил нищо лошо, напротив, винаги се стараеше да помогне. Така беше на младини, когато работеше като агроном, така продължи и по-късно, когато вече заемаше ръководни длъжности. Строеше къщи, вили, изнамираше кредити, даваше жилища на обикновени хора, а не на чиновници и не срещу рушвети. И изплащаше заплатите винаги навреме. Фьодор Степанович обичаше и уважаваше хората и те, оценявайки това, му оказаха доверие и го предложиха за губернатор.

И ето че кандидатът за губернатор Супрун изчезна от собственото си жилище около дванайсет през нощта в събота срещу неделя. Случи се така:

— Пристигнахме, Фьодор Степанович — каза шофьорът и спря пред входа.

— Благодаря.

— Да ви изпратя ли? — попита бодигардът му, докато отваряше вратата на колата.

— Не си струва.

— У вас не свети — кимна той към прозорците на сградата.

— Жената и децата са на вилата. До утре, момчета!

— Ще изчакаме.

— Добре.

— Фьодор Степанович, да не забравите да светнете, да изгасите и пак да светнете лампата.

Супрун махна с ръка и влезе във входа.

След около три-четири минути прозорецът на кухнята се озари от светлина, после пак стана тъмно и отново светна.

— Всичко е наред — каза шофьорът.

— Да тръгваме — предложи след малко бодигардът.

Естествено, нито шофьорът, нито охраната можеха да знаят, че в кухнята изобщо не светва Фьодор Супрун, а младеж с милиционерска униформа. Той посрещна Фьодор Степанович на вратата на асансьора и се усмихна приветливо:

— Добър вечер.

— Добър…

При Фьодор Степанович веднага дотърчаха двама цивилни младежи и сръчно опипаха дрехите му.

— Няма нищо — каза единият.

— Чудесно — отвърна младият човек и покани Супрун в собствения му дом, край отворената врата на който чакаше жена: — Заповядайте!

— Бравата е белгийска — ни в клин, ни в ръкав заяви Фьодор Степанович.

— Да — съгласи се младежът. — Много хубава брава. Влизайте, Фьодор Степанович.

Щом влезе в антрето, Супрун по навик се събу, намери домашните си пантофи и се насочи към кухнята, но младежът го спря.

— Не се притеснявайте. Сами ще се справим. Ами ако изведнъж натиснете три пъти?

— Ловко — обади се Фьодор Степанович. — Не очаквах.

— Какво не сте очаквали?

— Не очаквах — повтори Супрун, като спря погледа си на жената. — Хайде… Вие сте мъже. Ами защо влачите момичето?

— За да придава уют — усмихна се милиционерът. — Сигурно сте гладен, Фьодор Степанович?

— Гладен съм.

— Тогава тя ще приготви нещо. Разрешавате ли да отворим хладилника?

— Отворете го.

— Тук има не само за хапване, но и за пийване — каза милиционерът, след като отвори хладилника. — Какво ще пиете? Вино, водка?

— Водка.

Младежът извади бутилка водка, две чаши.

— Ами те телеграфни стълбове ли са? — Супрун кимна към момчетата.

— Те не пият на работа.

— А ти защо пиеш?

— На мен ми е позволено.

— Напълни ми чашата.

Супрун я изпи и разтърка лицето си с длани.

— Вземайте си мезе, Фьодор Степанович, вземайте! Саламче, рибка, хайверец… Добре си живеят кандидатите за губернатор!

— Нека твоята уютна мадама да стопли второто — нареди Фьодор Степанович.

— Нямаме много време за размотаване, но ще можем да хапнем от второто. Маша, стопли го!

— Нямаме време за размотаване — повтори Супрун. — Хайде, разказвайте, за какво сте дошли? На кого дължа тази чест?

— Не се ли досещате?

— Не само се досещам… Знам със сигурност.

— Тогава защо задавате излишни въпроси?

— Искам да го чуя от твоята уста.

— Според мен, Фьодор Степанович, изобщо не разбирате положението си…

— Разбирам го, драги, разбирам. Заповядано ти е да ме доставиш жив. Иначе изобщо нямаше да се церемониш с мен. Един куршум в челото и толкоз! Заповедта те спира.

— Точно го каза. Спира ме.

— И знаеш ли защо?

— Бих искал да чуя.

— Сегашният губернатор, Николай Михайлович Колесниченко, се страхува от мен.

— Губернаторът май не е от страхливите…

— Вярно. Но все пак не е посмял да ме премахне. Хората няма да му простят.

— Да ви налея ли? — смени темата милиционерът.

— Пълна чаша. — Супрун погледна пагоните на младежа и се усмихна. — Поне да беше сложил майорски… Ами то само старши лейтенант! Несериозна работа…

— Вие, Фьодор Степанович, май също не сте от страхливите.

— На когото му е писано да бъде обесен, няма да умре от куршум.

— За ваше здраве!

— Наздраве! И главното — да не кашляш!

— Той бил от нашите — усмихна се едно от момчетата. — Веселяк!

— Унинието е един от смъртните грехове.

— Гледай ти, вярващ! Нали сте комунист, Фьодор Степанович!

— Нали знаете, сега няма комунисти.

— Че къде са се дянали? Цял живот са били комунисти, а сега се изпарили значи?!

— Вие, ако не сте били комунисти, със сигурност сте били комсомолци. И също сте изчезнали някъде!

— Сменихме вярата.

— И от коя си сега?

— От нашата.

— Ясно — кимна Супрун. — Говори се, че за вашата вяра плащат добре, а?

— Достатъчно.

— И не се ли страхувате, момчета?

— От кого да ни е страх, Фьодор Степанович?

— Поне от властта.

— От коя?

— Властта е една. Държавната.

— Вие наистина ли смятате, че има държавна власт?

— Ти, естествено, не мислиш така?

— И краставите кучета разбраха, че в Русия държавна власт няма.

— Кучетата може и да са разбрали, ама аз не.

— Значи сте се оказали по-тъп и от кучетата, Фьодор Степанович.

От улицата се чу приглушен шум от двигател на лека кола. Младежът погледна часовника си.

— Философското дрънкане свърши, уважаеми другарю Супрун. Време е да тръгваме. И ще ви моля, Фьодор Степанович, без номера. Прав сте, заповядано ни е да ви доставим жив и невредим. Но това ще стане само ако се държите като джентълмен.

Супрун огледа четиримата един по един, като погледът му най-дълго се спря върху жената, и стана.

— Да вървим.

Пред входа на кооперацията чакаха две западни коли. Настаниха Супрун на задната седалка в едната, с младежите от двете му страни, в другата се качиха жената и младият мъж с милиционерската униформа.

— Слушай какво, кандидате — предупреди го единият от младежите, — поприказва си — и край. Ако ни спрат, да мълчиш като риба. Не съм старши лейтенантът. Моята заповед е друга.

При тези думи младежът щракна белезниците и закопча ръката на Фьодор Степанович за своята. Двете коли тръгнаха.

2

От известно време насам губернаторът на Ставрополския край Николай Михайлович Колесниченко често сънуваше един сън: безкрайна зелена степ, тъмно небе, раздирано от светкавици и той, Николай Михайлович, тича из степта, облечен с бял погребален саван, но и сам не знае накъде. Счува му се усилващ се буреносен тътен, който сякаш идва изпод земята, и му се привиждат някакви огромни сенки, полетели хаотично в безкрайното пространство… В този момент губернаторът скачаше от леглото и дълго не можеше да разбере дали е сън, или всичко става наяве.

В нощта на отвличането на Супрун губернаторът пак сънува този сън. Отвори очи и дълго се взира във високия бял таван. Телефонът иззвъня.

— Слушам.

— Всичко мина благополучно, Николай Михайлович — чу се мъжки глас в слушалката.

— Добре — отвърна Колесниченко и затвори.

Стана, разходи се из стаята, върна се в спалнята и запали цигара. Беше сам в огромния апартамент, жената и дъщерята бяха на Бахамските острови. Когато се решаваше някой сериозен въпрос в живота му, обикновено ги изпращаше някъде по-надалеч. А въпросът, който губернаторът трябваше да реши, беше наистина много сериозен. Ставаше дума за живота и смъртта на Супрун. Депутатът от местния парламент Фьодор Степанович Супрун беше най-опасният му съперник в борбата за губернаторския пост. Супрун бе издигнат без никакви усилия от негова страна, както се казва — отдолу. Отишли при него агитаторите и сложили на масата списъците, а подписите били няколко пъти повече, отколкото на останалите претенденти. За губернатора беше опасен и сегашният кмет на града Павел Андреевич Головачов, но той се отказа от надпреварата, извини се с неотложните градски работи. Наистина злите езици твърдяха, че кметът се е уплашил след трите жестоки убийства на кандидатите за губернатор, които потресоха целия Ставрополски край. Може наистина да е било така, нали никой не иска да умира.

Главен съперник на Колесниченко си оставаше депутатът от местния парламент Супрун. Сега го караха по планинските пътища към посоченото от губернатора място, където утре ще отиде и той, Николай Михайлович. Там, в уютната и тиха вила, най-сетне ще се реши по-нататъшната съдба на депутата и кандидат за губернатор Фьодор Степанович Супрун.

Хората идват на власт по различни начини. Някои от тях, сякаш призвани от Всевишния, вървят към целта си, без да нарушават законите, самата съдба ги води към върха. А пътят на останалите — и те са мнозинство — е съмнителен, зигзагообразен и дори кървав, макар да е възможно те да не са го искали, но обстоятелствата са били по-силни от тях. Към тази категория хора се отнасяше и Николай Михайлович Колесниченко.

В съветско време, особено по застойното, тогава още младият Николай Михайлович бързо схвана, че не е нужно много, за да получиш власт над хората: трябва да се учиш добре, да влезеш в комсомола и после в партията. Добре е да завършиш висшата партийна школа и по-нататък да се издигаш по партийната стълбица в районния комитет или в производството. И той пое по този изпитан път. Завърши с отличие строителния институт, около година работи на строеж, откъдето добрите чичковци го преместиха в градския комитет на партията като инструктор. След две години го повишиха — направиха го завеждащ-отдел „Промишленост и строителство“ на градския комитет и нещата спряха дотам. Всички по-високи постове бяха заети и на Николай Михайлович не му мърдаха поне десет години чакане. И тогава той направи решителната крачка — напусна топлото местенце и отиде на изостанал строителен обект, който след известно време успя да направи първенец, Николай Михайлови умееше да работи, чувстваше се на мястото си и може би с времето от него щеше да стане голям стопански ръководител. Но дойде перестройката, а после започна масовата приватизация. Точно тогава на хоризонта се появи младеж с подпухнало лице и театрални маниери, облечен по последна мода. Това беше Миша Юсин, директор на частна фирма, занимаваща се с търговия на цветни и черни метали. Разбира се, тогава Николай Михайлович дори не можеше да предположи, че си има работа с мафиот, известен в криминалния свят с прякора Мусолини. Той посъветва Николай Михайлович да си купи бонове, които по-нататък, според неговите думи, ще изиграят огромна роля в стопанския живот на страната. Нещо повече, Миша си предложи услугите по закупуването на голямо количество бонове на дъмпингова цена.

По-късно с боновете бе приватизиран строителният комбинат, който ръководеше Николай Михайлович. И сега той вече не беше директор с твърда месечна заплата, а собственик на предприятието, капиталист. Миша предложи да полеят събитието в Париж, в ресторант „Максим“. Колесниченко се съгласи, още повече че заплатата му нарасна стотици пъти. В Париж Миша и Николай Михайлович бяха посрещнати от двама джентълмени с „московска жилка“. Съдбата на Николай Михайлович Колесниченко бе решена в ресторант „Максим“ на полуприкритата под палмите маса, под звуците на казашки песни, обилно полети с коняк „Наполеон“. Джентълмените му предложиха да стане кмет на Пятигорск. Изглежда се задаваха предсрочни избори, тъй като здравето на сегашния кмет будело сериозни опасения — според клюката имал рак на стомаха. Николай Михайлович попита какво ще стане със строителния комбинат, но се оказа, че този въпрос вече е решен. Комбинатът минаваше под шапката на частната фирма на Миша Юсин заедно с цялото движимо и недвижимо имущество: камиони, кранове, леки коли, с двете хиляди хектара гора, върху които ще бъдат построени вили, барове, казина и други подобни увеселителни заведения. Освен това джентълмените му дадоха да разбере, че длъжността кмет на Пятигорск ще стане своеобразен преходен период в живота му, че го очакват по-мащабни дела, но той ще научи какви ще бъдат те по-късно.

След малко повече от месец кметът на Пятигорск умря на операционната маса под ножа на хирурга, а Колесниченко застана начело на града. Изборите минаха гладко, тъй като за съперник имаше съвсем невзрачен човек. Естествено, Николай Михайлович вече усещаше в чий хищни лапи е попаднал, но си държеше езика зад зъбите. Пък и новите му приятели избягваха тази тема. Но дойде време да вземе решение. Разговорът стана на вилата на Юсин в планината. Присъстваха тримата — Колесниченко, Юсин и депутатът от Държавната Дума Потапов, стегнат попрошарен мъж с ласкави тъмни очи.

— Е, Николай Михайлович — пристъпи към основния въпрос Потапов, щом пийнаха малко и замезиха, — с длъжността кмет се справихте повече от чудесно. Пътувах из Пятигорск и се дивих. Чистота, ред, хората облечени с вкус, в магазините пълно със стока, наоколо се строи — и то не някакви панели, а самостоятелни къщи и вили с всички удобства…

— Но излизат твърде скъпи — обади се Николай Михайлович. — Не са по джоба на много хора.

— За всеки влак си има пътници — възрази депутатът. — Не съм го измислил аз. Труди се, трепи се, търси начини — и ще имаш вила!

— Така е — подкрепи го Юсин.

— Знаете ли, че освен депутатските имам и други задължения?

— Да, в общи линии — отвърна предпазливо Николай Михайлович, като се стараеше да не натопи Миша, който му беше разказал подробно за основната дейност на Потапов.

— Аз съм вицепрезидент на компанията „Сибирско злато“, която се занимава не само със златни мини, но и с метали от типа на платината и скъпоценни камъни. Например ние изцяло контролираме добива на малахит — камък, който е на изчезване, на Запад курсът му непрекъснато расте. Та това между другото… А при вас съм дошъл с предложение да се кандидатирате за Държавната Дума. Какво ще кажете по въпроса?

— Честно казано, бих искал да поработя още една година като кмет…

— Ще станете кмет. Но не градски, а в мащабите на целия край.

— Не се ли изсилвате много? — попита Николай Михайлович след кратко мълчание.

— Не се изсилваме — усмихна се Потапов. — Помнете ми думата, точно след година ще станете кмет на Ставропол.

— Тогава защо да ходя в Думата?

— Най-малкото защото там ще скучая без вас — пошегува се Потапов, но веднага скри усмивката си. — А ако говорим сериозно, имаме нужда от хора като вас. Делови, с ясна цел, схватливи и волеви. Освен това е необходимо да си създадете връзки във висшите московски кръгове.

— Познавам някои хора. И то добре.

— Знаем кого познавате. Но те са дребни риби. Аз говоря за ръководителите на фракциите в Държавната Дума, министрите, хора от най-близкото обкръжение на президента, директорите на най-големите търговски банки, чужденци от висок ранг, да не продължавам по-нататък. Всички тези връзки ще ви трябват изключително много. Чакам отговора ви.

— В Думата не се отива току-така. Трябва да си някой, хората…

— Гледахте ли вчера новините по телевизията?

— Нощните. В дванайсет.

— Много работите — пак се усмихна Потапов. — Нали ви казах, вие сте идеалният кандидат…

— Наложи се да остана до по-късно.

— Обърнахте ли внимание на съобщението за убийството на депутата от Държавната Дума Веретенников?

— Да.

— Доколкото ми е известно, вие сте роден в Курска област?

— Детството ми мина там.

— Веретенников представляваше интересите точно на този край. И вие сте от Курск! Ето ви и район!

— Но там никой не ме познава!

— Ще ви опознаят. Главното е, че сте родом от Курска област. Ще мобилизираме печата, телевизията, радиото, на всеки уличен стълб ще виси ваша снимка с кратка, но трябва да признаем, много хубава биография, ще организираме митинги, събрания. И повярвайте, ще се намерят хора, ваши доверени лица, от които ще научите какъв прекрасен човек е Николай Колесниченко, какви светли идеали има и колко много ще направи за процъфтяването на родната област! И всичко това ще потвърдим с дела. Ще бъдат заделени жилища за крайно нуждаещи се, пенсиите и заплатите ще се изплащат навреме, дори премиите.

— За всичко това са нужни огромни средства…

— Миша — обърна се Потапов към Юсин, — съобщи ли на господин Колесниченко колко сме спечелили от строителния комбинат, докато той заемаше скромната длъжност кмет на града?

— Не е ставало дума — отвърна Юсин и отмести поглед.

— Николай Михайлович, та само от горския фонд, принадлежал по-рано на ръководеното от вас предприятие, спечелихме някъде към двайсет милиона долара. И няколко десетки от самия строителен комбинат. А ще премълча колко присвоихме, докато вие бяхте кмет. Ще има пари, и то много. Работата е печеливша. Слушам ви?

— Съгласен съм — престраши се Колесниченко.

— Въпросът е решен — заключи Потапов. — Сега да се върнем към другите, по-деликатни обстоятелства… Знаете ли какъв е господин Михаил Юсин?

— Известно ми е, че господин Юсин е генерален директор на частна търговска фирма — заяви Никола Михайлович, като гледаше Потапов право в очите.

— Стига де — Потапов се усмихна снизходително. — Много добре знаете, че Михаил Юсин е Признат бандит1, по прякор Мусолини. Наистина, погледнете го в профил. Прилича на Мусолини. Много прилича! Е, Николай Михайлович, не гледайте толкова учудено! Нали ви казвам, че ние всичко знаем. И ако искате, мога да ви съобщя къде, на кого и при какви обстоятелства, добре пийнали, сте изложили мислите си по адрес на господин Юсин…

— Няма смисъл — отвърна Колесниченко след кратко мълчание.

— Правилно, няма смисъл. А и няма на какво да се учудвате. Например в Грузия има двама генерали, които задкулисно управляват малката си държава — и те са Признати бандити! Само глупакът не го знае! Но какво от това, живеят, ръководят. Вземете Таджикистан… Онзи… как му беше името? Главнокомандващият… Сарафов! И той е Признат бандит.

— Вероятно са бивши… — промълви Колесниченко.

— При Признатите бандити няма бивши — обади се Миша Юсин. — Или си, или те няма. Като печат за цял живот.

В гласа на Миша се долавяше неподправена гордост.

— Ами вие, господин Потапов? — попита Николай Михайлович.

— За съжаление нямам честта да принадлежа към тази висша прослойка. Аз, скъпи ми Николай Михайлович, съм женен, имам двама големи синове и дъщеря на тринайсет години. А женените нямат достъп до подобно общество.

— Ние наистина сме свободни хора — обади се Миша. — Особена каста. Неприкосновена.

— И все пак? — настоя Колесниченко, без да отмества поглед от депутата.

— Искаме да ме питате дали съм лежал в затвора? Два пъти.

— И за много ли?

— За много. Два пъти по десет.

— Лежали сте двайсет години?

— Като цяло изкарах по затворническите нарове четири години три месеца и девет дни.

— И за какво, ако не е тайна?

— По-рано това се наричаше валутни афери. Сега го наричат едър бизнес. Аз от дете обожавам златото и камъчетата, скъпи ми Николай Михайлович.

— Признат бандит, валутен аферист и червен директор — обобщи Николай Михайлович.

— Точно така — съгласи се Потапов и вдигна бутилката, за да сипе коняк. — Но искам да направя едно уточнение по въпроса за червените директори… Сега всички те са солидни хора, не ядат тайно черен хайвер, както правеха някога, а пред хората, в ресторантите, и то не в какви да е областни кръчми, а да речем в Монако, Рим, Ню Йорк… Сега те са наши хора, наша опора и надежда. Но вие, уважаеми Николай Михайлович, ще бъдете над червените директори, те ще ви се подчиняват. Дори смея да се обзаложа, че те ще си понапълнят малко гушките, но след време ще изчезнат…

— И кой ще остане?

— Ние. Вие, аз, той. — Потапов бутна с пръст Миша. — И такива като вас, мене и него.

— С други думи, Станислав-Говорухин2 е прав като казва, че в Русия се е извършила криминална революция.

— Не, не е прав. Сега се извършва. Трябват ни още около седем-осем години, за да стигне логическия си завършек. Друг път няма.

— Ами ако народът въстане?

— Народът ли? — Потапов прихна. — Къде го виждате този народ? Веднъж и аз намекнах за руския народ пред един чуждестранен предприемач и знаете ли какво ми отговори?

— Любопитно ми е да чуя…

— Каза, че в Русия не живее народ, а паплач, стадо. Ако в най-изостаналата, най-загубената африканска страна не се изплатят заплатите и цените се повишат хиляди пъти, ще въстанат не само хората, ами и животните! А у нас търпят. Знаете ли защо?

— Мисля, че да, но бих искал да науча вашето мнение.

— И за какво се досещате?

— Преди съм живял доста добре. Но не бих се върнал в онези години за нищо на света! Вероятно хората, които са живели в застойните времена, дълбоко в душите се все пак разбират, че трябва да се върви напред, само напред. Хората се надяват.

— Вярно, но непълно. Сега хората виждат от съседите си — на някого му е провървяло, намерил е начин, претрепал се от работа и в крайна сметка има мерцедес и строи къща в кварталите, където по-рано живееше само партийната върхушка. Разбират, че може да се живее и в наше време, и то не лошо. Надеждата и завистта движат хората.

— Не, господа — намеси се в разговора Миша Юсин. — Вярно, че до някое време руският народ си е стадо, но ако се надигне… Майчице, не искам да мисля! Страх ме е от руския мужик! Ако зависеше от мен, бих направил всичко, за да му осигуря хляб, зрелища и жени! Само тогава ще има пълен ред.

— Миша, ти удари в десетката — рече Потапов. — Точно това искаме да дадем на нашия многострадален народ. Хляб, зрелища и жени… — Потапов си погледна часовника. — Заминавам с вечерния полет. Предполагам, Николай Михайлович, че се уговорихме с вас за всичко?

— Уговорихме се да се кандидатирам за Думата — уточни Колесниченко.

— За което и пристигнах тук — усмихна се Потапов. — След ден-два очаквайте телеграма да се явите в Москва, а във вашата родна Курска област още днес започва събирането на необходимите подписи за издигане на кандидатурата ви.

— Още днес? — смая се Колесниченко.

— Точно така. Впрочем работата вече е започнала.

— Без моето съгласие?

— Бях убеден, че ще се съгласите — отвърна Потапов след кратко мълчание и в ласкавите му очи се появи сурово изражение, което мигновено изчезна.

Всичко мина така, както го предсказа депутатът Потапов. По улиците на районните центрове в Курска област и из селата се появиха майсторски направени плакати, призоваващи хората да гласуват за Колесниченко, вестниците се изпълниха с негови интервюта, местната телевизия непрекъснато въртеше предизборния му клип, а и самият кандидат не дремеше. Обикаляше из заводите и фабриките, говореше по градските площади — у него неочаквано се откри ораторски талант. Говореше с хората просто, достъпно и уверено. Спечелила първия тур с огромна преднина пред съперниците си. Дадоха на Николай Михайлович апартамент в Москва, и то не някъде в покрайнините, а в центъра, близо до спирката на метрото „Улица 1905“. Той прекрасно разбираше, че завърза връзки благодарение на огромните суми, които пристигаха от общата бандитска каса. Чисто и просто купи десетина чиновници, заемащи отговорни постове в апарата на президента и на министър-председателя. Към Курска област потекоха пари, бяха започнати няколко многоетажни кооперации за трудещите се, отвориха се нови работни места. В същото време бяха отделени десетки хектари земя в най-красивите места, близо до областния център, за строителство на къщи за „новите руснаци“. Набързо се приватизираха старинни сгради, които се превърнаха в кафенета, скъпи хотели и ресторанти.

Разбира се, Николай Михайлович се досещаше, че едрите чиновници не живеят само от заплатите си, но не можеше и да предположи, че вземат подкупи по десетки и стотици хиляди в зелено. Разпродадоха страната, напълниха си джобовете, рядко някой успяваше да устои на изкушението. Николай Михайлович познаваше част от тях, разговаряше надълго и дълбоко в душата си ги уважаваше, но и ги съжаляваше. Те говореха пламенно, правилно и умно, но това бяха само думи, а самите хора бяха бедни. В Русия бе дошъл Негово Величество доларът, който вече командваше парада. А доларите се намираха в съвсем други джобове, у бившата партийна номенклатура, криминалните структури и новите руски богаташи.

Колесниченко изкара в Думата около година. В един прекрасен летен ден Потапов го покани на вилата си. Беше топла августовска вечер, седяха на верандата, обградена със силно избуяла поветица.

— Ето че дойде време, скъпи Николай Михайлович, да станете губернатор — започна с усмивка Потапов.

— И накъде да поемам? Към Чукотка ли?

— Защо към Чукотка? Там е студено.

— Доколкото знам, след смъртта на чукотския губернатор там току-що са насрочени избори…

— Не само в Чукотка умират губернатори — отвърна загадъчно Потапов. — Не, ще бъдете губернатор на вашия любим южен край.

— Значи издигат моя адаш Николай Погаляев? В столицата ли?

— Да. Местят го. И то много високо — усмихна се Потапов.

Известно време те се гледаха в очите, после Колесниченко отмести погледа си и изрече глухо:

— Не бих искал да се окажа в любимия си южен град по време на… — И замълча, без да е намерил думите.

— Ами никой не ви предлага да ходите някъде — притече се на помощ Потапов. — Достатъчно е, че не започнахте да мънкате и да дрънкате глупости. Доволен съм, че отлично разбирате — делото е над всичко… Мисля, че двамата с Погаляев сте били в приятелски отношения?

— Не е имало особена дружба, но често сме се срещали по работа…

След две седмици в средствата за масова информация се появи съобщение, че безработния Соколов, неуравновесен човек, регистриран в психиатричната клиника, хвърлил по Погаляев бойна граната и направил губернатора на парчета. Престъпникът изчезнал безследно, органите на реда го издирват.

Колесниченко излетя за Ставропол с група депутати и партийни дейци. На траурната церемония произнесе прочувствена реч, която, изглежда, направи голямо впечатление на отговорните длъжностни лица. При него дойдоха прокурорът на Ставрополския край, началникът на управлението на вътрешните работи и на ФСС — и всеки му стисна силно ръката. Народът стоеше безмълвен, макар след пищното погребение из града да се заговори, че без съмнение убийството е свързано с предизборната борба за губернаторския пост.

След няколко дни трупът на Соколов беше намерен в реката и делото бе прекратено на законно основание поради смъртта на убиеца.

Историята се повтори. Наистина, сега бяха изразходвани много повече средства, но работата си заслужаваше. На втория тур излязоха Колесниченко и представителят на предприемаческите структури Семьончук, но гласовете за Николай Михайлович се оказаха два пъти повече, отколкото на предприемача. И Семьончук се отказа от по-нататъшна борба. Думата на Ставрополския край утвърди Колесниченко за губернатор…

— Е, работете, Николай Михайлович — каза Потапов, когато му се обади да го поздрави. — Действайте спокойно. Няма да ви пречим. Чувствайте се пълновластен господар.

— Благодаря — усмихна се Колесниченко.

— Само ще определим задачата, а след това ще я осъществяваме във всички региони на Русия. Вашият край ще е първата лястовичка.

— И каква е задачата?

— В Русия има три дойни крави, притежаващи огромни средства: криминалните структури, бившите и сегашните чиновници и „новите руснаци“. Нашата задача е да обединим трите дойни крави.

— И да сложим начело криминалните структури — прекъсна го Колесниченко.

— Приятно е да работиш със схватлив човек — усмихна се Потапов. — С една малка поправка. Не бих искал да чувам повече израза „криминални структури“. Съгласете се, че дразни ухото.

— А как да ги наричам?

— Например Партия на реда. Как звучи?

— Искате да създадете партия?

— Въпрос на недалечно бъдеще.

С това завърши и разговорът. — Николай Михайлович Колесниченко зае губернаторското кресло. Бързо разбра, че Потапов предварително е обработил прокурора, началниците на УВР3 и ФСС и директора на краевото Управление на търговията, и затова, по съвета на Миша, не започна да се задълбочава в дейността им. След известно време през чеченската граница към Русия потекоха наркотици, а към Чечня — оръжие, пари, злато и скъпи западни коли.

Избухна чеченската война, появиха се други грижи. Вярно е казал народът: за едни война, за други — родна майчица. По релсите на Ставрополския край задрънчаха ешелони с екипировка, храни, горивно-смазочни материали, танкове, оръдия и бронетранспортьори. Една трета от товара изчезваше неизвестно къде. Естествено, някои знаеха, в това число и губернаторът. И към общата бандитска каса потекоха не само милиони долари, но и оръжие за престъпните групировки, разпръснати из цялата страна. Пълноправен и единствен господар на въоръжилите се банди стана криминалният свят.

С помощта на Колесниченко мафията създаде акционерно дружество на стокопроизводителите от Ставрополския край — ССК. Най-голямото икономическо предприятие в областта стисна в юмрук цялата местна икономика. В съвета на директорите влязоха Признати бандити, бивши партийни дейци и „нови руснаци“. Колесниченко изпълни първостепенната задача, като обедини трите дойни крави, а начело на обединението, както беше замислено, застана представителят на криминалния свят Михаил Юсин-Мусолини.

Незабелязано отлетяха трите години и девет месеца на губернаторския пост, наближаваха нови избори. Колесниченко познаваше съперниците си за новия мандат като петте си пръста. Те бяха седмина, четирима бяха сложени за примамка, работеха за Колесниченко, но останалите — Приходко, Скачко и Василиев — го безпокояха доста, особено първият заместник-началник на ФСС Приходко. Говориха с него като с човек, но той се направи, че не разбира за какво става въпрос, и затова си плати: беше разстрелян от собствения си бодигард, докато се къпел в басейна на вилата си. Професор Василиев и бизнесменът Скачко не мирясаха. Нещо повече, развиха бурна дейност. Но колата на Василиев хвръкна във въздуха заедно със собственика й, а наскоро след това в околностите на Железноводск бе намерен и трупът на третия кандидат — Скачко.

В Ставропол долетя Потапов. Сега той заемаше много висока длъжност в апарата на президента — отговаряше за връзката със средствата за масова информация. Нито една що-годе сериозна информация не стигаше нито до радиото, нито до телевизията без неговото съгласие.

— Ето, скъпи Николай Михайлович, ние изпълнихме първия етап от нашата задача — отбеляза с удовлетворение Потапов. — Настъпи времето на следващия, много по-сериозен от този.

— Партията на реда ли?

— Сега тя ще се нарича малко по иначе. Руска партия на демокрацията и реда. Как ви звучи?

— Не обичам демократите.

— Лично аз също ги ненавиждам, но трябва да потраем. Всички тези жириновци, гайдаровци, бурбулисовци и жени от сорта на Старовойтова, Памфилова и Хакамада за съжаление имат някакво влияние и трябва да се съобразяваме с него. Тези хора са обречени, сами си надяват примката на шията и навярно изобщо не го разбират, но пак повтарям, необходимо е да се съобразяваме с тях.

— Предполагам, че конгресът на новата партия ще бъде проведен тук? — попита Колесниченко.

Потапов не очакваше подобен въпрос. За бъдещия конгрес знаеха само шестима от най-влиятелните босове на мафията, най-големият банкер в страната и той, Потапов. Значи някой от тези седмината е съобщил на губернатора за предстоящия конгрес. Дали не е самият Кръстник?

— Доволен съм, че получавате информация не само от мен — отвърна Потапов след кратък размисъл. — И много се радвам за новите ви запознанства.

— Никаква информация не съм получавал.

— А защо тогава заговорихте за конгреса?

— Та това е очевидно: създава се партия, трябва да се състои и конгрес — усмихна се Колесниченко. — В противен случай как ще бъде създадена?

— Имате право — отвърна Потапов, но по лицето му се виждаше, че не е повярвал на събеседника си. — Да. Конгресът ще се проведе във вашия край. Мястото ще определим малко по-късно.

— Може би в Кисловодск? Все пак там е бившата резиденция на генералните секретари.

Потапов пак застана нащрек. Много отдавна бе решено конгресът да се проведе именно в двореца на бившите генерални секретари, който после стана резиденция на първия и последен президент на СССР Михаил Горбачов. В обстоятелството, че конгресът на новата партия ще се състои именно там, се влагаше особен смисъл.

— Мястото е удобно — усмихна се Потапов. — Непременно ще предам вашите предложения.

— Ще ви бъда признателен. За кой ден е насрочено откриването?

— Ще ви съобщят. Научих, че пак имате проблем с един от кандидатите… Забравих името му…

— Супрун — усмихна се Колесниченко.

— Ах, да, Супрун! Фьодор Степанович Супрун…

— Не желая смъртта му — заяви твърдо губернаторът.

— Николай Михайлович, не съм казвал нищо подобно…

— Аз казах. И мога да повторя. Не желая.

— Тогава ще изгубите изборите, уважаеми губернаторе — отбеляза Потапов след кратка пауза.

— Това вече си е моя работа! — кипна Колесниченко.

— Грешите. Това е наша обща работа. Няма да ви позволим да изгубите изборите. Супрун е отказал предложената му вила в Италия, огромна сума пари, апартамент в Москва и хубава длъжност. И какво да правим в такъв случай? — Поталов продължи, без да дочака отговор. — Какво става, Николай Михайлович? Само не ми казвайте, че ви е жал за Супрун. Не сте от жалостивите. При това вече ви се е налагало да се сбогувате навеки с бивши приятели, намерили смъртта си с наша помощ.

— Жалостта няма нищо общо — отвърна малко грубо Колесниченко. — Супрун е добър икономист. А аз трябва и да работя с някого!

— А пък Юсин е точно на противоположното мнение относно ръководителските способности на Супрун.

— Какво разбира от икономика вашият Юсин! — пак изпусна нервите си Колесниченко.

— Нашият Юсин — поправи го Потапов.

— Трябва да поговоря със Супрун на четири очи.

— Че кой може да ви забрани? Поговорете.

— Отлично знам правата си, Юрий Андреевич — малко сухо отвърна губернаторът.

— Разбрах ви. Искате да поговорите със съперника си в условия, при които той ще е принуден да даде конкретен отговор.

— Правилно сте разбрали.

— Условията ще бъдат създадени.

— Благодаря.

— Вижте какво, Николай Михайлович — започна меко Потапов. — Виждам, че сте изморен. Но потърпете. Остана съвсем малко.

— Щом веднъж сме започнали… — усмихна се Колесниченко. — А за мен не се безпокойте. При мен всичко е наред.

Николай Михайлович допуши цигарата си и се отмести от прозореца.

— В леглото! — заповяда си той, легна и затвори очи.

3.

Супрун седеше на дивана и масажираше с пръсти слепоочията си.

— Много спиш, шефе! — чу весел глас, вдигна глава и видя младежа, който вчера седеше до него в колата.

— Какво ми бихте, мръсници? — изсумтя Супрун.

— Приспивателно!

— Как се казваш?

— Митя.

— Личи си.

— Какво си личи? — озъби се момчето. — Дмитрий се казвам.

— Не, моето момче. Ти си Митя!

— Ами ти кой си, Пушкин ли?

— Какво общо има тук Пушкин?

— Говориш в рими.

— Личи си — ти си. Тук е само за рими. Главата ми се цепи, Митя. Наркотици имаше ли?

— Истината казвам — приспивателно. Ако седеше мирно, всичко щеше да е тип-топ. А ти започна да буйстваш.

— Виж ги ти, типовете, натовариха ме като разбойник, с вързани очи!

— По-внимателно за типовете — навъси се Митя. — Мога и да се обидя.

— И какво тогава?

— Ще видиш какво…

— Хубаво. Като е приспивателно, приспивателно да е… Ами защо ме боли главата?

— Наложи се да те усмиряваме с удар по главата! За малко да ми разтегнеш сухожилието на ръката!

— Не помня…

— След две чаши какво ще помниш…

— Какви чаши?

— Водни!

Супрун си спомни, че насред път поиска да пие и му наляха.

— За първата си спомних — усмихна се той.

— Първата чашка — като кол, втората — като сокол, а останалите — като дребни пилци! — пак се засмя момчето. — Искаш ли да си оправиш главата?

— Няма да е зле…

— Какво искаш? Вино, водка, коняк?

— Клин клина избива! Така казват хората. Налей ми водка.

— Ще ядеш ли? — попита Митя, отваряйки хладилника.

— Няма ли да ме отровиш? — уж се пошегува Супрун.

— Не ми е заповядано.

— Ами ако ти заповядат?

— Ти пий и вземай мезе — рече младежът и сложи на масата чиния със салам и пушени филета.

— Благодаря. А ти?

— На работа не пия.

— Гледай каква дисциплина!

— Какво толкова! На нас не ни бавят заплатите! Не като на другите… като на летците!

— На кои летци?

— Ами ония, дето летят със скорост три пъти по-голяма от звуковата. Нали ги даваха по телевизията. Хванали се докери на пазара да изкарат нещо! Летци! Висш пилотаж! Къде е така, в коя друга държава?! Та те карат самолети! Носят бомби под крилата!

— И какво от това?

— Аз щях да излетя и след това да ги пусна!

— Къде?

— Ако щеш върху Кремъл, ако щеш на Завидово, ако щеш в Барвиха! Там, където са се окопали ония дръвници!

— Какви дръвници?

— Дето не дават заплатите на летците!

— Митя, ти си бил патриот! — учудено изрече Супрун.

— А ти за какъв ме мислеше? Разбира се, че съм патриот!

— Патриотите, Митя, служат на други места. Ти си малка пешка в голямата игра, на жаргона на престъпниците това се казва „шестак“, съучастник.

— Обиждаш, началство…

— Истина ти казвам. Какъв патриот си ти, по дяволите?! Я си помисли. За кого работиш? За мафията. А тя, Митя, рано или късно изчезва.

— Грешиш, началство. Ние работим против мафията.

— А така! — искрено се учуди Супрун. — Ето например, арестувахте ме. Като ти заповядат, ще ме разстреляш.

— Без да му мисля!

— Но нима аз съм мафиот?!

— Не си. Но правиш всичко възможно истинските мафиоти да си живуркат спокойно.

— Сега вече хич не те разбирам! Как са ти объркали главата, момче…

— На тебе, началство, ти е объркана главата. Истинските мафиоти са в Кремъл, в Думата, в Министерския съвет, а най-големите живеят в Ню Йорк, Париж и Тел Авив!

— Добре, благодаря ти! Просвети ме! А пък аз, глупакът, мислех, че човек сам е ковач на собственото си щастие.

— Правилно си мислел. Продължавай в същия дух.

— А какво общо има Тел Авив? Да не си антисемит?

— Зависи.

— Митя, не те разбрах.

— Има наши чифути, има и не наши.

— Хайде да вземем например руските банкери. Нямат чет! Те какви са?

— Наши.

— По какво съдиш?

— По оная им работа!

— Ясен си ми — изрече Супрун след кратко мълчание.

— Наши са, защото имаме общо дело — благоволи да обясни Митя.

— И какво е то?

— Освобождаваме Русия от социализма, комунизма и разните други „изми“.

— И какво общество възнамерявате да построите?

— Вземи Америка, началство — оживи се Митя. — Кои са предците на американците? Истинските бандити! Смели хора, отчаяни. А какви стават потомците им? Господари! Живеят си като на кино!

— Русия не е Америка, Митя. Русия си е Русия.

— Ще поживеем, ще видим.

— Тук си прав. Много са ви добри политическите ръководители!

— Те са ни родни братя. При вас е имало политически ръководители, а ние всички сме братя.

— За братята! — усмихна се Супрун, докато наливаше.

— За такова нещо и аз ще пия!

„Отлична възможност — помисли си Супрун, докато пълнеше с водка чашата на Митя, — с чашата в зъбите, ръката извита отзад и точен удар с крак в слабините!“

Помисли го, но не започна да действа. „Ами ако не е сам? Сигурно в съседната стая има още пазачи. Някъде трябва да има и камера за наблюдение. Може само това да чакат, да не издържа. И тогава… При опит за бягство…“

— Наздраве, Митя! — вдигна чашата Супрун и пи.

— Наздраве, началство!

Супрун се облегна назад на креслото и огледа стаята. Ето я, скъпата камера! Къде ли са го докарали? В кой район? Дълго пътуваха, почти през цялата нощ.

— Какво се замисли, началство? — подсмихна се Митя.

— Гледам. — Супрун кимна към телевизионната камера.

— И тебе гледат! — ухили се Митя.

— Старшия ли?

— И той.

— Да — въздъхна Супрун. — Къде съм попаднал…

— А се говореше, че уж ти предлагали, началство, вила в Италия, снежнобяла яхта и много пари. Вярно ли е, или лъжат?

— Вярно.

— И ти си отказал?

— Иначе нямаше да стоя тук с теб!

— Все съм виждал балами, ама такъв… за първи път!

— Ти си балама — отвърна без злоба Супрун, стана и тръгна към прозореца.

Той видя близката планина, синьото езеро, сред което имаше мъничък остров.

— Седемнайсет километра — рече уверено Супрун.

— Какво? — не разбра Митя.

— Мястото, където си пийваме двамата с теб, се казва Отрада. На седемнайсет километра от Минералните бани.

— Почивай си, началство — предложи Митя и като погледна внимателно Фьодор Степанович, тръгна към вратата.

— При старшия ли хукна? — извика след него Супрун и се засмя.

Той открехна вратата към верандата и пое дълбоко чист въздух. Слънцето вече залязваше и равномерната светлина огряваше върховете на невисоките планини. Над езерото кръжеше чайка и кряскаше пронизително.

Супрун много добре знаеше защо се е озовал тук и чие дело е това. Едно не можеше да разбере — защо трябваше да го карат точно тук, при това със завързани очи. По-лесно беше да го гръмнат някъде, можеше и в дома му. Нима съвестта на губернатора бе заговорила? Защо мълчеше, когато убиха Приходко, Скачко, Василиев? Или губернаторът оказваше натиск върху психиката му, сплашваше го? Каквато и да бе причината, поне бе жив. Може би Колесниченко е решил да поговори с него, да му постави условия — отказ от предизборната борба или смърт? Все още имаше възможност да остане жив, стига да подпише хартийката, да прекрачи бариерата, наречена съвест. Може би представителният мъж със сивия костюм отново ще му предлага вила в Италия? Ще приемеш ли, Супрун? Не, няма да приемеш. Но и не ти се умира. Значи трябва да се измъкнеш оттук.

— Рискувай, Федя — изрече на глас Супрун и решително дръпна вратата на верандата.

Приземи се меко и приведен хукна по-далеч от къщата. Познаваше отлично местността и знаеше, че на всяка цена трябва да излезе по-бързо от имението. Къщата, в която го докараха, принадлежеше на губернатора и макар Супрун да беше идвал тук рядко, все пак си спомни как веднъж Колесниченко каза, че трябва да прокара сигнализация покрай масивната бетонна ограда. Ако сигнализацията вече е сложена, ще може да избяга само през вратата. Като дотича до оградата, Супрун се взря и видя до бодливата тел тънки блестящи жици. Оставаше само входната врата и мъжът решително закрачи към нея. Изведнъж си спомни думите на треньора си по бокс, бивш шампион на Русия: „Главното в бокса, Федя, е внезапният тупаник!“ А ударът на Супрун беше силен, ако улучеше, противникът излизаше от играта. Супрун изведнъж се успокои напълно, дори го обзе някакво дръзко отчаяние: да става каквото ще, няма какво да губи!

Пазачът стоеше до вратата и наблюдаваше небето, вдигнал нагоре глава — в необятния син простор се рееше орел. Усмивката върху лицето на младежа застина. Когато върху него се стовари ударът на Супрун, той рухна моментално на земята.

Супрун грабна автомата и резервния пълнител с патроните, шмугна се в крайпътните храсти и затича приведен покрай ручея към резервата, където на брега на планинската река се намираше малката къща на горския Гаврюша. Фьодор Степанович го познаваше, но докато наближаваше жилището му, съмненията му се усилваха все повече. Ами ако Гаврюша го издаде? Пазачите ще дойдат на себе си и първата им работа ще е да дотичат тук, при горския, най-близката къща, селището е чак на седем-осем километра. И все пак щеше да отиде при Гаврюша. Супрун знаеше, че в дома му има телефон — трябваше спешно да се обади на жена си, за да напусне незабавно вилата.

Извади късмет. Вратата на къщата беше отворена, а стопанинът копаеше в градината. Фьодор Степанович предпазливо влезе в къщата, огледа се през прозореца, вдигна слушалката и избра номера на вилата си. Линията беше заета. Чака около минута да даде свободно, изгуби търпение и избра друг номер.

— Слушам! — избоботи уверен плътен бас.

— Иване, Фьодор се обажда.

— Познах те… Тъкмо се връщам от Маша. Тя те чака.

— Слушай внимателно: веднага се върни на вилата и прибери Маша и децата у вас.

— Откъде се обаждаш?

— Разбра ли ме, Иване?

— Добре.

— И никакво мърдане от къщи!

— Разбрах.

— Кажи, че съм заминал. Спешна командировка.

— Къде си заминал?

— В Москва!

— Федя, какво се е случило?!

— Ваня, разчитам на теб, повикай и казаците!

— Не се безпокой! Трябва ли ти помощ?

— Ще се справя, братле. Не съм с голи ръце!

— Разбрах.

— Край. Чакай да се обадя!

— Отивам, Федя, отивам! Бъди спокоен!

Супрун затвори телефона и въздъхна с облекчение. Сега беше уверен, че нито жена му, нито децата ще станат заложници, дори ако губернаторските хрътки тръгнат от Ставропол незабавно: до Грачовка е почти четирийсет километра по шосето, а до Степное по черния път около десет, докато по-малкият му брат е съвсем наблизо, няма и километър.

Иван Степанович живееше в Степное, където беше председател на колхоза, именно на колхоза, а не на някаква си там кооперация. В района му имаше и частни ферми, той не ги закачаше, напротив, поддържаше ги с всички сили, но ако някоя от тях не се справяше, пак я приемаше обратно. Колхозът беше стабилен, хората уважаваха председателя, а казаците почти го боготворяха. Пък и имаше за какво. Направиха голяма конюшня с чистокръвни състезателни коне, момчетата яздеха с казашка униформа, атаманите в селцето, главно млади мъже, бяха готови в огъня да се хвърлят за председателя. Супрун дори се разтревожи братчето му да не се престарае. Ако се появяха от ФСС, казаците можеха да ги разкъсат на парчета!

Гаврюша така и нищо не забеляза, продължаваше да се щура из градината си, макар че Супрун мина почти покрай него.

Като извървя няколко километра през гората покрай рекичката, Супрун поседна на повалено дърво, извади портфейла си и преброи парите. Щяха да стигнат за билет до Москва и дори да останат да се отбие във вагон-ресторанта. Дали пък да не излезеше на шосето и да стопира кола, да стигне до Минералните бани и там да вземе влака? Но като поразмисли, Супрун се отказа от идеята. Със сигурност са вдигнали на крак всички сили от УВР, на гарата лесно ще го спипат и освен това носи оръжие, ако го заловят, разговорът ще е кратък. По-добре беше да дочака да се стъмни и на всяка цена да напусне Ставрополския край. Губернаторът бе господар тук, но в Краснодарския край вече не беше никой. Значи трябваше да напусне Ставрополския край, да стигне поне до село Успенско, там казаците щяха да го приемат, да го нахранят, а можеше да се намери и нещо за пийване.

Не се наложи дълго да чака мрака. След като броди няколко часа из гората, някъде към осем вечерта Супрун стигна до релсите. Вече беше тъмно, но наблизо блещукаха светлините на гарата.

Гаричката се оказа малка, тук спираха само местните влакове и няколко мотриси отиваха за Железноводск. Супрун си купи от лавката бутилка коняк, две месни консерви и понеже нямаше хляб, взе три пакетчета сухари. Пи, подкрепи се и се почувства по-уверен. На перона се показа мотрисата. Докато гледаше осветените прозорци, Супрун забеляза хора само в два вагона. Стори му се, че макар и цивилни, вече ги е виждал някъде… Точно така, беше срещал единия в коридорите на ФСС. За да не изкушава съдбата, Супрун напусна със съжаление перона.

— Последната е — подхвърли минаваща наблизо госпожица.

— Благодаря — отвърна вежливо Супрун.

Не влезе в чакалнята на гарата, а тръгна по линията. На релсите бе спрял товарен влак. Внезапно вагоните се люшнаха, заскърцаха и запълзяха бавно покрай Супрун. „А какво ще стане, ако скоча вътре и — напред? — проблесна в главата на Фьодор Степанович. — Все ще ме закара някъде…“ Край него мина вагон от старите модели, напомнящ на товарните с печка, чиито врати бяха леко отворени, Супрун скочи вътре и се огледа. Тук беше по-тъмно, отколкото навън, но постепенно очите му свикнаха с мрака и той видя разхвърляни денкове. Опипа ги — бяха меки и сухи. Събра ги, направи си легло, полегна и запали цигара. Не му се мислеше за нищо и затвори очи, стараеше се да заспи, но сънят бягаше от очите му. Колелетата тракаха, товарният влак бързаше за някъде…

Изглежда все пак Супрун беше позадрямал, защото като отвори очи, забеляза, че във вагона е станало по-светло. Отиде до процепа на вратата и разбра, че започва да разсъмва. Наоколо тук-там се мяркаха къщи, наближаваше някаква голяма гара. Влакът намали малко, но скоростта бе твърде висока, за да скочи. Едва успя да разчете името на гарата — Павловска. Сега товарният влак щеше да тръгне към Ростов или да завие към Ейск. Ако е за Ростов, следващата голяма гара щеше да е Октомврийска. Доколкото си спомняше, тя бе на някакви си десет-дванайсет километра от Павловска. Би било удобно, ако влакът намали тук, на гара Октомврийска живееше Борка Петухов, приятел от детството. Ето я и Октомврийска! Не спи.

Товарният влак спря чак в Батайск, на петнайсет километра от Ростов на Дон. На гарата Супрун се отби в тоалетната, изми се и се среса, оправи си колкото можа дрехите, качи се на първата срещната кола, отиде в Ростов, купи си билет за първия влак за Москва и след едно денонощие вече беше на Курската гара в столицата. От гарата позвъни на брат си Иван. Обади се Маша, жената на Иван, и той поговори с нея и децата. Още във влака Супрун реши да отиде при заместник главният прокурор на Русия Константин Дмитриевич Меркулов. Двамата се запознаха по време на отпуска на палубата на моторен кораб, който правеше пътешествия по Волга. На Супрун му допадна вежливият, добре възпитан представител на закона, който изобщо не приличаше на човек, заемащ такъв висок пост. Двамата за първи път пътешестваха по майчица Волга и както се оказа, цял живот бяха мечтали за подобно пътуване. Говориха за какво ли не, по много въпроси възгледите им съвпадаха. По време на отпуска хората се срещат, сприятеляват се и след това се разделят, но в техния случай не стана така. Супрун не забрави Меркулов, а и той него. Обаждаха се по телефона, честитяха си празниците, дори си изпращаха подаръци за рождените дни. Още от гарата Супрун позвъни, обади се секретарката и съобщи, че Константин Дмитриевич ще дойде след половин час и тя непременно ще му предаде молбата за незабавна среща.

Меркулов посрещна Супрун на вратата на кабинета си.

— Здравей, приятелю! Не те очаквах!

— Здравей, Костя!

Двамата се прегърнаха.

— Какво носиш под сакото си? — учуди се Меркулов. — Да не е оръжие?

— Точно така — потвърди Супрун и извади късоцевния автомат и пълнителя.

— Браво на теб… — Меркулов поклати глава. — Разказвай.

Изслуша внимателно разказа на Супрун, без да го прекъсва, и едва когато той спря да говори, попита:

— Това ли е всичко?

— Май да…

— В какви отношения си с Власенко?

— Какви могат да бъдат с краевия прокурор? Само делови.

— Ходили ли сте заедно да се парите на баня?

— Случвало се е.

— Значи не са само делови. А след къпането не сте ли пийвали?

— И това се е случвало.

— Само двамата ли?

— Обикновено сме били четирима. Колесниченко, Макеев, Власенко и аз. Веднъж идва и Маркуша.

— Губернаторът, прокурорът, началниците на УВР и ФСС, и ти, главният на селското стопанство… Цялата върхушка на вашия край! Защо питам? Ходил си на баня с прокурора, пили сте, а той написал донос срещу теб.

— И по какъв повод?

— Какъв завод строиш там?

— Фуражен.

— И на кого си се изпречил на пътя?

— Предполагам, че става въпрос за ССК. Акционерно дружество „Ставрополски стокопроизводителен комбинат“.

— Познаваш ли директора на ССК?

— Познавам го. Неприятен тип.

— Така е — усмихна се Меркулов. — Михаил Григориевич Юсин. Признат бандит. Прякорът му е Мусолини.

— Чувал съм — не се изненада Супрун. — Но някак си не ми се вярваше…

— Засега съм спрял доноса, но след време ще ни свърши работа… Сега по въпроса за ССК. Любопитна организация. И криминална, дори твърде криминална. Засега това е всичко, което мога да ти кажа.

— Може ли да запаля?

— Разбира се.

— Аз да си попитам, ти нали не пушиш.

— Пуши. Поне ще замирише на мъж в кабинета… Фьодор, изслушах историята ти и много се радвам, че всичко се е разминало благополучно. Но досега говореше за себе си, а аз бих искал да чуя мнението ти за убийствата на Василиев, Скачко и Приходко.

— Костя, мненията ни са еднакви. Всичките убийства имат политически характер. Убиват кандидатите за губернаторския пост. Спомни си Ленин: „На кого е изгодно?“

— Разбирам, Фьодор, че най-голямата изгода в случая е за губернатора Колесниченко, но не мисля, че ги премахва лично той.

— Значи негови хора.

— Това трябва да се докаже.

— Нали затова си заместник главен прокурор. Доказвай.

— Работим, Федя, работим! И сега не ти задавам просто така въпросите за убийствата. Като местен човек ти си по-наясно. Какво говорят хората?

— Не знам как е при вас в Москва, но при нас хората мълчат.

— Сигурно има слухове?

— Слуховете не са за прокуратурата.

— Започна да говориш като специалист — усмихна се Меркулов. — И все пак?

— Хората са потънали до гуша в грижите си! — Супрун помълча, опъна няколко пъти от цигарата. — Преди седмица в Прохоровка докараха телата на млади казаци. От Чечня. Из цялото село вой… Жените пищяха. На мъжете само адамовите ябълки подскачаха. Докараха петима. На следващия ден двайсет и пет младежи заминаха за Чечня!

— По какъв повод го казваш?

— Казвам, че като има убити кандидати, лека им пръст! Поговориха хората за тях, споменаха ги и се разотидоха. Сред народа се говори, че имало разчистване на сметки. Всички се стремят към властта, по-добре да си гледаме работата, има си губернатор, дава ни да живеем — нека си остане той! И за мен щяха да поплачат жена ми и децата, роднините, приятелите щяха да поскърбят, а народът…

Супрун замълча и махна с ръка.

— Настроението ти е мрачно, Федя…

— Да кажем, гръмнаха Приходко, първия заместник на ФСС, а знаеш ли хората за какво заговориха?

— За какво?

— Че кара западна кола, има вила на три етажа и петстаен апартамент. Излиза, че е крал?

— Така излиза.

— А ти казваш…

— Фьодор, твоята кола е нашенска, имаш шест декара място и жилището ти е тристайно. За четирима.

— Аз не крада.

— Точно затова те издигна народът.

— Мислиш ли, че ако ме бяха гръмнали, хората щяха да въстанат?

— Но не са те убили, Фьодор.

— Костя, кажи ми какво да правя по-нататък? — смени темата Супрун.

— Ще поживееш три-четири дни в Москва, а после ще се върнеш обратно при жената и дечицата — усмихна се Меркулов.

— Шегуваш ли се?

— Нищо подобно.

— Та там ще ме смачкат за нула време!

— Никой няма да те смачка. Нещо повече, ще те пазят. Те имат глави на раменете си. Работят почти на ръба, но няма да посмеят да преминат границата. И освен това няма да тръгнеш сам.

— Разбрано — отвърна Супрун, след като помисли малко. — А какво ще ме посъветваш за изборите?

— Ако не се страхуваш, продължавай в същия дух, както си започнал.

— Не се страхувам особено, но и ми е рано да умирам…

— Нали ти казах — ще те пазят! Друг въпрос дали ще спечелиш на изборите. Колесниченко е много силен.

— Ще продължа — реши Супрун.

— Как си с парите?

— Засега никак! Но ти не се притеснявай. Ще намеря.

— Откъде?

— Ще звънна и ще ми донесат.

— И къде ще звъннеш?

— Костя, не забравяй, че все пак съм някакъв началник!

— И то голям!

— Тук имаме търговска фирма. Държим под наем апартамент и малка къща извън града. Директорът ми е стар приятел. Така че не се безпокой за мен.

— Звънни — кимна към телефона Меркулов.

Супрун набра номера.

— Привет, Юрий Игоревич! Позна… Да, в командировка. Виж сега, Юра, разпореди се за апартамента и ми остави малко пари. Охарчих се, приятелю, съвсем се охарчих! Ще пристигна след час. Довиждане… Успокои ли се? — попита той Меркулов, като затваряше телефона.

— Така е по-добре. А как се казва фирмата? Да не е „Машук“?

— Точно тя. Нарекохме я на планината. А ти откъде знаеш?

— И с тази „Машук“ си засегнал интересите на онова дружество, ССК — измърмори Меркулов. — Парите, и то доста големи суми, отиват в твоите подразделения, а не при тях в ССК.

— Изглежда, прокурорът Власенко е написал доста голям донос… изрече замислено Супрун.

— Вземи го прочети в свободното си време, имам и копие, освен оригинала — предложи Меркулов, докато изваждаше папката от чекмеджето. — И ако пожелаеш, ще изслушам мнението ти с голямо внимание.

Супрун се изправи и подаде ръка.

— Тръгвам.

— Всичко хубаво. Звънни.

— Непременно.

След излизането му Меркулов позвъни на Турецки:

— Саша, ела… Не след половин час, а още сега! Така е по-добре… Виж го ти, след половин час!

След няколко минути в кабинета на заместник главния прокурор влезе старши следователят по особено важни дела Турецки.

— Помниш ли, бях ти разказвал за Фьодор Степанович Супрун? Запознахме се през отпуската.

— И него ли са пречукали?

— Как ти дойде на ума!? Та той се е кандидатирал за губернатор на Ставрополския край!

— Точно затова питам. Пречукали ли са го?

— Остави бандитския жаргон — навъси се Меркулов. — Скоро двамата с Грязнов ще говорите като престъпниците! Какво недоволстваш? Да не съм те откъснал от някакви важни неща?

— Само мацка ни липсваше! — широко се усмихна Турецки. — Ей богу, не лъжа!

— За работата те питам! Не за мацките!

— Костя, падаш ми в очите. За един мъж няма нищо по-важно от жените.

— Кога ще си седнеш на задните части? — въздъхна Меркулов. — Женен човек, дъщеря ти расте…

— Ще дойде време, ще мирясам. А за работата… Каквото сте ни наредили да правим, това и върша. Занимаваме се със ССК, с кандидатите за губернатор на Ставрополския край, в това число и Супрун.

— Той току-що беше при мен. Виж какво е донесъл — Меркулов подаде късоцевката.

— Има си номер — обяви със задоволство Турецки, след като разгледа автомата. — Добре ще е да разберем името на собственика…

— Ето ти телефона. Обади се.

— На кого?

— Кой има право да носи автомат? ФСС и УВР. Потърси Маркуша или Макеев.

— Ще изчакам — отвърна Александър, след като помисли малко.

— Но защо? Поне ще стане известно коя организация е подгонила Супрун.

— Ако е свързан с ФСС или УВР, притежателят на автомата ще изчезне, а може вече да го е направил. В най-добрия случай ставрополските началници ще ме пратят на майната си.

— Я стига, Саша — рече укорително Меркулов. — Как така ще те пратят… Ти, братле, си важна птица!

— Е, изразих се образно. При мен няма образувано подобно дело.

— Но нали те не знаят имаш ли, или нямаш!

— Те всичко знаят — усмихна се Турецки. — Добре, Костя. Този автомат тепърва ще изиграе ролята си. Все пак е веществено доказателство! По-добре ми кажи как Супрун е останал жив?

— Ами, оказва се, че е бивш боксьор! А пък аз не съм и подозирал.

— Всичките ли е разпердушинил? — усмихна се Александър.

— Ударил един — вдигна юмрука си Меркулов. — Неговият не е като моя, естествено, а двойно по-голям. Сгащили го във входа на кооперацията и го закарали във вилата на губернатора…

— Вилата на губернатора — прекъсна го Турецки. — Смятай, че твоят познат си е подписал смъртната присъда.

— Саша, не бързай — спокойно възрази Меркулов. — Собственикът на вилата не е посрещал Супрун с хляб и сол… Закарали го там, дали му да хапне и пийне и той дошъл на себе си. Скочил през прозореца, зашеметил с огромния си юмрук пазача, качил се на товарния влак до Ростов, а оттам с експреса до Москва — и при мен, в кабинета.

— Сега за нищо на света не можеш го накара да се кандидатира на изборите!

— Грешиш. Той е упорит.

— Костя, ти си го навил — досети се Турецки.

— Да кажем, че съм го посъветвал да не се отказва.

— Сега онези няма да го закачат.

— Прав си. Няма да го закачат. А защо?

— Предполагам, че ще образуваш следствено дело за отвличането на Супрун!

— Правилно. И ще го възложа на теб. Вече проверяваш Ставропол.

— Костя, отклоняваш ме от други дела. Значи трябва да летя за южните краища… Кога?

— След четири-пет дни. Ще тръгнеш заедно със Супрун.

— След пет дни ще е малко късничко. Или чакаш нещо?

— Чакам.

— Да не би главният да е узрял?

— За главния не мога да кажа нищо, но някои по-нагоре са готови.

— Секретарят на Съвета за сигурност.

— Браво — похвали го Меркулов. — Докладвай за кандидатите и ССК. Разкажи какво откри при допълнителната проверка за злоупотребите с властта в Ставрополския край.

— Мисля, че няма смисъл да говоря за покойниците. Няма човек, няма дело. Така казват италианските мафиоти, нали?

— Остави италианските, у нас в Русия следствените дела не се закриват преди пълното разследване на убийството. Но аз познавам документите, проверявал съм ги, затова искам да чуя нещо за живите кандидати.

— Много скоро могат да последват предшествениците си.

— Не предизвиквай съдбата — рече строго Меркулов.

— Интересно защо са се смилили над Супрун?

— И той не знае.

— Има достатъчно кандидати — мина на конкретната тема Турецки. — Фьодор Степанович Супрун, Лавър Георгиевич Корнейчук, кандидат на техническите науки, казак, Владимир Вениаминович Сестрин, бизнесмен и колкото и да е странно, нашият общ познат Миша Юсин!

— Няма нищо странно — усмихна се Меркулов. — Ще събере някакви гласове, ако пък не събере, ще си купи и те ще отидат в полза на Колесниченко. Сигурен съм, че първият тур няма да даде окончателен резултат, а до втория ще стигнат сегашният губернатор и някой от четиримата. И гласовете ще послужат.

— Юсин ще се напъне и ще се класира за втория тур — предположи Турецки.

— Тогава Колесниченко със сигурност ще стане губернатор.

— Не знам, не знам. Този господин Колесниченко не е ли омръзнал на някого? Има прекалено много трупове. И със Супрун се издаде. А аз ще тръгна тъкмо по тази нишка.

— Щом е така, ще бъда съвсем спокоен за Фьодор Степанович. И помни ми думата, Колесниченко ще моли Супрун да му стане първи заместник!

— Не съм сигурен.

— Саша, там те познават. И то много добре. Ако се беше заел някой друг, тогава е различно…

— Е, благодаря ти, оцени ме — усмихна се Александър. — Не можеш ли да ми обясниш какво все пак чака главният прокурор? Има вече четири трупа!

— Не четеш ли сводките за разкриването на тежките криминални и икономически престъпления?

— Преглеждам ги.

— Там е тя, че ги преглеждаш. Ставрополският край е на първо място по разкриваемост. И са залавяни доста големи птици! Делата са водени ясно, няма за какво да се хванеш. А чу ли каква реч дръпна на съвещанието Власенко?

— Не съм глух.

— Вярно, от значение е и че нашият шеф е бил в един курс с Власенко и има високо мнение за него като специалист. Затова не дават други данни.

— Разкарай го този Власенко! — не се сдържа Турецки.

— По-внимателно, Саша…

— Щом го видях, веднага разбрах, че е леке — държеше на своето Турецки. — Имам толкова набито око за тия типове, че от пръв поглед ги познавам!

— Ще отидеш, ще огледаш по-внимателно… Добре. Да минем на ССК.

— Със сигурност мога да кажа, че предприятието е част от сенчестата икономика. Държи в юмрука си целия край. Не позволява на никого да диша. Само твоят Супрун му се опъва. Много добре е изработил ССК със създаването на търговската фирма „Машук“. Мусолини меташе гръм и мълнии!

— Ето ти първото доказателство, че Колесниченко не е замесен в отвличането. Дали не го е отвлякъл Миша Юсин? По-точно бандитите на Юсин да са отвлекли Супрун по заповед на боса си.

— Нещо не го отвличаше, преди да се кандидатира за губернатор…

— И това е вярно. А с какво се занимава това акционерно дружество?

— С грабежи.

— А по-конкретно?

— Ще започна с директорите. Както вече казах, генералният е Мусолини. Помниш ли Серьога Прошин по прякор Левитан?

— Онзи, дето нямаше глас ли? Как да не го помня… Занимавали сме се с него по едно старо ставрополско дело.

— Гласът му се оправи. Писклив е, но вече се чува. Той държи Прикумския район.

— Значи ССК е сложило ръка на всички райони?

— И във всеки район има свой директор. Всички се смятат заместници на Мусолини. Сигурно познаваш и Филимон Старчук, по прякор Старика. Той пък командва село Изобилно и околностите.

— Старика е умен бандит. На разпита говори много проникновено за конете. Дори ми хареса.

— Открил е конезавод. Какви жребци има само!

— Всичко това не е лошо, Саша — усмихна се Меркулов.

— Нямаше да е зле, ако паричките от продажбата на расовите коне отиваха в държавната хазна, а те отиват в банка „Грот“, също в Ставрополския край. А директор на банката е Семьон Фридман.

— По-рано Семьон Израилевич се занимаваше със скъпоценни камъни заедно с господин Потапов…

— Преквалифицирал се е. И вероятно не без помощта на Потапов. Но ние не можем да стигнем до Юрий Андреевич Потапов.

— Ще видим, ще видим — пак се усмихна Меркулов. — По-нататък.

— Освен Левитан и Старика останалите директори са бивши секретари на районни комитети на партията, бизнесмени… намърдал се е един генерал от запаса… Приготвил съм списък — отвърна Турецки, като сложи на бюрото лист хартия.

— Доста бързо се справи с това — рече Меркулов. — Кой ти помага?

— Кроткия.4

— Как е Алексей Петрович?

— Нормално.

— И с какво го съблазни?

— Нямаше нужда да го моля дълго. Като чу за Потапов, и се развълнува.

— Алексей Петрович се е развълнувал? — не повярва Меркулов.

— Е, не даде вид, естествено. Подаде си ръката и каза, че няма какво повече да говорим, той щял да работи по агентурно-оперативната част.

— А Грязнов как се отнесе?

— Засега не съм говорил с него.

— Разясни ми все пак какво е това акционерно дружество ССК?

— Напролет хората сеят зеленчуци, грижат се за овощните дървета, окопават лозята, наесен прибират реколтата и я предават на смехотворна цена на представителите на ССК. Ония имат мощна техника, предприятия за преработка на плодове и зеленчуци, в това число и няколко винзавода. Почти из всички райони на Русия се изпращат пресни плодове и зеленчуци, да не говорим за спирта, водката и вината — това се подразбира. Имат милиардни печалби, защото заделят за държавата някъде към седем-осем процента, останалото отива в техните джобове.

— Чии?

— Ако знаех! И то по-точно. Могат да се правят догадки и дори да се назоват имена, но уви, няма доказателства.

— Трябва да имаш много силна подкрепа в Москва, за да вършиш такива работи…

— Имат. И не от едно място!

— Е, Саша — обобщи Меркулов след кратко мълчание. — След два часа ще ти донесат моето постановление за възбуждане на дело по отвличането на Фьодор Степанович Супрун. И в него черно на бяло ще пише, че разследването се възлага на „особено важния“ следовател Турецки, ръководител на следствено-оперативна група. Сега върви и след някой друг ден очаквай събитията.

— Костя, криеш нещо от мен!

— Засега толкова. Свободен си.

4.

В живота на литератора Станислав Станиславович Акимов удари звездният час. Поне така му се струваше. Знаеше, че рано или късно този час ще дойде, ненапразно седем години търка затворническите нарове в Мордова, неслучайно си дра гърлото по митингите и се мъчи над романа си.

Станислав Акимов караше петдесет и втората си година. Беше висок на ръст, слабоват, ходеше с коса до раменете, брада и мустаци, имаше представителен вид. Явно притежаваше ораторски талант — умееше да говори и с простолюдието, и с хората от по-висок ранг, с журналисти, бохемите актьори, художници и писатели, сред които имаше доста приятели. Навремето Акимов беше близък с дисидентите Синявски и Даниел. Беше самолюбив, тщеславен, гласът му гърмеше на митингите, говореше и пишеше много за правата на човека и затова с благословията на КГБ попадна в лагер за цели седем години. Времето, прекарано в горското стопанство и по затворническите килии, не мина безследно. Стана по-сериозен, не повишаваше глас, говореше тихо, но с тежест. Появиха се и добри учители, например същият този писател Даниел. Именно той посъветва Станислав да записва лагерните си впечатления. И до изтичане то на присъдата Акимов бе готов с обемист роман, който излезе на руски във франкфуртското издателство „Посев“. След като го освободиха от лагера, Станислав успя да отиде в чужбина, но след няколко години се върна в Русия, на Запад не му вървеше много. Малкото пари, които получи за романа, издаден вече на шест езика, бяха изхарчени, а издателствата отхвърлиха второто му творение, слабо повторение на първото. В родината нещата тръгнаха по-весело, първите крачки на демокрацията даваха надежда… Станислав хукна по митинги, гласът му зазвуча по площадите, побелялата му грива започна да се мярка пред очите на протестиращите, отново беше сред хората. И успя, беше избран за депутат в Държавната Дума, но на следващите избори изгърмя. Акимов си имаше слабост — сръбваше си човекът! Разбира се, много хора си сръбват — голяма работа, живеят си добре и охолно, но Станислав не просто си сръбваше, а се напиваше и не можеше да спре. Пет дни в месеца посвещаваше на пиянството: от двайсет и трети до двайсет и осми. След това два дни идваше на себе си, излежаваше се, боледуваше и стенеше, кълнеше се, че ще спре, но не успяваше. Лекуваше се по различни начини — като се почне от зашиване на „таблетка“, което причинява непоносимост към алкохола, и се свърши с метода на Довженко. Нищо не помагаше. И тогава Акимов стигна до извода, че влиза в ония пет процента от обитателите на планетата, които не се поддават на лечение. След този извод напълно се успокои. Но все пак трябваше от нещо да живее и пие. Забравил дисидентската си гордост, Станислав неочаквано ни в клин, ни в ръкав започна да рисува картини, ако, разбира се, произведенията му могат да се нарекат така. На чашка се беше запознал с известен художник-модернист, разказа му съня си, дето сънува през нощта след големия запой, и художникът го посъветва да предаде видяното на платното.

— Та там има бели преспи, Христос е гол в снега, край него зелена палма, а на нея — дявол! На кого е притрябвала тази глупост?! — възпротиви се Станислав.

— Ти я нарисувай, пък после ще видим — отвърна загадъчно модернистът.

И Акимов нарисува съня си на платно. До този момент не беше държал четка в ръката си и като видя завършената картина, чак потръпна, щеше да я изгори, но като поразмисли, все пак я занесе на художника. Той огледа бегло платното и рече кратко:

— Ти си гений.

— Може ли да се продаде? — попита неуверено Станислав.

— Може, ако искаш, аз ще я купя. Хиляда долара. Плащам веднага.

Акимов моментално се съгласи. Изминаха няколко месеца и той видя драсканиците си в дома на известен адвокат.

— Колко платихте за нея? — поинтересува се Станислав.

— Десет хиляди долара — гордо отвърна адвокатът. Акимов спешно надраска още няколко картини, но успя да пласира само едната, и то два пъти по-евтино от първата.

— Защо? — попита Акимов художника модернист.

— Защото не струва по-скъпо.

— Съмнявам се — възрази Станислав.

— Или вземай петстотин, или прибирай картината — заинати се художникът.

— Но ти каза, че съм гений.

— Гений си на една картина. А всичко останало е повторение.

Изглежда, на Станислав Акимов му бе писано да се повтаря и в литературата, и в изобразителното изкуство. Потъгува малко, взе предложената сума и излезе.

И все пак неговият звезден час настъпи. Веднъж в комуналната квартира в района на Остоженка, където държеше стая, звънна телефонът.

— Акимов на телефона — представи се старомодно Станислав.

— Здравейте, Станислав Станиславович!

— Здравейте…

— Безпокои ви господин Потапов.

— Ти ли си, Саня?

— Казвам се Юрий Андреевич.

— Един момент — смути се Акимов. — Онзи същия Юрий Андреевич ли?

— Не мога да знам кого имате предвид, но се казвам Юрий Андреевич — отвърна ласкаво събеседникът му.

— Имам предвид човека от президентството…

— Същият. Бих искал да си поговорим.

— Кога?

— След един час.

— Къде?

— За мен ще е удоволствие да дойда във вашето жилище.

— Добре. Запишете си адреса.

— Адресът ми е известен. След час съм там.

През този час, който му оставаше, Станислав разтреби както можа в стаята и дори приготви някаква почерпка на масата. Потапов пристигна точно след шестдесет минути.

— Моля — покани го Акимов. — Да ви налея ли?

— Ще пия с голямо удоволствие! Още повече че конякът е хубав.

Станислав напълни чашата на Потапов с коняк, а на себе си наля сок.

— За ваше здраве! — вдигна чашата Потапов.

— Наздраве!

Потапов съвсем не се учуди, че домакинът е на безалкохолно, и това малко озадачи Акимов.

— Не ви ли се струва странно, че пия само сок? — обърна се той към госта си.

— Моля ви се, всеки пие това, което иска.

— Вярно, но обикновено хората настояват да пия, обиждат се…

— Ние добре познаваме вашите навици. Днес е едва десети — усмихна се Потапов.

— Ясно — кимна Акимов и погледна въпросително госта си.

— Нямам много време за разговори, затова ще започна с най-важното — заговори Потапов. — Знаете, естествено, че в Русия се създават различни по характер партии. Национал-патриотични, либералнодемократични, комунистически, бирена партия и така нататък. Сега е най-подходящото време да се създаде партия на ръководителите на крупните предприятия, фирми, банки, промишлени синдикати. В нея могат да влязат кметове, губернатори и други отговорни лица, които заемат високи длъжности както в обкръжението на президента, така и в апарата на министър-председателя… Конякът е хубав. Сипете ми, ако обичате.

— В какво ще се състои моята роля? — веднага попита Станислав.

— Предлага ви се да оглавите бъдещата партия.

— Аз?! Как така?!

— Много просто. Да застанете начело на партията. Не си мислете, че нямаме други кандидатури. Имаме достатъчно. Но на съвещанието мнозинството се изказа за вас.

— Аз, разбира се, съм поласкан, но не е ли прекалено много за мен?

— Очаквах друг отговор — призна Потапов. — Жалко. Стори ми се, че…

— Но аз не отказвам! — почти извика Акимов. — Просто не очаквах такова… как да се изразя… такова доверие.

— Много сте представителен, притежавате художествен талант…

— Какво имате предвид? — Станислав застана нащрек.

— Вашите романи, статии, есета, речи. Между другото, ще бъде хубаво да съберете на едно място статиите и речите си, в една книга, а ние ще се постараем да я издадем.

— Ще се опитам да ги събера. Вярно, че много неща са отпечатани в чужбина. Сега май не могат да се намерят.

— Ще се намерят. И ще бъдат преведени на руски, ако, разбира се, са излизали на други езици. Владеете ли чужди езици?

— Английски и френски на битово равнище.

— Езиците на страните, в които ви се е налагало да живеете — уточни Потапов.

— Английския го знам слабо, но с френския, мога да се похваля, съм по-добре. Французите дори хвалеха произношението ми.

Потапов извади на масата кожена папка.

— В тази папка е уставът, основните цели и задачи на партията. Съветвам ви да ги прочетете по-внимателно.

— Подобни документи не се четат, а се изучават. Бих искал само да ви задам един въпрос.

— Заповядайте.

— Как мислите, партия ли е „Нашият дом Русия“?

— Не.

— Ако се съди по имената на хората, които са в нея, по длъжностите им, би могла да стане огромна сила.

— Би могла, но не стана.

— И вие знаете причината, естествено.

— Причината е една — парите. „Нашият дом Русия“ е рожба на правителството. А какво да очакваш от него, щом не може да изплати заплатите на народа? Детето „Нашият дом Русия“ е слабо недоносче, хранят го лошо и затова е обречено. Замисълът не беше лош, но не успя.

— Да, парите са нещо много важно — съгласи се Акимов. — Вие разполагате ли с пари?

— Разполагаме. Вие, Станислав Станиславович, дори не можете да си представите каква е финансовата мощ на новата партия. По принцип партията вече е създадена. Трябва само да се узакони официално.

— Бих искал да си представя, Юрий Андреевич…

— Тук ще намерите отговорите на някои въпроси. — Потапов потупа с ръка по папката. — А на четири очи мога да ви кажа следното. Ние разполагаме с няколко популярни радиостанции, свой телевизионен канал, известен ви като СТК, тоест „Свободен телевизионен канал“, имаме капитал зад граница, който многократно превишава годишния бюджет на Русия.

— Както вече ви казах, в документите ще намерите най-големите регионални синдикати в страната, заинтересувани от създаването на партията. Това стига ли ви?

— Дело от световен мащаб — замислено изрече Акимов.

— Само така, не може по друг начин! — отвърна весело Потапов, огледа стаята и предложи: — А няма ли да смените жилището си, Станислав Станиславович?

— Тук съм роден и израсъл — отвърна Станислав и също огледа стаята. — Ще ми е мъчно…

— Поговорете със съседите. Може би ще се съгласят да се преместят, а докато вие отсъствате, жилището ще бъде приватизирано и прехвърлено на ваше име.

— Какво отсъствие?

— Предвижда се конгресът да се състои в Кисловодск. Ще отидете там две седмици по-рано. Мнозина имат желание да поговорят с вас и да се запознаят по-отблизо.

— Ще говоря със съседите.

— Така ще е чудесно! Благодаря ви за коняка. Изучавайте документацията и до скоро виждане!

Акимов беше прочел доста устави и дори беше съчинил няколко. Уставът на РПДР не се отличаваше принципно от другите, в него се срещаха същите сухи редове и благородни задачи за спасението на Родината, ако не се брои едно важно обстоятелство. Под суховатите редове на устава стояха печатите и подписите на ръководителите на най-големите предприятия в страната, известни политически дейци и най-главното — на генералните директори на най-богатите частни фирми. В параграфите нямаше нищо за основната цел на партията, но Акимов веднага разбра, че целта на РПДР е да завземе всички разклонения на властта, да създаде държава на твърдия ред, в която ще командват разумът, сметката и парите.

— Ето че удари твоят час, Станиславе — изрече на глас Акимов, наля си пълна чаша коняк и я изпи на един дъх.

5.

Същия ден, почти едновременно със Станислав Акимов, проектоустава на Руската партия на демокрацията и реда прочете друг човек, който едва ли не по всички медии говореше за безпощадна борба с мафията, корупцията и организираната престъпност — Василий Алексеевич Хвостов, секретарят на Съвета за сигурност на Русия. След като отгърна последната страница, той се облегна назад в креслото и затвори очи.

В отговор на специално създадената следствено-оперативна група „Пантера“ незабавно последва ответен удар от страна на криминалните структури. Секретарят не се съмняваше, че начело на създаващата се партия стои мафията, прикрита зад законни фирми и имената на известни политически дейци, богати бизнесмени и директори на частни банки. Ударът беше силен, Василий Алексеевич го усещаше много добре. Надигаше се голяма, страшна, невидима сила. И най-обидното беше, че не можеше да арестува никой, да го прати в затвора или на майната си! Според устава задачите са благородни, начело на партията стоят известни хора, при това в страната има демокрация!

„Пантера“ беше създадена един месец след назначаването на Хвостов за секретар на Съвета за сигурност. В групата влизаха тринайсет следователи от прокуратурата и МВР, шестнайсет оперативни работници, подбрани изключително внимателно след най-строга проверка, и тринайсет барети от МВР и ФСС. Секретарят възлагаше големи надежди на групата и постепенно те започнаха да се оправдават. Бяха арестувани около седемстотин милиционери, повечето от които хванати на местопрестъплението при получаване на подкупи. В Екатеринбург, Находка и Санкт Петербург беше нанесен силен удар на престъпните групировки, а в мафиотските структури успяха да се внедрят надеждни хора. С внимателно подхвърлена информация предизвикаха кървави сблъсъци между различните мафиотски структури. Но секретарят разбираше, че това са временни успехи. На мястото на седемстотинте корумпирани милиционери щяха да дойдат три хиляди, вместо една престъпна групировка, ще се появят две. „Рибата се вмирисва откъм главата“ — обичаше да повтаря Василий Алексеевич и започна внимателно да се взира в министрите, най-близкото обкръжение на президента и военните.

Секретарят натисна копчето на интеркома, за да повика секретаря си, подаде му устава и нареди:

— Да се размножи и връчи на членовете на „Пантера“. Утре в дванайсет нула-нула чакам всички тук.

В дванайсет на обяд служителите от „Пантера“ се събраха в кабинета на Хвостов. Сред тях бяха началникът на московската криминална милиция полковник Вячеслав Грязнов, Алексей Петрович Кротов, облечен както винаги елегантно и по последна мода, и Константин Дмитриевич Меркулов заедно с Александър Турецки — оперативните ръководители на „Пантера“. На Меркулов и Турецки им беше доста трудно да включат в групата Кротов. При първата среща той направи неприятно впечатление на Василий Алексеевич. И в това нямаше нищо чудно. Когато секретарят повиши и бездруго гръмогласния си глас, Алексей Петрович се намръщи и помоли вежливо:

— Не може ли по-тихо, уважаеми Василий Алексеевич?

За момент Хвостов изгуби дар слово и смаяно се втренчи в събеседника си, но се смути под простодушния поглед на Кротов.

— Няма да взема това конте! — заяви той на Меркулов и Турецки.

Наложи се Константин Дмитриевич да разкрие пред секретаря някои подробности от секретната агентурна дейност на Кротов, да обясни, че подполковник Кротов е служител на вътрешното разузнаване на МВР. И едва тогава Василий Алексеевич се съгласи.

Секретарят беше по военному кратък.

— Надявам се, че сте прочели устава на новата партия и сте обърнали внимание на организациите, под чиято егида се създава тя. Ясно е, че щом се създава подобна политическа структура, в страната ще бъдат създадени условия за завземане на властта от хората, стоящи зад нея. Мисля, че вече си представихте картинката. — Секретарят огледа присъстващите и премести към себе си един лист. — Предлагам следното: „Първо. Внасяне в Държавната Дума на закона за борба с организираната престъпност. За икономически престъпления в особено големи размери да бъде въведено смъртно наказание. Второ. Незабавно да се изземе огнестрелното оръжие от местните охранителни фирми, обслужващи търговските банки и техните хора да се заменят със служители на МВР. Трето. Да се внесе поправка в закона за изборните длъжности и да се забрани издигането на хора, лежали в затвора за криминални и икономически престъпления. Четвърто. Да се открият източниците на средства за фирмите и предприятията, финансиращи новата партия и ако те нарушават закона, да се образуват следствени дела.“ — Секретарят огледа присъстващите. — Текстът е пред вас. Има ли въпроси?

— Имам два въпроса — изправи се Алексей Петрович Кротов. — Къде ще отиде този несъмнено много важен и смел документ?

— На бюрото на президента.

— И второ. Какъв срок давате за установяване източниците на средствата?

— Трийсет дни.

— Благодаря — отговори служителят на вътрешния отдел.

— Има ли още въпроси? — Секретарят изчака една секунда. — Няма въпроси. Константин Дмитриевич — обърна се той към Меркулов, — може ли да ми отделите няколко минутки? Останалите са свободни.

— Саша, а защо не остави и теб? — поинтересува се Грязнов и погледна Турецки, когато излязоха навън.

— Защото бях седнал до теб.

— И до мен — добави Кроткия.

— Е, при теб ли отиваме? — обърна се Александър към Слава.

— Може и при мен.

— Тъкмо ще отворим английския джин от ЮАР! Имаш пълна бутилка в хладилника.

— Да не си станал ясновидец? Пълна бутилка от ЮАР! Но аз нищо не съм ти казвал… Как разбра?

— Нали твоите момчета върнаха на гражданина от ЮАР откраднатите вещи?

— А кой друг? Да не би твоите!

— И аз си помислих, че би било редно чернокожият милионер да се отблагодари на белия човек с някоя бутилка джин?

— О! Аз пък реших, че си ясновидец! — разочаровано поклати глава Грязнов. — А ти чисто и просто си бил обикновен Шерлок Холмс! Идвате ли с нас, Алексей Петрович?

— Само ако ще опитваме вкуса на джина…

— Тогава заповядайте — Грязнов гостоприемно отвори вратата на колата.

През целия път до „Петровка“ 38 Слава и Александър се поднасяха и шегуваха, но се чувстваше, че зад празните приказки в буйните им глави кипи напрегната работа. След пиперливите вицове и минали историйки разговорът постепенно ставаше сериозен и делови. Когато смехът от поредната шега стихна, Слава попита:

— Можеш ли да ми кажеш как за трийсет дни ще откриеш незаконните източници за финансиране?

— За трийсет денонощия — уточни Кротов.

— Секретарят праща събраната информация на ФСС и включва спецслужбите — добави Турецки.

— Щом е така… Пристигнахме. — Грязнов спря джипа си пред входа на главното управление на вътрешните работи. — Да те закарам ли в прокуратурата?

— За джина ли ти досвидя?

— Нали имаш среща с хората от спецслужбите — уточни Слава.

— Първо ще обмислим нещата в твоя кабинет с помощта на джина и тогава ще решим.

По думите на Кроткия джинът се оказа от най-високо качество, макар на Турецки да се стори, че дъха на украинска домашна водка самогон.

— А документчето си го бива. Кратичко и ясно — мина на служебни теми Грязнов. — Впечатлява.

— Главното е да подейства на президента — рече Турецки.

— Но си мисля, че така и ще остане само на книга.

— С този доклад секретарят на Съвета за сигурност си е подписал присъдата — обади се Кроткия.

— Смъртната? — усмихна се Слава.

— В политически план — да.

— Не съм убеден. Секретарят е костелив орех!

— Беше орех с хубава ядка. Сега е празен. А празният орех може без особени усилия да бъде смачкан.

— Не говорете така, Алексей Петрович — възрази Грязнов.

— Зад секретаря стои голяма сила!

— Каква?

— Нима не са останали негови хора в армията?

— Той ги загуби. Веднага след подписването на унизителния мир с Чечня.

— Наистина — подкрепи Кроткия Турецки, — такъв мир може да подпише всеки!

— Затова пък не загиват хора.

— Отлагане на събитията. Заложена е мина със закъснител. Ще дойде време и тя ще гръмне — отсече Кроткия и извади от своите „Беломор“.

— Че не загиват хора, е хубаво, не ще и дума, но Алексей Петрович е прав: това е мина със забавено действие. Грязнов, сигурно си забравил Бея и Хана. Мога да ти припомня.

— И руснаците си имат „бейове“. Не само чеченците. Аз говоря за народа.

— Изтокът е нещо специално — обади се Турецки и след кратко мълчание извади устава и го отвори на масата. — Тук са посочени няколко московски фирми и банки. Не можем ли да минем без спецслужбите? Със свои сили? Поне тук, в столицата?

— Мога да поема банка „Финист“ и фирма „Север“. Между другото, директорът е честен човек. Всичко е постигнал благо дарение на ума и желязната си хватка — рече Кроткия. — С „Финист“ ще се заемат момчетата от моя отдел. Става ли?

— А ти, Слава? — попита Турецки.

— Никак не ми харесва „Восток“… Ще възложа разработката на моите юнаци от първи отдел.

— Започвай! „Восток“ с какво се занимава?

— Цветни метали. Но това е за пред хората. Всъщност търгуват с наркотици.

— А пък аз ще се заема с Фармацевта Рикалов — реши Турецки.

— Отдавна трябваше — измърмори Слава.

— Още днес хората от спецслужбите ще полетят из градовете и селата на нашата велика родина — завърши Турецки и погледна колегите си. — Приятно ми е да ви съобщя, че най-сетне е образувано следствено дело за историите в Ставрополския край и то е възложено на мен.

— Убийство ли? — попита Грязнов.

— Не се е стигнало до убийство. Кандидатът за губернатор Фьодор Степанович Супрун е успял да избяга и жив и здрав е пристигнал в кабинета на Меркулов. Така че ще ми се наложи скоро да замина на юг.

— За дълго ли? — поинтересува се Кроткия.

— Зависи от обстоятелствата.

— Надявам се, че ще успеете да отскочите на конгреса на РПДР. Ще се проведе в Кисловодск след две седмици.

— И кой ще ме пусне там?

— Като делегат на конгреса мога да ви уредя покана.

— Вий сте делегат на конгреса на РПДР?! — искрено се смая Турецки.

— Защо се изненадвате? Според легендата на МУР и ФСС аз съм акционер на фирма „Север“. И получавам хубави дивиденти, които за съжаление началството заприходява в държавния бюджет.

— Сега е ясно защо избрахте тъкмо нея — усмихна се Слава.

— Искам да докажа, че не всички фирми представляват нечии криминални интереси. Между другото, имам твърде любопитно предложение. За вас, уважаеми господин Грязнов.

— Слушам ви, Алексей Петрович.

— Какво ще кажете да проявите лоялност към новото движение? Ще смятаме това за начало на нова оперативна група.

— За кого ме вземаш?! — възмути се Слава. — Аз, ченгето, когото целият криминален свят уважава, да не кажа, че се страхува, да сложа подписа си под тези глупости? За нищо на света!

— Не бързайте — отговори спокойно Кроткия, сякаш незабелязал обръщението на „ти“, което не позволяваше на никого. — Първо помислете.

— Няма какво да мисля! — удари по масата Грязнов. — Всяка втора фирма има връзки с престъпния свят, а директорите са Признати бандити!

— Именно защото всяка втора, а не всички подред, ви съветвам да не бързате.

— Има някаква логика — замислено се намеси Турецки. — Слава, не се горещи…

— Хайде и ти — обади се укорително Грязнов.

— Не мога да разбера какво не позволява на главния да предаде на „Пантера“ делата за убийствата на тримата кандидати за губернаторския пост от Ставрополския край и на предишния губернатор Погаляев, но съм сигурен, че това време ще дойде. И тогава, Слава, ще има къде да се проявят твоите момчета!

— Те бездруго си имат работа — изръмжа Грязнов и запали цигара. — Аз не работя в търговска фирма, а в Московската криминална милиция! Те, имам предвид Признатите бандити, не са пълни идиоти, че да допускат до себе си ченгета. Прекрасно знаят кого преследвам и затварям, а кого изпращам при дядо Боже…

— При учредяването на партията не е възможна кой знае каква секретност. Е, и никой не шуми твърде много. Но повярвайте, след конгреса, когато се вземе решението за създаване на новата политическа сила, ще бъдат привлечени всички средства за масова информация. И не само нашите, но и от чужбина. Западът очаква от Русия дълбоки реформи както в политиката, така и в икономиката — Алексей Петрович Кротов неочаквано произнесе малка реч.

— Не ме интересува политиката — отбеляза Турецки.

— Много жалко.

— И на мен ми е мъчно, но имам друга професия. Възложено ми е да разследвам делото по отвличането на Супрун и аз ще го доведа докрай. Като ми възложат други, също ще се старая… Ти какво измисли, Слава?

— Не мога да те оставя сам на място, където убиват политическите лидери… И какво ме съветвате, Алексей Петрович? Да се включа ли във вашата секретна операция?

— Най-напред напишете заявление, че сте съгласен да поддържате благородното дело за създаване на партия.

— Това лесно, а после?

— Ще го занесете в хотел „Славянски“, където се намира организационният щаб на РПДР.

— В „Славянски“ ли? Да, тези благородни люде не са от най-бедните!

— Няма. Ще ви посрещнат ако не с радост, поне с голямо уважение. Не сте чели устава, Вячеслав Иванович. А там черно на бяло пише, че всеки гражданин или организация, подпомогнали делото според силите си, имат право да се подпишат под устава. По-точно под призива за включване в дейността на партията. С това, изглежда, се подчертава народностният характер на бъдещата партия — усмихна се Кроткия.

— Нещо не виждам подписи на обикновени граждани — отвори устава Турецки.

— Нали ви казвам, че не се шуми много-много. И освен това членският внос може и да не е голям — зависи от възможностите ви, — но все пак е с шест нулички…

— Трябва и да плащам ли?! — възмути се Слава.

— Двеста долара — „зарадва“ го Кроткия. — Ще ги платя вместо вас.

— Подписвам се! Само че трябва да съгласувам участието си с министъра.

— Мисля, че министърът няма да възразява. Нали лихвите ще влязат в касата на МВР.

— Сега пък какви лихви? — стъписа се Слава.

— Които ще дойдат след приемането на устава.

— И кой ще ги плаща?

— Мисля, че организаторите на конгреса. Участието на МУР ще бъде оценено по достойнство.

— Значи МУР трябва да работи за тях? — попита Грязнов след кратка пауза. — За нищо на света!

— Ще работите, както сте работили и досега, за благото на родината — усмихна се изискано Кроткия.

— Отлична идея! — поде Турецки. — Заслужава си да се помисли по въпроса. Можем да се внедрим дълбоко в тази политико-криминална структура.

— Кой ще ме пусне там? Познават ме като петте си пръста!

— Познават те, но в МУР не си само ти — възрази Александър.

— Хората се променят. Особено в нашето напрегнато време — рече Кроткия. — Мога да поработя върху вашите артистични заложби.

— Не ставам за актьор.

— Ако е за много пари? Не за собствения джоб, а за държавния бюджет…

— Ако е за много, може и да помисля — усмихна се хитро Грязнов.

Запищя телефонът.

— Грязнов слуша! При мен е. Давам го — подаде слушалката на Турецки Слава. — Меркулов.

— Да, цял съм внимание! Веднага ли да хукна? Не може ли след час? Ясно. Тръгвам. — Александър затвори телефона и огледа приятелите си. — Константин Дмитриевич ме вика спешно.

— След като трябва да чуеш какво са си говорили с Хвостов, ще бързаш — усмихна се Грязнов. — Зарежи всичко и напред!

— Тръгвам.

— С кола ли си?

— Ще се оправя.

— Ще те закарам — стана от мястото си Кроткия.

— Нали щеше да ми преподаваш уроци по актьорско майсторство — напомни Слава.

— След като подпишеш устава.

Пред прокуратурата на Руската федерация, стискайки на сбогуване ръката на Турецки, Кроткия рече:

— Александър Борисович, обърнете внимание на зачестилите посещения на господин Потапов в Ставрополския край.

— Господин Потапов пътува доста често и из други области…

— Да, но там не са убивали кандидати за губернаторския пост.

— Убийствата след неговото пристигане ли са ставали?

— След няколко дни.

— Благодаря, Алексей Петрович.

— До скоро виждане.

— Довиждане.

Меркулов вече чакаше Турецки в кабинета си и веднага му подаде едно листче:

— Чети.

С постановление на главния прокурор на Русия Турецки се назначаваше за ръководител на следствено-оперативната група за разследване убийствата на губернатора Погаляев и другите трима политици. Пълномощията му бяха необичайно големи, под негово подчинение минаваха не само служителите на ФСС и МВР в Москва, но и от краевите управления, в това число и началниците им. Турецки имаше право да взема самостоятелни решения, дори да заповяда употребата на оръжие.

— Доволен ли си? — усмихна се Меркулов.

— На какво да се радвам, трябва да се работи — избягна отговора Турецки. — Виждам, че главният вече е узрял…

— Нямаше начин — усмихна се Константин Дмитриевич. — След такова конско може и да презрее. А презрелият плод пада.

— Конското му чете секретарят на Съвета за сигурност…

— Че кой друг? Зае се сериозно.

— Бяла врана в черното ято.

— Така-така — усмихна се Меркулов. — Станаха смели… нямат удържане! Та кой е в ятото?

— Ако взема да изброявам, ще ми изтръпне езикът!

— Ако беше казал такова нещо преди десетина години, щяха да те изпратят доста надалеч… Живеем в любопитни времена.

— Какво му е на времето? Вървиш и гледаш къде стъпваш. Ако пропуснеш нещо, не ти мърда куршум или тухла по главата!

— Е, и преди са стреляли по теб…

— Така е — съгласи се Турецки. — Но по-рано за убийството на един милиционер цялата банда щеше да отиде на бесилката! А сега ни гърмят като зайци и нищо — разминава им се.

— Невинаги. И ти го знаеш не по-лошо от мен.

— Спомням си, ти казваше, Костя, че основната спойка на обществото е законът…

— Именно. Но когато правилата не се спазват, влиза в сила друг закон.

— На джунглата ли?

— Законът на възмездието.

— Аха.

— С Краля на казиното ти го използва на практика — и не стана лошо. Къде са ония, шефовете на Краля? Много далеч. Там, където ще идем и ние, но по-късно.

— Не всички, Костя, не всички. Някои си пекат задниците из италианските курорти и не им пука за теб, за мен, нито за цялата страна!

— Почакай, Саша. И при тях ще дойде възмездието. А за черното ято ще ти кажа следното. Каквото прави Бог, все е за хубаво.

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ! — усмихна се Турецки. — Тази пословица някак по ми харесва.

— Така да бъде, да се върнем на нашите си работи. Имаш задача, пълномощията ти са огромни. Работи!

— Нали все това правя, работя. Има убити, значи трябва да има и убийци. Ще ги търсим, но ми помни думата, Меркулов, ще си свършим работата, ще имаме късмет, ще стигнем до голяма птица, но тя ще хвръкне. По-точно, ще й помогнат да хвръкне.

— А ти направи така, че да не хвръкне. Сложи по-здрава примка.

— Мога да сложа и такава, че орел да не може я разкъса. Но пак ще се намерят помощници, ще я порнат с ножче и върви го търси!

— Докато в черното ято кръжи бяла врана, работи спокойно.

— Ще я изкълват и окото им няма да мигне.

— Ще видим. А ти побързай.

— Кога да тръгна?

— Какви задачи имаш в Москва?

— Достатъчно. Нали знаеш: седем следствени дела са в производство!

— Сега имаш едно дело — Ставрополският край. И те питам колко време ти трябва в Москва, за да предадеш делата на други следователи — вече съм се разпоредил за това.

— Между другото, Кроткия никак не харесва господин Потапов. Според мен не може да го понася дори от разстояние. Та служителят на отдел „Вътрешно разузнаване“ в МВР Кротов ми съобщи, че всичките убийства са извършвани след пристигането на господин Потапов в Ставропол.

— Нали знаеш, че Юрий Петрович Потапов, след като се озова в президентското обкръжение, официално се оттегли от бизнеса си, но всъщност се явява шеф на „Сибирско злато“. Освен това отдавна държи в ръцете си ССК, акционерното дружество на стокопроизводителите от Ставрополския край. И тук, в Москва, поддържа тесни връзки с представителя на ССК.

— С господин Гурген Акопович Асатрян — уточни Турецки. — Когато идва в Москва, Колесниченко най-напред бърза не в някой луксозен „Президент-хотел“, а право при Гурген Акопович.

— И къде се е окопал въпросният Акопович?

— На улица „Горковска“. Близо до Мечите езера има голяма къща. Естествено, с червени тухли и охрана. По документи в сградата се помещава представителството на ССК, но там не се провеждат никакви делови срещи. Някои хора си живеят царски!

— Бързо си събрал информация, Саша — похвали приятеля си Меркулов. — Завчера ти прошепнах за ССК, а ти вече си изровил толкова информация! Браво…

— Най-после ме похвали — усмихна се Александър. — Работим Костя. Ти заповяда, ние работим. Нали включих оперативните служби на градското управление на милицията, те разполагат с огромна информация.

— Смятам, че при такива темпове на работа пет дни в Москва са ти много! И за предаване на старите дела, и за събиране на информация за ставрополския губернатор.

— Достатъчни са — отвърна след малко Александър. — Наистина, искаше ми се да прислушам „фармацевта“ Рикалов…

— Да не бързаш да откриеш източника на огромното му богатство? — усмихна се Меркулов.

— Тъй вярно, Константин Дмитриевич!

— Мисля, че Лиля Федотова се занимаваше с Рикалов, нали?

— И още се занимава.

— Нека продължава в същия дух. Твоята задача е една — Ставрополския край. И да даде Господ да разплетеш поне едно убийство…

— Костя, обиждаш ме — усмихна се Турецки. — Защо да ходя на хиляди километри да гоня дивото!

— И от кого ще започнеш тук, в столицата?

— Нали каза, че Супрун бил тук. Сега ще му звънна и ще отида.

— Утре сутринта — реши Меркулов. — Остави човека да си почине. Той се държи, но личи, че е преживял доста.

— Ще разрешиш ли да взема автомата с мен в Ставропол?

— Вземай го.

— Като идвах при теб, срещнах в коридора Чирков. На него каза ли му за пълномощията ми?

— Нищо не съм му казвал, но виж, за командировката ти… впрочем не. Той пръв се поинтересува не мога ли да му съдействам да го вземеш в твоята група. Точно така беше.

— Откъде е научил?

— И аз това мисля — откъде? — пророни замислено заместник главният прокурор на страната. — Макар че като зонален прокурор отговаря за Ставрополския край и вероятно си има свои канали…

— Чрез кого?

— Малко ли началник-управления и помощници има главният…

— Секретарят покани ли главния при себе си, или му позвъни?

— Позвъни му. Разбира се, секретарят на Съвета за сигурност има такъв характер, че можеше да го извика при себе си, но не мисля, че просто така си е грабнал шапката и е хукнал. Но телефонният разговор е бил суров, дори груб.

— С една дума, секретарят натрил носа на главния прокурор?

— Може и така да се каже.

— И ти предполагаш, че след такъв остър разговор главният е плакал на рамото на помощниците си? Вятърът духа откъм кабинета на секретаря. Намерили са се доброжелатели. Нали ти казвам: бяла врана в черно ято!

— Винаги се намират доброжелатели. И не само около секретаря — съгласи се Меркулов.

— Прати ми Чирков — каза Александър.

— Добре ли си помисли?

— И за мен говорят, че вземам подкупи. Във валута.

— За теб не съм чувал, но с Чирков е по-сложно…

— Оправяй му заповедта — повтори Турецки. — Ще взема Чирков не само проформа, но и ще го направя най-близкия си помощник, гълъбчето.

— Надалече гледаш — отговори Меркулов след кратък размисъл. — Но внимавай, това е опасно!… Грязнов няма ли да ти прати някой от неговите барети?

— И той самият ще дойде, ако стане горещо. Виж, Алексей Петрович Кротов със сигурност ще дойде. На конгреса. За да изпълни указанията на министъра.

— На конгреса на РПДР ли?

— Именно.

— Той пък каква работа има там?

— Делегат е. Нали ти казвам, по заповед на министъра.

— Хубаво си живее Алексей Петрович!

— Направо му завиждам! Щом кацна в Ставропол, всяко куче ще знае, че е пристигнал старши следовател от столицата. А като се появи Кроткия, всичко е скрито-покрито. Навсякъде има приятели, не в нашите среди, а там, където ние нямаме достъп. Веднъж ми разказа, че е пил на брудершафт със самия Кръстник!

— Да не си измисля? — не повярва Константин Дмитриевич.

— Кроткия не говори излишни работи. Щом казва, че е пил, значи така е било.

— До утре, Саша — сбогува се Меркулов. — Намини след разговора със Супрун.

— Ще се отбия.

По пътя към кабинета си Турецки срещна зоналния прокурор Валерий Викторович Чирков, който сякаш го чакаше, запалил цигара до прозореца.

— Всичко е наред, Валера. Ще дойдеш. Върви при сътрудника на Меркулов, а после в счетоводството да си оправиш командировъчното.

— Благодаря, Александър Борисович!

— Няма за какво. Не те вземам на разходка. И виж какво, приготви ми статистически отчет за ставрополските дела. Убийства, бандитски сбивания, други тежки престъпления… Мисля, че няма нужда да те уча. Нали си зонален — трябва да ги чаткаш тези работи.

— Слушам.

— Валера, да не си военен?

— Преди работех в разузнаването.

— И си завършил военната академия?

— Военно-юридическия институт.

— Ще заминем след четири-пет дни. Със здраве! — завърши Александър.

Из прокуратурата на Русия се разнасяха всякакви слухове за старши прокурора от следственото управление Валерий Викторович Чирков. Имаше подозрения, че взима подкупи и е замесен в изтичането на секретни материали, че поддържа тесни контакти с хора от подземния свят, но без никакви доказателства. А що се отнася до връзките му с криминалния контингент, може да се каже само едно: няма прокурор или следовател без подобни познанства, работата е такава. Наистина, от познанство до познанство има разлика. Едно е да разговаряш в служебния си кабинет и съвсем друго — да седиш на маса в скъп ресторант със заподозрян в особено опасно престъпление. А Чирков беше ходил, и то неведнъж. От друга страна, мигар Турецки не е седял с такива хора? Случвало се е, и то не един или два пъти. Отново заради работата, тя е такава. Не че бе разпитвал специално, но до слуха му беше достигнало, че Чирков има разкошен апартамент в Крилатское, хубава вила и две коли.

В кабинета си Александър намери следователя Лилия Федотова. Някога бяха доста близки, но отношенията им много отдавна станаха чисто професионални. Връзката им бе прекратена след едно на пръв поглед незначително събитие. Веднъж Лилия срещна Турецки на „Тверски“. Той се разхождаше с дъщеря си.

— Тате! — извика Нина. — Виж какви цветенца! Може и да си откъсна?

— Не бива, зайче. Нека си растат. Ти ще откъсне, друг също ще поиска и какво ще стане? — Турецки търпеливо й нежно внушаваше на дъщеря си.

— Няма да има цветенца — отговори детето.

— Правилно, зайче. Няма да има.

Александър забеляза Федотова и Лилия въздъхна облекчено. Тя се скри зад едно дърво и дълго гледа как се отдалечават и изведнъж нещо я убоде право в сърцето. За първи път помисли, че Турецки е семеен човек, че си има свой живот и грижи, че в края на краищата е женен и неведнъж беше казвал, че обича жена си. Лилия нямаше никакви планове по отношение на ръководителя на следствената група, в състава на която влизаше някога. Не, тя беше жена със свободни нрави, без предразсъдъци, но сега, като гледаше момиченцето, изведнъж си помисли, че и за нея е време да има деца, скоро щеше да стане на трийсет, време е да миряса.

— Лиля, кажи ми, моля ти се, с какви средства зоналният прокурор Чирков е получил апартамента, вилата и двете западни коли? — попита Турецки още от вратата.

— Всички го знаят. Освен теб, естествено.

— И?

— От заплатата на жена си.

— Каква трябва да е тази заплата, като една кола струва към двайсет хиляди долара?

— Нагоре — към трийсет и пет. Чирков има и джип.

— Още повече… И къде работи жена му?

— Не е важно къде, а при кого.

— Изплюй камъчето де!

— При Гурген Акопович Асатрян.

— Значи в ССК. Любопитно… И като каква?

— Елисавета Максимовна, както и мъжът й, е с юридическо образование. Води се юрисконсулт на фирмата.

— Какво значи „води се“?

— Не получава твърда заплата, а й плащат процент от договорените сделки. И взема прилично.

— Е, чак за джип!

— Кой знае? Зависи от сделката.

— Най-вероятно незаконна.

— Добър следовател си, Александър Борисович, отвътре ти иде, но все се обажда в теб съветският човек — усмихна се Лилия. — Не се сърди. При най-малкото нещо — криминална история. Тогава прати на подсъдимата скамейка и шефа! Нали знаеш само колко данъци е платил.

— С удоволствие, но са ми къси ръцете!

— А какво така те заинтересува Чирков?

— Вземам го в моята група, в Ставропол. А, още не знаеш…

— Щом е за Ставропол, не е трудно да се досети човек за какво става дума. По политическите убийства ли?

— Да, Лилечка, да! Заминавам. Казват, че казачките там били бонбонче!

— Жените ще ти изядат главата някой ден. Помни ми думата!

— Пепел ти на езика!

— И не те съветвам да вземаш Чирков!

— Защо?

— Шесто чувство. Усещам неприятност. Гледам те и усещам — няма да се размине без нещастие.

— Завчера почина съседът ми във входа. Ако ти кажа от какво, няма да повярваш — каза изведнъж Турецки, след като помълча малко.

— Защо пък? — възрази Лиля. — Ще повярвам.

— Излязъл на улицата да разхожда кучето си. Наоколо чирикат врабчета, летят гълъби. Съседът се зазяпал по гълъбите, отворил си устата и… се задавил, започнал да се задушава, паднал и умрял.

— И какво му е паднало в устата?

— Нали ти казвам, летели гълъби! Какво, не се ли сещаш?

— И в нашата градинка летят.

— Можеш да гледаш гълъбите, Лиля, но не си отваряй устата — каза сериозно Турецки. — Съседът се задавил от курешка на гълъб, влязла му в кривото гърло. И се задушил.

— Лъжеш! — засмя се Лилия.

Тя погледна внимателно Турецки, като се стараеше да познае дали говори сериозно, или все пак се шегува.

— И защо ми разказа всичко това?

— За да усмиря шестото ти чувство. Човек може да умре и от изпражнение на гълъб, особено ако стои с отворена уста. А пък аз, Лилечка, ще се постарая да си държа моята заключена.

— Турецки, ти се безсмъртен — въздъхна Лилия.

— Така вече е по-добре — усмихна се Александър. — И още нещо, скъпа. Ще се наложи да водиш самостоятелно делото на „фармацевта“ Рикалов. Напускам те и минавам в ставрополската група.

— Какво точно ти трябва?

— От фирмата на Рикалов се интересува секретарят на Съвета за сигурност Хвостов, а не аз. При него тя е в първата десетка за изясняване източниците на доходи.

— Доходите — а те са огромни — зависят от търговията. Друг въпрос как се разпределят. Още не сме си изяснили всичко, но Рикалов си плаща добросъвестно данъците.

— Фармацевтиката е фина работа. Бурканчета, прахчета, хапчета… А не може ли вместо аспирин, в пакетчето да има нещо бяло, но със специфичен вкус и мирис?

— Доколкото знам, Рикалов не си играе с наркотици.

— Може и да е така, но малките „рикалчета“ из цяла майчица Русия могат да се поддадат на изкушението.

— Няма да ми стигнат силите, Александър Борисович — усмихна се Лилия. — Огромна е майчица Русия!

— Ще ти помогнат, Лиля.

— Кой?

— Ще ти се обадят. И много е възможно дори още днес да ти звъннат.

В десет сутринта Турецки спря пред кооперацията в „Лаврушински переулок“, където бе отседнал Фьодор Степанович-Супрун.

— Фьодор Степанович? — попита Александър мъжа, който му отвори.

— Същият. А вие сте Александър Борисович? Костя ли ви изпраща?

— Познахте. Здравейте.

— Здравейте. Заповядайте.

Апартаментът беше тристаен, имаше просторен, съвременно обзаведен хол, с дървена ламперия по стените, мека и уютна мебел, музикална апаратура.

— Отдавна исках да дойда тук — призна Турецки. — И ето че ми излезе късметът.

— Знаете ли, в този квартал са живели почти всички известни писатели — Фадеев, Паустовски, Федин, Асеев. Точно в този апартамент е живял Александър Фадеев! Поне така ми каза Юрий Игоревич… Приятел, земляк — поясни Супрун, като видя въпросителния поглед на госта си. — Директорът на „Машук“. Костя не ви ли разказа?

— Аз обичам да получавам информация от първа ръка — усмихна се Александър.

— Тогава заповядайте на масата! — покани го Супрун.

— Кого още чакаме — попита Турецки, като видя масата, отрупана с блюда с всевъзможни деликатеси. — Десет души?

— Защо? — учуди се Супрун. — Обикновена казашка храна. За двама.

— Богато живеят казаците.

— Не умират от глад. Но работата не е в това. Винаги можеш да се натъпчеш, но виж, с душата е по-сложно… Какво сме се разприказвали! Сядайте. Вино, ликьор, коняк? От нашия, ставрополски?

— Може — съгласи се Александър.

Постепенно се разприказваха. Александър научи, че Супрун има две деца, жена, брат Иван, при когото сега живее семейството му. Фьодор Степанович разказа подробно за отвличането, бягството и разговора с Меркулов. Супрун говореше стегнато, чувстваше се, че е силен мъж и никак не е от страхливите. Незабелязано минаха на „ти“.

— Фьодор Степанович, не ти ли омекнаха коленете? — попита Турецки.

— От къде на къде?

— Те няма да мирясат. Това са чакали.

— Там, в моя край, няма да ме закачат. Пък и моето братче вече е вдигнало скандал. Той още не знае нищо конкретно, а когато научи… Ела виж! Как ти се вижда моят юмрук? — Супрун поклати огромния си юмрук.

— Страхотен!

— А на Иван е като ковашки чук!

— Но куршумът не пита…

— Няма да посмеят. А ако го направят, после казаците ще ги натръшкат като снопи.

— А има ли с какво?

— Ще се намери. Отначало и аз се съмнявах, но след разговора с Костя разбрах, че сега вече ще си траят. И наистина ще ме пазят. Те са чакали, страхливи зверове.

— Не се заблуждавай. Станали са нагли. Чакалите са много упорити. Четири убийства. Нагли, откровени и професионални.

— Знаеш само за четирите. За тези, за които пишат във вестниците, а всъщност са повече. Премахват и свидетелите. Пък и изпълнителите също. Соколов — убиецът на Погаляев, беше намерен в реката. И всичко е скрито-покрито. Такива ми ти работи, Александър Борисович…

— Точно затова ще дойда при вас. Ще търсим.

— Защо не дойде по-рано? Аз не съм професионалист, но и глупакът разбира, че разследване се прави веднага след убийствата, по горещите следи!

— Във вашия край УВР и ФСС се ползват с добра репутация. Още повече че началниците им са получили най-строги заповеди.

— Президентът също нарежда незабавно да се изплатят заплатите на миньорите!

— И нима не го правят?

— Пускат им по нещо. Като на кучета! А откъде ги вземат? Да не мислиш, че от собствения си джоб? Вземат от пенсионерите, учителите, инженерите, учените! Лоши работи стават в държавата, в нашата Русия.

— Говорил ли си за това с хората?

— Разбира се!

— И какво?

— Нищо. Хората мълчат. Кузбас е далеч, Воркута още повече, там е студено, а при нас топло, земята е такава, че суха пръчка да боднеш, след година ще порасте дърво! А може и да не вярват. Помня, един старец хубаво го каза. Не е допрял още ножът до кокала, казва, гладният човек е звяр. Търпят, значи не са озверели. Аз, вика, ще повярвам, когато чуя, че същите тия миньори са разкъсали на парчета началниците-милионери!

— Може и да се опитат, ама човекът с пушка пречи…

— За какво говориш?! Какъв човек с пушка… Всичките ще смачкат.

— Искаше да ми кажеш нещо, или така ми се е сторило? — попита Турецки и като улови въпросителния поглед на събеседника си, добави: — По въпроса за получените заповеди?

— Чувал съм за заповедите на министъра до ФСС и УВР — отвърна неохотно Супрун. — Пили сме по някоя друга чашка с местните началници, а и със самия Колесниченко. Че и прокурорът не изоставаше… Гледам, искаш да измъкнеш нещо от мен, ама и аз не знам какво. По-добре задавай конкретни въпроси — ще отговоря. Между другото, чел съм преписките по убийството на Василиев.

— В Ставропол ще прегледам документите по четирите случая. Повече ме интересуват личните качества на жертвите. Ти познаваше ли се с тях?

— И с четиримата. С Погаляев съм имал само служебни взаимоотношения. Губернатор… Най-близко познавах Григорий Ефремович Василиев. Той май беше най-силният конкурент на Колесниченко. Доктор на техническите науки. Шеф на катедра в университета. Пък и по хората на погребението може да се съди. Много хора дойдоха на гробището…

— На колко години беше?

— Минаваше петдесет и четири.

— Значи е оставил деца…

— Три. Двама синове и дъщеря. Синовете са големи, Григорий и Артьом. Работят във Федералната служба за сигурност.

— Офицери ли са?

— Григорий скоро стана подполковник, Артьом е капитан.

— А дъщерята?

— Тя е ученичка. В осми клас. Дашенка се казва. Приятелки са с моята Оля.

— Какво казват синовете? Или и те мълчат?

— Говорих с тях. Живеем в една кооперация, подръка са ми. На вид са спокойни, но усещам нещо, не мога да го изразя с думи. Синовете няма да простят.

— Участваха ли в разследването? — попита след кратко мълчание Турецки.

— Олег Владимирович не разреши.

— Макеев? Началникът на ФСС?

— Той. Включи единия в групата по убийството на Скачко, втория по случая Приходко.

— Формално е прав. Наказателният кодекс не позволява. Не е редно. А в чисто човешки план… Само Бог знае — рече Александър. — Какви хора бяха Скачко и Приходко?

— За Приходко казах на Меркулов…

— Застрелял го бодигардът му. В басейна на вилата. Разказвай.

— Какъв бодигард? — втренчи се въпросително в Турецки Супрун. — За пръв път чувам.

Разбрал, че е казал нещо излишно, Александър се постара да се измъкне.

— А не се ли носеха такива слухове из града?

Супрун погледна предпазливо следователя, запали цигара и пусна едно кълбенце.

Турецки беше получил сведенията за участието на бодигарда в убийството от Кроткия, но той не му каза откъде е получил информацията.

— Това е една от работните версии — поясни Александър. — Наистина, кой може да го застреля в собствения му дом? Изводът се налага от само себе си. Приближен човек, на когото домакинът вярва…

— Бодигардът Пьотър ли се е казвал? — прекъсна го Фьодор Степанович.

— Да — забави се с отговора си Турецки.

— Пьотър Ворончук?

— Точно така.

— Този Пьотър Ворончук загина. В Чечня.

— Не знаех — поклати глава Турецки. — Как е станало?

— Носеха се разни слухове…

— Преди да стигне Чечня ли?

— Стигнал. И дори успял да повоюва. Но не загинал в бой! Отишъл си от този свят безславно. В пиянско сбиване. За останалото ще питаш Гриша, по-големия син на Григорий Ефремович. Бог да го прости…

— Непременно ще попитам — обеща Турецки. — Скачко е бил бизнесмен, нали?

— Бизнесмен, но не от бившите престъпници! Всичко, което имаше, беше постигнал с ума си. А беше умен. Държеше Железноводск, това беше негова територия. Там го намериха, в родния му град, в покрайнините. Прострелян в корема и с куршум в главата, с контролен изстрел, както вие се изразявате.

— Голям бизнесмен ли беше?

— За нашите мащаби — голям.

— Значи не се е движел без охрана?

— И аз се движа с охрана, а пък на, паднах им в капана.

— Ти, Степанич, си направил грешка.

— Каква?

— У нас в Москва охраната придружава чак до входната врата на жилището.

— Но нашата кооперация не е хан, а за началници, така да се каже. Във фоайето има дежурен с униформа.

— Сигурно е от общинската охрана.

— С униформа. И пистолет. Но ако тия чакали намерят начин да минат край него? Та измислихме светлинния сигнал. Аз, Саша, година и половина се движа с охрана, а все не мога да свикна. Понякога забравям да светна и моите момчета за броени минути са пред вратата!

— Не е много сложно да се мине покрай пазача. Още повече че те е арестувал милиционер, старши лейтенант. А за младежа с пистолета той е началник.

— Не беше сам. Имаше още двама милиционери и едно момиче. Симпатично между другото. Казваше се Маша, като жена ми. Старши лейтенантът, както и да е, ами останалите как са минали?

— Какво толкова — махна с ръка Турецки. — Не само ти живееш в тази кооперация. Да кажем, дошли на гости при дъщерята на началника на УВР или ФСС!

— При нас е прието гостите да се представят на дежурния. С документи.

— Значи са влезли с редовни документи и покана. Сигурно са ги проверявали?

— Ще питаш по-малкия син Артьом.

— Поинтересувах се за делата при зоналния прокурор на вашия край. Следственото управление на прокуратурата е стигнало до извода, че убийството е резултат от сблъсъци между групировки. Оказва се, че Скачко е бил преследван за дългове…

— Какви дългове, по дяволите?! Скачко никога и на никого не е бил длъжник! Зная със сигурност — прекъсна го Супрун. — Разбира се, най-лесно е вината да се стовари на покойника. Нямат срам от мъртвите… Преди Скачко да се кандидатира за изборите, всичко беше тихо и мирно. Нито сблъсъци, нито неизплатени дългове!

— Ами ти, Степанич, какво мислиш по въпроса? — попита след малко Турецки.

— Същото ме пита и Костя. Поразмърдай си мозъка и виж на кого е изгодно това. Ако убиват съперниците на губернатора, значи той ще има полза. Така и му казах.

— И какво отговори Константин Дмитриевич?

— Почакай — отговори след малко Супрун. — Костя твърди, че пряката полза от убийствата е за губернатора, макар, естествено, да не ги убива лично той. Според мен виновни са неговите хора.

— Това вече е обвинение, Фьодор Степанович. И то твърде сериозно. Аз на ваше място нямаше да избързвам с изводите, докато не се съберат железни улики — поясни Турецки.

— Колесниченко може и да не изпраща лично убийците, но е сигурно, че той е в нечии много здрави лапи.

— Вече ми става по-ясно — оживи се Александър. — Да си призная, успях да се запозная с биографията на Колесниченко само в общи линии, но там нищо не се споменаваше за неговите приятели. Какво можеш да ми кажеш?

— Според мен хора от типа на Колесниченко не могат да имат приятели.

— И от какъв тип е Колесниченко?

— Саша, виж каква кариера направи! И то само за пет години! От началник на строеж се издигна до кмет на Пятигорск… Ходил ли си там?

— Няколко пъти.

— Истинска златна мина! А Николай Михайлович е умен. Една годинка поцарува, а се награби толкова, колкото други за десет години няма да успеят. Я се опитай да отидеш на санаториум! Друг път ще отидеш! Няма вече санаториуми! Кръчми, казина, офиси, банки. И всичко е частно, а не на трудовия народ. От кмет направо кацна в Държавната Дума в Москва! А там, изглежда, е завързал връзки — и пак към родния край. Като дойдеш, ще видиш.

— Представям си. Кръчми, казина, офиси, банки… На какво се чудиш, Степанич? Картинката е такава не само в Ставрополския край. Във всички големи градове е така.

След кратко мълчание Турецки попита:

— И кое му е хубавото? Ако сега, Фьодор Степанич, ти предложат да се озовеш в онова време, съветското, ще се съгласиш ли?

— Не.

— Защо?

— Така изведнъж не мога да отговоря…

— И аз няма да се съглася.

— През последните години по високите етажи на властта започна да смърди — изрече Супрун.

— На какво?

— На умряло. Защо се смееш? Истина ти казвам. Например отиваш при първия. Седнал. По правило, в края на дълга-предълга маса. Изглежда мъничък, крехък, макар всъщност да е обикновен човек. А масата е километрична, наоколо са строени десетки еднакви столове. И той, мръсникът, дори не става! Махва ти с ръка, влизай. И пак повтарям: в кабинета мирише на труп. Пък човекът седи там година, две, десет, че и няколко десетки. И да не искаш, ще се вмиришеш. Злато да ми дават, пак няма да се върна в ония години! Той си седи, а по полето се разхождат прасета! И то не из голо поле. Пускали сме, Саша, свинете в доматените градини. Няма транспорт, не говоря за хладилници, такова нещо изобщо не сме имали, а жега до Бога, доматите се разкапват. И ние пускахме свинете вътре. Все някаква полза ще има. Ами да вземем сливите, зарзалите! С булдозери ги наривахме в ямите! А на тоя, дето седи в кабинета, закачат орден „Герой на социалистическия труд“! Нали реколтата наистина е нечувана!

— Ами сега как е?

— Сега, Саша, колите чакат на опашка за домати. И не какви да е коли. Почти всички са с хладилници.

— Значи вървим по правилния път!

— Виж цените. Аз надникнах по московските сергии и ахнах. Седем-осем хиляди! А при нас от полето ги вземат по хиляда и двеста!

— Хора с кавказка националност — уточни Турецки.

— Те. Опасен народ са.

— И от твоето стопанство ли карат?

— Караха. Поразвързахме кесиите, потънахме в дългове, но си купихме собствени камиони с хладилни камери. Сега сами си ги караме. В това число и тук, в Москва.

— Знам — „Машук“ — рече Турецки.

— Този апартамент също се води на фирмата.

— А как гледа на това ССК? Особено генералният директор господин Юсин, Миша Мусолини?

— Под вежди.

— Ами Колесниченко?

— Колесниченко ме поддържа. Ако не беше той, смятай, че съм отишъл по дяволите!

— Степанич, отклонихме се от темата. Значи Николай Михайлович няма приятели. Но нали прекарва с някого свободното си време?

— Преди да се кандидатирам, често се виждахме.

— Интересуват ме отношенията му с прокурора Власенко, началника на местната ФСС Маркуша и на краевото УВР Макеев — направо започна Турецки.

— Много бих искал да те зарадвам, да извадя веществените доказателства на масата, както се казва, но за съжаление ги няма.

— А аз дори не съм те молил за такова нещо — усмихна се Александър.

— Иначе отношенията им са приятелски. Поне така ми се струва.

— Забележката ти за доказателствата ме заинтересува…

— Губернаторът, прокурорът, двамата началници — това е местната власт. И ако тя не може да разкрие нито едно убийство, съгласи се, идват ти разни мрачни мисли…

— Да погледнем на нещата от другата страна — предложи Турецки и извади от джоба си снимка.

— Не знам кой е този — отвърна Супрун, втренчен в снимката.

— И нито веднъж ли не си го виждал? Хубаво го виж, Степанич.

— Не. Не съм го виждал. Не се оплаквам от зрителната си памет. Може да съм го зърнал бегло, но ако трябва, ще си спомня къде и при какви обстоятелства.

— А Колесниченко и останалите трима са се срещали с него неведнъж. И не къде да е, а в Ставропол. Това е Юрий Андреевич Потапов — почука по снимката Турецки.

— Почакай! Значи това е господин Потапов…

— Самият той.

— Чувал съм за посещенията му. Но не съм имал честта да го срещна.

— Не са те запознали, Степанич! Не си бил нужен на губернатора и на началниците, нито на самия Потапов, за тях си чужд човек. И дори опасен.

— Та той е от президентския екип…

Турецки искаше да каже на Супрун, че по-рано господин Потапов е лежал в затвора, но погледна събеседника си и реши да не го разочарова. Явно човекът вярваше в хората на президента, нека си вярва, то ще е до време. Александър прибра снимката в джоба си.

— Александър Борисович, а защо носиш снимката му със себе си? Нима… — започна Фьодор Степанович, но Турецки го прекъсна:

— Знаеш ли, че моят бивш шеф, който две години бе главен прокурор на Русия, лежи в лефортовския затвор?

— Чета вестници, гледам телевизия — усмихна се Супрун.

— А и той беше виден представител на президентския екип, да не говорим за бившия шеф на охраната на президента, директора на ФСС, уволненият вицепремиер и останалите правителствени чиновници с по-нисък ранг. — Турецки погледна Супрун и се усмихна. — Не се вълнувай, Степанич. Ще се справим. — Той си погледна часовника. — Меркулов помоли да се отбиеш при него. Мога да те закарам.

— С кола ли си?

— Да.

— Но как така? — Супрун изразително прекара пръст по гърлото си. — Пил си…

— Разбирам. Не е правилно. Но какво да правя сега?

— Да тръгваме.

— Трябваше да пооправим — кимна към масата Александър.

— Няма проблем. Съседката, вдовица на писател, почиства. Нали разбираш, пенсията е мизерна. Ние й помагаме.

— Тя има ли ключ от апартамента? — поинтересува се Турецки.

— Да, Галина Николаевна си има ключ.

— Предполагах, че външни хора нямат достъп, а то било хан — измърмори недоволно Александър.

— Тя е приветлива, добра жена. Ако подозираш всички, по-добре да не живееш!

— Добротата и простотата ни погубват — все така недоволен продължаваше Турецки. — По-добре тази вдовица да е някоя хиена! Баба Яга! Не попитах дали твоят Юрий Игоревич често кани гости тук?

— Той е затворен човек. Заклет ерген. Не се занимава с жени.

— Това не е хубаво — рече назидателно Александър. — Жените трябва да се обичат. Господ затова ги е създал…

Докато отключваше вратата на колата си, Александър по навик незабелязано огледа спрелите наоколо автомобили. Набитото му око се плъзна по затъмнените прозорци на вишнев мерцедес. През предното стъкло неясно се виждаше фигурата на шофьора и главите на двамата седнали отзад мъже. Турецки потегли и след известно разстояние забеляза в страничното огледало движещия се след него мерцедес. Професионалната интуиция му подсказваше, че и дума не можеше да става за някаква случайност. И той реши да провери. След Полянка излезе на „Садовое“, мина по моста, зави надясно и се засили покрай реката по посока на стадион „Лужники“. Мерцедесът не изоставаше.

— Саша, ама ти не караш към прокуратурата — обади се Супрун. — Може да не познавам добре столицата, но мисля, че се движим в друга посока.

— Обърни се. Виждаш ли мерцедеса?

— Е?

— Не се отделя от нас. Още от апартамента ти.

— И какво ще правим сега? — попита Фьодор Степанович.

Вместо отговор Турецки зави в най-близката уличка, мерцедесът бързо ги настигаше.

— Саша, носиш ли си пистолета? — неизвестно защо започна да шепне Фьодор Степанович.

— И какво ще направиш с него? — потупа по джоба си Турецки. — Те може да имат стингър5. Или са твоите приятели?

— Какво говориш?!

— Гледай, напират ли, напират! Как мислиш, какво искат?

— Изглежда са решили да доведат работата докрай. В Ставропол не успяха да ме ликвидират, сега ще се пробват тук.

— Не, Степанич, работата е друга — възрази Турецки. — Ако сериозно са решили да те премахнат, отдавна да са го сторили.

— А откъде знаят, че съм хукнал за Москва?

— Как иначе, проверили са за всеки случай. Нали виждаш, вървят по петите ни… Предполагам, че отдавна познават апартамента, където би могъл да отседнеш в Москва. Така че, Степанич, днес ще спиш на друго място. А след три-четири дни ще заминем с теб на юг, към твоя роден край!

— След нас са. Не изостават — убеди се и Супрун, като погледна назад.

— Любопитно им е къде сме се разбързали. Интересно кой ли е в мерцедеса?

— Ами съобщи на най-близкия пост на КАТ. Нека ги спрат.

— Безполезно е.

— Защо?

— По номера се вижда, че колата е от гаража на някой голям шеф. Така че на бърза ръка ще разкарат катаджиите!

— Длъжни са да спрат — настояваше Супрун.

— Степанич, мисля да направим друго — каза Александър и извади мобилния си телефона. — Слава! Привет. Карам по проспект „Комсомолски“. След около пет минути съм при теб. Някакви безделници са по петите ми. Вишнев мерцедес… Край. Сега ще видим какво ще стане — усмихна се той на Фьодор Степанович.

Излязоха на „Пречистенка“. Турецки намали. Отпред мигнаха стоповете на джипа на Грязнов. Като минаваше край него, Турецки помаха на Слава с ръка. Джипът изпревари мерцедеса и почти плътно се пристрои до ладата на Турецки. Тя неочаквано набра скорост и се шмугна в най-близката уличка. Джипът се засили след тях, но след няколко метра рязко наби спирачки: пред него, напречно на пътя, бе спрял фургон. Шофьорът на мерцедеса успя да реагира, но все пак леко блъсна джипа. Грязнов слезе, без да бърза.

— Това беше — каза Турецки.

— Даа — въздъхна Фьодор Степанович. — Страхотно! Отработен трик.

— Слава ще огледа задната броня на джипа си много внимателно — засмя се Турецки. — И сигурно ще намери малка драскотина. Интересен разговор се води сега с типовете от мерцедеса! И Слава като нищо ще ги одере с половин хилядарка!

— Нали колата е на голям началник — напомни Супрун.

— Джипът е собственост на друг началник. На никого не е позволено да поврежда кола за трийсет и пет хиляди долара — отвърна Александър. — Още повече, ако е от гаража на МВР.

— Твой приятел ли е?

— Да — отвърна сериозно Турецки. — Приятел до гроб. Временно изпълняващ длъжността началник на МУР.

Ладата пак изскочи на „Садовое“ и скоро се изгуби в потока коли.

6.

Пазачът, нокаутиран толкова професионално от Фьодор Степанович Супрун, бързо дойде на себе си и хванал се за главата, се изправи, олюлявайки се. Огледа се и веднага откри, че е останал без оръжие. Беше родом от близкото казашко село Татарка, известно из целия район като място, откъдето са произлезли дръзки хора, иначе казано — бандити. Казваше се Леонид Гришчук, но местните хора го наричаха по прякор — Ястреба.

След като откри липсата на автомата, Ястреба се разтревожи доста. Отлично разбираше, че ще се наложи да отговаря за бягството на Супрун и да плати сериозно, може би дори с главата си, и затова, без да се помайва, си плю на петите.

В този момент старши лейтенантът и Митя се сетиха за затворника.

— Нещо не го виждам — кимна към екрана по-възрастният. — Я тичай да видиш.

Митя се върна моментално.

— Избягал е, мръсникът! — изрече изплашено той от прага.

— Дмитрий, не се шегувай — рече пребледнелият милиционер. — Добре ли видя?

— Да не забележа такъв слон?! — изхриптя Митя. — Няма го! Празно е!

Старши лейтенантът излетя от стаята, след него и Митя. Двамата огледаха цялата сграда и не намериха никого. Излязоха навън.

— Ястреб! — изрева милиционерът. — Ястреб!

Последва пълно мълчание. Двамата хукнаха към будката на охраната.

— Така — започна по-възрастният, след като обхвана с поглед будката. — И къде е твоят земляк, Митя?

— Льоня! Гришчук! — завика на свой ред другият. — Ей, Льоняя!

— Кого си ми пробутал, а, Митя? — обърна се ласкаво към приятеля си милиционерът. — Ти си ми пробутал ченге.

— Ами ти какъв си?! — разяри се Митака. — Кука?!

Справедливият въпрос на Митя обезкуражи старши лейтенанта и той се овладя.

— Не са отишли далеч — рече той. — Трябва да ги хванем. Иначе е свършено с нас.

— Ти какво, старши? — попита учудено Митя. — Да не мислиш, че Ястреба е изчезнал заедно с този моралния?! За нищо на света!

— Добре — отсече той. — Да вървим.

— Това е Ястреба! — не можеше да се успокои Митя, като едва го догонваше. — В Татарка го познават и слепите кучета! Та той…

— Млъкни! — прекъсна го старши лейтенантът. — Къде може да е отишъл? Има два пътя: към гарата или в колибата на горския… Накъде да тръгнем?

— Май към гарата. Той трябва да бяга по-далеч оттук. А какво ще прави при горския?

— Към гарата, но през колибата на горския — реши другият и усили крачката.

Горският Гаврюша седеше на масата и пиеше чай, когато двамата нахлуха в колибата.

— Здрасти, Гаврюша!

— Здрасти, здрасти — отговори старецът. — Откъде идете? Момчета, от вас се вдига пара като от коне! Какво сте изгубили?

— Гаврюша, да е идвал при теб някой гостенин?

— Зависи кой…

Старши лейтенантът се смути, не искаше да издава тайната.

— Гаврюша, разбери — започна да обяснява, — понякога е невъзможно да се каже името. А за длъжността мълча. Идвал ли е някой?

— Ами аз не го попитах. Влезе, изпушихме по една цигара и се омете в сеновала. Да спи.

— Тук ли е? — попита милиционерът, като се боеше да повярва на такъв късмет.

— Тук. Сигурно хърка вече. Уморил се човекът. Не е за въпроси. Като се наспи, като си почине — ще поговорим, ще пием чай, пък може и нещо по-силно…

— Къде ти е сеновалът? — извика другият.

— Какво ми крещиш? — повиши глас горският. — Не е хубаво, момче. Влязъл си вкъщи, не къде да е.

— Извинявай — тихо рече той. — Къде е сеновалът?

Старецът мълчаливо посочи с пръст прозореца, през който се виждаше малка ниска постройка.

Двамата излетяха навън. Горският ги видя как дотичаха до сеновала, извадили оръжието си, и се скриха. Върнаха се след две-три минути и без да влизат в колибата, отминаха. От сеновала излезе дребничък мъж, запали цигара, загледан след неканените гости, после се изплю и се върна да си доспива.

— Слушай, старши, до най-близката гара оттук е не по-малко от десет километра. Какво, пеша ли ще вървим? — попита унило Митя.

Другарят му не отговори.

— Да се върнем, да вземем колата и напред — не отстъпваше Митя. — Трябва да се върнем.

— Ама аз защо те слушам?! — разлюти се милиционерът. — Казвах ти, да му теглим куршума и баста. Ама не! Не ви увират главите!

Като наближиха вилата, чуха някакъв шум и след малко видяха вертолет, който кацаше.

— Пристигат! — рече обречено по-възрастният. — Дръж се, Митя!

— Аз, старши, ще си вървя…

Милиционерът погледна другаря си и извади пистолета.

— Митя, хвърли оръжието — заповяда той.

— Старши, ама ти? Какво правиш? — замърмори Митя.

— Бързо!

Митя хвърли пистолета, а приятелят му го хвана във въздуха.

— Старши, какво си намислил? Ама ти ще ме арестуваш ли?

— Ще отговаряме и двамата, но твоята вина, Митя, е по-голяма.

— Да бягаме, старши! Знаеш, че при тях разговорът е кратък — подкани го младежът, като гледаше вертолета.

— Млък! — прекъсна го другият.

Вертолетът кацна на бетонната площадка близо до вилата.

— Ако е дошъл Мусолини, с нас е свършено, старши — мрънкаше Митя и вървеше след него. — Що не ми върнеш патлака!

— За чий ти е? — попита милиционерът, без да се обръща.

— Няма да се дам без бой!

— Не се страхувай, Митак! — усмихна се той. — Няма да е без бой!

Двигателят на вертолета замлъкна и стана тихо. От машината се спусна губернаторът Николай Михайлович Колесниченко. Щом ги погледна, веднага позна, че се е случило нещо.

— Добър ден!

— Здравейте — отвърна милиционерът и веднага изтърси: — Избяга! Вината е наша!

Реакцията на губернатора беше неочаквана. След кратко мълчание той облекчено се засмя:

— Браво! Довиждане, господа!

И тръгна към вертолета.

— Ами ние какво да правим?! — извика старши лейтенантът.

Колесниченко се обърна и ги огледа.

— Каквото искате. Запомнете: не съм ви виждал, вие също. Тук не е идвал никой. Довиждане!

Ревът на двигателя раздра тишината и вертолетът започна бавно да се издига. Тревата се огъна, листата на дърветата зашумоляха. Машината скоро се скри от погледите им.

— Дръж — мрачно рече милиционерът и хвърли оръжието на приятеля си. — Решавай какво ще правиш.

Те влязоха във вилата и седнаха на масата.

— Наливай! — заповяда по-възрастният.

Преди да изпият първата чаша телефонът иззвъня.

— Докладвай — чу се басов глас в слушалката.

— Заедно с госта е изчезнал и Ястреба.

— Сговор?

— Не знам. — Милиционерът погледна Митя и добави: — Не мисля.

— Намери Ястреба. За останалото после. Край.

— Кой беше? — попита Митя.

— Не е ли все едно? — измъкна се другият. — Къде може да е избягал Ястреба?

— У тях. В Татарка — отвърна уверено Митя. — Няма къде другаде да се скрие.

— Сигурен ли си, че не е избягал със Супрун?

— Не знам… — поколеба се Митя. — На Супрун му предлагали вила в чужбина, долари. Отказал. Значи си има всичко. От друга страна, като помислиш, не може Ястреба да се полакоми нито за вила, нито за долари. Животът е по-мил.

— Супрун няма нищо — отвърна сухо старши лейтенантът. — Нито в чужбина, нито тук. Дмитрий, заповядано ни е да доставим Ястреба. А по-нататък… Ще става, каквото ще става. Да вървим в Татарка.

— Може пък Супрун да го е… — Митака прекара ръка по гърлото си.

— Но няма труп!

— Че ние не сме търсили!

— Добре де. Да потърсим.

Претърсиха будката на пазача, шариха из храстите около оградата, минаха отстрани по пътя.

— Няма смисъл — заключи старши лейтенантът. — Минали са около пет минути, след като сме го изпуснали от поглед, не повече. През това време е успял да избяга и да ликвидира Ястреба…

— Може — обади се Митя. — Беше як като бик.

— Но няма труп! Да не го е завлякъл в реката? Но за какъв дявол му е? До реката е над километър! А че е як бик, тук, Митак, си прав. Як е, проклетникът… И като казваш, че Ястреба е наше момче…

— Наше е! Залагам си главата!

— Значи е станало така: Супрун го е зашеметил и е изчезнал! Като е дошъл на себе си, Ястреба е видял, че автоматът не е при него! А той е с номерче, което се води в дневника. И Ястреба се е изплашил.

— Ти, старши, трябва да се кандидатираш за следовател. Цял Шерлок Холмс си! Точно. Затреперили са му мартинките.

— Че аз съм следовател — усмихна се старши лейтенантът. — Да вървим в твоята Татарка! Там познават ли го?

— И още как! Вярно, сега нещата доста са се променили, Вовка Байбака командва, обаче ако Ястреба не беше дошъл при нас, Байбака щеше да види… Но не е в неговата банда.

— И къде може да отиде? При кого?

— Всеки ще приеме Ястреба.

— Идва някой — погледна към шосето по-възрастният.

По шосето хвърчеше с голяма скорост западна кола.

— Да не идват за нас, старши?

— В будката! Бързо! Но без номера! — заповяда той.

Едва успяха да затворят вратата зад себе си, когато изскърцаха спирачките, колата даде няколко сигнала, а после се разнесе весел глас:

— Ей, дяволи?! Оглушахте ли?!

— Льова Хайдук — рече Митака и се запъти към вратата.

— Стой! — спря го другият. — Нека влязат сами. И по правилата.

Льова, плещест червендалест младеж, побибка още малко, после слезе от колата и три пъти натисна копчето за повикване. След Льова слязоха още двама.

— Ако стане нещо, стреляй — заповяда старши лейтенантът.

Вратата на будката се отвори автоматично.

— Момчета, какво правите? — усмихна се Льова, като видя напрежението в очите им.

— Добре сме, вие за какво идвате?

— Пратиха ни да ви сменим. И ние дотичахме. Момчета, нещо сте навъсени… Не мога да разбера.

Влязоха и младежите, дошли с Льова.

— Кой ви командва? — попита милиционерът.

— Ами аз — обади се един от младежите.

— Парола?

— Стига — намръщи се другият.

— Отговори!

— „Комета“ — Младежът огледа старши лейтенанта, усмихна се. — Льова каза истината, дойдохме да ви сменим.

— Кой ви нареди? — продължаваше да се съмнява милиционерът.

— Момчета, да влезем в къщата — обърна се към подчинените си новодошлият. — Пригответе нещо за ядене. И за пиене, ако е останало. — Когато се отдалечиха на порядъчно разстояние, той извика с пръст двамата пазачи настрани и намигна хитро. — Оттук ли изчезна?

— Кой? — направи се, че не разбира по-възрастния.

— Шефовете се разтичаха. — И като видя, че другият няма намерение да разговаря, добави: — Те не знаят, на цел ми казаха на ухо.

— В мазето, в килера вдясно има страхотно вино. Кримско. „Черни очи“ — отговори след кратко мълчание милиционерът. — Побързай, старши. Да не би твоите хора да изпият всичките бутилки.

— От виното получавам киселини — усмихна се новодошлият. — Предпочитам коняка.

— Пълно е и с тази благинка. Дмитрий! Пали колата!

Не се наложи да повтаря и след две минути волвото със стоманен цвят заби спирачки пред него.

— Довиждане, старши!

— На добър път!

— Чака. Гледа след нас — рече Митака, докато се отдалечаваха и той наблюдаваше в огледалото. — Към Татарка ли?

— Натисни педала — отвърна приятелят му, облегна се назад и запали цигара.

Началникът на краевото Управление на вътрешните работи Роман Валентинович Маркуша беше в кабинета си. Наближаваше десет вечерта. Естествено, генерал-майор Маркуша вече беше в течение на всички събития й предприе най-енергични мерки за издирването на Фьодор Степанович Супрун. Но той сякаш бе изчезнал вдън земята. Оперативните работници претърсиха и вилата му в Грачовка, но не намериха никого. Стана ясно, че е идвал братът на Фьодор Степанович — Иван, натоварил роднините си в колата и веднага заминал. Пристигнаха в Степное, но като забелязаха казаците, насядали в градинката пред дома на Иван, продължиха, без да спират.

А положението хич не беше розово. Ако не намерят Супрун и той се свърже със свои приятели и опише цялата история с отвличането, работата е загубена! Той ще разпознае похитителите съвсем лесно. Какво да правят по-нататък с тях? Да ги премахнат? Ще се вдигне голям шум. Къде се е дянал Ястреба? Ако наистина Супрун го е зашеметил и му е отнел оръжието, белята е в кърпа вързана. Писмените показания са важно нещо, но къде по-важно е безспорното веществено доказателство. А и изчезването на автомата пораждаше голям проблем. Майор Богданов, който отговаря за съхраняването на оръжието, няма да остави така нещата. Той е със стара закалка, неподкупен. След първото изчезване на пистолет ТТ въведе ред, говореше се, че носи със себе си дневник с описа на оръжието. И на него не може да се заповядва, той изпълнява заповеди от по-високите етажи, от Москва, от главното управление.

Генерал-майор Маркуша живееше двоен живот отдавна, още когато беше полковник, началник УВР в Пятигорск, по това време там беше кмет Колесниченко. Не се знае защо Маркуша привлече вниманието на кмета, скоро двамата се сближиха, а после дори станаха приятели. В тяхната компания честичко се появяваше Миша Мусолини, и то не сам, а с майора от ФСС Никита Макеев. Сега Никита Илич вече е генерал, началник на ФСС в Ставрополския край, а тогава беше просто Никитка, сервираше коняка и кафето. Обработваха Маркуша постепенно, в тесен кръг, по извънградските вили, отначало уж на смях подхващаха темата за парите на мафиотските структури, критикуваха смело властта, но постепенно разговорите ставаха все по-остри.

Маркуша се пречупи след срещата с Потапов, който долетя да си почине за една седмица заедно с вицепремиера по социалните въпроси и двама помощници на президента. Полковникът се досещаше за огромното богатство на сенчестия бизнес, но едно е да се досещаш, а друго — да го чуеш от устата на голямото началство. Те направо заявиха, че е безполезно да се воюва с купените чиновници, потънали в корупция. Вече било твърде късно да се борят с тях, по-правилно било в държавните структури да се привлекат както чиновниците, така и самите мафиоти, с неограничения им паричен потенциал, като по този начин големите пари бъдат заставени да работят за благото на народа. И макар Маркуша от студентските си години да знаеше, че бандитът трябва да лежи в затвора, си премълча. Той отлично разбираше, че не може да прати всички зад решетките или да ги изпозастреля. Пък и желанието за подобни действия от страна на правозащитните органи бе намаляло чувствително.

Някой умник добре си е направил сметката, като е разпръснал из различни ведомства силовите организации към службите за сигурност. По боеспособност, организираност и подготовка те нямат аналог в нито една страна, в това число и в Щатите. След откровения разговор с Потапов Маркуша окончателно се предаде. Постепенно стигна до мисълта, че дори се занимава с полезна за държавата и народа работа. Сетне си спомни прочутата фраза на Сталин от трийсетте години „гората секат — трески хвърчат“ и напълно се успокои. Щом Колесниченко стана губернатор на Ставрополския край, Маркуша получи длъжността началник на УВР и сложи генералски пагони: скоро след това бе поканен във вилата на губернатора, където го чакаха стари познати — Юрий Андреевич Потапов, генерал-лейтенантът от вътрешни войски от Москва Кадарчук, Никита Макеев, с нови пагони на полковник, собственикът на вилата и прокурорът на края Григорий Анисимович Власенко. Маркуша му се зарадва доста, изобщо не предполагаше, че може да го срещне тук. По-късно с черен линкълн дойдоха още двама, придружавани от две коли с охрана. Единият от тях — слаб, костелив, с пронизващ поглед — за цялата вечер произнесе само две-три незначителни фрази, а през останалото време стоя мълчаливо. Вторият, плешив, доста закръглен, с голяма глава, говореше много и по същество. Същата вечер бе решено да се създаде ССК — първият опит за полулегално изземане на властта от ръководителите на мафиотските структури. Маркуша добре разбра това, макар присъстващите да не споменаха нито веднъж думата „мафия“. Пък и как да не разбере, като за генерален директор на ССК бе назначен Признатият бандит Миша Мусолини.

„Кой е този слабият?“ — попита той прокурора на път за вкъщи. „Кръстника“ — усмихна се Власенко.

Маркуша никога не беше виждал най-важното лице в престъпния свят — Кръстника, но беше слушал доста за него. „Чудни са делата ти, Господи“ — помисли си тогава той.

Така в Ставрополския край възникна нова престъпна организация, главна роля в която играеше върхушката на местната власт: губернаторът, прокурорът и началниците на ФСС и УВР. Като гъби след дъжд край града се вдигнаха вили, записани на жените и децата им. Появиха се скъпи автомобили и постепенно към швейцарските банки в закрити сметки потекоха долари. Разбира се, в миналото и четиримата щяха да ги пипнат за яката и да ги пратят зад решетките, но бяха настанали други времена, техните времена. Те бяха царе само в своя собствен край, а в действителност бяха пешки в голямата игра — на московските босове къщите бяха по-големи, а сметките по-тлъсти. Сметките на някои хора в чужди банки надминаваха деветте нули. А щом в столицата грабят — значи е нещо естествено. Точно те, московските бандити от различен калибър, заместници, помощници, министри и генерали от армията бяха най-надеждната защита за хора от по-нисък ранг, които внасяха своя немалък дял в разграбването на страната.

В кабинета влезе помощникът му.

— От Татарка се обади старши лейтенант Сидорчук — доложи той.

— И какво?

— По всички признаци Байбака крие Ястреба.

— За това можеш да се сетиш и без да излизаш от кабинета! — навъси се генералът.

— Разбрах, че Сидорчук опипва почвата. Котката знае чие мляко е изпила!

— Ако пак се обади, предай да не трепери за кожата си. Байбака няма да крие никого. Нито Ястреба, нито когото и да било. Искам да знам какво се е случило с Ястреба и дали оръжието е у него. Краен срок — утре. Ти ще пренощуваш тук. Аз излизам.

Но Маркуша не можа да тръгне веднага. Телефонът зазвъня.

— Чакаш ли? — чу познатия глас на началника на ФСС Макеев. — И аз чакам.

— И какво?

— Вчера на гара Кангла са видели човек, който прилича на Супрун.

— В колко часа?

— Късно вечерта. Не се е качил на мотрисата, макар да е била последната. Излязъл от перона и тръгнал по линията към товарния влак. Той тръгнал, а човекът не се върнал на гарата.

— И кой го е видял?

— Местен бездомник. Денем и нощем е на гарата. Хубаво е разгледал човека, защото ходил в бюфета, където Супрун си купувал нещо.

— Ама че новина ми сервира — кисело се усмихна Маркуша.

— Смяташ ли, че е заминал с товарния?

— Ами с какво?

— Накъде е тръгнал товарният влак?

— За Ростов.

— Ако този човек наистина е Супрун, тогава, Никита, нашето положение е по-лошо, отколкото на губернатора… Ако научиш още нещо, звънни, ще си бъда у дома.

— Всичко ще се изясни след ден-два.

— Така ли смяташ?

— Супрун ще се появи. В Ростов, тук или в столицата. Не е лошо да звъннеш на шефа.

— И какво да му кажа? Не, скъпи, като искаш, ти му звънни. Зарадвай го. Дочуване.

Макеев се оказа прав. След два дни от Москва дойде вестта, че Фьодор Степанович Супрун е в столицата, срещнал се е със заместник главния прокурор на Русия Меркулов, настанил се е в писателския блок на „Лаврушински переулок“. А на третия ден съобщиха малко по-тревожна новина: Главна прокуратура ще изземе всички следствени дела по политическите убийства, а с извънредни пълномощия в Ставропол пристига старши следователят Александър Турецки.

Володя Байбаков, по прякор Байбака, не беше нито Признат бандит, нито обикновен бандит, нещо повече — дори не беше лежал в затвора, но в Татарка се ползваше с неоспорим авторитет. И за това си имаше причини. Беше професионален спортист, участвал бе в националния отбор по карате, имаше разряди по бокс и по самбо. Веднъж, завърнал се от поредните състезания, научи, че е убит неговият приятел Жора Захарян. Володя започна да разплита историята и скоро стигна до Женя Френския, който заедно с бандата си държеше Татарка в железните си лапи. Може би Володя щеше да си затрае, но преди да тръгне за състезанията, даде всичките си налични пари (четирийсет и пет хиляди долара) на Захарян, с когото бе решил да започне бизнес. Една вечер Володя се появи при Френския в богатата му къща в покрайнините на селото. „Няма да върнеш приятеля ми — започна още от вратата. — Но ми върни парите, Френски, петдесет хилядарки“ „А още нещо не щеш ли?!“ — развесели се Френския. „Не се шегувам. И ще ми върнеш не четирийсет и пет, а половин стотак. Останалите ще отидат за паметник.“ Женя се разсмя на глас, след него се захили и бодигардът, як бабанко със златни зъби. Но не се смяха дълго. След няколко мига Френския — страшилището и негласен господар на Татарка — и бабанкото със златните зъби лежаха един до друг на мечешката кожа. А оръжието им — ТТ и автоматичен пистолет — беше в ръцете на Володя. Пръв се окопити Френския, подпря се на ръката си, за да се надигне, и веднага падна с вик. „Изкълчена е. Потрай“ — рече Володя и дръпна рязко ръката на Френския. Изчака го да дойде на себе си и отсече строго: „Е?“ Френския стана, седна на масата, отвори чекмеджето и мълчаливо хвърли пачка долари. „Какво му е?“ — кимна към пазача. „Ще го лекуват. И то много дълго“ — отвърна Володя и отброи полагащата му се сума. Вероятно всичко щеше да завърши тихо и кротко, ако в този момент в стаята не беше нахлула охраната, извикана от Френския чрез сигналното устройство, скрито в чекмеджето на масата. Новодошлият веднага вдигна автомата. Но и Байбака не дремеше. С неуловимо котешко движение дръпна Френския и куршумите, изстреляни от охраната, се впиха в тялото на господаря. Ответното действие на Володя бе само един изстрел с пистолет в главата на охраната.

Когато съобщиха на Миша Мусолини за убийствата, той побесня. За малко да се разкрещи в слушалката, но като погледна седналия под палмата гост, уловил погледа му, си прехапа езика. Гостът не беше кой да е, а Кръстника. Той дори не си направи труда да попита, само погледна въпросително и Мусолини веднага докладва, че в Татарка са намерили два трупа — на Френския и бодигарда. Другият човек от охраната е със счупен гръбнак. Точно той, като дошъл на себе си, разказал, че в къщата на Френския дошъл майсторът на спорта каратистът Володя Байбаков.

— Причината? — попита кратко Кръстника, погледна Мусолини и заповяда: — Звънни.

След няколко минути Кръстника, хванал слушалката на втория телефон, вече имаше кратка представа защо Байбака се е появил в дома на Френския.

— За сина на Ашот Захарян ли става дума? — попита той, след като затвори телефона.

— Да.

— Познавах Ашот. Беше честен човек. Мисля, че и синът му е бил такъв. — Кръстника помълча и добави: — Утре в десет сутринта каратистът да бъде тук. Ще го докараш с моя линкълн.

В десет Володя пристигна с белоснежния линкълн във вилата на Мусолини, на масата в хола седеше слаб човек с пронизващ поглед. Той махна с ръка и Мусолини моментално изчезна. Разговорът беше дълъг, не по-малко от два часа. Мусолини няколко пъти отиваше до вратата, надаваше ухо, но не се решаваше да влезе. Най-накрая Кръстника благоволи да го извика по телефона.

— Поръчай два самолетни билета за Москва. Ще заминем днес — нареди Кръстника.

— За кого е вторият? — поинтересува се Мусолини.

— Дайте му паспорта си, Владимир Алексеевич — обърна се Кръстника към Байбака.

Володя се върна в Татарка след повече от два месеца. Беше ходил не само в столицата, но и в чужбина, пообиколил бе западните страни. Не стана ясно как Кръстника приобщи Володя Байбаков към своята вяра, но той се върна в Татарка съвършено друг човек. Сега беше уверен, че само хора като Кръстника могат да спасят Русия от окончателното разоряване и унищожение. На летището го посрещна цяла делегация, начело с Миша Мусолини, и с почести го закараха в същата къща, която някога заемаше Женя Френския.

Байбака измени много неща в Татарка. На пазара се появиха търговци руснаци, докато по време на Френския навред търгуваха „лица от кавказки произход“. Веднъж завинаги бе решен въпросът с изнудването на частниците, неговите хора вземаха рекет, и то доста, но вече не преследваха за дългове.

Нещо повече, като виждаха затрудненото положение на някой бизнесмен, му помагаха материално, ако си заслужаваше. За целта бе създадена комисия от грамотни икономисти и юристи. Байбака не можеше да понася насилниците и извратените типове и се отнасяше строго към тях. Правеха ги или инвалиди за цял живот, или ги убиваха. Парите от пазарите и търговските обекти пристигаха в общата каса точно и в срок. Но това беше мъничко ручейче в сравнение с милионите в джобовете на босовете на мафията, изкарани от търговия с наркотици, а от началото на чеченската война — и от търговия с оръжие, танкове и ракети. Татарка се превърна в отделен регион със свои правила, закони и ред. На някои това положение не се харесваше, но допадаше на Кръстника и затова засега всички мълчаха.

Старши лейтенантът от милицията Сидорчук попадна на вярна следа. Ястреба наистина бе пристигнал в Татарка и не отишъл в дома си, при майка си и баща си, а право в къщата на Байбака. Владимир го приел, как да не го приеме, нали бяха израсли на една улица — трима верни приятели — Байбака, Льоня Гришчук и Жора Захарян. Убиха Жора, остана само Ястреба, на когото Владимир можеше да разчита като на себе си. Той и в милицията го пусна след дълъг размисъл, но му трябваше свой човек в органите. След като изслуша разказа на приятеля си, Байбака отсече направо:

— Загазил си, приятелю. И то много лошо.

— Значи няма как да ми помогнеш? — попита след кратка пауза Ястреба.

— Не съм казал такова нещо.

— Може би трябва да отида при Кръстника. И да му разкажа всичко, да му се изповядам като на поп? — оживи се Ястреба.

— Не знаем какво ще предприеме Супрун. Най-вероятно ще отиде в прокуратурата… Какво мигаш? Не в нашата. Той не е глупав. Молих те да стоиш по-настрани от такива работи.

— Нали съм на служба! Старшия заповяда — и тръгнах!

— Що за човек е старши лейтенант Сидорчук? — попита Байбака след малка пауза.

— Как да ти кажа… — позамисли се Ястреба. — Бил е в Афганистан, говори се, че преди да дойде при нас в милицията, бил в Африка, служил в специални войски…

— А по характер какъв е?

— Не му подавай ръка — ще я отхапе! Какво така се заинтересува от него?

— Той е бил главният, от него ще търсят отговорност. А в такъв случай къде може да отиде? Знае ли, че си от Татарка?

— Аз не съм дрънкал много, но сигурно е разгръщал досието ми.

— А дали знае, че сме приятели?

— Не е ставало дума за теб. Ще дотърчи той в Татарка, няма начин. Заедно с Дима. Може и спецотряда да прати. Откъде да зная…

— Засега ще живееш тук — реши Байбака. — А после ще видим.

— Трябва при Кръстника — повтори Ястреба.

— От Кръстника вече няма да излезеш — отвърна сухо Владимир. — Ако автоматът ти попадне където трябва, оперативните работници ще обърнат цялото управление.

— Сякаш по-рано на никого нищо не се е губило! — възрази Ястреба.

— Изчезвали са цели вагони, но това, което е било вътре, не се е водело на никого. Схващаш ли разликата?

— Да бягам в Чечня?

— Един вече избяга. Петро Ворончук. Докараха го с куршум в корема… Чакай, Льоня! Откъде го измисли, че Сидорчук е убил заместника на ФСС?

— Момчетата говореха…

— Нали изпратиха Ворончук в Чечня?

— Изглежда, някой се е оплакал от старшия. Той е несговорчив, свадлив.

— Ти си ясен — усмихна се Байбака. — Завъртял ти затворникът един и си изгубил съзнание, а виж, с началника ти е по-сложно. Да кажем, седим си, пред очите ни е мониторът, човекът се вижда. И изведнъж изчезва.

— Не сме забелязали. Случва се.

— Всичко се случва — кимна Байбака. — Макар че не трябва да е така. Цветята в лехата били измачкани, така ли?

— Да, виждаха се следите! Вървял е към оградата.

— Сигурен ли си, че към оградата? Да не е към будката на охраната?

— Сигурен съм.

— И колко време не са поглеждали към монитора? Три, четири, пет минути?

— Някъде там…

— Супрун не е скочил през оградата, явно е знаел за сигнализацията. Тръгнал е към будката, към теб, драги… Далече ли е будката от вилата?

— Към петдесет метра.

— Нали ти казвам, не по-малко от пет минути са били нужни на Супрун, добави времето за шамара… Ами ти, Льоня, как се зазяпа?

— Бях се загледал в един орел — призна си Ястреба. — Рееше се сам-самичък из небето… Красота!

— Да не би още да пишеш стихове, а? — учуди се Байбака.

— Стига. Достатъчно приказки — неизвестно защо се разсърди Ястреба. — Виновен съм — ще отговарям.

— И тримата ще отговаряте. Но аз не искам да изгубя и втория си приятел, затова те разпитвам.

— Да става каквото ще, а ще стане това, което е рекъл Господ! Уморих се. Да дремна поне два часа…

— Лягай — кимна към дивана Владимир. — Излишно е да ти казвам да не излизаш?

— Вече ме предупреди.

Привечер доложиха на Байбака, че Дима Саврасов и старши лейтенант Сидорчук са пристигнали в селото и са отседнали у чичото на Дима. Байбака не се поколеба и след няколко минути бялото волво спря край неговата къща. Бяха седнали в беседката под ябълките.

— С вас се познаваме, нали? — започна разговора Байбака, като се обърна към старши лейтенанта.

— По-точно, виждали сме се — поправи го Сидорчук.

— Ще ми припомните ли къде?

— Преди четири години. В Калининград. На състезанията.

— Самбо! — спомни си Байбака. — Стигна на финалите, нали? От казармата?

— За съжаление не спечелих.

Байбака го огледа с уважение.

— На криеница ли ще играем? Или?

— Зависи за какво ще говорим…

— Значи на криеница. А не бих искал.

— Може и по друг начин. Право в очите.

— Казвай!

— Ястреба при теб ли е?

— При мен. Но не те съветвам да докладваш на началството.

— Няма да ти искам съвет. Аз съм на държавна служба. Ти имаш едни началници, аз други.

— Вината е твоя, Викторе… Спомних си името ти, старши лейтенант, но не знам бащиното ти.

— Може и така. Щом е при теб, решавай какво ще правим.

— По заповед ли долетя?

— Без заповед никъде не ходим!

— И кой ви заповяда?

— Началството.

— А по-конкретно?

— Мога да ти кажа. Моят непосредствен началник майор Величко.

— Казвам ти, вината е твоя, Викторе.

— Знам. Това вече е моя грижа. Получих заповед да доставя Ястреба в управлението. И трябва да го изпълня.

— Дмитрий не ти ли е казвал, че сме приятели с Ястреба?

— Това не е мой проблем.

— Няма да ти дам Ястреба — рече Байбака след кратка пауза.

— Така ли да доложа?

— На майора може, на шефа е още рано…

— Какво предлагаш, Володя?

— Засега не съм решил. Времето ще покаже. Трябва да се изчака ден-два. Когато се появи Супрун, тогава ще действаме.

— Ами аз какво да правя? Началството чака.

— Живей тук, в Татарка. И звънкай на майора си. Търся го значи. Но засега безполезно.

— Съгласен — отговори след кратка пауза Сидорчук. — Но ти може да имаш неприятности.

— Не по-рано от вдругиден. Срокът не е малък. Ще измислим нещо.

— Тук има ли хотел?

— Ще се намери място. И то не лошо.

— Володя, аз съм официално лице, в служебна командировка. Не трябва да ме виждат с такива като теб.

— И много ли знаеш за мен?

— Достатъчно. Все пак някога бях оперативен работник.

— От един оперативен до друг има разлика…

— Аз съм от тия, които не харесваш.

— Значи ще живееш в хотела — реши Байбака и стана. — Довиждане.

— Със здраве.

Байбака никак не искаше да ходи при Кръстника, през месеците общуване с него беше успял да разбере, че най-големият авторитет на Русия не обича подобни молби, защото признава един закон: виновният трябва да отговаря. Но като поразмисли и изчака един ден, Байбака все пак се качи в колата и тръгна за Кисловодск, където вече от няколко месеца Кръстника живееше в бившите вили на ЦК. Мафиотският бос бе затрупан с работа. Всеки ден заедно с пресата, към която изпитваше слабост, особено към вестникарските статии на криминална тема, на масата му се донасяха голямо количество документи, съобщения за сблъсъци между групировки, убити приятели, сметки, преведени на чиновници в различни градове. Естествено, Кръстника само хвърляше по едно око на документите, с тях се занимаваха по-грамотни хора, но въпреки това той ги парафираше и подписът му беше по-стабилен от всякакъв печат.

След като изслуша Владимир, Кръстника каза:

— Твоят приятел ще живее. Правя го пряко волята си, в памет на сина на Ашот Захарян. А за другите двама приятели нека останалите сами помислят.

Още същия ден Леонид Гришчук бе уволнен със задна дата от редовете на милицията, а на следващия ден лично отиде в управлението и предаде автомата, който му се водеше. Номерът му съвпадаше с данните, записани в дневника.

— Е, приятелю — посрещна другаря си Байбака. — Не излезе от теб генерал. Ще работиш с мен.

Старши лейтенант Сидорчук пристигна в Ставропол да докладва на началника си. Той му каза, че не е получавал никакви заповеди за него, да си върви у дома и да чака по-нататъшни указания.

С Димка Саврасов-Митака — нещата също се уредиха повече от добре. Миша Мусолини, в чиято група беше, му извъртя един шамар и викна:

— Вън!

— Но къде?

— Нали ти казах: вън! — повтори озадачено Мусолини.

— Не може ли по-точно?

Кой знае защо отговорът на Митака се хареса на Мусолини, той се засмя и вече малко по-спокойно рече:

— Ако искаш у вас, ако искаш при мацка.

— По-добре при мацка — усмихна се широко Митака.

По такъв начин историята завърши повече от добре, ако не брои по-нататъшната намеса на отговорника по оръжието майор Богданов. Отначало майорът не обърна внимание на предадения автомат, но след излизането на Ястреба взе оръжието и започна внимателно да го оглежда. Нещо не му допадаше, но и сам не знаеше какво точно. Взе лупата и огледа номера. „Така-така — замислено повтори той. — Добре е работено… Но аз не съм вчерашен!“ Майорът отвори оръжейния сейф и скри автомата.

7.

Алексей Петрович Кротов караше бавно хондата си в крайната дясна лента и размишляваше дали да завие на булевард „Тверски“, а после по „Василиевска“, към Дома на киното, или да кара направо по „Паркова“, към Дома на писателите. В тези две бохемски места със сигурност можеше да намери дисидента и бивш депутат от Държавната Дума, писателя Станислав Станиславович Акимов. Разбира се, можеше да е и в ресторанта на Дома на журналистите или в Дома на композиторите, но Кроткия вече ходи там и не откри обекта, както се изразяват оперативните работници. Трябваше да се срещне с Акимов случайно, неочаквано, защото в щаба на конгреса лично бе видял документите, потвърждаващи назначаването на Станислав Станиславович за председател на новосъздаващата се партия. Разбира се, последната дума е на конгреса, но гласуването ще бъде само празна формалност. Добре са се сетили да предложат председателския пост именно на Акимов. Безпартиен в миналото, пострадал от съветската власт, при това писател, оратор и най-главното — беден човек. Не е крал, ограбвал и убивал, не е свързан нито с едно движение, говори както против комунистите, така и срещу демократите. Ще дойде време и вестниците, радиото, телевизията ще изработят от бившия политически затворник такъв образ на неподкупен, честен и чист лидер, че сам ще отидеш да гласуваш за него! Кроткия беше сигурен. Господарите правят това, което искат.

Все пак Алексей Петрович реши най-напред да провери в Дома на киното. И не сгреши. Станислав Станиславович седеше в ресторанта на една маса с млада блондинка. Кроткия го видя още от вратата, но Акимов, увлечен в разговор с госпожицата, не го забеляза. Затова пък сервитьорката дотича веднага:

— Здравейте, Алексей Петрович!

— Добър ден, Фаня.

— Ще обядвате ли?

— Нещо не съм гладен, предпочитам малко вино с някакво мезе. Но виждам, че любимата ми маса е заета.

— Предложих му друга, но отказа. Станал е много важен. Да не го закачи човек.

— Отдавна ли не е идвал тук?

— Близо половин година. Направи такава поръчка… Какво говоря! Сякаш е от „новите руснаци“!

— Значи е забогатял — усмихна се Кроткия, влезе в ресторанта и се насочи към масата на Акимов.

— Кого виждам! — възкликна радостно Акимов, щом видя Алексей Петрович. — Сядай!

— Благодаря — отказа служителят на секретните служби, погледна момичето и се усмихна. — Не смея да преча.

— Няма да попречите — блондинката показа белите си зъбчета. — С него не е интересно. Не пие.

— По малко! — прихна Станислав Станиславович.

— И аз не си падам по коняка. — Кроткия кимна към бутилката „Наполеон“. — Виж, да беше шампанско, вино — с удоволствие.

— Какви мъже се навъдиха — повдига ми се, като гледам! — Момичето сви устни. — Сядайте и наливайте. Соня — подаде ръка тя.

— Алексей.

— Вдигам тост — обади се Акимов, като разреждаше водката с тоник. — За депутата от бъдещия конгрес на Руската партия на демокрацията и реда! За теб, уважаеми Алексей Петрович!

— Депутати много, но председателят е един — усмихна се Кроткия и погледна в очите Станислав Станиславович.

— И коя птичка ти донесе новината?

— Достатъчно е да отидеш в щаба. И всичко става ясно.

— Акимов, нима те предлагат за председател? — учуди се Соня.

— По-лош ли съм от другите? — засегна се писателят.

— Голям човек ще станеш!

— Той и сега не е малък — застъпи се за него Кроткия. — Соня, нима не сте в течение?

— Не е — отговори Акимов. — Запознахме се едва днес.

— Това не е причина. Хората трябва да познават героите си.

Ласкателството, в каквато и форма да е изразено, винаги е приятно и бъдещият председател на партията се усмихна смутено.

— Алексей, ти си все същият шегаджия.

— Не се шегувам. Затворнически нарове, лагер, а после световна писателска слава, Държавна Дума, а сега току-виж партиен лидер… Нима има място за шеги?

— Наистина ли? — обърна се към Акимов жената.

— Каквото било — било…

— А, не — възрази Кроткия. — Твоето време едва сега настъпва. За теб, Станиславе!

— Ех! — извика писателят, махна отчаяно с ръка, наля си смело чашата с коняк и я изпи. — За втори път не се сдържах. Преди два дни също се почерпих. След визитата на Юрий Андреевич. Наистина, как да не пийне човек.

— Ама ти, Акимов, да не си алкохолик? — попита Соня.

Станислав Станиславович не удостои жената с отговор, изгледа я с присмех, наля си още малко и пак го изпи.

На свободното място се настани як брадат мъжага с дънки и сив пуловер.

— Здрасти, Стас!

— Привет. Господин Татаринцев. Режисьор — представи новодошлия Акимов.

Татаринцев взе бутилката с „Наполеон“, помириса коняка, напълни си догоре чашата, глътна го на един дъх и приближи към себе си чинията с есетрата.

— Как е? — попита той, като гледаше Акимов и дъвчеше парче риба.

— За кое питаш?

— Прочетох твоя роман.

Татаринцев натърти на буквата „о“ и произнесе фразата доста снизходително.

— Кой от всичките?

— А ти много ли имаш? Този бе… Как беше… забравих му заглавието. Я ми помогни…

Татаринцев беше доста известен режисьор, поставяше злободневни криминални историйки, които за времето си имаха успех, и се отличаваше с безцеремонността си. Алексей Петрович не можеше да понася подобни типове и обикновено веднага ги поставяше на мястото им, но този път направи изключение.

— Вероятно сте прочели „Дъскорезницата“? — предположи той. — Или „Седем лагерни години“?

— А така! — режисьорът вдигна палеца си. — Отлично заглавие! Аз съм съгласен, Стас.

— Обясни ми, моля ти се, с какво си съгласен? — произнесе с досада Акимов.

— Нима са ме изпързаляли? — смая се Татаринцев. — Преди една-две седмици ми се обадиха и ми предложиха да го филмирам.

— Никой не ми е звънял.

Татаринцев започна загрижено да рови из джобовете на сакото си, да изважда разни хартийки, изрезки от вестници, измачкани визитки.

— Намерих! — най-сетне възкликна радостно той. — Не може да са ме разиграли. Такива хора не се шегуват! И после, за какъв дявол му е да пътува на сто и петдесет километра, за да дойде при мен на село! Чети!

— Не познавам такъв — поклати глава Станислав Станиславович, след като видя визитката.

— Виж телефона! Адреса!

— Позволи ми, Станиславе! — Кроткия взе визитката, прочете фамилното име на собственика, погледна Акимов. — Човекът е сериозен. Помощник на Юрий Андреевич Потапов.

— Казах ли ви? Къде по-сериозно от това…

— Доколкото си спомням, Юрий Андреевич не ми е предлагал нищо подобно — неуверено призна Станислав Станиславович. — А и на теб са ти се обадили преди две седмици, а аз имах среща с Юрий Андреевич преди два дни.

— Каква е разликата? — намръщи се Татаринцев, като си сипваше още коняк. — Две седмици, два дни… Главното е, че дават кинти. И то какви! Така е сега! Има кинти — има кино. Няма ли — и кино няма. Така че, Стас, ние ще направим филма, И заглавието ще е един път. „Седем лагерни години“. Добре си го казал там за престъпниците. Този… как му беше името… Сенка Бика! Фигура!

— Повтарям, никой нищо не ми е казвал — сериозно заяви Акимов. — И не са ми предлагали пари.

— Ще ти позвънят и ще ти предложат — намеси се Соня.

— Ти пък откъде знаеш?!

— Щом ти го казва човек като режисьора Татаринцев, може ли да се съмняваш за нещо? — усмихна се чаровно Соня.

— Ето, винаги слушай жените — назидателно рече режисьорът. — Особено очарователните. Ти откъде се взе, гълъбче? Не съм те виждал тук.

— Отдалеч. От Нижгородска губерния — смело пое топката Соня. — Телчарка съм.

— Щом те видях, веднага разбрах — телчарка!

Кротов си погледна часовника. Вече нямаше работа в ресторанта. Научи това, което го интересуваше. Ветрецът духаше откъм президентското обкръжение, от кабинета на Потапов.

— Бързаш ли? — обърна се към Алексей Петрович Акимов.

— Трябва да вървя.

— С какво се занимаваш сега?

— Щом съм делегат на конгрес, на който се събират главно бизнесмени…

— Какъв бизнесмен си ти? — презрително го прекъсна Татаринцев. — Ти повече ми приличаш на полковник от „Лубянка“.

— Какво набито око! — възхити се Станислав Станиславович. — Ще направим с теб филма, Татаринцев! Имаш право — обърна се към Соня Акимов. — Бивш, наистина, но полковник. И то точно от „Лубянка“.

— Благодаря ви, че ми сложихте поне две звездички отгоре — усмихна се открито Кротов. — Нима бившите работници от „Лубянка“ не могат да бъдат бизнесмени?

— Могат, Алексей Петрович — избърза с отговора Соня.

— Всичко хубаво. Радвам се, че се започнах с вас, Герман Виталиевич — подаде ръка на режисьора Кроткия.

— И аз много се радвам — отвърна Татаринцев.

До този момент режисьорът като че ли не го забелязваше, само плъзгаше разсеян поглед по лицето на непознатия, но сега настойчиво го разглеждаше и Алексей Петрович забеляза в очите му някаква скрита печал.

— Герман Виталиевич, вие сте добър режисьор — отпусна се Кроткия, а това не му се случваше често.

— Знам — отговори Татаринцев.

Нямаше нищо фатално, че режисьорът така набързо го разконспирира, но констатацията бе направена в присъствието на русокосата Соня, а това вече намирисваше на неприятности, пък дори и дребни. Кроткия имаше лоши предчувствия. Беше убеден, че тя е подставено лице, но не бе сигурен точно на кого. Можеше да е изпратена от хората на Потапов, от криминалния свят или от спецслужбите от „Лубянка“. А може пък да работи и за едните, и за другите. Разбира се, ако известният режисьор не се беше тръснал на масата им, Кроткия със сигурност щеше да измъкне при какви обстоятелства са се запознали Акимов и госпожицата. За сметка на това Татаринцев улесни задачата, заради която обикаляше из кръчмите. Конците на новата партия дърпаше Юрий Андреевич Потапов, а пък къде е станал разговорът и за какво е бил, Кроткия ще разбере при най-близката си среща с Акимов.

Така размишляваше Алексей Петрович Кротов, служител на вътрешното разузнаване на МВР, докато пътуваше по улиците на Москва и не бързаше за никъде.

На Турецки не му отне кой знае колко време, за да научи на кого принадлежи вишневият мерцедес. Водеше се на Министерството на отбраната. Но като позвъни на полковника, който отговаряше за колите на министерството, разбра, че мерцедес с такъв номер не е напускал гаража. В момента не бил в движение, понеже генерал-полковник Реутов бил болен от грип и заповядал в негово отсъствие да не дават колата на никого.

Турецки избра телефонния номер на Слава Грязнов.

— Защо не се обаждаш? — попита той, след като чу гласа на приятеля си.

— Тъкмо влизам.

— Изпързаля ли го?

— Не му се размина. Взех му петдесетака.

— И с долари ли плати?

— За втори път ме смайваш! Ту с джипа, ту с доларите!

— Слушай, не погледна ли книжката на шофьора?

— Всичко записах. Мога да ти я прочета.

— Чакай. Пристигам — отговори Турецки и затвори телефона.

След двадесетина минути вече влизаше в кабинета на началника на МУР Грязнов.

— Аркадий Максимович Борзов… Нищо ли не ти говори фамилното име? — попита Александър, след като видя написаното.

— Борзов минава за първокласен майстор по колите. По крадените. Боядисва, лъска, пренабива номера и така нататък… Работи в Красногорск. В покрайнините на града има малка работилница.

— Да вървим. Вземи още някой със себе си.

— Моите хора винаги са готови.

Грязнов извади с въздишка заветната бутилка, сипа си в чашата коняк и го изпи.

— Какво правиш?! — учуди се Турецки. — А на мен?

— На теб ти стига. Вече си ударил няколко.

— Личи ли?

— Друг може да не забележи, но мен, братче, не можеш ме измами!

— Налей ми за кураж — усмихна се Александър. — Тръгваме в пълна бойна готовност.

— Тогава може — веднага се съгласи Слава. — Прецаках го спокойно, както винаги. Излизам и шофьорът изскача. Аркадий Максимович… И разбира се, започва да си търси правата. Гледам вдлъбнатината, още миналия път остана от аудито, почесвам се. Какво, питам, ще правим. В този момент Серьога пристига със служебната. Документът на Борзов се оказа в ред, проверката забранена. Но Серьога не е вчерашен катаджия, все пак има произшествие. Виновен е водачът на мерцедеса. Поиска му документите, преписа си данните, отдаде чест. Тогава аз се опънах. Значи така, казвам, капитане, заминаваш? Знаеш ли колко струва джипът? А той ми вика: погледни мерцедеса. Фарът му е счупен, бронята е смачкана… А после се получи тъпо, Саша.

— Да не са се обадили ония от задната седалка? — предположи Турецки.

— Единият от тях отвори малко прозореца, подаде стотачка и заговори. Аз, казва, винаги съм те уважавал, Грязнов.

— Позна ли го?

— Гласът уж познат, а през затъмнените прозорци лицето не може да се различи. Виждаше се, че е с черни очила…

Телефонът иззвъня.

— Още веднъж привет — отговори Слава, след като вдигна слушалката. — Готови ли сте? Отлично. Бързо при Петрович, в пълна бойна. Гранатомет… Ти, драги, да беше поискал и гаубица! Двеста и три милиметрова! Тръгваме след пет минути.

В покрайнините на Красногорск нямаше никаква работилница, макар че пристигнаха точно на посочения адрес. Затова пък зад оградата от лят чугун се виждаха две нови сгради в традиционен руски стил, а будката на охраната приличаше повече на къщичка от приказките, отколкото на караулка в обичайния смисъл на думата. Вратата бе разтворена и към сградите непрекъснато се движеха коли.

— Та това е „Аргус“! — кимна към табелката Слава. — Чугун, бронз, камъни, паметници, кахлени печки… Какво ли не правят! И все на най-високо равнище, трябва да признаем. Тук идват само богати хора.

— Вярно, не са бедни — потвърди Голованов. — Личи по колите.

— Ти с кого разговаря?

— С Панкратич.

— Значи адресът е верен — успокои се Турецки. — Да вървим в къщичката, Слава, да видим.

Отвътре приказната къщичка изглеждаше още по-добре, отколкото отвън. Вежлива млада жена посрещна посетителите, поинтересува се от причината за идването им. Като чу, че мъжете искат да видят проспекти с изделията на фирмата, тя ги покани да седнат и нареди на масичката пред тях прекрасно издадени, отлично илюстрирани диплянки.

— Познаваш ли се с директора? — попита шепнешком Турецки.

— Виждали сме се.

— Ще си спомни ли за теб?

— Със сигурност!

— Как смяташ, има ли смисъл да разговаряме с него?

— Зависи…

— Имаш ли документ, който да покажеш?

— Ще се намери, но е безполезно. Нямам намерение да се спъвам втори път в един и същи пън.

— Ами ако… — тъкмо започна Турецки, но Слава го прекъсна:

— Да излезем навън. Благодаря — обърна се той към жената и върна диплянките.

— Моля. Избрахте ли си вече нещо?

— Интересуваме се от камини — рече Турецки.

— И на коя се спряхте?

— Ще запалим по една навън, ще се посъветваме и ще отговорим — приключи разговора Грязнов, като теглеше след себе си приятеля си към вратата. — „Ако, ако…“ Може да има микрофони под масата, а ти „ако“…

— Добре де, Слава!

— Нали казваш, че Панкратич няма да се изпусне току-тъй. Тук има цяло предприятие… Трябва да отидем в Илинское, то е на десетина километра оттук.

— Кого познаваш в Илинское?

— Имам един човек. Ако тук чистят, лъскат и пренабиват номерата на откраднатите коли, то е ясно, че Аркадий Максимович не се трепе сам с всичко това. Моят човек има златни ръце! И не може да не са го забелязали. Може и той да получава заплата оттук.

— И той просто така ще си признае! — не повярва Турецки.

— Няма нужда да си признава. Просто ще ни разкаже къде работи и откъде му е издадена трудовата книжка.

— Като че ли ще я носи в джоба си. На кого са притрябвали сега трудовите книжки? Но ако разкаже…

— Отиваме ли или не? Решавай бързо.

— Ще отидем — сви рамене Турецки.

Но не стигнаха далеч.

— Погледни наляво, Саша — възкликна Грязнов. — На площадката, близо до магазина, не е ли твоят мерцедес?

— По-бавно, Слава. Номерът е друг.

— Ти гледай фара! Калника!

— По-бавно, Слава, по-бавно… Не виждам!

— Счупен е десният фар и калникът е смачкан — изведнъж се обади наблюдателният Филя.

— Вече намирисва на нещо — изломоти майор Голованов.

— Седиш, потиш се, чакаш, мама му стара!

— Пристигнахме — каза Грязнов.

— Не забеляза ли двама в купето? — Турецки се обърна към Филя.

— Стъклата са тъмни!

— Какво ще правим? Решавай! — разбърза се Слава.

— Обръщай. И спри до дървото.

Нарушавайки всички правила, Грязнов рязко обърна колата, отиде до магазина и спря.

— А ето го и Аркадий Максимович — усмихна се Грязнов.

— Добре се е натоварил. Едва си носи покупките.

— Наистина за трима — измърмори Демидич. — Ако него чакат двамата в колата. Те какви са, Александър Борисович?

— Де да знаех!

— След тях ли? — попита Слава.

— Пристрой се зад оня камион. И напред!

— Ако момчетата са в колата, рано или късно ще ни забележат. А може вече да са ни засекли… Гласът познат, а не мога да си спомня!

Мерцедесът отмина и започна бързо да се отдалечава.

— Няма да стане — констатира Слава. — Камионът кара юнашки, минава деветдесет, но мерцедесът ще избяга.

— Нямаме избор — отговори Александър. — Давай.

Показа се караулката на входа на „Аргус“ и мерцедесът намали. Десният мигач замига бързо-бързо. Между джипа и мерцедеса се вклини бял форд.

— Засега ни върви — погледна към Турецки Слава.

Фордът зави наляво и спря, а мерцедесът продължи бавно напред, заобикаляйки една от сградите. От нея започваше покрита с асфалт алея, обрасла от двете страни с храсти, които свършиха толкова неочаквано, както и започнаха. И пред напрегнатите погледи на преследвачите се издигна глуха бетонна ограда с тежка желязна врата. Шофьорът на мерцедеса натисна три пъти клаксона, изчака няколко секунди и даде още един сигнал. Вратата започна бавно да се отваря.

Внезапно мерцедесът се обърна рязко, бибипкайки неистово. Вратата спря да се движи.

— Най-после ни забеляза! Набито око! — насмешливо отбеляза Слава.

— След него — нареди Александър. — Ясно ли е, момчета, къде е работилницата? — обърна се той към бойците от спецчастите.

— А пък аз мислех, че ще връхлетим след него, току-виж започнало нещо веселичко — със съжаление произнесе майор Голованов.

— Имаме време, ще връхлетим — намигна му Турецки. — Слава, натискай педала!

Мерцедесът изскочи на шосето и веднага набра скорост. Джипът не изоставаше.

— Ще избяга — забеляза Слава.

— Ти давай газ, давай!

— Край Дедовск има КАТ. Ще ги спрат — обади се Филя.

— Пука им от твоя КАТ!

Грязнов натисна няколко копчета на телефона си.

— Капитан Зобов слуша!

— Полковник Грязнов. Преследвам вишнев мерцедес. Спрете го.

— Къде се намирате?

— На около пет километра от вас.

— Ще бъде изпълнено, другарю полковник!

Мерцедесът рязко намали.

— Спират всички — обади се Филя, след като погледна през прозореца. — А ето и вашият капитан лети, другарю полковник!

Водачът на мерцедеса рязко зави по горския път.

— Сега, драги, си наш — усмихна се Грязнов.

Мерцедесът караше доста бързо, но джипът, специално пригоден за неравни пътища, видимо съкращаваше разстоянието.

— Накъде летим? — сви рамене Слава. — Защо? Песента му е изпята. Пригответе се, момчета!

— Дали да не пукнем за профилактика? — предложи Голованов. — Какво ще се тръскаме?

— Давай! — разреши Грязнов.

Прозвуча автоматичен откос, куршумите вдигнаха дребните камъчета точно край мерцедеса.

— Отдавна трябваше така — обади се удовлетворено Голованов, като гледаше замрелия мерцедес.

Джипът още не бе успял да спре, когато служителите на МУР майор Голованов, Филя и Демидич изскочиха от него с готови за стрелба автомати и притичаха до колата.

— Излизай, храбрецо! — заповяда Голованов. — Не бързай много! Така… До колата! Ръцете на капака!

— Няма оръжие — рече Филя, след като прекара длан по тялото и краката на шофьора.

В това време Демидич вече тършуваше в купето и тихичко псуваше под носа си.

— От какво си недоволен? — усмихна се Грязнов.

— Да тръгнем в пълна бойна… А то работа за новобранци…

— Отвори багажника!

В багажника видяха снетите от колата номера.

— Те ли са? — обърна се към Турецки Слава.

Пристигна и автомобилът на КАТ.

— Капитан Зобов — представи се висок младеж, който дойде при Турецки — Здраве желая, Александър Борисович!

— Здравей, капитане.

— Нужна ли ви е помощ?

— Познавате ли шофьора?

— Я си обърни главата, приятелче — заповяда тихо на шофьора Голованов.

— Трудно можеш да се запознаеш с него — отвърна капитанът, след като се взря в шофьора. — Колата е на шефа. Проверих документите. В ред са.

— Свободен сте, капитане. Благодаря.

Зобов отдаде чест и тръгна към останалите.

— Ще си поговорим ли, Аркадий Максимович? — попита Турецки, след като отиде при задържания. — Свалете си ръцете. И изобщо се отпуснете.

— За какво да говорим? — усмихна се шофьорът, кимайки към номерата. — Веществените доказателства са във ваши ръце.

— Професионален жаргон. Да не сте бивш оперативен работник, Аркадий Максимович?

— Какво ли не научаваш, докато търкаш наровете…

— И за какво сте били в затвора, ако не е тайна?

— Заради тях — разтърси ръцете си Аркадий Максимович.

— Не сте завинтили там, където трябва?

— Уцелихте, Александър Борисович.

— Май не сме се запознавали…

— Който трябва, ви познава.

— Приятелите ви може да са ви подсказали. Ония, с които бяхте в мерцедеса?

— Би трябвало да говоря, на няма да го направя. А за приятелите грешите. Познаваме се.

— Знаете ли от чия кола са номерата?

— Откъде да знам? Каквито са ми дали, такива съм сложил. Ако ми наредят да сложа от вашия джип, с такива ще бъде.

— Значи някой ви нарежда?

— Началници много — отвърна уклончиво Борзов.

— А знаеш ли, Борзов, чий номер виси, по-точно висеше до неотдавна на твоя мерцедес? — попита Турецки, като мина на „ти“.

— Не е моя работа. Дадат ми — окачам.

— Ще ти кажа. Номерът е от колата на генерал-полковник Реутов.

— Ако ще да е маршал. Какво общо имам аз?

— Твоите познати са сбъркали — усмихна се Турецки. — За какъв дявол им трябваше да ме преследват с кола, на която са сложени генералски номера? Да ме убиеш, не мога да разбера!

— Че кой да знае? — изпусна се Борзов. — Чак после загряхме, че на кормилото е самият Турецки! След като Грязнов ни спря! Много смело се движиш, без охрана.

— Разказвай, Борзов. Все едно, ще те заставим да говориш.

— Отдавна да съм пропял, но ми се живее.

— Какво пък — отговори Турецки след кратък размисъл. — Сядай на волана. Или ще седнеш ти? — обърна се той към Голованов.

— По-добре аз — усмихна се майорът.

— Да вървим — измърмори Демидич, като хвана Борзов за ръкава.

Усетил мечешката лапа, Аркадий Максимович се развълнува:

— Къде ще ходим?

— Откъдето сме дошли — отговори Турецки.

— Какво, в Москва ли?

— По-наблизо. Там, където заваряваш и слагаш номерата.

— Върви, човече, върви — навъси се Демидич.

До колата Борзов се опъна.

— Няма да дойда.

— Значи ще те закараме — обади се Демидич и обгърна тялото на Борзов.

— Александър Борисович! — ревна Борзов.

— Какво крещиш? — обади се Турецки. — Ще отидем, ще погледнем работата ти, може да научим нещо!

— Искам да си поговорим!

— Добре — съгласи се Александър и отиде до мерцедеса. — Хайде, пусни го — обърна се той към Демидич, — ще го задушиш!

— Разговорът ще е на четири очи — постави условие Борзов.

— И така може.

Те се отместиха настрани, запалиха по цигара.

— Александър Борисович, ако дойда с вас, свършено е с мен.

— Ще има неприятности, не се съмнявам — съгласи се Турецки.

— Свършено е, казвам! Погребение най-низш разряд!

— И как?

— Така. Ще ме закопаят… „И никой няма да научи къде е моят гроб…“ Чувал съм, Александър Борисович, че държите на думата си?

— Старая се.

— При едно условие…

— Условията поставям аз. Поне допреди теб беше така. Мога да те изслушам, после ще решавам.

— Ако кажа едно-друго за познатите, ще прекратите ли делото?

— Кое?

— Какво, да нямам милион дела? — измърмори Борзов.

— Ако ме удовлетворява разказа ти, ще забравя за следенето и номерата — отвърна Александър след кратко мълчание.

— Познавам момчетата, които бяха с мен. Женя Самохин, преди беше милиционер, и Олег Серов.

— Серов… Сивия ли?

— Той.

— За кого работи?

— Не знам, но ги закарах на Мечите езера.

— Фирма ССК.

— Всичко знаеш — подхилна се Борзов.

— Ти защо обърна пред вратата?

— Питай някой друг.

— Ще попитам, ако кажеш някое име.

— Заедно със званието ли?

— Искаш ли да ти кажа каква е онази работилничка зад оградата?

— Знаеш, пък питаш… Доволен ли си?

— А ти защо пропя толкова бързо?

— Горилите на Грязнов нямаше да ме докарат и до вратата! Или щяха да ме направят инвалид!

— Ще пускаме слухове значи? Да не те е страх от нашите барети?

— Сивия ме научи. Пък и Женята помогна.

— Заминавай — рече след малка пауза Турецки. — И чуй какво те съветвам. Казват, че си имал златни ръце. По-добре си потърси някое друго занимание. Докато не е станало късно.

— Ще се опариш, Александър Борисович. Мнозина се опитваха и всичките изгоряха.

— Чу съвета ми — завърши разговора Турецки. — Всичко хубаво!

— Ще ти дам малък джокер — рече Борзов, след като поразмисли. — Званието е генералско, от „Огарьов“.

— На „Огарьов“ е пълно с генерали…

— Този не разнася книжа, занимава се със сериозни работи… Виждам какво искаш да попиташ. Да. Присвива ме стомахът от страх.

— Според мен никой не забеляза как обърна пред вратата.

— Ама според теб. Момчетата имат очи и на гърба. Ако не се спазаря, ще заминат и те. По-приятно е да си мисля, че в цялата работа има известна полза и от мен.

Борзов тръгна към колата си.

— Толкова приготовления, да се обуем, облечем… И за какъв ни беше? — измърмори Голованов, като гледаше как мерцедесът тръгва.

— Грязнов, много ли им стягаш юздите? — обърна се Турецки към Слава. — Ще ми ги отстъпиш ли за две седмици?

— Демидич е семеен, роди му се отроче. Филя също си намери булка. Сватба стяга. Къде да ходят… Виж, майорът е ерген.

— Турецки, с теб мога и на оня край да отида! — Голованов намигна на Александър.

— Какво пречи отрочето? — разсърди се Демидич. — Никак не пречи.

— А далеч ли ще ходим — поинтересува се Филя.

— П6 на юг.

— Чудо! Тъкмо има грозде!

И тримата изпитателно погледнаха Грязнов.

— Какво ме зяпнахте? — усмихна се Слава. — Няма да се ходи днес.

— След три дни — каза Турецки.

Вечерта той седеше в кабинета си и както винаги, правеше равносметка на деня. Получаваше се красива картинка. Когато съобщи на Грязнов за бившия милиционер Женя Самохин, Слава веднага си го спомни. „Нали ти казвам, познат глас. Точно така. Самохин. Жалко. Беше добър оперативен работник.“ По-късно Слава позвъни на Турецки и му съобщи данни за Самохин. Работи в системата на ССК, началник на охраната, виждали са го, и то неведнъж, в компанията на едри бизнесмени по приеми, където е присъствал и Юрий Андреевич Потапов. Напоследък всеки ден е в хотел „Славянски“ в организационния комитет за бъдещия конгрес на РПДР Относно Олег Серов, Сивия, въпросът е ясен. Каквото мекере си беше, такова си е останало, за пари е готов да ликвидира всекиго.

Кроткия, с когото Турецки се срещна на тиха уличка в Замоскворечието, разказа накратко за срещата с Акимов и също отвори дума за Потапов.

— Александър Борисович, съветвам ви да се срещнете с него — предложи той неочаквано.

— И какво ще си говорим?

— Мисля, че е свързан с губернатора Колесниченко. Смятам, дори съм убеден, че е замесен и в политическите убийства.

— Това са несериозни неща, Алексей Петрович — възрази Турецки. — Ще отида при него в кабинета с високия таван и ще изтърся думите ти. И какво ще стане?

— Ами ако тези дни се появи някоя статия във вестника?

— За какво?

— За бившите машинации на важен чиновник от президентското обкръжение?

— А те не знаят ли?

— Някои може и да знаят, но президентът едва ли.

— А ще има ли такава статия?

— Хващам се на бас.

— Тогава може и да се отбия… — не обеща веднага Турецки.

Пак изплува фигурата на Потапов. Ако първоначално мисълта за срещата с помощника на президента не го вдъхновяваше много, то след като размисли, стигна до извода, че идеята е напълно приемлива. Спомни си думите на Кроткия за честите пътувания на Потапов до Ставропол, след които ставаха убийствата, и още повече се убеди, че подобна визита е необходима. След статията, а Турецки не се съмняваше, че ще се появи, щом Кроткия бе обещал, вече щеше да има причина за среща. Александър знаеше, че Потапов ще намери причина да избегне срещата, значи е необходимо да направи така, че да не му откаже. И в това отношение можеше да помогне само един човек — секретарят на Съвета за сигурност.

8

Въпросът за създаване на партия бе разискван дълго сред представителите на престъпния свят, но оставаше само на думи, работата не напредваше. За всяко решение си има време, а времето на РДПР дойде точно преди изборите за местна изпълнителна власт. Преди това необходимите условия не бяха налице. Но сега криминалните групировки вече разполагаха с много пари. Започнаха да излизат вестници, списвани от хора, получаващи заплата от мафиотските структури. Бяха купени няколко радиостанции и се появи собствена телевизия — Свободен телевизионен канал. Босовете на местните престъпни организации привлякоха на своя страна най-талантливите журналисти, но повечето от тях не се и досещаха на кого служат. Политическите дейци от ОНД започнаха публично да поддържат идеите, пропагандирани от СТК, споделяни и от твърде уважавани хора. И едва сега настана време за създаването на партия.

Странни хора живеят в Русия! Президентът издава един през друг все по-хубави укази. Да се намери, да се накаже, да се плати, да се построи, да се дадат жилища и така нататък… Но по правило всички остават неизпълнени. Убийците остават неоткрити, не се изплащат заплатите на работниците, инженерите, лекарите, учителите, да не говорим за славните ни офицери. И всички те някак си продължават да живеят. Излязоха на мода самоубийствата, гладните стачки, седенето в шахтите. И стана като в онзи виц: „Ваня, решили са да те бесят!“ — „А ще ми дадат ли въже, или трябва сам да си нося?“ И най-чудното е, че всички знаят истината, хората не са слепи. Попитай някой от тях кой управлява страната и отговорът ще бъде един — мафията.

В Русия има шестстотин Признати бандити, страната е разделена на региони, във всеки има главен „отговорник“, който дава отчет пред боса, избран със съгласие измежду всички. На последната сбирка за главатар бе избран бандитът с прякор Кръстника. Точно с неговия мандат съвпадна създаването на партията. И трябва да признаем, че той се справи с възложената задача къде по-добре, отколкото държавните чиновници. А те как могат да направят нещо свястно, след като ги е купил с парцалите им?

Преди близо половин година на вилата на Кръстника в Кисловодск се събраха ръководителите на най-големите престъпни организации в Русия — от Москва, Санкт Петербург, Нижни Новгород, Ростов на Дон, Иркутск, Хабаровск, Владивосток и Воронеж. Фирмите и асоциациите, влизащи в тях, бяха добре известни с легалната си дейност. На този малък конгрес бе взето решение да се създаде собствена партия. Всички дружно гласуваха „за“ и се разотидоха по регионите си.

Кръстника помоли да останат петимата, на които вярваше като на себе си. На вилата се събраха Признатите бандити Борсука, Майстора, Гарвана, Фараона и Шамана. След вечеря домакинът произнесе кратка, но много проникновена реч, с която смая приятелите си. Ако по-рано се беше изразявал само на жаргон, то сега почти не чуха такива думички от него. Кръстника имаше добър учител, доктор на науките.

— Братя, навсякъде крещят, че Русия загива — започна Кръстника. — Не. Русия се възражда. И точно ние ще я възродим. Комунистите, демократите, националистите, монархистите и прочие „исти“ са бъбривци и страхливци, почти всички са затънали до шия в корупция. Казвам почти, защото и сред тях има порядъчни хора, които ние истински уважаваме и някой ден те ще бъдат в нашите редици. Не казвам, че Русия е само за нас, но винаги съм твърдял, че ние, русите, сме основата на страната. Ние не говорим, а действаме. Не само в Русия, но и в други страни, в това число и в гадната Америка. Партията ще бъде създадена. Нейните истински ръководители ще бъдете вие, петимата ми братя. Това беше, братлета. Аз свърших.

Известно време сътрапезниците му го гледаха смаяно, сякаш не вярваха на очите си. Да не би да са подменили Гриша Кръстника, този да не е някой двойник. Говореше се, че с тях било пълно както при генералните секретари, така и при сегашния президент? Така се е изучил, говори, сякаш чете. Четиримата приятели бързо се съвзеха, бяха грамотни хора — Шамана и Фараона дори с висше образование. Но Борсука, който, както и самият Кръстник, имаше зад гърба си само начално образование, дълго и мълчаливо осмисля казаното.

— Борсук, не ми ли разбра нещо — погледна към него домакинът.

— Бе ти хубаво го рече, ама по-хубаво да беше по нашенски — отвърна приятелят му. — Щях да зацепя на мига! А сега трябва да му разсъждавам.

Кръстника не беше избрал петимата случайно, всеки от тях разполагаше с огромна власт, която се простираше не само на територията на Русия, но и извън пределите й. Фараона уреждаше взаимоотношенията на руските групировки на изток с чеченците, с Турция, Йордания, Щатите, да не говорим за Азербайджан, Грузия, Армения и Дагестан. Шамана работеше със западните страни, Гарвана държеше под контрол Изтока, виетнамците, китайците, корейците. Майстора беше Признат бандит, контролираше Москва и Санкт Петербург. Кръстника взе Борсука, защото умееше като никой друг да се оправя в сложните отношения между групировките с единственото изпитано средство — куршума. Вярно, не му достигаше образование, но в неговата черна работа то май бе излишно. Затова беше спокоен: щом е дал задача на Борсука, значи ще бъде изпълнена.

— Размърдай си мозъка — усмихна се Кръстника и огледа въпросително останалите.

— Речта беше един път — рече Шамана. — Направо за „Правда“.

— Няма да я вземат — възрази Гарвана. — Не се изказа добре за комунистите. Ще се обидят.

— Всичко разбрах, едно не ми е ясно — обади се Шамана. — Защо Америка е гадна?

— Ял ли си от техните пилешки бутчета? — попита усмихнат Кръстника.

— Не ми е омръзнал животът! В Щатите с тях хранят кучетата!

— А народът ги яде и дори ги хвали. Нашият народ, руският. А знаеш ли какво ядат американците на пуйката, от която за нас остават краката?

— Е, всички го знаем!

— Кажи го тогава.

— Бялото месо.

— А така — каза удовлетворено Кръстника. — Бялото месо. Шамане, аз искам нашият народ също да яде бялото месо.

— Как ще се казва партията? — смени темата Майстора.

— Консултантите и съветниците ще измислят. А между нас ще я наричаме по-просто: Партията на шестстотинте. А?

— Бива — съгласи се Майстора.

— Да пием за Партията на шестстотинте!

Незабелязано мина половин година, учредителният конгрес вече наближаваше. През това време бе свършена огромна работа, бяха включени хора с високо положение както от правителството, така и от президентското обкръжение. Губернаторите и кметовете на множество големи градове се отнесоха към идеята за създаване на партия с голям интерес, а бизнесмените и „новите руснаци“, от които вече започнаха да се интересуват органите на правораздаването, се хванаха за нея като удавник за сламка.

Кръстника никога не съжаляваше за станалото, смяташе, че миналото вече не може да се върне. Не одобряваше убийствата на политическите противници, от опит знаеше, че след време това ще рикошира в тях. Но след разговорите с Миша Мусолини, който ясно доказваше необходимостта от твърди действия, се съгласи. За всеки случай се съветваше с помощника си Георгий Гагарински, професор, доктор на икономическите науки, с доста печатни трудове. Наричаха го просто Доктора или свойски — Гоша. А че нямаше как да се избягнат убийствата, бе ясно — според предварителните проучвания Колесниченко напълно губеше пред Василиев и Скачко. Изключение правеше първият заместник на Макеев, началникът на краевата ФСС полковник Приходко, който не застрашаваше никого, тъй като губеше дори пред Колесниченко. Него го убиха за всеки случай, когато Кръстника почиваше далече-далече, чак на австралийското крайбрежие. След завръщането му стана ясно, че Приходко е ликвидиран по заповед на Макеев, според когото е знаел твърде много. Мафиотския бос не се впусна в подробности, приел, че причината е повече от основателна.

Сега Кръстника се разхождаше бавно из приемната в очакване на Миша Мусолини. Доктор Гоша седеше в дълбокия фотьойл, разгърнал вестник, като си водеше бележки в един тефтер, за да доложи на шефа за най-интересните събития. Домакинът погледна часовника и се намръщи. Мусолини закъсняваше с две-три минути, а главатарят на подземния свят не позволяваше на подчинените си подобни волности.

— Моля да ме извините — чу гласа на Мусолини. — Нещо се заби в гумата ми. Смених я. След десетина километра гръмна и резервната!

— Гумите на колата ти не могат да се пробият — обади се строго Кръстника.

— Дойдох с лада осмица!

— Сядай. Гоша, ела и ти — покани домакинът на масата приятелите си.

— Ще ви слушам оттук — обади се Доктора. — Имам много работа — кимна към малката масичка, отрупана с вестници.

— Целият съм в слух — рече Кръстника, като погледна въпросително Мусолини.

— Турецки тръгва вдругиден от Москва. Сигурно със сутрешния. С големи пълномощия. Не само от Главна прокуратура, но и от секретаря на Съвета за сигурност. Ще пристигне голяма група оперативни работници и барети от ФСС. Заедно с Турецки ще пътува и Супрун.

— Какво правеше Супрун в Москва?

— Още на втория ден след пристигането си напусна апартамента на „Лаврушинска“.

— Къде отиде?

— Един дявол знае! — разлюти се Мусолини.

— Кой изплаши птичката?

— Никой не я е плашил, Кръстник! Влязъл човекът в прокуратурата и се изгубил!

— Нима нямаш свои хора в прокуратурата? — Кръстника изчака да чуе отговора. — Вървял, вървял и се загубил…

— Казаха, че пътувал с метрото.

— Какво ще кажеш, Докторе? — Кръстника се обърна към помощника си.

— Лъжа!

— Чу ли? Доктора никога не греши.

— Каквото са ми казали, това предавам!

— Защо Супрун пътува с метрото, след като има на разположение колите на „Машук“ и служебната на заместник главния прокурор на Русия Меркулов? — обади се Доктора.

— Какво ще отговориш, Миша? — усмихна се Кръстника.

— Нима Сивия лъже? — обади се Мусолини. — Не е такъв човек…

— Нека проверят Сивия — реши Кръстника. — Как я карат началниците? Не им ли треперят мартинките?

— Засега не личи — ухили се Мусолини. — Действат грамотно. Синовете на Василиев, онзи…

— Помня — прекъсна го Кръстника.

— Изпратиха ги в служебна командировка. Почистиха следствените документи.

— Чувал съм, че Турецки не обичал да се застоява в кабинета, но моментално ще забележи чистката. Чистачи…

— Да пречукаме тази гад!

— Кого?

— Турецки!

— А ще можеш ли?

— Заповядай — ще видиш.

— Живее ли ти се? — поинтересува се Кръстника.

— А на теб омръзна ли ти?

— Теб питам, Миша.

— Живее ми се.

— И на мен. Можеш да премахнеш всеки друг, дори президента. Ще кажа нещо повече. За президента могат и да те похвалят, а че няма да ти търсят отговорност, е сигурно! А за старши следовател като Турецки ще ни одерат кожите и на двамата. При това, забележи, живи ще ни одерат! Не, Миша, тая няма да я бъде. Имам много важни задачи. Трябва да спасявам страната.

— Всеки човек си има слабости — обади се Доктора.

— Слушай какво казва умният човек, Миша.

— Чувал съм, че Александър Борисович обичал мацките — рече Мусолини.

— Всички мъже ги обичат, особено издръжливите — подсмихна се Кръстника.

— Александър Борисович има такава слабост — подкрепи Миша Доктора. — И добре си пийва.

— Какви ги обича? — попита Мусолини. — Жени всякакви.

— Този въпрос трябва да се обсъди. И то много внимателно — пак се намеси в разговора Доктора. — Но съм чувал, че предпочита стройните блондинки. Не се отказвал и от брюнетките.

— Да се върнем на Супрун — прекъсна го Кръстника. — Миша, какво предлагаш?

— Ако имах власт, щях да го изпратя при другите четирима!

Кръстника дълго и навъсено гледа Мусолини:

— Миша, станал си прекалено кръвожаден. Не е ли време да си починеш?

Мусолини познаваше добре шефа си и по тона му разбра, че може и да го изпрати там, откъдето не се връщат. Случвали са се такива неща, например с Амбала. Уж Амбала не беше казал нищо обидно, но на Кръстника не му хареса и след няколко дни Амбала го погребаха.

— Извинявай — усмихна се накриво Мусолини.

Кръстника се позамисли, наля си вино, изпи го, вдигна очи към Мусолини, но не успя да каже нищо, привлечен от гръмогласния вик на Доктора.

— Господа, моля за внимание!

Доктора беше спокоен човек, дори студен, и най-неприятните новини ги изричаше с отчужден, равнодушен тон, сякаш ставаше дума за нищожна дреболия, а не за загуба на милиони долари или за смъртта на близки приятели на Кръстника. Но сега бе видимо развълнуван.

— Моля за внимание — повтори той, като размахваше вестника.

— Кого са пречукали този път? — попита безстрастно Кръстника.

— Усложнения с господин Потапов. И то много сериозни, Григорий Василиевич.

Доктора беше единственият човек, който наричаше Кръстника с двете му имена. Нещо повече, упорито внушаваше на боса, че е време всички да се откажат от недостойните прякори, не се отразявали добре на отношението на руския народ към тях; дошло било времето на цивилизацията, вече нямало Признати бандити, а само делови хора, които се занимават с едър бизнес. Отначало Кръстника трудно понасяше наставленията на Доктора, но постепенно свикна с мисълта, че в думите му има смисъл.

— Жив ли е? — погледна въпросително Кръстника.

— Жив и здрав. И надявам се, засега е на поста си.

— Голям ли е доносът?

— Около пет минути.

— Чети.

Статията за господин Потапов бе отпечатана в известен московски вестник, който вдигаше тиража си благодарение точно на такива разобличителни истории. Материалът, разтревожил Доктора, не може да се нарече статия в традиционния смисъл, това беше пестелива биографична справка за Юрий Андреевич Потапов от годината на раждане до ден-днешен. Като че ли отпечатаното във вестника беше малко по-сериозно, отколкото обикновените измислени скандали. Едно е за двете присъди на Потапов да знаят на „Петровка“ и в прокуратурата, и съвсем друго, когато за това заговорят милиони хора. В края на доноса, а без съмнение това си беше донос, авторът задаваше само един въпрос: колко души, подобни на господин Потапов, се намират в президентското обкръжение? Най-отдолу имаше малка бележка, че вестникът е готов да публикува опровержение от засегнатото лице.

Кръстника взе вестника, мълча дълго, после замислено заяви:

— Турецки е започнал да действа. Не очаквах…

— Какво не сте очаквали, Григорий Василиевич? — попита Доктора.

— Че ще започне от главата, от Москва. Много е опасен господин Турецки — завърши мисълта си Кръстника и погледна Мусолини в очите.

— Аз какво казах? — поде той. — Нали точно това твърдя!

— Много е опасен — повтори босът.

— Потапов няма да опровергае написаното — резюмира Доктора. — Дори няма да се опитва, безполезно е. Друго ми е любопитно. Как тази статия е могла да попадне за печат? По думите на господин Потапов излизаше, че държи в ръцете си цялата преса.

— А колко нови вестника се наизлюпиха? Не можеш да следиш всички — възрази Кръстника.

— Това не е провинциално вестниче, а столичен всекидневник с милионен тираж. Грешката е непростима.

— Тези, които са издигнали Потапов, сигурно са изучили досието му. Или не са?

— Ако нещата се разплетат, няма да се отърват от неприятности и хората, които са го издигнали — отбеляза Доктора.

— Турецки ще ги разнищи — рече уверено Мусолини. — Точно такъв звяр и да не ги разнищи?!

— Значи сбогом, господин Потапов… — пророни замислено Кръстника.

— Не си струва да се избързва, но трябва да се направят съответните промени. И по-бързо. Господин Потапов е главната фигура в създаването на партията и провеждането на конгреса.

— Какъв конгрес ще прави сега?! — повиши тон Кръстника.

— Нека кротува вкъщи и да не се обажда!

— Има и друг изход…

— Какъв?

— Всичко да мине незабелязано. Съдейки по списъка, делегатите на конгреса, да кажем повечето от тях, могат да сложат господин Потапов в джоба си със своите биографии…

— Точно така! — разсмя се Мусолини, но като видя изражението на Кръстника, веднага спря.

— Как мислиш, там горе може ли да се направят на слепи? — обърна се към Доктора домакинът.

— Не могат да не забележат, но е напълно вероятно да не обърнат особено внимание. Още повече че е от полза на много по-важни личности от господин Потапов.

— Ще потулят ли работата?

— Или в същия вестник ще се появи статия за големите заслуги на господин Потапов пред държавата. Не само той е бил в лагер. Членовете, по които е съден, отдавна са отишли в миналото. Сега за подобни неща награждават.

— Ето, Докторе, ти ще я напишеш — реши Кръстника.

9.

— Е, Костя, уцелихме ли в десетката?! — С тези думи Александър Борисович се втурна в кабинета на Меркулов.

— Мисля, че те предупредих. Не казвай хоп…

— Уцелихме! Вече ми звъниха! От Съвета за сигурност, от името на сътрудника на секретаря по сигурността.

— Трябваше да тичаш при секретаря — отвърна сърдито Меркулов. — Защо нахълтваш при мен?

— Не се обиждай. По-добре ми кажи, има ли смисъл да ходя при Потапов?

— От къде на къде?

— Чете ли вестника? Ето го! Цялата биография на господина! Написано е черно на бяло!

— Потапов ще се избърше някъде с това вестниче и толкоз — отвърна равнодушно Меркулов.

— Мислиш ли? — попита Турецки и седна.

— Защо не? Гарван гарваново око не вади…

— Свинете от едно корито лочат — продължи в същия дух Турецки. — Всичко е така, но започнаха да правят напук на свинете.

— Чух. Разтурили работилницата, арестували някои от дребните рибки, а едрите са изчезнали. Твоя работа ли е?

— Позвъних на генерал Реутов, оказа се, че бил служил заедно със секретаря. И изглежда генералът е доложил, така и така, крадците се разхождат с мерцедес с моя номер. Секретарят моментално вдигнал по тревога спецчастите и хайде в Красногорск! Казват, че добре се разкършили… А едрите риби не са се измъкнали. Двама генерали и един полковник са отстранени от работа, в момента са под домашен арест.

— Обадиха ми се от главна военна прокуратура. Молеха за помощ. Няма какво да се извади срещу генералите! Аз ги препратих към теб. Така че ги очаквай.

— Утре заминавам.

— А не, ти забърка кашата, ти я оправяй.

— Какво общо имам аз?! — учуди се искрено Турецки. — Нали ти казвам. Обадих се на генерал Реутов…

— Сега се обаждай на хора с по-нисък ранг — прекъсна го Меркулов. — Панкратов ли се занимаваше с оная работилница?

— Да. Загази и едва не му хвръкнаха пагоните.

— Точно така обясни на секретаря.

— Мислиш ли, че трябва да отида при него?

— Да, и то не сам, а с Панкратов. И няма да обясняваш как стоят нещата само с приказки, а с документи. Или Панкратов се е наврял в миша дупка?

— Стига де, Костя — усмихна се миролюбиво следователят.

— Нещо си сърдит днес… Май си станал с левия крак.

— Точно това ще направиш — заговори с по-спокоен тон Меркулов. — Желязото се кове, докато е горещо! А за Потапов… Обади се — подхвърли му той секретния правителствен указател.

— Като откаже, пак ще мислим.

— По прекия ли? — попита Турецки и отвори указателя.

— За теб може и по прекия.

Отсреща веднага се обадиха.

— Слушам — чу се уверен бас.

Меркулов натисна копчето, за да включи звука.

— Здравейте, Юрий Андреевич.

— Добър ден.

— Безпокои ви Турецки. Александър Борисович.

— Радвам се да ви чуя, Александър Борисович.

— Бих искал да си поговорим.

— Заповядайте.

— В колко часа ви е удобно?

— Качвайте се в колата — и при мен!

— Точно така ще направя.

— Чакам.

— Звучеше бодро — рече Турецки, като затваряше.

— А какво — да се плаши от теб? Ти си представител на закона. Не се страхува от теб. От друго може — рече Меркулов. — Намисли ли как да започнеш?

— Потапов е вицепрезидент на „Сибирско злато“. А компанията е на първо място в списъка на секретаря за съмнителен произход на средствата.

— Нима няма закон, забраняващ съвместяването на държавни длъжности с частен бизнес? — ехидно се поинтересува Меркулов.

— Излиза, че за господин Потапов законът не важи!

— Заминавай — разреши заместник главният прокурор. — Вземи моята служебна кола. С шофьора. Не отиваш къде да е, а в Кремъл!

По пътя Турецки обмисли бъдещия разговор. Имаше сламка, за която да се хване — списъка на секретаря. Разполагаше с някои данни за машинациите на компанията, но без документите, които ги потвърждават, засега с тях работеха спецовете от ФСС в Екатеринбург. Разбира се, хубаво щеше да е веднага да хване бика за рогата, така и така, господин Потапов, защо след вашите пътешествия в славния град Ставропол по улиците се появяват трупове на политици? И след този удар да го погледне в очите. Сигурно оня щеше да извика охраната, а те нямаше да се церемонят, за врата и — по-надалеч зад кремълската стена! Случвало се бе да греши, следвайки интуицията си, но това беше на младини, а през последните години усетът му не го подвеждаше. Сега чувстваше, че е попаднал на вярна следа. Потапов не бе последният играч в страшната международна игра, наречена политика. Нищо, някой ден щеше да отвори с крак вратата на кабинета на президентския съветник по медиите.

От самото начало, още щом Турецки беше назначен за ръководител на следствено-оперативната група за разследването на ставрополските убийства, той реши да действа директно, открито.

След като чу от секретаря си за пристигането на Турецки, Юрий Андреевич го посрещна на вратата на кабинета.

— Заповядайте, Александър Борисович, влизайте, настанявайте се, моля. — Той посочи с ръка креслото, близо до отрупаната масичка. — Кафе, чай, водка, коняк?

— Не е препоръчително да се пие много чай, но водчица може! Още повече че е грехота да откажеш от такава като вашата — усмихна се Турецки.

— Обикновена „Смирнов“.

— Но не е от улична будка!

— А вие от будките ли купувате?

— Когато се наложи. — Турецки погледна събеседника си и се усмихна. — Естествено, могат да ми доставят и в кабинета, ако намекна, дори от това място, от което е вашата, но за съжаление аз съм прекалено скромен.

— За скромността не съм сигурен, но ни е известно, че не вземате подкупи, в това число и във вид на алкохол.

— Извинете, на кои „вас“?

— Така се казва. Но ако желаете, мога да се изразя и по-конкретно. На мен ми е известно.

— Сега ми стана ясно — задоволи се от отговора следователят. — За ваше здраве!

— За ваше, Александър Борисович!

С водката пиха горещо силно кафе и запушиха.

— Започвайте, следователю по особено важни дела — наруши настъпилото дълго мълчание Потапов.

— Мисля откъде да започна. За да не ви обидя…

— Вероятно дължа посещението ви на материала във вестника? — подсказа Юрий Андреевич.

— Какъв материал? — сякаш не разбра Турецки и явно се получи съвсем искрено, защото Потапов посочи вестника на масичката.

— Странно, че не са ви доложили. Погледнете.

Турецки хвърли едно око на вестника и го отмести.

— Известна ми е биографията ви, Юрий Андреевич. И то отдавна. Тук няма нищо ново за мен.

— В такъв случай обяснете причината за посещението си — рече спокойно Потапов.

— Известна ли ви е заповед 013 на секретаря на Съвета за сигурност? — попита след малка пауза Турецки.

— А вие как мислите?

— Бих искал да чуя ясен отговор на прекия си въпрос.

— Чел съм я.

— Тогава сигурно знаете, че сме започнали разследване на „Сибирско злато“?

— Запознат съм с проблемите на компанията — не скри Потапов.

— Аз бих употребил друга дума. Не проблеми, а престъпления, които плачат за току-що влезлия в сила нов Наказателен кодекс, по които са определени доста големи присъди.

— Познавам новия Наказателен кодекс. Наистина, присъдите не са малки.

— Вие, Юрий Андреевич, като вицепрезидент на компанията, сте удивително спокоен.

— Бивш вицепрезидент.

— И кога предадохте пълномощията си?

— Няколко месеца след като се преместих в този кабинет — усмихна се Потапов. — Аз съм човек, който спазва закона.

— И разполагате със съответен документ…

— Разбира се. Мога да го покажа.

— Не си струва — отговори след малко Турецки.

— Следователите вярват само на официални документи.

— Опитният следовател не вярва нито на думи, нито на хартийки. Изобщо не трябва да вярва на никого и на нищо.

— Любопитно… Нещо ново в следствената практика. Или това се отнася само за вас, Александър Борисович?

— Следователят трябва да работи с неопровержими улики.

— Предаването на вицепрезидентските ми пълномощия е факт, удостоверен с документ. Това е неопровержимо доказателство. Или не съм прав?

— Приятно ми е да чуя, че сте съвестен гражданин, спазващ законите — измъкна се от прекия отговор Турецки. — Само ще отбележа — без да намеквам нищо, — че други граждани, явно спазващи законите по-малко от вас, също имаха съответните документи. Но при щателната проверка се оказаха фалшиви!

— Благодаря, че не ме причислявате към тях — отбеляза язвително Потапов.

— Да, фалшиви — упорито продължи Турецки. — Оформени със задна дата.

— Нима съдебно-графичната експертиза е достигнала такива висоти? — поинтересува се Потапов.

— Достигнала е, Юрий Андреевич, достигнала е! До такива висоти, каквито ние с вас не сме и сънували! Впрочем има и други, по-надеждни средства за проверка. Но това между другото… Значи повече от половин година вече не сте вицепрезидент?

— Така излиза — отвърна Потапов и наля водка.

— Благодаря — пое чашата Турецки.

— Но вие не сте дошли при мен заради „Сибирско злато“ — изрече Потапов, гледайки го внимателно.

— Защо смятате така?

— Струва ми се, че се интересувате не от фирмата, а от убийствата на четирима политици от Ставрополския край. На губернатора Погаляев и тримата кандидати за неговия пост.

— Имате право — съгласи, се Александър. — Основното са убийствата. Но ми е възложено да проверя компаниите, посочени в списъка на Съвета за сигурност.

— Случвало се е да ходя в Ставрополския край — не отговори веднага Потапов, явно обмисляйки нещо.

— Зная. Известни са ми месеците, датите, часа и дори минутите на полетите ви за Ставропол. И завръщанията ви оттам. Цените времето, пътувате със самолети.

— М-даа… — неопределено измърмори Потапов, като пак напълни чашите. — Значи… аз съм под наблюдение?

— Зависи какво имате предвид. По принцип всички големи политици са под наблюдение. В Ставропол сте ходили не само вие, но и министър-председателят, вицепремиерите и дори моят шеф — главният прокурор!

— И знаете по часове и минути кога са излетели?

— Знам и кога са кацнали.

— Наистина не вярвате на никого — поклати глава Потапов.

— Особено внимание обръщаме на висшите чиновници…

Турецки искаше да добави „като вас“, но навреме млъкна.

— Корупция, подкупи, връзки с криминалните структури… Така ли?

— Бих добавил — и стремеж към властта.

— Не виждам нищо лошо в това — възрази Потапов. — Всяка партия, дори най-малката, се стреми към властта. Властта е крайната цел на партии, сдружения, движения. И това никой не го крие, напротив, тръби се навсякъде, където е възможно.

— Съгласен съм с вас — кимна Турецки и добави: — Но има едно малко „но“.

Потапов погледна въпросително събеседника си.

— Ако този стремеж не е обвързан с корупция, връзки с криминалния свят и главното — с убийствата на хора.

— Това се подразбира! Борбата за власт трябва да е цивилизована.

— За съжаление не става така. Според мен не само в Русия. Да вземем Америка. Слава богу, засега у нас поне не убиват президентите. Засега сме стигнали до депутати и губернатори…

— Вие най-добре знаете! — усмихна се Юрий Андреевич.

— Какво? — искрено се учуди Турецки. — Не знам как да се добера до истината!

— С вашите пълномощия? Нито един ръководител на Ставрополския край няма да устои!

— Какво общо имат те? Постарали са се да разкрият убийствата, но не са успели.

Турецки разбра, че тук Потапов все пак сгреши, но ето че веднага се поправи.

— Няма край — въздъхна той. — Щом в столицата не е разкрито нито едно убийство, какво да говорим за провинцията… За какво се замислихте, Александър Борисович?

— Чудя се под чие ли наблюдение съм аз?

— Много е сложно — усмихна се Потапов. — Не разбрах.

— Всичко знаете, Юрий Андреевич. И за заповед 013 на секретаря на Съвета за сигурност, за проблемите на бившата си компания, за моите особени пълномощия…

— Да стоя в Кремъл и да не знам нищо? — засмя се Потапов.

— Казвам го, защото всичко това някак не е по вашата част. Системата е друга.

— Кабинетът е отсреща. В него работи мой добър приятел. Той е от системата.

— Бъбривецът е находка за шпионина — каза Турецки. — Имаше такъв хубав плакат. Помня, висеше на кино „Вимпел“. Аз пак бих го окачил.

Потапов погледна часовника си, взе бутилката.

— За из път ли? — усмихна се Турецки.

— Имам на разположение само още десет минути.

— Е, нямам какво повече да ви кажа. — Турецки стана. — Благодаря за разговора.

— Защо не се интересувате от отношението ми към нашумелите убийства? — попита след малко Потапов. — Нали дойдохте точно за това. Не е ли така?

— Боя се да не ви обидя — призна Александър. — Макар да сте прав, не е излишно да чуя.

— Бях в приятелски отношения с губернатора Погаляев. Смъртта му е голяма загуба не само за този край. Известно ли ви е, че неведнъж го каниха да работи в правителството и дори се говореше за вицепремиерски пост?

— Отказваше ли?

— И то неведнъж. Казвам го, защото много ми е мъчно за човека.

— Какво да говорим повече… Всички ще отидем там!

— Но по различно време — добави Потапов. — А за останалите… с тях се познавах бегло. С изключение на професор Василиев. С него съм се срещал няколко пъти. Страшно умен човек!

— Бих искал да науча за отношенията на местните ръководители към убийствата… Сигурно знаете нещо по въпроса?

— Какво може да е то? Съжаляват за тях. Може би само за полковник Приходко не се намери искрена дума. Не е хубаво да споменаваме покойниците с лошо, но се налага. Някои негови дела понамирисват лошо…

— Например?

— Като отидете, сам ще разберете.

— Довиждане, Юрий Андреевич — сбогува се Турецки, след като си погледна часовника.

— Всичко хубаво.

Старши следователите от Главна прокуратура не идват при теб просто така. Това го знае всеки. А Юрий Андреевич не беше глупак. Той разбираше — щом на Турецки е възложено да разследва убийствата, значи преследва главната си задача: разкриването на престъпленията. Сега Потапов си задаваше два въпроса: защо Турецки дойде именно при него и ако е имал някакви солидни основания, то какви са те? Във връзка с двата въпроса възникнаха и други, по-конкретни, които повлякоха след себе си имена и длъжности на хора както в Москва, така и в Ставропол. Потапов прекарваше наум имената на хората, до които следователят би могъл да се добере, но не можеше да заподозре никого, освен Фьодор Степанович Супрун и наблюдаващия края прокурор Чирков. Със Супрун всичко е ясно, разбира се, той е изложил впечатленията си за своите колеги, но не познаваше Потапов, така че за него не е могъл да каже нито лошо, нито добро. А прокурорът от следственото управление Чирков би могъл единствено да изложи същността на четирите неразкрити дела, самите дела са в сейфовете на ставрополското УВР и краевата прокуратура. Но Турецки можеше и нищо да не го попита. Нали щеше да отиде лично в Ставропол и да проучи преписките. И разбира се, да се постарае да изкопчи всичко възможно. Да, за три-четири дни Турецки, дори да е гений, не би могъл сам да стигне до Потапов, особено тук, в Москва, явно някой му е помогнал. А това можеше да е само един човек, най-големият авторитет в Москва, Признатият бандит Майстора. Значи — невъзможно. Най-вероятно бе действал по интуиция. Той знаеше, че в Ставропол ще научат за посещението и вече информирани за назначаването му, могат да направят непростими грешки. Например да хукнат да докладват на самия Кръстник, а той е непредсказуем и решителен човек. Потапов изведнъж усети студени тръпки в гърдите си.

В това време Александър Борисович вървеше по коридора на „Лубянка“ към кабинета на директора на ФСС, където бе извикан по спешност. Директорът го прие, без да се бави.

— Александър Борисович, това, което ще ви съобщя сега, е само за ваша лична консумация. В Ставропол работи наш агент. Не сте го виждали, но той ви познава — каза директорът. — Разследването на убийствата няма да е лесно. Агентът ще се свърже с вас. Това е. Желая ви успех.

Турецки благодари и излезе.