Кале Бломквист живее опасно

Шеста глава

Ева-Лота и Кале нямаха време да обяснят на Грен защо използват стълбата му, а самият той явно не намери нищо странно или неестествено в това. Очевидно според него щастливите, невинни игри на детството налагаха от време на време децата да се катерят по стълбите на своите съседи. Кале и Ева-Лота се сбогуваха припряно с него и изчезнаха колкото се може по бързо от двора му. Но Грен сякаш не забеляза това. Той само въздъхна тихо на себе си и пусна транспаранта.

В тъмната уличка зад къщата на Грен тримата рицари на Бялата роза най-сетне се събраха след всички премеждия. Те си стиснаха ръцете, а предводителят каза:

— Добра работа, храбреци!

После обаче трябваше да се бяга. От другия край на улицата вече се чуваше някакъв шум, който приближаваше застрашително. Това бяха червените, които най-сетне бяха дошли на себе си и жадуваха за мъст.

По това време жителите на Роудиберг вече си бяха в леглата и спяха. Сега обаче някои от тях подскочиха стреснато в съня си, объркани и замаяни. Да не би небесното войнство на Вотан да преминаваше отвън? Но не, това бяха само тримата благородни рицари на Бялата роза, които се носеха с вихрени крачки по уличния паваж. На петдесет метра след тях същото правеха тримата също толкова благородни рицари на Червената роза. Техните крачки бяха не по-малко шеметни, а кресливите им злъчни викове не биха могли да бъдат заглушени и от най-модерните пожарникарски сирени, включени на последна степен.

В началото Белите рози успяха да запазят предимството си. Те профучаваха край ъглите, така че ушите им свистяха, и се подсмихваха доволно, когато чуваха далеч зад себе си високите закани на Сикстен за онова, което ги очаква, когато ги спипа.

Диво опиянение обзе Кале, докато се носеше в тъмнината. Ето това се казваше живот — почти толкова вълнуващ, колкото залавянето на престъпници. Но да ловиш престъпници можеш само във въображението си. В действителност такива нямаше, така стояха нещата в този град. Но ето това тук беше истинско приключение: тропотът на краката на преследвачите след тях, задъханото дишане на Андерс и Ева-Лота, неравният паваж под петите му, тъмните малки улички и мамещите със спасителната си тъмнина дворове и местенца за пропълзяване, в които можеш да се скриеш — о, да, всичко това заедно беше божествено, щеше да се получи вълнуващо преследване.

Но най-хубавото беше да усеща как точно му се подчинява собственото му тяло, колко бързо се движат краката му и колко леко диша. Би могъл да препуска така цялата нощ. Чувстваше се достатъчно силен да избяга от цяла глутница кучета кръвопийци, ако се наложеше.

Хрумна му, че би било още по-вълнуващо да бъде сам с преследвачите. Тогава би могъл да ги дразни още повече и да маневрира още по-дръзко по един или друг начин.

— Скрийте се — извика той, тичайки, на Андерс и Ева-Лота. — Ще ги надхитря.

Според Андерс предложението беше великолепно. Всички възможности да се изпързалят червените бяха добре дошли. Когато достигнаха следващия ъгъл, Андерс и Ева-Лота се вмъкнаха светкавично в една входна алея и застинаха там, сдържайки с труд пъхтенето си. След няколко секунди червените изтрополяха откъм ъгъла. Те преминаха толкова близо до Андерс и Ева-Лота, че те можеха да ги пипнат. Ева-Лота с труд се овладя да не подръпне с ръка червената като морков коса на Сикстен, докато той минаваше край нея. Но червените не забелязаха нищо и продължиха преследването, без да забележат, че са подведени.

— Толкова лесно може да ги изпързаля човек, като малки деца са! — присмя се Андерс. — Сякаш никога не са ходили на кино. Там поне щяха да видят как се прави този номер.

— На Кале обаче ще му е тежко — напомни Ева-Лота и се вслуша замислено в тропота на тичащите крака, който се отдалечаваше в тъмнината. — Три зли червени лисици, които преследват едно бедно малко бяло зайче — добави тя, изпълнена внезапно със състрадание.

Мина известно време, преди червените да забележат, че част от плячката им се е изплъзнала, а тогава вече беше твърде късно за връщане. Единственото, което можеха да сторят, беше да продължат преследването на Кале.

Никой не би могъл да твърди, че не правеха всичко, което им беше по силите. Сикстен тичаше като пощръклял, и докато тичаше се кълнеше тържествено, че ако и този път Кале се изплъзне от съдбата си, той, Сикстен, ще си пусне дълга червена брада в знак на поражението си. Той нямаше време да помисли как ще направи така, че по гладкото му момчешко лице да поникне брада — сега най-важното беше да тича с всички сили.

И с Кале беше така. Той криволичеше из уличките на цял Роудиберг като правеше внезапни и хитроумни завои. Преднината му никога не ставаше достатъчно голяма, та да се отърве от преследвачите си. Може би всъщност той не го и искаше. Те го следваха по петите, а той през цялото време се наслаждаваше, че ги държи на такова опасно разстояние от себе си.

Наоколо беше тихо. В тишината внезапно се чу шумът на автомобилен мотор, който запърпори някъде наблизо. Това много учуди Кале, защото в Роудиберг колите бяха рядкост. Ако великият детектив не беше толкова зает с Войната на розите и ако по петите му не го преследваше ордата на Червените рози, той сигурно щеше да проучи каква е тази кола. Човек трябва да бъде много внимателен винаги, когато се случва нещо необичайно, той неведнъж бе повтарял това на въображаемия си слушател. Но за съжаление, както вече се каза, в момента великият детектив беше мобилизиран и той продължи да се носи слепешката, загубил интерес към колата, която се отдалечи и заглъхна в нощта.

Сикстен започна да губи търпение. Той нареди на Йонте, който държеше училищния рекорд на сто метра, да издебне удобен момент и да се опита да пресече пътя на Кале, за да го подгони към Сикстен.

И удобният момент дойде. На едно място имаше сляпа уличка. Йонте мигновено осъзна шанса, който им се предоставяше: трябваше да накарат Кале да завие в тази посока. Ето как внезапно триумфалният бяг на Кале бе прекъснат от Йонте, който изскочи пред него като от нищото. Кале не направи опит да се пребори с него, защото дори да бе успял, това щеше да му отнеме скъпоценни секунди, през които Сикстен и Бенка щяха да дотичат на помощ. Озовал се между два огъня, той трябваше бързо да реши какво да предприеме.

— Сега обаче — изкрещя Сикстен на не повече от десет крачки от него, — сега обаче те пипнахме, сега ще те пека на бавен огън, повярвай ми!

— Така си мислиш — отвърна Кале и в последната частица на секундата се преметна през оградата от едната страна на улицата.

Той се приземи в някакъв тъмен двор и изприпка бързо през него като подплашен трол. Червените бяха по петите му! Чу пукота на оградата под тежестта на тромавите им тела. Но той не губи време да се ослушва. Твърде зает беше с това да се оглежда за възможност да се върне на улицата, без да прескача проклетата ограда. Който и да беше собственик на оградата — той несъмнено имаше съвсем погрешно отношение към войната между Белите и Червените рози. Иначе със сигурност нямаше да направи оградата от толкова противна бодлива тел.

— Мили боже, какво да правя сега? — шепнеше объркан Кале на себе си. Нямаше никакво време за размишления. Каквото и да имаше да се случва, то трябваше да се случи мигновено. Той се промъкна бързо зад една кофа за смет и приклекна там с туптящо сърце. Може би сянката й щеше да го скрие от червените. Но те бяха съвсем наблизо, шепнеха си полугласно и търсеха ли, търсеха в тъмното.

— Не може да се е прехвърлил през оградата — пуфтеше Йонте. — Иначе щеше да увисне на бодливата тел. Знам го със сигурност от собствен опит — опитвал съм вече.

— Единственият изход от двора е там, по пътеката пред къщата — рече Сикстен.

— Верандата на дъртия Карлсон — о, бъдете внимателни! — предупреди Йонте, който познаваше повече от добре Роудиберг и неговите жители. — Дъртият Карлсон е като отровен паяк — с него трябва да се внимава.

„Кое всъщност е по-лошо — мислеше си Кале зад кофата, — да ме пипнат червените или дъртият Карлсон? Бих искал да знам това.“

Червените продължаваха да търсят.

— Сигурен съм, че все още е тук някъде из двора — упорстваше Бенка. Той душеше като куче наоколо и накрая откри сянката на Кале зад кофата.

Победният вой на Бенка, див, но приглушен, събуди нов ентусиазъм у Сикстен и Йонте. Нещо повече: и у госпожа Карлсон! Въпросната дама от известно време вече се безпокоеше от странния шум в задния двор, а тя не беше склонна да търпи странни шумове в задния си двор, щом можеше да се направи нещо срещу тях.

В този миг Кале вече беше взел решение. Всичко друго бе по-добро от това да бъде заловен от червените, пък било то и преднамереното нарушаване на неприкосновеността на дома на най-страховитата личност в Роудиберг. Той се изплъзна на няколко милиметра от хватката на Сикстен и с див скок се озова на верандата на госпожа Карлсон, за да се добере до улицата. Но някой го пресрещна в тъмното. И това беше самата госпожа Карлсон! Беше излязла лично да сложи край на тайнствения тропот, все едно дали беше причинен от мишки, крадци или Негово Величество краля. Госпожа Карлсон бе на мнение, че в този заден двор няма право да трополи загадъчно никой друг, освен тя самата.

Когато обаче дотича Кале, разтреперан като подплашен заек, госпожа Карлсон толкова се изненада, че от изумление го остави да мине край нея. По петите му идваха Сикстен и Бенка и Йонте и всички те се озоваха в широко разтворените обятия на госпожа Карлсон. Тя ги притисна здраво към себе си и викна с глас на фелдфебел:

— А, ето кой значи препуска из двора ми! На собствената ми територия! Това вече е прекалено! Това наистина е прекалено!

— Извинете ни — запелтечи Сикстен, — ние само искахме…

— И какво по-точно искахте? — викаше с все сила госпожа Карлсон. — Какво по-точно искахте… на моя двор… а?

С известни усилия на момчетата им се удаде да се освободят от задушаващата й прегръдка.

— Ние само искахме… — потеше се Сикстен. — Искахме… Объркахме пътя… беше толкова тъмно, ами да!

И те избягаха, без дори да кажат довиждане.

— Така ли! Тогава опитайте още веднъж да се изгубите в моя двор — викна след тях госпожа Карлсон. — Ще повикам полиция, без да се замисля, така да знаете!

Но Червените рози вече не я чуваха. Те бяха далеч напред в тъмната уличка. Къде ли беше изчезнал Кале? Те спряха и се ослушаха. На известно разстояние дочуха тихото тупане на краката му и се втурнаха след него.

Кале откри твърде късно, че отново се е озовал в задънена улица. Тази малка пресечка свършваше долу при реката — трябваше по-рано да се сети за това! Разбира се, той можеше да се хвърли във водата и да доплува до другия бряг, но това щеше да му навлече ненужни неприятности заради мокрите дрехи, с които щеше да се прибере у дома. Трябваше преди това да опита всички други възможности за изход от положението.

Фредрик с крака! Ето я спасителната мисъл. Фредрик с крака живееше в малката къщурка на брега. Той ще ме скрие добре, ако го помоля. Фредрик с крака беше най-добродушният скитник в града и голям почитател на Белите рози. Също като другите по-изпаднали безделници в града той живееше в Роудиберг и очевидно още не беше си легнал, защото от прозореца му бликаше светлина. А пред вратата му беше спряла кола.

Кале не повярва на очите си. Я, колко много коли имаше тази вечер по улиците на Роудиберг! Дали пък не беше същата, която той чу преди това? Но нямаше много време за размишления. Той вече чуваше как враговете му препускат по същата улица. Вместо да се чуди, той отвори вратата на Фредрик и се втурна вътре.

— Добър вечер, Фредрик — започна той припряно, но млъкна веднага.

Фредрик не беше сам. Той лежеше в леглото си, а до него беше приседнал доктор Фросберг и мереше пулса му. А доктор Фросберг, лекарят на града, не беше никой друг, а бащата на Бенка.

— Добър вечер, Кале — рече отпаднало Фредрик с крака. — Тук виждаш един непознат Фредрик. Съвсем изнемощял, все по-зле и по-зле. Сигурно скоро ще умра. Да можеше да чуеш какво става в стомаха ми.

При друг случай за Кале щеше да бъде удоволствие да чуе какво става в стомаха на Фредрик, но сега моментът не беше подходящ за това. Доктор Фросберг изглеждаше раздразнен от прекъсването и Кале разбираше, че трябва да го остави насаме с пациента му. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен отново да се впусне в опасностите на улицата.

Кале обаче беше подценил интелигентността на червените. Те веднага съобразиха, че беглецът се е вмъкнал при Фредрик и без да се маят, нахлуха в къщурката. Бенка беше пръв.

— Ах ти, въшко такава, спипах ли те най-сетне на местопрестъплението! — изкрещя триумфално той.

Доктор Фросберг се обърна и погледна право в зачервеното лице на сина си.

— На мен ли говориш? — попита невъзмутимо той.

Бенка зяпна от изненада — и не можа да каже нищо.

— Вие да не би да сте си устроили щафетно бягане около леглото на Фредрик — продължи доктор Фросберг, — и изобщо, какво правиш в този късен час тук?

— Аз… аз… аз само исках да проверя дали си на посещение — каза най-сетне Бенка.

— Да, точно това правя — увери го баща му. — Така че ти наистина, както се изрази, спипа въшката на местопрестъплението. Но тя вече е готова и сега ти ще си тръгнеш с нея.

— Не… ама… татко! — извика Бенка в крайно отчаяние.

Доктор Фросберг затвори съвсем спокойно чантата си, а след това подръпна приятелски, но доста силно светлия къдрав перчем на Бенка.

— Хайде, момчето ми — подкани го той. — Лека нощ Фредриксон. Засега няма да умрете. Мога да ви обещая това.

По време на целия разговор Кале стоеше настрани, а по лицето му играеше усмивка, която ставаше все по-широка и по-широка. Какъв срам за Бенка, какъв невъобразим срам! Да попадне точно в ръцете на баща си! Да бъде отведен от татко у дома като същинско бебе! Тъкмо когато искаше да спипа Кале. Какво ли не се налагаше да преглътне Бенка във Войната на розите. „Хайде, момчето ми“ — нямаше какво да се каже повече.

А докато силните и неумолими бащини ръце отвеждаха Бенка към вратата, момчето осъзна своя позор в целия му ужасяващ размер. О, той непременно щеше да изпрати „читателско писмо“ в местния вестник: „Необходими ли са родителите?“. Той наистина съвсем искрено обичаше майка си и баща си. Но и най-мирното дете можеше да бъде доведено до отчаяние от тази невероятна способност на родителите да се появяват в най-неподходящия момент.

Сикстен и Йонте дотичаха, пъхтейки, по улицата и Бенка успя да им прошепне:

— Той е там вътре.

После Бенка бе отведен към чакащата кола — защо, ах, защо не беше обърнал внимание на тази кола малко по-рано? — а Сикстен и Йонте се втренчиха в него, изпълнени със състрадание.

— Бедният — рече Йонте и въздъхна дълбоко.

После обаче нямаше повече време за състрадание и въздишки. Трижди по-тежко на Белите рози, които все още ги вземаха за глупаци! Кале трябваше да бъде заловен, и то веднага! Сикстен и Йонте се шмугнаха в дома на Фредрик. Там обаче нямаше и следа от Кале.

— Привет, Сикстен! Привет, Йонте, моето момче — проговори уморено Фредрик. — Само да можехте да чуете какво става в стомаха ми. Все по-болен и по-болен…

— Фредрик, да си виждал Кале Бломквист? — прекъсна го Сикстен.

— Кале ли? Да, преди малко беше тук. Май скочи от прозореца — огледа се Фредрик и се усмихна под мустак.

Значи негодникът беше скочил през прозореца! Наистина, и двата прозореца на Фредрик бяха широко отворени, понеже според доктор Фросберг стаята трябваше да бъде проветрена, и мръсните, някога бели пердета се издуваха от вечерния вятър.

— Хайде, Йонте! — викна настървено Сикстен. — След него! Нямаме нито секунда!

И със същински лъвски скок и двамата излетяха от двата прозореца. Нямаше, както се каза, нито секунда време. Дори Йонте, който все пак беше роден в Роудиберг, не се сети, че задната стена на къщата на Фредрик гледа право към реката.

— Хайде, излизай, Кале — обади се немощно Фредрик, — трябва да чуеш какво става в стомаха ми.

Кале се измъкна от гардероба, разтреперан от удоволствие. Той изтича към прозореца и се надвеси навън.

— Сигурни ли сте, че можете да плувате? — провикна се той. — Или да ви хвърля надуваеми жилетки?

— Достатъчно ще бъде да ни хвърлиш надутата си тиква! — Освирепял от гняв, Сикстен избълва силна водна струя право в засмяното лице на Кале.

Кале се обърса безгрижно и рече:

— Водата е доста топла тази вечер. Защо не си поплувате, това ще ви ободри.

— Не, елате тук — обади се немощно Фредрик. — Влезте вътре. Така ще чуете какво става в моя стомах.

— Хей, смятам да си тръгвам — провикна се Кале.

— Да потънеш вдън земя дано — отвърна горчиво Йонте и заплува към близкия кей. Гонитбата беше приключила. И Сикстен, и Йонте знаеха добре това.

Кале пожела лека нощ на Фредрик и затича с леко сърце и лека стъпка към дома на Ева-Лота. В градината им беше пекарницата, в която майсторът пекар Лизандер всеки ден печеше хляб, питки и сладкиши, с които жителите на града поддържаха добрата си форма. Горе, на тавана на пекарницата, както бе всеизвестно, се намираше главната квартира на Бялата роза. За да стигне до нея, човек трябваше да се изкатери по едно въже, което висеше от един отвор на фасадата. Естествено, имаше и стълба, която водеше дотам, но рицарите на Бялата роза не можеха да използват тези пътища за простосмъртни. И така, Кале се изкатери по въжето, както повеляваше дългът му, а когато Андерс и Ева-Лота го чуха, те веднага подадоха глави от отвора на тавана.

— Аха, значи успя все пак — рече доволно Андерс.

— Да, почакайте само, ще чуете невероятна история — обеща Кале.

Джобно фенерче хвърляше оскъдната си светлина в главната квартира, където по стените висеше всякаква плячка. На тази светлина трите Бели рози седнаха на пода с кръстосани крака и се насладиха на историята за чудното спасение на Кале.

— Отлично, храбрецо мой — похвали го Андерс, когато Кале привърши разказа си.

— Първият ден на войната приключи безупречно за Бялата роза, така мисля — заяви Ева-Лота.

Тогава се чу един женски глас:

— Ева-Лота, ако моментално не се прибереш и не си легнеш, ще изпратя баща ти да те доведе.

— Добре, добре, мамо, идвам — отвърна послушно Ева-Лота, а верните й другари тръгнаха да си вървят.

— Е, ще се видим утре — рече на прощаване Ева-Лота и се засмя доволно в себе си. — А червеникаквите си мислеха, че ще докопат Великия Мумрих, ха-ха-ха!

— Добре си опариха пръстите — заяви Кале.

— Тази нощ те не получиха нищо — обобщи Андерс и се спусна с достойнство по въжето.