Калиакра

Бунтът на робите

Княз Асен, сега безимен роб, по цял ден се въртеше в кръга редом с братята си по участ, натиснал с последни сили рамото на водния долап. Натискаше и завиждаше на четвъртия роб, най-близкия до скърцащата ос, защото извървяваше по-малко път от него, крайният в редицата. Така, от тъмно до тъмно. Надзирателите им се сменяваха през ден, тях не сменяваха. Господарите имаха повече сметка да ги държат на долапа, додето погинат, отколкото да ги приковават и отковават по два пъти дневно. От утрин до залез — все това, все тая убийствена въртележка, на която знаеш всяка неравност, всяко камъче, на която помниш точно къде ще проскърца дървената ос, къде ще се запъне и макар че си го очаквал, всеки път те заварва неподготвен. И ти се сепваш, напрягаш мишци и продължаваш напред. Гледаш в краката си. Не само да не се препънеш, не само да не натъртваш подбитите до кръв ходила, а и за да не гледаш настрани как се върти край тебе светът.

Ей там, в далечината, на час път оттук, е морето — синьо, кристално, чисто. Ако би могъл да се натопиш в хладината му, да освежиш прегрятото тяло, да отмориш смазаните мускули. Тъй близко и тъй непостижимо сега — колкото Калиакра, колкото България, която трябваше да се намира нейде далече-далече на запад, отвъд омарата на кръгозора.

И додето си помислиш всичко това, светът вече се е завъртял. Отдясно, там, където можеш да погледнеш, е изскочил брегът, нашарен с редки шубраци и проскубани нивици. Роден в равно Загоре, в Добротицовата хора, житницата, Асен не щеше да повярва, че нейде по света може да има такива слаби ниви. И му ставаше ясно защо с такова настървение се стичаха към запад османските пълчища — от безводната Рум, Анадола, към зелената вече цъфтяща Румели, що значи Българско, Гръцко и Сръбско заедно. Много се плодяха измаелитите. Не като християните, у които като падне в бран мъжът, жената остава вдовица. Изгинат ли момците, остават стари моми девойките. Така си изсъхват, спарушват се и повяхват без рожба, без подмяна. При турците — и да падне един мъж, и да паднат десет, сто, хиляди да паднат, останалите си навъждат хареми. И жените раждат. Всички раждат. Като пчелна царица е Анадолът, снася — снася яйца, бълва човешки рояци, гладни като скакалци и като тях, опоскали всичко в огнището си, се разпълзяват по земята. А на изток не може. Там е ордата на Тимур Ленг, който някога закла като пиле Баязида Светкавицата. Помнят урока турците и вече не поглеждат нататък, боят се и от сина му Шахрух. Не смеят и на юг — на юг е Мъсър, Египет, все ислям. Остава само на запад. И заприщената в яза вода размива насипа в най-мекото.

А прътът на долапа се върти. Вече сочи брега с полазилите по ридовете му къщи, сараи и минарета, града, от който Асен помнеше само тюрмата и робския пазар, и името му — Синап. Но в него все пак бе успял да види кипящия живот, многоликата му тълпа, разногласия му говор. Че какви ли носии нямаше там и на какви ли не езици се говореше. Кокалести гърци с хитри погледи, арменци с гърбави носове, руси славяни и германци от север, евреи, татари. Тъй беше чувал Асен, половината град бил от потурнаци: избягали от сеньорите си селяни, провинени макроси, смазани от данъци и дългове занаятчии. Всичко бягаше насам, вливаше се в исляма, даваше му силата си и още повече нарастваше многоплодната ламя. Тъй и листните въшки, додето ги видиш на един лист, вече са облазили цялото дърво. Сред тълпата се разхождаха важни яничари — с чалми, широки шалвари, червени чизми, с копринени пояси и криви ятагани. А покрай самите къщи, из тесните сокаци, се прокрадваха полуголи роби, мъже и жени — все тъй разнолики и разноезични. Всички, не рачили вяра да меняват. И тия, що господарите не са одобрили по хубост или по воинско умение. Сред тях и гърци, и евреи, и арменци, и северняци. Ала като че ли най-много българи. Обезлюдил бе османецът цяло Българско, от Тракия, до Мизия и Македония, преселил му бе народа в Анадола. Българи нивите му да орат, та да го хранят. Българки деца да му раждат, та после те братята си да робят и колят.

А дорде премисли и това, ето че колелото отново го е извъртяло към морето, с ослепителния му блясък и недостижимата прохлада. После — пак брегът, градът, морето… Брегът, градът, морето… Главата му се замайва, повръща му се като при морска болест. Той отново забива поглед в краката си, опитва да не мисли, да забрави всичко…

И не може да забрави. Нито предателството на хубавицата Калина, нито суровостта на болярката Звездена, нито думите на Семир, нито осъдените на смърт калиакренци. И най-вече прокобите на Прокажения…

Трябваше да избяга. Да се освободи. Да освободи и Калина, и Звездена, и Боян Кръчмаря, и Иван Дъба… Трябваше…

А долапът скърцаше еднообразно. Трябва! Трябва! Трябва! До подлудяване. Кофичките изсипваха награбената от вира вода в дървения улей, който я отвеждаше със звънлив плисък по вадата към нивите. Вода! Ако не в морето, нека ги оставят да се натопят във вира, ако не в него, поне да се наквасят под улея. Но не, нямаше кой да разкове веригата.

Слънцето печеше немилостиво върху обелените им, покрити с мехури гърбове. Косите им, незапазени от никаква шапка, жареха като мангали върху главите им.

А те вървяха, вървяха — като слепи добичета.

Сюлейман ефенди, субашът, рядко се мяркаше насам. Ала надзирателят си знаеше работата. Роб беше и той, ала роб, комуто беше обещана свобода, ако се старае. Няма по-страшен душевадец от такъв роб. Слав се наричаше тоя. С отрязан показалец на лявата ръка и дамга на челото, както бележат бегълците. Проумял бе най-сетне, че по-лесно ще добие свобода така, с престараване, отколкото с бягство. Да откупи собствената си свобода с чуждата мъка. Не ги оставяше дъх да си поемат, за щяло и нещяло шибаше с камшика.

Вече двамина бяха умрели. Сгърчиха се, изхъркаха и увиснаха на веригите си. Единият преди три дни, другият — вчера. До вечерта, докато ги подменят, трима бутаха гредата.

Сутринта покрай оризището минаха двамина от Магарешките братя, монаси от ордена Тринитатис, които яздят магарета като Христос. Облечени бяха с дрехи от червен и син плат, украсени с кръстове. Откупуват пленници от сарацините — тъй са се обрекли богу. Запитаха Асена и другите. И четиримата отказаха помощта им. Двамата бяха бедни селяни, отвлечени от пирати, както са копали нивиците си, близките им нямаха пари свещи да си купят, та камо ли да съберат големия откуп. Третият, Радул Влаха, беше попаднал на долапа, след като две години бе кръстосвал моретата с пиратска каторга. А тая каторга преди месец случайно се бе натъкнала на турска засада. Асен пък не каза дори кой е. Сметна, че е по-добре никой да не знае, да не научи Курт Али, защото и оттук щеше да го измъкне, за да го набучи на кола. Така си отидоха братята самаряни, не свършили доброто си дело.

Знаеше Асен. Ясно му беше. На себе си само трябваше да разчита, на своите сили и ум. И тая нощ, докато дремеше на земята с вдигната нагоре, претръпнала от веригата ръка, той сглоби плана си. Сподели го шепнешком с другарите си по участ. Удавникът се хваща и за сламката, хванаха се и те за тая тънка сламка. Едва дочакаха заранта с отворени очи.

Този ден никой не усещаше умора. Надеждата им вдъхваше неподозирани сили. Те пристъпваха, блъскайки с изприщени длани гредата и от време на време си разменяха светнали заговорнически погледи.

Асен крачеше подир дървеното рамо и разучаваше с почти влюбен поглед леката пукнатина, проточена като косъм през леглата на всички клинове, в които бяха закачени синджирите. Дървото беше остаряло, попрогнило и вече нацепено от засухата. Ако четиримата увиснеха едновременно, можеше да се разшири, да отпусне клиновете с халките. А ако това не станеше, жалко за всичко, жалко най-първо за тях.

Настана пладне. Още не седнал под навеса си, по-крив от всякога, Слав размаха камшика. Хюсеин бег пак беше отишъл към Маниса, при султан Мурада, който се бе оттеглил там, по-далеч от царските грижи, решил на стари години да си порахатува сред одалиски и маанета, оставил сина си Мехмед на престола в Едирне. И кой знае още колко трябваше да чака Слав, докато го пуснат. Вече нямаше никакво търпение.

Най-сетне се свечери.

Една окъсняла галера навлезе в залива, направи широк завой и се прилепи към кея, в западния му край, най-близо до оризището, до водния долап, до изтръпналите от възбуда заговорници. Асен я посочи с очи. После смигна на най-вътрешния роб и той изведнъж отпусна ръце.

— Не мога повече! — изкрещя нещастникът. — Не ща повече!

Слав скочи като куче и се хвърли с бича върху непокорника. Без да се замисли, влезе в отъпкания от хилядите стъпки харман. А това беше целта. Асен извика:

— Пускай!

Четиримата роба едновременно отпуснаха гредата. И тя, увлечена от тежестта на пълните кофички, се върна назад. Те се наведоха, докато прелети над главите им, после прибавиха своята сила към размаха й. Слав не свари да отскочи; в последния миг опита и той като тях да се наведе, ала закъсня. Дървото пръсна главата му с трясък, простря го безжизнен на земята. И спря. Кофичките се бяха опразнили.

Метежниците увиснаха едновременно на веригите си, друснаха се, но гредата не се разцепи, както бяха очаквали, само се прекърши от гнездото си в оста, остана прикачена за ръцете им. Асен стъпи върху дървото и се напъна. Халката ожули китката му до кръв. Но успя. Скобата се измъкна от дървото.

Асен влезе в колибата, там имаше брадва, взе я и разцепи гредата. Сега всички останаха с висещи на ръцете им окови. Не опитаха да ги махат. Това беше работа само за ковач, нямаше защо да губят време.

Тръгнаха през най-затънтените пътечки, между маслини и драки, докато накрай достигнаха брега. Ако продължеха пътя си, най-много след половин час щяха да бъдат на кея, до спрялата каторга. По суша това беше невъзможно, трябваше да минат през градската окрайнина, а там гъмжеше от народ — щяха да ги пипнат, щом се покажеха, така полуголи, с оковани ръце.

Оставаше едно — с плуване, и то както си бяха, със синджирите. Друг избор нямаше. Всъщност такъв беше и планът им. Асен нагази във водата. Веригата дърпаше надолу ръката му, увличаше го в бездната, ала той беше отличен плувец. Отправи се към кораба.

Слънцето лежеше върху морето — някакво кървавочервено, изгарящо око, втренчено с безчувствена настойчивост в света и в дребосъците, които пъплеха по него. Огнената му пътека лъкатушеше по морската повърхност, ослепявайки очите им.

Радул Влаха се изравни с него. Ала другите взеха да изостават, виждаше се как се борят с умората, с дърпащите ги надолу железа. Асен ги изчакваше, опитваше да им помогне, като следеше какво става и на кораба. От това зависеше изцяло успехът или провалът, съдбата на всички.

Ето, разчете турския надпис на кърмата: „Пламтящ полумесец“. Капитанът и помощниците му слязоха на брега, посрещнати от тълпа роби. Матросите свалиха платната и ги отнесоха подире им. Започнаха да измъкват и веслата, за да махнат и тях от кораба. Такъв беше обичаят. Всички платна, и греблата, и рулят се стоварват на пристанището. Заради робите, да не бягат. Остават на борда само прикованите за пейките гребци. Без веслата те са безвредни. Това време трябваше да използва Асен. Пропуснеше ли го, напразно е било всичко! Още утре щяха да ги набучат на коловете. Роби, убили пазача си, ги чака само тая участ.

Той се обърна към другарите си:

— Вие плувайте колкото можете! Аз ще избързам. Работата е такава, че мога и сам да я свърша.

И загреба с ръце нататък. Радул го последва. Двамата стъпиха на тарана откъм морето. На брега врявата на посрещачите не стихваше, още по-голяма беше глъчката на борда. Едни от надзирателите хокаха и биеха гребците, та да се отместват по-живо и да дават път на робите от пристанището, които отнасяха веслата. Други подканяха носачите, които разтоварваха чувалите с жито. Определените за нощната вахта моряци се караха с боцмана. За какво ли друго биха се сърдили така освен за това, че пак тях е онеправдал, пак ги е лишил от нощните удоволствия на пристанищния град.

Асен познаваше отлично корабния живот. Затова бе избрал тъкмо тоя час на най-голяма суетня. Той се залови за фалшборда и се изкачи до него. Надникна предпазливо. Никой не го видя. Преди да го прекрачи, погледна назад, за другарите си. Видя само единия. Но и той не достигна кораба. Протегна нагоре свободната си ръка, сякаш да се залови за нещо, и потъна. Навярно и другият се бе удавил. Слаби плувци бяха, изтощени от робията. Не им достигнаха силите.

Асен вече не можеше да им помогне. А нямаше време да ги жали. Жребият беше хвърлен. Прескочи смело парапета, премина по палубата, покрай суетящите се моряци и роби. Тук, сред робското гъмжило, неговата голота не правеше впечатление. Кой ли ще вземе да се заглежда има ли синджир на ръката му или няма. Той вървеше привидно спокоен, докато сърцето му биеше като чук. На две крачки зад него пристъпваше Влаха. Някакъв надзирател ги зърна и усука камшика си по вратовете им.

— Какво хайлазувате? Тичайте за чували!

Те припнаха нататък, където ги насочи. Нарамиха по един чувал, докато стигнат до задната палуба. Там са складовете за оръжие на всеки кораб. Пред вратата стоеше зазяпан в тълпата пазачът. Тъкмо до него Асен се метна настрана и го притисна с товара си в стената. После с един замах пръсна главата му с веригата си.

Радул остана да се мъчи с ключалката на оръжейната, а в туй време Асен се запъти към склада за запасните роби. Както минаваше покрай техния пазач, замахна със синджира, та повали и него на пода. После отвори вратата.

— След мен! — извика той. — На оръжие!

Тълпата се юрна подире му, нахлу в склада, всеки грабна я меч, я боздуган и излетя навън, жаден за отмъщение, за свобода. Асен пък се надвеси над гребната палуба и изкрещя тъй, че да надвика настъпилата олелия:

— Роби, гребете! Веднага! Едноо! Двеее! Еднооо! Двеее:

Гребците скоро разбраха какво става. Та нали всеки от тях е мечтал само за тоя миг? Натиснаха веслата, приравниха ги към неговата команда:

— Еднооо-двеее!

Радул вече бе успял да среже с брадва въжетата, които придържаха каторгата към кея. И носачите от брега бързаха да не пропуснат щастливия случай, тичаха и те да грабнат оръжие, намесваха се в сражението.

Скоро малцината турци на борда бяха съсечени или изхвърлени в морето. Галерата се оказа в ръцете на бунтовниците. Без да напуска командното си място, Асен продължаваше да отброява такта на веслата. Ако рулят беше на мястото си, той щеше да остави някой друг на тая проста работа. Но сега, без кормило, единствен той, опитният капитан, можеше да управлява непокорния кораб.

— Десните, суши веслата! Левите — напън!

И „Пламтящият полумесец“ послушно изпълняваше най-сложните завои и обходи между закотвените в залива съдове, докато най-сетне се измъкна в открито море.

Асен, вече безспорен главатар, възложи на един роб да бие тъпана, а той обиколи цялата палуба. Нагласи измъкнатите от леглата им гребла, заповяда да съшият набързо платна от опразнените чували.

Тогава видя трите каторги, които излизаха от пристанището с бързо размахани весла и издути платна. Ясно, щяха да го преследват. Кой би оставил безнаказано да му измъкнат под носа цял кораб?

Неговите момчета гребяха лудо, бореха се за свободата, за живота си. Ала не им достигаха платната. Трябваше да се направи нещо, да ги лиши от предимствата на платната.

— Суши левите гребла! — заповяда той. — Десните да не спират!

И „Пламтящият полумесец“ зави встрани косо на попътния вятър. Преследвачите го последваха, то се знае, ала при тая му маневра платната им увиснаха безпомощно. Обнадеждените роби загребаха свръх силите си, но така, без рул каторгата им не беше устойчива, не следваше твърдия курс, полюшкваше се, отклоняваше се по малко от дадената посока, а това отслабваше предимството от устрема им.

Асен гледаше с тревога как разстоянието помежду им се запазва непроменено, като че ли бяха завързани с невидими въжета. Само едно му даваше надежда. Мракът падаше бързо, като черна мъгла изпълзяваше отзад, откъм напуснатия бряг и затисваше цялото море, забулваше с черната си непрогледност и устремените в гонитбата си кораби. А луната щеше да изгрее скоро. Трябваше да се измъкнат от враговете преди това.

Асен измисли новата бойна уловка. Запали фенера на кърмата. После заповяда да го окачат върху корабната лодка, която досега теглеха на буксир, опънаха й платно и я пуснаха по вятъра. После левобордовите гребци спряха да гребат. Каторгата се отклони напреки на досегашния курс.

Хитростта му успя. Преследвачите отминаха подир догонваната лодка с измамния фенер.

Тогава Асен даде решителната си команда:

— Напред! С пълни гребла!

И когато след половин час луната изплава над черния кръгозор, а златната й пътека затрептя като сърмена престилка по вълните, разтрепераните от вълнение бегълци си отдъхнаха. Морето беше чисто. Не се виждаше никакъв друг кораб.