Каменната маймуна

40.

Той се взираше през прозореца в сивия мрак, спуснал се рано тази вечер. Идваше буря. Главата му се отпусна напред, тежка, неподвижна, но не от увредените мускули и нерви, а от скръб. Райм мислеше за Сони Ли.

Като началник на Отдела по криминология той бе имал възможността да наеме десетки, може би стотици мъже и жени и беше примамвал — или принуждавал — да постъпят при него хора от други подразделения, тъй като знаеше, че са дяволски способни полицаи. Знаеше точно какво го привлича в тях. О, разбира се. те притежаваха всички добродетели за едно ченге: упоритост, интелект, търпение, енергичност, наблюдателност, интуиция.

Имаше обаче и друго качество. Нещо, което Райм, въпреки цялата си способност да анализира, не можеше да определи, но разпознаваше моментално. Нямаше друг начин да го дефинира освен като хъс — или дори радост — при преследването на плячката. Въпреки всичките си недостатъци — пушенето при оглед, вярата в предзнаменования и преследването на неясни следи, Ли притежаваше тази изключителна черта. Самотният полицай бе отишъл буквално на края на света, за да залови престъпника. Райм би заменил стотина плахи новобранци и стотина самонадеяни ветерани за едно ченге като Сони Ли: един дребосък, желаещ единствено да даде на съгражданите си някакво възмездие, някаква справедливост, някакво успокоение след извършеното зло. Срещу съвсем малка награда — добро преследване, малко предизвикателство и може би мъничко повече уважение от онези, които почиташе. От баща му например.

Той погледна книгата, която бе надписал за Ли.

Покрусен от смъртта на приятеля си, Райм се пренесе в света, обитаван от Сони Ли. В света, където човек се качва на непознат кораб, свят, в който оставаш още цял час на местопрестъпление, претърсено най-старателно, с надеждата да намериш още някое влакно, което да те отведе до колата или жилището на убиеца, свят, в който си се отказал от всякакви удобства.

— Добре, Мел, да се захващаме за работа. Какво имаме?

Мел Купър се беше привел над найлоновите пликчета, донесени от един запъхтян униформен от местопрестъплението в Китайския квартал.

— Отпечатъци от обувки.

— Сигурни ли сме, че са от Призрака? — попита Райм.

— Да. Същите са — потвърди Купър, докато сравняваше електростатичните копия на отпечатъците.

Райм споделяше мнението му.

— Сега куршумите. — Райм погледна двата: един смачкан и един непокътнат. — Различни са от предишните. Провери следите от нарези. Имаше предвид ъглестите драскотини, които остават по мекия оловен куршум при триенето в цевта — от спиралните нарези, които придават по-висока начална скорост и стабилизират траекторията му. По броя и наклона на драскотините специалистите по балистика определят с какъв модел оръжие е стреляно.

Купър, с гумени ръкавици на ръцете, измери неповредения куршум и драскотините по страните му.

— Четирийсет и пети калибър. Осмоъгълен профил, дясна резба. Предполагам, че пълният ход на спиралата е около четирийсет сантиметра. Ще го проверя и…

— Няма нужда — прекъсна го Райм. — Това е „Глок“.

Недодяланите, но сигурни австрийски пистолети стават все по-популярни по целия свят — както в престъпните среди, така и сред служителите на закона.

— Какво е износването на нарезите?

— Профилът е остър.

— Значи оръжието е ново. Вероятно модел 36.

Райм остана изненадан. Това компактно, но изключително мощно оръжие беше скъпо и все още не можеше да се намери навсякъде. В САЩ се използваше главно от федералните агенти.

Някаква полза?

Още не. Засега знаеха само модела на пистолета, не откъде е купен. Все пак това беше добра улика и трябваше да се запише.

— Том… Том! Трябваш ни! Болногледачът се появи веднага:

— Имам и друга работа…

— Не. Нямаш друга работа. Пиши. Болногледачът усети унинието на Райм, предизвикано от смъртта на Сони Ли, и не коментира тази груба заповед. Взе маркера и отиде при бялата дъска.

Купър извади дрехите на Ли над голям лист бяла хартия. Изчетка ги, разгледа падналите частички и обяви:

— Пръст, люспи боя, частички жълта хартия, вероятно от плика със сухия растителен материал — подправка или билка, — който спомена Амелия.

— Тя проверява растението в момента. Прибери ги за после.

Райм, който с времето бе престанал да се впечатлява от смъртта, потръпна при вида на засъхналата кръв по облеклото на Ли. Същите дрехи, които бе носил неотдавна в същата тази стая.

— Материал от под ноктите — обяви Купър, след като прочете етикета на друго пликче; постави частичките върху микроскопско стъкло.

— Покажи ми ги, Мел — нареди Райм.

След секунди образът се появи на големия плосък екран. „Какво имаме тук, Сони? Борил си се с Призрака, хванал си го. Дали нещо от дрехите и обувките му не е полепнало по теб?

И ако е полепнало, ще ни помогне ли да го открием?“

— Тютюн — обяви Райм и се засмя тъжно при мисълта за пристрастеността на китайския полицай към цигарите.

— Какво друго? Какви са тези песъчинки? Как мислиш, Мел? Силикат?

— Така изглежда. Ще го пусна на хроматография. Газовият хроматографски апарат, комбиниран с масспектрометър, щеше да определи точно вида на веществото. Резултатът излезе за минути — магнезий и силиций.

-Това е талк, нали? — Да.

Талкът влиза в състава на някои дезодоранти, за защита при работници, които използват плътно прилепващи гумени ръкавици, и при практикуващите определен вид извратен секс с гумено облекло.

— Влез в Интернет и потърси всичко, свързано с талк и магнезиев силикат.

— Дадено.

Докато Купър тракаше лудо по клавиатурата, телефонът на Райм иззвъня. Том вдигна и го включи през високоговорителя.

— Ало?

— Господин… Райм, моля?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Доктор Артър Уинслоу от Медицинския център на Съфолк.

— Да, докторе?

— Тук имаме един пациент, китаец. Казва се Сен. Беше ни изпратен от Бреговата охрана, след като го спасили от един потънал кораб край Ориент Пойнт.

Не точно Бреговата охрана, помисли си Райм.

— Казвайте.

— Инструктираха ни да ви се обадим, ако има промяна.

— Точно така.

— Е, мисля, че има нещо, което трябва да знаете.

— И какво е то? — бавно изрече Райм. „Само без увъртания!“

Уилям отпи от горчивото кафе, макар да го мразеше. Седеше в задната част на закусвалнята „Старбъкс“ на главната улица недалеч от апартамента им в Бруклин. Искаше чай пони — приготвен от майка му в стария железен чайник, — но продължаваше да сърба кафето, сякаш бе пристрастен към мътната течност. Защото надутото конте пред него пиеше същото; да си поръча чай, щеше да изглежда като слабост.

Облечен със същото черно кожено яке както миналия ден, хлапакът — който се беше представил само като Чен — завърши разговора си по малкия мобилен телефон „Нокия“ и го прибра отново в калъфа на колана си. Погледна демонстративно златния си „Ролекс“.

— Какво стана с пистолета, който ти дадохме вчера? — попита той на английски.

— Баща ми го намери.

— Мамка му! — Другото момче се наведе заплашително към него. — Да не си изпял откъде го имаш?

— Не, не.

— Ако кажеш на някого за нас, ще те убием!

Уилям Чан, кален от живота на дисидентски син, знаеше, че не трябва да се огъва пред такива хора.

— Не съм казал на никого. Сега имам нужда от друг пистолет.

— Той ще намери и този.

— Не, няма. Ще го нося със себе си. Той няма да ме претърсва.

Чен стрелна с поглед едно дългокосо момиче в другия край на закусвалнята. Забеляза, че чете някакъв учебник, и загуби интерес. Изгледа Уилям от глава до пети и попита:

— Хей, искаш ли DVD? „Сони“. Готино е. Само за двеста. И плоскоекранен телевизор. Осемстотин.

— Искам пистолет. Нищо друго.

— И защо не си намериш по-хубави дрехи? Приличаш на просяк.

— По-късно ще търся дрехи.

— „Хюго бос“, „Армани“. Мога да ти намеря каквото искаш… А може някоя нощ да дойдеш с нас. Следващата седмица ще ходим в един склад в Куинс. Получават стока. Можеш ли да караш?

— Да, мога.

Уилям погледна през витрината. Баща му не се виждаше никъде.

— Куражлия си, а? — попита контето.

— Предполагам.

— Бандата ти ограбвала ли е някого във Фудзян?

Уилям нямаше истинска банда, просто с няколко приятели крадяха от време на време коли или алкохол.

— Мамка му, обрали сме десетки магазини!

— Ти какво правеше?

— Бях съгледвач.

Чен реши да го изпита:

— Добре, влизаме в склад и ти пазиш. Виждаш, че пазачът се приближава. Какво правиш? Ще го убиеш ли?

— Не.

— Защо?

— Защото само идиот може да убие човек за някакви си парцалки.

— Кой е споменавал парцалки?

— Ти. „Армани“, „Бос“.

— Добре, пазачът идва. Какво ще направиш?

— Ще се приближа, ще му взема пистолета и ще се изпикая върху него.

Чен се намръщи:

— Ще се изпикаеш ли? Защо?

— Защото така, преди да се обади в полицията, трябва да се преоблече. За да не си помислят ченгетата, че е намокрил гащите от страх. Това ще ни спечели време да се измъкнем. И той няма да пострада, така че не могат да ни арестуват за телесна повреда.

Уилям бе слушал за някаква банда на фуджоуското пристанище, която постъпвала така.

— Мамка му! — възкликна с възхищение Чен. — Това е добре. Ще дойдеш с нас в Куинс. Ще се видим тук утре вечер. Ще доведа и някои от другите.

— Ще опитам. Баща ми не ме пуска.

— Майната му.

— Трябва вече да се връщам. Ще забележи, че ме няма. — Уилям извади пачка долари и ги показа на контето. — Какво имаш?

— Продадох ти най-хубавия, който имах. Хромираното бебче.

— Беше боклук. Искам истински пистолет.

— Ти наистина си куражлия. Само че много плямпаш. Затова — майната ти. Имам само 38-калибров „Колт“. Ако искаш, го взимай.

— Зареден ли е?

Чен опипа пистолета в плика си.

— Три патрона.

— Само толкова?

— Както казах, ако искаш, го взимай.

— Колко?

— Пет стотака. Уилям се изсмя рязко:

— Три, или си тръгвам.

Чен се замисли, после кимна:

— Само защото ме кефиш.

Двамата младежи се огледаха, след това парите и оръжието смениха собствениците си. Уилям се изправи мълчаливо.

— Утре. В осем. Тук — каза Чен.

— Ще се постарая.

Навън Уилям се огледа бързо.

От близката пряка се появи тъмен силует и бързо пристъпи към него.

Уилям спря стреснат. Сам Чан се приближи до сина си. Момчето тръгна по улицата с наведена глава.

— Е? — попита Чан, докато подтичваше след него.

— Взех го, татко.

— Дай го.

Уилям му подаде плик и той го прибра в джоба си.

— Нали не му каза името си?

— Не.

— И не си споменавал за Призрака и „Дракона“?

— Не съм толкова глупав — тросна се Уилям. — Той няма никаква представа кои сме.

Продължиха няколко минути в мълчание.

— Всички пари ли му даде?

Уилям се поколеба и понечи да каже нещо. След това бръкна в джоба си и подаде останалите сто долара на баща си. Чан погледна сина си подозрително, но не каза нищо.

Когато приближиха жилището, Сам Чан обясни:

— Ще го сложа в предния гардероб. Ще го използваме само ако Призрака опита да влезе. Никога не излизай с него. Ясно ли е?

— Всеки от нас трябва да има и да го носи със себе си.

— Ясно ли е? — повтори Чан.

— Да.

Чан докосна ръката на сина си:

— Благодаря ти, сине. Това беше смела постъпка. „Ти наистина си куражлия…“

— Дядо ти щеше да се гордее с теб — добави баща му. Уилям замалко да каже: „Дядо щеше да е жив, ако не беше ти“, но запази тази мисъл за себе си. Стигнаха входа на апартамента и се огледаха. Никой не ги беше последвал. Влязоха бързо.

Когато Чан скри пистолета на горната полица на гардероба — където само той и големият му син можеха да го достигнат, — Уилям се настани на дивана до брат си и бебето. Взе едно списание и го разлисти разсеяно.

Запита се дали да се срещне с другите членове на бандата утре.

Не възнамеряваше.

Но не беше сигурен. Никога не е зле човек да има повече от една възможност.

41.

Джон Сун се беше преоблякъл. Носеше пуловер с висока яка — доста странно в тази жега, макар да изглеждаше стилно — и нов анцуг. Беше пребледнял и имаше разсеян вид, беше задъхан.

— Добре ли си? — попита тя.

— Йога — обясни той. — Правех упражнения. Чай?

— Няма да се бавя.

Еди Дън се беше върнал в Пети район, но Алън Коу я чакаше долу в комбито на Отдела. Сун вдигна един плик:

— Подарък за теб. Билки за плодовитост. Тя взе разсеяно плика.

— Благодаря, Джон.

— Какво има? — попита той и огледа изпитателно тревожното й лице.

Махна й да влезе и двамата седнаха на дивана.

— Китайският полицай, онзи, който ни помагаше. Преди около час са го намерили мъртъв.

Сун затвори очи за миг и въздъхна.

— Нещастен случай? Или Призрака го е открил?

— Призрака.

— О, не! Съжалявам.

— Аз също.

Изрече последните думи бързо, надвивайки емоциите според съветите на Линкълн Райм. Бръкна в джоба си и извади найлоновото пликче с растителния материал, който бе открила на местопрестъплението.

— Намерихме това край трупа му.

— Къде?

— В Китайския квартал. Недалеч оттук. Смятам, че са някакви билки или подправки, купени от Призрака. Райм се надява, че ако знаем какво е, ще открием магазина, от който са закупени. Някой от продавачите може да знае къде живее Призрака.

Той кимна:

— Дай да видя.

Отвори пликчето, помириса съдържанието му, след това изтърси малко върху масичката. Наведе се, вдиша дълбоко и разгледа внимателно сухите растения. Тя се замисли, че Линкълн Райм би направил съвсем същото — да раздели сместа от компонентите й чрез газовата хроматография и да ги идентифицира.

Накрая той й върна пликчето:

— Надушвам астрагал, джинджифил, пория, може би малко женшен и алисма — Той поклати глава. — Знам, че искаш да чуеш, че го продават само в един или два магазина, но се боя, че може да се купи от всеки знахар, от всяка аптека и бакалия в Китай. Предполагам, че тук е същото. Обезкуражена, тя се сети още нещо:

— За какво се използва?

Може би Призрака страдаше от някаква определена болест и така да успеят да го открият чрез болниците, както в случая с жената на Ву Цичен.

— Това е по-скоро тонизираща смес, отколкото лекарство. Подпомага съпротивителните сили на организма, нашата ки. Много хора го използват за повишаване на сексуалното възбуждане. Предполага се, че помага за по-продължителна ерекция.

Толкова с тази теория, помисли си мрачно Сакс.

— Можете да проверите в магазините около мястото на убийството — предложи Сун. — Но сигурно вече сама си се сетила.

Тя кимна:

— Така ще направим. Може да изскочи нещо.

Тя понечи да се изправи, но рамото я заболя и тя присви очи — един мускул, който бе разтегнала на „Фуджоуския дракон“.

— Взимаш ли си лекарствата? — попита той.

— Да, но знаеш ли колко отвратителен вкус имат?

— Ако беше за удоволствие, щях да ти дам бира. Седни, седни.

Сакс се поколеба, после се отпусна на дивана. Той се приближи зад нея. Почувства ръцете му върху раменете си. Той започна да я разтрива — отначало леко, след това по-силно.

Лицето му бе близо до тила й, тя чувстваше дъха му с кожата на врата си. Ръцете му се движеха нагоре и надолу, натискаха силно, но за кратко болезнените точки. Действаше й отпускащо, но тя се стегна внезапно, когато пръстите му обгърнаха гърлото й.

— Отпусни се — прошепна със спокоен глас той. Тя се опита.

Ръцете му отново се плъзнаха по раменете, след това надолу по гърба й. Продължиха напред към ребрата й, но спряха, преди да докоснат гърдите й, и се върнаха на гръбнака и врата. Тя се зачуди дали наистина може да й помогне — да увеличи шанса й да има дете от Райм.

„Сухота в бъбреците…“

Тя затвори очи и се отпусна напълно.

Ръцете му отново се вдигнаха към врата й. Тя почувства как той се приближава още, явно за по-добра опора. Тялото му бе на сантиметри от нейното. Ръцете му отново преминаха по врата и гръбнака й.

— Защо не сваляш този кобур? — прошепна той.

— Лош късмет ли носи?

— Не — засмя се Сун. — Пречи на кръвообращението. Тя посегна към токата и започна да я разкопчава. Почувства как ръката му се спуска, за да й помогне.

Изведнъж обаче рязък звук ги прекъсна — телефонът й звънеше. Тя стана, отдалечи се от Сун и вдигна.

— Моля?

— Сакс, тръгвай бързо.

— Какво има, Райм?

Известно време той мълча, някой в стаята му говореше. След малко отново се обади:

— Капитанът, Сен, е в съзнание. Еди Дън е на другата линия, разпитва го… Задръж. — Гласове, викове. Заповедният тон на Райм: — Нямаме време. Бързо, бързо, бързо! — После отново заговори на нея: — Слушай, Сакс, капитанът е слизал на няколко пъти в трюма. Дочул Чан да разговаря с баща си. Излиза, че някакъв роднина или приятел им уредил жилище и работа в Бруклин.

— Бруклин ли? Нали беше в Куинс?

— Сам Чан е хитрец, не помниш ли? Сигурен съм, че е казал Куинс, за да заблуди всички. Стесних кръга на търсенето до два района: Ред Хук и Оулс Хед.

— Откъде знаеш?

— Как откъде, Сакс? От микроуликите по обувките на стареца. Не помниш ли? В Бруклин има две фабрики за преработка на отпадни води. Залагам за Оулс Хед. Има повече жилищни сгради и е по-близо до Сънсет Парк, тамошния китайски квартал. Еди Дън изпрати своите хора от Пети район да проверяват печатниците и фирмите за табели в Оулс Хед. Лон ще вдигне спецотряда. ИНС също събира хората си. Искам да тръгнеш към Бей Ридж. Ще те уведомя веднага щом науча адреса.

— Джон, Линкълн е намерил Чан — изрече Сакс.

— Къде са?

— В Бруклин.

— О, много добре — каза той с облекчение. — Може ли да дойда? Ще помагам в превода. С Чан говорим един и същ диалект.

— Разбира се. — Сакс вдигна отново телефона. — Джон Сун ще дойде с мен и Коу. За да превежда. Тръгваме, Райм. Обади се, когато научиш адреса.

Приключиха разговора. Сун влезе в спалнята и след малко се появи с голям шлифер.

— Не е студено — каза Сакс.

— Запази топлината — важно е за ки и за кръвта. След това я хвана за раменете и впи поглед в лицето й.

Сакс се усмихна смутено.

— Много добра работа свърши, като намери тези хора, Индао — каза искрено той.

Тя смръщи вежди.

— Индао? — повтори.

— Умалително обръщение. Означава „близък приятел“.

Сакс се трогна. Стисна ръката му.

— Хайде да намерим Чан.

На улицата пред тайната си квартира мъжът с много имена — Кван Ан, Гуй, Призрака, Джон Сун — стисна ръката на Алън Коу, който, както изглежда, беше агент от ИНС.

Това го разтревожи леко, защото Коу вероятно бе участвал в екипа китайски и американски полицаи, преследвали го отвъд океана. Оперативната група бе стигнала близо, обезпокоително близо, но един баншоу на Призрака бе провел собствено разследване и беше научил, че една млада жена от компанията, с която работеше трафикантът, давала информация на полицията за дейността му. Помощникът му отвлече жената, за да разбере какво е казала на ИНС, и зарови трупа й на един строеж.

Очевидно обаче Коу нямаше представа как изглежда Призрака. Трафикантът си спомни, че е носил плетена маска, когато опитваше да убие Ву на Канал Стрийт, така че никой не бе зърнал лицето му.

Индао обясни какво е научил Райм и тримата се качиха в полицейското комби — Коу се намести отзад, преди Призрака да успее да заеме това стратегически по-добро място, сякаш агентът не искаше да позволи на нелегален емигрант да се вози зад него. Потеглиха.

От думите на Индао към Коу Призрака научи, че пред апартамента на Чан ще има и други полицаи и агенти. Той обаче вече бе измислил как да си осигури няколко минути насаме със семейството на Чан. Когато Индао дойде в апартамента му, Юсуф и другият турчин също бяха там. Двамата се вмъкнаха в спалнята, преди Призрака да отвори, и по-късно, когато отиде да вземе пистолета и шлифера си, той им нареди да последват полицейската кола. В Бруклин турците щяха да създадат суматоха около апартамента на Чан и така да дадат на Призрака достатъчно време да убие емигрантите.

Той погледна назад и забеляза колата им през няколко автомобила.

Колкото до Индао… Можеше да изчака до утре.

Найсин, помисли си.

Всяко нещо с времето си.

Той си представи как прави секс с нея; бързо се потопи във въображаемите сцени, станали още по-ярки след първата им среща на плажа — когато тя бе доплувала до него, за да го спаси. Снощи той й бе направил съвсем безобиден масаж, придружен от празни приказки за ефекта му върху стерилитета. Следващият им сеанс щеше да е много по-различен. Щеше да я заведе на място, където да й направи всичко, за което си фантазираше.

Индао, прикована под него, гърчеща се и стенеща. От болка.

С писъци.

Той се възбуди и се извърна, за да скрие доказателството за страстта си. Поведе разговор с агент Коу за изискванията на ИНС за политическо убежище. Агентът се държеше грубо и с неприязън, въпреки лъжливата представа за самоличността на Призрака, която имаше: беден лекар, вдовец, дисидент, обичаш свободата, в търсене на нов дом за семейството си, безобиден и работлив.

Нелегални емигранти изобщо да не се допускат в страната, беше мнението на агента. Скритият смисъл в думите му бе, че те не са достойни да бъдат американци. Призрака се запита дали на Коу му е известно, че процентът на американците от китайски произход, получаващи социални помощи, е най-малък в сравнение с другите групи от населението, включително кореняците бели. Знаеше ли, че нивото на образованието им е по-високо, че броят на банкрутиралите и укриващите данъци е по-нисък?

С удоволствие щеше да убие този човек и съжаляваше, че няма да има време да удължи агонията му.

Призрака погледна крака на Индао и отново почувства как стомахът му се свива. Спомни си как бяха седели в ресторанта предния ден, как бе изливал душата си пред нея.

„Пробий казаните и потопи лодките…“

Защо й се беше разкрил по такъв начин? Толкова глупаво беше. Тя можеше да се досети за истинската му самоличност или, най-малкото, да заподозре нещо. Никога не бе описвал толкова искрено философията на живота си пред някого.

Защо?

Отговорът вероятно се криеше в нещо, стоящо над желанието му да я притежава физически. Той бе чувствал влечение към стотици жени, но беше пазил съкровените си чувства в тайна от тях както преди, така и след акта. Не, с Индао беше друго. Предполагаше, че е следното: той виждаше част от себе си в нея. Малко бяха хората, които го разбираха… с които можеше да разговаря.

Малко бяха онези, чиято компания понасяше, а още по-малко тези, пред които можеше да разголи душата си.

Вярваше, че Индао е такава жена.

Докато Коу бръщолевеше за квоти и социалното бреме на нелегалната емиграция, опирайки се на факти и числа, трафикантът размишляваше колко е жалко, че не може да вземе тази жена със себе си, да й покаже красотите на Сямен, да се разходи с нея из Нанпутоу — огромен будистки манастир — и да я покани на фъстъчена супа или макарони.

Той обаче нямаше да се поколебае да направи онова, което бе решил — да я закара в някой пуст склад или фабрика и да прекара час-два с нея, давайки воля на въображението си. И накрая, разбира се, да я убие. Както му бе казала самата Индао, тя също щеше да пробие казаните и да потопи лодките; след като той убие семейството на Чан, тя нямаше да намери покой, докато не го арестува или застреля. Тя трябваше да умре.

Призрака погледна с усмивка Коу, сякаш приемаше мнението му. Вниманието му обаче бе насочено зад агента. Юсуф и другият уйгур се движеха точно зад тях. Индао не беше забелязала микробуса.

Призрака се обърна напред. Погледна я. След това промърмори няколко думи.

— Какво значи това? — попита тя.

— Молитва. Надявам се Гуанин да ни помогне да намерим Чан.

— Кой е Гуанин?

— Богинята на милосърдието — отвърна не Призрака, а услужливият агент Алън Коу от задната седалка.

42.

Десет минути по-късно телефонът на Лон Селито иззвъня.

Райм и Купър впериха погледи в него. Детективът вдигна. Заслуша се. После затвори очи и по лицето му се разля широка усмивка.

— Намерили са ги! — възкликна и затвори. — Обади се един от униформените от Пети. Открил е един човек в Оулс Хед, който притежава две малки печатници. Казва се Джоузеф Тан. Нашият човек го убедил, че приятелите му ще са мъртви до два часа, ако не ги открием. Тан се огънал и признал, че е уредил работа на Чан и сина му и че е намерил апартамент на семейството.

— Дал ли е адреса?

— Да. На две преки от станцията за преработка на отпадни води е. Благословени торове, какво друго да кажа?

Райм се замисли. Не за изказването на Селито, а за не по-малко безполезната молитва на Сони Ли към бога на полицаите:

„Гуанди, моля помогни нас намери Чан и хване шибан Призрак.“

Той се приближи с количката към дъската. Обходи с поглед таблицата и снимките.

— Ще се обадя на Бо и Отряда за бързо реагиране — каза Селито.

— Чакай малко.

— Какво има?

— Предчувствие — отвърна замислено Райм. — Имам предчувствие.

С остър поглед, като на сокол скитник, Райм завъртя бавно глава и заоглежда старателно изписаните бележки на Том, снимките и другите улики по случая — всяка добавяща нови подробности към мрачния разказ, като йероглифи в древноегипетска гробница.

Той затвори очи и остави мислите си да полетят като Амелия Сакс с шевролета й.

„Ето го отговора“ — помисли си Райм, отвори очи и отново погледна таблицата.

„Проблемът е, че не знаем въпроса.“

Том се появи на вратата:

— Време е за гимнастика.

Физическите упражнения са важни за паралитиците. Те предпазват мускулите от атрофия, подобряват кръвообращението и имат благоприятен физиологичен ефект — което Райм отричаше на всеослушание. Въпреки това продължаваше да ги прави с мисълта, че един ден може отново да започне да използва някой мускул.

И така, макар че роптаеше и се оплакваше и вгорчаваше живота на Том, докато болногледачът умело провеждаше упражненията и след това отчиташе резултата, Райм тайно и с надежда очакваше ежедневната си гимнастика. Днес обаче той хвърли бърз поглед на помощника си и младежът разбра. Оттегли се в коридора.

— Какво се сети? — попита Селито.

За разлика от неподвижните му крайници, умът на Райм не беше ограничен от нищо. Безкрайни висини, безкрайни дълбини, минало и бъдеще. Сега Райм мислено последва дирите, очертани от уликите, които бяха събрали по случая, някои широки като Ийст Ривър, други тънки като конец, трети привидно безполезни като прекъснатите нерви, излизащи от мозъка към безжизненото му тяло. Дори те обаче не бяха за пренебрегване.

Призрак-убиец

Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа: застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Тан.

• Никакви коли не, са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 57“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощника на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, порязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

• Уйгури от Туркестанския ислямски център в Куинс.

• Записите от телефонните обаждания водят към клетъчен телефон, използван на Патрик Хенри Стрийт 805.

Престрелка на Канал Стрийт

• Още микроулики показват, че скривалището вероятно е в района на Батъри Парк Сити.

• Откраднат „Шевролет Блейзър“, непроследим.

• Няма съвпадения на отпечатъците.

• Килимът в скривалището е „Лустър Райт“ на „Арнълд“, поставен най-рано преди шест месеца; фирмите за обзавеждане се проверяват.

• Пресен естествен тор.

• Труп на един от съучастниците на Призрака: етническо малцинство от Западен или Северозападен Китай. Отпечатъци — без съвпадения. Използвал „Валтер РРК“.

• Подробности за емигрантите:

• Семейство Чан: Сам, Меймей, Уилям и Роналд, бащата на Сам, Чан Дзечи, и едно бебе, Пои. Сам е имал уредена работа, но работодател и място — неизвестни. Карат син микробус, марката и номерът — неизвестни. Апартаментът на Чан е в Куинс.

• Семейство Ву: Цичен, Йонпин, Чинмей и Лан.

Тайна квартира на Призрака

• Според отпечатъците и снимките на ръцете на Чан Дзечи бащата и синът са калиграфи. Сам Чан може да си е намерил работа в печатница или фирма за табели. Печатниците и фирмите за табели в Куинс се проверяват.

• По обувките му е намерен биоматериал, което води до извода, че живеят в района на някой завод за преработка на отпадни води.

• Призрака използвал майстор по фън шуй, за да подреди апартамента му.

„Фуджоуският дракон“

• Призрака е използвал пресен С4 за взривяването на кораба. Производителят на експлозива се издирва по химичните маркери.

• В каютата на Призрака е намерено голямо количество нови американски долари.

• В каютата са намерени и китайски юани на стойност около 20 000 долара.

• Списък на жертвите, подробности за полета и банкова информация. Подателят на писмото в Китай се проверява.

• Капитанът на кораба е жив, но в безсъзнание.

• 9-мм „Берета“, „Узи“. Не могат да се проследят.

Място на убийството на Сони Ли

• Застрелян с нов „Глок 36“, калибър 45 (доставен от държавна агенция?)

• Тютюн.

• Парченца жълта хартия.

• Растителен материал с неустановен произход (билки, подправки, наркотик?).

• Магнезиев силикат (талк) под ноктите.

Магистралата обикаляше бруклинската военна база и Индао отби към изхода, бързо, както би направил Призрака с беемве или порше. Навлязоха в приятен квартал с подредени дворчета и тухлени сгради.

Призрака погледна непринудено в огледалото и се увери, че Юсуф още ги следва.

След това погледна Индао, профила на красивото й лице, яркочервената й коса, събрана в стегната прическа, контурите на гърдите й под тениската.

Звънът на телефона й отново го стресна.

Тя вдигна.

— Райм… да. В квартала сме. Казвай. — Замълча. — Чудесно! — обърна се към Призрака и Коу. — Имаме вече адреса. Някакъв приятел на Чан му е уредил апартамент и работа тук. Не е далеч.

Тя отново съсредоточи вниманието си към телефона. Докато слушаше какво й говори Райм, лицето й помръкна в миг. Призрака се почуди дали са открили нещо за него. Застана нащрек.

— Добре, Райм — завърши накрая тя. — Ясно. И прекъсна връзката.

— По дяволите! — възкликна Коу. — Не ми се вярваше, че ще успее.

Призрака се обърна към нея:

— Значи знаем адреса?

Тя не отговори веднага. След известно време каза:

— Да.

Сетне заговори, по-скоро забърбори като ученичка, за живота си в Бруклин. Призрака веднага усети, че това не е в неин стил, и стана още по-подозрителен. Каквото и да й беше казал Райм накрая, нямаше нищо общо с Чан.

Забеляза, че ръката й се плъзга по крака й и започва да го чеше разсеяно. Държеше лявата си ръка близо до кръста; той осъзна, че го прави, за да може да извади по-лесно пистолета.

Без да отмества поглед от пътя, Призрака също плъзна непринудено ръка покрай тялото си, изви я зад гърба си, докато не докосна ръкохватката на глока, скрит в задния джоб на анцуга му, под шлифера.

За няколко минути в колата се възцари тишина. На Призрака му се стори, че обикалят квартала.

Още един завой, Сакс погледна номерата на къщите, отби в страничното платно, спря и вдигна ръчната спирачка. Посочи малка каменна сграда:

— Това е.

Призрака хвърли бърз поглед на постройката, но продължи да наблюдава Индао.

— Не изглежда мизерна дупка, както си я представях — отбеляза цинично Коу. — Да приключваме с тази работа.

— Чакай — спря го непринудено тя. И се обърна леко надясно.

Призрака забеляза много добре, че се преструва. Тя се извъртя бързо — много по-бързо, отколкото бе очаквал трафикантът. Преди Призрака да успее да стисне ръкохватката на собствения си пистолет, Индао вече вдигаше своето оръжие към него.

43.

Призрака потрепна неволно, очакваше Индао да го застреля без предупреждение — както той, разбира се, би сторил, ако ролите им бяха разменени.

Черното дуло обаче го отмина и се закова срещу мъжа на задната седалка.

— Не мърдай, Коу! Дръж ръцете си така, че да ги виждам!

— Какво… Какво става? — попита Коу и се дръпна стреснато.

— Не мърдай! — повтори Сакс. — Сантиметър да помръднеш, и си мъртъв.

— Изобщо не…

— Разбираш ли какво ти говоря?

— Да, мамка му. разбирам те! — извика гневно той. — А ти ми обясни какво означава това!

— Преди една минута по телефона Линкълн ми каза нещо повече от адреса на Чан. Разгледал е отново уликите и е провел няколко разговора. Мислеше, че си прикрил добре следите си, нали?

— Свали оръжието, полицай! Не можеш…

— Той знае всичко за теб. Че ти работиш за Призрака. Агентът преглътна тежко:

— Да не си се побъркала?

— Ти си ангелът му пазител. Ти го защитаваш. Точно затова стреля толкова прибързано на Канал Стрийт пред апартамента на Ву. Изобщо не си се целил в него. Искал си да го предупредиш. Ти го информираш. Казал си му, че Ву е в тайната квартира в Мъри Хил.

Коу се огледа нервно.

— Това са глупости!

Призрака с мъка се съвзе от шока и нормализира дишането си. Ръцете му още трепереха. Потеше се обилно — налагаше се да носи пуловера с високата яка, за да скрие белега от кожената връвчица, с която се беше опитал да го удуши китайският полицай. Той избърса длани в панталоните си.

— Не се тревожи, Джон — успокои го Индао. — Той няма да навреди на никого. — Обърна се отново към агента:

— И си му осигурил онзи готин пищак, „Глок“. Четирийсет и пети калибър. Който случайно се оказва регистриран към ИНС.

— Ти си се побъркала, Сакс.

— През цялото време получаваме сигнали, че Призрака е подкупил служители на държавните служби. Никога не сме се замисляли, че може сред тях да има и агенти на ИНС. Защо са всички тези пътувания до Китай, Коу? Според Пийбоди никой агент не ходи толкова често там, колкото ти. Понякога очевидно на твои собствени разноски. Срещал си се със съдружниците на шефа си.

— Исках да пипна гада, който отвлече информаторката ми.

— Е, сега Райм говори със службите за сигурност във Фуджоу. Ще се заеме с уликите и по онзи случай.

— Искаш да кажеш, че съм убил собствената си информаторка? Жена с малки деца?

— Ще проверим доказателствата — каза хладно тя.

— Кой, по дяволите, ни е свързал? Ако някой твърди, че ме е видял заедно с Призрака, това е гнусна лъжа.

— Няма свидетели ли? Това не означава нищо. Той е параноик, спомни си. Не би се срещнал лично с никого, който да може да свидетелства срещу него. Работи с посредници.

— Това са фантасмагории, полицай.

— Не, просто изследваме уликите. Райм току-що е прегледал записите от телефонните ти разговори. Половин дузина обаждания на една гласова поща в Ню Джърси.

— О, глупости, използвам я за местните си информатори.

— Никога не си споменавал информатори.

— Защото нямат нищо общо с този случай.

— Смяташе да се обадиш на Призрака, след като намерим апартамента на Чан, нали? — сряза го Индао. — Или мислеше да ги убиеш сам?… Както и нас.

Коу преглътна.

— Няма да говоря повече с теб. Искам адвокат.

— Ще имаш предостатъчно време за това. Сега сложи дясната си ръка на дръжката. Ако я преместиш в друга посока и с един сантиметър, ще я прострелям. Ясно ли е?

— Слушай…

— Ясно ли е?

Призрака срещна за миг ледените й очи. Побиха го тръпки. Запита се дали тя се надява агентът да посегне към пистолета си, за да го застреля.

— Да — промълви Коу.

— С лявата ръка хвани пистолета, само с палеца и показалеца. Движи се съвсем бавно.

С изражение на отвращение Коу внимателно свали оръжието и й го подаде. Индао прибра пистолета и каза:

— Вън от колата.

Отвори своята врата и излезе. След това — неговата, без да отмества пистолета си от гърдите на агента.

— Бавно.

Той излезе. Тя му направи знак към тротоара.

— По очи.

Сърцето на Призрака — което туптеше като пърхаща в кафез птичка — се поуспокои.

„Страхувай се, за да бъдеш смел…“

Каква ирония, помисли си. Той наистина имаше помощници американци, дори в ИНС — включително един служител от Комисията за предоставяне на политическо убежище, благодарение на когото го бяха освободили толкова скоро предната сутрин. Не ги познаваше обаче всичките и както бе обяснила току-що Индао на Коу, рядко се срещаше лично с тях. Колкото до информацията за скривалището на Ву в Мъри Хил — самата Индао му я беше дала, когато го попита дали иска да отиде с нея.

След като Коу наистина работеше за него, трябваше ли да опита да го спаси?

Не, по-добре да го зареже. Така щеше да притъпи вниманието на другите, когато си помислят, че са хванали предателя.

На тротоара тя чевръсто щракна белезниците на агента, прибра оръжието си, след това вдигна грубо Коу на крака.

Призрака смъкна прозореца си и кимна към апартамента:

— Искаш ли да поговоря с Чан?

— Това не е тяхното жилище. Дотам има още няколко пресечки. Излъгах, заради Коу. Избрах това място, защото на другия ъгъл има полицейски участък. Там ще го пазят, докато дойде ФБР да го прибере.

Призрака изгледа Коу и придаде на гласа си нотка на възмущение:

— И щеше да кажеш на Призрака къде са. Тези деца… щеше да го оставиш да ги убие. Отвратително!

Индао поведе грубо Коу към ъгъла, където я посрещнаха трима униформени полицаи и поеха арестанта. Призрака хвърли поглед назад и забеляза микробуса на Юсуф да забавя ход при предишната пресечка.

След пет минути Индао се върна, качи се и потегли. Продължиха напред. Тя погледна Призрака и поклати глава:

— Съжалявам. Добре ли си?

Макар случката да я беше възбудила в известна степен, вече започваше да се отпуска.

— Да — засмя се Призрака. — Отлично се справи. Истинска актриса си. — Усмивката му помръкна. — Предател в ИНС?

— Всички тези глупости как Призрака бил убил информаторката му… Успя да ни баламоса. — Тя извади клетъчния си телефон и се обади. — Добре, Райм, Коу е в ареста… Не, никакъв проблем. С Джон отиваме към жилището на Чан… Къде са отрядите?… Добре, след три минути сме там. Няма да чакаме спецотряда. Призрака може всеки момент да се появи.

Наистина може, помисли си трафикантът.

Индао затвори.

Значи щяха да стигнат преди всички останали. Нямаше да се наложи да отлага повече. Щеше да убие емигрантите, да набута червенокосата в микробуса и да изчезне. Призрака постави ръка на рамото й и го стисна. Почувства как се възбужда още повече.

— Благодаря, че дойде, Джон — усмихна се тя. — Как се казва, „Индао“?

Той поклати глава:

— Така се обръща мъжът към жената. Ти ще кажеш „Индзин“.

Което означава мъжки полов орган.

— Индзин — повтори тя.

— За мен е чест. — Той наведе леко глава; погледна червената й коса, бледата й кожа, дългите й крака… — Приятелят ти Райм е истински детектив. Бих искал, след като всичко свърши, да го навестя.

— Ще ти дам картичката му. Имам една в чантичката.

— Добре.

Райм също трябваше да умре. Защото той също нямаше да спре, докато не победи врага си. „По фу чен джоу.“ Райм бе като самия Призрак. И Индао. Твърде опасен, за да остане жив. Тя му беше казала, че е парализиран. Как можеше да го изтезава?, почуди се Призрака. Лицето, очите, езика… Имаше начин, зависи с колко време разполагаше. Огънят винаги вършеше добра работа.

Индао зави рязко в една еднопосочна улица и спря. Погледна номерата и продължи още малко. Спря на платното и остави полицейската си карта на таблото.

— Това е къщата.

Тя посочи една триетажна тухлена сграда на няколко постройки от тях. Лампите на долния етаж светеха. Скромно, но по-уютно от жълтобежовите талашитени или бетонни сгради, в които живееха много китайци благодарение на Мао. Двамата слязоха и тръгнаха по тротоара. Спряха за миг. Призрака хвърли поглед през рамо. Юсуф бе оставил колата и в сумрака трафикантът забеляза него и другия уйгур да се приближават бавно зад тях.

Приведе се и долови аромата на сапун и на пот. Възбудата му ставаше нетърпима и той се допря леко до ръката и бедрото на Индао, докато оглеждаха къщата. Тя кимна към прозореца на верандата:

— Ще влезем през задния вход… ако е отключено. Ако минем отпред, може да ни видят и да избягат.

Махна му да я последва зад съседната постройка, след това двамата пресякоха двора към дома на Чан. Движеха се бавно, за да не се блъснат в нещо в тъмното и така да издадат присъствието си.

При задния вход на апартамента спряха и Индао погледна през прозореца — в малката кухня. Вътре нямаше никой.

— Винаги поглеждай първо през прозореца — прошепна тя. — Това е новото ми тактическо правило.

Усмихна се тъжно при тия думи, но не обясни защо.

— Хайде — подкани го. — Движи се бавно. Да не ги изплашим. Кажи им веднага, че сме дошли да им помогнем. Да ги защитим от Призрака. И че имат голям шанс да получат политическо убежище.

Призрака опита да си представи реакцията на Сам Чан и жена му, когато видят кой е преводачът на полицията.

Индао пробва вратата. Беше отключена. Тя я отвори бързо — за да не скърца, предположи Призрака.

Как да постъпи?, почуди се той. Вероятно трябваше да зашемети Индао веднага. Твърде рисковано беше само да я заплаши. Реши, че е най-добре да я простреля в крака — в задната част на коленната става щеше да е много подходящо, като се има предвид артритът й. Той и турците щяха да убият емигрантите. След това — към микробуса. Щяха да отидат в някоя тайна квартира или изоставен склад, което да му осигури няколко часа на спокойствие с Индао. Прекосиха безшумно тясната, потискаща кухничка.

На печката се грееше чайник. Върху дъската за рязане бе оставена половин глава лук, наблизо лежеше китка магданоз. Какво ли приготвяше за вечеря госпожа Чан?, запита се той.

Индао спря пред вратата на коридора, водещ към хола, даде му знак да спре.

Турците бяха вече навън, в уличката зад къщата. Индао стоеше с гръб към него и той даде знак на помощниците си да заобиколят отпред. Юсуф кимна и двамата мъже се отдръпнаха безшумно.

Призрака реши да даде на Индао минута-две с Чан, за да могат съучастниците му да заемат позиция отпред. След това той щеше да нахълта, да я простреля и така да даде сигнал на турците да започнат избиването на емигрантите.

Плъзна ръка под шлифера и измъкна пистолета изпод колана си.

44.

Някакъв шум.

Стъпки ли?, запита се Сам Чан, седнал на дивана до малкия си син.

Отзад? Или отпред?

Семейството седеше в сумрачния хол, събрано около телевизора. Звукът беше увеличен, но въпреки това Чан чу ясно шума отвън.

Леко потропване. Да, стъпки.

Какво бе това?

Феникс, надигащ се от пепелта, дракон, разярен, че тази тежка къща е построена върху дома му?

Духът на баща му, върнал се да ги успокои?

Може би да ги предупреди…

Или Гуй, самият Призрак, който ги е открил.

„Само си въобразявам“ — помисли си Чан.

Погледна Уилям в другия край на стаята — младежът четеше някакво миналогодишно списание за автомобили, забравено в апартамента. Сега бе застанал нащрек, бавно въртеше глава като чапла, опитваща да установи източника на заплахата.

— Какво има, съпруже? — попита Меймей, която бе забелязала лицата им; притисна Пои към себе си. Още едно изщракване.

Това бяха стъпки. Не се разбираше откъде идват. Сам Чан скочи на крака. Уилям се изправи. Роналд също понечи да стане, но баща му му направи знак да се оттегли в спалнята. Кимна строго на жена си. Тя го погледна в очите, сетне се скри в стаята с бебето и безшумно затвори вратата.

— Прави каквото ти казах, синко.

Уилям зае позиция до вратата за задната част на апартамента, стисна желязната тръба, която Чан бе намерил в задния двор. Баща и син бяха измислили какво да правят, ако Призрака ги нападне. Чан щеше да застреля първия, който влезе, самия Призрак или неговия баншоу. При изстрела останалите вероятно щяха да се подвоумят и с това да дадат време на Уилям да грабне пистолета на ранения; така и той щеше да се сдобие с оръжие.

Чан загаси две от лампите в хола, за да не представляват добра мишена, но в същото време да виждат нападателите.

Приклекна зад един стол. Преодоля изтощението от преживяното на кораба, преодоля мъката по баща си, преодоля всички терзания на душата си от последните два дни и насочи оръжието със сигурната си ръка на калиграф.

Амелия Сакс пристъпи бавно в тъмния коридор.

— Чакай малко тук, Джон — прошепна.

— Да — отвърна тихо той.

Тя направи още една крачка напред. Поколеба се само за миг и извика:

— Сега.

— Какво? — объркано прошепна Призрака.

Вместо да му отговори обаче, тя се извъртя и вдигна пистолета си толкова бързо, че дулото премина пред очите му като светкавица. Черният отвор на цевта спря, насочен към гърдите му, още преди той да измъкне оръжието си.

Сигналът на Сакс не беше предназначен за Призрака, а за шестимата мъже и жени в пълно бойно снаряжение — полицаи от Отряда за бързо реагиране, — които нахлуха в кухничката. Втурнаха се към тях през задния вход и от хола, с пистолети, насочени към лицето на Призрака, крещейки оглушително:

— Долу, полиция, хвърли оръжието, на пода, долу!

Изтръгнаха пистолета от ръката му, повалиха го на земята, сложиха му белезници и го претърсиха. Той почувства подръпване за глезена и носещият късмет „Модел 51“ му бе отнет; след това изпразниха джобовете му.

— Заподозреният е обезвреден — извика един полицай. — Мястото е обезопасено.

— Навън хванахме двама — на земята и заключени. Това означаваше: повалени по корем и с белезници на китките. Ставаше дума за двамата мъже от микробуса, които ги бяха проследили.

Сакс се наведе и изсъска в ухото на Призрака:

— Някакви други изненади?

— Други…

— Хванахме двамата мъже, които ни следяха. Има ли още някой?

Призрака не отговори и Сакс каза в радиостанцията:

— Забелязах само микробуса. Предполагам, че това са всички.

Лон Селито и Еди Дън слязоха от горния етаж, където бяха чакали тактическия отряд да си свърши работата. Погледите им спряха върху Призрака, проснат на земята, от изненада изгубил дъх. Амелия Сакс се замисли, че изглежда безобиден — привлекателен, дребен азиатец с леко прошарена коса.

Радиостанцията на Селито изгърмя:

— Снайпер едно и две до Базата. Да се изтегляме ли? Той включи устройството на предаване:

— Базата до Снайпери. Изтегляйте се. — След това се обърна към Призрака и добави: — Държаха те на прицел от момента, в който слезе от колата. Ако беше насочил оръжието към нея, щеше вече да си мъртъв. Имаш късмет.

Качиха Призрака в една кола и Еди Дън му прочете правата — на английски, путонхуа и минанхуа. За всеки случай.

Той потвърди, че разбира — с изненадващо спокойствие при дадените обстоятелства.

— Как е семейството на Чан? — попита Сакс Селито.

— Добре. Два отряда на ИНС отидоха в апартамента им. Замалко да стане напечено. Бащата имал пистолет, но агентите забелязали това с уреда за нощно виждане. Обадили се по телефона и го предупредили, че са обкръжени. Щом се уверил, че са от ИНС, а не Призрака, Чан се предал.

— А бебето?

— Добре е. Социалната служба ще се заеме. Ще останат в апартамента в Оулс Хед, докато се оправим с този боклук. — Детективът кимна към Призрака. — След това можеш да отидеш и да ги разпиташ.

Къщата, в която се намираха сега, бе на около миля от апартамента на Чан и беше спретната и подредена, с цветя и всякакви дреболии — за изненада на Сакс, като се има предвид, че принадлежеше на един от най-добрите детективи в града.

— Тук, значи, живееш, Лон? — попита тя и заразглежда една порцеланова статуетка.

— На по-добрата ми половинка е — обясни той, имайки предвид приятелката си Рейчъл; бяха се нанесли тук преди няколко месеца. — Повечето от тези боклуци са наследство от майка й.

Той взе статуетката от ръцете на Сакс и я постави на мястото й.

— Това беше най-доброто, което намерихме за операцията за толкова кратко време. Решихме, че ако е много далеч от Оулс Хед, ще заподозре нещо.

— Всичко е било нагласено — обади се развеселен Призрака.

На Сакс й се стори, че английският му е по-добър от този, който използваше, когато се преструваше на Джон Сун.

— Устроили сте ми капан.

Докато пътуваха към истинския апартамент на Чан в Оулс Хед, Линкълн Райм й се беше обадил, за да я предупреди, че според него Призрака се представя за Джон Сун. Друг отряд от ИНС и полицията бе на път към жилището на Чан, за да ги задържи. Селито и Еди Дън подготвяха клопката в дома на детектива, където щяха да заловят престъпника и уйгурите без опасност да ранят случайни минувачи. Райм предполагаше, че помощниците на Призрака или ще последват Сакс от тайната квартира в Китайския квартал, или ще бъдат извикани от трафиканта по мобилния телефон, когато пристигнат при Чан.

Докато слушаше, тя бе мобилизирала всички сили, за да кима и да се преструва, че няма представа, че мъжът, когото бе мислила за свой лечител и приятел, мъжът, седнал на сантиметри от нея, без съмнение въоръжен, е убиецът, когото издирваха вече втори ден.

Че я използва, за да се докопа до жертвите си.

Замисли се за сеанса по акупресура предната нощ — как бе разкрила тайната си пред него с отчаяната надежда да се излекува — и потрепери от погнуса при спомена от докосването му. С ужас си спомни как сама му беше издала адреса на тайната квартира, където се криеше семейство Ву. Вероятно бе пресметнал много добре всичко, когато е решил да остане в Китайския квартал. Без съмнение е възнамерявал първо да убие семейство Чан, а след това, под претекст, че се страхува за собствения си живот, да помоли за убежище.

— Този твой приятел, този Линкълн Райм, откъде е разбрал, че не съм истинският Сун? — попита Призрака.

Тя кимна към найлоновото пликче със съдържанието на джобовете му. Вътре бяха парченцата от счупената статуетка.

— Каменната маймунка — обясни тя. — Открих частици под ноктите на Сони Ли. Магнезиев силикат, талк. Райм се досетил, че талисманът е издялан от такава скала.

Сакс се пресегна и дръпна силно яката на шлифера му; отдолу се показа червеният белег от кожената връвчица.

— Какво стана? Скъсал е връвчицата и маймунката се е счупила, така ли?

Тя пусна плата и се отдръпна. Призрака кимна бавно:

— Преди да го застрелям, той дращеше по земята с нокти. Помислих, че моли за милост, но той вдигна очи и се ухили.

Ли бе изстъргал частици от мекия минерал, за да им покаже, че Призрака си е присвоил самоличността на Сун. Веднага след като Купър му съобщи, че магнезиевият силикат може да е от талкова скала, Райм си бе спомнил замърсителите по ръцете на Сакс от предния ден. Беше се досетил, че може да е от талисмана на Сун. Обади се на двамата полицаи, охраняващи апартамента му, и те потвърдиха, че имало заден вход, което означаваше, че трафикантът е можел да излиза и влиза незабелязано. Попита също дата наблизо има магазин за градински принадлежности — вероятен източник на угнилия растителен тор, който бяха намерили. Те му съобщиха за цветарницата на партера на постройката. Сетне той провери обажданията от мобилния телефон, по който трафикантът бе разговарял с уйгурския център.

Истинският Джон Сун беше лекар, а Призрака — не, но както беше казал Сони Ли, всеки в Китай разбира по малко от източна медицина. Всеки, лекуван някога от китайски доктор, можеше да се досети за диагнозата и билките, дадени от Призрака на Сакс.

— А приятелят ти от ИНС? — попита Призрака.

— Коу ли? Знаехме, че няма никаква връзка с теб. Трябваше обаче да го обвиня за шпионин — трябваше да те накараме да си помислиш, че не сме те разкрили. И се налагаше да го отстраним. Ако разбере кой си, можеше да те нападне — както на Канал Стрийт. Искахме да те заловим чисто. И не желаехме да отиде в затвора за убийство. Дори жертвата да си ти.

Призрака се усмихна спокойно.

Когато предаваше Коу на тримата полицаи от най-близкия участък, тя му бе обяснила какво става. Агентът, разбира се, остана шокиран, че е стоял на сантиметри от убиеца на информаторката си, и запротестира, че и той искал да участва в залавянето му. Заповедта за задържането му обаче бе издадена от Полис Плаза и той нямаше да мръдне никъде, докато Призрака не бъде заловен.

— Искахме да хванем и съучастниците ти — обясни тя. — Забелязах ги, когато влизахме в Бруклин, и когато предавах Коу на полицаите, наредих да предупредят отряда, че не си сам. — Изгледа го замислено: — Убил си Сун, след това си скрил трупа и си се прострелял. После си се върнал във водата. Едва не се удави!

— Нямах голям избор, не мислиш ли? Джери Тан ме изостави. Нямаше начин да се измъкна.

— Ами пистолета?

— В линейката го пъхнах в чорапа си. След това го скрих в болницата и си го взех, когато служителят от ИНС ме освободи.

— Корумпиран агент от ИНС, а? Доста бързо те освободиха.

Призрака не отговори и тя добави:

— Е, и с това ще се заемем. — Сетне попита: — Всичко, което ми разказа за Джон Сун… измислил си го, нали?

Призрака вдигна рамене:

— Не, вярно беше. Преди да го убия, го накарах да ми разкаже за себе си, кой е бил в лодката, за Чан и Ву. Достатъчно, за да измисля правдоподобна история. Хвърлих личната му карта, защото имате снимка, и задържах портфейла и талисмана.

— Къде е тялото му?

Той й отговори със спокойна усмивка.

Самоувереността му я вбесяваше. Той беше заловен — щеше да прекара остатъка от живота си в затвора или дори да бъде екзекутиран, но изглеждаше, сякаш единственото му неудобство е закъснението на влака му.

Телефонът на Сакс иззвъня и й помогна да преодолее желанието да зашлеви плесница на трафиканта. Тя се отдръпна настрани и вдигна. — Да?

— Забавляваме се, а? — попита жлъчно Райм.

— Аз…

— Може би се готвите за пикник? Да отидете на кино? Нас забравихте ли ни?

— Райм, тъкмо го залавяме.

— А аз чакам ли, чакам някой да ме уведоми какво е станало. Някой да се сети… Не, не искам, Том. Ядосан съм.

— Тук сме малко заети, Райм.

— Просто се чудех какво става. Не съм паникьор, нали знаеш?

Явно беше разбрал, че всичко е минало добре — иначе нямаше да се държи толкова саркастично.

— Стига си сумтял…

— „Сумтял“. Ама че език, Сакс!

— … защото го пипнахме. Опитвам се да го накарам да каже къде е тялото на Джон Сун, но…

— Е, за това лесно ще се сетим, Сакс, не мислиш ли? Очевидно е.

За някои може би, помисли си тя, радостна да чуе обичайния му недоволен глас вместо безизразния тон отпреди малко.

— В багажника на откраднатата хонда е — добави криминологът.

— А тя е още на източния край на Лонг Айлънд, така ли?

— Разбира се. Къде другаде? Призрака я е откраднал, убил е Сун и я е закарал на изток — където не бихме се сетили да търсим. Мислехме, че е тръгнал на запад, към града.

Селито прибра телефона си и посочи напред по улицата.

Нетърпелива да види емигрантите, особено Пои, Сакс каза:

— Трябва да се срещна с едни хора, Райм.

— Да се срещнеш с хора ли? Ама там наистина стана като на пикник. С кого?

Тя се замисли за миг, после отговори:

— С едни приятели.

45.

Емигрантите стояха пред една олющена сграда близо до Оулс Хед Парк. Наоколо се носеше тежка миризма на помия — от пречиствателната станция, която бе издала скривалището им на полицията.

Никой от семейството не беше с белезници и Сакс остана доволна от това. Зарадва се също така да види как двама полицаи разговарят добронамерено с по-малкото момче на Чан.

Бащата, Сам Чан, стоеше със скръстени ръце, унил и смирен, с наведена глава. Един цивилен азиатец, вероятно агент от ИНС, разговаряше с него и си водеше записки.

До тях се бе изправила мрачна, набита жена около четирийсетте, с бебе в ръце. При вида на Скъпоценно дете сърцето на Сакс заби по-силно. Момиченцето беше прелестно — с кръгло личице, с мека като коприна косица. Беше с червени панталонки и горнище от анцуг, което му бе голямо.

Един детектив позна Селито и се приближи до него и Сакс.

— Всички са добре — съобщи той. — Ще ги закараме в ареста на ИНС в Куинс. Изглежда, че с дисидентското си минало — участвал е в събитията на „Тянанмън“ — Чан има добри шансове да получи убежище.

— Хванахте Призрака? — попита Сам Чан на развален английски.

Сигурно беше чул новината, но искаше да е сигурен, че виновният за смъртта на баща му ще отиде зад решетките.

— Да — отвърна тя, загледана не към човека, на когото говореше, а към Пои. — В ареста е.

— Вие била важна със залавянето му? — попита Чан. Сакс се усмихна:

— Да, участвах в залавянето му.

— Благодаря.

Емигрантът явно искаше да добави още нещо, но английският му бе твърде лош. След кратък размисъл каза:

— Мога помоля вас? Мъж, старец, който убит в апартамент на Призрак? Къде тяло?

— В градската морга. В Манхатън.

— Той мой баща, трябва добро погребение. Много важно.

— Ще се погрижа да не го пипат — обеща Сакс. — След като свършите с ИНС, ще уредим някоя погребална агенция да го вземе.

— Благодаря.

Появи се малък син „Додж“. Отвътре слезе чернокожа жена с кафяв костюм и куфарче. Приближи се към агента от ИНС:

— Аз съм Чифън Уилсън. От Социалната служба. Тя показа служебната си карта.

— Дошли сте за бебето, нали?

— Да.

Чан и жена му се спогледаха стреснати.

— Ще го вземете ли? — попита Сакс.

— Налага се.

— Не може ли да остане при тях? Уилсън поклати съчувствено глава:

— Страхувам се, че не. Нямат право да я задържат. Тя е сираче от чужда страна. Трябва да се върне в Китай.

Сакс кимна бавно, сетне даде знак на социалната служителка да се отдалечи настрани с нея.

— Бебето е момиченце — прошепна. — Нали знаете какво става с момиченцата сирачета в Китай?

— Ще бъде осиновена.

— Може би — съгласи се със съмнение Сакс.

— Не ме интересува. Моята работа е да следвам закона. Вижте, това е обичайна практика; не сме чули за никакви проблеми с децата, които се връщат в страната приемник.

„Страна приемник…“ Изразът звучеше обезпокоително, както и „незаконните“ в устата на Коу.

— Чувате ли изобщо нещо за тях, след като ги върнете? — попита Сакс.

— Не.

Уилсън кимна към агента от ИНС, който говореше нещо на китайски с емигрантите. Меймей посърна, но кимна и подаде бебето на социалната служителка.

— Тя ще… — започна китайката, но се запъна; смръщи лице в опит да се сети за английските думи.

— Да? — окуражи я социалната служителка.

— Тя ще има добра грижа?

— Да, ще се погрижим за нея.

— Тя много добро бебе. Изгуби майка. Направете да има добра грижа.

— Ще сторя всичко, което мога.

Меймей погледна пак момиченцето, сетне насочи вниманието си към по-малкия си син.

Уилсън се наведе и се усмихна на детето. То я изгледа подозрително. Чернокожата жена вдигна Пои, а тя извърна личице към Сакс и протегна плахо ръчичка към червената й коса. Дръпна силно един кичур и Сакс се засмя. Социалната работничка тръгна към колата си.

— Тин! — извика китайката.

Сакс вече знаеше, че това означава „чакай“, „спри“. Обърна се: Чан Меймей се приближи. — Да?

— Ето. Това.

Меймей й подаде една грубо съшита парцалена играчка. Коте, както изглеждаше.

— Тя харесва това. Прави я щастлива.

— Благодаря.

Детето погледна куклата. Меймей съзерцаваше детето.

Социалната служителка сложи момиченцето на предната седалка, закопча колана му и отпътува.

Сакс прекара половин час в разговори с емигрантите, разпита ги, искаше да събере още показания срещу Призрака. Накрая умората я надви и тя реши, че е време да се връща вкъщи. Седна зад волана на комбито, докато семейство Чан се качваха в микробуса на ИНС. Срещна за миг погледа на Меймей, след това вратата се затвори и изчезналите, добитъкът, незаконните… семейството потеглиха към Манхатън.

Уликите, разбира се, съществуват независимо от престъпника. Макар Призрака да беше в ареста, Линкълн Райм и Амелия Сакс прекараха следващата сутрин в анализиране на доказателствата, които продължаваха да постъпват по случая „Призрак-убиец“.

Анализът на химическите маркери показваше, че пластичният експлозив, използван за потапяне на кораба, вероятно е дошъл от един севернокорейски доставчик, продаващ редовно оръжие в Китай.

Водолазите от „Евън Бригант“ бяха извадили труповете на екипажа и емигрантите от „фуджоуския дракон“, както и останалите пари — около 120 000 долара. Парите бяха веществено доказателство и се пазеха в сейф на фБР. Бяха научили също така, че Лин Шуйбян, човекът, дал парите на Призрака и написал писмото, намерено от Сакс, е регистриран във Фуджоу. Райм предположи, че той е един от помощниците или партньорите на Призрака, и изпрати името и адреса на службите за сигурност в Китай с информация за връзката на Лин с Призрака.

— Да го запиша ли в таблицата, Райм? — попита Сакс.

— Пиши, пиши! — отвърна той нервно.

Налагаше се да подготвят доказателства за съда, а възпроизвеждането на информацията, записана върху дъската, бе най-добрият начин.

Сакс взе маркера и нанесе последните сведения:

• Призрака е използвал пресен С4 за взривяването на кораба. Производителят на експлозива се издирва по химичните маркери.

• Източникът е от Северна Корея.

• В каютата на Призрака е намерено голямо количество нови американски долари.

• Общо около 120 000 долара.

• В каютата са намерени и китайски юани на стойност около 20 000 долара.

• Списък на жертвите, подробности за полета и банкова информация. Подателят на писмото в Китай се проверява.

• Подателят е Лин Шуйбян, жител на Фуджоу. Името и адресът са дадени на местната полиция.

• Капитанът на кораба е жив, но в безсъзнание.

• Дошъл в съзнание и прехвърлен в ареста на ИНС.

Докато тя пишеше това на дъската, компютърът на Райм изпиука.

— Команда, имейл — нареди той.

Компютърът не обърна внимание на грубия му тон и изкара списък на новите писма.

— Команда, курсор надолу. Команда, двойно щракване.

Райм прочете едно от писмата.

— А — обяви, — прав бях.

Обясни на Сакс, че тялото на Джон Сун наистина е намерено в багажника на червената хонда, открадната от Призрака. Колата, както бе предположил, бе открита потопена в едно езеро на по-малко от сто метра от плажа на Ийстън.

Към обвиненията срещу Кван Ан се добавяше още едно убийство.

Имаше и друго интересно писмо.

От Мел Купър, който се беше върнал в лабораторията на полицейското управление.

От: М. Купър За: Л. Райм

Тема: Резултати от хроматографския и спектрометричния анализ на Проба 3452–02.

Официалното начало бе в пълен контраст със съдържанието на писмото:

Линкълн,

Динамитът е мента.

Задникът на Делрей изобщо не е бил заплашен. Извършителят е използвал имитация, която се употребява за тренировъчни цели. Опитах да открия източника, но никой няма база данни за взривни вещества. Може би трябва да се замислим по този въпрос.

Райм се изсмя. Някой търговец на оръжие беше изпратил нападателя на Делрей за зелен хайвер, като му е продал фалшив експлозив. Отдъхна си — за живота на агента не е имало никаква опасност.

Отвън се позвъни и Том отиде да види кой е.

По стълбите отекнаха тежки стъпки. Двама души. Райм предположи, че са Селито и Делрей — детективът стъпваше тежко, а агентът взимаше по две стъпала наведнъж с дългите си крака.

За момент Райм, иначе саможивец, се зарадва на идването им. Щеше да им каже за фалшивата бомба. Хубаво щяха да се посмеят. Изведнъж обаче му хрумна нещо друго и в ушите му зазвуча предупредителен звънец. Мъжете бяха спрели пред вратата му и шепнеха. Сякаш спореха кой да съобщи лошата новина.

Беше прав за стъпките. След миг дебелият полицай и хилавият агент нахълтаха в стаята.

— Здравей, Линк — поздрави Селито.

Един поглед към лицата им му бе достатъчен. Сакс и Райм се спогледаха тревожно. Райм изгледа единия, после другия.

— За Бога, кажете нещо!

Делрей поклати глава и въздъхна дълбоко; така явно прехвърляше тежката задача на Селито.

Детективът се изкашля.

— Взеха ни го. Призрака. Връщат го в Китай.

— Какво? — удиви се Сакс. — В Тайван ли? Да не би Лю да е говорил с някого в управлението?

Райм също си помисли, че това може да е работа на шпионина от Службата за културни и икономически дела.

— Не. В Китай. Днес го качват на самолета. — Делрей поклати глава. — Излети ли, вече е свободен.

46.

— Екстрадират ли го? — попита Райм.

— Това е претекстът — отвърна Делрей. Едва сдържаше гнева си. — Не сме видели обаче нито една заповед за ареста му, издадена от китайски съд.

— Как така без заповед за арест? — намеси се Сакс.

— Шибаните гуанси му отърват задника — промърмори мрачно Райм.

Делрей кимна:

— Ако страната, искаща екстрадирането, не предостави официален документ, това никога, ама никога няма да стане. Няма начин.

— Е, те все пак ще го съдят, нали? — попита Сакс и приглади нервно косата си.

— Не. Говорих с някои техни служители. Важните клечки в Китай го искат, цитирам, „във връзка с някои проблеми на външната търговия“. Нито думичка за трафик на хора, нито за убийство, нито думичка. Нищо.

Райм беше потресен:

— До месец пак ще се захване с бизнеса си. Фред, не можеш ли да направиш нещо?

Делрей се ползваше с голям авторитет във ФБР. Имаше приятели в главната щабквартира на Пенсилвания Авеню и Десета улица във Вашингтон и доста лични гуанси.

Агентът обаче поклати глава и стисна цигарата, която винаги стоеше зад ухото му.

— Това решенийце е взето в Държавния във Вашингтон. Там нямам думата.

Райм си спомни мъжа със синия костюм. Уебли от Държавния.

— Мамка му — прошепна Сакс. — Знаел е.

— Какво?

— Призрака е знаел, че всичко ще се уреди. При залавянето беше изненадан, но не разтревожен. По дяволите, разказа ми как е убил Сун и е взел документите му. Беше горд със себе си. Ако някой друг беше заловен по този начин, щеше да изслуша правата си и да мълчи. Той направо се хвалеше.

— Няма да го позволя — заяви Райм, мислейки за бедните хора, загинали на „Фуджоуския дракон“, за бащата на Сам Чан.

За Сони Ли.

— Е, и да позволяваш, и да не позволяваш, това е положението — каза Делрей. — Този следобед заминава. И ние не можем да сторим нищо. Нищичко.

Във федералния затвор в Долен Манхатън Призрака седеше срещу адвоката си в отделно помещение, което юристът бе проверил с електронен детектор, за да се увери, че не ги подслушват.

Говореха на минанхуа, тихо и бързо.

Когато адвокатът обясни процедурата по предаването му в ръцете на Бюрото за обществена безопасност във Фуджоу, Призрака кимна и се наведе по близо към него:

— Искам да ми осигуриш някои сведения. Адвокатът извади бележник. Призрака се намръщи. Адвокатът го прибра.

— Има една жена, която работи в полицията. Трябва ми адресът й. Домашният. Казва се Амелия Сакс, живее в Бруклин. И на Линкълн Райм. Като „рима“, предполагам. Той живее в Манхатън.

Адвокатът кимна.

— Има и две семейства. — Прецени, че не е разумно да дава подробно описание, дори да нямаше подслушвателни устройства, затова каза само: — Ву и Чан. Може да са някъде под охрана, но след заминаването ми може да ги пуснат.

— Къде зами…?

— Не ти влиза в работата.

Слабият мъж замълча. Сетне му хрумна нещо:

— Кога ти трябват сведенията?

Призрака не знаеше със сигурност какво го чака в Китай. Предполагаше, че до три месеца ще се е върнал в някой от луксозните си апартаменти, но можеше и по-рано.

— Колкото е възможно по-скоро. Ще ги наблюдаваш и ако си сменят адресите, ще съобщиш на хората ми във Фуджоу.

— Да. Разбира се.

Призрака почувства, че е уморен. Той живееше заради борбата, разбира се, живееше заради играта на живот и смърт. Живееше, за да побеждава. Но каква умора изпитва човек, след като пробие казаните и потопи лодките, когато не може да приеме поражението… Сега имаше нужда от почивка. Неговата ки се нуждаеше от възстановяване.

Той освободи адвоката си и се изтегна на койката в съвършено чистата квадратна килия, напомняща му за китайска погребална зала, защото стените бяха в бяло и синьо. Затвори очи и си представи Индао.

В някоя стая, в някой склад, в някой гараж, подреден от майстора на фън шуй по обратния на обичайния начин на обзавеждане: помещението щеше да привлича гнева, злото и болката.

Ин и ян, двете противоположности в хармония.

Стройната жена, прикована към твърдия под.

Бялата й кожа в мрака.

Твърдо и меко…

Удоволствие и страдание…

Мисълта за нея щеше да му помага в идващите трудни седмици. Той затвори очи.

— С теб имахме известни противоречия, Алън — каза Райм.

— Да — отвърна предпазливо агент Коу.

Седеше в спалнята на Райм, на един от неудобните сгъваеми столове, с които криминологът бе обзавел стаята си с надеждата така посетителите му да не се застояват. Коу се отнасяше с подозрение към тази покана, но Райм не искаше да рискува някой да ги подслуша. Това бе строго поверителен разговор.

— Чу ли за освобождаването на Призрака?

— Разбира се, че съм чул — изръмжа гневно гостът.

— Кажи ми… каква е причината за този твой интерес към случая? Без увъртания.

Коу се поколеба, сетне отговори:

— Заради информаторката, която той уби. Това е причината.

— Казах — без увъртания. Това не е всичко, нали? Коу най-после изплю камъчето:

— Да, не е всичко.

— И?

— Тази информаторка, Джулия… Бях влюбен в нея. Райм внимателно огледа лицето на агента. Макар да вярваше в недвусмисленото значение на веществените свидетелства, той не беше напълно безразличен и към езика на лицето и очите. Сега видя болка, видя мъка. След неловко мълчание агентът продължи:

— Тя умря заради мен. Трябваше да внимаваме повече. Излизахме от време на време заедно. Ходехме в Сямен, един туристически град близо до Фуджоу. Той се посещава от много западни туристи и мислехме, че няма да ни забележат. Явно обаче са ни видели. — Очите му се наляха със сълзи. — Никога не съм я карал да поема рискове. Само да хвърля от време на време поглед върху плановете на фирмата. Никога не е носила подслушвателно устройство, не е прониквала незаконно никъде. Трябваше да го предвидя. Призрака наказва със смърт дори за най-малката измяна.

„Аз идва в град с автобус, иска каже. Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи. Не оставя крадец на мира.“

— Призрака я хванал — добави Коу. — Двете й момиченца останаха сирачета.

— Затова ли си отишъл в Китай, когато си бил в отпуска?

Агентът кимна:

— Търсих Джулия. После обаче се отказах и опитах да уредя децата в католическо сиропиталище. Те са момичета — знаеш ли колко е тежко на момичетата сирачета там?

Райм не отговори веднага, замисли се, че нещастието в собствения му живот е подобно. Беше загубил жена, в която бе влюбен. Тя също беше полицай, криминолог. И бе загинала, защото той я беше изпратил на местопрестъпление със заложена бомба. Бе загинала на място при експлозията.

— Успя ли? — попита Райм. — Да уредиш момичетата?

— Не. Държавните служби ги взеха и повече не ги видях. — Коу вдигна поглед и избърса очи. — Точно затова преследвам така незаконните. Докато хората плащат по петдесет хиляди долара за нелегално превозване до Америка, ще има и трафиканти като Призрака, убиващи всеки, който им се изпречи.

Като Сони Ли, замисли се Райм. Той приближи количката си до Коу.

— Наистина ли искаш да го спреш? — прошепна.

— Призрака ли? С цялата си душа.

Това бе лесният въпрос. Сега Райм зададе трудния:

— Какво си готов да рискуваш, за да го постигнеш? Агентът обаче отговори без колебание:

— Всичко.

47.

— Може да има проблем — каза мъжкият глас по телефона.

Седнал на средната седалка на микробуса, пътуващ към летище „Кенеди“, Харълд Пийбоди, потен и изнервен, кимна, макар събеседникът му да не можеше да го види.

Точно сега не му трябваха никакви проблеми.

— Проблем ли? Мамка му. Казвай.

Пътуващият до агента от ИНС, мълчалив мъж с тъмносин костюм, се размърда нервно при тези думи. Уебли от Държавния бе вгорчил живота на Пийбоди след пристигането си от Вашингтон в деня на потъването на „Фуджоуския дракон“. Той погледна агента, но изражението му остана каменно, умение, което много добре владееше.

— Алън Коу е изчезнал — каза мъжът по телефона, заместник-началникът на манхатънското управление на ФБР. — След това ни докладваха, че говорил с Райм. После пак изчезнал.

— Добре.

Пийбоди опита да се досети какво означава това.

Зад него и Уебли пътуваха двама въоръжени агенти от ИНС, седнали от двете страни на Призрака. Белезниците на трафиканта подрънкваха, докато отпиваше от кафето си. Той поне не се впечатли при споменаването на проблеми.

— Продължавай — каза Пийбоди по телефона.

— Държахме Коу под наблюдение, както ти заръча. Защото не бяхме сигурни дали няма да опита да навреди на нашия човек,

„Да навреди на нашия човек…“ Ама че израз, помисли си Пийбоди.

— И?

— Ами, не можем да го открием. Нито пък Райм.

— Той е в инвалидна количка. Толкова ли е трудно да се проследи?

Храбрият Пийбоди бе съсипан. Дъждът беше спрял и макар да оставаше облачно, температурата се колебаеше около трийсетте. А държавният микробус имаше държавен климатик.

— Нямахме заповед за следене — напомни спокойно заместник главният агент. — Трябваше да действаме… неофициално.

Самоувереността, даде си сметка Пийбоди, даваше на агента от ФБР власт да вземе нещата в свои ръце; това му напомняше, че е време да установи известен контрол над него.

Бюрокрацията е такава гадост!

— Каква е оценката ти за ситуацията? — попита той. Помисли си: „Да използваме твоите изразни средства, задник такъв.“

— Знаеш, че най-важният приоритет на Коу е да отмъсти на Призрака.

— Да. И?

— Райм е най-добрият детектив в страната. Надушваме мисълта, че двамата с Коу планират да задържат Призрака.

„Как може да се надуши мисъл?“ — зачуди се Пийбоди.

— Какво искаш да кажеш?

— След като се е заел с уликите, има опасност Райм да осуети осъждането на Коу. Да подправи доказателствата по някакъв начин.

— Какво? — изсумтя презрително Пийбоди. — Това е смешно. Райм не би направил такова нещо.

Тези думи накараха Уебли да изрази някаква емоция. Той се намръщи и поклати глава.

— Защо не? — продължи заместник главният агент. — След злополуката той не е най-предвидимият човек на света. Винаги е имал склонност към самоубийство. И както изглежда, се е сближил доста с онова китайско ченге. Може би убийството на Ли е преляло чашата.

Това звучеше налудничаво, но кой знае? Пийбоди ловеше хора, опитващи да се промъкнат нелегално в страната, и ги връщаше в родината им. Нямаше представа как размишляват престъпниците. Нямаше никакъв опит в психологията, ако не броим таксите за психоаналитика на жена му.

Колкото до Коу, е, той определено бе достатъчно неразумен, за да опита да гръмне Призрака. Вече беше пробвал веднъж — пред апартамента на Ву на Канал Стрийт.

— Какво казва Делрей? — попита Пийбоди.

— В момента изпълнява задача. Не отговаря.

— Той не ти ли е подчинен?

— Делрей се подчинява преди всичко на Делрей.

— Какво предлагаш да правим? — попита Пийбоди, докато бършеше лице с измачкания ръкав на сакото си.

— Мислиш ли, че Коу може да ви следи?

Пийбоди погледна през прозореца — колите по магистрала „Ван Уик“ бяха неизброими.

— Откъде да знам, по дяволите! — отвърна сприхаво, отказвайки се напълно от официалния език на висшата държавна администрация.

— Значи, ако опита нещо, ще е на летището. Кажи на хората си да внимават. Аз ще предупредя охраната.

— Просто не ми се вярва да го направи.

— Да, ама също не ти се вярваше, че Райм ще хване този нещастник, нали?

Връзката прекъсна.

Пийбоди се извърна и погледна изпитателно Призрака.

— Какво има? — попита китаецът.

— Нищо. — Пийбоди се обърна към един от агентите: — Имаме ли бронирани жилетки отзад?

— Не. Е, аз нося.

— И аз — каза другият агент.

По гласовете им личеше, че няма да се дадат лесно.

А и Пийбоди нямаше да ги спира. Ако Коу опита да убие Призрака и успее, е, така било писано. Двамата с Райм щяха да си понесат последствията.

Той се наведе напред и се тросна на шофьора:

— Какво става с този проклет климатик бе?

Белезниците на ръцете му изглеждаха меки като коприна.

Щяха да му ги свалят още щом стъпи на борда на самолета, който трябваше да го върне у дома.

Докато вървеше по коридора на международния летищен терминал, той размишляваше колко са се променили полетите за Далечния изток. Преди пътуваше с Китайските авиолинии. Сега нещата бяха различни. Щеше да лети с „Нортуест Еърлайнс“ до Лос Анджелис, после с „Чайна Еър“ до Сингапур с връзка за Фуджоу, през цялото време в бизнескласа. Компанията беше странна: Призрака, двама въоръжени полицаи и двама началници — Пийбоди от ИНС и един от Държавния департамент на САЩ. Сега към тях се бяха присъединили и двама въоръжени служители от охраната на летището, едри мъжаги, нервни като котки, които постоянно оглеждаха тълпата с ръце върху пистолетите.

Призрака нямаше представа на какво се дължи това безпокойство и засилената охрана, но предполагаше, че животът му е застрашен. Е, в това нямаше нищо ново. Той живееше със смъртта от нощта на убийството на родителите си. Стъпки зад тях.

— Господин Кван… господин Кван!

Те спряха. Към тях вървеше слаб китаец с костюм. Мъжете от охраната извадиха пистолетите си и човекът спря, ококори се от страх.

— Това е адвокатът ми — каза Призрака.

— Сигурен ли сте? — усъмни се Пийбоди.

— Как така дали съм сигурен?

Пийбоди кимна на адвоката да се приближи, претърси го въпреки протестите на Призрака и го остави да се отдръпне встрани с клиента си. Трафикантът приближи ухо към устата на юриста.

— Казвай.

— Чан и Ву са освободени, очакват разглеждане на молбите си. Изглежда, че ще получат убежище. Ву са във Флъшинг, Кукнс. Чан са се върнали в Оулс Хед, в същия апартамент.

— А Индао? — прошепна Призрака. Адвокатът се стъписа при тази цинична дума. Трафикантът се поправи:

— Искам да кажа — Сакс.

— О, имам и нейния адрес. И на Линкълн Райм. Искаш ли да ти ги запиша?

— Не, просто ми ги кажи бавно. Ще ги запомня. Само след три повторения Призрака ги запомни.

— Парите ти са преведени по сметката — каза на адвоката.

Нямаше нужда да споменава колко пари и на коя сметка. Адвокатът кимна, хвърли плах поглед на въоръжената охрана и се отдалечи.

Групичката продължи по коридора. Отпред се виждаше изходът, красивите служителки на гишето за проверка на билетите. През прозореца Призрака мерна самолета, с който щеше да започне пътуването си на запад, както Маймуната при поклонението си, в края на което бе намерила просветление и спокойствие.

Билетът стърчеше от джоба на ризата му. В портфейла си имаше десет хиляди юана. Придружаваха го американски държавни служители. Връщаше се у дома, при апартаментите, при жените, при парите си. Беше свободен. Бе…

Рязко движение…

Някой вървеше бързо към него и охранителите го дръпнаха, извадиха оръжията си. Призрака, скован от уплаха, помисли, че е дошъл смъртният му час. Отправи бърза молитва към закрилника си, стрелеца И.

Нападателят обаче спря рязко. Задъхан, Призрака се изсмя:

— Здравей, Индао.

Тя носеше дънки, фланелка и дъждобран, личната й карта висеше на врата й. Стоеше с ръце на кръста, едната — много близо до пистолета на хълбока й. Полицайката не обърна внимание на Призрака. Стрелна с очи нервните млади агенти от ИНС:

— Дано да имате основателна причина да насочвате оръжие към мен. Те понечиха да приберат пистолетите си, но Пийбоди им направи знак да не го правят.

Призрака погледна зад Индао. Там стоеше висок чернокож. Дебелият полицай, който го беше арестувал в Бруклин, също беше тук, както и няколко униформени. Единственият, който привлече вниманието му обаче, бе хубав тъмнокос мъж горе-долу с неговия ръст, привързан с каишки към сложна яркочервена инвалидна количка. Зад него стоеше строен младеж — болногледач или санитар.

Това разбира се, беше Линкълн Райм. Призрака огледа странния мъж — който като по чудо бе открил местоположението на „фуджоуския дракон“ в океана, беше намерил Ву и Чан и бе успял да залови самия Призрак, Което никой друг полицай на света не би могъл да стори.

Харълд Пийбоди изтри лице с ръкава си, прецени положението и даде знак на охраната да се отдръпне. Те прибраха оръжията.

— Какво означава това, Райм?

Инвалидът не му обърна внимание и продължи да изучава внимателно трафиканта. Призрака се почувства неловко. Бързо обаче превъзмогна това усещане. Той имаше гуанси на най-високо ниво. Имаше защита, дори от магията на Линкълн Райм. Той се обърна нахално към инвалида:

— Какъв точно сте вие? Консултант? Частен детектив?

— Аз ли? Аз съм един от съдиите от ада. Призрака се изсмя:

— Значи вие пишете имената в Книгата на живите и мъртвите?

— Да, точно това правя.

— И сте дошли да ме изпратите?

— Не.

— Какво искаш? — обади се предпазливо Пийбоди. Служителят от Държавния департамент подвикна нетърпеливо:

— Всички вие, хайде, освободете пътя.

— Той няма да се качи на този самолет — каза Райм.

— О, напротив, ще се качи!

Надутият бюрократ пристъпи напред и извади билета от джоба на Призрака, след това се запъти към чиновничката на изхода.

— Още една крачка — и ще ви арестувам — предупреди дебелият полицай.

— Мен ли? — попита гневно Уебли.

Пийбоди се изсмя рязко и се обърна към чернокожия агент:

— Делрей, какъв е този театър?

— По-добре се вслушай в думите на приятеля ми, Харълд. В твой интерес е, повярвай.

— Пет минути — каза Пийбоди. Райм смръщи лице съчувствено:

— О, мисля, че ще ви дадат малко повече.

48.

Трафикантът беше доста по-дребен и набит, отколкото бе очаквал Линкълн Райм. Познаваше това явление още от работата си в полицията. Изграждаше си определен образ за престъпниците, които преследваше, и когато ги видеше за пръв път, оставаше изненадан колко дребни са всъщност.

Призрака стоеше с белезници, заобиколен от служители на закона. Разтревожен, да, но без да губи самообладание, външно спокоен, с отпуснати ръце и рамене. Криминологът веднага разбра как е успял да заблуди Сакс — очите на трафиканта бяха като на лечител, на човек на духа. Те внушаваха спокойствие и подтикваха събеседника да сподели съкровените си тайни. Като го гледаше сега обаче, Райм откриваше в тях единствено самолюбие и безскрупулност. Трафикантът отмести поглед от него и се обърна към Сакс.

— Добре, господине, какво означава това? — попита приятелят на Пийбоди, Уебли от Държавния, както го познаваше вече Райм, с присъщия си надут тон.

— Известно ли ви е какво се случва понякога в нашата работа, господа? — обърна се Райм към двамата мъже. — Имам предвид разследванията на престъпни деяния.

Уебли от Държавния понечи да каже нещо, но Пийбоди му махна да мълчи. Райм и без това нямаше да им позволи да го прекъсват. Никой няма думата, когато Линкълн Райм говори.

— Понякога губим поглед върху голямата картина. Добре, признавам, че на мен ми се случва по-често, отколкото, да кажем, на моята Сакс. Тя търси мотива, причината хората да действат по един или друг начин. Аз обаче не съм такъв човек. Аз изследвам всяка улика и опитвам да я наместя в мозайката. — Райм погледна Призрака и се усмихна. — Като да поставяш пуловете върху дъската за вейчи.

Трафикантът, почернил живота на толкова много хора, не каза нищо, не даде израз на каквато и да било емоция. Служителката от билетния контрол обяви начало на качването за полета на „Нортуест Еърлайнс“ за Лос Анджелис.

Райм кимна към Призрака:

— Аз разтълкувах уликите безупречно. В края на краищата, ето го престъпника, заловен. И разполагаме с достатъчно доказателства, за да поискаме смъртна присъда. Какво обаче става? Той излиза на свобода.

— Не излиза на свобода — възрази Пийбоди. — Ще бъде изправен на съд в Китай.

— Излиза извън юрисдикцията на правозащитните органи, в чийто район извърши ред тежки престъпления през последните няколко дни — поправи го остро Райм. — Да не спорим по този въпрос.

На Уебли от Държавния му дойде до гуша:

— Давайте по същество, или го качвам на самолета. Райм продължи да не му обръща внимание. Имаше сценарий и не възнамеряваше да се отклонява от него.

— Голямата картина… голямата картина… Да знаете колко лошо се почувствах. Ето, намирам „Фуджоуския дракон“ и изпращам Бреговата охрана да го залови, но какво става — той го потапя. Десетки невинни се издавят!

Пийбоди поклати глава:

— Разбира се, че ще се почувстваш зле. Всички се чувстваме зле, но..

Райм продължи по сценария:

— Голямата картина… Да помислим за нея. Да се пренесем назад във времето — преди два дни, малко преди зазоряване, на борда на „Фуджоуския дракон“. Представете си. че сте Призрака, един човек, издирван от органите на реда — издирван за тежки престъпления, — и Бреговата охрана ще пресрещне кораба ви само след половин час. Какво бихте сторили?

Служителката продължаваше да приема пътниците за полета.

Пийбоди въздъхна. Уебли от Държавния промърмори нещо — Райм знаеше, че не е комплимент за него. Призрака се размърда, но не каза нищо.

След като никой не взе думата, Райм продължи:

— Аз, на негово място, бих взел парите си, бих изпратил „Дракона“ в открито море и бих избягал на брега с някоя от лодките. Бреговата охрана, полицията и ИНС щяха да са толкова заети с екипажа и емигрантите, че докато се усетят, че ме няма, щях да съм вече на половината път за Ню Йорк. Какво обаче е направил Призрака?

— Заключил емигрантите в трюма — заговори Сакс като по даден сигнал, — потопил кораба, след това започнал да избива оцелелите. При това с риск да го заловят или застрелят.

— И тъй като не успял да избие всички на брега — поде Райм, — ги последва в града и опита да ги убие тук. Защо, за Бога, ще прави такова нещо?

— Е, те са свидетели — предположи Пийбоди. — Трябвало е да ги премахне.

— Защо? Това е въпросът, който никой не си задава. Какво ще спечели с това?

Пийбоди и Уебли от Държавния останаха безмълвни. Райм продължи:

— Пасажерите на кораба могат да свидетелстват само по един случай на незаконен трафик на хора. Призрака обаче вече се издирва за десетина такива престъпления из целия свят. Също и за убийства. Справка — Интерпол. Няма логика да си дава толкова труд да ги избива само защото са свидетели. — Райм направи драматична неколкосекундна пауза. — Убийството обаче има пълна логика, ако той от самото начало е набелязал пасажерите за жертви.

Слушателите му реагираха по два различни начина. Пийбоди бе объркан и изненадан. Изражението на Уебли от Държавния обаче беше съвършено различно. Той знаеше накъде бие Райм.

— Жертви — продължи криминологът. — Това е ключовата дума. Виждате ли, по време на малката си разходка под водата моята добра Сакс намери едно писмо.

При тези думи Призрака, който досега съзерцаваше Сакс, се обърна към Райм.

— Писмо ли? — обади се Пийбоди.

— В него в общи линии се казва: „ето ти парите и списъка на жертвите…“ Започваме ли да виждаме голямата картина, господа? В писмото не пише „пасажери“ или „емигранти“, или „добитък“, — или вашето не особено учтиво „незаконни“, Пийбоди. Пише черно на бяло „жертви“. Отначало, когато чух за пръв път превода на писмото, не си дадох сметка, че авторът му е използвал точно тази дума. Голямата картина се изяснява, когато видим кои всъщност са жертвите — всичките емигранти са китайски дисиденти или техни близки. Призрака не е само каналджия. Той е и професионален убиец. Бил е нает, за да ги убие.

— Този човек е луд — изсъска Призрака. — Отчаян е. Искам да тръгна веднага.

Райм обаче продължи необезпокоен:

— Призрака е планирал потапянето на „Дракона“. Чакал е само да се приближат достатъчно до брега, за да може да се измъкне заедно с помощника си. Случиха се обаче няколко непредвидени неща — ние открихме кораба и изпратихме Бреговата охрана да го пресрещне, така че се наложило да напусне „Дракона“ по-рано от замисленото; някои от емигрантите успели да се измъкнат. Освен това експлозивът се оказал прекалено мощен и плавателният съд потънал, преди той да успее да вземе парите и оръжието си и да намери помощника си.

— Това е абсурдно! — възкликна Уебли от Държавния. — Пекин не би наел никого да убива дисиденти. Вече не сме през шейсетте.

— Пекин не е замесен — отговори Райм, — както подозирам, че много добре знаете, Уебли. Не, ние открихме кой е изпратил парите и инструкциите на Призрака. Казва се Лин Шуйбян.

Призрака погледна отчаяно към изхода. Райм продължи:

— Изпратих името и адреса му на Фуджоуската полиция и ги информирах, че той е помощник на трафиканта. Те обаче ми отговориха, че сигурно имам грешка. Адресът е на една държавна сграда във Фуджоу. Лин е заместник на губернатора на Фудзян по търговското развитие.

— Какво означава това? — попита Пийбоди.

— Че е корумпиран държавен служител — тросна се Райм. — Не е ли очевидно? Той и хората му получават подкупи за милиони от фирмите по цялото Югозападно крайбрежие на Китай. Вероятно работи в комбина с губернатора, но за това нямаме доказателства. Поне засега.

— Невъзможно! — заяви Уебли. Сам не си вярваше.

— Изобщо не е невъзможно. Сони Ли ми разказа за Фудзян. Провинцията винаги е била по-независима, отколкото му се харесва на централното държавно ръководство. Има най-много връзки със Запада и Тайван. Освен това е по-богата. Там са и най-активните дисиденти. Пекин постоянно заплашва да нахлуе в провинцията, да национализира отново фирмите и да постави свои хора в управлението. Ако това стане, Лин и момчетата му губят източниците си на доходи. И така, как да задоволят Пекин? Като избият най-устатите дисиденти. А какъв по-подходящ начин от наемането на един трафикант? Ако загинат на път за друга страна, грешката е само тяхна, не на управниците.

— И най-вероятно никой няма да разбере за смъртта им — добави Сакс. — Превръщат се просто в поредната група изчезнали. — Тя кимна към Уебли от Държавния и подкани: — Райм?

— О, да. Последното парче от мозайката. Защо Призрака излиза на свобода? — Той се обърна към Уебли: — Вие го изпращате обратно, за да угодите на Лин и хората му във Фудзян. За да не пострадат деловите ни интереси. Югоизточен Китай е районът с най-много американски инвестиции в света.

— Това са глупости — изсъска държавният служител.

— Това е смешно — каза Призрака. — Пълна лъжа от един отчаян човек. — Кимна към Райм. — Къде са доказателствата?

— Доказателства ли? Е, писмото на Лин е у нас, но ако искаш още… Помниш ли, Харълд? Ти ми каза, че през последната година още два кораба с емигранти на Призрака са изчезнали. Проверих свидетелствата на роднините им в архива на Интерпол. Повечето от тези жертви също са били дисиденти от Фудзян.

— Не е вярно — възрази бързо Призрака.

— Освен това имаме и парите — продължи Райм, без да му обръща внимание.

— Пари ли?

— Възнаграждението за транспортирането. Докато се плацикаше в Атлантика, Сакс намери сто и двайсет хиляди американски долара и юани за още около двайсет хиляди. Поканих един приятел от ИНС у нас да ми помогне с анализа на уликите. Той…

— Кой? — попита рязко Пийбоди; после се досети. — Алън Коу ли? Той е бил, нали?

— Приятел. Да не споменаваме имена.

Приятелят наистина беше Коу. Бе прекарал цял ден в ровене из секретните архиви на ИНС, което вероятно щеше да му струва работата, ако не да го изпрати в затвора. За този риск му беше споменал Райм — и Коу бе приел с радост.

— Първото, което му направи впечатление, бяха парите. Каза ми, че емигрантите не могат да платят на трафикантите в долари, защото в Китай просто няма долари, поне не достатъчно, за да покрият капарото за транспортирането до САЩ. Те винаги плащат в юани. На кораб с около двайсет и петима емигранти Сакс би трябвало да намери поне половин милион долара в юани — и то само за капарото. И така, защо на борда има толкова малко китайски пари? Защото той ги прекарвал за нищожна сума — за да могат дисидентите от списъка на жертвите да си го позволят. Призрака печели пари от възнаграждението за убийството им. Сто и двайсетте хиляди долара? Е, това е аванс от Лин. Проверих серийните номера на някои от банкнотите и според федералния резерв тези пари са били изпратени за Южнокитайската банка в Сингапур. Която обслужва фудзянското правителство.

През изхода минаваха все нови и нови пътници. Призрака вече изглеждаше отчаян.

Пийбоди мълчеше замислено. Изглеждаше разколебан. Служителят от Държавния департамент обаче беше твърд:

— Качваме го на самолета, това е. Райм присви очи и вдигна глава:

— Докъде стигнахме с доказателствата, Сакс?

— Какво ще кажеш за експлозива?

— Да, експлозивът за потапянето на кораба. ФБР установи, че е доставен от севернокорейски военни, които редовно снабдяват — познайте кого — базите на Народно освободителната армия във Фудзян. Експлозивът е даден на Призрака от официалните власти. — Райм затвори очи за секунда; сетне отново ги отвори. — След това идва мобилният телефон, намерен на плажа… Беше от тези, които се използват от държавните служители. Фред научи от свой приятел в Лангли, че много служби за сигурност ги използват — включително китайските. Мрежата, която е използвал, е базирана във Фуджоу.

— Камионите, Райм — напомни Сакс. — Кажи им за камионите.

Райм кимна; не можеше да устои на изкушението да им докаже за пореден път способностите си.

— Нещо много интересно в криминологията — понякога онова, което не откриваш на местопроизшествието, е не по-малко важно от намереното. Докато разглеждах списъка на уликите, си дадох сметка, че нещо липсва. Къде бяха следите от камионите, които би трябвало да приберат емигрантите? Приятелят ми от ИНС ми разказа, че осигуряването на наземен транспорт също е задължение на трафиканта. Такъв обаче нямаше. Единствената кола на плажа е била тази на Джери Тан — предназначена за Призрака и неговия баншоу. Защото Призрака не е предвиждал емигрантите да се доберат до брега живи. Опашката от чакащи пътници изтъняваше. Уебли от Държавния се наведе и изсъска злобно в лицето на Райм:

— Започваш да прекаляваш, господинчо! Не знаеш в какво се забъркваш!

Райм го погледна с престорено виновно изражение:

— Не, аз нищо не разбирам. Нито от международна политика, нито от държавни дела… Аз съм един обикновен учен. Знанията ми са ужасно ограничени. До неща като, да речем, имитацията на динамит.

Това моментално затвори устата на Уебли от Държавния.

— Тук се намесвам аз — заплашително изрече Делрей. Пийбоди се изкашля смутено.

— Какво искаш да кажеш? — попита, но само защото сценарият го караше да зададе този въпрос, отговора на който не щеше да чува за нищо на света.

— Бомбата в колата на Фред ли? Ами получихме резултатите за динамита. Дървесни стърготини, смесени с епоксидна смола. Имитация. Използва се за тренировъчни цели. Моят приятел от ИНС обаче ми каза, че Службата имала собствен сапьорен отряд и тренировъчен център в Манхатън; тази сутрин се отби оттам. Имат имитации на експлозиви, за да учат новобранците да ги разпознават и да боравят с тях. Пръчките от колата на Фред са като тези в склада на ИНС. И номерата по детонатора съвпадат с тези от хранилището за улики на Имиграционната служба — конфискувани са преди години при ареста на десетина руски нелегални емигранти на Кони Айлънд.

Ужасеният поглед на Пийбоди доставяше удоволствие на Райм. Криминологът се чудеше как успява Уебли от Държавния все още да изглежда спокоен и да възразява толкова нагло.

— Намеквате, че някой от федералните служби би причинил смъртта на колега…

— Смърт ли? Как може такъв малък детонатор да причини каквито и да било наранявания? Това е само една пиратка. Не, най-тежкото престъпление в този случай е умишленото възпрепятстване на следствието — защото ми се струва, че целта ви е била да отстраните Фред временно от случая.

— И защо?

— Защото — поде дългучът Делрей, след като пристъпи напред и притисна Уебли от Държавния до стената — ви мътех водата. Защото щях да мобилизирам Специалния отряд, който да пипне Призрака за нула време, не да се размотава като вашите агенти от ИНС. По дяволите, май точно затова бяхте включили мен в разследването. Защото нямах никакъв опит с нелегалния трафик на хора. И когато уредих със случая да се заеме специалист — Дан Вон, — той моментално беше изритан на запад.

Райм обобщи:

— Фред трябваше да бъде отстранен, за да се отървете от Призрака според плана си — да го хванете жив и да го изкарате по живо, по здраво от страната като част от сделката между Държавния департамент и Лин от фудзян. — Кимна към самолета. — Както и стана.

— Не съм знаел нищо за убийството на дисиденти — запелтечи Пийбоди. — Никой не ме е уведомил за това. Кълна се!

— Трай! — изсъска заплашително Уебли от Държавния.

— Казаха само, че не искали Министерството на правосъдието да се намесва. Че било много важно за държавната сигурност. Никой не е споменавал бизнесинтереси, никой не е споменавал…

— Харълд! — сряза го Уебли от Държавния; сетне се обърна към Райм и заговори със спокоен, разумен глас: — Вижте, Линкълн, ако — само „ако“ — в това, което казахте, има нещо вярно, трябва да си дадете сметка, че тук са замесени много повече проблеми от съдбата на един-единствен човек. Призрака е разкрит. Той няма да потапя повече кораби. Отсега нататък никой няма да използва услугите му, за да емигрира. Ако го върнем в страната му обаче, китайците ще останат доволни. Пекин няма да прави нищо на провинциите и като резултат хората там ще имат по-добри икономически условия. И с малко американско влияние човешките права също ще бъдат по-добре защитени. Понякога се налага да се приемат компромиси.

Райм кимна:

— О, значи въпросът е по-скоро дипломатически, така ли?

Уебли от Държавния се усмихна, радостен, че Райм най-после го е разбрал.

— Точно така. За доброто на двете страни. Това е една жертва, да, но се налага да я направим.

Райм се замисли за момент, след това се обърна към Сакс:

— Можем да го наречем „историческа, безпрецедентна велика саможертва за общото добруване на народите“.

Лицето на Уебли от Държавния се изкриви при този сарказъм.

— Виждате ли — обясни Райм, — политиката е сложна работа, дипломацията е сложна работа. Престъплението обаче е съвсем просто нещо. Аз не обичам сложните неща. Затова ето моите условия. Можете да оставите Призрака в ръцете ни, за да бъде съден в тази страна, а можете да го изпратите със самолета. Ако направите второто, ние ще разгласим пред обществеността как пускате на свобода престъпник, отговорен за поредица убийства — по политически и икономически причини. И че междувременно сте извършили нападение над федерален агент. Изборът е ваш.

— Не ни заплашвайте! — изсъска Уебли от Държавния. — Вие сте едни прости градски ченгета.

Прозвуча последното повикване за полета. Призрака се бе уплашил не на шега. По челото му изби пот. Лицето му бе потъмняло от гняв. Той се приближи до Уебли и вдигна ръце; белезниците издрънчаха. Зашепна му нещо.

Държавният служител обаче не го удостои с внимание и се обърна отново към Райм:

— Какво, по дяволите, ще разгласите пред обществеността? Никой няма да се заинтересува от тази история. Да не си въобразявате, че ще предизвикате втори „Уотър-гейт“? Ние изпращаме един китайски гражданин в собствената му страна, където той ще бъде съден.

— Харълд? — изрече Райм.

— Съжалявам, нищо не мога да направя — измънка Пийбоди.

— Такова, значи, е решението ви — усмихна се леко Райм. — Точно това исках. Твърдо решение. Вие го взехте. Много добре.

Това положение много напомняше за играта вейчи, помисли си, едновременно развеселен и натъжен, той.

— Том, би ли му показал нашето творение? — помоли болногледача си.

Младият мъж извади от джоба си плик и го подаде на Уебли от Държавния, Държавният служител го отвори. Вътре имаше писмо до Питър Ходинс, репортер от отдела за външнополитически новини на „Ню Йорк Таймс“. Описваше в подробности всичко, което Райм бе казал току-що.

— С Питър сме добри приятели — вметна Том. — Обещах му приоритетна информация за потъването на „Фуджоуския дракон“ и възможните последствия от него във Вашингтон. Случаят много го заинтригува.

— Питър е добър журналист — отбеляза Райм, сетне добави гордо: — Щяха да го номинират за „Пулицър“.

Уебли от Държавния и Пийбоди се спогледаха. След това се оттеглиха в единия край на празната чакалня и всеки извади мобилния си телефон.

— Господин Кван вече трябва да се качва — каза служителката от билетния контрол.

Накрая двамата федерални служители затвориха телефоните и след секунда Райм получи желания отговор. Уебли от Държавния се извъртя, без да каже дума, и тръгна намусен към главното фоайе.

— Чакай! — изкрещя Призрака. — Имаше сделка! Имахме сделка!

федералният служител продължи, без да се обръща, накъса писмото на Райм на парченца и без да спира, го хвърли в едно кошче.

Делрей каза на служителката на изхода да затваря вратата. Господин Кван щял да вземе друг полет.

Призрака се втренчи яростно в Райм, раменете му увиснаха — ясен знак, че се признава за победен. След миг обаче отчаянието му явно се уравновеси от надеждата за бъдещи победи; ян бе уравновесен от прилив на ин, както би казал Сони Ли. Трафикантът се обърна към Сакс и с вледеняваща усмивка изрече:

— Аз съм търпелив, Индао. Сигурен съм, че отново ще се срещнем. Найсин… Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си.

Амелия Сакс го погледна в очите.

— За мен този момент няма да дойде скоро — каза бавно. Очите й, реши Райм, бяха несравнимо по-ледени от неговите.

Един униформен полицай пое арестанта.

— Кълна се, нямах представа за какво става дума — заоправдава се Харълд Пийбоди. — Съобщиха ми, че…

Райм обаче се замисли за Сони Ли и престана да чува думите на агента. Мълчаливо помръдна пръста си и обърна количката с гръб към бюрократа.

Амелия Сакс уреди подробностите между отделните правозащитни организации по отношение на Кван Ан, Гуй, Призрака. Тя протегна ръка към смутения Пийбоди и каза:

— Бихте ли ми дали ключа от белезниците? Ако си ги искате обратно, след като го картотекираме, ще ги оставя в ареста.

49.

Няколко дни по-късно срещу Призрака бе заведено дело. Освобождаване под гаранция не бе допуснато.

„Чаршафът“ с престъпленията му беше голям: убийства, незаконен трафик на хора, опит за убийство, незаконно притежание на оръжие, пране на пари.

Делрей и началниците му от Министерството на правосъдието използваха влиянието си в Главната прокуратура и в замяна на показания срещу Призрака на Сен Дзидзън, капитан на потъналия „фуджоуски дракон“, му бе гарантирана защита от съдебно преследване за нелегален трафик на хора. След като свидетелства, той щеше да бъде депортиран в Китай.

Сега Райм и Сакс бяха сами в спалнята на инвалида и полицайката се оглеждаше в голямото огледало.

— Чудесно изглеждаш — направи й комплимент Райм. Тя трябваше да се яви в съда след час. Показанията й бяха важни и сега мислеше само за представянето си в съдебната зала.

— Не знам. Амелия Сакс, която се беше отказала от професията на манекен, без да се двоуми, наричаше себе си „момиче на дънките и анцузите“. В момента носеше елегантен син костюм, бяла блуза и — мили Боже! — Райм сега забелязваше — извънредно нестабилни тъмносини „Джоан и Дейвидс“ с токчета, които увеличаваха ръста й над метър и осемдесет. Червената й коса бе събрана в безупречна прическа.

Въпреки всичко тя си оставаше Сакс — сребърните й обеци бяха с формата на малки куршуми.

Телефонът иззвъня и Райм заповяда:

— Команда, вдигни телефона. Щрак.

— Линкълн? — прозвуча женски глас от високоговорителчето.

— Доктор Уивър.

Беше специалистката по неврохирургия, която трябваше да извърши операцията на гръбначния му стълб.

Сакс се заслуша в разговора и седна на ръба на леглото.

— Получих съобщението ти — каза лекарката. — Асистентът ми ми предаде, че било спешно. Наред ли е всичко?

— Да — отвърна Райм.

— Спазваш ли режима, който ти предписах? Без алкохол, достатъчно сън? — Тя добави шеговито: — Не, ти кажи, Том. Там ли си?

— Той е в другата стая — отвърна със смях Райм. — Няма кой да ме изпорти.

Освен Сакс, разбира се, но тя му беше съучастник.

— Бих искала да дойдеш утре в кабинета за последен преглед преди операцията. Мислех си…

— Докторе?

— Да?

Райм погледна Сакс в очите.

— Реших да не се подлагам на операцията.

— Решил си…

— Отменям я. Оставям ви депозита за стаята и капарото.

Тя замълча за момент, после отбеляза:

— Ти го желаеше повече от всеки друг пациент.

— Наистина го желаех, така е. Само че си промених решението.

— През цялото време съм ти повтаряла, че рисковете са големи. Това ли е причината?

Той погледна Сакс. Задоволи се да отговори:

— В крайна сметка реших, че ползата няма да е толкова голяма.

— Мисля, че решението ти е правилно, Линкълн. Умно решение — отбеляза лекарката; сетне добави: — Напредъкът в лечението на уврежданията на гръбначния стълб е голям. Знам, че следиш литературата…

— Пръстът ми постоянно е на пулса на науката — отвърна той; остана много доволен, че е измислил тази метафора.

— Всяка седмица се откриват нови неща. Обаждай се, когато пожелаеш. Винаги можем да измислим нещо ново. Дори просто да искаш да поговорим, винаги си добре дошъл.

— Да, ще ми бъде много приятно.

— На мен също. Довиждане, Линкълн.

— Довиждане, докторе. Команда, край на връзката.

В стаята настъпи тишина. Сетне се чу пърхане на крила и един сокол кацна на перваза. И двамата обърнаха глави към птицата.

— Сигурен ли си, Райм? — попита Сакс. — Готова съм да те подкрепя на сто процента, ако решиш да се подложиш на операцията.

Той не се съмняваше в това.

В момента обаче не искаше никаква операция.

„Приеми свои ограничения!… Съдба те направила такъв, Лоабан. И те направила с цел. Може би ти най-добър детектив, защо това станало. Твой живот сега балансиран, иска каже.“

— Сигурен съм — отвърна й той.

Тя седна на леглото и стисна ръката му. Сетне вдигна поглед към сокола скитник на прозореца. В бледата светлина лицето й бе като от портрет на Ян Вермер. Накрая той попита:

— Сакс, а ти сигурна ли си, че искаш това?

И кимна към папката върху близката масичка, съдържаща снимка на Пои и няколко документа.

Горният лист бе — озаглавен: „Молба за осиновяване“.

Тя го погледна. Очите й говореха, че е сигурна в решението си.

В кабинета на съдията Сакс се усмихна на Пои. Скъпоценното дете, която седеше на стола до нея и играеше с парцаленото си коте.

— Госпожице Сакс, това е доста необичаен случай на осиновяване, но предполагам, че вече го знаете.

Съдия Маргарет Бенсън-Уейлс, жена с порядъчно закръглени форми, седеше зад отчайващо очуканото си бюро в мрачната масивна сграда на Манхатънския граждански съд.

— Да, ваша чест.

Съдията се наведе и продължи:

— Мога да кажа само, че през последните два дни съм разговаряла с повече хора от щатските и градските социални служби, от кметството, полицията и ИНС, отколкото за цял месец. Кажете, полицай, откъде хилаво момиче като вас може да има толкова много връзки в този град?

— Имам късмет, предполагам.

— Вероятно не само — отбеляза съдията и отново зачете документите. — Чух доста ласкави неща за вас.

Очевидно Сакс също имаше добри гуанси. Връзките й се простираха от Фред Делрей и Лон Селито до Алън Коу, който не само че не загуби работата си, ами и зае мястото на предсрочно пенсиониралия се Харълд Пийбоди. За няколко дни купища листове, които се изписват при повечето случаи на осиновяване, бяха смлени и изхвърлени на боклука.

Съдията продължи:

— Вие несъмнено разбирате, че тук най-важно е благополучието на самото дете и че ако сметна, че условията не го удовлетворяват, няма да подпиша документите.

Пълната жена се държеше по същия добронамерен начин, по който и Линкълн Райм.

— Не бих желала друго, ваша чест.

Както много съдии, с които се беше срещала Сакс, Бенсън-Уейлс бе склонна да дава поучения. Тя се облегна назад и се обърна към присъстващите:

— Така, процедурата по осиновяване в щата Ню Йорк включва запознаване с възможностите и опита на кандидатите за отглеждане на деца и обикновено — тримесечен изпитателен период. Цяла сутрин преглеждах документите и докладите, говорих със социални служители и временния настойник, който се грижеше за момиченцето. Отзивите са добри, но това може да се промени по-бързо от падението на „Булс“ след напускането на Майкъл Джордан. Затова ето какво ще направя. Постановявам тримесечен пробен период на съжителство, след което случаят може да бъде преразгледан от социалните служби. След това, ако няма проблеми, ще постановя редовно осиновяване с тримесечен изпитателен срок. Как ви звучи това?

— Много добре, ваша чест.

Съдията огледа изпитателно лицето на Сакс. Сетне кимна. Натисна бутона на интеркома и нареди:

— Да влязат ищците.

След малко вратата на кабинета се отвори и Сам и Меймей Чан влязоха плахо. Зад тях се появи адвокатът им, китаец със светлосив костюм и вратовръзка с толкова предизвикателно червен цвят, че можеше да заема достойно място в гардероба на Фред Делрей.

Чан кимна на Сакс; тя се изправи и стисна ръката му, след което пое и дланта на жена му.

Очите на Меймей се разшириха. Сакс вдигна Пои и тя го прегърна пламенно.

— Господин и госпожа Чан, говорите ли английски? — попита съдията.

— Аз малко — отвърна Чан. — Жена ми не добре.

— Вие сте господин Син, нали? — обърна се съдията към адвоката.

— Да, ваша чест.

— Бихте ли влезли в ролята на преводач?

— Разбира се.

— Обикновено процесът по осиновяване в тази страна е доста сложен. На практика е невъзможно семейство с несигурен имигрантски статут да получи право за осиновяване.

Син преведе. Меймей кимна.

— Тук обаче сме изправени пред необичаен казус.

Син отново заговори отсечено на китайски. Сега и двамата съпрузи Чан кимнаха, но запазиха мълчание. Очите на Меймей просветнаха, дишането й се учести. Личеше си, че й се ще да се усмихне, но се сдържа.

— Имиграционните власти ме уведомиха, че сте подали молба за убежище и поради дисидентския ви статут в Китай такова вероятно ще ви бъде предоставено. Това доказва, че ще сте в състояние да осигурите стабилност в живота на детето. Както и фактът, че вие и синът ви, господин Чан, имате постоянна работа.

— Да, сър.

— „Госпожо“, не „сър“ — поправи го строго съдия Бенсън-Уейлс, която без съмнение не беше свикнала да повтаря по два пъти нарежданията си в съдебната зала.

— Извинете, госпожо.

Съдията повтори казаното пред Сакс за изпитателните периоди и осиновяването.

Съпрузите Чан очевидно знаеха достатъчно английски, за да разберат последните думи на съдията и без превод. Меймей заплака тихо, Сам Чан я прегърна, усмихна се и й зашепна нещо. След това Меймей пристъпи към Сакс и я прегърна — това бе твърде рядък израз на благодарност.

— Сесе, благодаря, благодаря. Съдията подписа документа.

— Можете да вземете детето. Адвокат Син, обърнете се към секретарката ми за заверка на документите.

— Да, ваша чест.

Сам Чан поведе семейството си, сега увеличено официално с един човек, към паркинга зад черния каменен Граждански съд.

Минаха покрай жълтата спортна кола на полицайката. Уилям, който цял ден бе гледал мрачно и нервно, грейна, щом я видя.

— „Камаро 55“ — обяви. Полицайката се засмя:

— Познаваш ли американските коли?

— Кой ще се качи на друга? — попита той насмешливо. — Това е адски готино.

— Уилям — прошепна предупредително Чан и получи хладен поглед от сина си.

Меймей и децата продължиха към микробуса, а Чан остана с полицайката.

Избра думите внимателно.

— Всичко, което вие направили за нас, вие и господин Райм… Не знам как да благодаря. И момиченцето… Вижте, моя жена, тя винаги…

— Разбирам.

Гласът й прозвуча рязко и той си даде сметка, че макар да оценява благодарността му, полицайката се чувства неловко да я приеме. Тя седна в колата си, присви леко очи от болка в ставите или в някое разтегнато сухожилие. Моторът изрева и тя изхвърча от паркинга със свистене на гуми.

След миг колата се скри от поглед.

Семейството трябваше да тръгва за една погребална агенция в Бруклин, където тялото на Чан Дзечи чакаше подобаващо погребение. Сам Чан обаче остана неподвижен, загледан в комплекса от сиви сгради. Нуждаеше се от малко усамотение — този човек, подхвърлян между ин и ян на живота. Как му се искаше да отхвърли грубото, мъжкото, традиционното, авторитарното — аспектите на досегашния му живот в Китай — и да приеме нежното, женското, интуитивното, новото — всичко, което олицетворяваше Красивата страна. Колко трудно обаче се оказваше това. Мао Дзъдун, замисли се той, бе опитал да премахне старите обичаи и идеи с една-единствена заповед, съсипала страната му.

Не, реши Чан, миналото винаги остава в нас. Не знаеше обаче как да го вмести в бъдещето си. Можеше да го постигне. Древните духове от Забранения град съжителстваха с доста по-различните призраци на „Тянанмън“… Той обаче предполагаше, че това помирение ще продължи до края на живота му.

Ето го сега, на другия край на света, далеч от всичко познато, объркан и заобиколен от предизвикателства.

И разтревожен от несигурността на живота в една чужда страна.

В някои неща обаче беше сигурен:

Че на есенния Празник на мъртвите ще намери покой, докато почиства гроба на баща си, докато оставя дарове и разговаря с духа на стареца.

Че Пои, Скъпоценното дете, ще порасне и ще стане жена в пълна хармония с това забележително място и време: Красивата страна в началото на новия век, събрала поравно от Хуа и от Мейгуо, от Китай и Америка, но в по-голямо съвършенство.

Че Уилям ще получи собствена стая и ще намери нещо друго, за което да се сърди, но малко по малко гневът му ще се възнесе като феникс от изстиващата пепел и той също ще постигне хармония.

И че самият Чан ще работи усърдно, ще продължи дейността си като дисидент, а в почивните дни ще се наслаждава на някои скромни удоволствия — да се разхожда с Меймей в квартала, да посещава паркове и галерии и да прекарва часове в магазини като „Хоум Стор“, на пазар или просто да зяпат изобилието по рафтовете.

Сам Чан обърна гръб на високите сгради и тръгна към микробуса, за да се събере отново със семейството си.

Все още дегизирана като манхатънска бизнесдама, Амелия Сакс влезе в хола.

— Е? — попита криминологът.

— Всичко е уредено — отвърна тя и изчезна по стълбите нагоре.

Върна се след няколко минути по дънки и горнище на анцунг както обикновено.

— Знаеш ли, Сакс, ако искаше, можеше и ти да осиновиш детето. — Райм замълча, после добави: — Искам да кажа, ние можехме да го осиновим.

— Знам.

— Защо не поиска?

Тя се замисли, сетне отговори:

— Онзи ден в Китайския квартал натъпках един престъпник с олово, след това поплувах на трийсет метра под водата, после служих за примамка в акция за залавяне на убиец. Не мога без тези неща, Райм. — Тя се замисли, сякаш да намери по-точни думи, за да опише чувствата си, засмя се. — Баща ми казваше, че има два вида шофьори — едните проверяват в огледалото, преди да преминат в друго платно, останалите не. Аз съм от вторите. Ако у дома ме чакаше дете, щях постоянно да се озъртам назад. Не мога да живея така.

Той я разбра много добре. Въпреки това попита закачливо:

— Като не поглеждаш в огледалото, не се ли страхуваш, че някой ще те блъсне?

— Номерът е, че карам по-бързо от всички останали. Затова няма начин да ме блъснат.

— Когато се движиш, не могат да те хванат.

— Да.

— От теб ще стане добра майка, Сакс.

— И ти можеш да бъдеш добър баща, Райм. Нека обаче да го отложим с някоя и друга година. Точно сега имаме няколко други неща за уреждане, не мислиш ли?

Тя кимна към бялата дъска със записките на Том по случая „Призрак-убиец“; дъска, която бе изписвана с бележките по десетина предишни разследвания и щеше да види още десетки други.

Тя, разбира се, има право, размишляваше Линкълн Райм; светът, представен чрез тези снимки и бележки, това място на ръба, то бе тяхната същност — поне до края на живота им.

— Уредих подробностите — съобщи й той.

Райм бе говорил по телефона, за да осигури транспортирането на тялото на Сони Ли и предаването му на баща му в Люгоюан, Китай. Беше възложил задачата на една китайска погребална агенция, от която го увериха, че всички традиции ще бъдат спазени.

Райм имаше да изпълни още едно задължение, свързано със смъртта на китайския полицай. Той стартира с гласа си програмата за текстообработка на компютъра. Сакс седна до него:

— Давай.

След половин час писане и поправяне стигнаха до следното:

Скъпи господин Ли,

Пиша ви, за да изразя искрените си съболезнования за смъртта на сина ви Канмей. Искам да знаете колко сме благодарни аз и колегите ми от полицията за честта да работим с вашия син по трудния и опасен случай, при който той загуби живота си. Канмей спаси много хора и спомогна за изправянето на един жесток убиец пред съда — дело, с което сами не бихме могли да се справим. Действията му са достойни за най-голяма почит и му донесоха огромно уважение сред пазителите на законността в САЩ. Искрено се надявам да се гордеете със сина си заради смелостта и саможертвата му, колкото се гордеем ние.

Линкълн Райм, дет. кап., НИПУ (пенс.)

Райм прочете писмото и изръмжа:

— Прекалено много. Прекалено емоционално. Да започнем отначало.

Сакс обаче се пресегна и пусна текста да се печата.

— Не, Райм. Остави го така. Понякога прекаленото е за добро.

— Сигурна ли си? — Да.

Сакс остави писмото настрани; Еди Дън щеше да дойде по-късно и да го преведе.

— Искаш ли да се заемем пак с уликите? — попита тя и кимна към бялата дъска.

Имаха много подготвителна работа по делото срещу Призрака.

— Не, искам да играем.

— Да играем ли?

— Да.

— Добре — отвърна закачливо тя. — Тъкмо съм в настроение да печеля.

— Ти си го изпроси.

— На какво ще играем?

— На вейчи. Дъската е там. А в онези торбички са пуловете.

Тя постави дъската върху една масичка до Райм. Срещна очите му, съзерцаващи квадратчетата, и каза:

— Мисля, че съм в по-неизгодната позиция, Райм. Ти си играл и преди.

— Със Сони изиграхме няколко игри — призна непринудено той.

— Колко по-точно?

— Общо три. Не може да се каже, че съм голям майстор, Сакс.

— Кой би? — попита тя.

— Нужно е известно време, докато навлезеш в играта — избягна отговора Райм.

— Паднал си. И трите пъти.

— Последния замалко да спечеля.

Заобяснява търпеливо правилата и тя се приведе към него, поглъщайки жадно думите му. Накрая той каза:

— Това е… Така, ти никога не си играла, затова ще ти осигуря предимство. Можеш да играеш първа.

— Не — отвърна Сакс. — Никакви предимства. Ще хвърляме ези-тура.

— Такъв е обичаят — увери я Райм.

— Никакви предимства — повтори тя; извади четвърт долар от джоба си. — Казвай.

И подхвърли монетата.