Кале Бломквист живее опасно

Тринадесета глава

През нощта Кале спа неспокойно. Сънува, че е навън и отново търси Бепо. Той бродеше сам по тъмни пусти пътища, които се простираха пред него в ужасяващата си безкрайност и изчезваха далеч-далеч напред в плашещия мрак. Надяваше се да срещне някой, когото да попита за Бепо, но нямаше никого. Целият свят беше безлюден и тъмен и съвършено пуст.

Но внезапно това, което търсеше, вече не беше Бепо. Беше нещо друго, нещо много по-важно. Но той не можеше да си спомни какво бе то. Усещаше, че трябва на всяка цена да си спомни, сякаш от това зависеше животът му. Беше там някъде в тъмнината пред него, но той не можеше да го намери. Такъв голям страх го обзе, че той се събуди.

Слава богу, беше само сън! Той погледна часовника. Беше едва пет. Щеше да бъде най-добре да опита отново да заспи. Той зарови глава във възглавницата. Но странно — този сън не искаше да го пусне. Дори сега, когато лежеше буден, той продължаваше да усеща, че има нещо, за което трябва да си спомни. Лежеше някъде дълбоко в мозъка му и чакаше да му позволят да излезе на повърхността. Една съвсем мъничка частица от него знаеше какво е това, за което трябва да си спомни. Той замислено разтърка чело и замърмори ядно:

— Хайде, излизай най-сетне!

Но нищо не излезе, а Кале се измори от напрежението. Сега вече искаше да спи. И постепенно го налегна онази приятна безтегловност, която беше знак, че сънят е наблизо.

И точно тогава, когато вече почти беше се унесъл, мозъкът му изтласка онова нещо, което така здраво бе държал в потайните си гънки. Беше само едно изречение и гласът на Андерс, който му каза: „Ако не бях дал шоколада на Бепо, щях да съм загубен!“.

Кале скочи в леглото си. В същия миг се разбуди напълно. „Ако не бях дал шоколада на Бепо, щях да съм загубен“, повтори той бавно. Какво толкова имаше в тези думи? Защо беше толкова важно да си ги спомни? Да, да, защото… Защото… Имаше една ужасна възможност…

След като стигна до там, той отново си легна и дръпна замислено завивката над главата си.

— Кале Бломквист — каза си той предупредително, — спри докато е време. Стига вече с тези детективски истории! Приключихме вече с тези глупости. Мислех, че сме на едно мнение по този въпрос.

Сега той наистина искаше да спи! Съвсем наистина!

„Този път съм жертва на варената треска“, чу той отново гласа на Андерс. По дяволите, защо не го оставят на мира! Какви ги бръщолевеше Андерс? Не можеше ли да си лежи вкъщи и да си говори сам на себе си, щом толкова му се бе дощяло?

Обаче нищо вече не можеше да му помогне. Тези ужасни мисли искаха да излязат. Той не можеше повече да ги спира. Ами ако не рибата е била причина за неразположението на Андерс? Варената треска наистина беше противна, и Кале беше на същото мнение. Но от нея човек не повръща цяла нощ. И изобщо… ами ако Бепо беше ял нещо друго, а не отрова за мишки? Ако… ако… ако това е бил отровен шоколад?

Той отново опита да се отрезви.

„Великият детектив е чел много вестници, веднага се забелязва — рече си ехидно той. — Следил е криминалната хроника през последните години, не може да се отрече. И дори вече да се е случвало някой да бъде отровен с шоколад, това не означава, че всяко проклето блокче шоколад е натъпкано с арсеник.“

Известно време той лежа тихо, потънал в мисли. От тези мисли му ставаше все по-страшно.

„Сигурно освен мен има и други хора, които четат вестници и следят криминалната хроника, мислеше си той. Сещам се поне за един такъв. Един със зелен габардинен костюм. Който се страхува. Той също може да е прочел статията за Ева-Лота, а там пишеше колко много шоколад и бонбони получава тя по пощата. Същата статия, в която бе написано услужливо, че Ева-Лота Лизандер вероятно ще бъде оръдието за залавяне на престъпника или нещо подобно. О, велики Небукаднезар, ами ако беше истина?“

Кале скочи от леглото. Другата половина на шоколада! Та нали той беше взел другата половина на шоколада! Съвсем беше забравил за това. Къде ли беше сега? Разбира се, че беше още в джоба на панталона му. Синия панталон, с който беше вчера… Не беше го обличал оттогава. Какъв късмет, боже, какъв приказен късмет… разбира се, ако подозренията му се окажеха правилни.

Какво ли не си измисля човек, докато лежи буден в утринния здрач. Тогава и най-невероятните неща изглеждат напълно реални. Когато стана от леглото и както си беше по пижама отиде до дрешника, осветен вече от първите лъчи на зората, Кале отново реши, че просто се е побъркал. Всичко това, разбира се, беше само развинтеното му въображение — както винаги.

— И все пак — каза си той, — нищо не пречи да направя една дребна рутинна проверка.

Въображаемият му слушател, който отдавна не беше се появявал, сякаш чакаше точно тази парола. Той дотърча бързо, за да види с какво е зает великият детектив.

— Как възнамерявате да постъпите, господин Бломквист? — попита той почтително.

— Както вече казах — малка рутинна проверка.

Внезапно Кале отново се беше превърнал във великия детектив, и това не можеше да се промени. Дълго време той предпочиташе да не мисли повече за това, нямаше и желание да бъде детектив. Но точно сега самият той така силно се съмняваше в правилността на подозрението си, че безпомощно отстъпи на изкушението отново да заиграе старата игра. Той извади половината блокче шоколад от джоба на панталона си и я показа на въображаемия си слушател.

— Имам известни основания да подозирам, че съдържа висока концентрация на арсеник. — Въображаемият му слушател се сгърчи от ужас. — Както знаете, такива неща се случват — продължи безмилостно великият детектив. — А има и нещо, което се нарича убийство по подражание. Съвсем не е необичайно един престъпник да заимства от вече извършени престъпления.

— Но как да се разбере дали вътре наистина има арсеник? — попита въображаемият слушател и погледна безпомощно шоколада, сякаш търсеше съвет.

— Прави се малка проверка — рече спокойно маестрото детектив. — Обичайната проба за арсеник. И точно нея възнамерявам да предприема сега.

Въображаемият му слушател се огледа в стаята с възхищение.

— Вие имате първокласна лаборатория, господин Бломквист — рече той. — Вие сте отличен химик както се вижда!

— Е… чак отличен… просто съм посветил голяма част от дългия си живот на химични изследвания — потвърди великият детектив. — Химията и криминалистиката трябва да вървят ръка за ръка. Разбирате ли, млади ми приятелю?

Бедните му родители, ако присъстваха, щяха да потвърдят, че голяма част от дългия живот на маестрото детектив действително бе посветена на химически опити. Но те вероятно щяха да се изразят малко по-различно. Може би според тях по-близо до истината щеше да бъде да се каже, че той безброй пъти беше опитвал да вдигне във въздуха себе си и къщата, за да задоволи изследователската си страст, която невинаги бе придружена от точни знания.

Но въображаемият слушател не притежаваше в ни най-малка степен скептицизма, присъщ на родителите. Той наблюдаваше с интерес как великият детектив взе разни уреди от една етажерка: спиртна лампа, различни стъклени епруветки и тенекиени кутии.

— Но как се прави пробата, за която споменахте преди малко, господин Бломквист? — попита той, жаден за знания.

Великият детектив беше идеалният учител.

— Първо ни е необходим водороден апарат — рече Кале с поучителен тон. — Ето го тук апаратът. Това е просто една консервена кутия. В тази кутия, която съдържа сярна киселина, ще сложа няколко парченца цинк. При това се получава водород, разбирате ли? Ако добавим арсен под каквато и да било форма, се получава газ, наречен арсеноводород. Полученият газ отвеждаме по тази стъклена тръба, така че да достигне до една тръба с калциев хлорид, който не съдържа вода, където го изсушаваме. Оттам го отвеждаме към по-тясната тръба. С помощта на спиртната лампа загряваме газа точно в това стеснение. И там, разбирате ли, газът се разпада на арсеник и течност, а арсенът се отлага по стените на стъклената тръба под формата на сиво-чер блестящ пласт. Това е тъй нареченото арсеново огледало. Предполагам, че вече сте чували за него, млади ми приятелю?

Младият му приятел съвсем не бе чувал за арсеново огледало, но проследи с напрегнато внимание всички приготовления на великия детектив.

— И така, спомнете си — заяви маестрото детектив, когато най-сетне запали спиртната лампа, — че аз в никакъв случай не твърдя, че шоколадът действително съдържа арсеник. Само правя рутинна проверка и се надявам дълбоко, че подозрението ми е рожба на преуморено въображение.

После за известно време в слънчевата стая настана тишина. Маестрото детектив беше толкова зает, че просто забрави младия си приятел.

Той загря стъклената тръба. Настърга част от шоколада на прах и го изсипа във водородния апарат през фуния. После зачака, затаил дъх.

Велики боже! Ето го! Арсеновото огледало! Ужасното доказателство за това, че беше прав. Той се втренчи в стъклената тръба, сякаш не можеше да повярва на очите си. Дълбоко в себе си през цялото време той се съмняваше. Сега обаче не бе възможно никакво съмнение. Това беше ужасно. Той изгаси разтреперан спиртната лампа. Измисленият му слушател беше изчезнал. Той изчезна в същия миг, в който заслужилият маестро детектив се превърна в един уплашен до смърт Кале.

След известно време Андерс се събуди от сигнала на Белите рози, който някой изсвири под прозореца му. Той подаде сънената си физиономия между мушкатото и каучуковото дърво, за да види кой му досажда в този ранен час. Навън, пред работилницата на обущаря беше застанал Кале и махаше с ръка.

— Какво ти става? — попита Андерс. — Защо трябва да будиш хората по никое време?

— Стига си дрънкал, идвай бързо долу — нареди Кале.

Когато Андерс най-сетне пристигна, той го погледна строго в очите:

— Ти яде ли от шоколада, преди да го дадеш на Бепо?

Андерс се втренчи изумен в приятеля си.

— И само за това ти идваш тук с гръм и трясък в шест и половина сутринта?

— Да, защото той е бил отровен. С арсеник — отвърна съвсем спокойно Кале.

Лицето на Андерс се издължи и пребледня.

— Не си спомням — измърмори той. — О, всъщност си облизах пръстите. Бях пъхнал Великия Мумрих в същия джоб… Сигурен ли си?

— Да — заяви Кале сурово. — А сега ще отидем в полицията.

Той разказа набързо за опита, който беше направил и за ужасната тайна, която бе разкрил. Те си помислиха за Ева-Лота и им стана така страшно, както никога преди в целия им живот. Ева-Лота не биваше да узнае за това. Поне на първо време — в това те бяха единодушни — тя трябваше да бъде държана настрана от тази работа.

Андерс се сети за Бепо.

— Значи аз съм го отровил — рече той отчаян. — Ако Бепо умре, никога вече няма да мога да погледна Сикстен в очите.

— Бепо няма да умре, нали знаеш какво каза ветеринарният лекар — успокои го Кале. — Толкова промивки му направиха и го натъпкаха с лекарства. Освен това е по-добре, че Бепо е изял шоколада, а не ти или пък Ева-Лота.

— Или пък ти — добави Андерс и двамата се разтрепериха.

— Едно поне е ясно — рече Андерс, когато тръгнаха към полицейския участък.

— И какво е то? — попита Кале.

— Крайно време е да поемеш случая, Кале. Без теб те просто няма да се справят. През цялото време твърдя това.