Кале Бломквист живее опасно

Седемнадесета глава

— Дод а жож и вов ея тот чоч е рор вов е нон и тот е рор о зоз и! — произнесе Сикстен с известно напрежение. — Всъщност страхотно елементарен език като се замисли човек.

— О, да, лесно е да говориш така, след като научи ключа — отвърна му Андерс.

— Освен това трябва да се научите да говорите много, много по-бързо — обади се Кале.

— Ами да, много бързо, а не една буква днес, една утре — подразни ги Ева-Лота.

Всички те, рицарите на Бялата роза и рицарите на Червената роза, седяха на тавана на пекарната. Червените тъкмо бяха получили първия си урок по езика на разбойниците. След известни колебания белите осъзнаха, че любовта към ближния повелява да посветят червените в тайната на своя език. Нали ползата от знаенето на чужди езици е неоценима, както им внушаваха учителите в училище. О, колко бяха прави! Как иначе щяха да се разберат Андерс, Кале и Ева-Лота в имението, ако не владееха езика на разбойниците! Кале размишлява няколко дни по този въпрос и накрая сподели с Ева-Лота и Андерс:

— Направо безотговорно е от наша страна да оставяме червените в такова невежество. Те направо ще загинат, ако някой път се натъкнат на убийци.

И затова белите започнаха с обучението по чужди езици на тавана на пекарната. Сикстен имаше отчайващи оценки по английски и всъщност би трябвало да учи английска граматика от сутрин до вечер, защото в най-близко време трябваше да пише съчинение по този предмет. Но той реши, че е по-важно да се посвети изцяло на разбойническия език.

— Всеки убиец знае английски — заяви той. — От него няма особена полза. Но без разбойническия език човек е загубен.

Затова те тримата с Йонте и Бенка престояха часове наред между вехториите на тавана на пекарната и тренираха с покъртително усърдие. Езиковото обучение бе прекъснато от бащата на Ева-Лота, който се качи по стълбата. Носеше панер с прясно изпечени бели хлебчета, подаде го на Ева-Лота и съобщи:

— Току-що се обади полицаят Бьорк. Великия Мумрих се е върнал.

— Чоч у дод е сос нон о! — изръкопляска възхитена Ева-Лота и си взе едно хлебче. — Бързо в полицейския участък!

— Чоч у дод е сос нон о! — съгласи се пекарят. — Но в бъдеще бъдете по-предпазливи с Великия Мумрих!

Всички рицари на Бялата и Червената роза го увериха, че в бъдеще ще станат по-предпазливи, много-много по-предпазливи. Пекарят заслиза бавно по стълбата.

— А, исках също да ви кажа, че този Клас най-сетне е направил пълни самопризнания — подметна той, преди съвсем да изчезне от погледите им.

Да, големият Клас беше признал. Нямаше как да отрече последните уличаващи доказателства.

И ето най-сетне дойде мигът, за който беше мислил с толкова ужас, мигът, от който се беше страхувал в толкова кошмарни нощи. Беше надигран и трябваше да признае какво бе сторил.

От много години големият Клас нямаше спокойствие. Постоянното му безпаричие, което беше го довело до съмнителни сделки с Грен, го превърна в неспокоен, преследван човек, който нямаше дори секунда спокойствие. А след онази ужасна сряда в края на юли безпокойството му се превърна в непоносим страх, който не го напущаше нито денем, нито нощем.

Но как ли се чувстваше сега, когато открито трябваше да признае престъплението си и да се приготви да го изкупва дълги години? Сигурно сега страхът направо го бе смазал?

Не, странно нали — за пръв път от много време големият Клас беше спокоен. Такова огромно спокойствие го обзе, след като бе облекчил съвестта си, каквото не беше преживявал никога дотогава в живота си. Той наистина поплака над окаяното си положение и с разтреперани ръце се вкопчи в големите силни юмруци на комисаря, сякаш търси опора в тях. Но вече не усещаше страх и изпадна в дълбок сън без сънища, който му помогна да забрави за известно време злото, което беше сторил.

Той спеше, когато рицарите на Бялата и Червената рози се втурнаха в полицейския участък, за да си вземат Великия Мумрих. Той дори не чу оживените им гласове, когато се скупчиха пред полицая Бьорк в коридора и поискаха съкровището си.

— Великия Мумрих ли? — поколеба се полицаят Бьорк. — Няма го тук.

Те се втренчиха в него разочаровани. Какво искаше да каже чичо Бьорк? Нали сам той беше позвънил, за да съобщи вестта за пристигането на Великия Мумрих?

Бьорк ги погледна много сериозно.

— Търсете високо над земята — заяви той с тържествен глас. — Нека птиците в небето ви сочат пътя. Питайте дали не са виждали достойния Велик Мумрих!

По детските лица на Розите се разляха усмивки на облекчение. А Йонте извика доволно:

— Сос тот рор а хох о тот нон о! Борбата продължава!

— Борбата продължава! — присъедини се към него Бенка с решителна физиономия.

Ева-Лота погледна признателно полицая Бьорк, който стоеше пред тях в хубавата си униформа и се опитваше да придаде сериозно изражение на добродушното си лице на голямо дете.

— Чичо Бьорк — заяви тя, — ако не беше толкова страшно стар, като нищо щяхме да те вземем във Войната на розите!

— О, да, чичо Бьорк щеше да бъде прекрасна Червена роза — съгласи се Сикстен.

— Не, не — възпротиви се Андерс. — По-скоро Бяла!

— А, не, не, моля ви! — рече полицаят Бьорк. — Не смея да се забърквам в толкова опасни истории. Спокойната и сигурна работа на полицай е по-подходяща за един стар човек!

— Хайде, хайде, от време на време човек трябва да живее опасно! — заяви убедено Кале и се потупа по гърдите.

Няколко часа по-късно той лежеше в любимата си поза под крушовото дърво и размишляваше за този „опасен живот“. Докато размишляваше, той така се беше втренчил в пътуващите по небето летни облаци, че не забеляза как неговият въображаем слушател се промъкна тихичко и седна до него.

— Вярно ли е, господин Бломквист, че отново сте заловил един убиец? — попита го той с ласкателен тон.

Тогава внезапно Кале Бломквист избухна от гняв.

— Да съм го заловил ли? — попита той и се взря намръщен във въображаемия си слушател, от когото не можеше да се отърве. — Стига с тези глупости! Не съм заловил никакъв убиец. Полицията го залови, защото това е нейна работа. Нямам намерение през целия си живот да заловя нито един убиец. Изобщо, смятам да приключа с детективската кариера. Само ядове има човек с нея.

— Но аз си мислех, господин Бломквист, че обичате да живеете опасно? — промълви въображаемият слушател и това, честно казано, прозвуча някак като упрек.

— Сякаш досега не съм живял достатъчно опасно! — отвърна му великият детектив. — Млади приятелю, само да знаехте какво значи една война на Розите…

Тук потокът на неговата мисъл внезапно беше прекъснат от една твърда ябълка, която го улучи в главата. Със съобразителността, присъща на велик детектив той веднага забеляза, че една ябълка не може да падне от крушово дърво, и се огледа за злосторника.

На оградата стояха Андерс и Ева-Лота.

— Събуди се, ти, който спиш там! — изкрещя Андерс. — Трябва да намерим Великия Мумрих!

— И знаеш ли какво си мислим? — присъедини се към него Ева-Лота. — Ние смятаме, че чичо Бьорк го е скрил в панорамната кула в градския парк. Нали знаеш колко много врани живеят по това време там.

— Вов е лол и кок о лол е поп нон о! — извика въодушевено Кале.

— Червените ще ни разпердушинят, ако го намерим първи — рече Андерс.

— Няма значение — отвърна му Кале. — От време на време човек трябва да живее опасно!

Кале погледна многозначително своя въображаем слушател. Ще разбере ли той най-сетне, че човек може да живее опасно, без непременно да е велик детектив? Той тайно махна за сбогом към милия млад човек, който още стоеше под крушата и го гледаше с обичайното възхищение.

После босите крака на Кале зашляпаха радостно по градинския път, докато тичаше към Андерс и Ева-Лота.

А неговият въображаем слушател изчезна — изчезна тъй тихо и незабележимо, сякаш го е отвял лекият летен ветрец.