Камъкът на полуръста

1 Здрачната кула

— Изгубихме цял ден, ако не и повече! — недоволно се обади варваринът и дръпна юздите на коня си, поглеждайки назад към хоризонта, зад който слънцето току-що се бе скрило. — Даже и в този момент убиецът се отдалечава от нас!

— Не мисля, че сбъркахме, когато последвахме съвета на Харкъл — отвърна Дризт До’Урден, Елфът на мрака. — Той не би ни подвел.

Сега, когато слънчевите лъчи вече гаснеха, Дризт отметна качулката на черния си плащ и снежнобелите къдрици се разпиляха по раменете му.

Уолфгар посочи към високите борови дървета, които се издигаха недалеч от тях.

— Това трябва да е горичката, за която спомена Харкъл Харпъл — каза той, — обаче не виждам нито кула, нито каквито и да било следи, че някога в тази пустош се е издигала и най-жалката колиба.

Дризт, чиито лавандулови очи можеха да пронижат и най-черния мрак, се вгледа натам, накъдето сочеше приятелят му, мъчейки се да открие нещо, с което да обори думите му. Това със сигурност беше мястото, за което им бе говорил Харкъл — недалеч от тях се намираше малко езерце и отвъд него започваше Гората на вечната пролет.

— Горе главата! Харкъл каза, че ако искаме да открием дома на Малкор, трябва да сме много търпеливи — напомни елфът на младия си приятел. — А ние сме тук едва от час.

— Той се отдалечава все повече — едва чуто промърмори Уолфгар, ала притесненият му шепот не убягна от острия слух на Дризт.

Младежът бе прав, поне донякъде, каза си елфът и в ушите му отново зазвучаха думите на селянина, който бяха срещнали по пътя си. Той им бе разказал за един тъмен мъж, наметнат с плащ, който водел със себе си полуръст. Двамата яздели и това, както и времето, когато го бяха забелязали, ясно говореше, че Ентрери има поне десетдневна преднина и се движи доста бързо.

Ала Дризт, който вече се бе изправял срещу убиеца, знаеше колко трудна е задачата, с която се бе нагърбил, и сега бе твърдо решен да получи всяко възможно съдействие, за да спаси Риджис от лапите му. Бяха разбрали от фермера, че той е жив, а и Дризт бе убеден, че Ентрери няма намерение да наранява полуръста, преди да достигнат Калимпорт.

Харкъл Харпъл не би ги изпратил тук, ако нямаше основателна причина да го стори.

— Тук ли ще нощуваме? — попита Уолфгар. — Ако питаш мен, най-добре да се върнем обратно на пътя и да поемем на юг. Конят на Ентрери носи двамина ездачи и навярно се уморява по-бързо. Ако яздим през цялата нощ, ще успеем да стопим част от преднината му.

Дризт се усмихна.

— Вече са достигнали Града на бездънните води — отвърна той. — Ако не друго, Ентрери не може да не се е сдобил с нови коне…

Елфът предпочете да остави нещата така и да запази за себе си опасението, че убиецът е тръгнал по море.

— Тогава да чакаме тук е дваж по-глупаво! — възкликна Уолфгар.

Ала още докато говореше, конят му (отгледан и дресиран от харпъловци) изпръхтя и пристъпи към малкото езерце, вдигнал копито над водата, сякаш търсеше място, където да стъпи. Миг по-късно и последният слънчев лъч угасна, отнасяйки със себе си дневната светлина. И тогава, обгърната от приказния воал на здрача, пред очите им се появи вълшебна кула. Издигната върху малък остров сред езерото, тя проблясваше, сякаш обсипана с безброй звезди, а многобройните й кулички се протягаха към небесния свод. Чудната кула бе изумруденозелена и странно примамлива, сякаш бе сътворена от добри духове и феи.

Над водата, точно под копитото на жребеца на Уолфгар се появи мост от искряща, зелена светлина.

Дризт скочи от коня си.

— Кулата на здрача — каза той на приятеля си, сякаш от самото начало бе прозрял очевидната логика.

И като махна с ръка към магическата постройка, той подкани варварина да тръгват.

Ала Уолфгар, смаян от появата на постройката, остана на мястото си и вместо да поеме по моста, още по-здраво стисна юздите на коня. Животното се изправи на задните си крака и присви уши назад.

— Мислех, че си преодолял недоверието си към магиите — засмя се Дризт.

Вярно бе, че Уолфгар, като всички варвари от Долината на мразовития вятър, бе израснал с убеждението, че магьосниците са страхливи мошеници, на които не бива да се вярва. За неговия народ — гордите воини от тундрата — истинското мъжество зависеше от силата и храбростта в битката, а не се постигаше с черни магии и заклинания. Ала по време на дългото им пътуване заедно, Дризт бе видял как Уолфгар постепенно преодолява предразсъдъците си. Младият варварин не само се бе научил да приема нравите на магьосниците, но дори започна да проявява дружелюбен интерес към тях.

Уолфгар напрегна железните си мускули и успя да обуздае коня си.

— Преодолях го — отвърна той през стиснати зъби и скочи от седлото. — Това, което ме притеснява, са харпъловци!

Дризт най-сетне разбра какво бе предизвикало безпокойство у младежа и усмивката му стана още по-широка. Дори самият той, отраснал сред най-могъщите и страховити черни магьосници в целите Царства, по време на престоя си в Дългата седловина неведнъж бе клатил глава в нямо изумление. Магьосниците от рода Харпъл гледаха на света по свой собствен, уникален (и много често катастрофален) начин, макар в сърцата им да не се таеше никакво зло. По същия начин и вълшебствата им се подчиняваха на тяхната чудновата логика, която често бе в разрез с онова, което разумните хора смятаха за нормално и естествено.

— Малкор не е като останалите от рода — увери Дризт приятеля си. — Той не живее в Бръшляновото имение и много от кралете на Севера се допитват до него.

— Но си остава Харпъл! — отсече Уолфгар.

На този довод Дризт нямаше какво да възрази. Най-сетне като тръсна глава и въздъхна примирено, младият варварин хвана юздата на коня и го поведе по моста. Дризт, все още широко усмихнат, бързо го последва.

— Харпъл! — промърмори Уолфгар отново, когато достигнаха острова и им се наложи да обиколят цялата постройка, за да открият входа.

Нямаше врата.

— Търпение — напомни му Дризт.

Всъщност не чакаха дълго — само няколко секунди по-късно чуха изтракването на резе и проскърцването на отваряща се врата. В следващия миг едно петнадесетинагодишно момче излезе от зеления камък на стената, сякаш беше безплътен призрак, и се насочи към тях.

Уолфгар изръмжа и свали Щитозъб, могъщия боен чук, от рамото си. Дризт спря ръката му, опасявайки се да не би в умората си варваринът да се поддаде на раздразнението преди да успеят да разберат с какви намерения идва момчето.

Когато то дойде при тях, Дризт и Уолфгар видяха, че не бе призрак, а човешко същество от плът и кръв и варваринът отпусна оръжието си. Момчето се поклони и мълчаливо ги подкани да го последват.

— Малкор? — попита Дризт.

Момчето не отвърна нищо, само още по-настоятелно им закима да го последват.

— Мислех те за по-възрастен, ако ти наистина си Малкор — каза Дризт и тръгна след него.

— Ами конете? — обади се Уолфгар.

Момчето отново не отвърна нищо и продължи към кулата.

Дризт погледна към приятеля си и сви рамене:

— Да ги вземем с нас, пък нека немият ни приятел се безпокои за тях.

Скоро видяха, че поне част от стената не е истинска, а прикрива врата, която въвежда в просторно кръгло помещение — долното ниво на кулата. В единия край имаше конюшни и приятелите разбраха, че са постъпили добре като доведоха и жребците си. Двамата бързо завързаха животните и се втурнаха да догонят малкия си водач. Само че момчето не ги бе изчакало и вече бе изчезнало през другата врата.

— Почакай! — извика Дризт и също прекрачи прага.

Вътре нямаше никой. Беше се озовал в сумрачен коридор, който плавно се изкачваше, виейки се нагоре — очевидно обикаляше цялата кула.

— Бездруго има само един път — рече Дризт на Уолфгар, който току-що бе влязъл в коридора, и двамата поеха напред.

Според Дризт бяха описали пълен кръг и вече се намираха на второто ниво (поне три-четири метра над земята), когато видяха момчето да ги чака пред един тъмен коридор, отвеждащ към центъра на кулата. То обаче не пое по този коридор, а продължи нагоре.

Търпението на Уолфгар се изчерпа. Нито за миг не можеше да забрави, че всяка секунда, която губеха, за да изпълняват приумиците на непознатото момче, увеличава преднината на Ентрери и неговия пленник. Варваринът мина покрай Дризт и сграбчи момчето за рамото, принуждавайки го до го погледне в очите.

— Ти ли си Малкор? — рязко попита той.

Момчето пребледня при звука на заплашителния глас, но не каза нищо.

— Остави го — намеси се Дризт. — Той не е Малкор, сигурен съм. Съвсем скоро ще се срещнем с господаря на кулата.

И като погледна изплашеното момче, добави:

— Прав ли съм?

Момчето кимна и отново тръгна напред.

— Съвсем скоро — повтори Дризт, опитвайки се да успокои приятеля си.

За да попречи на Уолфгар да направи някоя глупост, елфът побърза да застане между него и момчето.

— Харпъл! — простена младият варварин.

Коридорът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а кръговете, които описваше — все по-тесни. Явно бе, че наближават върха на кулата. Най-сетне момчето спря пред една врата, отвори я и им даде знак да влязат.

Дризт бързо пристъпи напред. Искаше да влезе в стаята първи, понеже се боеше, че ядосаният Уолфгар може да направи неприятно впечатление на техния домакин.

Върху едно писалище в другия край на стаята, кръстосал ръце пред гърдите си, седеше едър, висок мъж с прошарена коса и очевидно ги очакваше. Дризт тъкмо се канеше да го поздрави, както подобава, когато Уолфгар влетя в стаята, като замалко не го повали на земята, и решително се насочи към писалището.

Сложил ръка на хълбока си и стиснал здраво Щитозъб в десницата си, младият варварин се вгледа изпитателно в мъжа пред себе си.

— Ти ли си магьосникът, когото наричат Малкор Харпъл? — попита той и в гласа му прозвуча едва сдържан гняв. — И ако не си, къде, в името на Деветте пъкъла, можем да го открием?

Мъжът избухна във весел смях.

— Прекрасно! — възкликна той и като скочи от писалището, с всичка сила тупна Уолфгар по рамото.

— Винаги съм предпочитал гости, които не прикриват истинските си чувства със сладки думи!

После мина покрай смаяния варварин и отиде към вратата.

— Говори ли с тях? — попита той момчето, което още стоеше отвън.

То пребледня още повече и енергично поклати глава.

— Дори една-едничка дума? — извика Малкор.

Момчето, което вече трепереше като лист, отново поклати глава.

— Наистина — обади се Дризт, — не каза нито…

Малкор го спря по средата на изречението.

— Само да разбера, че си изрекъл и една-единствена сричка! — предупреди той ужасеното момче.

После се обърна и направи крачка навътре. В мига, в който реши, че момчето се е поотпуснало, магьосникът рязко се обърна и то подскочи от уплаха.

— Още ли си тук? — сопна се Малкор. — Изчезвай!

Вратата се захлопна, още преди да бе довършил заповедта си. Малкор се засмя и отново отиде до писалището, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Дризт и Уолфгар се спогледаха смаяно и се приближиха.

— Да се махаме оттук! — прошепна Уолфгар на Дризт и елфът видя, че приятелят му се бори с желанието да удуши грубия магьосник начаса.

Макар и в по-малка степен, Дризт споделяше чувствата на варварина, но също така знаеше, че както кулата, така и необичайното поведение на обитателите й, си имат свое обяснение.

— Приеми нашите искрени почитания, Малкор Харпъл! — каза той, без да откъсва лавандуловите си очи от лицето на магьосника. — Макар постъпките ти да те представят в съвсем различна светлина от тази, в която те обрисува Харкъл, твоят братовчед.

— Уверявам те, че съм точно такъв, какъвто ме е описал Харкъл — спокойно отвърна Малкор. — Бъди добре дошъл, Дризт До’Урден и ти, Уолфгар, сине на Беорнегар. Тази скромна кула рядко е посрещала такива високи гости!

Той се поклони ниско, за да завърши изтънченото си и дипломатично (макар и не съвсем точно) приветствие.

Вместо отговор, Уолфгар изръмжа насреща му:

— Момчето не е сторило нищо лошо!

— Така е — съгласи се Малкор, — справи се великолепно.

После внезапно се досети и възкликна:

— А! Ти се боиш за него? — той измери с поглед грамадния варварин, чиито вени още пулсираха от яд. — Уверявам те, че с него се държат прекрасно.

— Не и ако съдя по онова, което видях със собствените си очи! — отвърна Уолфгар.

— Той иска да стане магьосник — спокойно обясни Малкор без изобщо да се притеснява от заплашителното изражение на варварина. — Баща му е влиятелен земевладелец и ме помоли да го обучавам. Момчето има заложби, умно е, а и магията явно го влече. Ала магията, Уолфгар, съвсем не е толкова различна от онова, с което се занимаваш ти.

Подигравателната усмивка на Уолфгар недвусмислено говореше, че двамата с магьосника не са на едно и също мнение.

— Дисциплина — невъзмутимо продължи Малкор. — Каквото и да вършим в живота си, самодисциплината и контролът върху собствените ни постъпки са ключът към крайния успех. Момчето се стреми към високи върхове и могъщество, толкова голямо, колкото още не може да си представи. Ала ако не може да си държи устата затворена в продължение на един-единствен месец, аз нямам никакво намерение да си губя времето с него. Твоят спътник ме разбира.

Уолфгар се обърна към Дризт, който стоеше до него със спокойно изражение на лицето.

— Така е — каза елфът на приятеля си, — разбирам. Малкор е поставил момчето на изпитание. Така ще види докъде се простира способността му да изпълнява заповеди и колко дълбоко е желанието му да се занимава с магия.

— Е, извинен ли съм? — попита магьосникът.

— Това няма значение — изсумтя Уолфгар. — Не съм дошъл тук, за да се бия заради някакво си момче.

— Разбира се — съгласи се Малкор. — Вашата работа не търпи отлагане, Харкъл ми каза всичко. Слезте при конюшните и се измийте. Момчето тъкмо слага масата за вечеря. Ще ви повика, когато всичко е готово.

— Има ли си име? — саркастично попита Уолфгар.

— Не, не и такова, което да си е заслужило досега — отсече Малкор.

Макар да нямаше търпение отново да се върне на пътя, Уолфгар не можеше да откаже великолепното угощение на Малкор Харпъл. Двамата с Дризт ядоха до насита, знаейки, че вероятно щяха да минат много дни, преди отново да могат да се нахранят добре.

— Ще прекарате нощта тук — рече Малкор, когато приключиха с вечерята.

— Мекото легло ще ви се отрази добре — отсече той, когато видя недоволното изражение на Уолфгар. — А утре ще потеглите още в ранни зори, обещавам.

— Благодарим за поканата и с удоволствие ще се възползваме от нея — отвърна Дризт. — Тази кула със сигурност е по-удобна от коравата земя навън.

— Прекрасно — каза Малкор. — А сега елате с мен, имам някои неща, които могат да ви бъдат от полза в тежкия път.

С тези думи той ги поведе към долните нива на кулата. Докато вървяха, Малкор им разказа за архитектурата и особеностите й. Най-сетне свиха в един от многобройните, тънещи в мрак странични коридори, и се озоваха пред тежка врата.

Прекрачиха прага, но Дризт и Уолфгар дълго време не можаха да помръднат от местата си — великолепната гледка, която се разкри пред тях, ги накара да онемеят от възхита. Намираха се в музея на Малкор, мястото, където той държеше колекцията си от всички прекрасни вещи (независимо магически, или не), които бе срещнал по време на многобройните си пътешествия. Тук имаше мечове и бляскави доспехи, митрален щит и дори короната на някакъв отдавна умрял крал. Стените бяха покрити с прастари гоблени, на светлината на факлите проблясваше стъклено ковчеже, пълно с безценни камъни и накити.

Малкор се насочи право към един голям скрин в другия край на стаята и когато Дризт и Уолфгар най-сетне успяха да се съвземат от смайването си, той вече седеше върху него и небрежно подхвърляше във въздуха три конски подкови. Докато двамата го гледаха, магьосникът взе още една подкова и без да забавя движенията си дори за миг, я включи в танца на останалите три.

— Омагьосани са — обясни той. — Когато подковете жребците си с тях, те ще препуснат по-бързо от всяко друго същество из тези земи. Е, само за кратко, разбира се, но достатъчно, за да ви отнесат до Града на бездънните води. А това си струва времето, което изгубихте, за да дойдете тук.

— По две подкови на кон? — както винаги, Уолфгар бе изпълнен с недоверие.

— Съмнявам се — спокойно отвърна Малкор без да се подразни от думите на уморения варварин. — Освен ако не искаш конят ти да се изправи на два крака и да хукне като човек?

Той прихна, но Уолфгар остана все така намръщен. Като видя, че гостенинът не е в настроение за шеги, Малкор се прокашля и продължи:

— Не се безпокой. Имам още четири. Говори се — тук той погледна към Дризт, — че малцина са по-ловки от елфите на мрака. А пък съм чувал от онези, които са виждали Дризт До’Урден да се бие или просто да се упражнява, че той е невероятно сръчен дори и сравнен с мрачните си събратя.

Без дори за миг да прекъсва жонглирането, Малкор подхвърли една от подковите на Дризт.

Той я улови и я подхвърли във въздуха, после продължи с втората и третата, които долетяха бързо една след друга. Без да откъсва поглед от Малкор, Дризт с лекота поддържаше бързия танц на подковите.

Четвъртата дойде изненадващо ниско и той трябваше да се наведе почти до земята, за да я улови. В следващия миг над главата на Дризт вече проблясваха четири подкови и се въртяха толкова бързо, че на Уолфгар му бе трудно да ги следи.

Младежът гледаше с любопитство, чудейки се защо ли магьосникът бе решил да изпита приятеля му по този чудноват начин.

Малкор бръкна в скрина и извади още четири подкови.

— Петата! — предупреди той и хвърли металния предмет към Дризт.

Елфът я улови без да трепне и тя полетя заедно с останалите.

— Дисциплина! — заяви Малкор, обръщайки се към Уолфгар. — Покажи му, елфе!

Шестата, седмата и осмата подкова полетяха към Дризт със светкавична скорост. Той ги хвана без да изпусне нито една, твърдо решен да се справи с изпитанието на Малкор. Много скоро над главата на елфа проблясваха осем подкови, които ту падаха надолу, ту отново политаха нагоре, вплетени от ловките ръце на елфа в невероятен танц на хармония и ритъм. Сега вече Дризт разбра какво бе целял магьосникът през цялото време.

Малкор застана до Уолфгар и отново го потупа по рамото.

— Дисциплина — повтори той. — Погледни го, млади боецо — твоят приятел е господар на движенията си, а значи и на занаята си. Макар още да не можеш да го разбереш, ние двамата съвсем не сме толкова различни.

Той задържа погледа на младежа със своя и добави:

— Ние тримата не сме толкова различни. Различни методи — да, но едни и същи цели.

В това време Дризт, който започна да се уморява от тази игра, улови подковите върху протегнатата си ръка, без да откъсва погледа си, в който се четеше одобрение, от Малкор. Елфът видя замисленото изражение на Уолфгар и се зачуди кое бе по-големият дар — магическите подкови или урокът.

— Стига сме говорили за това — отсече Малкор и се насочи към онази част от стената, на която бяха закачени мечове и още много други оръжия.

— Виждам, че едната ти ножница е празна — каза той на Дризт и свали един прекрасно изработен ятаган от стената. — Навярно това ще успее да запълни мястото на изгубеното оръжие.

Дризт почувства силата на ятагана още докато го поемаше от ръцете на магьосника, усети изкусната изработка и съвършения баланс. Върху дръжката блестеше един-единствен искрящо син сапфир, чиито хиляди ъгълчета пречупваха светлината и я отразяваха по вълшебен начин.

— Това е Сиянието — обясни Малкор. — Изкован е от елфите преди неизброими години.

— Сиянието — повтори Дризт.

Още преди елфът да довърши, острието се обви в синя светлина. Дризт усети внезапен прилив на енергия, идващ сякаш от самото сърце на оръжието и още по-ясно почувства скритата мощ на магическото острие. Той замахна няколко пъти и там, откъдето бе минал ятаганът, остана да блести светлина. Колко леко прорязваше въздуха и колко леко би посякъл всеки враг! Изпълнен с благоговение, Дризт прибра оръжието в ножницата си.

— Надарено е с магията на онези сили, които всички Светли елфи почитат — рече Малкор. — С магията на звездите и луната, и с тайнствата, скрити в душите им. Ти го заслужаваш, Дризт До’Урден, и той ще ти служи добре!

Дризт не знаеше как да отвърне на щедрия дар и ласкавите думи, но Уолфгар, трогнат от честта, която Малкор бе оказал на приятеля му, отвърна вместо елфа:

— Приеми нашите благодарности, Малкор Харпъл! — каза той и се поклони ниско, изоставяйки дръпнатото си държание, — рядко се случваше някой да се държи с елфа така, както той заслужава.

— Винаги слушай сърцето си, Уолфгар, сине на Беорнегар — отвърна магьосникът. — Гордостта може да бъде много полезна, ала може и да ти попречи да видиш истината за онова, което те заобикаля. Сега вървете, имате нужда от сън. Утре призори ще потеглите на път.

Дризт се надигна в леглото и се вгледа в спящия си приятел. Притесняваше се за него, още откакто потеглиха от тундрата, единственото място, което варваринът познаваше до този момент. Бяха прекосили половината Север в търсене на Митрал Хол и се бяха борили със зъби и нокти на всяка миля от пътя. Ала когато най-сетне откриха целта си, се оказа, че изпитанията им едва сега започват — Сребърните зали бяха пълни със зли създания и приятелите трябваше да си проправят път със сила. В тях Уолфгар загуби своя настойник, а Дризт — най-близкия си приятел. Останали без капка сила, двамата се довлякоха до Дългата седловина, а телата им отчаяно се молеха за почивка… дълга почивка.

Ала не можеха да си позволят да загубят и ден. Риджис се намираше в лапите на Ентрери и единствената му надежда за спасение от ужасната смърт, която го чакаше в Калимпорт, бяха Дризт и Уолфгар. Дългата седловина бе краят на един път, но също и начало на друг, още по-дълъг и опасен.

Дризт щеше да успее да се пребори с изтощението, ала Уолфгар изглеждаше мрачен и обзет от постоянно напрежение. Той бе още съвсем млад и напускаше Долината на мразовития вятър (единственият дом, който бе имал някога) за първи път в живота си. Сега онова сигурно кътче земя, където вечно се носеше песента на хапливия вятър, бе останало далеч на север.

А Калимпорт се намираше още по-далеч на юг.

Дризт се облегна назад, опитвайки да се успокои с мисълта, че Уолфгар сам бе решил да тръгне на път и че никой, нито дори той, неговият учител, не би могъл да го накара да се откаже.

Елфът затвори очи. Най-доброто, което можеше да стори за себе си и за своя приятел, бе да се наспи добре, за да бъде готов да посрещне онова, което ги очакваше на следващата сутрин.

Няколко часа по-късно ученикът на Малкор ги събуди и безмълвно ги поведе към трапезарията, където магьосникът вече ги чакаше. На масата бе сложена обилна закуска.

— Според думите на братовчед ми, пътят ви води на юг — каза Малкор. — Преследвате някакъв мъж, който е пленил приятеля ви, полуръст на име Риджис.

— Мъжът се казва Ентрери — отвърна Дризт, — и, доколкото го познавам, ще ни бъде много трудно да го заловим. Тръгнал е към Калимпорт.

— Ще ни бъде дори още по-трудно отпреди, когато поне знаехме, че все още се намира на пътя — Уолфгар обясняваше на Малкор, но Дризт разбра, че думите му бяха насочени много повече към него, отколкото към магьосника. — Сега можем само да се надяваме, че не се е отклонил.

— Пътят му не е тайна — отговори Дризт. — Целта му е крайморският Град на бездънните води. Кой знае, може би вече е там.

— Тогава значи е потеглил по море — предположи Малкор.

Уолфгар замалко не се задави. Тази възможност изобщо не му бе минавала през ума.

— Боя се, че е така — съгласи се Дризт. — Мислех си, че и ние ще трябва да направим същото.

— Това е опасен път, а и струва много пари — каза Малкор. — Лятото наближава своя край и пиратите се събират за последните си набези на юг. Ако човек не успее да си уреди добър кораб…

Магьосникът не довърши, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Само че вие нямате друг избор — продължи след малко той. — И най-бързият кон не може да се мери с никой кораб, а и пътят по море е по-пряк от този по суша, където трябва да се заобикалят безброй препятствия. Моят чирак вече сложи омагьосаните подкови на жребците ви, така че ще успеете да достигнете Града на бездънните води само след няколко дни.

— А колко време ще трябва да плаваме? — попита смаяният Уолфгар, който все още не можеше да повярва, че Дризт ще се съгласи с предложението на магьосника.

— Струва ми се, че младият ти приятел не разбира напълно пътя, по който е поел — обърна се Малкор към Дризт.

Магьосникът постави вилицата си върху масата, после сложи още една, на десетина сантиметра от първата.

— Това — обясни той и посочи първата вилица, — е Долината на мразовития вятър. А това тук е Здрачната кула, в която се намираме сега. Делят ги почти четиристотин мили.

При тези думи магьосникът подхвърли една вилица на Дризт, който я сложи пред себе си, на около един метър от вилицата, която представляваше Здрачната кула.

— Пътят, по който сте поели, е пет пъти по-дълъг от този, който сте оставили зад себе си. Две хиляди мили и няколко царства ви делят от Калимпорт — рече Малкор на Уолфгар и посочи третата вилица, която изобразяваше далечния южен град.

— Та ние сме загубени! — простена Уолфгар, на когото такива огромни разстояния изглеждаха почти немислими.

— Съвсем не — отвърна Малкор. — Със северния вятър в платната си ще се движите бързо и ще успеете да изпреварите първия сняг. А пък хората и земите на юг са доста по-гостоприемни от тукашните.

— Ще видим — Дризт не изглеждаше особено убеден — за него „хора“ винаги означаваше „неприятности“.

— За съжаление си прав — въздъхна Малкор, досещайки се за трудностите, които един Елф на мрака неминуемо срещаше сред обитателите на повърхността. — Ала аз имам още един дар за вас — карта, която още днес ще ви отведе до скъпоценно съкровище.

— Още едно забавяне — възропта Уолфгар.

— Изгубеното време е нищожна цена за онова, което ще спечелите. Това кратко отклонение ще ви спести много дни в населения Юг, където Елфът на мрака иначе би могъл да се движи само нощем.

Дризт бе силно заинтригуван — Малкор явно разбираше тревогата му и като че ли предлагаше изход от безизходното положение. Елфът бе сигурен, че Югът, колкото и да е гостоприемен, щеше да затвори вратите си пред него. Градовете, които позволяваха на безчестния убиец да премине необезпокояван през тях, щяха да оковат него самия, дори ако само се приближеше до градската стена — Елфите на мрака се славеха като зли по природа и неописуемо жестоки. Малцина бяха онези, които успяваха да прозрат под черната кожа на Дризт До’Урден и да разберат, че той не е като събратята си.

— На запад от тук — започна Малкор, — в края на една мрачна пътека в Гората на вечната пролет, в пещера от дървета живее чудовище, което местните жители наричат Агата. Легендата разказва, че е от елфическия род и някога е била могъща магьосница. Сега това злочесто създание живее след смъртта си и черната нощ е нейното време.

Дризт и преди бе чувал за подобни създания, знаеше и как се наричат.

— Банши? — досети се той.

Малкор кимна.

— Идете в бърлогата й, ако сте достатъчно смели — събрала е голямо съкровище и в него има нещо, което ще ти бъде от неоценима полза, Дризт.

Магьосникът успя да прикове напълно вниманието на елфа — облегнат на масата, Дризт не изпускаше и дума от онова, което Малкор имаше да му каже.

— Маска — обясни той. — Вълшебна маска, която ще скрие чертите ти на Мрачен елф и ще ти позволи да ходиш необезпокоявано на повърхността, като Светъл елф, или като човек, както предпочиташ.

Дризт се облегна назад, уплашен от заплахата срещу самата му същност.

— Разбирам колебанието ти — каза Малкор. — Тежко е да трябва да се криеш от онези, които те обвиняват несправедливо, и така сам да ги убедиш, че грозните им подозрения са верни. Ала помисли за пленения си приятел и знай, че единствено заради него си позволявам да ти предложа подобно нещо. Може и да успееш да прекосиш южните земи и така, елфе, но със сигурност няма да ти бъде лесно.

Уолфгар прехапа устни и не каза нищо — Дризт трябваше да реши сам. Младежът знаеше, че дори тревогата му да не се забавят прекалено нямаше да натежи във вземането на това твърде лично решение.

— Ще отидем в леговището й — проговори най-сетне Дризт. — И ще нося тази маска, ако се наложи.

И като погледна към Уолфгар, добави:

— Сега трябва да мислим само за Риджис.

Дризт и Уолфгар вече бяха възседнали конете си и разменяха последни думи с Малкор.

— Пазете се от нея — каза Малкор и подаде на Дризт картата, която показваше пътя до бърлогата на баншито, както и още един пергамент с карта на южните земи. — Докосването й е леденостудено, а легендата твърди, че писъкът й носи смърт.

— Писъкът й? — повтори Уолфгар.

— Неземен вопъл, който е прекалено ужасен за ушите на смъртните — обясни Малкор. — Така че се пазете!

— Не се тревожи — успокои го Дризт, — ще се пазим.

— И никога не ще забравим гостоприемството и даровете на Малкор Харпъл! — добави Уолфгар.

— Нито урока, надявам се — отвърна магьосникът и му смигна, извиквайки притеснена усмивка върху устните на варварина.

Дризт се зарадва, че приятелят му поне донякъде се бе отърсил от сприхавото си настроение.

В този миг съмна и кулата се стопи пред очите им.

— Кулата изчезна, но магьосникът е тук — отбеляза Уолфгар.

— Кулата изчезна, но вратата, която води вътре, е тук — поправи го Малкор и като направи няколко крачки назад, протегна ръка, която внезапно изчезна от погледите им.

Уолфгар подскочи от изненада.

— За онези, които знаят как да я открият — добави Малкор. — Онези, които са се посветили на магията.

И като прекрачи вратата, която се намираше в някакво съвсем различно измерение, Малкор изчезна от погледа им. Миг по-късно до ушите на двамата приятели долетя гласът му:

— Дисциплина! — провикна се той и Уолфгар разбра, че прощалните думи на магьосника се отнасят за него.

Дризт пришпори коня си и разгъна картата, която бе получил от Малкор.

— Харпъл? — попита той през рамо, имитирайки подигравателния тон на Уолфгар от предишната вечер.

— Де да можеше всички харпъловци да са като Малкор — отвърна младежът.

Той все още се взираше към празното място, където допреди миг се бе издигала кулата и мислеше за двата важни урока, които магьосникът му бе дал само за една нощ — за предразсъдъците и за скромността.

От вътрешността на дома си Малкор ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Как му се искаше да може да се присъедини към двамата приятели и да се впусне в приключения, както бе правил неведнъж в младостта си, да открие правилния път и да го следва на всяка цена, изправяйки се срещу страшни опасности и свирепи врагове. Харкъл правилно бе преценил високите идеали на елфа и младия варварин и бе постъпил много добре като ги насочи за съвет към Малкор.

Магьосникът се облегна на вратата. Уви, за него дните на приключения и опасности, дните на безстрашни походи в името на справедливостта, бяха безвъзвратно отминали.

Ала случилото се през последния ден му вдъхна нова надежда — факелът, който той бе носил толкова години, бе преминал в сигурни ръце.

2 Десетки хиляди малки свещици

Хипнотизиран от неспирния танц на рубина, палачът се взираше в глъбините на камъка, докато лекичко го полюляваше на светлината на свещта. Рубинът поглъщаше мекия светлик и го пречупваше в безброй миниатюрни отражения — никой скъпоценен камък не би могъл да има толкова много и толкова съвършено шлифовани ръбчета.

И все пак безбройните отражения съществуваха — истински водовъртеж от безброй мънички свещици, които го въвличаха все по-дълбоко в червената омая на камъка. Тази красота не бе излязла изпод ръцете на обикновен златар, нямаше длето на този свят, което да създаде подобно съвършенство. Медальонът бе сътворен с помощта на магия и цялата тази прелест, напомни си Ентрери, имаше за цел да увлече всеки, който се взреше в нея, в глъбините на камъка, към спокойствието на огненочервеното му сърце.

Десетки хиляди малки свещици.

Нищо чудно, че така лесно бе успял да убеди капитана да ги закара до Калимпорт. Трудно бе да устоиш на внушенията, които идваха от дълбините на прекрасния камък. Внушения, които навяваха усещане за мир и покой, думи, тихо нашепвани от добър приятел…

Обикновено мрачното изражение на убиеца отстъпи място на усмивка. Ако само се оставеше на омайващия покой, който се излъчваше от рубина…

Напрягайки цялата си воля, Ентрери откъсна поглед от камъка и потри очи, смаян, че дори човек като него, за когото самоконтролът бе най-важното нещо в живота, се бе поддал на магията му. Той хвърли поглед към другия край на каютата, където се бе свил Риджис, изпълнен с тъга и отчаяние.

— Вече разбирам какво те е накарало да откраднеш рубина — обърна се Ентрери към полуръста.

Изненадата от това, че убиецът се бе обърнал към него (нещо, което Ентрери не бе правил, откакто се бяха качили на кораба в Града на бездънните води), откъсна Риджис от мислите му.

— Разбирам и защо Пук паша така отчаяно иска да си го върне обратно — думите на Ентрери бяха отправени колкото към пленника, толкова и към него самия.

Риджис наклони глава на една страна и се вгледа в палача. Възможно ли бе рубиненият медальон да покори дори Артемис Ентрери?

— Наистина, камъкът е приказно красив — предпазливо рече Риджис, без да знае как да възприеме това неочаквано разбиране от страна на студения убиец.

— Много повече от обикновен камък — разсеяно отвърна Ентрери, докато погледът му непрестанно се връщаше обратно към загадъчния, хипнотизиращ танц на отразената от рубина светлина.

Риджис разпозна умиротвореното изражение, което бе изгладило чертите на Ентрери — той самият бе изглеждал по същия начин, когато за първи път видя прекрасния медальон на пашата. По онова време беше преуспяващ крадец и водеше богат, изпълнен с удобства живот в Калимпорт. Ала омаята на рубина се бе оказала по-силна от благата, които му предлагаше гилдията на крадците.

— Кой знае, може би рубинът открадна мен — обади се Риджис отново, подтикван от внезапен импулс.

Оказа се, че е подценил волята на Ентрери. Палачът му хвърли студен поглед, а кривата му усмивка говореше недвусмислено, че знае накъде бие полуръстът.

Ала Риджис, който се вкопчваше дори в най-дребната надежда, продължи:

— Мисля, че силата на камъка ме победи. Това не може да се нарече престъпление, аз просто нямах друг избор…

Острият смях на Ентрери го накара да замълчи.

— Значи си или крадец, или слабак — изръмжа той. — Какъвто и да е случаят, в сърцето ми няма да намериш и капчица милост. Напълно заслужаваш гнева на Пук.

При тези думи убиецът подхвърли медальона във въздуха, после го улови и го мушна в кесийката, която висеше на кръста му.

След това бръкна по-дълбоко в торбичката и извади друг предмет — изящна ониксова статуетка, издялана във формата на пантера.

— Разкажи ми за нея — заповяда той на пленника.

Риджис отдавна се чудеше кога ли Ентрери ще прояви интерес към фигурката. Беше го видял да си играе с нея край Клисурата на Гарумн в Митрал Хол, за да подразни Дризт, ала оттогава повече не бе виждал магическия предмет.

Той безпомощно сви рамене.

— Няма да повтарям — заплаши го Ентрери и онази смразяваща увереност в надвисналата гибел, онзи всепоглъщащ ужас, който сковаваше всичките му жертви, прекърши Риджис.

— На елфа е — заекна той. — Казва се Гуен…

Риджис бързо млъкна, когато видя как убиецът стисна изумрудената кама със свободната си ръка, готов да я запрати срещу него.

— Да не би да се опитваш да повикаш съюзник? — злобно изсъска палачът и пусна статуетката в кесийката си. — Знам името на звяра, полуръсте. И мога да те уверя, че докато котката пристигне, вече ще си мъртъв.

— Боиш се от котката? — престраши се да попита Риджис.

— Не поемам ненужни рискове — отсече Ентрери.

— А защо не я повикаш сам? — не отстъпваше Риджис, мъчейки се да наклони везните в своя полза. — Ще ти бъде другар в дългите, самотни пътешествия.

Подигравателният смях на убиеца огласи каютата.

— Другар? За какво ми е притрябвал другар, глупав полуръст? Какво ще спечеля?

— Заедно ще сте по-силни — отвърна Риджис.

— Глупак! Ето къде грешиш жестоко. На път другарите носят само зависимост и гибел! Виж себе си, приятелю на елфа! Каква сила донесе ти на Дризт До’Урден? Той се втурва да те спасява, да изпълни онова, което ти дължи като приятел — Ентрери се изплю с отвращение, сякаш думата го бе омърсила. — Втурва се право в лапите на смъртта!

Риджис провеси глава и не каза нищо — Ентрери беше прав. Приятелите му се впускаха в опасности, които дори не можеха да си представят, само заради него и грешките, които бе направил много преди да ги срещне.

Ентрери прибра изумрудената кама в ножницата и скочи от мястото си.

— Порадвай се на нощта, малки крадецо. Почувствай милувката на брулещия морски вятър, наслади се на всички удоволствия, които ще ти предложи това пътешествие — така, както би им се насладил осъденият на смърт. Защото за теб Калимпорт означава сигурна смърт… за теб и за твоите приятели! — с тези думи Ентрери излезе от каютата, хлопвайки вратата с всичка сила.

Но не я заключи, забеляза Риджис. Никога не заключваше вратата! Не че имаше нужда, разгневен на самия себе си, трябваше да признае полуръстът. Единствената верига, която Ентрери използваше, бе ужасът, но нейната хватка бе по-сигурна от най-тежките железни окови. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.

Риджис отпусна глава върху ръцете си. Сега, когато убиецът го нямаше, цялото му същество се съсредоточи върху поклащането на кораба и еднообразното проскърцване на старите греди, а тялото му сякаш отмерваше ритъма на неспирното движение.

Усети как вътрешностите му се надигат.

Полуръстовете не обичаха морето, а Риджис се боеше от него повече и от събратята си. Ентрери надали можеше да измисли по-голямо мъчение за Риджис от това пътуване с кораб през Саблено море.

— О, не! — изстена полуръстът. — Не отново!

Останал без сили, той едва успя да се добере до люка на каютата, отвори го и показа глава навън, вдишвайки свежия нощен въздух.

Плътно увит с плаща си, Ентрери крачеше по празната палуба. Високо над главата му вятърът издуваше платната на кораба и той се носеше на юг, тласкан от първите зимни вихрушки. Безброй звезди обсипваха тъмното небе и блещукаха в безкрайния простор чак до далечния, потънал в мрак хоризонт, където небето и океанът се сливаха в едно.

Убиецът отново извади рубинения медальон, оставяйки звездната светлина да пробуди магията му, и се вгледа в него, твърдо решен да разбере тайната на прекрасния предмет преди пътуването да е достигнало своя край. Пук паша щеше да бъде невероятно щастлив, когато отново си възвърнеше медальона. Та нали само благодарение на него се бе сдобил с такава безгранична власт! Много повече власт, даде си сметка Ентрери, отколкото който и да било друг от неговите предшественици. С помощта на медальона Пук паша превръщаше враговете си в приятели, а приятелите — в роби.

— Дори и мен? — зачуди се той, омагьосан от хилядите миниатюрни звездици, които се отразяваха в прекрасния камък. — Бил ли съм и аз негова жертва? Или може би ще стана?

Струваше му се невъзможно той, Артемис Ентрери, да бъде покорен от магия, но и не можеше да отрече току-така очевидната сила на рубина.

Ентрери се изсмя на глас. Кормчията, единственият човек, който се намираше на палубата по това време, му хвърли любопитен поглед, после отново потъна в собствените си мисли.

— О, не — прошепна Ентрери на рубина. — Никога вече няма да имаш власт над мен. Не и сега, когато знам номерата ти, а и имам дълги дни пред себе си, за да ги изуча още по-добре! Ще поема по примамливия път, който се простира пред всеки, взрял се в аленото ти сърце, и ще се върна обратно като победител.

Засмя се отново и окачи златната верижка на врата си, мушвайки медальона под кожената си дреха.

После бръкна в кесийката си, стисна малката ониксова статуетка и отправи поглед на север.

— Виждаш ли какво става, Дризт До’Урден? — попита той в нощта, макар да знаеше отговора.

Далеч, далеч оттук, в Града на Бездънните води или в Дългата седловина, или някъде между тях, лавандуловите очи на елфа неотклонно се взираха на юг.

И двамата знаеха, че им бе писано да се срещнат отново. Веднъж вече се бяха изправяли един срещу друг, в Митрал Хол, древното джуджешко царство, но тогава битката им завърши без победител.

Ала победител трябваше да има.

Никога преди палачът не бе срещал някого, който да може да се мери с него по бързина и чиито оръжия да са така смъртоносни, както собствената му изумрудена кама и сега споменът за двубоя с Дризт До’Урден не му даваше покой. Двамата така си приличаха, движенията им бяха в съвършена хармония и се допълваха едно друго, сякаш бяха част от един и същи танц. И все пак елфът — състрадателен и загрижен за другите — притежаваше човечност, от която Ентрери отдавна се бе отказал като от никому ненужна стара вещ. Подобни чувства, подобна слабост, убеден бе той, нямаха място в сърцето на истинския боец.

Убиецът конвулсивно сви юмруци и яростно си пое дъх.

— Ела, Дризт До’Урден! — процеди той през стиснати зъби. — Да видим кой е по-силен!

В гласа му се усещаше непоклатима решителност, примесена с едва доловим страх. Това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в живота и на двамата, абсолютното изпитание на онези идеи и принципи, които ръководеха всяка тяхна постъпка и ги превръщаха в коренно различни личности. За Ентрери този двубой не можеше да свърши наравно. Той бе продал душата си в замяна на уменията си и ако Дризт До’Урден го победеше, ако дори никой от двамата не успееше да надвие другия, целият живот на убиеца щеше да се окаже една огромна, жестока лъжа.

Ала той не мислеше така.

Ентрери живееше, за да побеждава.

Тази вечер Ентрери не бе единственият, който гледаше нощното небе. Свежият въздух беше успокоил стомаха му и сега Риджис съзерцаваше далечните звезди, а мисълта му се рееше назад към неговите приятели и Долината на мразовития вятър. Колко такива нощи бяха прекарали, греейки се на веселия пламък на огъня и разказвайки си истории за приключения и храбри подвизи, или пък просто седяха един до друг, потънали в собствените си мисли и щастливи, че са заедно. Долината на мразовития вятър беше неплодородна ветровита тундра, земя със суров климат и сурови обитатели, ала приятелството на Бруенор, Кати-Бри, Дризт и Уолфгар го сгряваше и в най-студените нощи и го защитаваше от брулещия северен вятър.

От целия си петдесетгодишен живот Риджис бе прекарал по-малко от десет години в Долината и, погледната от този ъгъл, тя не бе нищо повече от временен пристан, просто още една спирка в безкрайното пътуване, в което се бе превърнал животът му след кражбата на медальона. Ала сега, когато отново се завръщаше в южното царство, Риджис почувства, че единственият истински дом, който бе имал някога, е Долината на мразовития вятър. И че приятелите, които толкова често бе приемал за даденост, бяха единственото му семейство.

Той се отърси от самосъжалението и се замисли над онова, което му предстоеше. Дризт щеше да дойде за него, навярно Уолфгар и Кати-Бри също щяха да се присъединят.

Ала не и Бруенор.

Цялото облекчение, което Риджис изпита, когато Дризт се завърна жив и здрав от недрата на Митрал Хол, се бе сгромолясало в Клисурата на Гарумн заедно с безстрашното джудже. Риджис никога нямаше да забрави онзи ден, когато се озоваха между прииждащите пълчища сиви джуджета и огромния дракон на мрака. Тогава Бруенор бе успял да им отвори път за бягство, макар и с цената на собствения си живот — беше скочил върху дракона с буренце горяща мазнина, повличайки звяра и себе си в бездънната пропаст.

Риджис потръпна от болка при спомена за онзи ужасен ден. При цялата си грубоватост и непрестанното мърморене, Бруенор Бойният чук си оставаше най-скъпият му приятел.

Една звезда се откъсна от небесния свод и полетя надолу, оставяйки ярка диря след себе си. Корабът продължаваше да се полюшва леко върху вълните, тръпчивият, солен мирис на океана бе все така силен, ала тук, до отворения люк, свежестта на ясната нощ успокояваше стомаха му и Риджис не усещаше гадене — само тиха скръб при спомена за лудите дни, прекарани с джуджето. Пламъкът на живота на Бруенор Бойния чук бе горял буйно и ярко, като факла, разпалвана от неспирен вятър, и бе угаснал в бой, както подобава на истински герой.

Останалите приятели на Риджис обаче бяха успели да се спасят. Полуръстът бе сигурен в това, така сигурен, както бе и Ентрери. Те щяха да му се притекат на помощ. Дризт щеше да дойде и да оправи всичко.

Риджис трябваше да вярва в това.

Що се отнася до него — задачата му бе ясна. Когато стигнеше в Калимпорт, Ентрери веднага щеше да се съюзи с хората на Пук паша. Там палачът щеше да е у дома си — щеше да познава всяко ъгълче на мястото и всички преимущества щяха да са на негова страна. Риджис трябваше да го забави.

Ясната цел, която си бе поставил, му вдъхна нови сили и той се огледа из каютата, търсейки нещо, което да му даде идея какво да направи, ала погледът му неотклонно се насочваше към горящата свещ.

— Пламък! — промърмори и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Отиде до масата и извади свещта от поставката й. Около фитила проблясваше миниатюрно восъчно езерце. Езерце, чийто допир означаваше пареща болка.

Ала Риджис не се поколеба дори за миг.

Нави единия си ръкав и наклони свещта над ръката си, изкривявайки лице от болка. Скоро цялата му ръка се покри с големи капки восък.

Трябваше да забави Ентрери.

На следващата сутрин Риджис се появи на палубата — нещо, което му се случваше много рядко. Утрото бе ясно и свежо и той искаше да приключи с онова, което си бе наумил, преди слънцето да се издигне твърде високо и палещите му лъчи да се смесят по особено неприятен начин със студените пръски солена вода. Риджис стоеше до перилата на борда и си повтаряше онова, което трябваше да каже, опитвайки се да събере кураж да се противопостави на неизречените заплахи на Ентрери.

В този миг Ентрери застана до него! Риджис с всичка сила се вкопчи в перилото, ужасен при мисълта, че убиецът някак си бе успял да се досети за неговия план.

— Ето го брегът — рече Ентрери.

Риджис проследи погледа му към хоризонта и далечната тъмна линия земя.

— Отново се вижда, а и не е никак далече — продължи Ентрери и се обърна към пленника, а на устните му играеше обичайната зла усмивка.

Риджис сви рамене.

— Твърде далече е.

— Може би — отвърна палачът. — Ала кой знае, току-виж си успял да се добереш дотам, макар че дребната ти раса не се слави с особена любов към плуването. Как мислиш, какви са шансовете ти?

— Не мога да плувам — отсече Риджис.

— Колко жалко! — изсмя се Ентрери. — Все пак, ако си промениш мнението и решиш да си опиташ късмета, първо ме предупреди.

Напълно объркан, Риджис направи крачка назад.

— Няма да те спирам — увери го Ентрери. — Просто не искам да изпусна представлението.

Объркването на Риджис отстъпи място на гняв. Ясно бе, че му се подиграват, макар все още да не можеше да разбере какво цели Ентрери.

— Из тези води плават интересни риби — небрежно вметна убиецът и отново погледна към морето. — Хитри риби. Следват кораба и чакат някой да падне зад борда.

Той хвърли поглед към Риджис, за да види реакцията му и като се убеди, че е успял да прикове цялото му внимание, продължи:

— Единственото, което се вижда от тях, е острата им перка, която пори вълните като нос на кораб. Ако гледаш достатъчно дълго, няма как да не ги видиш.

— И защо ще искам да ги виждам?

— Акули, така се наричат — продължи Ентрери без да обръща внимание на думите на полуръста.

После извади камата си и одраска единия си пръст, така че върху раничката заблестя капка кръв.

— Великолепни риби. Острите им зъби са дълги като ками, а с огромните си челюсти могат да прехапят човек на две — той впери пронизващ поглед в Риджис. — Или да налапат цял полуръст.

— Аз не мога да плувам — изръмжа Риджис, на когото зловещите, макар и неоспоримо ефективни методи на убиеца, никак не се понравиха.

— Жалко! — злобният смях на Ентрери отново огласи палубата. — Все пак, кажи ми, ако си промениш мнението.

И той се отдалечи, а плащът му се развяваше зад него.

— Проклет да си! — процеди Риджис.

После отново се запъти към перилата, ала при вида на дълбоката вода, която проблясваше долу, бързо промени решението си и се отправи към средата на палубата, където бе далеч по-сигурно.

Корабът се заклати по-силно — океанът напомняше за себе си и Риджис почувства как вътрешностите му отново се надигат…

— Глей да не паднеш през борда! — при тези думи Риджис се обърна и видя нисък кривокрак моряк; широката му усмивка разкриваше само няколко зъба, а очите му бяха присвити — явно беше кривоглед. — Морето май не ти понася, а?

Риджис потръпна конвулсивно, мъчейки се да прогони замайването — трябваше да свърши онова, което си бе наумил.

— Не, от другото е — отвърна той.

Морякът не обърна особено внимание на думите му и се накани да си тръгне, все още широко засмян. Няколкото зъба в устата му проблеснаха, изпъквайки още по-ярко на фона на почернялото му (от слънцето и от мръсотия) лице.

— Благодаря за загрижеността все пак — Риджис знаеше, че на всяка цена трябва да го задържи още малко. — А и за смелостта да ни откарате до Калимпорт.

Морякът спря, озадачен от думите на полуръста.

— Че ний и друг път сме ’зимали хора дето искат да идат на юг — рече той, мъчейки се да разбере какво точно искаше да каже дребният пътник с онова за „смелостта“.

— Е, да, но като се има предвид опасността… не, че е чак толкова голяма, разбира се — бързо добави Риджис, за да създаде впечатление, че всъщност изобщо не иска да привлича вниманието на моряка към непозната опасност. — Пък и не е важно. В Калимпорт бързо ще намерим лек.

После додаде съвсем тихо, сякаш не искаше морякът да го чуе:

— Ако успеем да се доберем живи дотам…

— Ей, я чакай малко! — усмивката бързо изчезна от лицето на моряка и той направи няколко крачки към полуръста.

Изведнъж, сякаш пронизан от внезапна болка, Риджис извика и се вкопчи в рамото си. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и докато се преструваше, че се бори с това, което го раздира отвътре, той успя да отчопли засъхналия восък от ръката си и да разкървави малката раничка отдолу. Изпод ръкава му се стече алена струйка.

Точно както бе очаквал, морякът го сграбчи и дръпна ръкава му над лакътя.

— Изгорено? — попита той при вида на раната.

— Не го пипай! — дрезгаво изшептя Риджис. — Така се предава… или поне така мисля.

Морякът видя и останалите белези и ужасено отдръпна ръка.

— Тук няма огън! Къде си се изгорил?

Риджис безпомощно сви рамене.

— Просто се появяват. Отвътре.

Сега бе ред на моряка да пребледнее.

— Ала аз ще издържа до Калимпорт! — Кой знае защо думите на полуръста изобщо не прозвучаха убедително. — Нужни са поне няколко месеца, докато изгори вътрешностите ти. А и повечето от раните ми са съвсем скорошни.

Риджис сведе поглед и посочи белезите по ръката си.

— Нали виждаш? Съвсем скорошни.

Ала когато вдигна поглед, морякът вече го нямаше — той с всички сили бързаше към каютата на капитана.

— Да те видим сега, Артемис Ентрери! — прошепна Риджис.

3 Гордостта на Зайчев дол

— Това се фермите, за които спомена Малкор — обади се Уолфгар, когато двамата с Дризт заобиколиха няколко дървета, които се издигаха в края на голямата гора. По източната й граница, на юг от двамата приятели, се бяха скупчили десетина къщурки, заобиколени от останалите три страни от обширни, вълнисти поля.

Уолфгар насочи коня си натам, но Дризт го спря.

— Това са обикновени хорица — обясни той. — Селяни, безвъзвратно оплетени от десетки суеверия и предразсъдъци. Надали ще приемат един Елф на мрака сред себе си. Нека да идем през нощта.

— А защо не се опитаме да открием пътя без тяхна помощ — предложи Уолфгар, комуто никак не се нравеше мисълта да изгубят още един ден.

— И да се загубим в гората? — отвърна Дризт и слезе от коня си. — Почини си, приятелю, тази нощ ни чака изпитание.

— Нейното време — нощта — отбеляза Уолфгар, припомняйки си думите на Малкор за баншито.

Усмивката на Дризт стана още по-широка.

— Но не и тази нощ — прошепна той.

Уолфгар видя познатия опасен блясък в лавандуловите очи на приятеля си и послушно скочи от седлото. Дризт вече се подготвяше за предстоящата битка, а гъвкавите му мускули потрепваха от нетърпение. Ала колкото и голяма да бе увереността му в силите на елфа, Уолфгар не можа да потисне ледената тръпка, която пробяга по тялото му при мисълта за свръхестественото чудовище, което не принадлежеше нито към света на живите, нито към мрачния свят на мъртъвците и срещу което щяха да се изправят съвсем скоро.

В непрогледната нощ.

Прекараха деня в спокоен сън и приятен отдих, наслаждавайки се на веселото чуруликане на птичките и палавите игри на катеричките, които вече се приготвяха за зимата. Гората излъчваше умиротворяващ покой. Ала когато слънцето се скри и над земята запълзя сивкав здрач, Гората на вечната пролет изведнъж стана съвсем различна. Под гъстите клони на дърветата натегна непрогледен мрак, между високите дънери надвисна потискаща тишина — неспокойното безмълвие на стаена опасност.

Дризт събуди Уолфгар и двамата незабавно поеха на юг, без дори да хапнат нещо преди това. Няколко минути по-късно се намираха пред портата на най-близката ферма. За щастие, нощта бе тъмна и безлунна и никой не можеше да се досети, че във вените на Дризт тече кръвта на Мрачен елф, освен ако не се доближеше твърде много до него.

— Казвайте какво ви води насам или си вървете! — разнесе се заплашителен глас откъм ниските покриви, още преди двамата приятели да успеят да почукат на вратата.

Дризт, който бе очаквал нещо подобно, отвърна без колебание:

— Идваме да разчистим една сметка.

— Какви врагове може да има някой като теб в Зайчев дол? — не отстъпи гласът.

— Във вашето прекрасно градче? — престори се на изненадан Дризт. — Не, врагът, заради когото сме тук, е и ваш враг.

Над тях се разнесе шумолене и много скоро иззад ъгъла на фермата се зададоха двама мъже с лъкове в ръце. Дризт и Уолфгар бяха сигурни, че още много очи (и лъкове) са насочени към тях от покрива на фермата, а и откъм съседните постройки. За обикновени селяни тези хора бяха организирали отбраната си много добре.

— Общ враг? — попита един от тях, същият, който бе говорил досега. — Та ние никога не сме имали вземане-даване с някой от твоята раса, елфе, нито пък със събратята на приятеля ти великан!

Уолфгар свали Щитозъб от рамото си, при което откъм покривите се разнесе неспокойно шумолене.

— Защото никога досега не сме минавали през вашия град — неприветливо отвърна младежът — никак не му харесваше да го наричат великан.

Дризт побърза да се намеси.

— Наш приятел бе убит недалеч от тук, край една мрачна пътечка в гората. Казаха ни, че вие можете да ни покажете пътя.

Внезапно вратата на фермата се отвори и отвътре се показа една престаряла сбръчкана жена.

— Какво искате от призрака на гората, а? — гневно се провикна старицата. — Че тя не закача никой, дето не й се бърка в работата!

Дризт и Уолфгар се спогледаха, озадачени от неочакваното отношение на старицата. Ала мъжът, който бе говорил допреди малко, явно бе съгласен с нея.

— Така е! Оставете Агата на мира!

— Вървете си! — чу се друг глас откъм покрива.

Уолфгар, разтревожен да не би фермерите да са попаднали под властта на някаква зла магия, стисна бойния чук още по-здраво, но Дризт усети нещо друго в гласовете им.

— Чувал съм, че призракът, тази Агата, била зъл дух — спокойно рече той. — Може би не съм разбрал добре — след като я защитават добри хора.

— Ха, зъл дух! Че какво й е злото? — сопна се старицата и навря сбръчканото си лице и съсухрената си фигурка по-близо до Уолфгар.

Младежът предпазливо отстъпи назад, макар че приведеното тяло на старата жена едва стигаше до кръста му.

— Агата защитава дома си — добави мъжът, който още стоеше край ъгъла на фермата, стиснал лъка си в ръка. — Горко на онзи, който отиде там!

— Горко му! — извика старицата и като се приближи още по-близо до Уолфгар, мушна костеливия си пръст в гърдите на якия исполин.

Това беше повече, отколкото Уолфгар можеше да понесе.

— Назад! — изрева той и стисна Щитозъб, а мускулите му се напрегнаха и почервеняха от притока на кръв.

Старицата изпищя и ужасено се втурна обратно във фермата, захлопвайки вратата зад себе си.

— Жалко! — прошепна Дризт, който прекрасно знаеше какво ще последва, после се хвърли настрани и се претърколи колкото се може по-надалече.

Точно навреме, за да избегне стрелата, която изсвистя откъм покрива и се заби там, където бе стоял допреди малко.

Уолфгар, очаквайки някоя стрела да полети и към него, също не остана на мястото си. Вместо това обаче, от най-близкия покрив скочи някакъв мъж, с явното намерение да се приземи върху исполина и да го повали на земята със силата на скока си. Уолфгар протегна ръка и сграбчи нападателя си още преди краката му да докоснат земята. Стиснат от здравата десница на огромния варварин, човекът остана да виси във въздуха.

В същото време Дризт скочи на крака и светкавично се втурна към двамата мъже, които все още стояха до ъгъла на фермата. Двамата дори не успяха да опънат лъковете си. За техен още по-голям ужас, мъжете едва сега забелязаха, че онзи, чиито ятагани бяха опрени в гърлата им и който можеше да ги посече с едно-единствено движение, беше Елф на мрака. Ала дори кожата на нападателя им да бе бяла като кожата на някой Светъл елф, пламъкът, който гореше в лавандуловите очи, пак щеше да ги накара да изтръпнат от ужас и безсилие.

Минаха няколко секунди, през които нищо не помръдваше, с изключение на тримата фермери, които трепереха от страх. Най-сетне Дризт наруши мълчанието:

— Злощастно недоразумение — обърна се той към тримата селяни, после направи крачка назад и прибра ятаганите си.

— Пусни го! — рече той на Уолфгар и побърза да добави. — Внимателно!

Уолфгар помогна на човека да стъпи на краката си, но фермерът се строполи на земята без да откъсва ужасения си, пълен със страхопочитание, поглед от грамадния варварин.

Уолфгар продължи да гледа заплашително — просто, за да не позволи на фермера да се отпусне прекалено много.

Вратата на къщата се отвори и старицата отново се показа, този път доста по-боязливо.

— Нали няма да убиете горката Агата? — примоли се тя.

— Недейте! — обади се мъжът, който бе говорил преди, а гласът му трепереше на всяка дума. — Тя не прави лошо никому, стига да не прекрачва прага на дома й.

Дризт погледна към Уолфгар.

— Няма — отвърна младежът. — Ще отидем при Агата и ще свършим работата, заради която сме дошли. Ала ви обещавам, че ще я пощадим.

— Покажете ни пътя — рече Дризт.

Двамата мъже до фермата се спогледаха и се поколебаха.

— Веднага! — изрева Уолфгар на човека, който още трепереше в краката му.

— При брезовия гъстак! — побърза да отговори мъжът. — Пътеката започва там и продължава на изток. Доста лъкатуши, ама иначе не е обрасла с храсталаци.

— Сбогом, Зайчев дол — рече Дризт и се поклони ниско. — Де да можехме да поостанем тук и да разсеем страха ви от нас! Уви, чака ни дълъг път и неотложна задача.

Двамата с Уолфгар скочиха върху конете и се наканиха да препуснат на изток.

— Почакайте! — извика старицата след тях.

Жребците забавиха крачка и двамата приятели погледнаха назад.

— Кажете ни кои сте вие, безстрашни — или безразсъдни — воини!

— Уолфгар, син на Беорнегар! — провикна се варваринът и се изпъчи гордо, макар да се опитваше да звучи скромно. — И Дризт До’Урден!

— Чувал съм тези имена! — възкликна един от фермерите.

— Тепърва ще слушате за тях! — зарече се Уолфгар, после изчака Дризт да продължи напред и препусна след него.

Дризт не бе много сигурен, доколко бе разумно да казват истинските си имена наляво и надясно, издавайки по този начин местонахождението си, не и сега, когато Артемис Ентрери непрестанно се обръщаше назад, за да разбере докъде са стигнали преследвачите му. Ала когато видя широката, горда усмивка върху лицето на младежа, елфът замълча и остави приятеля си да се позабавлява.

Когато къщите на селцето се превърнаха в далечни светли точици зад гърбовете им, Уолфгар стана по-сериозен.

— Не ми се сториха зли — обърна се той към Дризт, — и все пак защитаваха духа. Дори са му дали име! Дали зад нас не се надига черен мрак?

— Не — отвърна Дризт — Зайчев дол е точно това, което изглежда на пръв поглед — обикновено селце, в което живеят добри и честни хора.

— Ами Агата?

— Из тези земи има десетки подобни места — обясни Дризт. — Владетелите, които царуват тук, дори не са чували за тях, много от селцата си нямат дори име. Ала съм сигурен, че всички — дори и владетелят на Града на бездънните води — са чували за Зайчев дол и призрака от Гората на вечната пролет.

— Агата ги прави известни — заключи Уолфгар.

— А ги и защитава без съмнение — добави Дризт.

— Кой ли разбойник ще се осмели да върлува по пътищата, водещи към Зайчев дол, когато знае, че из тези земи броди зъл дух! — засмя се Уолфгар. — И все пак, странничък ми се вижда този съюз.

— И така да е, не е наша работа — каза Дризт и спря коня си. — Това трябва да е гъстакът, за който говореше онзи човек.

При тези думи той посочи към една малка брезова горичка, сгушена недалеч от тях. Отвъд нея, мрачна и загадъчна, тъмнееше Гората на вечната пролет.

Конят на Уолфгар сви уши назад.

— Близо сме — досети се младежът и скочи от седлото.

Двамата спънаха конете и навлязоха сред брезовите дръвчета. С обичайната си мека походка, Дризт се движеше напълно безшумно, ала на Уолфгар му бе трудно да си проправя път през гъсталака и при всяка негова стъпка из гората отекваше шумен пукот от строшени клони.

— Ще я убием ли? — попита той приятеля си.

— Само ако нямаме друг избор — отвърна Дризт. — Тук сме заради маската, а и дадохме дума на селяните.

— Тази Агата надали ще ни даде съкровищата си доброволно — напомни му Уолфгар.

Много скоро и последната бреза остана зад гърба им. Сега пред тях тъмнееха огромни дъбове, между които се виеше малка пътечка — оттук започваше Гората на вечната пролет.

— Пази тишина — прошепна Дризт, после издърпа Сиянието от ножницата си — синкавият светлик щеше да им показва пътя в мрака.

Дърветата сякаш се скупчиха още по-близо до тях; задушаващата тишина, която тегнеше във въздуха, ги караше да се стряскат от звука на собствените си стъпки. Дори Дризт, който бе прекарал векове в недрата на земята, усещаше как смазващата тежест на това най-мрачно кътче от Гората на вечната пролет го притиска и изцежда силите му. Из цялото място витаеше зло и дори да бяха имали някакви съмнения, сега и двамата приятели бяха сигурни — тук наистина живееше банши. Дризт извади тънка свещ и като я счупи надве, подаде едната половинка на Уолфгар.

— Запуши си ушите — почти беззвучно прошепна той и повтори думите на Малкор, — писъкът й носи смърт.

Не им беше трудно да следват пътя, въпреки гъстия мрак, в който тънеше всичко наоколо — с всеки изминал миг усещането за могъщо зло тегнеше все по-силно върху плещите им. Не бяха вървели много дълго, когато съзряха огън в далечината. Двамата приятели инстинктивно се снишиха към земята и тръгнаха натам.

Пред тях се издигаше нещо подобно на купол от клони — пещерата от дървета, в която живееше баншито. Единственото място, откъдето можеше да се влезе, бе малък отвор, през който едва можеше да пропълзи човек. Мисълта да влязат в осветената пещера на четири крака, изобщо не се понрави на двамата приятели. Уолфгар вдигна Щитозъб с намерението да пробие по-голяма врата и като даде знак на Дризт, смело закрачи към купола.

Дризт предпазливо го последва. Не му се вярваше, че Уолфгар ще успее да направи онова, което бе намислил — всяко същество, успяло да оцелее толкова дълго, със сигурност щеше да бъде подготвено да се справи с толкова очевидна заплаха. Ала и той нямаше по-добра идея, затова не каза нищо, само отстъпи крачка назад, когато Уолфгар вдигна чука над главата си.

Варваринът разкрачи широко крака, за да пази равновесие и си пое дълбоко дъх, после замахна с всичка сила. Куполът потрепери под страховития удар, разхвърчаха се трески, ала подозрението на Дризт се оправда — в мига, в който дървената обвивка на пещерата се строши, бойният чук се вряза в скрита мрежа. Преди Уолфгар да успее да дръпне оръжието си обратно, и той, и чукът се оказаха омотани от лепкави нишки.

Дризт видя как някаква сянка в осветената вътрешност на пещерата се размърда и разбра, че няма и миг за губене — приятелят му бе напълно беззащитен. Той се промуши под краката на Уолфгар и връхлетя в пещерата, размахвайки свирепо двата си ятагана във всички посоки. Почувства как Сиянието пробожда нещо безплътно и невидимо и разбра, че е пронизал същество от отвъдното. Ала, напълно замаян от рязката смяна на пълен мрак със заслепяваща светлина, за миг Дризт не успя да разбере къде точно се бе озовал. Все пак успя да се съвземе достатъчно, за да види как призракът побягва към сенките в другия край на пещерата. Елфът се претърколи до стената и като се облегна на нея за опора, успя да се изправи на крака и да пререже нишките, които сковаваха ръцете на Уолфгар.

И тогава се разнесе писъкът.

Със сила, която пронизваше до мозъка на костите, протяжният звук проряза крехката защита на восъчните парчета и хвърли покров от замайващ мрак върху двамата приятели, изцеждайки силите им. Дризт се свлече до стената, а Уолфгар, който най-сетне успя да се отскубне от лепкавата хватка на мрежата, политна назад и се строполи на земята.

Останал сам в бърлогата на чудовището, Дризт разбра, че сериозно е загазил. Той напрегна всичките си сили и се опита да се съсредоточи върху пламъците на огъня — трябваше да се пребори със замайването и острата болка в главата.

Ала вместо един, пред очите му заиграха пламъците на двадесетина огньове, светлини, които не можеше да прогони. Дризт знаеше, че е успял да се отърси от отровата на писъка и за миг не можа да разбере какво става.

Агата бе магическо създание и именно с магия — измамни огледални образи — бе защитила своя дом. Внезапно Дризт се видя обграден от двадесетина изкривени образи на отдавна умряла елфическа девойка. Върху костеливото лице бе опъната съсухрена кожа, в безцветните очи не проблясваше нито искрица живот.

Ала в измамния магически лабиринт тези празни дупки виждаха по-ясно и от най-зорките очи. Дризт бе сигурен, че Агата прекрасно знае къде точно се намира той. Призракът размаха ръце и по лицето му плъзна зловеща усмивка.

Дризт бърза разбра, че духът се кани да изрече заклинание. Уловен в мрежата на магическите видения, той имаше един-единствен шанс. Извика на помощ способностите си на Мрачен елф и с отчаяната надежда, че е открил истинския огън, обви пламъците в облак от тъмнина. Вътрешността на пещерата потъна в пълен мрак и Дризт се хвърли на земята.

Ярка синя светкавица проряза тъмнината, профуча над главата на елфа и проби стената. Въздухът около Дризт се нагорещи до червено, снежнобялата му коса се изправи.

Магическият лъч на Агата се устреми към мрачната гора и извади Уолфгар от вцепенението му.

— Дризт! — простена той и с мъка се изправи на крака.

Приятелят му сигурно вече бе мъртъв, отвъд купола от клони пещерата тънеше в непрогледен мрак, ала без нито за миг да помисли за собствената си безопасност, Уолфгар безстрашно се запрепъва към входа.

Дризт пълзешком обикаляше пещерата, използвайки топлината на огъня като ориентир. При всяка крачка замахваше с ятагана си, но ударите му срещаха единствено въздуха и дърветата, които образуваха стените на помещението.

Изведнъж мракът се вдигна и го завари беззащитен, опрял гръб в стената, вляво от входа на пещерата. Навсякъде около него образът на Агата му се хилеше зловещо, докато устните й беззвучно мълвяха думите на ново заклинание. Дризт се огледа наоколо, мъчейки се да открие път за бягство, ала внезапно разбра, че призракът изобщо не гледа към него.

В другата част на помещението, в нещо, което трябва да беше истинско огледало, той съзря друг образ — на Уолфгар, който тъкмо влизаше в пещерата, напълно беззащитен докато пропълзяваше през тесния вход.

Дризт разбра, че няма и миг за губене. Беше започнал да прозира подредбата на измамния лабиринт и можеше да се досети за посоката, в която трябваше да се намира истинският дух. Той приклекна на едно коляно, гребна шепа мръсотия от пода и я хвърли около себе си, описвайки широка дъга.

Всички образи реагираха еднакво, така че Дризт не можа да разбере кой от тях бе неговият враг. Ала истинската Агата, която и да бе тя, плюеше пръст — Дризт бе успял да прекъсне заклинанието й.

Уолфгар се изправи на крака и незабавно стовари Щитозъб върху стената вдясно от вратата, после смени посоката на удара и запрати могъщия чук право срещу образа, който се намираше в отсрещния край на помещението, точно над огъня. Щитозъб отново връхлетя върху стената, пробивайки в нея огромна дупка.

Камата на Дризт полетя към още един от лъжливите образи и срещна само въздух. Внезапно елфът улови издайническо проблясване откъм онази част на пещерата, където бе видял образа на Уолфгар. В мига, в който магическият чук се завърна в ръката на варварина, Дризт се втурна към него.

— Води ме! — изкрещя той, надявайки се, че Уолфгар ще го чуе.

Варваринът го разбра.

— Темпос! — изрева той, за да предупреди приятеля си, че се кани да нанесе нов удар, и хвърли Щитозъб.

Дризт се наведе, магическият чук изсвистя над гърба му и с гръмовен трясък се заби в едно от огледалата. Половината от образите в пещерата изчезнаха и Агата нададе яростен крясък. Без да се бави и миг, Дризт скочи през счупеното огледало и се приземи в натрошените стъкла.

Право в съкровищницата на Агата.

Призракът нададе страховит писък и убийственият звук повали Дризт и Уолфгар на земята. Само че този път двамата приятели бяха подготвени и успяха да отблъснат пагубното му въздействие много по-лесно. Дризт допълзя до съкровището на призрака и започна да събира злато и скъпоценни камъни в една кесия, докато Уолфгар, обзет от дива ярост, вилнееше из пещерата. Скоро земята около стените бе осеяна с парчета дърво, а огромните рамене на младежа се покриха с грозни драскотини, от които течаха струйки алена кръв. Ала обхванат от свиреп гняв, той не усещаше никаква болка.

Дризт почти беше напълнил торбата си и тъкмо се канеше да се махне оттам, когато погледът му бе привлечен от някакъв странен предмет — предмет, който почти се радваше, че не бе успял да открие досега и който една част от него тайно се надяваше никога да не намери. Така му се искаше тази вещ да съществува само в преданията! Ала сега тя бе пред него — съвсем обикновена маска с безлични черти и само с едно просто въженце, което да я държи на лицето на онзи, който я сложи. Но Дризт знаеше, че колкото и обикновена да изглеждаше, това бе същата вещ, за която му бе говорил Малкор. Сега вече и да искаше, не можеше да се откаже от нея. Риджис имаше нужда от него, а за да му се притече на помощ навреме, Дризт имаше нужда от маската. Неволна въздишка се откъсна от устните на елфа, когато ръката му докосна магическия предмет и усети силата, заключена в него. Без да се колебае повече, той мушна маската в торбата си.

Само че Агата нямаше намерение да се раздели със съкровищата си толкова лесно — призракът, който се изправи срещу Дризт, когато той прескочи счупеното огледало бе съвсем истински, а не плод на магическа илюзия. Сиянието заблестя страховито, докато Дризт отбиваше ударите на обезумялата от гняв Агата.

Уолфгар се досети, че приятелят му се нуждае от него и успя да прогони свирепата ярост, която го заслепяваше и му пречеше да намери най-добрия начин да се спасят от опасността, в която се намираха. Той вдигна Щитозъб за нов удар и внимателно огледа стаята. Само че още не бе успял да прозре лабиринта от измамни образи, с който Агата защитаваше леговището си, и объркването от дузината елфи, които го заобикаляха и страхът да не нарани Дризт, възпряха ръката му.

Дризт танцуваше с невероятна лекота около освирепялото банши и полека-лека го изтласкваше към съкровищницата. На няколко пъти можеше да я прониже смъртоносно, ала не го направи — беше дал дума на селяните от Зайчев дол.

Най-после успя да заеме удобно положение. Сиянието подскочи напред и Агата — плюейки и проклинайки яростно — отстъпи назад, спъна се в поставката на счупеното огледало и падна в мрака отвъд него. Дризт се втурна към вратата.

Уолфгар видя как тъмнината поглъща Агата и останалите образи и по звука на яростното й ръмжене най-сетне успя да разгадае тайната на бърлогата й. Щитозъб се издигна над главата му, готов да нанесе смъртоносен удар.

— Да се махаме! — изкрещя Дризт, докато минаваше покрай него и го плесна с тъпата страна на ятагана си, за да му напомни за тяхната задача и за обещанието, което бяха дали.

Уолфгар се обърна към него, но пъргавият елф вече беше изчезнал в черната нощ. В следващия миг Агата отново беше на крака, стиснала юмруци и оголила зъби в яростна гримаса.

— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.

С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.

В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.

Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.

Право към дънера на едно дърво.

Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.

Зад тях Агата зави безпомощно.

Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.

— Дотук беше с чужденците! — засмя се някой.

— Не — рече старицата, доловила едва забележимата промяна в гласа на Агата. — Стене, защото е загубила. Двамата са я победили! Надвили са я и са избягали!

Селяните замълчаха и се заслушаха в риданието на Агата. Скоро разбраха, че старицата е права и се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си.

— Как рекоха, че се казват? — попита някой.

— Уолфгар — отвърна друг. — И Дризт До’Урден. Чувал съм за тях и преди.

4 Градът на чудесата

Достигнаха главния път преди изгрев-слънце и продължиха на запад към морето и Града на бездънните води. Сега, когато бяха оставили посещението при Малкор и работата с Агата зад гърба си, двамата приятели отново насочиха мисълта си към пътя пред тях и опасността, която грозеше полуръста, ако не успееха да му се притекат на помощ. Жребците им, подпомагани от магическите подкови на Малкор, препускаха напред с трескава бързина и ги носеха покрай земи, които минаваха пред очите им като мъгляво петно.

Не спряха, когато зад тях се сипна зората, не спряха и когато слънцето се издигна високо в небето.

— Когато се качим на кораба и отплаваме на юг, ще можем да си почиваме колкото искаме — каза Дризт, макар че Уолфгар, който бе твърдо решен да измъкне Риджис от лапите на Ентрери, нямаше нужда от подканяне.

Спусна се нощ, а конете им все така препускаха. Най-сетне, когато слънцето за втори път изплува на хоризонта зад тях, двамата усетиха милувката на соления бриз и видяха високите кули на Града на бездънните води да се издигат в далечината пред тях. Двамата спряха върху високия хълм, който представляваше източната граница на прочутия Град на чудесата и се вгледаха надолу. Ако Уолфгар бе смаян, когато за първи път съзря Лускан, сега бе напълно поразен — Градът на бездънните води, перлата на Севера и най-голямото пристанище в целите Царства, беше десет пъти по-голям от Лускан. Изтегнал се лениво между крепостните стени, той се спускаше към брега на океана и сякаш нямаше край — докъдето стигаше погледа, се издигаха безброй високи покриви и островърхи кули.

— Колко ли хора живеят тук? — ахна Уолфгар.

— Около стотина племена като твоето могат да се подслонят зад тези стени — отвърна елфът.

Уолфгар очевидно бе притеснен и това разтревожи Дризт. Младият варварин нямаше опит с големите градове — първият му досег с подобно място, посещението им в Лускан, замалко не бе имало пагубни последици. А ето че сега пред тях бе Градът на бездънните води — десет пъти по-голям, десет пъти по-многолюден и десет пъти по-опасен.

Уолфгар като че ли се посъвзе от смайването си и на Дризт не му оставаше друго, освен да се осланя на разума, и зрелостта на младежа. Ала сега елфът трябваше да се пребори със собствените си съмнения и опасения. Предпазливо, сякаш се боеше да не се опари, той извади маската от раницата си.

Уолфгар разбираше отчаяната нужда, която тласкаше елфа да направи нещо, което го плашеше, разбираше и колебанието му и в очите му, когато погледна към Дризт, се четеше искрено съчувствие. Младежът не знаеше дали той самият е способен на такава смелост… дори ако животът на Риджис зависеше от неговото решение.

Дризт завъртя простата маска в ръцете си и се зачуди докъде се простираше магията й. Знаеше, че това не е обикновена маска — чувствителните му пръсти съвсем ясно усещаха силата, заключена в нея. Дали щеше просто да промени лицето му или щеше да отнеме самата му същност? И преди бе чувал за магически предмети, които, веднъж сложени, повече не можеха да бъдат свалени.

— Кой знае, може пък да те приемат и така — каза Уолфгар.

Дризт въздъхна и се усмихна — вече бе взел решение.

— Не. Войниците от Града на чудесата никога няма да отворят портите за един Елф на мрака, както и няма да се намери капитан, който да ме допусне на кораба си.

Без да се колебае повече, Дризт сложи маската върху лицето си.

За миг не се случи нищо и той започна да се чуди дали всичките му притеснения нямаше да се окажат напразни и дали това не бе само една най-обикновена маска.

— Нищо — засмя се той неловко след няколко секунди, а в гласа му се долавяха нотки на облекчение. — Май, че не…

В този миг видя изуменото изражение на приятеля си и спря по средата на изречението.

Уолфгар бръкна в раницата си и извади лъскава метална чаша.

— Погледни — каза той и му подаде импровизираното огледало.

Дризт пое чашата с треперещи ръце — ръце, които затрепериха още по-силно, когато елфът внезапно осъзна, че вече не са черни — и я поднесе към лицето си. Отражението беше мътно, още повече, че яркото сутрешно слънце заслепяваше очите му, ала Дризт бе сигурен в това, което виждаше. Чертите му си бяха останали същите, ала черната му кожа сега имаше златистия цвят на Светъл елф. Дългата му, снежнобяла коса, бе искрящо руса, сякаш бе уловила лъчите на слънцето и ги държеше в плен.

Единствено очите му си бяха същите — дълбоки, лавандулови езерца, на дъното на които искреше ясна светлина. Нямаше магия на този свят, която да затъмни блясъка на тези очи и Дризт усети облекчение при мисълта, че вътре в себе си бе останал същия.

Въпреки това, тази драстична промяна го смущаваше и той не знаеше как да реагира. Погледна към Уолфгар за одобрение, а в очите му се четеше притеснение.

— Доколкото виждам — каза варваринът с кисел вид, — по нищо не се различаваш от който и да е красив елфически воин. Не една девойка ще поруменее и ще извърне очи, когато минеш покрай нея.

Дризт погледна надолу и се опита да прикрие неудобството от думите на приятеля си.

— Само че на мен не ми харесва — откровено каза Уолфгар. — Изобщо не ми харесва.

Дризт вдигна очи и го погледна крадешком.

— А още по-малко ми харесва изражението ти и неудобството, което изпитваш — продължи Уолфгар, очевидно разтревожен. — Бил съм се с великани и дракони, без да изпитам и капка страх. Ала мисълта да се изправя срещу Дризт До’Урден би ме накарала да се разтреперя… както би ужасила и най-храбрия воин. Не забравяй кой си, доблестни скиталецо!

Върху лицето на Дризт се прокрадна усмивка.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна той. — От всички предизвикателства, които съм срещал през живота си, това като че ли е най-голямото.

— Повече те харесвам без нея — призна Уолфгар.

— И аз — разнесе се глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха някакъв мъж на средна възраст да се приближава към тях. Непознатият бе висок и силен, облечен бе с обикновени дрехи, а късата му черна брада изглеждаше грижливо поддържана. Косата му също бе черна, макар тук-там в нея да се белееха сребърни нишки.

— Добра среща, Уолфгар и Дризт До’Урден! — каза той и се поклони. — Аз съм Келбен, приятел на Малкор. Този прекрасен член на харпъловия род ми заръча да ви чакам.

— Магьосник? — попита Уолфгар, макар че всъщност не бе имал намерение да изрича мислите си на глас.

— Пазач на гората — отвърна мъжът. — И любител на живописта, макар, боя се, да не съм особено добър художник.

Дризт се вгледа в Келбен, без да вярва на скромните му думи. Непознатият внушаваше чувство за извисеност, държанието му бе възпитано и изискано, а обноските му бяха достойни за благородник. Според Дризт, Келбен бе колега на Малкор, ако не и нещо повече. А ако наистина обичаше да рисува, убеден бе елфът, то със сигурност се бе усъвършенствал в това изкуство и можеше да се мери с всеки художник из тези земи.

— Водач из Града на бездънните води? — попита Дризт.

— По-скоро ще ви намеря водач. Знам накъде сте тръгнали и от какво имате нужда. По това време на годината е доста трудно да се намери кораб, който още взима пътници на борда си. Освен, ако не знаеш къде да търсиш. Елате, да идем при южната порта. Там ще намерим човек, който знае къде да ви намери кораб.

Келбен доведе коня си, който бе оставил недалеч оттам, и ги поведе на юг.

Прекосиха възвишението, което предпазваше града от нападение от изток и което в най-високата си част се издигаше на повече от тридесет метра. В основата на скалата започваше градската стена и, макар че южната порта вече се виждаше, Келбен ги поведе встрани от града към една обрасла с трева могила, върху която растеше самотна върба.

Щом достигнаха малкото възвишение, от дървото скочи дребен мъж и нервно се заоглежда насам-натам. Дрехите му показваха, че не е просяк и неспокойното му държание, когато се приближиха до него, още повече затвърди подозрението на Дризт, че Келбен е много повече от онова, за което се представяше.

— А, Орлпар, толкова мило от твоя страна, че дойде — нехайно поздрави Келбен и Дризт и Уолфгар се спогледаха многозначително — дребничкият мъж надали бе имал голям избор дали да дойде или не.

— Добра среща — каза Орлпар, който очевидно бързаше да приключи с това, колкото се може по-скоро. — Осигурих им кораб. Донесе ли онова, което ми обеща?

— Кога? — попита Келбен.

— След една седмица. „Танцуващият сред вълните“ вдига котва след седмица.

Разтревожените погледи, които Дризт и Уолфгар си размениха, не убягнаха от вниманието на Келбен.

— Твърде късно — отвърна той. — Няма моряк в пристанището, който да не ти дължи услуга. Моите приятели не могат да чакат.

— Това отнема време! — възкликна Орлпар, но после, сякаш внезапно се бе сетил с кого разговаря, направи крачка назад и сведе поглед към земята.

— Твърде късно — спокойно повтори Келбен.

Орлпар се почеса, опитвайки се да измисли някакъв изход.

— Дюдермонт — каза той и вдигна обнадежден поглед към Келбен. — Капитан Дюдермонт тръгва със своя „Морски дух“ още тази нощ. Няма да намерите по-свестен човек от него, но не знам колко на юг се кани да отиде. Освен това цената ще е висока.

— Не бой се, малки приятелю — засмя се Келбен. — Предлагам ти невероятна замяна.

Орлпар му хвърли подозрителен поглед.

— Каза злато.

— Нещо по-добро от злато — отвърна Келбен. — Моите приятели са тръгнали от Дългата седловина само преди три дни, а конете им дори не са се изпотили.

— Коне? — сепна се Орлпар.

— Не, не самите жребци. Подковите им. Магически подкови, с които всеки кон става бърз като вятъра!

— Ама аз работя с моряци! — възпротиви се Орлпар. — Какво да ги правя тези подкови?

— Успокой се, Орлпар — меко каза Келбен и му смигна. — Нали не искаш да поставиш брат си в неудобно положение? Мисля, че все ще измислиш как да използваш подковите.

Орлпар си пое дълбоко дъх и се опита да прогони гнева си. Келбен очевидно го бе притиснал в ъгъла.

— Доведи двамата си приятели в „Герба на русалката“. Ще видя какво мога да направя — каза той и се запъти надолу по хълма към южната порта.

— Добре се справи с него — отбеляза Дризт.

— Всички преимущества бяха на моя страна — обясни Келбен. — Братът на Орлпар е известен благородник в града. Това понякога му помага, но неведнъж се е оказвало и в негова вреда — винаги трябва да внимава да не посрами семейството си.

— Но стига сме говорили за това — продължи след малко той. — Оставете конете си при мен и тръгвайте към южната порта. Стражите ще ви покажат пътя до Пристанищната улица, а оттам съвсем лесно ще откриете „Герба на русалката“.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Уолфгар, докато слизаше от седлото.

— Имам друга работа — отвърна Келбен. — По-добре вървете сами. Не се безпокойте, Орлпар няма да посмее да ме излъже, а капитан Дюдермонт е почтен човек. Чужденците са нещо съвсем обичайно в Града на бездънните води, особено пък в „Герба на русалката“.

— Ала чужденци, които се движат заедно с Келбен, простия художник, могат да привлекат нежелано внимание — допълни Дризт шеговито.

Келбен се засмя, но не отвърна нищо.

Дризт скочи от седлото.

— Ще върнеш конете в Дълбоката седловина, нали? — попита той.

— Не се безпокойте.

— Благодарим ти, Келбен — рече Дризт. — Ти наистина ни помогна много.

Елфът замълча за миг, докато се взираше изпитателно в коня си.

— Трябва обаче да знаеш, че заклинанието, с което Малкор омагьоса подковите, няма да трае дълго. Орлпар няма да спечели нищо от тази сделка.

— Справедливостта винаги възтържествува — засмя се Келбен. — Орлпар е сключил не една и две нечестни сделки. Кой знае, може би това ще му е за урок — току-виж научил що е смирение и поеме по правия път.

— Кой знае — отвърна Дризт и се поклони, после двамата с Уолфгар поеха надолу по хълма.

— Бъдете нащрек, но не се поддавайте на гнева си — провикна се Келбен след тях. — Из пристанището шетат доста разбойници, но навсякъде е пълно със стражи. Не един и двама чужденци са прекарали първата си нощ тук в градската тъмница.

Той проследи двамата приятели с поглед и (също като Малкор) си припомни дните, когато сам бе бродил по света, в търсене на приключения.

— Ама как сплаши онзи човечец! — обади се Уолфгар, след като се увери, че Келбен не може да го чуе. — И това ми било обикновен художник!

— По-вероятно магьосник… могъщ магьосник — отвърна Дризт. — Задължени сме на Малкор — неговото влияние ни проправя път чак тук. Помни ми думите — онзи, който може да сплаши човек като Орлпар, не ще да е обикновен художник.

Уолфгар обърна поглед към могилата, ала Келбен и конете не се виждаха никъде. Дори и със своите ограничени познания за това изкуство варваринът разбра, че само магия можеше да пренесе Келбен и трите коня толкова бързо. Той се усмихна и поклати глава — светът не спираше да го изненадва с необичайните си обитатели.

Следвайки напътствията на стражите от южната порта, Дризт и Уолфгар скоро достигнаха Пристанищната улица — дълга алея, която се простираше по протежение на Бездънния пристан в южната част на града. Соленият въздух бе изпълнен с миризмата на риба, над главите им кряскаха чайки, а наоколо се шляеха моряци и търговци от всички краища на Царствата, някои заети с работа, но повечето дошли тук, за да си починат преди да се отправят на юг.

Пристанищната улица като че ли бе направена точно за такива веселби — на всеки ъгъл имаше пивница. За разлика от Лускан обаче, където господарите на града отдавна бяха дали улиците около пристанището на най-презряната и жалка градска измет, Пристанищната улица в Града на Бездънните води не беше в плен на злото. Градът на чудесата бе град на реда и закона и войници от редиците на Пазителите, прочутата градска стража, можеха да се видят навсякъде.

Цялото място гъмжеше от дръзки авантюристи, бойци, калени в десетки битки, за които оръжието се бе превърнало в неразделна част от тялото. Въпреки това, докато си проправяха път през тълпата, Дризт и Уолфгар усещаха погледите на всички, покрай които минаваха; не един и двама бяха онези, които се обръщаха след тях и ги следяха с очи. Дризт попипа маската си, уплашен да не би по някакъв начин тя да бе паднала, откривайки истинската му раса пред смаяните хора наоколо. Опасенията му бързо се разсеяха, когато видя, че ръката му все още е бяла като на Светъл елф.

Той се обърна към Уолфгар, за да се увери, че маската наистина е на лицето му, и замалко не се изсмя с глас, когато разбра, че не той бе приковал изумените погледи на тълпата. През последните няколко години двамата с Уолфгар бяха непрекъснато заедно и той отдавна бе свикнал с исполинската фигура на своя приятел. Висок два метра, с огромни мускули, които заякваха все повече с всяка изминала година, Уолфгар крачеше по улицата гордо изпъчен и цялото му същество излъчваше спокойна увереност в собствените сили. Щитозъб небрежно се поклащаше върху рамото му.

Този млад мъж щеше да изпъква дори сред най-великите воини на Царствата.

— За първи път погледите на всички не са приковани върху мен — усмихна се Дризт.

— Свали си маската, елфе, та да престанат да ме зяпат! — рече Уолфгар, а лицето му почервеня от неочаквания прилив на кръв.

— Бих го направил, стига да не беше Риджис — отвърна Дризт и му смигна.

„Гербът на русалката“ по нищо не се отличаваше от останалите пивници, с които бе пълна тази част на града. От прозорците и вратата се носеха викове и наздравици, във въздуха тегнеше миризмата на вино и евтина бира. Пред вратата се бяха скупчили група нехранимайковци, бутаха се един друг и ругаеха мъжете, които само допреди миг бяха наричали приятели.

Дризт притеснено погледна към Уолфгар. Единствения път, когато се бе оказал на подобно място, в „Закривената сабя“ в Лускан, младият му приятел бе помел пивницата и половината й гости в една свада. Със своите непоклатими идеали, Уолфгар изобщо не бе на мястото си в безпринципния свят на градските кръчми.

В този миг Орлпар излезе от „Герба на русалката“ и сръчно си запроправя път през групата грубияни пред вратата.

— Дюдермонт е вътре — прошепна той с крайчеца на устата си, докато минаваше покрай Дризт и Уолфгар, давайки си вид, че изобщо не ги познава. — Висок, със синьо палто и руса брада.

Уолфгар се накани да каже нещо, ала Дризт, който добре разбираше желанието на Орлпар да запази всичко в тайна, му даде знак да го последва в кръчмата.

Двамата приятели продължиха напред необезпокоявани — нехранимайковците не само не ги спряха, ами дори се отдръпваха от пътя им, без да откъсват очи от Уолфгар.

— Бънго ще му даде да се разбере! — прошепна един от тях, когато двамата приятели влязоха в кръчмата.

— Ама гледката хич няма да е за изпускане! — изсмя се друг.

Този разговор не убягна от острия слух на елфа и той отново хвърли притеснен поглед на грамадния си приятел — исполинският му ръст винаги му навличаше подобни неприятности.

Отвътре „Гербът на русалката“ по нищо не се различаваше от всяка друга пристанищна кръчма. Въздухът бе наситен с дима на екзотичен тютюн и тежкия мирис на вкиснала бира. Неколцина пияни моряци хъркаха по масите или облегнати на стената, докато други се мотаеха напред-назад и разливаха чашите си върху останалите (често пъти далеч по-трезви) посетители, които от своя страна поваляха досадниците на земята. Уолфгар се зачуди колко ли от тях бяха изпуснали отплаването на своите кораби. Дали щяха да се наливат тук, докато не изхарчеха и последния си грош, само за да бъдат изритани след това на улицата — без пари, без работа и без подслон?

— За втори път виждам истинското лице на големия град — прошепна Уолфгар на Дризт, — и за втори път ме обзема болезнен копнеж по пътя!

— Копнееш за гоблини и дракони? — весело се засмя Дризт и го поведе към една празна маса близо до бара.

— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.

Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.

— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.

— Вода — рязко отвърна варваринът.

— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.

— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.

Дризт веднага се надигна от мястото си — най-добре бе да приключат с онова, за което бяха дошли, колкото се може по-бързо и да се махат от пивницата.

— Изчакай ме тук — каза той на Уолфгар.

Капитан Дюдермонт по нищо не приличаше на обичайните главорези и пияници, които се събираха в „Герба на русалката“. Висок и строен, той бе мъж с изискано държание, очевидно навикнал да се движи в обществото на благородници и фини дами. Ала и той, както всички капитани, които хвърляха котва край Града на бездънните води, прекарваше по-голямата част от времето си (и най-вече деня преди корабът му да отплува) в наглеждане на своите моряци, опитвайки се да предотврати тяхното нощуване в бездруго претъпканата градска тъмница.

Дризт успя да се промуши до бара и без да обръща внимание на любопитния поглед на кръчмаря, се настани до капитана.

— Имаме общ приятел — тихо рече той.

— Надали бих нарекъл Орлпар свой приятел — спокойно отвърна Дюдермонт. — Но виждам, че изобщо не е преувеличил, когато ми описа силата и ръста на твоя спътник.

За съжаление Дюдермонт не беше единственият, който бе забелязал Уолфгар. Както всички други пивници в града — всъщност, както повечето кръчми в Царствата — и „Гербът на русалката“ имаше свой главатар. На бара, малко встрани от Дризт, стоеше тромав здравеняк, наречен Бънго, и не откъсваше поглед от Уолфгар още от мига, в който младият варварин прекрачи прага на кръчмата. Непознатият исполин изобщо не му се нравеше. Не ставаше дума само за железните мускули, които изпъваха дрехите му — лекотата, с която младежът се движеше и, с която носеше огромния си боен чук, говореше за зрялост, която далеч надхвърляше възрастта му.

Другарите на Бънго, лъхащи на бира и с криви усмивки на лицата, се скупчиха около него в очакване на предстоящото сбиване — явно бе, че искаха от своя предводител да направи нещо. Обикновено уверен в себе си, този път Бънго трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да не изгуби самообладание. По време на седемгодишното си властване в пивницата, той бе понесъл не един и два удара. Тялото му вече бе приведено, имаше не един и два изпотрошени кокала и разкъсани мускули. Бънго се загледа в огромния варварин и се зачуди дали щеше да го победи, дори да беше в разцвета на силите си.

Ала посетителите на „Герба“ вярваха в него, това бе тяхното царство, а той — техният главатар. Те му осигуряваха безплатно ядене и пиене на корем и сега Бънго не можеше да ги разочарова.

Той изпразни пълната халба на един дъх и се изпъчи. Изръмжа заплашително, за да вдъхне кураж не само на поддръжниците си, но и на себе си, и тръгна към Уолфгар, безжалостно поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му.

Уолфгар разбра какво ще стане, още преди Бънго и другарите му да се отправят към него. Тази сцена му бе добре позната и той не се съмняваше, че и тук, както бе станало в лусканската „Закривена сабя“, исполинският ръст ще му навлече неприятности.

— К’во търсиш тука? — изсъска Бънго и заплашително се надвеси над седналия младеж, сложил ръце на хълбоците си.

Останалите нехранимайковци наобиколиха масата, обграждайки младежа от всички страни.

Всичко у Уолфгар му казваше да се изправи и да повали дръзкия негодник на земята. Осемте приятелчета на Бънго изобщо не го плашеха — те бяха обикновени страхливци, които се нуждаеха от своя предводител, за да се впуснат в бой. Ако се справеше с Бънго само с един удар (а Уолфгар знаеше, че ще успее да го направи), останалите щяха доста да се поколебаят, преди да го нападнат… колебание, което щеше да им струва скъпо в боя с войн като него.

Ала през последните няколко месеца варваринът се бе научил да обуздава гнева си, а идеята му за чест бе претърпяла известна промяна, бе станала по-сложна и по-зряла. Той сви рамене, като внимаваше да не прави резки движения, които биха могли да се приемат като заплаха.

— Търся място, където да поседна и да пийна една чашка — спокойно отвърна той. — А ти кой си?

— Бънго, тъй ми викат — гордо се изпъчи здравенякът, сякаш името му трябваше да говори нещо на Уолфгар, а при всяка сричка от устата му хвърчаха слюнки.

Младежът избърса лицето си и за втори потисна желанието си да набие нахалника — двамата с Дризт имаха много по-важна работа.

— Кой ти каза, че можеш да идваш в мойта кръчма? — изръмжа Бънго, мислейки си, че ще успее да накара исполина да заеме отбранителна позиция.

Той се огледа наоколо и приятелчетата му сключиха още по-тесен обръч около младия варварин.

Дризт трябваше да разбере — Уолфгар просто не можеше да не постави дръзкия грубиян на мястото му. Младежът сви юмруци.

— Само един-единствен удар — беззвучно промълви той и се вгледа в хората, които го бяха обградили — хора, които щяха да изглеждат много по-добре проснати в безсъзнание на земята.

Уолфгар призова образа на Риджис, за да се предпази от надигащия се у него гняв, ала ръцете му стискаха ръба на масата до побеляване.

— Приготовленията? — попита Дризт.

— Всичко е уредено — отвърна Дюдермонт. — На „Морския дух“ има достатъчно място, а два чифта ръце — да не говорим пък за оръжия и то на такива опитни войни — са винаги добре дошли на борда на моя кораб. Обаче ми се струва, че може и да пропуснете отплаването.

При тези думи той хвана Дризт за рамото и го накара да се обърне към масата на Уолфгар, над която се събираха буреносни облаци.

— Главатарят на местните пияници и неговите приятелчета — обясни Дюдермонт. — Макар че аз бих заложил на твоя другар.

— И няма да сбъркаш — отвърна Дризт. — Само че сега нямаме време за гу…

Елфът не успя да довърши. Дюдермонт му посочи един ъгъл на стаята, където седнали в сенките, четирима мъже наблюдаваха задаващата се свада с безмълвен интерес.

— Пазителите — обясни капитанът. — Една битка сега ще струва на твоя приятел цяла нощ в градската тъмница, а пък аз не мога да си позволя да изгубя толкова време.

Дризт се огледа наоколо, търсейки някакъв изход от положението. Очите на всички бяха отправени към Уолфгар и нехранимайковците в нетърпеливо очакване на боя. Елфът разбра, че отиването му там сега най-вероятно щеше да възпламени страстите.

Бънго изпъчи огромния си корем на сантиметри от лицето на Уолфгар, така че младежът да може добре да огледа широкия му колан, осеян с десетки резки.

— За всеки, дето съм го победил — наперено заяви той. — Пък и да имам какво да правя докато си излежавам нощите в пандиза.

И като посочи един особено дълбок прорез близо до закопчалката, допълни:

— Този го убих. Ама как само му размазах кратуната! Пет нощи трябваше да излежа след това!

Уолфгар пусна масата. Перченето на дебелака изобщо не го бе впечатлило, но сега знаеше какво го очаква, ако се поддаде на гнева. А той не можеше да си позволи да изгуби и минута от ценното си време в тъмницата — трябваше да хване кораба.

— Кой знае, може пък да съм дошъл да видя точно теб — Уолфгар скръсти ръце на гърдите си се облегна назад.

— Ами виж го! — изръмжа един от нехранимайковците.

Бънго измери Уолфгар със злостен поглед.

— Дошъл си да се биеш, а?

— Не, не мисля така — спокойно отвърна Уолфгар. — Да се бия? Че аз съм само едно момче, тръгнало да види широкия бял свят!

Бънго не успя да прикрие объркването си. Огледа се около себе си, но приятелите му неразбиращо свиха рамене.

— Защо не седнеш? — предложи му Уолфгар, но той не помръдна.

Един от нехранимайковците зад варварина го ръгна в гърба и изръмжа:

— К’во търсиш тука?

Уолфгар с мъка се удържа да не строши мръсните пръсти на нахалника с един удар. Ала разумът му вече бе взел контрол над него и, без да обръща внимание на останалите, той се приведе към грамадния им главатар.

— Не съм дошъл да се бия, а само да гледам — тихо каза той. — Кой знае, може би някой ден ще бъда достоен да предизвикам човек като Бънго и, когато това стане, ще се върна, защото съм сигурен, че ти още ще си главатар тук. Ала се боя, че този ден няма да дойде скоро. Имам да уча още толкова много.

— Тогава защо си тук? — Бънго, изпълнен с нова самоувереност, заплашително се наведе над Уолфгар.

— Дойдох, за да се уча — отговори младежът. — Да се поуча от най-коравия боец в Града на бездънните води. Да видя какво представлява Бънго и как се оправя с неприятностите.

Бънго изпъна рамене и огледа приятелчетата си, които, изгарящи от желание за бой, се бяха привели напред, мъчейки се да доловят всяка дума на главатаря си и непознатия исполин. Лицето на Бънго се изкриви в онази беззъба усмивка, която обикновено се появяваше на устните му преди да разпердушини някой натрапник, и нехранимайковците затаиха дъх. И тогава техният герой потупа Уолфгар по рамото… така, както се потупва добър приятел.

Из цялата пивница се разнесоха сподавени възклицания, когато Бънго придърпа още един стол и седна да изпие по чашка с непознатия.

— Разкарайте се оттук! — сопна се той на своите приятелчета.

Разочаровани и объркани, те замърмориха недоволно, но започнаха да се разотиват — не смееха да не се подчинят на главатаря си.

Нехранимайкото, който стоеше зад Уолфгар, го ръгна още един път в гърба, после се присъедини към другарите си на бара.

— Мъдър ход — отбеляза Дюдермонт.

— И за двамата — съгласи се Дризт и успокоено се облегна на бара.

— Имате ли друга работа в града? — попита капитанът.

Елфът поклати глава.

— Не. Води ни към кораба. Боя се, че Градът на бездънните води може да ни докара само неприятности.

Ясното безоблачно небе бе обсипано с хиляди звезди. Те се протягаха от кадифеното си ложе, сякаш искаха да достигнат блещукащите светлинки на града и запалваха северния хоризонт. Уолфгар намери Дризт на горната палуба, унесен от безмълвното спокойствие на морето.

— Ще ми се да се върна някой ден — проговори Уолфгар, като видя, че приятелят му гледа назад, към отдалечаващия се град.

— За да си уредиш сметките с един пиян побойник и жалките му приятелчета — довърши Дризт вместо него.

Уолфгар се усмихна, но смехът му секна, когато елфът рязко се обърна към него.

— И защо? Да не би като го победиш да заемеш мястото му в „Герба на русалката“?

— Животът, който води, съвсем не е за завиждане — съгласи се Уолфгар и се засмя притеснено.

— Тогава го остави на Бънго — заключи Дризт и отново обърна очи към далечните светлини на града.

Уолфгар отново стана сериозен.

Минутите течаха. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе плясъкът на вълните покрай носа на „Морския дух“. Внезапно, тласкан от някакъв необясним порив, Дризт извади Сиянието от ножницата си. Прекрасният ятаган оживя в ръката му и заискри с онази магическа светлина, на която дължеше името си.

— Подхожда ти — отбеляза Уолфгар.

— Верен другар — съгласи се Дризт, изучавайки сложната резба от руни и символи върху извитото острие.

Мисълта му се отправи към един друг магически ятаган, който бе притежавал някога, оръжие, което бе открил в бърлогата на дракона, когото двамата с Уолфгар бяха погубили преди време. Онзи ятаган също му бе служил вярно. Дело на ледена магия, той бе истинско проклятие за всички огнени създания — и той, и онзи, който го владееше, бяха недосегаеми дори за най-изпепеляващия пламък. Верен другар на елфа, този ятаган веднъж дори го бе избавил от сигурната и жестока смърт в лапите на един демон.

Дризт погледна приятеля си.

— Мислех си за нашия първи дракон — отговори той на неизречения въпрос на варварина. — Ти и аз сами в онази ледена пещера, изправени срещу Смразяващия. Страховит противник се оказа той.

— Щеше да ни победи, ако не бяхме извадили късмет с онази ледена висулка над гърба му — рече Уолфгар.

— Късмет? — повтори Дризт. — Може би. Ала много по-често онова, което наричаме късмет, е всъщност преимуществото, което истинският войн получава, когато съумее да избере най-добрия начин за действие.

Тази похвала бе предназначена за Уолфгар, тъй като именно той бе съборил острата висулка от тавана, така че да прониже смъртоносно дракона.

— Жалко, че ятаганът, който намерих в бърлогата на Смразяващия, не е тук сега, за да прави компания на Сиянието — рече Дризт.

— Да — съгласи се Уолфгар и се усмихна при спомена за приключенията, които беше преживял рамо до рамо с елфа. — Уви, той падна в Клисурата на Гарумн заедно с Бруенор.

Дризт се сепна сякаш го бяха залели с ледена вода. Един ярък образ, който никога нямаше да забрави, нахлу в съзнанието му, едновременно обнадеждаващ и плашещ — образът на Бруенор Бойния чук, който изчезва в бездната на гърба на обхванатия от пламъци дракон.

Обхванат от пламъци дракон!

За първи път, откакто познаваше сдържания елф, Уолфгар чу гласът му да трепери:

— Бруенор е носел моето оръжие?

5 Пепел

Помещението беше празно, огънят вече догаряше. Той знаеше, че в съседната стая има дуергари, сиви джуджета, а вратата беше открехната, но трябваше да рискува. Из тази част на тунелите беше пълно със сивата сган и да продължи напред без да се предреши ставаше невъзможно.

Шмугна се в стаята, мина покрай открехнатата врата на пръсти и като остави митралната си брадва на земята, коленичи край огнището. Червената жарава го накара да изтръпне, макар че когато бръкна в пепелта изобщо не усети болка.

Няколко секунди по-късно вратата зад него се отвори и той побърза да размаже последната шепа пепел върху лицето си, надявайки се, че е успял да прикрие издайническия червен цвят на брадата си и бялата кожа на дългия си нос.

— К’во дириш тука? — разнесе се груб глас зад гърба му.

Покритото с пепел джудже духна върху въглените и от жаравата се показа малко пламъче.

— Дойдох да се сгрея и да си отдъхна за малко — отвърна то и като взе брадвата си от земята, се изправи.

Две сиви джуджета прекосиха стаята и застанаха пред него, но не извадиха оръжията си.

— Кой си пък ти? — попита едното. — Не си от рода Макадък и мястото ти не е в тез’ тунели!

— Туктук от рода Трилк — излъга непознатото джудже, използвайки името на един дуергар, когото бе посякло едва предишната сутрин. — Патрулирах си, както винаги и взех, че се изгубих! Добре, че намерих таз’ стая, та да се сгрея малко!

Двете сиви джуджета се спогледаха, после отново обърнаха поглед към непознатия, а в очите им се четеше подозрение. Вече бяха чули странните слухове, които се носеха от няколко седмици (всъщност, откакто Мракометния, техният повелител, бе паднал в бездната) — слухове за убити дуергари, често обезглавени тела бяха намирани в крайните тунели. А и защо непознатият беше сам? Къде бяха останалите стражи? Освен това родът Трилк прекрасно знаеше, че трябва да се държи настрани от тунелите на рода Макадък.

А и защо, запита се един от дуергарите, в брадата на непознатия имаше рижо петно?

Джуджето усети, че двамата дуергари започват да се съмняват и разбра, че играта няма да продължи още дълго.

— Загубих двама от другарите си — каза то. — Някакъв Мрачен елф беше.

Очите на дуергарите се разшириха и непознатото джудже се усмихна скришом — както и очакваше, самото споменаване на Мрачните елфи ужаси сивите джуджета и му подари няколко безценни секунди.

— Ама си струваше — продължи то и вдигна брадвата. — Намерих си отлично оръжие. Вижте!

Единият от дуергарите се наведе, впечатлен от лъскавата брадва, и червенобрадото джудже, навярно за да му я покаже по-добре, с всичка сила я стовари върху лицето му. Другият дуергар бързо посегна към меча си, но не успя дори да го извади, преди да получи страховит удар с дръжката на секирата. Стаята се завъртя около него и той залитна назад, но въпреки зашеметяващата болка разбра, че е дошъл краят му, цял миг преди искрящото острие да се вреже във врата му.

От съседната стая нахлуха още две сиви джуджета с оръжия в ръце.

— Извикай помощ! — изкрещя едното и се хвърли в боя, докато другото се втурна към отсрещната врата.

Късметът и този път бе на страната на червенобрадото джудже. То с всички сили ритна някакъв предмет, който се търкаляше по пода и го запрати към бягащото джудже, докато в същото време отбиваше ударите на новия враг със златния си щит.

Джуджето, което се опитваше да повика помощ, почти бе достигнало вратата, когато нещо се търкулна между краката му и го запрати по очи на пода. Дуергарът се изправи на крака и се накани да се втурне напред, но внезапно се преви надве, мъчейки се да не повърне — беше видял какво го бе препънало.

Главата на един от неговите другари.

Червенобрадото джудже с лекота успя да избегне удара на противника си и се хвърли към другия край на стаята. Златният му шлем се стовари върху коленичилото джудже, което още се бореше с отвращението си, и размаза главата му в каменната стена.

Ала в този миг късметът му изневери — то успя да спре устрема си и падна на едно коляно, превръщайки се в прекрасна мишена за четвъртия дуергар. Червенобрадият вдигна щита високо над себе си, за да се предпази от меча на нападателя си, после замахна ниско, опитвайки се да посече краката му.

Дуергарът успя да отскочи в последния момент, отървавайки се само с една драскотина. Преди да успее да възстанови равновесието си и да нанесе втори удар, натрапникът вече се бе изправил на крака и го очакваше.

— Вече си леш! — изръмжа джуджето.

— Кой си ти? — настоя дуергарът. — Не си от моя род, т’ва е сигурно!

Върху покритото с пепел лице на непознатия се разля искрящо бяла усмивка.

— Боен чук, туй е моето име! — гордо заяви той и посочи чашата пенещо се пиво, която блестеше върху златния щит — герба на рода Боен чук. — Бруенор Бойният чук, законният крал на Митрал Хол!

Бруенор тихичко се изсмя, когато видя сивото лице на дуергара да придобива мъртвешки бял оттенък. Дуергарът се обърна към вратата — този враг бе прекалено могъщ за него. Отчаян и ужасен, той хукна към преддверието, опитвайки се да затръшне вратата след себе си.

Бруенор бързо разбра какво бе намислило джуджето и успя да промуши крака си през вратата, преди противникът му да я затвори. После подпря дървото с рамо и дуергарът полетя навътре, събаряйки някакъв стол и една маса.

Бруенор смело влезе в преддверието, без да се бои, че вътре може да има още сиви джуджета.

Сега, когато нямаше накъде да бяга, отчаянието вля нови сили в тялото му и дуергарът се нахвърли върху противника си, вдигнал щит пред себе си и размахал меч над главата. Бруенор с лекота отби удара на нападателя си, после стовари митралната брадва върху щита му. Само че той също бе от митрал и брадвата беше безсилна срещу него. Ала Бруенор бе вложил толкова сила в този удар, че кожените каишки на щита се скъсаха, а ръката на дуергарът се вцепени от болка. Със силен звън щитът тупна на земята. Сивото джудже изкрещя ужасено и се опита да прикрие гърдите си с късия си меч.

Златният щит на Бруенор се стовари върху десницата на дуергара и строши лакътя му. Раненото джудже залитна и брадвата на Бруенор проблесна във въздуха.

Върху пода се търкулна още една дуергарска глава.

Бруенор изръмжа, доволен от добре свършената работа, после се върна обратно в по-голямата стая. Дуергарът до вратата тъкмо идваше на себе си, когато щитът на Бруенор се стовари върху него и той отново се блъсна в каменната стена.

— Двадесет и две — промърмори Бруенор — толкова сиви джуджета беше погубил през седмиците, които бе прекарал тук.

После предпазливо надникна в тъмния коридор. Всичко изглеждаше спокойно. Той затвори вратата безшумно и се върна при огнището, за да оправи маскировката си.

След страховитото пропадане в Клисурата на Гарумн на гърба на горящия дракон, Бруенор бе изгубил свяст. Няколко дни по-късно, без да може да повярва, че е още жив, той отвори очи. Разбра, че драконът е мъртъв още преди да се огледа наоколо, макар да не можеше да разбере защо той самият, легнал върху все още тлеещия труп на чудовището, не се бе превърнал в прах и пепел.

В бездната царяха мрак и тишина и нямаше как да разбере колко време бе лежал в несвяст. Знаеше обаче, че приятелите му, ако се бяха спасили от прииждащите дуергари, най-вероятно вече бяха успели да достигнат изхода и закрилата на света навън.

А и Дризт беше жив! Образът на лавандуловите очи на елфа, които се взираха в него от стената на клисурата, докато драконът пропадаше надолу, се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Бруенор. Дори и сега, седмици по-късно (поне доколкото можеше да прецени тук долу), образът на непобедимия Дризт До’Урден изникваше в съзнанието му всеки път, когато към сърцето му започнеше да пълзи отчаяние. Бруенор не можеше да се изкатери по стените на пропастта — те бяха прекалено отвесни и гладки. Единственият изход, който му оставаше, бе да тръгне по тунела, започващ от дъното на клисурата, и да се изкачи до мините.

До мините и пълчищата сиви джуджета, които сега, когато техният повелител (драконът, който Бруенор бе убил) бе мъртъв, бяха още по-бдителни.

Беше успял да стигне далеч и всяка нова крачка го приближаваше още мъничко до повърхността и жадуваната свобода. Ала колкото повече се приближаваше до спасението си, толкова по-близо се намираше и до мястото, където имаше най-много сиви джуджета. Дори оттук чуваше боботенето на пещите в подземния град, а там несъмнено гъмжеше от сивата паплач. Само че, за да се добере до тунелите, които водеха до горните нива, Бруенор трябваше да мине точно оттам.

Той знаеше, че маскировката му не би издържала едно по-внимателно вглеждане дори тук, в мрака на мините. Какво оставаше тогава за подземния град, където огньовете в огромните пещи не угасваха и за миг и, където имаше хиляди дуергари!

Бруенор отхвърли тези мисли и продължи да търка лицето си с пепел. Нямаше смисъл да се тревожи отсега, все щеше да измисли нещо. Той вдигна брадвата и щита и тръгна към вратата.

Тъкмо се канеше да излезе в коридора, когато видя, че упоритият дуергар, който лежеше до вратата, се бе посъвзел и се мъчи да се изправи на крака. Бруенор поклати глава, а по устните му плъзна суха усмивка.

Той за трети път блъсна главата на джуджето в стената и докато то се свличаше на земята, стовари брадвата си върху лицето му — този път дуергарът вече нямаше да се събуди.

— Двадесет и две! — повтори Бруенор мрачно и навлезе в тунела.

Хлопването на вратата отекна в черния мрак, а когато най-сетне затихна, Бруенор отново чу тътена на пещите.

Подземният град — единственият му шанс за спасение.

Той пое дълбоко дъх, после преметна брадвата си през рамо и закрачи напред, по посока на мамещия звук.

Време бе да се залавя за работа.

След многобройни извивки и завои, тунелът най-сетне отстъпи място на ниско преддверие, което водеше до ярко осветена галерия.

За първи път от почти два века насам, Бруенор Бойният чук отново съзря великия подземен град на Митрал Хол. Той бе построен в една огромна пропаст, във високите отвесни стени бяха изсечени безброй стъпала, а на всяко ниво имаше десетки богато украсени врати. Някога това внушително творение на джуджешките майстори не само бе приютявало целия род Боен чук, но и бе посрещало многобройни гости.

Всичко тук бе точно такова, каквото Бруенор си го спомняше; и сега, както и в отдавна отминалите дни на детството му, в много от пещите гореше ярък огън, а приземното ниво гъмжеше от приведените фигурки на работници. Колко пъти младият Бруенор и приятелите му бяха идвали тук, за да се полюбуват на великолепието на това място и да послушат песента на тежките чукове и дълбоките въздишки на огромните ковашки мехове!

Бруенор се изплю отвратено и прогони спомените — сега работилниците бяха осквернени, а приведените фигурки долу не бяха изкусните майстори от неговия род, а скверни сиви джуджета. Насили се да мисли за настоящето и за онова, което му предстоеше. Трябваше да намери начин да прекоси откритото помещение и да достигне стъпалата на отсрещната стена, откъдето започваше тунелът, който щеше да го отведе към горните нива.

Внезапно зад него се разнесе тропот на ботуши и той побърза да се шмугне обратно в закрилническите сенки на тунела. Пръстите му стиснаха дръжката на митралната брадва още по-здраво и той затаи дъх, чудейки се дали не бе ударил часът на сетния му подвиг. Неколцина тежковъоръжени стражи навлязоха в преддверието и продължиха напред, хвърляйки само бегъл поглед към тъмния тунел.

Бруенор си пое дълбоко дъх и се нахока задето се бе забавил толкова дълго. Не можеше да си позволи да загуби повече време — всеки миг прекаран тук, бе риск, който не си струваше да бъде поеман. Мозъкът му трескаво се мъчеше да измисли изход. Намираше се по средата на една от стените, пет нива над пода. Над пропастта бе прехвърлен мост, но той несъмнено бе добре охраняван. Освен това, щеше да бъде твърде подозрително, ако го хванеха да се разхожда на горните равнища, далеч от работата, която кипеше долу.

Най-доброто решение като че ли си оставаше да прекоси оживения под на пропастта. Тунелите, които тръгваха от отсрещната стена, (горе-долу от нивото, на което се намираше сега), щяха да го отведат до западния край на Залите, обратно в галерията, от която бяха тръгнали, когато успяха да отворят магическата врата. Това като че ли бе най-добрият план… ако успееше да прекоси гъмжащото от дуергари приземно ниво.

Той внимателно надникна изпод извития свод, с който свършваше тунелът и се огледа за сиви стражи. Наоколо нямаше никой и като си напомни, че бе крал — законният крал на Сребърните зали — Бруенор смело стъпи върху първото стъпало. Най-близкото стълбище започваше вдясно от него, но тъй като дуергарският патрул бе поел натам, той сметна, че ще е по-разумно да се държи настрани.

Увереността му нарастваше с всяка стъпка. Скоро покрай него минаха две сиви джуджета и той отвърна на небрежния им поздрав с леко кимване, без да забавя крачка.

Слезе по едно стълбище, после по още едно и изведнъж, без дори да успее да разбере кога се бе спуснал толкова ниско, се оказа облян от ярката светлина, хвърляна от огромните пещи — от пода го деляха само няколко метра. Той инстинктивно се сви, опитвайки се да се скрие от силната светлина, ала после се сети, че в действителност тя беше негов съюзник. Дуергарите бяха създания на мрака и нито бяха привикнали, нито обичаха светлината. Бруенор бързо забеляза, че сивите джуджета, които стояха долу, са нахлупили качулките си колкото се може по-ниско, за да предпазят очите си. Той побърза да направи същото — така маскировката му ставаше още по-добра. Долу като че цареше пълен хаос и Бруенор започна да вярва, че прекосяването на пода всъщност ще се окаже лесно като детска игра.

В началото вървеше бавно, но постепенно ускори крачка, макар да бе все така приведен. Яката на наметката му бе вдигната високо покрай ушите, а очуканият, еднорог шлем се спускаше ниско над очите му. Опитваше се да изглежда непринуден, ала десницата му, уж небрежно, лежеше върху митралната брадва, висяща на кръста му. Ако се стигнеше до бой, той щеше да бъде готов.

Мина покрай трите най-големи пещи (и гъмжилото от дуергари, които сновяха около тях), без да срещне никакви затруднения, после търпеливо изчака отминаването на няколко колички, натоварени с руда. Успя да си придаде непринуден вид и дори кимна дружелюбно на сивите джуджета, които бутаха количките, но усети как в гърлото му се надига горчива жлъчка при вида на митрала, който дуергарите караха — повдигаше му се само при мисълта за скверните им ръце, извличащи скъпоценния метал от чистите стени на древния му дом.

— Някой ден ще си получите заслуженото — промърмори той и изтри чело с ръкава си.

Беше забравил колко горещо ставаше тук долу, когато пещите работеха. По лицето му, както по лицата на всички останали, започнаха да се стичат струйки пот.

В началото Бруенор не им обърна особено внимание — беше свикнал да превъзмогва физическото неудобство, ала тогава последният от миньорите, които минаваха покрай него, му хвърли странен поглед.

Бруенор се приведе още по-ниско и бързо продължи напред — потта, която се лееше от лицето му, много лесно можеше да развали бездруго не особено убедителната му маскировка. Докато успее да се добере до първото стъпало на отсрещната стена, лицето му вече бе набраздено от пепеливи струйки, а бакенбардите му започнаха да си възвръщат червения цвят.

Въпреки това още вярваше, че ще успее. И тогава, точно когато бе достигнал средата на стълбището, се случи нещастието. Насочил всичките си усилия към това да скрие лицето си, той се препъна и се блъсна в един дуергарски войник, който стоеше две стъпала над него. Бруенор инстинктивно вдигна поглед и очите му срещнаха погледа на войника.

Върху лицето на сивото джудже се изписа огромно изумление и Бруенор разбра, че с криеницата бе свършено. Дуергарът посегна към оръжието си, но Бруенор нямаше време за истинска битка. Той провря глава между коленете на дуергара и го преметна назад, строшавайки капачката на едното му коляно с единствения рог на шлема си. Дуергарът полетя надолу с главата.

Бруенор се огледа наоколо — почти никой не бе забелязал случилото се, освен това свадите бяха нещо често срещано в редиците на сивите джуджета. Мъчейки се да изглежда непринуден, Бруенор продължи да се изкачва.

Ала войникът, когото бе съборил, все още беше в съзнание.

— Спрете го! — успя да извика той и посочи към стълбите.

Бруенор разбра, че вече няма да може да остане незабелязан. Той извади митралната брадва и се хвърли към следващото стълбище. Из целия подземен град проехтяха викове. Обърнати колички с руда затрополиха по каменния под, зазвънтяха оръжия, разнесе се тропот на тежки ботуши, които все повече се приближаваха към него. В мига, в който се канеше да тръгне по следващото стълбище, оттам изскочиха двама стражи.

— Какво става? — извика единият, който в объркването си не разбираше, че джуджето, което сега стоеше пред него, бе причината за цялата тревога.

Когато, изпълнени с ужас, двамата най-сетне разбраха каква бе истината, Бруенор посече единия и събори другия от стълбата.

После с всички сили хукна нагоре, само за да смени посоката в следващия миг, когато точно над главата му се показа нов отряд дуергари. Из целия подземен град сновяха сиви джуджета и се опитваха да се доберат до него.

Бруенор забеляза още едно стълбище и скочи върху следващото ниво.

Ала там се оказа хванат в капан и трябваше да спре — десетина дуергарски войни се приближаваха от двете му страни с извадени оръжия.

Бруенор се огледа отчаяно. Около стълбата, по която се бе изкачил, сновяха поне стотина джуджета, много от тях вече се катереха нагоре.

В ума му се зароди отчаян план и по лицето му се разля широка усмивка. Погледна към приближаващите войници и разбра, че няма друг избор. Подигравателно отдаде чест на войните, намести шлема на главата си и скочи от стълбата право сред тълпящите се отдолу джуджета. Използвайки инерцията на скока, той се претърколи до ръба на скалата и като повлече още няколко дуергари със себе си, падна върху пода на работилницата насред друга група сиви джуджета.

Без да губи и миг, той скочи на крака и се втурна напред, посичайки всеки, който се изпречеше на пътя му. Слисаните дуергари се закатериха един през друг, за да избягат колкото се може по-далеч от побеснялото джудже и смъртоносната му брадва. Само за няколко секунди подът се опразни и пред Бруенор се откри път.

Той спря и се огледа наоколо. Къде да иде? Между него и изходите стояха тълпи сиви джуджета, които ставаха все по-многобройни с всяка изминала минута.

Един дуергар се хвърли срещу него и падна посечен.

— Елате, де! — предизвикателно се провикна Бруенор — гибелта му бе неминуема, но поне щеше да повлече със себе си колкото се може повече от сивата паплач. — Елате и познайте гнева на истинския крал на Митрал Хол!

Една стрела се удари в щита му със силен звън и тупна на пода, сякаш в опит да се надсмее над дръзките му заплахи. Следвайки повече инстинкта, отколкото разума си, Бруенор закачи брадвата на кръста си и се втурна към единствения изход, който му оставаше — пещта, в която бушуваше огромен огън. Пламъците не го бяха наранили, докато падаше върху гърба на дракона, а горещата пепел, с която бе натрил лицето си, дори не го бе опарила.

И този път, застанал насред огромната пещ, Бруенор установи, че е недосегаем за тях. Нямаше време да търси отговора на тази загадка, макар да предполагаше, че защитата от огъня се дължи на магическите свойства на митралните доспехи, които бе облякъл още при влизането си в Митрал Хол.

В действителност, предпазваха го не доспехите, а ятаганът на Дризт, който и в този миг висеше под раницата на Бруенор, напълно забравен от него.

Пламъците просъскаха в безсилен протест и започнаха да гаснат, победени от магическото острие, само за да подскочат нагоре с удвоени сили, когато Бруенор се закатери по високия комин. Зад него се разнесоха крясъците на изумените джуджета, както и викове да се загаси огъня. После нечий заповеднически глас надвика врявата:

— Задушете го!

Към пламъците полетяха мокри парцали и Бруенор бе обвит от кълба черен, задушлив дим. Очите му се изпълниха със сажди, дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат малко чист въздух, ала той знаеше, че няма друг избор, освен да продължи да се изкачва. Без да вижда нищо наоколо, Бруенор опипа стената, мъчейки се да открие пукнатини, за които да се залови и с всичката сила, която му бе останала, се оттласна от пода.

Знаеше, че ако си поеме дъх, това ще означава сигурна смърт, ала в тялото му вече не бе останала и капка кислород, а дробовете го боляха до пръсване.

Най-неочаквано, вместо малките пукнатини, в които се вкопчваше, пръстите му напипаха голяма дупка в стената и той замалко не падна, толкова силен бе устремът му. Страничен тунел тук, зачуди се Бруенор, но после си спомни, че всички комини в подземния град бяха свързани помежду си, за да се почистват по-лесно.

Със сетни сили той успя да се измъкне от задушливия пушек и се сви на кълбо в тесния проход. Опита се да изчисти очите си, докато дробовете му с наслада поемаха чистия въздух, ала целият му ръкав бе покрит със сажди и паренето само се засили. Не можеше да види кръвта, която се стичаше по ръцете му, но от острата болка около изпочупените си нокти, можеше да се досети колко лошо се бе наранил.

Изтощението го заливаше като огромна вълна, ала Бруенор знаеше, че не може да си позволи да загуби нито миг. Той запълзя напред, надявайки се, че в пещта под комина, който се издигаше от другата страна на тесния проход, не гори огън.

Подът под него пропадна и той замалко не се срути в следващия отвор. За щастие в този комин наистина нямаше пушек, а стените бяха също така неравни и удобни за катерене, както и стените на предишния.

Той се увери, че вещите му са здраво закрепени и няма да паднат, намести шлема си и слепешком затърси пукнатина, за която да се залови, пренебрегвайки болката в раменете и пръстите. Скоро упоритото джудже отново се катереше нагоре.

Ала в изтощението секундите му изглеждаха като минути, а минутите като часове, въздухът излизаше от дробовете му с тежки, накъсани хрипове и той забеляза, че прекарва повече време в почивка, отколкото в катерене. По време на едно такова спиране му се стори, че чува зад себе си някакво шумолене. Какво ли можеше да означава този звук, зачуди се той. Тези комини не бяха свързани с подземната плетеница от тунели, нито пък с горното ниво. Те продължаваха право нагоре и извеждаха на повърхността. Бруенор вдигна поглед и напрегна пълните си със сажди очи. Сигурен бе, че е чул нещо.

Не му се наложи да се чуди дълго — към несигурната издатинка, на която се бе закрепил, се спусна чудовищен силует и върху него се посипаха тежките удари на нечии огромни, космати крайници. Бруенор незабавно разбра опасността, която го заплашваше.

Гигантски паяк.

Остри челюсти, от които капеше отрова, се впиха в ръката му. Пренебрегвайки страшната болка и последствията, които раната, нанесена му от скверното същество, можеше да има, Бруенор се нахвърли върху него, обзет от свирепа ярост. Тежкият му шлем се заби в изпъкналия корем на чудовището, докато той с всички сили се опитваше да се оттласне от стените.

Паякът впи страховитата си челюст в тежкия ботуш на джуджето и заудря със свободните си крака.

В отчаянието си Бруенор виждаше само един изход — да събори гнусното създание от мястото, на което се бе закрепило. Той се вкопчи в косматите крака и се завъртя на една страна, мъчейки се да ги пречупи или поне да ги отдели от стената, за която се държаха. Ръката му изгаряше от отровата на паяка, а кракът му, макар и предпазен от ботуша, със сигурност беше изкълчен, ако не и счупен.

Ала сега нямаше време да мисли за болката. Надавайки яростен рев, Бруенор сграбчи още един космат крак и го прекърши.

Вкопчени един в друг, двамата противници полетяха надолу.

Паякът — глупава твар — освободи джуджето и сви крака до тялото си. Бруенор усещаше свистенето на вятъра покрай лицето си и близостта на стената, докато профучаваше покрай нея. Можеше само да се надява, че няма да срещне остри ръбове по пътя си надолу. Успя да се покатери върху паяка, надявайки се да използва огромното му тяло като буфер между себе си и твърдия под.

Приземиха се с мощен грохот. Страховитият удар изкара всичкия въздух от дробовете на Бруенор, но, предпазен от тялото на чудовището, което буквално се размаза на пода, той се отърва без сериозни наранявания. Все още не виждаше нищо, но разбра, че отново се намира на дъното на подземния град. За щастие наоколо не се чуваше и звук и Бруенор разбра, че трябва да се бе озовал в някоя запусната част на работилниците. Замаяно, но все така непоколебимо, упоритото джудже се изправи на крака и изтри паешката слуз и кръв от ръцете си.

— Утре сигурно ще се изсипе потоп — припомни си то старото джуджешко поверие за дъжда и убитите паяци.

После отново пое нагоре по комина, пренебрегвайки изранените си пръсти, болката в ребрата и крака и парещата рана от отровното ухапване на чудовището.

Както и всяка мисъл за другите паяци, които може би се спотайваха в мрака над него.

Катери се часове наред; упорито продължаваше да поставя едната си ръка пред другата и да се издърпва нагоре без да знае нито откога пълзи, нито колко още му остава. Скверната паешка отрова изгаряше вътрешностите му и изсмукваше силите от ръцете му, ала Бруенор бе по-як от скалите, които ковеше. Дори и да умреше от раните си, в едно беше сигурен — това щеше да стане навън, там, където щеше да усети милувката на вятъра и да вижда слънцето и звездите.

Щеше да избяга от Митрал Хол.

Хладен повей погали лицето му и прогони изтощението от тялото му. Той вдигна обнадежден поглед нагоре, ала не видя нищо — навярно навън се бе спуснала нощ. Вслуша се в песента на вятъра и разбра, че се намира съвсем близо до целта си, навярно само на няколко метра. Мощен приток на адреналин му помогна да измине разстоянието, което го делеше от така жадувания изход… и от металната решетка, закована отгоре му.

— Дано проклятието на Морадин и страховития му чук се стоварят отгоре ти! — изръмжа Бруенор, после се оттласна от стената и се вкопчи в решетката с изранените си пръсти.

Металните пречки се извиха под натиска на теглото му, но останаха на мястото си.

— Уолфгар щеше да я счупи — промърмори Бруенор, когото изтощението вече започваше да надвива.

Достигнал предела на възможностите си, той дърпаше решетката, мъчейки се да откъсне поне някоя от металните й пречки.

— Дай ми своята исполинска сила, приятелю! — провикна се джуджето в мрака.

На стотици мили от Митрал Хол, Уолфгар сънуваше своя изгубен учител и неспокойно се мяташе на койката си на борда на „Морския дух“. Може би духът на младия варварин наистина се притече на помощ на Бруенор в този момент на отчаяна нужда, а може би непобедимото упорство на джуджето се оказа по-силно от якото желязо, но една пречка от решетката се изви и Бруенор успя да я откъсне.

Държейки се с една ръка, той пусна металната пръчка в празнината под себе си. Кой знае, помисли си джуджето и по устните му плъзна зла усмивка, може би точно в този миг някой дуергар стоеше в основата на комина и, озадачен от трупа на паяка, се взираше нагоре.

Бруенор се повдигна и промуши раменете си през малката дупка в решетката, ала тогава и последните сили напуснаха тялото му и той дори не успя да се изкатери навън — краката му останаха да висят в комина, под който, на повече от триста метра, се разстилаше подземният град на предците му.

Джуджето положи глава на желязната решетка, изтощението най-сетне го заля като огромна черна вълна и обви всичко в мрак.

6 Балдуров яз

— Зад борда! Зад борда! — извика някой.

— Да ги изхвърлим! — съгласи се друг.

Моряците се приближаваха заплашително, стиснали закривени саби и тежки сопи в ръцете си.

Напълно обграден от тълпата, Ентрери стоеше и спокойно гледаше задаващата се буря. Застанал до него, Риджис неспокойно се оглеждаше наоколо. Палачът не можеше да разбере внезапната ярост на екипажа, макар да се досещаше, че лукавият полуръст сигурно има пръст в цялата работа. Той не извади оръжията си — знаеше, че сабята и изумрудената кама щяха да се озоват в ръцете му в мига, в който му потрябват. Освен това, въпреки заплахите и крясъците, моряците все още се държаха на няколко метра от него.

Капитанът на кораба, нисък, набит мъж с наскоро набола сива брада, искрящо бели зъби и вечно присвити очи, се зададе откъм каютата си с обичайната си клатушкаща се походка, за да провери за какво е цялата тази врява.

— Ела тук, Червенооки — повика той моряка, който пръв му бе съобщил, че пътниците носят страшна зараза… всъщност морякът очевидно бе разпространил този слух из целия екипаж.

Червеноокият се подчини незабавно и последва капитана, който мина покрай моряците и застана пред Ентрери и Риджис.

Капитанът извади лулата си и бавно започна да я пълни, без нито за миг да откъсва поглед от Ентрери.

— Да ги изхвърлим зад борда! — провикваше се от време на време някой, но капитанът всеки път му даваше знак да замълчи.

Искаше добре да прецени чужденците, преди да реши как да постъпи и затова невъзмутимо продължи да се занимава с лулата си.

Ентрери спокойно отвърна на изучаващия му поглед. Без да мига или да отделя очи от капитана, той отметна плаща си назад, така че да открие ножниците на пояса си и без да трепне, сложи ръце на кръста си, на сантиметри от двете оръжия.

— Трябваше да ми кажеш, страннико — проговори най-сетне капитанът.

— Думите ти са ми също толкова непонятни, колкото и постъпките на твоите моряци — разнесе се равният глас на Ентрери.

— Нима? — попита капитанът и отново всмукна от лулата си.

Моряците обаче съвсем не бяха търпеливи като своя капитан. Един грамаден мъж с мускулести ръце, покрити с десетки татуировки, се отегчи и направи няколко крачки към Ентрери с намерението да сложи край на това представление, като изхвърли опасния пътник зад борда.

В мига, в който огромният моряк се пресегна към слабото, стройно тяло на не особено едрия си противник, Ентрери се раздвижи. Всичко стана толкова бързо, че останалите моряци замигаха срещу яркото слънце, мъчейки се да разберат какво точно се бе случило и дали Ентрери, който отново стоеше напълно неподвижен, изобщо бе помръднал.

Огромният мъж се свлече на колене и тупна по лице на палубата — само за един миг кракът на убиеца бе счупил капачката на коляното му, а изумрудената кама бе изскочила от ножницата си, беше пронизала сърцето му и отново се бе върнала на кръста на палача.

— Славата ти е напълно заслужена — отбеляза капитанът без дори да трепне.

— Надявам се — отвърна Ентрери и се поклони подигравателно.

Капитанът кимна по посока на падналия моряк:

— Може ли другарите му да се погрижат за него?

— Той е мъртъв — безстрастно отбеляза Ентрери. — Ако някой от другарите му иска да го последва, нека дойде!

— Боят се — обясни капитанът. — Виждали са какви ли не ужасяващи болести из пристанищните градове по Саблен бряг.

— Болести? — повтори Ентрери.

— Твоят спътник се издаде — отговори капитанът.

По лицето на убиеца плъзна усмивка — като че ли започваше да разбира какво става. Със светкавична бързина той разкъса наметката на Риджис и като го сграбчи за китката, го повдигна от земята и впери поглед в ужасения полуръст… поглед, който вещаеше бавна и мъчителна смърт. В този миг съзря белезите върху ръката на Риджис.

— Изгорено? — ахна той.

— Да, така се разпространява, тъй рече дребният! — провикна се Червеноокият, но побърза да се скрие зад гърба на капитана, когато изгарящият поглед на убиеца се спря върху него. — Появяват се отвътре!

— По-скоро от някоя свещ. Разгледай ги сам, ако искаш — предложи той на капитана. — Това не е никаква болест, просто отчаяното хитруване на един крадец, когото са притиснали в ъгъла.

Той разтвори ръце и Риджис тупна на палубата без да смее да помръдне от мястото, където беше паднал. Нещата изобщо не се бяха развили, както се бе надявал.

— Да ги изхвърлим! — чу се вик откъм моряците.

— Не можем да рискуваме! — извика друг.

— Колко моряци ти трябват, за да плаваш? — обърна се Ентрери към капитана. — Колцина можеш да си позволиш да загубиш?

Капитанът, който неведнъж бе слушал страховитите истории, които се разказваха за убиеца и, който със собствените си очи бе видял на какво е способен Ентрери, дори за миг не се усъмни в сериозността на думите му — това не бяха празни заплахи. А изгарящият поглед на Ентрери ясно говореше, че той ще бъде първият човек, който ще падне под оръжието на палача, ако екипажът се опиташе да му навреди.

— Ще се доверя на думите ти — разнесе се най-сетне гласът на капитана, заглушавайки недоволното мърморене на останалите. — Няма нужда да разглеждам раните му. Но болест или не, с нашата сделка е свършено.

При тези думи капитанът отправи поглед към мъртвото тяло на своя моряк.

— Нямам намерение да плувам до Калимпорт — изсъска Ентрери.

— Нима? — отвърна капитанът. — Е, след два дни хвърляме котва в Балдуров яз. Там ще намерите друг кораб, който да ви отведе до Калимпорт.

— А ти ще ми върнеш парите — спокойно каза убиецът. — До последния златен къс.

Капитанът отново всмукна от лулата си. Изобщо нямаше желание да спори с този човек.

— Ще видим — също толкова спокойно отвърна той и като нареди на моряците да се връщат по местата си, тръгна към своята каюта.

Мислите му се отправиха към горещите летни дни, прекарани в лениво излежаване край бреговете на Маер Дуалдон в Долината на мразовития вятър. Колко часове бе прекарал там, ловейки едрокоста пъстърва и наслаждавайки се на топлото слънце, което бе истинска рядкост за Долината. Сега, когато си спомняше за дните, прекарани в Десетте града, Риджис просто не можеше да повярва, че всичко, което му се бе случило, е истина.

Беше решил, че най-сетне е намерил кътче, където да заживее необезпокоявано. Занимаваше се с резба, създавайки различни дреболии от скъпата кост на пъстървата, която се въдеше в Долината, а с помощта на рубина, който бе откраднал, животът му бе станал доста приятен. И тогава Артемис Ентрери се бе появил в Брин Шандер, градът, който се бе превърнал в дом за полуръста, и Риджис бе избягал, поемайки на път заедно със своите приятели.

Ала дори Дризт, Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри не бяха успели да го спасят от Ентрери.

Спомените за отминалото време не успяха да го успокоят, докато седеше сам в заключената каюта и с ужас очакваше завръщането на палача. Риджис с удоволствие би потънал в приятни мисли за онова време, ала те неотменно се връщаха към черното настояще — какво ли ужасяващо наказание за провалената измама щеше да му измисли Ентрери?

След случилото се на палубата, Ентрери го бе отвел до каютата със спокойно, почти весело изражение, после бе изчезнал без да каже и дума.

Прекалено спокойно изражение, помисли си Риджис.

Ала това също бе част от загадката, наречена Артемис Ентрери. Никой на този свят не познаваше убиеца достатъчно добре, за да се нарече негов приятел, никой негов враг не можеше да вникне в характера му достатъчно дълбоко, за да си спечели и най-малкото преимущество.

Най-сетне Ентрери се завърна и Риджис страхливо се сгуши до стената. Без дори да го погледне, убиецът седна край масата и отметна гарвановочерната си коса назад, взирайки се в горящата свещ пред себе си.

— Свещ, значи — изсмя се той, очевидно развеселен, и най-сетне вдигна поглед към Риджис. — Виждам, че и ти знаеш това-онова, а, полуръсте?

На Риджис обаче никак не му беше до смях. Ентрери съвсем не се бе изпълнил с внезапна топлота и състрадание и полуръстът нямаше никакво намерение да позволи дружелюбното му държание да го свари неподготвен.

— Хитър план — продължи Ентрери. — И доста ефективен. Може да ни отнеме цяла седмица, докато намерим кораб, който да ни откара до Калимпорт. Седмица, която ще даде на твоите приятели прекрасна възможност да намалят преднината ни. Не очаквах такава дързост от теб.

Внезапно усмивката му се стопи, а в тона му прозвучаха железни нотки:

— Не вярвах, че ще имаш смелостта да посрещнеш последиците.

Риджис не откъсваше поглед от палача.

— Започва се — помърмори той под носа си.

— Разбира се, че ще има последици, малки глупако. Възхищавам се на опита ти и се надявам, че ще продължиш да ме забавляваш по същия начин по време на това досадно пътуване. Ала наказанието няма да ти се размине! Ако не си го получиш, вече няма да има опасност в това, да продължиш с номерцата си, а така ще изгубим и тръпката от тях.

С тези думи той стана от стола си и заобиколи масата. Риджис задуши надигащия се в гърлото му вик и затвори очи — нямаше къде да бяга.

Последното, което видя, бе заплашителното проблясване на изумрудената кама в ръката на палача.

Навлязоха във водите на Шионтарската река следващия следобед. Силният морски вятър издуваше платната им и те напредваха бързо, въпреки насрещното течение. Когато започна да се спуска мрак, в далечината се появиха най-високите кули на града, а когато и последният слънчев лъч се скри зад хоризонта, светлините на голямото пристанище огряха нощта като фар. Балдуров яз затваряше пристана си след залез-слънце и корабът хвърли котва на около половин миля оттам.

По-късно същата нощ, Риджис, който не можеше да заспи, чу шумолене откъм койката на Ентрери. Полуръстът стисна здраво очи и се опита да диша дълбоко и равномерно. Не знаеше какво е намислил палачът, ала каквото и да бе то, предпочиташе Ентрери да не знае, че е буден.

Убиецът дори не го погледна. С котешки стъпки, по-тих от дебнеща смърт, той излезе от каютата. Екипажът се състоеше от двадесет и петима моряци, ала сега, когато бяха плавали цял ден и когато бездруго трябваше да изчакат до сутринта, за да влязат в Балдуров яз, почти всички спяха.

Ентрери тръгна покрай помещенията на екипажа и се насочи право към светлинката в задната част на кораба, където готвачът се въртеше около един голям казан и приготвяше гъста супа за закуска. Както винаги, той си тананикаше весело, без да обръща внимание на онова, което става около него. Ала дори да бе напълно безмълвен и нащрек, надали щеше да чуе безшумните стъпки, които се промъкваха зад него.

Умря с лице в собствената си супа.

Ентрери се отправи обратно към каютите на екипажа. Още двадесет моряка умряха, без да се чуе и най-малкият шум. После убиецът се качи на палубата.

Нощта беше ясна и пълната луна грееше ярко, ала и най-малката сянка бе достатъчна за опитния палач, който освен това прекрасно знаеше откъде точно минават часовоите по време на обиколките си. Беше прекарал много нощи в следене на стражите — както винаги искаше да е готов за най-лошия развой на събитията. Изчака двамата часовои на палубата да отминат и със светкавична бързина се покатери на мачтата, а изумрудената кама проблясваше между зъбите му.

С един последен скок той се озова върху наблюдателницата на върха на мачтата.

Сега оставаха само двама.

Ентрери незабелязано се спусна на палубата и спокойно се приближи до бордовата ограда.

— Кораб! — провикна се той и посочи нещо в мрака. — Идва насам!

Двамата стражи, единствените оцелели моряци от екипажа, се втурнаха към него и напрегнаха очи, за да видят опасността, която ги дебнеше в тъмата. Разбраха, че са ги измамили, едва когато изумрудената кама проблесна за миг, преди да свърши ужасяващата си работа.

Оставаше само капитанът.

Ентрери спокойно можеше да влезе в каютата му и да го убие, докато спи, ала това бе прекалено просто — преди да умре, капитанът трябваше да научи за страховитата участ, която бе сполетяла кораба му тази нощ. Ентрери отиде до вратата, която водеше към палубата, и извади инструментите си и парче тънка тел.

Няколко минути по-късно отново бе в собствената си каюта и разтърсваше Риджис, за да го събуди.

— Само звук и ще ти отрежа езика — изсъска той.

Едва сега Риджис разбра какво ставаше. Ако корабът хвърлеше котва в Балдуров яз, моряците със сигурност щяха да разкажат на останалите за страховития убиец и „болния“ му приятел. След това надали щеше да се намери кораб, който да ги вземе на борда си.

Ентрери не можеше да си го позволи и Риджис усети, че го обзема силно угризение — вината за клането тази нощ бе и негова.

Безмълвен и безпомощен, той се запромъква между каютите на екипажа, воден от Ентрери. Навсякъде цареше ужасяваща тишина, не се чуваше нито обичайното хъркане на моряците, нито каквото и да било шумолене, което да показва, че вътре има някой. Скоро щеше да съмне — готвачът отдавна трябваше да се е заел с приготвянето на закуската. Ала тази сутрин откъм открехнатата врата не се разнесе веселото му тананикане.

Пътят до Калимпорт бе доста дълъг и преди тръгването на кораба от Града на бездънните води, капитанът се бе погрижил да напълни трюма с гориво. Безшумен както винаги, Ентрери слезе долу и скоро се върна, нарамил две буренца на гръб. Счупи капака на едното и го търколи по палубата, наблюдавайки със задоволство как горивото се стича по дъските. После взе другото и го разля около каютата на капитана. Краката на Риджис омекнаха от страх и отвращение и Ентрери трябваше да дърпа полуръста след себе си, за да не падне.

— Качвай се — нареди той и посочи малката лодка, която висеше от десния борд на кораба. — И вземи това.

При тези думи убиецът му подаде малка кесийка.

При мисълта за онова, което бе скрито в торбичката, Риджис усети как вътрешностите му се преобръщат и му се повдига, ала побърза да вземе отвратителния предмет от ръцете на убиеца — знаеше, че ако го изгуби, нищо нямаше да попречи на Ентрери да си набави нов.

Палачът бързо прекоси палубата и запали една факла. Отблясъците на пламъка придаваха неестествен, зловещ вид на убиеца, ала Риджис не можеше да откъсне очи от него, докато факлата политаше към напоените с гориво каюти на екипажа. Ентрери почака малко, за да се увери, че помещението под него е обхванато от пламъци, после се втурна обратно към каютата на капитана.

— Сбогом! — провикна се той и блъсна с юмрук по вратата.

В следващия миг вече беше на сигурно място в лодката.

Капитанът скочи от леглото, мъчейки се да разбере какво става. Корабът бе необичайно тих, с изключение на издайническото пропукване на пламъците, което се носеше отдолу. През дъските на пода се процеждаше тънка струйка дим.

Капитанът извади меча си, махна резето и отвори вратата на каютата. Отчаяно се огледа наоколо и извика. Пламъците още не бяха обхванали палубата, ала вече бе очевидно, както трябваше да бъде очевидно и за часовоите, че на кораба е избухнал пожар. Капитанът започна да се досеща за страховитата истина и се втурна навън, без дори да успее да се преоблече.

В този миг жицата, която Ентрери бе опънал пред вратата, се уви около крака му и го повали на земята. Капитанът веднага разбра какво става и се опита да се освободи, но палачът бе прекалено хитър — тънката метална нишка се впи още по-здраво в голия му глезен. Мечът му се търкулна настрани и морякът остана да лежи безпомощен, вдишвайки странната миризма, с която бяха напоени дъските на палубата. Капитанът бързо разбра каква бе течността, която намокри дрехите му и най-сетне прозря напълно сатанинския план на Ентрери. В последен отчаян опит да се спаси, той протегна ръка към дръжката на меча си, ала успя само да си разрани пръстите.

Между дъските се появи пламък и подскочи високо нагоре.

Зловещи звуци разкъсаха тишината на нощта. Един от тях се понесе над водите на Шионтар, достигна Риджис и палача, който с всички сили гребеше нагоре по реката и продължи към града, където дори шумът от многобройните пивници, разположени по брега, не успя да го заглуши.

Усилван сякаш от стенанието на умиращия кораб и от гласовете на убитите моряци, които не бяха успели дори да извикат, когато камата бе пронизала сърцата им, един-единствен ужасяващ писък процепи нощта.

После остана само тихото пращене на огъня.

Малко след пукването на зората Ентрери и Риджис влязоха в Балдуров яз. Бяха слезли от лодката недалеч от мястото и я бяха потопили — Ентрери не искаше нищо да го свързва с нещастието, което се бе случило през нощта.

— Не се ли радваш, че си отиваш вкъщи? — изсмя се подигравателно Ентрери, докато двамата с Риджис си проправяха път из пристанищните улички в долната част на града.

И като посочи един голям, търговски кораб, закотвен недалеч от тях, добави:

— Спомняш ли си това знаме?

Риджис погледна към флага, който се развяваше на мачтата и видя герба на Калимпорт — златно поле, прорязано от коси сини ивици.

— Калимшанските търговци не взимат пътници на борда — каза той, надявайки се да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Ентрери.

— Този път ще направят изключение — изсмя се убиецът и извади рубинения медальон изпод дрехите си.

Риджис замълча. Прекалено добре познаваше силата на камъка, за да не разбере, че Ентрери е прав.

С бърза и сигурна крачка, която ясно говореше, че и преди е бил тук, убиецът поведе Риджис към малката барака, където можеха да открият началника на пристанището. Риджис послушно го последва, макар че почти не забелязваше какво става около него. Все още мислеше за трагедията от предишната нощ, мъчейки се да определи каква част от вината за смъртта на онези двадесет и шестима моряци тежеше на неговата съвест. Почти не обърна внимание на пристанищния началник и дори не чу името му.

Ентрери бе говорил само няколко секунди, когато Риджис разбра, че началникът вече се намира напълно под властта на рубина. Нямаше какво повече да чуе и престана да слуша разговора на двамата мъже, неприятно изненадан от бързината, с която убиецът беше усвоил всички тънкости на магията, скрита в медальона. Мислите на Риджис отново се отправиха към дома и приятелите му, ала този път бе изпълнен не с надежда, а с тъга и страх. Дали Дризт и Уолфгар бяха успели да се измъкнат от ужасите на Митрал Хол? И дали идваха, за да го спасят? Сега, когато бе видял на какво е способен Ентрери и когато много скоро щяха да навлязат в земите, където Пук паша командваше подземния свят, Риджис почти се надяваше, че приятелите му няма да го последват. Колко ли кръв още щеше да изцапа малките му ръце?

Риджис постепенно се върна обратно към разговора — може би щеше да чуе нещо важно.

— Кога вдигат котва? — точно казваше Ентрери.

Риджис наостри уши. Времето бе от решаващо значение. Кой знае, може би приятелите му щяха да успеят да ги настигнат още тук, когато от царството на Пук паша ги деляха повече от хиляда мили.

— След седмица — отвърна мъжът без нито за миг да откъсва поглед от искрящия рубин.

— Твърде късно — промърмори Ентрери. — Искам да се срещна с капитана.

— Ще го уредя.

— Още тази нощ… тук.

Началникът на пристанището кимна.

— И още една услуга, приятелю — добави Ентрери с подигравателна усмивка. — Ти следиш какви кораби влизат в града, нали?

— Това ми е работата.

— И сигурно знаеш кой минава през портата, така ли е? — многозначително смигна Ентрери.

— Имам много приятели — отвърна мъжът. — Нищо не може да се случи в града, без да разбера за него.

Ентрери погледна към Риджис.

— Дай му го — нареди той.

Полуръстът се втренчи в убиеца без да разбира какво се иска от него.

— Кесийката — обясни Ентрери със същия безгрижен тон, с който говореше на пристанищния началник.

Риджис присви очи и не помръдна — най-дръзката постъпка, на която се бе осмелявал в присъствието на палача досега.

— Кесийката — този път гласът на Ентрери бе леденостуден. — Малък подарък за твоите приятели.

Риджис се поколеба за миг, после подаде малката торбичка на началника.

— Искам да следиш всеки кораб, който хвърля котва тук, както и всички конници, които минават през портата. Ще бъдат поне двама — елф и варварин. Елфът най-вероятно ще бъде обвит от тайнственост и ще се опитва да остане незабелязан, другият е млад, русокос исполин. Открий ги, приятелю. Открий пътешественика, наречен Дризт До’Урден. Никой друг не бива да научава какво има в тази торбичка. Предай му, че ще го очаквам в Калимпорт — при тези думи Ентрери хвърли ехиден поглед на Риджис. — С още подаръци.

Пристанищният началник прибра малката торбичка и увери Ентрери, че ще изпълни заръките му.

— Трябва да вървя — каза палачът и накара Риджис да се изправи. — Ще се срещнем отново тази вечер, един час след залез-слънце.

Риджис знаеше, че Пук паша има връзки в Балдуров яз, ала въпреки това остана изненадан от лекотата, с която Ентрери вършеше всичко тук. За по-малко от час палачът успя да намери място, където да отседнат, както и двама главорези, които да пазят полуръста, докато той самият свърши работата си.

— Време за втория ти номер, а? — подигравателно рече той на Риджис преди да излезе.

И като хвърли поглед към двамата главорези, които се бяха облегнали на отсрещната стена и оживено обсъждаха достойнствата на една от местните „дами“, добави:

— Май няма да ти е трудно да минеш покрай тях.

Риджис, на когото зловещото чувство за хумор на Ентрери изобщо не се нравеше, се извърна.

— Ала не забравяй, мой малки крадецо, че излезеш ли веднъж оттук, ще се озовеш на улицата… там, където няма да откриеш приятели и където ще те чакам аз.

Леденостуденият смях на убиеца отекна из стаята, после Ентрери се обърна и излезе навън.

Риджис погледна към двамата главорези, които спореха разгорещено. В този момент полуръстът можеше да излезе съвсем спокойно без двамата изобщо да забележат.

Той се отпусна на леглото с примирена въздишка и сключи ръце зад тила си, а странното усещане и парещата болка в едната ръка му напомняха за твърде високата цена на смелостта.

Балдуров яз бе разделен на две части — долна, където се намираше пристанището, и горна, която бе разположена отвъд вътрешната стена и където живееха благородниците и високопоставените личности. С разрастването на търговията по протежението на Саблен бряг, градът се бе разширил значително и старата стена се бе превърнала в удобна граница между моряците и пътешествениците, които непрестанно пристигаха и си заминаваха от града, и старите, благородни родове, които живееха в същинския Балдуров яз. „Средният град“ така хората, които живееха тук, често наричаха града си, който наистина се намираше по средата между Града на бездънните води на север и южния Калимпорт — двете най-големи пристанища на Саблено море.

В цялата суматоха, която неизменно цареше във всички подобни градове, Ентрери с лекота успя да се промъкне незабелязано във вътрешната част на града. Тук убиецът имаше съюзник — могъщ магьосник на име Оберон. Оберон бе верен на Пук паша и Ентрери бе сигурен, че магьосникът незабавно ще се свърже с приятеля си, за да му съобщи за откриването на рубина и скорошното му завръщане.

Само че Ентрери слабо се вълнуваше дали Пук ще научи за завръщането му или не. Единственото, което го интересуваше — Дризт До’Урден — се намираше зад него, а магьосникът можеше да му помогне да научи повече за това къде се намираше елфът сега и какво правеше.

Ентрери прекара остатъка от деня с Оберон и си тръгна едва след залез-слънце, право към бараката на пристанищния началник, където имаше среща с капитана на калимпортския търговски кораб. Палачът бе успял да си възвърне самоувереното изражение — неприятният инцидент от предишната нощ бе забравен и нещата отново вървяха по план. Рубиненият медальон проблясваше в ръцете му, докато се приближаваше към пристанището.

Не можеше да се бави цяла седмица.

Риджис изобщо не беше изненадан, когато по-късно същата нощ Ентрери се върна и му съобщи, че е успял да накара калимпортския кораб да промени плановете си.

Щяха да потеглят след три дни.

Епилог

С цялата исполинска сила, на която беше способен, Уолфгар опъваше въжетата на главното платно, опитвайки се да улови слабия океански ветрец, докато останалите моряци от „Морски дух“ го наблюдаваха, изпълнени със страхопочитание. Движеха се срещу доста силното течение на Шионтар и всеки разумен капитан би предпочел да изчака по-благоприятен попътен вятър, за да влезе в пристанището. Ала Уолфгар, под вещото ръководство на един стар морски вълк на име Мърки, вършеше чудеса. Доковете на Балдуров яз бяха съвсем близо и „Морски дух“, съпровождан от възторжените възгласи на моряците, които стояха на сушата и наблюдаваха сцената с огромен интерес, скоро щеше да хвърли котва.

— Не бих отказал още десетина като него на борда си — рече капитан Дюдермонт на Дризт.

Елфът, когото огромната сила на Уолфгар не спираше да изумява, се засмя:

— На него сякаш му харесва. Изобщо не предполагах, че толкова го бива като моряк.

— Нито пък аз — отвърна Дюдермонт. — Когато се съгласих да ви взема на борда, се надявах единствено, че силата му може да ни е от полза, ако ни нападнат пирати. Ала Уолфгар свикна с моряшкия живот много по-бързо, отколкото си мислех.

— А и предизвикателството му харесва — добави Дризт. — Откритото море, силата на вълните и на вятъра — за него това е изпитание, различно от всичко, срещу което се е изправял досега.

— Справя се по-добре от мнозина други — отбеляза Дюдермонт и обърна поглед на запад, където искреше синият океан. — Това е първото ви пътуване по море, а досега то не беше нищо повече от приятна разходка покрай брега. Все още не познавате необятността и могъществото на открития океан.

В погледа, който Дризт отправи към Дюдермонт се четеше искрено възхищение и дори малко завист. Капитанът беше горд, ала в същото време и разумен човек. Той уважаваше морето и признаваше неговото превъзходство. И именно това разбиране на собственото му място в света, му даваше най-голямото преимущество, което който и да било човек можеше да получи над непокорния океан. Дризт проследи изпълнения с копнеж поглед на Дюдермонт и се замисли за онази загадъчна власт, която морето имаше над толкова много хора.

— Кой знае, може би някой ден… — промълви той, мислейки си за последните думи на капитана.

Вече се намираха достатъчно близо до кея и Уолфгар най-сетне пусна въжетата и се свлече на палубата, напълно изтощен. Моряците се заеха да вкарат кораба в пристанището и да хвърлят котва, ала нямаше човек, който да не прекъсне работата си поне за миг, за да потупа грамадния варварин по рамото. Уолфгар бе прекалено уморен, за да отвърне по какъвто и да било начин.

— Ще останем тук два дни — каза Дюдермонт на Дризт. — Смятах да е цяла седмица, ала знам, че бързате. Снощи говорих с хората си и те се съгласиха, до последния човек, да вдигнем котва по-рано.

— Задължени сме ви — отвърна Дризт с искрена благодарност в гласа.

В този момент откъм кея се зададе жилав, добре облечен човек.

— Добре дошъл, „Морски дух“! — провикна се той. — Капитан Дюдермонт още ли командва тук?

— Пелман, началникът на пристанището — обясни Дюдермонт на Дризт, после се обърна към мъжа — Да! И се радва отново да види Пелман!

— Добра среща, капитане — отвърна Пелман. — Майсторска работа си беше това преди малко! Колко дълго ще останете тук?

— Два дни. После вдигаме котва и поемаме на юг.

Пристанищният началник замълча за миг, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После зададе въпроса, който бе задавал на всички кораби, пристигнали през последните няколко дни — въпроса, който Ентрери му бе внушил.

— Търся двама пътешественици — извика той. — Виждал ли си ги?

Дюдермонт обърна поглед към Дризт — и двамата се досещаха, че този въпрос едва ли е случаен.

— Дризт До’Урден и Уолфгар, така се казват — продължи Пелман. — Макар че може да пътуват с други имена. Единият е елф, обвит от тайнственост, а другият е същински великан и притежава исполинска сила.

— Неприятности? — попита Дюдермонт.

— Не — отвърна Пелман. — Трябва да им предам едно съобщение.

Междувременно Уолфгар се бе приближил и сега също слушаше. Дюдермонт се обърна към Дризт:

— Ти решаваш.

Дризт не смяташе, че Ентрери би им заложил сериозни капани по пътя — знаеше, че убиецът иска да се изправи очи в очи с тях, или най-малкото с него.

— Ще говорим с този човек — каза той на капитана:

— При мен са — провикна се Дюдермонт към Пелман, после смигна на Уолфгар и продължи. — Онова майсторско изпълнение преди малко беше дело на Уолфгар и неговата исполинска сила.

Дюдермонт ги изпрати до парапета.

— Ако ви се случи нещо лошо, ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — прошепна той. — Готови сме да изчакаме тук и две седмици, ако се наложи.

— Задължени сме ви — повтори Дризт. — Орлпар от Града на бездънните води трябва да е бил наистина благосклонен към нас.

— Не споменавайте името на това псе — отвърна Дюдермонт. — Рядко ми се е случвало да имам такъв късмет в сделките, които сключвам с него. До скоро виждане, тогава. Може да пренощувате на кораба, ако искате.

Дризт и Уолфгар предпазливо се отправиха към пристанищния началник. Варваринът вървеше напред, докато Дризт се оглеждаше наоколо, опитвайки се да разбере дали това не е капан.

— Ние сме онези, които търсиш — мрачно каза Уолфгар, когато се приближи достатъчно.

— Добра среща — отвърна Пелман с обезоръжаваща усмивка и започна да рови из джоба си. — Срещнах един ваш приятел, мургав мъж, който водеше слугата си полуръст.

Дризт също се приближи и двамата с Уолфгар се спогледаха притеснено.

— Остави това — продължи Пелман и подаде малката кесийка на Уолфгар. — И ми поръча да ви предам, че ще ви очаква в Калимпорт.

Уолфгар предпазливо пое кесийката, сякаш се боеше, че всеки миг може да избухне в лицето му.

— Приеми нашите благодарности — каза Дризт на Пелман. — Няма да пропуснем да кажем на приятеля си колко добре изпълни неговата заръка.

Пелман се поклони и си тръгна — чакаха го и други кораби. Внезапно усети, че трябва да свърши още нещо, едно задължение, което Ентрери му бе внушил и което не можеше да пренебрегне. Следвайки заповедта на убиеца, Пелман се отправи към горната част на града.

Право към дома на Оберон.

Дризт поведе Уолфгар настрани, там, където нямаше опасност да ги видят. При вида на пребледнялото лице на младежа, елфът взе малката кесийка от ръцете му и предпазливо я отвори, държейки я колкото се може по-далеч от себе си. След като не се случи нищо, той я отвори по-широко и надникна вътре.

Уолфгар побърза да се приближи, когато видя раменете на Дризт да увисват. Елфът вдигна безпомощен поглед и обърна кесийката така, че приятелят му да види какво има вътре.

Пръст от ръката на полуръста.