Калиакра

Съкровището

Най-опасен беше Хасан бей. Затуй Курт Али го натика сам в отделна килия — един каменен чувал, издълбан в калиакренската канара, в който нямаше място да седне, камо ли да си полегне. Ей в такава яма стоеше Хасан бей, внукът на княз Иванко, по-право висеше, сгърчен като дете в майчина утроба, с подпрени колене и гръб в студените стени.

Отгоре го бяха блъснали в дупката, отгоре го бяха затиснали с каменна плоча. И върху нея бяха седнали двамата му пазачи. Колкото и да се напъваше отдолу, нямаше да я подигне, дори ако беше Самсон библейският или Марко Кралевити.

Хасан бей премисляше: и минало, и бъдеще. То какво ли бъдеще го очакваше вече — един заострен кол насред мегдана. И после — в пъкъла на християните или в джендема на мюсюлманите. А него, на по-лошо място щеше да го натика Аллах—Йехова. Мястото, що е отредил за ония, дето не вярват нито в Мохамеда, нито в Христа. Архангел Михаил щеше да отнесе на ръце душите на Иван Дъба и другите добри християни. И щеше да ги положи пред трона на Всеблагия. Ако Хасан бей вярваше истински в исляма, Мохамед пък него щеше да хване за перчема на темето и да го вдигне в джаханъм-рая, при райските хубавици и пилафа. Нали затуй мюсюлманите си оставят перчемите? А него — ни Мохамед щеше да го погледне, ни Христос. Хем Хасан бей, хем княз Асен, по-право ни единият, ни другият…

Оставаше му сам да се грижи за себе си. На милост не можеше да се надява — последен него беят щеше да пощади. Трябва да иде при цар Фружин и да му каже: „Ето ме! Дай ми Карвунската хора и да се връщам!“ И пак ще дойде предишната сила и власт. Сам да царува, своята воля да налага, а не да аргатува на султани и султански евнуси…

Той се разсмя неудържимо. Тъмно беше и страшно в тая каменна торба, а цар Фружин е далече. Още по-далечен е скиптърът на Карвунската хора.

Хасан бей, а сега само Асен, заудря с юмруци по плочата, която го отделяше от света. Отгоре часовоят изтропа сърдито с ботуш. Гласът му проехтя прецеден през каменната преграда като издън земя:

— Сус бре, гяурско семе!

Значи тъй, тъй леко се бяха отказали от него, значи тъй леко го прежалиха. Защо и той да не ги прежали. Както му мерят, тъй и той да им отмери. Стига е мъчил сърцето си, стига го е двоил между раята и поробителите — нито с поробителите поробител, нито с робите роб. Сега вече знаеше накъде. И по език, и по кръв, и по сърце.

В смрадната дупка беше душно и потискащо. Въздухът му не стигаше, гърдите му се свиваха мъчително. Трябваше да стори нещо, да опита. Ако беше в друга килия, можеше да се надява на нещо, защото цяла Калиакра беше прокопана с подземни ходове, като проядена от дървояди греда. Никой друг не ги познаваше като него. От баща на син беше предавано това знание, та да го ползват — при нужда, при смъртна заплаха. Само тук не знаеше Асен да има подземие или пещера. Види се, когато са я копали дедите му, за опасни затворници са я гласили. Отде са могли да знаят те, че някога внукът им ще гние в нея.

Беше тъмно. Сякаш няма нищо наоколо, сякаш и той самият не съществува. Останала е само душата му, измъчена, скована от смъртен ужас. И пак е тихо като в гроб. Чуват се само стъпките на единия часовой, който прави по пет крачки напред и назад. И щурецът. Къде ли се е сврял в каменната яма? Друг път Асен би му се радвал — вечер, пред запаленото огнище, когато би му напомнял за лято, за слънце, за топлина и дъх на сено. Сега и щурецът го вбесяваше, сякаш с писукането си забиваше тънко свределче в мозъка му.

Нямаше излаз от тая дупка. Оставаше му само едно — да се стегне като мъж. Да мълчи. Да не обезумее в тоя черен мрак. Да не разбие черепа си в каменната стена, както са правили мнозина. Здрава беше душата му. Издържаше на мъка, на всякакво изпитание. И за добро, и за зло.

И все пак, дали всичко у него беше в ред? Какви бяха тия мисли за слава и чест? Защо все скиптъра на Добротица му се присънваше? Нали знаеше, не тронът, колът сред стъгдата го очаква? Научил бе вече Асен как се реди държава, как се укрепва царство. Проумял бе защо бяха пропаднали българските царства. Не само че бяха две и още два пъти по толкоз деспотства. Толкова време служеше на падишаха, ясно му беше на какво се крепи турската сила. За земя се биеха османлиите. Насреща им трябваше да изпречи бойци, които бранят собствена земя, а не бащиниите на малки и големи боляри. Цял народ трябваше да изпрати насреща им княз Асен. Да седнеше веднъж на Добротицовия трон, не на боляри щеше да се облегне, а на народа, на работните хора. А земята щеше да раздаде на селяците, та да си я пазят. Та тъй и него да пазят. Да знаят, че е тяхна, а не на велможите. Много беше научил княз Асен и от старата си майка, още повече бе научил от Кадъ Мустафа. Научи нещо и от Прокажения. Към една цел да се стремят властел и поданици, от едно зло да се вардят. Не мислят ли едно, пропада царството, пропадат и властел, и народ. Ей такъв управник ще бъде княз Асен: на всеки копач по зевгар земя, както мисли и Фружин; на всеки технитар — сечива. За целия народ: и за българи, и за турци, за татари, гърци и евреи. Като баща за всички — както искаше Бедредин Симави…

Щурецът отново засвирука и на измъчения затворник му се стори, че вътре в него се изкиска някакво дяволче, което бе подслушвало мислите му. Не се сдържа пак княз Асен. Отново се разтресе от смях. Не само защото разбираше колко по детски наивни и смешни бяха бляновете колко далечни и непостижими са. И заради друго. От страх, колкото да го криеше и от себе си. Страшно е да знаеш, че утре или вдругиден, а може би следната минута, ще те изведат на стъгдата, но не да видиш слънце и светлина, а да увиснеш набучен на кола, както момчетата набучват сламки в пеперудите и ги пускат после да летят. И неговият смях бе такъв — не смях, а крясък, като плач, както плачат и се смеят едновременно лудите и ония, които не щат да полудеят.

Той заудря в ужас по стените на каменния си гроб, заудря с ръце и крака. Както бе почнал, в следния миг можеше да блъсне и челото си в тая безжалостна твърд, която му препречваше пътя към светлината и волността. Като ония, намираните с пръснати черепи в килиите.

Защо човек трябва да загуби нещо безвъзвратно, та чак тогава да проумее как е могъл да го запази?

Изведнъж той трепна. От скалата се отрони късче. Ронлив е калиакренският камък. Но не от това се учуди Асен. Счу му се, че стената изкънтя, както кънти пред кухина. Провери и другите стени, очука ги наред. Плътни. Само там, долу, до коляното му. Опипа с пръсти. Наистина ронлива. Навярно там се бе сгушил и замлъкналият щурец. Асен натисна с пръсти. Едно каменно парченце се отлепя. Опипом потърси второ, поразклати го. След малко и то поддаде. Посегна към трето.

Колко време бе дълбал така с пръсти и нокти — той не знаеше. Обля се в пот, ноктите му се разкъртиха, пръстите му кървяха. Усещаше ги как се слепват от съсирената кръв, ала не спираше. Отвъд, на педя от него, а може и само на два пръста, имаше празнина в скалата. Можеше да бъде задънена пещера, но можеше да се окаже и излаз, неизвестен нему проход, който да го изведе на воля.

Пръстите му се сковаха от преумора, вцепениха се от болка. Тогава — с нозе! Той се обърна. Опря гръб в насрещната стена и удари с крак. Кънтежът тоя път излезе по-звучен. Значи, изтъняла бе преградата. Ритна повторно. Като че ли преградата омекна, поддаде се. При третия замах, в който с отчаяна надежда бе вложил и последните си сили, каменната черупка се срина. Краката му се провесиха в празното.

Той се намъкна в зиналия отвор. Потърси с нозе някаква опора. Не намери, но не се отказа. Черната бездна беше по-примамлива от кола сред стъгдата. Изсули се до пояс, увисна на гърди. Ако се отпуснеше още, само на ръце, не би могъл да се върне назад. Въпреки това се отпусна. И тогава краката му опряха в някаква плоча.

Асен стъпи, разкърши тяло да раздвижи схванатите мускули. После пипнешком изследва подземието, в което беше попаднал. Скоро откри, че това беше провъртян в каменния масив груб тунел. Доколкото можеше да си представи — проход, за който дори не бе чувал. Навярно не то знаеха и дедите му, иначе не биха издълбали в такава близост с него каменната затворнишка делва.

Все тъй, сред непрогледния мрак, той пое в една посока, като проверяваше с крак всяка нова стъпка.

Не. Не му се бе присторило. Не му бе просветнало от родената надежда. Наистина тъмнината се разсейваше. Очите му взеха да различават грапавините на скалата, после различи очертанията на поднесените към очите си ръце. И при един завой видя светлия отвор, блеснал като огнено око в мрака.

Асен притича нататък. Пролуката беше тясна, колкото да се провре през нея един човек. Той надзърна навън. В първия миг стисна очи, заслепен. Предутреният здрач ослепи несвикналите му зеници като огнен взрив. Но скоро пак отвори очи. Дълбоко под него, на тридесетина човешки боя, лъсна морето, поруменяло от предразсветното зарево. Нечувано отвътре, сега то изведнъж зашумя с плисъка на вълните си, като го облъхваше дори на тая висота с хладния си дъх, наситен с мирис на водорасли.

Морето! За родения моряк то означаваше само едно — свобода. Но как да се добере до него? Отворът зееше нависнал върху отвесната скала като огромна пчелна килийка. И никой не би могъл да изпълзи по тая скала. Само ако е чайка, та да прелети. Или — самоубиец, решил да се сплеска в рифовете, които се зъбеха долу, запенени при всяка нова вълна.

Той се отдръпна. Ако се наложеше, можеше да стане и това. Щеше да го предпочете пред кола. Сега беглецът жадуваше свобода, жадуваше живот. Всеки проход има два края. Ако това беше входът, къде е изходът?

С тая увереност той тръгна назад. С всяка крачка мракът се сгъстяваше. Асен отново запристъпва като слепец. Вървя дълго, стори му се вечност, докато внезапно протегнатите му пръсти опряха в задънена скала. Той я опипа нетърпеливо. Знаеше, че няма време. Ако тъмничарят речеше да провери затворника си, всичко щеше да се разкрие. От бързината, от находчивостта му зависеше животът, бъдещето му.

Ето, пръстите му откриха някаква цепнатина. Той я проследи опипом. Водеше право нагоре. После кривваше водоравно, за да се спусне отново отвесно към пода.

Та това беше врата, тайна каменна врата! Оставаше му само да я отвори. Асен не за пръв път беше отмествал такива прегради. Знаеше, нямат брой техните секрети. Най-прости и най-сигурни са плочите, които се превъртат около оста си. Трябва само да знаеш къде да натиснеш, за да ги раздвижиш. Той опита вдясно, по-нагоре и по-надолу, опита вляво. Напразно. Все една и съща непокътната скала. Напъна с все сила. Същото. Дали пък не бе сгрешил — да не е никаква врата, а случайна пукнатина? Или пък оста да е изгнила, ако е била дървена? А ако е била желязна, да се е разкапала от ръждата?

Само за утеха, колкото да се увери, че е опитал всичко, Асен натисна горния ръб на блока. И като по чудо той се поддаде. Превъртя се около водоравната си ос, раздели отвора на две половини. Повече по усет, отколкото по разум, защото се стремеше надолу, към морето, беглецът пропълзя в долното отвърстие. И дръпна от предпазливост зад себе си каменната плоча.

Усети стъпала под краката си. Едва сдържащ порива си да притича по тия стъпала в мрака, той заслиза пипнешком към неизвестността.

Най-сетне стълбовидният тунел свърши. Асен стъпи на равно. Озовал се бе в пространна зала, осветена от два тесни процепа в канарата, две от стотиците пукнатини на калиакренските скали, през които могат да минат само прилепите и скалните гълъби.

Но и при тая оскъдна светлинка привикналите му към тъмнината очи успяха да различат струпаните в пълна безреда подноси и кани, блюда и чаши, вази, щитове, брони, мечове, колесници, статуи, столове, ковчежета и амфори, които мъждукаха с меки жълтеникави сияния.

Не се мамеше! Та те наистина бяха златни! Всичко в тая черна дупка беше от злато! Като древният цар Мидас това, в което опираше поглед Асен мигом се превръщаше в скъпоценен метал. Той отвори с тръпнещи ръце едно сребърно ковчеже. И отвътре го плисна дъгоцветният блясък на диамантите. В съседната урна грееха със седефена мекота купчина бисери. И рубини. И всякакви други скъпоценни камъни. А прекатурената амфора беше пълна със златни монети.

Сякаш бе намерил разковното цвете, което алчни иманяри дирят от векове насам из урви и сипеи, срещу Благовец и Еньовден, та с него да отключат тайните иманета. Сякаш бе открил философския камък на западните алхимици, с които превръщаше глината и бакъра в злато…

Асен приближи до очите си една жълтица. С труд разчете гръцкия й надпис: „Александър“.

И разбра. Много бе чел някога Хасан бей. Кога нямаше битки, четеше и турски книги от имама, и български, и гръцки, скрити от покойната му майка в най-потайните кътчета на сарая. И „Естествословника“, който описваше всички твари на земята, и „Манасиевата хроника“, и „Гадателните книги“, от които се научи да познава кога ще има плодородие, кога суша и глад, и „Троянската притча“… И най-вече „Александрията“…

Че кой болярин, кой властел не е черпал от тая книга воля за сила, за подвиг и слава? Че кой не се е носил в мечтите си върху александровата колесница от победа към победа? От единия край на земята до другия…

На големия златен щит бе изкован околовръст същият надпис: „Александър — повелителят на света“. А вътре, под гръцките букви, незнаен художник бе изковал наниза от бойните му подвизи.

Чувал бе още нещо княз Асен. От бащата на поп Ставрос. Старо сказание, че тук, в недрата на Калиакра, някога скрил дела си от александровото наследство пълководецът му Лизимах…

Не беше ли тъкмо то — съкровището на Лизимах?

Той стоеше ослепял и оглушал, забравил себе си и целия свят. Не можеше да повярва. Дали не беше сън, безжалостен кошмар, роден в задушната каменна делва? И всеки миг можеше да се събуди, стреснат от злобния глас на занданджията.

Изведнъж Асен се опомни, досети се. Та нали пратеникът на Фружин каза, че крал Владислав няма злато. Ето го! Това богатство щеше да плати рицарите и наемниците му. Не само един кръстоносен поход, десет похода щеше да плати тая грамада от злато и скъпоценности. Награбени от поробени, да откупят свободата на други поробени…

Само той самият да излезеше оттук, да намереше кораб, който да отнесе това богатство до Будима. Тук то беше безполезно като калиакренския варовик. А щеше да стане и вредно, ако недай боже попадне в лапите на Али бей.

Мисълта му заработи трескаво. Най-първо трябваше той да се измъкне. Другото беше по-лесно. С някоя галера на краля щеше да пристане през нощта под Калиакра и щеше да натовари съкровищата й. Толкова контрабандисти бе преследвал, все беше научил и той нещо от тях.

Асен се огледа. На пода под тесните пукнатини, подобни на водоравни амбразури, той видя някаква дупка. Пристъпи към нея. Може би беше тъкмо това, което търсеше. Надолу водеше нова каменна стълба.

Беглецът се озърна и дори без да съзнава защо, взе от най-близката купчина една златна чаша, инкрустирана с безброй скъпоценни камъни. Мушна я в пояса си. Предчувствуваше, че ще му бъде нужна. Заслиза по стъпалата. Едно, две, пет… Мракът отново го удави в черната си непрогледност. Усети, че нагазва във вода и неволно се спря разколебан. Къде ли отвеждаше тоя проход? И трябваше ли заради водата да се върне назад? Кое беше по-добре: да скочи от горната дупка, от височина тридесет боя, за да се разбие върху подводните скали, или да се гмурне в зловещия отвор под него?

Не се двоуми дълго. Калиакренец беше княз Асен. Научил се бе да плува още когато прохождаше. Той прочисти няколко пъти дробовете си, пое дълбоко дъх и се гмурна, като даваше тласък надолу с краката и дясната си ръка, а с лявата опитваше пътя пред себе си.

Оказа се по-леко от това, което бе очаквал. Проходът свърши на три метра под водата. Напреде му засия в опушена синева подводният изход. Асен се промуши през него и изскочи задъхан над водата. Залови се с ръце за скалата и се прехвърли на малката площадка. Над главата му висеше застрашително, сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса, каменната гърбица на носа, подкопана от вековния прибой. А отгоре му зееше отвесният кладенец, през който робите насипваха добруджанското жито направо в приставащите под скалата гемии.

Перестите облаци бяха застлали целия небосклон като бял калдъръм. Широките мъртви вълни, без никакво гребенче, без никаква пяна, лазеха бавно насам и се плискаха в проядената скала привидно кротко и нежно, а в същото време с някаква метална настойчивост.

Отсреща, на няколко хвърлея оттук, се поклащаше на рейда генуезката галера, където Евнух бей бе наредил да продадат двете девойки. Тъкмеше се за отплаване. По безредното клатене на веслата се разбираше, че гребците се подготвят, опитват тежките дръжки. Матросите развързваха алените платна, други изтегляха железните котви.

Асен изведнъж се досети. Та тъкмо това трябваше да стори! За това щеше да му послужи скъпоценната чаша. Той се огледа. Знаеше, че тук, в пещерите на брега, винаги се намираха скрити варки. Беглецът се запъти към най-близката и най-малката лодка.

Внезапно той трепна. Дигна чашата да я стовари върху главата на човека, който се измъкна иззад лодката.

Тогава оня пошепна:

— Аз съм, княже. Пратеникът на цар Фружин.

Асен отпусна ръка.

— Що дириш тук?

— Крих се. Сега ще бягам.

— Ела с мене! Ще те оставя на генуезкия кораб да те отведе.

Пратеникът поклати глава.

— Не съм си свършил работата. Имам да ходя още в Дръстър и Никопол.

— Тогава ме чакай тук! Свърша ли туй, що съм си наумил, на кораба, пак ще се върна. И аз имам работа да довършвам, другари да отървавам.

— Ще те чакам.

— Ако ли пък стане нещо и не ме видиш повече, виж какво ще ти заръчам. Намерих богатство, цяла пещера. Невиждано, нечувано. Злато и безцен камък. С гемии да товариш и да не се свърши.

Но се разколеба да му каже, че е почти под краката му. Злато е това. Може да му замае главата. По-добре ще разкаже всичко на Звездена. Корава е Звездена и тайна пази, и корист не познава.

Пратеникът го гледаше слисан, с широко отворени очи.

— Ти рече — додаде Асен, — че Владислав няма пари да плати на войскарите. Обади му, обади и на Фружин, че аз ще им дам злато, колкото поискат!

— Как? — запита непознатият. — Кораби ли да пратят?

— Не! Само на тях ще го дам. Когато дойде тук сам Владислав. Или Фружин. Който прогони турците от Добротицовата хора, той ще получи златото. Кажи им. Това е думата на княз Асен.

Двамата се прегърнаха за сбогом.

— А ти кой си, брате? — запита Асен. — Да знам!

— Семир ме викат, княже. На боила Доброслав от Овеч. Откак заклаха баща ми, при крал Владислав побягнах.

— Сбогом, Семире! — рече Асен. — И не забравяй що ти заръчах!

Изтегли лодката във водата и скочи в нея. Загреба към кораба. Но и галерата вече беше готова. Чу се бумтежът на тъпана, по който робите размахаха веслата.

Тогава Асен извика, развя пояса си. От кораба го видяха. Поспряха за малко. Греблата увиснаха до водата. Изчакаха го. Беглецът се покатери на палубата и те отново се размятаха. Засвяткаха като бисери водните им пръски. Триъгълните платна се издуха от вятъра. Асен разбираше от корабни платна — от барцелонски плат бяха съшити тия, от най-добрия. На отлична каторга бе попаднал — бърза, неуловима. Дори да пуснеше корабите си подире й, Курт Али трудно щеше да я догони.

Първият човек, когото видя на палубата, беше един нисък, набит брюнет, с късо подстригана брада и черна камзола, върху която искреше сребърен кръст. На ухото му по генуезки обичай висеше сребърна обеца.

— Какво искате? — запита рязко оня.

— Търся капитана.

— Капитанът съм аз. Кажете какво искате!

Оставил помощника си на руля, до тях приближи любопитно и кормчията, сух и източен като върлина мъж с увиснали руси мустаци. Другите моряци продължиха работата си, без дори да погледнат насам. Ясно, на кораба имаше ред.

Асен запита:

— Продаде ли ви две робини Али бей?

— Продаде.

— По колко?

— Колкото вървят. По десет перпери.

Асен извади чашата от пояса си.

— Ако Ви я дам, ще ги освободите ли?

Много бързаше. Затова разкри направо картите си. Щеше му се да отърве набързо момичетата и после да се залови с трудното — да измъкне от зандана съгражданите си. Познат му беше тайният проход до тяхната килия.

Капитанът гледаше като хипнотизиран светналата с матов блясък скъпоценност. Смръщените му черни очи се присвиха още по-силно, алчни и ненаситни.

Високият кормчия се обади:

— Какво му мислите толкова, капитан Николо? Заслужава си!

Капитан Николо го сряза:

— Вие не се обаждайте!

И пак замълча. Види се, премисляше нещо, пресмяташе.

После изведнъж реши:

— Дайте я!

Грабна чашата и я притисна към гърдите си, после се провикна:

— Джовани! Паоло!

Двама великана изтичаха покорно на призива му.

— Вържете тоя глупак на празното гребло!

И преди да се опомни, Асен се видя разсъблечен гол. Джовани и Паоло го заблъскаха по стълбичката, която водеше към гребната палуба.

Ала кормчията изведнъж изскочи напред със светнали от погнуса очи.

— Капитане! — изкрещя той. — Пуснете го!

Набитият брюнет го изгледа студено.

— Защо, момчето ми?

— Защото не е почтено!

Капитан Николо изхриптя през зъби:

— Такъв ли наивник ме смятате, драги Бранко? Сам бог да ми пъхне в ръцете това злато и трима роба почти без пари, пък аз да се откажа?

— Ние сме честни пирати, капитане. Грабим с оръжие в ръка.

— Грабеж ли е — и с оръжие, и без оръжие, е все грабеж.

— Не с измама като сеньорите и пресветите отци…

— Това вече е прекалено! — сви устни капитанът. — За богохулство аз обесвам на реята. Знаеш това!

Ала Бранко вече не можеше да се въздържа:

— Вие вече не сте предишният капитан. Пак сте пиян. А когато сте пиян, не знаете какво вършите. Пуснете го! Или му върнете чашата!

Неподозирано пъргав за грубото си телосложение, капитан Николо подскочи мигновено и стовари юмрук под брадата му. Кормчията се свлече зашеметен на колена.

— Вържете и него! — изкрещя капитанът. — И него на веслото!

После добави злорадо:

— Умният пират не убива. Защото убийството е чиста загуба. Защо да ви убия, когато мога да ви продам като роб и да спечеля?

Пиратите изблъскаха двамата нови роба на долната палуба, а дърводелецът ги прикова с верига за глезените към едно общо гребло.

Галерата беше навлязла далече в морето. Брегът и Калиакра отдавна бяха потънали под кръгозора. По небето пъплеше облачна завеса, през която навремени проблясваше слънцето.

Под удара на тъпана и плясъка на бичовете в ръцете на надзорниците довчерашният Хасан бей, от снощи княз Асен, а сега безимен роб, размахваше тежкото весло едновременно с прикованите на неговата пейка кормчия Бранко и още четирима нещастника. И се ругаеше, проклинаше се, че тъй глупаво беше загубил свободата си. И при Звездена ги заловиха глупаво, като деца кога играят на турци и хайдути. И тук — като бежанците селяци, които харизват последните си златици на пирати и измамници. А те още щом се отделяха от брега, ги натикваха в трюма за роби, за да ги продадат после по анадолските тържища. Пълен беше Анадолът, та и Масър, и цялото Средиземноморие от такива гламави българи.

Още един такъв роб сам си навря оглавника на врата.