Каменната маймуна

22.

Състоянието на жена му се влошаваше. Беше привечер. През последния час Ву Цичен бе седял на пода до леглото на съпругата си и беше бърсал челото й с влажна кърпа. Дъщеря му бе сварила чая, купен от него, и двамата бяха накарали пламтящата от треска жена да изпие горещата течност. Бяха й дали и от хапчетата, но в състоянието й нямаше видима промяна. Той отново се наведе и избърса лицето й. Защо не се подобряваше?, мислеше си гневно. Дали аптекарят не го беше излъгал? И защо, преди всичко, жена му бе толкова слаба? Нямаше да се разболее при пътуването, ако преди това се беше хранила правилно и бе спала достатъчно. Йонпин, крехка, бледа жена, би трябвало да полага повече грижа за себе си. Тя имаше задължения…

— Страх ме е — каза тя. — Не знам кое е реалност. Всичко ми се струва като сън. Главата ми, боли ме…

Думите й станаха неразбираеми, накрая заглъхнаха. Изведнъж Ву осъзна, че и него го е страх. За пръв път от заминаването им от Фуджоу преди толкова много време Ву Цичен се замисли, че може да я загуби. О, много бяха нещата у Йонпин, които не разбираше. Бяха се оженили импулсивно, без да се познават добре. Тя изпадаше в променливи настроения, понякога се държеше по-неуважително, отколкото би търпял баща му, да речем. Беше обаче добра майка, справяше се чудесно в кухнята, съобразяваше се с родителите му, проявяваше се находчиво в леглото. И винаги бе готова да седи тихо и да го слуша — и да го приема сериозно. Не бяха много хората, които го правеха. Той вдигна поглед и видя сина си на прага. Очите на Лан бяха разширени, сякаш е плакал.

— Връщай се при телевизора — нареди Ву. Момчето обаче не помръдна. Гледаше майка си. Ву се изправи:

— Чинмей, ела тук. Момичето се появи на вратата:

— Да, татко?

— Донеси ми няколко нови дрехи за майка си. Момичето изчезна и след малко се върна с чифт сини панталони и фланелка. Двамата преоблякоха жената. Чинмей взе чиста кърпа и избърса челото на майка си.

Сетне Ву излезе и отиде до магазина за електроника до апартамента им. Попита продавача къде е най-близката болница. Казаха му, че недалеч имало голяма клиника. Ву помоли продавача да напише адреса на английски; беше се примирил да даде пари и за такси, за да закара жена си. След като се прибра в апартамента, каза на дъщеря си:

— Скоро се връщаме. Слушай внимателно. Няма да отваряш на никого. Ясно ли е?

— Да, татко.

— Двамата с брат си ще стоите през цялото време в апартамента. Няма да излизате по никакъв повод.

Тя кимна.

— Заключи и сложи веригата, след като изляза. Изведе внимателно Йонпин, като я подкрепяше. Спря, чу щракането на резето и дрънченето на веригата. След това двамата тръгнаха по Канал Стрийт, изпълнена с толкова много хора, толкова много възможности, толкова много пари — които за момента не означаваха нищо за дребния, изплашен човек…

— Ето — извика трескаво Призрака, докато спираше на Канал Стрийт близо до Мълбъри. — Това са Ву.

Преди той и турците да намерят маските си и да слязат обаче, Ву помогна на жена си да се качи в едно такси. Настани се до нея, колата потегли и скоро я изгубиха от поглед.

Призрака отново потегли и спря пред жилището, чийто адрес и ключ агентът на Ма му бе дал преди по-малко от половин час — непосредствено преди да умре.

— Как мислиш, къде отиват? — попита един от турците.

— Не знам. Жена му изглеждаше зле. Нали видя как върви? Може би — при лекар. Призрака огледа улицата. Прецени разстоянията и отбеляза големия брой бижутерийни магазини на пресечката на Мълбъри и Канал Стрийт. Беше като по-малка версия на „диамантения“ район в Среден Манхатън. Това разтревожи Призрака. Означаваше, че на улицата има десетки въоръжени охранители — ако убият семейството на Ву преди края на работното време, някой от тях можеше да чуе изстрелите и да дотърчи. Дори през нощта имаше рискове: той забеляза четвъртитите кутии на десетки камери, насочени към тротоарите. Сега се намираха извън обсега им, но за да достигнат жилището на Ву, трябваше да минат под тях. Налагаше се да действат бързо.

— Ето как ще стане — започна бавно Призрака на английски. — Слушате ли внимателно?

Турците съсредоточиха цялото си внимание.

След излизането на майка й и баща й Ву Чинмей направи чай на брат си и му даде чаено хлебче и ориз. Замисли се как я бе злепоставил баща й пред един красив младеж в бакалията, когато опита да се пазари за хранителните продукти на сутринта след пристигането им в квартала. Да спести няколко юана от чаени хлебчета и фиде!

Тя остави осемгодишния Лан пред телевизора с яденето и отиде в спалнята, за да смени покритите с петна от пот чаршафи на майка си.

Погледна се в огледалото. Това, което видя, я зарадва: дългата черна коса, широките устни, дълбоките очи.

Някои забелязваха, че прилича на Люси Лю, актрисата, и Чинмей виждаше, че това е вярно. Е, щеше да заприлича още повече, ако смъкне някое и друго кило — и след като си оправи носа, разбира се. И смени тези смешни дрехи. Бледозелен анцуг… отвратително. Дрехите бяха много важни за Ву Чинмей. Тя и приятелките й гледаха жадно предаванията от модни ревюта в Пекин, Хонконг и Сингапур, високите манекенки, поклащащи бедра, когато минават пред публиката. След това момичетата, тринайсет и четиринайсетгодишни, правеха собствени ревюта, минаваха по импровизираната сцена, след което се скриваха зад параван, за да облекат друг модел дрехи.

Веднъж, преди партията да се нахвърли върху баща й заради голямата му уста, семейството бе предприело пътуване до Сямен, на юг от Фуджоу. Това беше прекрасен град, привличащ много туристи от Тайван и Запада. В една дрогерия, където баща й бе влязъл, за да си купи цигари, тя с удивление намери повече от трийсет модни списания. Остана в магазина половин час, докато татко й вършеше някаква работа, а майка й разхождаше Лан в една градинка. Прегледа ги всичките. Някои бяха западни, но имаше и издадени в Пекин или други градове от свободните зони по крайбрежието; показваха последните творби на китайските дизайнери, стилни, сякаш са направени в Милано или Париж.

Момичето възнамеряваше да учи моден дизайн в Пекин и да стане прочута моделиерка — може би след година-две като манекен.

Баща й обаче бе провалил всичко.

Тя се тръшна на леглото, сграбчи долнопробния плат на евтиния си анцуг и го задърпа гневно; искаше й се да го разкъса на парчета.

Какво щеше да прави сега с бъдещето си?

Да работи в някоя фабрика, да шие мизерни облекла като това. Да заработва по двеста юана на месец и да дава всичко на жалките си родители. Може би така щеше да прекара остатъка от живота си.

Това щеше да стане с мечтите й за работа в модния бизнес. Щеше…

Силно тропане по вратата прекъсна мислите й. Дъхът й секна от страх, тя си представи трафиканта, ужасния Призрак, с пистолет в ръка. Изстрелите, когато убиваше давещите се моряци!

Чинмей се втурна в хола и намали телевизора. Лан се извърна към нея намръщен. Тя му направи знак да мълчи.

Отвън се чу женски глас:

— Господин Ву? Там ли сте, господин Ву? Нося ви съобщение от господин Чан.

Чан, спомни си тя, бе човекът, който ги бе спасил от трюма на кораба и ги беше закарал с лодката до брега. Харесваше й. Също и синът му, онзи със западняшкото име, Уилям. Беше вечно намръщен, строен, симпатичен. Готин, но връзката с него носеше рискове: очевидно бе участвал в някоя банда

— Важно е — продължи жената. — Ако сте там, отворете. Моля ви. Господин Чан каза, че сте в опасност. Аз работех за господин Ма. Той е мъртъв. Вие също сте в опасност. Трябва да се преместите на ново място. Мога да ви помогна. Чувате ли?

Чинмей не можеше да забрави изстрелите. Ужасния човек, Призрака, който стреляше по тях. Взрива, водата… Трябваше ли да отиде с тази жена?

— Моля ви…

Жената потропа още няколко пъти.

Баща й бе забранил да отваря на когото и да било. И колкото и да му беше сърдита, колкото и да го упрекваше, тя не можеше да не му се подчини.

Щеше да изчака в мълчание и нямаше да пуска никого. Когато родителите й се върнат, щеше да им предаде съобщението.

Жената сигурно си тръгна, защото не се потропа повече. Чинмей отново увеличи звука на телевизора и си сипа чай.

Поседя няколко минути, изучавайки облеклото на американските актриси в един сериал.

След това чу изщракване на ключалката. Нима родителите й вече се връщаха? Тя скочи. Дали майка й се беше оправила? Дали бе останала в болницата?

Чинмей извика: „Татко…“, и се втурна към входа. В същия миг вратата се отвори, вътре нахълта някакъв мъж и я сграбчи за раменете. Блъсна я на пода, хвана хленчещия й брат за яката, завлече го в банята и го бутна вътре.

— Стой там и да не гъкнал, хлапе! — изръмжа непознатият и тръшна вратата. Момичето скръсти ръце пред гърдите си и заотстъпва. Погледна ключа.

— Как… откъде го имате? — заекна, уплашена, че е убил родителите й и е взел ключа от тях.

Той не разбра китайския й и тя повтори въпроса си на английски.

— Затваряй си устата. Ако пак изпищиш, ще те убия. — Непознатият извади мобилен телефон от джоба си и набра номер. — Вътре съм. Децата са тук.

Мъжът — мургав и с вид на арабин, вероятно от Западен Китай — закима, докато слушаше, и огледа Чинмей от глава до пети. Ухили се злобно:

— Не знам, седемнайсет, осемнайсет… Хубава е… Добре. — И затвори. — Първо, нещо за ядене — нареди на английски; хвана разплаканото момиче за косата и го повлече към кухнята. — Какво ядете тука?

Тя не го чуваше. В съзнанието й се запечатаха думите: „Първо, нещо за ядене… първо, нещо за ядене…“ А после? Ву Чинмей заплака.

В къщата на Линкълн Райм, сива и тъмна в рано спусналия се мрак, разследването изобщо не вървеше.

Сакс седеше наблизо и отпиваше от вонящата отвара, изкарваща Райм от нерви.

Фред Делрей се беше върнал, крачеше из стаята и въртеше между пръстите си незапалена цигара.

— Изобщо не съм доволен, не бях доволен преди, не съм доволен и сега. Не съм доволен! — извиси глас накрая.

Говореше за „недостатъчните ресурси“ на Бюрото, което бавеше изпращането на още агенти по случая „Призрак-убиец“.

— Те всъщност казаха „нямаме ресурси“, можете ли да повярвате? Дааа. Нямали ресурси. — Делрей изви очи. — Боже всемогъщи!

Проблемът на Делрей беше в това, че никой в Министерството на правосъдието не отдаваше особено значение на незаконния трафик на хора. Всъщност въпреки прехвърлянето на отговорността за тези разследвания през деветдесетте Бюрото имаше много по-малко опит в такива случаи от ИНС. Делрей бе опитал да обясни на заместник главния специален агент, че трафикантът, с когото се занимават, между другото е и масов убиец. Това не помогна много. Случаят влизал в категорията ННЗН, обясни агентът.

— Което означава…? — попита Райм.

— „Някой нещастник да се заеме с него.“ Специалният тактически отряд още отмаряше в Куонтико, докладва мрачно агентът, и той не беше успял да издейства изпращането на допълнителни агенти от Източния и Западния район.

Освен това нямаха никакъв напредък с анализа на уликите.

— Добре, тази хонда, която е откраднал на плажа? — извика Райм. — Обявена е за издирване. Някой търси ли я изобщо? Все пак случаят е спешен.

— Съжалявам, Линк — каза Селито, след като провери в полицейското управление. — Нищо.

„Съжалявам, Линк, нищо…“

Проследяването на кораб в Русия бе много по-лесно от намирането на десет човека в собствения му град!

Предварителният доклад за убийството на Ма дойде. Том водеше записките и прелистваше страниците. Нищо не показваше, че Призрака може да стои зад това престъпление; никакви улики, свързани с трафиканта. Нямаше балистични данни — гърлото на Ма бе прерязано — и по килима на кабинета и коридора нямаше никакви следи от обувки. Техниците бяха събрали стотици пръстови отпечатъци и трийсетина проби за микроследи, но за анализа им щяха да отидат часове. Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци не даваше никакъв резултат, освен за отпечатъците на Джери Тан — неговата самоличност обаче вече не се нуждаеше от потвърждаване.

— Искам да пия — обяви Райм. — Време е за уиски.

— Доктор Уивър забрани всякакъв алкохол преди операцията — изтъкна Том.

— Тя каза „избягвайте“, Том. Сигурен съм, че така каза. Избягването не означава пълно лишаване.

— Нямам намерение да вадя тълковния речник, Линкълн. Никакъв алкохол.

— Операцията е едва следващата седмица. Дай ми проклетото уиски.

Болногледачът остана непреклонен:

— Прекалено усилено работиш по този случай. Кръвното ти е високо и си много натоварен.

— Да вземем компромисно решение. Само една чашка.

— Това не е компромис. Това е победа за теб и загуба за мен. Ще пиеш след операцията.

Том изчезна в кухнята.

Райм затвори очи и притисна глава към облегалката на инвалидната количка. Представи си — в момент на абсурдна фантазия, — че операцията някак си ще успее да оправи нервите му така, че да може да движи цялата си ръка. Не беше го казвал на никого — дори на Амелия Сакс, — но макар за възвръщане способността да ходи да не можеше да става и дума, той често си мечтаеше след операцията поне да е в състояние да вдига предмети. Сега си представи как взима бутилка „Маккалън“ и я поднася към устата си. Стори му се дори, че усеща допира на хладното стъкло…

Някакво издрънчаване на масата го стресна. Острата миризма на уиски стигна до ноздрите му. Той отвори очи. Сакс бе поставила една чашка върху облегалката за ръката на количката.

— Не е много пълна — промърмори криминологът. Това значеше „Благодаря“ и тя го разбра.

В отговор му намигна.

Той отпи жадно през сламката и почувства щипенето на силния алкохол в устата и гърлото си.

Още една глътка. Питието му доставяше удоволствие, но не спомагаше много за притъпяване на тревогата му, породена от липсата на напредък по случая. Погледът му спря върху бялата дъска. Един ред привлече вниманието му.

— Сакс. Сакс!

— Какво?

— Дай телефона. Бързо.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Тан.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 51“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощника на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, порязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

Призрака притискаше своя „Модел 51“ до страната си.

Топлият метал, миришещ на смазка, му вдъхваше сигурност. Да, искаше да има ново оръжие, нещо по-голямо и надеждно — „Узи“ или „Берета“ като тези, които бе изгубил в „Дракона“. Този пистолет обаче му носеше късмет,

имаше го от години. Вярваше, че му носи късмет, заради начина, по който се беше сдобил с него: когато отиваше да се помоли в един храм край Тайпе. Някой бе съобщил на властите, че е вътре, и двама полицаи го спряха на стълбите. Единият обаче се поколеба да извади оръжието си в будистки храм и го изпусна на тревата. Призрака грабна пистолета, застреля двамата млади полицаи и избяга.

От този ден пистолетът му служеше като талисман, подарък от бога стрелец И.

Откакто Кашгари бе влязъл в апартамента, имаше вече час. Магазините наоколо бяха затворили — въоръжените охранители се бяха прибрали и тротоарите бяха пусти. Време беше да действа, помисли си Призрака и се протегна. Беше се уморил да чака. Юсуф и другият турчин — също. Все се оплакваха, че били гладни, но Призрака подозираше, че тук дори някои ресторанти и закусвални имат камери, и не искаше да бъде заснет заради нещо толкова прозаично като храна. Щеше да се наложи…

— Гледайте — прошепна той.

На съседната пряка двама души слязоха от едно такси. Държаха главите си наведени. Семейство Ву. Призрака ги позна по евтините анцузи. Те платиха на шофьора и влязоха в аптеката на ъгъла, мъжът подкрепяше съпругата си през кръста. Ръката й бе в гипс или превързана с дебел слой бинт. Мъжът носеше пазарска чанта.

— Пригответе маските. Проверете оръжието. След пет минути двамата Ву излязоха от аптеката. Движеха се толкова бързо, колкото им позволяваше състоянието на жената. Призрака се обърна към единия от турците:

— Стой в колата и не гаси двигателя. Ние с него… — кимна към Юсуф — ще последваме Ву вътре. Ще ги набутаме в апартамента и ще затворим вратата. Ще използваме възглавници за заглушители. Искам да вземем дъщерята. Ще я задържим известно време.

„Индао ще ми прости тази малка изневяра“, помисли цинично.

Двамата Ву бяха на около пет метра от вратата на жилището си, движеха се бързо, с наведени глави, неподозиращи, че боговете на смъртта ги дебнат.

Призрака извади телефона си и се обади на турчина в апартамента. — Да?

— Ву идват. Къде са децата?

— Момчето е в банята. Момичето е с мен.

— Щом влязат в уличката, ще ги хванем.

Той изключи телефона — за да не иззвъни случайно в неподходящия момент. Призрака и Юсуф нахлузиха маските. Другият турчин се настани зад волана.

Двамата Ву приближаваха входа.

Призрака слезе от колата и тръгна към жертвите си.

„Страхувай се, за да бъдеш смел.“

23.

Двамата Ву на прага.

Децата в апартамента.

Призрака и Юсуф, с маски на главите и пистолети в ръце, претичаха през Канал Стрийт. Той почувства възбудата, която изпитваше преди всяко убийство. Ръцете му трепереха леко, но щяха да спрат, когато вдигне пистолета.

Отново се замисли за дъщерята на Ву. Щеше да…

В този момент се чу силен гърмеж и един куршум се заби в една паркирана кола зад него. Алармата запищя.

— За Бога! — прозвуча мъжки глас. — Кой стреля? Призрака и Юсуф спряха и приклекнаха. Вдигнаха оръжия и се заоглеждаха за нападателя.

— Мамка му! — чу се друг глас. — Спрете стрелбата! Двамата Ву спряха и залегнаха.

На Призрака му се зави свят.

— Чакай! — изкрещя на Юсуф. Отнякъде долетя глас от високоговорител:

— Кван Ан! Стой. Тук е Имиграционната служба на Съединените щати!

Последва втори изстрел — явно от онзи, който говореше — и страничното стъкло на близката кола се пръсна.

Сърцето му биеше лудо от шока, заотстъпва с вдигнат пистолет и се заоглежда за цели. ИНС ли? Как са разбрали? И къде бяха?

— Това е клопка! — изрева той на Юсуф. — Назад към колата!

На Канал Стрийт настъпи хаос. Последваха още викове, пешеходци и служители от близките магазини тичаха в търсене на прикритие. Напред по улицата вратите на два бели микробуса се отвориха и отвътре изскочиха мъже и жени с черни униформи и оръжия.

И какво беше това? Самите Ву извадиха оръжия! Мъжът измъкна пистолет от пазарската си чанта. Жената — от джоба на анцуга си… Призрака изведнъж си даде сметка, че това изобщо не са семейство Ву. Бяха примамки — полицаи или агенти китайци, преоблечени като емигрантите. Някак си полицията бе открила семейството и беше изпратила тези двамата, за да го подмамят да се покаже.

Призрака стреля пет или шест пъти напосоки, за да принуди нападателите да останат залегнали и да всее паника. Стреля във витрината на един бижутериен магазин, при което към шума и хаоса се присъедини още една алармена сирена.

Турчинът в колата отвори вратата и започна да стреля по белите микробуси. Тичешком, в търсене на прикритие, полицаите се разпръснаха из улицата.

Докато се криеше зад джипа си, Призрака чу:

— Кой стреля бе?… Резервите още не са заели позиция… Какво, по дяволите, става?… Пазете минувачите, за Бога!

Уплашеният шофьор на една кола пред жилището на Ву даде газ, за да избяга от мястото на стрелбата. Призрака стреля два пъти. Предното стъкло се разби и колата се блъсна в няколко спрени автомобила.

— Кван Ан — проехтя високоговорителят, този път с различен глас. — Тук е ФБР. Хвърли…

Той накара агента да млъкне с два изстрела по посока на звука и се качи в шевролета. Уйгурите скочиха отзад.

— Кашгари остана вътре! — викна Юсуф.

— Вече е или мъртъв, или заловен — озъби се Призрака. — Ясно ли е? Никакво чакане.

Юсуф кимна. Точно когато завърташе ключа и палеше двигателя обаче, Призрака забеляза един полицай да излиза иззад редица коли и да маха на няколко минувачи да се скрият. Мъжът вдигна пистолета и се прицели в джипа.

— Залегни! — изкрещя Призрака.

Тримата мъже се хвърлиха на тротоара в очакване предното стъкло да се пръсне.

Вместо това чуха силното дрънчене на куршуми о предната броня на колата. Осем или девет. Накрая дойде оглушителното тракане от счупените перки на вентилатора, от спукания радиатор със съскане заизлиза пара. Накрая двигателят замлъкна.

— Вън! — заповяда Призрака, изскочи и стреля няколко пъти по полицая, за да го накара да се скрие зад колите.

Тримата мъже изскочиха приведени на тротоара. За момент настъпи затишие. Полицаите и агентите чакаха подкрепленията — още полицейски коли с включени сирени приближаваха по Канал Стрийт.

— Хвърлете оръжието и се изправете — изгърмя отново високоговорителят. — Кван, хвърли оръжието!

— Да се предадем ли? — попита Хаджип, облещил очи от страх.

Призрака не му обърна внимание и избърса потни длани в панталона си. Сетне пъхна нов пълнител в пистолета. Погледна назад.

— Насам!

Изправи се, стреля няколко пъти по полицаите и изтича в рибния магазин зад тях. Неколцина продавачи се криеха зад касите с риба и фризера. Тримата изскочиха от задния вход и на уличката зад магазина завариха някакъв старец, свит до един камион. Като видя пистолетите и маските, той падна на колене, вдигна ръце и занарежда:

— Не ме убивайте! Моля ви! Имам семейство… Гласът му премина в хленчене.

— Вътре! — изкрещя Призрака на турците.

Те скочиха в камиона. Трафикантът погледна назад и видя неколцина полицаи да приближават внимателно магазина. Стреля няколко пъти към тях. Те се прикриха.

Призрака се извъртя и застина. Старецът беше извадил дълъг нож и бе пристъпил напред. Призрака насочи пистолета към покритото му с петна от възрастта чело. Ножът издрънча върху мокрите павета.

Пет минути по-късно Амелия Сакс пристигна на местопроизшествието. Втурна се към жилището на Ву с пистолет в ръка.

— Какво е станало? — изкрещя на един полицай, изправен пред надупчена от куршуми кола. — Какво, по дяволите, е станало?

Младежът я изгледа неадекватно.

Тя продължи по улицата и намери Фред Делрей, коленичил до един прострелян в ръката полицай, да притиска импровизирана превръзка към раната. Санитари от Бърза помощ притичаха, за да се заемат с пострадалия.

Делрей беше бесен:

— Пълен провал, Амелия! На сантиметър бяхме!

— Къде е? — попита тя и прибра пистолета си.

— Открадна един камион от онзи рибен магазин отсреща. Пуснали сме всички по петите му.

Сакс затвори очи; не можеше да повярва. Блестящите умозаключения на Райм и всички свръхчовешки усилия на екипа бяха отишли напразно.

Райм бе забелязал на таблицата за уликите бележката за кръвта на ранената жена. Беше се обадил в съдебномедицинската лаборатория и бе принудил патолога да побърза.

Изследванията показаха няколко неща: наличие на костномозъчни клетки в кръвта, говорещо за тежко счупване; сепсис, следствие на дълбока рана; и присъствие на коксиела бурнетии, бактерия, причиняваща Ку-треска — зоонотно заболяване, тоест предаващо се от животни на човек. Заразяването с този микроорганизъм се получава на места, където продължително време се държат животни. Трюмове например.

Това означаваше, че жената е сериозно болна.

И този факт се оказа много полезен.

— Разкажете ми за Ку-треската — помоли Райм патолога.

Научи, че макар да не се предава лесно и да не представлява заплаха за живота, болестта протича с тежки симптоми. Главоболие, висока температура, дори смущения на функцията на черния дроб.

— Рядка ли е? — поинтересува се Райм.

— Много.

— Чудесно — обяви Райм, обнадежден от новината, и накара Селито и Дън да съберат екип за претърсване от Голямата сграда (Полис Плаза в Долен Манхатън) и Пети район. Започнаха да звънят по болници и клиники за спешна помощ в Китайския квартал, флъшинг и Куинс, за да проверят за китайки, приети с Ку-треска и лошо счупване на ръката.

Само след десет минути им се обади един от полицаите, натоварен с проверката в Долен Манхатън. Китаец завел жена си в една клиника на Китайския квартал; тя напълно отговаряше на описанието — напреднал стадий на Ку-треска, тежки счупвания. Казваше се Ву Йонпин.

Полицай от Пети район — заедно със Сакс и Дън — веднага отидоха в болницата, за да ги разпитат. Семейство Ву, силно уплашени от ареста, казаха къде живеят и че децата им още са в апартамента. Междувременно Райм се обади на Сакс да съобщи, че е получил резултати за някои отпечатъци от убийството на Джими Ма: съвпадаха с други от предишните огледи по случая. Трафикантът бе отговорен и за това престъпление. Когато Ву обясни, че агентът на Ма им е осигурил апартамента, Райм и Сакс си дадоха сметка, че Призрака вероятно знае адреса им.

Тъй като Специалният тактически отряд на Бюрото още не беше изпратен по случая, Делрей, Селито и Пийбоди събраха общ екип и облякоха двама полицаи китайци от Пети район като семейство Ву.

Сега обаче всички усилия бяха отишли на вятъра.

Делрей извика на един агент:

— Нещо за камиона от рибния магазин? Как може никой да не го е видял? Името на шибаната рибарница е написано с големи червени букви отстрани.

Агентът се обади по радиостанцията си и след минута докладва:

— Нищо, сър. Никаква следа от него.

Делрей опипа възела на вратовръзката си, показващ се над бронираната му жилетка.

— Нещо не е наред!

— Какво имаш предвид, Фред?

Агентът не отговори. Запъти се към рибарския магазин. Сакс го придружи. До голямата хладилна витрина пред магазина стояха трима китайци — продавачи, предположи Сакс. Двама полицаи взимаха показанията им.

Делрей се загледа зад тях и погледът му спря върху един старец, който веднага сведе очи към десетина сивкаворозови калкана в щайга с лед.

Делрей насочи пръст към него:

— Той ни каза, че Призрака е откраднал камиона, нали?

— Да, агент Делрей.

— Е, шибанякът ни е метнал!

Делрей и Сакс изтичаха в уличката отзад. Зад съседния магазин, полускрит зад голям контейнер, стоеше камионът на рибарницата.

Върнаха се отпред и Делрей се нахвърли върху стареца:

— Слушай бе, нещастник, казвай какво стана и не ме будалкай. Ясен ли съм?

— Той ме убие — захленчи старецът. — Накара да кажа, че откраднали камион, трима мъже. Допрял ми пистолет в глава. Избягали по улица. Не знам къде.

Делрей и Сакс се върнаха в импровизирания команден пункт.

— Не мога да го виня! Но все пак… — беснееше агентът.

— Значи — предположи тя — са избягали по страничната уличка и са откраднали някаква кола.

— Вероятно. И аз бих направил така. И може би са убили шофьора.

След малко се обади един полицай, за да докладва, че има сигнал за открадната кола. Трима въоръжени и маскирани нападнали един лексус, спрял на червен светофар, накарали возещите се вътре мъж и жена да слязат и изчезнали.

— Защо не са ги убили? — почуди се Делрей.

— Вероятно не са искали да стрелят — предположи Сакс. — За да не привличат вниманието — добави мрачно. — Сетне се обърна към Делрей: — Кой беше? Кой стреля и го подплаши?

— Още не знам. Смятам обаче да разгледам случая със силната лупа.

Не се наложи да търси много дълго. Двама униформени полицаи се приближиха и му съобщиха нещо. Делрей се намръщи. Вдигна поглед и се приближи до Алън Коу.

— Какво, по дяволите, стана? — изрева.

Посмутен, но убеден в правотата си, рижият агент го погледна в очите:

— Трябваше да стрелям. Призрака щеше да застреля примамките, не видя ли?

— Не, не видях. Държеше пистолета си надолу.

— Писна ми да ме поучаваш, Делрей. Така прецених, по дяволите! Ако всички си бяха на местата, щяхме да го заловим.

— Планът беше да го примамим пред къщата, далеч от случайните минувачи, не насред най-оживената улица. — Делрей поклати глава. — Трийсет малки, нищожни секунди — и щеше да ни е в кърпа вързан. — След това кимна към големия „Глок“ на Коу. — И дори в движение, как, по дяволите, пропусна с това чудовище от петнайсет метра? Дори аз щях да го улуча, а стрелям със скапаното си оръжие не повече от веднъж годишно. Мамка му!

Смущението на Коу изчезна и той заяви нахално:

— Реших, че при дадените обстоятелства това е най-правилното решение. Бях загрижен за спасяването на няколко живота.

Делрей измъкна намачканата цигара иззад ухото си и се взря в нея.

— Това е прекалено. Отсега нататък ИНС има само консултантска функция. Никакво участие в операциите!

— Не можеш да направиш такова нещо! — възрази Коу.

— Според йерархията на разследването мога, синко. Още сега отивам в централното управление и ще сторя всичко, за да го уредя. — И се отдалечи бързо.

Качи се в колата си, затръшна вратата и потегли с пълна газ. Сакс се обърна към Коу:

— Някой взе ли децата?

— Деца ли? — попита агентът, явно разстроен от спречкването с Делрей. — А, децата на Ву ли? Не знам. Май не.

Родителите искаха децата да бъдат заведени при тях в болницата колкото може по-скоро.

— Казах за тях в управлението — добави разсеяно Коу.

Сакс предположи, че има предвид ИНС, чиито социални работници се грижеха за децата на нелегалните емигранти.

— Предполагам, че ще изпратят някого да се заеме. Такава е процедурата.

— Не ме интересува процедурата — сопна се Сакс. — Двете деца са съвсем сами, чули са изстрели пред апартамента си. Не мислиш ли, че може би са малко изплашени?

Коу бе изтърпял достатъчно упреци за един ден. Обърна й гръб и се отдалечи към колата си, без да пророни дума. Извади телефона си, запали и също потегли с пълна газ.

Сакс се обади на Райм и му съобщи лошата новина.

— Какво? — гневно възкликна криминологът.

— Един от нашите стрелял, преди да са заели позиция. Районът не бил напълно отцепен и Призрака се измъкнал… Райм, Алън е стрелял.

— Коу ли? — Да.

— О, не.

— Делрей смята да изрита ИНС от случая.

— На Пийбоди няма да му хареса.

— Фред не е в настроение да се съобразява с ничии желания.

— Добре. Крайно време е някой да поеме командването. Започваме да тъпчем на едно място. Това не ми харесва. — След кратка пауза попита: — Жертви?

— Има ранени полицаи и цивилни. Това е. Нищо сериозно. — Тя забеляза Еди Дън. — Трябва да взема децата на Ву, Райм. Ще ти се обадя, като започна огледа.

Тя затвори и се обърна към Дън:

— Имам нужда от преводач. Еди. За децата на Ву.

— Дадено.

Сакс посочи надупчения от куршуми джип и нареди на друг полицай:

— Запечатайте го. След минута идвам за огледа. Полицаят кимна.

Дън и Сакс тръгнаха към апартамента.

— Не искам децата да отиват сами в управлението, Еди — каза тя. — Можем ли да ги убедим да отворят и да ги заведем при родителите им в клиниката?

— Разбира се.

Те изкачиха няколкото стъпала към входа на приземния апартамент. Тротоарът бе покрит с боклук и Сакс знаеше, че стаите са тъмни, вероятно пълни с хлебарки и без съмнение вонят — семейство Ву бе поело толкова рискове само за да може да нарече това мизерно жилище свой дом.

— Кой е номерът? — попита Дън.

— Едно Б.

Той тръгна към вратата.

В същия миг Сакс забеляза, че отвън висят ключове.

Дън посегна към бравата.

— Не! — изкрещя тя и измъкна пистолета си. Твърде късно.

Дън дръпна вратата и отскочи назад. Мургав слаб мъж, стиснал през кръста разплакана девойка, застана на прага.

Държеше я като жив щит, допрял пистолет до врата й.

24.

— Тин, тин! — изкрещя уплашено Еди Дън. Младият детектив вдигна ръце над стърчащата си коса.

Никой не помръдваше. Сакс чуваше множество звуци: хленченето на момичето, свиренето на клаксони от улицата. Отчаяните заповеди на нападателя — на някакъв неразбираем език. Биенето на собственото си сърце.

Тя се обърна настрани, за да представлява по-малка мишена и насочи мерника към онова, което се виждаше от главата му. Правилото бе ясно: колкото и трудна да е ситуацията, никога не се жертвай. Никога не давай оръжието си, никога не го сваляй, никога не позволявай на престъпника да се прицели в теб. Трябва да му дадеш да разбере, че взимането на заложник няма да го спаси.

Престъпникът тръгна напред много бавно, с жест им показа да се махнат от вратата, като продължаваше да говори на неразбираемия си език.

Нито Сакс, нито младият детектив помръднаха.

— Имаш ли жилетка, Дън? — прошепна тя. — Да.

Сакс също носеше — бронирана жилетка с допълнителна защитна пластинка пред сърцето, — но от такова разстояние нападателят можеше лесно да причини сериозни наранявания на незащитените части на тялото. Едно прекъсване на бедрената артерия може да те убие по-бързо от много рани в гърдите.

— Отдръпни се — прошепна тя. — Имам нужда от по-добра видимост.

— Ще стреляш ли? — заекна Дън.

— Просто се отдръпни.

Тя отстъпи крачка назад. Още една. Младият полицай не помръдна. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Сакс спря. Той мърмореше нещо, може би молитва.

— Еди, чуваш ли? — прошепна тя; той не отговори. — Еди, по дяволите!

Той тръсна глава:

— Извинявай. Да.

— Хайде. Бавно.

Сакс се обърна към мъжа, държащ момичето, и с бавен, хипнотизиращ глас, изрече:

— Хвърли оръжието. Не искам никой да пострада. Разбираш ли английски?

Те се отдръпнаха от вратата. Нападателят ги последва.

— Английски? — опита отново тя. Никакъв отговор.

— Еди, кажи му, че ще се споразумеем някак.

— Той не е хан. Не говори китайски.

— Опитай все пак.

Дън преведе. Насечените думи звучаха странно.

Нападателят не отговори.

Двамата полицаи отстъпиха към изхода на уличката. Още никой не ги беше забелязал. „Къде, по дяволите, са нашите?“ — запита се Сакс.

Нападателят и ужасеното момиче, с пистолет, допрян до врата, също се придвижиха напред.

— Ти! — изкрещя мъжът. — На земята. И двамата на земята!

— Не — отвърна Сакс, — няма да легнем. Искам ти да оставиш оръжието. Не можеш да се измъкнеш. Тук има сто полицаи. Разбра ли?

Докато говореше, тя се прицели по-добре — в страната му — на по-ярката светлина тук. Мишената обаче бе твърде малка. И слепоочието на момичето бе само на два сантиметра вдясно от нея. Нападателят бе хилав и Сакс изобщо не можеше да се прицели в тялото му.

Той погледна през рамо, към тъмната уличка.

— Ще стреля и ще побегне! — Гласът на Еди Дън трепереше.

— Чуй ме — заговори Сакс. — Няма да ти направим нищо. Ще…

— Не! — изкрещя мъжът и притисна по-силно пистолета до врата на момичето; то изпищя.

В този момент Дън посегна към оръжието си.

— Еди, не! — изкрещя Сакс.

— Бу! — изрева нападателят и вдигна пистолета.

Простреля Дън в гърдите. Детективът се олюля и падна назад, блъсна се в Сакс и я повали. Преобърна се по корем и започна да плюе кръв. От това разстояние куршумът можеше да пробие бронираната му жилетка. Сакс се изправи на колене. Нападателят се прицели, преди тя да вдигне оръжието си.

Той обаче се поколеба. Някакво движение отвлече вниманието му. Обърна се. Сакс забеляза дребен силует, държащ нещо в ръката си, да се нахвърля върху него.

Престъпникът пусна момичето и се извъртя, вдигна пистолета, но преди да стреля, другият го удари по главата с това, което носеше — тухла.

— Хонсе! — извика Сони Ли и дръпна момичето от зашеметения нападател.

Мургавият мъж се държеше за кървящата глава. Изведнъж отскочи назад и насочи пистолета си към китайския полицай. Ли отстъпи към стената.

Три бързи изстрела от страна на Сакс — и похитителят се свлече като парцалена кукла на паважа и застина.

— Съдии от ада — промърмори Сони Ли. Пристъпи напред, провери пулса на нападателя и измъкна пистолета от безжизнената му ръка.

— Мъртъв, Хонсе.

Сетне се обърна към момичето и му помогна да се изправи. Разплакана, Чинмей изтича покрай Сакс и се хвърли в ръцете на един полицай китаец от Пети район, който започна да я успокоява на родния й език.

Санитарите от Бърза помощ изтичаха при Дън. Бронираната жилетка бе спряла куршума, но му беше изкарала въздуха, а може и да му бе счупила едно-две ребра.

— Съжалявам — промълви той на Сакс. — Не помислих.

— Това ли ти е първата престрелка? Той кимна.

— Добре дошъл сред нас! — усмихна се тя. Санитарите му помогнаха да се изправи и го поведоха към линейката.

Сакс и двама полицаи от Специалния отряд претърсиха апартамента и откриха едно уплашено около осемгодишно момче в банята. С помощта на един полицай китаец като преводач медиците прегледаха двете деца и установиха, че никое не е наранено или малтретирано от съучастника на Призрака.

Сакс погледна към уличката, където друг санитар и двама полицаи стояха до трупа на нападателя.

— Трябва да извърша оглед на трупа — напомни тя. — Не искам да се мести повече от необходимото.

— Слушам — дойде отговорът.

Сони Ли заопипва джобовете си и най-после намери пакет цигари. Ако не ги беше открил, Сакс не би се учудила, ако прерови джобовете на убития.

Амелия Сакс облече специалния си костюм, но преди да се заеме с огледа на многобройните местопроизшествия на Канал Стрийт. Ли се приближи до нея. Веселата усмивка на дребния мъж я накара да се засмее.

— Как? — попита тя.

— Как какво?

— Как, по дяволите, разбра, че Ву са тук?

— Искам да попита нещо.

— Ти отговори пръв.

Тя почувства, че Ли гори от нетърпение да се похвали, — и с удоволствие му даде тази възможност.

— Добре — той довърши цигарата и запали нова. — В Китай аз работи така: обикаля насам-там и говори с хора.

Тази вечер бил в три игрални зали. Загубил малко пари, спечелил малко пари, пил малко. При една игра на покер срещнал старец, дърводелец. От фуджоу. Той ми казал за един непознат, кой бил по-рано в заведение. Оплаквал се на всички от жена, че трябвал върши всичка работа, защо тя болна и със счупена ръка. Хвалил се колко пари щял спечели. След това казал, че бил на „Дракон“ и спасил всички. Трябвал да е Ву, дисхармония между черен дроб и далак. Казал, живее наблизо. Аз разпитал и открил къде живее. Много трафиканти осигурява жилища на емигранти. Аз обиколил и разпитал дали някой не видял семейство като Ву, кое се нанесло днес. Намерил сграда, погледнал през прозорец и видял мъж с пистолет. Хей, Хонсе, ти погледнал първо през прозорец?

— Не.

— Може би трябвал направи. Това добро правило. Винаги поглежда през прозорец, преди влезе.

— Трябваше да го направя, Сони. Тя кимна към мъртвия нападател.

— Жалко, че не жив — каза Ли. — Можел от полза.

— Нали не измъчваш наистина хората, за да ги накараш да проговорят?

Китайският полицай се усмихна тайнствено.

— Хонсе, вие как намерили Ву?

Тя му обясни как са използвали данните от кръвта на ранената жена. Ли кимна, впечатлен от досетливостта на Райм.

— А какво станало с Призрак?

Сакс му обясни за прибързания изстрел и бягството на трафиканта.

— Коу ли?

— Да.

— Голямо прецакване… Този човек не харесва. Кога бил в Китай на среща във Фуджоу, ние не му се доверява много. Той не харесва никого от нас. Говорил, като че сме деца, искал сам се разправя с Призрак. Говорил лошо за емигранти. От време на време, кога ни трябвал, не могли го открие. — Спря поглед на белия й костюм и сбърчи чело: — Защо носи това, Хонсе?

— За да не замърсявам уликите.

— Лош цвят. Не трябва носи бяло. В моя страна бяло цвят на смърт, на погребения. Хвърли го. Вземе си червен костюм. В Китай червено носи късмет. Не вземе син. Само червен.

— И с бялото съм достатъчно добра мишена.

— Не добре. Лоши чувства. — Той си спомни една дума. научена по-рано от Дън. — Лоши поличби, иска каже.

— Не съм суеверна — каза Сакс. — Като Райм съм.

— Аз суеверен. Много хора в Китай суеверни. Винаги казва молитви, прави жертвоприношение, реже опашки на демон.

— Какво?

— Казва реже опашки на демон. Демони винаги те следва, затова трябва претича пред някоя бърза кола. Така отрязва опашка на демон и взима негова сила.

— Така няма ли опасност да те блъснат?

— Има.

— Тогава хората не разбират ли, че това не действа?

— Не, просто понякога ти успява отреже опашка, а понякога демон те хваща.

„Да режеш опашката на демона…“

Сакс накара Ли да обещае, че ще стои извън мястото на произшествието — поне докато тя свърши, — след това направи оглед на трупа, на апартамента и накрая на надупчения от куршуми джип на Призрака. Прибра в пликчета и надписа всички улики, след това съблече белия костюм.

Когато с Ли отидоха в клиниката, семейство Ву се беше събрало в болничната стая, охранявана от двама униформени полицаи и една агентка от ИНС с каменно изражение. С помощта на Ли и агентката като преводачи Сакс получи колкото информация можеше. Макар Ву Цичен да не знаеше нищо за скривалището на Призрака в града, хилавият, мрачен мъж й даде някои сведения за Чан, включително името на бебето с тях, Пои, което означаваше „скъпоценно дете“.

Какво прекрасно име, помисли си Сакс.

Тя се обърна към агентката:

— В ареста ли ще ги задържите?

— Да. До разглеждането на молбите им.

— Има ли проблем да ги сложим в някоя от нашите специални квартири?

Нюйоркската полиция имаше няколко силно охранявани къщи в града, които се използваха за защита на свидетели. Арестът на ИНС за нелегални емигранти беше значително по-малко сигурен. Освен това Призрака щеше да очаква, че ще бъдат настанени в заведение за задържане на ИНС и с връзките си можеше да си осигури достъп.

— Няма проблем.

Къщата в Мъри Хил беше свободна. Сакс даде на агентката адреса и името на полицая, отговарящ за квартирата.

Когато двамата с Ли излизаха, агентката от ИНС се обърна към Ву като ядосана начална учителка:

— Защо не си стоите вкъщи? Да си решавате проблемите там. Едва не причинихте смъртта на близките си.

Английският на Ву не беше добър, но той явно я разбра. Стана от леглото на жена си и заръкомаха:

— Не е наша вина!

— Не била ваша вината ли? Кой е виновен тогава?

— Ваша страна!

— Как така?

— Не вижда ли? Вижте! Всички ви пари и богатство, реклами, компютри, „Найк“ и „Ливайс“, гел за коса… Ваши Леонардо ди Каприо, ваши красиви жени. Ваши хапчета за всичко, грим, телевизия! Вие казва на цял свят как има всичко шибано тук! Мейгуо е всичко пари, всичко свобода, всичко безопасност. Казва на всички колко хубаво тук. Вие ни изпраща ваши продукти и взима наши пари, но вие казва: мей-йоу, махай се! Казва, че наши човешки права ужасни, но казва мей-йоу.

Хилавият мъж заговори бързо на китайски, сетне се успокои. Изгледа жената от глава до пети, кимна към русата й коса:

— Какви ваши предци? Италианци, англичани, немци? Те в тази страна първи? А, кажи!

Той размаха гневно ръце и седна на леглото, като положи длан върху ранената ръка на жена си.

Агентката поклати глава, усмихна се снизходително, сякаш удивена, че имигрантът не разбира очевидното.

Сакс остави уплашеното семейство и даде знак на Ли да я последва към изхода на клиниката. Спряха на тротоара, след това претичаха между две засилени таксита. Сакс се почуди дали второто е минало достатъчно близо, за да отреже опашката на демоните, които я преследват.

Сградата и гаражът под нея бяха практически непревземаеми, но покритият паркинг на съседната постройка бе доста по-уязвим.

Терористичните нападения с коли-бомби срещу Световния търговски център и в Оклахома Сити бяха принудили Администрацията на държавните служби да ограничи достъпа до гаража на манхатънската федерал Плаза. Тук работеха толкова много федерални служители, че ако трябва да се проверява всяка кола, влизаща под самата сграда, щяха да се натрупат огромни опашки, затова съоръжението бе достъпно само за най-висши правителствени функционери, а съседното — за всички останали. Разбира се, в допълнителния гараж също имаше система за сигурност, но тъй като се намираше под малка градинка, дори силен взрив нямаше да причини сериозни разрушения.

Всъщност тази вечер, в 21.00, охраната не беше никак добра, защото единственият дежурен наблюдаваше суматохата около една горяща кола на Бродуей. Някакъв стар микробус бълваше пламъци — зрелище, привлякло десетки минувачи.

Едрият пазач бе излязъл от кабината си и гледаше черния дим и оранжевите пламъци, танцуващи във вътрешността на микробуса.

Затова изобщо не забеляза слабия мъж с костюм и дипломатическо куфарче, който мина през входа „Само за коли“ и бързо се качи по рампата в полупразния гараж.

Пришълецът помнеше наизуст номера на колата, която търсеше, и пет минути му бяха достатъчни, за да я открие. Тъмносиният държавен автомобил се намираше много близо до изхода; шофьорът бе избрал това място, защото дойде само преди половин час — много след края на работното време на повечето федерални чиновници.

Както почти всички държавни автомобили — бяха го уверили, — и този нямаше аларма. След като се огледа набързо, мъжът нахлузи ръкавици, мушна една пластинка между прозореца и рамката на вратата, прокара тънка жичка през процепа и отвори ключалката. От куфарчето си извади малък плик. Вътре имаше няколко трийсетсантиметрови жълти пръчки с надписи: „Експлозив. Опасно. Преди употреба прочети упътването.“ От детонатора на едната пръчка през батерийте до едно обикновено копче минаваха жици. Той постави плика под седалката на шофьора и разви част от жицата. Закрепи копчето между пружините на седалката. Всеки, тежащ повече от петдесет килограма, щеше да затвори веригата и да активира детонатора със самото си сядане.

Пришълецът премести ключа на батерийте от „изключено“ на „включено“; затвори вратата колкото можеше по-тихо и излезе спокойно покрай пазача, който наблюдаваше в захлас как пожарникарите потушават огъня, малко разочарован, че резервоарът не се взриви както в любимите му телевизионни екшъни.

25.

Седяха мълчаливо и гледаха малкия телевизор, Уилям превеждаше там, където родителите му не разбираха.

Имената на хората, които замалко не се бяха простили с живота си на Канал Стрийт, не се споменаваха в специалния репортаж, но нямаше съмнение, че това са Ву Цичен и семейството му. В новините споменаха, че са били сред пътниците на „Фуджоуския дракон“. Един от съучастниците на Призрака бил убит, но самият трафикант и още двама избягали.

След новините започнаха реклами. Уилям стана и се приближи до прозореца. Загледа се в тъмната улица.

— Прибирай се — тросна се Чан, но момчето не помръдна.

Деца, помисли си Чан…

— Уилям!

Момчето най-после се отдалечи от прозореца и отиде в спалнята си. Роналд започна да превключва каналите на телевизора.

— Не — каза Сам Чан на малкия си син. — По-добре чети. Вземи някоя книга и упражнявай английския си.

Момчето се изправи послушно и изгаси телевизора. Отиде при секцията, взе една книга и седна на дивана.

Меймей приключи с шиенето на малко парцалено животинче за Пои — котка, както изглеждаше. Жената хвърли играчката върху дивана, момиченцето я хвана с две ръце и я заразглежда развеселено.

Чан чу стон от кушетката, на която лежеше баща му, свит под одеяло със същия сивкав цвят като кожата му.

— Татко — прошепна и се изправи.

Взе шишенцето с лекарства на стареца, отвори го и извади таблетка морфин. Поднесе на баща си чаша студен чай, за да преглътне хапчето. Когато старецът се разболя — когато през органите на ян, стомаха и червата, започнаха да преминават топли и влажни вълни, — бяха отишли при един местен лечител, който му предписа билки и тонизиращи вещества. Скоро обаче болките се усилиха и друг лекар постави диагноза рак. Поради това, че беше дисидент, Чан винаги оставаше в края на огромните списъци за постъпване в болница. Медицинското обслужване в Китай се променяше. Държавните болници отстъпваха място на частни, но те бяха изключително скъпи — един преглед можеше да струва две месечни заплати, за лечение от рак на член от семейството, което едва свързваше двата края, и дума не можеше да става. Единственото, което можеше да си позволи Чан, бе един селски фелдшер — хора с минимално медицинско образование, назначени от властите. Той предписа морфин за намаляване на болката, но нямаше какво повече да направи.

Шишенцето с лекарството бе голямо, но нямаше да стигне за повече от месец, а положението на баща му се влошаваше бързо. Чан бе проучил много неща за Съединените щати по Интернет. В Ню Йорк имаше една световноизвестна болница, в която се лекуваше само рак. Чан знаеше, че болестта на баща му е в напреднал стадий, но той не беше стар (поне по американските стандарти) — едва на 69 и в добра форма от ежедневните упражнения и разходки. Можеха да го оперират и да отстранят поразените от влагата на рака тъкани и да му назначат лъчева и медикаментозна терапия за забавяне на болестта. Можеше да живее още много години. Старецът изведнъж отвори очи:

— Сега, след като един от хората му е убит, Призрака ще е много ядосан. Освен това не успя да се добере до Ву. Ще потърси нас. Няма да се откаже, докато не ни открие.

Това бе характерно за баща му. Да седи, да наблюдава и накрая да даде мнението си, което всеки път се оказваше правилно. Например винаги бе смятал Мао Дзъдун за психопат и беше предрекъл, че под управлението му страната ще претърпи сериозна катастрофа. И излезе прав: през петдесетте китайската икономика бе почти унищожена благодарение на „Големия скок напред“ на Мао и „Културната революция“ десет години по-късно, на която — като всички прогресивни хора на изкуството и мислители — бе станал жертва.

Чан Дзечи обаче беше оцелял. През шейсетте бе казал на близките си:

— Това ще мине. Лудостта не може да продължава вечно. Трябва само да оцелеем и да чакаме. Това е нашата цел. След десет години Мао умря, Бандата на четиримата бе хвърлена в затвора и Чан Дзечи се оказа прав. И сега също имаше право, замисли се отчаяно Сам Чан. Призрака щеше да ги преследва.

Чан имаше чувството, че трафикантът се промъква към тях като змия — разпитва, иска услуги от стари длъжници, използва връзките си, заплашва, дори изтезава хора, за да получи информация за бегълците. Можеше…

Навън се чу свирене на гуми.

Чан, жена му и баща му застинаха.

Стъпки.

— Изгасете лампите. Бързо — нареди Чан. Меймей изтича да изпълни задачата. Чан отиде при гардероба и извади пистолета на Уилям от скривалището му, приближи се до закрития с пердета прозорец. Погледна навън.

От другата страна на улицата бе спрял камион за доставки — с голяма реклама на пица, висяща от прозореца. Шофьорът носеше картонена кутия към съседната сграда.

— Всичко е наред — каза с усмивка Чан. — Доставка от другата страна на улицата.

Когато погледна мрачния апартамент обаче, едва видимите силуети на баща си, жена си и бебето, осветени само от синьото сияние на телевизора, усмивката му се стопи. Обхвана го силна болка, като черно петно мастило от калиграфския му писец, за това, което бе причинил на най-любимите си хора. Американците обикновено се измъчват от чувство за вина; в Китай най-страшното наказание е срамът, че не си оправдал доверието на близките и приятелите си. Точно така се чувстваше сега; потънал в изгарящ срам.

„Значи такъв живот съм отредил за баща си и семейството си: страх и тъмнина. Само страх и тъмнина…“

„Лудостта не може да трае вечно.“

„Може би не — помисли си Чан, — но това не я прави по-малко страшна.“

Седнал на един плаж в Батъри Парк Сити, Призрака наблюдаваше светлините на корабите в река Хъдсън, много по-спокойна, но и по-малко живописна от водите около Хонконг. Дъждът беше спрял, но вятърът още духаше силно, носеше бързо ниските пурпурни облаци, озарени от градските светлини. Измъчваше го въпросът: Как полицията е открила жилището на Ву?

Отговор не му хрумваше. Вероятно чрез агента, когото бяха убили, или чрез Ма — детективите не бяха повярвали, че председателят на тонга е бил убит от италианци. По новините съобщиха, че третият уйгур е мъртъв, а това означаваше, че трябва да плаща обезщетение на шефа на културния център.

Как бяха открили бегълците?

„Може би с магия…“

Не, никаква магия. Само този Линкълн Райм беше виновен. Сега имаше още доказателства, че противникът му и неговите сътрудници са неуморни и способни. Този път у хората, които го преследваха, имаше нещо много различно. Тези бяха по-добри от тайванците, по-добри от французите, по-добри от обикновените агенти на ИНС. Ако не беше онзи изстрел на Канал Стрийт, сега да е в ареста.

За момента беше в безопасност. Беше положил големи усилия да скрие лексуса, с който бяха избягали, повече, отколкото за хондата, открадната на плажа. Бяха се разделили веднага. При апартамента на Ву той бе носил маска, никой не ги беше проследил, а Кашгари нямаше никакви документи, които да го свържат било с Призрака, било с културния център в Куинс. Утре щеше да открие Чан. Две млади американки минаха бавно покрай него. Бъбреха. Това го дразнеше. Той престана да слуша думите им и насочи вниманието си към телата им.

Да устои ли?

Не, реши Призрака. Извади мобилния си телефон и преди волята му да е надвила, се обади на Индао и си уредиха среща. Тя звучеше радостно. С кого ли беше в момента?, запита се той. Какво ли правеше или говореше? Тази вечер нямаше да има много време за нея — беше изтощен от този безкраен ден. Ала — как само му се искаше да е близо до нея, да почувства стегнатото й тяло в ръцете си, да я гледа как лежи до него… Да я докосва, да прогони уплахата и гнева от почти катастрофалната случка на Канал Стрийт.

След като затвори, той си представи мелодичния глас на жената и продължи да гледа бързите облаци, неравните вълни…

„Разочаровай се, за да почувстваш удовлетворение.

Гладувай, за да се наситиш.

Загуби, за да победиш.“

В 21.30 Фред Делрей стана и се протегна, след това взе четири празни чашки за кафе от бюрото в манхатънския си кабинет и ги хвърли в препълненото кошче.

Край за деня.

Той прелисти доклада за престрелката на Канал Стрийт. Беше почти готов, но трябваше да го редактира на другия ден. Делрей обичаше да пише и му се удаваше (под псевдоним бе публикувал в няколко исторически и философски списания на различни теми), но точно тази творба се нуждаеше от сериозно премисляне.

Приведен над бюрото, той започна да нанася поправки и се зачуди защо изобщо работи по този случай.

Фредерик Делрей, с дипломи по криминология, психология и философия, избягваше свързаната с мислене полицейска работа. В задачите под прикритие той бе като Райм в криминологията. Известен като Хамелеона, той можеше да играе представител на всяка културна група, стига, разбира се, ролята да може да се изпълнява от мъж над метър и осемдесет и с кожа, черна като на етиопец. Това му предоставяше удивителен брой възможности — престъпността е може би единствената сфера на обществото, където хората се преценяват според способностите, не според расата им.

Талантът на Делрей и страстта му към полицейската работа обаче бяха довели до падението му. Той бе прекалено добър. Освен за ФБР бе изпълнявал задачи под прикритие и за Управлението за борба с наркотиците, Службата по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и полицейските управления на Ню Йорк, Лос Анджелис и Вашингтон. Престъпниците, разбира се, също имат компютри, мобифони и имейли, така Делрей малко по малко се прочу в подмолния свят. Стана твърде опасно да му се поверяват задачи.

Повишиха го в надзорник на тайните агенти и доверените информатори в Ню Йорк.

Делрей би предпочел по-различна служба. Партньорът му, специален агент Тоби Дулитъл, бе загинал при бомбения атентат във федералната сграда на Оклахома Сити и това накара Делрей да се стреми с всички сили да влезе в антитерористичния отряд на Бюрото. С неохота обаче трябваше да признае, че желанието да заловиш престъпника не е достатъчно в този раздел на силите за поддържане на обществения ред (виж например Коу). Затова се задоволи да се занимава с това, в което беше най-способен.

Прикрепянето му към случая „Призрак-убиец“ отначало обърка Делрей; той никога не се беше занимавал с разследване на трафик на хора. Предположи, че го взимат заради добрата му информаторска мрежа в Манхатън, Куинс и Бруклин — където бяха съсредоточени китайските общности на града. Скоро обаче разбра, че традиционните начини за събиране на информация и вкарване на агенти под прикритие не действат. Като страстен киноман, Делрей бе гледал „Китайският квартал“, в който се показваше, че едноименният район в Лос Анджелис изобщо не се управлява по западните закони. Откри, че това не е художествена измислица на сценариста. И че важи в същата степен за китайските квартали на Ню Йорк. Правосъдието се раздаваше от тонговете и броят на сигналите до полицията от китайските общности бе много по-малък, отколкото в други райони на града. Никой не даваше информация на външни лица и агентите под прикритие биваха надушвани моментално.

И така с „Призрак-убиец“ той се оказа начело на разследване, в което нямаше почти никакъв опит и трябваше да полага големи усилия, за да влезе в крак. След като свърши работата си тази вечер в кабинета обаче, той се почувства много по-добре. Утре щеше да се срещне с главните специални агенти на Южния и Източния район и един от заместник-директорите от Вашингтон. Щеше да ги принуди да одобрят исканията му: пълно поемане на случая от ФБР (тоест от него), изпращане на специален тактически отряд и даване на ИНС само на консултантска функция, което щеше да ги отстрани окончателно от разследването. Пийбоди и Коу щяха да сумтят, но толкова по-зле за тях. Вече беше набелязал аргументите си. Да, ИНС бе наистина много важна за събиране на информация за трафикантите и корабите им. „Призрак-убиец“ обаче си беше чист случай на преследване на масов убиец. Това бе в компетенциите на Бюрото. Сигурен беше, че началството ще се вслуша в думите му; агентите под прикритие като него бяха сред най-убедителните хора в света.

Делрей вдигна слушалката и набра собствения си апартамент в Бруклин.

— Ало? — обади се женски глас.

— Прибирам се след половин час — каза тихо той. Със Сирина никога не използваше характерния си жаргон, превърнал се в негова запазена марка в службата.

— Доскоро, скъпи.

Той затвори. Никой в Бюрото и нюйоркската полиция не знаеше нищичко за личния живот на Делрей — нищо за Сирина, хореографката от Бруклинската музикална академия, с която бяха заедно от години. Тя работеше и пътуваше много. Той също.

Но така им беше удобно.

Докато минаваше през коридорите на главната квартира на Бюрото, наподобяваща централата на умерено западнала фирма, той кимна на двама агенти със запретнати ръкави и разхлабени вратовръзки, което Дж. Едгар Хувър изобщо не би търпял (също както не би търпял и него, даде си веднага сметка).

— Толкова много престъпления — въздъхна Делрей, докато се разминаваха, — а толкова малко време.

Те му махнаха за лека нощ.

Той слезе с асансьора, излезе на улицата и се запъти към допълнителния покрит паркинг.

Забеляза овъгления скелет на изгорелия по-рано микробус, който все още димеше. Спомни си, че беше чул сирени, и се зачуди какво ли е станало. Мина покрай пазача надолу по рампата.

Делрей стигна до форда си и отключи вратата. Отвори я и хвърли вътре очуканото си куфарче, съдържащо кутия 9-милиметрови патрони, бележник, различни материали за Кван Ан и изтъркано томче поеми на Гьоте.

Тъкмо смяташе да седне, когато забеляза, че уплътнението на прозореца е леко отлепено, което веднага му подсказа, че някой е отварял стъклото, за да влезе в колата. Мамка му! Погледна надолу — под седалката бяха промъкнати жици. Посегна към вратата с дясната си ръка, за да се задържи и да не се отпусне с цялата си тежест върху седалката.

Прекалено късно.

Дългите му пръсти се плъзнаха по вратата и той я изпусна. Започна да се свлича странично върху седалката.

„Пази си очите!“ — помисли инстинктивно агент Делрей и вдигна ръка към лицето си.

26.

— Семейство Чан са в Куинс — каза Сакс и записа информацията на дъската. — Имат син микробус, номерът и марката не се знаят.

— По-точно? — измърмори Райм. — Светлосин, тъмносин, небесносин?

— Ву не си спомня.

— О, мили Боже, ама че помощ!

Докато Сакс крачеше из стаята, Том пое ролята на писар.

Информацията от джипа, изоставен от Призрака на мястото на престрелката, не беше по-добра. Колата бе открадната и носеше действителни, но чужди номера. По идентификационния й номер научиха само, че е била открадната от Охайо преди месеци.

Сакс, Мел Купър и криминологът се заеха с микроуликите от джипа. Тя бе намерила няколко сивкави влакна от килим под педалите и две парчета конец, съвпадащи с плата от панталона на убития нападател пред апартамента на Ву. Влакната не бяха от постелките в джипа, нито от някое от предишните местопрестъпления, следователно можеше да са от скривалището на Призрака.

— Изгори ги и провери в картотеката.

Купър пусна две от влакната на газова хроматография, за да определи точно какви вещества се съдържат в тях.

Докато чакаха резултата, навън се почука.

Беше Харълд Пийбоди.

Райм предположи, че е дошъл да обсъдят непредпазливостта на Коу пред апартамента на Ву, но мрачното изражение на агента говореше, че има и друго. Зад него се появи още един мъж. Райм го позна — заместник главният специален агент на манхатънското управление на ФБР, прекалено красив мъж със съвършени черти и самонадеяно държание. Райм бе работил с него няколко пъти и го намираше експедитивен и лишен от въображение — и както се оплакваше Делрей, неспасяем бюрократ. И той бе мрачен.

С тях влезе и трети, със спретнат тъмносин костюм и бяла риза, по които Райм предположи, че също е от Бюрото. Той обаче се представи като Уебли от Държавния.

Значи Държавният департамент също беше намесен. Това бе добър признак. Делрей явно наистина беше използвал своите гуанси, за да им осигури нужните подкрепления.

— Извинявай, че ви прекъсваме, Линкълн — каза Пийбоди.

— Трябва да поговорим — добави заместник главният специален агент. — В управлението се случи нещо.

— Какво?

— С „Призрак-убиец“ ли е свързано? — попита Сакс.

— Не мислим, че е свързано, но страхувам се, ще се отрази и на разследването.

„Е, хайде, казвай“ — помисли си Райм с надежда нетърпението ясно да се чете по лицето му.

— Някой е сложил бомба в гаража пред федералната сграда.

— Господи — прошепна Мел Купър.

— В колата на Фред Делрей.

„О, Господи, не!“ — помисли си Райм.

— Не! — възкликна Сакс.

— Жив е — побърза да каже заместник главният агент. — Основният заряд не избухнал.

Райм затвори очи. И двамата с Делрей бяха загубили близки хора при бомбени експлозии. Дори според сдържания Райм това бе най-подлият и страхлив начин да убиеш някого.

— Какво е станало? — попита той.

— Динамит с взривяване при натиск. Делрей го задействал, но избухнал само детонаторът. Може би не е бил завинтен добре. Още не се знае. Сапьорите ни са го обезвредили и са го предали на следствения отдел.

Райм познаваше повечето агенти и техници в Отдела за анализ на веществени доказателства на Бюрото и ги уважаваше. Ако имаше нещо за откриване, те щяха да го намерят.

— Защо мислите, че не е свързано със случая?

— Анонимно обаждане двайсетина минути преди взрива. Мъжки глас с руски акцент казал, че семейство Черенкови смятали да си отмъстят за акцията миналата седмица. Щели да последват още удари.

Делрей тъкмо бе приключил една мащабна тайна операция в Бруклин, седалището на руската мафия. Беше заловил трима души, занимаващи се с пране на пари, помощниците им и неколцина наемни убийци и бе конфискувал милиони долари и рубли.

— Откъде се е обадил?

— От автомат в Брайтън Бийч. Най-голямото струпване на руснаци в района.

— Не вярвам в съвпадения — каза Райм. — Призрака е прекарал известно време в Русия, спомняте ли си? Преди да вземе емигрантите.

Той погледна въпросително Сакс.

— Призрака и съучастниците му са гледали да избягат колкото се може по-далеч от мястото на престрелката — отбеляза тя. — Не ги виждам да се връщат във федералната сграда и да поставят бомба.

На Райм му направи впечатление, че Уебли от Държавния не е проронил нито дума досега. Стоеше мълчаливо, със скръстени ръце пред дъската с уликите и ги съзерцаваше.

— Как са сложили бомбата? — обърна се Райм към заместник главния агент.

— Смятаме, че са били двама. Някой е запалил един микробус пред гаража. За отвличане на вниманието на охраната. Другият е проникнал вътре и е поставил бомбата.

Потресен, Райм си даде сметка, че губят един член от екипа.

— И Фред не иска вече да участва в случая, така ли? Заместник главният агент кимна:

— Заради онази случка с партньора му.

Тоби Дулитъл, спомни си Райм. загинал при бомбена експлозия в Оклахома Сити.

— Вече напусна случая и проверява информаторите си в Брайтън Бийч.

Райм не можеше да го упрекне. Обърна се към Пийбоди:

— Имам нужда от помощ, Харълд. Фред искаше да вземе специален тактически отряд и още няколко агенти.

Знаеше, че Делрей е смятал да остави на ИНС само консултантска функция, но макар никога да не се беше отличавал с особена дипломатичност, реши да не го споменава.

— Мрежата на Призрака е твърде добра — добави. — Прекалено хитро се е скрил. Имаме нужда от повече хора, от повече подкрепления.

— О, това е уредено, Линкълн — каза заместник главният агент. — Ще ти изпратим друг агент да командва операцията; на сутринта ще има новини и за Специалния отряд.

Пийбоди разкопча сакото си. Ризата му беше мокра от пот.

— Чух какво е станало с Алън Коу пред апартамента на Ву — вметна. — Съжалявам.

— Ако не беше стрелял, Призрака щеше да е в ръцете ни — изтъкна Райм.

— Знам. Виж, той е способен човек. Работи два пъти по-яко от повечето ни хора. Просто действа импулсивно. Опитвам да му влея малко мозък в главата. Изчезването на онази информаторка бе сериозен удар за него. Предполагам, че се обвинява. След като го отстранихме временно, си взе неплатен отпуск. Не е споменавал, но подозирам, че е прекосил океана, за да разбере какво е станало с нея. На собствени разноски. След като се върна, работи като вол. Той е един от най-добрите ми агенти.

Ако не броим малкия недостатък, че оставя престъпниците да избягат, помисли си Райм.

Пийбоди и заместник главният агент излязоха, след като увериха Райм и Селито, че на сутринта ще имат нов офицер за свръзка от фБР и специалният тактически отряд ще е на път.

— Лека нощ — каза Уебли от Държавния и последва другите двама.

— Добре, отново на работа — обърна се криминологът към Селито, Сакс, Купър и Ли. Еди Дън си беше вкъщи и се възстановяваше от силните натъртвания на гърдите. — Какво друго ти каза Ву, Сакс?

Тя му съобщи подробностите, научени от емигранта в клиниката. Семейство Ву включваше Цичен, жена му Йонпин, дъщеря му Чинмей и сина му Лан. В семейство Чан влизаха Сам, Меймей, Уилям и Роналд, също бащата на Чан, носещ китайското си име Чан Дзечи. Още преди да напуснат родината си, Сам бил уредил работа за себе си и Уилям, но Ву не знаеше дори в кой отрасъл. Накрая Сакс спомена за бебето, чиято майка се удавила при потъването на „Дракона“:

— Пои. Означава „скъпоценно дете“.

И Райм забеляза особен блясък в очите й. Знаеше колко много й се иска да има дете — и то негово. Колкото и странна да му се беше виждала тази идея, сега той тайно я харесваше. И не само защото искаше да стане родител. Амелия Сакс бе една от най-способните в извършването на огледи. Още по-важно бе въображението й. Тя успяваше най-пълно от всички, които бе познавал (освен него самия), да вникне в мисленето на престъпника на местопроизшествието и да открие улики, които биха останали незабелязани за повечето й колеги. Сакс имаше и друго качество. Стремежът й винаги да бъде първа на местопрестъплението я излагаше постоянно на опасности. Изключителен стрелец и шофьор, тя винаги стигаше преди всички, готова да извади оръжието и да се изправи срещу престъпника. Също както тази вечер в уличката зад апартамента на Ву.

Райм никога нямаше да поиска от нея да се промени. Ако има дете обаче, тя може би щеше да се ограничи с това, което умееше най-добре — огледите.

Мел Купър прекъсна мислите му:

— Хроматографските резултати от килима.

Той обясни, че става дума за вълнено-найлоново влакно. Определи вида на сивото багрило и се включи в компютърната мрежа на ФБР, за да провери в електронната картотека за проби от влакна.

След секунди резултатът излезе на екрана.

— Продуктът е „Лустър Райт“ на текстилна и килимарска фабрика „Арнълд“ от Уолингъм, Масачузетс. Имам телефона.

— Нека някой да им се обади — каза Райм. — Искам да знам за поръчки в Долен Манхатън. Скорошни. Как мислиш, Мел?

— Ами да — с толкова много влакна.

— Защо? — попита Ли. Техникът обясни:

— Килимите отделят най-много влакна в първите шест месеца от влизане в употреба.

— Аз ще се заема — каза Селито. — Само не разчитайте на чудеса, като се има предвид, че фирмата сигурно е затворена от часове.

Той кимна към часовника. Беше 23.00.

— Това е фабрика — отбеляза Райм. — Какво ви говори този факт?

— Не знам, Линк. Ти кажи.

— Че вероятно има нощна смяна. Нощна смяна означава нощен пазач, а нощният пазач със сигурност има домашния телефон на шефа. В случай на пожар и тем подобни.

— Ще видя какво мога да направя.

Купър вече изследваше микроуликите, намерени от Сакс в джипа.

— Още бентонит — обяви. — Както по обувките на Призрака, така и по обувките на партньорите му. — Наведе се над микроскопа и разгледа друга проба. — Какво мислиш, Линк, това растителни останки ли са? — Вдигна глава от окуляра. — Събрано е откъм страната на шофьора.

— Команда, включи микроскоп — нареди Райм.

Образът, който Купър виждаше на микроскопа, се появи на компютърния екран на Райм. Криминологът веднага разпозна частичките от угнили кедрови иглички, които се използват за тор в градините.

— Добре.

— В Батъри Парк Сити има много зелени площи — изтъкна Сакс, имайки предвид големите жилищни квартали в Долен Манхатън около Хъдсън.

Прекалено много зелени площи, помисли си Райм.

— Може ли да се определи точният производител?

— Не — отвърна Купър. — Няма разлики.

Е, самата проба нямаше да им подскаже определено място, фактът, че още беше мокра обаче, можеше да помогне.

— Ако направим списък на вероятните места, можем да изключим онези, които не са торени през последните няколко дни. Доста далечна възможност, но пак е нещо — отбеляза Райм. — Какво ще кажеш за трупа?

— Няма много.

Сакс обясни, че убитият не е имал документ за самоличност — само малко пари, около деветстотин долара, допълнителни боеприпаси, цигари и запалка. О, и нож, със следи от кръв.

Купър вече бе провел изследване на кръвта:

— Същата група като на Джери Тан и Джими Ма. Можем да пуснем и ДНК тест, ако искаш.

— Не, няма смисъл — отвърна Райм. — Сигурно е на някой от тях.

Резултатите от пръстовите отпечатъци в джипа и на мъртвия дойдоха. Без съвпадения.

Сони Ли посочи една снимка на лицето на трупа:

— Хей, аз бил прав, Лоабан. Негово лице, провери го. Сигурно казах, киргиз, таджик, уйгур. От малцинства, както аз казал, ти помни?

— Помня, Сони. Обади се на нашия приятел от тонга — на Кай. Кажи му, че смятаме, че престъпниците са от малцинствата, които спомена. Може да помогне да стесни кръга на търсенето. — Сетне погледна пликчетата с улики, донесени от Сакс. — Балистика?

— Призрака още използва своя „Модел 51“ — отвърна тя.

— Много як пищак! — вметна Ли.

— Намерих няколко деветмилиметрови гилзи. — Сакс вдигна пликчето. — Само че няма ясни следи от механизма за изхвърляне. Вероятно чисто нов „Берета“, „ЗИК Зауер“, „Смит и Уесън“ или „Колт“.

— А оръжието на убития?

— Проверих го. Има само негови отпечатъци. Стар „Валтер РРК“. Седем цяло шейсет и пет милиметров.

— Къде е?

Райм огледа уликите, но не забеляза нито следа от оръжието.

Сакс и Сони Ли се спогледаха — поглед, очевидно непредназначен за Лон Селито.

— Мисля, че е у федералните — отвърна тя.

— Ааа…

Ли отмести гузно поглед и Райм веднага се досети, че Сакс му е дала пистолета, след като е взела отпечатъците.

Е, да му е честит, помисли си криминологът. Ако не беше китайският полицай, тази вечер Дън, Сакс или дъщерята на Ву щяха да са мъртви. Нека има някакво оръжие.

Сакс даде на Купър серийния номер на валтера и той провери в картотеката за огнестрелни оръжия.

— Нищо — каза. — Произведен е през шейсетте. Вероятно оттогава е краден десетина пъти.

— Току-що говорих със заместник-директора на текстилната фабрика — обяви Селито. — Събудих го, но беше доста услужлив. Точно този модел килими са само за продажби на едро — главно на фирми за обзавеждане — и е сред най-търсените им продукти. Обикновено се проследяват лесно. Каза, че ако става дума за някой селски район, ще открият фирмата за отрицателно време.

— Само че в Ню Йорк се продават километри от него — отбеляза Райм.

— В общи линии, да. Даде ми списък от дванайсет големи компании в района, които купуват направо от производителя, и двайсет и шест доставчици, снабдяващи фирми за вътрешно обзавеждане и подизпълнители.

— По дяволите — измърмори Райм.

Проверката на всички сгради, обзаведени с „Лустър Райт“, щеше да е истински маратон.

— Някой да се заеме — разпореди.

— Ще се наложи да будят хората. Мамка им… аз съм буден, защо трябва останалите да спят?

Детективът се обади в Голямата сграда, за да натовари неколцина детективи със задачата, след това им изпрати списъка по факса.

Личният телефон на Райм иззвъня и той вдигна.

— Линкълн? — прозвуча женски глас по микрофона. Гласът й го изпълни с възбуда.

— Доктор Уивър.

Неврохирургът, който трябваше да извърши операцията следващата седмица.

— Знам, че е късно. Прекъсвам ли нещо? Зает ли си?

— О, не, изобщо — отвърна Райм, без да обръща внимание на многозначителния поглед на Том към бялата дъска.

— Мога да ти кажа вече подробностите за операцията. Болница „Манхатън“. Следващия петък в десет сутринта. Кабинет за подготовка преди операция на отделението по неврохирургия. Трети етаж.

— Чудесно.

Том записа. Райм и лекарката си пожелаха лека нощ.

— На доктор ли отиваш, Лоабан? — Да.

— За…

Китайският полицай явно не успя да измисли начин да опише състоянието на Райм, затова махна към количката.

— Точно така.

Сакс не каза нищо, само погледна листа с инструкции, записани от Том. Райм знаеше, че тя е против операцията. Повечето успешни резултати на метода бяха получени при пациенти със значително по-леки поражения от неговите — в по-долни участъци на гръбначния стълб, на нивото на кръста или гърдите. Операцията можеше да не доведе до никакво забележимо облекчение и дори да влоши състоянието му. И като се има предвид смущението на белите му дробове, съществуваше опасност Райм да умре на операционната маса.

Сакс обаче разбираше колко важно е това за него и щеше да го подкрепи.

— Значи — каза накрая тя със стоическа усмивка — ще се наложи да заловим Призрака до следващия петък.

Райм забеляза, че Том го оглежда внимателно.

— Какво? — тросна му се.

Болногледачът измери кръвното му налягане и заяви:

— Твърде високо. И не изглеждаш добре.

— Е, благодаря ти много, но не мисля, че външният ми вид има нещо общо…

— Време е за лягане — настоя болногледачът; и думите му не бяха насочени към работодателя му.

Сакс погледна Райм с известна загриженост и се подчини. Селито и Купър също решиха, че за този ден толкова стига.

— Нищо ми няма — изръмжа Райм.

Селито се обади, за да провери Ву и Джон Сун. Семейството бе в безопасност в една тайна квартира на нюйоркската полиция в Мъри Хил. Джон Сун беше отклонил поканата на Сакс да се присъедини към тях — опасяваше се, че това ще му припомни множеството лагери и затвори, по които е лежал. Селито увеличи охраната му с още един човек. Всички полицаи докладваха, че емигрантите са в безопасност. Райм се обърна към Сакс:

— Нали ще вземеш онези бурени? Смърдят.

— Мислех да ги оставя при теб като ароматизатор, но щом не ги щеш… — Тя се наведе над него. — Как си? Изглеждаш блед.

— Просто съм уморен.

Това беше истината. Чувстваше се странно уморен. Предполагаше, че би трябвало да се обезпокои от това, но смяташе, че просто разследването го изтощава. Знаеше обаче, че трябва да внимава с умората — не показваше ли тя нещо по-сериозно? Един от основните проблеми на паралитиците, разбира се, не е самата неподвижност. Има свързани с нея усложнения, защото нервите отказват да действат — в резултат на това се получава нарушение в белодробната функция и инфекции. Може би най-големият проблем обаче е липсата на болка. Човек не усеща ранните предупредителни болки от ангина или рак, да речем, от който бе умрял бащата на Райм — също като бащата на Сакс. Той си спомни как татко му беше открил болестта си, когато веднъж отиде на лекар с оплаквания от болки в корема.

— Лека нощ — пожела му Купър.

— Ван ан — извика Ли.

— Както и да е — измърмори Селито и излезе.

— Сони — каза Райм. — Тази нощ ще останеш тук.

— Няма къде другаде, Лоабан.

— Том, приготви му стая. Аз ще съм на горния етаж, ще се погрижа за някои неща. Ела за компания, ако искаш. След двайсетина минути.

Ли кимна и се обърна пак към бялата дъска.

— Аз ще те кача — предложи Сакс.

Райм влезе с количката си в малкия асансьор за втория етаж, преди — вграден гардероб. Тя се качи с него и затвори вратата. Райм погледна лицето й. Изглеждаше замислена, но той се досети, че това няма нищо общо със случая.

— Искаш ли да поговорим за нещо, Сакс?

Без да му отвърне, тя натисна копчето на асансьора.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна,

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Таи.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на фБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 51“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощника на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, нарязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

Престрелка на Канал Стрийт

• Още микроулики показват, че скривалището вероятно е в района на Батъри Парк Сити.

• Откраднат „Шевролет Блейзър“, непроследим.

• Няма съвпадения на отпечатъците.

• Килимът в скривалището е „Лустър Райт“ на „Арнълд“, поставен най-рано преди шест месеца; фирмите за обзавеждане се проверяват.

• Пресен естествен тор.

• Труп на един от съучастниците на Призрака: етническо малцинство от Западен или Северозападен Китай. Отпечатъци — без съвпадения. Използвал „Валтер РРК“.

• Подробности за емигрантите:

• Семейство Чан: Сам, Меймей, Уилям и Роналд, бащата на Сам, Чан Дзечи, и едно бебе, Пои. Сам е имал уредена работа, но работодател и място — неизвестни. Карат син микробус, шарката и номерът — неизвестни. Апартаментът на Чан е в Куинс.

• Семейство Ву: Цичен, Йонпин, Чинмей и Лан.

27.

В китайския език много думи са комбинация от антоними. Например „напредвам-отстъпвам“ означава „движа се“.

„Правя бизнес“ се предава с думите „купувам-продавам“.

И точно това вършеха четиримата мъже, седнали в задимения офис на Работническата асоциация на Източен Бродуей, в тази бурна августовска нощ: продаваха и купуваха.

Обектът на пазарлъците бяха човешки животи — продаваха на Призрака адреса на Сам Чан — и това като че никак не ги смущаваше.

В Китайския квартал, разбира се, имаше законни тонгове и те правеха много за членовете си — решаваха спорове между конкуренти, защитаваха децата от банди, организираха социални центрове за възрастни граждани и детски градини, държаха профсъюзите настрана от ресторантите и шивашките цехове и служеха като връзка с „другото правителство“, тоест кметството и полицията.

Точно този тонг обаче не вършеше нищо подобно. Единствената му функция бе да служи като база на трафикантите на хора в Ню Йорк.

Сега, около полунощ, тримата шефове на Работническата асоциация — всичките между четирийсет и петдесет-годишни — седяха от едната страна на масата срещу човек, когото никой от тях не познаваше. Той обаче можеше да им донесе голяма печалба — тъй като знаеше къде се крие семейство Чан.

— Откъде познаваш тези хора? — попита председателят на асоциацията.

Информаторът се беше представил само с фамилното си име, Тан, вероятно за да не може Призрака да го открие и изтезава.

— Чан е приятел на брат ми в Китай. Уредих им апартамент, а за Чан и момчето му — и работа.

— Къде е апартаментът? — попита непринудено председателят на тонга.

Тан направи рязък жест:

— Точно това съм дошъл да продам. Ако Призрака иска да научи, трябва да си плати.

— Можеш да кажеш на нас — подкани го един от другите двама с усмивка. — Ще го запазим в тайна.

— Ще преговарям само с Призрака.

Разбира се, шефовете на тонга го знаеха, но винаги си струва да опиташ. На света има много глупаци.

— Разбери — каза един от тримата мъже, — Призрака е много труден за откриване.

— О — изсумтя Тан, — вие не сте единствените, към които мога да се обърна.

— Защо си тук тогава?

— Защото са ми казали, че вие сте най-информирани.

— Опасно е — вметна председателят. — Полицията е по петите му. Ако научат, че сме се свързали с него… е, могат да разтурят организацията.

Тан вдигна рамене:

— Сигурно има безопасни начини да се свържете с него.

— Да се върнем на въпроса за парите. Какво ще ни платиш, ако те свържем с Призрака?

— Десет процента от това, което ми даде. Председателят вдигна ръце:

— Край на преговорите. Намери си други източници. Тан се изсмя:

— А вие колко искате?

— Половината.

— Това е тъп виц.

След като всеки извади козовете си, четиримата се захванаха с деловата част. Пазарлъкът продължи половин час. Накрая се споразумяха на трийсет процента, стига да е в долари.

Председателят извади клетъчния си телефон и се обади. Свърза се със самия Призрак и се представи.

— Да? — попита трафикантът.

— Намерих един човек, който е дал под наем апартамент на някои от оцелелите от „Дракона“, на Чан. Иска да ти продаде информацията.

Призрака запази мълчание за момент, сетне каза:

— Да го докаже.

Председателят предаде искането на Тан и той отвърна:

— Главата на семейството носи западно име, Сам. С тях има и един старец, бащата на Чан. И две момчета. О, жена му Меймей. И едно бебе. Не е тяхно. Било е на кораба и майка му се е удавила.

— Откъде ги познава? — попита Призрака. Председателят обясни:

— Брат е на един приятел на Чан в Китай. Призрака се замисли.

— Кажи му, че ще платя сто хиляди в зелено.

Председателят попита Тан дали това го устройва. Информаторът прие. С някои хора човек не може да се пазари.

Със сериозно изражение — въпреки удоволствието да чуе сумата, председателят добави деликатно:

— Той се съгласи да ни плати известен хонорар. Може би, господине, ако не ви затруднява…

— Добре, ще платя вашия дял директно на вас. Ако информацията е точна. Каква е сумата?

— Трийсет процента.

— Глупаци — изсумтя Призрака. — Ограбили са ви. На ваше място щях да взема шейсет и пет.

Председателят се изчерви и започна да се оправдава, но Призрака го прекъсна:

— Изпратете ми го утре сутринта. Знаеш къде. И затвори.

Председателят каза на Тан за срещата и му стисна ръката.

Според конфуцианството в реда на задълженията към останалите приятелството стои на най-ниското ниво — след отношенията владетел — поданик, баща — син, съпруг — съпруга, голям брат — малък брат. Въпреки това, замисли се председателят, в този вид предателство имаше нещо отвратително.

Както и да е. Тан щеше да бъде съден за действията си едва когато отиде в ада. Колкото до председателя и двамата му сътрудници — е, трийсет хиляди долара не са никак зле за един час работа.

Задъхан и разтреперан, Сам Чан излезе от офиса на Работническата асоциация на Източен Бродуей. Трябваше да измине три преки, преди да намери бар — баровете бяха рядко явление в Китайския квартал. Седна на един разкривен стол и поръча бира „Циндао“. Изпи я бързо и взе втора.

Все още беше изненадан — не, удивен, че тримата мъже от тонга повярваха, че е Джоузеф Тан, и му казаха къде да се срещне с Призрака на сутринта.

Той се изсмя сам на себе си. Каква щура идея — да се пазари с тримата мъже за цената на собственото си семейство.

Преди няколко часа, докато седеше в тъмния бруклински апартамент, Чан си бе помислил: „Такъв живот, значи, ни очаква. Мрак и страх…“

Баща му присви очи:

— Какво мислиш да правиш?

— Призрака ни търси.

— Да.

— Няма да очаква, че аз мога да потърся него.

Чан Дзечи задържа поглед върху сина си, след това взе дъсчицата с името на рода им от импровизирания олтар. Чан… стрелец.

— И какво ще правиш, ако го откриеш?

— Ще го убия.

— Защо не отидеш в полицията? Чан се изсмя мрачно:

— Нима имаш повече доверие в тукашната полиция, отколкото в китайската?

— Не — отвърна баща му.

— Ще го убия — повтори Чан.

Никога в живота си не се беше опълчвал срещу баща си и се почуди дали старецът няма да му забрани да направи онова, което е намислил.

За негова изненада обаче баща му попита само:

— Способен ли си на такова нещо?

— За семейството си — да. Стана и облече шлифера си.

— Ще отида в Китайския квартал и ще го потърся.

— А знаеш ли как можеш да намериш един човек?

— Как, татко?

— Чрез слабостите му.

— Каква е слабостта на Призрака?

— Не може да приеме поражение — отвърна Чан Дзечи. — Трябва да ни убие, иначе хармонията на живота му ще се наруши.

И така Сам Чан направи точно както бе предложил баща му — предостави на Призрака възможност да намери плячката си. Примамката подейства.

Притиснал бирената бутилка до лицето си, сега Чан размишляваше, че може и да загине. Щеше да застреля Призрака веднага — още щом отвори вратата. Трафикантът обаче имаше помощници и телохранители, които щяха да го убият.

И докато му минаваха тези мисли, той се сети за Уилям, за първородния си син, младежа, който рано или късно щеше да стане глава на семейство Чан.

Представи си нахалното държание на сина си, видя презрението в очите му…

„О, Уилям — помисли си. — Да, аз не ти обръщах внимание. Да можеше само да разбереш, че съм постъпвал така единствено за да осигуря по-добър живот на теб и децата ти! И когато в Китай стана твърде опасно, напуснах обичаната си родина, за да те доведа тук и да ти дам това, което не можех да ти осигуря там.

Любовта, синко, не се изразява с подаръци, лакомства или осигуряване на собствени стаи. Любовта е саможертва, самодисциплина, личен опит и пак саможертва — дори да струва собствения ти живот.“

Той плати бирата и излезе.

Въпреки късния час все още имаше отворени магазини, примамващи най-безсънните туристи. Чан влезе в едно магазинче за сувенири и купи малък олтар, месингова пластина, електрически свещи с червени крушки, малко тамян. Отдели известно време в избиране на най-подходящата статуетка на Буда. Взе усмихната, защото — макар да се канеше да убие човек на следващата сутрин и да загуби собствения си живот — след гибелта му веселият Буда щеше да донесе утешение и късмет на семейството му.

— Обещай ми, Ейми…

Амелия Сакс караше с необичайно малко превишение на скоростта, спомените я завладяха.

— Обещай ми, скъпа — звучеше в ушите й гласът на баща й, съсипан от хищните ракови клетки, разяждащи тялото му, — да се грижиш за себе си.

— Разбира се, татко.

— Не, не, ти казваш „разбира се“, но изобщо не го мислиш. Казваш си: „Да се съглася със стареца, защото е станал на… да не казвам какво.“

Дори прикован на легло в клиниката на Западен Бруклин на форт Хамилтън Булевард, притиснат от смъртта, баща й не смяташе да й спести нищо.

— Не съм си помислила така.

— Слушай, Ейми, слушай.

— Слушам.

— Чувам какво разказваш за дежурствата си. Тогава Сакс работеше като патрулиращ полицай, като баща си.

Колегите й я наричаха Дъщерята на стражаря.

— Много неща си измислям, татко.

— Да говорим сериозно.

Усмивката й се стопи и тя наистина придоби сериозен вид. Летният бриз проникваше през прозореца и развяваше червената й коса и изтънелите от прекалено много пране чаршафи на баща й.

— Продължавай — подкани го тя.

— Благодаря. Чувам какво разправяш. Не се грижиш достатъчно за себе си. Трябва обаче да си обърнеш внимание, Ейми.

И двамата знаеха, че този разговор е породен от наближаващата смърт и желанието му да предаде на единственото си дете нещо по-съществено от полицейската значка, никелирания „Колт“ и стария „Додж Чарджър“, нуждаещ се от спешен ремонт на цилиндрите и трансмисията. Ролята му на баща обаче изискваше да каже:

— Развесели стареца.

— Да си разказваме вицове тогава.

— Помниш ли, когато летя за пръв път със самолет?

— Отивахме у баба Сакс във Флорида. При басейна беше нетърпим пек и един хамелеон ме нападна.

— И стюардесата каза: „При нужда първо сложете своята кислородна маска и чак тогава помагайте на околните. Такова е правилото.“

— Така казаха — съгласи се развълнувано тя. Старият полицай, с ръце, постоянно нацапани с машинно масло, продължи:

— Такава трябва да е философията на патрулиращия полицай. Погрижи се първо за себе си, след това за пострадалите. Трябва и ти да я следваш. Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.

Докато караше сега под слабия дъждец, гласът на баща й бавно заглъхна и го замени гласът на лекаря отпреди няколко седмици:

„А, госпожице Сакс, ето ви и вас.“

„Здравейте, докторе.“

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“

„Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“

„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“

„Защо не седнем ето там?“

„И тук е добре. Казвайте.“

Целият й свят бе объркан, всичките й планове за бъдещето се бяха променили коренно.

Какво можеше да направи?

Е, помисли си, първо трябваше да спре…

Амелия Сакс остана дълго време в колата. Това е лудост, помисли си. Сетне импулсивно слезе от колата и с наведена глава и бърза крачка се запъти към близката сграда. Качи се по стълбите. Почука.

Вратата се отвори и тя се усмихна. Джон Сун й отвърна с усмивка. Изведнъж тя почувства как огромен товар пада от плещите й.

„Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.“

28.

Полунощ.

Въпреки изтощителния ден, през който се беше озовал от потъващия кораб в Западен Сентрал Парк — на половин земно кълбо от дома си, Сони Ли не изглеждаше уморен.

Той влезе в спалнята на Линкълн Райм с найлонов плик в ръка.

— Кога бил в Китайски квартал с Хонсе, Лоабан, купил някои неща. Има подарък за теб.

— Подарък ли? — попита Райм от трона си, новото легло „Хил-Ром флексикеър“, което, както му бяха казали, било изключително удобно.

Ли извади някакъв предмет от плика и започна да го разопакова.

— Я види какво взел.

В ръцете на китаеца имаше малка нефритена фигурка на мъж с лък, стрела и страшен поглед. Ли се огледа:

— Къде север?

— Натам — извърна очи Райм.

Ли постави фигурката върху една масичка до стената. След това се върна при плика и извади няколко ароматни пръчици.

— Не можеш да запалиш това тук.

— Трябва, Лоабан. Няма се отровиш.

Той сложи пръчиците на специална поставка и ги запали. След това намери чаша в банята и я напълни с течност от една светлозелена бутилка, която също извади от плика.

— Какво правиш, храм ли?

— Олтар, Лоабан. Не храм.

Ли изглеждаше развеселен от неспособността на Райм да направи тази малка разлика.

— Кой е този? Буда? Конфуций?

— Този с лък и стрела? Лоабан, ти знае толкова много за толкова малко и толкова малко за толкова много.

Райм се засмя, замисли се, че бившата му жена също бе повтаряла подобно нещо, макар и доста по-високо и не толкова ясно.

— Това Гуанди — продължи Ли, — бог на война. Ние му поднася дарове. Обича сладко вино и точно това аз купил.

Райм се почуди как ли ще реагират Селито и Делрей, да не говорим за Сакс, когато видят, че стаята му е превърната в светилище на бога на войната.

Ли се поклони пред фигурката и прошепна няколко думи на китайски. Извади бяло шишенце от плика и седна на един стол до леглото на Райм. Наля си в чашата от банята, след това взе една от чашите на Райм. Вдигна капачето, напълни я до половината, отново я захлупи и й пъхна сламката.

— А това? — попита Райм.

— Това хубаво, Лоабан. Чу йе чин чю. Сега ние принася дарове на себе си. Хубаво. Като уиски.

Не, не беше като уиски, определено нямаше нищо общо с финото осемнайсетгодишно шотландско уиски. И макар да имаше доста лош вкус, действаше ободряващо.

Ли кимна към импровизирания олтар:

— Аз намерил Гуанди в един магазин на Китайски квартал. Той много популярен бог. Хиляди олтари в цял Китай посветени на него. Аз обаче не купува него заради война. Той и бог на детективи.

— Това вече си го измисли.

— Шега ли? Не, това вярно. В Китай във всяко полицейско управление има олтар на Гуанди. Ако разследване не върви, детективи му принася дарове, също като нас сега. — Ли отпи още една глътка от алкохола, подсмъркна. — Силно нещо това, байдзю.

— Кое?

Ли кимна към бутилката чу йе чин чю.

— Какво го помоли? — попита Райм.

— „Гуанди, моля, позволи на нас намери Чан и хване шибан Призрак.“

— Добра молитва, Сони.

Райм отпи от течността. С всяка глътка му се струваше все по-добро — а може би вече забравяше колко отвратително е било отначало.

Ли огледа огромното легло.

— Ние има богове за всичко, стотици богове. Аз намеря бог на здраве. После му поднесе дарове заради теб.

Райм реши да ограничи броя на олтарите си до един, но въпреки това благодари на Сони Ли. Китайският полицай продължи:

— Тази операция, за коя ти говори. Ти подобри от нея?

— Възможно е. Малко. Няма да мога да ходя, но ще съм в състояние да правя повече движения.

— Как става?

Райм му обясни за доктор Уивър, чието неврологично отделение в Университета на Северна Каролина извършваше експериментални операции на пациенти с увреден гръбначен стълб. Още помнеше почти дословно обясненията на лекарката за самия метод:

„Нервите са изградени от аксони, които предават нервните импулси. При травма на гръбначния мозък аксоните се увреждат и вече не са в състояние да изпълняват функцията си. Престават да провеждат импулсите, които предават командите от мозъка към останалите органи. Някъде може да чуете, че нервите не се възстановяват. Това не е съвсем вярно. Аксоните на периферната нервна система, като тези на ръцете и краката например, могат да регенерират. В централната нервна система обаче, в главния и гръбначния мозък, не могат. Поне не сами. И така, когато се порежете, кожата заздравява и чувствителността й се възстановява. В гръбначния мозък това не става. Напоследък обаче бяха направени редица открития, които могат да подпомогнат такова възстановяване. В нашия институт провеждаме масирана терапия на гръбначномозъчните травми. Действаме на всички фронтове. Използваме традиционната декомпресионна хирургия, за да възстановим костната структура на самите прешлени и така да защитим мястото на травмата. След това присаждаме два различни типа тъкани в увреденото място: нервна тъкан от собствената периферна система на пациента и ембрионални нервни клетки от централната нервна система…“

— На акула — завърши Райм. Ли се изсмя:

— От риба?

— Точно така. Тъканите на акулите са най-съвместими с човешките. След това ще взимам лекарства, които подпомагат регенерирането на гръбначния мозък.

Ли го огледа изпитателно:

— Хей, Лоабан, тази операция не опасна? „Разбира се, че има рискове. Самите лекарства не са

особено опасни, но лечението крие опасности. При травма на четвъртия шиен прешлен пациентът получава нарушение на белодробната функция. Вие не използвате наустен апарат, но при упойката съществува опасност от увреждане на дишането. Освен това самият стрес от операцията може да доведе до дисрефлексия, а оттам — до силно повишение на кръвното налягане, което пък да причини инсулт. Има риск и от допълнителна травма по време на хирургическата намеса. Може да се получи повишение на налягането, което да доведе до допълнителни увреждания.“

— Да, опасно е — отвърна Райм.

— Звучи ми като и луан то ши.

— Което значи…?

Ли се замисли, после преведе:

— Буквално: „Хвърля яйца върху камък.“ Прави нещо, кое обречено на провал. Тогава защо тази операция?

За Райм бе очевидно. Да направи още една крачка към самостоятелността. Може би да възвърне способността си да държи сам чашата и да я вдига към устата си. Да стане по-нормален — ако използваме този толкова избягван от тактичност термин, когато се говори за инвалиди. За да бъде по-близо до Амелия Сакс. Да бъде по-добър баща на детето, което тя искаше толкова много.

— Просто трябва да го направя, Сони — отвърна той. След това кимна към бутилката „Маккалън“. — Дай сега да опитаме моето байфу.

Ли избухна в смях:

— Байдзю, Лоабан. Това, кое току-що казал, значи „дай сега опитаме мой магазин“.

— Байдзю — поправи се Райм.

Ли напълни двете чаши с отлежалото уиски. Райм смукна през сламката. О, да, много по-добре. Ли пресуши цяла водна чаша уиски. Поклати глава:

— Аз казва, че не трябва прави тази операция.

— Пресметнал съм рисковете и…

— Не, не. Приеми се такъв, какъв сега! Приеми свои ограничения.

— Ама защо? След като не се налага?

— Аз вижда всички научни глупости, кои има в Мейгуо. Ние, в Китай, няма наука навсякъде като вас. О, Пекин, Хонконг, Гуандун, Фуджоу, да, да — там има почти всичко, ние малко по-назад заради председател Мао, но има компютри, Интернет, ракети — да, понякога избухва, но обикновено стига до космос. Лекари обаче, те не използва толкова много наука. Те ни връща хармония. В Китай лекари не богове.

— Тук гледаме на нещата различно.

— Да, да. Лекари те правят изглежда по-млад. Посажда ти коса. Прави на жени по-голям сьон, нали се сеща…

— Ли посочи гърдите си. — Това ние не разбира. Това не хармония.

— И мислиш, че в това състояние аз съм хармоничен?

— изкриви лице Райм.

— Съдба те направила такъв, Лоабан. И го направила нарочно. Може би ти най-добър детектив точно затова. Иска каже. че в твой живот сега има баланс.

Райм не можа да не се засмее:

— Не мога да вървя, не мога да събирам улики… Как, по дяволите, може това да е за добро?

— Може би твой мозък работи по-добре сега, това иска каже. Може би ти има по-силна воля. Може би твой дзиджон, способност да съсредоточава, по-добра.

— Съжалявам, Сони, не мога да го приема.

Както обаче бе забелязал вече, щом си наумеше нещо, Сони Ли не се отказваше:

— Дай ти обясни, Лоабан. Ти помни Джон Сун? Онзи талисман — Цар-маймуна?

— Да.

— Ти Маймуна.

— Какво съм?

— Като Маймуна, иска каже. Маймуна прави чудеса, магии, умна, силна — също държи на свое. Като теб, иска каже. Тя обаче пренебрегнал природа — иска измами богове и остане вечно жив. Откраднал праскови на безсмъртие, изтрил свое име от Книга на живи и мъртви. И тогава загазил. Него горили, били, заровили под цяла планина. Накрая Маймуна се отказал живее вечно. Взел две приятели и трима отишли на поклонение в Свещена земя на запад. И бил щастлива. Постигнал хармония, иска каже.

— Аз искам отново да мога да се движа — прошепна упорито Райм, чудейки се защо разкрива душата си пред този непознат дребосък. — Това не е прекалено много.

— А може би прекалено — отвърна Ли. — Слушай, Лоабан, виж мен. Аз може поиска висок и прилича на Чоу Юнфат, всички момичета ме искат. Може поиска управлява голяма комуна с голяма продукция, така че всички ме уважава. Може поиска стане хонконгски банкер. Само че това не в мой природа. Аз роден дяволски добро ченге. Може би, ако ти започне отново ходи, ти загуби нещо друго — нещо по-важно. Защо пие тази помия?

Ли кимна към уискито.

— Това е любимото ми байдзю.

— Тъй ли? Колко струва?

— Около седемдесет долара бутилката.

Ли се намръщи. Пресуши чашата и отново я напълни.

— Слушай, Лоабан, ти знае Дао?

— Аз ли? Това е от нюейджа. Сбъркал си адреса.

— Добре, аз ти разкаже нещо. В Китай има два велики философи. Конфуций и Лаодзъ. Конфуций смята, че най-добре хора се подчинява на управници, изпълнява заповеди, мирува. Лаодзъ обаче казва друго. Най-добро за всеки следва собствена съдба. Намери хармония и природа. На английски „дао“ значи „начин на живот“. Той написал неща, кои аз опитва ти каже. И всичко за теб, Лоабан.

— За мен ли? — попита Райм, без да забравя, че интересът му към думите на китаеца може да е породен от изпития алкохол.

— В „Дао“ — продължи Ли — той казва: „Няма нужда излиза от вкъщи да вижда по-добре. Не нужно подаваш през прозорец. Вместо това живее в център на своя същност. Да го направи, трябва просто да бъде.“

— Всеки ли в Китай знае поговорки за всичко? — тросна се Райм.

— Ние има много поговорки, да. Трябва Том ги запише и ги сложи на стена до олтар на Гуанди.

Известно време помълчаха. „Няма нужда да излизаш от къщи, за да виждаш по-добре. Не е нужно да се подаваш през прозореца…“

Накрая разговорът отново потръгна и Ли заразказва за живота в Китай.

— Как изглежда къщата ти? — попита Райм.

— Апартамент. Малък, колко тази стая.

— Къде е?

— В мой роден град, Люгоюан. Значи „шест градини“, но сега няма ни една, всички дървета изсечени. Около петдесет хиляди жители. Близо до Фуджоу. Там много хора. Над милион.

— Не познавам района.

— В провинция фудзян, Югоизточен Китай. Срещу Тайван. Много планина. През него тече Мин, голяма река. Ние независима провинция. Пекин много тревожи за нас. Във фудзян създадена първа голяма банда. „Сан лян ху“. Много силна. Много контрабанда: сол, опиум, коприна. Във фудзян много моряци. Търговци. По-малко селяни. Комунистическа партия силна в мой град, но това, защо неин секретар капиталист. Има компютърна компания като Ай Би Ем. Наистина успешна. Ха, капиталист-лакей! Негов колектив прави добри пари. Акции му няма паднат като НАСДАК.

— Какви престъпления има в Люгоюан? Ли кимна:

— Много рушвет, рекет. В Китай мамене на народ и фирми — може. Мамене на партия и правителство обаче — мамка ти, умираш. Осъжда те, застрелва в тила. Има и много други престъпления. Някои като тук. Убийства, грабеж, изнасилване. — Ли отпи от чашата си. — Аз заловил един мъж, кой убивал жени. Убил четири, и нямало спре. Аз пипнал.

Той се засмя. — Една капка кръв. Намерил една капка кръв върху гума на негово колело, малка като пясък. Така го разкрил. Той признал. Вижда, Лоабан, не всичко дрън-дрън.

— Сигурен съм, че не е, Сони.

— Отвличане на жени голям проблем в Китай. На всеки сто жени има сто и двайсет мъже. Хора не иска момичета, само момчета. Затова много бандити взима момичета и жени и ги продава. Тъжно, хора идва и моли ние намерим откраднати дъщери и жени. Много полицаи не ще занимава — случаи трудни. Понякога отвлечени жени отива на хиляди мили. Аз открил шест през минала година. Рекорд в служба. Човек чувства добре, като хване похитител, като арестува.

— Точно затова се занимаваме с тази професия — каза Райм.

Ли вдигна чашата си и двамата замълчаха. Райм се замисли, че се чувства удовлетворен от живота. Много от посетителите му го третираха като инвалид. О, в никакъв случай не искаха да го обидят. Те обаче или се правеха, че не забелязват „състоянието“ му, както имаха обичай да го наричат; или се шегуваха с нещастието му, за да покажат колко нормално го приемат. Всъщност изобщо не го приемаха и щом видеха катетъра или кутията памперси за възрастни, започваха да броят минутите, преди да избягат. Тези хора никога не изразяваха несъгласие с него, не спореха. Никога не сваляха маската си.

У Сони Ли обаче Райм виждаше пълна незаинтересованост от състоянието му. Сякаш то наистина е, така да се каже, нормално.

Той си даде сметка, че всички хора, с които се бе срещнал в хода на лечението си и след връщането си към професията, освен Амелия Сакс, са просто познати. Бе видял Сони Ли за пръв път преди по-малко от ден, но вече го чувстваше по-близък.

— Спомена баща си — каза Райм. — Когато му се обади, разговорът не звучеше добре. Какво е положението?

— А, баща…

Ли отпи уиски, с което явно започваше да свиква, както Райм с неговото байдзю. Глобализация чрез алкохол, помисли си насмешливо криминологът.

Ли отпи голяма глътка.

— Трябва да се пие по малко — предложи Райм.

— По малко, след като умре — отвърна полицаят и изпразни розовата пластмасова чаша на цветчета в гърлото си. — Мой баща… Той не като мен. Аз за него… това, кое значи, че не живее както той иска.

— Разочарование?

— Да, аз за него разочарование.

— Защо?

— О, за много неща. Разкажа набито.

— Сбито.

— През двайсетте година доктор Сун Ятсен успява обедини Китай, но избухва гражданска война. Гоминдан, Национална партия, ръководи от Чан Каиши. Гончантан обаче — комунисти, започва се бие срещу тях. Япония нахлува, лошо за всички. След разгром на Япония гражданска война в Китай продължава. Накрая комунисти с Мао Дзъдун побеждава и изгонва националисти в Тайван. Баща ми се бил за Мао. През октомври 1949 година стоял заедно с председател Мао пред Врата на небесен мир в Пекин. О, Лоабан, аз слушал тази история милион пъти. Как стоял там и оркестър свирел „Марш на доброволци“. Велико, шибано патриотично време. Така мой баща създал гуанси. Силни връзки. Станал голям човек в Комунистическа партия във Фудзян. Искал и аз го последва. Ама аз видял комунисти в 66-а — в Историческа велика пролетарска културна революция — как разрушавали всичко, как убивали. Правителство и партия не постъпвали правилно.

— Не е било естествено. Не е било хармонично.

— Точно така, Лоабан — засмя се Ли. — Мой баща искал аз влезе в партия. Заповядал ми. Заплашвал. Ама аз не интересува от Партия. Не интересува от колективи. — Той вдигна ръце. — Не интересува от велики идеи. Харесвал полицейската работа. Обичал лови престъпници… Винаги има загадка, предизвикателство, иска каже. Моя сестра, тя голяма клечка в партия. Наш баща гордее с нея, въпреки че жена. Казва, че тя няма го посрами като мен. През цяло време повтаря. — Лицето му помръкна. — Друго лошо, че аз няма син — никакви деца, — кога бил женен.

— Разведен ли си?

— Жена ми, тя умря. Разболя се и починала. Някакъв треска, лоша работа. Били женени няколко години, но няма деца. Мой баща казва, че аз виновен. Опитвали, но не получило. След това тя умира. — Ли стана, отиде до прозореца и загледа светлините на града. — Мой баща много строг. Постоянно ме бил като дете. Нищо, кое правил, не можело го задоволи. Аз получавал хубави бележки, бил добър ученик. В армията наградили. Взел хубав, уважавано момиче, получил работа в служби за сигурност, станал детектив, не прост регулировчик. Аз ходи при баща всяка седмица, дава му пари, ходи на гроб на майка. Нищо обаче не може го задоволи. А твои родители, Лоабан?

— И двамата са мъртви.

— Моя майка, тя не била строг като баща, не говорила много. Той не й позволява… Тук, в Красива страна, вие не, иска каже, под тежест на родители, нали?

Добър израз, помисли си Райм.

— Може би не толкова. Някой обаче са.

— Уважение към родители най-важно за нас. — Ли кимна към фигурката на Гуанди. — От всички богове най-важни наши предци.

— Може би баща ти има по-добро мнение за теб, но не го показва. Крие го. Защото мисли, че така е по-добре за теб.

— Не, той просто мен не харесва. Никой не може наследи име на наш род. Това много лошо.

— Ще срещнеш друга жена и ще създадеш семейство.

— Човек като мен? — изсумтя Ли. — Не, не. Аз прост полицай, без пари. Повече мъже на моя възраст във Фуджоу има фирми, много пари. Навсякъде пари. Помниш, като ти казал, че има повече мъже от жени? Защо на жена да вземе стар мъж, като може намери богат и млад?

— Ти си на моята възраст. Не си стар. Ли отново погледна през прозореца:

— Може би трябва остане тук. Аз говори добре английски. Работи като полицай тук. В Китайски квартал. Под прикритие.

Звучеше сериозно. В следващия момент обаче се засмя и изказа мислите и на двамата:

— Не, не. Прекалено късно… Не, хваща Призрак, отива си вкъщи и продължава като дяволски добър детектив. С Гуанди ние разкрие голямо престъпление и моя снимка се появи във всички вестници във Фуджоу. Може би председател ми даде медал. Може би мой баща гледа новини и види, че аз не чак толкова лош син. — Той изпразни чашата си. — Добре, достатъчно пил вече — аз и ти, Лоабан, ние играе игра.

— Аз не играя никакви игри.

— А каква била тази на компютър? Шах. Аз видял.

— Не играя много често — уточни Райм.

— Игра ти помогне стане по-добър. Аз те научи най-добра игра.

Ли се върна при магическия найлонов плик.

— Не мога да играя повечето игри, Сони. Няма как да държа картите, сещаш ли се?

— А, игри с карти? — изсумтя Ли. — Те игри на късмет. Става само за правене на пари. Виж, при тях ти пази тайни, като крие карти от противник. Най-добри игри онези, при кои крие тайни в своя глава. Вейчи? Чувал за нея?

На Райм му прозвуча познато.

— Като дама ли? — поинтересува се.

— Дама? Не, не.

Райм разгледа дъската, която Ли извади от плика и постави върху масичката до леглото. Беше разделена на много квадратчета. След това китаецът измъкна две торбички: едната със стотици миниатюрни бели пулове, другата

— с черни.

Изведнъж на Райм страшно му се дощя да играе и той съсредоточи цялото си внимание към разпалените обяснения на Сони за правилата и целта на вейчи.

— Изглежда просто — каза след малко.

Играещите се редуваха да слагат пуловете си върху дъската, опитвайки да заобиколят фигурите на противника и да възпрепятстват ходовете му:

— Вейчи като всички велики игри: прости правила — трудна победа. — Ли раздели пуловете надве и заобяснява:

— Играта измислена преди много години. Аз изучавал живот на най-добър играч на всички времена. Казва се Сипин Фан. Живял през осемнайсети век по ваше летоброене. Оттогава не се раждал никой по-добър. Играел игра след игра с Тинан Су, кой бил добър почти колкото него. Завършвали най-често равно, но Фан печелел малко повече точки, така че той по-добър. Ти знае защо?

— Защо?

— Су играе винаги в защита; Фан обаче… той предпочитал винаги нападение. Пред цяло време само напред, бил енергичен, луд.

Райм чувстваше ентусиазма на събеседника си.

— Играеш ли много?

— В Китай членува в клуб. Много играе, да. Гласът на Ли заглъхна и той посърна леко. Райм се

почуди защо. Китаецът отметна мазната си коса назад и каза:

— Добре, хайде играе. Ти каже колко. Може продължи дълго време.

— Не съм уморен.

— И аз. Така, ти никога не играл, затова аз дава предимство. Три пула повече. Не изглежда много, но във вейчи голямо, голямо предимство.

— Не — отказа Райм, — не искам никакви предимства.

— Аз дава предимство само защо ти не играл преди. Това единствена причина. Опитни играчи винаги прави така. Това обичай.

Райм оцени тактичността на Ли, но остана непреклонен:

— Не, ти ще играеш пръв. Давай.

Ли сведе поглед и се съсредоточи върху дъската между тях.