Камера помътняла

5

За да бъде монтирана подслушвателната и наблюдателната апаратура както трябва (тоест безпогрешно), беше необходимо Боб Арктър да напусне дома си за известно време. Обикновено при подобни случаи къщата се наблюдаваше, докато обитателите й не излязат от нея, и то по такъв начин, че може да се предположи дългото им отсъствие. Понякога се налагаше да се чака с дни или дори няколко седмици. В края на краищата, ако нищо друго не помогнеше, обитателите на къщата се отпращаха под някакъв предлог: уведомяваха ги, че се налага да се направи дезинфекция или нещо подобно и за целта ще дойде екип, така че всички трябва да напуснат къщата, да речем, до шест следобед.

Но в дадения случай заподозреният Робърт Арктър услужливо напусна къщата си, като отведе и двамата си съквартиранти, за да потърсят цефалохромоскоп, който могат да използват или да наемат, докато Барис оправи техния. Тримата отпътуваха с колата на Арктър и изглеждаха сериозни и непоколебими. По-късно от подходящо място — телефонната будка на една бензиностанция — използвайки гласовия синтезатор на калейдоскопния си костюм, Фред докладва, че със сигурност до края на деня в къщата няма да има никой. Бил чул, че тримата са решили да отидат в Сан Диего, за да намерят евтин раздрънкан цефскоп, оставен от някакъв тип за продажба, на цена около петдесет долара. Примамлива цена. Която си струва дългото пътуване и изгубеното време.

Това даде на властите възможност да огледат къщата по-задълбочено, отколкото имаха възможност агентите им под прикритие. Трябваше да издърпат шкафовете и да видят дали е залепено нещо отзад. Трябваше да развинтят полилеите, за да видят дали оттам няма да се изсипят стотици таблетки. Трябваше да погледнат в тоалетната, за да видят дали в тоалетната хартия не са скрити малки разтворими пакетчета. Трябваше да погледнат в камерата на хладилника, за да проверят дали в пакетите от замразен грах и боб всъщност не е скрита замразена дрога. А докато вършеха всичко това, те монтираха сложна система от холокамери и заставаха на различни места, за да я тестват. Същото вършеха и с аудиотехниката. Но монтирането на видеокомпонентите беше много по-трудно и отне повече време. Естествено, камерите изобщо не трябваше да се виждат и за монтирането се изискваха определени умения. Трябваше да бъдат изпробвани множество места, на които да се инсталират. Техниците, които вършеха тази работа, бяха добре платени, защото ако обитателите на жилището откриеха някоя от монтираните камери, щяха да разберат, че са под наблюдение и да прекратят своята дейност. А понякога се случваше и да демонтират цялата система от камери и да ги продадат.

Докато караше по магистралата към Сан Диего, Арктър си мислеше, че в такива случаи е много трудно доказуемо открадването и продаването на електронната система за следене, монтирана незаконно от полицията в нечие жилище. На полицията й оставаше единствено да се хване за нещо друго, за някое по-дребно престъпление. А в такава ситуация наркопласьорите действаха по-директно. Арктър си спомни за оня случай, когато дилър на хероин беше пъхнал два пакета дрога в дръжката на ютията на едно момиче, за да го натопи. После се обадил анонимно в полицията. Но се случило така, че момичето намерило хероина и го продало. Полицията дошла, не открила нищо и по записа на гласа арестувала наркопласьора за даване на лъжлива информация на властите. След като го пуснали под гаранция, пласьорът отишъл при момичето късно през нощта и го пребил почти до смърт. След залавянето му, когато го попитали защо е извадил едното око на девойката и е счупил двете й ръце и няколко ребра, той обяснил, че тя е продала негови два пакета висококачествен хероин, взела е добра печалба и не му се е отчела. „Толкова им е умът на наркопласьорите“ — помисли си Арктър.

Той свали Лъкман и Барис при жилището на един крадец на дребно, за да търсят цефскоп. По този начин те двамата нямаше как да се върнат вкъщи и да заварят техниците, монтиращи подслушвателната инсталация, а и той щеше да види една личност, която не беше виждал повече от месец. Идваше рядко тук и му се струваше, че момичето не прави нищо друго освен да си взема дозата по два-три пъти на ден и да проституира, за да може да си я купува. Тя живееше със своя дилър. Обикновено Дан Манчър не стоеше вкъщи през деня, което беше добре. Дилърът също беше наркоман, но Арктър не знаеше точно какво взема. Очевидно различни видове дрога. Каквото и да беше, под негово влияние Дан ставаше странен и зъл, непредсказуем и опасен. Чудно беше, че полицията не го е прибрала много отдавна за нарушаване на реда. Може би им плащаше. Или, което беше най-вероятно, тях изобщо не ги беше грижа. Тези хора живееха в беден квартал, заобиколени от възрастни и нищета. Полицията влизаше само за сериозни престъпления в Кромуел Вилидж — лабиринт от постройки, бунища, паркинги и разбити пътища.

Като че ли нищо не допринасяше за мизерията повече от групите базалтови блокове, построени, за да измъкнат хората от нищетата.

Арктър паркира колата си, влезе във входа с миришещото на урина стълбище, изкачи потъналите в мрак стъпала и намери вратата в Сграда 4, на която пишеше „Г“. Пред вратата имаше пълна кутия „Драно“ и той я вдигна машинално, чудейки се колко ли деца са си играли тук. Спомни си за момент и за собствените си деца, и за всички онези неща, които беше правил през годините, за да ги предпази. Вдигането на кутията „Драно“ от земята беше едно от тези неща. Арктър почука с кутията по вратата.

Ключалката изщрака и вратата се отвори. Момичето, Кимбърли Хоукинз, надникна над веригата.

— Да?

— Хей, аз съм — каза той. — Боб.

— Какво държиш?

— Кутия „Драно“ — отвърна той.

— Без майтап?

Тя махна веригата с апатично движение. Гласът й също звучеше апатично. Кимбърли очевидно беше зле, много зле. Едното й око беше насинено, а устната — цепната. И когато Арктър надзърна в разхвърляния апартамент, видя, че прозорците му са счупени. По пода лежаха парчета стъкло, редом с преобърнати пепелници и бутилки кока-кола.

— Сама ли си? — попита той.

— Да. Двамата с Дан се сбихме и той си тръгна.

Момичето — наполовина мексиканка, дребна и не особено красива, с блед, нездрав цвят на лицето — гледаше вяло в пода и Арктър забеляза, че гласът й стърже, докато говори. При някои наркотици се получаваше този страничен ефект. Също и при инфекция на гърлото. Апартаментът сигурно не можеше да се затопли, не и при тези счупени прозорци.

— Той те е пребил.

Арктър сложи кутията „Драно“ на един висок рафт с порноромани, някои от които доста стари.

— Да, слава Богу, че ножът му не беше в него. Оня нож, който носи постоянно на колана си, за всеки случай. — Кимбърли седна в разкъсано кресло, от което стърчаха пружини. — Какво искаш, Боб? Много съм скапана, наистина.

— Искаш ли да се върне?

— Е… — Тя сви рамене. — Кой знае?

Арктър отиде до прозореца и погледна навън. Дан Манчър несъмнено щеше да се появи рано или късно. Момичето беше източник на пари и Дан знаеше, че тя ще се нуждае от дозата си веднага щом запасите й свършат.

— Докога ще ти стигнат запасите?

— Още ден.

— Можеш ли да си намериш от друго място?

— Да, но не чак толкова евтино.

— Какво е станало с гласа ти?

— Настинала съм. От течението.

— Трябва да…

— Ако отида на доктор — каза тя, — той ще разбере, че се друсам. Не мога да отида.

— Докторът изобщо не го е грижа за това.

— Разбира се, че го е грижа. — Тя се заслуша. Дочу се бученето на кола, неравномерно и силно. — Това колата на Дан ли е? Червен форд „Торино–79“?

Арктър погледна през прозореца към разбития паркинг и видя как някакво раздрънкано червено „Торино“ спира, изпускайки от аспусите си черен дим. Вратата откъм шофьора се отвори.

— Да.

Кимбърли заключи вратата с двете допълнителни ключалки.

— Сигурно си е взел ножа.

— Имаш ли телефон?

— Не.

— Трябва да имаш.

Момичето сви рамене.

— Той ще те убие — каза Арктър.

— Не и сега. Нали ти си тук?

— По-късно, когато си тръгна.

Кимбърли седна и отново сви рамене.

След няколко секунди те чуха стъпки отвън и после почукване на вратата. После Дан й изкрещя да отвори. В отговор тя му извика, че не е сама.

— Добре — развика се Дан истерично. — Тогава ще ти срежа гумите.

Той се затича надолу. Арктър и момичето погледнаха през счупения прозорец и видяха как Дан Манчър — мършав, късо подстриган, приличащ на гей тип — наближава колата й, размахвайки ножа си. Продължаваше да вика, сигурно всички наоколо го чуваха:

— Ще ти срежа гумите, шибаните гуми. И после ще те убия, мамка му!

Наведе се и сряза едната гума на стария „Додж“ на момичето, после отиде при другата и сряза и нея.

Кимбърли внезапно се хвърли към вратата на апартамента и като обезумяла започна да отключва всичките ключалки.

— Трябва да го спра! Той ще среже всичките ми гуми! Колата ми не е застрахована!

Арктър я хвана:

— Моята кола също е там. — Разбира се, той не носеше пистолета си, а Дан беше с нож и беше напълно неконтролируем. — Гумите не са толкова важни…

— Моите гуми! — Момичето крещеше и се мъчеше да се отскубне.

— Той иска да направиш точно това — рече Арктър.

— На долния етаж — задъхвайки се, каза Кимбърли. — Съседите имат телефон, можем да телефонираме на полицията. Пусни ме!

Изведнъж тя напъна с неочаквана сила, отскубна се и успя да отвори вратата.

— Отивам да се обадя на полицията. Моите гуми! Едната от тях е нова!

— Идвам с теб.

Арктър се опита да я хване за рамото, но тя хукна надолу по стълбите и той едва успя да я настигне. Вече бе стигнала до съседския апартамент и чукаше на вратата:

— Отворете, моля! — извика момичето. — Моля ви, трябва да се обадя на полицията! Моля ви, пуснете ме да се обадя на полицията!

Арктър застана до нея и почука:

— Трябва да използваме телефона ви — каза той. — Важно е.

Вратата се отвори и се показа възрастен човек със сив пуловер, смачкани официални панталони и вратовръзка.

— Благодаря — каза Арктър.

Кимбърли го избута навътре, изтича до телефона и набра номера. Арктър остана пред вратата, очаквайки Дан да се появи. Не се чуваше никакъв звук, освен приглушения говор на Кимбърли по телефона: някаква измислена история за скандал заради чифт обувки, струващи седем долара.

— …Той каза, че са негови, защото му ги подарих на Коледа — бърбореше тя, — но те са мои, защото аз ги купих. И после той се опита да ги вземе и аз ги разпорих отзад с отварачка за консерви, и тогава той…

Тя млъкна за момент, след това кимна:

— Добре, благодаря. Ще го задържа.

Възрастният човек се беше вторачил в Арктър. В съседната стая възрастна дама с басмена рокля ги наблюдаваше безмълвно, лицето й беше вцепенено от страх.

— Сигурно не ви е леко — каза Арктър на възрастните хора.

— Така е през цялото време — отвърна мъжът. — Слушаме ги по цяла нощ, нощ след нощ. Той постоянно я бие и крещи, че ще я убие.

— Трябва да се върнем в Денвър — обади се възрастната дама. — Казах ти, че трябва да се върнем в Денвър.

— Ужасни побоища — продължи мъжът. — И трошене, и крясъци…

Той не откъсваше от Арктър своя поглед, изпълнен с молба за помощ или може би с разбиране.

— Отново и отново, никога не спира, а после, което е още по-лошо, всеки път…

— Да, кажи му — подкани го възрастната жена.

— И което е още по-лошо — продължи старецът с достойнство, — всеки път, когато излизаме, до магазина или да пуснем писмо, ние стъпваме сред… знаете, това, което оставят след себе си кучетата.

— Кучешки лайна! — каза възрастната дама с възмущение.

Местната полицейска кола се появи скоро. Арктър даде свидетелските си показания, без да се идентифицира като полицейски служител. Ченгето записа думите му и се опита да разпита и Кимбърли, като подала оплакването, но в нейното бърборене нямаше никакъв смисъл — тя продължаваше да разправя как е купила чифта обувки, колко много значат те за нея. Полицаят, седнал с подложен върху папката си лист хартия, хвърляше към Арктър студени погледи, които изобщо не бяха дружелюбни. Най-накрая ченгето посъветва Кимбърли да си вземе телефон и да звъни, ако заподозреният се върне и започне отново да създава проблеми.

— Отбелязахте ли срязаните гуми? — попита Арктър, когато ченгето се канеше да си тръгва. — Огледахте ли колата й на паркинга и описахте ли как са срязани гумите, че са срязани с остър предмет съвсем скоро, че въздухът още изтича?

Полицаят го погледна със същото изражение и си тръгна, без да каже нито дума.

— По-добре е да не оставаш тук — каза Арктър на Кимбърли. — Той трябваше да те посъветва да се махнеш. Да те попита дали има друго място, където да отидеш.

Кимбърли седна на оръфания си фотьойл в своята разхвърляна гостна. Сега, когато беше прекратила безполезните си усилия да обясни ситуацията на полицейския служител, очите й отново бяха изгубили блясъка си. Тя сви рамене.

— Ще те откарам някъде — каза Арктър. — Познаваш ли някой приятел, който може…

— Разкарай се оттук, мамка му! — изрече Кимбърли рязко, със същата злоба в гласа си като при Дан Манчър, само че по-дрезгаво. — Разкарай си шибания задник оттук, Боб Арктър! Просто изчезни, мамка му! Ще се махнеш ли най-после?

Говорът й бе преминал в отчаяни викове.

Той излезе от апартамента и тръгна бавно надолу по стълбите, стъпка по стъпка. Когато стигна най-долу, нещо се търкулна със звънтене подире му — това беше кутията „Драно“. Чу как тя заключва вратата си — ключалка след ключалка. „Безполезни ключалки — помисли си. — Всичко е безполезно. Полицейският служител я посъветва да се обади в полицията, ако заподозреният се върне. А как може да се обади, без да излезе от апартамента? И къде ли ще я прободе Дан Манчър така, както прободе гумите?“ Спомни си за оплакванията на възрастните хора на долния етаж и си помисли, че тя първо ще стъпи върху кучешките изпражнения, а после ще падне върху тях. Прииска му се да се разсмее истерично заради начина, по който двамата старци подреждат неприятните неща — не само, че някакъв откачен наркоман на горния етаж нощ след нощ пребива, заплашва да убие и вероятно скоро ще убие младо момиче, което е проститутка и наркоманка с възпалено гърло, ако не и с нещо по-лошо, но отгоре на всичко…

Докато караше Лъкман и Барис обратно на север, той се смееше на глас и повтаряше:

— Кучешки лайна.

„Най-смешното в кучешките лайна — мислеше си той — е, че можеш да ги настъпиш. Смешни кучешки лайна“.

— По-добре изпревари този камион — каза Лъкман. — Едва пълзи гадината.

Арктър се премести в съседното платно и увеличи скоростта. Но след като продължи да дава газ, педалът изведнъж пропадна до облицовката на пода, двигателят изрева и колата се понесе напред с огромна, дива скорост.

— Намали! — изкрещяха Лъкман и Барис в един глас.

Скоростта вече беше около сто мили в час, наближаваха някакъв фургон фолксваген на пътя пред тях. Педалът за газта изобщо не помръдваше. И Лъкман, който седеше отпред до Арктър, и седналият отзад Барис, вдигнаха инстинктивно ръце напред. Арктър завъртя волана и изскочи отстрани на фургона, право пред движещ се с голяма скорост корвет. Шофьорът на корвета наду клаксона и те чуха как спирачките му свирят. Лъкман и Барис вече крещяха. Изведнъж Лъкман се пресегна и изключи двигателя. Междувременно Арктър успя да изключи скоростите. Колата забави хода си, той натисна спирачките и я премести в дясното платно, а после премина в аварийното и успя да спре.

Корветът, вече отминал далеч по магистралата, още свиреше възмутено с клаксона си. После и грамадният камион премина покрай тях и за момент също ги оглуши със своя клаксон.

— Какво стана, по дяволите? — попита Барис. Арктър, който целият трепереше, изрече на пресекулки:

— Пружината на педала за газта… Сигурно се е скъсала или се е изскубнала.

Той посочи надолу. Всички се вторачиха в педала, който продължаваше да лежи пропаднал надолу. Явно двигателят се бе ускорил до максималния възможен брой обороти в минута. Арктър не бе успял да види каква беше най-високата им скорост, докато бяха на магистралата, но вероятно бяха карали с над сто мили в час. Осъзна, че докато инстинктивно е натискал спирачката, колата само е намалила скоростта си.

Тримата излязоха безмълвно и отвориха капака. Издигаше се бял дим, в отворите на радиатора съскаше кипяща вода.

Лъкман се наведе над двигателя и посочи:

— Не е пружината, а щангата между педала и карбуратора. Виждате ли? Строшена е.

Дългата щанга лежеше безполезно сред останалите технически блокове, запорният й пръстен си беше на мястото.

— Ето защо педалът на газта не се е вдигнал нагоре, след като си махнал крака си. Обаче… — Той огледа карбуратора внимателно и се намръщи, така че изкуствените му зъби се показаха. — На карбуратора трябва да има ограничител. За да може, ако щангата се счупи…

— Как така се е счупила? — прекъсна го Арктър. — Не трябва ли да е много здраво закрепена? Как е могла да се счупи?

Барис продължи, сякаш изобщо не го беше чул:

— …Ако щангата по някаква причина се счупи, двигателят трябва да намали оборотите до празен ход. А вместо това те се вдигнаха максимално. — Той се наведе напред, за да види по-добре карбуратора. — Този винт е отвъртян. Винтът за празен ход. Ето защо оборотите са започнали да се увеличават, вместо да намаляват.

— По какъв начин е станало? — попита Лъкман на висок глас. — Може ли този винт да се отвърти случайно?

Без да отговаря, Барис извади джобното си ножче, отвори малкото острие и започна бавно да навива винта. Броеше на глас. Винтът направи двайсет оборота.

— За да се разхлаби запорният пръстен — каза той — и да се монтира гайката, която крепи щангата на акселератора, е необходим специален инструмент. Даже два. Предполагам, че могат да се закрепят за около половин час. Аз имам необходимите инструменти в куфарчето си.

— Куфарчето с инструментите ти е вкъщи — напомни му Лъкман.

— Да — кимна Барис. — В такъв случай ще трябва да отидем до най-близката бензиностанция и да вземем назаем техните инструменти, или да извикаме ремонтната им кола. Предлагам да ги извикаме тук, защото трябва да се прегледа внимателно всичко, преди отново да се подкара колата.

— Хей, човече — каза на висок глас Лъкман, — дали това е станало случайно, или е направено умишлено? Като с цефскопа?

Барис се замисли, продължавайки да се усмихва мрачно-лукаво.

— Не мога да кажа със сигурност. Злонамерен саботаж срещу колата, повреда, която да предизвика инцидент… — той погледна към Арктър, очите му не се виждаха зад зелените стъкла. — Едва не катастрофирахме. Ако оня корвет се движеше малко по-бързо… Почти сигурно е, че нямаше да ни се размине. Трябваше да изключиш двигателя веднага щом разбра какво се случва.

— Изключих колата от скорост — каза Арктър. — Веднага щом осъзнах какво се случва. За секунда не можех да съобразя нищо.

„Ако се беше случило със спирачките — помисли си той, — ако бяха отказали те, щях да реагирам веднага, добре знам какво да направя. А това беше толкова… неочаквано.“

— Някой го е направил умишлено — каза Лъкман високо. Той се заразхожда в кръг, побеснял, размахвайки юмруци. — МРЪСНИК! За малко да пукнем. Едвам се отървахме, мамка му!

Барис, застанал откъм страната на магистралата, така че да го виждат всички от многобройните преминаващи коли, извади малка рогова кутия за емфие, пълна с хапчета смърт, и взе няколко. Подаде кутийката на Лъкман, който също си взе таблетки и на свой ред я подаде на Арктър.

— Може би точно това ни прецаква — каза Арктър, отказвайки ядосано. — Размътва ни мозъците.

— Дрогата не може да отвърти щангата на акселератора и ограничителя на карбуратора — каза Барис, все още държейки кутийката протегната към Арктър. — По-добре си вземи поне три — първокачествени са, но слаби. Разредени са с малко метедрин.

— Прибери шибаната кутийка — каза Арктър. Чуваше в ума си пеене на висок глас, някаква страховита музика, и сякаш реалността около него пропадаше. Сега всичко — и бързо движещите се коли, и двамата мъже, и собствената му кола с отворения й капак, миризмите и пушекът, ярката и гореща обедна светлина — всичко сякаш беше гранясало, като че ли светът се разлагаше. Постепенно нещо опасно, гнило и вонящо, се промъкваше в гледката, звуците и миризмите. Арктър се почувства зле, затвори очи и потрепера.

— Какво надушваш? — попита го Лъкман. — Някаква улика ли, човече? Някаква миризма от двигателя, която…

— Кучешки лайна — каза Арктър. Усещаше вонята, идваща откъм двигателя. Приведе се напред, помириса и я усети още по-силно и безпогрешно. „Странно — помисли си. — Гадно и отвратително.“

— Усещате ли миризмата на кучешки лайна? — попита той Лъкман и Барис.

— Не — каза Лъкман, без да откъсва поглед от него. После се обърна към Барис и го попита: — Имаше ли някакви халюциногени в таблетките ти?

Барис поклати глава, усмихвайки се.

Наведен над горещия двигател и вдишвайки вонята на кучешките лайна, Арктър разбираше, че това е илюзия. Всъщност нямаше такава миризма. Но продължаваше да я усеща. А после видя, размазано по целия двигател, особено отдолу по цилиндрите, някакво тъмнокафяво отвратително вещество. „Масло — помисли си, — разляло се масло. Изтекло е отнякъде. Може би уплътнителите са се спукали.“ Но той трябваше да се пресегне и да докосне веществото, за да бъде сигурен, за да потвърди своето рационално предположение. Пръстите му докоснаха лепкавата кафява маса и се отдръпнаха. Беше мушнал ръката си в кучешки изпражнения. Всички блокове на двигателя, всички проводници бяха покрити с кучешки лайна. Арктър осъзна, че и топлоизолационната преграда е покрита с тях. Вдигна поглед и ги видя и върху звукоизолационния материал на капака. Смрадта го зашемети, той затвори очи и се разтрепери.

— Хей, човече — изрече Лъкман рязко, слагайки ръка на рамото му. — Какво стана, спомни ли си нещо?

— Безплатни билети за театър — обади се Барис и се изхили.

— Я по-добре поседни — каза Лъкман, отведе Арктър до шофьорската седалка и го настани там. — Човече, ти здравата си се надрусал. Отпусни се, спокойно. Никой не е умрял и сега сме нащрек.

Той затвори вратата на колата.

— Всичко е наред, разбираш ли?

Барис се появи на прозореца и каза:

— Искаш ли бучка кучешко лайно, Боб? Да си подъвчеш?

Арктър се вцепени, отвори очи и се втренчи в Барис. Но зелените стъкла на очилата не издаваха нищо. „Наистина ли той каза това? — запита се Арктър. — Или съм го чул само в мислите си?“

— Какво, Джим? — попита той.

Барис започна да се смее. И не можеше да се спре.

— Остави го на мира, човече — каза Лъкман и блъсна Барис в гърба. — Разкарай се, Барис!

Арктър се обърна към Лъкман и попита:

— Какво ми каза той току-що? Какво точно, по дяволите, ми каза?

— Не знам — каза Лъкман. — Не разбирам и половината от нещата, които Барис разправя на хората.

Барис продължаваше да се усмихва, но мълчеше.

— Барис, проклетнико — каза Арктър, — знам, че това е твоя работа. Първо прецака цефскопа, а сега и колата. Ти си го направил, мамка му, побъркан кучи син!

Едва чуваше гласа си, но докато крещеше тези неща на усмихнатия Барис, ужасната воня на кучешки изпражнения се увеличаваше. Арктър се отказа от опитите си да говори и се облегна на безполезния волан на колата си, опитвайки се отчаяно да не повърне. „Слава Богу, че Лъкман е тук — помисли си той. — И че беше тук през целия ден. Иначе щеше да е свършено с мен, благодарение на това откачено шибано влечуго, с което живея под един покрив.“

— Успокой се, Боб. — Гласът на Лъкман достигна до него между вълните от гадене.

— Знам, че е той — каза Арктър.

— По дяволите, защо? Нали и себе си би погубил по този начин? Защо, човече? Защо?

Миризмата на Барис продължаваше да действа зашеметяващо на Боб Арктър и той положи глава направо върху таблото на колата си. Хиляди гласове звънтяха в ума му, слънцето блесна в очите му и миризмата най-после изчезна. Хиляди странни гласове плачеха и той не можеше да ги разбере, но поне виждаше и миризмата си бе отишла. Потрепера и се пресегна към джоба си, за носната си кърпичка.

— Какво имаше в тези хапчета, които ни даде? — попита настоятелно Лъкман смеещия се Барис.

— По дяволите, аз също взех няколко — каза Барис. — Ти също. Имахме неприятно пътуване. Причината не е в дрогата. Освен това е твърде скоро. Хапчетата още не са се разтворили…

— Ти ме отрови — изрече Арктър свирепо. Пред очите му почти се беше прояснило, мисълта му бе кристално ясна, само дето се страхуваше. Рационален страх, който замести лудостта. Страх от това, което насмалко не се случи, ужасен страх от усмихнатия Барис и неговата шибана кутийка и от неговите обяснения, и от зловещите му приказки, навици, хобита, появявания и изчезвания. И неговото анонимно обаждане в полицията за Робърт Арктър, самоделно направеното устройство за подправяне на гласа, което работеше отлично. Да, трябва да е бил Барис…

„Гадината иска да ме съсипе“ — помисли си Боб Арктър.

— Никога не съм виждал някой да излезе от строя толкова бързо — обясняваше Барис, — но тогава…

— По-добре ли си вече, Боб? — попита Лъкман. — Ще изчистя повръщаното, няма проблем. По-добре се премести на задната седалка.

Двамата с Барис отвориха вратата и Арктър, залитайки, се измъкна навън. Лъкман се обърна към Барис и го попита:

— Сигурен ли си, че в хапчетата не е имало нищо?

Барис разпери ръце в знак на протест.