Каменната маймуна

1.

Те бяха изчезналите, те бяха клетниците.

За трафикантите на хора, които ги превозваха по света като сандъци с дефектна стока, бяха дзудзя, добитък.

За агентите от Имиграционно-натурализационната служба (ИНС) на САЩ, които пресрещаха корабите им, арестуваха ги и ги депортираха, те бяха незаконните.

Те носеха надежда. Заменяха дом, семейство и хилядолетна родова памет за изпълнени с опасности години на тежък труд.

Уповаваха се на нищожния шанс да се задържат и семействата им да благоденстват в страна, където, както се говореше, свободата и богатството били нещо обикновено като слънцето и дъжда.

Те бяха крехкият му товар.

С разкрачена походка (яростни петметрови вълни подмятаха кораба), капитан Сен Дзидзън заслиза от мостика през двете палуби към мрачния трюм, за да им съобщи лошата вест, че неколкоседмичното им тежко пътуване може би е било напразно.

Беше един августовски вторник, малко преди разсъмване. Набитият капитан с бръсната глава и необичайно рунтави мустаци се промъкна покрай празните контейнери, оставени за камуфлаж на палубата на 72-метровия „Фуджоуски дракон“, и отвори тежката стоманена врата към трюма. Взря се в групата от двайсетина души, сгушени един до друг в тъмното помещение. В плиткия слой вода под мизерните койки плуваха боклуци и пластмасови детски кубчета.

Въпреки силното вълнение капитан Сен, морски вълк с трийсетгодишна практика, се спусна по стръмните метални стълби, без да използва парапета, и излезе в средата на трюма. Провери измервателния уред за въглероден двуокис и установи, че нивото му е допустимо, макар въздухът да вонеше на дизелово гориво и хора, живели на твърде тясно пространство в течение на две седмици.

За разлика от много капитани и моряци на „кофите“ — корабите, превозващи незаконни емигранти, — които в най-добрия случай се правеха, че не забелязват, а понякога дори биеха или изнасилваха пасажерите, Сен не се отнасяше лошо към тях. Всъщност той смяташе, че върши добро, като превозваше тези семейства от трудния живот ако не към благосъстояние, то поне към надеждата за по-щастлив живот в Мейгуо, Красивата страна, или Америка — и, разбира се, междувременно печелеше порядъчно за себе си.

При този курс обаче повечето емигранти не му се доверяваха. И защо ли да му се доверяват? Смятаха го за съдружник на трафиканта, наел „Дракона“ — Кван Ан, известен повече с прякора Гуй, Призрака. Възпрепятствани от мрачната репутация на трафиканта, опитите на капитан Сен да завърже разговор бяха завършили с неуспех и той се беше сприятелил само с един от емигрантите. Чан Дзинърдзъ — който предпочиташе западното си име Сам Чан — бе четирийсет и пет годишен бивш учител от едно предградие на големия пристанищен град Фуджоу в Югоизточен Китай. Той водеше цялото си семейство в Америка: жена си, двамата си синове и овдовелия си баща.

Пет-шест пъти по време на пътуването Чан и Сен бяха седели в трюма на чаша силно маотай, от което капитанът имаше солидни запаси, и бяха говорили за живота в Китай и за плановете на семейство Чан, щом веднъж пристигнат в Съединените щати.

Сега Сен видя Чан на койката му в единия ъгъл на трюма. Високият, спокоен мъж срещна погледа на капитана и се намръщи. Чан даде книгата, която четеше на семейството си, на сина си и се изправи, за да посрещне посетителя.

Всички наоколо запазиха тишина.

— Радарът показва бърз кораб, опитващ да ни пресрещне.

По лицата на онези, които го чуха, се изписа ужас.

— Американци ли? — попита Чан. — Бреговата охрана?

— Вероятно — отвърна капитанът. — Намираме се в американски води.

Сен огледа изплашените лица на емигрантите наоколо. Те се споглеждаха. Както при повечето курсове, тези хора — мнозинството непознати — бяха завързали стабилни приятелски връзки. Сега се хващаха едни други за ръцете, шепнеха си, едни търсеха, други предлагаха утеха. Капитанът спря поглед върху една жена, прегърнала осемнайсетмесечното си момиченце. Майката — с лице, нашарено с белези от побоите в превъзпитателния лагер — сведе очи и заплака.

— Какво можем да направим? — попита Чан.

Емигрантът приемаше тежко новината. Капитанът знаеше, че Чан е дисидент в Китай и на всяка цена е искал да се измъкне от страната. Ако го депортират, вероятно щеше да свърши в някой от прословутите затвори в Западен Китай като политически затворник.

— Не сме далеч от мястото за акостиране. Движим се с пълна скорост. Възможно е да се приближим достатъчно, за да ви изпратим на брега с лодки.

— Не, не — възпротиви се Чан. — При това вълнение всички ще се издавим.

— Насочил съм кораба към един естествено защитен залив. Водата би трябвало да е достатъчно спокойна за лодките. На плажа ще чакат камиони, които да ви откарат до Ню Йорк.

— Ами ти? — попита Чан.

— Аз ще се върна в международни води. Не могат да ме арестуват за пренасяне на празни контейнери. Това не е престъпление. Докато ме настигнат, вие вече ще пътувате по златни пътища към град от диаманти… Кажете сега на всички да се приготвят. Да вземат само най-важното. Парите, снимките. Оставете всичко останало. Ще се наложи да гребете с пълна сила. Останете в трюма, докато Призрака или аз не ви извикаме.

Капитан Сен забърза обратно към мостика. Докато изкачваше стълбата, отправи кратка молитва към Тянхоу, богинята на моряците, след това приклекна, за да избегне една вълна, разбиваща се о борда. Намери Призрака при радара. Трафикантът стоеше неподвижно, свил рамене под морската стихия.

Някои трафиканти се обличаха като богати кантонски гангстери от филм на Джон Ву, но Призрака винаги ходеше като повечето китайци — с обикновени панталони и риза с къси ръкави. Беше мускулест, дребен, гладко избръснат, с коса, по-дълга от типичната за бизнесмен, която никога не приглаждаше с гел.

— Ще ни пресрещнат след петнайсет минути — каза трафикантът.

Дори сега, пред опасността от сблъсък с властите, той изглеждаше безучастен като кондуктор на малка автогара.

— Петнайсет ли? — изненада се капитанът. — Невъзможно. С колко възела се движат?

Сен се приближи до картата на района, издадена от Картографската служба на Министерството на отбраната на САЩ. От нея и радара трябваше да прецени относителното положение на двата кораба. Заради риска от засичане джипиесът и ЕРIКВ системата на „Дракона“ бяха изключени.

— Мисля, че имаме поне четирийсет минути — каза.

— Не, изчислих разстоянието, което изминаха, откакто ги засякохме.

Капитан Сен погледна кормчията, потен от борбата с руля. Двигателите работеха на пълна мощност. Ако изчисленията на Призрака бяха правилни, нямаше да могат да се доберат до спокойния залив навреме. В най-добрия случай щяха да стигнат на около половин миля от близкия скалист бряг — достатъчно, за да пуснат лодките, но така щяха да ги оставят безпомощни срещу стихията.

— Как са въоръжени? — попита Призрака.

— Не знаеш ли?

— Никога не са ме залавяли. Кажи ми.

Сен бе проверяван на два пъти — за негово щастие при законни курсове, не при превозване на емигранти. Въпреки това изживяването не беше от най-приятните. Дузина моряци от Бреговата охрана бяха нахлули на кораба му, докато друг държеше него и екипажа му на прицел с картечница от борда на патрулния катер. Имаха и малко оръдие.

Той каза на Призрака какво могат да очакват.

Трафикантът кимна:

— Трябва да обмислим вариантите.

— Какви варианти? Да не мислиш да ги обстрелваме? Няма да позволя такова нещо!

Трафикантът не отговори. Остана неподвижен, втренчен в радара. Изглеждаше спокоен, но Сен подозираше, че е бесен. Никой друг трафикант не беше взимал толкова предпазни мерки срещу засичане от Бреговата охрана като Призрака на този курс. Двайсетината емигранти се бяха събрали в един изоставен склад във Фуджоу и изчакаха там два дни под надзора на един партньор на Призрака. След това ги прекараха на Ту-154 до едно изоставено военно летище край Санкт Петербург в Русия. Оттам ги превозиха в голям контейнер на 120 км до град Виборг, за да бъдат натоварени на „Фуджоуския дракон“, пристигнал в руското пристанище предишния ден. Сен бе попълнил добросъвестно митническите документи и декларации — всичко по правилата, за да не буди подозрения. Призрака се присъедини към тях в последната минута и корабът отплава. През Балтийско и Северно море, през Ламанша, след това прекосиха знаменитата начална точка на всички презокеански плавания в Келтско море — 53 градуса северна ширина и 70 градуса западна дължина — и потеглиха с пълна скорост на югоизток към Лонг Айлънд.

Нищо в този курс не би трябвало да събуди подозренията на американските власти.

— Как са успели? — възкликна капитанът.

— Какво? — разсеяно попита Призрака.

— Да ни намерят. Никой не би могъл. Невъзможно е! Призрака се изправи. Обърна се с гръб към вятъра.

— Кой знае? Може би с магия.

2.

— По петите им сме, Линкълн. Лодката плава към брега. Ще успеят ли? Не, няма начин. Чакай, не трябва ли да го наречем „кораб“? Мисля, че да. Прекалено голямо е.

— Не знам — отвърна разсеяно Линкълн Райм на събеседника си. — Не разбирам много от корабоплаване.

Високият, хилав Фред Делрей беше главният фБР агент, участващ в операцията по залавяне на Призрака. Нито яркожълтата риза, нито черният му костюм, с цвят като гладката му кожа, не бяха гладени наскоро — но и никой в стаята не изглеждаше особено свеж. Шестимата около Райм бяха прекарали последните двайсет и осем часа тук, в тази необичайна оперативна зала — хола в къщата на Райм в Западен Сентрал Парк, който приличаше не на салон от викторианската епоха, какъвто е бил преди, а на лаборатория, претъпкана с маси, различни апарати, компютри, химикали, жици и стотици книги и списания по криминология.

Екипът включваше представители както на федералните, така и щатските правозащитни организации. От страна на щата тук беше лейтенант Лон Селито, детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, далеч по-омачкан от Делрей — а също и по-дебел (тъкмо се беше нанесъл в Бруклин с приятелката си, която, по неговите думи, готвела божествено). Младият Еди Дън, детектив от китайски произход от Пети участък на Нюйоркското полицейско управление, където влизаше и Китайският квартал, също присъстваше. Дън бе строен, мускулест и стилен, носеше очила с рамки на „Армани“, а черната му коса стърчеше на всички страни като бодли на таралеж. Работеше временно със Селито; постоянният партньор на дебелия детектив, Роланд Бел, беше отишъл преди седмица на семейно събиране в родната си Южна Каролина с двамата си синове и както се разбра, завързал голямо приятелство с местната полицайка, Люси Кър. Бе удължил отпуската си с още няколко дни.

От федерална страна в екипа участваше Харълд Пийбоди, умен мъж около петдесетте с крушовидна форма на тялото, заемащ важен пост в манхатънското управление на Имиграционно-натурализационната служба. Пийбоди не говореше много за себе си като всеки държавен чиновник, наближаващ пенсия, но обширните му познания в областта на емиграцията свидетелстваха за дълга и успешна кариера в Службата. Двамата с Делрей се бяха сблъсквали неведнъж по време на това разследване. След инцидента „Златно приключение“ — когато десет нелегални имигранти се бяха удавили след потапянето на едноименния кораб край Бруклин — президентът на САЩ бе наредил на ФБР да поеме първостепенните случаи с трафик на хора от ИНС с подкрепа от ЦРУ. Имиграционно-натурализационната служба имаше доста по-голям опит с нелегалните емигранти и трафикантите им и не отстъпваше с особена готовност ръководната си роля — особено когато в разследването се намесват нюйоркската полиция и така наречени „алтернативни“ консултанти като Линкълн Райм.

Помощник на Пийбоди бе един млад агент от ИНС на име Алън Коу, около трийсетте, с къса тъмночервена коса. Енергичен, но кисел и сприхав, Коу също представляваше загадка за колегите си, тъй като не проронваше нито думичка, несвързана с разследването. Райм бе забелязал, че костюмите му са луксозна конфекция — изтупани, но ушити нескопосано, — а прашните му черни обувки са с дебели гумени подметки като на охранител от магазин — идеални за преследване на крадци. Един-единствен път стана разговорлив — изнесе една от спонтанните си — и досадни — лекции за злините от незаконната емиграция. Коу работеше неуморно и явно горещо желаеше залавянето на Призрака.

Различни други по-нисши служители, федерални и щатски, се бяха появявали и изчезвали през последната седмица, изпълнявайки задачи по случая.

Като Гара разпределителна, мислеше (и бе казвал) Линкълн Райм неведнъж през последното денонощие.

Сега, в 4.45 в тази бурна утрин, той насочи самоходната инвалидна количка „Сторм Ароу“ през претъпканата стая към дъската за материалите по разследването, на която бяха закачени една от малкото снимки на Призрака, много лоша фотография от тайно наблюдение; снимка на Сен Дзидзън, капитана на „Фуджоуския дракон“; и карта на Източен Лонг Айлънд и прилежащата морска територия. За разлика от дните през временното си оттегляне след инцидента при оглед, оставил го парализиран за цял живот, сега Райм прекарваше половината от времето си в яркочервената „Сторм Ароу“. Инвалидната количка бе екипирана с нов, супермодерен сензор за управление, открит от болногледача му Том в „Инвакеър“. Механизмът, който Райм командваше с единствения си подвижен пръст, му осигуряваше доста по-голяма маневреност от старото устройство на принципа на духане и всмукване.

— На колко са от брега? — попита той, като оглеждаше картата.

Лон Селито, който поддържаше връзка по телефона, вдигна глава:

— Сега ще разберем.

Райм работеше често като консултант за нюйоркската полиция, но най-вече в класически детективски разследвания — криминалки, на професионален жаргон. Сегашната задача бе необичайна.

Преди няколко дни Селито, Делрей, Пийбоди и сприхавият млад Алън Коу бяха дошли в дома му. Райм си имаше друго занимание — най-важното събитие за момента в живота му бе предстоящото лечение, — но Делрей привлече вниманието му с думите:

— Ти си последната ни надежда, Линк. Имаме голям проблем и не ни идва наум към кого да се обърнем.

— Казвай.

Интерпол бе разпространила „червен сигнал“ за Кван Ан. Според информаторите Призрака се появил във Фуджоу, после отлетял за Южна франция и накрая се появил в едно руско пристанище, за да вземе кораб с нелегални китайски емигранти — между които и неговият баншоу, или помощник, шпионин, дегизиран като един от пасажерите. Запътили се, изглежда, към Ню Йорк, но след това изчезнали. Нито тайванската, френската и руската полиция, нито фБР и ИНС можели да го открият.

Делрей носеше единствената улика, която притежаваха — куфарче с някои лични вещи на Призрака от една тайна квартира във Франция, — с надеждата Райм да им даде някаква насока.

— Защо е този зор да го хванете? — Райм плъзна поглед по лицата на представителите на три правозащитни служби.

— Той е шибан социопат — възкликна Коу. Пийбоди обясни по-спокойно:

— Призрака е може би най-опасният трафикант на хора в света. Отговорен е за смъртта на 18 нелегални емигранти, както и на полицаи и федерални агенти. Срещу него има дванайсет обвинения в изнасилване от жени емигрантки. И знаем, че е убил още хора. Нелегалните се наричат още „изчезнали“ — убиват ги, ако опитат да измамят трафиканта. Убиват ги, ако се оплачат. Просто изчезват. Семействата им не научават повече нищо за тях. По наши изчисления през последните няколко години поне петдесет-шейсет нелегални имигранти, превозвани от Призрака, са изчезнали.

— Повечето трафиканти не участват в курсовете — намеси се Делрей. — Единствената причина да придружава лично емигрантите е разширяването на дейността му тук. Не можем да го допуснем.

— Ако влезе в страната, ще има жертви — каза Коу. — Много жертви.

— Добре де, защо аз? Аз не разбирам нищо от трафик на хора.

— Опитахме всичко — отвърна фБР агентът. — Нищо не успяхме да направим. Нямаме никаква информация за него, нямаме снимки, отпечатъци. Нищичко. Освен това.

Той кимна към куфарчето. Райм го изгледа скептично.

— Не знам, господа.

Обясни, че не му е известно нищо за разследванията във Франция или Русия, а и нямаше никакво доверие на френската полиция за правилното събиране на уликите. Нямаше стандарти, с които да сравнява микроуликите. Без еталони на отпечатъците как можеха да са сигурни, че куфарчето е на Призрака?

— Господин Райм — поде Пийбоди, — трафикът на хора не е вече такъв, какъвто беше едно време. До неотдавна мъжете идваха сами. Сега водят целите си семейства, идват сами жени, деца. И ако види дори най-малка заплаха от тяхна страна, Призрака ги убива. Ей така. Наистина имаме нужда от помощта ви.

— Надяваме се да ни дадеш някаква насока — добави Делрей.

— Ще видя какво мога да направя, но не очаквайте чудеса — заключи Райм.

Два дни по-късно отново ги повика. Том подаде куфарчето на агент Коу.

— Имаше ли нещо полезно? — заприпира младият мъж.

— Абсолютно нищо. Французите очевидно са пълни непрокопсаници в събирането на веществени доказателства. Поне тези жандарми, или както там ги наричат.

— Мамка му! — изръмжа Делрей. — Нямаме късмет.

Точно тази реплика очакваше Райм. Той отпусна глава на удобната възглавница, която Том бе прикрепил за инвалидната количка, и заговори:

— Призрака и двайсет-трийсет нелегални китайски емигранти са на борда на „Фуджоуския дракон“, от фуджоу, провинция фудзян, Китай. Това е седемдесет и два метров товарен кораб с два дизелови двигателя, седемчленен екипаж и капитан Сен Дзидзън (Сен е фамилното му име), 56-годишен. Отпътували са преди четиринайсет дни от Виборг, Русия, в 8.45 часа местно време и сега, според изчисленията ми, трябва да са на около триста мили от нюйоркското крайбрежие. Целта им са доковете в Бруклин.

— Как, по дяволите, измислихте всичко това? — възкликна Коу; Селито, макар и свикнал с невероятните способности на Райм, се разсмя гръмогласно.

— Много просто. Предположих, че смятат да дойдат от изток, иначе щяха да потеглят от самия Китай. Имам приятел в московската полиция — криминолог, с когото сме написали няколко общи статии. Помолих го да се обади във всички пристанища в Западна Русия. Не са толкова много, колкото би помислил човек. Той успял да се добере до митническите документи на всички китайски и тайвански кораби, вдигнали котва през последните три седмици. Прегледахме ги заедно за няколко часа. Между другото, натрупа ви се доста тлъста телефонна сметка. О, казах му да включи и хонорара си за преводачески услуги. Аз на негово място бих го направил.

След кратка пауза криминологът продължи:

— Открихме само един кораб, който е заредил достатъчно гориво за плаване от 8000 мили, макар в документите да бяха заявили, че ще пътуват само 4400. Горивото ще им стигне от Виборг до Ню Йорк и после обратно до Саутхемптън, където да презаредят. Изобщо нямат намерение да акостират в Бруклин. Оставят Призрака и емигрантите и веднага потеглят към Европа.

— Може би в Ню Йорк горивото е прекалено скъпо — предположи Делрей.

Райм вдигна рамене — един от малкото жестове, които позволяваше парализираното му тяло.

— В Ню Йорк всичко е прекалено скъпо. Има обаче още нещо: според митническата декларация „Драконът“ превозва индустриална техника за Америка. Всеки капитан обаче е длъжен да спомене и газенето си — за да е сигурно, че няма да заседне в някое плитко пристанище. Газенето на „Дракона“ е три метра. Напълно натоварен кораб с неговите размери обаче трябва да гази поне на седем метра и половина. Значи е празен. На борда са само нелегалните емигранти на Призрака. Казвам двайсет-трийсет емигранти, защото са взели провизии за толкова души, докато, както споменах, екипажът се състои само от седем.

По-късно същия ден един спътник засече „Дракона“ на около 280 мили от брега, точно както беше предрекъл Райм. Силна буря по Източното крайбрежие на САЩ бе забавила кораба. Както изглеждаше, щеше да акостира на Лонг Айлънд малко преди зазоряване във вторник. Правата на Бреговата охрана за спиране на чужди кораби в международни води обаче са ограничени. Могат да проверяват плавателни съдове под американски флаг, а също и такива „без флаг“ — нерегистрирани и с фалшива регистрация. Задържането на кораб с изрядни документи извън американските териториални води обаче е в разрез с международните спогодби, а „Фуджоуският дракон“ е безспорно собственост на Китайската народна република. Прокуратурата бе загрижена, че съдът може да обяви ареста на Призрака за незаконен, ако бъде извършен в открито море. Затова бе решено да изчакат да навлезе в американски териториални води.

Катерът на Бреговата охрана, „Евън Бригант“, с екипаж от 25 моряци, въоръжен с две леки картечници и едно 80-милиметрово оръдие, беше приведен в бойна готовност, но остана на разстояние, за да не бъде засечен от радара на „Дракона“.

Сега обаче китайският кораб се намираше в американски води и „Евън Бригант“ го преследваше. Планът бе да установят контрол над „Дракона“ и да арестуват Призрака, помощника му и екипажа. Бреговата охрана щеше да закара плавателния съд в пристанището на Порт Джеферсън, Лонг Айлънд, откъдето емигрантите да бъдат прехвърлени във федерален център за задържане и там да изчакат депортиране или разглеждане на молбите им за политическо убежище.

През цялото време държаха връзка с патрулния катер. — Агент Делрей? Тук капитан Рансъм от „Евън Бригант“.

— Слушам ви, капитане.

— Мислим, че ни е засякъл; радарът им се оказа по-добър, отколкото подозирахме. Корабът се насочи към брега. Трябва да направим някои уточнения по плана за задържане. Опасяваме се, че ако го вземем на абордаж, ще избухне престрелка. Като се има предвид кой пътува на борда… Тревожим се, че ще има жертви. Край.

— Жертви ли? — попита Коу с презрение. — Сред незаконните може би?

— Да. Смятаме, че е най-добре да препречим пътя на кораба и да изчакаме Призрака да се предаде. Край.

Делрей вдигна ръка и докосна незапалената цигара, която носеше зад ухото си, спомен от дните му на пушач.

— Не, следвайте първоначалния план. Спрете кораба, завземете го и арестувайте Призрака. Използвайте оръжие, ако се наложи. Разбрано?

— Слушам, сър. Край.

След секунди личният телефон на Райм иззвъня. Том се обади в ъгъла на стаята. Послуша известно време, сетне вдигна поглед:

— Доктор Уивър се обажда, Линкълн. За операцията. — Огледа останалите в стаята. — Ще й кажа, че ще й се обадиш по-късно.

— Не — отсече Райм. — Ще говоря сега.

3.

Вятърът се усили. Вълните подхвърляха „Фуджоуски дракон“ като перце.

Кван Ан, Призрака, ненавиждаше пътуванията по море. Беше свикнал със скъпите хотели, с лукса. Тези пътувания бяха мръсни, смрадливи, студени, опасни. Човекът не е успял да укроти морето, мислеше си той, и това никога няма да му се удаде. Морето е ледено покривало на смъртта.

Призрака огледа палубата, но не забеляза помощника си. Обърна се към носа и присви очи — бряг също не се виждаше, само планини от тъмна вода.

Той се качи на мостика и потропа по стъклото на задната врата. Капитан Сен вдигна поглед и Призрака му направи знак да се приближи.

Сен послушно излезе на дъжда.

— Бреговата охрана скоро ще е тук — изкрещя Призрака, за да надвика вятъра.

— Мога да се приближа достатъчно, за да пуснем лодките, преди да са ни пресекли пътя. Сигурен съм.

Призрака го изгледа сурово.

— Виж какво! Оставяш тези хора на мостика и слизаш заедно с останалите от екипажа при добитъка. Скрийте се с тях и никой да не излиза от трюма.

— Ама защо?

— Защото — обясни Призрака — ти си добър човек. Прекалено добър, за да можеш да лъжеш. Аз ще се представя за капитана. Мога да гледам човек в очите и той да повярва на всяка моя дума. Ти не си способен на такова нещо.

Призрака смъкна фуражката на капитана, Сен инстинктивно вдигна ръка, но после я отпусна унило. Призрака си сложи шапката.

— Ето — каза сухо, — приличам ли на капитан?

— Този кораб е мой.

— Не. При това пътуване „Драконът“ е мой. Плащам ти в зелено.

Американските долари бяха доста по-ценни от китайския юан, валутата, в която плащаха долнопробните трафиканти.

— Нямаш намерение да се биеш с тях, нали? С Бреговата охрана, имам предвид.

Призрака се изсмя нервно:

— Как мога да се бия с тях? Те са десетки, нали? — Той кимна към моряците на мостика. — Кажи им да изпълняват всичките ми заповеди.

Сен се поколеба и трафикантът го изгледа с онзи спокоен, смразяващ поглед, който плашеше всички.

— Нещо искаш да ми кажеш ли?

Сен сведе очи, върна се в кабината и даде нареждания на моряците си.

Призрака погледна към кърмата и отново потърси помощника си. След това нахлупи капитанската шапка и се качи на мостика, за да поеме командването.

„Десет съдии от ада…“

Той пропълзя по главната палуба до кърмата, провеси глава през борда и отново започна да повръща.

Цяла нощ, откакто започна бурята, бе лежал до една малка спасителна лодка, избягал от смърдящия трюм, за да прочисти тялото си от дисхармонията, създадена от бясното море.

„Десет съдии от ада!“ — помисли си отново. Вътрешностите му се раздираха от киселия стомашен сок, изпитваше такъв студ и такова отчаяние, както никога през живота си.

Казваше се Сони Ли, макар рожденото му име, дадено от баща му, да беше Канмей, което означава „Опълчи се срещу Америка“. Това бе обичайно за родените по време на управлението на Мао — да носят политически праволинейни — и срамни — имена. Въпреки това, както често става с младежите от китайското крайбрежие — провинциите Фудзян и Гуандун, — той бе приел и западно име. Бяха му го дали още като дете момчетата от тайфата: Сони, по името на опасния, злонравен син на дон Корлеоне в „Кръстника“.

Верен на филмовия герой, чието име носеше, Сони Ли беше видял — и причинил — много насилие, но нищо не го бе поставяло на колене, в прекия смисъл на думата, като морската болест.

„Съдии от ада…“

Беше готов да се яви пред тях. Щеше да отговаря за всичко лошо, което бе сторил, за цялата си глупост, за всички вреди. „Нека бог Тайшан ме вземе в ада. Само да свърши тая проклета морска болест!“ Замаян от недохранването от последните седмици и люшкането, той си представяше, че морето е развълнувано заради някакъв побеснял дракон, и му се искаше да извади тежкия пистолет от джоба си и да го изпразни в звяра.

Ли погледна назад към мостика и му се стори, че вижда Призрака, но веднага се наложи пак да се провеси през парапета. Сони Ли забрави трафиканта, забрави тежкия си живот във фудзян, забрави всичко освен десетте съдии от ада, насърчаващи весело демоните да ръчкат с копията си стомаха му.

Отново започна да повръща.

Високата жена се облегна на колата си. Контрастите у нея бяха ярки: червената й коса, развявана от ожесточения вятър, старият жълт „Шевролет Камаро“, черният колан с черния пистолет на кръста й.

Амелия Сакс, с дънки и загърната с дъждобран, на чийто гръб пишеше „Нюйоркска полиция — криминален отдел“, погледна бурните води на пристанището на Порт Джеферсън в северната част на Лонг Айлънд. Огледа сцената около себе си. Агенти от ИНС и фБР, полицаи от шерифството на Съфолк и управлението на Ню Йорк бяха обкръжили един паркинг, който в някой по-хубав августовски ден би трябвало да гъмжи от хора, дошли да се попекат на слънце. Силната буря обаче държеше летовниците далеч от брега.

Наблизо чакаха два големи затворнически автобуса на Управлението на поправителните заведения, взети назаем от ИНС, половин дузина линейки и четири микробуса с хора от отрядите за бързо реагиране на различни агенции. По плана, когато пристигне тук, „Драконът“ трябваше вече да е овладян от Бреговата охрана, а Призрака и помощникът му — арестувани. От забелязването на патрулния катер от китайците до вземането на кораба им на абордаж обаче имаше около четирийсет минути. Достатъчно време за Призрака и помощника му да се дегизират като емигранти и да скрият оръжията си, доста често използвана тактика от трафикантите. Моряците от Бреговата охрана нямаше да могат да претърсят качествено емигрантите и кораба преди идването им в пристанището и трафикантът и съучастниците му можеха да опитат да се измъкнат със стрелба.

Самата Сакс щеше да е изложена на особена опасност. Нейна работа бе да извърши оглед на кораба и да потърси доказателства, уличаващи Призрака и водещи до останалите му съдружници. Ако огледът се извършва дълго след бягството на извършителя, опасността за криминолога е сравнително малка. Ако обаче на местопрестъплението са скрити неизвестен брой престъпници, рисковете са големи, особено в случаите с трафиканти на хора, имащи достъп до сериозни оръжия.

Мобилният й телефон иззвъня и тя седна в шевролета, преди да вдигне.

Обаждаше се Райм.

— Готови сме — каза тя.

— Мислим, че са ни забелязали, Сакс. „Драконът“ се насочи към брега. Катерът ще го настигне, преди да се озове достатъчно близо, но се опасяваме, че Призрака се готви за бой.

Тя се замисли за бедните хора на борда.

Райм замълча; Сакс използва момента, за да попита:

— Тя обади ли се?

Кратка пауза. Сетне той отговори:

— Да. Преди десет минути. За следващата седмица имат свободно място в Болницата на Манхатън. Ще ми позвъни отново за повече подробности.

— Ааа…

„Тя“ беше доктор Черил Уивъц, известен неврохирург, дошла от Южна Каролина в Ню Йорк, за да води кратък курс за обучение в Болницата на Манхатън. „Мястото“, за което говореха, беше възможност за извършване на една експериментална операция на Райм, която можеше да повлияе благоприятно състоянието му.

Операция, която Сакс не одобряваше.

— На твое място бих повикал още линейки — каза Райм. Прозвуча сприхаво — не обичаше да обсъжда лични проблеми в хода на акция.

— Ще се погрижа.

— Пак ще ти се обадя, Сакс. Връзката прекъсна.

Тя изтича при един полицай от шерифството и уреди изпращането на допълнителни медицински екипи, Върна се в шевролета, седна и заслуша трополенето на едрите капки по предното стъкло и гюрука. От влагата в колата миришеше на пластмаса, машинно масло и стара тапицерия. Тя се замисли за Райм, за неотдавнашния си разговор с един друг лекар, нямащ нищо общо с неврохирургията. Не искаше да си спомня тази среща, но нямаше как да го предотврати.

Преди две седмици Сакс бе стояла до кафе-машината в чакалнята на една болница, пред вратата на кабинета, в който преглеждаха Линкълн Райм. Спомни си как юлското слънце блестеше безжалостно върху зелените плочки на пода. Облеченият в бяла престилка мъж се приближи и я заговори със смразяващо сериозен тон:

— А, госпожице Сакс. Ето ви и вас.

— Добър ден, докторе.

— Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм. — Да?

— Трябва да обсъдим нещо.

— Звучи, сякаш новините са лоши — отбеляза тя с разтуптяно сърце.

— Защо не седнем в онзи ъгъл? — предложи лекарят с глас на погребален агент.

— И тук е добре — каза твърдо тя. — Казвайте.

Един порив на вятъра я изкара от размислите и тя отново погледна към пристанището, дългия пирс, до който трябваше да хвърли котва „фуджоуският дракон“.

„… сякаш новините са лоши.

Казвайте.“

Сакс включи радиостанцията си на честотата на Бреговата охрана не само за да разбере какво става на „Дракона“, а и за да не мисли за разговора в онази ослепително ярка чакалня.

— Колко има до брега? — обърна се Призрака към двамата моряци на мостика.

— Миля, може би по-малко. — Хилавият мъж на румпела му хвърли бърз поглед. — Ще завием точно преди плитчините и ще навлезем в залива.

Призрака погледна напред.

Забеляза бледосива ивица земя при поредното повдигане на кораба над вълните.

— Дръжте курса. Сега се връщам.

Той се подготви да се сблъска със стихията и излезе от кабината. Дъждът и вятърът зашибаха лицето му. Той слезе на долната палуба. Стигна до металната врата за трюма. Влезе и огледа емигрантите. Те обърнаха към него лица, по които се четеше страх. Жалки мъже, раздърпани жени, кирливи деца — дори няколко безполезни момичета. Защо са взели тях тези глупави родители?

Капитанът прекъсна разговора си с Чан.

— Какво става? — попита. — Катерът вижда ли се вече? Призрака не отговори. Оглеждаше се за своя баншоу.

От него обаче нямаше и следа. Разгневен, той се извъртя.

— Почакай — извика капитанът. Призрака затръшна вратата зад гърба си.

— Баншоу! — изкрещя.

Не последва отговор. Призрака не си направи труда да вика втори път. Дръпна резето на вратата към трюма, така че да не може да се отвори отвътре. Забърза към командната кабина. Докато се качваше към мостика, извади от джоба си очукана черна пластмасова кутия с големината на дистанционното за отваряне на гаража на луксозната му къща в Сямен.

Натисна две копчета. Радиосигналът достигна брезентовата торба, която бе оставил под ватерлинията в трюма. Така задействаше електрическата запалка, скрита в двата килограма експлозив.

Взривът бе по-силен, отколкото бе очаквал, и предизвика край борда фонтан, по-висок и от най-големите вълни.

Призрака отхвърча от стълбите върху главната палуба. Остана замаян, легнал на една страна.

Твърде много, даде си сметка той. Експлозивът беше твърде много. Корабът започна да се накланя. Бе предвиждал да потъне за половин час. Но щеше да стане за минути. Той погледна към горната палуба, където в една каюта бяха скрити оръжията и парите му, след това отново се озърна за помощника си. Никакъв знак от него. Нямаше време да го търси.

Призрака се изправи и се добра до най-близката спасителна лодка. Започна да я отвързва.

„Драконът“ потрепери и се наклони още повече.

4.

Тътенът беше оглушителен. Сякаш дузина ковашки чукове се стоварваха едновременно върху една наковалня.

Почти всички емигранти бяха повалени на студения, мокър под. Сам Чан скочи на крака и вдигна по-малкия си син, който беше паднал в една мръсна локва. След това помогна на стария си баща и на съпругата си.

— Какво става? — изкрещя към капитана, който си пробиваше път през уплашената тълпа към изхода. — В скала ли се ударихме?

— Тук няма скали — отвърна Сен. — Дълбочината е трийсет метра. Или Призрака е взривил кораба, или Бреговата охрана ни обстрелва. Не знам.

— Какво има? — възкликна мъжът, застанал до Чан. Той бе главата на семейството, настанило се в трюма до близките на учителя. Казваше се Ву Цичен и се беше привързал бързо към Сам Чан. Жена му лежеше неподвижно на близката койка. Имаше треска, през цялото пътуване бе некомуникативна и дори сега сякаш не обръщаше внимание на взрива и последвалата суматоха.

— Какво става? — настоя Ву.

— Потъваме! — изкрещя капитанът. Неколцина мъже се бяха вкопчили във вратата. Той също опита да я отвори. Не можаха да я помръднат. — Заключил ни е!

Някои от емигрантите започнаха да вият и да се клатят напред-назад; децата стояха застинали от ужас, по лицата им се стичаха сълзи. Сам Чан и още неколцина се присъединиха към капитана и започнаха да дърпат вратата. Дебелите метални резета обаче не помръдваха и с милиметър.

Чан забеляза едно куфарче на пода. То бавно се наклони и падна на една страна с плискане. Чан си даде сметка, че „Драконът“ се накланя силно. През пукнатините в обшивката проникваше студена морска вода. Локвата, в която бе паднал синът му, вече беше половин метър.

Отчаяни мъже, жени и деца напразно удряха стените в опит да пробият метала, прегръщаха се, плачеха, викаха за помощ, молеха се… Жената с белезите по лицето притисна дъщеричката си със същата сила, с която момиченцето стискаше една мръсна жълта играчка. И двете плачеха. Стенанията на умиращия кораб отекваха в задушното помещение; кафявата, безмилостна вода ставаше все по-дълбока.

Мъжете при вратата се бяха отчаяли. Чан отметна косата от очите си и се обърна към капитана:

— Така няма да стане. Трябва да измислим друг начин за излизане.

— В задния край на трюма има капак към машинното отделение. Само че там е и пробойната, няма да можем да го отместим. Налягането е прекалено голямо.

— Къде е?

Капитанът посочи малка вратичка, закрепена с четири болта. Двамата с Чан се спуснаха към нея, като едва се държаха върху наклонения под. Ву Цичен помогна на болната си жена да се изправи; жената трепереше от треската. Чан се наведе към съпругата си и нареди:

— Чуй ме. Грижи се цялото семейство да стои заедно. Дръжте се близо до мен и изхода.

— Да, мъжо.

Чан се присъедини към капитана при вратичката и с помощта на ножа на Сен двамата успяха да отвинтят болтовете. Чан блъсна капака и той падна в другото помещение. В машинното отделение също навлизаше вода, но не беше толкова дълбока като в трюма. Чан забеляза стръмни стълби към главната палуба.

Щом видяха изхода, емигрантите нададоха крясъци и писъци. Започнаха да се блъскат в паника, притиснаха няколко души към стените. Чан удари двама от мъжете с тежкия си юмрук.

— Не! — изкрещя. — Един по един, иначе ще се избием! Още неколцина, с обезумели погледи, се хвърлиха към него, но капитанът насочи ножа си към тях и те отстъпиха. Сен и Чан застанаха един до друг срещу тълпата.

— Един по един — повтори капитанът. — През машинното и нагоре по стълбите. На палубата има гумени лодки. Той кимна на най-близкостоящите и те се заизнизваха през отвора. Първи мина Джон Сун, лекар и дисидент, с когото Чан бе разговарял най-много по време на пътуването. Последваха го още двама, едно младо семейство. Сун спря от другата страна на отвора и приклекна, за да помага на следващите.

Капитанът срещна погледа на Чан:

— Върви!

Чан направи знак на Чан Дзечи, баща си, и старецът се промъкна през отвора. Джон Сун го хвана за ръката. Последваха го двамата синове на Чан: тийнейджърът Уилям и осемгодишният Роналд. След това жена му. Чан мина последен и им даде знак да се качват на палубата. Върна се при Сун, за да помага на останалите.

След тях се провря семейство Ву. Цичен, болната му жена, дъщеря им и малкият им син.

Чан посегна да помогне на следващия емигрант, но двама членове на екипажа се втурнаха към изхода. Капитан Сен ги спря; кипеше от ярост.

— Аз още командвам тук. „Драконът“ е мой кораб. Първо пътниците.

— Пътници ли? Идиот такъв, това е добитък! — изкрещя единият.

Блъсна жената с белезите и дъщеричката й и пропълзя през отвора. Другият го последва, събори Сун на пода и се втурна към стълбите. Чан помогна на лекаря да се изправи.

— Добре съм — извика Сун, хвана талисмана, който носеше на врата си, и прошепна бърза молитва.

Чан чу името на Ченву, бог на Северното небе и защитник от престъпници.

Докато се връщаха при отвора, за да помогнат на останалите, корабът се разтърси и започна да потъва по-бързо. Изтласкваният от водата въздух заизлиза с още по-голяма скорост. Писъците от трюма бяха сърцераздирателни. Някой се давеше.

„Потъва — помисли си Чан. — Още няколко минути в най-добрия случай.“ Чу съскане зад гърба си. Погледна назад и видя водата да тече по стълбите върху машините. Един от мръсните дизелови двигатели спря и лампите угаснаха. Вторият двигател също замлъкна.

Джон Сун изгуби равновесие, плъзна се по пода и се блъсна в стената.

— Излизай! — изкрещя му Чан. — Вече не можем да помогнем на никого.

Лекарят се добра до стълбите и изпълзя навън. Чан обаче се върна към отвора на трюма, за да спаси още един или двама. Потрепери от гледката пред себе си: от дупката в пода излизаше вода и четири ръце отчаяно махаха за помощ над нея. Чан хвана едната, но човекът бе толкова силно заклещен заедно с другия, че не можеше да бъде поместен. Ръката потръпна още веднъж и застина. Във водата, извираща сега в машинното отделение, Чан видя лицето на капитан Сен. Махна му да се качва, но капитанът изчезна в тъмния трюм. След няколко секунди бръснатата му глава отново се появи и той вдигна нещо от бълбукащата вода.

Какво ли беше?

Стиснал здраво една тръба, за да не се подхлъзне, Чан бръкна в пенещата се вода, за да вземе онова, което му подаваше капитанът. Стисна някакви дрехи и ги издърпа силно. Внезапно детето на белязаната жена се издигна сред гората от безжизнени ръце. Кашляше, но беше в съзнание. Чан го притисна силно до гърдите си, след това пусна тръбата. Плъзна се по наклонения под до стената, после доплува до стълбите и се изкачи под течащата отгоре вода.

Дъхът му спря — кърмата на кораба, наклонена под ъгъл от четирийсет и пет градуса, едва се виждаше над водата и огромните тъмни вълни поглъщаха половината от палубата. Ву Цичен, бащата и синовете на Чан се опитваха да развържат една голяма оранжева надуваема лодка. Тя беше още над водата, но скоро щеше да потъне, повлечена от тежестта на кораба. Чан се промъкна към тях, подаде детето на жена си и се притече на помощ на останалите. Скоро обаче възелът, задържащ лодката, потъна. Чан се гмурна и задърпа въжето. В този момент до ръката му се появи друга. Уилям бе намерил отнякъде дълъг, остър нож. Чан го взе от сина си и преряза въжето.

Двамата изплуваха и помогнаха на семейството си, на семейство Ву, Джон Сун и младата двойка да се качат на лодката; вълните бързо ги отнесоха далеч от потъващия кораб.

Чан дръпна въжето за запалването, но моторът не заработи. Трябваше да го включат незабавно — без контрол след броени секунди щяха да се преобърнат. Той задърпа ожесточено. Най-сетне двигателят забръмча.

Чан се настани в задната част на лодката и бързо я подкара през вълните. Те я мятаха ожесточено, но не можеха да я обърнат. Чан описа кръг и върна плавателния съд към мястото на потъващия кораб.

— Къде отиваш? — викна Ву.

— За другите — отвърна задъхано Чан. — Трябва да намерим другите!

Точно тогава на не повече от метър от тях изсвистя куршум.

Призрака беше бесен.

Стоеше на носа на потъващия „Фуджоуски дракон“, стиснал въжето на спасителната лодка, и гледаше сред вълните на петдесетина метра напред, където току-що бе забелязал бегълците.

Вдигна стария си пистолет и отново стреля. Пак не улучи. Силното вълнение правеше точното прицелване от такова разстояние невъзможно. Той забеляза, че са включили двигателя и изчезват зад „Дракона“, извън полезрението му. Призрака прецени разстоянието до мостика, където се намираше неговата каюта с автомата и парите му — повече от сто хиляди в зелено.

Почуди се за миг дали може да се добере до тях навреме.

Сякаш в отговор от близкия отдушник изсвистя силна струя въздух и „Драконът“ се наклони още по-силно.

Е, загубата не беше приятна, но не си струваше да си рискува живота. Призрака се качи на лодката и я отблъсна от кораба. Огледа се наоколо, напрягайки очи в дъжда и мъглата. Две глави ту се показваха, ту изчезваха, нещастниците махаха отчаяно.

— Насам, насам! — изкрещя Призрака.

Те се обърнаха към него, опитаха да се покажат по-високо над водата, за да ги види по-добре. Бяха от екипажа, двамата от мостика. Той вдигна китайския армейски пистолет „Модел 51“. Застреля ги с по един куршум.

След като запали мотора, Призрака отново се огледа за помощника си. От него обаче нямаше и следа. Помощникът беше безстрашен в престрелки и хладнокръвен убиец, но извън жизнената си среда бе пълен тъпанар. Сигурно беше паднал във водата и се бе удавил, защото не се е сетил да хвърли тежкия си пистолет и боеприпасите. Е, Призрака си имаше друга работа. Насочи лодката към мястото, където за последно бе видял емигрантите, и даде пълна газ.

Нямаше време да търси спасителна жилетка или пояс.

Нямаше време за нищо.

Непосредствено след взрива, разбил ръждясалия корпус на „Дракона“ и повалил Сони Ли по корем, корабът започна да се накланя. Водата заливаше Ли и го теглеше безжалостно към океана. Изведнъж той се озова зад борда, безпомощен сред кипящата бездна.

„Десет шибани съдии от ада“ — помисли си горчиво.

Водата беше леденостудена, отровно солена на вкус; притискаше го. Вълните го удряха в гърба, вдигаха го високо, след това го запращаха в дълбокото. Ли успя да изплува и се огледа за Призрака, но в мъглата и проливния дъжд не можеше да види нищо. Глътна малко от отвратителната вода и се закашля, не можеше да си поеме дъх. Сони Ли пушеше по три кутии цигари на ден и пиеше големи количества бира „Циндао“ и маотай; скоро се изтощи, нетренираните мускули на краката му се пренапрегнаха.

Посегна неохотно към колана и извади пистолета си. Пусна го и оръжието потъна бързо. Направи същото с трите кутийки патрони от задния си джоб. Това го улесни до известна степен, но не достатъчно. Имаше нужда от жилетка, от нещо, което да облекчи усилията му да се задържи на повърхността.

Стори му се, че чува бръмчене на мотор, и се обърна, доколкото му беше възможно. На трийсетина метра от него плаваше оранжева надуваема лодка. Той вдигна ръка, но една вълна заля лицето му точно когато си поемаше дъх и белите му дробове се напълниха с щипеща вода.

„Въздух… въздух.“

Друга вълна го заля. Той потъна, стиснат в силната прегръдка на сивата вода. Погледна ръцете си. Защо не се движеха?

„Греби, ритай! Не оставяй морето да те всмуче!“ Той отново се показа на повърхността. „Не оставяй…“ Нагълта още вода. „Не го оставяй…“ Започна да му причернява. „Десет съдии от ада…“

Е, помисли си Сони Ли, скоро щеше да се срещне с тях.

5.

Лежаха в краката му, десетина души, в студената вода на дъното на лодката, подхвърляна между яростните вълни и поройния дъжд, който се лееше неспирно. Стискаха отчаяно въжетата покрай борда.

Сам Чан, по неволя капитан на крехкия плавателен съд, огледа пасажерите си. Двете семейства, неговото и на Ву — сгушени отзад при него. При носа седяха доктор Джон Сун и другите двама оцелели от трюма, на които знаеше само малките имена: Чаохуа и жена му Роуз.

Една вълна ги заля, измокри ги до кости. Съпругата на Чан, Меймей, свали пуловера си и го уви около мъничката дъщеричка на белязаната жена. Момиченцето, спомни си внезапно Чан, се казваше Пои, което означава „скъпоценно дете“; тя носеше късмет на лодката им.

— Давай! — извика Ву. — Карай към брега!

— Трябва да потърсим други оцелели!

— Той стреля по нас!

Чан огледа кипящото море. Призрака не се виждаше никъде.

— Тръгваме, но трябва да спасим другите оцелели, ако има. Търсете!

Седемнайсетгодишният Уилям се изправи на колене и се взря с присвити очи сред водните пръски. Ву, дъщеря му и той изгребваха водата от дъното на лодката с шепи. Ву изкрещя нещо, но главата му бе обърната в друга посока и Чан не го разбра.

Пъхна ръката си под страничното въже и опря крака в поставката за едното гребло, за да бъде стабилен, докато завърти лодката около „Фуджоуския дракон“. Корабът продължаваше да потъва, от време на време от някоя дупка изригваше силна струя разпенена вода. Издаваше звуци, подобни на рева на ранен звяр.

— Там! — изкрещя Уилям. — Май видях някого!

— Не! — възрази Ву Цичен. — Да се махаме. Какво още чакаш?

Уилям сочеше в една точка:

— Виж, татко. Там!

Чан забеляза някакъв тъмен предмет, а до него — един по-малък и светъл, на десет метра от тях. Може би глава и ръка.

— Оставете ги — настояваше Ву. — Призрака ще ни настигне. Ще ни застреля!

Чан не му обърна внимание. Приближи лодката до двата предмета, които наистина се оказаха части от тялото на човек. Беше блед, кашляше, на лицето му бе изписан ужас. Сони Ли, спомни си името му Чан. Докато повечето емигранти бяха прекарвали времето си в разговори, неколцина мъже се държаха настрана. Ли беше сред тях. Имаше нещо обезпокоително в поведението му. Бе стоял сам през цялото пътуване, мрачен, от време на време гледаше сърдито, ако децата започнеха да вдигат много врява, и често се измъкваше на палубата, което беше строго забранено от Призрака. Когато заговаряше, задаваше твърде много въпроси за плановете на другите след пристигането им в Ню Йорк.

Въпреки всичко Ли бе човешко същество и Чан щеше да се опита да го спаси.

Връхлетя ги нова вълна.

— Остави го! — изсъска гневно Ву. — Свърши се с него! Чан се взря в мрака. Не видя Ли — водата бе непрогледна, като сиво платнище.

Жената при носа на лодката се обади:

— Моля ви, да се махаме по-бързо!

Чан заби носа на лодката в една голяма вълна, за да не се обърнат. Когато плавателният съд отново се закрепи стабилно, мерна нещо оранжево на петдесетина метра от тях да се издига и снижава. Лодката на Призрака. Трафикантът приближаваше. В този миг огромна вълна го скри от погледите им.

Чан отново насочи лодката към удавника.

— Залегни, всички да залегнат!

Даде обратна тяга точно когато стигнаха Ли, наведе се през дебелия борд, сграбчи мъжа за рамото и го издърпа с все сила в лодката, където той се свлече на дъното. Прозвуча изстрел. Наблизо се вдигнаха пръски.

Чан даде газ и заобиколи „Дракона“. Потъващият кораб отново остана между тях и Призрака.

Вниманието на трафиканта за момент се насочи към други двама във водата, на двайсет-трийсет метра от него — членове на екипажа с оранжеви спасителни жилетки. Призрака се насочи с пълна скорост към тях.

Те разбраха, че трафикантът ще ги убие. Заплуваха с всички сили към Чан. Той прецени разстоянието до моряците, постара се да изчисли дали може да ги достигне, преди Призрака да се прицели добре. Мъглата и дъждът щяха да намалят точността на стрелбата. Да, можеше да го направи. Той дръпна руля.

Изведнъж в ухото му прозвуча глас:

— Не. Време е да се махнем оттук. — Беше баща му, Чан Дзечи; старецът се бе приближил неусетно до сина си. — Отведи семейството си в безопасност.

— Да, татко.

Насочи лодката към брега с пълна скорост.

След минута се чу гърмеж, после втори; трафикантът беше убил двамата моряци.

Още един изстрел.

Чан погледна назад и забеляза тъмен силует; Призрака ги настигаше. Отчаянието го сграбчи в безмилостна прегръдка. Като дисидент в Китай Сам Чан бе свикнал със страха. Онова обаче беше постоянна тревога, с която можеше да се научиш да живееш, не беше като ужаса да виждаш как един побеснял убиец те настига.

— Залегни! Всички да залегнат!

Той се съсредоточи върху управлението на лодката в усилията си да поддържа най-високата възможна скорост.

Още един изстрел. Куршумът вдигна пръски само на метър от тях. Ако улучи гумения борд, щяха да потънат за минути!

Отекна нечовешки рев. „Фуджоуският дракон“ легна на единия си борд и бавно изчезна под повърхността. Огромната вълна, предизвикана от потъващия кораб, се разпространи във всички посоки като концентричните кръгове от подводен взрив. Лодката на емигрантите беше твърде далеч, за да бъде засегната, но лодката на Призрака се намираше доста по-близо до кораба. Трафикантът погледна назад и забеляза вълната, движеща се към него. Зави рязко и след миг вече не се виждаше.

Макар и учен, човек на изкуството и политически деец, Сам Чан, както много китайци, вярваше в свръхестествени явления и поличби повече от всеки западен човек. За момент си помисли, че Гуанин, богинята на милосърдието, може би се е намесила на тяхна страна.

След миг обаче Джон Сун, който гледаше назад, изкрещя:

— Идва! Призрака ни настига!

Значи Гуанин си има други занимания, помисли си горчиво Сам Чан. Ако искаха да оцелеят, трябваше сами да се погрижат за това. Той изправи курса към брега и се отдалечи с пълна скорост от безжизнените трупове и отломките, приличащи на плаващи надгробни камъни на капитан Сен, екипажа му и толкова много хора, станали приятели на Чан през последните седмици.

— Потопил е кораба.

— Господи! — прошепна Лон Селито. Смъкна бавно слушалката от ухото си.

— Какво? — попита потресен Харълд Пийбоди. Вдигна пълната си ръка и свали грозните си очила. Детективът кимна.

— О, не! — възкликна Делрей.

Линкълн Райм изви глава към едрия полицай. Почувства топла вълна да преминава през тялото му — само въображаемо, тъй като от врата надолу не усещаше нищо.

Делрей спря да крачи из стаята, а Пийбоди и Коу се спогледаха. Селито сведе поглед към жълтия паркет, послуша още малко по телефона и отново вдигна глава:

— За Бога, Линк, Призрака го е потопил. Заедно с всички пътници.

О, не…

— От Бреговата охрана не знаят какво точно е станало, но са засекли подводна експлозия и след десет минути „Драконът“ изчезнал от радара им.

— Жертви? — попита Делрей.

— Нямат представа. Според радара на катера му остават още няколко мили до мястото. И не знаят точните координати — „Драконът“ не е подал сигнал за бедствие.

Райм погледна картата на Лонг Айлънд, раздвоения му като рибешка опашка източен край. Спря поглед върху стикера, обозначаващ приблизителното положение на „Дракона“.

— На колко са от брега?

— Около миля.

Райм бе предвидил десетина логични развоя на събитията при пресрещането на „Фуджоуския дракон“ от Бреговата охрана, някои оптимистични, други — допускащи възможността за ранявания и жертви. Задържането на престъпници е свързано с много компромиси и човек може да сведе рисковете до минимум, но никога — да ги елиминира напълно. Но да удави всички на борда? Всички тези хора? Не беше го допуснал.

Ето, помисли си мрачно Райм, той лежеше в луксозното си легло за три хиляди долара и обмисляше малката гатанка на ИНС, сякаш е развлекателна игра на някой прием. След това без много усилие щеше да си извади заключения и да обяви доста драматично решението.

И щеше да си продължава така — без да обмисля по няколко хода предварително, без да си дава сметка, че емигрантите може да са изложени на ужасна опасност.

„Нелегалните се наричат още «изчезнали» — убиват ги, ако опитат да измамят трафиканта. Убиват ги, ако се оплачат. Просто изчезват. Семействата им не научават повече нищо за тях.“

Линкълн Райм беше бесен на себе си. Знаеше колко е опасен Призрака; трябваше да предвиди този смъртоносен развой на събитията. Затвори очи, опита се да прогони тази тревога в някое далечно кътче на душата си. „Забрави мъртвите“, обичаше да си казва (на колегите си — също) и сега си повтори наум тази заповед. Не можеше обаче да ги зареже съвсем, не и тези бедни хорица. Потъването на „Дракона“ бе нещо различно. Тези мъртви не бяха трупове на местопрестъплението, на чиито безжизнени очи и зловещи усмивки човек се научава да не обръща внимание в хода на работата си. Сега цели семейства бяха загинали заради него.

След задържането на кораба, арестуването на Призрака и огледа на местопрестъплението неговата задача по случая трябваше да приключи (така си беше мислил) и той щеше да се върне към по-обичайната детективска работа — и подготовката за операцията. Сега обаче не можеше да зареже разследването. Ловецът в него искаше да открие виновника и да го предаде на правосъдието.

Телефонът на Делрей иззвъня и той вдигна. След кратък разговор прекъсна връзката.

— Ето какво е положението. Момчетата от Бреговата охрана смятат, че две надуваеми лодки с извънбордови двигатели са се отправили към брега. — Той се приближи до картата и посочи. — Вероятно в този район. Ийстън, малко градче по пътя за Ориент Пойнт. В тази буря не могат да използват хеликоптер, но са изпратили няколко катера, за да потърсят оцелели. Ние ще се обадим на хората си в Порт Джеферсън и ще им кажем накъде са се насочили лодките. Да претърсят брега, за да помогнат на оцелелите. Също и с цел преследване на Призрака. „Беглецът“, Томи Лий Джоунс-и тем подобни.

Алън Коу поглади червената си коса, малко по-тъмна от гривата на Сакс, и се обърна към Пийбоди:

— Искам да отида там.

— Не мога да взимам еднолични решения — отвърна началникът от ИНС.

Това бе ясен намек за водещата роля на Делрей и ФБР в разследването, една от многото забележки, разменени през последните няколко дни.

— Какво ще кажеш, Фред? — попита Коу.

— Не — отвърна главният агент.

— Ама аз…

Делрей поклати енергично глава:

— Нищо не можеш да направиш. Ако го хванат, можеш да го разпиташ в ареста. Тогава прави с него каквото искаш. Тактическите операции обаче не са твоя специалност.

Младият агент бе предоставил ценни сведения за Призрака, но Райм го смяташе за труден характер. Не се беше примирил, че не му разрешиха да отиде с патрулния катер — още една битка, в която Делрей трябваше да отстоява позицията си.

— Ама че глупости — измърмори Коу и се тръшна сърдито на един стол.

Делрей помириса незапалената си цигара, пъхна я зад ухото си и отново се обади по телефона. След като затвори, пак се обърна към екипа:

— Опитваме се да преградим по-малките пътища в района — шосета 25, 48 и 84. Пиков час е и никой не смее да затвори магистралите „Лонг Айлънд“ и „Сънрайз“.

— Можем да предупредим всички служители на пунктовете за таксуване.

Делрей вдигна рамене:

— Може, но не е достатъчно. По дяволите, Китайският квартал е като роден дом за този човек. Добере ли се дотам, ще видим голям зор, докато го намерим. Трябва да го спипаме още на брега.

— Лодките кога ще стигнат до брега? — попита Райм.

— Според изчисленията — след двайсетина минути. А нашите хора са на петдесет мили от Ийстън.

— Няма ли никакъв начин някой да стигне по-рано? — попита Пийбоди.

Райм се замисли за миг, сетне подаде команда в микрофона на системата си за управление:

— Телефон. Включване.

Победител в автомобилното рали на 500 мили в Индианаполис през 1969 г. бил един „Шевролет Камаро Суперспорт“ кабриолет на „Дженерал Мотърс“.

За това събитие компанията избрала най-мощната кола от този модел — „Суперспорт“ с 6400-кубиков двигател „Турбо Джет V 8“ с мощност 375 конски сили. Ако му се занимава — като свали гърнето и отстрани шумозаглушаващото покритие на двигателя, като си поиграе с трансмисията и с главата, — човек може да увеличи мощността на 450 конски сили.

Така ще се сдобие с машина звяр, незаменима при теглене на буксир или при състезания.

Да караш със 130 мили в час сред буря, обаче е истинско предизвикателство.

Стиснала обвития с кожа волан, с раздирани от артритни болки пръсти, Амелия Сакс караше на изток по магистралата „Лонг Айлънд“. Имаше синя сигнална лампа на контролното табло (вакуумното прикрепяне не върши работа при гюруците на кабриолети) и бясно криволичеше между колите.

Както бяха решили с Райм преди пет минути, когато той й се обади и й нареди да тръгва моментално за Ийстън, Сакс представляваше половината от ударната група и ако имат късмет, щеше да стигне до мястото на дебаркирането по същото време, по което и Призрака и оцелелите емигранти, ако имаше такива.

Другата половина на ударната група бе младият полицай от Отряда за бързо реагиране на Нюйоркското полицейско управление, седнал сега до нея. Сакс (е, всъщност Райм) бе решила, че има нужда от оръжие като това, което спътникът й крепеше в скута си — автомат МР 5 на „Хеклер и Кох“.

На много мили след тях, с максималната скорост, възможна в тази буря, се движеха Отрядът за бързо реагиране, колата на Отдела по криминология, половин дузина полицаи от шерифството на Съфолк, линейки и различни автомобили на ИНС и фБР.

— Опааа. Дръж! — реагира полицаят при поредното занасяне на колата по мократа настилка.

Сакс спокойно овладя управлението. Тя бе свалила и стоманената обшивка зад задната седалка, беше заменила тежкия резервоар с по-малък и вместо резервна гума носеше комплект лепенки. Шевролетът бе с около двеста килограма по-лек, отколкото през седемдесетте, когато й го беше купил баща й. Може би този баласт щеше да е от известна полза сега, помисли си тя, докато въртеше волана.

— Добре, сега е добре! — самоуспокояваше се полицаят.

Изглеждаше, сякаш би се чувствал по-комфортно под дъжд от куршуми.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна.

— Ей, маце, защо не използваш апарат със слушалка? Така няма да са ти заети ръцете — посъветва я полицаят.

И това да ти го каже човек, облечен като Робокоп! Тя се засмя, включи слушалката и натисна бутона за приемане.

— Как напредваш? — попита Райм.

— Правя каквото мога. Скоро ще излезем от магистралата. Може да се наложи да забавим на някой и друг светофар.

— Майчице! — изхъмка полицаят.

— Има ли оцелели, Райм?

— Не се знае. Бреговата охрана потвърди наличието само на две лодки. Изглежда, повечето не са се спасили.

— Познавам този тон, Райм! Вината не е твоя.

— Благодаря за съчувствието, Сакс. Не обсъждаме това в момента. Шофираш внимателно, нали?

— О, да.

Тя спокойно завъртя кормилото при едно отклоняване на предницата на четирийсет градуса, без дори да трепне. Шевролетът продължи по магистралата, скоростта отново се вдигна на 140 мили в час. Ченгето до нея затвори очи.

— Ще стигнете в последния момент, Сакс. Пистолетът да ти е подръка.

— Винаги ми е подръка. Поредното леко поднасяне.

— Имаме обаждане от патрулния катер, Сакс. Трябва да затварям. — Райм замълча за секунда, после добави: — Отваряй си очите. И си пази гърба!

— Това ми харесва. Трябва да го щамповаме на фланелки за Отдела.

Прекъснаха разговора.

Магистралата свърши и тя продължи по едно по-малко шосе.

Двайсет и пет мили до Ийстън, където се очакваше да акостират лодките. Никога не беше ходила там; градското момиче Сакс се запита как ли изглежда местността. Дали имаше плаж? Или скали? Щеше ли да се наложи да се катери? Напоследък артритът й се влошаваше, а влагата удвояваше болките и изтръпването.

Чудеше се и дали, ако се добере до брега, Призрака ще намери достатъчно скривалища да я издебне.

Сакс погледна скоростомера.

Да забави ли?

Грайферите на гумите й бяха безупречни, а единствената влага по дланите й бе от дъжда, който я беше намокрил в Порт Джеферсън. Тя продължи да натиска газта докрай.

С приближаването към брега скалите се виждаха все по-ясно.

И изглеждаха все по-остри.

Сам Чан присви очи. Имаше няколко къси плажни ивици, покрити с чакъл и мръсен пясък, но по-голямата част от брега бе скалист, с високи откоси. А за да стигнат до някой плаж, трябваше да правят истински слалом между остри камъни.

— Още е след нас! — изкрещя Ву.

Чан хвърли поглед назад и видя лодката на Призрака като мъничка оранжева точка. Движеше се право към тях, но по-бавно. Затрудняваше го това, че се бе устремил право към брега, фронтално спрямо вълните. Чан обаче, верен на даоистките си разбирания, действаше по друг начин — следеше естествените течения на водата, не се бореше с нея, а заобикаляше по-големите вълни и използваше насочените към брега за ускоряване. Разстоянието между тях и трафиканта се увеличаваше.

Би трябвало да имат достатъчно време да стигнат до камионите, изпратени, за да ги закарат до Ню Йорк, изчисляваше Чан. Шофьорите не би трябвало да знаят за потъването на кораба; щеше да им каже, че Бреговата охрана ги преследва и трябва да тръгват веднага. Ако настоят да изчакат Призрака, Чан, Ву и другите мъже щяха да ги надвият и сами да подкарат камионите.

Той огледа брега и сушата отвъд — зад плажа имаше дървета и трева. Сред пелената от дъжд не се виждаше почти нищо, но му се стори, че различава път. Също и някакви светлини. Много светлини на едно място, явно имаше малко селище.

Чан избърса очите си от щипещата морска вода и огледа спътниците си. Те се взираха мълчаливо в брега, във водовъртежите и вълните около тях, в приближаващите скали, остри като ножове и тъмни като засъхнала кръв.

Изведнъж точно пред тях под повърхността се появи скала. Чан бързо даде задна тяга и направи остър завой. Едва избягна удара. Лодката се извъртя с борд към вълните и започна да се пълни с вода. Едва не се преобърнаха. Чан опита да изправи носа отново към брега, но моторът внезапно изгасна. Той хвана въжето и дръпна силно. Избръмчаване, след това тишина. Нов опит, после още десетина. Нищо не ставаше. Синът му пропълзя към него и посочи резервоара:

— Празен е.

Отчаян, обхванат от страх за семейството си, Чан погледна назад. Мъглата се беше сгъстила и ги скриваше — но им пречеше и да виждат Призрака. Колко близо беше?

Лодката се издигна на един гребен, сетне падна с плисък между вълните.

— Долу, всички да лягат! — изкрещя Чан. — Стойте ниско. Той се отпусна в тъмната вода, плискаща се на дъното на лодката. Грабна едно гребло и опита да го използва като кормило. Вълните и теченията обаче бяха твърде силни, а лодката — прекалено тежка. Една вълна го блъсна като с юмрук и изтръгна греблото от ръцете му. Чан падна по гръб. Скалите вече бяха опасно близо.

Носът на лодката срещна някакво препятствие. Гуменият борд се разкъса и несигурният им плавателен съд започна да спада. Сони Ли, Джон Сун и младата двойка бяха пометени от вълните.

Двете семейства — Ву и Чан — седяха в задната част на лодката и успяха да се задържат. Блъснаха се отново. Жената на Ву се удари в една скала, но не падна зад борда, а се просна в лодката, разкървавена и вцепенена. Никой друг не пострада.

Лодката премина скалите и се понесе към брега. Спадаше бързо.

Чан чу далечен зов за помощ. Един от четиримата във водата викаше, но не можеше да се определи откъде. Лодката се плъзна по друга подводна скала, на петнайсет метра от брега. Прибоят ги подхвана, започна да ги подмята и да ги влачи към чакълестия плаж. Ву Цичен и дъщеря му опитваха да държат главата на полуприпадналата му жена над водата — ръката й бе разкъсана и кървеше силно. Малкото момиченце в прегръдките на Меймей беше спряло да плаче и гледаше ужасено.

Двигателят се закачи в една скала на осем-девет метра от брега. Не беше дълбоко — към два метра, — но вълните още ги мятаха силно.

— Към брега! — изкрещя Чан, като плюеше вода. — Веднага!

Разстоянието не беше голямо, но плуването сякаш продължи вечно. Дори Чан, най-силният сред тях, едва си поемаше въздух; мускулите го заболяха нетърпимо. Накрая напипа с крака си дъно — камъни, хлъзгави от водорасли и тиня — и се изправи несигурно. Падна веднъж, тежко, но отново стъпи на краката си и помогна на баща си да се изправи. Огледа се. Сун, Ли и двамата млади не се виждаха.

Някак си се добраха до един рибарски заслон на плажа, открит, но с ръждясал ламаринен покрив, който пазеше от проливния дъжд. Членовете на двете семейства се свлякоха върху тъмния пясък — изтощени, задъхани, едва събрали сили да прошепнат молитва. Сам Чан най-сетне се изправи. Взря се в морето, но от лодката на Призрака и от падналите във водата емигранти нямаше следа.

Той се отпусна на колене и опря чело в земята. Другарите им бяха мъртви, самите те — ранени, измръзнали, преследвани от убиец… Е, мислеше Сам Чан, поне бяха стъпили на твърда земя. Поне бе свършило това изнурително, безкрайно пътуване, при което бяха прекосили половината свят до новия си дом, Америка — Мейгуо, Красивата страна.

6.

На половин миля от брега Призрака се приведе над мобилния си телефон, за да го предпази от дъжда и вълните, докато лодката му пореше водата.

Връзката беше лоша — преминаваше по сателитен път през Фуджоу и Сингапур, — но той успя да се свърже с Джери Тан, жител на Китайския квартал на Ню Йорк, чиито услуги понякога използваше. Тан чакаше някъде на брега, за да го прибере.

Задъхан, Призрака успя някак да опише приблизителното място на акостирането на преследваните — на около триста метра на изток от светлинките, приличащи на група магазини или къщи.

— Как си въоръжен? — изкрещя Призрака.

— Какво? — извика Тан.

Наложи се да повтори въпроса си няколко пъти.

Тан обаче се занимаваше със събиране на дългове — по-скоро бизнесмен, отколкото човек на действието — и се оказа, че има само пистолет.

— Пистолет — изсумтя Призрака.

По дяволите! Надяваше се да има някакво автоматично оръжие. Той самият носеше само стария си „Модел 51“ и около трийсет патрона.

— Бреговата охрана — заговори Тан; гласът му заглъхна от смущенията на връзката и воя на вятъра. — Те са… тук. Слушам… радиостанция… трябва да се махам. Къде…

— Ако видиш някой от емигрантите, убий го — изкрещя Призрака. — Чу ли? Те са на брега близо до теб. Намери ги! Убий ги!

— Да ги убия ли? Искаш…

Връхлетя го вълна. Връзката прекъсна и Призрака погледна екранчето. Телефонът се беше скапал — късо съединение. Той го хвърли с отвращение на дъното на лодката.

Отпред се изпречи скала и Призрака я заобиколи внимателно. Насочи се към един широк плаж отляво на градчето. Щеше да му е нужно известно време, за да стигне до мястото, където бяха слезли бегълците, но не искаше да рискува да се нарани в скалите. Въпреки това акостирането беше мъчително. Малката лодка се издигна на гребена на една вълна и едва не се преобърна, но Призрака даде задна тяга и тя се стабилизира. Друга вълна го удари в гърба и го повали. Лодката се завъртя настрани. Поредната вълна я запрати на брега. Пътникът й изхвърча и се стовари тежко на пясъка. Витлото се показа от водата и двигателят зарева. Призрака, уплашен, че звукът ще го издаде, припълзя бързо до лодката и го изключи.

Видя Джери Тан в един сребрист джип на покрития с пясък асфалтов път на двайсетина метра от брега. Изправи се и се затича към колата. Дебелият брадясал Тан го забеляза, подкара колата, спря до него и му отвори вратата. Призрака се облегна на стъклото.

— Видя ли другите?

— Трябва да тръгваме! — Тан беше нервен; кимна към радиостанцията, нагласена на полицейската честота. — Бреговата охрана знае, че сме тук. Изпратили са полиция.

— Къде са другите? — сопна се Призрака. — Къде е добитъкът?

— Не съм видял друг, но…

— Не мога да намеря и помощника си. Не знам дали се е измъкнал от кораба.

Призрака огледа брега.

— Никого не съм видял — повтори Тан. — Не можем да останем тук.

С периферното си зрение Призрака забеляза нещо да се движи на границата между сушата и водата: някой се опитваше да изпълзи върху една скала, отчаяно, като ранено животно. Призрака се отдръпна от джипа и извади пистолета си.

— Чакай тук.

— Какво правиш? — възкликна Тан. — Не можем да се бавим повече. Всеки момент ще дойдат. До десет минути ще са тук. Не разбираш ли?

Призрака обаче не му обърна внимание. Върна се на плажа. Емигрантът вдигна глава и го видя, очевидно кракът му бе счупен, дори не можеше да се изправи, камо ли да бяга. Нещастникът запълзя отчаяно към водата. Призрака се зачуди защо изобщо си прави труд.

Сони Ли отвори очи и благодари на десетте съдии от ада — не защото го бяха спасили от удавяне, а защото за пръв път от две седмици насам не му се повръщаше.

При сблъсъка на лодката в скалата той, Джон Сун и другите двама паднаха във водата и бяха отнесени от силното течение. Той веднага загуби останалите трима от поглед и вълните го влачиха почти километър настрани, докато успее да напипа дъно. След като изпълзя колкото можеше по-далеч от водата, Ли се свлече на земята.

Остана неподвижен под силния дъжд, докато морската болест и главоболието му отминат. Сега, след като се изправи, Ли тръгна към пътя. Пълните му с пясък и напоени със солена вода дънки и фланелка дразнеха кожата му. Наоколо не се виждаше нищо. Той си спомни обаче светлините на градчето и се запъти натам по покрития с пясък път.

Къде беше Призрака?

Сякаш вместо отговор проехтя кратък гърмеж, който Ли веднага разпозна като пистолетен изстрел.

Кой стреляше?

Призрака ли? Някой местен? (Знае се, че всички в Америка носят оръжие.) Може би полицай…

По-добре да стои настрана. Искаше да намери Призрака, но трябваше да внимава. Той излезе сред растителността край пътя и продължи през нея, колкото бързо му позволяваха изморените крака.

Звукът ги стресна.

— Това беше… — започна Ву Цичен.

— Да — прошепна Сам Чан. — Изстрел.

— Той ще ни убие. Ще ни намери и ще ни убие!

— Знам — тросна се Чан.

Сърцето му плачеше за тях — за доктор Сун, за Сони Ли, за младата двойка, — независимо кой от тях е бил убит току-що. Какво можеше да направи?

Чан погледна баща си. Чан Дзечи беше задъхан, но въпреки лашкането в лодката и плуването до брега не изглеждаше много зле. Той кимна на сина си в знак, че всичко е наред и могат да продължават. Групата тръгна отново под дъжда.

Надеждата им, че могат да убедят или принудят шофьорите да ги закарат до Ню Йорк, беше напразна — нямаше никакви камиони. Чан предполагаше, че още щом е решил да потопи кораба, Призрака им се е обадил да се прибират. Двамата с Ву викаха известно време Сун, Ли и другите двама, паднали зад борда. Когато обаче видя оранжевата лодка на трафиканта да приближава брега, Чан поведе хората към храстите край пътя. Тръгнаха през тях към светлините, където се надяваха да намерят камион.

Оказа се, че светлината идва от група ресторанти, бензиностанции и магазини за сувенири като тези край брега на Сямен, пет-шест къщи и една църква.

Скоро щеше да се развидели — часът бе може би 6.00 — и вече се виждаха признаци на живот. Пред двата ресторанта имаше десетина коли, между които една без шофьор, но с работещ двигател. Беше обаче малък автомобил, а Чан се нуждаеше от място за десетима. И трябваше да вземе кола, чиято липса да не бъде забелязана в близките два-три часа — за колкото щяха да стигнат до Китайския квартал на Ню Йорк.

Нареди на другите да чакат зад един висок жив плет и даде знак на Уилям и Ву да го последват. Приведени, тримата се промъкнаха зад постройките. Зад бензиностанцията имаше два камиона, но и двата се виждаха от мястото, на което се намираше младият механик, работещ в сервизното отделение. Стъклото беше замъглено от дъжда, но той щеше да забележи веднага, ако ги подкарат.

На двайсетина метра по-нататък, зад една тъмна къща, бе спрян пикап. Чан обаче не искаше децата и баща му да пътуват незащитени от дъжда. Пък и десетима китайци, натоварени в такава раздрънкана бричка като онези „плаващи хора“, които се местят от град на град в Китай в търсене на работа, щяха да бият на очи.

— Не газете в калта — нареди Чан. — Стъпвайте само по тревата или по камъни и клони. Да не оставяме следи.

Постоянно наблюдавани от Обществената служба за сигурност и агентите на Армията за народно освобождение, китайските дисиденти се научават да заличават дирите си.

Тримата продължиха между храсти и дървета, шибани от жестокия вятър, покрай къщи, някои от които тъмни, други — показващи признаци, че стопаните им се събуждат. При вида на това нормално ежедневие отчаяние заля Чан. Както се беше научил в Китай обаче, където властта му бе отнела толкова много, той прогони това чувство — сантименталното, женското, тъжното — и подкани Ву и сина си да побързат. Накрая стигнаха до последната постройка от това населено място — малка църква, също тъмна.

Зад похабената от времето сграда намериха стар бял микробус. От времето, прекарано в ровене из Интернет, Чан знаеше малко английски, но тези думи му бяха непознати. По негово настояване обаче и двамата му синове бяха изучавали с години както езика, така и културата на Америка.

— Пише „Баптистка църква «Света Петдесетница», Ийстън“ — каза Уилям.

Едва доловимо изпукване в далечината. Чан застина. Призрака беше убил още един емигрант.

— Да тръгваме! — настоя тревожно Ву. — По-бързо. Виж дали е отворен.

Микробусът обаче беше заключен. Докато Чан търсеше нещо, с което да счупят прозореца, Уилям огледа по-внимателно ключалката.

— Ножът ми у теб ли е?

— Ножът ти ли?

— Който ти дадох на кораба да срежеш въжето на лодката.

— Твой ли беше?

Какво, по дяволите, правеше такова оръжие у сина му? Това бе автоматичен нож.

— У теб ли е? — повтори момчето.

— Не, изпуснах го, докато се качвахме в лодката.

Момчето изкриви лице, но Чан се престори, че не забелязва (доста нагло поведение имаше този младеж), и заоглежда разкаляната от дъжда земя. Намери парче метална тръба и удари с все сила прозореца. Стъклото се разби на миниатюрни парченца. Той се качи и потърси ключовете в жабката. Не ги откри. Запита се дали няма да са в църквата. И ако са там, къде точно? Вътре можеше да има някой; какво щеше да стане, ако ги чуе? Чан вярваше, че не е в състояние да нарани невинен човек, дори да…

Чу силно пращене. Синът му се беше навел над седалката на шофьора и бе счупил пластмасовата кутия на стартера с ритник. Под удивения поглед на баща си момчето извади няколко жички и започна да ги допира една о друга. Изведнъж радиото се включи:

— Той винаги ще те обича, пусни Спасителя в сърцето…

Уилям натисна едно копче на контролното табло и звукът намаля. Сетне допря две други жички. Двигателят заработи.

Чан не вярваше на очите си.

— Откъде знаеш всичко това? Момчето вдигна рамене.

Ву стисна ръката на Чан:

— Да тръгваме! Да прибираме семействата си и да заминаваме. Призрака ни търси.

Чан изгледа възмутено сина си. Очакваше момчето да сведе засрамено очи. Уилям обаче му отвърна със студен поглед, както Чан не би си позволил да погледне своя баща, независимо от възрастта си.

— Моля те! — проплака Ву. — Хайде да отиваме за останалите.

— Не — отсече Чан. — Доведи ги тук. По същия път. И да не оставят следи.

Ву бързо се отдалечи.

В микробуса Уилям намери атлас с карти на района и ги разгледа внимателно. Кимна, сякаш ги бе запаметил.

— Знаеш ли накъде да караме?

— Ще измисля. — Момчето вдигна поглед. — Искаш ли аз да шофирам? — И добави безсрамно: — Ти не си много добър.

Както повечето жители на китайските градове, Сам Чан се придвижваше главно с велосипед.

Той присви очи при тези думи на сина си — тонът му бе направо обиден. В този момент се появи Ву с останалите емигранти и Чан се завтече да помогне на съпругата и баща си да се качат в микробуса.

— Добре, ти карай — извика на сина си.

7.

Уби двама — ранения мъж и една жена.

В лодката обаче имаше десетина души. Къде бяха останалите?

Изсвири клаксон. Призрака се извъртя. Беше Джери Тан. Вдигна нервно радиостанцията:

— Полицията ще дойде всяка минута! Трябва да тръгваме!

Призрака се обърна и отново огледа плажа, пътя. Къде бяха отишли? Може би бяха…

Със свирене на гуми джипът на Тан, ново беемве, потегли и бързо ускори.

— Не! Спри!

Призрака размаха ръце, но Тан продължи с пълна скорост.

Побеснял, Призрака се прицели и стреля. Сигурен бе, че е улучил вратата, но колата не забави, а зави рязко на близкото кръстовище и изчезна от поглед.

Призрака застина с пистолет в ръка, загледан през мъглата в посоката, където се беше скрило превозното му средство. От тайните му квартири в Манхатън го деляха 80 мили, помощника му го нямаше и вероятно бе мъртъв, не разполагаше с пари, нито с мобилен телефон. Десетки полицаи се бяха втурнали да го гонят. Бегълците, които се спасиха от кораба, също ги нямаше. И Тан току-що го беше изоставил. Можеше…

Той потрепери. Недалеч, от другата страна на църквата, изведнъж изскочи бял микробус и излезе на пътя. Емигрантите! Призрака вдигна пистолета си, но микробусът се скри в мъглата. Той свали оръжието и си пое дълбоко въздух. Днес нямаше късмет, да, но беше преживявал къде-къде по-големи злочестини.

„Ти си част от старото.

Ще се промениш.

Ще умреш заради старите си убеждения.“

Неуспехите, бе научил той, са временни и дори най-жестокото бедствие се компенсира с благоприятни стечения на обстоятелствата. Тази неоспорима философия се заключаваше в една-единствена китайска дума: найсин. Означава „търпение“, но за Призрака имаше много по-дълбок смисъл. Може да се преведе и като „всяко нещо с времето си“. Той беше оцелял толкова години, защото бе надживял неприятностите, опасностите, съжалението.

За момента жертвите му се бяха измъкнали. Смъртта им щеше да почака. Сега трябваше просто да избяга от полицията и от ИНС.

Той прибра стария си пистолет в джоба и тръгна през дъжда и вятъра към светлините на градчето. Най-близката постройка беше ресторант, пред който бе спряна кола с работещ двигател. Ето, късметът вече му се усмихваше!

Погледна отново към тъмния океан и това, което видя, замалко да го накара да се разсмее с глас. Късмет — недалеч от брега някакъв мъж отчаяно опитваше да се задържи на повърхността. Можеше да убие още един, преди да потегли за града.

Призрака извади пистолета си и пое към плажа.

Вятърът го омаломощаваше.

Сони Ли се бъхтеше по пясъка към градчето. Беше слаб човек и в жестокия, опасен свят, в който успяваше да просъществува, разчиташе на блъф, изненада и ум (и на оръжия, разбира се), не на физическа сила. Сега бе достигнал границата на изтощението.

Вятърът… Два пъти го бе повалял на колене.

Стига толкова, помисли си той. Борбата с пясъка бе прекалено тежка за него; въпреки опасността да го забележат той излезе на мокрия асфалтов път и продължи към светлините на къщите. Бързаше, колкото можеше, защото се страхуваше, че трафикантът ще тръгне без него.

След малко обаче получи потвърждение, че той е още тук — чуха се няколко изстрела.

Ли се изкачи с мъка на едно възвишение и се взря в мъглата и дъжда, но не видя никого. Звукът очевидно бе донесен от вятъра. Обезкуражен, той продължи. В течение на десет безкрайни минути напредваше едва-едва по пътя, като от време на време вдигаше лице и оставяше дъжда да накваси пресъхналата му уста. След всичката погълната солена вода изпитваше нетърпима жажда.

Изведнъж зърна на брега малка оранжева лодка. Предположи, че е на Призрака. Огледа се, но в мъглата и дъжда не можеше да различи нищо.

Тръгна към лодката с мисълта да се ориентира по следите на трафиканта и да намери къде се е скрил в градчето. В момента, в който излезе от пътя обаче, забеляза примигваща светлина. Избърса очи и ги присви. Светлината беше синя и се движеше бързо към него по пътя.

ИНС? Полиция?

Ли се шмугна в гъстия храсталак край шосето и се спотаи.

Скоро от мъглата и дъжда изплува жълт кабриолет. Колата спря рязко на едно песъчливо разширение на десетина метра от него.

Амелия Сакс стоеше на плажа под проливния дъжд и съзерцаваше тялото на жената, изкривено в зловещата поза на смъртта.

— Той ги избива, Райм — прошепна потресено в радиостанцията си „Моторола 8Р 50“. — Застрелял е двама, мъж и жена, в гърба. Мъртви са.

— Застрелял ли?

Гласът на криминолога звучеше глухо и тя разбра, че се смята отговорен и за тези две жертви.

Полицаят от Отряда за бързо реагиране изтича до нея с готов за стрелба автомат.

— Никаква следа от него — изкрещя той, за да надвика вятъра. — Хората в близкия ресторант казаха, че преди двайсетина минути някой откраднал една кола.

Полицаят даде на Сакс описанието на хондата и номера й и тя ги съобщи на Райм.

— Лон ще я обяви за издирване — отвърна криминологът. — Сам ли е бил?

— Така мисля. Дъждът е заличил следите по пясъка, но открих няколко в тинята, където е нагазил, за да застреля жената. Тогава е бил сам.

— Приемаме, че помощникът му още не се е появил. Може да се е добрал до брега с трета лодка. Или с другата.

С ръка върху пистолета Сакс се огледа. Бледи силуети на скали, дюни и храсти я заобикаляха в мъглата. И да имаше някой, нямаше да го забележи.

— Ще потърсим оцелели емигранти — каза тя. Очакваше Райм да се възпротиви, да я накара първо да направи огледа, преди природните стихии да унищожат всички улики. Той обаче каза само:

— Късмет, Сакс. Обади ми се, когато започваш огледа.

Връзката прекъсна.

Двамата полицаи, с ръце на оръжията, прекосиха тичешком плажа. Стигнаха до втората лодка, по-малка, изхвърлена на брега на стотина метра от другата. Първата мисъл на Сакс бе да я претърси за улики, но засега трябваше да се ограничи с най-спешното. Острият вятър сякаш прерязваше болящите я от артрита стави, докато тя оглеждаше за емигранти — и за следи от засада или от скрилия се Призрак.

Не откри, каквото търсеше.

След малко чу вой на сирени в далечината, носен от бурния вятър, и видя карнавалното шествие от автомобили на органите на реда да навлиза с пълна скорост в градчето. Десетината местни жители, скрити допреди малко на сухо в ресторанта и бензиностанцията, сега изскочиха на дъжда, за да видят каква е причината за този интерес към невзрачното им селище.

Първата задача на криминолога е да запази местопрестъплението непокътнато — за да се сведе замърсяването до минимум и да се избегне унищожаването на улики, по невнимание, от търсачи на сувенири или самия престъпник, правещ се на случаен минувач. Сакс неохотно се отказа от търсенето на емигрантите — сега имаше предостатъчно хора да се захванат с това — и изтича към синьо-белия автомобил на Отдела по криминология на нюйоркската полиция, за да вземе нещата в свои ръце.

Докато помощниците й ограждаха плажа с жълта лента, Сакс навлече последния крясък на полицейската мода върху прогизналите си дънки и фланелка — новият модел гащеризон за полицейски огледи, покриващ цялото тяло и изработен от бял „Тайвек“ предотвратяваше замърсяването на местопрестъплението с материали от извършващия огледа: влакна, косми, кожа или пот.

Линкълн Райм одобряваше използването на този вид костюми — беше се обявил за въвеждането на нещо подобно още като началник на Отдела по криминология. Сакс обаче не беше толкова убедена в предимствата на това облекло. С костюма изглеждаше като извънземен от лош научнофантастичен филм, но не това бе проблемът. Тревогата й идваше от яркия бял цвят — лесно забележим от извършителя, който по някаква причина може да е предпочел да остане около местопрестъплението, за да пробва уменията си на стрелец върху детективите. Затова Сакс наричаше облеклото си „костюм — семафор“.

Белият цвят я правеше добра мишена дори в дъжда и мъглата.

Краткият разпит на работещите в ресторанта, служителите от бензиностанцията и обитателите на няколкото къщи край брега не даде нищо освен подробности за хондата, с която бе избягал Призрака, и показания, че са чули пет-шест изстрела (някои от мъжете дори изказваха предположения за калибъра на оръжието). Нямаше други кражби на автомобили и никой не беше видян да плува към брега или да се крие на сушата. Значи извличането на информация за Призрака от уликите на местопрестъплението зависеше изцяло от Амелия Сакс — и Линкълн Райм.

И какво местопрестъпление бе само — едно от най-големите, които бе оглеждала. Километър и половина плаж, шосе и лабиринт от буйни храсталаци от другата страна на пътя. Милиони места за претърсване. А някой въоръжен престъпник вероятно още се криеше из тях.

— Положението е лошо, Райм. Дъждът понамаля, но още вали, вятърът е със скорост трийсетина километра в час.

— Знам. Следя прогнозите. — Гласът му звучеше по-различно, някак по-спокойно. Това малко я плашеше. Напомняше й за зловещия му равнодушен тон, когато говореше за самоубийството, за края. — А това е допълнителен стимул да започнеш огледа веднага, не мислиш ли? — додаде.

Тя огледа плажа:

— Просто… толкова е голям. Прекалено…

— Как може да е прекалено голям, Сакс? Ние вършим огледа на всяко местопрестъпление стъпка по стъпка. Независимо дали е хиляда декара, или един квадратен метър. Просто ще ти отнеме повече време. Освен това ние обожаваме големите огледи. Има толкова много прекрасни места, където може да намерим улики.

„Прекрасни места“ — какъв израз само.

Сакс започна огледа близо до голямата спукана лодка по метода на решетката. При този процес на претърсване на местопрестъплението за улики криминологът оглежда определен малък участък в една посока, напред и назад, сякаш коси ливада, след това се обръща перпендикулярно и повтаря процедурата. Това се прави, защото нещата, пропуснати при огледа от един ъгъл, могат да бъдат забелязани под друг. Макар да съществуват десетина други начина за събиране на веществени доказателства, до един по-бързи, методът на решетката — най-досадният — предоставя най-голяма вероятност за намиране на ценни улики. Затова Райм настояваше огледите да се извършват точно по него — както сега със Сакс, така и навремето с подчинените си от полицията. Благодарение на Линкълн Райм решетъчният метод бе станал синоним на оглед на местопрестъпление.

Сградите скоро се скриха от погледа й и единственият признак, че не е сама, остана мигащата светлина на сигнални лампи, подобна на преминаването на кръв през съдовете под бледа човешка кожа, обезпокояваща и зловеща.

Скоро обаче и светлините изчезнаха в мъглата. Самотата — и нарастващото чувство за уязвимост — я измъчваха.

О, това никак не й харесваше. Мъглата ставаше по-гъста и плющенето на дъжда върху качулката й, ревът на вълните и воят на вятъра щяха да й попречат да чуе приближаването на нападателя.

Тя докосна приклада на глока за кураж и продължи огледа.

Цял час обхожда плажа, пътя и гората като дете, което търси мидени черупки. Стигна до здравата лодка, където намери мобилния телефон, след това — до спуканата, изтеглена от двама полицаи на брега. Събра внушителна „колекция“ от улики — гилзи, кръвни проби, пръстови отпечатъци и снимки на следи от обувки.

Спря и се огледа.

— Има нещо странно, Райм.

— Това не ни помага, Сакс. „Странно“. Какво означава „странно“?

— Емигрантите… десетина души, изчезнали са. Не разбирам. Напускат заслона на плажа, пресичат пътя и се скриват в храстите. Намерих следите им от другата страна на шосето. След това просто изчезват. Предположих, че са се скрили в гората, но там няма никаква следа. Никой не би качил такива стопаджии и никой не е забелязал някой да ги чака с камион. Не видях следи от гуми. Просто са изчезнали.

— Добре, Сакс, ти току-що мина по следите на Призрака. Видя какво е направил, знаеш кой е, беше там, където е бил той. Какви мисли ти хрумват?

— Аз…

— Ти си Призрака — напомни й Райм. — Ти си Кван Ан, с прякор Гуй, Призрака. Ти си мултимилионер, трафикант на хора. Убиец. Току-що си потопил цял кораб и си убил повече от десет души. Какво ти минава през ума?

— Искам да открия останалите — отвърна веднага тя. — Да ги открия и убия. Не искам да се махна. Още не. Не знам защо, но искам да ги открия!

За миг се видя като трафикант, изпълнен с желание да открие и избие емигрантите. Усещането беше ужасно.

— Нищо не може да ме спре — прошепна тя.

— Добре, Сакс — отговори тихо Райм, сякаш се опасяваше да не прекъсне тънката нишка, свързваща душата й с тази на трафиканта. — Помисли сега за емигрантите. Те са преследвани от този човек. Какво ще направят те?

За момент тя се превърна от безсърдечния убиец и трафикант в един от нещастниците, ужасени, че човекът, на когото са платили да спаси живота им, ги е предал и е убил хора, към които се е привързала, може би дори членове на семейството й. И сега искаше да убие и нея.

Изведнъж осъзна нещо.

— Няма да се крия — обяви твърдо. — Искам да се махна оттук колкото може по-скоро. На всяка цена. Не можем да се върнем в океана. Не можем да избягаме пеша. Трябва ни кола.

— Нали каза, че не е открадната друга кола? Никой не е забелязал камион, който да ги чака, а и никой няма да качи такива стопаджии. Откъде са взели превоз тогава?

— Не знам.

Сакс чувстваше, че отговорът е близо, но й се губеше.

— Има ли къщи в гората?

— Не.

— Някакви камиони при бензиностанцията?

— Да, но полицията разпита служителите. Никой не е изчезнал.

— Нещо друго? Сакс огледа пътя.

— Нищо.

— Не може да няма нищо, Сакс. Хората бягат, за да спасят живота си. Все някак са се измъкнали. Отговорът е там. Какво още виждаш?

Тя въздъхна и заизброява:

— Виждам купчина стари гуми, виждам преобърната яхта, виждам кашон с празни кутии от бира „Сам Адамс“. Пред църквата има ръчна количка…

— Църква ли? Не си споменавала църква!

— Вторник сутрин е, Райм. Затворена е и полицията я претърси.

— Отивай там, Сакс. Веднага!

Тя пое неохотно към църквата. Беше сигурна, че няма да намери нищо, което да им свърши работа.

— Ходила ли си на неделно училище, Сакс? — попита Райм. — Бисквити „Риц“, хавайски пунш и писания за Исус в неделните следобеди? Без семейни пикници. Без събирания с приятели.

— Веднъж или два пъти. Повечето си недели съм прекарала в поправяне на карбуратори.

— Как мислиш, че се превозват хлапетата към и от църквата? С микробуси, Сакс. Микробуси с места за десетина души.

— Възможно е — съгласи се скептично тя.

— Може и да не е така, но на емигрантите не са им пораснали крилца, нали? Да проверим в такъв случай още няколко възможности.

И както ставаше много често, той имаше право.

Тя обиколи църквата отзад и разгледа калната земя — следи от стъпки, парченца от автомобилно стъкло, тръба, с която е било разбито, следи от гумите на голям микробус.

— Намерих ги, Райм! Сума ти пресни отпечатъци. Мамка му, много хитро… Вървели са встрани от пътя, стъпвали са по камъни, в тревата. Избягвали са калта, за да не оставят следи. Изглежда, че са карали отначало през полето, излезли са на шосето след известно разстояние.

— Вземи данните на микробуса от свещеника — нареди Райм.

Сакс накара един полицай да намери пастора. След няколко минути вече знаеше подробностите — микробусът беше бял „Додж“, петгодишен, с името на църквата отстрани. Научи и номера и го продиктува на Райм, който обеща да обявят и тази кола за издирване. Щяха да предадат информацията до всички станции за таксуване на входовете на магистралите и мостовете, тъй като се предполагаше, че емигрантите са се насочили към Китайския квартал в Манхатън.

Тя огледа внимателно зад църквата, но не откри друго.

— Не мисля, че можем да свършим нещо повече тук, Райм. Ще опиша уликите и се прибирам. — И прекъсна.

Върна се при автомобила на Отдела по криминология, свали костюма, подреди събраните улики и попълни картончетата за съхранение на веществените доказателства, които трябва да придружават всяко нещо, взето от местопрестъплението. Нареди на техниците веднага да занесат всичко у Райм. Искаше да потърси още веднъж оцелели. Коленете й горяха — хроничният артрит, наследен от дядо й, често я тормозеше. Сега, след като остана сама, си позволи лукса да се движи бавно. Пред колегите се стараеше да не дава израз на страданието. Боеше се, че ако началниците узнаят, ще й забранят да участва в оперативни мероприятия.

Петнайсет минути по-късно, след като не откри други емигранти, Сакс тръгна към шевролета си, единствената кола, останала в района около плажа. Беше сама — полицаят, който я придружаваше на идване, бе предпочел по-безопасен транспорт към града.

Мъглата се беше поразсеяла. На около половин миля, от другата страна на градчето, чакаха два микробуса от Спасителната служба на окръг Съфолк и една кола без отличителни знаци, вероятно на ИНС.

Тя се отпусна вдървено на предната седалка на шевролета, взе лист хартия и започна да записва наблюденията си от огледа, за да ги представи по-късно на Райм и останалите от екипа. Вятърът виеше. Дъждът трополеше по стъклата на автомобила. Сакс вдигна очи точно когато огромна вълна се разби о една скала и пръски пяна се издигнаха на три метра във въздуха. Премести погледа си към основата на скалата. Присви очи и избърса влагата от вътрешната страна на стъклото с ръкава си.

Какво беше това? Животно? Отломка от „фуджоуския дракон“?

Не, даде си сметка изведнъж, беше човек, вкопчил се за скалата.

Грабна радиостанцията, превключи на местната полицейска честота и предаде:

— Кола пет-осем-осем-пет до спасителния отряд на Съфолк в Ийстън. Чувате ли ме?

— Прието, пет-осем-осем-пет. Какво има?

— Намирам се на изток от града. Във водата има човек. Трябва ми помощ.

— Ясно. Идваме. Край.

Сакс изскочи от колата и заслиза по брега. Голяма вълна повдигна човека и го потопи. Той се опита да плува, но лявата му ръка бе ранена, по ризата му имаше кръв и той едва успяваше да задържи глава над водата. Отново се потопи и пак изплува.

— О, Боже! — промърмори Сакс, след като погледна към пътя.

Жълтият микробус на шерифството тепърва потегляше.

От Полицейската академия тя знаеше основното правило за спасяване: „Подай, хвърли, греби, чак тогава върви.“ Това означаваше, че при спасяване на удавник първо трябва да опиташ да изтеглиш жертвата от брега или от лодка и само в краен случай да скачаш във водата. Сега изглеждаше, че първите три възможности не съществуват.

Без да обръща внимание на разкъсващата болка в коленете си, тя се втурна към океана. Свали кобура си още докато тичаше. На границата на водата развърза обувките си, изрита ги и без да изпуска удавника от поглед, се хвърли в леденостудената вода.

8.

Сони Ли изпълзя от храстите и видя как червенокосата се събува и скача във водата, за да помогне на някакъв удавник.

Ли не можеше да различи кой е — или Джон Сун, или другият мъж, който бе седял до него на носа на лодката. Това не го интересуваше, той отново насочи вниманието си към жената, която бе наблюдавал от скривалището си от самото й пристигане на плажа преди около час.

Не че беше негов тип. Той не харесваше белите жени, поне онези, които бе виждал във фуджоу. Те бяха или любовници на богати бизнесмени (високи красавици, изпълнени с пренебрежение към всеки китаец), или жени на чуждестранни туристи, дошли със съпрузите и децата си (зле облечени и хвърлящи презрителни погледи на мъжете, които плюят по тротоарите, и на велосипедистите, които не им осигуряват предимство при пресичане).

Тази жена обаче го заинтригува. Отначало не му идваше наум какво може да прави тук — тя пристигна с яркожълтата си кола заедно с някакъв полицай с автомат. На гърба й той забеляза инициалите НЙПУ. Значи, беше от полицията. Скрит на безопасно място от другата страна на пътя, той я наблюдаваше как търси следи, облечена в бяло като хирург и с много голям пистолет на кръста.

Секси, помисли си той, въпреки че предпочиташе скромните, фини китайки.

И тази коса! Какъв цвят!

Нарече я Хонсе, Червената.

Ли погледна към пътя и забеляза жълт микробус, който се приближаваше към тях. Докато автомобилът спираше на разширението, той изпълзя до шосето. Имаше опасност да го забележат, разбира се, но трябваше да действа сега, преди тя да се върне. Изчака мъжете да насочат вниманието си към Хонсе и претича през пътя към жълтата кола. Беше стара, като онези, които показват в „Коджак“ и „Хил Стрийт блус“. Не се интересуваше от самата кола (повечето полицаи си бяха тръгнали, но все още имаше достатъчно, за да го забележат — особено зад волана на кола, ярка като яйчен жълтък). Не, за момента се нуждаеше само от оръжие и малко пари.

Внимателно отвори вратата на жълтата кола, вмъкна се вътре и посегна към жабката. Оръжие нямаше. А неговият верен ТТ лежеше сега на океанското дъно! Нямаше и цигари. Мамка й… Прерови чантичката й и откри петдесетина долара. Прибра парите и надникна в записките й. Говореше английски благодарение на американските филми и образователната програма по Радио Пекин. Четенето обаче е друга работа. Логично, като се има предвид, че английският използва само 25 знака, а китайският — повече от 40 000. С немалки усилия той успя да разчете истинското име на Призрака, Кван Ан, и някои други думи. Сгъна листа и го прибра, след това разпръсна другите през отворената врата, за да изглежда, сякаш вятърът ги е духнал.

Приближаваше се друга кола — черна, вероятно полицейска. Той се приведе и се отдръпна от пътя. Скри се отново в храстите и се загледа в бурното море. Хонсе като че се давеше също като онзи, когото беше тръгнала да спасява. Стана му жал, че такава хубава жена може да се похаби, но това не му влизаше в работата. Задачите му бяха ясни — да намери Призрака, да остане жив.

Плуването срещу мощните вълни към давещия се изтощи почти напълно Амелия Сакс и тя откри, че за да поддържа и себе си, и емигранта над водата, трябва да полага върховни усилия. Болка прорязваше коленните и бедрените й стави. Самият удавник не й помагаше много. Беше среден на ръст, слаб, без много тлъстина, която да спомага за задържането му на повърхността. Риташе едва-едва, лявата му ръка бе неизползваема заради огнестрелна рана в гърдите или рамото.

Задъхана, плюейки отвратителната солена вода, навлизаща в устата и носа й, тя бавно напредваше към брега. Солта щипеше очите й, но тя все пак виждаше размазаните силуети на двама души с носилка и голяма зелена кислородна бутилка, които й махаха да плува към тях.

„Добре де, опитвам…“

Загреба с все сили, но течението я дърпаше навътре. Погледна назад, към скалата, за която се беше държал удавникът, и установи, че въпреки огромните си усилия е преплувала само три-четири метра.

По-бързо. По-бързо!

Заповтаря наум една от мантрите си:

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Още два-три метра. Наложи се обаче да спре, за да си поеме въздух, и с ужас забеляза как течението ги дърпа навътре.

„Хайде, да се махаме…“

Безпомощният емигрант, сега почти в безсъзнание, я теглеше надолу. Сакс зарита по-силно. Прасецът й се схвана и тя изпищя. Тъмната вода, пълна с водорасли и пясък, я погълна. Без да изпуска емигранта, стисна с пръсти крака си, за да отпусне мускулите му; опита да задържи въздух колкото можеше по-дълго.

„О, Линкълн“ — помисли си.

Изведнъж:

„Господи! Какво беше това?“

Баракуда, акула, змиорка… изскочи от черната вода и я сграбчи през гърдите. Тя посегна за автоматичния нож, който носеше в джоба си, но ръката й бе блокирана от ужасната риба. Чудовището я вдигна и след секунди тя бе на повърхността и прекрасният въздух изпълваше белите й дробове.

Рибата се оказа човешка ръка, покрита от черен водолазен костюм.

Водолазът от Спасителния отряд на окръг Съфолк изплю наустника на кислородния си апарат и каза:

— Всичко е наред, госпожице, държа ви.

Друг водолаз придържаше емигранта над водата.

— Схванах се — обясни задъхано Сакс. — Не мога да се движа.

Той протегна ръка под водата, изправи крака й и натисна пръстите й, за да изпъне мускула на прасеца й. След миг болката отмина. Тя кимна.

— Не се опитвайте да плувате. Отпуснете се. Аз ще ви извадя.

Водолазът я задърпа, тя изви глава назад и се съсредоточи върху дишането си. Силните му крака, подпомогнати от плавниците, бързо ги приближиха към брега.

— Колко смело от ваша страна да му се притечете на помощ. Повечето хора щяха просто да гледат как се дави.

Останаха в ледената вода сякаш цяла вечност. Накрая Сакс почувства камъчета под краката си. Излезе на брега и взе одеялото, което й подаде един от мъжете. Пое си дълбоко въздух. Приближи се до емигранта, положен върху носилката, с кислородна маска на лицето. Очите му бяха замъглени, но беше в съзнание. Ризата му бе разкопчана и един санитар чистеше раната.

Сакс изтръска колкото можеше пясъка от краката си, след това се обу и закопча кобура си.

— Как е той?

— Раната не е сериозна. Улучили са го в гърдите, но под ъгъл. Куршумът не е проникнал в гръдния кош. Температурата му е спаднала и е изтощен.

— Мога ли да му задам няколко въпроса?

— Колкото може по-малко. Има нужда от кислород и почивка.

— Как се казвате? — обърна се Сакс към емигранта. Той вдигна кислородната си маска:

— Джон Сун.

— Аз съм Амелия Сакс от Нюйоркското полицейско управление.

Тя му показа значката и служебната си карта според правилата. След това попита:

— Какво стана?

Китаецът отново вдигна кислородната маска:

— Бях във водата. Този, който ни превозваше, казват му Призрака, ме видя и се приближи по брега. Стреля и не улучи. Гмурнах се, но трябваше да изплувам, за да си поема въздух. Той чакаше. Стреля пак и ме улучи. Направих се на умрял и той се качи в една червена кола и отпътува. Опитах да доплувам до брега, но не успях. Просто се държах за тази скала и чаках.

Сакс го огледа.

Беше хубав мъж и изглеждаше в добра форма. Наскоро бе гледала едно предаване за Китай, от което научи, че за разлика от американците, които спортуват рядко (най-често от суета), китайците тренират цял живот. Предполагаше, че и той се е занимавал със спорт.

— Как… — понечи да попита емигрантът, но се закашля.

Санитарят го изчака да изплюе водата; след като Сун спря да кашля, коленичи и постави кислородната маска на лицето му.

— Съжалявам, полицай, но наистина трябва да е постоянно на кислород.

Сун обаче вдигна маската:

— Как са останалите? Добре ли са?

Полицията няма практика да споделя информация със свидетелите, но тя срещна погледа му и отвърна:

— Съжалявам. Двама са мъртви.

Той затвори очи и стисна с дясната си ръка амулета, който носеше на врата си.

— Колко бяха в лодката? — попита Сакс. Сун се замисли за момент.

— Общо четиринайсет. — И веднага попита: — Той измъкна ли се? Призрака?

— Правим всичко, за да го заловим.

Санитарят й подаде портфейла на емигранта и тя го прегледа. По-голямата част от съдържанието му се разпадаше от солената вода и повечето написано беше на китайски. Една визитна картичка на английски обаче още се четеше. На нея пишеше: „Д-р Сун Кай“.

— Кай? Това малкото ви име ли е? Той кимна.

— Използвам повече Джон — уточни.

— Лекар ли сте?

— Да.

Сакс извади снимка на две деца, момче и момиче.

— Вашите… — започна. Ужасно предчувствие стегна гърлото й.

Сун я разбра.

— Децата ли? Във Фудзян са. С родителите ми. Санитарят стоеше до пациента си, недоволен, че все вдига маската. Сакс обаче имаше работа за вършене.

— Доктор Сун, имате ли представа накъде може да отива Призрака, трафикантът? Има ли къща или апартамент тук, в тази страна? фирма? Приятели?

— Не знам. Той не говореше с нас. Третираше ни като животни.

— А другите емигранти? Знаете ли къде са отишли?

— Не, съжалявам. Щяха да ни закарат в някаква тайна квартира в Ню Йорк, но не са ни обяснявали друго. — Загледа се в бушуващия океан. След малко продължи: — Помислихме, че Бреговата охрана ни обстрелва с оръдие. После обаче осъзнахме, че той е потопил кораба. — В гласа му звучеше удивление. — Заключи ни в трюма и взриви кораба. С всички пътници.

Една черна кола се присъедини към колата на спасителния екип на пясъка. От нея слезе мъж с костюм — агент от ИНС, когото Сакс познаваше от Порт Джеферсън. Наметна дъждобран и се приближи. Сакс му подаде портфейла на Сун. Той прегледа набързо документите. Приклекна до тях.

— Доктор Сун, аз съм от Имиграционна и натурализационна служба. Имате ли валиден паспорт и входна виза?

Въпросът се стори абсурден на Амелия Сакс, дори провокационен, но тя предположи, че такива са правилата.

— Не — отвърна Сун.

— В такъв случай ще се наложи да ви задържа за нелегално влизане на територията на САЩ.

— Търся политическо убежище.

— Това е добре — отвърна отегчено агентът, — но ще се наложи да останете в ареста до разглеждане на молбата.

— Разбирам.

Агентът се обърна към санитаря:

— Как е той?

— Ще се оправи. Налага се обаче да постъпи в травматология. Къде трябва да го заведете?

Сакс ги прекъсна:

— Не може ли да го закарате в ареста на Манхатън? Свидетел е по случая, по който работим съвместно с вашата служба.

Агентът вдигна рамене:

— Няма значение. Ще подготвя документите.

Сакс премести тежестта върху другия си крак и присви очи от болката в коляното. Все още стиснал талисмана си, китаецът вдигна очи към нея:

— Благодаря ви.

— За какво?

— Спасихте ми живота.

Тя кимна, погледът й срещна тъмните му очи, след това санитарят отново му сложи маската.

Нещо бяло привлече вниманието й: беше забравила вратата на колата си отворена и вятърът разпиляваше доклада й от огледа.

Амелия Сакс присви очи и се затича към шевролета.