Кадифеният губернатор

1.

Стажантът от следствения отдел на Главна прокуратура Глеб Латишов проведе разпита на подполковника професионално. Сизов даде собственоръчни показания за нощното обаждане по телефона и си призна, че е позвънил на старши лейтенант Коротков и му е съобщил за несъществуващо произшествие. Подполковникът се предаде след прослушването на лентата с разговора на Сизов с генералите Маркуша и Макеев за подробностите за убийството на Приходко. От записа ставаше ясно, че именно на него е било възложено да преговаря с убиеца по прякор Барса. Глеб се възползва от това, че Сизов видимо започна да нервничи. Най-накрая подполковникът потвърди писмено, че разговорът с Макеев и Маркуша наистина се е състоял, а той по-късно се е срещнал и преговарял с убиеца на Приходко.

Турецки получи от помощниците си последните доклади един час преди да излети за Кисловодск, но успя да ги разгледа внимателно. Нареди на майор Голованов да пристигне със своите подчинени в Кисловодск, като не забравят да вземат със себе си стажанта Латишов, а той тръгна за военното летище, където го очакваше губернаторът Колесниченко.

Вертолетът беше обзаведен с всички удобства. Килими, удобни седалки и масички, салонът беше разделен на две със завеси от кожи на северни елени. Отпред се настаниха Колесниченко и Турецки. На тяхната масичка имаше вино и плодове. Зад тях се разположиха сътрудниците на „Пантера“, начело с Игор Падерин, и охраната на губернатора.

— Радвам се, че най-после успяхме да се видим — започна разговора Колесниченко.

От последната им среща на вилата на Маркуша бе изминало доста време и Турецки забеляза, че губернаторът изглежда по-добре, торбичките под очите му бяха изчезнали и беше по-уверен. Пък и тонът, с който Колесниченко започна, никак не хареса на старши следователя и затова отговорът му прозвуча малко грубо.

— На какво толкова се радвате, Николай Михайлович?

— Пак намесихте работата — направи гримаса Колесниченко. — Сега разбирам с каква цел сте решили да се качите на моя вертолет…

— Мога и да помълча. Има вино, пълно е с мезета, а вие знаете, че обичам да си пийвам!

— И никога не се напивате — одобри губернатора.

— Да ви налея ли?

— Разбира се, не само вие обичате виното — засмя се Колесниченко.

След незначителните фрази разговорът все пак се прехвърли на темата, която интересуваше и двамата.

— Много неща открихте, Александър Борисович — рече Колесниченко.

— Какво имате предвид?

— Да речем ССК.

— Около ССК работиха сътрудниците на „Пантера“.

— Но под ваше ръководство!

— Под ръководството на полковник Попов. А аз работих по делата, които са ми възложени.

— И какъв е успехът?

— Разследването още не е приключило…

— А уверен ли сте, че ще да приключи?

— За вас, Николай Михайлович, командировката в Москва се е оказала полезна — намекна Турецки. — Личи си дори по външния ви вид.

— И се надявам да не е към по-лошо?

— Изглеждате по-отпочинал.

— Добре ви информират за работите в Москва — отбеляза губернаторът, след като помълча малко.

— Да, така е.

— То е ясно. Където и да отида, навсякъде ме следва опашка!

— Вероятно не без причина — усмихна се Турецки.

— Слушайте, нима сериозно мислите, че съм замесен в убийствата? — зададе директно въпроса си Колесниченко.

— Нали ви казах, разследването не е приключило.

— Бабини деветини! — обади се Колесниченко и изпи чашата вино на един дъх.

— Всичко е възможно — сви рамене Александър Борисович. — Убити са кандидатите, а не губернаторът.

— А защо да ме убият?

— Досещате се каква е причината за техните убийства?

— Нищо не се досещам! Виждам, че секретарят на Съвета за сигурност заплашва, вашият полковник Попов не излиза от кабинета ми, разпитва, души наоколо…

— Полковник Попов е идвал в кабинета ви само два пъти — уточни Турецки. — Как сте със съня, Николай Михайлович?

— Какво?

— Не ви ли измъчват лоши сънища?

Известно време губернаторът гледаше тъпо събеседника си, после попита:

— Александър Борисович, да не сте пророк?

— Хората с чиста съвест спят спокойно.

— Какво намеквате?

— Нищо. Просто казах, каквото казах.

— Спя нормално.

— Това е добре — усмихна се Турецки. — Да спрем този безсмислен разговор, а?

— Не е така безсмислен, щом Асатрян е арестуван и вече дава показания.

— Вие какво общо имате с Асатрян?

— Отлично знаете, че на някои документи стои моят подпис!

— Не знам какво сте правили с Асатрян. Но документите, минавали през търговска банка „Грот“ с вашия подпис, свидетелстват за сериозни злоупотреби и присвоявания на огромни суми. А по новия Наказателен кодекс това вече е престъпление.

Двигателите на вертолета изреваха.

— Сложете си слушалките! — извика Колесниченко. — Чувате ли?!

— Чувам отлично!

— Та какво казахте за новия Наказателен кодекс?

— От седем до дванайсет!

— Благодарим и за това! — засмя се губернаторът.

— Моля!

— Вземали ли сте някога подкуп, Александър Борисович?

— Да не искате да ми предложите?

— Бих ви предложил, но се боя — ще ме изпратите някъде…

— Не сте далеч от истината. А вие вземате ли?

— Нима не знаете за сметките ми в западни банки?

— Разбрахме и за тях — кимна Турецки.

— Откровено казано, очаквах идването ви, но така и не го дочаках — каза Колесниченко.

— Няма да чакате дълго.

— Ясно — усмихна се губернаторът.

— Помислете, какъв смисъл имаше да дойда при вас с празни ръце?

— А значи сега се е появила причина?

— Работим, господин губернатор, работим!

— И кога ще започнете да действате, ако не е тайна?

— Вече започнах.

— И кой ще е първата жертва?

— Старши прокурорът от следственото управление на Главна прокуратура Чирков. Добре се познавате с него. Той отговаряше за вашия край. Изпратен е в Москва.

— С белезници? — уж на шега попита Колесниченко.

— Тъй вярно, както се изразява младият ми стажант!

— И за какво?

— Следствена тайна.

Губернаторът замълча. Долу бавно плуваха полета, малки горички, езера, а в далечината се виждаше планината.

— Машук — поясни Колесниченко.

Турецки не отговори, само кимна в знак, че е разбрал.

— Не е лесен животът ви, Александър Борисович — пак заговори Колесниченко.

— В какъв смисъл?

— Вашата работа.

— Свикнал съм. И не си представям друга.

— И кой е вашият кумир? Шерлок Холмс, Мегре, Поаро?

— Остап Бендер.

— Наистина ли?

— Според мен той е бил велико ченге. Историята с Корейко е просто христоматийна. Изучавай и действай.

— Значи, преди да се заемете с непосредственото разследване на делата, вие също изучавате биографиите на лицата, които ви интересуват?

— Че как иначе! Длъжен съм да знам всичко за тях.

— И аз ли съм в това число?

— Естествено. Интересен сте ми.

— И какво особено намерихте в биографията ми? — полюбопитства губернаторът.

— Щях да ви разкажа, но ще отнеме много време, и освен това вие по-добре от мен познавате живота си.

— Много интересно — повтори Колесниченко. — Започваме да се спускаме.

— Времето мина неусетно.

— Къде ще отседнете?

— Искате да ми предложите нещо ли?

— Ако пожелаете.

— Бих искал малка къщичка. С градина, кокошки, пуйки, с голям котарак и кученце. Омръзнаха ми хотелите.

— Ще уредим. Става ли в къщата на тъста?

— Ако има всичко, което изброих…

— Има. Без малкото кученце, затова пък има голямо.

— Вързано.

— Както е при добрите стопани.

— Става. Но не съм сам — кимна към охраната Турецки.

— Ще има място за всички.

Губернаторът бе посрещнат от цялата местна върхушка начело с кмета. Разприказваха се, заусмихваха се и ги поведоха към колите, чакащи на пистата.

— Александър Борисович! — извика Колесниченко. — Нали не сте се отказали?!

— Какво мислиш, Игор? — обърна се към Падерин Александър.

— Нямам нищо против. И на мен ми писна от хотели.

— Отиваме!

— Тогава след мен! — заповяда Колесниченко.

Един младеж отиде при Турецки.

— Здравейте, Александър Борисович — рече той и кимна на Падерин като на познат. — Колите са до гарата. Имате запазени стаи. Чакам по-нататъшни указания.

— Ще тръгнем след губернатора — каза Турецки.

Александър хареса тъста още от първите му думи. Той стоеше до портата на доста голяма тухлена къща, пушеше лула, но не някаква вносна, а саморъчно направен казашки чибук и неодобрително гледаше колоната от коли. Беше висок на ръст, с мустаци и светлосини очи.

— Микола, изгубил си си ума — рече той и посочи колите. — Защо е тази навалица?

— Водя ти квартиранти. Ще ги приемеш ли?

Старецът погледна внимателно Турецки, охраната, застанала скромно по-отстрани, и се усмихна, като оголи удивително бели и здрави зъби.

— Нека влизат.

И като махна за довиждане на зетя, отвори портата.

— А тези да продължават нататък. И ти, Микола, върви. Няма какво да плашиш хората.

— С моя тъст няма да скучаете — рече Колесниченко на Александър. — Такива работи ще чуете за мен… Остап Бендер ряпа да яде!

— Да се запознаем — затвори портата стопанинът. — Нараз Данилич.

Гостите се представиха един по един и домакинът на всеки повтаряше името си, докато се ръкуваше.

— А сега ме наричайте по народному — Данилич — усмихна се възрастният мъж. — Кой от вас е главният касапин?

— За какво става дума? — попита Падерин.

— Трябва да се заколи един овен…

— Не, Данилич, извинявай! — не го доизслуша подполковникът. — Нашата специалност е друга.

Останалите също отказаха.

— Ех, това ми били войници! — снизходително поклати глава старецът. — Няма начин, ще трябва сам… И петелът не мога да ви поверя. Таисия! Жена ми, Таисия Серафимовна — поясни пред гостите. — Таисия!

— Идаа! Идаа!

От лозето излезе жена, не млада, но червендалеста и без нито една бръчка на лицето.

— Имаме гости, Таисия.

— Гостите са винаги добре дошли.

— Заколи един петел, че виж и някоя пуйка!

— Тези до теб не са ли мъже, а?

— Ами, интелигенция!

Като гледаше старците и слушаше беззлобните им закачки, на Турецки изведнъж му стана леко и той дори почувства благодарност към губернатора Колесниченко.

— Хайде, момчета, да пием по едно вино! Добре дошли! Носи, Таисия!

Откриването на конгреса бе определено за десет сутринта в бившата партийна резиденция. Залата, където трябваше да заседават делегатите, не беше голяма, но побра всички поканени и дори журналистите. Те бяха доста по-малко от тези, които неизменно присъстваха на конгресите, провеждани в Москва, но представителите на основните медии все пак бяха налице. Делегатите и гостите на конгреса бяха известни хора. Начело на правителствената делегация бе първият вицепремиер, на президентската — шефът на президентската администрация, пристигнаха всички големи банкери без изключение, няколко военни с генералски чинове, директори на заводи и промишлени сдружения.

Откриването започна с руския химн, бе прочетено приветствието на президента, което се посрещна с бурни аплодисменти. Пръв взе думата Юрий Андреевич Потапов.

Турецки не откъсваше поглед от президиума на конгреса — хора, които до голяма степен решаваха съдбата на страната — и не можеше да си обясни защо те са тук, а не по затворническите нарове. Например Потапов. Умен и хладнокръвен мошеник, бандит, рушветчия, убиец, а на всичко отгоре дава съвети, учи те да живееш. Губернаторът на Ставрополския край Колесниченко, генералният директор на ССК Миша Мусолини, вицепремиерът, човек с бледо, ледено лице и непроницаем поглед, срещу когото Главна прокуратура бе завела дело за милиони долари, отклонени от държавната хазна. Наистина, делото бе преустановено, но един ден щеше да дойде и час за разплата. Турецки знаеше и за десетки подобни случаи с министри и финансисти… Но какво от това?

Речта на господин Потапов бе кратка, но внушителна. Поставените пред партията задачи бяха просто грандиозни. В противовес на другите партии РПДР не претендираше за власт, макар на всички да бе известно, че който плаща, той поръчва музиката. А партията възнамеряваше да плаща много. Само за тази година се предвиждаше да изплати всички задължения по закъснелите работни заплати, петкратно увеличение на пенсиите, отпускане на кредити за реформа на армията, разширяване на частните земеделски стопанства, като за целта бъдат закупени малогабаритни селскостопански машини и така нататък…

Не бе много трудно да се досети, че ако партията не претендира за власт, значи сегашните структури я удовлетворяват. Изглежда, с времето държавните предприятия щяха да се обединят с частните корпорации и търговските фирми, които в края на краищата щяха да ги глътнат, а хора като Мусолини ще бъдат пълновластни господари на икономиката на страната.

От изказванията на първия вицепремиер, министри и финансисти Турецки разбра, че въпросът за създаването на партията е бил одобрен най-горе. Той стигна до малко утешителния извод: разбрало, че няма изход от задънената улица, в която само се напъха, правителството е започнало да се кланя на търговския и частния капитал, създаден по криминален път.

Делегатите преминаха към издигане на кандидатурите за председател на партията, а тъй като Турецки знаеше кой ще получи поста, стана и напусна залата.

Както става обикновено на подобни събития, във фоайето се разхождаха всякакви хора, облечени по последна мода, сред тях имаше и млади и възрастни, жени и мъже. Но всички ги обединяваше едно — печатът на някаква тайнственост и самоувереност. Преди време опитни колеги обясниха на Турецки, че това са приближени на големите хора, с особен статус на едно или друго събрание и напълно официално проникват навсякъде, дори в Кремъл.

— Къде тук има нещо за пиене? — попита Турецки една дама.

Тя не отговори веднага, първо огледа мъжа от главата до петите и едва тогава благоволи да произнесе:

— Барът е долу.

— Благодаря, рожбо — леко я потупа по рамото Турецки.

В бара не беше празно. И тук имаше хора, които седяха, пиеха, хапваха.

— Чаша минерална вода и един коняк — поръча Александър, когато отиде на бара.

— Заповядайте.

Турецки извади портфейла си, но барманът го предупреди:

— Платено е.

— Благодаря…

Докато търсеше свободна маса, Александър видя позната побеляла грива на седнал с гръб към него мъж.

— Костя — позна го Турецки.

Константин Дмитриевич Меркулов чу гласа на приятеля си или почувства погледа му, но се обърна, видя Турецки и на лицето му цъфна добродушна усмивка. Меркулов не беше сам на масата, до него в строги черни костюми седяха Серьога Прошин-Левитан и Филимон Старчук-Стареца, Признати бандити, сега генерални директори на фирми.

— Костя — повтори Александър и седна на масата.

— Добре, добре… Ръкувай се с директорите.

— Привет, господа! — церемониално се поклони Турецки и когато чу отговора, погледна учудено Левитан. — Серьога, гласът ти се е възвърнал! И дори бас!

— Шаляпин — изкиска са Стареца.

— Оперираха ли те?

— В Щатите — уточни Левитан.

— Оплакват се от тебе — рече Меркулов.

— Защо? Нали уж нямат нищо общо…

— Пийни, Саша — посъветва го Меркулов.

Турецки моментално изпълни съвета и се обърна към останалите двама:

— Слушам ви, господа.

— Така няма да стане — рече Стареца и си наля коняк.

— За какво става дума, Филимон?

— Ние сме свои хора — намигна Стареца. — За някого, разбира се, съм господин, но за вас съм Признат бандит. Или не съм прав?

— Прав си — отговори Турецки.

— В затвора не си ме пращал, но Константин Дмитриевич го е правил преди доста време, и то неведнъж. Занимавал ли съм се някога с наркотици или оръжие?

— Не си. Което е вярно, вярно е — съгласи се Меркулов.

— А ми лепват и работи, за които не съм виновен!

— Нима лично на теб? — поинтересува се Турецки.

— Е, на фирмата. Не е ли едно и също?

— Фирмата е виновна и за други, по-значими неща, за които се полагат по-дълги присъди…

— Ти първо го докажи!

— Вече е доказано! А по въпроса за наркотиците и оръжието, твоите хора пропяха!

— Че при теб всеки ще пропее! Арестувани са незаконно!

— Левитан например не е закачан — кимна към Серьога Прошин Турецки. — Защото в неговия район няма подобни работи.

— Защо само в моя? — обиди се Левитан. — При нас всичко е ажур.

— Е, стига де — почука по масата Меркулов. — Александър Борисович, да отидем да се разтъпчем. — Да — поклати глава Меркулов, когато излязоха от бара. — Или нервите ти не са в ред, или караш открито, право в очите…

— Карам открито. И от самото начало… Костя, как се озова тук?

— Доскуча ми. — Меркулов се огледа, понижи глас: — Да се махнем по-далеч от греха. Не ми харесва тук, Саша.

— Ела да отидем в кръчмата. Такава кръчмичка съм намерил… Чудо!

— Да вървим.

Както винаги, охраната се показа незабелязано, а Падерин учтиво отвори вратата на колата.

— Добре дошли, Константин Дмитриевич!

— Благодаря, Игор.

— Към кръчмата ли?

— Ще се пропиеш с него, Игор — въздъхна Меркулов и кимна към Турецки.

— Може — отговори сериозно Падерин. — След тази командировка ще си взема отпуска. Да се оправя.

Мазето наистина се оказа уютно, чисто и съвсем празно, ако не се брои собственикът.

— И кога успя да намериш това прекрасно място? — смая се Меркулов. — Ако не се лъжа, за втори ден си в този град?

— Колко му е — весело се обади Турецки. — Федя! Кана вино и домашно сирене!

Меркулов също изпи чаша от гъстото червено вино.

— Не вино, а амброзия — похвали го той. — Значи си минал в настъпление?

— Няма друг начин.

— Преди да тръгна, бях при секретаря на Съвета за сигурност.

— Мрачен и сериозен ли беше?

— Сериозен — да, мрачен — не. Държи се много уверено. Нещо повече, поиска оставката на вътрешния министър.

— От президента ли?

— Няма от кого друг. Но той не обича такива номера.

— Чух, че секретарят няма да се задържи много в кабинета си?

— Ти само си чул, а аз знам със сигурност. Не повече от два-три дни. А може и още днес да изхвърчи. Не се знае с кой крак ще стане президентът…

— По-точно какво ще му изпеят рано сутринта…

— Предупредили са го.

— Кой?

— Приятели.

— И какво?

— Вярва на президента.

— Да предположим, че оставката вече е факт. Аз какво да правя?

— Това, което си правеше. Изпълнявай задълженията си. Имаш достатъчно време, Саша. Докато дойде друг секретар, докато се ориентира в делата… Има време.

— Не съм сигурен. Новият секретар ще отмени пълномощията ми още първия ден.

И Александър разказа на Меркулов за речта на Потапов и за подозренията, които се породиха у него.

— Това трябваше да се очаква — не се учуди Меркулов. — Парите са в криминалните структури и те работят, трупат лихви както в нашите банки, така и в чужбина. Правителството също има доста средства, но те отиват за пенсии, стипендии, заплати, за армията и така нататък, може дълго да се изброява. Нищо чудно, че са решили да вземат парите от криминалните структури на всяка цена. Друг е въпросът дали ще стане…

— Няма да стане. Повечето от чиновниците вече са хващани на местопрестъплението, корупцията е достигнала небивали размери, а народът мълчи. Хората вече на никого и на нищо не вярват.

— Там е тя — усмихна се Меркулов. — Ако правителството угоди на армията, ако се вярва на думите на господин Потапов, че още през тази година народът ще бъде нахранен, то има шанс да се спаси Русия, но само в случай че се обединят държавните и криминалните средства. После ще започнат сблъсъци между Кръстника и правителството и ще спечели този, след когото ще тръгне армията.

— Прекалено е сложно — усмихна се Турецки. — Аз съм на друго мнение.

— И какво е то?

— Страната вече е криминализирана, властта е в ръцете на хора, които не знаят какво правят и се страхуват от едно — от нов Стенка Разин.

— Ами ако знаят?

— Ако знаят, ще трябва пак да се връщам в редовете на комунистите. Те поне заявяват открито, че Америка и Западът заедно с нашето собствено правителство правят от Русия своя суровинна база, а хората роби.

— Народът не е равнодушен, Саша. Той чака. Познавам не малко честни хора в правителството и в президентското обкръжение. Пък и самият президент не може да бъде упрекнат в корупция. А народът чака, защото не иска да получава водка с купони и да виси с часове на опашка за месо… Помниш ли времето, когато хората се биеха пред магазините и разграбваха всичко! Освен това именно комунистите научиха народа да бездейства, научиха го на мързел и пълна безотговорност. Престъпниците не се появиха от нищото, те бяха подготвени от десетките години безправие и страх.

— Аз нямам време за чакане — отговори сухо Турецки. — Трябва да залавям убийците.

— Ако има доказателства — залавяй ги. Никой не ти пречи.

— Ще ги хвана — рече Турецки.

— Това вече е мъжка приказка — усмихна се Меркулов. — Другото беше просто така, побъбрихме си, но политиката не е наша работа.

— Казваш, че имам достатъчно време?

— Напълно.

— Добре тогава — успокои се Турецки. — Ще работим.

— Обади се министърът на вътрешните работи…

— За Маркуша ли?

— Махнал го.

— Костя, на кого възложи да се заеме с Чирков?

— На старши следовател Федотова.

— Добре. Лиля няма да ни подведе.

— Защо реши да изпратиш Чирков в Москва?

— Чирков е престъпник и рушветчия.

— Има ли доказателства, че Чирков злоупотребява със служебното си положение и взема подкупи?

— Има. Според мен те просто решиха да го предадат. Щом лично краевият прокурор започна да го топи… Даде показания срещу него. А и подполковник Сизов потвърди. Чирков е вземал подкупи, за да си мълчи.

— Какво представлява този Сизов?

— За неговите показания ще ти докладвам малко по-късно. Да кажем, в моето ранчо.

— Вече и с ранчо ли се сдоби?

— Костя, ще видиш и ще разбереш!

— Как я карат Грязнов и неговите луди глави? — поинтересува се Меркулов.

— Хванаха Гришчук, той вече е на оня свят, доставиха Сизов, а вчера ми доложиха за пет трупа в Татарка.

— Тяхна работа ли са?

— Засега не знам.

— А кои са убитите?

— Бандити.

— Да, май ще дойда в ранчото ти — реши Меркулов след кратък размисъл.

— Най-добре днес вечерта.

— Саша, криеш нещо от мен…

— В никакъв случай! — усмихна се Турецки. — Ще видиш и ще разбереш — почуди се малко и допълни: — Разбира се, ако някоя черна котка не ти мине път…

Следобед работата на конгреса продължи само два часа — от четири до шест. Изказаха се няколко директори на предприятия и единият от тях, от Самара, едва не развали всичко. Той каза, че конгресът и създаването на партията може да имат огромно значение за излизане от задънената улица, но лично той изобщо не разбирал по какъв начин и при какви условия неговото предприятие ще влезе в корпорация „Волга“, за чиито връзки с криминалните структури знае целият град. Нали правителството дължи на предприятието му стотици милиони рубли, а са произвели продукция за няколко милиарда. Излиза, че секретното предприятие от отбранителната промишленост е попаднало под влияние на хора от престъпния свят.

В залата се разнесе лек ропот. Господин Потапов спаси положението, като заяви, че влизането на предприятия от отбранителния комплекс ще се обсъжда на правителствено равнище, а за връзките на корпорация „Волга“ с криминалните структури не бил чувал нищо. Накрая строго предупреди, че човек трябва добре да си помисли, преди да направи подобно заявление.

На трибуната се качи друг оратор, според когото новата партия единствена може да реши наболелите проблеми. Не го слушаха внимателно. Думите на самарския директор за участието в конгреса на криминални структури живо засегна мнозина от присъстващите. И като се вглеждаше в лицата на делегатите и слушаше доброжелателните изказвания по адрес на директора, Турецки си спомни как Алексей Петрович Кротов му казваше, че не във всички фирми са се намърдали бандити.

След края на заседанието делегатите излязоха навън, където в огромни шатри бе приготвена вечеря. Дългите маси, покрити с белоснежни покривки, се огъваха под тежестта на разнообразни ястия — плодове на Ставрополския край. Турецки сложи в чинията си есетра, зелена салата и наля голяма чаша вино.

Заобиколен от журналисти, в шатрата влезе председателят на партията Станислав Станиславович Акимов. Той се усмихваше сдържано отговаряше кратко на въпросите. Като видя застаналия встрани Турецки, му махна с ръка.

— Достатъчно, господа — обърна се той към кореспондентите. — Гладен съм. И вас каня, не се притеснявайте, черпете се.

— Честито, Станислав Станиславович — поздрави го Турецки, когато Акимов дойде при него.

— Благодаря, Александър Борисович. Какви са впечатленията ви от конгреса?

— Още не е завършил — уклончиво отговори Александър.

— Утре ще разделим делегатите по работни групи, да подготвят заключителните решения и всеки да си ходи. Да се захваща с работа. Присъствахте ли на заседанието?

— Имах честта.

— И какво ще кажете за думите на самарския директор?

— Хубава реч.

— Според мен малко попрекали с „Волга“.

— Значи са прекалили и всички жители на Самара — усмихна се Турецки.

— Да беше само Самара… Целият народ говори за корупцията и криминализацията!

— Значи трябва да се вслушате в гласа на народа… Докато не е станало късно.

— Ако наистина е така, трябва да вземем мерки, нали затова е създадена партията.

— Когато се борехте за демокрация, представяхте ли си, че в Русия тя ще приеме толкова уродливи форми? — попита Турецки.

— Не — призна си Акимов. — Но това вече е минало и сега ще положа всички усилия, за да създам истинско демократично общество.

— По пътя ви ще възникнат големи трудности.

— Ще се постарая да се справя.

— Искрено ви желая успех, Станислав Станиславович. Не виждам с вас София Андреевна — смени темата Турецки.

— Трябва да е тук някъде. А вие май сте хвърлили око на Соня, уважаеми господин Турецки!

— Твърде опасно е да се сближиш повече с жена като София Андреевна.

— Защо?

— Ще попаднеш веднъж завинаги в мрежата! — разсмя се Турецки.

— Искате ли да се запознаете по-отблизо с първия вицепремиер?

— Не.

— Странен човек сте, Александър Борисович — замислено рече Акимов.

— Късно е да се променям.

Турецки се раздели с председателя на новата партия, поразходите наоколо, като се надяваше да срещне Соня, но не я намери, затова пък видя Кротов и Слава Грязнов в компанията на важни на вид мъже. Той се направи, че не вижда приятелите си, искаше да ги отмине незабелязано, но Грязнов го спря:

— Александър Борисович, заповядай при нас!

С някои от присъстващите — повечето от които банкери — Турецки се познаваше не само по име, затова поздрави всички заедно.

— Кандърдисват ме — кимна към банкерите Слава. — Обещават ми много.

— За какво? — попита Турецки.

— Да работя при тях.

— Ако ти обещават много, защо не се съгласиш?

— Жал ми е за свободата.

— Тогава мисли!

— Александър Борисович, не искате ли да прекарате вечерта с нас? — обърна се към Турецки един от мъжете.

— Къде?

— На много интересно място. Особено за вас.

— Като е особено интересно за мен, тогава се досещам що за място е. Мисля, че домакините няма да са много очаровани да ме видят, затова ще откажа. Благодаря.

Турецки махна с ръка и продължи нататък.

Преди да излезе от шатрата, към него тръгна подполковник Падерин.

— Константин Дмитриевич ви търсеше.

— Къде е той?

— В бара. Скоро ще излезе. Обещали сте да му покажете ранчото си, правилно ли съм разбрал?

— Време е да тръгваме — погледна часовника си Александър. — Ще ви чакам в колата.

Домът на Назар Данилич се намираше в покрайнините на Кисловодск и като гледаше тесните улички, Меркулов мърмореше:

— Къде си се скрил! Тук като нищо могат да те гръмнат. На кого е къщата?

— На губернаторския тъст.

— Виждаш ли…

— Човекът е страхотен! Не е като зетя. Благославя го на лягане и на ставане!

— За разлика от теб губернаторът мисли — все още сърдито, но вече не толкова разгорещено отвърна Меркулов. — Как се казва?

— Данилич. Чист казак!

След като пристигнаха, Турецки побърза да отиде в хола, като нареди предварително на охраната да донесе програмата за телевизията. Имаше някакво развлекателно предаване и мъжете се спогледаха с недоумение. Меркулов чакаше търпеливо, защото знаеше, че Турецки няма да го покани просто така да гледа телевизия.

Появи се емблемата на местната телевизионна станция и на екрана се показаха кметът на града Головачов и Супрун, седнали на кръгла маса. Водещият на програмата обяви, че е настъпил часът на кмета, както всеки четвъртък, но днес гостът в студиото е Фьодор Степанович Супрун. Журналистът обеща на зрителите интересен разговор и изрази надежда, че Фьодор Степанович ще разкаже откровено за отвличането си, което отдавна тревожи целия край.

Фьодор Степанович не се изложи. Цялата история със задържането и временното пребиваване във вилата на губернатора край Минералните бани получи гласност. Водещият се оказа разтропано и умно момче.

Предаването завърши с кадри от митинга на площада на някакво градче. На трибуната стоеше усмихнатият Супрун. Като фон звучеше песента „Вставай, страна огромная“.

— Смело момче е този Нилов — одобри Турецки. — Какво ще кажеш, Костя?

Меркулов не отговори.

— Сега я загази зетят! Ще види едно губернаторстване! — раздаде се възмутеният глас на домакина. — Ще стяга торбата със сухарите, да го вземат мътните!

— Домакинът — прошепна на Меркулов Турецки. — Назар Данилич.

— А пък аз, момчета, ви напалих банята. Както поръчахте… Охо, ние имаме нови гости! — видя Меркулов старецът. — Назар Данилич.

— Константин Дмитриевич.

— Изглежда си голям началник. По-горе от Саша! Коя година караш?

— Отивам към шестдесетте…

— Млад си… Аз навърших седемдесет, че и ги минавам. Ще се понапарим след младите…

— Аз не съм за баня — усмихна се Меркулов и поглади гърдите си отляво.

Но никой не успя да се напари. Пристигна кола, изпратена от шефа на президентската администрация и куриерът връчи на Турецки писмена молба да отиде във вилата, където бе отседнал човекът на президента. Саша погледна въпросително заместник-прокурора на Русия.

— Заминавай — рече Меркулов. — Тъкмо и мен ще оставиш в хотела. Извинете — обърна се той към куриера и дръпна Александър настрани. — Ти май каза, че имаш някакви документи?

— Момчетата ги подготвиха. Сбито, кратко и ясно.

— След разговора със Сергей Владимирович се отбий при мен. Ще имам ли време да ги прочета?

— Зависи колко ще разговаряме.

— Документите в един екземпляр ли са?

— В три.

— Дай един екземпляр на Сергей. А аз ще му звънна.

— Да не мислиш, че ще ги даде на президента?

— Ако не той, друг ще го направи. Ако президентът научи, че е скрил информация от него, мястото му бързо ще изстине.

— Добре — съгласи се Турецки.

Началникът на президентската администрация посрещна Турецки със сдържана усмивка.

— Гледах предаването — веднага започна той. — Сега искам да чуя вас. Надявам се да бъдете откровен.

— Не ви обещавам пълна откровеност, Сергей Владимирович — отговори Турецки и като забеляза недоумението върху лицето на събеседника си, добави: — И не защото не ви вярвам, а само защото липсват доказателства, че в убийствата са замесени високи длъжностни лица. Но се надявам скоро да се появят.

— Доказателства ли? — вдигна вежди Сергей Владимирович. — Значи имате налице някаква предварителна информация?

— И то не каква да е, а доста сериозна, но засега недостатъчна за привличане под наказателна отговорност и за арест.

— За арест — повтори шефът на администрацията. — Толкова далеч ли сте стигнали?

— В течение ли сте на събитията в Ставрополския край?

— Зависи на кои събития. Както виждате, пристигнах на конгреса — пак някак учудено вдигна вежди събеседникът, явно не очакваше такава смелост от следователя.

— Говоря за следствените дела — уточни Турецки.

— Ако става дума за тях, от предаването ми се изясниха малко неща, но симптомите са много сериозни. Точно затова ви обезпокоих. Моля да ме извините.

— Какви извинения — викна Александър. — Готов съм да стоя с вас цяла нощ, само и само да има полза.

— Слушам ви, Александър Борисович — рече Сергей Владимирович и взе горещото кафе. — Сигурно искате нещо по-силно?

— И вие ли знаете? — усмихна се Турецки. — Не, няма нужда от по-силно. Но кафето ще го изпия с удоволствие… И тъй, имаме четири убийства. Преди повече от три години с граната е взривен губернаторът Погаляев. Делото беше прекратено, но аз възобнових следствието. За по-малко от два месеца са убити кандидатите за губернатор Василиев, Скачко и Приходко. Разследването е вървяло вяло, нещо повече, насочено е в грешна посока. Изпратих в Москва старши прокурора от нашето следствено управление, който отговаря за Ставрополския край. Срещу него се води следствие. От думите на кмета Головачов знаете за изчезването на свидетелите и убийството на прапоршчик Гришчук…

— Не разбрах какви са тези свидетели?

— Хората, отвлекли Фьодор Степанович Супрун. Той би могъл лесно да ги разпознае. Благодарение на следствените действия разполагам и със запис от разговорите на висши длъжностни лица с Признати бандити…

— Тогава защо се бавите с ареста им?

— Първо, както ви казах, събирам липсващите доказателства. Второ, Признатите бандити вече са почтени господа. И трето, вече неведнъж съм арестувал отговорни длъжностни лица, но те отново са на свобода и заемат не по-маловажни постове.

— Нима аудиозаписът и видеозаписът не са доказателство?

— Най-неопровержимото доказателство е залавянето на местопрестъплението.

— Като говорите за отговорни длъжностни лица, ръководството на Ставрополския край ли имате предвид? — попита Сергей Владимирович.

— Засега записите свидетелстват само за вината на някои от тях.

— Какво означава „засега“?

— Разбирайте го в прекия смисъл — отговори Турецки.

— Защо сте посетили преди отпътуването си Юрий Андреевич?

— Заради статията в един вестник.

— Журналистите сега пишат каквото им падне! Ако и за мен се появи подобна статия, също ли ще дойдете?

— Но вие не сте лежали в затвора, Сергей Владимирович! — усмихна се широко Турецки. — И между другото, за първи път посещавате благодатния Ставрополски край, а Юрий Андреевич е идвал тук безброй пъти!

— Всички старши следователи ли са толкова нахакани? — на свой ред се усмихна шефът на администрацията.

— За съжаление, не всички.

— Да се върнем на Признатите бандити… И много ли са тук?

— Мога да ги изброя.

— Ако обичате.

— Серьога Прошин, Левитан, директор на фирма „Аист“, която влиза в орбитата на всеизвестната ССК, Филимон Старчук, по прякор Стареца, ръководи търговско-промишлена корпорация в Изобилное, генералният директор на ССК Михаил Юсин, известен като Мусолини, той е и кандидат за губернатор, и най-сетне вашият съсед Григорий Василиевич Архипов, Кръстника — главата на всички мафиотски структури в Русия.

— Моят съсед? — ококори се Сергей Владимирович.

— Вилата му е на сто метра от вашата.

— Вашето отношение към конгреса на РПДР?

— Отрицателно.

— Ако може по-подробно…

— За по-подробно и нощта няма да ни стигне — усмихна се Турецки. — В Ставрополския край работи следствено-оперативна група „Пантера“…

— Един от нейните ръководители сте вие — вметна Сергей Владимирович.

— … която е установила следното: Ставрополският край е избран да стане полигон за по-нататъшно разгръщане на криминалните структури във всички региони на страната. Точно затова е създадено акционерно дружество „Ставрополски стокопроизводителен комбинат“ с филиали във всички големи градове, в това число и в Москва. Второ. Под прикритието на ССК се извършват престъпления, свързани с търговия на оръжие, идващо от Чечня и складовете на армията, с разпространяването на наркотици на територията на Русия. Трето. През търговска банка „Грог“ и не без съдействието на московски търговски банки са изпрани и прехвърлени в чужбина стотици милиони щатски долари. Четвърто. Корумпираността на местните чиновници е достигнала застрашителни размери, което заплашва устоите на държавата.

— И всичко това е подкрепено с доказателства? — попита Сергей Владимирович след продължително мълчание.

— В следственото дело са събрани доста доказателства. Докладът за резултатите от следствието, подписан от мен и полковник Попов, е изпратен на главния прокурор.

— Ето защо е пристигнал Константин Дмитриевич!

— Вероятно — повдигна рамене Турецки.

— Документите са си документи, но аз се интересувам от личностите.

— Кой по-конкретно?

— Например този… Как му беше името? Мусолини!

— Той беше в президиума заедно с вас.

— Браво! — учуди се Сергей Владимирович. — Доколкото си спомням, кметът говореше за честните служители на правозащитните органи. И според него повечето били такива.

— Без местните сътрудници „Пантера“ нямаше да се справи така бързо с поставените задачи.

— А Мусолини седи в президиума!

— Ако не се лъжа, вие сте били икономически директор?

— Да, навремето ръководех област…

— Помните ли стария Фунт от „Златният телец“?

— Спомням си го…

— Ние сме арестували десетки души, но това са все хора като Фунт, които доброволно излежават присъдата вместо Мусолини, Фараона, Левитан и другите босове на престъпния свят. И повярвайте, в затвора си живеят доста добре. Естествено, не в отделна килия, с компютър, телефон, ресторантско меню, както е бил Кръстника, но не ходят да секат дърва, не ядат затворническите буламачи, а най-главното — излизат на свобода след две-три години, макар да са получили максимална присъда. Системата е съвършена, а освен това е пълно с желаещи, защото след това със „заплатата“, отпусната от бандитската каса, могат да си живеят царски.

— Значи зад гърба ми ще продължава да има хора като Мусолини? — пошегува се Сергей Владимирович.

Турецки искаше да подхвърли, че те отдавна са, но каза друго:

— Да, докато се издават укази за борба с престъпността, които на практика не действат.

— Какви мерки можете да предложите? Разстрел ли? Вече го пробвахме, И ето къде сме сега!

— При Сталин, през петдесет и първа ги разстрелваха. И оттогава чак до осемдесетте години не сме и чували за бандитски групировки.

— Живеем в друго време.

— Разбира се — усмихна се Турецки.

— И все пак бих искал да чуя защо се отнасяте така отрицателно към създаването на партията. Аз разговарях с някои от ръководителите на предприятия и те ми направиха добро впечатление. Нима всички са корумпирани, крадци и престъпници?

— Не съм казвал нищо подобно — възрази Турецки. — Убеден съм, че сте говорили с наистина честни ръководители, защото крадците и престъпниците няма да започнат да обсъждат с вас проблемите на страната. Те отдавна са обсъдили всичко с доктор Гоша.

— Кой е той?

— Известният учен и специалист, докторът на икономическите науки Георгий Гагарински.

— Чел съм статиите му в икономическите списания и лично го познавам.

— И какво мислите за него?

— Той е един от най-добрите умове в областта на икономиката. Това е не само мое мнение, но и на много специалисти в сферата на икономиката.

— Георгий Гагарински е мозъкът на всички престъпни синдикати в Русия и живее в съседната вила, заедно с Кръстника. Мога да изброя десетки не по-малко известни икономисти от Георгий Гагарински, които никой не иска да слуша. Наистина те не живеят с Кръстника.

Сергей Владимирович помълча.

— Картинката хич не ми харесва — каза той тихо.

— Старах се да бъда откровен с вас, Сергей Владимирович — рече Турецки. — Естествено, според възможностите си.

— Благодаря…

— Ще разрешите ли един въпрос?

— Питайте.

— Имате много помощници, експерти по различни въпроси… Нима са по-глупави от директора на военния завод в Самара?

— Директорът от Самара бе един от първите, които дойдоха при мен — отговори началникът на президентската администрация. И като помълча, добави: — А моите помощници и тези на президента не са по-глупави от онзи директор, повярвайте.

— Благодаря ви — подаде ръка на събеседника си Турецки и извади от куфарчето папка с грифа на Главна прокуратура. — Тук са само пет страници. В доклада много сбито, но с всички необходими цифри, е изложена същността на работата, извършена от група „Пантера“. Моля да я предадете на президента.

— Президентът ще я прочете — отговори Сергей Владимирович и пое документите. — Обещавам ви твърдо.

— В такъв случай лека нощ — усмихна се Александър.

— Надявам се, че тук се намират и материалите за убийствата? — попита Сергей Владимирович.

— Не. Само документите по ССК и филиалите му.

— Добре, останалото ще предам устно.

— Няма смисъл — отговори Турецки.

Сергей Владимирович дълго гледа в очите събеседника си, после му подаде ръка.

— Желая ви успех, Александър Борисович.

Когато Турецки влезе в хотелската стая, Меркулов се надигна от дивана и кимна към бутилката „Абсолют“ на масата.

— Наливай!

— И на теб ли? — учуди се Александър.

— И на мен!

— Виждам някогашния Костя! Същия, при когото отидох на стаж — каза весело Турецки и отвори бутилката.

— Как е твоят стажант, моето протеже?

— Нямам думи. Морска пехота, черен пояс, латински и характер, не ти е работа! Отказа да дойде тук…

— Значи ми е направил услуга… — усмихна се доволно Меркулов.

— Освен това е от Степное!

— Не съм знаел, че е учил латински, но прочетох, че е роден казак. Затова го изпратих… Докладвай.

Турецки разказа много кратко за срещата с началника на президентската администрация и отбеляза, че Сергей Владимирович му е направил нелошо впечатление.

— Щом е обещал, президентът ще я прочете. Сергей Владимирович си държи на думата… — Меркулов потупа книжата. — Утре сутринта заминавам за Ставропол. Позвъни на когото трябва, нека да приготвят материалите.

— Глеб Глебович ще свърши всичко. Той е в моята стая.

— А сега върви в двеста и девета. Алексей Петрович те чака…

Александър Борисович очакваше от Кроткия какво ли не, всякаква откачена постъпка, но това, което видя, го смая. На масата в стаята седеше самият старши лейтенант Сидорчук.

— Здравейте, Александър Борисович. Полковник Николай Седих — представи се „Сидорчук“ и се надигна от мястото си.

— Добър вечер… — не можа да отговори веднага Турецки, огледа масата и се усмихна. — Добре сте се наредили.

— Почиваме си след работа — обясни Кроткия.

— И каква беше тя?

— Такава, че е грехота да не се полее — намигна Кроткия. — Имаш още една неочаквана среща…

— Аз, разбира се, ще пия и само за първата изненада, но имам желание да науча и втората.

— Не го измъчвай, Альоша — помоли Николай. — А и времето лети…

— Доктор Гоша е на ваше разположение, Александър Борисович — поклони се Кроткия.

— Не вярвам, момчета… — пророни Турецки, оглеждайки събеседниците си. — И къде е сега?

— На сигурно място.

— При момчетата на Грязнов — смили над Турецки Николай.

— Е… сега вече съм спокоен.

— Предаването изигра своята важна роля — рече Кроткия. — Не говоря за твоето италианско интервю.

— Защо пък италианско? — учуди се Турецки.

— Само италианските детективи дават интервюта или пред хотел, или на излизане от съдебната зала. Във всеки трилър го има.

— Може би ще ми разкажете…

— Давай, Николай — каза Кроткия.

— Няма смисъл да обяснявам кой съм, нали? — попита Седих.

— Очаквах да ми дадете знак, а когато получих касетата, всичко ми стана ясно. И освен това никога не съм забравял думите на директора на ФСС за секретния агент.

— Не сте ли използвали касетата?

— Чаках.

— Ето че дочакахте. — Полковникът извади от джоба на сакото си малък целофанов пакет. — Тук ще намерите липсващия материал.

От разказа на Николай Седих излизаше, че всичко е станало много просто. Грязнов и Кроткия неслучайно са били в компанията на банкерите. По-късно се преместили във вилата на Кръстника, където гледали телевизионното предаване. Кръстника възприел предаването спокойно, дори прекалено, но изопнатите лица на банкерите представлявали доста любопитна гледка, особено след интервюто със старши следователя. Не се развълнували особено от въпросите, свързани със ССК. Били свикнали с подобни истории и знаели как да осигурят безопасността си, но за мокрите си сделки е можело да изгърмят. Най-неочаквано поведението на доктора на икономическите науки Георгий Гагарински се променило. Видимо пребледнял, станал и излязъл.

— Останалото бе въпрос на техника — усмихна се полковникът.

— Кротов, Грязнов… Та те са се издали! — развълнува се Турецки.

— Не, стояха, пиеха и хапваха заедно с Кръстника.

— Значи всичко е било предварително замислено?

— Решението да арестуваме Доктора дойде внезапно. Но все пак успяхме да се споразумеем.

— Значи и вие си стояхте там и си пийвахте?

— За мен добрата компания е много важна — усмихна се полковникът. — Да кажем, че имахме възможност да се видим. И двамата много добре разбирахме как стоят нещата. Нали някога съм бил подчинен на Алексей Петрович.

— Не ми се вярва, че Доктора се е предал само с уговорки — каза уверено Турецки.

— Нямаше избор.

— Това вече е нещо друго!

— Не се съпротивлява дълго. Учените са странни хора… Вероятно неочаквано разбра къде е попаднал. Кой знае? Всичко е възможно. Не е ли така?

— Може би — съгласи се Турецки.

— Сигурно. Кръстника има добра охрана. Би ми било невъзможно да изляза от вилата. Доктора ме изведе.

— Значи охраната знае за изчезването ви?

— Какво говорите! Доктора съумя да направи така, че никой нищо да не забележи.

— Много сте рискували, когато сте участвали в отвличането на Супрун — отбеляза Александър след кратко мълчание.

— В противен случай щеше да има четвърти труп.

— Можете и да не ми отговаряте, но бихте ли ми обяснили защо Кръстника ви покани?

— С удоволствие — отговори спокойно Седих. — Но не ми се обяснява.

— Тогава недей.

— Мога само да подскажа. Всички хора са смъртни, в това число и вие, Александър Борисович.

— Отлично обяснение!

— След четирийсет минути излитаме за Москва — обяви полковникът, като погледна часовника си.

— Кои? — Турецки застана нащрек.

— Аз и Георгий Гагарински.

— Искаше ми се да поговоря с него…

— Ще имате такава възможност, когато се върнете в Москва. И после това, с което разполагате — той удари по пакета, — няма да го чуете. Най-вероятно изобщо няма да го чуете. Доктора е умен човек, но и неговата глава се пообърка. — Полковникът пак удари по касетите. — Време е да се сбогуваме.

— Колата ми е пред входа.

— Благодаря — отвърна полковникът с едва доловима ирония. — Няма смисъл да ни изпращате.

— М-да — рече Турецки, когато останаха двамата. — Умно момче имаш за помощник, Алексей Петрович…

— На вилата на Кръстника беше София Андреевна — каза Кроткия.

— С господин Акимов…

— Не го видях.

Като разбра, че Кроткия няма настроение да продължи разговора, Турецки му пожела лека нощ и излезе от стаята.

Щом се върна в къщата на тъста, Турецки се затвори в стаята си и до два часа през нощта гледа и слуша записите на касетите. Да, полковник Седих здравата е поработил. Старши следователят по особено важни дела Турецки получи солидни основания, за да подведе под отговорност ръководителите на правозащитните органи и губернатора на Ставрополския край. Имаше улики и срещу лицата, директно замесени в убийствата.

2.

Сутринта на заседанието на конгреса местата на първия вицепремиер, шефа на президентската администрация и на министрите останаха празни. Из залата упорито плъзна слуха, че са отлетели за столицата. Отсъствието на банкерите също се набиваше на очи. Заседанието се водеше от председателя на РПДР Станислав Станиславович Акимов. Делегатите насочиха въпросите си към него. Но и самият председател бе в пълно неведение и затова се обърна за помощ към Юрий Андреевич Потапов.

Потапов съобщи, че ръководните служители наистина са отлетели за столицата, но заминаването им няма нищо общо с вчерашното телевизионно предаване. Още преди седмици било ясно, че те не могат да отсъстват от Москва повече от един ден.

Залата зашумя. Акимов получи малка бележка, която прочете високо, след като строго почука с чукчето по медната дъсчица.

— Минута внимание, господа! Постъпи следното съобщение: „Уважаеми господин председателю! В залата присъства старши следователят от Главна прокуратура Александър Турецки. Той може да внесе яснота в спорния въпрос.“ Подписът не се чете. И тъй, господа, да дадем ли думата на следователя Турецки?

В залата се разнесе ръкопляскане, някои от делегатите дори затропаха с крака.

— Предлагам за гласуване! — извика Акимов. — Кой е съгласен да дадем думата на господин Турецки? Има ли против? Мнозинството подкрепя предложението! Къде сте, Александър Борисович?! Заповядайте на трибуната!

Ако в този момент Потапов бе край председателя, щеше да вземе мерки да предотврати изказването на следователя, но миг преди това при него дойде млад мъж, прошепна му нещо и съветникът на президента забърза към изхода. Наистина, в президиума беше и губернаторът Колесниченко, но той бе доста далеч от Акимов. Освен това вниманието му беше приковано върху Юрий Андреевич, който в момента разговаряше с началника на охраната на Кръстника.

Ах, ти, Кротов! — помисли без злоба Турецки, стана от мястото си и тръгна към трибуната. — Направи ми услуга.

Александър огледа делегатите в залата. Повечето бяха замрели в напрегнато очакване, някои изглеждаха равнодушни, а мнозина го гледаха откровено злобно.

— За разлика от господин Потапов аз не знам какви са били плановете на ръководните лица. Но подозирам, че те разполагат с много по-подробна информация, отколкото стана известно в предаването, излъчено снощи по телевизията — започна Турецки. — Радвам се, че повечето от вас се съгласиха да ме изслушат. Повярвайте ми, това обстоятелство ми дава допълнително сили, за да доведа докрай работата, с която съм се заел. За съжаление в момента не мога да ви кажа нищо повече.

Когато се връщаше на мястото си, Турецки видя Слава Грязнов, вдигнал до ухото мобилния телефон, улови погледа му, разбра всичко и излезе бързо във фоайето. Веднага се появи и Грязнов.

— Обади се Голованов — съобщи той. — Във вилата на Кръстника става нещо.

— Сякаш не знаеш какво — усмихна се Александър. — Нали твоите момчета арестуваха Доктора Гоша?

— Моите — засия Грязнов. — Кроткия заповяда да мълча… Затова се изказах така неясно.

— Кротов ли изпрати бележката?

— Той. Браво на него!

— Заслужава поздравления — отговори Турецки след кратък размисъл. — И какво е решил Голованов?

— Чака указания от мен — рече Слава. — А аз от теб.

— Вчера забеляза ли жената? — попита Саша.

— София Андреевна ли? На такава жена само слепец няма да обърне внимание! Бива си я Маша, ама не е наша!

— А чия е? — поинтересува се Александър, стараеше се да бъде равнодушен.

— Тръгна си с Кръстника — подсмихна се Слава, погледна приятеля си и промени тона. — Красива жена е София Андреевна…

— Да тръгваме — отсече следователят.

Колесниченко не издържа и напусна президиума. Потапов изглеждаше спокоен, но често си дърпаше от цигарата, което издаваше вълнението му.

— Доктора и старши лейтенант Сидорчук са в Москва — каза Юрий Андреевич в отговор на въпросителния поглед на губернатора и погледна часовника си. — Сега вероятно е в кабинета на директора на ФСС. Излетял е със специален самолет от военното летище.

— Това е краят — пророни тихо Колесниченко.

— Ще видим — отвърна съветникът на президента. — Но положението е сериозно. Какво вдигат врява там?

— Турецки ги разбуни. Просвети неграмотните, че високите гости са отлетели за Москва именно заради телевизионното предаване. А и освен това…

— Николай Михайлович, не го усуквай…

— Разполагали, както се изрази Турецки, с по-подробна информация.

— Кой му даде думата?

— Председателят.

— Идиот — изсъска Потапов и се вслушва в шума от залата. — Да вървим. Трябва да ги успокоим.

— Има ли смисъл? — измърмори Колесниченко и веднага млъкна, забелязал студения поглед на Юрий Андреевич.

— Все още не са ни притиснали до стената — озъби се Потапов, погледна обезкуражения губернатор и се усмихна. — Стегни се, Николай Михайлович. Това още не е краят…

Седнал в дълбок фотьойл, Кръстника поред оглеждаше хората си — Майстора, Гарвана, Фараона, Шамана, Борсука и Миша Мусолини, насядали около него в полукръг. Той ги извика веднага след като научи за изчезването на Доктора и Сидорчук. Нямаше кого да обвинява за случилото се, освен себе си. Прибра старши лейтенанта, макар че някои от хората му — Борсука и Мусолини — бяха против. Но Кръстника уважаваше професионалистите, а по цял свят убийци като Сидорчук се броят на пръсти. И мафиотският бос основателно смяташе, че старши лейтенантът ще му потрябва. А сега мислеше как да разпредели наказанията, че да не засегне хората си и да не падне в очите им.

— Вижте какво, братя — каза той, — първо ще послушам вас. Бездруго всичко е ясно. Кой ще започне пръв?

— Шамана или Фараона — обади се Борсука. — Те са по-образовани…

— Хайде, Шамане — заповяда Кръстника.

Речта на Шамана напълно обърка останалите, започна на английски, после мина на френски, вметна няколко думи на немски и накрая огледа снизходително приятелите си.

— Преведи — настоя Борсука. — Какви ги издрънка…

— Казах, че моят живот основно минава на Запад, а там на деловите хора не им пука дали я има някаква партия или не, само работата да върви — преведе Шамана. — И аз лично съм съгласен с тях.

Той засегна най-важния въпрос и всички го разбраха, но не бързаха да излязат със собствено мнение.

— Фараоне, ти какво ще кажеш?

— Съгласен съм с Шамана. Мога да повторя същото на арабски — усмихна се Фараона.

— Ами ти, Майсторе? — обърна се към побелелия мъж Кръстника.

— В Москва и Питер могат и да не разберат защо беше цялата тая дандания.

— Не разбрах — рече Кръстника.

— На тях не им е нужна партия! — кимна към Шамана и Фараона Майстора. — А какво казваше Доктора: крайната цел е властта и партията… Това е… Как беше? Най-краткият път към властта! Горе няма да го разберат, нито в Москва, нито в Питер.

Гарвана си замълча, затова пък Борсука дръпна цяла реч.

— Тия ходят по чужбина, на запад и на изток — кимна към Шамана и Фараона. — Ядат и пият със златни прибори и чукат вносни мадами. А аз трябва да давам обяснения!

Компанията зашумя. Дори Кръстника се усмихна накриво.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Как какво?! Те там подписват нещо, а тук хвърчат глави! За една седмица двеста трупа! В Татарка вчера погребаха четирима.

— Говори по въпроса! — най-накрая го прекъсна Кръстника.

— По въпроса — Мусолини беше прав! Главата трябва да се премахне, Турецки. Ще повикат, ще пошумят и ще се успокоят. Какви хора сме ликвидирали и ни се е разминавало! Ако не му откъснем главата, такива ще ги сътвори, че не можем се оправи! Виж само колко ченгета докара в Кисловодск?! И то не какви да е — барети! А за партията и аз не знам какво да кажа…

Като чу името си, Миша събра смелост и внимателно вдигна ръка.

— Говори — каза Кръстника.

— Господа, изгоряхме! „Пантера“ си свърши работата. Мен — като генерален директор на ССК — Турецки може да ме арестува всеки момент. Друг въпрос колко може да ме задържи в ареста, но не за това ми е думата.

— Ти си кандидат за губернатор, никой не може да те арестува — вметна Шамана.

— Аз подкрепям Борсука. Турецки трябва да изчезне. И колкото по-бързо, толкова по-добре — завърши Мусолини.

Кръстника огледа сподвижниците си.

— Братя, изслушах ви. И ето отговора ми. Доктора сега сигурно дава показания в някой кабинет. Но какво толкова може да каже, което ченгетата, министрите и секретарят на Съвета за сигурност да не са знаели? Ами нищо. Ние сме силата и те прекрасно го разбират, но не могат да направят нищо. Нещо повече, започват да работят с нас: на конгреса пристигнаха най-важните членове на правителството и президентския апарат. Вярно, че сега подвиха опашки и си заминаха за Москва, защото не се знае как ще погледне на всичко това президентът. Но искам да ви уверя, че те ще положат огромни усилия, за да го успокоят. Не е в техен интерес да раздухват работата. Ще потулят всичко. А партията, братя, действа отдавна. Сега е регистрирана официално и в този смисъл конгресът изпълни задачата си. Няма да посмеят да я закрият. Пък и за никого не е изгодно.

— Я виж как се е научил! — възхитено прошепна на Гарвана Борсука.

— Що се отнася до старши следователя Турецки — мина на другия въпрос Кръстника — тук нещата са по-лоши… В Кисловодск, Барсуче, има не само униформени и цивилни ченгета. В града е пълно с хора на полковник Грязнов и „руски вълци“. Само да посмееш да го пипнеш и ще те разпилеят на парчета! За тях няма закони… Така че мислете.

— Може ли? — надигна се Фараона. — Какво иска Турецки? Наказание. Да му помогнем ли?

— Това вече е по-интересно — усмихна се Кръстника. — Значи така. Първо. Партията да се смята за създадена. Второ. Засега следователят да не се закача. Трето. Да му помогнем да накаже виновниците за убийствата. Това е.

— И кого ще очистим най-напред? — попита делово Борсука.

— Този, който е в лапите му — усмихна се Кръстника.

Борсука се усмихна с разбиране.

Турецки и Грязнов не успяха да заминат. Разбира се, попречи им пак Кроткия. Той забеляза, че приятелите са напуснали залата, и побърза след тях.

— Момчета, накъде? — извика Кроткия след двамата.

— Около вилата на Кръстника има шумотевица — поясни Грязнов.

— Нека шумят. Какво ви пречи?

— Така е — кимна Грязнов. — Не ми влиза в работата… Ако щат, да си откъснат главите!

— Не се вълнувайте, Александър Борисович — обърна се към Турецки Кроткия. — Там всичко е спокойно. Съветвам ви да се върнете в залата. Мисля, че ще ви бъде интересно.

— Не знам какво ще каже Грязнов, но аз отивам в бара — каза Александър. — Трябва да се освободя от стреса, който получих благодарение на вашата бележка.

— Получи се доста добре — усмихна се Кроткия. — Господин Акимов желае да поговори с вас.

— Нека слезе в бара — отвърна Александър.

— И вие ли отивате в бара? — този път Кротов се обърна към Слава.

— Естествено — намигна той.

Станислав Станиславович влезе в бара след около половин час и веднага дойде на масата, където се бяха разположили Турецки и Грязнов.

— Запознай се, Станиславе — кимна към Слава Турецки.

— Грязнов — надигна се леко полковникът.

— Акимов.

— Писателят? — направи се на учуден Слава. — Много ми е приятно!

— Минало е вече — усмихна се Станислав Станиславович. — Но и на мен ми е приятно, че сте чели моите произведения.

— Е как, че може ли! Дори съм ги изучавал!

— Слава е полковник от МВР. За него е полезно да изучава вашите книги — поясни Турецки.

— Бих искал да си поговорим с теб на четири очи… — смути се Акимов.

— Нямам тайни от Грязнов — усмихна се Александър. — Все едно, ще му предам нашия разговор! Така че давай смело!

— Бих искал да се запозная с подробната информация, с която разполагат ръководните длъжностни лица.

— Ще ти съобщя, Станислав, много повече, и то с голямо удоволствие. Какво ще пиеш?

— Благодаря — отказа Акимов.

— Тогава за твое здраве! — пресуши чашата следователят, помириса лимона и вдигна поглед към председателя на новата партия. — Слушай, Станислав Станиславович, и запомняй. А главното, направи си изводите. Попаднал си в лапите на Признати бандити, обикновени престъпници, което е още по-опасно, свирепи хищници от подземния свят… Наркотици, оръжие, хазартни игри и така нататък. Включително и убийства.

— Могат да ни чуят — нервно просъска Акимов.

— Точно затова говоря. Виж. — Турецки взе лимона, изцеди го и го хвърли в пепелника. — Такава е твоята бъдеща съдба, скъпи Станислав Станиславович.

— Не вярвам.

— Станислав, рядко греша — сериозно каза Александър.

— Според мен той изобщо не греши — подкрепи приятеля си Слава.

— Чу ли? А полковник Грязнов знае какво говори… Ти си един изстискан лимон. Мислиш ли, че не са предлагали на други?

— Не знам.

— Предлагали са. Нямам право да назовавам имена, за да не пострадат честни хора, но ми повярвай. Господин Потапов и другите около него са се възползвали от твоето… дори не знам как да се изразя по-вежливо…

— По онова време имах материални затруднения — подсказа Акимов.

— Може и така да се каже. Господин Потапов и компания, възползвайки се от временните ти материални затруднения, са те въвлекли в огромна престъпна авантюра, която цели преминаването на властта в гангстерско-мафиотските структури. Доволен ли си от отговора ми?

Станислав Станиславович си наля водка в чашата и я изпи на един дъх.

— Ние не пием така — поклати укорително глава Грязнов. — Това вече не е за удоволствие, а чисто пиянство…

Към масата се приближи разтревоженият подполковник Падерин.

— Александър Борисович, за момент. — Той го отведе настрани и тихо прошепна: — София Андреевна е загинала. При автомобилна катастрофа.

Това беше прекалено дори за човек като Турецки. Той видимо пребледня и се хвана за гърдите. Падерин подкрепи шефа си.

— Сърцето ли?

— Ще мине. Викай Грязнов. Тръгваме.

На пръв поглед катастрофата изглеждаше като обикновено пътно произшествие. Соня излизала на шосето от малка уличка и според катаджиите е карала с нормална скорост — под шейсет. Шофьорът на камиона, изплашен, пребледнял младеж на двадесетина години, не приличаше на престъпник. „Ще разследваме случая — каза на Турецки майорът от КАТ. — Но по принцип работата е ясна. Дамата е бързала за някъде и не е преценила възможностите си.“

Соня лежеше на тревата, покрита с бял чаршаф. Александър отиде и откри лицето й.

— Ако сте със слаби нерви, не ви съветвам да… — предупреди го съдебният лекар.

Турецки дълго гледа спокойното лице на Соня и изведнъж забеляза обеците й, които бе оставила в хотелската стая. Той внимателно ги свали от ушите и извика майора.

— Майоре, отбележете в материалите по делото, че обеците са иззети от служителя на Главна прокуратура Турецки. Взел ги е за спомен.

— Слушам.

В колата следователя отвори обеците, като показа мълчаливо на Грязнов записващото устройство.

— Имаш ли нужната апаратура?

— Не. Попитай Кроткия.

— Не искам да се връщам при онази сган!

— Той кара зад нас. Звънни му.

Прослушаха касетата със записания във вилата на Кръстника разговор в хотелската стая на Алексей Петрович.

— „Бързала е… — спомни си думите на майора Александър. — Бързала е да дойде при мен, да ми даде записа. Бедното момиче…“

— Саша, можем да ги арестуваме — обади се неуверено Грязнов.

— А ти как мислиш, Алексей?

— Бих искал да го чуя от теб — обади се Кроткия.

Турецки повъртя обеците върху дланта си, загъна ги в лист хартия и ги сложи в горното джобче на сакото.

— Не сте чували за подобен запис. Аз също. Прочетете — извади той от куфарчето си завещанието на Соня. Запали цигара и се отмести встрани.

Кроткия и Грязнов прочетоха документа й също извадиха цигарите.

— Днес заминавам за Ставропол — наруши мълчанието Турецки. — Тялото на София Андреевна трябва да бъде транспортирано до Москва, а оттам в манастира, за да бъде погребано според завещанието. Ще командировам хора от ФСС да придружат тялото. Но трябва някой близък човек… Сами разбирате.

Кроткия взе документа, сгъна го, сложи го в плика и го пъхна в джоба на сакото.

— Саша, всичко ще бъде направено според последната й воля.

— Благодаря ти. Не съм и очаквал друго от теб. Ако възникнат затруднения, потърси Лиля в Главна прокуратура. Било за документи, нотариус, пари, имоти…

— Не се безпокой. В Москва ще се оправя, но тук трябва да ми помогнеш. Разбери се с военните за самолет.

— Още сега.

— Ще се видим в Москва — стана Кроткия.

— Накъде си? — попита Грязнов.

— Към моргата.

— Всички заедно ще изпратим София Андреевна — реши Саша.

Късно вечерта от военното летище излетя самолет.

Турецки, Грязнов и охраната стояха на пистата и гледаха изчезващите в небето червени и сини пламъчета.

— Имате ли сигнална ракета? — обърна се към офицера от летището Александър.

— Ще намерим.

— Изстреляй я.

В небето излетя червена ракета, светна ярко, а после изведнъж угасна.

3.

„Що се отнася до старши следователя Турецки, тук нещата са по-лоши… В Кисловодск, Барсуче, има не само униформени и цивилни ченгета. В града е пълно с хора на полковник Грязнов и «руски вълци». Само да посмееш да го пипнеш и ще те разпилеят на парчета! За тях няма закони… Така че мислете.“ — „Какво иска Турецки? Наказание. Да му помогнем ли?“ — „Това вече е по-интересно. Значи така. Първо. Партията да се смята за създадена. Второ. Засега следователят да не се закача. Трето. Да му помогнем да накаже виновниците за убийствата.“ — „И кого ще очистим най-напред?“ — „Този, който е в лапите му.“

Турецки изключи касетофона, извади миниатюрната касета и внимателно я пъхна в сребърните обеци.

— Последното дело на София Андреевна Полонска — пророни той.

В стаята му, освен него се намираха Меркулов и Грязнов.

— С кого смяташ, че ще започнат? — обърна се към Александър заместник главният прокурор.

— С когото да започнат, няма да сгрешат.

— Прослушах записите, прочетох показанията на подполковник Сизов, протоколите от разпитите и стигнах до извода, че най-много са загазили Макеев и Маркуша.

— Изглежда, и двамата са усетили нещо. Усилили са охраната си — обади се Грязнов.

— Усетили са — потвърди Турецки. — Отказали са среща с Кръстника. — И в отговор на въпросителния поглед на Меркулов, добави: — Търсиха ги от вилата му.

— Е, да теглим чертата — предложи заместник главният прокурор. — Пред нас стояха три основни задачи: кой е поръчал убийствата, какви са мотивите, кой е конкретният им изпълнител. От разследването става ясно, че организатори на убийствата са генерал-майорът от ФСС Макеев и генерал-майорът от МВР Маркуша. Краевият прокурор Власенко ги е прикривал, като тласкал следствието в задънена улица… Саша, защо се намръщи?

— На първо място бих посочил господин Потапов.

— И аз бих искал — усмихна се Меркулов. — Но за подобно твърдение, уви, засега няма основания. Да, както твърди в писмения си доклад полковник Седих, господин Потапов се е срещал с Колесниченко, но не е известно за какво са разговаряли… Между другото, задържан ли е Миша Юсин-Мусолини?

— В ареста е.

— От показанията на Сизов се вижда, че той е присъствал на една от срещите на Потапов с Колесниченко. Сега мълчи ли?

— Поиска да дойде неговият адвокат. Тъй като се е кандидатирал на изборите за губернатор, не можем да го задържаме дълго.

— Той е директор на ССК — една престъпна организация. Нека адвокатът му се запознае с обвиненията, които сме му предявили.

— Много работа ще му се отвори — усмихна се Слава Грязнов.

— Колкото по-дълго работи, толкова по-добре за нас… Няма нужда да обсъждаме надълго мотивите на убийствата. Разбираеми са. Губернаторът Колесниченко напълно удовлетворява както криминалните структури, така и корумпирания чиновнически апарат. Нямат нужда от друг губернатор… И последното. От показанията на Сизов става ясно, че полковникът от ФСС Приходко е застрелян от Барса. Убийствата на професор Василиев и бизнесмена Скачко са дело на Признатия бандит Борсука…

Телефонът иззвъня.

— Слушам — вдигна слушалката Турецки. След няколко секунди затвори и се обърна към останалите: — Убит е краевият прокурор Власенко.

Решението да се премахне на първо място краевият прокурор Власенко бе на Кръстника. Трябва да признаем, че разузнаването на престъпните структури действаше добре. Разговорът между Турецки и краевия прокурор бе записан на лента и от него Кръстника разбра, че прокурорът е бил отбой, решил е да си запази отворена вратичка в случай на масови арести. Особено го възмути изказването на прокурора по негов адрес. „Козел такъв! Сякаш той не е купен! Гадина недна! А откъде са вилата, мерцедесът, аудито и сметката в чужбина?! Барсуче, викай Барса!“

Кръстника и помощниците му предварително бяха обмисляли как да ликвидират Маркуша, Макеев и Власенко. Този въпрос вече бе решен, дори бяха наели апартамент, от който се виждаше входът откъдето влизаха краевите началници. Само че липсваше повод за подобни крайни мерки. Напротив, Кръстника беше сигурен, че те са потънали до ушите, но не бързаха да освобождават жилището, пазеха го за всеки случай.

Щом влезе в апартамента, Барса най-напред извади куфарчето, в което носеше плоската метална кутия, отвори я и започна да сглобява снайпера. Отиде до прозореца и погледна към входа. Лъчът на лазерния мерник съвпадна с червеното петънце на предполагаемата цел. Барса знаеше, че Власенко трябва да се прибере вкъщи за обяд около два часа, прокурорът никога не изневеряваше на навика си да обядва у дома.

Към два часа до входа спря кола, от нея изскочи охраната, огледаха се, единият от тях отвори задната врата. Власенко понечи да излезе, но не беше успял да се изправи, когато безшумно се строполи на земята, облян в кръв.

Барса видя през прозореца, че пред сградата спря волга, от която изскочиха неколцина милиционери. За убиеца имаше два варианта: или да изчака в апартамента да премине суматохата, или незабавно да се качи в колата в двора на блока и да изчезне. Барса избра втория вариант. Бързо сглоби снайпера, грабна си куфарчето и излезе. Вратата на асансьора се отвори веднага, щом Барса натисна копчето, но след два етажа спря и вътре нахълта огромна овчарка, водена от едно момиче.

— Не се бойте. Не хапе — усмихна се то.

На следващия етаж асансьорът пак спря, влезе як младеж, поздрави момичето и се загледа в Барса. На първия етаж убиецът вежливо ги пропусна да излязат първи. Отвън младежът попита момичето:

— Людмила, виждала ли си някога този тип?

— Не.

— И аз не съм…

Като едвам се удържаше да не побегне, Барса наближи аудито, отвори вратата, седна, запали мотора, погледна в страничното огледало и видя към блока да тичат четирима цивилни младежи. Единият от тях хлътна в най-близкия вход, втория се скри в съседния, а двамата се насочиха към младежа от асансьора. Убиецът натисна педала на газта и рязко потегли.

— Познавате ли човека с аудито? — обърна се към младежа единият от цивилните.

— За първи път го видях.

— Къде?

— Слезе с нас с асансьора. Нещо не ми се стори…

— Този ли е? — оперативният работник извади снимката на Барса.

— Той — уверено отговори младежът.

— Благодаря.

Оперативният работник се отмести настрани и извади мобилния телефон.

— Капитан Горбунов! Барса излезе от блока, който е от другата страна на улицата. Качи се в бяла кола, ауди. Тъй вярно! — Милиционерът пак отиде при младежа и момичето. — Бихте ли ми казали от кой етаж слезе мъжът?

— Май от последния, от десетия. Аз живея на седмия и когато влязох в асансьора, той вече беше там…

Оперативните работници забързаха към входа.

След като отмина два квартала, Барса слезе от колата, мина през дворчетата и излезе на спирката, където бяха спрели частни автобуси. Убиецът възнамеряваше да се качи, но времето вървеше, а те не отваряха вратите, въпреки че двигателите им боботеха.

— Защо чакат толкова дълго? — обърна се той към една жена.

— Движат се по разписание, затова не бързат.

— И кога ще тръгне първият?

— След десетина минути.

— Благодаря — рече Барса и пое към такситата.

— Накъде, шефе? — попита шофьорът на най-близката кола.

— Към Сенгилеевско.

— Петдесет гущера.

— Става — отвърна Барса и седна в колата.

Милиционерите бързо откриха изоставеното от Барса ауди.

Оперативните работници стигнаха до извода, че е избрал най-сигурния начин да се измъкне от преследването — да вземе автобус. Отидоха на автобусната спирка и се обърнаха за помощ към частните таксиметрови шофьори. Те веднага съобщиха, че мъжът, когото разпознаха на снимката, се е качил в колата на Коля Уваров — червена жигула. После ухилени до уши добавиха, че до Сенгилеевско оня е дал петдесет долара. „Жигулата на Коля — подсмихна се един от частниците — всички катаджии я знаят. — Само да свирнете и моментално ще го спрат. Ама какво, много ли е опасен?“ — „По-добре не питай.“ — „Ама и Коля не е вчерашен! Оня има ли патлак?“ — „Може би“ — отговори уклончиво оперативният работник. „Момчета, смятайте, че вече сте хванали вашия човек — засмя се шофьорът. — Ако не жив, то мъртъв със сигурност! Не е знаел в коя кола да седне вашичкият!“

В това време жигулата на Коля отмина катаджийския пост на изхода на града, при това Коля приветливо махна с ръка на познатия капитан и той му отвърна.

— Познават те — усмихна се Барса.

— Уважаваме се — намигна Коля и натисна газта.

В небето се показа вертолет.

— Ей и братовчедът цъфна! — рече Коля.

— Какъв братовчед?

— Дето кара вертолета!

Вертолетът увисна над колата, после рязко се издигна нагоре и пак увисна над тях.

— Поздравява ни — усмихна се Коля.

Вертолетът пак набра височина.

— Преди Татарка ще завиеш надясно — каза Барса.

— Май говорихме за Сенгилеевско…

— Пазарихме се за петдесетак, а аз ще ти дам сто — усмихна се Барса.

— Клиентът винаги има право! — рече Коля и натисна педала на газта.

Стрелката на километража прескочи чертичката на стоте километра.

— Какво си се разбързал? — попита недоволно убиецът. — Ето го и завоят!

— Може и да спрем — отвърна Коля и натисна рязко спирачката.

Страничното стъкло, избито от главата на Барса, стана на парчета, а следващият удар с щангата го зашемети окончателно. Когато дойде на себе си, бе заобиколен от служители на реда. На полето стоеше вертолетът, а до него — Коля и „братовчед“ му. Като гледаше как спокойно разговарят, Барса разбра защо вертолетът ту се спускаше, ту се вдигаше нагоре…

Веднага след убийството на прокурора на Ставрополския край с постановление, подписано от заместник главния прокурор на Русия Меркулов, бяха арестувани началникът на краевото управление на МВР Маркуша и началникът на управлението на краевата ФСС Макеев. Генералите още не бяха закарани в следствения арест, а на Кръстника вече му бяха съобщили за случилото се. Борсука и хората му — убийците на професор Василиев и бизнесмена Скачко — пристигнаха в Ставропол, за да ликвидират Маркуша и Макеев. Кръстника отлично разбираме, че Борсука няма да стигне до генералите, охранявани постоянно от членовете на „Пантера“, и с огромно нежелание заповяда да бъдат унищожени.

Същата вечер телата на Борсука и четиримата му другари бяха намерени в горичката край града.

Генералите Маркуша и Макеев решиха да сътрудничат на следствието. Подобно на подполковник Сизов, който стоварваше вината на непосредствените си началници, те сочеха за главен виновник помощника на президента по въпросите на медиите Юрий Андреевич Потапов. Те мислеха, че поради близостта си с президента той ще успее да се измъкне. Генералите не скриха, че при всички обсъждания, свързани с политическите убийства, е присъствал и губернаторът на Ставрополския край Колесниченко. Показанията им дадоха повод на Турецки да го посети.

— Здравейте, Николай Михайлович — усмихна се Александър, щом влезе в кабинета.

— Здравейте…

— Ето че дочакахте. Дойдох.

— С белезниците ли? — усмихна се кисело Колесниченко.

— С удоволствие щях да го направя, но законът не позволява. Все пак сте сенатор! Приготвяйте се, Николай Михайлович.

— За предварителния арест ли?

— Казах, че законът не позволява. За Москва.

4.

Александър Борисович Турецки стоеше край гроба на Соня Полонска, над който се издигаше прост дървен кръст. В Богоявленския женски манастир бе тихо, свежо и прохладно. Бе краят на септември и от дърветата полека се ронеха листа, завъртаха се бавно във въздуха и застилаха земята.

Преди да дойде на гроба, Турецки се срещна с игуменката на манастира, млада жена, бивша театрална и филмова актриса.

Той я позна, но не се издаде. Александър й подаде четирите сребърни обеци, последния подарък на Соня за манастира.

— Може би ще си ги запазите за спомен? — предложи игуменката.

— София Андреевна завеща цялото си имущество на вашия манастир — отказа Турецки.

— Запомнила съм София Андреевна — каза игуменката, — макар да е идвала само веднъж в манастира. Беше много красива, но тайнствена.

— Животът й беше труден — съгласи се Александър.

— Нашите сестри всеки ден споменават Софця Андреевна. Сега вече имаме достатъчно средства, за да построим Богоявленския храм.

Игуменката заведе Александър до гроба на Соня.

— Постойте, поскърбете — рече тя. — Така трябва. И ви благодаря.

— За какво? — искрено се учуди Турецки.

— Хората ме познават — усмихна се игуменката. — Разпитват. А това е неприятно. Бог да ви е на помощ.

Александър замълча, без да знае какво да отговори. Игуменката се оттегли незабелязано, сякаш се стопи във въздуха.

— Прости ми, Соня — тихо рече Турецки, прекръсти се несръчно и излезе навън.

Манастирът бе на брега на Волга. Над водата с пронизителен вик се рееше бяла чайка. Саша отвори ладата и седна на кормилото. Ако в манастира мислите му витаеха във вечността, навън преминаха към ежедневните проблеми.

„Каква е разликата между единия и другия?“ — попита президентът, като имаше предвид секретаря на Съвета за сигурност и бившия шеф на охраната си, когото секретарят подкрепи на изборите за депутат в Държавната Дума. И страната отново се раздели на две. Секретарят бе уволнен, но не се предаде, мина в опозиция, сега обикаляше из чужбина. Василий Хвостов заемаше висок пост, вероятно имаше най-искрени намерения да въведе поне относителен ред в Русия, но се изсили и веднага му пречупиха крилата. Поне успя да прати господин Потапов в Лефортовския затвор, но след като го уволниха от поста и назначиха новия директор на ФСС, бившият помощник на президента отново се окопити.

Както и предполагаше Турецки, делата около ССК започнаха постепенно да заглъхват, да се прехвърлят от един отдел в друг и най-накрая бяха предадени в следственото управление на Федералната служба за сигурност, където окончателно щяха да се изгубят. Саша бе напълно сигурен в това.

Но старши следователят свърши всичко, което зависеше от него. Чиновническата олигархия в Ставрополския край бе разбита, доказана беше вината на началника на местното управление на МВР Маркуша, на началника на ФСС Макеев за политическите убийства. И сега те лежаха в затвора. А главното, което постигнаха Турецки и колегите му, бе, че сега и дума не можеше да става за създаване на Руска партия на демокрацията и реда, всички делегати на конгреса решително се разграничиха от нея. Не успяха да вкарат в затвора губернатора Колесниченко заради несъвършените закони. Но поне никога повече нямаше да бъде във властта…

Стрелката на километража мина сто, но Турецки не отпускаше газта. Пътят беше прав като стрела и съвсем пуст.