Калиакра

Тревогите на Кадъ Мустафа

Угрижен беше Кадъ Мустафа бин Юсуф. Не само за себе си. Повече заради раята и беднотията. А и за дарщината. Знаеше, че кой го не знае, на работния народ се крепи всяка царщина.

А до снощи не бе виждал Курт Али бей. Само славата му бе слушал. Не току-тъй бяха преиначили името му. От Али бей бин Абдулах, тъй както наричат помохамеданчените роби, на Курт Али бей, дето ще рече Вълк Али бей. А раята пък му се бе присмяла още по-жлъчно, като му бе прикачила прякора Евнух бей.

Що си е право, хем беше потурнак Али бей, хем евнух. За потеклото си той само мълчеше. И тежко томува, който му го напомнеше. Ама че е скопец, не можеше да скрие. Издаваше го и голобрадото му сбръчкано лице, и приведеното му угоено тяло, широко долу и стеснено в раменете, още по го издаваше тънкият му бабешки глас, дето не можеше с нищо да потули, макар че все ледена вода пиеше, та белки най-сетне пресипне.

Ала туй не му пречеше всичко да вижда проклетникът, всичко да подушва. Ни мъж, ни жена. Сякаш бе сбрал у себе си цялата женска хитрост и прозорливост, цялата мъжка разсъдливост. Не току-тъй Балтаоглу Сюлейман бей, капуджибашията, сердарят на султанските вратари, най-приближеният от всички големци до султана, тъкмо на Али бей възлагаше най-потайните заръки, най-заплетените дела.

И тук с царски ферман с турата на падишаха отгоре се довлече. Самият падишах го бе облякъл с пълна власт над живота, над имота и честта на рая и господари.

Такава беше славата на Курт Али бей — в която касаба довтаса, значи нещо е недоволен от аянина й падишахът. А то с падишаха все някак можеш се оправи, но с потурчения българин Балтаоглу капуджибашията — никога. Още по-хитър от него, още по-зъл пък беше Али бей.

И от Килгра, калето, що раята все още си я нарича Калиакра, имаше защо да се муси капуджибашията. И от каймакамина й Кадъ Мустафа — също… От правоверните беше Балтаоглу Сюлейман бей, като истински потурнак — от тия, кои свинско не кусват, вино не помирисват, през рамазана цял месец пост пазят и неверника за човек не смятат.

А в Килгра, и в Добруджа, та и по цяло Българско, друг ред бе останал. Останал бе от първите османски завоеватели, останал бе и от чичото на сегашния султан Мурад II, от страшния шехзаде Муса Кеседжи, който толкова години война води с братята си. Кой знае, може и с победа да го дари аллах. Ала отметна се от народа Муса Кеседжи. И загуби главата си. В тая му борба отначало редом с правоверните се би и раята. Дружно ляха кръвта си турската беднота и българската рая и после, когато Бедредин Симави поведе народа срещу султана — за правдини на всички: и за правоверни, и за гяури. За него все чада на аллаха бяха всички, все братя. И като братя бяха длъжни общо да живеят, с общи имоти и общи блага, в доброволна бедност, та да няма чорбаджии и сиромаси, да няма роби и спахии. А като няма спахии и даждиетата, кои най тежат на беднотията, мъките ще бъдат по-малко. Наистина, не сполучи Бедредин Симави, провали се метежът му, обесиха нещастника като кърски хайдук. Ала духът му остана. Нищо, че Мурад удави в кръв всички вилаети, дето бе минала грозящата султани и спахии ерес.

Тоя дух идеше да затрие Курт Али бей. Отколе вестоносци разправяха за него. И в Търновград, дето нявга са дарували българските владетели, и в Шумлъ, и в Никболи. Навред беше издигнал бесилки сред мегданите Курт Али бей. Ето, дойде ред и на Килгра. Какво ли й тъкмеше султанският изедник, каква ли участ — и на клетия народец, и на каймакамина му? Знаеше ли проклетникът, досещаше ли се, че и Кадъ Мустафа някога бе лял кръвта си за вярата на Бедредин Симави? И ако го знаеше, защо го мъчеше така, а не го изпратеше направо под сатъра?

Снощи, още щом влезе в калето, Курт Али бей видя минарето с полумесеца и кръста.

„Откога е тъй?“ — запита той.

„Отдавна — отвърна със суха уста Кадъ Мустафа. — От времето на Муса хан.“

„И на еретика“ — добави някак безучастно беят.

После додаде тихо:

„Я ги махни! Да не си рече някой, че още има еретици.“

Що можеха да сторят — махнаха ги. Оставиха само полумесеца.

И сега, седнал пред конака, Кадъ Мустафа гледаше новия полумесец на минарето и мислеше. Беше решил поне дорде е тук Евнух бей, да не тури капка вино в уста — да не замъглява ума си. Да го не подуши султанският пратеник, да се не гневи напусто. Ала не се сдържа. Че кога друг път е нужно повече виното? Нали при ядове и кахъри? Но и то не помогна. Не го ободри, не му вдъхна вяра. Потисна го повече.

Кадъ Мустафа въздъхна дълбоко и даде знак да почнат. Трябваше да си гледа работата. А как да я гледа, като знаеше, че отвъд дувара, зад гърба му, стоеше омразният бей. Може би спеше — може би слухтеше, изучаваше го, плетеше му примката.

Доведоха подсъдимия, един мръсен турчин, сух, жилав, черен като дъбова кора.

— Кажи що си сторил! — запита го кадията.

Той знаеше всичко, но такъв си беше редът — да чуе и виновника.

Ала турчинът вече бе научил кой е дошъл. Дързост бе добил. Затова се опъна:

— Нищо не съм й сторил.

— Не я ли бутна с хайванчето си?

— Не съм. Лъже проклетата гяурка!

Кадъ Мустафа го спря с ръка.

— Стига! Тебе чух. Да чуем и Дъба!

Напред се изстъпи Иван Дъба, градският седлар. Не току-тъй му бяха прикачили това прозвище. Як бе и широк в плещите Иван Седларя, як като дъб. Пристъпи той тежко, сякаш дъб разкърши клонаци и рече:

— Вървеше Кераца по сокака. А ти знаеш, трудна е невестата. Осман Хасаноглу разигра коня си. И я блъсна. До вечерта го роди. Мъртво. Туй е, кади. На, честен кръст, че е вярно!

Прекръсти се три пъти. И посочи с поглед небето, откъдето слънцето поглеждаше иззад перестите облаци като през сребърна ризница.

Турчинът се заинати:

— Не го слушай, кади! Лъже кучето му гяурско!

Още не свършил и Дъба го стисна за гръкляна.

— Кой лъже бе? Пръв път някой казва, че Иван Дъба лъже!

Чаушите се спуснаха да отървават нещастния Осман, който се задушаваше в мечите лапи на седларя. Задъхан, зачервен, Иван Дъба отпусна ръце. Избърса чело.

— Прав си — рече каймакаминът. — Ама не биваше. Баш сега…

Премисли и се обърна към подсъдимия, който още не бе дошъл на себе си:

— Сгрешил си, Османе, и пред аллаха, и пред хората. Все едно човек си затрил. Не е нарочно, знам. Ала и тъй си виновен. Петдесет тояги ти присъждам, Османе. За ум. Да гледаш друг път къде разиграваш жребеца си.

И се обърна към стражите:

— Сега го водете! И тая работа мина…

— Йок, кадъ! — обади се един тънък глас зад гърба му. — Хич не е минала!

Каймакаминът се обърна. На прага се бе изправил, висок, попрегърбен, салтанатлия, самият Курт Али бей, с голобрадо жълтеникаво лице, сърмошит кафтан, тънък ален елек и жълти свилени шалвари, с юфтени емении на краката и ивичеста чалма на главата, забодена с елмазена игла, а на ушите със златни обеци.

— Още нещо има! — додаде беят и лицето му се набръчка още повече като каймак на подварено мляко. А кожата край очите му се надипли по-ситно от женски бръчник.

— Аз няма да ти се бъркам в кадилъка, Мустафа. Тъй знаеш, тъй съдиш. Само ще те питам колко ли щеше да отсъдиш на гяур за такваз магария?

— Гяурите нямат коне, беим.

— Ами ако имаха?

— Толкова и на гяурина, Али бей. Да речем до сто тояги. Повече няма да издържи. И гяурско дете да е пометнато, и на правоверен — все това е, все чадо на аллаха.

— Аха! — поклати глава беят. — Тъй учеше и онова куче Бедредин. Ако се лъжа, поправи ме!

Кадъ Мустафа отвърна глухо:

— Не, беим! Не се лъжеш!

Тогава скопецът додаде:

— Осман да върви! Засега тъй! Ама аз съм си наумил да питам нещо тоя, другия, дето дигна ръка на правоверен. Или ти, кадъ, и това не видя?

— Видях. И ти видя. Осман го омаскари. А кой честен мъж ще търпи таквиз думи?

— Робът ще търпи! — натърти беят. — Законът не пита прав ли е робът или не. Законът разпорежда, че такъв няма право да посяга върху правоверен.

Иван Дъба гледаше към земята с присвити вежди. Беят го стрелна с насмешливите си очи, после се обърна към каймакамина:

— Хайде аз да довърша туй, що ти начена. Бива ли?

И без да дочака съгласието му, оправи чалмата и изрече тържествено:

— Да се знае. Съдя в името на падишаха, пресветлия наш господар султан Мурад хан бин Мехмед хан бин Баязид хан бин Мурад хан бин Орхан бин Осман — да им бъде лека пръстта и бог да стори рая техен дом, а на нашия господар да дари хиляди години благодат на земята…

Всички, турци и българи, скръстиха ръце на гърдите и се поклониха верноподанически. А Кадъ Мустафа си рече наум: „Умее да се докарва, лисицата му проклета!“

— Задето посегна на правоверен — извиси рязко глас Али бей, — осъждам гяурина Иван да получи и той като Хасаноглу петдесет тояги.

И се наведе към каймакамина:

— Да се поучи и на друго — да не свидетелствува срещу правоверен. И той, па и другите.

Кадъ Мустафа понечи да отвърне:

— Ама как тъй…

Али бей го прекъсна със знак:

— За днес стига! А сега, Кадъ, разведи ме из касабата, покажи ми калето, аскера. Падишахът иска да знае всичко.

Замълчал, Кадъ Мустафа се поклони и тръгна зад него. Запътиха се към Стражевата кула, Чауш калеси, следвани от чета яничари с измъкнати ятагани, начело с онбашията им.

Народът, мъже и жени, занаятчии и търговци, българи, евреи, турци, арменци, гърци и татари, отстъпваха смутени от пътя им. Отдръпваха се до къщните зидове и оттам ги стрелкаха с недоволни очи. Никога преди не бяха виждали каймакамина си да ходи със стража, забравили бяха тия обичаи.

Евнух бей ги оглеждаше изпод вежди.

— Много ти е оперена раята, кадъ! — изръмжа той и без да дочака възражението му, додаде. — Ще я укротя, да знаеш!

Достигнаха Стражевата кула. Колко е градището? Докато тръгнеш и си опрял в дуварите му.

Беят посочи параклиса на свети Никола.

— А туй?

— Текето на Саръ Салтък, беим.

— Да видим, кадъ!

Един сух, изпит като икона дервиш им отвори грубо скованата протка.

Когато пак излязоха на светло, Евнух бей рече:

— А каменният кръст? Що дири кръст в текето на ислямски светец?

Кадъ Мустафа отвърна:

— От християните е, беим. Нали и те го тачат? Наричат си го по тяхному свети Никола. А той си е все нашият Саръ Салтък.

Али бей свъси вежди. Не каза нищо. Загледа се в издялания над протката полумесец с кръст в него вместо звезда. Само си добави наум: „Значи и тук. Кръст и полумесец барабар. Все същото каращисване на гяурската вяра с исляма. Все същият бекташизъм, все тая проклета ерес, все тия останки от заблудите на Бедредин Симави, размирникът, най-опасният султански душманин!“

По външната каменна стълба се изкачиха на кулата. Спряха на връхната площадка. Утринният вятър ги брулна с цялата си сила, та Али бей се загърна плътно в наметката си.

Дълбоко под нозете им искреше морето, ширнало се като тепсия от кръгозор до кръгозор. Сякаш бяха се изкачили в коша върху мачтата на огромна гемия. Отвред море — отпред, встрани. Само назад, към север, опасаният със зъбестите си стени град бе полазил със сблъсканите си къщи по тесния провлак — изтънял, изтънял, та сякаш ще се скъса от напора на талазите, що подядат темелите му. И тъй Килгра бурун не приличаше на къс суша сред морето, а на заседнал до брега огромен каменен кораб. Слънцето се бе поиздигнало над кръгозора. Искрящото му отражение се бе отделило от морето, доближило брега. И блестеше като сребърен остров сред ярката водна синева, над която прелитаха със сънливи помахвания окъснели гларуси. В пристана, на завет от източния вятър, също дремеха привързаните към проядените от червеи пънове търговски галеати и бойни кораби. Подранила за някъде, навлизаше в открито море каторга с широко размахани гребла, отгоре, отвисоко, наподобила забързана скрипя.

Али бей вдигна ръка.

— Евала, кадъ! Чудо кале имаш! Друго такова няма! Аллах само затуй го е създал. Като ятаган е Килгра бурун, разсякъл морето. Който владее Килгра, ще владее целия Кара Дениз, Черното море. На тебе го е поверил падишахът, нека аллах постеле пътя на ата му с калдъръм от главите на душманите му.

— Аз това правя, Али бей! — отвърна твърдо каймакаминът. — Укрепвам властта на падишаха. Както мога. И както разбирам…

Беят дори не се усмихна. Само бръчникът около очите му издаде присмеха, що блесна в тях.

— Не само както ти разбираш, кадъ. Не така. А и както султанът повели, нека аллах не вдига от него победоносна десница.

Той даде знак на онбашията да отведе яничарите си, отпрати към другия край на калето и часовоя, който оглеждаше със зорко око простора, и приближи лице до каймакамина. А нали Кадъ Мустафа беше почти нисък, Али бей трябваше да се приведе, да се пригърби повече, за да му пошушне:

— На зор е царщината, кадъ. Затуй и аз съм се разшетал от вилает до вилает, от касаба в касаба.

Каймакаминът опита да се отдръпне, ала Евнух бей вече бе подушил мириса на виното.

— Слушал бях — смръщи той ноздри, — че подслаждаш живота си със забранената от корана мръсотия…

Не се доизказа. Ала тая недомлъвка прозвуча по-заплашително от всяка гласна закана.

Кадъ Мустафа преглътна. И отвърна:

— Нали ги бихме неверниците? И Лаело, и Янкул войвода побягнаха чак в Сръбско пред нашия аскер.

— Бихме ги не ние. Би ги лютата зима, що ги завари в Дервента над Ислади, дето й викат Златица. Аллах ги би тогава. Аллах ги прогони с хали и мразове. Ала още няма мир с маджарите. Дори преговори за мир още няма. Кога им хрумне, може пак да нахлуят: и Владислав Ягело, дето му викат Ласло, и Ян Хунияд, проклетият Янкул воевода. Да нахлуят с кръстоносците си, изпокрити като последни страхливци в чилик — от очите до петите.

— Ако нахлуят, пак ще ги прогоним с помощта на аллаха.

Беят се намръщи.

— Иншаллах! Яли са пердаха ни. И пак ще го ядат. Ще разнесем санджака на пророка по целия свят. Ама няма защо само на божата помощ да се осланяме. И ние да си плюем на ръцете. Да закрепим султанлъка. От туч по-як да стане.

Той пак се наведе.

— Не са толкоз страшни френките, кадъ, по-страшни са тия тук — раята, дето ги чака да дойдат, та и тя да се наежи.

Кадъ Мустафа поклати глава.

— Не е тъй, беим. Покорна е раята.

— Покорна, а? А при София? Повече зулуми от Унгурус стори разбунената рая, селяци, горяни и колибари. Та от тях султанският аскер не смееше от друма да кривне — ни за храна, ни за сено, ни за плячка и обир. Видеха ли малка чета, до крак я накълцваха. Та само край София ли?

— Тия тук не са такива, беим! Знам си раята. Искат в мир да живеят, да работят и да отглеждат челядта си.

— Няма мирна рая. За да кротува, да не се буни, трябва с чиличена ръка да я стискаш за гърлото. Само уплашената рая е мирна. Ей туй ще сторим ние с теб, кадъ.

Кадъ Мустафа поклати глава.

— Излишна кръв, и тя пак излишна кръв зове, Али бей.

Евнухът събра бръчките край очите си.

— Без кръв държава не се оправя, кадъ. Кръвта е като хоросана, дето споява камъните на дувара. При това камъните да са изгладени, търкаляни, блъскани.

— Такава спойка лесно се измива, беим. От първата буря. Друго трябва, друго. Балваните може да не са изгладени, да са и ръбати, ала да си уйдисват, та да се държат един за друг и без хоросан. Както са градени старите градища. Ние си нямаме древна държава, беим, като византийците и френките. Нов султанлък изграждаме. А в него има всякакви камъни и тухли: и християни, и мохамедани. Не да се мразят, не да се дебнат и колят, а в едно да се слеят — и победители, и покорени; в едно, което никой няма да събори и никой няма да му размие хоросана.

Али бей замълча. Види се, премисляше това, що беше чул.

Огненото отражение на слънцето вече се бе разкъсало на стотици искрещи островчета, превърнало се бе на някакъв сребърен архипелаг, сред който морските течения пълзяха като реки от разтопен ахат.

— Ех, кадъ! — въздъхна беят. — Много трябва да си хортуваме с тебе. Едно мислиш ти, друго аз. Чуй аз какво мисля! Тъй е наредил пророкът — да има господари, да има и рая. Да не се сливат. Раята да бъде темелят, да удържа дувара на калето. А правоверните да дават аскера, та да има кой да мре за исляма.

И изведнъж се обърна към него:

— Помниш ли, кадъ? Помниш ли колко ядове ни е създавала твоята мирна рая, откак Фируз бей срина омразния Търновград?

— Помня, беим.

— И когато Сигизмунд, проклетникът, стигна до Никоболи, отдето едва се отърва с лодка по Кара Дениз; и когато ония хаирсъзи Фружин и Константин навлязоха от Сръбско; и размирията в Проват и Матара, кои едва потуши Муса шехзаде, та заради туй го нарекоха Муса Кеседжи; и селската буна на Бедредин Симави; и бунтът в Константиновия Велбъдж, след който Турхан бей срина хисаря му…

— Помня, беим. Не са само тия. И други има. Балканът е натъпкан с хайдути. Но питаш ли се, Али бей, защо се буни раята?

— Защо, кадъ? Ти ми отговори!

— Против неправдата, беим. Има ли неправда — има буна. Кога я редиш по закон и съвест, раята мирува.

Отгоре, от Стражевата кула, се виждаше като на длан целият град: и високите бойници, и зъбестите стени, и сблъсканите между тях къщя, и тесните улички, които почти не се виждаха от нависналите стрехи, и сараите на българските велможи и турските първенци, и минаретата на джамиите, източени като бели копия към небето.

Отнейде се зачу тракане като воденично кречетало, усили се, наближи. Беят погледна от високото. И видя някакво уродливо същество, облечено с мръсна дреха, избеляло някога червено расо, с качулка за главата и две дупки за очите. То вървеше с мъчително куцане и дрънкаше с дървената си хлопка.

— Прокажения! — отвърна Кадъ Мустафа на питащия бейски поглед.

Курт Али бей премисляше нещо.

После рече тихо:

— Имаш ли си мекерета, кадъ?

Кадъ Мустафа го изгледа.

— Не ми трябват. Пък и няма мераклии. Не се въдят тъдява.

— Мераклии ще се намерят винаги. Доносниците не се раждат сами. Изкалъпват ги аяните. Власт без доносници не се укрепва. Те са като решетката на яза, която не дава на камъни и дървета да нахлуят в улея, да изпотрошат воденичното колело.

И пак погледна прокажения, който се бе спрял пред една порта да вземе оставения комат хляб.

— Ей такива вършат хубава работа, дето се врат навсякъде. Ще ти кажа, та да знаеш и ти. Навред курдисах такива, да слухтят, да ми донасят, ако нещо се замисля. В Търновград ми служи кръчмарят Калин. Цялата касаба през механата му се изрежда. Сръбне ли си, всичко избърборва — и гяур, и правоверен. В Шумлъ ще върши тая работа поп Георги. Нали при него се изповядват? В Никболи се разбрах със Секуза, гледачката. Нали за всяка нова работа до нея се допитват? Има ли и тук такива попове, такива кръчмари и гледачки?

— Има всякакви: и гледачи, и баячи, и попове, и кръчмари, ама дали ги бива за таквиз гнусотии, не знам. Колкото за тоя, за Прокажения, файда няма да видиш. Навред ходи, ала никой не смее да му заговори. От страх…

— Че щом няма файда от него, защо си го оставил да живее?

Кадъ Мустафа го изгледа слисан, но преди да запита нещо, беят предложи да се връщат.

— Напече слънцето.

Двамата се прибраха в конака, поседнаха на миндерлъка сред натрупаните възглавки. И както пиеше разредения с гюлова вода шербет, беят вдигна глава.

— Що има?

— Бальо Купеца! — отвърна с темане гавазинът. — Иска да говори с бея.

Кадъ Мустафа реши да превари:

— Али бей няма време.

Но беят беше решил друго.

— Я нека влезе!

Пред двамата турски първенци застана смутен мъж на средна възраст, с прошарени мустаци, Бальо Купеца, бащата на Калинината дружка Калиопа. Сред многото търговци в Калиакра — евреи, гърци, арменци и дубровничани — единствен българин беше останал само той.

— Какво искаш? — запита беят с безизразно лице.

Бальо се поклони, притиснал калпак към гърдите.

— Не да искам съм дошъл, беим. А да предложа. Да дам това, що е длъжен всеки поданик на падишаха.

— Буюр! — покани го беят. — Седни!

Но Бальо остана прав.

— Дохождах и при кадията — рече той. — Ала негова милост не ме изслуша. Много се доверява на людете си кадията ни. Не знае, че ги има всякакви.

Той облиза устни и отново заговори:

— Мирнала бе най-сетне Карвунската хора, Добруджата. А никога мир не е имала. Тъй разправят старите хора. Едни от болярите, а те са само за беля, се запиляха по тугина: я при московитите, я при маджарите, я при власята. И повече, ни вест от тях, ни помен.

— Някои останаха и при вас — подметна беят.

— Останаха някои. Като бащата на нашия Хасан бей.

Смениха род и вяра, та тъй власт да запазят. Омотаха чалмите, напълниха харемите си с хубавици. А селенията, работният народец, тия, що едва бяха оцелели след палежите и грабежите, пак наведоха вратове. Заловиха се да копаят и жънат, както са копали и жънали от памтивека. И много-много не ги е еня кому робуват: на нявгашния ли пиян болярин, или на сегашния турски спахия. А да ти кажа ли — сега гаче ли им е по-леко. Взема спахията, душата ти ще извади да получи десятъка: и от житото, и от меда, и от овцете. Ала на повече не посяга. Здрава е султанската ръка. Далеч виждат султанските очи. А по-рано? Граби боляринът, граби игуменът, грабят царските побирчии, грабят войскарите, кога преминат през село, грабят това, що е останало, и горските хусари. Бог високо, цар далеко. Ред настана вече из Българско. А трудовите хора само за ред жадуват. Не са те ратници или хусари, та от размирие и безвластие да поминават, богатство да трупат. Ред искат те — какъв да е, но да е ред. И най-лошият е по-добър от безредието.

Той спря. Пак облиза устни, като не смееше да погледне в очите Кадъ Мустафа.

— Е? — само туй запита беят.

— Това е, беим. И търговията иска мир. При всяка буна, що са подхващали султанските душмани, всичката ми стока ставаше зян. Сетне трябваше да почвам изначало.

Беят виждаше, искрен е Купеца. Виждаше също, че има още нещо за казване.

— Е?

— Нещо не ми харесва в Калиакра, беим!

И като зърна разбуденото внимание в очите на бея, изрече на един дъх болката си:

— Пак ще ни запалят чергите проклетите размирници, боляри разни и болярски измекяри. Виждам, събират се, шушукат. Някакъв божек, дето друг път не съм го виждал, шари от порта на порта, влиза, бави се повечко, отколкото се полага на просяк.

— А къде ходи тоз божек? — запита беят.

— Че къде ли не? И при Боян Кръчмаря, и при Иван Дъба, при болярката Звездена…

Евнух бей потърка с пръсти челото си.

— Нещо повече да ми речеш?

— Засега няма повече.

— Евала, Бальо! Иди си тогава! Ала не забравяй и друг път да ни спохождаш така. Кяр ще имаш, зян няма да имаш. И аз няма да те забравя.

Когато Бальо излезе, евнухът се обърна към Кадъ Мустафа:

— Чу ли? Твоята мирна рая! Пак за донанми се гласи.

Кадъ Мустафа дигна ръка за протест.

— Не го вярвам, беим! Мрази ги тях Бальо Купеца. Затова ги ковлади. Заради алъш-вериша. Не рачат от него да купуват, не рачат чрез него да продават. И мен е кандърдисвал. От него да купуваме сукното и гайтаните за аскера, не от генуездите. Та се докарва. Мен не успя, тебе да склони иска. Затуй…

— Може и тъй да е — рече беят. — Ама ние сме длъжни всичко да проверим. Всичко да чуваме, всичко да виждаме. Ти все за народа говориш, кадъ. Аз пък в народа не вярвам. И да ти кажа още нещо. Мен от болярите не ме е страх.

Насмешливото пламъче в очите му угасна.

— Но от раята, пущината, се боя.

Той се наведе по-ниско.

— Ще ми се да видим колко е вярно онуй, що ни издума Купеца.

— Заповядай, беим! Каквото заповядаш, ще стане.

— Сакън! — дръпна се беят. — Аз нищо няма да заповядвам. Ще заповядваш ти, ти ще си каймакамствуваш. Аз само ще гледам и слушам.

А точно от това най-много се боеше Кадъ Мустафа.