Кадифеният губернатор

1.

Турецки пристигна в Ставропол със самолет, въпреки че предварително бяха осигурили билети за влака за цялата група оперативни работници от „Пантера“, хората от специалните подразделения на МВР и двамата старши следователи от Главна военна прокуратура. Късно вечерта Меркулов позвъни на Турецки и каза, че той, Супрун и четирима от спецчастите тръгват в шест часа от Внуковското летище. Следователят не възрази, но попита дали Валерий Чирков ще лети с тях.

— Трябва ли ти? — поинтересува се Меркулов.

— Няма да ми пречи.

— Значи ще лети с вас.

— А пък аз си бях уредил място до прозореца, щях да пия биричка. Обичам влака. Да не се е случило нещо?

— Нищо не е станало. Но за едно денонощие във влака всичко може да се случи.

— Какво имаш предвид, Костя? Вагонът е с охрана. Муха не може да прехвръкне!

— Но куршум може. Не всички са се родили с късмет като теб.

— Не се безпокой за Супрун — уверено каза Александър. — Ще бъде доставен жив и здрав!

— Имаш резервация в хотел „Интурист“. На добър час, Саша! — раздели се с приятеля си Меркулов.

На летището бяха посрещнати от краевия прокурор Григорий Анисимович Власенко и началника на краевото управление на ФСС Никита Макеев. По негов знак двама от служителите на ФСС се насочиха към Супрун, за да поемат охраната му, но Турецки ги спря.

— Моля да не бързате — каза той, обърна се към Макеев и добави: — Фьодор Степанович няма нужда от охрана.

Няколко здрави младежи с цивилни дрехи вече стояха около Супрун. Макеев сви устни, но преглътна обидата мълчаливо и кимна на Фьодор Степанович:

— Добре дошъл, Фьодор!

— Благодаря.

В самолета Турецки и Супрун се уговориха, че при срещата с краевото началство Фьодор Степанович няма да изказва видимо недоволство, не дай Боже да изръси нещо излишно, така че през повечето време да си мълчи. Всичко можеше да се случи. След време, когато се изясни обстановката, ще говори. И Супрун се държеше достойно. На въпросите за преживяното отговаряше кратко и дружелюбно, но отказа да отиде на вилата на губернатора, който искал лично да го поздрави с щастливото освобождение.

— Най-напред — при жената и децата. Тръгвам веднага. Винаги можем да полеем моето освобождение! — измъкна се с шега той.

— До скоро виждане — протегна ръка на Супрун Александър.

— Докарахме колата ти — посочи една волга Макеев. — С охрана е.

— Не се обиждайте, но засега те ще пазят Фьодор Степанович — кимна към цивилните Турецки. — Дайте им още една кола, Никита Илич.

— Да вземат моята — отвърна Макеев и като изчака Супрун и охраната да заминат, се обърна към Турецки: — А какви са вашите планове?

— Чух, че в Ставропол била много известна кръчмата „Далеч от съпругите“? — усмихна се Александър.

— Прочута е — разсмя се Макеев. — Има време за нея. А сега може би да посетим губернатора?

— Как мислите, Григорий Анисимович, да отидем ли? — погледна прокурора Турецки.

Власенко мълчаливо сви рамене — желанието на господаря е закон.

— Питам, защото прокурорът движи делата! — пошегува се Александър.

— Следствените дела са при мен — отвърна много сериозно Власенко, несхванал шеговития тон. — Всеки момент мога да ви ги предам.

Григорий Анисимович Власенко страшно напомняше прокурорите от криминалните романи от деветнадесети век. Обикновено ги изобразяват като сухи, високи, малко мрачни, но добродушни хора, които обичат децата и жена си. Не се знаеше колко любещ баща и съпруг бе прокурорът Власенко, той мълчеше по семейните въпроси, но външно напълно приличаше на прокурорите от романите от деветнадесети век. Висок, слаб, с очила, облечен в униформа, с целия си вид внушаваше уважение, че дори и страх у простите хора, незапознати с юридическата практика. Подчинените му също се смущаваха от него, въпреки че не бе обиждал никого служебно, а вземаше решения, следвайки строго закона, и те бяха справедливи, макар понякога сурови.

— Александър Борисович е запознат накратко със случаите — обади се Чирков.

— Всички следствени дела са в краевата прокуратура. Оперативните материали са във ФСС и УВР — отвърна сухо Власенко.

— Естествено, аз запознах Александър Борисович с тях в общи линии — уточни Чирков. — Но без подробностите.

— Разговаряхме — потвърди Турецки. — Както разбрах, Николай Михайлович ни очаква?

— И мисля, че с нетърпение — отбеляза Макеев. — Обидно е, че Фьодор Степанович отказа…

— Можем да го разберем — прекъсна го Турецки. — Да вървим. Не е добре да обиждаме стопанина на края.

— В тази кола, моля — началникът на местната ФСС посочи бял мерцедес.

— Не виждам стария си приятел Роман Маркуша — рече Александър, сядайки в колата. — На вилата можем да съчетаем приятното с полезното.

— Ще дойде — отвърна Макеев. — Ще ви открия малка тайна, Александър Борисович. Роман отиде на вилата си да вземе една бутилка вино.

— Нима в Ставропол е свършило?

— Бутилката е особена — трилитрова, а и е последната. Такова нещо не можеш намери в целия град.

— Помня, в Москва ме черпи с някакво удивително вино — спомни си Турецки. — Собствено производство.

— Точно за него отиде.

— Не можеше ли ние да го вземем?

— Бутилката е заровена! И освен стопанина никой не може да намери мястото! Нямаше време. Очаквахме ви утре.

— Меркулов обърка работите. Ни в клин, ни в ръкав нареди да тръгнем със самолет! — не скри истината Турецки.

— Получих заповед да изпълнявам вашите указания — намекна Макеев.

— И аз — подкрепи го Власенко. — Поне тук, в Ставропол.

— А за мен, драги колеги, дори най-незначителната молба на Константин Дмитриевич е заповед. Той е учителят, аз ученикът. И освен това си имаше причина.

— Сигурно се страхува за безопасността на Фьодор Степанович? — предположи Макеев.

— Както се изразява Меркулов, виждаш до дъното на нещата, Никита Илич! — усмихна се следователят. — И в Москва не оставиха Супрун на мира…

Александър хвърли първата въдица със слабата надежда, че някой от шефовете ще се хване, но не стана.

— Тъй ли? — учуди се началникът на ФС. — Не сме чували.

— Имаше такива работи. Наложи се да преместим Фьодор Степанович на по-спокойно място… Каква красота! — смени темата Турецки, зареял поглед през прозореца към далечните планини.

От двете страни на пътя растяха ябълки, отрупани с едри плодове. Скоро овощните градини свършиха и колата потъна в гъста гора. През отворените прозорци лъхна прохлада и някакъв особен нежен аромат.

— На какво мирише така? — поинтересува се Александър.

— Окапали плодове от диви круши, ябълки, кайсии — обясни Макеев.

След десетина минути пред тях се показа голямо езеро, по брега се виждаха разкошни вили.

— Красота! — повтори Турецки. — Тук не трябва да идваш да работиш, а да почиваш!

— Това е Сингилеевското езеро — обади се Макеев. — Гъмжи от риба!

— Каква?

— Нашият прокурор е голям рибар…

— Най-различна — отвърна авторитетно Власенко, — платика, бабушка, каракуда, шаран, толстолоб… Развъдиха планинска пъстърва! По петстотин-седемстотин грама парчето! Шаранът и толстолобът са за промишлен риболов. Купуват ги с тонове. А ние се задоволяваме с каракудите.

— Чие е езерото? — поинтересува се Турецки.

— А вие как мислите?

— ССК.

— Сгрешихте, Александър Борисович. „Сингелей“ е стопанство на Фьодор Степанович Супрун. Търговска фирма „Машук“.

— Пристигнахме! — съобщи Макеев.

Лично собственикът, губернаторът Николай Михайлович Колесниченко, посрещна гостите си на прага на вилата.

— Не виждам Фьодор Степанович — след приветствените думи и ръкостискания отбеляза Колесниченко.

— Семейството, Николай Михайлович, семейството! — разпери ръце Макеев.

Турецки познаваше губернатора бегло, бяха се виждали в Москва по съвещания, дори бяха говорили за нещо, но не си спомняше за какво. Сега с интерес се взираше в едрото лице на домакина и му се стори, че след последната им среща губернаторът се е променил, но далеч не към добро. „Да не си имал неприятности, гълъбче? — помисли Турецки. — Не ти отиват тези торбички под очите, ама никак…“

— Заповядайте вътре — покани ги радушно домакинът. — Маркуша нещо свещенодейства в хола — пошегува се той. — Донесе някакво особено вино и не ми позволи да го опитам. Сефтето ще направи Александър Борисович, казва.

С началника на краевото УВР Турецки води едно дело за убийство преди доста години. Тогава Маркуша още беше майор — оперативен работник в криминалната милиция. Убийството беше разкрито, престъпниците получиха големи присъди. Но според докладите в МВР за разкриването на престъплението и залавянето на убиеца бе очевидна само заслугата на майор Маркуша. Разказаха за това на Турецки, но той не се обиди — делото беше обикновено, нямаше да подобри репутацията му, а на Маркуша щеше да му дойде добре, можеше и звезда да му сложат, да го повишат в длъжност. Така и стана. Старши следователят искрено се радваше, че майорът се е издигнал. Оттогава, щом отидеше в столицата, Маркуша никога не забравяше да му се обади.

Маркуша прегърна Турецки и бързо напълни чашите със своето необикновено вино.

— Добре дошли!

Виното беше великолепно, истинска амброзия. Пийнеш от благоуханното питие, умът ти се избистря, но след три-четири чашки тялото ти се изпълва с неясна нега, в душата ти се вселява радост. И не можеш да станеш на крака.

Лека-полека събеседниците преминаха към деловите въпроси, които бяха довели толкова далеч Турецки.

— Старши следователят не си пада по висенето над бумагите — отбеляза Чирков, след като прокурорът на края спомена следствените дела. — По му допада оперативната работа, цялата Главна прокуратура го знае. Прав ли съм, Александър Борисович?

— Както и да го погледнеш, седемдесет процента от работното време минава в писане — усмихна се Турецки. — Обичам оперативната работа. Утре ще пристигнат следователи от Военната прокуратура, те ще поработят над делата. Е, и аз ще надникна. Няма да крия отрицателното си отношение към резултатите от вашата работа. Прекалено се проточи, а няма резултати. Не са изяснени мотивите за убийствата, не са установени организаторите на престъпленията. Няма ги и изпълнителите.

— Сякаш при вас в Главна прокуратура няма забатачени дела — възрази Макеев.

— Те не са забатачени. Просто ги пращат в девета глуха.

— И тук има хора, които умеят да потулват делата.

— Ех, да знаех кои са! — оживи се Турецки.

— Познавате ли тези, които са при вас в Москва?

— Досещаме се. Но те са прекалено високо.

— И нашите са прекалено високо.

— Може пък да са едни и същи хора?

— Възможно е — съгласи се началникът на краевата ФСС.

— Това вече е нещо.

— Никита — обърна се към Макеев губернаторът, — според теб аз нависоко ли съм?

— Вашето кресло не е от ниските — усмихна се Никита Илич.

— Точно в това е проблемът — продължи Колесниченко. — Убийствата са извършени в моя край. И жертви са не кои да е, а кандидатите за моя пост. В случая не трябва да си особено умен, за да се досетиш в чия мелница наливат вода убийствата. В моята. Значи първият, когото ще извика Александър Борисович за обяснения, съм аз. Както се казва, пръв трябва да отговаря домакинът.

Изглежда, Колесниченко очакваше отговор на думите си, но Александър се измъкна леко:

— Тук са се събрали опитни хора, професионалисти. Те знаят колко е трудно да се води разследване, когато е минало известно време. Най-вероятно ще започна не с делата, а с живите хора.

— Отлично решение — подкрепи го Маркуша. — Има един жив човек — Фьодор Степанович Супрун, който бе отвлечен от някого, откаран и държан някъде. Сигурно е запомнил похитителите си. Оттам трябва да се започне.

— „Някъде“, „някого“… — усмихна се Колесниченко. — Александър Борисович вече знае всичко.

— Мисля, че вие също не сте дремали, нали? — поинтересува се Турецки.

— Щом получихме съобщението, че е възбудено наказателно дело за отвличането на Супрун, веднага започнахме оперативната работа — каза Маркуша.

— Какво се изясни?

— Разпитахме съседите от кооперацията. Никой нищо не е видял. Говорихме с пазача…

Маркуша запали цигара, погледна Турецки и изразително махна с ръка.

— Какво? Пазачът е изчезнал? — досети се Александър.

— Яко дим.

— Разбирам, че живеем с три властови центъра. Единият се оглавява от министър-председателя, вторият от президента, а третият — в сянка — е мафията. Вашият край при кой от трите живее? — попита Турецки и обхвана с поглед всички присъстващи.

— Както цялата страна. И при трите — отвърна губернаторът.

— И няма ли как третата власт да се елиминира?

— Ще се намерят възможности — мъдро се обади началникът на местната ФСС. — И сили. Но как да познаем къде е първото, второто и третото, там е въпросът!

— Е-е-е — проточи глас Турецки, — оказва се, че вашите проблеми са по-сериозни, отколкото в столицата! Ние поне ясно виждаме границите.

Колесниченко насмешливо погледна Александър, искаше да каже нещо, но махна с ръка.

— Я по-добре да пием! И да спрем целия разговор. Разследването е възложено на Александър Борисович, а вие сте с него. Ще помогнете с каквото можете. За ваше здраве, Александър Борисович!

Турецки пристигна в Ставропол по светло, огледа хотелската стая, която се оказа просторна, с две помещения, обзаведени със солидни мебели в старинен стил. Искаше да потърси „бръмбарчета“, не се съмняваше, че има подслушвателни устройства, но се отказа и излезе навън.

Тръгна бавно по главната улица — проспект „Ленин“, разглеждаше старинните къщи, взираше се в лицата на минувачите, спираше пред частните магазини. Обичаше да броди из уличките на непознати градове, да влиза в кръчмите, където на чаша бира винаги можеш да намериш готов за разговор събеседник, И се е случвало да се върне в хотела с нови впечатления и мисли.

Александър отмина една малка уличка, излезе на „Мир“, повървя малко и на ъгъла, недалеч от светофара, видя около четиринайсетгодишно момиче, застанало край купчина цветя, струпани до стената на сградата.

— Колко цветя! — рече Турецки, като приближи. — Явно човекът е бил добър…

Момичето погледна Александър и той трепна, толкова невероятна мъка и болка имаше в сините очи на детето.

— Извинете — смути се Александър. — Някой ваш близък ли е?

Момичето мълча дълго, разглеждайки внимателно непознатия, после отвърна:

— Татко.

Турецки веднага си спомни как Супрун му разказа, че по-голямата му дъщеря Олга била приятелка с дъщерята на загиналия професор Василиев.

— Ти си Даша — уверено каза той.

— Да — отговори след малко момичето.

— И имаш приятелка Оля.

— Да.

В очите на момичето се мярна страх, то се обърна и си тръгна.

— Даша, разбирам, че не вярваш на никого — настигна момичето следователят и го хвана за ръка. — Но те моля да ме изслушаш. Казвам се Турецки. Ето картата ми. Моля ти се. Дойдох да разследвам убийствата. В това число и на баща ти, Григорий Ефремович Василиев…

— Генерал ли сте? — попита Даша.

— Засега не съм. Но ако искаш, смятай ме за генерал — усмихна се Александър.

— Слушах за вас от Гриша…

— По-големия ти брат — уточни Турецки. — Имаш и друг брат, Артьом… И какво си слушала?

— Той каза, че само един човек може да разплете всичките убийства. Вие.

— Не знам, Дашенка, дали ще се справя, но ще се старая… Накъде отиваш? Ще те изпратя!

— Няма нужда. Ето нашия блок — посочи една красива кооперация момичето.

— Ще те изпратя. Още повече че е наблизо — реши Александър.

— А генералите не ги ли следят? — попита тревожно Даша.

— Понякога.

— Тогава не идвайте, няма смисъл.

— Заповядах да махнат охраната.

— Може да е охрана, а може…

Момичето не се доизказа и пак забърза напред.

— Обещавам ти, Даша. Ще намеря убийците на баща ти — каза внезапно Турецки.

— Вече ми обещаха — отвърна момичето и се взря в Александър тъжно с разбиращ поглед.

— И вероятно пак генерали?

— Най-главните в нашия град.

— Ти си чула какво е казал за мен по-големият ти брат. И аз съм тук, във вашия град. Искам да се запозная с братята ти. Нали също са военни… Впрочем мога и сега да се отбия. Ако разрешиш.

— Няма ги.

— Как така? — не разбра Турецки.

— В командировка са.

— И двамата ли?

— Да:

— И кога заминаха?

— Завчера.

— Нещо спешно?

— Не знам. Често пътуват.

— Такава им е работата, Дашенка. И аз рядко виждам моята дъщеря…

— Пристигнахме — каза Даша. — Довиждане.

— Довиждане. Нали нямаш нищо против да ви дойда на гости?

— Както каже мама…

— Ще позвъня. Мисля, че дотогава братята ти ще се върнат.

Момичето се усмихна и изведнъж го прегърна, притисна се в него за миг, а очите му се навлажниха.

На път за хотела Турецки размишляваше за тъгата в погледа на Даша. „Не ти се беше случвало такова нещо, Александър Борисович — мислеше наум. — Не си добре с нервите, скъпи, не си… Отпусни се.“

— Трябва да пиеш по-малко! — изрече на глас.

— Какво казахте? — спря се възрастен минувач.

— Казвам, че народът трябва по-малко да пие.

— Вярно, другарю, по-точно, господине — съгласи се сериозно минувачът. — Пият, да прощава Господ, като камили!

След тази забавна случка Турецки си отдъхна, настроени ето му се подобри. След като изкачи широките мраморни стъпала към входа на хотела, Александър протегна ръка, за да отвори, но някой го спря вежливо:

— Моля, Александър Борисович!

— Откъде идваш? — попита Турецки, като се вгледа и позна в предпазливия младеж офицера от московската ФСС. — Нали трябваше да бъдеш при Супрун!

— Там останаха тримата, макар че в Степное няма какво да правят. Казаците няма да оставят Супрун.

Във фоайето към Турецки се присъедини още един младеж от ФСС от Москва, а на четвъртия етаж видя и трети, застанал недалеч от вратата на стаята му.

— Не бързайте, Александър Борисович — прошепна офицерът, прикри Турецки с тялото си, даде знак на другаря си и той бързо закрачи към мъжа до вратата.

— Вие също не бързайте, майоре — тихо рече Турецки и кимна към сакото на непознатия, под което според него имаше оръжие.

— Здравейте, Александър Борисович — подаде ръка непознатият, когато тримата го наближиха.

— Здравейте…

Мъжът погледна охраната и малко позабави отговора си.

— Свои хора са — предупреди го Турецки. — От Москва.

— И все пак бих искал да си поговорим насаме.

— Мисля, че при мен не е безопасно… — започна следователят, но майорът вежливо го прекъсна:

— Отворете вратата и влизайте. Стаята е чиста.

— И кога успяхте? — усмихна се Александър. — Може би сте видели как разговарям с едно момиче?

— Не ни ли забелязахте? Много добре!

Мъжът погледна охраната с видимо уважение и се представи.

— Богданов, майор от милицията.

— Заповядайте, майоре. Как е малкото ви име?

— Казвам се Алексей Иванович.

— Вечеряхте ли? — Турецки се обърна към охраната и като видя, че се споглеждат, добави: — Влезте и вие. В хладилника е пълно с храна. Ние ще отидем в спалнята, а през това време пригответе нещо. Има вино от запасите на генерал Маркуша, само че не го изпивайте всичкото. Коняка — може! Елате, Алексей Иванович.

Майор Богданов минаваше петдесетте, но изглеждаше стегнат и здрав. Невисок на ръст, но добре сложен и Турецки не пропусна да му го каже.

— Силен съм — не възрази майорът. — Нали все още се катеря по планините. Като започнах от десетгодишен, та още продължавам.

— Значи покорител на върховете? — усмихна се Александър.

— Не знам какъв покорител съм, но на Еверест съм се качвал. И то неведнъж.

— Значи майстор на спорта! Поне така съм чувал от специалистите.

— Имам значка — отбеляза скромно Богданов. — Но стига за това. Не се отнася до работата. Мисля си как да започна, откъде…

— Ами от самото начало!

— Може и така. Аз работя в управлението. Близо двайсет години тичах по оперативна работа, но след един случай… — Майорът замълча. — Натичах се.

— Раниха ли ви?

— Нещо такова. И вече петнайсет години съм при оръжието. Приемане, предаване, разписки, документи и така нататък. Без да се хваля, ще ви кажа, че разбирам от оръжия.

— Нормално — съгласи се Турецки.

— Та носят ми автомата на уволнения прапорщик Гришчук. Приех го, подържах го, прибрах го, но усещам, че нещо не е наред. И аз не мога да обясня защо. Започнах да разглеждам по-внимателно. И забелязах. — Той погледна изразително събеседника си: — Номерът е пренабит.

— Нима сте го определили на око, Алексей Иванович? — не повярва Турецки. — Вероятно работата е била перфектна?

— Две мнения няма. Не че определих на око, но се усъмних, а експертизата показа точно. Номерът е пренабит.

— И кой направи експертизата?

— Аз. Собственоръчно.

— Добре. Номерът е пренабит. Разбира се, намирисва на нещо лошо, но защо сте дошли при мен?

— Не бързайте, Александър Борисович. Вече казах, че автоматът беше зачислен на прапорщик Леонид Гришчук. Дойде наскоро при нас. Няма три месеца. Сега да видим що за човек е той. Лично аз отдавна съм напуснал оперативната работа, но приятелите ми останаха. Гришчук е родом от село Татарка. Псевдонимът или прякорът му, както искате го наричайте, е Ястреба. Татарка е голямо село. Там главатар на престъпните групировки е някой си Владимир Байбаков-Байбака, който измести Женя Френския. Ястреба, Байбака и Ашот Захарян бяха неразделни приятели от деца. Заинтересувайте се, подробно ще ви разкажат за убийството на Захарян. Ще ви кажа само, че е работа на Френския. Пари, неизплатени дългове, сблъсък на интереси… След известно време си отидоха и Френския, и бодигардът му. Делото бе спряно.

— Защо?

— Пак пари — усмихна се майорът. — За всички в Татарка беше ясно, че мястото на Френския ще заеме Ястреба. Така и стана. Но само за няколко месеца. Замени го Байбака. Без проливане на кръв, без сблъсъци, приятелски. А след известно време при нас в управлението дойде на работа Леонид Гришчук-Ястреба и му зачислихме въпросния автомат.

— А той ви е върнал друг?

— Точно.

— Не е ли възможно, Алексей Иванович, оръжието все пак да е едно и също?

— Не разбрах, Александър Борисович…

— Когато сте давали оръжието на Ястреба, чисто и просто да не сте обърнали внимание на номера?

— Не ми повярвахте, че разбирам от оръжие — отвърна след малка пауза Богданов. — Жалко.

— Но все пак може да е станало така? — държеше на своето Турецки.

— Не може. Автоматът беше нов. Със заводската смазка. Ако предположим, че в завода…

— Извинете, Алексей Иванович — прекъсна го Александър. — Всичко е ясно. Интересни хора приемат в краевото управление на вътрешните работи…

— Именно! Аз се поинтересувах по каква причина уволниха Ястреба. Оказва се, по собствено желание. Любопитно ми стана къде е сега. Оказва се, живее в Татарка, в родното си село. Обикаля с едно волво заедно с Байбака. А?! Ту работи в системата за борба с организираната престъпност, ту, видиш ли, обратното? Обикаля с главатаря на бандата в западна кола!

— Вие знаете, че Байбака е свързан с мафията, но за другите той вероятно е един от „новите руснаци“. Богат човек, собственик на ресторант, казина, фабрика… Не знам какво има в Татарка.

— Вярно е. Богат предприемач, но и бандит. И за това знае цялото село.

— Не само Татарка. Всички служби, включително УВР и ФСС. Очи пълни, ръце празни — усмихна се Турецки. — По документи е гражданин на Русия, бизнесмен, а както знаете, бизнесът у нас се поощрява… От вашите думи разбрах, първо, че оръжието, което сте получили от ръцете на Ястреба, е с пренабити номера.

— Тъй вярно.

— Второ. Ястреба не е много приятен човек, има тесни връзки с престъпниците от Татарка. Възниква въпросът: какво е заставило Ястреба да предаде автомат с пренабит номер? Не сте ли се интересували?

— Имах желание, но се въздържах.

— Прекаленото любопитство се наказва?

— Много ясно. Но не е там работата. Аз съм вдовец. Сам човек, Господ не ни даде дечица. И годините не са ми малко, минавам петдесет и пет. От какво да се страхувам? От смъртта? Като се катериш по планината също не знаеш дали ще се върнеш… Мисля, че автоматът отдавна го няма, изчезнал е безследно.

— Изгубен? Или може би е продаден? В Чечня се харчат добре.

— Всичко е възможно — измъкна се от отговор Богданов. — Знам едно — някой направи фал с този номер.

— Те не са могли да предположат, че се досещате. Сам казвате, че е направено професионално.

— Защо — „те“? — попита Богданов, след като помълча.

— Обикновено така се казва. Може и в единствено число. Ястреба не е предполагал.

— Това е първата му грешка — на Ястреба или на някой друг. А втората — че ми поискаха автомата.

— Кой?

— Моят пряк шеф, полковник Холмец.

— И вие предадохте ли го?

— Доложих на полковника за случилото се.

— Кога стана това?

— Завчера. Засуетиха се по повод на вашето пристигане.

— Не сте ли рискували, Алексей Иванович?

— Не, не съм. Цял живот сме заедно с него. Ако не беше Холмец, май нямаше да се сетя да дойда при вас.

— Полковник Холмец… Не е ли учил в Академията на МВР?

— Тъй вярно. Там сте му водили семинар по криминалистика.

— Да, от време на време преподавам в Академията — каза Турецки. — Сега водя курс по предварително следствие.

— И Холмец ви е запомнил.

— Изглежда, той е получил от някого указания да изземе оръжието?

— От заместник-началника на краевото УВР.

— И къде е сега автоматът?

— У мен — отвърна спокойно Богданов.

— И можете да го покажете?

Богданов разтвори сакото си. Турецки видя късоцевен автомат с подвижен приклад, грижливо прикрепен към тялото с ремъци.

— Ще разрешите ли да погледна, Алексей Иванович?

— Моля.

Александър дълго се взира в номера, отмести автомата настрани и поклати глава:

— Какво око имате! Като Левша6!

— Онзи, дето подковавал бълхите? Спомням си.

— Значи дойдохте при мен по съвета на полковник Холмец. Правилно ли съм ви разбрал?

— Правилно. Там е работата, че вече се разшумяха за бягството на Фьодор Степанович. И то казаците от Степное. Селото…

— Знам го. Фьодор Степанович вече е там, при брат си.

— Никой не знае точно откъде е избягал, кой го е отвлякъл. Но се вдигна шум. Не веднага, а след като семейството на Супрун поживя два-три дни в Степное. И ние с Холмец започнахме да разсъждаваме. Щом е избягал, значи някой го е държал насила, имало е охрана. А охрана без оръжие няма. И решихме за известно време да задържим автомата.

— Сигурно заместник-началникът на УВР се е поинтересувал от изпълнението на заповедта?

— Холмец нищо не е казвал, пък аз нищо не съм питал. В този момент пристигнахте вие. За всеки случай взех автомата от сейфа, нося го със себе си.

Турецки искаше да изненада майора, като му покаже истинския автомат на пазача, който Супрун беше взел. Богданов му допадна много, но следвайки навика си да не бърза, Александър се въздържа.

— Надявам се, че пак ще се срещнем и поговорим, Алексей Иванович. А засега само ще споделя с вас, че Фьодор Степанович Супрун беше в Москва. Не е трудно да се досетите, че знаем някои неща. — Следователят извади три снимки. — Погледнете. Това са портрети, направени по описанието на Фьодор Степанович. Разпознавате ли някого?

— Фьодор Степанович няма много добра зрителна памет, но може да се познае — каза Богданов, като се взря в снимката. — Леонид Гришчук, Ястреба. Старши лейтенант Сидорчук. Забравил съм малкото и бащиното му име. Но мога да уточня.

— Във вашето управление ли служи?

— Тъй вярно. Давал съм му оръжие. Пистолет, автомат.

— И отдавна ли е при вас?

— От около половин година.

— Значи не можете да кажете за него нищо определено?

— Не, но ще поразпитам.

— Сега ние сами ще се поинтересуваме — усмихнато отговори Турецки. — Да вървим да вечеряме. Да не вземат да изпият винцето. Маркуша има чудно вино! И много ви благодаря, Алексей Иванович. Стана ми по-леко.

— Не мислете, Александър Борисович, че всички са се продали. Не са лоши нашите хора. Използвайте ме. Може да потрябвам.

— Непременно. С мен дойдоха много оперативни служители, но тук не са в свои води. Могат да направят такива поразии, че да се чудиш как да се оправяш. Няма как да не се опрем на местните работници.

— Използвайте ме — повтори Богданов и хвана автомата.

— Добре ще е да остане тук — кимна към оръжието Турецки, погледна майора и се усмихна. — А още по-добре, ако пренощувате при мен. Стаята е голяма, домакинът добър!

— Ще помисля — отговори Богданов, взирайки се в третата снимка. — Този не го познавам. Май съм го виждал някъде, но не мога да се сетя.

След вечерята майор Богданов се отпусна и се съгласи да пренощува в хотела.

Домакинът и гостът заспаха доста след полунощ. Турецки чу много полезни неща за ръководния състав на управлението, за големите и малките началници, подробности около убийствата, които нямаше откъде да научи, за редовите служители на краевата милиция. Следователят беше благодарен на съдбата, че го срещна с такъв човек като майор Богданов.

Тази нощ и във вилата на генералния директор на ССК Михаил Юсин стояха до късно. Край камината в кожените кресла се бяха разположили началникът на УВР Роман Валентинович Маркуша, съветникът на Кръстника Георгий Гагарински и самият стопанин.

— Започнете вие, Роман Валентинович — обърна се към Маркуша Гагарински, или Гоша Доктора, както го наричаше Кръстника.

— От срещата при Колесниченко ли?

— Вече говорих с губернатора. Той е допуснал грешка.

— За мелницата и отговорността ли? — досети се Маркуша. — Та сега за това говорят на всяка крачка!

— Няма значение. Нека дрънкат. Кучетата лаят, керванът си върви! Губернаторът не обикаля по улиците, значи няма откъде да знае какво говорят хората. Роман Валентинович, интересува ме какво мислите за случая Супрун и какви действия сте готови да предприемете — каза Доктора.

— Хайде да поразмишляваме какво знае Турецки — започна Маркуша, запалвайки цигара. — Да предположим, че със Супрун са поработили добре. Мисля, че цялата група от Москва разполага с портретите на охраната — Ястреба, Сидорчук и Саврасов. Не знам дали Супрун е запомнил добре жената, едва ли му е било до това, но трябва да го имаме предвид. Това първо. Второ. Турецки има важно веществено доказателство — иззетия от Ястреба автомат. Точно от него ще започне да разплита. Оръжието е от моя отдел. Наистина, взехме мерки… — Маркуша изведнъж замълча, спомни си, че в суетата и бързането не попита заместника си къде е сега автоматът, но веднага се успокои. Ако оръжието не беше на сигурно място, заместникът му веднага щеше да докладва. — Предприехме мерки — повтори той. — Турецки бързо ще се добере до Ястреба и ще настоява ако не за арест, то за разпит. И ще бъде принуден да го пусне. Оръжието е предадено, както се полага по документи. Къде е той сега? Кой знае? Има достатъчно възможности, и то напълно легални.

— Например? — поинтересува се Доктора.

— Мобилизиран в Чечня! Тези дни бяха изпратени доста.

— Отлично решение! — похвали го Доктора и дори плесна с ръце.

— Трето — продължи Маркуша, въодушевен от похвалата — Супрун не е свързан с УВР и ФСС, но ние отлично го познаваме, той също знае доста за нас. В неговото положение сигурно ще си спомни нещо, за което по друго време би премълчал. И разбира се, ще го сподели с Турецки. Дреболия, но в нашата работа точно дреболиите преобръщат колата.

— Това наистина е дреболия — обади се Доктора. — Ако сте говорили нещо скандално по адрес на жени… Дреболии. Преминете на четвърто.

— Супрун неведнъж е ходил на вилата на губернатора, където са го закарали. Нещо повече…

— Ето къде е грешката! — прекъсна Маркуша съветника на Кръстника. — На кой идиот му дойде наум такова нещо?

— На губернатора — намеси се Миша Юсин.

— Ето че и те грешат — безстрастно констатира Доктора.

— Замисълът беше друг — оживи се Миша. — Супрун не трябваше да избяга оттам!

— Роман Валентинович, не се доизказахте — пак се обърна към Маркуша Доктора.

— Искам да кажа, че Турецки има повод да извика за обяснение господин губернатора.

— Глупости! Ако Турецки покани за разговор Колесниченко, то той има право да прати старши следователя на майната си! — каза рязко Доктора. — Или разполагате с доказателства за някакви връзки на губернатора с похитителите?

— Нищо подобно — отвърна с усмивка Маркуша.

— Какво да се прави? Бандити. Те можеха да закарат Супрун и във вашата вила или направо тук. Господа, положението не е добро. Турецки няма да спре по средата на пътя. Но не е и безизходно. А при благоприятни обстоятелства, каквито непременно ще се появят, особено през дните на конгреса, когато ще пристигнат важни и отговорни хора, всичко ще приключи добре. Свършихте ли, Роман Валентинович?

— Още няколко думи как да предотвратим действията на Турецки.

— Моля.

— И тъй, неговите хора ще се опитат да намерят пазачите. И ако ги задържат, то по веригата непременно ще стигнат до тези, които са над тях…

— Един момент — навъси се Доктора. — Нали казахте, че ако Турецки задържи Ястреба, ще бъде принуден да го пусне?

— Не отричам. Но това е само ако го арестуват. Той е силен, ще мълчи. Което не мога да кажа за Саврасов. Турецки умее да разпитва.

— Силен, а избягал като страхлив заек — усъмни се Доктора.

— Познава характера на старши лейтенант Сидорчук. Той е имал големи правомощия.

— Включително и… — усмихна се Доктора.

— Тъй вярно. Има два начина за противодействие. Единият — да се изпрати по-надалеч, вторият — включително. — Маркуша разпери ръце.

— Вторият повече ми допада — усмихна се Мусолини.

— Вече разговаряхме по този повод, господин Юсин — напомни Доктора. — Разбира се, вторият начин е много по-безопасен, но трябва да имаме и мярка. Да вземем Сидорчук. Друг като него ще намерите ли?

— За пари всичко може!

— Може много, но не всичко! Колко души изпратихме в Гърция? И нищо не стана. А Сидорчук успя. Няма смисъл да ви разказвам за работата му в Русия. Рамбо, Турчина, Кучешкия зъб… Пък и тук ненапразно е получавал заплата. За мен е интересно по какъв начин той е попаднал в тази компания? Такъв човек трябва да се пази. Убиец с божа дарба.

— И аз се чудя — сви рамене Маркуша.

— Да го изпратим при Григорий Василиевич. Той е съгласен — обърна се към началника на УВР Доктора.

— Още утре ще замине.

— А пък останалите двама… по ваша преценка.

— Ястреба е в Татарка. Кръстника има слабост към Татарка, по-точно към Владимир Байбаков.

— За Григорий Василиевич делото е над всичко — намръщи се Доктора. — Около Турецки по принцип всичко е ясно. Той ще разследва, ние ще пречим на разследването. Господа, вълнува ме Фьодор Степанович Супрун. Нямаме никаква информация какво смята да прави. Подозирам, че възнамерява да продължи борбата за губернаторския пост.

— Значи не е напълнил гащите — усмихна се Мусолини. — Надявах се да размисли.

— Може да говори за случилото се по телевизията, да го разкаже пред пресата, в най-лошия случай да се обърне към хората по митингите. И положението на сегашния губернатор ще стане още по-лошо.

— Ще изгуби по всички параграфи. Факт — констатира Маркуша.

— Да опитаме ли още веднъж? — пак започна своята песен Мусолини. — И да става каквото ще става!

— Не съм ви чул, господин Юсин, но ви съветвам да не го повтаряте пред Григорий Василиевич — каза Доктора.

— Ако Колесниченко загуби, смятай, че сме бита карта! Новата метла мете по нов начин! — не се предаваше Мусолини.

— Не, уважаеми господа, нужно е време, много време, за да се спре завъртяното от нас колело, а после да се тласне в обратна посока — спокойно започна да обяснява Доктора. — След конгреса на наша страна ще преминат едрите предприятия, банките, фирмите. Партията всъщност вече е създадена, но действа неофициално. Официалният статус ще ни позволи законно да се борим за власт. В борбата ще бъдат хвърлени огромни суми, каквито не е сънувала нито една друга партия, включени са основните медии. И тогава ще видим на чия страна ще застане народът. А народът, господа, каквото и да говорим, е бил и ще бъде основната движеща сила на историята.

Доктора помълча, огледа притихналите събеседници.

— А ако действаме така, както предлага господин Юсин, то, уверявам ви, след съвсем кратко време ще гледаме свободата през зарешетени прозорци. И то в най-добрия случай! Делото за отвличането на Супрун е известно в правителствените кръгове, в президентството, във ФСС и МВР. Дори подозирам, че всички те очакват от нас подобни действия, но ще останат разочаровани. Аз вече разговарях на тази тема с Григорий Василиевич. Сега вие, уважаеми Роман Валентинович, не трябва да изпускате от очи Супрун, за да не дойде наум на някой откачен глупак да стреля по него, опазил ни Бог. Това е, драги господа!

— Така и не разбрах, Докторе, какво да правя? — попита Мусолини.

— Лично вие се съсредоточете върху работата на ССК, където заемате най-висока позиция — усмихна се Гоша Гагарински. — Вие, Роман Валентинович, насочете всичките си усилия, за да намерите общ език със старши следователя господин Турецки. Вероятно ще се наложи да се откажем от някои хора. Предстои ни разговор на тази тема. Обикновено кого обвиняват за дерайлиралите влакове?

— Стрелочниците! — подсмихна се Мусолини.

— И ние ще намерим такива. А що се отнася до кандидата за губернатор Супрун… Засега около него не всичко е ясно, трябва хубаво да помислим, да намерим правилното решение. — Доктора стана, протегна ръка на събеседниците си. — Извинете, трябва да тръгвам, господа.

Маркуша и Мусолини изпратиха Доктора до колата.

— За първи път чувам от него толкова дълга реч — отбеляза Миша, загледан в изчезващите червени светлинки.

— Отдавна ли го познаваш?

— Кръстника ни запозна. Преди около година.

— А той кога се е свързал с него?

— Свързват се мъж и жена. Или двама обратни — отвърна след кратка пауза Мусолини.

— Бъди здрав! — каза Маркуша и тръгна към колата си.

— Не се сърди, Романе! — спусна се към него Миша. — Нещо съм напрегнат… и се изпуснах. Ти ме познаваш!

— Доктора правилно каза. Работи.

— Много учени водиха при Кръстника. Не ги хареса. А на този повярва.

— Сече му пипето — почука по главата на Миша Роман Валентинович. — Вижда надалеч… Добре. Викни моите хора.

— Защо не останеш, две мадами чакат.

— Не ми е до тях — решително отказа Маркуша. — Тръгвам. Викни момчетата.

На път за вкъщи се случи на пръв поглед незначителен инцидент, който неизвестно защо разстрои началника на УВР и го накара да застане нащрек. В предното стъкло на колата се удари птица и тъй като се движеха с висока скорост от нея остана само едно кърваво тъмно петно. Заскърцаха чистачките, пръсна вода, но кой знае защо петното не се измиваше.

— Спри и го изчисти! — не издържа и нареди на шофьора Маркуша.

През целия път до вкъщи той пушеше мълчаливо, изпълнен с неприятно тревожно чувство.

2.

Турецки се събуди от телефонно позвъняване.

— Слушам.

— Осем и трийсет, както заповядахте.

— Добро утро, Игор. Качи се!

— Сам ли сте?

Турецки нарече Игор командира на групата от ФСС, с която вчера се черпиха до късно.

Александър се облече, надникна в съседната стая, където пренощува майор Богданов, но диванът, на който спа той, бе празен.

— Алексей Иванович! — извика Александър.

— Тук съм! — чу се гласът на майора.

Турецки тръгна към банята. През полуотворената стъклена врата видя как майор Богданов майстори нещо за закуска в неголямата стая, приспособена за кухня.

— Майко! — възкликна следователят, като видя сервираната маса. — Ресторант „Национал“ ряпа да яде!

— Аз съм само любител — отвърна скромно майорът.

— Важното е да е за петима! — намигна Александър.

— Как иначе? С когото си пил, с него ще изтрезняваш!

Полковник Игор Падерин и двамата му колеги се явиха след няколко минути. Тримата бяха гладко избръснати, ухаеха на хубав френски парфюм, издокарани с тъмни костюми и белоснежни ризи. И съвсем трезви! „Момчетата от ФСС умеят да се държат — помисли с уважение Турецки, като оглеждаше младите мъже. — Нищо не можеш да кажеш! Отвътре им идва.“ Но изглежда и самият Александър имаше не по-малко приличен вид, тъй като те с видимо уважение погледнаха новия си шеф.

— По сто грама коняк, хапваме — и на конете! — усмихна се Турецки. — Игор, нали не си забравил задачата?

— След десет минути отлитаме за Георгиевск, вземаме братя Василиеви и обратно.

— Имената?

— Григорий и Артьом.

— Всичко помниш, всичко знаеш — усмихна се доволно Александър.

— По картата е около двеста километра.

— Чакам ви след около три часа. Пилотите са в течение. До летището ще отидете с кола.

— Е — погледна часовника си Богданов, — и за мен е време.

— В десет нула-нула в кабинета на началника на УВР.

— Слушам.

Зазвъня телефонът.

— Турецки слуша. Добро утро! Заповядайте. Тъкмо навреме. — Той затвори и намигна на майора.

— Тръгвам — каза Богданов.

След малко в стаята на Турецки влязоха момчетата от МУР: майор Голованов, Филя, Демидич, непознат младеж и следователят от военната прокуратура полковник Генадий Попов. След като си стисна ръцете с новодошлите, Турецки въпросително погледна младежа.

— Заповядайте — подаде малък плик той.

От кратката бележка, подписана от заместник главния прокурор Меркулов, Александър научи, че му изпращат на разположение стажант — дипломант от юридическия факултет на Московския университет — Глеб Глебович Латишов. Припомняйки си как самият той някога отиде на стаж при следователя от Московската градска прокуратура Меркулов, Турецки се усмихна доброжелателно на младежа.

— Ще работим заедно. Как сте с оръжието?

— Ами… — смути се момчето.

— На него не му трябва — одобрително го потупа Голованов. — Наше момче е.

— Значи нещо е станало по пътя — досети се Турецки.

— Нищо не е имало — отрече Глеб.

— Размаза Демидич — усмихна се Голованов. — За нула време.

— Не може да бъде — не повярва Турецки. — Демидич, как стана така?

— Аз не съм с черен пояс — избоботи Демидич. — Карах по нашенски, по руски…

— Ясно — отговори Турецки. — Ние с Глеб тръгваме, вие почивайте два часа. Чакайте позвъняване. Това е. Хайде, Глеб Глебович!

— Александър Борисович! — спря го полковник Попов. — По пътя си починах отлично. Бих искал да започна работа.

— Добре — съгласи се Турецки. — Идете във ФСС и прегледайте списъците на сътрудниците, които са се занимавали с делата за убийствата. Ще бъда там след три часа.

— И ние си починахме чудесно — обади се Голованов.

— Майоре, нали си идвал в Ставропол? — попита Турецки.

— Неведнъж.

— Знаеш ли село Татарка?

— Живял съм там.

— Чувал ли си за Володя Байбака?

— Ако става дума за майстора на спорта по карате Байбаков, тогава се познавам с него.

— Сега той е Байбака. Командва Татарка.

— Ясно.

— Байбака има един помощник, Леонид Гришчук, по прякор Ястреба…

— Чувал съм го.

— Няма да е лошо да го поканиш в Ставропол…

— Ще бъде изпълнено.

— Голованов, не бързай. Момчетата в Татарка са опасни. Подчинени са направо на Кръстника.

— Трябва ми кола.

— Ще имаш.

— Тогава да дойда с вас до УВР?

— Да вървим — отвърна след кратък размисъл Турецки. — Ще се съберем ли в една кола?

— Без Демидич винаги — засмя се Филя.

Пред хотела ги чакаше мерцедес. Всички се побраха вътре, дори качиха полковник Попов.

— Какво си правил в Татарка? — обърна се към Голованов Александър.

— Жена — отвърна кратко майорът.

— Ясно.

— За друго става въпрос, Александър Борисович. Жена на загинал другар.

— Не се ли е омъжила?

— Засега не ме е канила на сватба — отвърна след малко Голованов.

В управлението Турецки се уговори за кола и като изпращаше момчетата на Грязнов, каза:

— Чакам ви след два дни.

— Ще дойдем — отговори от името на всички майорът от милицията Голованов.

Роман Валентинович Маркуша седеше в кабинета си и пушеше. Току-що се върна от прокурора Власенко с доста интересни новини. Власенко му разказа, че преди да тръгне за насам, Турецки бил в Кремъл, при Потапов, а момчетата от ФСС в Москва отдавна шетали из Ставропол, веднага след като старши следователят получил пълномощията си от секретаря на Съвета за сигурност, че представителството на ССК до Мечите езера е под наблюдение. Но за Маркуша най-тревожно беше съобщението, че в Москва изтича информация за търговските структури в областта, за които трябваше да знаят само най-висшите етажи на местната власт.

Като палеше цигара след цигара, Роман Валентинович се чудеше кой доставя тази информация, с какво се занимава и каква длъжност заема. Много добре знаеше, че щом той е в течение, значи началникът на краевата ФСС, губернаторът и самият Кръстник вече са получили подробности. Той прехвърляше в паметта си десетина души, приближени в една или друга степен до управляващите в Ставрополския край, но така и не се спря на някого.

— А да не би пък самият прокурор от Главна прокуратура Чирков да стои зад това?! — сам се попита на глас Маркуша.

Знаеше, че Власенко често получава сведения от зоналния прокурор на следственото управление при Главна прокуратура Валерий Викторович Чирков.

„Чирков уж следи всичко, а не знае дали Супрун е донесъл автомата! — навиваше се Маркуша. — Такава дреболия, а той не я знае?! Да попита колегата си Турецки! Или си е глътнал езика?! А ако е така, дали вече не е под наблюдение?!“

Маркуша предполагаше, че при предстоящата среща Турецки ще извади вещественото доказателство — автомата, дори беше сигурен в това. И тогава какво? Къде са уликите? Ще успее ли старши следователят да получи показания? Турецки едва ли ще хване Ястреба, Митя Саврасов е далече, наистина не на оня свят, но и това може да се уреди, момичето Маша замина почти в Сибир, и то не при родната си майчица, където биха могли да я намерят, а на по-сигурно място. Остава старши лейтенантът от милицията Виктор Сидорчук, но за него отговарят Кръстника и Доктора, а те добре знаят какво правят, значи Сидорчук едва ли ще пропее.

Маркуша не искаше да мисли за Фьодор Степанович Супрун, за бъдещите му действия. В тази история бе замесен губернаторът, нека сам реши какво да прави по-нататък. Най-добре да прати всички по дяволите и да замине на някое тихо място по крайбрежието на Австралия, да си поживее, още повече че има с какво, ще стигне не само за синовете, но и за внуците. Ама как да замине, да зареже всичко, като навсякъде могат да го намерят и да му откъснат главата.

— Може ли? — отвори вратата на кабинета секретарят му. — Турецки пристигна.

— Добре — отговори Маркуша.

Турецки влезе със стажанта.

— Запознайте се, генерале — обърна се той с усмивка към Маркуша. — Глеб Глебович. Завършва юридическия. Моят нов стажант. Меркулов ми го препоръча.

— Заповядайте, седнете — покани ги Маркуша.

— Спомних си как, когато бях млад, стажувах при Меркулов, помислих и го взех. Нека слуша, да трупа опит.

— Може да стане втори Турецки — усмихна се началникът на УВР.

— По делата ли?

— За това съм дошъл. Давай, Глеб Глебович!

Стажантът мълчаливо постави на масата автомата.

— Супрун ли се е постарал? — попита Маркуша.

— Той. Автоматчето е от твоето ведомство…

— Кога успяха да се разприказват?

— Не е това важното — измъкна се Турецки. — Роман, тук има нещо друго. При теб оръжието не се води изчезнало.

— Не разбирам… Щом Супрун го е занесъл в Москва и сега лежи пред мен…

— А в склада при майор Богданов има точно такъв автомат, върнат преди три дни от прапорщик Гришчук.

— И номерът съвпада?

— Едно към едно.

Маркуша натисна интеркома и на вратата се показа секретарят.

— Намерете прапорщик Гришчук и го доведете при мен — нареди Маркуша.

— Слушам!

— Момент! — спря го следователят. — Прапорщик Гришчук е уволнен от редовете на славната ни милиция. Така че няма смисъл да го търсите.

— Защо? — учуди се началникът на УВР.

— А ти не се ли досещаш? — усмихна се Александър.

— Даа — въздъхна Маркуша. — Всичко може да се очаква… Да извикам ли Богданов? Бих искал да погледнем върнатия автомат.

— Майор Богданов разглежда получения от прапорщик Гришчук автомат заедно със специалистите. Всеки момент ще дойде.

— Откъде ще започнеш? — попита Маркуша.

— Вече започнах. В прокуратурата се работи. Моите сътрудници проучват основно следствените и оперативните материали. И сам разбираш, Супрун не мълча в Москва. Даде подробни показания. Похитителите са били четирима. Сред тях една жена, Маша. Закарали са Супрун във вилата на губернатора.

— На коя?

— Защо, той няколко ли има?

— Естествено, както е прието за губернатор.

— Тази до Минерални бани.

— Чудесно място.

— Защо точно там? Как смяташ?

— Ще арестуваме заподозрените, ще попитаме.

— Разумно — отбеляза Турецки.

В кабинета влезе майор Богданов.

— Здраве желая, господин генерал-майор!

— Здравейте, Алексей Иванович. Докладвайте.

— Оръжейният специалист и аз установихме, че номерът на оръжието е пренабит. Лабораторното изследване ще покаже истинския номер на автомата — доложи майорът и извади на масата донесения автомат.

Маркуша внимателно сравни двата автомата, поклати глава.

— Работено е професионално. Алексей Иванович, не знаете ли кой е такъв майстор при нас?

— Майстори много… — уклончиво отговори Богданов.

— А все пак?

— На „Казачая“ има работилници. Умни момчета работят. В Татарка правят мечове, кинжали, ножове, ще кажеш, че са от дамаска стомана…

— Как мислите, Алексей Иванович, има ли смисъл да навестим работилниците? Питам ви като добър бивш оперативен работник.

— Зависи от коя страна ще се подходи. И как.

— Ще опитате ли?

— Роман Валентинович, имам друга работа.

— Имаме сили за всичко. Какво ще кажете?

— Ще намерим майстора. А после?

— А после ще стигнем до възложителя.

— Няма да успеете, другарю генерал — отсече Богданов. — Мисля, че възложителят не е прост човек.

— Все не успяваме! — обиди се Маркуша. — Спомнете си Амбала, Сквореца, Ахмед…

— Кой стоеше зад тях? Ами че никой! Това бяха дребни риби, отцепници. Хулигани, бандити, престъпници… Виж, ако вие, другарю генерал, бяхте пипнали Левитан или Мусолини, тогава разговорът щеше да е друг. Амбала, Ахмед… Пфу!

Маркуша дълго и внимателно гледа майора, после тъжно отбеляза:

— Прав сте, Алексей Иванович. Ръцете ми са къси да пипна Левитан, Мусолини, да не говорим за Кръстника, който дори живее някъде наблизо. — Маркуша помълча и добави: — Мислите ли, че старши следователят Турецки не го знае?

— Знам — потвърди Турецки, след като изчака малко и не чу отговора на Богданов. — Но това е известно и на главна прокуратура, на министъра на вътрешните работи, на секретаря на Съвета за сигурност. Не знае само президентът, и то, защото не му докладват. Поне аз така си мисля…

— Чухте ли, Алексей Иванович? — усмихна се Маркуша.

Богданов погледна началника си и махна с ръка.

— Прилагам оръжието към делото — реши Турецки. — До нова среща, Роман Валентинович.

— Очаквах по-подробен разговор — намръщи се Маркуша.

— Ще поговорим по-подробно, когато събера всички факти по делото.

— В прокуратурата ли отивате?

— Естествено. Но отначало като че ли малко ще се поразходим с Глеб Глебович. Нали така? — обърна се към младежа Турецки.

— Както наредите.

След излизането на посетителите Маркуша изпи чаша коняк и запали цигара. Както и се предполагаше, Турецки започна разследването с изземане на веществените доказателства, двата автомата. И какво? Намерил се глупак в управлението, подмамил се за големи пари, не е само той на света. Всеки живее, както може. Един краде, друг търгува, трети взема подкупи. Естествено, петното пада на управлението, но това е поправимо. Маркуша изпи втора чаша и въздъхна облекчено, но изведнъж си спомни, че Турецки не попита за никой друг, освен за Ястреба, а Супрун сигурно бе запомнил всички. Тогава защо не попита за старши лейтенант Сидорчук?

Маркуша вдигна телефонната слушалка и набра номера.

— Полковник Игнатов слуша.

— Привет, полковник.

— Здравейте, Роман Валентинович.

— Къде е шефът?

— Никита Илич запознава следователя от Главна военна прокуратура с ръководния състав на управлението.

— Какво, не можа ли да вдигне телефона?

— Полковник Попов се запознава лично с всеки на работното му място.

Маркуша затвори, запали цигара и изпи третата чаша на един дъх.

— Какво ще кажеш, Глеб? — попита стажанта Турецки.

— А от какво се интересувате?

— Да речем от впечатлението ти за генерал Маркуша.

— Мисля, че скоро ще му връчите заповед за арест от Главна прокуратура.

— Откъде се взе такъв умник? — усмихна се Турецки.

— От Степное съм.

— От онова Степное, от което е и Фьодор Степанович Супрун ли?

— Тъй вярно.

— Служил ли си?

— Морска пехота. Две години. Владивосток.

— А откъде те изнамери Константин Дмитриевич?

— Сам отидох при него. Искам да работя в Главна прокуратура.

— На колко години си, Глеб?

— Двайсет и пет.

— Женен ли си?

— Още не.

— Годеницата ти сигурно е в Степное?

— Тъй вярно.

— Стига с тези „тъй вярно“ и „слушам“. Срещна ли се с Фьодор Степанович в Москва?

— Видяхме се.

— И къде?

— На вилата на Константин Дмитриевич, нали там го скрихте.

— Костя мълчеше. Нито дума не продума.

— Той не знаеше.

— Байбака силен каратист ли е?

— Беше силен. Не знам какъв е сега.

— Познаваш ли го?

— Всички, които се интересуват от спорта, го познават.

— Приказлив си.

— А, не — усмихна се младежът. — Вие питате, аз отговарям.

— Трябва да те изпратя в Татарка…

— Дошъл съм да се уча от вас. Където вие, там и аз.

— Какво пък — помисли малко Турецки. — Тогава мога да освободя охраната.

— Не я виждам…

— Нито пък аз. А знам със сигурност, че е тук.

— Александър Борисович, ако имах оръжие…

— Макаров? ТТ?

— По-добре нещо автоматично.

— Ще помислим, Глеб… Накъде сега?

— Вие решавате.

— Виж какво ще направим сега с теб, Глеб Глебович: ще купим торта, бонбони, цветя и ще отидем при дъщерята на професор Василиев — Даша! Ще постоим, ще пием чай, а в това време току-виж се върнали братята.

— Познавам Артьом.

— В такъв случай съгласен ли си?

— Бива — усмихна се широко стажантът.

Вратата отвори Даша.

— Мамо! — развика се тя. — Дойде онзи генерал! Здравейте! Моля, заповядайте!

В коридора излезе висока стройна жена.

— Обещах на дъщеря ви да намина и ето че дойдох. Моят млад приятел Глеб Глебович — представи стажанта Турецки. — А аз още не съм генерал и изобщо не се надявам някога да стана държавен съветник. Вашата дъщеря реши да ме повиши.

— Здравей, Глеб — усмихна се жената.

— Здравейте, Елена Николаевна.

— Къде да оставим всичко това? — попита Турецки и разлюля пакетите в ръце.

— Заповядайте в хола!

— Аз трябва да позвъня.

— Телефонът е пред вас.

— Глеб, заеми се — нареди Турецки, влезе в хола и сложи пакетите на масата. — Мисля, че можеш да режеш салам и да отваряш буркани.

Александър се върна в коридора и избра телефонния номер.

— Дежурният капитан Ерофеев — чу младежки глас.

— Турецки — представи се както обикновено Александър.

— Значи аз съм Персийски — засмяха се отсреща.

— Слушай, капитане — понижи глас Саша. — Аз наистина съм старши следователят Турецки.

— Аз пък съм генерал Персийски!

— Генерале, почакай да затворя вратата. — Александър притвори вратата към хола и изпрати една такава дълга псувня на капитана, та той замълча за дълго. — Какво мълчиш?!

— Осмислям…

— Свържи ме с командира на полка!

— Убедихте ме, старши следователю. Слушам.

— Вертолетът от Георгиевск излетя ли?

— Тъй вярно. След десет минути ще кацне.

— Можеш ли да го посрещнеш?

— Щом съм го изпратил, ще мога и да го посрещна.

— Значи си в течение?

— Тъй вярно.

— Предай да позвънят на мама.

— Те като че ли от Москва…

— Ти предай, а те ще разберат необходимото. Дочуване, генерал Персийски!

Не минаха и двайсет минути и телефонът зазвъня.

— Мен търсят — стана Турецки.

Обаждаше се полковник Падерин. Той докладва, че задачата е изпълнена, но не е минало без инциденти — местният началник се заинатил, позвънил на Макеев, наложило се малко да ги пообработят. Турецки не разпитва какво конкретно са направили, а каза, че спешно чака братя Василиеви в дома им.

— Какво предлагаш, Дашенка — попита Турецки, след като се върна в хола и огледа масата, — да започнем ли, или да изчакаме братята ти?

— Ще дойдат ли? — не повярва Елена Николаевна.

— След половин час!

— Господи… — въздъхна Елена Николаевна.

— Ще почакаме! — зарадва се Даша. — Мамо, да покажем на Александър Борисович филма?

Майката погледна мълчаливо дъщеря си.

— Какъв филм? — поинтересува се Турецки.

— Прощаването с татко.

— Бих го погледнал, Елена Николаевна — каза Александър. — В нашата работа… сама разбирате.

— Да, естествено, но извинете, аз не мога. Пък и Даша не бива.

— Мамо, няма да плача — обади се момичето.

Филмът не беше дълъг — около двайсет и пет минути, но явно бе снимал човек, който си разбира от работата. Картината и звукът бяха ясни, а лентата дори беше монтирана.

Речите на местните ръководители не го впечатлиха, заинтригува го само кметът на града Головачов. Той се приближи до ковчега, няколко пъти се опита да заговори, но не можа, махна с ръка, отдръпна се и бръкна за кърпичка, за да избърше рукналите сълзи. Александър запомни и друг мъж, изправен в тълпата, среден на ръст, с тъмни очила. Знаеше, че го е виждал някъде, нещо повече, разговарял е с него, но не можа да си спомни кога и къде.

Филмът свърши и почти веднага в антрето се чуха весели мъжки гласове. Даша изтича навън и с радостен вик се хвърли към братята си.

Турецки разглеждаше с интерес двамата едри, снажни младежи, които си приличаха много.

— Стига, дребосък, стига — отсече по-големият, Григорий.

— Напрегръщахме се. Добър ден, Александър Борисович! Привет, Глеб! По какъв случай имаме празник? — попита той и надникна в кухнята.

— По случай пристигането ми в славния град Ставропол — отговори Александър. — А къде е Падерин с приятелите си?

— Заминаха в хотела. Ние ги поканихме, но…

— Правилно, Григорий Григориевич — прекъсна го Турецки. — Падерин си знае работата.

— Така е — усмихна се младежът. — Наричайте ме просто Гриша.

— Може. Имало е малко затруднение? — попита Турецки и понижи глас.

— Малко…

— Момчета! — обади се напевно Елена Николаевна. — Мийте си ръцете и на масата!

След обяда Турецки, братя Василиеви и Глеб се уединиха в кабинета.

— Разказвайте, приятели, с кого се наложи да се преборите? — попита Турецки.

— Отначало всичко вървеше гладко — започна Григорий. — Пристигнаха вашите момчета, показаха документите си, наредиха да се приготвяме. И ние тръгнахме. До площадката за вертолета са десетина километра, не повече. Гледаме — преследват ни. С две коли. Падерин нареди на шофьора да натисне докрай педала. Измъкнахме се за малко, шофьорът спря точно до вертолета. Ние се качихме, а Падерин остана да обяснява…

— Какви бяха тези, които ви спряха?

— Наши.

— Нямаше ли стрелба?

— Нямаше. Нали ви казвам, наши момчета. Но и те имат заповед.

— Каква?

— Да ни върнат обратно.

— Чия е заповедта?

— На началник-отдела на ФСС в Георгиевск.

— Вие не сте му подчинени, нали?

— Изглежда е звънил на Макеев.

— Макеев не може да се намесва в моите действия.

— Но не сте го предупредили!

— Не съм длъжен да предупреждавам никого. Разполагате с писмена заповед, подписана от първия заместник-директор на ФСС.

— Точно така — съгласи се Григорий. — И все пак ни спряха.

— Тогава защо не ви върнаха? — усмихна се Турецки.

— Спазарихме се.

— Как?

— Старшият по чин Вадим Сизов е мой добър приятел.

— Но заповедта си е заповед.

— Гонили са ни, но не са ни стигнали.

— Ясно — усмихна се Турецки. — Гриша, ти видя ли се с твоя добър приятел?

— Излязох, поговорихме. Той няма нужда от много обяснения. Всичко знае. Но може да си има неприятности.

— Няма — успокои го Турецки. — Ще запалим ли?

— Може и да пийнем — обади се по-малкият брат Артьом.

— Наливай! — каза Турецки. — Не ви питам защо ви изпратиха по-надалеч от погледа ми, тук всичко е ясно, но ме интересува откъде духа вятърът. Кой нареди?

— Нашият началник полковник Таловиря.

— Какво е това засукано име? — учуди се Саша.

— Не е засукано, украинска фамилия.

— Аз лично я чувам за първи път. За ваше здраве, братя!

Лека-полека разговорът премина към главния въпрос — политическите убийства в Ставрополския край.

— Знам някои неща — започна Турецки. — Но ме интересуват подробностите, детайлите и нюансите, които няма да прочета в следствените материали за убийствата. Какво можете да ми съобщите? Да тръгнем от теб, Григорий, като по-старши. Сигурно си поработил добре, щом си станал предсрочно подполковник…

— Дадоха ми звездичката, за да ми запушат устата — отвърна злобно Григорий. — Но сгрешиха.

— Любопитно ми е кои са „те“?

— Дето не ни допуснаха да разследваме делото за убийството на баща ни. Не мога да кажа конкретни имена, но получихме заповедта от нашия непосредствен началник. Разбирам, че според закона нямам право да взема участие в делото, но все пак…

— А над полковник Таловиря е генерал Макеев, така ли?

— Да.

— Разговаряхте ли с полковника?

— Не знам как е в Главна прокуратура, но тук по подобни въпроси не се разговаря.

— При нас наистина е по-просто — усмихна се Турецки. — Та ние не сме военна организация. Григорий, започни от самото начало. Ти си водил оперативната разработка по убийството на Приходко… Първият заместник на генерал Макеев. Както разбрах наскоро, човекът не е живеел зле. Разкошна вила, просторен апартамент…

— Два — намеси се Артьом.

— Три коли, собствени. Банкова сметка в чужбина…

— Така ли? — учуди се Григорий. — Сигурно ли е?

— Григорий, все пак не забравяй с кого си пиеш коняка — вдигна чашата си Турецки. — Какво не му е достигало? Защо го е привлякла политиката?

— Не че имаше някакви политически амбиции, по-скоро искаше да прикрие машинациите си.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Хора като Приходко не оставят следи. Напуснал е службата след сериозен скандал с Макеев. Сигурно е. Но за причината само можем да се досещаме.

— Не са се спогодили?

— Кой с кого? — отговори на въпроса с въпрос Григорий.

— Не, момчета, така няма да стане — усмихна се Турецки. — Нека ви покажа моите карти… Ясно е, че от убийствата печели, губернаторът Колесниченко. Но той не командва нито началника на ФСС, нито на УВР, още повече краевия прокурор. Оттук и изводът. Щом политическите убийства остават неразкрити, значи има заговор между губернатора и началниците на УВР, ФСС и прокуратурата. Лично аз подозирам и четиримата.

— При вас, в столицата, също има нерешени случаи на убийства. И то на важни хора! Та какво да кажем ние, провинциалистите — усмихна се Григорий.

— Много важни — съгласи се Турецки. — Там е тя. Ако бяха по-незначителни, щяха да бъдат разкрити. Освен това нищо не съм казвал за отношението ми към някои влиятелни московски фигури.

— Благодаря ви за откровеността, Александър Борисович — отговори след малка пауза Григорий. — Ще се постарая да ви отговоря по същия начин.

— Целият съм в слух.

— Както разбрах, днес възнамерявате да се запознаете с делата?

— Точно така.

— Материалите от следствените дела няма да дадат нищо сериозно, за което да се захванете.

— Ще видим…

— И вашите помощници няма да намерят нищо сериозно. От самото начало делото беше водено така, че да няма за какво да се заловиш. Не че се фалшифицират доказателствата или се преправят показания и така нататък, нямаше нищо подобно. Чисто и просто в папките, където се пазят следствените материали, не влязоха важни неща — показания на свидетели, веществени доказателства и документи по делото.

— Например?

— Да вземем делото на Приходко, с което се занимавах известно време. В заключението на съдебномедицинската експертиза е отбелязано, че Приходко е починал от рани в корема. Но аз знам със сигурност, че Приходко е убит с изстрел в главата.

— И можете да го докажете?

— У мен е първоначалният вариант на съдебномедицинската експертиза.

— Предполагам, че патологът е мъртъв?

— Жив е. Но вече състави нов акт от експертизата и ще четете именно него. Патологът ще държи на заключението си.

— Живее му се. Разбирам… Как е попаднал при вас първият вариант?

— С помощта на една лаборантка от отдела по съдебномедицинска експертиза. Разбира се, неофициално. Тя ме помоли на никого да не го показвам.

— И тъй, аз ще чета фалшификат?

— Да.

— При разпита на съдебния лекар Дроздов ще използвам първоначалния вариант, а не официалното заключение — реши Турецки.

— Забравихте молбата на лаборантката.

— След ексхумацията на трупа на Приходко и повторната съдебномедицинска експертиза, която, естествено, няма да бъде поверена на Дроздов, вашата лаборантка може да бъде спокойна.

— И все пак могат да я открият — отговори Григорий след кратък размисъл. — Нали по някакъв начин черновата е попаднала у мен!

— Кои?

— Хората, поръчали убийството.

— Мисля, че няма да им е до лаборантката — усмихна се Турецки. — Ще са загрижени за собствената си съдба… Току-що видяхме записа от погребението на вашия баща. Много хора, искрена мъка, планини от цветя… А на погребението на полковник Приходко, както ми казаха, присъствали десетина обикновени граждани, почетният караул и местните ръководители.

— Освен кмета Головачов — уточни Григорий.

— Един добър човек сред тях, и той не отишъл. Извод: убит е лош човек. Но следствието трябва да се занимава с убийствата и на лошите!

— Мисля, че във всички случаи убиецът е един.

— Не съм убеден. Да си убиец е специфична професия. Те невинаги се заемат със задача, при която е възможно да загинат много невинни хора.

— Александър Борисович, смятате ли, че това са сблъсъци на различни групировки от подземния свят?

— Да. — Турецки помълча, запали цигара, огледа поред братята. — Прекрасно разбирам вашите чувства, но моля да погледнете на нещата и от моята гледна точка. Щеше да е много по-добре, ако се бяхте заели с убийствата на Приходко и Скачко, отколкото с това на баща ви. Така ще е по-добре за всички, особено за предстоящите съдебни дела.

— Разбираме — след продължително мълчание отговори Григорий.

— Хубаво е, че разбирате — усмихна се Турецки. — Водете оперативната работа по делото на Приходко. Утре в десет нула-нула ще връча писмена заповед на прекия ви началник полковник Таловиря.

— Знаете ли, че Приходко е бил разстрелян в своята вила, в басейна?

— Чух.

— Отначало с убийството се зае следователят от прокуратурата и оперативните служители от милицията. После се присъединихме ние. Когато следователите пристигнали на мястото на произшествието, водата в басейна била източена. Трупът бил до басейна. Рана в корема и дупка от куршум в главата. Съдебният лекар Дроздов предположил, че отначало е стреляно в главата и едва по-късно довършили Приходко с автоматичен откос. Ние се заехме с охраната. След известно време единият от тях, Пьотър Ворончук, изчезна, а след още две седмици докараха тялото му от Чечня. И стовариха всичко на него, останалите пазачи имаха алиби.

— Един момент — прекъсна го Турецки. — Куршумът, изваден от главата на Приходко, е от винтовка, калибър 7,62. Не е ли така?

— Нещо повече, Дроздов предполагаше, че е стреляно с винтовка ВСС.

— Глеб Глебович, чувал ли си за нея? — попита стажанта си Турецки.

— Вграден заглушител, лазерен мерник, струва няколко хиляди долара. Произвеждат се по поръчка — отговори Глеб.

— Добре си изучил криминалистиката — похвали младежа Александър, обърна се към Григорий и допълни: — Не е хубаво, че в делото не фигурира куршумът от винтовка ВВС. Имало е такъв, хирургът го видял, Дроздов го видял, а сега го няма! Ето я вашата задача: да намерите вещественото доказателство — куршума, да откриете убиеца и поръчителя.

— Александър Борисович, нали се досещате, че все пак ще водим частно разследване за издирване убиеца на баща ни? — попита Григорий.

— Мина ми през ума.

— Засега не знаем кой стои зад убийството на Приходко, но сме почти сигурни кой е поръчал и изпълнил убийството на татко и бизнесмена Скачко. Поръчителите са големи хора от Москва, изпълнителите — местни криминални елементи.

— Ние също обърнахме внимание на честите пътувания до Ставрополския край на съветника на президента Юрий Андреевич Потапов — след кратка пауза заяви Турецки. — Направи ни впечатление, че почти след всяко негово идване тук са се появявали трупове. Няма да крия, че преди да долетя в Ставропол, посетих Потапов в кабинета му в Кремъл.

— Подозираме, че убийствата на татко и бизнесмена Скачко са дело на един човек. Не бихме искали да се откажем от случая Скачко. Още повече че той беше честен бизнесмен.

— Оказа се, че той не е имал банкови сметки в чужбина, което само по себе си говори нещо. Вие смятате, че поръчителите на убийствата са хора от различни престъпни групировки, така ли?

— Засега не сме сигурни, но вероятно изпълнителят на убийството на Приходко не е бил човек от криминалния свят. Мисля, че поръчителите са едни и същи.

— Ако намерите поръчителите преди самият извършител, може и да продължите с разследването на убийството на бизнесмена — съгласи се Турецки.

— Дълго ли ще останете при нас?

— Докато разкрия убийствата и предявя обвиненията на всички, свързани с тях.

— Няма да ви е лесно…

— Но аз не съм сам. С вас съм. Наоколо цари шуробаджанащина, подкупи, корупция… Но не всички са купени!

— Далече не всички! Ние също не сме сами. Имаме приятели, които са готови в огъня да скочат за нас!

— Значи ще победим! — Турецки погледна часовника си. — Трябва да тръгваме.

— Имаме една молба, Александър Борисович.

— Слушам.

— По убийството на Приходко бях със старши следователя от краевата прокуратура Николай Рагозин. Бих искал и занапред да работя с него.

— Не е ли уволнен?

— Само е отстранен от следствието по убийството на Приходко.

— Следователят Рагозин. Запомних. Чакайте да ви се обадя. До скоро виждане, момчета!

Турецки остана в краевата прокуратура до късно вечерта. Няколко часа отидоха за изучаване на делата, повече от час прекара в кабинета на краевия прокурор Власенко. Той като че ли се беше отприщил, говореше ли, говореше, но Саша трудно улавяше смисъла на думите му. Власенко се беше подготвил добре за разговора със старши следователя. На масата бяха струпани доста папки, с които, трябва да признаем, Власенко се чувстваше в свои води. Моментално намираше всеки документ. Отначало Турецки откровено му намекваше за неотложните си задачи, но като разбра, че няма да се спаси от него, започна да се вслушва в речта му. После дори се заинтересува, защото в словесния поток на прокурора току се промъкваше нещо важно. Александър остана с впечатление, че отношенията на Власенко с местните величия, включително и с губернатора, никак не са прости, че някои краеви ръководители постоянно спъват работата на прокуратурата. И макар Власенко да не употреби имена, не беше трудно да се досети. Прокурорът отвори дума за делата на ССК, които според него бяха с криминален уклон. Турецки прекрасно разбираше, че старата лисица Власенко води хитра игра, опитва се да си осигури вратичка за измъкване, тъй като знае, че следователят ще доведе разследванията си докрай. След като изслуша пламенната му реч, Александър се хвана за мисълта, подхвърлена от Власенко.

— Говорите за ССК като за организация с връзки с престъпния свят. Има ли доказателства? И е добре да са писмени.

— Как да кажа. Корените на тази мошеническа компания трябва да се търсят в Москва…

— Московските корени са ни известни. Интересува ме какво прави или вече е направила краевата прокуратура за разкриване на закононарушенията и разобличаване на виновните?

— Ако се заемете със ССК, няма да ви остане време за политическите убийства — усмихна се Власенко.

— А не ви ли се струва, че злоупотребите в ССК, убийствата, отвличанията, изпращането на свидетели и заподозрени в Чечня са брънки от една верига?

— Не е точно така. Убийствата на претендентите за губернаторския пост имат политически мотиви, а злоупотребите в ССК са с чисто икономически характер.

— Не е нужно да ви обяснявам, че икономика, политика и пари са едно цяло. Зададох ви въпрос. С какви конкретни факти разполагате за незаконните действия на ССК?

— Вече отговорих, че задкулисните шефове на ССК трябва да се търсят в Москва — възрази Власенко.

— Измъквате се от прекия отговор. Може би знаете, че по заповед на секретаря на Съвета за сигурност се работи за изясняване произхода на средствата на всички руски фирми, корпорации и банки.

— Чухме.

— По въпроса за ССК към федералната служба за сигурност в Москва е сформирана специална работна група. Във вашия край с този въпрос се занимавам аз и няколко оперативни сътрудници от моята група. А относно вашия намек за действията ми по разкриване на убийствата, разрешете да ви кажа следното, уважаеми Григорий Анисимович. Аз се занимавам не само с разкриване на убийствата, но и с машинациите на мафиотските структури, свързани с тези убийства.

— Не исках да ви обидя — смутено отвърна Власенко. — Дори не съм си го помислял, когато споменах, че няма да ви стигне времето.

— Времето е повече от достатъчно. И искам да ви уверя: докато не разкрия убийствата, няма да си тръгна оттук.

— Ще срещнете големи, може би непреодолими трудности — отбеляза Власенко, след кратко мълчание.

— Надявам се, знаете за случая с вицепремиера Стрелникова? — попита Александър.

— Всеки служител от Руската прокуратура е запознат с него!

— За покойниците не се говорят лоши неща, но дамата беше опасна. Лека й пръст. Тя плати за делата си. Но пострадаха и други. В това число и ръководни лица от ФСС. Питате се защо ви го казвам ли? Когато започвах разследването на убийството на Краля7, ми казваха същото, което и вие. Но в края аз постигнах своето.

— Не съвсем. Мнозина се пекат по плажовете в чужбина — възрази Власенко.

— Но не на Черноморския бряг! — парира Турецки. — Не в Русия. Съгласен съм, че не всичко стана, както беше замислено. Ще кажа нещо повече: в това разследване някои неща може и да не се получат, но знам със сигурност — виновните ще бъдат открити, ще дадем публичност на фактите, а може би ще има и трупове.

— Какво мислите за мен? — попита неочаквано Власенко.

— Нищо — сви рамене Турецки. — Знам, че сте на почит в Главна прокуратура, смятат ви за опитен работник, разкриваемостта на престъпленията във вашия край, в това число и на посегателствата срещу личността, е на ниво. Това е всичко.

— А като човек?

— Не ви познавам, Григорий Анисимович. Пък и не ме интересува.

— Не сте искрен, Александър Борисович — отговори краевият прокурор. — Естествено, разбирате, че не останахме безразлични, като научихме за назначаването ви за ръководител на групата за разследване на убийствата в нашия край. Събрахме се, поговорихме…

— У кого, къде и кои се събрахте? — прекъсна го Турецки.

— В кабинета на губернатора. Аз, Макеев, Маркуша…

Власенко замълча и погледна Турецки.

— А някой от икономическите ръководители на края? — притече се Александър на помощ на прокурора. — Говоря за икономическите структури.

Искаше да каже „криминални структури“, но се въздържа.

— Бяхме четиримата — каза Власенко.

— И какво си говорихте за скромната ми персона?

— Ако беше скромна и незначителна, нямаше да се съберем в такъв състав — поласка го прокурорът — А разговаряхме за бъдещата ви дейност тук.

— И какво?

— Убийствата не са разкрити!

— В Русия е пълно с неразкрити убийства.

— В това число и в Москва.

— Делото на Мен, Листев, на банкерите… Нямат чет!

— Искам да ви питам, Александър Борисович, защо не ви възложиха да разследвате делото на Листев?

— Аз също се учудвам!

— Щяхте ли да го разкриете?

— Мисля, че да.

— Сериозно ви питам.

— И аз не се шегувам. Но… не ми го възлагат!

— А вие защо не проявите следователска инициатива, така да се каже…

— Опитвах, но шефовете по-добре знаят на кого какви дела да възлагат. За какво още разговаряхте с губернатора?

— Решихме, че първата фигура, с която ще се заемете и върху която пада подозрението, е губернаторът Колесниченко…

— Моля ви! — прекъсна го Турецки. — Защо да се заема на първо място с него?!

— А как иначе? Губернаторът има полза от изчезването на противниците си!

— Ами ако той няма нищо общо? Вие, скъпи прокуроре, сте забравили презумпцията за невинност!

— Между другото, той очаква вашата визита.

— Нека ми позвъни, да ме покани и ще отида.

— Имате свидетел — Супрун. Знаете, че са го закарали във вилата на губернатора. Разполагате с автомат на нашето управление на вътрешните работи, което показва връзката на сътрудник от УВР с отвличането на Супрун…

— Знам повече, отколкото предполагате. Но не е там работата. Да, с отвличането са свързани служители на милицията. Но няма да се учудя, ако на тяхно място се окажат хора от ФСС. Не по-зле от мен знаете, че миналата година за различни престъпления са арестувани около девет хиляди милиционери. Повече от хиляда работници от федералната служба. За какво говори това? Щом ги арестуват, значи някой работи честно, с риск за живота си. Ако използваме силни думи, честно служат на своето отечество…

Турецки запали цигара, помълча.

— Непрекъснато повтаряте, че не ви казвам всичко. Да допуснем, че е така. Но защо трябва да бъда напълно искрен с вас? Мълчите за Кръстника, най-важната фигура в подземния свят в Русия, който се е окопал на ваша територия! За помощника му, идеолога на организираната престъпност у нас Георгий Гагарински по прякор Доктора, един от най-добрите познавачи на руската икономика! Не продумахте нито дума за Миша Юсин-Мусолини, а нали той е генерален директор на ССК. Да не говоря за дребните риби от сорта на Левитан и Стареца. Ето откъде трябва да започва разследването на всички дела, уважаеми Григорий Анисимович!

— Криминалните структури са разпръснати из цялата страна. За огромно съжаление ролята на подземния свят е голяма. Те си имат свои военни организации и са готови на убийства, разправи и терор. Което не може да се каже за правоохранителните органи. При мен има няколко дела срещу служители на милицията, използвали оръжие срещу бандитите.

— Надявам се, че не сте им дали ход?

— Засега ги държа. Не знам дали ще мога да ги бавя дълго. А ги очаква от седем до двайсет години затвор. — Власенко също запали, опъна дълбоко. — Говорите за Кръстника, Доктора, Левитан… Крадат, укриват приходи, не плащат данъци! Но всичко е изпипано перфектно. Умеят да си прикриват следите.

— Дори кражбите?

— На първо място тях.

— Излиза, че всички — от дребните чиновници до най-едрите — са купени?

— Следващият въпрос вероятно ще бъде дали аз съм купен?

— Да — не скри Турецки. — Именно такъв въпрос исках да ви задам.

— Не. Аз не съм купен — след кратка пауза отговори Власенко.

— Ще запомня думите ви — веднага се обади Александър.

— Но пък съм с вързани ръце и крака.

— Кой ви е вързал?

— Системата, калпавите закони, режима, при който живеем.

— Не съм и очаквал друг отговор — усмихна се Турецки. — Добре си поговорихме, Григорий Анисимович.

— Изобщо не засегнахме същността на делата, за които сте дошли при нас…

— Напротив — не се съгласи Александър. — Ще ви помоля да дадете документите на моя стажант, за да ги прочете.

— Схватливо ли е момчето?

— Засега не съм чул глупости от него.

— Прав е Маркуша, като казва, че не обичате да седите над бумагите — усмихна се прокурорът. — Нека стажантът ви дойде и да чете. Ще му намерим място. Може и цял кабинет.

— Генерал Маркуша съобщи ли ви за вещественото доказателство — автомата, който вече приложих към делото? — уж между другото попита Турецки и като забеляза, че Власенко се смути, продължи: — Само той знаеше за него.

— Да — призна прокурорът. — Чухме се по телефона.

— Много се радвам, че поддържате добри отношения с началниците на силовите служби — усмихна се Турецки. — Макар че, откровено казано, след вашите излияния у мен се появи точно противоположно впечатление. Но сега то се изпари. Когато следствието, милицията и прокуратурата работят заедно, може да очакваме чудесни резултати.

След като се сбогува с краевия прокурор, Турецки тръгна да търси стажанта. Намери го в кабинета, който бяха определили за зоналния прокурор от Главна прокуратура Чирков.

— Глеб Глебович, не ти ли доскуча без мен? — намигна Турецки.

— Тъй вярно — усмихна се младежът.

— И си го оставил да скучае? — обърна се Александър към Чирков. — Не вярвам.

— Не ми беше много весело — потвърди стажантът.

Турецки измърмори неопределено и погледна въпросително Чирков.

— Работихме по делото — каза Чирков. — Не съм забелязал, че скучаете.

— Вие, Валерий Викторович, разговаряхте с мен някак отвисоко, сякаш с някой недорасъл — открито призна Глеб.

— Например? — попита обърканият Чирков.

— Защо трябваше няколко пъти да повтаряте латинските думи в превод на руски?

— За да бъде по-ясно…

— Аз знам латински. Освен това владея английски и японски. И то доста сносно.

— Каква младеж се навъди! — рече Турецки. — Ти му кажеш едно, а той ти отговори с десет!

— Валерий Викторович няма да позволи да излъжа. През целия разговор аз произнесох само няколко изречения. Слушах много внимателно. Вярно ли е, Валерий Викторович?

— Да беше ме предупредил, че владееш английски — засмя се Чирков. — Наистина мълчеше. Момче с характер. Браво!

— Не ми трябват безхарактерни стажанти. — Александър потупа младежа по рамото. — Да вървим, Глеб!

На улицата до колата, с която пристигнаха Турецки и Глеб, чакаше ново ауди.

— Падерин и момчетата — позна Турецки.

И наистина, като ги видя, от колата слезе подполковник Падерин и тръгна към Александър.

— На рапорт ли дойде? — попита Турецки. — Та аз знам. Както се казва, благодаря за вярната служба.

— Не, Александър Борисович, не на доклад. Получих мъмрене.

— От кого? — учуди се Турецки. — Тук нямаш други началници, освен мен.

— Затова пък в столицата имам. И то много. Обади се заместник-директорът и ме наруга, че съм ви оставил без наблюдение. Така че, извинявайте, но сега няма да се отделям и крачка от вас.

— Нямам нищо против — съгласи се Турецки. — Ние с Глеб Глебович отиваме да вечеряме. Някакви предложения, Глеб?

— Най-добре в хотелската стая — навъсено отговори младежът.

— Разбира се, там е по-спокойно. Но и работа трябва да се върши. По-добре да отидем в ресторантчето „Далеч от съпругите“! Знаеш ли го?

— Всички мъже го знаят — усмихна се Глеб.

— Уютно ли е?

Глеб измърмори неопределено.

— Имаш ли шофьорска книжка?

— От осемнайсетгодишен.

— Сядай на кормилото.

Не бяха успели да минат проспект „Ленин“ и телефонът запищя:

— Преследват ви две западни коли — съобщи Падерин. — Бъдете внимателни.

— Благодаря, Игоре. Настъпи педала, Глеб!

3.

При вида на първите къщички в Татарка нещо трепна в сърцето на майор Павел Голованов. За напрежението му имаше основателна причина.

Служителят на МУР беше идвал в Татарка два пъти. Първия — след Афганистан, когато дойде да съобщи на Настя за смъртта на мъжа й, а втория — след около четири години. Пристигна по някакъв повод в Ставропол, а вечерта взе такси и полетя за Татарка, като предварително се натовари с разнообразни мезета и пиене. Искаше да види Настя, да поговори с нея и да се върне обратно още вечерта, но не стана така. Дали Настя пийна доста, или болката от загубата на мъжа й се беше притъпила, но тя допусна до себе си Паша Голованов и майорът живя у тях цели десет дни. Тогава се запозна и със съседа Владимир Байбаков.

Голованов вече започваше да мисли за женитба, но Настя неочаквано заяви директно на майора да си отива още същия ден. Майорът не разбра защо жената го гони, нали миналата нощ всичко си беше наред, по-хубаво не можеше да бъде. Но това сякаш не беше същата Настя. Тя му забрани да идва повече, да пише, да й се обажда по телефона и да изпраща телеграми. Наложи се да си тръгне. Но не я забрави. Пишеше й писма, търсеше я по телефона, но отговор така и не получи, а като чуеше гласа му по телефона, Настя веднага затваряше. Така че имаше защо да се вълнува.

— Къде отиваме? — попита Демидич, който караше.

— Право при Байбака — нареди Голованов.

— Дали да не се огледаме първо, да преценим обстановката? — предложи предпазливият оперативник Филя.

— Ти не си на разузнаване — отсече майорът. — Попитай жената за адреса на Байбака — и посочи една млада минувачка.

— Ама не знаеш ли?! — възкликна жената след въпроса на Филя. — Целият край го знае, пък ти не!

— Ако знаех, нямаше да питам!

— Ще минеш пазара, завиваш наляво и ще видиш!

— Ти кажи адреса!

— Карай, карай, там ще ти го кажат! Така ще ти го кажат, че няма да си познаеш хората! — засмя се жената, погледна младежа и добави: — В Татарка има само една такава къща.

И наистина, отминаха пазара, свърнаха зад ъгъла и видяха красива къща, опасана с чугунена ограда. Къщата беше наполовина скрита зад лоза, до масивната порта се стигаше по пътечка от мраморни плочки.

— Възгордял се е Вова Байбака — пророни замислено Голованов.

— Пораснала му е работата!

— Накъде да карам? — попита Демидич.

— Към портата. И натисни клаксона.

Отпред излезе пазач.

— Е? — попита той и зорко огледа седналите в колата.

— Какво екаш? — усмихна се Голованов. — Още не си отворил.

— Кого търсиш?

— Шефа.

— Няма го.

— А ти го потърси и му кажи: дошъл е майор Голованов. Действай!

Пазачът огледа пристигналите гости.

— Много тежко го раздавате, братлета — озъби се той.

— На кое викаш тежко? — усмихна се Голованов и слезе от колата.

— Стой! — извика пазачът.

— А ето го и шефа! — усмихна се широко майорът, гледайки над рамото на пазача. — Вова! Вовик!

Пазачът се обърна машинално, което бе напълно достатъчно за Голованов и след няколко секунди младежът вече лежеше по очи на земята, забил нос в пръстта.

— Пусни ме… — изхриптя той.

— Братле — напомни майорът. — И той ще ми се пише братле. Моите братя са в колата.

Голованов измъкна от пазача пистолета, свали по навик пълнителя, опипа джобовете му и извади мобилния телефон.

— Обади се!

— На кого?

— На моя приятел, на Байбаков!

— Истината казвам, няма го!

— Ами какво се озърташ? — попита сърдито майорът.

— Ми така… То…

— Стани! И отсега нататък помни: да не викаш силно и да не посягаш към патлака! — Голованов го погледна и поклати глава. — Всичките ли хора на Володя са такива?

— Ти ме подлъга — изломоти пазачът. — Ако…

— Млъкни, братле — прекъсна го Голованов. — По-добре ми кажи къде да намеря домакина?

— За чий ви е? — настръхна младежът.

— Не чу ли? Приятели сме. Идваме му на гости.

— Приятели — не повярва пазачът. — С такива приятели врагове не ти трябват! Не знам какви сте, но е сигурно, че не сте тукашни.

— Обади се, мой човек — кимна към телефона Голованов.

— Защо да звъня? Сега ще дойде. Обед е… Я ми върни пищова — помоли пазачът. — Байбака ще ми счупи главата.

— Няма да си играеш с него, нали?

— Да не съм луд. Я какви перки седят вътре — кимна към колата младежът. — Може да не носят пистолети, а автомати!

— Съобразителен си — усмихна се Голованов и му върна пистолета. — Върви да пазиш. А ние ще запалим по една, ще се поразтъпчем.

Пазачът не очакваше такава постъпка от непознатия и видимо се отпусна.

— Запалете — извади той пакет „Малборо“. — Откъде сте?

— Ще ти кажа, ама няма да повярваш.

— Полицаи, а? От Москва?

— Разчу ли се?

— Има нещо такова. Какво сте загубили в Татарка?

— Любопитно момче си… Казахме, дошли сме на гости.

— Добре, ако е на гости… — започна момчето, но изведнъж замълча, наостри слух и заяви уверено: — Байбака иде.

В малката уличка с голяма скорост изскочиха две коли — джип и БМВ.

От тях изхвърчаха неколцина младежи и професионално обкръжиха волгата. От джипа бавно излезе Байбака и се взря в Голованов.

— Павел…

— Същият.

Майорът и Владимир се прегърнаха леко.

— С теб ли са? — кимна към Демидич и Филя Байбака.

— От доста време вече.

— Разбрах. Влизайте. Веднага ли на масата или първо в банята?

— По-добре баня и маса едновременно — усмихна се Голованов.

— Няма проблеми.

— Оръжие носите ли? — попита един от охраната, явно главният на групата.

— А как без него в наше време?

— Моля да го предадете.

— Остави — рече Байбака, като погледна Голованов.

Банята се оказа просторна, но поддържаше висока температура. Майорът, Филя и Байбака, разгорещени до червено, вече няколко пъти скачаха в басейна със студената вода, само Демидич все още старателно се сапунисваше, поливаше и поглеждаше неодобрително другарите си.

— Демидич! — не издържа Байбака. — Какво, не обичаш ли?

— Че какво да правя в този студ? — измърмори в отговор Демидич.

— Как? — удиви се Байбака. — Смяташ, че не е достатъчно горещо?

— Вкусове всякакви. Играйте си, а аз след вас ще се напаря на воля.

— Давай сега — разпали се Байбака.

— Ще издържиш ли? — погледна го изпод вежди Демидич.

— Ще се пробвам!

— Тогава се омитайте — нареди Демидич. — Полейте се, попийте биричка, а аз ще поработя.

— И колко ще чакаме?

— Ще ви извикам.

Мъжете отидоха в съблекалнята, ако може да се нарече така разкошното помещение, облицовано с карелска бреза, където имаше маса с разнообразни мезета.

— Откъде е тоя? — попита Байбака и кимна към парилката8.

— Архангелско биче — засмя се Филя.

— Бива си го… Павка, бира или нещо по-силно?

— Дай първо по една бира.

Демидич извика момчетата след двайсетина минути.

— Хайде, момчета! По един и бавничко. Мисля, че стоплих малко…

Демидич влезе пръв и се качи най-горе. След него искаше да влезе Филя, но излетя като куршум.

— Мирувайте. Не размахвайте метличките още — заповяда Демидич, като видя, че Голованов и Байбака влизат.

— А какво?! — изхриптя Голованов, задъхвайки се от нетърпимата жега.

— А ти, шефе, се качи тук! При мен!

Байбака погледна с удивление майора.

— Не му обръщай внимание — рече той. — Селянин…

Байбака се качи на второто стъпало и поседна.

— Какво спря? — попита Демидич.

— Ще постоя засега тук.

— И аз няма да остана по-назад — обади се Голованов, храбро се качи и седна до Демидич.

— Подишахте ли? Ех, Господи, благослови…

И с тези думи Демидич завъртя дъбовата метличка.

— Ах, ти! — закрещя Голованов и свит на кравай се изтърколи по стъпалата. — Това не е баня! Преизподня!

Байбака също се спусна мълчаливо надолу.

— Затворете вратата! — изрева отгоре Демидич.

Той се върна в съблекалнята след около половин час и от раз обърна двете халби бира, услужливо налети от Филя.

— Още?

— По-късно.

— Малко ли ти беше?

— Трябва да подредя.

— Ще подредят — рече Байбака.

— Вярно — съгласи се Демидич. — Имаш достатъчно прислуга.

— Слушай, Павка — не издържа Байбака, — той всички около теб ли нагрубява, или ги подбира?

— Защо около мен? — не схвана Голованов. — Той отговаря за себе си. Нали ти казах, селянин!

— Здрави ли са ви ръцете и краката? — ехидно се поинтересува Демидич, разкъсвайки голяма пушена платика.

Малко по малко покрай бирата и ледената водка разговорът стигна до сериозните неща.

— Много хора сте надошли от Москва — рече Байбака. — Свърши ли се работата в столицата?

— Ти знаеш ли къде работя? — отговори на въпроса с въпрос Голованов.

— Не знам къде си сега, но доскоро беше в частната детективска агенция „Глория“ И приятелите ти също.

— Добре работят твоите…

— И твоите. Милиция, ФСС, следователи — това ми е ясно, имат заповед, а вас, частниците, кой дявол ви докара тук?

— Вова, известно ли ти е кой ръководи разследването?

— И питаш…

— А ние сме приятели на Турецки. И то много близки.

— Ами защо дойдохте в Татарка?

— В Татарка ли? — повтори Голованов. — Вова, имаме заповед да закараме Льоня Гришчук в Ставропол.

— Не сте ли малко за цяла Татарка?

— Според мен достатъчно — отговори майорът и огледа другарите си.

— Няма да ви дам Ястреба — отсече твърдо Байбака.

— Запомни, Филя — обърна се към приятеля си майорът. — Байбаков, който е истинската местна власт, или както се изразява Демидич, шефът, знае къде се подвизава Ястреба.

— Това е първата му грешка, командире.

— Втората — поправи го майорът. — Първата беше пред портата, когато поради добрината си ни остави оръжието.

— А ще го използвате ли? — попита Байбака.

— Само в краен случай. Твоите хора също не носят играчки в джобовете си. — Голованов тъжно погледна Владимир. — А Ястреба, Вова, ще ни предадеш.

— За нищо на света!

— Знам, добър спортист си, майстор, не си страхливец, но имаш един недостатък.

— Какъв?

— Не си помирисвал барут, Вова. Не си гледал смъртта в очите. — И като забеляза усмивката на Байбака, майорът добави:

— Че си гръмнал някакъв глупак в тази къща, не се брои.

— Ето и ти започваш да нагрубяваш — рече хладно Байбака.

— Не е обида, а факт. А той, както се казва, не е реклама! Вова, не се дърпай. Стой си спокойно, мисли не със сърцето, а с главата. Хубаво мисли.

— Ако е пак за Ястреба, вече казах.

— И не бързай. Бърза се, когато се ловят бълхи… А аз не искам и няма да ти чета лекция какво добро момче беше и колко лош си станал. На теб ти харесва този живот, на мен — друг. Всеки с вкуса си. Животът ще покаже кой крив, кой прав, кой виновен…

— Именно! Животът ще покаже!

— И от теб не искам да слушам лекции, защото предварително знам какво ще кажеш.

— Само преди две години и аз бях такъв отнесен като вас — каза Байбака и огледа гостите един по един. — Намериха се добри хора, отвориха ми очите!

— За теб са добри, за нас бандити, престъпници, убийци. И един от престъпниците, както ти току-що потвърди, се намира в дома ти. Моля те, Вова, предай ни го с добро.

Известно време Байбака гледа Голованов, после се засмя весело. Гостите бяха сериозни.

— Стига — каза Байбака и изведнъж спря да се смее. — И довиждане.

— Благодаря за банята, за угощението — обади се тихо Голованов, извади от портфейла си сто долара и ги сложи на масата.

— Павка, какво правиш?! — смути се Байбака. — Не ме обиждай.

— Ние не пием на кьорсофра. Надявам се, че ще ни изпратиш?

Четиримата излязоха навън и под погледите на пазачите тръгнаха към портата.

— Вова, със здраве! — сбогува се с домакина майорът и влезе в колата.

— Със здраве — не отговори веднага Байбака.

— Бива ги момчетата — рече пазачът и изгледа волгата. — Смелчаги…

— Не са момчета — отрони Байбака и го измери с поглед от главата до петите. — Те са „вълци“9.

— Приличат — отговори младежът и се сети, че майорът му върна пистолета празен, а патроните така и не му даде.

Ястреба наистина живееше на втория етаж на къщата, макар да имаше възможност да се премести. Но в началото Байбака не бързаше, а когато се пусна слуха, че пристига московската група, му забрани да излиза навън.

— Пак ли пиеш? — попита навъсено Байбака, щом влезе в стаята и кимна към сложената на малка масичка бутилка.

— А какво да правя?

— Помниш ли майора от Афганистан?

— Твой приятел, а аз бях деветата дупка на кавала. Но си го спомням — отговори Ястреба и си наля коняк в чашата. — Пак ли долетя? При Настя?

— За теб дойде.

— Така — изрече Ястреба. — Значи направихте си баня…

— Те разкриха делото за наркотиците във Воронеж.

— Кои те? Засега чух само за един майор.

— „Руските вълци“. Чувал ли си за тях?

— Вълци ли? — повтори Ястреба. — Вълците ги оправят кучетата. Казват се вълкодави.

— Льоня, не се шегувай. Скоро няма да ти е до шегички…

— Я стига! Ще се измъкнем!

— Кръстника ми е говорил за тях. И забележи — с уважение. В Москва има частна детективска агенция, където шеф е бил полковник Грязнов. Сега е началник на МУР. Там са се окопали „вълците“, начело с Паша Голованов. Мисля, че са станали ченгета заедно с шефа си Грязнов.

— И много ли са?

— Може да не са много, но като свирнат, целият „Афганистан“10 ще се събере. А с тях не трябва да се караме.

— И при тях бъркотии, сблъсъци.

— Засега.

— И какво реши? — попита Ястреба след кратка пауза.

— Налага се да изчезнеш. Жалко, но нищо не може да се направи.

— Кога?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Володя, не мога да те позная… — погледна приятеля си Ястреба. — Още нищо не е станало, а мартинките ти треперят.

— Заради теб. Не заради мен. Ще ти намеря сигурно място.

— И сам ще се оправя някак!

— Добре — лесно се съгласи Байбака.

Ястреба очакваше друг отговор и видимо се засегна.

— Сега да бягам ли?

— Твоя работа. Льоня, разбери, ако не беше дошъл Паша Голованов, щях да им покажа един гол…

— Какво, тия да не са безсмъртни?!

— Всички са смъртни, Льоня, но преди те да легнат, ще оплакват нас.

— Я камилата, я камиларя — не повярва Ястреба.

— Те ме притиснаха тук, в моя дом, където аз съм господар. Сякаш съм на разпит.

— И ти търпя?

— Изпратих ги да си вървят. Не много вежливо. Настояваха да те предам.

— И за какво плащаш на твоите диванета?! — подхилна се Ястреба. — Що не натисна копчето под масата!

— Льоня, живее ми се.

— Изпивам си чашата и изчезвам — реши Ястреба.

— Все пак те съветвам да се възползваш от моето местенце.

— Далече ли е?

— Не много. В планината. Ще те приемат царски.

— Проагитира ме — отвърна Ястреба, след като помисли.

— Ще тръгнеш през нощта.

В това време служителите на московската милиция Голованов, Демидич и Филя минаваха по тиха зелена уличка, от двете страни на която се издигаха масивни къщи, обрасли с лози и овощни дръвчета.

— Спри — рече майорът и отвори вратата. — Ще се върна след десетина минути.

Той отиде до портичката и спря, усети как сърцето му започна да бие бързо и неудържимо. Позвъни няколко пъти, бутна портичката и тя се отвори. Щом влезе в двора и се вгледа напред, Голованов видя възрастен мъж и момченце на две-три годинки.

— Здравейте, Николай Василиевич — поздрави майорът, когато наближи.

— Здрасти, здрасти! — отвърна старикът, подавайки ръка. — Отдавна не сме се виждали! Направи здрасти и ти, Максимка!

Момченцето гледаше непознатия чичко мълчаливо, под вежди.

— Максим ли? — повтори Голованов. — На Настя ли е?

— Че на кого да е? Имаше един Максим, сега се появи друг. Така си върви той, животът… Настя кръсти сина си в памет на загиналия си мъж.

— Значи се е омъжила… — пророни с мъка Голованов.

— Сам ли си?

— С приятели.

— Ми къде са твоите момчета?

— Чакат в колата.

— Викни ги — заповяда старецът.

— Аз само за малко, Николай Василиевич…

— Ще видим за колко — прекъсна го старецът. — Първо викни хората. Ще ви черпя с вино. Помниш ли моето вино?

— Може ли го забрави човек!

— Ще поседнем, ще поприказваме…

— Настя вкъщи ли е?

— Настя работи. Ще си дойде за обед. Викни ги.

Голованов послушно тръгна към портата.

— Елате да пием вино — смутено каза той, пристъпвайки към приятелите си.

— Май имахме други планове — обади се Филя, но замълча под погледа на командира. — Паша, какво ти е?

— Хайде — подкани ги майорът.

През това време Николай Василиевич беше успял да сложи на масата в градината голяма изпотена кана студено, извадено от мазето вино, ябълки, круши и грозде.

— Добре дошли, момчета! — рече старецът и вдигна чашата си. — А ти, Максимка, наблягай на гроздето!

Като видя момченцето, Филя дълго го разглежда, после премести поглед върху командира.

— Демидич — пошепна, без да се сдържи.

— А?

— Нищо ли не забелязващ?

Демидич се огледа.

— Май че нищо…

— Погледни момченцето!

— Е…

— А сега командира.

— И какво?

— Момчета, какво си шушукате? — попита домакинът.

— По служба, Николай Василиевич! — Филя почука по часовника си.

— Втората чаша, скъпи гости, ще вдигнем за бащата на моя внук, загинал в чужбина.

— Те бяха там — кимна към приятелите си Голованов.

Пиха мълчаливо, изправени край масата.

— Слушай, Филя — изломоти Демидич. — Момчето май прилича на командира, а?

— Ами аз какво казах?

— Командире… — обърна се към майора Демидич.

— Тихо де… — прошепна Филя.

— Какво има?

— А третата чаша, момчета, е за Максим…

— Чакай малко — пусна баса си Демидич. — Командире!

Голованов погледна въпросително младежа.

— Оглеждал ли си се скоро в огледалото?

— Защо, какво има? — попита майорът, като машинално поглади бузите и брадичката си.

— Питам дали е било скоро?

— Стига, Демидич — навъси се Голованов.

Филя бутна силно другаря си в хълбока.

— Гледай го, пък се блъска — усмихна се Демидич и кимна към Филя. — Но аз ще кажа. Не знам какво ще стане, ама ще кажа…

— Не го усуквай — заповяда майорът. — Пак ли за огледалото?

— Командире, погледни по-внимателно детето! За какво ти е огледало? Твоето отражение едно към едно!

— Какви ги дрънкаш? — рече Голованов и пребледня, но погледът му неволно спря на момченцето.

Максим, ококорил бездруго големите си очи, също го гледаше напрегнато.

— Николай Василиевич… — прошепна изведнъж Голованов.

— Да пием, Павеле — отговори старецът след кратка пауза. — За здравето на моя внук Максим Павлович!

— Николай Василиевич… — повтори Голованов. — Истина ли е това?

— Приятелят ти каза: вгледай се! Максим, върви да се поразходиш — обърна се той към детето, а когато то се отдалечи, продължи: — Не знам какво ще каже Настя… Няма да ме похвали дъщеря ми, горда е тя. То се знае. Но аз ще изкарам каквото ми е накипяло на душата. Така ми заръча и покойната ми стопанка…

— Маря Фьодоровна е починала? — попита Голованов.

— Завчера й струвахме четиридесетте. Попитай, казва, Павел, за какво се скараха…

— Но аз писах, обаждах се по телефона. Безполезно — почти простена майорът.

— Тя те уважаваше, Маря Фьодоровна де. Караше се на Настя. Ама какво да правиш? Тя, моята дъщеря, от младини е такава. Обича само веднъж. А жената, царство й небесно, те уважаваше — повтори старецът.

— Филя! — погледна приятеля си Голованов.

— Разбрах, командире!

— Да отида и аз с него? — попита Демидич.

— Стой тук.

Похрупвайки ябълка, Филя закрачи бързо към портичката.

— Казвате, че Настя ще се върне за обяд? — попита Голованов.

— След десетина минути ще дойде.

— Помогнете ми, Николай Василиевич — изведнъж помоли Голованов с такъв жалостив глас, че Демидич спря да дъвче.

— С какво мога да ти помогна, Паша?

— Ами че имам син! И му е дала моето бащино име!

— Бащиното име, както се изисква по закон, е на бащата — рече строго старецът. — Че как иначе?

— Помогни ми, татко — повтори Голованов.

— Ти си момче на място. Орел! И ще кажа честно, харесвам те. Гледам, и другарите те уважават.

— Малко е да се каже уважават — усмихна се Демидич. — Той е командир. И това казва всичко.

— Ти, Павеле, не се ли ожени? — попита предпазливо старецът.

— Не съм.

— Как така? Време ти е — уж не повярва Николай Василиевич.

— Аз обичам Настя.

— Не го показваш както трябва. Не пишеш, не звъниш, а трябваше да идваш!

— Тя ми забрани!

— Жена с характер — съгласи се старецът. — А пък, от друга страна, сега не си чужд за нея. Максим понякога пита, къде е, вика, моят татко…

Филя се върна с пакети в ръцете — огромно количество бутилки, колбаси, кашкавал и филета.

При вида на такова богатство Николай Василиевич се намръщи. Нищо не каза, но си помисли, че нямаше да е лошо да се посъветват с него, преди да ходят в магазина, и в неговото мазе щеше да се намери нещо за мезе.

— Момчета, да не сте от „новите руснаци“? — попита той.

— Приличаме ли? — широко се засмя Филя.

— Сега, мили мой, не можеш ги разбра… Така се обърна всичко, че само можеш да вдигнеш рамене… Гледам, че си накупил за половин милион!

— Мама! — извика Максим.

Голованов се обърна и видя как момчето с всички сили тича към майка си, изправена до портата.

— Дръж се, командире — рече Филя.

Максим стигна до майка си, скри се в полата й и зашепна нещо, като се оглеждаше към чичковците.

Настя бе снажна черноока жена с дълга плитка, преметната пред високите й гърди.

— Имаш вкус, командире — обади се Демидич.

— Замълчи — просъска Голованов.

— Върви, Павеле — обади се Николай Василиевич. — Посрещай. Какво стоиш като закован?

Майорът се приближи бавно към жената.

— Здравей, Настя…

— Здравей, Паша — напевно отвърна жената. — Какво те води насам?

Голованов дълго я гледа, после попита с треперещ глас:

— Настенка, защо направи така?

— Върви, Николай Василиевич, върви — забоботи Демидич. — Иди спасявай положението. Виж, той нещо говори, а тя нито дума не обелва. Върви.

Старецът тръгна на помощ.

— Тате… — обади се укорително Настя.

— Аз какво? Аз нищо. Ей го онзи с орловия поглед. Щом погледна Максимка, веднага позна. А вторият, здравенякът, също позна и го изръси!

— Наистина ли? — усъмни се жената. — Наистина ли така беше?

— Честен кръст! — прекръсти се старецът.

Настя гледа известно време ту сина си, ту Голованов и изведнъж се усмихна.

— Наистина си приличате… Ама ти, тате, как посрещаш гостите навън? Кани ги вкъщи.

Николай Василиевич намигна хитро на Голованов:

— Ти стой по-близо до синчето. Разбра ли? Докато свикне, Паша, тежко ще бъде. Усещам аз…

— Трябва да се обадя — рече с пресипнал глас майорът.

— Звъни. Нали не си забравил къде е телефонът!

Голованов се обади в хотела на Турецки, но не се надяваше да го намери там. Но някой веднага вдигна слушалката.

— Слушам — разнесе се познатият, малко дрезгав глас на Слава Грязнов.

— Какво правите там, шефе? — удиви се Голованов.

— Охо! — разсмя се Грязнов. — И ние обожаваме грозденцето! Ами ти къде си?

— Наблизо. В едно село, Татарка.

— Знам го.

— Ходил ли си там?

— По-добре питай къде не е ходил Грязнов! С какво се занимавате?

— Действаме съгласно получената заповед.

— Чувам. Гласчето ти весело, майоре. С винце ли се веселите?

— Трябва ми кола, командире.

— Ама вие пеша ли стигнахте до Татарка?

— Сега нищо повече не мога да ти кажа — понижи глас Голованов. — Тук, братле, стана една… Постарай се, командире.

— Кажи адреса.

— „Нагорна“ 17.

— Чакайте.

Грязнов пристигна след около половин час с микробус, не беше сам. В двора влязоха служителите на МУР, ухилени до уши — Шура Дяконов, Льоня Удачин, Николай Орлов, цялата компания.

— Настя, всички те са приятели на Максим — поясни Голованов в отговор на смутения поглед на стопанката. — Бяхме в една рота.

— Моля, заповядайте — покани ги вкъщи жената.

Грязнов галантно целуна ръката й.

— Майоре, защо не ни предупреди?

В това време на верандата излезе малкият Максим. Грязнов погледна момченцето, после премести поглед към майора, към смутената Настя, която тръгна бързо към къщи и взе детето със себе си.

— Да не е твое? — попита неуверено Грязнов.

— Мое е — усмихна се широко Голованов.

— Добре си поработил. И много потайно. На колко е?

— Кара третата.

— Какво ли не прави човек по заповед на Турецки! — хихикна някой.

— Защо си мълчал? — попита строго Грязнов.

И младежите забръмчаха като кошер: не е хубаво, командире, да се крие такова нещо от приятелите, никак даже не е хубаво.

— Не знаех, братлета! — въздишаше Голованов. — Ей, Богу, не знаех. Сякаш сънувам!

— А Турецки откъде е разбрал? — попита Слава.

— Какво общо има той?

— Нали е наредил да дойдете в Татарка…

— Командире, времето върви — почука по часовника си Филя.

— Без теб няма да гръмнат! — обади се Голованов.

— Кой? — Грязнов наостри слух и огледа Филя и майора.

— Казвам по принцип.

— Майоре, нещо го усукваш. Хайде докладвай!

— Трябва да арестуваме един бандит и да го доставим на Турецки — каза Голованов.

— И какъв е планът?

— Скрил се е в една къща — усмихна се майорът. — На местния бос Володя Байбака.

— Не съм го чувал — отвърна Слава, след като помисли.

— Нов е, но вече на почит.

— Питах за плана.

— Трябва да отидем и да го арестуваме.

— Защо не го арестувахте?

— Щяхме да търсим помощ от местните органи, но се отказахме. Байбака сигурно ги е купил.

— Голяма ли е охраната?

— Хлапетии…

На верандата се показа Николай Василиевич.

— Момчета, масата е готова. Влизайте!

— Идваме! — обади се Слава. — Филимон, ти защо си почукваше по часовника? — обърна се той към Филя. — Притеснява ли те нещо?

— Масата е прекалено богата — усмихна се Филя. — След такова ядене ще ни изловят по бели гащи.

— Добре, по сто грама и поемаме — реши Грязнов.

— Разбирам, майоре, не е удобно. Поемам всичко в свои ръце. По пътя ще ми обрисуваш обстановката.

Грязнов направи всичко по силите си, за да успокои домакините. Разказваше вицове, смееше се заразително, а после, като видя, че те не могат да се отпуснат, съобщи, че се оттеглят по служба за един-два часа и ще се върнат.

— А ти, майоре, остани — предложи Грязнов, забелязал премрежените очи на Настя.

— Остани, командире — подкрепи го Филя.

— Защо? — измърмори Голованов и стана от масата. — Да тръгваме.

По средата на пътеката към портичката се обърна: на верандата, скръстила ръце на гърдите, стоеше Настя. Завладян от чувства, майорът се втурна към жената.

— Настя — прошепна той и хвана ръцете й.

Очите й се напълниха със сълзи и тя изведнъж отривисто го прегърна.

Мъжете деликатно се обърнаха и тръгнаха към колите.

— Командире, аз ще отида — каза Филя, щом волгата спря пред будката на къщата.

— Аз ще отида — отговори майорът и подаде пистолет на Грязнов.

— Командире…

— Чакай сигнала, Филимон — намигна Голованов.

— О! Здравейте отново! — усмихна се широко пазачът, като видя майора.

— Обади се!

— И какво да кажа?

— Напъни си тиквата де!

— Голям си веселяк! — засмя се младежът и извади мобилния телефон. — Ало! Пак пристигна. Да. Същият…

Голованов взе мълчаливо телефона от ръцете му.

— Владимир, искам да говорим. Заповядай да ни пусне… — после се обърна към пазача: — Обискирай ни.

Пред входа на къщата се появи бодигардът и вежливо го покани:

— Моля, след мен.

Те се качиха на втория етаж и мъжът отвори една от вратите. В стаята бяха Байбака и Ястреба.

— Седни, Павка — покани го Байбака.

— Благодаря. Бързам.

— Запознайте се — кимна към Ястреба Владимир.

— Е, какво реши? — попита майорът, без да обръща внимание на думите на Байбака.

— Павка, сбъркал си адреса — усмихна се Байбака.

— Може — съгласи се майорът. — Льоня, ще тръгваме ли?

— Къде?

— Засега в Ставропол. Друга заповед нямам.

— Имам си планове.

— Ще се наложи да ги промениш.

— Тази история започва да ми омръзва — обърна се към Байбаков Ястреба.

— И на мен — кимна Голованов.

— Майоре, върни се там, откъдето си дошъл — навъсено рече Ястреба. — И благодари на Бога, че те пускаме жив!

— Звънни на твоя човек отпред — предложи след кратко мълчание Голованов. — Нека да даде телефона.

— На кого?

— Той ще види.

— Павеле, какво си намислил?

— Володя, поговорихме си добре, но изглежда не е било от полза. Хората ми са отпред.

— Руските вълци? — попита Байбака.

— Къщата е обкръжена. А след като поговоря по телефона, от нея едва ли ще остане нещо…

— Не те разбрах. Обясни.

— В къщата, Володя, дремят две радиоуправляеми ракети. Едната е на двора.

— Майтапиш се… — не повярва Байбака.

— Какви ти шеги — поклати глава майорът. — Имам заповед.

— Но, Паша, нали и ти ще хвръкнеш — отвърна Байбака след дълго мълчание.

— Вече хвръкнах, Володя. Както виждаш, нищо ми няма, живея. Обади се.

— Ами ако откажа?

— Ако откажеш — погледна часовника си Голованов, — остават ни три минути и двайсет и шест секунди.

— Какво се разправяш с него? — закрещя Ястреба и подскочи. — Не виждаш ли, че те поднася!

Байбака натисна копчето на телефона.

— Има ли някой покрай теб? — попита.

— Стои един…

— Дай да се обади — заповяда Байбака и предаде телефона на майора.

— Не вярва. Така че действай.

— Тъй вярно, командире.

— След две минути и четирийсет секунди.

— Разбрано.

— Наливай, Владимире — усмихна се Голованов.

Байбака напълни чашките, изпи своята, погледна часовника, отиде настрана и започна да набира някакъв номер по телефона.

— Байбаков. Свържи ме с шефа.

Без да откъсва поглед от часовника, той нервно почукваше с пръсти по апарата. Най-после оттатък се обадиха.

— Имам гости. Руските вълци. Старата история… Остава по-малко от минута. Разбрах.

След като прекъсна разговора, Байбака се обади на пазача:

— Извикай го… Как кого? Този, който стоеше до теб! — изкрещя той. — Бързо.

Байбака подаде телефона на майора.

— Отбой — каза Голованов. — Сега ще излезем.

И майорът въпросително, но настоятелно погледна Ястреба.

— Ти няма да излезеш — рече спокойно Ястреба, — теб ще те изнесат.

Не успя да извади своя макаров: страшен удар с крак се стовари върху главата му. Беше Байбака.

— Колко жалко, че не си с нас, Володя — поклати глава Голованов. — Да не го уби?

— Ще му мине.

— На Кръстника ли се обади? — усмихна се майорът.

Байбака не отговори, наля си мълчаливо коняк и го изпи, без да предлага на госта.

— Питам, защото в колата е старият му познат полковник Грязнов от МУР. Два пъти го е залавял.

— По-добре кажи къде са скрити ракетите — обади се навъсеният Байбаков.

— След като той се качи в колата — кимна към Ястреба майорът. — Размърда се…

Владимир се надвеси над Ястреба, побутна го по бузите:

— Льоня, ставай.

Ястреба седна, потърка силно лицето си с длан.

— Предаде ме ти, Володя…

— Пийни — подаде му чашата.

А Грязнов негодуваше в колата край будката:

— Криете вие нещо от мен! Какво мълчиш, Филимоне?

— Ами какво да кажа?

— Какво сте намислили? Хайде казвай.

— Нищо.

— Къде е той? Защо не идва?

— Ще дойдат…

— Не мога да разбера какво става, но усещам, че работата намирисва на гнило.

— Недей да мислиш толкова, не се притеснявай… Идат!

По пътечката от къщата към будката се показаха Голованов, Байбака и Ястреба. Филя подсвирна тихо и от храстите веднага се появи Шура Дяконов.

След като Байбака съобщи, че заповедта за предаването му е получена от Кръстника, Ястреба се примири със съдбата си. Реши, че по-добре в затвора, стига Кръстника да забрави за съществуването му.

— Върви си прибери играчките — каза Голованов, след като натовариха Ястреба в колата. — Или ще извикаш сапьорите, Володя?

— Ясно — обади се навъсено Грязнов.

— Нека ги вземе — рече Байбака.

До тях спря микробусът, от който изскочиха „вълците“ и бързо обкръжиха волгата.

— Върви, Филя. А ти, Володя, постой с нас, запали една.

Филя не се бави много, бяха изпушили по две цигари.

— Готово, командире.

— Покажи на господин Байбаков, защото дълго не вярваше.

— Аз и сега не вярвам много — каза Байбака.

— Можем да гръмнем на изпроводяк — усмихна се Филя. — Едната я оставих. В ей онази леха. — Жалко за розите.

— Давай — каза Байбака, след кратко мълчание.

— Предупреди си хората. Да не напълнят гащите от страх!

— Давай! — повтори твърдоглаво Байбака.

— Остави! — обади се Грязнов.

— Човекът те моли — усмихна се майорът. — Шефе, защо да не уважим молбата му?

Грязнов също бе любопитен да разбере дали са сложили истински ракети, или момчетата разиграват местния бос.

— Добре. Пиши — заповяда Грязнов и подаде лист и писалка на Байбака. — Аз, този и този, живущ еди-къде си, при невнимателна работа с газовата бутилка… Защо не пишеш?

— Отказах се.

— И правилно — похвали го Грязнов. — Филя, прибери я. Ще потрябва.

— Всичко хубаво, Володя — сбогува се с Байбаков майор Голованов.

Байбака не отговори нищо и закрачи към дома си.

Приблизително след час Демидич, Шура Дяконов и Коля Орлов закараха Ястреба в следствения арест на УВР на Ставрополския край и забързаха към Татарка, в дома на Николай Василиевич и Настя, където ги очакваха останалите.

През нощта Льоня Гришчук-Ястреба бе удушен в килията на следствения арест.

4.

Правилно казват хората, че две мечки в една бърлога не могат да живеят. Губернаторът Колесниченко и кметът на града Павел Андреевич Головачов не можеха да се понасят. Кметът беше демократ, искрено вярваше в народовластието, смяташе академик Сахаров за истински гений и бе окачил портрета му в кабинета си. Смяташе, че задълженията и правата на губернатора и кмета са определени от закона. Губернаторът отговаря за края, кметът — за града, няма какво да делят. Но във всеки регион на страната, без столицата и Санкт Петербург, търканията между двата центъра на властта бяха неизбежни, защото благосъстоянието на градовете е здраво свързано с икономиката на регионите.

Отначало Головачов търпеше, правеше отстъпки, но като видя, че получените от държавния бюджет средства за града се използват изключително за нуждите на края, не си премълча, а се възпротиви. Парите, предназначени за изплащането на пенсиите, отидоха в частна банка, където ги въртяха близо половин година и така ги превъртяха, че останаха без пенсии. Головачов успя да се измъкне, взе от парите, определени за обновяване на заводските цехове, за закупуване на ново оборудване, но с това нещата не се оправиха… ССК забогатяваше, строяха се вили за „новите руснаци“, колхозите и совхозите се разоряваха, а приватизацията окончателно съсипа икономиката. Кметът се реши на крайна стъпка, обърна се за помощ към народа — излезе с открито възвание по телевизията. И какво? Народът си замълча. За Головачов това беше страшен удар, той предполагаше, че хората ще излязат на улицата, ще го подкрепят. Но се събраха едва няколко десетки, и то комунисти, с червени знамена и портрети на Ленин, а той не признаваше комунистите.

По-късно разбра, че хората вече не вярват на никого и нищо: на комунистите, демократите, национал-патриотите, Думата, правителството, президента, те се надяваха само на себе си. Тогава Головачов избра друга тактика — започна незабелязано да събира компрометиращи материали за губернатора и неговото обкръжение и донякъде успя, тъй като бяха станали твърде нагли и открити. Кметът излетя за Москва с точните факти за корупцията сред издигнатите от губернатора хора, с имената на Признати бандити, станали директори на различни фирми, и предаде досиетата лично на главния прокурор.

След известно време в Ставрополския край пристигна прокурорът от следственото управление при Главна прокуратура Чирков, обсъди подробно случаите с кмета, обеща да сложи ред в нещата и наистина не се бави много. В касата на Головачов бе намерена значителна сума във валута, а синът му бе арестуван за връзки с чеченците, пласиращи наркотици на Запад. У него бяха открити наркотични вещества. И кметът отново полетя за столицата, опитваше се да докаже, че са го натопили, но напразно. Като обиколи кабинетите, разбра, че всички чиновници от горе до долу са купени, че на никого не му пука за интересите на обикновените хора, а мислят само за собствения си джоб. Кметът не можа да получи аудиенция при президента и отново се върна в Главна прокуратура, където все пак извади късмет, защото се срещна със заместник главния прокурор Меркулов. Константин Дмитриевич го изслуша внимателно, нито веднъж не го прекъсна, веднага извика Чирков и му заповяда незабавно да подготви материалите по Ставрополски край и да ги донесе в кабинета му. „Положението ви, уважаеми Павел Андреевич, не е добро — каза направо Меркулов. — Аз ви вярвам, но това далеч не е достатъчно. Целта на противниците ви е да ви отстранят от поста. Настоятелно ви съветвам да се срещнете със секретаря на Съвета за сигурност. Ще го помоля да ви приеме още днес.“

Същата вечер кметът се срещна със секретаря.

— Запознаха ме с вашите проблеми — каза той. — Заминавайте и работете.

— И това е всичко? — попита Головачов.

— А нима е малко? — отговори на въпроса с въпрос Хвостов.

Като научи, че Михаил Юсин ще се кандидатира на изборите, Головачов реши да си опита силите за губернаторския пост: „Всички бандити са се устремили към губернаторското кресло, грехота е аз да не се кандидатирам.“

Когато Супрун изчезна за известно време, решителността му да се яви на изборите се засили. Той не знаеше подробностите около отвличането на Супрун и сега с нетърпение очакваше пристигането му. Главното, което кметът искаше да научи, беше дали Фьодор Степанович не е изменил на принципите си, дали не се е изплашил.

— Павел Андреевич! Имате посетител — изчурулика в телефонната слушалка женски глас.

Отношенията между кмета на града и Супрун бяха доброжелателни, макар Фьодор Степанович да не можеше да понася демокрацията в познатия в Русия вид. Но такава не я приемаше и Головачов, който преди беше заклет демократ. И сега двамата се срещнаха приятелски, дори се прегърнаха.

— Жив ли си! — засмя се Головачов.

— Жив съм!

— Степанич — изведнъж стана сериозен Павел Андреевич. — Цялата сила е в тях, не можеш ги пипна!

След разказа на Супрун Головачов попита:

— Степанич, не размисли ли?

— За кое?

— За изборите.

— Нямам право. Ти знаеш, не съм ходил да събирам подписи, не съм си драл гърлото по митинги, нито съм се бил в гърдите и съм обещавал на всекиму по нещо. Народът сам направи всичко. За мен няма връщане назад.

— Двама души ще стигнат на втори тур. Ти и Колесниченко.

— А защо не Головачов?

— Хората ме познават като демократ, а сега на тях не вярват.

— Ако всичко ставаше с вяра…

— Затова казвам, че ще излезе Колесниченко. Ще купят, наклеветят, измамят или сплашат, но ще направят и нещо добро. У тях е властта, у тях са парите.

— Много грешки направи, Павел Андреевич — обади се Супрун след кратък размисъл.

— Например?

— Ще ти кажа главната, а примери могат да се изброят много.

— Слушам те, Степанич — навъси се Головачов.

— Умът ти не е тук, а в чужбина: Америка, Германия, Франция, само не и в Русия. Оттам са нещастията ти… Забрави ли! Мислиш за Международния валутен фонд! Молите, хленчите, унижавате се. На вас, демократите, ви подхвърлят кокали и вие глождите!

— Степанич, мисля, че за нищо не съм молил по чужбината — обиди се кметът.

— От Центробанк искаш, от премиера, от заместниците, а те искат от чужбина. Пак така излиза. А чужденците дават на кредит. В дълг! А кой ще го връща? Нашите деца и внуците! Какво са парите? Хартийки. А изнасяме дървен материал, руда, газ, нефт, мед, алуминий, злато!

— Кой можеше да предполага, че ще стане така? Нали замисълът беше друг, по-добър — възрази Головачов. — Помниш как дойде на власт президентът. Цялата страна вървеше след него.

— А сега едва събира трийсет процента, я ги има, я не.

— Ще станеш губернатор и ще видиш. Говори се, че в изборните списъци ще има фиктивни гласоподаватели.

— Ако стана, непременно ще проверя.

— А аз ще ти помогна.

— По какъв начин?

— Все някой ще гласува и за мен. Може да са две хиляди гласа, но ще събера.

— Повече ще събереш — усмихна се Супрун. — Но за това е рано, а сега можеш да ми помогнеш, да организираш пряко предаване с мен. И най-добре без събеседник. Тъкмо се разгорещиш, и журналистът те прекъсне — времето на предаването свършило… Ще го направиш ли?

— За кога го искаш?

— Може и днес.

— И за какво ще говориш?

— За каквото говорих с теб, за това ще разкажа и на хората.

— Бива — отвърна кметът, след като помисли малко.

— Благодаря, Павел Андреевич. Но след предаването ще имаш големи проблеми…

— Аз и сега имам достатъчно — усмихна се Головачов. — Искам да ти предложа неделния си час.

— А удобно ли е? Хората са свикнали да виждат теб.

— Ако нямаш нищо против, мога да те представя.

— Тогава големите проблеми ще се превърнат в един, но огромен.

— Аз съм готов. Степанич, готов съм за всичко.

— Тогава Бог да ни е на помощ!

— Тъкмо преди да дойдеш, ми съобщиха, че момчето, което си ударил, се е обесило — рече Головачов.

— Обесили са го. Такива като него и приятелчетата му не свършват със самоубийство.

— Много ясно — съгласи се Головачов. — А нашите шефове с размърдаха!

— Те познават доста добре Александър Борисович.

— Той изцяло отстрани от разследване местните органи. Нашият краеви прокурор изиска писмена заповед от Москва и моментално я получи. Маркуша и Макеев едва преглътнаха горчивия хап.

— Турецки ще направи всичко, което зависи от него за разследването на убийствата и моето отвличане, а какво ще стане по-нататък, не знае. Лично ми го каза.

— Но ако има неопровержими доказателства срещу ръководители от най-висок ранг, къде ще отидат?

— Все пак си демократ — усмихна се Супрун. — Не се сърди. Казвам го в най-добрия смисъл. Нима, Павел Андреевич, още вярваш на нещо? Или ти бяха малко ударите?

— Били са ме, бият ме и пак ще ме бият. Но аз вярвам.

— В какво?

— В истината, в справедливостта.

— Синът ти в затвора ли е? В затвора. Твоето дело също не е прекратено. Намерили са пари у теб! И ще дойде момент, когато то пак ще изплува. Онези там също имат глава. Утре могат да ти пробутат наркотици. Какво си мислиш? Като ищо ще го направят. А после върви, че се оправяй.

— С един чебър вода два пъти не можеш се окъпа.

— Ти си мислиш така, но Левитан и Мусолини не се съобразяват с тази логика.

— Мусолини също се е кандидатирал, представяш ли си? — рече Головачов.

— А ти тичаше, крещеше по митингите, агитираше срещу съветската власт. И какво постигна?

— Аз и сега мога да отида да викам. Това не беше власт, а лъжа и терор.

— Грешиш. Власт беше, и то силна. Целият свят се страхуваше от нея.

— Плашило, а не власт! Нито пък народна, за каквато я представяха денем и нощем средствата за масова информация!

— Защо, сега да не е станало по-добре? От Запад ни натиска НАТО, от Изток — Япония и Китай, армията е морално разложена, войниците гладни, голи и боси, свръхсекретно оръжие, което и генералите ни още не са видели, се кара в Чечня направо от секретните военни заводи. Бившите Признати бандити си живеят живота… Да продължавам ли?!

— Всичко това го знам не по-зле от теб.

— И защо тогава тичаше да агитираш?

— Замисълът беше правилен, но не обърнахме внимание на много неща. Забравихме, че Ленин и Сталин унщожиха шейсет милиона души, че почти всеки трети от мъжете в бившия СССР е бил в лагер. Кой година, кой две, а някои и по десет. Казваш, че армията била морално разложена? Нещо повече. У нас почти целият народ беше морално разложен. Недей спори с мен, Степанич. Не можеш да ме разубедиш. Имаше баница, късаха от нея парчета и раздаваха. Стигаше за всички, защото раздаваха почти по равно, с малки изключения. На бригадира двеста, на кандидата на науките, може би бъдещ Вернадски11, също двеста. Но бригадирът ще открадне за още двеста, а кандидатът зяпа с празни ръце.

— С двеста можеше да се преживее. И дори не лошо — настояваше на своето Супрун.

— Като независим ли ще се кандидатираш? Или в Москва те разубедиха?

— Никой не ме е разубедил, никой няма и да ме разубеди, колкото и да иска. Аз, Павел Андреевич, си спомням с ужас лозунга за покоряването на природата, за царевицата зад Полярния кръг, наградите на Леонид Илич, които според мълвата тежали близо двайсет килограма, как по време на гласуване телохранителят придържеше отзад генералния секретар Черненко…

— Наистина ли? — учуди се Головачов.

— Лично охраната ми каза. Иначе щял да се строполи… Строежите на века, заблудата за наивници, че нашето поколение ще живее при комунизма, разрушаването на храмовете, борбата с алкохолизма и пиянството чрез изкореняване на най-добрите сортове грозде.

— И ти ли си участвал, Фьодор Степанович!

— А какво можех да направя?!

— И сега ли ще изкореняваш?

— Друг път! Дори лично президентът да ми заповяда!

— Значи си прозрял? Точно това е демокрацията. Още веднъж повтарям, че замисълът беше верен, но го сринаха до дъно. Всички са виновни. Комунисти, патриоти, криминални престъпници, Признати бандити и демократи. И на първо място — демократите. Щом сте взели властта, трябва да я държите, изградете новата структура на обществото и властта. А те проиграха шанса си.

— Павел Андреевич, веднъж срещнах един монах. И чуй какво ми разказа. Русия, казва, е призвана да повтори подвига на Исус Христос за назидание на другите народи. Да живее, проповядва, понася страдания й мъки, а после да се качи на Голгота и да загине като него…

— Не бих искал да загина — усмихна се тъжно Головачов.

— … И да се възроди отново, но вече друга — завърши Супрун.

— Каква?

— Никой не знае, дори монахът.

— Това са глупости! — рязко отвърна кметът. — Не осъждам вярващите, но аз самият не вярвам.

— Може би всички демократи сте безбожници?

— Нищо не мога да кажа за другите.

— Безбожници сте — каза уверено Супрун. — И в това е вашата слабост. Президентът на Америка демократ ли е?

— Естествено.

— А е вярващ. И във всяка страна демократите са вярващи. Не православни наистина, но християни. В храма не се срамуват да се прекръстят. А нашите демократи стоят в храма като истукани. За какво стоиш там, като не се молиш? И излиза, че сте безбожници — комунисти, болшевики!

— Е, Степанич, ти се увлече…

— А за замисъла съм съгласен. С една мъничка поправка. Не го измислихте много навреме всичко това със свободата на словото, боновите книжки, капитализацията и дивите пазарни отношения. Свободата и парите, каквито не са сънували дори американските милиардери, се паднаха на престъпниците, на крадливите чиновници и генерали.

— Но, Степанич, все пак отнякъде трябваше да се започне! — възрази кметът.

— И китайците започнаха. Но умно! — Супрун помълча и махна с ръка. — Сега какво да говорим. Безполезно е.

— Степанич, какво очакваш?

— Народен гняв.

— Пак смърт, кръв, страдания и лагери?

— Може да се размине и без смърт, Павел Андреевич, ако заграбеното ще се върне на народа. Животът ще покаже…

Ресторантът в покрайнините на града, известен като „Далеч от съпругите“, отговаряше на славата си, макар вътре да имаше доста жени. Но ако се съди по отношението на мъжете към тях, това не бяха съпруги, а чужди жени.

— Професионални убийци — констатира Турецки, след като огледа присъстващите. — Тук ли се подвизават?

— Не бих казал — отвърна Глеб Глебович. — Преди тук се събираха богаташи, комарджии, Признатите бандити от нашия край.

— Играчи? На карти, билярд или рулетка?

— И на трите. Сега тук могат да се намерят и наркотици.

На Турецки ресторантът не му хареса и като изпи на бара чаша коняк, тръгна да излиза навън. Около входната врата се озърна и видя ставащи от масата си младежи.

— Игор — обърна се той към Падерин, — я се поинтересувай що за птици са тия?

— На Макеев. Вашата охрана.

— Май не съм молил да ме охраняват.

— Какво да правиш? Заповед.

Не бяха минали и сто метра, когато зад колата, освен хората от ФСС на Макеев се нареди един мерцедес.

— Охрана било, а? — попита Турецки. — Дай газ, Глеб, и спри след два километра.

Глеб натисна педала, но след малко зави рязко надясно и изгаси мотора. Шофьорът на западната кола, в която се возеха момчетата от ФСС, реагира моментално и спря след трийсетина метра, но мерцедесът отмина далеч напред.

— Приближи до охраната — нареди Турецки.

Глеб спря почти плътно до тях. Александър излезе от колата. От аудито веднага изскочи висок мъж.

— Подполковник Богатов — представи се той.

— Не ми харесват хората от мерцедеса — каза Турецки. — Познавате ли ги?

— Докладваха ми, че са от УВР.

— И те ли ме охраняват? — засмя се Александър. — Не е ли прекалено? Подполковник, изяснете случая и ми се обадете. Надявам се, че знаете телефонния номер.

— Александър Борисович, имам друга задача…

— Струва ми се, че хората от мерцедеса са от друга организация. Моля да проверите.

Подполковникът огледа Падерин и другарите му, приближили безшумно следователя, сви рамене и си тръгна.

Момчетата от мерцедеса си знаеха работата. Подполковникът още не беше отворил вратата, а мерцедесът излетя и веднага вдигна висока скорост. Аудито с охраната се понесе след него.

— Едва ли ще ги стигнат — усъмни се Глеб и поклати глава.

— Като не ги стигнат, поне ще се разтъпчат — усмихна се Турецки. — Карай към хотела, Глеб!

— Не ви ли е тежко, Александър Борисович?

— Защо трябва да ми е тежко? — учуди се Турецки.

— Много пиете — отговори малко рязко Глеб.

— Та аз с мезе! — прихна Александър. — Нима наистина е много? А ти не пи ли?

— Изобщо не пия.

Турецки погледна младежа, помълча и каза:

— Прав си, Глеб Глебович. Няма повече.

В хотела ги очакваше изненада. Щом влезе в стаята, намери на масата си бележка. „Пристигнах. Чаках. Заминах за Татарка. Грязнов.“

— Не е изтраяла душата на поета! — засмя се Александър, подавайки бележката на Глеб.

— Но как се е оказала на вашата масичка? — попита Глеб.

— Чувал ли си за Никанор Кожин?

— Не съм.

— Имаше такъв касоразбивач. Един от последните майстори. Ключалки като тази отваряше с нокът.

— А какво общо има Грязнов?

— Ами Грязнов му беше добър приятел. И се понаучи малко.

— С нокът ли е отворил? — усмихна се Глеб.

— В джоба си има всякакви шперцове… Само че защо ли се е запътил за Татарка?

— Чай ли да ви приготвя или кафе? — попита Глеб.

— А какво ще кажеш да поспим?

— Нали искахте да поработите с материалите от следствието — напомни Глеб.

— Дай ги — съгласи се Турецки. — Направи кафе, пък аз ще видя. Нали не си донесъл всички папки?

— Само най-важните.

— Съмнявам се, че си намерил нещо важно — измърмори Турецки. — Важна е била първоначалната експертиза, която е направил Едуард Дроздов. Но сега ще се наложи да изравяме Приходко от гроба.

— Имате отлична памет, Александър Борисович — рече Глеб и видял въпросителния поглед на шефа си, допълни: — Помните името на съдебния лекар?

— Защо да забравя това, което съм длъжен да помня? Върви.

Глеб се върна след десетина минути и видя, че старши следователят прелиства страница след страница, а след няколко минути удари с папката по масата.

— Да теглим чертата, както казва Константин Дмитриевич Меркулов — обади се Турецки и взе чашата с кафето. — Второ денонощие се въртим, време е да направим и някои изводи… Отдавна съм забелязал, че ако господа следователите искат да пратят в девета глуха някое дело, пишат цели томове, в които необходимата информация и доказателства липсват. Както и тук — съвсем ненужни бумаги. Да се спрем на следствието по делото на полковник Приходко. Известни са имената на всички от охраната. И къде са сега? В Чечня. Воюват. Пьотър Ворончук се навоювал…

— Нима тези, които все още са там, не могат да се извикат? Да се изпрати заповед до местните служби?

— Може. Но не съм убеден, че ще пристигнат живи тук. А за какво са ни иначе? Убийствата на професор Василиев и бизнесмена Скачко са извършени професионално. За първото нямаме никаква следа, за която да се хванем. Подобни убийства се разкриват крайно рядко, и то ако помогне господин Случаят. В делото на Скачко не са открити свидетели. По-нататък — възниква въпросът защо са оставени някои следи при убийството на Приходко? Ами все пак е бил полковник от ФСС, успял е да осигури безопасността си, не е било лесно да се докопат до него. Но са стигнали. С помощта на професионалист.

— И какво, ние също ли няма да успеем да решим случаите?

— Не съм казал такова нещо. Има шанс, и то не лош. При нас е Фьодор Степанович Супрун, когото са закарали не в някое мазе, а в крайградската вила на самия губернатор. И ако предположим по каква причина Колесниченко накрая е решил да поговори с него, то делото може да се проясни.

— Накрая ли?

— Мисля, че не са имали намерение да пуснат Супрун жив. Трябва ми поне един от похитителите.

— Смятате, че губернаторът е щял да дойде във вилата?

— А защо не? Ако не губернаторът, то някой друг. Сигурно не по-малко важна клечка от него…

Телефонът иззвъня.

— Слушам — вдигна слушалката Турецки. — Какво е вашето оръжие? Разбрах… Случва се, другарю подполковник. Разбира се, може ли да се мери ауди с мерцедес! Всичко хубаво! Така, скъпи Глеб Глебович, не са ги настигнали — обърна се към стажанта старши следователят. — Според теб автомат „Борз“ чеченският аналог на „Узи“ ли е?

— Да.

— Добро оръжие ли е?

— Не е лошо.

— Не са ги настигнали — повтори Александър. — А Грязнов щеше да ги настигне дори с нашата газка. И не само това, щеше да ми ги доведе закопчани.

— По-точно, куршумът щеше да ги настигне — усмихна се Глеб.

— Какво значение има — отклони отговора Турецки. — Главното е резултатът… Докъде бяхме стигнали?

— До губернатора, който отива на вилата.

— Или до някой друг. Ако разберем това, вече ще имаме право да действаме.

— Нали сътрудниците на Грязнов заминаха за Татарка…

— Ами ако Ястреба също е в Чечня?

— Не мисля. Байбака няма да го пусне. Чувал съм, че са приятели.

— Ако заповядат, Байбака няма да каже гък.

— Зависи кой.

— Кой може да нарежда на Признат бандит? Някой по-издигнат и от него. При тях, Глеб Глебович, дисциплината не е армейска. Ако нещо не е както трябва — куршум или нож между ребрата. Твоят роден край е избран от престъпния свят за плацдарм, от който неговата власт трябва да се разпространи из цяла Русия. Преди да тръгна, се поинтересувах с какво разполагат ставрополските ОПГ. Организираните престъпни групировки — поясни Турецки, като забеляза въпроса в очите на стажанта. — Автомати „Калашников“, „Узи“, „Борз“, снайпери, голямо количество взривни вещества, гранатохвъргачки. Мисля, че не им представлява трудност да си намерят БТР или дори танк Т-72. Наистина, докато войската получава заплата, оръжието ще мълчи, но ако в армейските части нещата продължат както са тръгнали сега, с твоя роден край ще бъде свършено.

— Не забравяйте за народа, Александър Борисович — възрази Глеб.

— Народът има ли оръжие?

— Доколкото знам — има.

— Но ако му изплатят забавените заплати? Ще грабне ли оръжието? Не, защото народът не може да контролира властта. Живее ден за ден. Властта отделно, народът отделно. И освен това хората няма да знаят откъде идват парите. Ще ги получат от касата.

Телефонът пак зазвъня.

— Турецки.

— Здравейте, Александър Борисович! — чу гласа на Слава Грязнов.

— Привет — отвърна следователят и натисна копчето на звука. — По гласа ти познавам, че се веселиш някъде!

— Забавляваме се!

— По какъв повод?

— Ще ти кажа, но няма да повярваш! Празнуваме сватба!

— Чия?

— На майор Голованов.

— Май не съм го пращал да се жени…

— Твоята заповед е изпълнена!

— И къде е задържаният?

— В следствения арест при Ставрополското управление на вътрешните работи.

— Кога да ви чакам?

— Утре за обяд ще бъдем там.

— Поздрави майора от мен — рече Турецки и затвори.

— Арестуван ли е вече? — учуди се Глеб.

— Нали чу.

Турецки позвъни на дежурния в краевото управление на МВР и се убеди, че Леонид Гришчук е в килията на предварителния арест и се държи спокойно.

На сутринта му съобщиха за смъртта на Ястреба.

Щом прочете акта от експертизата, Турецки погледна седналия срещу него Дроздов.

— Благодаря, Едуард Николаевич — рече той.

— Свободен ли съм? — попита Дроздов.

— Да.

— Довиждане.

— Така — поклати глава Турецки, когато вратата се затвори след Дроздов. — А ти казваш…

— Нищо не съм казал, Александър Борисович!

— Това вече е обективен документ — потупа по листа следователят. — Страхува се, но си върши работата. Браво на него!

— Не се страхува за себе си. Има две дечица, млада жена…

— Едва ли ще ги закачат. Скоро няма да им е до него.

— На кого по-конкретно, Александър Борисович?

— Не бързай. Както казва Меркулов, не тичай като теле пред майка си! Е, да извикаме ли и тримата?

— Следователят Симонян, който води делото, вече е разпитал всеки от тях. Ето протоколите. Заповядайте.

— Викай ги.

В стаята влязоха старши лейтенант и двама сержанти.

— Сядайте — покани ги Турецки и кимна към столовете.

— Вече разговаряха с нас — усмихна се старши лейтенантът.

— Знам. Следователят от градска прокуратура Симонян.

— Не само той.

— И началството ли успя?

— Че как иначе! Нали затова е началство. Трябва навсякъде да успее.

— И кой, ако не е тайна?

— Шефът. Подполковник Сизов.

— И какво искаше?

Старши лейтенантът погледна сержантите, забеляза сдържаните им усмивка и отговори:

— Вие лично поговорете с него.

— Непременно. Но се досещам за какво може да говори началството, когато го очакват големи неприятности… Как така го изпуснахте, момчета?

— Кой можеше да знае, че ще си метне въжето? Гледахме. Уж беше спокоен.

— Не той си го е метнал — след кратко мълчание каза Александър. — Удушили са го.

— Това е нещо ново — обади се един от сержантите, оглеждайки другарите си.

— Нима? — не повярва Турецки. — Пък аз си мислех, че ще ме подсетите кой е обесил Льоня Гришчук. Глеб Глебович, подай ми протоколите от разпита на нашите гости — обърна се той към стажанта. — Кой от вас е Анатолий Трофимович Канюка?

— Аз — отговори сержантът, който се беше обадил.

— Тежко ви, сержант — поклати глава следователят и се вгледа внимателно в милиционера. — Ако се съди по показанията, вашите другари имат алиби. По заповед на подполковник Сизов са напуснали следствения арест, а ти си останал! И убийството е станало тъкмо в твоето дежурство, между пет и шест сутринта. Според показанията ти в килията на арестувания не е влизал никой. Изводът е един. Да ти го кажа ли, или сам ще се сетиш?

— Виждали ли сте Гришчук? — попита Канюка.

— Е, и?

— Та той е висок към един и деветдесет! А аз? Нали виждате. Нима сам мога да го удуша!?

— Да съм казал, че си бил сам?

— Никой не е влизал в помещението — каза Канюка.

— Ще проверим. — Турецки се обърна към колегите на Канюка. — Ама и вас си ви бива! Щом сте чули гласа на шефа и — хайде! А по това време подполковник Сизов е спал праведен сън.

— Нали ви казвам, че ни извика — отговори от името на всички старши лейтенантът. — Сигурен съм, че това беше неговият глас!

— Не аз, а подполковник Сизов твърди, че е спал. Впрочем възможно е да е било така. Може в Ставропол да си имате имитатори като Михаил Евдокимов или Генадий Хазанов…

— Не са от такава класа, но има специалисти по имитиране на гласове — съгласи се офицерът. — За това не съм се сетил.

— Там е тя. Имитаторът трябва добре да е познавал гласа на подполковника. Макар да е голям началник, все пак не е Горбачов. Трябва да се търси сред служителите на управлението.

— Капитан Степаненко! Той имитира чудесно! Но да е бил Степаненко… Просто не може да бъде.

— Не знам как е на онзи свят, но на този може всичко — рече назидателно Турецки, огледа тримата и се усмихна. — Момчета, не знам защо, но ви вярвам. Сигурно по интуиция… Но човекът е мъртъв! Сержант Канюка, не си видял нищо, така ли?

— Нищо.

— Да погледнем по друг начин — реши Турецки. — Колко души имаше в следствения арест?

— Седемнайсет — отговори старши лейтенантът. — Списъкът с имената е в дневника на дежурния.

— И кога са ги докарали?

— Някои преди Гришчук, повечето след него, през нощта.

— Не са ли множко за временен арест?

— Имали сме и повече.

— Не достигат места в затвора?

— Не е там работата. Тук докарват задържаните от служителите на краевото управление.

— Значи вашите арестанти са от по-висша класа? — усмихна се следователят.

— Точно така. И попадат тук за по-сериозни провинения.

— За първи път чувам за такова нововъведение — учуди се Турецки. — Във всички градове откарват престъпниците в предварителния арест на най-близкото районно отделение на милицията, а при вас — направо в краевото управление. И кой нареди?

— Отдавна е така.

— Добре, отишли сте на улица „Казашка“. Пусто. Тишина. Поне позвънихте ли на подполковник Сизов?

— Как иначе!

— Веднага ли се обади?

— А, не. Наложи се да почакаме.

— И той какво ви каза?

— Напсува ни.

— Колко време ви отне всичко това?

— Към четирийсет минути.

— И точно между пет и шест?

— Тъй вярно.

— Сержант, спомни ли си нещо друго? — Турецки погледна Канюка.

— Мисля, че казах всичко…

— Мислиш или наистина е така?

— Ходих в тоалетната.

— Да нямаш запек? — попита сериозно Турецки.

— Е, хайде сега… По войнишки — усмихна се сержантът. — Раз-два и готово!

— Значи остави поста си?

— Само за две минути! И после дойде нарядът. Момчетата са все свои.

— И кого докараха?

— Нощна пеперуда. Пребили я, ограбили я…

— Прие ли „пеперудата“?

— Приех я, оформих документите, настаних я и заключих.

— Като каза „заключих“. Къде бяха ключовете от килиите, когато хукна към тоалетната?

— Където трябва, на колана.

— На твоя ли?

— Ами на чий? — пак се подсмихна Канюка.

— Килиите не могат ли да се отварят отвътре?

— Изключено.

— И всичките бяха заключени?

Канюка погледна въпросително втория сержант.

— Заключени — потвърди той. — Проверих.

— Кога?

— Горе-долу час преди да се обади подполковникът.

— И ключовете висяха на колана ти, така ли?

— Да — кимна вторият сержант.

— Зимовец. Василий Прокофиевич — прочете Турецки, като погледна документите. — И каква беше причината за проверката?

— В дванайста вдигаха шум.

— Не можеха да изтраят?

— Тъй вярно. И всичките изведнъж — усмихна се Зимовец.

— Извеждахме ги по един — притече се на помощ старши лейтенантът.

— Що за хора бяха тия в дванайста?

— Криминални.

— Колко?

— Трима.

— След Гришчук ли ги докараха?

— Не помня точно, но в дневника пише.

— Какво излиза, момчета — усмихна се Турецки. — Не е възможно да се отворят вратите отвътре, ключовете са на колана на сержанта, а някой влязъл в единичната килия и удушил Гришчук!

— Може да се е обесил сам? — предположи Канюка.

— Така… тогава някой от вас му е подарил коприненото въже… Или не сте го обискирали?

— Всичко беше направено по правилата — увери старши лейтенантът.

— Следователят Симонян вече ви е разпитал. Забраниха ви да напускате града, нали? — попита след кратко мълчание Александър.

— Да — отговори старши лейтенантът от името на всички.

— Почивайте — освободи заподозрените Турецки.

— Александър Борисович, интуицията не ви подведе — заяви ехидно Глеб, загледан замислено в старши следователя.

— За старши лейтенанта и Канюка не, но за сержант Зимовец… Не знам. Според теб какво може да се случи по време на проверката на килиите и извеждането на апашите до тоалетната?

— Зависи какви са…

— Говори, Глеб, говори. Слушам те.

— А, нищо, мисля си разни глупости — каза след малко Глеб.

— Взели са ключа от колана?

— Тъй вярно — смути се Глеб. — Но това са глупости.

— Ако са били майстори, може и скалпа да ти вземат — и няма да забележиш… Защо са го удушили? Не са го застреляли, нито намушкали, а удушили?

— Изглежда, заповедта е била такава.

— Вярно, Глеб Глебович. Сече ти пипето… И тези, които са поръчали убийството, са постигнали целта си. Половината от задържаните са освободени.

— Все пак смятате, че убиецът е сред арестантите?

— Сто процента.

— Но кой го е пуснал от килията?

— С този въпрос ще се заемеш ти. Разбирам, работата е трудна, тъкмо за такъв умен следовател като теб. Заподозрените са няколко. Тримата дежурни, нарядът, пристигнал рано сутринта, седемнадесетте арестувани, имената ще вземеш от дневника…

— Подполковник Сизов — напомни Глеб, като видя, че Турецки се замисли.

— С подполковника ще се заема аз. Върви и работи, Глеб Глебович.

— Александър Борисович, смятате ли, че подписката да не напускат града е достатъчна мярка за тия тримата?

— А ти какво предлагаш?

— Да ги задържим за четирийсет и осем часа, законът разрешава. Вече изгубихме Гришчук, може да изгубим и други — каза Глеб.

— Смяташ подписката за недостатъчна мярка… Намери безспорни доказателства и ги арестувай.

— Да приложа мярка за неотклонение задържане под стража.

Турецки погледна стажанта и се засмя тъжно.

— Прав си. Задръж ги. Аз съм при Маркуша.

Този път генерал Маркуша беше сдържан и сериозен.

— Разговарях със Сизов — отговори началникът на краевото УВР на въпроса на Турецки за подполковника. — И си направих изводите.

— Какви? — възприе официалния тон на събеседника си следователят.

— Познавам подполковник Сизов като честен работник. А със служителите си ще се оправя.

— С тях вече се занимават хора от моята група.

— И вашият стажант ли? — усмихна се Маркуша.

— И той. Заел се е с подготвителната работа. За мен, естествено.

— От все сърце желая успех.

— Благодаря. След като се дипломира, ще го оставя в моята група — отговори Турецки, сякаш не забелязал сарказма в гласа на генерала.

— Пожелах успех лично на вас, Александър Борисович.

— Струва ми се, че моите успехи ще станат и ваши — поясни Александър след кратка пауза.

— Но нали не искате аз и моите хора да участваме в разследването!

— Вашите служители пречат на следствието. Нещо повече, сами извършват престъпления.

— Това вече намирисва на обвинение.

— Както искате го възприемайте.

— Александър Борисович, интересува ме как вашите момчета успяха да хванат Ястреба?

— Просто си разбират от работата. Всичко хубаво, Роман Валентинович.

— Всичко хубаво…

А в Татарка назряваха събития, които сериозно разтревожиха Виктор Байбаков. Слухът за убийството на Ястреба достигна до неговите хора още същата сутрин, но това бе само слух, на който и той самият не повярва. Но изпратените в Ставропол се върнаха и слухът стана истина. Единият от тях дори видял трупа. Първата мисъл на Байбака бе да позвъни на Кръстника, започна бавно да набира номера му, но размисли и се отказа. Седя дълго, чудеше се какво да прави, отиде до прозореца. Беше слънчев и ясен ден. На зелената полянка, разперил опашка, се разхождаше паунът, който Байбака докара наскоро от Южна Америка: ходи там да види хора и те да го видят. Телевизорът в стаята работеше. Имаше предаване за някакво провинциално градче, в което била затворена единствената фабрика, давала прехраната на целия район. И сега в градчето настанал глад, който според журналиста можел да се сравнява само с глада през трийсетте години в Поволжието. Петгодишно момче върви по улиците и проси от минувачите пари за хляб. Лекар преглежда изпосталели деца. И ковчези, ковчези, ковчези, набързо сковани в някаква барака. Тази барака, пак по думите на журналиста, е единственото място, където може поне нещо да се изкара.

— Паунът — измърмори Байбака.

На вратата се почука и влезе отговорникът на охраната.

— Владимире, напускам те — каза той.

— Върви си — отговори тихо той.

— С мен са двама.

Байбака извади портфейла си, преброи няколко стодоларови банкноти и ги сложи на масата.

— Искам да те предупредя. В селото се готви нещо — каза мъжът и прибра парите в джоба си.

— Парите са за тримата — поясни главатарят, без да обръща внимание на предупреждението.

— Защо не питаш за причината?

— Известна ми е.

— И все пак ще кажа. Момчетата говорят, че щом предаде Ястреба, най-добрия си приятел, значи по всяко време можеш да предадеш всеки от нас.

— Щеше ли да е по-добре, ако аз и Ястреба бяхме хвръкнали във въздуха?

— Забрави третия, ченгето. Ястреба вече хвръкна. А ти и ченгето сте живи.

Байбака можеше да каже, че заповедта дойде лично от Кръстника, но не го направи.

— Каза каквото имаше за казване. Няма да те спирам — сухо се обади той.

Отговорникът на охраната го изгледа, усмихна се и излезе.

Байбака знаеше къде ще отидат неговите хора. Само за две-три години в предградията на Татарка изникнаха малки хубави къщи, в които живееха бойците на Валерий Маклаков, по прякор Мака. Те внимаваха да не навлизат във владенията на Володя, защото знаеха за отношението на Кръстника към боса на Татарка. Имаха си свой, добре уреден бизнес — пренасяха наркотици и търгуваха с оръжие. Мака минаваше за подчинен на Байбака, но всъщност работеше самостоятелно. И когато Володя реши да го притисне и му поиска месечни вноски за общата бандитска каса, беше доста учуден от позвъняването на Кръстника, който бащински го посъветва да го остави на мира. Байбака разбра, че Мака плаща направо на Кръстника, и то явно не лошо. Преди няколко седмици между Мака и Кръстника се получи някакво недоразумение и Володя получи заповед да му даде урок. Силата бе на негова страна, но той се замота и всичко остана постарому. По-късно Байбака силно съжали, че тогава не си разчисти сметките с него.

След като в Щатите осъдиха Японеца на десет години, между различните престъпни групировки из цяла Русия, особено между славянските и кавказките банди, започнаха истински бойни действия. В ход влязоха автомати, гранатохвъргачки, взривни вещества, да не говорим за пистолетите. Загинаха десетки Признати бандити и обикновени престъпници.

Русия тепърва ще си даде сметка за броя на жертвите на бандитските стълкновения, в това число и на мирните граждани. И си мисля, че когато ги преброи, Русия ще настръхне: нали младите момчета, грабнали оръжието, не са били родени бандити и крадци. Такива ги е направил животът, днешната власт, ръководната финансово-апаратна олигархия и могъщото чиновничество — корумпирано, алчно, продаващо всичко наред, отдавна изгубило понятие за жертвоготовност в името на народа; за чест, достойнство и любов към родината.

След „конгреса“ на престъпниците в Кисловодск страстите малко се уталожиха, но се появи друг сериозен проблем. Така наречените отцепници — млади хора, обединени в бойни групи, без ясна представа за законите на престъпния свят, в стремежа си да забогатеят на всяка цена, обявиха истинска война на Признатите бандити. Стреляха по тях без предупреждение, без излишни приказки, посегнаха на вече поделените сфери на влияние. Големите престъпни босове дори потърсиха помощта на ФСС, молеха да ги защитят от младите бандити! Мака заложи на тях явно не без причина. Той закара стоката си във Воронеж, след като там унищожиха огромно количество наркотици. Наложи се да търси други адреси и той ги намери. Наистина, трябваше да се раздели с образа си на защитник на славянските интереси в Ставрополския край, понеже се свърза с един от най-известните чеченски босове на подземния свят — Султана, който включи в групата му свои земляци. Султана пръв подхвърли идеята, че вече е време Мака да стане пълновластен господар на Татарка. Младият отцепник му напомни за близките отношения на Байбака и Кръстника, а Султана отговори с известната френска мисъл: „Memento mori!“

Отначало Мака не обърна голямо внимание на думите му, но по-късно, след срещата с Ястреба, когото упорито привличаше на своя страна, мисълта за властта в Татарка все повече и повече го завладяваше. Срещата на Мака с Ястреба не беше случайна. Кой каквото ще да казва, ако не беше Байбака, главатарят в Татарка щеше да е той. Мака заложи на честолюбието му и спечели. Постепенно Ястреба започна да надава ухо на ласкателствата, а когато Байбака, воден от най-чисти подбуди, го изпрати да служи в Ставрополското краево управление на МВР, той затаи обида към дългогодишния си приятел. Въпреки че получаваше пари от него, Мака му плащаше много повече. Смъртта на Ястреба, за която бе обвинен Байбака, развързваше ръцете на младия отцепник и той реши да действа.

Но и Володя не дремеше. След като отговорникът за охраната си замина, той нареди да свикат хората му и скоро към неговия дом започнаха да се стичат западни коли.

Бойците му още не бяха се настанили в просторния хол, когато телефонът звънна. Байбака вдигна слушалката.

— Прибери си Бика и приятелчетата му — чу гласа на Мака. — До пазара.

Володя не успя да отговори — на другия край вече бяха затворили.

— Обади се Мака — каза той на притихналите младежи. — Да приберем Бика.

Някой попита:

— Значи война?

— Ще видим труповете и тогава ще решим — отговори Байбака. — Към колите.

Колата — БМВ, с която пътуваха Бика и двама приятели, беше направена на решето от куршумите. Край нея стояха милиционери и двама лекари от „Бърза помощ“.

— Жив ли е някой от тримата? — обърна се към единия Байбака.

— Не — отговори му късо лекарят.

Володя отново покани гости, но този път само ръководителите на групите.

— Обвиняват ме в страхливост, но при предаването на Ястреба не съм действал по своя воля — каза той. — И за да не съм голословен, сега ще чуете какво ще каже Кръстника за смъртта на нашите другари. — Набра номера и включи на звука. — Байбака е. Дай ми шефа. Спешно е.

След известно време в хола се разнесе възсух глас:

— Казвай.

— Хората на Мака са убили трима от моите, в това число и Вася Бика. Готови сме за ответни действия.

— Никакви ответни действия — отвърна Кръстника след продължително мълчание.

— Той няма да спре.

— Какво иска?

— Не знам, предполагам, че цяла Татарка.

— Води преговори, протакай, печели време.

— Вече направих глупост, като предадох Ястреба.

— Тогава попитай Мака за какво е говорил с Ястреба за теб.

— С Ястреба?! За мен?!

— Ще попиташ и ще разбереш. Ако не ти каже, ще го научиш от мен. Разбра ли всичко?

— Разбрах.

Отсреща затвориха. Байбака гледаше мълчаливо помощниците си. Мълчаха и те.

5.

Като прочете последната точка от справката, Турецки се засмя:

— Записал го! Хитрец!

Старши следователят започна да разглежда материалите, събрани в голяма папка от полковник Генадий Попов. Попов и четирима следователи от оперативна група „Пантера“ работеха по ССК и свързаните с компанията фирми. Бяха се справили отлично. От икономическите термини, имена и цифри Турецки го заболя главата. Неосчетоводените приходи бяха изпирани чрез банка „Грот“ в Ставропол, свързана с московските търговски банки. Това бе достатъчно, за да започнат работа с банка „Грот“.

Турецки отмести папката с документите и запали цигара. Минаха осем дни от пристигането му в Ставропол, а началството на края, начело с губернатора продължаваше да си живее добре, както и преди. Началниците на краеви управления на ФСС, УВР и дори краевият прокурор започнаха да се отнасят към него малко сухо, бяха уверени в собственото си могъщество. При това наближаваше денят на откриването на конгреса на РПДР, а в Кисловодск вече пристигнаха десетки делегати. В курорта отдавна работеха сътрудници на „Пантера“, така че старши следователят имаше представа не само за пристигналите делегати, но и за далеч по-любопитни неща.

Александър получи шифрограма минутка преди Кръстника да излезе от вилата си. След няколко часа изчезнаха и краевите началници, в това число и самият губернатор. Естествено, всички места, където можеше да бъде насрочена срещата, бяха поставени под наблюдение. За целта се наложи да задействат множество хора, но Турецки отлично разбираше колко е необходимо това.

Беше установено, че колите на началниците на УВР и ФСС и на губернатора около шест часа вечерта са били във вилата на Колесниченко, близо до езерото Сенгилей. Няколко минутки по-късно там са пристигнали Кръстника и охраната му. Гостите се разотишли след два часа и петнайсет минути. Старши следователят бе приятно изненадан от помощта, която му оказаха майор Богданов и началникът му Холмец. Девет души от местното управление на вътрешните работи, за които майорът гарантираше с главата си, се съгласиха да се включат в разследването на убийствата. „Има добри момчета, има — повтаряше Богданов. — Не всички са станали изменници.“ Турецки говори с тях и разбра, че страшно много неща в техния трая не им харесват. Стига да бяха уверени, че семействата им няма да пострадат, те бяха готови на всичко. Постепенно се натрупваха факти, но за съжаление не бяха достатъчно, за да предявят обвинение. Александър вече можеше да подведе под наказателна отговорност за извършени злоупотреби всеки от краевите началници, но не бързаше, добре знаеше как ще свърши всичко. През цялата си следователска практика се беше учил да чака и сега търсеше сгоден случай, за да нанесе силен удар по структурите на организираната престъпност в района.

Турецки не забрави разговора с директора на ФСС, който му съобщи за агент, внедрен в местните криминални организации, но засега той не даваше признаци на живот. Понякога му се струваше, че някой от приятелите на майор Богданов спокойно може да се окаже агент на ФСС.

Старши следователят съзнаваше, че трябва да се цели нависоко, към губернатора, и упорито търсеше конкретни улики срещу Колесниченко по делото на Супрун. Дори отиде с Фьодор Степанович до вилата край минералните бани, откъдето той бе избягал. И ходенето не беше напразно. Горският Гришуня, при когото се отбиха, си спомни, че него ден на вилата на губернатора е кацал вертолет. Той уверяваше, че вертолетът бил на губернатора.

— Аз ли не знам? — горещеше се Гришуня. — Кажи му бе, Степанич! Аз ли не знам? Ще го позная по звука, да не говорим, като го видя! Губернаторският беше. Кацна и отлетя. А преди това дотичаха едни момчета. Търсеха някого.

— Мен — усмихна се Супрун.

— Теб? Че що пък?

— Имаш ли телевизор?

— Гледам. Само че няма какво. Само голи жени дават!

— Тях гледай — засмя се Турецки. — Пък казваш — няма какво!

Гришуня се изплю.

— Значи теб търсели — рече той замислено. — В моя сеновал имаше един човек. Загубил пътя. Те се юрнаха като луди нататък.

Горският веднага позна Сидорчук на снимката.

— Тоя беше. Точно. И вторият си прилича… А ти какво викаш за телевизора, Степанич?

— Довечера гледай на двадесети канал. Ще говоря по телевизията. Всичко ще разбереш. И аз бях тук същия ден — усмихна се Супрун.

— Ами?! — не повярва старецът.

— Копаеше в градината, а аз звънях по телефона.

— Не съм те забелязал… Кога ще дойдеш на лов? Яребицата излезе.

— Не ми е до яребици, Гришуня — въздъхна Супрун.

Но защо? — възрази Турецки. — Ще свършим някои неща и ще дойдем. Ще вземете ли и мен?

— Голямо началство, а? — погледна към Супрун горският.

— Не е малко.

— По-голям ли от нашите?

Вместо отговор Фьодор Степанович само разпери ръце.

— Питам, щото тук идват на лов само големи началници. Вземат бележка от губернатора!

— А без бележка? — попита Турецки. — Не си допаднахме с вашия човек.

— Може — отговори старецът. — Ако си със Степанич и си държиш езика зад зъбите.

И тъй, на вилата бе идвал вертолетът на губернатора. След разговора на сътрудниците от „Пантера“ с пилота той потвърди писмено кацането и датата. Това е отбелязано в протокола за разпита на свидетеля. Сътрудниците не са забравили да препишат от диспечерския дневник данните за излитането и връщането на летище Ставропол.

На вратата се почука и в стаята влезе Игор Падерин.

— Александър Борисович, търси ви някакъв господин.

— Нека влезе.

На прага застана Алексей Петрович Кротов.

— Добър ден, Александър Борисович — както винаги вежливо и сдържано поздрави той.

— Най-сетне! — възкликна Турецки. — Здравейте! Гърлото ми е пресъхнало!

— Нима от сутринта не сте пили? — усмихна се Кроткия.

Старши следователят сложи на масата бутилка вино, чаши и цяла купчина плодове.

— Яж! Тук, братче, не ти е столицата! Тези диви круши лично аз съм ги брал в гората!

— Благодаря. Вече хапнах. Не съм за първи път по тези места.

— Интересно… И къде си отседнал?

— В Кисловодск.

— Не може да бъде!

— Защо?

— Нашите момчета щяха да те засекат.

— Значи не могат да се мерят с разузнаването на вътрешния министър.

— За твое здраве, Алексей Петрович.

— Наздраве, Александър Борисович — отговори Кроткия и едва отпи от чашата. — Канен сте на обяд. Така че не се увличайте — добави той, като забеляза, че Александър изпи на един дъх чашата си.

— От кого?

— Бъдещият председател на Руската партия на демокрацията и реда господин Станислав Станиславович Акимов.

— И къде?

— В ресторанта „Далеч от съпругите“, извън града.

— Нещо не ми хареса там — намръщи се Турецки.

— Втория етаж. Отделна зала.

— И какво иска от мен?

— Той — нищо. Макар че познанството с човек като вас винаги е приятно.

— Зависи на кого…

— Станислав Станиславович не знаеше, че сте тук, в Ставропол.

— И ти ли го осветли?

Турецки никак не можеше да свикне да говори на „вие“ с Алексей Петрович, често смесваше с „ти“ и най-накрая окончателно преминаваше на неофициалната форма. Но Кроткия не си го позволяваше, строго следваше привичката си.

— Щях да го направя, ако с него нямаше дама.

— И хубава ли беше?

— Очарователна.

— Щом ще е в отделна зала и с очарователна дама, трябва да отидем — реши Турецки. — Жена му?

— Акимов е заклет ерген.

— Значи дамата го е информирала за моето пристигане?

— Правилно се досетихте.

— А очарователната госпожица откъде знае, че се намирам в Ставропол? — попита след кратко мълчание Турецки.

— Именно очарователните дами знаят някои подробности от живота на хора като вас — усмихна се Кроткия.

— И за кого работи?

— Това не знам — отговори Алексей Петрович. — Чакат ни в два часа. Ще имате време да погледнете едно кратко послание.

С тези думи Кроткия извади от джоба на сакото си плик, на който бе написано: „За А. Б. Турецки. Да се връчи лично“.

Александър отвори плика, извади няколко снимки и навита на руло лента. На снимките бе губернаторът Колесниченко, застанал на стъпалото на вертолета си, сниман в различни ракурси. На една от снимките бе запечатана вилата и на две — Супрун, седнал в кресло.

— Благодаря, Алексей Петрович — рече Турецки. — Дали този подарък не ми го е направила очарователната дама?

— Не зная — отвърна Кроткия и по очите му Александър разбра, че не крие нищо. — Бях на прием у Кръстника, имаше страшно много хора, и Соня бе там. Така се казва дамата. Чак като излязох навън, намерих пакета в джоба на сакото си. Беше направено професионално, не само че са ми го пъхнали незабелязано, а са го направили точно преди да си тръгна.

— Защо говорите в множествено число? Сигурно е бил един човек.

— Казах, че гостите бяха много. Нямам представа за кого работи.

Турецки извади снимките на масата.

— Извънградската вила на губернатора… Фьодор Степанович Супрун. А ето и самият губернатор… Какво пък, ледът се пука, господа съдебни заседатели, както е казал безсмъртният Остап Бендер!

— Вижте лентата, Александър Борисович — с усмивка каза Кроткия.

Той бе поласкан, че Турецки не крие от него съдържанието на пакета, макар да не бе очаквал друго. Дреболия, а ти става приятно!

Лентата се оказа къса, но впечатляваща. В близък план вертолет, от него слизаше Колесниченко.

— Мисля, че знам кой е пъхнал лентата в джоба ви — каза Турецки, стана от мястото си, отвори шкафа, където висяха дрехите му, и извади от джобчето на сакото снимката на старши лейтенант Сидорчук. — Не видяхте ли този човек сред поканените у Кръстника?

Кроткия се вгледа в снимката, запали цигара и се обви в дим.

— Не съм го виждал — отговори кратко той.

Този път нещо в гласа му накара Турецки да застане нащрек и той не повярва на думите му.

— Дори да не си го видял там, то го познаваш — уверено рече старши следователят.

— Може би. Познати много, не можеш да запомниш всичките… А дали не е поработил още някой?

— Не ме разсмивай, Алексей Петрович! Нали не знаеше какво има на лентата?

— Току-що я видях за първи път — отговори спокойно Кроткия.

— Във вилата са останали само двама души. Старши лейтенантът от милицията Виктор Сидорчук и Митя Саврасов…

— В това никой не може да бъде сигурен.

— В кое? — не разбра Турецки.

— Че са останали само двама души.

— Пак задавам предишния въпрос. Разгледа ли внимателно лентата?

— Много внимателно.

— И не забеляза, че старши лейтенантът липсва?

— Но и Митя го няма — възрази Кроткия.

— Митя може изобщо да не е жив, а Сидорчук е жив и здрав.

— А вие сигурен ли сте?

— Щом не е на екрана, значи е бил зад камерата. От онези, специалните. Личи си по силно увеличените снимки. Голяма бленда.

— Много бих искал да дам положителен отговор на въпроса ви за този човек — почука по снимките на Сидорчук Кроткия, — но за съжаление не мога. Не беше сред гостите или не съм го забелязал.

— Да смятаме, че не си го забелязал — усмихна се Турецки и прибра снимките в плика. — Само едно не разбирам — защо тези документи са се оказали именно в твоя джоб?

— И аз се чудя…

— Е, хайде — засмя се Александър. — Помисли… Как те прие Кръстника? Пак ли пихте на брудершафт?

— Този път ми се размина.

— Много ли делегати пристигнаха вече за конгреса?

— Прилично. Около половината.

— Грязнов също ще дойде скоро. Делегат!

— Между другото, той къде е?

— Настани се в Татарка. Заедно със своите момчета. Наеха там къща и си живеят царски, всяка вечер пият вино у тъста на Голованов.

— Майорът е успял да се ожени?

— И не само това. Вече си направи син, и то направо тригодишен!

Турецки разказа накратко историята на майор Голованов.

— Все пак интересно нещо е животът — рече Кроткия, след като изслуша Александър. — А от Грязнов се интересуват много сериозно. Разговарях с доктора на науките Гагарински. Те са готови изцяло да финансират агенция „Глория“, доколкото знам, сега директор там е племенникът на Грязнов.

— Те — това Кръстника и останалите с него ли са?

— Точно така — потвърди Кроткия. — На мястото на Грязнов щях да си помисля. Като шеф на МУР би могъл да внедри свои агенти в криминалните структури.

— Предложи го лично на Грязнов.

— Така и ще направя. И ако вие ме подкрепите…

— В никакъв случай! — прекъсна го Турецки.

— Не бързайте. В тяхното предложение има доста смисъл.

— Едно е да си делегат на конгреса, не си задължен никому нищо, а съвсем друго — да получаваш пари от Признати бандити. Добре знаеш, че…

— Който плаща, той поръчва музиката — този път Кроткия го прекъсна. — Поговорката е вярна, но не се отнася за дейността на агенцията. Според мен „Глория“ обслужва ако не чисто престъпни структури, то богати хора, „нови руснаци“. Откъде един обикновен човек ще има картина на Ел Греко или скъпоценности, принадлежали на царското семейство? И кой може да каже, че потърпевшите не са от подземния свят? Заслужава си да се помисли. Племенникът на Грязнов ще има възможност да събира информация отвътре. Работата е рискована, разбира се, но ние сме свикнали с риска.

— Добре, ще поговоря с Грязнов и племенника му — съгласи се най-накрая Турецки.

— Докторът на науките Гагарински ви праща поздрави.

— Да… Дясната ръка на Кръстника, злият гений на престъпния свят… Как изглежда?

— Дребен на ръст, плешив, малко пълен, сиви умни очи, прав нос, тънки сурови устни… Той е разговарял с вас на правителствения прием.

— Да ме убиеш, не помня — въздъхна Александър. — Човекът, когато описахте, прилича на мъжа от погребението на професор Василиев. И ако това е един и същи човек, възниква въпросът, какво е търсел на гробището?

— На гробището се ходи за прощаване.

— В такъв случай защо не е пристигнал самият Кръстник?

— Смятате, че Доктора е замесен в убийствата? — отговори на въпроса с въпрос Кроткия.

— Щом той е измислил цялата операция…

— А имате ли някакви доказателства за връзка между хората на Кръстника в убийствата?

— Тук съм повече от седмица и някои неща вече ми се проясниха — измърмори Турецки. — Но честно казано, този въпрос ме учудва.

— Винаги съм се старал да не задавам глупави въпроси.

Едно е да измислиш гениална схема за пране на пари и съвсем друго — да бъдеш замесен в убийство. Аз също не съм стоял напразно в славния град Кисловодск, Александър Борисович.

— Сигурен съм, че не е било напразно — усмихна се следователят. — Задоволявам се и с малко, но хубаво доказателство!

— Снимките и лентата не са ли доказателство? — напомни Кроткия. — Обещах ви пропуск като гост на конгреса. Ето, заповядайте.

— А струва ли си да ходя? — попита Турецки, докато въртеше в ръце красиво оформения пропуск.

— Просто е необходимо — отговори Кроткия. — За това ще поговорим пак, а сега е време за ресторанта „Далеч от съпругите“. Познавате ли господин Акимов?

— Когато са го пращали по затворите, аз съм бил студент — усмихна се Турецки.

— Той е интересен и посвоему честен човек.

— Тогава ще дойда с удоволствие.

— Прекалено сте любезен за старши следовател — усмихна се хитро Кроткия.

— Това не ми пречи — отговори също с усмивка Александър.

— За малко да забравя за Татарка. Не ви ли се струва, че е време Грязнов и другарите му да поспрат виното?

— Какво ви тревожи? Да не се сетихте за песента „Какво ли още има да става!“ Според мен засега там ще е тихо и спокойно.

— На Кръстника никак не му харесват „руските вълци“…

— Мнозина не ги харесват.

— Нали не са там само за да пият вино?

— Чакат.

— Ако Мака и Байбака намерят общ език, а нещата отиват натам, хората на Грязнов ще имат големи проблеми.

— Не само те.

— Отцепниците също са нечии деца — отговори бавно Кроткия.

— Нямам сведения някой от тях да е загинал от ръцете на наши служители — малко сухо отговори Турецки.

— Не е там работата — намръщи се Кроткия. — Днес се сблъскват с организираната престъпност, утре с отцепниците, а не се знае кои са по-опасните.

— Ще мислим какво да правим, когато се появят. Но те се справят с престъпниците. И нашата работа е да не им пречим…

— Разбирам какво те тревожи — изпревари отговора на Алексей Петрович Александър. — С удоволствие щях да арестувам цялата върхушка, но ми пречат нашите идиотски закони. Не мога. Дори министърът на вътрешните работи е с вързани ръце. Докъде стигнахме — да се оплаква по телевизията! Заместникът му има пет апартамента, няколко западни коли, три вили, а никой не може да го хване. Нещо повече, по-скоро ще арестуват министъра, отколкото купения от бандитите генерал!

— Да вървим, Александър Борисович — предложи Кроткия.

Акимов беше в стихията си. Произнесе реч за бъдещата работа на партията, рецитира устава и Турецки реши да се възползва от случая.

— Станислав Станиславович, вие ли написахте устава на РПДР? — попита много сериозно той.

— А вие познавате ли го?

— Наложи се да се запозная.

— Не съм работил по него, но изложените вътре мисли са ми много близки. Това беше главната причина да се съглася да се кандидатирам за председателското място — отговори спокойно Акимов.

Соня, която седеше срещу следователя, се усмихна.

— Постът председател на РПДР е пряк път към голямата политика.

— Да изчакаме изборите — усмихна се Станислав Станиславович.

— Убеден съм, че победата ще бъде ваша!

— Защо сте толкова сигурна?

— Най-малкото, защото сте единственият кандидат.

— Кандидати могат да бъдат издигани и на конгреса — възрази Акимов.

— Едва ли някой от тях притежава толкова славна биография като вас — открито го поласка Турецки. В този момент усети лекичко побутване по крака, погледна Кроткия, но не забеляза нищо подозрително.

— Но те могат да се окажат с други достойнства.

— Например?

— Пари.

— Мисля, че за хората, които са ви предложили високия пост, парите нямат значение.

— А знаете ли кой точно е говорил с мен?

— Преди малко сам споменахте!

— Така ли? — учуди се Станислав Станиславович. — Соня, казал ли съм подобно нещо?

— Естествено. И то неведнъж — потвърди жената.

— Е, в това няма нищо тайно.

— Зависи за кого — загадъчно изрече Соня. — Забравяш, че пред теб е следовател от Главна прокуратура!

— Навремето пред мен стоеше главният прокурор! — усмихна се Акимов. — И все тая.

— Как? — учуди се Соня. — Седем години зад решетките — и все тая?!

— Пропуснахте един важен детайл, София Андреевна — намеси се в разговора Кроткия. — Станислав Станиславович каза „Навремето“.

— Точно така — оживи се Акимов. — Сега времената са други. Мисля — обърна се той към Турецки, — че сте тук да разследвате няколко убийства?

— Отдавна ли сте в Ставропол? — попита Александър, без да отговаря на въпроса.

— Доста отдавна. Защо?

— Мисля, че няма нито един човек в Ставрополския край, който да не знае защо съм пристигнал.

— Ако застана начело на партията, може да разчитате на помощта ми — искрено заяви Станислав Станиславович. — Демократите претърпяха поражение, защото при тяхното управление властта бе завзета от престъпни елементи. Ние трябва да оправим положението и изглежда ще се наложи да прибегнем към доста сурови мерки.

„Или е глупак, или ме взема за пълен идиот“ — помисли си Турецки, като разглеждаше с видим интерес бъдещия председател на новата партия, но на глас каза вежливо:

— И какво ще направите, ако дойдете на власт?

— Ще предприемем сурови мерки.

— А смъртното наказание?

— В западноевропейските страни отдавна е заменено с доживотен затвор.

— Но мине се не мине месец и в Щатите току пратят някого на електрическия стол — усмихна се Турецки.

— В Русия ще се постараем да минем без него. У нас няма такава варварска традиция — с патос произнесе Акимов.

— Искам да ви напомня, Александър Борисович, че на власт ще дойде най-богатата партия в страната — подкрепи го Кроткия. — Ако се съди по централните и регионални организации, представени на конгреса, то за тях не е никакъв проблем да открият нови модерни затвори за осъдените на „до живот“.

— Благодаря ви, Алексей Петрович — кимна Акимов. — Изпреварихте ме. Бих искал да допълня, че изграждането на затворите е само нищожна част от замисленото…

Станислав Станиславович отново заговори за грандиозните планове на партията, за лицата, заемащи големи длъжности в правителството и президентския апарат, които изцяло и напълно подкрепяли начинанията на организаторите на конгреса. Той дори спомена някои имена, които Турецки не пропусна. „Господи, какви ги дрънка тоя?! — помисли си следователят, загледан в одухотвореното лице на бившия дисидент. — Нима след седем години по лагери не е разбрал как стоят нещата и на нищо не се е научил? Или е откачил напълно, след като е получил предложението на Потапов? Не, май е искрен. Гледай как се е разгорещил, удря с юмрук…“

— Алексей Петрович — наведе се към Кроткия Турецки. — Разкарай го някъде, а? Писна ми.

Кроткия се усмихна с разбиране, но търпеливо изчака Акимов да спре, дори изръкопляска леко и предложи тост за успехите на партията, а после някак между другото предложи:

— Станислав Станиславович, тук има прекрасна билярдна зала…

— Така ли? — неопределено попита Акимов и погледна Соня. — Искаш ли да видиш как господин Кротов ще ме бие?

Жената не отговори, взе си цигара, а Турецки мигновено реагира и й предложи огънче.

— Как да ви бия — усмихна се Кроткия. — Вие сте блестящ играч.

— Ако не ви бях сърбал попарата, можеше и да повярвам — въздъхна Акимов. — Но учителят ми във Франция не беше лош.

— Кой е той?

— Господин Брак.

— Навремето беше в петорката най-добри играчи в света. Прекрасен учител, а ако сте овладели коронния му номер, ще се наложи да искам реванш.

— Да ги нямаме такива! — възпротиви се Станислав Станиславович. — Никакви реванши!

— Съгласен съм.

— Идваш ли с нас? — погледна Соня бъдещият председател на РДПР.

— По-добре да остана с Александър Борисович — отвърна жената. — Не всеки ден можеш да общуваш със следовател от Главна прокуратура.

— Да пийнем по нещо? — предложи Турецки, като проследи с поглед отдалечаващите се Акимов и Кроткия.

— С удоволствие!

— Вино, водка?

— Предпочитам силните напитки.

— По този въпрос, София Андреевна, напълно съм съгласен с вас! — отвърна Александър, като откровено се взираше в жената.

— А вие сте женкар, Александър Борисович — рече жената и вдигна чашата си.

— Много ли ми личи?

— И то не просто женкар, а страхотен женкар! — Соня показа белите си зъбки. — За какво се замислихте?

— Сетих се, че една много добра моя позната говореше точно като вас…

— Е, всяка опитна жена ще ви каже същото.

— За такава ли се смятате?

— Не задавайте глупави въпроси, та вие ме разконспирирахте от пръв поглед.

— От пръв поглед разбрах, че сте самото очарование!

— Не говоря за това — отговори усмихната Соня, но в очите й се появи насмешка.

— Нищо друго не ми е минало през ума.

— Дали? — не повярва тя. — Та вие сте следовател!

— Старши при това! — вдигна показалец нагоре Александър. — Както благоволихте да забележите.

— Именно. Не може да не сте си помислили нещо за мен.

— Помислих си. И то моментално.

— Самото очарование? — въпросително се усмихна Соня.

— Тъй вярно, както казва младият ми помощник, бивш сержант от морската пехота.

— Вярвам ви — съгласи се жената. — Мъжете си падат по мен. Но едва ли сте мислили единствено за това.

Турецки въздъхна тежко:

— Досещам се, скъпа София Андреевна, какво се опитвате да изкопчите от мен. И щом толкова много настоявате, ще ви го кажа.

— Слушам ви внимателно…

— Опитвате се да докажете, че докато хапвахме, съм се опитвал да гадая що за човек сте, за кого работите, на кого докладвате… Бог ми е свидетел, че нямаше нищо подобно! И откровено казано, никак не ме интересува. Отлично разбирам, че жена като вас не може просто ей така да седи с човек, на когото са заложили най-важните хора в страната. Друго ме учуди…

— Какво?

— Акимов винаги ли е така приказлив?

— Не, понякога се увлича.

— И вие всеки път слушате глупостите му?

— Да не искате да му запуша устата. — Соня погледна сериозно Турецки. — Но мисля, че по отношение на глупостите грешите.

— Може — съгласи се Александър. — Вие знаете по-добре от мен.

— Всички старши следователи в Главна прокуратура ли са такива сухари? — усмихна се Соня. — Говореха ви изключително важни неща, а вие — „дрънка глупости“…

— Просто не чух нищо ново. Прочетете устава на партията и ще се убедите. Бърборковци.

— Уважавате ли мнението на Алексей Петрович?

— Разбира се!

— Ако се съди по думите му, той се отнася много сериозно към речта на бъдещия председател на партията…

— Е, той е по-умен от мен — усмихна се Турецки.

— Защото е бивш полковник от КГБ — поясни Соня.

— Нима? — попита Александър. — За първи път чувам. Познавах майор Кротов…

— Каква е разликата? Майор, полковник…

— Голяма — стана сериозен Александър. — Особено в редовете на славните ни чекисти… А вие откъде знаете, че Алексей Петрович е майор от КГБ?

— Чували ли сте за режисьора Татаринцев?

— Не само съм чувал, но и го познавам добре. Навремето често идваше в Главна прокуратура, отбиваше се и в моя кабинет.

— Щом погледна господин Кротов, и веднага го разкри.

— „Старши следовател“, „разкри“… Да не сте от подземния свят, София Андреевна? — усмихна се тъжно Турецки.

— Приличам ли?

— Сонечка, ти трябва да раждаш, да възпитаваш дечица, а не да висиш по кръчмите с разни дърти пръчове — изведнъж се озлоби Саша.

Жената премига смаяно и се засмя високо.

— Себе си ли имате предвид?

— Ако приличам…

— Успокойте се — прекъсна го Соня. — Не приличате. Вече ви казах какъв сте. И затова бих ви гостувала с удоволствие.

— Кога?

— По-късничко.

— Защо да чакаме толкова дълго? — попита нетърпеливо Турецки, като оглеждаше помещението.

— Искате сега?! Направо тук?!

— А защо не? Отделна зала, английска брава — кимна към вратата Александър, — плътни завеси…

Той прегърна жената, устните му се впиха в нейните, опитните му ръце започнаха да галят податливото тяло.

— Чуват ни, следователю — прошепна Соня.

— Но не ни виждат — също шепнешком отговори Александър.

— Не се знае…

Соня се изтръгна от обятията му и поклати глава.

— Ти си мъж на риска, скъпи следователю!

Саша махна с ръка и напълни чашите.

Соня дълго гледаше Турецки и въртеше чашата в ръцете си, а после каза:

— Предай на охраната си да не стрелят веднага. Ще дойда.

Загледан в дълбоките сини очи на момичето, Турецки повярва.

— Няма да има охрана. Или поне няма да ги забележиш.

— „Пантера“?

— Ей, всичко знаеш! — усмихна се Александър. — Откъде?

— Ако съм сложена за примамка…

— Не съм казвал подобно нещо.

— Човекът, който настоя да дойдеш в тази зала, съм аз.

— Нима?

— Не ме разсмивай — усмихна се жената. — Ти знаеш всичко. Разговорът беше в присъствието на Алексей Петрович.

— Откъде имаш тази информация?

Соня мълчаливо показа, че в залата може да има подслушвателни устройства, после рече игриво:

— Който много знае, бързо остарява! Работа ли имаш? — попита тя, щом забеляза, че Александър погледна часовника си.

— Да отидем да видим кой кого бие! — предложи Турецки. Когато влязоха в билярдната, и един поглед бе достатъчен, за да разберат кой пада: Станислав Станиславович тъжно отброяваше стотарки.

— Милион — навъсено се обади той.

— По принцип предпочитам в долари — обади се Кроткия.

— Ще ме разориш — измърмори Акимов. — Той използва удара на Барк!

— Вие също се опитахте да го приложите — парира Алексей Петрович.

— Една последна? — предложи Станислав, Станиславович.

— Не мога — почука по часовника си Кроткия.

На раздяла Турецки галантно целуна ръката на Соня, а тя прошепна:

— Чакайте ме.

В колата Александър попита Алексей Петрович:

— Известно ли ти е нещо за София Андреевна?

— Много малко.

— Поне фамилията й не знаеш ли?

— Полонска.

— Чувства се дворянската кръв…

— Баща й е циганин, пеел в хор „Ромен“, а майката е рускиня.

— Циганин… А тя толкова бяла!

— Изглежда, прилича на майка си. Но очите й са цигански. — Какви ти цигански? — възрази Турецки. — Сини като езера! Всички знаят, че циганските са черни!

— Специално проверих. Очите на истинските цигани по наследство са яркосини.

— И се поинтересува, след като режисьорът Татаринцев те разкри? — усмихна се Турецки.

— Вие какво, нямахте си друга работа, че говорехте само за мен ли? — недоволно измърмори Кроткия.

— София Андреевна ми разказа…

— Госпожа Полонска честичко посещава бар „На върха“ и казино „Максим“.

— Играе ли?

— Рядко, но страхотно. И най-често печели.

— Ако можеше и да ми кажеш за кого работи…

— А вие се поинтересувайте при следващата си среща — посъветва го сериозно Кроткия, като погледна приятеля си и добави: — И не гледайте толкова учудено. Не ви прилича… Къде отиваме?

— Аз — при генерал Маркуша. Искам да чуя защо е напсувал моя стажант.

— Спрете, ако обичате.

— Ще ви закарам, Алексей Петрович. Кажете адреса.

— Спрете. Ще взема такси.

— И къде да ви търся? — попита Турецки, като спря.

— Ако е нужно, ще ви намеря. Довиждане.

Кроткия излезе от колата и бързо се изгуби сред минувачите.

Макар Кръстника да се срещна с ръководителите на Ставрополския край във вилата на губернатора, самият домакин отсъстваше, беше го извикал в Москва секретарят на Съвета за сигурност Хвостов. Както обикновено, разговорите ръководеше Георги Гагарински, по-точно той предаваше решенията на Кръстника, взети след обсъждането с долетелия от Кисловодск сътрудник на Юрий Андреевич Потапов. В началото Кръстника поиска да чуе мнението на местните ръководители за създалото се положение след пристигането на Турецки и предложенията им за неутрализиране действията на „Пантера“, тъй като сериозно се страхуваше от московската група. От името на всички отговори прокурорът Власенко. Според него главната причина за безпокойство бе разделението на служителите от прокуратурата, ФСС и УВР. Те като че ли се бяха групирали в два лагера, едните се подчиняваха на заповедите на началниците си, а другите на Турецки. Засега не се говореше открито за това, но с времето неминуемо щеше да излезе наяве.

С извънредните пълномощия от Главна прокуратура Турецки почти напълно изключи местните агенти от разследването на политическите убийства. Членовете на група „Пантера“, начело с полковник Попов, намериха доказателства за злоупотреби и пране на пари в търговска банка „Грот“, свързана директно със ССК. Ако следователите тръгнеха по тази следа, не след дълго можеха да предявят обвинения на краевите ръководители за престъпления в особено големи размери. Изводът не бе утешителен: старши следователят от Главна прокуратура и хората му се готвеха за решителни действия срещу организираната престъпност и мафиотските босове, корумпираните чиновници и незаконно забогателите „нови руснаци“.

След това думата взе Доктора. Речта му не само успокои краевите началници, но дори ги въодушеви. Гагарински подчерта, че в настоящата ситуация в Русия ще оцелеят само енергичните, волевите, умните хора, които не отстъпват назад. Той ги успокои, че всички въпроси, свързани със сенчестите икономически структури в областта и преди всичко ССК, ще бъдат уредени в Москва. „Пантера“, разбира се, разполагаше с огромни пълномощия, но и тя действаше по заповед отгоре. А по нейния ръководител вече се вършеше много работа. При последните думи върху лицето на началника на ФСС се появи кисело изражение.

От какво сте недоволен, господин Макеев? — навъси се Доктора.

— „Пантера“ е на подчинение на секретаря на Съвета за сигурност — отбеляза унило генералът. — Вие не знаете ли що за човек е той?

— Секретарят се назначава и сваля от президента — отговори Доктора.

Останалите се спогледаха неуверено.

— А що се отнася до Турецки — обади се Кръстника, — ви съветвам повече да не му обръщате внимание. Юсин клин избива.

Доктора говори още десетина минути за предстоящия конгрес, който, ако минеше както бе заплануван, щеше да има огромно значение за цялата страна.

— Какво може да се случи? — попита с основание Маркуша. — Нашите ведомства — кимна той на Макеев — гарантират за реда.

— Щом гарантирате, значи няма за какво да се безпокоим — отговори Доктора след кратко мълчание. — Ще добавите ли нещо, Георгий Василиевич?

— Само едно. Ако се стигне до открит сблъсък като в Татарка, използвайте оръжие — каза Кръстника, огледа хората си един по един и добави: — Да се стреля и по едните, и по другите.

След срещата началниците се окопитиха, разбраха, че песента им още не е изпята съвсем, нещо повече, отново придобиха увереност в своята непогрешимост и в правилността на избрания път, ясно съзнаваха, че зад тях стои сила, способна да укроти не само някакъв старши следовател, а и самия секретар на Съвета за сигурност.

Турецки отмести листовете с протокола от разпита и погледна въпросително Глеб.

— Сестрата на Зимовец разпозна Гришчук по снимката от служебното му досие — каза Глеб.

— Тя разпитана ли е?

— Заповядайте — подаде протокола от разпита Глеб.

— Зверове — изскърца със зъби Турецки, като прехвърли показанията на момичето. — Явно сержантът си е признал, след като го е прочел?

— Тъй вярно.

— Какво предлагаш?

— Сержант Зимовец да бъде освободен срещу подписка да не напуска града.

— Зимовец е запомнил добре останалите трима…

— Аз все пак бих го освободил.

— Съгласен — отговори Турецки, след като помисли малко. — Промени мярката за задържане с подписка да не напуска града. Какво ще кажеш за изчезването на подполковник Сизов?

— Майор Богданов твърди, че Сизов е в Татарската гора.

— За гъби ли?

— Най-вероятно в мазето на горския или на някоя вила.

— А къде е сега Алексей Иванович?

— Чака да завършим разговора си.

— Покани го.

— Тъй вярно. Между другото, той има предложение.

— Старата кримка е решил да си припомни оперативното минало? — усмихна с Турецки.

— Сам ще ви го каже.

След приятелската размяна на поздрави Турецки мина на деловата част.

— Докладвай, Алексей Иванич. Какво си намислил.

— Видях Сизов в района на Татарската гора.

— Защо се нарича Татарска?

— Защото е близо до село Татарка!

— Това е достатъчно — със задоволство отбеляза Александър. — Двамата ли ще тръгнете?

— Да — кимна към Глеб Богданов.

— Заминавайте — съгласи се Александър. — В Татарка на „Нагорна“ седемнайсет живее майор Голованов…

— Седемнайсет ли? Та това е къщата на Николай Василиевич Сараев! Наскоро овдовя. Жените ни се имаха. Майор Голованов… Чакай, чакай, не е ли оня, дето наду корема на Настенка и изчезна?

— Същият.

— Така… — намръщи се Богданов. — Завърнал се ясният сокол…

— Нищо няма да обяснявам — рече Турецки, — но искам да те предупредя: майорът е от МУР и е момче на място. Вие му предайте заповедта, той знае какво да прави.

— Разрешавате ли да тръгнем? — попита Глеб.

— Защо да се бавим повече? Заминавайте.

6.

Губернаторът на Ставрополския край Николай Михайлович Колесниченко се връщаше със самолета от Москва. В столицата прекара малко повече от денонощие, но и за толкова време успя да научи много неща, да разбере и оцени собственото си положение.

Срещата със секретаря на Съвета за сигурност беше определена за два следобед, а Колесниченко кацна в столицата сутринта, така че имаше време да се срещне с нужните хора. Най-напред позвъни на Юрий Андреевич Потапов, който се оказа на вилата си. „Пристигай“ отсече Потапов, без да изслуша обясненията му защо се обажда толкова рано.

Преди да тръгне от Ставропол, Колесниченко предупреди за пристигането си директора на ССК Асатрян, който обикновено лично го чакаше с форда си на летището. Но сега тук бе само шофьорът на Гурген Акопович, който съобщи за ареста на Асатрян веднага щом фордът пое.

— Къде отиваме, Николай Михайлович? — попита шофьорът, взрял се в непроницаемото лице на пътника.

— В Барвиха.

На околовръстния шофьорът погледна в огледалото и се усмихна:

— Опашката не ни изпуска! Забелязахте ли, Николай Михайлович?

— Виждам.

— Искат да разберат накъде сте тръгнали…

— Нима не те предупредиха?

— Предупредиха ме и казаха да не обръщам внимание.

— Точно така, прави се, че не си ги забелязал.

Юрий Андреевич прие губернатора приветливо, поведе го към кабинета си.

— Искам да ти покажа новата си придобивка. „Жената до рояла“. От Зверев. Картината принадлежеше на вдовицата на един известен поет. Доста дълго се пазарих с нея… Между другото, на картината е изобразена самата тя.

— Добра е — равнодушно я похвали Колесниченко.

— Колко е тъжно да си имаш работа с дилетанти! Та това е една от най-хубавите картини на Зверев! Може би най-хубавата. Бил е влюбен в тази жена. Виж какви цветове, каква нежност в погледа… Сега погледни тази — кимна Потапов към съседната картина. — Също от Зверев. Усещаш ли разликата?

— Друго усещам — отговори след кратка пауза Колесниченко.

— Какво именно?

— Не вярвам, че не знаеш нищо.

— Тю! — Потапов плю. — Мислех, че за картината… Разбира се, знам за близкия ти приятел Асатрян и още много други неща, за които засега е раничко да се говори… Гладен ли си?

— Няма да ти откажа.

— За колко часа е определена срещата ти с Василий Алексеевич?

— В два часа трябва да бъда в кабинета му.

— Имаме повече от достатъчно време. Аз, разбира се, бих могъл да ти покажа още нещо…

— Дилетант съм! Ди-ле-тант! Извинявай, Юрий Андреевич!

— Добре. Да отидем в трапезарията.

Колесниченко беше виждал и по-богати вили от тази. Лично той имаше несравнимо по-хубава, ако се съдеше по удобствата и обстановката, но не можеше да не отбележи финия вкус на домакина, изисканата атмосфера и избора на цветовете в стаите, обзаведени с антикварни мебели, с майсторски направената камина в хола и единствената икона на стената, изобразяваща Богородица с младенеца.

— Шестнадесети век — поясни Потапов, като видя, че иконата привлече вниманието на госта.

— Мястото й е в храма, а не тук — изпусна се Колесниченко.

— От храмовете се краде. Но сигурно ще я даря на храма на Христа Спасител. Не си първият, с когото говоря за това.

— А кой беше първият?

— Кметът на Москва.

След закуската двамата отново се върнаха в кабинета и извадиха цигарите.

— Слушам те, Николай — рече Потапов.

— Бих искал да послушам теб.

— Асатрян е арестуван, представителството е запечатано, води се следствие.

— За това вече знам.

— Тогава какво искаш да чуеш от мен?

— Ако не друго, поне защо съм тук?

— Арестът на Гурген Акопович не е ли достатъчна причина? Той сигурно е дал показания.

— Но това е краят, Юрий Андреевич!

— До там е още далече. Дори много далече… По-добре ми разкажи какво прави там господин Турецки?

— Господин Турецки не дреме.

— Среща ли се с него?

— Само когато пристигна. Но ти знаеш за това.

— Значи господин Турецки няма желание да общува с теб?

— Излиза, че е така. И аз нямам особено желание да се срещам с него. Кажи ми, моля ти се, няма ли някаква възможност Турецки да бъде спрян?

— Засега няма.

— Какво значи „засега“?

— Ами — засега.

— Но може да се появи?

— На този свят няма нищо невъзможно.

— Юра, говориш със загадки.

— Нима някога съм крил нещо от теб?

— Беше много по-откровен.

— Изглежда, този път има важни причини.

— Добре. Нямам право да настоявам.

— Ще ти кажа само едно, машината, която сме задействали, вече не може да бъде спряна. Може да стане така, че след разговора да те свалят от поста, но може и да ти се размине. И все пак това е частен случай…

— Хубави частни случаи! Ако на теб ти кажат такова нещо?!

— Вчера ми го казаха точно такова, и то в по-груба форма.

— Кой?

— Пак питаш за неща, които не мога да ти кажа, и затова се връщам към предишната мисъл. Дали секретарят на Съвета за сигурност ще поиска да бъдеш свален, е най-малкият проблем. Дори и в най-лошия случай няма да пропаднеш. По-точно, няма да те оставят да пропаднеш. Вече си винтче от задействаната машина и да си призная, много важно винтче. В този момент дори най-важното. Главното, за което трябва да мислиш денем и нощем, са изборите. Нямаме право да ги загубим.

— Но ако секретарят ме свали…

— Секретарят нито може да назначава губернаторите, нито да ги сваля.

— Какво му коства да отвори вратата на президента? На теб ли да обяснявам какви са отношенията им.

— Какви?

Колесниченко погледна внимателно събеседника си и се усмихна…

— И защо не се обичат вече? — попита той.

— Живей си живота и не се притеснявай. Пази си здравето — посъветва го Потапов, без да отговаря на въпроса му. — Тези дни ще се реши всичко.

— Преди или след конгреса?

— За нас е необходимо това да стане преди конгреса. И с това спираме, драги Николай Михайлович…

— Как ще ме посъветваш да се държа със секретаря?

— Зависи как той ще се държи с теб.

— Естествено, ще бъде груб.

— Не мисля, дори съм убеден, че ще бъде сдържан и спокоен.

— Добре звучи, но не е за вярване — усмихна се Колесниченко.

— И запомни, поведението на секретаря няма никакво значение. Нито секретарят, нито правителството, нито президентът имат пари. Парите са у нас. В машината, която сме задействали, се въртят всички, от най-дребния чиновник до най-големия. Друг е въпросът, че не се досещат. Но това си е техен проблем.

— В това число и на президента ли?

— А какво щяхме да правим без него? — Потапов отговори на въпроса с въпрос. — Да минем на другите въпроси. Как е Кръстника?

— Според мен — отлично.

— С такъв помощник като Георгий Гагарински може да спи спокойно.

— Аз не ходя на срещите.

— Правилно постъпваш. Защо да се издаваш? Специалният отряд „Пантера“ не се шегува. В Москва ежедневно пристигат шифрограми.

— А къде…?

— ФСС. Но не мисли, че съдържанието на шифрограмите не е известно на секретаря. Той намери общ език с директора. Професионално ли пипат тия от „Пантера“?

— Мисля, че знаят достатъчно много, ако не и всичко. Особено подробно проверяват Изобилно и Прикумско.

— Много ясно. Там господстват бивши Признати бандити.

— Спомням си как Михаил Юсин с гордост заяви, че бивши Признати бандити няма…

— Левитан и Стареца могат да мислят за себе си каквото искат, но за нас си остават бивши.

— Ако Хвостов е събрал поне част от документите с моя подпис, ще се юрне към президента…

— Пак същата песен — свъси вежди Потапов. — Аз за какво те питам, ти какво ми отговаряш! Разбира се, ако имаше власт, Василий Алексеевич щеше да прати в затвора всички, които не харесва. Но уви. А часовничето прави тик-так, временцето лети… Какво се е случило в Татарка? — внезапно попита той.

— Обикновен сблъсък.

— Между кого?

— Онези… как ги наричаха? Отцепниците! Маркуша си има неприятности — сети се Колесниченко. — Удушили са един от онези, които са били на вилата.

— На твоята вила? — уточни Потапов. — Едва ли можем да го наречем неприятност. По-скоро е приятно събитие.

— Удушили го в управлението.

— И Турецки се е заел с това?

— Той. Маркуша здравата се е изплашил.

— Пие ли?

— Винаги е пиел, но никога не са го виждали пиян. А сега не спира.

— Стана богат — насмешливо изрече Юрий Андреевич. — Но богатството е непостоянно, днес го има, а утре — няма и следа от него! Да му беше поговорил бащински, като губернатор…

— Хората са казали: пий, но си гледай и работата. А при Маркуша нещата отиват от зле на по-зле. Във всички правозащитни органи е настанал хаос. Власенко съвсем се е умърлушил. Надяваше се на приятеля си, зоналния прокурор от Главна прокуратура, но той напълно е изключен от разследването.

— А Макеев как е?

— Оплаква се. Офицерите получават заповеди, козируват, а резултатите не се виждат.

— Те са на служба. Трябва да докладват.

— Докладват. Само че неща, които са отдавна известни.

— Турецки умее да работи — изрече замислено Потапов.

— С тия пълномощия, кой не би се справил?

— И от правата си трябва да се ползваш умно — назидателно отговори Юрий Андреевич. — Казват, че Супрун обикаля от митинг на митинг?

— Из целия край. Казаците го пазят.

— Чух, че по площадите било пълно с народ.

— Достатъчно.

— Разбира се, за случилото се мълчи?

— Засега мълчи.

— Значи чака нещо. Може би подходящия момент. Няма да пропусне шанса да натрупа точки.

— Печатът? Телевизията?

— Когато му дойде времето, ще използва и едното, и другото. Но ти не се притеснявай много — успокои Потапов събеседника си и го погледна. — Историята не може да се върне назад.

Така и завърши деловият разговор с домакина.

Колесниченко очакваше от срещата със секретаря на Съвета за сигурност най-лошото, но Потапов се оказа прав. Хвостов бе сдържан и спокоен, макар да му наговори доста неприятни неща.

— Извиках ви по повод следствието срещу местната акционерна компания на стокопроизводителите — започна секретарят веднага след поздрава.

— Слушам ви, Василий Алексеевич — вежливо каза Колесниченко.

— Някъде около осемдесет процента от доходите от дейността на вашата компания отиват неизвестно къде.

— Компанията, както благоволихте да се изразите, не е моя и освен това нямам данни за доходите на ССК.

— Нали вие сте губернатор? — погледна го Хвостов навъсено.

— Ставрополският стокопроизводителен комбинат е търговска организация…

— Частна и сенчеста — прекъснато секретарят.

— С първото мога да се съглася, а за второто — не съм убеден. Да, предприятието е най-голямото в нашия край, регистрирано е по всички закони, изпълнява си задълженията към местните власти…

— А именно?

— Плаща за арендата на земите и водоемите, редовно си внася местните данъци и такси и освен това, и то никак не е маловажно, осигурява работа на хиляди и хиляди граждани.

— Парите, които ССК плаща в държавната хазна, са нищо в сравнение със средствата, потънали в чужбина.

— С подобни въпроси се занимават правовите органи.

— Тогава, пак повтарям, какво прави губернаторът?

— Не бих искал да разговаряме с такъв тон — отговори след кратка пауза Колесниченко.

— Генералният директор е Признат бандит, част от предприятията се ръководят от Старци, Левитановци, бивши партийни босове — пак бандити, московското представителство — от някой си Асатрян, мошеник и картоиграч! Това известно ли ви е?

— Да.

— И сте мълчали при назначаването им?

— Назначаването на ръководителите на частните предприятия не влиза в моята компетентност. При това, Василий Алексеевич, нима в столицата няма осъждани ръководители, при това с по-висок ранг от директорите на предприятия?

— Можете ли да кажете имена?

— Уверен съм, че ги знаете.

— Явно са ви подковали добре — отбеляза след малко Хвостов. — Не знам как е със задълженията, но много ясно си знаете правата. Смятам, че няма смисъл да продължаваме с разговора. Предавам материалите за ССК на главния прокурор.

— Довиждане, Василий Алексеевич — сбогува се Колесниченко. Секретарят на Съвета за сигурност измърмори нещо неясно в отговор и запали цигара.

Разположил се удобно в креслото в самолета, Николай Михайлович размишляваше за собствената си съдба.

Както се казва, има хора на тоя свят, които уж меко постилат, пък постелята твърда. Към тях се отнасяше и Колесниченко, и народът неслучайно го наричаше „кадифения губернатор“. Той не се скъпеше на обещания, стараеше се да ги изпълнява, но много от обещаното оставаше на книга. И все пак по икономически показатели в сравнение с други региони неговият край изглеждаше много по-добре. Кой каквото ще да казва, но в ССК плащаха, не бавеха парите и народът не тънеше в беднотия, както в съседните области. Друг въпрос, че разривът между богатите и бедните достигна такива размери, че сериозно изплаши губернатора. Само едно нещо го успокояваше: в цяла Русия е още по-зле. Нищо не можеш да скриеш от хората, всички разбираха чудесно, че пълнят джоба на „новите руснаци“, но както каза по телевизията един нагладувал се миньор от Воркута, по-добре да работя за негрите, стига да ми плащат, отколкото да си стоя вкъщи гладен.

Колесниченко много добре съзнаваше последствията от разследването на укриване на доходи в ССК. Делото го засяга лично, ако „особено важният“ Турецки хване поне един случай с негово участие в престъпленията, извършвани от фирмата, тогава с него е свършено. Утешаваше го само това, че като научи съдържанието на разговора му със секретаря на Съвета за сигурност, Потапов весело се засмя: „Аз какво ти казвах? Не се тревожи. Живей си спокойно.“

На летището в Ставропол губернаторът бе посрещнат от началника на местната ФСС Макеев. Той му съобщи за заповедта на вътрешния министър за отстраняването на Маркуша от заеманата длъжност. „И кой ще изпълнява неговите задължения?“ — „Полковник Холмец.“ Колесниченко замълча. „Току-виж стигнал и до мене“ — рече Макеев. Губернаторът нищо не отговори.

Майорът от милицията Голованов, хванал сина си за ръка, стоеше на верандата и гледаше към задаващия се Глеб.

— Привет! Какъв вятър те довя насам? — усмихна се той и стисна ръката на младежа.

— Попътен. Здравейте.

Глеб извади заповедта на Турецки и я подаде на майора.

— Максимка, ще се наложи да постоиш с дядо си — обърна се към сина си Голованов. — Върви в колата, Глеб.

— В Татарка ли е Грязнов?

— Замина си. Но и без него ще се справим!

— Сам ли тръгна?

— С когото дойде, с него си отиде. Върви. Аз ей сега ще се приготвя.

За издирването на Сизов взеха две коли и по пътя към Татарската гора Глеб разказа накратко на Голованов защо Турецки се нуждае толкова от полковника.

— Не ми обяснявай. Заповедта е получена, ще я изпълним. Ако е жив, ще го хванем. Правилно ли се движим?

— Има към триста метра до кръстопътя. Там ще спрем.

— И накъде води пътечката? — попита Глеб, когато стигнаха кръстопътя и спряха колата.

— Към къщата на горския.

— Иванич, ти познаваш ли го? — поинтересува се майорът.

— Как да не го познавам? Аз познавам всички и те ме познават… Тръгвам, момчета.

— Идвам с вас — обади се Глеб.

— Михеич не уважава непознатите. Сам ще отида.

— Върви, Алексей Иванич — разреши Голованов и намигна на Глеб. Богданов се скри от погледа им, а майорът изразително погледна Демидич и Филя и те моментално изчезнаха в храстите.

— А ние, Глеб, ще поседим с теб, ще изпушим по една — каза майорът. — Или не пушиш?

— Не пуша.

— Не пиеш, не пушиш… жените харесват такива като теб. Аз също не пиех и не пушех до осемнадесет години. И никога не съм мислил, че някога ще се наложи да пуша и друго.

— Хашиш ли?

— И хашиш… Много ли знае подполковник Сизов?

— Предполагам, че доста. Навсякъде е придружавал генерал Маркуша.

— Сбъркахме ние с Гришчук…

— Защо ние?

— Трябваше веднага да се разправим с него, а го откарахме.

— Кой да предположи, че ще стане така?

— Събрала се тук една банда — поклати глава майорът, но като погледна младежа, смени темата. — Глеб, очите ти са зачервени. Не си ли доспиваш?

— Днес съм дремнал час-два.

— Тогава спи — нареди Голованов.

А в това време Богданов разговаряше с горския Михеич, мъж на шейсетина години, набит и як.

— Иванич, нещо не ми казваш истината — рече горският. — Дивеч, гъби, плодове… Казвай направо кого си загубил.

— Подполковник Сизов — не скри Богданов. — А повече не мога да ти кажа. Сам разбираш.

— Видях го — отговори горският. — Днес го видях. Броди из гората с пушка.

— Кога?

— Рано беше. Към шест часа. Спах у Сьома Захаров, събудих се и си тръгнах по пряката пътека.

— Поприказвахте ли?

— Като с теб. За дивеча… Какво става, а, Иванич?

— С кое?

— Не си ли чул за стрелбата в Татарка?

— Чух.

— И още ще чуеш!

— Откъде знаеш?

— При мен идват на лов не само подполковници!

— Зная. И генералите не се свенят.

— Вярно. Не се свенят. Генералите ги има различни…

— От големите началници, а?

— От тях. Като си сръбнат, какви работи може да чуеш! Надойдоха тука едни големци заедно с Мака…

— Зная — отговори майорът на въпросителния поглед на горския.

— Заканваха се на Байбака и благославяха Кръстника! Отчаяни момчета, няма да мирясат. Така че чакайте събития, повече нищо няма да ти кажа.

— Те един друг не се щадят, че ние ли да ги щадим — равнодушно отговори Богданов. — Довиждане, Михеич!

— Бъди жив и здрав.

Първи от гората излязоха Демидич и Филя, а след тях се появи и майор Богданов.

— Да вървим — заповяда той и се качи в колата.

— Показвай пътя. И говори по-тихо — кимна Голованов към задната седалка, където спеше Глеб.

— Работохолик — зашепна Богданов. — По цели дни следствие, разпити, свидетели, а вечер заминава някъде.

— И не казва ли къде?

— Мълчи.

— Значи по работа. Иванич, разбра ли нещо?

— Малко. Но Сизов е тук, видели са го.

— И накъде отиваме?

— При горския Сьома Захаров. Дали ще се намери при теб водка?

— Коняк има.

— Сьома е пияница. Когато е трезвен, дума не ще изкопчиш от устата му. А като пийне — не можеш свари да запомниш!

— Ще запишем. Апаратурата е японска.

— Жал ми е за Сьома — усмихна се Богданов. — Пияница е, но е хубав човек.

— У Сьома ли е подполковникът?

— Ще отидем и ще разберем.

Повечето хора си мислят, че горските живеят в някакви неугледни къщички, със саморъчно направени маса, столчета, печка, дървена широка пейка. И нищо друго. На север може и да е така, макар че там някои имат сауни, басейни и подово отопление, по-точно не самите горски, а тези, които те обслужват. На юг такива приказни палати няма. Къщичките на горските не са много високи, но не са и ниски, а вътре има телефони, цветни телевизори и съвременни мебели. Тук идват на лов само богати мераклии. Плащаш и стреляш ако щеш глиган, сърна, някое рядко животно, дори тигър. За такъв големец ще докарат животно от зоологическата градина, стига да си плати!

На шосето се показа човек.

— Мисля, че това е Сьома… Точно така — той е. Спри. Здрасти, Семьон! — извика Богданов и отвори вратата.

— Здрасти…

— Не ме ли познаваш?!

— Иванич, ти ли си? Отдавна не си идвал…

— Накъде си тръгнал?

— Абе… такова… Цепи ме главата!

— Сядай. Ще ти оправим махмурлука.

Събудилият се Глеб се отмести и направи място на горския.

Голованов се обърна към Филя, щракна с пръсти и той бързо дотича с бутилка коняк в ръка.

— Ами чаша? — поиска си Сьомка. — Я потърси, Иванич, в жабката!

Намери се и чаша.

— Да я пълня ли? — Голованов погледна към горския.

— Аз да не съм половин човек — сякаш се обиди той.

— Браво! — похвали го Филя, щом видя празната чаша.

— Вчера ме почерпиха — обърна се Сьома към Иванич. — Ама тъй, че нищо не помня!

— Голямо ли пиене е било. С кого?

— Със Сизов, ти го познаваш.

— И той ли нищо не помни?

— Той е тип-топ.

— Ами къде е?

— Как къде? Сигурно си лежи и гледа телевизия.

— Да идем да оправим и неговата глава — подсмихна се Голованов и посегна към педала.

— Не, момчета, тая няма да я бъде! Не мога да приемам други хора! — възпротиви се Сьома и се опита да излезе от колата.

— Стой мирно — заповяда спокойно Голованов, но усмири горския. — Сам ли е вкъщи?

— Сам…

— Сьома, дръж бутилката! — рече Голованов и спря колата. — И поемай. Не сме те виждали, ти нас — също.

— Изигра ме ти, Иванич…

— Нали чу, Семьоне — отговори Богданов. — Изобщо не сме те виждали. Върви си по пътя.

Спряха пред къщичката на горския, която сякаш наистина бе изскочила от приказките.

Голованов даде знак на Демидич и Филя да останат в колата, а на Глеб и Богданов заповяда:

— Да вървим.

Приближиха се незабелязано, отвориха вратата и се ослушаха. Отнякъде се чуваше музика.

— Иванич, стой тука. Глеб, след мен…

В стаята, от която се чуваше музика, седнал в креслото, похъркваше дебел мъж. Това бе подполковник Сизов, облечен в анцуг. Голованов отиде до телевизора, натисна копчето и музиката стихна. И кой знае защо подполковникът веднага отвори очи.

— Привет — усмихна се Голованов.

— Кои сте вие? — попита Сизов, като в просъница не позна Глеб, после се взря в младежа и скочи: — Ти?!

— Позна те — подсмихна се Голованов. — Всичко ли разбра, приятелю важен? Как ще тръгнеш, по анцуг или ще облечеш униформата?

Всичко се разви от хубаво по-хубаво, без излишен шум, без викове и стрелба.

Но навън, където ги чакаха Демидич и Филя, нещата се промениха.

— Бръмчи мотор — рече Филя, допрял длан до ухото си.

— Нищо не чувам…

— Скоро ще видиш.

Колите, с които пристигнаха, бяха предвидливо скрити в гъсталака, така че от пътя бе невъзможно да се видят. От гората изскочи джип и бързо спря пред вратата. От колата слязоха четирима, тръгнаха към портичката, но веднага спряха, стреснати от звънката заповед на Демидич.

— Стой! Ръцете зад главата!

Тримата вдигнаха ръце, но четвъртият, след като се хвърли професионално на земята, успя да пусне автоматичен откос. В отговор се чу сух единичен изстрел и младежът изпусна оръжието с див писък.

— Иванич! — извика Голованов, като чу стрелбата. — Дръж! — кимна към подполковника. — Бързо, Глеб!

— Стойте, гадове! — изрева Демидич, като излезе от храстите с готов за стрелба автомат.

Може би бандитите нямаше да се подчинят на Демидич, но от портата стремително изтичаха Голованов и Глеб. На Голованов не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава смаяно как престъпниците падат като подкосени от ръцете и краката на каратиста с черен пояс.

— Е, морски пехотинецо — въздъхна Голованов. — Върви вътре и поговори със задържания. Ако мълчи, свирни ми.

Дойде Филя, надвеси се над ранения.

— Какво скимтиш, драги? Боли ли? — обърна се той ласкаво към младежа.

— Къде го удари? — попита Демидич.

— В ръката.

— А той защо се държи за корема?

— Сигурно го е закачило… Какво ти е на стомахчето, драги?

— Я се… — изсъска младежът и погледна злобно непознатите. — Скапани ченгета!

Дойде Голованов:

— Превържи го. Кърви като недоклан овен.

— Къде си служил? — попита Филя и извади от джоба си бинт и шишенце с йод.

— Ти не си ходил там! — злобно, но вече по-спокойно отвърна младежа.

— Реагираш професионално и не стреляш лошо. Удари дънера. Жалко за дървото, ако загине.

— Жалко, че този, който беше зад дървото, не пукна — изскърца със зъби младежът.

— Тогава нямаше да стрелям в ръката ти — усмихна се Филя. — Гледай ти, наистина е закачило и корема! Ама работа… Я съблечи ризата.

— С какво? Ръката ми е неподвижна!

Филя съблече ризата на младежа и видя на рамото му позната татуировка, каквато можеше да носи само от Афганистан. Филя мълчаливо оголи и своето рамо.

— „Вълците“… — каза младежът и попита: — От разузнавателната рота на Саргач?

— Куршумът не е на дълбоко. Мърда. Ще потраеш ли?

— Да имаш водка…

Филя свали от колана си плоска сребърна манерка, подаде я на ранения, извади от калъфа двуострия нож.

— С тоя ли лост ще човъркаш из мен, докторе? — подсмихна се раненият.

— Как се казваш?

— Степан.

— Потрай, Стьопа…

— Давай, само по-бързо!

Болката беше ужасна, но раненият не изохка, не изплака, само скърцаше със зъби.

— Готово — усмихна се широко Филя, като подхвърляше в дланта си куршума. — Вземи си го за спомен. А сега ще превържем ръката ти!

В това време Демидич се занимаваше с останалите трима, които постепенно дойдоха на себе си и сега бяха седнали на земята, здраво хванати с белезници.

— Момчета, много яко сте се въоръжили — мърмореше Демидич, като сваляше от коланите им пистолети, автомати и гранати. — Сякаш срещу самия райхстаг сте тръгнали!

— Ей, чичка, голям си шегаджия — събра смелост единият от тях.

Демидич мълчаливо мушна с пръст момчето в корема. То само изкрещя и падна назад.

— По-внимателно — предупреди го Голованов. — Тепърва ще си поговорим с тях.

— Засега само го погладих — усмихна се Демидич.

Майорът отиде при Филя и ранения.

— Как е?

— Не се налага да свиква, наше момче е — усмихна се Филя.

— Така ли е, Стьопа?

— Бях ваш.

— А сега чий си?

— Мамин — леко се усмихна момчето.

— Разбра ли? — Филя погледна командира. — Казах ти, че е от нашите. Бил е на Харбар.

— Познаваш ли капитан Сазонов? — попита Голованов.

— Бях в неговата рота.

— Прякор?

— Сакатия. Не ме разпитвай, командире…

— Ще говориш ли?

— Зависи какво.

— Кой си, откъде си, с каква цел?

— Засега не съм готов… Но ще ви посъветвам — на връщане не минавайте през Татарка.

— И за това ти благодарим — отговори Голованов.

— И аз искам да живея — прозрачно намекна Стьопа.

— Разбирам, че не се стараеш заради нашите кожи. Ей сега идвам — обърна се той към Филя.

— Командире, трябва да тръгваме…

— След десет минути…

На прага на къщата на горския Голованов чу как възмутеният бас на Сизов мята гръм и мълнии по адрес на стажанта. Майорът послуша малко, отвори вратата на стаята и мълчаливо погледна задържания.

— Какво ме зяпаш?! — закрещя Сизов. — Като си ме арестувал, карай ме в управлението. Там ще се оправяме!

— Никъде няма да те карам — отговори спокойно Голованов. — Гостите не са дошли за нас. А за теб. По-точно за душата ти.

Сизов запали цигара, дръпна няколко пъти дълбоко.

— Кои са? — попита дрезгаво.

— Ще те запозная. Мога да направя и повече. Да ги освободя. Само реши, подполковник, и аз ще изпълня заповедта ти. Пред теб има лист и писалка. Пиши.

— И защо?

— За да има документ, че доброволно си тръгнал към оня свят. Че иначе току-виж стоварят вината върху нас.

Сизов нервно забарабани с пръсти по масата.

— Нямам много време — рече Голованов. — Аз, разбира се, мога да направя така, че точно след две минути да изпееш всичко, което интересува служителя от прокуратурата Латишов, но не бих искал да… Мисли, подполковник.

— Карайте ме в града — отговори Сизов след кратък размисъл.

— Какво ще кажеш, Глеб? — погледна към Латишов Голованов.

— Да го закараме.

— Щом трябва — трябва — съгласи се Голованов. — Да тръгваме.

На кормилото на джипа седна Демидич, до него се настани Филя, бандитите и раненият Стьопа, закопчани с белезници, седяха на задната седалка.

Във волгата се качиха Голованов, Алексей Иванович, Глеб и Сизов.

— Знаеш ли пътя, който заобикаля Татарка? — погледна Богданов майорът.

— Ще го намерим.

— Тръгвай.

— Добре ще е да предупредим момчетата — рече Богданов.

— Действай, Глеб!

Латишов извади мобилния телефон и избра номер.

— Подполковник Падерин слуша!

— Латишов.

— Здравей, Глеб Глебич! Откъде се обаждаш?

— От Татарската гора. Няма да е зле да ни посрещнете.

— Къде?

— Един момент! Алексей Иванич, на кое място ще излезем?

— Село Светлое. Ще чакаме в тополовата горичка. Тя е само една, ще ни видят — отговори Богданов.

— Село Светлое, тополовата горичка, другарю подполковник!

— Тръгваме.

— Чу ли? — обърна се към Сизов Голованов и като не получи отговор, се усмихна. — Карай го в управлението… Направо при генерал Маркуша!

— Да, аз настоявам да ме закарате в управлението — заяви твърдо Сизов.

— При Маркуша ли?

— Той е моят началник.

— Ще го направим ли, Глеб?

— Не е възможно.

— Защо? — застана нащрек Сизов.

— Казах ти вече, значи не е възможно.

— Какво се е случило с генерала? — попита тревожно Сизов.

— Разстреляха го! — изкиска се Голованов.

— Стига с тия идиотски шегички! Не знам как се казвате…

— За теб е по-добре да не знаеш — отвърна глухо Голованов. — Благодари на сътрудника на Турецки, защото при мен отдавна нямаше да плямпаш.

— Генерал Маркуша е жив и здрав — намеси се Глеб. — Надявам се, че ще се срещнете.

Те пристигнаха бързо в селцето и забелязаха западна кола, спряла до тополовата горичка.

— Нашата ли е? — попита Голованов.

— Кой я знае — сви рамене Богданов.

— Свои — рече Глеб, като позна слезлия от колата Падерин.

Падерин надникна във волгата, после в джипа и се усмихна.

— Момчета, голям улов… А на този какво му е? Жив ли е? — кимна към Стьопа.

— Изгуби съзнание. Изтече много кръв — поясни Филя.

— Кой е припаднал? — помръдна посинелите си устни младежът, а после тегли една засукана псувня.

— Жив е — заключи по отговора Падерин.

Закараха задържаните в зданието на местната Федерална служба за сигурност, а „афганистанеца“ Стьопа бе пратен директно в болницата. А малко след това във ФСС пристигна и Турецки. Вероятно носеше лоши новини, защото веднага, дори без да поздрави, се обърна към Голованов:

— Още ли си тук?

Голованов пребледня.

— Успокой се, майоре — усмихна се Турецки. — Твоят тъст, Николай Василиевич, се оказа добър войник, но трябва да отидеш там. И по-живо. Милицията се размърда. Съветвам те да изпратиш жената и сина в Москва!

— Всички ли са вкъщи?

— Да, всички са живи и здрави. Грязнов е вече там с момчетата.

— Благодаря ти, Саша — усмихна се Голованов, кимна на Демидич и Филя и бързо тръгна към колата.

— Какво се е случило, командире? — попита Филя, след като автомобилът се скри от погледа им.

— Май че тъстът на майора е повоювал малко.

— Спокойно ли е в къщата?

— Турецки каза, че всички са живи и здрави…

— Кой ги е нападнал? — обади се басово Демидич.

— Ще разберем.

— И после ще го накажем — добави Филя. — Дай газ, командире!

Турецки изпрати с поглед колата, махна с ръка на Глеб и го повика при себе си.

— Имаш подарък от братя Василиеви — рече той и подаде видеокасета. — Не знам по какъв начин са намерили касетата, но смятай, че подполковник Сизов ти е в кърпа вързан. Протоколът от разпита на жена му е в кабинета ти, в сейфа. Погрижих се задържаните да бъдат охранявани от нашите хора.

— Вие ли ще ги разпитате?

— Бих искал, но не мога. Ти ще се заемеш и с разпита на Сизов. Смятай, че това ще ти е атестацията за истински следовател. Разбра ли всичко?

— Тъй вярно, Александър Борисович.

Турецки бързо тръгна към хотела, където вероятно го чакаше Алексей Петрович Кротов, беше му звъннал да го предупреди, че иска да се срещнат. Вече закъсняваше, а добре познаваше педантичността на Кроткия.

След заминаването на Голованов в Татарка наистина имаше стрелба. Вярно, Николай Василиевич стреля във въздуха, а разтревожените съседи веднага извикаха милиция. Всичко мина благополучно благодарение на съседското момче Веня, което дотича в дома на Николай Василиевич.

— Чичо Коля! Искам нещо да ви кажа! — развика се то, като едва си поемаше дъх.

— Не говориш, а викаш.

— Чичо Коля, крийте се по-бързо! Вземете леля Настя и Максим! — зашепна трескаво Веня.

— Сядай и разказвай какво си видял — заповяда стопанинът.

Момчето разказа как си седяло на брега на реката, ловяло риба, когато пристигнали две коли с мъже, пили вино, псували и през цялото време споменавали някакъв чичко, майор…

— Малко ли майори има по света — не се стърпя Николай Василиевич.

— Аз съм виждал единия с Байбаков! И казваха вашия адрес!

— Забелязаха ли те?

— Бях се скрил под стръмния бряг. Под един храст, не ме видяха.

— Познаваш ли ги?

— Единия не съм го виждал никога. А другите са наши, от Татарка.

— И знаеш ли кои са?

— А, не.

— Ама казваш, че са от Татарка…

— Карат западни коли, видях ги. — Момчето помисли и добави: — Ама и да ги познавах, нямаше да кажа.

— Защо?

— Ще ме убият.

— Какво доживяхме — поклати глава Николай Василиевич след дълго мълчание. — Благодаря ти, Вениаминчо.

— Може ли да тръгвам вече?

— Бягай, моето момче…

Голованов беше предупредил тъста си за възможни неприятности, обясни му как стоят работите и дори предложи на Настя и Максим да заминат за Москва, но Настя не се съгласи, макар да напусна работа. Николай Василиевич пък убеждаваше майора, че никой няма да посмее да нападне Настя, защото всички знаеха, че той е бивш капитан от милицията. Местните бандити — Байбака, Мака, Ястреба, без отцепниците, за които капитанът изобщо не бе чувал по време на службата си, се бяха родили и порасли пред очите му. Те и сега се отнасяха с уважение към него, дори го поздравяваха от кадилаците си.

— Твоето време е минало, татко. Хора като Мака няма да пожалят родната си майка, ако им се изпречи на пътя — възразяваше Голованов, а тъстът се смееше на думите му.

Разбира се, ако бившият капитан знаеше за ролята на Голованов за арестуването на Ястреба, щеше да се позамисли, но майорът си мълчеше. Николай Василиевич донякъде имаше право, хиените на Байбака едва ли щяха да нападнат без сериозна причина бившия капитан от милицията, те наистина изпитваха своеобразно уважение към него. Ето защо Николай Василиевич се усъмни в историята на момчето. Но народът казва, че предпазливия и Бог го пази, така че тръгна към къщи. Оръжието на капитана от запаса не беше обикновено — личен подарък от бившия шеф на МВР Шчолоков — макаров със сребърен надпис. Но посвоему бе играчка, регистрирана където трябва. Имаше и нерегистрирано, което се пазеше на тайно място за всеки случай. И то далеч не бе играчка, с него можеше да се отбранява.

Най-напред Николай Василиевич заповяда на дъщеря си и внучето да се скрият в килера, а той слезе в мазето, порови малко и излезе с „Калашников“ и две гранати, настани се на верандата и запали цигара. Не се наложи да чака дълго. Мъжете пристигнаха с две коли. Слязоха трима. За малкия Веня бяха мъже, а за него — сополанковци!

— Влизайте, момчета! — извика Николай Василиевич.

Младежите уверено тръгнаха към къщата.

— А сега стой на място! — заповяда капитанът и те застинаха като истукани. — Оръжието на земята и три крачки назад! — изкомандва по навик Николай Василиевич.

Младежите внезапно отскочиха встрани. Автоматичен откос прониза тишината. Капитанът бързо скочи от верандата, затича по младежки към портичката, но видя само високите багажници на стремително отдалечаващите се коли. За всеки случай стреля с пистолета още един-два пъти. И добре, че стреля.

Милицията пристигна подозрително бързо, Николай Василиевич едва скри автомата и гранатите на предишното им тайно място.

— Чичо Коля, каква беше тая стрелба? — попита младичък лейтенант.

— Разгоних някакви хлапетии — извади от кобура своя макаров Николай Василиевич.

— Не съм знаел — рече с уважение лейтенантът, разчел надписа върху пистолета. — Имаш ли документ?

— Какво, това не е ли достатъчно? — почука по надписа бившият капитан от милицията.

Лейтенантът изхъмка неопределено и върна оръжието.

— С него ли стреля?

— Помириши — пъхна под носа му оръжието си. — Не се бой. Вече го изпразних.

— Чичо Коля, стреляше се с автомат…

— Кой?

— И аз това питам: кой?

— Аз стрелях с пистолета.

— Бяхме наблизо. Чухме автоматична стрелба — упорстваше лейтенантът.

Всички жители на Татарка знаеха, че местната милиция е купена, външните хора бързо го научаваха. Ако нямаха връзки с Байбака, излизаха от селото с празни джобове, а в противен случай, работата моментално се оправяше в полза на пострадалия. Николай Василиевич знаеше много повече, отколкото редовите жители на Татарка, на собствен гръб беше изпитал всички „закони“ на местното правосъдие.

В двора влезе съседът Митроха, неговата жена веднага щом чула изстрелите се обадила в милицията. Митроха не беше от словоохотливите, но думите му винаги тежаха на място си.

— И Митрофан Игнатич ще потвърди — обърна се лейтенантът към Митроха.

Казакът се загледа мълчаливо в милиционера.

— Митрофан Игнатич, ти чу ли автоматичен откос?

Съседът не отговори.

— Трябва да направим обиск, Николай Василиевич — милиционерът обърна гръб на Митроха и погледна домакина.

— На кого?

Лейтенантът се изкашля, разбрал, че е казал голяма глупост.

— Да поговорим, чичо Коля — притече се на помощ на командира си сержантът.

— Чичо Коля, може би ще разкажеш какво се е случило? — стана по-любезен лейтенантът.

— Видя ли западните коли? — попита на свой ред домакинът.

— Не разбрах…

— Излязоха оттук.

— Минаха някакви…

— Видя. Но не ги спря — отговори вместо лейтенанта Митроха.

Лейтенантът погледна под вежди казака, но нищо не му каза.

— Излиза, че са идвали при теб? — отново попита той Николай Василиевич.

Така излиза.

— Слязоха ли от колите?

— Че как!

— И кои бяха?

— Намери ги и питай.

— Чичо Коля, че ти познаваш всички!

— Познавам ги, но няма да кажа.

— Те ли стреляха?

— Нали ти казах, питай ги, като ги намериш.

— Как ще ги намеря, като не искаш да говориш?

— Ами поразмърдай си мозъка. Бяло БМВ и синьо ауди. Не познаваш ли собствениците на тези коли?

— Бяло БМВ… — позамисли се лейтенантът.

— И той има бяла западна кола! — избоботи Митроха. — И може да е БМВ.

— На лейтенанта, Митрофан Игнатич, колата е японска, хонда — поправи съседа си Николай Василиевич — Сигурно струва двайсет хиляди долара!

— Добра заплата имаш, момче — засмя се казакът.

— Работи и ще имаш — отговори лейтенантът и направи втора грешка.

Жените, които бяха дотичали отдавна в двора, но до този момент мълчаха, сега си зашушукаха. Отпред излезе жената на Митроха, мощно създание, лика-прилика със своя мъж, и подпря ръце на широките си хълбоци.

— Че моят Митрофан не работи ли?! Чухте ли?! Моят Митрофан не работел?! Ах ти, сукалче, мустаците ти още ненаболи и лицето ти гладко!

— Толкова гладко, че въшка не може да се задържи!

— Бандити!

— Всичките са от един дол дренки! — развикаха се в един глас женорята.

— Да си вървим, лейтенант — дръпна шефа си за ръкава сержантът.

Лейтенантът се повъртя малко, демонстрира характер, но като се сблъска с разярените жени, които викаха вече какво ли не, махна с ръка и твърдо закрачи към колата.

— Кучки! — вече в колата пророни той.

— Жените се опасни — казачки! — Сержантът погледна лейтенанта. — Не можеш да разбереш. Не си казак.

— Какво ще правим?

— Размърдай си мозъка — напомни думите на Николай Василиевич сержантът.

— Ще мълчим ли?

— Така е най-добре.

Но не успяха да скрият станалото. По радиостанцията извикаха лейтенанта в милицията, посрещна го началникът и заповяда да отиде на „Нагорна“ седемнайсет, като му връчи заповед за обиск на дома на Н. В. Сараев, подписана от районния прокурор. Наложи се да разкаже как са ги посрещнали и изпратили от двора на Н. В. Началникът се оказа в затруднено положение. Не му се щеше да вдига шум на „Нагорна“, където живееха кореняци казаци, които никому не цепеха басма, а бившият капитан от милицията Сараев му беше нещо като учител. Но от друга страна, беше трудно и дори опасно да откаже категорично на хората, настояли за обиск. Началникът помоли лейтенанта да излезе от кабинета и позвъни на прокурора, който ясно му даде да разбере, че вятърът духа от страната на Мака, а не на Байбака.

Появи се възможност да печелят време, може би и да забравят за случая напълно. Началникът позвъни и на Владимир Байбаков, който моментално оцени обстановката и настоятелно подкрепи исканията на Мака. Байбака знаеше какво прави, с един куршум убиваше два заека. Отцепниците, начело с Мака, можеха да получат такъв отпор от „руските вълци“, че скоро нямаше да дойдат на себе си, но пък при благоприятни обстоятелства и двете страни щяха да пострадат. След дълги колебания началникът все пак нареди да се направи обиск, като подсили групата на лейтенанта с още двама служители. Телефонните разговори и размишленията отнеха не по-малко от един час и от това се възползва бившият капитан от милицията Сараев.

Майор Голованов му беше дал телефонния номер на дежурния от московската ФСС и на Грязнов. Обади се самият Грязнов и като чу за стрелба, веднага реши „Тръгваме. Не пускай в къщата никой!“

Грязнов не успя да открие Турецки и предаде информацията на дежурния. Но той явно бе преувеличил нещата в доклада си до старши следователя и така новината стигна до майора, който се изплаши не на шега. Пък и имаше защо. Не всичко знаеше старши следователят, далеч не всичко.

Слава Грязнов пристигна с „вълците“ си преди местната милиция, изслуша внимателно Николай Василиевич и се усмихна.

— Значи можеш да се отбраняваш?

— И не само аз — лукаво отбеляза възрастният мъж.

— Нима във всяка къща има картечници?

— Не съм сигурен за всяка, но в казашките ще се намерят.

— И за какво са им?

— Миличък — проточи глас Николай Василиевич. — Ние сме казаци. И това казва всичко. Не ни закачай и ние няма да те закачаме, а опиташ ли се — няма връщане назад!

— Чечня?

— С чеченците няма какво да делим. Ако не бяха вашите московски управници и генералите, отдавна да сме се разбрали!

— Значи врагът е един — Байбаковци, Маковци, Мусолини и прочие Кръстници?

— Какви ги дрънкаш, Вячеслав. Надникни по-надълбоко.

— Онези от Кремъл ли?

— Москва е ваша грижа. Нашите ни стигат… Виж, пристигнаха!

Заобиколен от милиционери, по пътечката към портичката строго и решително вървеше лейтенантът.

— Прочетете — рече той и подаде лист хартия на домакина.

Николай Василиевич прочете, промърмори нещо и погледна Грязнов.

— Дошли са да правят обиск.

— Позволи ми, Василич — рече Слава и взе заповедта за обиска. — Наистина… — Погледна спокойно лейтенанта и сложи листа в малкото си джобче. — Запали една, лейтенанте.

— Какво си позволявате?!

— Не си сляп… И не бързай да даваш заповеди — каза той, като видя, че лейтенантът се обръща към колегите си. — Първо се огледай.

Край портичката стояха Саша Дяконов и Льоня Удачин, а в беседката се беше разположил Николай Орлов.

— След няколко минути тук ще дойдат прокурорът и твоят началник. И всичко ще се уреди.

— Вашите документи — обади се след кратка пауза лейтенантът.

— Моля!

— Чувал съм за вас — рече лейтенантът, като погледна удостоверението на началника на МУР.

— И сигурно нещо лошо?

— Защо? Хубаво.

— И от кого сте го чували?

— Все пак съм пета година в милицията…

— А аз пък двайсет и пет! Има ли разлика, а? Пуши… — Грязнов запали и със съжаление погледна младежа. — Загазил си, момче.

— Защо да съм загазил?

— Мога да ти обясня, но и ти си знаеш. Трябва да бягаш. И по-добре по-надалеч. Повярвай какво ти казвам. Тук момчетата са опасни, но и за тях ще се намери майсторът. Обидил си не кой да е, а тъста на майор Голованов. Аз си приказвам с теб, но той не умее да дрънка. Лейтенанте, оказал си се между два огъня. И моят съвет е да бягаш, докато не е късно.

В очите на лейтенанта се мярна искрен страх.

— А аз какво общо имам?!

— Нищо — съгласи се Грязнов. — Стрелочниците също нямат нищо общо, но кой знае защо от тях търсят отговорност.

— Прокурорът и началникът няма да дойдат — въздъхна лейтенантът.

— Значи ще се обадят — отговори уверено Слава.

— Аз действах съгласно правилника — взе да се оправдава лейтенантът, сякаш искаше да се успокои. — Чухме автоматична стрелба, после два единични изстрела — и пристигнахме!

— И право в дома на Николай Василиевич… Много интересно защо.

Младежът видимо се смути, но все пак възрази:

— Не веднага. Разпитвахме.

— Лъжеш — рязко го прекъсна Грязнов. — Не трябваше да забравяш хубавата поговорка.

— Коя?

— Лакомо дупе…

— Лейтенант! — чуха гласа на Николай Василиевич, — на телефона!

— А, ето — усмихна се Грязнов. — Върви.

Лейтенантът не се бави вътре, излезе навъсен, кимна мълчаливо на колегите си и тръгна.

— Сега не е зле да ударим по едно вино. Какво ще кажеш, Николай Василиевич?

— С удоволствие! — отзова се весело домакинът.

— А къде са Настя и Максим?

— В килера!

— Време е да ги пуснеш…

Когато Голованов, Демидич и Филя влязоха в двора, видяха идилична картина: под звуците на китарата на Льоня Удачин Слава Грязнов и Николай Василиевич пееха прегърнати за смелия Хазбулат.

— Веселят се — подсмихна се Демидич.

— Някои се веселят, а други страдат — чуха изведнъж гласа на Саша Дяконов и моментално от храстите се показа и самият той.

Настя седеше край леглото, в което малкият Максим спеше с разперени ръчички. В стаята тихо влезе Голованов, погледа известно време Настя, после тихо се изкашля. Жената се обърна, стана и протегна ръце.

— Не се страхувай — прошепна Голованов и прегърна жената.

— Паша, нали си с мен…

— И винаги ще бъда. Вярвай ми, Настенка.

— Вярвам ти.

Сутринта Вячеслав Грязнов си замина. На тръгване разговаря откровено с Павел Голованов.

— Конгресът е след две денонощия! — намигна му той. — А за Настя и Максим съм съгласен с Турецки напълно. Изпрати ги в Москва.

— А бащата?

— Разговаряхте ли?

— Безполезно е.

— Майоре, него няма да го закачат — рече уверено Грязнов.

— Разбира се — усмихна се Голованов.

— Гледай да не направиш някоя глупост, майоре!

Грязнов си тръгна сам, но нареди на майора, щом му се обади, веднага да отиде, където трябва.

— Чудя ти се, Павеле — каза Николай Василиевич, като изпращаше с поглед колата. — Такива работи стават, а ти не питаш!

— Всичко, което ме интересуваше, вече го чух от Грязнов.

— Май нищо не съм споменал за нашите мутри… — неуверено отбеляза Николай Василиевич.

— Вчера си прекалил — усмихна се майорът.

— Не съм — твърдо заяви бившият казак.

— Виж, ако забравиш, че си стрелял — дори с подарения пистолет, — всичко ще е наред!

— А трябва ли?

— Иначе щях ли да те моля?

— Ами хората?

— Хората са чули само изстрели. Нищо повече.

— Може и да си прав — изрече замислено Николай Василиевич.

Алексей Петрович Кротов посрещна Турецки пред входа на хотела. Александър го покани да се качат горе в стаята, но той отказа.

— Да отидем в градинката — предложи Кроткия. — Но нека охраната ти не се навърта наблизо.

Седнаха на една пейка, извадиха цигарите.

— Мисля, че след някой друг ден секретарят на Съвета за сигурност ще подаде оставка.

Съобщението на Кроткия смая Турецки.

— Не е ли прекалено бързо?

— Той направи много грешки, разчиташе на доброто отношение на президента.

— А какво друго можеше да направи? Аз не бих се решил да нарека грешки стореното от секретаря.

— Политиката е битка — заяви Кроткия. — Но на това поле се воюва не само с танкове.

— До определено време.

— Тъкмо него не дочака Хвостов и затова загуби. Но това трябваше да се очаква. Последната постъпка няма да му простят.

— Коя?

— Ти изобщо гледаш ли телевизия?

— Нощния блок на новините.

— Секретарят открито подкрепи бившия началник на охраната на президента в борбата за депутатско място в Държавната Дума. С други думи, обяви война на цялото президентско обкръжение. Както ти е известно, бившият шеф на охраната разполага с доста сериозни компромати ако не за всички, то за много от ръководните служители. А го подкрепи секретарят на Съвета за сигурност, човекът, който отговаря за сигурността на страната по всички направления. И сега президентът трябва да даде ход на компроматите или да жертва секретаря. И аз съм сигурен, че ще направи второто.

— Не му остава нищо друго. Много по-лесно е — съгласи се Турецки.

— Още повече че не му е за първи път да предава своите хора — добави Кроткия. — Но да оставим секретаря! Трябва да мислим за нашите неща, Александър Борисович.

— Ще се наложи да си обираме крушите, Алексей Петрович, да си тръгнем с празни ръце — усмихна се Турецки.

— Можем да си отидем тихо, а може и да затръшнем силно вратата…

— Ще хлопнем вратата, но каква полза…

— А трябва не само да хлопнем, но и да притиснем някого с нея…

— Какво предлагаш, Алексей Петрович?

— Да провалим конгреса.

— Ще успеем ли? — хвана се за предложението Турецки.

— Бих искал да науча с какви материали разполагате по делото на Колесниченко.

— Какво точно те интересува? Икономическите престъпления или убийствата?

— Второто.

— Ето как стоят нещата. Не можем да арестуваме Колесниченко, нямаме доказателства, макар всички следствени материали да говорят, че е замесен. Имаме показанията на Супрун, снимките на вилата, където е държан Супрун, записан е разговорът му. Мисля, че днес, ако моят стажант се постарае, ще се изясни и въпросът за подполковник Сизов, дясната ръка на генерал Маркуша. Неговите показания, безспорно, ще хвърлят светлина върху политическите убийства… Можем да предявим обвинение на губернатора за злоупотреба с властта. Подписът му стои върху доста документи, свързани с прането на пари през търговската банка „Грот“.

— Дълга история — въздъхна Кроткия. — Хванаха някои да изнасят валута от Кремъл и пак нищо, всичко си е постарому, живеят си живота, а това… — махна с ръка Кроткия, после внимателно погледна Турецки. — Намираме се в твърде затруднено положение, Александър Борисович, макар че си вярваме, в това не се съмнявам. Но работата е там, че нямаме право да говорим открито…

— Досещам се какво искаш да кажеш, Алексей Петрович — стана сериозен Турецки.

— Ще ви кажа само едно нещо: имате право, че човекът, който е снимал на вилата, не може да попадне в кадър.

— Разбрах.

Турецки помълча, размишляваше какъв въпрос да зададе на Кроткия, за да не попадне в небрано лозе, но така и нищо не измисли и си призна откровено:

— Довечера при мен трябва да дойде София Андреевна.

— Вече ви казах, че не знам за кого работи. Със сигурност не съм имал връзка с нея — усмихна се Кроткия.

— Въпросът е изчерпан — каза Турецки. — Но мисля, че това не е всичко, за което искаше да поговорим.

— Ако нямаме достатъчно основания да арестуваме са мия губернатор, може да арестуваме друго ръководно лице. Но ще се наложи да поработите, Александър Борисович.

— Винаги съм готов, като пионерите!

— Веднъж споменахте, че се предвижда участие на Фьодор Степанович в телевизионно предаване, нали?

— Ще стане.

— Кога?

— В деня на откриване на конгреса.

— Отлично! Надявам се, че изказването ще е откровено?

— Супрун ще разкаже всичко, както е било.

— Ето и първата задача. Да се осигури присъствието на делегатите.

— Може да стане така, че в този момент в цял Кисловодск да изгорят бушоните — усмихна се Турецки.

— Няма да мине.

— Повече ме интересува личността на губернатора — Турецки прехвърли разговора на друго.

— Ами помислете, Александър Борисович…

— Доста ръководни лица са по-важни от губернатора — въздъхна Александър.

— Но не всички имат отношение към убийствата.

— Гоша Гагарински, Доктора — рече Турецки.

— Нямам думи, господин Турецки! — разпери ръце Кроткия. — Ето какво означава да говориш със схватлив човек!

— За какво да го арестуваме, Алексей Петрович? Какво престъпление е извършил?

— По-добре кажете как, а за какво… Времето ще покаже. Вие трябва да присъствате непременно на откриването на конгреса. Разбирам, че имате строг график на работа, но както се казва, трябва, приятелю, трябва!

— Ще дойда, разбира се — съгласи се неохотно Турецки.

— Ще долетите — поправи го Кроткия. — Осмелих се, Александър Борисович, казах на губернатора, че с голямо удоволствие ще прекарате заедно трийсет-четирийсет минути в неговия вертолет.

— Така — обади се Турецки. — Пак сте поели ангажименти в мое отсъствие… И за какво разговаряхте с губернатора?

— За възможността за сътрудничеството с фирма „Север“, която аз представлявам според официалната легенда.

— Вероятно разговорът е бил интересен — рече язвително Турецки.

— Да, срещата беше полезна не само за фирмата, но и лично за мен. Нали нямате нищо против, Александър Борисович?

— Та той няма да е сам във вертолета!

— Нали ви казах, с вас.

— А къде ще се дянат прокурорът, Макеев, помощниците, заместниците?

— Те не са делегати на конгреса. Във вертолета ще бъдете вие, той и охраната, вашата и на губернатора.

— Добре — съгласи се Турецки. — Все едно някога трябва да разговарям с него.

— Време е да тръгвам. — Кроткия стана.

— И къде сега?

— На гарата.

— Мога да ви дам кола до Кисловодск.

— Обичам влака. Особено нощния. Довиждане, Александър Борисович.

— Довиждане…

София Андреевна не го излъга и наистина дойде. Турецки като опитен мъж не се размотава много, пийнаха, хапнаха от мезетата и… на работа. Желанието беше взаимно и Соня се оказа не по-малко опитна в любовните утехи, отколкото Турецки.

После, докато си почиваха, лежаха един до друг и гледаха високия таван, без да мислят за нищо.

— Хубава ли съм? — попита жената.

— Прекрасна!

— Ако не беше женен, следователю, щях да се омъжа за теб! Дай една цигара.

Турецки подаде на жената цигара, щракна със запалката, запуши и той.

— Много жалко — въздъхна искрено Соня. — Обичаш ли жена си?

— Обичам я.

— Как няма да я обичаш!

— Всичко знаеш ти, София Андреевна!

Жената мълча дълго и неочаквано каза:

— Аз скоро ще умра, Турецки.

И така изрече думите, че Турецки повярва, но реши да се пошегува.

— Циганка ли ти гледа?

— Аз съм циганка — усмихна се Соня. — Познаваш ли барон Алеко?

— Имаше при нас едно дело, води го следствената част на Главна прокуратура.

— Имаше, но не го хванаха.

И Соня пак замълча за дълго.

— Защо си спомни за него?

— Той е мой баща.

Турецки едва не се изпусна, че бащата на Соня май пееше в циганския театър „Ромен“, но навреме се въздържа.

— Излиза, че си богата жена.

— Баща ми е богат. А аз през целия си живот съм се издържала сама.

— И не ти е предлагал помощ?

— Нито веднъж. Но от него няма да взема и копейка.

— Защо?

— Той уби майка ми.

Сега вече си спомни и барона, и делото, заради което получи прякора Алеко. Сети се, че заявлението до Московска градска прокуратура за убийството бе написано от момиченце на десетина години. Друг следовател води разследването, но Турецки почувства вина, че не разкриха делото. Припомни си как неговият колега му даде да прочете детското послание и как то го развълнува.

— Преди около петнайсет години прочетох писмото на едно момиче… Ти ли си била?

— Да.

— И от какво живееш?

— От теб например можех да изкарам двайсет хиляди долара. Не се получи. Но не съжалявам за това.

— Защо реши, че не се е получило?

— Държа се прекалено смело — призна Соня. — Пък и най-големите идиоти от обкръжението на губернатора се досетиха, че с „Пантера“ шега не бива.

— Смяташ, че апаратурата за наблюдение е поставена от хората на губернатора?

— Значи от твоите приятели от ФСС!

— Соня, за кого работиш?

— За тези, които плащат повече.

— В това число и за ФСС?

— За МВР.

— Доколкото знам, там плащат жълти стотинки.

— От тях нищо не взех.

— По идейни съображения ли?

— Не съм чак толкова глупава. Плюя на комунистите, демократите, капиталистите и всичките им лидери!

— Защо работеше тогава?

— Познаваш ли делото на Казимир?

— Изнасилване и убийство на малолетни… Соня, ти ли си била?

— Да, работех под псевдонима Французойката. Може да си старши следовател, но има тайни и от тебе.

— Жалко, че сътрудниците на МВР изгубиха такъв агент…

— Не са го изгубили.

— Тогава нищо не разбирам…

— Всички мъже са глупави, но всеки посвоему.

— В опасност ли си? — попита Турецки след кратка пауза.

— А ти не си ли?

— Но аз не възнамерявам да умирам.

— Никой няма да те пита. Всеки може да бъде убит. А освен това страшно си омръзнал на някои хора.

— Умни хора ми казват, че няма да посмеят.

— Кой няма да посмее?

— Тези, които ти плащат добре!

— Дори да не посмеят сега, но след време ще те пречукат като нищо! Може и да се смилят над теб като талантлив професионалист, но с едно условие — да работиш за тях.

— Сигурна ли си, че ме чака точно това?

— Огледай се наоколо — каза с насмешка Соня. — Ще видиш какво ще стане година-две след създаването на Руската партия на демокрацията и реда!

— Ти също си професионалист, София Андреевна.

— Защо да ме убиват, щом работя за тях? Аз, скъпи следователю, ако поискам, мога да стана първата дама!

— Като се омъжиш за Станислав Станиславович — уточни Турецки.

— Станислав Станиславович е нещастен човек. Жал ми е за него. Вярва искрено в справедливото дело на бъдещата партия.

— На мен също ми се стори добър…

— От него ще изцедят всичко, което е необходимо за дадения момент, и ще го изхвърлят. И той или ще се пропие, или ще се самоубие. — Жената помълча и добави: — Което ме чака и мен.

— Искаш да се самоубиеш? — смая се Турецки.

— Някакъв мъдрец беше казал, че човек, който е посрещнал изгрева, наслаждавал се е на слънцето, деня, вечерта и залеза, е видял всичко и няма повече работа на този свят…

— А самият той сигурно е живял сто години!

— Има ли значение? — намръщи се Соня.

— Омръзнало ли ти е да живееш?

— А какво ново мога да науча?

— Бих те посъветвал друго — рече Турецки.

— Какво?

— Да отидеш в манастир.

— Мислила съм за това. И то много сериозно. Знаеш ли, дадох на един манастир прилична сума.

— А порочно?

— Какво искаш да разбереш, сумата или манастира?

— И едното, и другото.

— Манастирът е в Ярославския край, навремето е бил разрушен. Монахините го възстановяват. А сумата… Не можеш спечели толкова през целия си живот.

— Но защо? — възрази Турецки. — Ако се постарая… Каква е сумата, ако не е тайна?

— Сто хиляди.

— Сега ще взема слушалката, ще кажа само една дума и моментално ще ми донесат милион, два, десет, и то не от нашите хартийки.

— Можеш — отговори Соня. — И ще получиш. Дори ще ти открият сметка в швейцарска банка, ще ти купят вила или цял остров, само да се махнеш от очите им! Но за съжаление никога няма да го направиш и цял живот ще живееш с тристата си рубли!

— Триста и петдесет — поправи я Турецки.

— Обикновено залагам толкова в казиното — усмихна се жената.

— Права си. Никога няма да позвъня.

— Жалко! Съвест, чест, закон… Всички тези понятия са отживели. Може би е божие наказание за нашия народ заради убийството на царя и семейството му, за разрушаването на храмовете, заради разпъваните на кръст божи служители… Не знам. Но съм убедена, че Сатаната ще дойде и ще управлява.

— Ти наистина трябва да станеш монахиня!

— Бих отишла, но е късно.

— Пак си знаеш твоята! — разсърди се Турецки и се обърна да я прегърне.

Той надникна в огромните очи на Соня и видя в тях такава непоносима печал, че нещо в него потръпна.

— Сонечка… Соня — зашепна той. — Миличката ми…

— Не се влюбвай в мен, Сашенка. Аз съм циганка. Ние обичаме до смърт. Ще те погубя, скъпи… Ще оставиш всичко! Жена, дъщеря… Ще ви разделя!

Когато Турецки се събуди, Соня вече не беше до него. На масата намери лист, затиснат с големите й сребърни обеци. Обеците бяха продълговати, кухи и едната от тях бе разтворена. Турецки разбра каква тайна са криели те. Листът също не беше обикновен, това беше завещанието на София Андреевна Полонска в случай на внезапната й смърт, напълно законно. Цялото си движимо и недвижимо имущество и голяма сума в долари оставяше на женския манастир в Ярославския край. В края на документа тя молеше да бъде погребана до Богоявленския храм в същия манастир.

Турецки извади с пинцета миниатюрното подслушвателно устройство, още веднъж прочете завещанието и внезапно разбра, че Соня е говорела сериозно. По-точно той й вярваше още през нощта, но именно сега разбра.

Не му беше в характера да изпада в мрачни мисли и започна да разсъждава по какъв начин да премахне надвисналата над Соня опасност, за която тя явно премълча.

А в Татарка отново стана стълкновение, след което милицията намери трупа на Мака и четиримата от неговите хора, натъркаляни край бялото БМВ и синьото ауди. Според многобройните показания застреляни били с автоматично оръжие от джипа на Байбака. Той пак стана пълновластен господар на Татарка.

Когато се срещнаха, Грязнов попита Голованов дали „вълците“ нямат някакво участие в сблъсъка. Майорът отрече, но добави, че е доволен, поне тъст му може да спи спокойно. Голованов изпрати Настя и сина си със самолет в Москва. Там ги посрещна капитан Шчербак, заместник-директорът на „Глория“, откара ги в жилището на майора, веднага позвъни в Ставропол, доложи за изпълненото поръчение и подаде слушалката на Настя. „Това не е жилище, а кочина!“ — бяха първите думи на Настя. „Кочина, но голяма! — прихна Голованов — Разполагай се! И се грижи за Максим! Москва не ти е Татарка!“