Камъкът на полуръста

7 Вълнения

Първото нещо, което забеляза, бе, че вятърът бе спрял. Беше прекарал часове наред върху желязната решетка на върха на комина и през цялото време, дори когато губеше свяст, беше усещал бръснещия вятър. Неспирният му вой го бе върнал назад към Долината на мразовития вятър, мястото, превърнало се в негов дом през последните два века. Ала Бруенор бе намерил слаба утеха в жаловития стон на вятъра — той непрестанно му напомняше за отчаяното положение, в което се намираше и сигурно бе последният звук, който щеше да чуе в живота си.

Но сега вятърът бе спрял. Единствено слабото припукване на някакъв огън нарушаваше успокояващата тишина. Бруенор с мъка повдигна клепачи и се взря в пламъците с празен поглед, мъчейки се да разбере къде се намира и какво става. Беше му топло и удобно, около тялото му плътно бе увито меко одеяло. Освен това, със сигурност се намираше в къща — огънят не бе запален на открито, а гореше в голямо огнище.

Погледът на Бруенор падна върху някаква купчина до огнището, която се оказа спретнато подредени доспехи и оръжия.

Неговите доспехи и оръжия!

Еднорогият шлем, ятаганът на Дризт, митралната ризница, новата му брадва и златният щит. А той самият, внезапно осъзна Бруенор, лежеше под мекото одеяло, облечен само с копринена нощна риза.

Почувствал се странно уязвим, Бруенор се надигна на лакът.

Незабавно го заля вълна черен мрак и в главата му запулсира тъпа болка, която му пречеше да мисли свързано. Бруенор побърза да се отпусне по гръб.

Зрението му се завърна само за миг, но и той бе достатъчен, за да различи лицето на една висока, красива жена, която се приведе над него. Дългата й коса, която хвърляше сребърни отблясъци на светлината от огъня, докосна лицето му.

— Паякова отрова — меко каза тя. — Би убила всеки, освен джудже.

После отново го обви мрак.

Събуди се няколко часа по-късно и усети, че силите му бяха започнали да се завръщат. Опитвайки се да не вдига шум и да не привлича внимание върху себе си, Бруенор поотвори едното си око и се огледа наоколо. След като се увери, че всичките му вещи стояха подредени до огнището, той бавно обърна глава.

Намираше се в малка стаичка, която като че ли съставляваше цялата къщурка, тъй като единствената врата в помещението явно водеше навън. Жената, която бе видял преди (макар че до този момент Бруенор не бе съвсем сигурен дали не я бе сънувал), стоеше до вратата и се взираше в нощното небе, което тъмнееше отвъд прозореца. Косата й наистина бе сребърна и това не бе игра на отблясъците, хвърляни от пламъците в огнището. Ала не годините бяха посребрили тези коси, които искряха като скъпоценен метал, изпълнени с жизненост и блясък.

— Прекрасна лейди — обади се Бруенор с дрезгав глас, който пресекваше на всяка дума.

Жената се обърна и го погледна.

— Дали мога да получа нещичко за хапване? — попита Бруенор, когото нищо — дори най-необикновеното положение и най-приказните създания — не можеше да отклони от онова, което смяташе за най-важно в момента.

Жената се приближи до него и му помогна да седне. Бруенор отново усети, че го обвива черен мрак, но този път успя да се пребори с него.

— Само едно джудже! — промърмори жената, смаяна, че Бруенор бе успял да се съвземе след всичко, което го бе сполетяло.

Джуджето наклони глава на една страна и я погледна изпитателно.

— Знам коя си, лейди, но името сякаш ми убягва.

— Това няма значение — отвърна жената. — Ти преживя много, Бруенор от рода Боен чук.

Бруенор трепна при звука на името си и залитна, но жената му помогна да се изправи и продължи:

— Погрижих се за раните ти, влагайки всичките си умения, макар да се боях, че съм дошла твърде късно, за да поправя злото, сторено от паяковата отрова.

Бруенор сведе поглед към превързаната си ръка и споменът за срещата с ужасяващото чудовище го връхлетя с всичка сила.

— Колко дълго?

— Колко дълго си лежал върху счупената решетка не знам — отвърна жената. — Ала тук прекара повече от три дни… прекалено дълго, както сигурно ти нашепва коремът ти. Ще ида да приготвя нещо за хапване.

Тя се накани да се изправи, но Бруенор я сграбчи за ръката.

— Къде сме?

Милата усмивка на жената го накара да отслаби хватката си.

— На сигурно място, недалеч от решетката. Не исках да те местя.

Бруенор все още не разбираше.

— Тук ли живееш?

— О, не — засмя се жената и се изправи. — Къщурката е тук само временно. Ще изчезне при първия слънчев лъч, стига да можеш да пътуваш.

Когато чу жената да говори за магия, Бруенор най-сетне се сети коя бе тя.

— Ти си господарката на Лунния град! — провикна се той.

— Лунен лъч Алустриел — поклони се тя. — Добра среща, благородни кралю!

— Крал? — отвратено повтори Бруенор. — Залите отдавна са в ръцете на сивата сган.

— Ще видим — промълви Алустриел.

Ала Бруенор не я чу — единственото, за което можеше да мисли сега, бяха неговите приятели — Дризт, Уолфгар и Риджис, и най-вече Кати-Бри, радостта на неговия живот.

— А приятелите ми? — примоли се той. — Знаеш ли нещо за приятелите ми?

— Бъди спокоен — отвърна Сребърната лейди. — Те също успяха да избягат от Митрал Хол, всички до един.

— Дори и елфът?

Алустриел кимна:

— Дризт До’Урден не можеше да загине в древното царство на своя най-скъп приятел.

Думите на Сребърната лейди пробудиха още един спомен в съзнанието на джуджето:

— Ти си го срещала и преди. Когато отивахме към Митрал Хол. Ти ни показа пътя. Ето откъде знаеш името ми.

— Както и къде да те потърся — добави Алустриел. — Твоите приятели те мислят за мъртъв и скърбят за теб. Ала аз съм магьосница и мога да говоря с други светове и техните обитатели, а срещите с тях често ми разкриват много интересни неща. Когато духът на Моркай (мой приятел и добър магьосник, който напусна този свят преди няколко години) дойде при мен и ми показа образа на едно джудже, което виси наполовина от една дупка в тази част на планината, разбрах какво се бе случило с Бруенор Бойния чук. Оставаше ми само да се надявам, че вече не е твърде късно.

— Ха! Здрав както винаги! — изпухтя джуджето и се удари в гърдите, но когато се размърда, усети остра болка в седалището и изохка.

— Стрела от арбалет — обясни Алустриел.

Бруенор се замисли за миг. Не помнеше да са го улучвали там, макар споменът за бягството му през подземния град да бе съвсем жив. Той сви рамене и предположи, че сигурно е бил обзет от заслепяваща ярост и затова не е усетил нищо.

— Значи някое от онез’ гнусни изчадия… — започна Бруенор, но внезапно млъкна и се изчерви при мисълта, че тази прекрасна жена беше извадила стрелата от това толкова деликатно място.

Алустриел побърза да смени темата:

— Хапни и после си лягай — още не си си отпочинал достатъчно. Твоите приятели са добре… поне засега.

— Къде… — опита се да попита Бруенор, но Алустриел вдигна ръка.

— За съжаление не знам кой знае колко — рече тя. — Ала много скоро ще получиш отговор на всичките си въпроси. Утре сутрин отиваме в Дългата седловина. Кати-Бри е там и ще може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Бруенор би искал още сега да отиде при човешкото момиче, което бе спасил от гибел след едно гоблиново нападение и бе отгледал като своя дъщеря, да я притисне до гърдите си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Ала после си припомни, че само допреди няколко дни изобщо не се бе надявал някога отново да види Кати-Бри — значи можеше да почака още една нощ.

Само няколко минути след като се навечеря, изтощението му го надви и той потъна в дълбок, спокоен сън, който разсея всички опасения, че от нетърпение няма да може да заспи. Алустриел стоя до леглото му, докато спокойното му похъркване не огласи вълшебната стая.

Спокойна, че само едно напълно здраво джудже би могло да издава подобни гръмовни звуци, лейди Алустриел се облегна на стената и затвори очи.

Последните три дни бяха наистина дълги.

Бруенор с изумление наблюдаваше как стаята около него започва да се топи в първите лъчи на утринното слънце, сякаш по някакъв невероятен начин мракът на нощта й бе дал форма и съдържание. Джуджето се обърна към Алустриел с намерението да я попита нещо, ала спря, когато я видя да стои с ръце, протегнати към розовото небе, сякаш се опитваше да улови утринните лъчи.

Сребърната лейди стисна ръце и ги приближи до лицето си, нашепвайки думите на древно заклинание. После отвори длани и освободи пленената светлина, изричайки последните думи от заклинанието на висок глас:

— Елате, огнени жребци!

Искрящо кълбо червена светлина полетя надолу и изригна в огнен фонтан, който се превърна в пламтяща колесница, теглена от два огнени коня. Жребците и колесницата танцуваха като пламъците, които им даваха живот, ала докосването им не изгаряше земята.

— Събери си нещата — каза Алустриел на Бруенор. — Време е да тръгваме.

За миг Бруенор остана неподвижен. Като всяко джудже и той не обичаше особено магиите (освен онези, с които джуджешките майстори укрепват оръжията си), ала не можеше да отрече, че понякога те могат да бъдат и доста полезни. Без да губи време да облича митралната ризница, той грабна нещата си и се качи в колесницата, в началото малко недоверчиво, но много по-уверено, когато вместо парещи пламъци, усети под себе си кораво дърво.

Алустриел хвана огнените юзди в нежната си ръка и подкани жребците да тръгват. Без да чакат повече, магическите животни се издигнаха в утринното небе, заобиколиха планината и полетяха на юг.

Бруенор зяпна от изненада и като пусна вещите си на пода, с всички сили се вкопчи в колесницата. Далеч под тях тъмнееха планините, тук бяха и руините на Заселническата твърдина, древният джуджешки град, ала преди Бруенор да успее да ги разгледа по-добре, те вече бяха останали далече зад него. Колесницата прелетя с главоломна бързина над полята, после се понесе на запад, към северната граница на Вечните блата. По това време Бруенор вече се бе успокоил достатъчно, за да изругае гневно при вида на Несме, града, чиито войни се бяха отнесли така грубо с него и приятелите му. Прелетяха над Десаринската река, която си проправяше път през зелените поля и от тази височина изглеждаше като сребърна змия; далеч на север Бруенор съзря голям отряд варвари.

После отново полетяха на юг и само след няколко минути пред очите им изникна прочутото Бръшляново имение, кацнало върху Харпъловия хълм в Дългата седловина.

Група любопитни магьосници стояха на върха на възвишението и с интерес гледаха приближаването на колесницата, надавайки от време на време по някое приглушено възклицание, в опит да се държат достолепно и сериозно, както правеха винаги, когато лейди Алустриел ги удостоеше с честта да им погостува. При вида на рижата брада, дългия нос и еднорогия шлем на Бруенор Бойния чук, един от магьосниците пребледня като платно.

— Но… ти… нали… такова… мъртъв — заекна Харкъл Харпъл, когато Бруенор скочи от колесницата.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Бруенор, който все още бе облечен само с нощната си риза, макар да бе успял да нахлупи еднорогия шлем на главата си.

И като стовари вързопа с вещите си в краката на Харкъл, рече:

— Къде е момичето ми?

— Да, да… момичето… Кати-Бри… къде ли… — мърмореше Харкъл и нервно подръпваше долната си устна с ръка. — Ами да! Да вървим!

И като сграбчи Бруенор за ръката, той го повлече към Бръшляновото имение.

Намериха Кати-Бри по нощница и със сънено изражение на лицето да върви по един от коридорите на имението. При вида на Бруенор, който с всички сили тичаше към нея, младото момиче отвори широко очи и изпусна кърпата, която държеше в ръце. Бруенор долепи лице до нейното и така силно я прегърна, че за миг Кати-Бри не можа да си поеме въздух. Нейната прегръдка, когато най-после успя да се съвземе от изумлението си, бе десетократно по-силна.

— Моето най-съкровено желание! — изхлипа тя. — Всемогъщи небеса, мислех, че си мъртъв!

Бруенор не отвърна нищо, мъчейки се да се овладее. Нощницата на Кати-Бри вече бе подгизнала от неговите сълзи, а върху гърба си усещаше очите на поне една дузина любопитни харпъловци. Напълно смутен, той отвори някаква врата, за огромна изненада на един магьосник, който стоеше гол до кръста и се занимаваше със сутрешния си тоалет.

— Извинете… — започна магьосникът, но джуджето го сграбчи за рамото и го изтика в коридора.

После вкара Кати-Бри в стаята и тръшна вратата пред лицето на изненадания човечец, който тъкмо се канеше да се върне обратно в собствената си стая. Той безпомощно погледна насъбралите се харпъловци, но широките усмивки и веселият им смях бързо му дадоха да разбере, че не може да очаква кой знае каква помощ от тях. Магьосникът сви рамене и тръгна да върши обичайните си сутрешни задължения, сякаш не се бе случило нищо особено.

За първи път през живота си Кати-Бри видя коравото джудже да плаче, ала този път Бруенор не се срамуваше от сълзите си, нито пък можеше да ги спре, дори и да искаше.

— И моето най-съкровено желание! — с треперещ глас рече той на обичната си дъщеря, човешкото момиче, което бе спасил преди повече от петнадесет години.

— Само ако знаехме… — започна Кати-Бри, но Бруенор сложи пръст върху устните й и я накара да замълчи.

Това вече нямаше значение. Знаеше, че Кати-Бри и останалите никога не биха го изоставили, ако имаха и най-малката надежда, че е жив.

— И аз не знам защо не умрях — отвърна той. — Огънят изобщо не ме нарани.

При спомена за седмиците, които бе прекарал съвсем сам в подземието, Бруенор потръпна.

— Да не говорим повече за онуй място — помоли я той. — То остана зад нас… завинаги!

Кати-Бри си спомни за армиите, които скоро щяха да дойдат, за да изтръгнат древното джуджешко царство от лапите на скверните дуергари, и поклати глава, но Бруенор не забеляза.

— Ами приятелите ми? — нетърпеливо попита той. — Видях очите на елфа да се взират в мен, докато падам.

— Дризт е жив — отвърна Кати-Бри. — Както и убиецът, който преследваше Риджис. Появи се в мига, в който ти падна, и отнесе полуръста със себе си.

— Къркорещия корем? — ужасено възкликна Бруенор.

— Да, както и котката на елфа.

— Нали не е…? — Бруенор не намери сили да изрече страшната дума.

— Не, не мисля, че е мъртъв — побърза да го успокои Кати-Бри. — Още не. Дризт и Уолфгар са по петите му, знаят, че иска да отиде в Калимпорт.

— Дълъг път ги чака — промърмори Бруенор, а в очите му се четеше объркване. — Мислех, че и ти би искала да тръгнеш с тях…

— Аз имах да свърша нещо друго! — отвърна Кати-Бри и гордо вдигна глава. — Сметка, която остана неразчистена!

Тогава Бруенор най-сетне разбра.

— Митрал Хол? — едва успя да изрече той през стиснатото си гърло. — Решила си да се върнеш и да отмъстиш за мен!

Кати-Бри решително кимна.

— Ти си полудяла! — възкликна Бруенор. — И елфът те остави да го направиш сама?

— Сама? — повтори Кати-Бри; дошло бе време законният крал най-сетне да научи истината. — Та това би било чисто самоубийство! Стотина от твоите войни идват насам от Долината. Както и доста от бойците на Уолфгар.

— Не са достатъчни — въздъхна Бруенор. — Залите са пълни със сивата сган!

— И още осем хиляди от Адбарската цитадела — спокойно продължи Кати-Бри, сякаш не го бе чула. — Крал Харбром се е зарекъл, че няма да намери покой, докато не прогони и последното сиво джудже от Сребърните зали. Дори магьосниците от имението обещаха да ни помогнат.

Бруенор се опита да си представи приближаващите армии — магьосници, варвари и войнствени джуджета, предвождани от Кати-Бри — и по лицето му се разля усмивка. В очите му, когато отново погледна младото момиче, се четеше повече уважение, откогато и да било, по бузите му пак се застичаха сълзи.

— Никога нямаше да ме победят! — мрачно заяви Кати-Бри. — Твърдо бях решена да видя лика ти, издялан в Залата на кралете, а името ти — сред имената на твоите славни предшественици, там, където му е мястото!

Бруенор я привлече към себе си и я прегърна с всички сили. От всички титли и славни имена, които си бе спечелил досега и които може би го очакваха в бъдеще, никоя не му подхождаше така добре и не сгряваше сърцето му така, както думата „татко“.

Тази вечер Бруенор стоеше сам на южния склон на хълма и гледаше как последните лъчи на залязващото слънце гаснат над полята, които се простираха пред него. Мислеше за своите приятели и най-вече за Риджис, нахалния полуръст, който бе успял да си проправи път до сърцето на коравото джудже.

С Дризт всичко щеше да бъде наред, той винаги се оправяше, а сега, когато с него бе и могъщият Уолфгар, и цяла армия не би могла да ги спре.

Ала Риджис…

Бруенор никога не се бе съмнявал, че полуръстът със своя навик да се прокрадва на пръсти през живота, отминавайки всичко с извинително развеселено свиване на рамене, рано или късно ще се окаже затънал до уши в кал, от която нямаше да може да се измъкне. Каква глупост само, да открадне медальона от водача на гилдията!

Ала изводът „получил си е онова, което е търсил“ изобщо не можеше да успокои джуджето, нито да разсее жалостта, която изпитваше към клетия полуръст. Не можеше и да прогони гнева, предизвикан от собственото му безсилие. Неговото място бе тук, начело на армиите, които щеше да поведе към победа и слава; щеше да разгроми дуергарите и да върне старата слава на Митрал Хол. Новото му царство щеше да буди възхищение у всички, предметите, излезли изпод ръцете на майсторите — прекрасни, като да бяха сътворени в отдавна отминали дни — щяха да тръгнат по широкия свят и да достигнат и до най-отдалечените кътчета на Царствата.

Това бе най-съкровеният му блян, целта на живота му още от онзи ужасен ден преди почти два века, когато родът Боен чук бе разгромен, а малцината оцелели, предимно деца, бяха прогонени от дома си и трябваше да се заселят в много по-бедните мини на Долината на мразовития вятър.

През целия си живот Бруенор бе жадувал да се завърне, ала колко безсмислено му се струваше всичко това сега, когато приятелите му бяха далеч на юг и отчаяно се мъчеха да надвият жестокия убиец.

И последният слънчев лъч угасна, отстъпвайки място на безброй звезди. Нощ, помисли си Бруенор и усети как го обзема спокойствие.

Времето на елфа.

Ала усмивката, която се бе прокраднала на устните му, изчезна още в следващия миг, когато Бруенор внезапно погледна сгъстяващия се мрак по съвсем различен начин.

— Нощ — прошепна той на глас.

Времето на палача.

8 Но пръв поглед незабележим

Простата дървена постройка, която се издигаше в самия край на Улицата на разбойниците, изглеждаше прекалено невзрачна дори за тази мрачна и порутена част от Калимпорт. Малкото й прозорци бяха запречени с метални решетки или заковани, тераса въобще нямаше. Никакъв номер не висеше на вратата, нямаше и знак, който да подскаже нещо повече за онова, което се криеше зад неугледните стени. И все пак, надали имаше човек в града, който да не бе чувал за тази къща и да не знаеше за какво служи. Надали можеше да има по-голям контраст от този, който посрещаше всеки, имал щастието (или нещастието) да прекрачи прага на очуканата, дървена врата. Обковани с яко желязо и подсигурени с тежки резета, мръснокафявите двери въвеждаха в стая, която смайваше с ярките си цветове — стените бяха покрити с пъстри гоблени, подовете бяха застлани с пухкави, богато избродирани килими, навсякъде бе пълно със статуи, изваяни от чисто злато. Тук се помещаваше гилдията на крадците и по богатство мястото можеше да съперничи на палата на самия калимшански владетел.

Къщата се издигаше на три етажа, а още два бяха скрити под земята. Най-пищен беше последният, който се състоеше от пет стаи (една голяма, осмоъгълна зала в средата и четири по-малки стаички, разположени симетрично около нея) и който бе създаден за удобството на един-единствен човек — Пук паша. Той беше ръководителят на гилдията, мозъкът, който стоеше зад сложната, добре организирана мрежа от крадци и разбойници, която бе оплела цял Калимпорт. Всичко, с което неговите подчинени успееха да се сдобият, неизменно минаваше най-напред пред неговите очи.

В този момент Пук неспокойно крачеше из осмоъгълната стая на най-горния етаж (мястото, където приемаше своите посетители) като спираше от време на време, за да потупа гладкия врат на леопарда, който лежеше до стола му. Върху лицето на пашата бе изписано необичайно за него притеснение и когато не галеше огромния леопард, нервно потриваше ръце.

Дрехите му бяха изтъкани от най-фина сърма, ала с изключение на брошката, с която закопчаваше одеждите си, Пук не носеше други украшения (макар в усмивката му издайнически да проблясваха няколко златни зъба) — нещо, което рязко го отличаваше от мнозина хора, заемащи положение като неговото. В действителност Пук изглеждаше като умалено копие на някой от четиримата великани — евнуси, които охраняваха стаята — доста невзрачен външен вид за човека, който с помощта на медения си език (а и с други, по-мрачни методи) бе покорил не един владетел и чието име бе достатъчно, за да накара и най-закоравелия уличен главорез да побегне ужасен.

Откъм вратата, която водеше към долното ниво, долетя силно почукване и Пук стреснато вдигна поглед. Поколеба се за миг, убеждавайки сам себе си, че като се забави, ще накара посетителя да се гърчи от притеснение, макар всъщност да се нуждаеше от тези секунди, за да се овладее. Най-сетне кимна на един от евнусите и тръгна към богато украсения трон, който стоеше върху невисока платформа, издигната в средата на стаята. Там разсеяно погали огромната котка и зачака.

Много скоро в залата влезе възслаб мъж и с наперена крачка се отправи към него. В ръката си държеше тънка шпага, а късата му черна пелерина се развяваше зад него. Гъсти кафяви къдрици се виеха по врата му и влизаха в яката на наметката, образувайки неголяма издутина на тила. Носеше прости тъмни дрехи, опасани с десетки каишки, от които висяха торбички и проблясваха ками, както и други чудновати оръжия. Високите му кожени ботуши бяха станали съвсем гладки от дългото носене и не издаваха дори и най-слабо проскърцване. Единственият звук, който се чуваше, бе глухият тропот на отмерените му стъпки, докато се приближаваше към пашата.

— Как си, Пук? — небрежно поздрави той.

Очите на Пук се присвиха при вида на човека-плъх.

— О, това си бил ти, Раситър — отвърна той.

Раситър се приближи до трона и се поклони небрежно, хвърляйки неприязнен поглед към огромния леопард. С широка усмивка, която разкри развалените му зъби, той сложи крак върху облегалката на трона и се приведе към Пук така, че пашата почувства горещия му дъх върху лицето си.

Пук погледна ботуша, който мърсеше прекрасния му трон, после вдигна очи, усмихвайки се (както забеляза дори недодяланият Раситър) прекалено подкупващо. Мършавият човек се досети, че навярно бе отишъл твърде далеч и побърза да свали крака си от стола, отстъпвайки крачка назад.

Усмивката на Пук се стопи, а с нея се изпари и раздразнението му.

— Направи ли го? — попита той.

Раситър замалко не се изсмя с глас.

— Разбира се! — отвърна той и извади скъпоценна перлена огърлица от кесията си.

При вида на украшението Пук (точно както Раситър бе очаквал) се смръщи.

— Винаги ли трябва да ги убиваш? — просъска той.

Раситър сви рамене и прибра огърлицата обратно в кесията си.

— Каза, че искаш да я премахна и аз сторих точно това.

Пук с всички сили стисна облегалките на трона.

— Казах, че не искам да ми се пречка, докато не свърша работата!

— Тя знаеше твърде много — спокойно рече Раситър и отегчено заразглежда ноктите си.

— Тя беше ценна! — Пук вече бе успял да си възвърне самообладанието.

Малцина бяха онези, които можеха да разярят Пук паша така бързо, както Раситър, а още по-малко бяха онези, които биха оцелели след това.

— Една на хиляда — изсмя се Раситър.

В този момент една от страничните врати се отвори и в стаята пристъпи възрастен човек, облечен с пурпурна мантия с избродирани златни звезди и полумесеци. Вместо закопчалка, на върха на високия му тюрбан проблясваше грамаден брилянт.

— Трябва… — започна той.

— Не сега, Ла Вал — прекъсна го Пук, без да го погледне.

— Но, господарю…

Очите на Пук отново се присвиха заплашително, а устните му заприличаха на тънка чертица, която някой сякаш бе драснал върху побелялото му лице. Възрастният мъж се поклони извинително и излезе от стаята, като внимаваше да не вдига шум.

— Прекрасно! — избухна в смях Раситър.

— Би трябвало да се поучиш от Ла Вал!

— О, хайде, Пук, та нали сме съдружници! — отвърна Раситър и пристъпи към един от двата прозореца в стаята, онзи, който гледаше на юг — към кея и откритото море.

— Тази нощ ще има пълнолуние! — възбудено рече той и рязко се обърна към Пук. — Защо не дойдеш и ти, Пук! Ще има истинско пиршество.

При мисълта за зловещите ястия, които Раситър и останалите плъхочовеци щяха да сложат на масата, Пук паша усети, че го побиват студени тръпки и му се повдига. Кой знае, може би тя още не бе мъртва…

Пук разтърси глава, мъчейки се да прогони отвратителната мисъл.

— Боя се, че ще трябва да ти откажа — тихо каза той.

Раситър прекрасно разбираше (а може би и нарочно бе предизвикал) отвращението, което се надигаше в гърдите на Пук сега. Плъхочовекът отново се приближи до трона и сложи мръсния си ботуш отгоре му, разкривайки острите си зъби отново в гнусна усмивка.

— Не знаеш какво изпускаш. Ала изборът е твой. Такава бе и нашата сделка — и като направи няколко крачки назад, той се поклони ниско. — Ти си господарят.

— Сделка, от която и ти, и твоите братя, спечелихте немалко — напомни му Пук.

Раситър се усмихна доволно и плесна с ръце.

— Не отричам, че много ни потръгна, откакто ти стоиш зад нас — съгласи се той и отново се поклони. — Прости дързостта ми, скъпи приятелю, ала не мога да сдържа радостта си от сполуката. А и днес е пълнолуние!

— Върви тогава, Раситър, пиршеството те чака.

Мършавият мъж се поклони за трети път, хвърли още един неприязнен поглед към леопарда и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Пук докосна лицето си и прокара пръсти през грижливо оформената си, макар и доста оредяла, черна коса. После безпомощно отпусна глава на брадичката си и се надсмя над себе си и над неудобството, което предизвикваше у него Раситър, човекът плъх.

Пук погледна към вратата на харема, чудейки се дали да не иде там и да се опита да забрави за срещата с Раситър. В този миг си спомни за Ла Вал. Магьосникът никога не би го обезпокоил (особено, когато знаеше, че Раситър е там), ако не ставаше дума за нещо наистина важно.

Пук за последен път потупа мускулестия врат на любимото си животно и излезе през югоизточната врата на залата. Покоите на Ла Вал тънеха в полумрак, а самият той се взираше в глъбините на едно кристално кълбо и дори не усети, че в стаята има още някой. Пук, който не искаше да го прекъсва, безшумно седна срещу него на малката масичка и зачака, гледайки развеселено причудливата форма, която мътният кристал придаваше на рошавата брада на Ла Вал, докато той крачеше напред-назад от другата страна на масичката.

Най-сетне магьосникът вдигна поглед. Както винаги след среща с Раситър, върху лицето на Пук бе изписано напрежение.

— Убили са я, нали? — попита Ла Вал, макар да се досещаше за отговора.

— Отвращава ме до дъното на душата ми — отвърна Пук.

Магьосникът кимна.

— Ала не можеш да се откажеш от силата, която Раситър ти дава.

Ла Вал беше прав. През двете години, откакто Пук се бе съюзил с плъхочовеците, гилдията бе преуспяла и се бе превърнала в най-силната подземна организация в Калимпорт. Пашата можеше да живее преспокойно дори само от златото, което получаваше от крайбрежните търговци, за да ги защитава… от своите собствени хора. Дори капитаните на многобройните търговски кораби, които акостираха в града, бяха достатъчно благоразумни, че да не обръщат гръб на пратениците на Пук, когато ги срещнеха край пристанището.

Онези, които бяха достатъчно глупави да затворят кесиите си за тях, съвсем скоро разбираха колко жестоко бяха сгрешили.

Не, Пук не можеше да отрече ползата от Раситър и приятелчетата му. Въпреки това, пашата не хранеше никаква симпатия към отвратителните създания, които през деня изглеждаха напълно нормални, ала нощем се превръщаха в чудовища — наполовина хора, наполовина плъхове. Още по-малко харесваше начина, по който Раситър и събратята му работеха.

— Стига сме говорили за него — каза Пук и отпусна ръце върху черната кадифена покривка, с която бе застлана масичката. — Ще ми е нужен цял ден сред наложниците, за да се съвзема от срещата ни.

При тези думи върху устните му се разля широка усмивка — очевидно бе, че идеята за дълги часове, прекарани в харема, му допада.

— Какво искаше да ми кажеш преди малко? — попита Пук.

Сега бе ред на магьосника да се усмихне широко.

— Току-що говорих с Оберон от Балдуров яз — отвърна той с изпълнен със задоволство глас. — Научих нещо, което ще те накара да забравиш напълно разговора с Раситър.

Макар и изпълнен с любопитство, Пук остави Ла Вал да се наслади на играта си и търпеливо зачака отговора му. Магьосникът беше верен съюзник и най-близкото съответствие на приятел, което Пук имаше.

— Твоят палач се връща! — ликуващо заяви Ла Вал най-сетне.

За миг Пук се зачуди за какво ли говори магьосникът. После внезапно разбра и рязко се изправи.

— Ентрери? — ахна той, останал без дъх.

Ла Вал кимна и замалко не се разсмя от удоволствие.

Пук прокара пръсти през косата си. Три години. Ентрери, най-страховит измежду страховитите, се завръщаше при него след три дълги години. Той погледна към магьосника, а в очите му се четяха безброй въпроси.

— Заловил е полуръста — каза Ла Вал.

По лицето на Пук грейна широка усмивка и златните му зъби проблеснаха на светлината на свещта, докато той нетърпеливо се привеждаше напред.

Ла Вал бе истински щастлив, че може да зарадва господаря си като му съобщи новината, която Пук очакваше от толкова дълго време.

— Носи и рубинения медальон! — продължи Ла Вал и тържествуващо стовари юмрук върху масата.

— О, да! — възкликна Пук и доволният му смях огласи стаята.

Неговият рубин, най-скъпоценното нещо, което притежаваше. С помощта на магическите сили на камъка щеше да се сдобие с още повече власт и богатство. Хората не просто щяха да му се подчиняват, те сами щяха да искат да му слугуват.

— Е, Раситър — промърмори Пук под носа си, когато се сети за надмощието, което медальонът щеше да му даде над плъхочовека. — Отношенията ни са на път да се променят, мой миши приятелю!

— Ще имаш ли нужда от него, когато отново си възвърнеш медальона? — попита Ла Вал.

Пук сви рамене и погледна към малката завеска, която се полюляваше в другия край на стаята.

Тароския пръстен.

Само при мисълта за него лицето на Ла Вал се покри с мъртвешка бледност. Тароският пръстен беше могъщ магически предмет, който можеше да пренесе собственика си — или неговите врагове — през самите Равнини на съществуванието. Ала за силата му се плащаше висока цена. Дело на най-черно зло, Тароският пръстен като че ли черпеше могъществото си от жизнените сили на онзи, който го използваше — в малобройните случаи, когато му се бе наложило да прибегне до него, Ла Вал имаше чувството, че губи частица от себе си.

Магьосникът ненавиждаше Раситър, ала се надяваше, че господарят му ще намери начин да си уреди сметките с плъхочовека, без да се налага да прибягва до пръстена.

Ла Вал вдигна поглед и видя, че Пук го наблюдава внимателно.

— Разкажи ми още — нетърпеливо настоя той.

Ла Вал безпомощно сви рамене и постави длан върху кристалното кълбо.

— Аз самият не успях да ги зърна — каза той. — Артемис Ентрери винаги успява да се изплъзне от кълбото ми. Ала според Оберон не са далеч. Наближават северната граница на Калимшан, ако вече не са я достигнали. А и вятърът е попътен, господарю. Ще бъде тук след една-две седмици, не повече.

— И води Риджис със себе си? — попита Пук.

— Да.

— Жив?

— И още как — отвърна магьосникът.

По устните на Пук плъзна зла усмивка:

— Прекрасно!

Как жадуваше отново да види предателя! Какво не би дал, за да почувства тънкия врат на полуръста между пръстите си! След като Риджис избяга с медальона, за гилдията настанаха лоши времена. В действителност, неприятностите се дължаха най-вече на несигурността, която Пук изпитваше, когато след толкова дълго време му се наложи да се справя без медальона, както и на почти фанатичната му (и доста скъпа) решимост на всяка цена да открие предателя. Той дори обвиняваше Риджис за съюза си с плъхочовеците — ако все още притежаваше медальона, никога не би имал нужда от Раситър.

Ала сега всичко щеше да се нареди чудесно, вярваше Пук. Сега, когато бе на път да си възвърне рубина и когато имаше плъхочовеците на своя страна, можеше дори да разшири властта и да надскочи границите на Калимпорт, подчинявайки гилдиите из целия Юг с помощта на верни слуги и хората на Раситър.

Когато вдигна очи, Пук видя, че магьосникът го гледа притеснено.

— Какво ли ще каже Ентрери, когато научи за новите ни съюзници? — тревожно попита той.

— Ах, бях забравил, че той още не знае за тях — каза Пук. — Нямаше го дълго време.

Замисли се за миг, после сви рамене.

— В крайна сметка и той, и те са в един и същ занаят. Ентрери ще трябва да ги приеме.

— Раситър може да изкара всеки от кожата му — продължи да се безпокои Ла Вал. — Представи си, че реши да се противопостави на Ентрери.

При тази мисъл Пук избухна в смях.

— Мога да те уверя, че Раситър ще допусне подобна грешка само веднъж.

— И после плъховете ще трябва да си търсят нов главатар — подсмихна се магьосникът.

Пук го потупа по рамото и тръгна към вратата.

— Научи всичко, което можеш — нареди му той. — И ме извикай, ако успееш да ги зърнеш в кристалното кълбо. Нямам търпение отново да видя лицето на полуръста. Доста големи сметки имам за уреждане с него!

— Къде да те потърся, ако се наложи?

— В харема — отвърна Пук и му смигна. — Напрежението си казва думата.

Когато вратата на стаята се затвори зад гърба на Пук, Ла Вал се отпусна на един стол и отново се замисли за предстоящото завръщане на най-големия си съперник. Толкова много бе постигнал през трите години, откакто Ентрери напусна града. Беше станал главен помощник на Пук и бе получил тази стая на третия етаж, където живееха само най-приближените хора на пашата.

Тази стая, стаята на Ентрери.

Всъщност Ла Вал никога не бе имал неприятности с него. Двамата се разбираха прекрасно, макар да не можеха да се нарекат приятели, и неведнъж си бяха помагали взаимно. Не бяха един и два случаите, когато именно благодарение на Ентрери, магьосникът бе успявал да открие най-прекия път до целта си.

А и онзи неприятен случай с Манкас Тиверос. Манкас Могъщият, както го наричаха в Калимпорт, също беше магьосник и преди няколко години се бе спречкал с Ла Вал заради произхода на една магия. Всеки от тях твърдеше, че именно той е създателят й и всички в Калимпорт вече очакваха избухването на магьосническа война, когато Манкас внезапно и без никаква очевидна причина напусна града, оставяйки бележка, в която отричаше да има нещо общо със създаването на магията и приписваше цялата заслуга на Ла Вал. Никой повече не видя Манкас — нито в Калимпорт, нито където и да било другаде.

— Е, добре… — въздъхна Ла Вал и отново се обърна към кристалното кълбо.

Присъствието на Артемис Ентрери си имаше и своите добри страни.

Внезапно вратата на стаята му се отвори и Пук надникна вътре.

— Изпрати съобщение до гилдията на дърводелците — нареди той. — Кажи им, че имаме нужда от неколцина добри майстори още сега.

Ла Вал го погледна неразбиращо.

— Харемът и съкровищницата остават! — престори се Пук на раздразнен, задето магьосникът не може да разбере накъде бие. — А нямам никакво намерение да ти отстъпя своите покои!

Ла Вал се намръщи — като че ли започваше да разбира.

— Още по-малко пък възнамерявам да кажа на Артемис Ентрери, че няма да може да си получи стаята обратно — продължи Пук със същия тон. — Не и сега, когато се справи така добре със задачата си!

— Разбирам — мрачно рече магьосникът — явно отново щеше да му се наложи да се върне на някой от долните етажи.

— Ето защо — разсмя се Пук, наслаждавайки се на малката си шега — ще трябва да се построи нова стая. Между покоите на Ентрери и харема. Нека я направят по твой вкус, скъпи приятелю. И не жали златото!

Той смигна на помощника си и затвори вратата.

Магьосникът избърса очите си. Пук и досега не спираше да го изненадва… приятно, както винаги.

— Щедър господар си ти, Пук паша! — прошепна той в празната стая.

Пук наистина знаеше как да се отнася с хората си. Едва-що бе напуснал стаята и Ла Вал вече се взираше в кристалното кълбо, а на лицето му бе изписано решително изражение. На всяка цена трябваше да открие Ентрери и полуръста. Нямаше да разочарова щедрия си господар.

9 Огнени гатанки

Тласкан от течението на Шионтарската река и от северния ветрец, който издуваше платната му, „Морски дух“ се отдалечаваше от Балдуров яз с огромна скорост, а около носа му хвърчаха големи късове бяла пяна.

— Още днес ще оставим Саблен бряг зад гърба си — каза Дюдермонт на Дризт и Уолфгар. — Оттам продължаваме на изток и няма да видим суша, докато не достигнем Асавирския провлак. След това ще се отправим на юг, а после отново ще поемем на изток към Калимпорт.

И като посочи флага (златно поле, прорязано от коси сини линии), който моряците вдигаха на мачтата в този момент, повтори:

— Калимпорт.

Дризт хвърли заинтересован поглед на капитана — доколкото знаеше, това не бе; обичайна практика сред моряците.

— На север от Балдуров яз плаваме под знамето на Града на бездънните води — обясни Дюдермонт. — А когато отиваме на юг, вдигаме флага на Калимпорт.

— И двата града го приемат? — учуди се Дризт.

— Достатъчно са разумни, за да го приемат — засмя се Дюдермонт. — Калимпорт и Градът на бездънните води са заклети врагове и никой не иска да отстъпи. Търгуват помежду си — няма как, търговията им носи огромни печалби — ала рядко допускат в пристанищата си кораби, на чиято мачта се вее знамето на съперника им.

— Глупава гордост — вметна Уолфгар и с болка си спомни как само допреди няколко години племената на тундрата бяха живели по същия начин — разделени и изпълнени с недоверие и неприязън едно към друго.

— Политика — сви рамене Дюдермонт. — Ала владетелите на двата града тайно желаят търговията и с тяхна подкрепа десетина кораба са успели да си създадат необходимите връзки, за да я поддържат. Ето как „Морски дух“ има две родни пристанища, което е от полза за всички.

— Две родни пристанища — усмихнато отбеляза Дризт, — в които капитан Дюдермонт да търгува. Хитро.

— Това далеч не е всичко — продължи Дюдермонт, все така широко усмихнат. — Пиратите, които безчинстват из северните води, предпочитат да се държат настрани от корабите на Града на чудесата, а пък тези, които кръстосват южните морета, гледат да не предизвикват гнева на Калимпорт и огромната му армада. Около Асавирския провлак минават много търговски кораби и пиратите, които дебнат там, предпочитат да нападат онези, които плават под флага на някой по-незначителен градец.

— Искаш да кажеш, че никога не ви безпокоят? — въпросът на Уолфгар прозвуча неуверено и леко саркастично, сякаш още не бе решил дали цялата тази история с двата флага му допада или не.

— Никога? — повтори Дюдермонт. — Не, не никога, но рядко. А когато някой пират все пак реши да ни нападне, ние вдигаме всичките си платна и побягваме. На пръсти се броят корабите, които могат да настигнат „Морски дух“, когато вятърът издуе платната ни.

— А ако все пак ви настигнат? — настоя Уолфгар.

— Тогава ще ви се отдаде възможност да ми покажете, че не сбърках, когато ви взех на кораба си — разсмя се Дюдермонт. — Все ми се струва, че оръжията ви могат да накарат и най-свирепия пират да се позамисли сериозно, преди да ви нападне.

Уолфгар вдигна Щитозъб, който лежеше на земята до него и рече:

— Надявам се, че вече съм свикнал достатъчно с движенията на кораба, за да съм готов за такава битка. Някой по-силен замах може да ме запрати през борда?

— В такъв случай просто доплувай до пиратския кораб и го потопи! — отвърна Дризт.

В една сумрачна стая на върха на кулата си в Балдуров яз, магьосникът Оберон гледаше как „Морски дух“ все повече се отдалечава от пристанището. Той се приведе още по-ниско към кристалното кълбо, мъчейки се да види по-добре елфа и грамадния варварин, които стояха на палубата заедно с капитана. Очевидно бе, че двамата не са тукашни. Варваринът със своите дрехи и русата си коса, сигурно принадлежеше към едно от племената, които живееха далеч на север, отвъд Лускан и Гръбнака на света, в онези сурови земи, известни с името Долината на мразовития вятър. Колко далеч се намираше варваринът от дома си и колко необичайно бе да се види някой като него да плава в открито море!

— Какво ли общо имат те с рубина на Пук паша? — зачуди се Оберон, силно заинтригуван.

Може би Ентрери бе отишъл чак в далечната тундра, за да залови полуръста и сега тези двамата го преследваха по пътя му на юг?

Не че това беше негова работа. Оберон бе много доволен, че Ентрери бе поискал толкова лесно нещо в замяна на услугата, която му бе направил преди няколко години. Тогава (всъщност на няколко пъти) Оберон се бе възползвал от услугите на убиеца и макар че по време на посещенията си в Балдуров яз Ентрери никога не говореше за това, магьосникът винаги се чувстваше така, сякаш той го държи в ръцете си. Ала тази нощ дългът му към Ентрери най-сетне щеше да бъде платен и единственото, което се искаше от него, бе да даде един прост сигнал.

Всъщност, Оберон вече бе научил онова, което Ентрери искаше да знае, но любопитството му бе разпалено и той продължи да гледа отдалечаващия се „Морски дух“ още няколко минути. И този път, както преди, вниманието му бе привлечено от елфа, Дризт До’Урден, както Пелман бе споменал, че се нарича. У него имаше нещо странно, макар че магьосникът не можеше да си обясни какво точно бе то. Не че изглеждаше не на място, както грамадния варварин. По-скоро нещо в държанието му и най-вече в начина, по който гледаше света през необикновените си, лавандулови очи.

Тези очи просто не се връзваха с всичко останало.

Някаква магия, предположи Оберон, магия за предрешаване. Искаше му се да може да съобщи повече на Пук паша. Замисли се дали да не използва уменията си, за да се прехвърли на кораба и да проучи нещата отблизо, ала в момента не бе готов за подобна магия. Още повече, че това изобщо не го засягаше, за пореден път си напомни той.

А никак не му се щеше да се бърка в работите на Ентрери.

Още тази нощ Оберон полетя в тъмното небе, здраво стиснал магическата си пръчка в ръка. Високо, високо над заспалия град се издигнаха огнени кълба и изписаха своето съобщение за всеки, който можеше да го прочете.

Двеста мили на юг от Балдуров яз, Ентрери стоеше на палубата на калимпортския кораб и наблюдаваше нощното небе.

— По море — промълви той, разчитайки правилно огнения сигнал.

После се обърна към полуръста, който стоеше до него:

— Приятелите ти са след нас, на по-малко от седмица път — каза му той. — Справят се доста добре.

Думите на убиеца изобщо не зарадваха Риджис. Промяната в климата вече бе очевидна. Зимата бе останала далеч зад тях и горещият южен вятър още повече засилваше страха му. Нямаше да спират никъде по пътя и никой кораб — дори да се намираше на по-малко от седмица път — не можеше да ги настигне.

Риджис вече мислеше за онова, което го очакваше в Калимпорт, опитвайки се да приеме неизбежността на срещата си с водача на старата си гилдия.

Пук паша не прощаваше лесно. Риджис бе виждал със собствените си очи жестоките наказания, налагани от него на онези, които бяха откраднали от другарите си. А пък Риджис бе отишъл още по-далеч, като не само се бе осмелил да открадне нещо, което принадлежеше на самия ръководител на гилдията, но и бе посегнал на онова, което пашата ценеше повече от всичкото злато и скъпоценности в хазната си — магическия медальон. Обзет от черно отчаяние, Риджис сведе глава и бавно закрачи към каютата си.

Нещастието на полуръста ни най-малко не помрачи радостната възбуда, която бе обзела Ентрери. Пук щеше да си получи рубина и полуръста, а той самият щеше да бъде богато възнаграден за добре свършената работа. Ала не златото бе истинската награда за усилията на Ентрери.

Убиецът искаше единствено Дризт До’Урден.

Тази нощ Ентрери не бе единственият, който наблюдаваше огнените кълба в небето над Балдуров яз. Дризт и Уолфгар стояха на палубата на „Морски дух“, който вече бе навлязъл в открито море, макар че от калимпортския кораб все още го деляха повече от сто и петдесет мили, и гледаха причудливия танц на огъня в нощното небе, чудейки се какво ли може да означава.

— Магьосник — предположи Дюдермонт и се присъедини към тях. — Навярно точно в този момент води ожесточена битка с някое небесно чудовище. Дракон или някой друг от зверовете, които обитават висините.

Дризт присви очи, опитвайки се да разбере какво става в небето. Не видя нищо, освен огнените кълба — нито черни сенки, които да се борят с тях, нито нещо, към което да са насочени пламъците, но може би „Морски дух“ се намираше прекалено далеч, за да може той да различи какво става.

— Не, не е битка — намеси се Уолфгар, улавяйки последователността, с която пламъците осветяваха небето. — Това е сигнал. Три и едно. Три и едно. Само че ми се струва доста сложно за обикновено съобщение. Един бърз конник щеше да свърши същата работа.

— Освен, ако не е предназначено за някой кораб — отбеляза Дюдермонт.

Дризт, който беше достигнал до същото предположение, усети, че го обзема безпокойство — какво ли казваха огнените сигнали и кой ли ги изпращаше?

Дюдермонт се вгледа по-внимателно в нощното небе.

— Може би си прав — съгласи се той, когато видя, че Уолфгар бе уловил напълно точно последователността на сигналите. — Балдуров яз е важно пристанище, там всеки ден идват и си отиват много кораби. Сигурно някой магьосник поздравява приятелите си или се сбогува с тях по особено впечатляващ начин.

— Или пък им съобщава нещо — добави Дризт и хвърли многозначителен поглед на Уолфгар.

Варваринът прекрасно разбра какво иска да каже приятелят му, а по свъсеното му изражение Дризт лесно можеше да се досети, че и той си мисли същото.

— Ала за нас това е само една интересна гледка и нищо повече — заключи Дюдермонт и ги потупа приятелски за лека нощ. — Просто забавно представление.

Дризт и Уолфгар се спогледаха — някак си не можеха да повярват, че всичко е толкова просто.

— Какво ли е намислил Артемис Ентрери? — силно озадачен, Пук паша не усети, че е изрекъл на глас мисълта, която не му даваше покой.

Оберон, който го наблюдаваше от кристалното кълбо, сви рамене.

— Никога не съм се опитвал да разбера мотивите на Артемис Ентрери — каза той.

Пук кимна и продължи да крачи напред-назад зад стола на Ла Вал.

— Все пак мисля, че едва ли двамата имат нещо общо с медальона — продължи Оберон.

— Навярно някакви лични врагове, които Ентрери си е създал по пътя и които сега търсят отмъщение — съгласи се Пук.

— А може би са приятели на полуръста — подхвърли Оберон. — Но защо тогава Ентрери ще ги насочва по следите си?

— Каквито и да са, те могат да ни донесат само беди — обади се Ла Вал, който седеше между господаря си и кристалното кълбо.

— Може би Ентрери възнамерява да им устрои засада — предположи Пук. — Това би обяснило защо те е накарал да дадеш сигнала, Оберон.

— Ала той беше наредил на пристанищния началник да им предаде, че ще ги чака в Калимпорт — припомни Оберон.

— За да ги заблуди — вметна Ла Вал. — Да ги накара да повярват, че няма да срещнат никакви пречки по пътя си на юг.

— Ентрери не би постъпил така — отвърна Оберон и Пук се съгласи с него. — Никога досега не съм го виждал да използва толкова елементарни номера, за да спечели надмощие над враговете си. Да се изправи лице в лице с неприятелите си и да ги победи — така действа той и само такава победа може да му достави истинско удоволствие.

Двамата магьосници и Пук, чийто успех се дължеше именно на умението му да взема правилното решение в подобни озадачаващи ситуации, замълчаха за миг, опитвайки се да измислят как да постъпят. Единственото, от което Пук се интересуваше, бе да си получи обратно рубинения медальон. Магическият предмет щеше да увеличи десетократно влиянието му… кой знае, може би щеше да успее да му спечели дори благоразположението на самия Калимшански паша.

— Това не ми харесва — проговори най-сетне той. — Не искам нищо да попречи на връщането на полуръста и рубина.

Преди да продължи, той още веднъж обмисли решението си, после се приведе над рамото на Ла Вал, за да вижда по-добре Оберон.

— Все още ли поддържаш връзки с Пиночет? — попита го лукаво.

Оберон веднага се досети какво си е наумил Пук.

— Пиратът не забравя приятелите си — отвърна той със същия тон. — Отбива се при мен всеки път, когато минава през Балдуров яз. Пита и за теб, надява се, че със стария му приятел всичко е наред.

— А сега се намира около островите, нали?

— Търговските кораби са поели на юг от Града на бездънните води — изсмя се Оберон. — Бягат от зимата и идват насам, за да продължат търговията си в южните земи. Къде другаде може да бъде един опитен пират по това време?

— Отлично — промърмори Пук.

— Да уредя ли топло посрещане за преследвачите на Ентрери? — Оберон нямаше търпение да помогне на пашата, а и всичко това силно го забавляваше.

— Три кораба — нареди Пук. — Не искам да поемам ненужни рискове. Нищо не бива да попречи на завръщането на полуръста. Ние с него имаме доста неща да си кажем!

Оберон се замисли за миг.

— Жалко — отбеляза той. — „Морски дух“ беше добър кораб.

Тонът, с който Пук отговори, ясно показваше, че няма да търпи никакви грешки:

— Беше.

Тежестта на кралската корона.

Окован с тежки вериги, полуръстът висеше надолу с главата, а под него бълбукаше казан с вряла течност. Не, не вода, това тук беше доста по-тъмно. По-червеникаво.

Като кръв.

Ужасяващият механизъм проскърца и полуръстът увисна още по-близо до кипящата течност. Лицето му бе разкривено от болка и ужас, устата му — широко отворена, сякаш крещеше с всички сили.

Ала вик не последва. Единственият звук, който се чуваше, бе стенанието на ръждясалия механизъм и зловещият смях на невидимия мъчител.

Мъглата, която обгръщаше всичко, започна да се разсейва и разкри страховит механизъм. Върху лоста лежеше ръка, просто ръка, без никакво тяло, и бавно го натискаше.

За миг полуръстът увисна неподвижно.

После злият смях се разнесе отново. За последен път. Ръката стисна лоста и го натисна с всичка сила. Механизмът се завъртя с огромна бързина.

Пронизващ писък заглуши скърцането на лоста и зловещия смях — ужасяващ, мъчителен, агонизиращ.

Още преди да успее да отвори очи, горещата пот влезе под клепачите му и го опари. Бруенор избърса лицето си и разтърси глава, мъчейки се да се отърси от страховитата картина и да разбере къде се намира.

Всъщност лежеше в меко легло, в една удобна стая в Бръшляновото имение. Съвсем новите свещи, които бе запалил преди да си легне, бяха почти изгорели. Не че му бяха помогнали особено — и тази нощ, както всички останали, откакто бе дошъл в имението, беше същата. Още един ужасяващ кошмар.

Бруенор се обърна и седна в леглото. Всичко си беше както трябва. Митралните му доспехи и златният щит лежаха на един стол в другия край на стаята, брадвата, с която си бе пробил път навън от дуергарската бърлога, бе подпряна до стената заедно с ятагана на Дризт, а върху единствения скрин в стаята бяха поставени два шлема — единият бе очуканият му, еднорог шлем, който го бе пазил в опасните приключения, които джуджето бе преживяло през последните два века, а другият бе скъпоценната корона на краля на Митрал Хол, обсипана с безброй безценни камъни.

Ала за Бруенор нищо не беше както трябва. Всички дни, прекарани в Бръшляновото имение, бяха изпълнени с вълнението от онова, което му предстоеше, с дълги разговори за армиите, които идваха от Адбарската цитадела и от Долината на мразовития вятър, за да му помогнат да освободи древното царство на дедите си от злото, което го бе осквернило. Бруенор имаше чувството, че раменете вече го болят от многобройните потупвания на харпъловци и техните гости, всички изгарящи от нетърпение да го поздравят предварително, задето най-сетне бе на път да си възвърне трона на своите предци.

Ала за Бруенор всичко, което се случваше през последните няколко дни, изглеждаше далечно и нереално, струваше му се, че играе роля, която му бе наложена, преди още да бъде готов за нея. Дошло бе време да се приготви за онова, за което мечтаеше от два века насам, още от деня, в който родът му бе разгромен и прогонен от Сребърните зали. Бащата на бруеноровия баща беше царувал над Митрал Хол, преди това на престола бе седял неговият баща и така чак до зората на рода Боен чук. Рожденото право на Бруенор изискваше от него да поведе армиите и да си възвърне Митрал Хол. Той трябваше да се възкачи на престола, на който някога бяха седели дедите му.

Ала именно там, в сърцето на древното джуджешко царство, Бруенор най-сетне бе разбрал какво наистина има значение за него. През последните десетина години в живота му се бяха появили много специални приятели, макар никой от тях да не принадлежеше на джуджешката раса. Дружбата, която се зароди и постепенно заякна между петимата, бе хиляди пъти по-важна от цяло кралство и неизмеримо по-скъпа от всичкия митрал на света. Постигането на двувековния блян на Бруенор вече му изглеждаше кухо и безсмислено.

Сега единственото, което имаше значение за джуджето, бяха нощите. Сънищата му — винаги различни, макар да му нашепваха все едно и също нещо — не се разсейваха с първите слънчеви лъчи, а оставаха с него през целия ден.

— Пак ли? — разнесе се зад него мек глас.

Бруенор погледна през рамото си и видя Кати-Бри. Знаеше, че няма нужда да отговаря, затова отпусна глава върху ръката си и потри очи.

— Пак ли беше за Риджис? — попита тя и се приближи.

Чу се тихо изщракване и Бруенор разбра, че бе затворила вратата.

— Къркорещия корем — меко я поправи той, използвайки прякора, който сам бе измислил на полуръста, превърнал се през последните няколко години в един от най-скъпите му приятели.

Джуджето вдигна крака от пода и ги върна в леглото.

— Трябва да бъда при него! — изръмжа то. — Или поне да го търся заедно с Уолфгар и елфа!

— Царството ти те очаква — напомни му Кати-Бри, по-скоро за да разсее угризенията му, отколкото да го разубеждава, че мястото му е при техните приятели — убеждение, което тя самата поддържаше с цялото си сърце. — Джуджетата от Долината ще са тук след месец, а Адбарската армия — след два.

— Да, ама не можем да тръгнем към Залите докат’ не свърши зимата!

Кати-Бри се огледа наоколо, опитвайки се да смени темата.

— Ще ти отива! — весело каза тя и посочи скъпоценната корона.

— Кое от тях? — рязко отвърна Бруенор, възпирайки хапливата си забележка.

Кати-Бри погледна към очукания шлем, който изглеждаше почти жалък до великолепната корона, и замалко не се изсмя с глас. Ала когато се обърна към джуджето и видя мрачния израз, изписан върху лицето му, докато гледаше стария си шлем, тя разбра, че въпросът му бе напълно сериозен. В този миг, почувства Кати-Бри, еднорогият шлем бе хилядократно по-ценен за Бруенор от короната, която му бе писано да носи.

— Вече са изминали половината път оттук до Калимпорт — отбеляза Кати-Бри, която напълно споделяше желанието на Бруенор. — Ако не и повече.

— Така е, пък и не ще да са много корабите, дето ще потеглят от Града на бездънните води сега, когато зимата вече чука на вратата — мрачно промърмори Бруенор, повтаряйки доводите, които Кати-Бри бе използвала, когато още на втората сутрин, след като бе пристигнал в имението, сподели желанието си с нея.

— Чака ни много работа — Кати-Бри упорито се опитваше да звучи бодро. — Дори няма да усетим как ще мине зимата. Пък и точно ще имаме време да се погрижим за всичко, та Залите да са готови, когато Дризт, Уолфгар и Риджис се завърнат.

Изражението на Бруенор си оставаше мрачно. Очите му все така не се отделяха от очукания шлем, ала мислите му се рееха далече, към онази съдбоносна сцена в Клисурата на Гарумн. Добре поне, че тогава се бе извинил на Риджис за често грубото си държание.

Мисълта на Бруенор рязко се върна към настоящето.

— Мислиш ли, че ще успеят да се върнат навреме за битката — попита той Кати-Бри, а в очите му заигра странен пламък.

Кати-Бри сви рамене.

— Ако не се бавят много в Калимпорт — отвърна тя, озадачена от въпроса на джуджето — очевидно бе, че Бруенор си е наумил нещо, но то нямаше нищо общо с битката за Митрал Хол. — Могат да се движат доста бързо из южните земи, дори и през зимата.

Бруенор скочи от леглото и се втурна към вратата, грабвайки еднорогия шлем по пътя си.

— Посред нощ? — ахна Кати-Бри, но време за чудене нямаше и тя побърза да го последва в коридора.

Без да забавя крачка и за миг, Бруенор се насочи право към стаята на Харкъл Харпъл и заблъска по вратата, събуждайки всички, които спяха в тази част на имението.

— Харкъл! — изрева той.

Кати-Бри беше достатъчно разумна, за да не се опитва да му пречи. Единственото, което можеше да направи, бе да вдига извинително рамене, всеки път, когато главата на някой любопитен Харпъл надникнеше от стаята си.

Най-сетне Харкъл, облечен само по нощница и шапчица с пискюл, отвори вратата, стиснал в ръка запалена свещ.

Бруенор го дръпна обратно в стаята, а Кати-Бри побърза да влезе след тях.

— Можеш ли да ми направиш колесница? — без никакво предисловие попита джуджето.

— Да направя к-к-какво? — прозя се Харкъл, опитвайки се (не особено успешно) да прогони съня. — Колесница?

— Колесница! — изръмжа Бруенор. — От огън. Като оназ’, с която лейди Алустриел ме докара тук! Огнена колесница!

— Ами… — заекна Харкъл. — Никога досега не съм…

— Можеш ли да го направиш? — изрева Бруенор — нямаше време да слуша обърканото бъбрене на сънливия магьосник.

— Да… може и да успея — рече Харкъл, опитвайки се да звучи уверено. — Всъщност тази магия е едно от нещата, с които се слави лейди Алустриел. Никой от нас не е опитвал…

Харкъл усети гневния поглед на Бруенор и предпочете да не довършва изречението. Джуджето стоеше пред него, скръстило ръце пред гърдите си, мускулите му потръпваха неспокойно, а възлестите пръсти на едната му ръка нервно потропваха.

— Още тази сутрин ще говоря със Сребърната лейди — опита се да го успокои Харкъл. — Сигурен съм, че…

— Алустриел е тук? — прекъсна го Бруенор.

— Ами да — отвърна Харкъл. — Реши да поостане някой и друг…

— Къде е?

— В долния край на коридора.

— Коя стая?

— Утре заран ще те заведа… — започна Харкъл.

Бруенор сграбчи предницата на нощницата му и го дръпна надолу, докато очите им се изравниха. Долепил плътно лицето си до лицето на магьосника, така че носът на Харкъл се изкриви на една страна, Бруенор повтори въпроса си бавно и отчетливо, така, както искаше да му отговорят:

— Коя стая?

— Зелена врата, веднага след перилата — с мъка успя да каже Харкъл.

Бруенор му смигна весело и го пусна, после заобиколи Кати-Бри, отвръщайки на развеселения й поглед с решително поклащане на главата, и се втурна обратно в коридора.

— О! Но той не бива да безпокои лейди Алустриел по това време! — притеснено възкликна Харкъл.

Кати-Бри не успя да сдържи смеха си:

— Ами спри го тогава!

Харкъл се вслуша в тежките стъпки на джуджето, които се отдалечаваха по коридора, босите крака на Бруенор трополяха като камъни по дървения под.

— Не, не мисля, че ще го направя — отвърна Харкъл и по устните му плъзна развеселена усмивка.

Макар и събудена посред нощ, лейди Алустриел бе все така красива, прекрасната й сребърна коса излъчваше своя собствена, приглушена светлина, като нежният здрач, който плъзва над земята веднага след залез-слънце. При вида й Бруенор се опита да се успокои, припомняйки си къде се намира и как подобава да се държи в присъствието на една кралица.

— Ъ-ъ-ъ — заекна той, внезапно засрамен от постъпката си. — Моля за извинение, лейди Алустриел…

— Късничко е, кралю Бруенор — при вида на джуджето, облечено само по нощница и с еднорогия шлем на главата, Алустриел не можа да сдържи развеселената си усмивка. — Какво те води при мен в този час на нощта?

— Ами с всичко дето стана тез’ дни, така и не разбрах, че още си в Дългата седловина, лейди — обясни Бруенор.

— Няма да си тръгна, без да ти се обадя — все така сърдечно отвърна Алустриел. — Нямаше смисъл да си разваляш съня… нито пък моя.

— Не съм дошъл, за да се сбогувам — каза Бруенор. — Тук съм, защото се нуждая от помощта ти, лейди.

— Незабавно?

Бруенор кимна отривисто.

— Помощ, за която трябваше да те помоля, още преди да пристигнем в имението.

Алустриел разбра, че джуджето е напълно сериозно и го въведе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Трябва ми една от онез’ колесници — каза Бруенор. — За да ида на юг.

— Искаш да настигнеш приятелите си и да им помогнеш да спасят полуръста, така ли? — досети се Алустриел.

— Да — отвърна Бруенор. — Знам къде ми е мястото.

— Ала аз не мога да те придружа — каза Алустриел. — Не мога да изоставя града си и да тръгна из Царствата.

— Никога не бих те помолил да го направиш, лейди.

— Тогава кой ще кара колесницата? Ти нямаш опит с подобни магии.

Бруенор се поколеба само за миг:

— Харкъл ще я управлява!

Алустриел не успя да скрие усмивката си. Харкъл, както толкова много от роднините си, непрекъснато се нараняваше, докато правеше магии. Алустриел знаеше, че няма да успее да разубеди джуджето, но чувстваше, че поне трябва да му посочи слабостите в този план.

— Калимпорт се намира много далече — напомни му тя. — Бързо ще стигнеш дотам с колесницата, ала връщането може да ти отнеме дълги месеци. Не трябва ли кралят на Митрал Хол да поведе своите армии в битката за древното си царство?

— Ще ги поведе — отвърна Бруенор, — стига да може. Ала сега трябва да бъда до приятелите си. Поне туй им дължа!

— Рискуваш много.

— Не повече, отколкото те са рискували за мен… безброй пъти.

Алустриел отвори вратата.

— Добре тогава — рече тя. — Това бе доблестно решение. Ти ще бъдеш достоен крал на Сребърните зали, Бруенор от рода Боен чук!

Това бе един от малкото случаи в дългия му живот, когато Бруенор се изчерви.

— Сега върви да си починеш — продължи Алустриел. — Ще видя какво мога да направя тази нощ. Ще те чакам на южния склон на хълма преди да е съмнало.

Бруенор кимна и тръгна към стаята си. За първи път, откакто бе дошъл в Дългата седловина, той спа спокойно.

Небето току-що бе започнало да просветлява в очакване на първите слънчеви лъчи, когато Бруенор и Харкъл се срещнаха с лейди Алустриел на южния склон. Харкъл с огромно удоволствие се бе съгласил да тръгне с Бруенор — винаги бе искал да покара някоя от прословутите колесници на Сребърната лейди. Сега обаче, застанал до джуджето с неговите великолепни доспехи и оръжия, той изглеждаше съвсем не на място, облечен в магьосническите си одежди, които бе втъкнал във високите кожени ботуши, и нахлупил причудлив сребърен шлем с бели, пухкави крилца от двете страни и забрало, което непрекъснато падаше пред очите му, въпреки всичките му усилия да го задържи на челото си.

След среднощното посещение на Бруенор, Алустриел не си бе легнала отново. Беше прекарала нощта, взирайки се в кристалното кълбо, което Харкъл й беше дал, и бродейки из далечни равнини в опит да разбере къде се намират приятелите на Бруенор. Беше научила доста неща през краткото време, с което разполагаше, и дори бе успяла да се свърже с духа на Моркай, който й бе разказал всичко, което знаеше.

Онова, което откри, я обезпокои немалко.

Сега, застанала на хълма, тя безмълвно гледаше на изток и чакаше пукването на зората. Щом първите слънчеви лъчи надникнаха над хоризонта, тя ги улови и изрече заклинанието. Само няколко минути по-късно до тях се появи обгърната от пламъци колесница, в която бяха впрегнати два огнени жребеца. Копитата им не докосваха земята, ала от пламъците, които ги обвиваха, над обсипаните с роса тревички се заиздигаха тънки струйки дим.

— Към Калимпорт! — провикна се Харкъл и се втурна към магическата колесница.

— Не, не към Калимпорт — спря го Алустриел.

Бруенор я погледна объркано.

— Приятелите ти не са достигнали южната империя — обясни тя. — Все още са в открито море. Нещо повече, още днес ще се изправят срещу голяма опасност. Летете на югозапад, докато стигнете океана, после тръгнете право на юг, без да изпускате брега от поглед.

При тези думи тя подаде един медальон на Бруенор. Когато го отвори, джуджето видя вътре образа на Дризт До’Урден.

— Медальонът ще ви предупреди, когато достигнете кораба, на който плават приятелите ви — обясни Алустриел. — Направих го сама преди доста седмици, за да разбера, ако на връщане от Митрал Хол пътят ви отведеше до Сребърния град.

Тя упорито избягваше изпитателния поглед на джуджето, досещайки се за хилядите въпроси, които сигурно напираха в ума му в този миг. Тихичко, почти притеснено, тя добави:

— Бих искала да си го получа обратно, когато вече не ти трябва.

Бруенор запази шеговитите забележки за себе си. Очевидно бе, че връзката, която се бе зародила между лейди Алустриел и Дризт, става все по-силна с всеки изминал ден.

— Ще ти го върна, лейди — обеща той и го стисна още по-здраво, после се обърна и се накани да се присъедини към Харкъл, който вече седеше в колесницата.

— Не се бавете! — рече Алустриел. — Ще имат нужда от вас още преди да е свършил този ден!

— Почакайте! — чу се в този миг нечий вик.

Тримата се обърнаха и видяха Кати-Бри, облечена за път и преметнала през рамо Таулмарил, магическия лък на Анариел, който бе спасила от разрухата на Сребърните зали. Младото момиче дотича до тях и застана пред колесницата.

— Нали не си мислеше да ме оставиш тук? — обърна се тя към Бруенор.

Джуджето не смееше да я погледне в очите. В действителност беше възнамерявал да тръгне, без дори да се сбогува с дъщеря си.

— Ха! — изсумтя той. — Ти само щеше да се опиташ да ме спреш!

— Никога не бих направила подобно нещо! — сопна се Кати-Бри. — Мисля, че решението, което си взел, е правилно. Ала ще направиш още по-добре, ако се отместиш и ми направиш място да седна!

Бруенор поклати глава.

— Имам също толкова право да тръгна след тях, колкото и ти! — възкликна Кати-Бри.

— Ха! — изсумтя Бруенор отново. — Дризт и Къркорещия корем са най-скъпите ми приятели!

— Те са и моите най-скъпи приятели!

— А Уолфгар ми е като син! — продължи Бруенор, убеден, че този път момичето няма да има какво да отвърне.

— За мен ще бъде още по-близък, ако се върне жив от южните земи!

Кати-Бри дори не му напомни, че именно тя го бе запознала с Дризт — бездруго вече беше оборила всичките му възражения.

— Отмести се, Бруенор Боен чук, и ми направи място! Ако нещо им се случи, ще загубя не по-малко от теб, така че хич и не се опитвай да ме разубеждаваш!

— Ами армиите? — попита Бруенор.

— Магьосниците ще се погрижат за тях. Няма да тръгнат към залите, докато не се върнем, или поне докато не свърши зимата.

— А какво ще стане, ако отидете и двамата и не се върнете? — намеси се Харкъл.

Той замълча за миг, оставяйки ги да вникнат в думите му, после продължи:

— Вие сте единствените, които знаят пътя!

Бруенор видя отчаянието, което се изписа по лицето на Кати-Бри и разбра колко силно е желанието й да дойде с него. А и беше напълно права да го иска, знаеше джуджето — тя щеше да загуби не по-малко от него, ако преследването на Ентрери не завършеше така, както им се искаше. Без дори да усети как, Бруенор вече бе заел страната на Кати-Бри и искаше тя да дойде с него.

— Лейди Алустриел знае пътя! — възкликна той и посочи към нея.

Алустриел кимна.

— Така е — отвърна тя. — И на драго сърце ще го покажа на войните ти. Ала в колесницата има място само за двамина.

Въздишката на Бруенор бе по-силна и от тази на самата Кати-Бри. Той безпомощно сви рамене и меко рече:

— По-добре остани. Обещавам да ги доведа живи и здрави!

Кати-Бри обаче нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

— Когато дойде време да се биеш, а то със сигурност ще дойде, нима предпочиташ да имаш до себе си Харкъл с неговите магии, отколкото мен и Таулмарил?

Само един поглед към Харкъл бе напълно достатъчен, за да убеди Бруенор в правотата на Кати-Бри. Стиснал поводите на конете, магьосникът всячески се мъчеше да накара забралото на шлема си да стои на челото му. Най-сетне, когато видя, че няма изгледи да успее, той се отказа и килна глава назад така, че да вижда какво става изпод шлема му.

— Ей там — обади се Бруенор, — изпуснал си парченце от него. Затуй не ще да стои, както трябва.

Харкъл се обърна и видя, че джуджето сочи нещо, което се търкаляше на земята зад колесницата. Той скочи от мястото си и отиде да види какво му показва Бруенор.

Магьосникът се наведе, за да погледне непознатия предмет отблизо, ала тежестта на сребърния шлем (всъщност шлемът принадлежеше на някакъв братовчед на Харкъл, който бе доста по-едър от него) го повлече напред и го запрати по очи на земята. Без да се бави и миг, Бруенор помогна на Кати-Бри да скочи в колесницата.

— Да му се не види! — нещастно възкликна Харкъл. — Така ми се искаше да дойда!

— Сребърната лейди ще ти направи друга колесница — опита се да го утеши Бруенор.

Харкъл погледна към лейди Алустриел.

— Още утре сутрин — съгласи се тя развеселено.

После, ставайки отново сериозна, тя се обърна към Бруенор:

— Ще можеш ли да управляваш колесницата?

— Не по-зле от него, тъй мисля! — заяви джуджето и сграбчи огнените юзди. — Дръж се здраво, момиче! Трябва да прекосим половината свят!

Юздите изплющяха и колесницата се издигна в утринното небе, оставяйки огнена диря в синкавата омара на зората.

Вятърът свиреше край лицата им, докато се носеха право на запад. Колесницата подскачаше неудържимо, напред-назад, нагоре-надолу. Бруенор трескаво се опитваше да удържи юздите, а Кати-Бри отчаяно се мъчеше просто да се задържи на мястото си. Стените се люлееха заплашително, подът ту пропадаше, ту се издигаше високо, а веднъж дори се преметнаха през глава, макар — за щастие — всичко да стана толкова бързо, че никой не успя да изпадне.

Внезапно пред тях изникна огромен буреносен облак. Кати-Бри изкрещя предупредително, ала Бруенор, който все още не бе овладял тънкостите на управлението, не можа да направи нищо, за да промени курса на колесницата. Врязаха се в облака, оставяйки дълга струя дим след себе си, и бяха обгърнати от черен мрак. Няколко минути по-късно отново летяха в чистото утринно небе, а лицата им бяха мокри от влагата в облака.

Постепенно Бруенор посвикна с колесницата. С изгряващото слънце зад гърба си, той знаеше, че няма да изгуби правилната посока. Кати-Бри също успя да се посъвземе, макар все още да стискаше ниската, странична стена на колесницата с едната си ръка, докато другата с всички сили се бе вкопчила в рамото на джуджето.

Сребърният дракон лениво се обърна по гръб, докато се носеше върху утринния ветрец, скръстил четирите си крака върху корема си. Очите му бяха полузатворени и той с цялото си същество се наслаждаваше на сутрешната разходка. Това бе любимата му част от деня, времето, когато се изкачваше над облаците, за да избяга от шума на света отдолу и да се сгрее на силните слънчеви лъчи.

Внезапно добрият дракон видя как далеч на изток се появява огнена струйка и се насочва право към него. Това трябва да бе зъл червен дракон, реши сребърният и побърза да се скрие в един облак, за да изненада долното същество. Ала яростта бързо се изпари от прекрасните му очи, когато видя, че онова, което с трескава скорост се приближава към него, не е зъл дракон, а огнена колесница. Единственото, което се виждаше от кочияша, бе рогът на стар, очукан шлем, зад него седеше човешко момиче, с развени червеникави коси.

Сребърният дракон проследи летящата колесница с широко отворена уста. Живееше на този свят толкова отдавна, че вече почти нищо не можеше да го учуди или да предизвика любопитството му, ала сега сериозно се замисли дали да не проследи невероятната колесница.

В този момент повя хладен ветрец и прогони всички останали мисли от главата му.

— Хора! — поклати глава сребърният дракон и като се отпусна по гръб, отново се понесе над облаците.

Кати-Бри и Бруенор дори не видяха дракона. Очите им бяха приковани право напред — далеч на запад вече можеха да видят морето, над което се виеха кълба гъста, утринна мъгла. Половин час по-късно съзряха високите кули на Града на бездънните води да се издигат на север и полетяха над водата. Бруенор дръпна юздите, насочи колесницата на юг и се спусна по-ниско.

Твърде ниско.

Сивата мъгла ги обърна като воал и двамата вече не виждаха нищо, но затова пък толкова по-ясно чуха плисъка на вълните под себе си и съскането на парата, която се издигна от колесницата, когато водните струи я опръскаха.

— Вдигни я! — изкрещя Кати-Бри. — Летим твърде ниско!

— Трябва да летим ниско! — задъхано отвърна Бруенор, докато трескаво се бореше с юздите.

Всъщност, въпреки че се опитваше да прикрие неопитността си, той също разбираше, че летят твърде близо до водата. Влагайки всичките си сили, той успя да вдигне колесницата на няколко метра и да я задържи водоравно.

— Виждаш ли! — гордо заяви той. — Хем я изправих, хем можем да летим ниско.

И като хвърли поглед към Кати-Бри, която не изглеждаше особено убедена, добави:

— Трябва да летим ниско. Не можем да намерим проклетия кораб без да го виждаме!

В отговор Кати-Бри само поклати глава.

И тогава те наистина видяха кораб. Не онзи, който търсеха, но все пак кораб и то само на един-два метра от тях.

Кати-Бри изпищя, Бруенор също, и сграбчи юздите, принуждавайки жребците да полетят право нагоре така, че двамата с момичето замалко не паднаха от местата си. Палубата на кораба се завъртя под тях и започна да се отдалечава.

Ала мачтата все още се извисяваше над главите им.

Дори ако неспокойните духове на всички моряци, загинали в морето, се изправеха от водните си гробници и дойдеха да търсят разплата, лицето на човека, който седеше в наблюдателницата, надали би имало по-ужасено изражение от онова, което се изписа върху него сега. Дали скочи или се прекатури от уплаха, това не разбра дори самият той. Така или иначе морякът полетя надолу, но за щастие не уцели палубата и цопна зад борда само миг преди колесницата да профучи покрай наблюдателницата и да отчупи голямо парче от мачтата.

Когато Кати-Бри и Бруенор най-сетне успяха да се съвземат и се обърнаха назад, видяха върха на мачтата да гори като самотна свещ насред сивия воал на мъглата.

— Летим твърде ниско! — повтори Кати-Бри.

11 Горещи ветрове

„Морски дух“ пореше вълните на Саблено море, над което тегнеше обичайният за южните царства ленив зной. Небето бе ясно и безоблачно, а силният, попътен вятър издуваше платната и само шест дни след като корабът напусна пристанището на Балдуров яз в далечината се показаха западните брегове на полуостров Тетир — плаване, което обикновено отнемаше повече от седмица.

Ала дори и най-бързият кораб не бе в състояние да изпревари магьосническия зов.

Капитан Дюдермонт водеше „Морски дух“ към средата на Асавирския провлак, по-далеч от закътаните заливчета на полуострова, където често се криеха пирати и дебнеха минаващите търговски кораби. Освен това гледаше да се държи настрани от островите, които бяха пръснати из водите на запад от него. Наричаха се Нелантер, Корсаровите острови, и бяха обвити със злокобна слава. Пътят, който Дюдермонт избра, бе доста натоварен и това му вдъхваше спокойствие. Флагът на Калимпорт се вееше гордо на мачтата, във водите около „Морски дух“ се виждаха знамената на още няколко търговски кораба.

Използвайки една често срещана моряшка хитрина, Дюдермонт се приближи до един от тези кораби и заплува след него. Не така подвижен и бърз като „Морски дух“, той плаваше под флага на Муран (не особено голям град на юг от Балдуров яз) — всеки пират би предпочел да нападне него, вместо да си има работа с бързия калимпортски кораб.

На около тридесет метра над водата, Уолфгар стоеше на наблюдателницата и не изпускаше от поглед другия кораб. Благодарение на силата и сръчността си, младият варварин бързо усвояваше тънкостите на моряшкия занаят и с истинско желание вършеше и най-тежката работа, наравно с останалите моряци от екипажа. Най-много обичаше да стои на пост на върха на мачтата, макар наблюдателницата да бе доста тесничка за човек с неговите размери. Там горе намираше спокойствие и оставаше сам с топлия вятър и мислите си. Облегна се на мачтата и заслони очите си с ръка, за да вижда по-добре какво става на палубата на муранския кораб.

Човекът, който седеше в наблюдателницата на другия кораб, извика нещо, което Уолфгар не можа да долови, и моряците се разтичаха напред-назад. Повечето от тях се втурнаха към носа и се вгледаха в хоризонта. Уолфгар се изправи и впери поглед на юг, мъчейки се да види какво ги бе уплашило.

— Дали им харесва това, че ги следваме толкова отблизо? — обърна се Дризт към Дюдермонт, който стоеше на капитанския мостик заедно с него.

Докато Уолфгар, който непрекъснато вършеше нещо по кораба, дотолкова се бе сближил с екипажа, че те вече го имаха за свой отдавнашен другар, между Дризт и капитана се бе зародило искрено приятелство. Освен това капитанът прекрасно разбираше колко полезно може да му бъде мнението на елфа и затова на драго сърце споделяше с него опита си.

— Дали разбират, че ги използваме?

— Не може да не са наясно защо плаваме след тях — отвърна Дюдермонт, — а капитанът им — ако е опитен моряк — би направил абсолютно същото, ако ролите ни бяха разменени. Освен това те също печелят от присъствието ни — мнозина пирати биха се отказали да ги нападнат, само защото наблизо има калимпортски кораб.

— А може би се досещат, че така можем да им се притечем на помощ, ако все пак ги нападнат — рече Дризт.

Явно бе, че самият Дризт иска да разбере дали „Морски дух“ наистина би помогнал на другия кораб в една такава ситуация. Чувството за справедливост и чест бе силно развито у елфа и Дюдермонт, който не бе много различен от него, му се възхищаваше за това. Ала капитанът трябваше да мисли за хората си, както и за всички отговорности, които положението му водеше след себе си.

— Може би — отвърна той.

Дризт не настоя повече, доволен, че Дюдермонт умее да запазва равновесие между морала и отговорностите.

— Платна на юг! — долетя викът на Уолфгар от наблюдателницата и мнозина от моряците се струпаха на бордовата ограда.

Дюдермонт отправи поглед към хоризонта, ала като не видя нищо, вдигна очи към Уолфгар.

— Колко са?

— Два кораба! Идват право насам! — отвърна младежът. — Плават заедно, но между тях има голямо разстояние!

— Канят се да минат от двете ни страни? — попита Дюдермонт.

Уолфгар се вгледа внимателно в курса на двата кораба и видя, че подозренията на капитана бяха верни:

— Ще минем между тях!

— Пирати? — запита Дризт, макар да знаеше отговора.

— Така изглежда — отговори Дюдермонт.

Платната на приближаващите кораби вече можеха да се забележат и от палубата.

— Не виждам знаме! — извика един от моряците на капитана.

Дризт посочи към търговския кораб пред тях:

— Те ли са целта им?

Дюдермонт кимна мрачно:

— Така изглежда.

— Да се приближим тогава — рече Дризт. — Двама срещу двама — това вече ще бъде честна битка.

Дюдермонт погледна елфа и бе изумен от внезапния огън, който видя да гори в лавандуловите му очи. Как би могъл да накара този доблестен войн да разбере каква бе тяхната роля в предстоящата драма? „Морски дух“ плаваше под флага на Калимпорт, другият кораб — под знамето на Муран. Двата града дори не бяха съюзници.

— Може и да не се стигне до битка — проговори най-сетне Дюдермонт. — Ако са достатъчно разумни, муранците ще се предадат без бой.

Дризт като че ли започна да разбира.

— Значи калимпортският флаг носи не само полза, но и отговорности?

Дюдермонт безпомощно сви рамене:

— Всъщност тук не е много по-различно от големите градове — обясни той. — Там има гилдии на крадците, тук — пирати. Името е различно, но в същината си и едните, и другите са еднакви — неизбежно зло. Ако сега се бием срещу тях, това ще сложи край на неписаното правило да не нападат калимпортски кораби и ще докара още по-големи беди, отколкото плячкосването на един търговски кораб.

— И така ще обречем всеки съд, плаващ под калимпортския флаг, на сигурно нападение — добави Дризт.

Светлината в очите му угасна. Той отвърна поглед от Дюдермонт и се вгледа напред, в очакване на предстоящата драма.

Капитанът, изпълнен с уважение към високите идеали на елфа (идеали, които не му позволяваха да се примири с подобни разбойници) сложи ръка на рамото му:

— Ако се стигне до бой — обеща той и думите му накараха Дризт отново да го погледне в очите, — „Морски дух“ ще се включи в битката.

Дризт пак впери поглед към хоризонта и стисна ръката на капитана, която още лежеше върху рамото му. Дюдермонт нареди на хората си да бъдат готови и опасният блясък отново се завърна в очите на елфа.

В действителност, Дюдермонт не очакваше да има битка. Беше виждал подобни сцени десетки пъти преди — когато пиратите надхвърляха по численост жертвите си, рядко се стигаше до кръвопролития. Ала този път нещо не беше наред. Корсарите минаха прекалено далече от муранския кораб, за да го завземат на абордаж. За миг Дюдермонт реши, че пиратите се канят да нападнат отдалече (върху палубата на единия от корабите имаше катапулт) и да разрушат муранския съд, макар това да му се виждаше ненужно.

И тогава разбра истината. Пиратите изобщо не се интересуваха от муранския кораб. Целта им бе самият „Морски дух“.

От върха на мачтата Уолфгар също видя как пиратите отминаха муранския кораб.

— На оръжие! — провикна се той. — Насочват се към нас!

— Май все пак ще си получиш битката, която искаше — каза Дюдермонт на Дризт. — Изглежда, че този път и калимпортският флаг няма да ни защити.

За привикналия с мрака на земните недра елф, пиратските кораби не бяха нищо повече от две черни петънца на фона на искрящата вода, ала дори и така не му бе никак трудно да разбере какво точно става. Постъпката на пиратите обаче го озадачи немалко — дали пък неочакваното им нападение нямаше нещо общо с него и Уолфгар?

— Защо нападат нас? — попита той.

Дюдермонт сви рамене.

— Навярно някой им е казал, че един от корабите на Калимпорт носи ценен товар.

Пред очите на Дризт изплува образът на огнените кълба, които бяха видели да се издигат в небето над Балдуров яз. Сигнал ли, зачуди се той отново. Все още не можеше да намести всички парченца от мозайката, ала едно заключение като че се налагаше от само себе си — по някакъв все още неизвестен начин, двамата с Уолфгар бяха свързани с това нападение.

— Ще се бием ли? — обърна се той към Дюдермонт и видя, че капитанът вече бе започнал да съставя план.

— Дръж курс на запад — нареди той на кормчията. — Искам да заобиколим Корсаровите острови. Нека видим дали тези кучета ще се справят с рифовете!

После изпрати един моряк да смени Уолфгар на наблюдателницата — силата на младия исполин щеше да е необходима за нещо по-важно.

„Морски дух“ проряза вълните и рязко зави надясно. Корабът на изток от тях, онзи, който се намираше по-далеч, също смени посоката си и ги последва. Другият, по-големият от двата, продължи напред. Съвсем скоро снарядите от катапулта му щяха да достигнат „Морски дух“.

Дюдермонт посочи най-големия от островите на запад.

— Насочи кораба натам — нареди той на кормчията, — ала се пази от подводната скала. Отливът е настъпил, така че скалата трябва да се вижда.

Уолфгар се спусна от наблюдателницата и скочи на палубата.

— Иди на гротмачтата — каза Дюдермонт. — Вземи въжето и когато ти дам сигнал, дърпай с всички сили. Няма да имаме втори шанс.

Върху лицето на Уолфгар се изписа решително изражение и той сграбчи дебелото въже, като за по-сигурно го омота около китките и дланите си.

— Огън в небето! — провикна се един от моряците и посочи на юг, към по-големия от пиратските кораби. Един пламтящ къс смола проряза въздуха и цопна в океана далеч зад „Морски дух“. Водата закипя.

— Просто проверяват — обясни Дюдермонт. — Искат да разберат какво разстояние ги дели от нас.

Той се обърна назад, опитвайки се да прецени колко още ще се приближи големият кораб, преди „Морски дух“ да успее да достигне острова и да го използва като щит.

— Ако успеем да прекосим провлака между рифа и острова, ще им се изплъзнем — каза той на Дризт, а изражението му подсказваше, че е доста сигурен в успеха на плана си.

Ала още в мига, в който двамата започнаха да се надяват, че ще успеят да се измъкнат, на запад се показа мачта и още един кораб се зададе откъм провлака, през който Дюдермонт се канеше да избяга. Платната на новия кораб бяха свалени и екипажът явно се готвеше да щурмува „Морски дух“ на абордаж.

Дюдермонт зяпна от изненада и безпомощно се обърна към Дризт:

— Те са ни чакали! Заложили са капан и са ни чакали! Ала защо? — мъчеше се да разбере той. — Та ние не караме нищо ценно! Защо им е на пиратите да хвърлят три свои съда срещу един-единствен кораб?

Дризт като че ли знаеше отговора на този въпрос.

Сега пътуването им бе станало доста по-леко. Бруенор се бе настанил удобно и управляваше колесницата със сигурна ръка. Утринната мъгла се бе разпръснала и двамата развеселено гледаха корабите, над които прелитаха, и слисаното изражение, което се изписваше върху лицето на всеки моряк, който случайно вдигнеше поглед нагоре и ги видеше да профучават над него.

Много скоро достигнаха Шионтарската река. Бруенор се замисли за мит, после, тласкан от внезапен импулс, сви на запад и се отдалечи от брега.

— Сребърната лейди ни посъветва да летим близо до брега — напомни му Кати-Бри, веднага щом усети смяната в посоката.

Бруенор докосна магическия медальон, който висеше на врата му, и сви рамене:

— Той казва друго.

За втори път къс горяща смола се издигна във въздуха и цопна във водата, този път обаче в опасна близост до „Морски дух“.

— Може би ще успеем да минем покрай него — каза Дризт и посочи третия кораб, който все още не бе вдигнал платна.

Опитният капитан не мислеше така. Причината този кораб да застане там, бе за да му попречи да мине през провлака. Вярно бе, че „Морски дух“ щеше да успее да мине покрай кораба, ала за това щеше да им се наложи да заобиколят опасния риф и да се върнат в открити води. А дотогава вече отдавна щяха да са попаднали в обсега на катапулта.

Дюдермонт хвърли поглед назад. Корабът, който се намираше на изток от тях, бе вдигнал всичките си платна и пореше вълните по-бързо дори от „Морски дух“. Ако някой къс горяща смола повредеше дори едно от платната на „Морски дух“, щеше да бъде въпрос на броени минути, докато пиратите ги застигнат.

В този миг Дюдермонт видя още една заплаха, която до този момент бе останала скрита от него. Ярка светкавица порази палубата на „Морски дух“ — няколко въжета се скъсаха, по дъските нападаха трески от гротмачтата. Отслабено, дървото заскърца под тежестта на платната. Уолфгар се разкрачи широко и задърпа с всички сили.

— Не й давай да падне! — извика Дюдермонт.

— Там има магьосник — рече Дризт и посочи кораба, от който бе долетяла светкавицата.

— Боя се, че е така — мрачно отвърна Дюдермонт.

Изпепеляващият пламък в очите на Дризт красноречиво говореше, че елфът вече знае каква ще бъде първата му задача в битката. Дори и в тежкото, почти безизходно положение, в което се намираше корабът му, Дюдермонт усети, че изпитва жал към непознатия магьосник.

Решимостта на Дризт сякаш вдъхнови капитана и по лицето му плъзна лукаво изражение — току-що му бе хрумнал отчаян план.

— Заведи ни отдясно на бакборда им! — нареди той на кормчията. — Толкова близко, че да можем да ги заплюем в лицата!

— Но, капитане — смая се морякът, — така ще налетим право на рифа!

— Точно както долните кучета се надяват — спокойно отвърна Дюдермонт. — Нека си помислят, че не познавам тези води, нека решат, че скалите ще свършат работата им вместо тях!

Хладнокръвният тон на Дюдермонт вля увереност у Дризт — опитният морски вълк бе намислил нещо.

— Готов ли си? — провикна се Дюдермонт към Уолфгар.

Исполинът кимна.

— Когато ти кажа дърпай, дърпай така, сякаш животът ти зависи от това!

Застанал до капитана, Дризт тихо отбеляза:

— Той наистина зависи.

От мостика на флагманския си кораб (бързият кораб, който идваше от изток), пиратът Пиночет загрижено гледаше маневриращия „Морски дух“. Беше чувал достатъчно за капитан Дюдермонт, за да знае, че моряк като него надали ще бъде толкова глупав, че да разбие кораба си върху подводна скала посред бял ден и при отлив. Дюдермонт възнамеряваше да се бие.

Пиночет обърна поглед към големия кораб и прецени ъгъл, под който той се намираше от „Морски дух“. Катапултът щеше да изстреля два, най-много три снаряда, преди „Морски дух“ да достигне третия кораб, който запречваше входа на провлака. Флагманският кораб все още се намираше доста далеч и Пиночет се зачуди какви ли загуби ще трябва да понесат хората и съдовете му, преди да успее да им се притече на помощ.

Ала пиратският капитан бързо остави мислите за материалните загуби настрана. В момента правеше лична услуга на водача на могъщата гилдия на калимпортските крадци. Каквото и да му струваше изпълнението на тази задача, възнаграждението на Пук паша със сигурност щеше да го надхвърли многократно!

Кати-Бри нетърпеливо се вглеждаше във всеки нов кораб, който се зададеше под тях, ала Бруенор, сигурен, че магическият медальон ги води в правилната посока, не им обръщаше никакво внимание. Дали благодарение на магическия медальон или не, ала джуджето усещаше, че Дризт е в беда и че всяка изгубена минута може да бъде фатална.

Изведнъж Бруенор протегна ръка напред.

— Ето ги! — извика той в мига, в който „Морски дух“ се показа на хоризонта пред тях.

Кати-Бри нито за миг не се усъмни в думите му. Тревожният й поглед бързо обгърна драматичната сцена, която се разиграваше под тях.

Къс горяща смола се издигна във въздуха и удари задната част на „Морски дух“, за щастие прекалено слабо, за да нанесе сериозни повреди.

Кати-Бри и Бруенор видяха как пиратите отново зареждат катапулта; видяха кръвожадните моряци от кораба, който запречваше провлака, да стоят на палубата, стиснали голи мечове в ръце; видяха и третия пиратски кораб, който пореше водите, за да затвори капана около „Морски дух“.

Бруенор изви колесницата на юг, право към най-големия от корабите на пиратите.

— Първо катапулта! — яростно се провикна той.

Пиночет, както повечето от моряците на двата пиратски кораба, стоеше на палубата и изумено гледаше приближаването на огнената колесница. Дюдермонт и екипажът му обаче бяха прекалено погълнати от собственото си отчаяно положение, за да се тревожат и за онова, което ставаше над тях. Единствено Дризт се вгледа по-внимателно в огнения екипаж. Дали там горе не бе видял да проблясва рогът на един стар, очукан шлем, който добре познаваше? А и червеникавите къдрици, които се развяваха зад него — дали му се струваше или наистина му напомняха за някого?

Ала не, това сигурно бе просто игра на светлината, плод на не погиващите му надежди. После колесницата отмина, оставяйки огнена диря след себе си, и елфът престана да мисли за нея.

Моряците на „Морски дух“ се бяха събрали на предната палуба и изпращаха стрела след стрела към пиратския съд, с надеждата, че така магьосникът няма да успее да нанесе втори удар.

Въпреки всичките им усилия, откъм кораба на пиратите много скоро долетя и втора светкавица, ала високите вълни така яростно люлееха „Морски дух“, че единственото, което мълнията успя да направи, бе да прогори неголяма дупка в грота.

Дюдермонт погледна към Уолфгар с надежда.

В следващия миг „Морски дух“ вече минаваше на по-малко от метър от кила на пиратския кораб и като че ли се бе насочил право към острите подводни скали.

— Тегли! — провикна се Дюдермонт и Уолфгар задърпа платното с всички сили, цял почервенял от неимоверното усилие.

Гротмачтата застена, гредите започнаха да пращят и да пукат, пълните с вятър платна яростно заплющяха, но Уолфгар продължаваше да тегли, напрегнал и най-малкото мускулче от тялото си. „Морски дух“ се завъртя около оста си, носът му се вдигна над една висока вълна и се вряза право в кораба на пиратите. Моряците на Дюдермонт, въпреки че вече бяха видели при Шионтарската река на какво е способен Уолфгар, с всички сили се вкопчиха в бордовата ограда и занемяха от изумление.

Пиратите, които до този миг вярваха, че никой кораб, движещ се с опънати платна, не би могъл да направи толкова рязък завой, дори не успяха да реагират. Единственото, което им оставаше да направят, бе безпомощно да гледат как „Морски дух“ се врязва в десния им борд, впримчвайки двата кораба в смъртоносна прегръдка.

— На абордаж! — извика Дюдермонт и към пиратския кораб полетяха куки, моряците на „Морски дух“ светкавично прехвърлиха здрави дъски и свързаха двата кораба — пиратите вече не можеха да избягат.

Уолфгар се изправи на крака и свали Щитозъб от рамото си. Дризт извади двата си ятагана, ала вместо да се втурне в нападение, внимателно огледа палубата на пиратския кораб. Погледът му се спря върху един мъж, който, макар и да не бе облечен като магьосник, изглеждаше напълно невъоръжен.

Издайническите движения на ръцете му и магическите пръски, които блещукаха във въздуха около него, недвусмислено говореха, че мъжът изрича заклинание.

Само че Дризт бе по-бърз. Макар и отказал се от своята раса, той си оставаше вещ в магиите като всеки Елф на мрака. Алени пламъци обвиха магьосника само миг преди заклинанието му да подейства и тялото му да стане невидимо.

Алените очертания останаха.

— Уолфгар, магьосника! — извика Дризт и варваринът се втурна към бордовата ограда.

Погледът му светкавично обходи палубата на пиратския кораб и веднага забеляза алените очертания.

Магьосникът, разбирайки смъртната опасност, която бе надвиснала над него, побърза да се скрие зад някакви бурета.

Без да се поколебае и за миг, Уолфгар запрати Щитозъб към него. Могъщият боен чук се вряза в буретата, запращайки във въздуха парчета дърво и струи вода.

После се стовари върху магьосника и го изхвърли високо нагоре. Със силен плясък, премазаното тяло (все още невидимо и очертано единствено от алените пламъци) потъна във водата зад борда на пиратския кораб.

Дризт и Уолфгар, изпълнени с невесело задоволство от добре свършената работа, се спогледаха и кимнаха мрачно. Дюдермонт се плесна по челото, без да може да повярва на очите си.

Може би все пак имаха шанс.

Пиратите от другите два кораба оставиха онова, което вършеха и насочиха цялото си внимание към огнената колесница. Докато Бруенор завиваше зад кораба с катапулта, за да излезе изотзад, Кати-Бри опъна тетивата на Таулмарил.

— Помисли за наш’те приятели! — опита се да я окуражи джуджето, когато видя колебанието, изписано на лицето й.

Само преди няколко седмици Кати-Бри, тласкана от отчаяна нужда, бе убила човешко същество и това никак не й бе харесало. Сега, когато летяха над палубата на кораба, тя с лекота можеше да сее смърт сред беззащитните пред нападението им моряци.

Младата жена си пое дълбоко дъх, опита да се успокои и се прицели в един пират, който стоеше с широко отворена уста, без да подозира, че е настъпил сетният му час.

Трябваше да има и друг начин.

С крайчеца на окото си Кати-Бри съзря по-добра мишена. Тя завъртя лъка си и стрелата полетя към задната част на кораба. Надарена с магическа сила, сребърната стрела се вряза в катапулта и излезе от другата му страна, оставяйки опушена, черна дупка в него.

— Опитайте пламъците ми! — провикна се Бруенор и насочи колесницата право надолу. Огнените коне преминаха през грота, оставяйки след себе си разкъсани, изпепелени дрипи.

Стрелите на Кати-Бри, изпращани със съвършена точност, продължаваха да свистят във въздуха и да пронизват огромния катапулт. Когато Бруенор зави и за втори път се накани да профучи през остатъка от платното, пиратите се опитаха да изпратят горящ снаряд срещу него, ала стрелите на Кати-Бри бяха отслабили оръдието и сега пламтящата смола бавно се люлееше ту напред, ту назад.

И падна право върху палубата на собствения им кораб!

— Само още веднъж! — изръмжа Бруенор и погледна през рамо към пламъците, които бяха обхванали мачтата и палубата.

Ала Кати-Бри вече гледаше напред към „Морски дух“, който току-що се бе врязал в един от пиратските кораби, докато вторият съд на разбойниците се приближаваше все по-близо и по-близо до тях и много скоро щеше да се притече на помощ на другарите си.

— Нямаме време! — извика тя. — Там отпред имат нужда от нас!

Моряците на Дюдермонт се бяха вкопчили в люта битка с пиратите и над двата кораба ехтеше звън на стомана. Един от разбойниците видя как Уолфгар запрати чука си по магьосника и като реши, че варваринът е останал без оръжие, скочи върху палубата на „Морски дух“ и се нахвърли върху него, мислейки го за лесна плячка.

Уолфгар с лекота успя да избегне удара му, после го стисна за китката с една ръка, а с другата го сграбчи през кръста. Без да забавя устрема му, исполинът само леко промени посоката и като вдигна тялото на нападателя си високо във въздуха, го прехвърли през отсрещните перила на „Морски дух“. Двама от другарите на пирата, които също се бяха насочили към невъоръжения варварин, бързо промениха решението си и се заеха да си търсят друг, по-добре въоръжен, но не така опасен противник.

В този миг магическият чук се завърна в ръката на Уолфгар. Сега бе негов ред да напада.

Трима от моряците на Дюдермонт паднаха посечени, докато се опитваха да се доберат до корсарския кораб, и пиратите се втурнаха към палубата на „Морски дух“.

Дризт До’Урден им препречи пътя. Стиснал двата ятагана, той скочи върху широката дъска, която свързваше двата кораба, а Сиянието гневно искреше в ръката му.

Пиратите, виждайки само един-единствен не особено едър противник да препречва пътя им, решиха, че вече никой не може да ги спре да се доберат до палубата на „Морски дух“.

Устремът им бе рязко прекъснат, когато първите трима се строполиха на земята, впили пръсти в прерязаните си гърла и кореми.

Дюдермонт и кормчията, които се бяха втурнали, за да помогнат на Дризт, се заковаха на местата си, поразени от бързината и сръчността, с която Сиянието и другият ятаган на елфа проблясваха във въздуха и се врязваха в телата на пиратите. Още един от разбойниците падна мъртъв; друг, ужасен от страховития елфически воин, панически скочи във водата, след като Дризт го обезоръжи.

Останалите петима корсари замръзнаха по местата си, отворили уста в безмълвен вик на ужас.

Смаяни и объркани, Дюдермонт и кормчията също отскочиха назад — Дризт, погълнат изцяло от битката, дори не бе забелязал, че магическата маска му е изиграла номер. Тя се бе смъкнала и сега всички наоколо виждаха кожата му на Мрачен елф.

— Дори и да изпепелиш всички платна, корабът пак ще успее да ги застигне — отбеляза Кати-Бри, когато видя малкото разстояние, делящо втория пиратски кораб от провлака, където останалите два съда се бяха счепкали в смъртоносна битка.

— Платната? — изсмя се Бруенор. — Нямам никакво намерение да си губя времето с такива дреболии!

Кати-Бри се отдръпна назад, опитвайки се да осмисли думите му.

— Ти си луд! — ахна тя, когато джуджето смъкна колесницата досами палубата.

— Ха! — изсумтя той. — Някой трябва да спре тез’ псета! Дръж се!

— Как ли пък не! — извика в отговор Кати-Бри, после потупа Бруенор по рамото и, измисляйки светкавично нов план, скочи от колесницата и цопна във водата.

— Умно момиче! — засмя се Бруенор и като я проследи с поглед, за да се увери, че е добре, отново обърна очи към пиратите в задната част на кораба, които се бяха разбягали панически, когато го видяха да се приближава.

От носа на кораба Пиночет чу суматохата и се обърна, за да види какво става, точно в мига, в който Бруенор връхлетя върху палубата.

— Морадин!

Бойният вик на джуджето отекна над океана и успя да надвие дори шума от битката, която кипеше на „Морски дух“ и третия пиратски кораб. И моряците на Дюдермонт, и корсарите се обърнаха назад, когато чуха страховития трясък, който се разнесе откъм флагманския кораб. Екипажът на Пиночет отвърна на бойния вик на джуджето с ужасени крясъци.

Уолфгар, чул името на джуджешкия бог, спря за миг и мислите му отлетяха към скъпия приятел, който някога също се биеше с името на Морадин на уста.

Върху устните на Дризт заигра усмивка.

В мига, в който докосна палубата, Бруенор бързо се изтърколи встрани. Магията на лейди Алустриел превърна колесницата в разрушително огнено кълбо и по цялата палуба лумнаха високи пламъци, лизнаха мачтите, обхванаха платната.

Бруенор светкавично се изправи на крака, стиснал здраво митралната брадва в десницата си и преметнал блестящия златен щит през другата си ръка. Не че имаше с кого да се бие — пиратите, които бяха успели да се спасят от първоначалното опустошение, мислеха единствено как да се спасят.

Бруенор се изплю и сви рамене. После, за огромно изумление на малцината, които го видяха, той скочи право в бушуващите пламъци и тръгна към носа на кораба, за да види дали няма да открие някой пират, с когото да се позабавлява.

Пиночет веднага разбра, че с кораба му е свършено. Не за първи път (а навярно не и за последен) той се утеши с мисълта, че скоро ще възстанови загубите си, и махна на най-близкостоящия моряк да спусне във водата малката гребна лодка, която бе завързана за борда. Същата идея бе хрумнала на още двама от членовете на екипажа му и те вече се бяха заели да отвържат лодката.

Само че в смъртната опасност, в която се намираха сега, всеки се бореше единствено за собственото си оцеляване и без да се колебае дори за миг, Пиночет прониза единия от моряците и прогони другия.

В този миг Бруенор изскочи от огъня, недокоснат от страховитите пламъци, и завари предната палуба опустяла. При вида на малката лодка, която тъкмо докосваше водата, от устните на джуджето се разнесе доволно ръмжене. Пиночет вече беше в лодката, а другият моряк точно развързваше последния възел, ниско приведен над парапета.

В мига, в който пиратът вдигна единия си крак и понечи да прескочи перилото, Бруенор му се „притече на помощ“ и само с един ритник го запрати далеч от парапета и от малката лодка.

— Искаш ли да се върнеш, а? — изръмжа Бруенор на Пиночет, когато се стовари до него в лодката. — Трябва да измъкна едно момиче от водата!

Пиратът уплашено извади меча си и предпазливо погледна зад рамото си.

— Е, ще се извърнеш ли или не? — настоя Бруенор.

Вместо отговор, Пиночет яростно се нахвърли върху него.

— Едно обикновено „не“ щеше да ми е напълно достатъчно — подразни го Бруенор, после с лекота отби меча на пирата и на свой ред замахна към коленете му.

От всички беди, които ги сполетяха този ден, нищо друго не ужаси пиратите така, както нападението на Уолфгар. Младият варварин дори нямаше нужда от дъските — само с един исполински скок той се озова на палубата на пиратския кораб и се вряза в редиците на разбойниците, вдигнал Щитозъб високо над главата си. Един по един, пиратите рухваха сразени на палубата.

От палубата на „Морски дух“ Дризт гледаше как Уолфгар поваля противник след противник. Елфът още не бе забелязал, че маската му е паднала, но дори да знаеше, пак не би имал време да направи каквото и да било. С намерение да се присъедини към приятеля си, той се втурна към петимата пирати, които още стояха на дъската, хвърлена между двата кораба. Обзети от нечовешки страх, разбойниците му сториха път, избирайки водата пред смъртоносните ятагани на един Елф на мрака.

Само след миг двамата другари вече се биеха рамо до рамо, поваляйки всеки, който им се изпречеше на пътя. В това време Дюдермонт, заедно със своите опитни моряци успя да прочисти „Морски дух“ от пиратите и да завземе всички мостчета, които свързваха двата кораба. После, спокойни, че бяха победили, зачакаха Уолфгар и Дризт да довършат работата си на пиратския кораб. Все повече и повече разбойници захвърляха оръжията си и се насочваха към „Морски дух“, избирайки плена пред битката с грамадния варварин и Елфа на мрака.

— Сега ще умреш, брадато псе! — изрева Пиночет и отново замахна с меча си.

Бруенор, който още се опитваше да запази равновесие в люлеещата се лодка, не се опита да го спира, изчаквайки най-подходящия момент, в който да нанесе своя удар.

Този момент дойде, когато с крайчеца на окото си Бруенор видя пирата, когото бе съборил през борда на горящия кораб, да се приближава към тях.

Мъжът се вкопчи в лодката, но преди да успее да се покатери вътре, митралната брадва на джуджето се стовари върху главата му и го запрати обратно в океана.

Водата около лодката бързо почервеня.

— Приятел ли ти беше? — подигравателно попита Бруенор.

Точно както се надяваше, Пиночет се нахвърли отгоре му с удвоена ярост. В гнева си пиратът не уцели, но не успя да спре и политна напред. Бруенор бързо се отмести, за да наклони лодката още повече, като в същото време нанесе силен удар със златния щит в гърба на противника си.

— Хвърли меча и ще ти пожаля живота — извика Бруенор, когато Пиночет цопна във водата на няколко метра от лодката.

Джуджето прекрасно разбираше, че това не ще да е обикновен пират, освен това, ако го убиеше, щеше да му се наложи да гребе сам, а това никак не му се нравеше.

Притиснат между Бруенор, от една страна и смъртоносната прегръдка на морето — от друга, Пиночет разбра, че няма кой знае какъв избор и примирено заплува към лодката. Бруенор му помогна да се качи в нея и го накара да седне между двете гребла.

— Обърни я обратно — сопна се джуджето. — И почвай да гребеш здраво!

— Маската ти е паднала — прошепна Уолфгар на Дризт, когато се справиха и с последния пират.

Дризт се скри зад една мачта и отново скри чертите си на Мрачен елф.

— Мислиш ли, че са забелязали? — попита той, когато се върна при Уолфгар.

Още преди да бе довършил, видя как моряците на Дюдермонт, които се бяха прехвърлили на пиратския кораб, му хвърлят подозрителни погледи, здраво стиснали оръжията си в ръце.

— Забелязали са — отвърна Уолфгар.

После тръгна към една от дъските, прехвърлени между двата кораба и рече:

— Да вървим. Ще видиш, че ще го приемат.

Само че Дризт не беше толкова сигурен. Прекрасно си спомняше други случаи, когато хора, чийто живот току-що бе спасил, се нахвърляха върху него в мига, в който видеха цвета на кожата му.

Ала това бе цената, която трябваше да плати за избора си да напусне своя народ и да дойде на повърхността.

Дризт стисна рамото на Уолфгар и решително тръгна към „Морски дух“. Докато отиваха към своя кораб, Дризт се обърна към младия варварин и му смигна, после окачи ятаганите на кръста си и се изправи очи в очи с моряците.

— Нека най-сетне се запознаят с истинския Дризт До’Урден — меко прошепна зад него Уолфгар, давайки на приятеля си цялата сила, от която той се нуждаеше.

12 Другари

Когато Бруенор я откри, Кати-Бри плуваше зад останките от пиратския кораб. Ала Пиночет дори не я видя — далеч оттам екипажът на единствения от съдовете му, който бе оцелял (големия артилерийски кораб с катапулта) бе успял да потуши пламъците на борда си, но вместо да нападне „Морски дух“, беше вдигнал платна и бягаше с цялата бързина, на която бе способен.

— Вече си мислех, че си ме забравил — рече Кати-Бри, когато видя лодката да се приближава към нея.

— Трябваше да останеш до мен — засмя се джуджето.

— Пламъците не бягат от мен, така, както явно се плашат от теб — в гласа на момичето се долавяха любопитни нотки.

Бруенор сви рамене.

— Така е още от Залите. Трябва да е заради доспехите на предците ми.

Кати-Бри се залови за ръба на лодката и се накани да се качи вътре, но в този миг съзря ятагана, закачен на гърба на Бруенор и внезапно осъзна истината.

— Оръжието на елфа е у теб! — възкликна тя, припомняйки си разказа на Дризт за битката му с един огнен демон, когато силата на магическия ятаган го бе спасила от сигурна смърт. — Именно то е отблъснало пламъците!

— Хубаво оръжие — рече Бруенор, хвърляйки поглед към дръжката на ятагана, която се показваше над рамото му. — Елфът трябва да му измисли подобаващо име.

— Лодката няма да издържи трима души — намеси се Пиночет.

— Плувай тогава! — сопна се Бруенор и го изгледа яростно.

Лицето на гордия пират се изкриви в яростна гримаса и той заплашително се надигна.

Бруенор разбра, че този път бе отишъл твърде далеч. Преди Пиночет да успее да се изправи напълно, Бруенор го удари в гърдите с чело и го запрати зад борда, после светкавично изтегли Кати-Бри в лодката.

— Вземи го на прицел с лъка си, момиче — рече той достатъчно силно, за да може Пиночет, който тъкмо се показваше над водата, да го чуе.

После му хвърли края на едно въже и добави:

— Ако се опита да избяга — убий го!

Кати-Бри постави една сребърна стрела в тетивата на Таулмарил и се прицели в главата на Пиночет, макар в действителност да нямаше никакво намерение да убива безпомощния човек.

— Наричат лъка ми Изпитващия сърцата — предупреди го тя. — Добре ще направиш, ако не се опитваш да хитруваш.

Гордият пират хвана въжето и заплува.

— На този кораб няма да стъпи кракът на никой Елф на мрака! — изръмжа един от моряците на Дюдермонт, когато Дризт понечи да се върне на „Морски дух“.

В следващия миг върху тила му се стовари нечия тежка ръка и човекът бързо отстъпи назад, за да направи път на своя капитан. Дюдермонт внимателно се вгледа в лицата на моряците си, които не откъсваха поглед от Мрачния елф, с когото бяха делили кораба през последните няколко седмици.

— Какво ще правите с него? — осмели се да попита един от моряците.

— Имаме хора зад борда — рече Дюдермонт, сякаш не бе чул въпроса. — Извадете ги от водата, а после оковете пиратите.

Вместо да изпълнят заповедите му обаче, моряците останаха по местата си, напълно погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях.

— И махнете дъските, които свързват двата кораба! — изрева Дюдермонт.

После се обърна към Дризт и Уолфгар, които стояха само на няколко крачки от една от дъските.

— Да идем в моята каюта — каза той спокойно. — Трябва да поговорим.

Без да кажат нищо, Дризт и Уолфгар го последваха, съпроводени от любопитните, боязливи и тук-таме гневни погледи на екипажа.

На палубата на „Морски дух“ стояха няколко моряци и се взираха на юг. Дюдермонт спря за миг и също се вгледа натам. Много скоро разбра, че вниманието на хората му не бе привлечено от горящия флагмански кораб на Пиночет, а от една малка лодка, която бързо се приближаваше към тях.

— Кочияшът на огнената колесница, която се спусна от облаците — обясни един от моряците.

— Той стори това! — възкликна друг и посочи останките от кораба на Пиночет, който се бе килнал на една страна и много скоро щеше да потъне. — И прогони третия им кораб!

— Значи е наш приятел! — отвърна Дюдермонт.

— И наш — обади се Дризт и отново привлече вниманието на всички към себе си.

Дори Уолфгар го погледна любопитно. Вярно, че и той бе чул някой да призовава Морадин, но не смееше дори да се надява, че онзи, който им се притичваше на помощ, наистина бе Бруенор Бойният чук.

— Червенобрадо джудже, ако съм отгатнал правилно — продължи Дризт. — Заедно с една млада жена.

Уолфгар не можеше да повярва на ушите си.

— Бруенор? — едва успя да прошепне той. — Кати-Бри?

Дризт сви рамене:

— Така мисля.

— Много скоро ще разберем дали си прав — каза Дюдермонт.

После нареди на хората си да му доведат непознатите, веднага щом малката лодка достигне „Морски дух“, и се отдалечи заедно с Дризт и Уолфгар. Знаеше, че с елфа на палубата моряците му няма да могат да се съсредоточат в работата си, а макар битката да бе приключила, все още им оставаше да свършат още много неща.

— Какво смяташ да правиш с нас? — започна Уолфгар в мига, в който Дюдермонт затвори вратата на каютата зад себе си. — Ние се бихме на ваша…

Дюдермонт се усмихна спокойно и прекъсна гневната тирада на младежа:

— Така е — съгласи се той. — Ще ми се само всеки път, когато плавах на юг, да имах на борда си войни като вас. Тогава пиратите щяха да се разбягват още щом зърнат „Морски дух“ да се задава на хоризонта!

Уолфгар се поуспокои и изостави защитната позиция, която бе заел.

— Не исках да ви навредя с тази измама — мрачно рече Дризт. — А и единственото, което скрих, бе външния ми вид. Всичко друго е вярно — отивам на юг, за да спася свой приятел, изпаднал в беда.

Дюдермонт кимна, но преди да успее да отговори, на вратата се почука и един от моряците му надникна вътре.

— С ваше позволение — започна той.

— Какво има? — попита Дюдермонт.

— Знаеш, че сме готови да те последваме навсякъде, капитане — заекна мъжът. — Ама решихме, че трябва да знаеш какво мислим за елфа.

Дюдермонт изпитателно се вгледа в моряка, после погледът му се спря върху Дризт. Винаги се бе гордял със своите моряци; повечето от мъжете бяха заедно вече дълги години, ала сега Дюдермонт усети, че се тревожи — как ли щяха да издържат това изпитание хората му?

— Казвай — подкани той човека, все още убеден, че екипажът му няма да го разочарова.

— Ами — започна морякът, — той е Елф на мрака, а всички знаем какво означава това.

Той замълча за миг, сякаш искаше добре да претегли онова, което се канеше да изрече. Дризт затаи дъх в очакване на жестоките думи — неведнъж беше преживявал същото мъчително унижение.

— Ама тези двамата, те ни спасиха кожите и никой не може да го отрече! Без тях бяхме загубени, така си е! — избъбри морякът на един дъх.

— Значи искате да останат на кораба? — попита Дюдермонт и по лицето му се разля усмивка — хората му и този път (за пореден път) излязоха с чест от трудното положение.

— Иска ли питане! — сърдечно отвърна морякът. — Всички, до последния човек! И се гордеем, че са между нас!

В този миг още един моряк, онзи, който се бе нахвърлил върху Дризт, провря глава през вратата.

— Бях уплашен, затова се държах така — извини се той на Дризт.

Завладян от силни чувства, елфът за миг изгуби гласа си и едва успя да кимне в знак, че му прощава.

— Значи ще се видим на палубата после — каза вторият моряк и си тръгна.

— Просто решихме, че трябва да знаеш, капитане — довърши първият моряк и също изчезна.

— Прекрасен екипаж са те — отбеляза Дюдермонт, когато вратата се затвори зад гърба на моряка.

— А какво мислиш ти? — попита Уолфгар.

— Аз съдя за хората — и за елфите — по делата, а не по външния им вид — заяви Дюдермонт. — И като си говорим за външен вид, ще направиш добре, ако не си слагаш повече тази маска, Дризт До’Урден. Много по-красив си без нея!

— Не са много онези, които ще се съгласят с теб — отвърна Дризт.

— Тук, на борда на „Морски дух“ всички ще се съгласят с мен! — заяви капитанът. — Вярно е, че победихме, но трябва да свършим още много неща. Подозирам, че силата ти ще бъде повече от добре дошла на носа на кораба, могъщи варварино. Трябва да се откачим от онзи кораб и да се махнем оттук, преди третият съд да се е върнал с още от своите приятелчета.

— Що се отнася до теб, елфе — обърна се Дюдермонт към Дризт и по устните му плъзна лукава усмивка, — мисля, че никой не би могъл да се справи по-добре с опазването на цял кораб пленници!

Дризт свали маската от главата си и я мушна в раницата си.

— Цветът на кожата ми си има и своите предимства — съгласи се той и разтърси снежнобелите си къдрици.

После се обърна към Уолфгар, но преди двамата приятели да успеят да направят и една крачка, вратата на каютата се отвори с трясък.

— Прекрасно оръжие, елфе! — рече Бруенор Бойният чук, застанал насред локва морска вода, и подхвърли магическия ятаган на Дризт. — Трябва му име, мен ако питаш. Оръжие кат’ туй има нужда от подобаващо име. Чудесна работа ще свърши на някой готвач, дето се е заел да заколи прасе!

— Или на някое джудже, което е тръгнало на лов за дракони — отбеляза Дризт, докато благоговейно поемаше оръжието от ръцете на приятеля си.

Мисълта му отлетя към мига, когато за първи път съзря ятагана да лежи в съкровищницата на мъртвия дракон. После го прибра в ножницата, в която допреди миг бе държал предишното си оръжие, а него мушна при Сиянието — макар да бе съвсем обикновен, старият му ятаган щеше да бъде достоен другар на магическото оръжие.

Бруенор направи крачка към елфа и здраво стисна ръката му.

— Когато видях очите ти да се взират в мен от стената на пропастта — тихо започна той, опитвайки се да преглътне буцата, която бе заседнала на гърлото му и заплашваше да го задави, — тогава разбрах, че с останалите ми приятели всичко ще бъде наред!

— Ала не всичко е наред — отвърна Дризт. — Риджис се намира в смъртна опасност.

Бруенор му намигна.

— Ще го спасим, елфе! Не се е родил още смрадливият убиец, дето ще довърши Къркорещия корем току-така!

И като стисна още веднъж ръката на приятеля си, Бруенор се обърна към Уолфгар, момчето, което се бе превърнало в мъж пред очите му Уолфгар се опита да каже нещо, ала и в неговото гърло бе заседнала буца, която го давеше. За разлика от Дризт, младежът изобщо не подозираше, че Бруенор може да е още жив и сега гледката на скъпия му учител, джуджето, което бе станало негов втори баща, завърнал се като по чудо от онзи свят, му дойде прекалено много. Той сграбчи Бруенор за раменете, точно когато джуджето се канеше да каже нещо, и го вдигна във въздуха, притискайки го в мечешка прегръдка.

Бруенор трябваше да вложи всичките си сили, за да разхлаби хватката на приятеля си, та да може да си поеме дъх.

— Ако беше стиснал и дракона така — закашля се той, — нямаше да трябва да го яздя чак до дъното на оназ’ пропаст!

В този миг през вратата влезе Кати-Бри. Червеникавите й къдрици бяха прилепнали по врата и раменете й, от тялото й се стичаше вода. След нея, унизен и подгизнал до кости, вървеше Пиночет.

Очите на момичето се спряха най-напред върху Дризт, а в погледа й се четеше чувство, много по-дълбоко от обикновено приятелство.

— Добра среща — прошепна тя. — Сърцето ми се радва, че най-сетне те виждам отново, Дризт До’Урден. Мислите ми не се отделяха от теб нито за миг.

Дризт се усмихна в отговор, после отвърна поглед.

— Някак си знаех, че ще се присъединиш към нас, преди приключението да е свършило — отвърна той. — Добра среща, наистина, и добре дошла между нас.

Кати-Бри отмести поглед и очите й се спряха върху Уолфгар. На два пъти се бе оказвала разделена от него и на два пъти, когато отново се срещаха, тя разбираше колко силна бе любовта й към този мъж.

Уолфгар също я видя. Капчици солена вода блещукаха по лицето й, но дори те бледнееха пред искрящата й усмивка. Без да откъсва очи от нея, младежът внимателно помогна на Бруенор да стъпи на краката си.

В този момент единствено смущението, присъщо на младите влюбени, ги възпря да не се хвърлят в прегръдките си още там, пред очите на Дризт и Бруенор.

— Капитан Дюдермонт — рече Дризт, — позволи ми да ти представя Бруенор Бойния чук и Кати-Бри, двама скъпи приятели и безценни съюзници.

— Носим ти и подарък — подсмихна се Бруенор. — Нали нямаме пари да си платим пътуването.

И като сграбчи Пиночет за ръкава, джуджето го накара да застане в средата на каютата:

— Капитанът на кораба, дето го изгорих, тъй ми се чини.

— Добре дошли, Бруенор и Кати-Бри — отвърна Дюдермонт. — Уверявам ви, че онова, което сторихте днес, е повече от достатъчно, за да ме накара сам да ви помоля да пътувате на борда на моя кораб.

После Дюдермонт застана пред Пиночет и се вгледа в него, досещайки се, че това не ще да е обикновен разбойник.

— Знаеш ли кой съм аз? — заплашително изръмжа пиратът, доволен, че най-сетне има пред себе си разумен човек, а не свирепото джудже.

— Ти си пират — спокойно отвърна Дюдермонт.

Пиночет наклони глава и внимателно се вгледа в него. По устните му плъзна лукава усмивка.

— Навярно си чувал за Пиночет?

Дюдермонт вече подозираше — и се боеше — че бе разпознал прословутия пират, още когато го видя да прекрачва прага на каютата. Разбира се, капитанът на „Морски дух“ беше чувал за Пиночет… всички търговци, които плаваха в Саблено море, бяха чували за Пиночет.

— Настоявам незабавно да бъда освободен заедно с хората си! — яростно изфуча пиратът.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Дюдермонт.

Четиримата приятели, които не знаеха, че тук пиратите бяха фактор, с който останалите моряци щат, не щат, трябва да се съобразяват, с изумление зяпнаха Дюдермонт.

— Предупреждавам те, че твоите действия могат да ти навлекат сериозни неприятности! — продължи Пиночет, възползвайки се от внезапното преимущество, което беше спечелил. — Не съм човек, който прощава лесно, както не са и моите съюзници!

Дризт, чийто народ непрекъснато изкривяваше повелите на справедливостта така, че да паснат на собствените им интереси, особено, когато ставаше въпрос за някой, заемащ важно положение, бързо разбра затрудненото положение, в което Дюдермонт бе изпаднал.

— Пусни го да си върви — каза той на Дюдермонт и светкавично извади магическите си ятагани. — Пусни го да си върви и му дай оръжие. Аз също не прощавам лесно.

Виждайки ужаса в очите на пирата, Бруенор побърза да се присъедини към приятеля си:

— Ами да, капитане, пусни туй псе да си върви! Оставих главата на раменете му, само защото исках да ти донеса жив подарък. Ама ако не го щеш… — при тези думи Бруенор откачи брадвата от кръста си и небрежно я размаха.

Уолфгар също не остана назад:

— С голи ръце и горе на наблюдателницата! — провикна се той и така напрегна мускулите си, че на околните им се стори, че те всеки момент ще се пръснат. — Пиратът и аз! Нека един от нас познае победата! И нека онзи, който загуби, полети към смъртта си върху дъските на палубата!

Пиночет погледна тримата освирепели воини. После, с почти умолително изражение на лицето, се обърна към Дюдермонт.

— Ах! — засмя се Кати-Бри, която също имаше какво да каже. — Та вие изпускате цялата веселба! Какво толкова забавно виждате в това един от вас да разкъса пирата на парчета? Дайте му малката лодка и го пуснете да си върви.

Внезапно веселото й лице придоби заплашително изражение.

— Дайте му лодката — повтори тя, — и нека видим дали ще успее да избяга от сребърните ми стрели!

— Много добре, капитан Пиночет — започна Дюдермонт, мъчейки се да сподави смеха си. — Ни най-малко не желая да предизвиквам гнева на пиратите. Свободен сте и може да идете, където пожелаете.

Пиночет рязко се обърна и впи очи в лицето на Дюдермонт.

— Или пък — спокойно продължи капитанът на „Морски дух“, — може да решите да останете в трюма на моя кораб заедно с екипажа си, под моята лична опека, докато не хвърлим котва.

— Не можеш да обуздаеш собствените си моряци? — изплю се Пиночет.

— Те не са част от моя екипаж — отвърна Дюдермонт. — И ако тези четиримата решат да те убият, боя се, че едва ли бих успял да ги възпра.

— Моят народ не е свикнал да подарява живота на враговете си! — обади се Дризт с толкова смразяващ глас, че дори най-близките му приятели усетиха как по гърба им плъзват ледени тръпки. — Ала аз имам нужда от теб, капитан Дюдермонт, и от твоя кораб. Ще пожаля живота на пирата, ако обещаеш да спазиш твоята част от уговорката ни.

Със същата бързина, с която ги бе извадил, Дризт прибра ятаганите в ножниците им.

— Е, капитан Пиночет? — попита Дюдермонт и махна на двама от моряците си да придружат пиратския капитан до трюма.

Докато се отдалечаваше, Пиночет хвърли последен злобен поглед към Дризт.

— Ако посмееш отново да навлезеш в тези води… — заплашително започна той, но преди да успее да довърши, Бруенор го срита с всичка сила.

— Дръж си устата затворена, подло псе — изрева джуджето, — ако не искаш да ти отрежа езика още сега!

Без да каже и дума, Пиночет излезе, воден от моряците на Дюдермонт.

По-късно същия ден, докато моряците продължаваха да поправят пострадалия „Морски дух“, четиримата приятели се оттеглиха в каютата на Дризт и Уолфгар, за да чуят разказа на Бруенор за онова, което беше преживял в Митрал Хол. Времето минаваше, слънцето се скри и на небето заблещукаха звезди, а джуджето все така продължаваше да им разказва за богатствата, които беше видяло, за свещените места, на които се бе натъкнало в древното царство на своите деди, за многобройните битки с дуергарските патрули и най-вече за последното, отчаяно бягство през огромните подземни работилници.

Кати-Бри седеше срещу Бруенор и не откъсваше очи от лицето му, обвито от дима на единствената свещ, която гореше в стаята. Вече бе чувала тази история, ала на Бруенор съвсем не му липсваше дар слово и сега младата жена се бе привела напред, напълно погълната от думите му. Сложил ръка върху раменете й, Уолфгар бе придърпал стола си до нейния и също слушаше запленен.

Дризт стоеше до прозореца и се взираше в нощното небе. За миг изпита чувството, че всичко отново е както преди, сякаш по някакъв загадъчен начин бяха успели да пренесат частица от Долината на мразовития вятър чак в тези далечни, южни земи. Колко нощи бяха прекарали заедно, разказвайки си истории за приключенията, които бяха преживели в миналото, или просто наслаждавайки се на покоя на вечерта и чувството, че са заедно. Само че тогава с тях имаше още някой, чиито разкази за далечни земи и чудновати народи винаги надминаваха и най-интересните истории на останалите четирима.

Дризт обърна очи към другарите си, после отново вдигна поглед към нощното небе, мислейки си — надявайки се — за деня, когато петимата приятели отново щяха да бъдат заедно.

Откъм вратата се разнесе почукване и накара тримата на масата да подскочат, толкова погълнати бяха от историята на джуджето. Дризт отвори и капитан Дюдермонт влезе в каютата.

— Добър вечер — поздрави той учтиво. — Не бих си позволил да ви прекъсна, ако не носех новини.

— Точно бях стигнал до най-интересната част — рече Бруенор. — Ама нищо, малко чакане само ще я направи още по-интересна!

— Говорих с Пиночет отново — започна Дюдермонт. — Той не е обикновен пират, славата на името му се носи над цяло Саблено море, та най-малко от него бихте очаквали да изпрати три кораба, за да ни спрат. Трябва да е имал нещо наум.

— Нас — намеси се Дризт.

— Не го каза направо — отвърна Дюдермонт, — ала вярвам, че си прав, Дризт. Разберете обаче, че не мога да си позволя да го притискам прекалено много.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Много лесно ще накарам туй псе да скимти за милост и да ме моли да разкаже всичко, което знае!

— Няма нужда — каза Дризт. — Пиратите са търсели нас.

— Но как са разбрали къде сте? — учуди се Дюдермонт.

— Огнените кълба над Балдуров яз — обади се Уолфгар.

Дюдермонт кимна, припомняйки си нощта, когато бяха видели загадъчните пламъци да се издигат в небето над града на Шионтарската река:

— Враговете ви трябва да са наистина могъщи.

— Онзи, когото търсим, знаеше, че ще минем през Балдуров яз — обясни Дризт. — Дори бе оставил съобщение за нас. За човек като Артемис Ентрери не би било никак трудно да нареди на някой от шпионите си да му сигнализира, когато разбере кога и как сме напуснали града.

— Също толкова лесно би му било да уреди засадата — мрачно добави Уолфгар.

— Така изглежда — отвърна Дюдермонт.

Дризт не каза нищо, макар този път да не бе съгласен с приятелите си. Защо му беше на Ентрери да ги доведе чак дотук, само за да накара някаква банда пирати да ги убият? Не, вярваше Дризт, засадата не бе дело на палача. Още някой се бе намесил и този някой не можеше да бъде друг, освен самия Пук паша.

— Трябва да обсъдим и още нещо — продължи Дюдермонт след малко. — „Морски дух“ се държи, ала както той, така и плененият пиратски кораб, пострадаха сериозно.

— Значи смятате да вземете и кораба на пиратите, така ли? — попита Уолфгар.

— Да — отговори Дюдермонт. — Щом стигнем до най-близкото пристанище, ще ги пуснем да си вървят заедно с кораба си.

— Пиратите не заслужават такава снизходителност! — изръмжа Бруенор.

— Повредите в „Морски дух“ ще ни забавят ли? — намеси се Дризт, който се безпокоеше много повече за успеха на тяхната задача, отколкото за съдбата на пиратите.

— Ще ни забавят — рече Дюдермонт. — Надявам се да успеем да се доберем до Калимшан отвъд Тетир. Знамето на Калимпорт ще ни помогне в пустинното царство. Там можем да хвърлим котва в пристанището на град Мемнон и да се погрижим за кораба.

— Колко време ще отнеме това?

Дюдермонт сви рамене:

— Навярно седмица, ако не и повече. Не мога да съм сигурен, докато не спрем и не огледаме „Морски дух“ отвсякъде. След това ще ни трябва още една седмица, докато стигнем до Калимпорт.

Очите на четиримата другари помръкнаха и те си размениха обезсърчени погледи. Колко ли дни живот оставаха на Риджис? Дали това забавяне нямаше да бъде фатално за дребния им приятел?

— Ала за вас има и друга възможност — продължи Дюдермонт. — Пътешествието от Мемнон до Калимпорт по вода, покрай град Тешбърл и през Искрящо море, отнема много повече време, отколкото ако се тръгне по суша. Почти всеки ден от Мемнон към Калимпорт потеглят кервани и макар пътят през пустинята Калим да е тежък, няма да ви отнеме повече от няколко дни.

— Нямаме достатъчно злато, за да им платим да ни вземат с тях — рече Кати-Бри.

Дюдермонт махна с ръка:

— Няма да ви струва скъпо. Всеки керванджия би бил повече от щастлив, ако бойци като вас поискат да пътуват с него през опасната пустиня. А и аз още не съм ви се отплатил за онова, което сторихте за мен и за моите хора — при тези думи Дюдермонт раздрънка голямата кесия със злато, която висеше на кръста му. — Разбира се, ако предпочитате, може да останете на „Морски дух“ колкото дълго искате.

— Колко време ще ни отнеме, за да достигнем Мемнон? — попита Дризт.

— Зависи колко вятър ще издържат платната ни. Пет дни, може би дори цяла седмица.

— Кажи ни повече за тази Калимска пустиня? — каза Уолфгар. — Какво е пустиня?

— Мрачна земя — отвърна Дюдермонт — ако четиримата приятели решеха да изберат този път, те трябваше да бъдат подготвени за изпитанията, които щяха да срещнат по него. — Дива пустош, в която изпепеляващият вятър неспирно пее злокобната си песен и навява облаци горещ пясък. Земя, където чудовищата властват над хората и където не един и двама злочести пътешественици са намирали жестока смърт от жажда, оставяйки след себе си само купчина бели кости, оглозгани от огромните, вечно гладни лешояди.

Четиримата приятели не изглеждаха особено стреснати от зловещото описание на капитана. Като оставеха настрани разликата в температурата, това място звучеше досущ като дома им, който бяха оставили далеч на север.

13 Разплата

Пристанището сякаш нямаше край. Бледосините води на Искрящо море бяха изпъстрени с платната на хиляди кораби, от която порта и да влезеше посетителят, щяха да са му нужни дълги часове, за да прекоси града, който сега се простираше пред тях.

Калимпорт, най-големият град в целите Забравени царства, се разстилаше в продължение на дълги мили и представляваше причудлива смесица от бедняшки коптори и внушителни храмове, великолепни палати и схлупени бараки, островърхи кули и ниски, сламени покриви. Това бе най-важното пристанище по южните брегове, а пазарищата му се простираха на площ, по-голяма от целия Град на бездънните води.

Ентрери прекоси кейовете и навлезе във вътрешността на града, водейки Риджис след себе си. Полуръстът, напълно завладян от силните чувства, които така добре познатите му миризми, гледки и звуци събуждаха у него, дори не се опита да се съпротивлява. За миг даже ужасът от предстоящата среща с Пук паша отстъпи място на хилядите спомени, които нахлуха в ума му при вида на мястото, което в продължение на десетилетия бе наричал свой дом.

Риджис бе прекарал цялото си детство тук — безпризорно сираче, което се скиташе из улиците, мъчейки се да докопа нещо за ядене и спейки свито на кълбо край огньовете, които останалите бездомници палеха в мразовитите нощи. Ала у полуръста имаше нещо, което му даваше преимущество пред останалите скитници. Още на тези години, младият Риджис притежаваше неоспорим чар, а късметът като че ли винаги беше на негова страна и му помагаше да се приземи на краката си дори и след най-страховитото падане. Мърлявите бездомничета, с които той се скиташе из улиците, изобщо не се учудиха, само многозначително поклатиха глави, когато един от многобройните бордеи на Калимпорт се превърна в новия дом на Риджис.

„Дамите“ се държаха мило с момчето, от него се очакваше да върши някои от по-леките домакински задачи и да готви. В замяна Риджис получи охолен живот, за който приятелите му от улицата можеха само да му завиждат и да мечтаят. Обитателките на бордея бързо разбраха какви заложби се крият у харизматичния полуръст и го представиха на човека, който щеше да стане негов учител и да го превърне в един от най-умелите крадци, подвизавали се някога из улиците на Калимпорт. Този човек се наричаше Пук паша.

Името на Пук му подейства като плесница, връщайки го по особено болезнен начин в жестоката действителност. Преди да избяга, Риджис бе любимият джебчия на пашата, неговата радост и гордост, ала това само още повече влошаваше положението на полуръста сега. Пук никога нямаше да прости предателството му.

Споменът за Пук нахлу с удвоена настойчивост в ума на Риджис и подкоси краката му, когато Ентрери тръгна по Улицата на разбойниците. В самия край на тази задънена улица се издигаше невзрачна дървена постройка с една-единствена олющена врата. Само че Риджис прекрасно знаеше какви несметни богатства се крият зад тази неугледна фасада.

И какви нечовешки ужаси.

Ентрери го сграбчи за яката и го повлече, без дори за миг да забавя крачка.

— Сега, Дризт, сега! — прошепна Риджис, молейки се приятелите му да са наблизо, готови да го спасят в последния момент.

Ала този път, знаеше полуръстът, молитвите му нямаше да бъдат чути. Този път бе затънал прекалено дълбоко и спасение нямаше да има.

Когато Ентрери и Риджис се приближиха до дървената постройка, пред тях се изпречиха двамина стражи, предрешени като обикновени скитници. Убиецът не каза нищо, но погледът му можеше да смрази кръвта и на най-смелия главорез.

Стражите очевидно познаваха Ентрери — единият светкавично отстъпи встрани, препъвайки се от бързане, а другият се втурна към вратата и затропа с всички сили. Незабавно се отвори малка шпионка и пазачът прошепна нещо на вратаря от вътрешната страна. Миг по-късно, вратата се отвори широко.

Гледката на къщата, където се помещаваше гилдията на калимпортските крадци, се оказа повече, отколкото Риджис можеше да понесе. Обгърна го черен мрак и ако не беше желязната хватка на Ентрери, полуръстът щеше да се свлече на земята. С все същото безизразно изражение на лицето си, Ентрери го метна през рамо и пое по стълбите, които започваха зад вратата и водеха право надолу.

Отнякъде се появиха още двама стражи, очевидно с намерението да съпроводят убиеца, ала Ентрери ги изблъска встрани и продължи по пътя си. Може и да бяха минали три години, откакто Пук го изпрати по следите на полуръста, ала той все още познаваше това място като петте си пръста. Мина през няколко стаи, спусна се с едно ниво надолу, после пое по една дълга, извита стълба, която отиваше право нагоре. Много скоро отново се намираше на нивото на улицата и започна да се изкачва към най-горните стаи на къщата.

Постепенно Риджис дойде на себе си, макар всичко около него все още да тънеше в неясна мъгла. Той отчаяно се огледа наоколо, докато гледката пред очите му започна да се прояснява и той си припомни къде се намира. Ентрери го държеше за глезените така, че главата му се люшкаше напред-назад и се удряше в гърба на убиеца. Изумрудената кама стърчеше от ножницата си, на милиметри от ръката на полуръста — трябваше само да се протегне и… Ала дори да успееше да измъкне оръжието достатъчно бързо, Риджис знаеше, че няма никакъв шанс да избяга — не и докато глезените му бяха стиснати като в менгеме от желязната ръка на Ентрери, зад тях вървяха двама въоръжени стражи, а от всички врати, покрай които минаваха, надничаха любопитни глави.

Мълвата бе обходила постройката по-бързо от Ентрери.

Риджис изви глава и за миг успя да зърне накъде отиваха. Убиецът току-що беше достигнал малка площадка, където стояха на пост още четирима стражи. Щом видяха Ентрери, те мълчаливо му сториха път и Риджис видя пред себе си малък коридор, в чийто край се издигаше богато украсена, обкована с желязо врата.

Вратата на Пук паша.

Риджис усети как мракът отново го поглъща.

Още щом влезе в стаята, Ентрери разбра, че го очакват. Пук се бе настанил удобно на своя трон, Ла Вал стоеше от едната му страна, а любимият му леопард се бе свил в краката му. Нито Пук, нито магьосникът трепнаха при внезапната поява на убиеца и неговия пленник.

Очите на Ентрери и Пук се срещнаха. Палачът впи пронизващ поглед в пашата — не беше очаквал толкова официално посрещане.

Нещо не бе наред.

Ентрери смъкна полуръста от рамото си и го поднесе напред — все още надолу с главата. Това бе неговият боен трофей. Убеден, че в този момент жертвата му не усеща нищо, палачът разтвори ръка и тялото на Риджис рухна на пода.

Пук се подсмихна злобно и най-сетне наруши напрегнатото мълчание:

— Минаха цели три години.

Ентрери кимна:

— Още от самото начало те предупредих, че това може да отнеме доста време. Малкият крадец се криеше из най-затънтените кътчета на света.

— Ала както виждам, дори и там не е успял да се скрие от теб — отбеляза Пук, а в гласа му прозвучаха саркастични нотки. — Справи се прекрасно със задачата си, Артемис Ентрери, както винаги. Заслужи си обещаната награда.

При тези думи Пук се облегна назад и прокара ръка по устните си, без да отделя от Ентрери пълен с подозрение поглед.

Палачът нямаше никаква представа защо сега, когато се завръщаше като победител след всички тези изпълнени с трудности години, Пук се държи толкова неприязнено с него. Риджис се бе изплъзвал от лапите на пашата в продължение на повече от пет години, преди Пук най-сетне да натовари Ентрери със задачата по намирането му. След многобройните неуспешни опити да се залови полуръста, Ентрери някак си нямаше чувството, че три години бяха чак толкова дълго време.

Освен това палачът никак не обичаше подобни потайни игрички.

— Ако има някакъв проблем, говори направо! — рязко каза той.

— Имаше проблем — загадъчно отвърна Пук, наблягайки на миналото време.

Ентрери направи крачка назад — това бе един от невероятно редките случаи в живота му, когато изобщо не разбираше какво става.

Междувременно Риджис се размърда и успя да седне на пода, но двамата мъже, прекалено погълнати от важния разговор, дори не забелязаха.

— Бяха те проследили — обясни Пук, който прекрасно знаеше, че е по-добре да не стига твърде далеч в тази игра на нерви с опасния убиец. — Приятели на полуръста може би?

Риджис наостри уши.

За миг Ентрери не каза нищо, обмисляйки отговора си. Лесно можеше да се досети накъде бие Пук и откъде бе научил — Оберон явно бе съобщил на пашата не само за завръщането на палача и полуръста. Ентрери мислено си отбеляза да посети магьосника следващия път, когато минава пред Балдуров яз — някой трябваше да му обясни доколко бе разумно да шпионира Артемис Ентрери и докъде можеше да си позволи да стигне в желанието си да бъде верен на Пук. Никой, който се бе опитал да попречи на палача, не успяваше да го повтори.

— Ала това вече няма значение — проговори Пук най-сетне, когато видя, че Ентрери няма намерение да му отговори. — Те повече няма да ни безпокоят.

Риджис почувства, че му прилошава. Това бе Югът, земята на Пук и ако по някакъв начин пашата бе научил за пристигането на приятелите му, със сигурност щеше да намери начин да ги премахне.

Ентрери явно си мислеше същото. Той се опита да си наложи безизразна маска, ала вътре в него забушува изпепеляваща ярост.

— Предпочитам сам да се оправям с проблемите си — изръмжа той и Пук разбра, че Ентрери наистина бе играл някаква своя игра с двамата приятели на полуръста.

— Както и аз със своите — не му остана длъжен Пук и се приведе напред. — Не знам какво общо имат елфът и варваринът с теб, Ентрери, но не искам те да се навъртат около моя медальон!

Пук се овладя и се облегна назад — имаше чувството, че нагазва в прекалено опасни води.

— Просто не можех да поема никакъв риск — завърши той доста по-спокойно.

Напрегнатите мускули на Ентрери се отпуснаха. Последното, от което имаше нужда сега, бе война с Пук и неговите хора, още повече, че вече бе твърде късно, за да върне миналото назад.

— Как? — попита той.

— Пирати — отвърна Пук. — Пиночет ми дължеше услуга.

— Сигурно ли е?

— Какво значение има? Ти си тук. Полуръстът е тук. Моят меда… — Пук млъкна на средата на изречението, внезапно осъзнал, че още не е видял рубинения медальон.

Усети как го залива студена пот, а в сърцето му се впиха хищните пръсти на съмнението.

— Сигурно ли е? — повтори Ентрери, без дори да посегне към медальона, който бе скрит на сигурно място под дрехите му.

— Все още не — заекна Пук. — Само че изпратихме три кораба срещу тях. Няма никакво място за съмнение.

Ентрери трябваше да положи голямо усилие, за да прикрие усмивката си. Прекалено добре познаваше силата на елфа и варварина и щеше да повярва в смъртта им, едва когато видеше мъртвите им тела със собствените си очи.

— О, има, има! — прошепна той така, че Пук да не го чуе, после откачи рубинения медальон от врата си и го хвърли към трона.

Пук, разбрал по познатия звън, че това наистина е неговият медальон, го улови с треперещи ръце. Каква власт и могъщество го очакваха занапред! Сега, когато магическият медальон отново бе в ръцете му, когато Ентрери се бе завърнал при него, а плъхочовеците на Раситър му се подчиняваха, нямаше да има кой да го спре!

Ла Вал сложи ръка върху рамото на господаря си. Сияещ от радостно нетърпение, Пук вдигна очи към него.

— Ще си получиш наградата! — увери Пук палача, когато най-сетне си възвърна гласа. — Много повече от онова, което ти бях обещал!

Ентрери се поклони.

— Добра среща отново, Пук паша! — отвърна той. — Хубаво е да се прибера у дома.

— Що се отнася до елфа и варварина… — започна Пук — всъщност, като се замислеше отново, май бе доста глупаво да подозира палача.

Ентрери разпери ръце:

— На дъното на океана или в калимпортските клоаки, важното е, че са намерили смъртта си — рече той. — Нека не се тревожим повече за онова, което е минало.

Кръглото лице на пашата засия в доволна усмивка.

— Точно така — съгласи се той. — Наистина е хубаво да се върнеш у дома, особено, когато ни предстои такава приятна работа.

При тези думи Пук хвърли зъл поглед на полуръста, ала той се бе свлякъл на пода превит надве, и дори не го забеляза.

Риджис все още се опитваше да преглътне новината за гибелта на приятелите си. В този миг изобщо не се интересуваше как тяхната смърт ще се отрази на неговото собствено бъдеще… или на липсата на такова. Единственото, което имаше значение бе, че тях вече ги няма. Първо Митрал Хол и Бруенор, а сега Дризт и Уолфгар, а навярно и Кати-Бри. Сравнени с тази мисъл, заплахите на Пук паша изглеждаха жалки, дори смешни. Какво ли можеше да стори той, което да го нарани повече от непоправимите загуби, които бе понесъл през последните няколко месеца.

— Не една и две безсънни нощи прекарах, разяждан от тревоги, след разочарованието, което ти ми причини — обърна се Пук към него. — Нощи, в които измислях все нови и нови начини за разплата с теб!

В този миг вратата на стаята се отвори и Пук не успя да продължи. Нямаше нужда да вдига поглед, за да разбере кой бе нахълтал без покана. Само един човек в цялата гилдия притежаваше подобна дързост.

Раситър се вмъкна в стаята и започна да обикаля новодошлите, вперил любопитен поглед в тях.

— Как си, Пук? — небрежно поздрави той, без да отделя очи от смразяващия поглед на убиеца.

Пук не отвърна нищо. Той подпря глава върху ръката си и се загледа с интерес. Толкова дълго беше чакал тази среща.

Раситър надвишаваше Ентрери с цяла глава, факт, който правеше бездруго дръзкия плъхочовек, още по-арогантен. Както мнозина глуповати здравеняци, той вярваше, че ръст и сила са равнозначни, и сега, когато гледаше отгоре този мъж, чието име бе легенда из улиците на Калимпорт (което превръщаше двамата в съперници), реши, че вече е спечелил първия рунд от двубоя си с палача.

— Значи това е прословутият Артемис Ентрери? — наруши мълчанието Раситър, без дори да се опитва да прикрие презрението в гласа си.

Ентрери го гледаше без да мигне. Очите му, следящи всяко движение на Раситър, който не спираше да обикаля наоколо, горяха с леден пламък и вещаеха смърт. Дори Риджис бе изумен от дързостта на непознатия. Никой не можеше да си позволи да бъде толкова спокоен в присъствието на Ентрери.

— Добра среща — поклони се най-сетне плъхочовекът, доволен от онова, което бе видял. — Аз съм Раситър, най-довереният съветник на Пук паша. Освен това, отговарям за пристанището.

Без да каже нищо, Ентрери се обърна към пашата за обяснение.

В отговор на въпросителния му поглед, Пук само се подсмихна и безпомощно вдигна ръце.

Раситър, който сякаш не забеляза нищо, продължаваше да се държи все по-свойски и по-свойски.

— Двамата с теб — заговорнически сниши той глас — можем да извършим заедно велики неща.

При тези думи плъхочовекът се накани да потупа Ентрери по рамото, ала спря с ръка във въздуха, смразен от ледения пламък в очите на убиеца. В погледа на Ентрери гореше такъв изпепеляващ огън, че дори напереният Раситър започна да разбира колко остър бе ръбът на бръснача, по който се движеше.

— Можеш да спечелиш много от нашето съюзничество — продължи плъхочовекът, но предпазливо отстъпи назад.

Когато видя, че отговор няма да последва, той се обърна към Пук:

— Искаш ли да се погрижа за малкия крадец? — попита той, а злата усмивка, която се разля по лицето му, разкри остри, жълти зъби.

— Той е мой, Раситър — твърдо отговори Пук. — Добре ще сториш, ако държиш косматите си лапи далеч от него!

Ентрери, от чието внимание не убягваше нищо, не пропусна да разбере за какво говори Пук.

— Но разбира се! — не настоя Раситър. — Тогава да си вървя, чака ме работа.

Той се поклони още веднъж и докато се обръщаше, отново срещна очите на Ентрери. Не можеше да издържи този вледеняващ поглед, — настоятелността и силата му бяха толкова огромни, че го караха да се чувства гол и безпомощен.

Все още невярващ на онова, което бе зърнал, Раситър се отправи към вратата, убеден, че Ентрери не е мигнал нито веднъж.

— Теб те нямаше. Медальонът ми беше изчезнал. Раситър ми помогна да запазя и дори да увелича силата на гилдията — обясни Пук, когато отново останаха сами.

— Той е плъхочовек — отбеляза Ентрери, сякаш това обезсмисляше всеки по-нататъшен спор.

— Глава на тяхната гилдия — уточни Пук. — Те са достатъчно верни, а и лесно се държат под контрол.

И като поглади рубинения медальон, добави:

— А сега ще стане дори още по-лесно.

Ентрери все още не можеше да приеме мисълта за съюзничество с плъхочовеците, дори и след като чу не особено убедителното обяснение на Пук. Трябваше му време, за да помисли над това неочаквано развитие на нещата, време, за да разбере точно колко се бе променило всичко в гилдията по време на тригодишното му отсъствие.

— А моята стая? — попита той.

Ла Вал се размърда неспокойно на мястото си.

— Аз я използвам, откакто те няма — заекна той. — Ала вече наредихме да построят още една стая за мен.

И като погледна към вратата, която се бе появила съвсем наскоро между харема и старата стая на Ентрери, побърза да добави:

— Ще бъде готова съвсем скоро. Ако искаш, още сега ще се изнеса оттам.

— Няма нужда — успокои го Ентрери.

Всъщност, така дори бе по-добре. И без това имаше нужда от малко време далеч от Пук, за да може по-добре да прецени ситуацията и да реши какво да прави оттук нататък.

— Ще си намеря стая на някой от долните етажи, така по-лесно ще разбера какво точно се е променило тук — каза той и Ла Вал въздъхна облекчено.

Ентрери вдигна Риджис за яката.

— Какво да правя с него?

Пук скръсти ръце на гърдите си и наклони глава на една страна.

— Намислил бях хиляди мъчения, с които да те накажа за стореното от теб — обърна се той към Риджис. — И въпреки това все още не мога да реша как точно да ти се отплатя за злото, което ми причини. Но не се бой, все ще измисля нещо.

После отново погледна към Ентрери и нареди със зъл смях:

— Хвърли го в Деветте килии.

Само при звука на страховитото име, краката на Риджис отново се подкосиха и над него спусна черен мрак. Това бе любимата тъмница на Пук, ужасяващо място, където обикновено затваряха онези крадци, които бяха убили членове на гилдията. Със зловеща усмивка на уста, Ентрери отново вдигна ужасения полуръст на рамо и излезе от стаята.

— Май не мина много добре — обади се Ла Вал, когато Ентрери затвори вратата след себе си.

— О, не! Мина прекрасно! — отвърна Пук. — Никога досега не бях виждал някой да успее да притесни Раситър и това ми достави още по-голямо удоволствие, отколкото си представях!

— Ако не внимава повече, Ентрери ще го убие — отбеляза Ла Вал.

Тази мисъл като че ли развесели Пук.

— Значи трябва да се опитаме да разберем кой е най-вероятният наследник на поста му — засмя се той.

После вдигна поглед към магьосника и продължи по-сериозно:

— Не се бой, приятелю. Раситър знае как да се грижи за себе си. Прекарал е целия си живот на улицата и прекрасно знае кога трябва да потърси прикритието на сенките. Много скоро ще разбере къде е неговото място в гилдията сега, когато Ентрери отново е тук и ще се научи да се отнася към него с необходимото уважение.

Ала Ла Вал изобщо не се безпокоеше за безопасността на Раситър (всъщност самият той неведнъж бе кроил планове как да се отърве от гнусния плъхочовек). Онова, което го притесняваше, бе да не би завръщането на Ентрери да доведе до разединение в гилдията.

— Ами ако Раситър насъска своите съюзници срещу Ентрери? — тревожно попита той. — Войната, която би последвала, неминуемо ще предизвика разрив между членовете на гилдията.

Пук не изглеждаше особено обезпокоен.

— Дори Раситър не е чак толкова глупав — успокои той Ла Вал, докато си играеше с медальона — той също щеше да му помогне, ако положението в гилдията започнеше да излиза извън контрол.

Ла Вал усети, че го обзема облекчение. Господарят му знаеше какво прави и как да се справи с подобна деликатна ситуация. Както винаги, Пук бе прав, помисли си Ла Вал. Само с помощта на един-единствен поглед, Ентрери бе успял да изтрие самодоволното изражение от лицето на Раситър… вероятно за доброто на всички. И кой знае, може би отсега нататък Раситър щеше да започне да се държи така, както подобава на ранга му в гилдията. А когато Ентрери отново се върнеше да живее на този етаж, непрекъснатите посещения на мръсния плъхочовек навярно щяха доста да се разредят.

Да, хубаво бе, че Ентрери отново е между тях.

Деветте килии представляваха девет клетки, издълбани в пода на една стая и наредени една до друга в три редици. Единствено килията в центъра бе празна, в останалите осем Пук държеше най-ценното си притежание след рубинения медальон — колекцията си от големи, хищни котки, доведени тук от всички краища на Царствата.

Ентрери предаде Риджис на тъмничаря (грамаден мъж, чието лице не се виждаше изпод ниско нахлупената качулка) и се дръпна встрани, за да погледа представлението. Тъмничарят хвана края на дебелото въже, което излизаше от някакъв механизъм на стената и бе преметнато през един голям метален скрипец, окачен на тавана точно над килията в центъра, и го завърза около кръста на полуръста.

— Развържи го, щом стигнеш! — грубо нареди тъмничарят на Риджис и го побутна напред. — Тръгвай сега.

Риджис направи няколко плахи крачки и достигна външните клетки. Всяка от тях заемаше едва около три-четири метра, но в стените зад тях бяха издълбани пещери, където котките можеха да си почиват. Ала сега те всички бяха будни и всички изглеждаха еднакво гладни.

Те винаги бяха гладни.

Риджис реши да тръгне между клетките на един бял лъв и един огромен тигър, надявайки се, че грамадните животни няма да успеят да се покатерят по шестметровата стена и да откъснат стъпалото му, докато минава над главите им. Стената, която разделяше двете клетки, надали бе широка повече от десетина сантиметра и в мига, в който стъпи върху нея, Риджис спря ужасен.

Тъмничарят предупредително подръпна въжето и Риджис насмалко не падна в клетката на лъва.

Събирайки цялата си воля, той бавно закрачи напред. В съзнанието му бе останала една-единствена мисъл — трябваше да продължи да поставя единия си крак пред другия, без да обръща внимание на ръмженето и острите нокти под себе си. Почти бе достигнал килията в центъра, когато тигърът се хвърли с цялата си тежест върху стената и я разлюля. Риджис загуби равновесие и полетя надолу, надавайки ужасен писък.

Тъмничарят натисна лоста на стената и в последния момент издърпа полуръста изпод носа на тигъра.

Риджис се блъсна в другата стена на стаята, но макар да си натърти ребрата от удара, дори не разбра, че се е наранил, толкова силен бе ужасът му в този момент. С помощта на механизма, тъмничарят го издигна над стената и когато Риджис увисна над средата на централната килия, грамадният мъж го пусна вътре.

Риджис предпазливо стъпи върху каменния под и се вкопчи във въжето, единствената надежда за спасение, която му оставаше. Това трябва да бе някакъв кошмар, той не можеше да прекара нощта на това ужасно място!

— Отвържи го! — нареди тъмничарят и Риджис разбра, че ако не се подчини, го очакват неописуеми мъчения.

Той развърза въжето и тъмничарят го издърпа навън, там, където Риджис не можеше да го достигне.

— Лека нощ! — изсмя се мъжът и си тръгна заедно с Ентрери, угасяйки всички факли в помещението.

Тежката врата хлопна зад гърба им и Риджис остана съвсем сам в мрака… сам, заедно с осемте гладни котки.

Стените, които отделяха клетките на хищниците една от друга, бяха здрави и не позволяваха на прегладнелите животни да се наранят, ала килията в центъра бе оградена единствено от широки решетки… достатъчно широки, за да може някоя котка да провре лапата си между тях. А със съвършено кръглата си форма, тази стая за мъчения бе еднакво достъпна за обитателите на всичките осем клетки.

Тъмничарят го бе спуснал точно в средата на килията, единственото място, където никой от осемте хищника не можеше да го достигне и сега Риджис не смееше да помръдне. Осем чифта очи проблясваха злокобно в мрака около него, а тишината, която цареше в стаята, се нарушаваше само от яростното дращене на страховитите им нокти. Всеки път, когато някой прегладнял звяр успееше да провре лапата си през решетките и замахнеше прекалено близо до него, Риджис усещаше раздвижването на въздуха край лицето си.

И всеки път, когато някоя огромна лапа одраскаше пода досами него, Риджис трябваше да полага неимоверно усилие да не отскочи назад… там, където щеше да го очаква някоя друга освирепяла котка.

В това ужасяващо място минутите изглеждаха като часове и Риджис усети как го полазват ледени тръпки само при мисълта за дългите дни и нощи, през които Пук можеше да го държи тук. През главата на полуръста мина същата мисъл, която спохождаше мнозина от нещастниците, имали злочестието да бъдат затворени в Деветте килии — дали не бе най-добре веднъж завинаги да свърши с всичко това?

Ала само един поглед към котките бе достатъчен, за да прогони завинаги тази мисъл от ума му. Дори и да успееше да убеди сам себе си, че бързата смърт в пастта на някой тигър е по-добра от страховитото наказание, което Пук несъмнено му бе приготвил, Риджис никога нямаше да събере достатъчно смелост, за да го направи. Той бе свикнал да оцелява — винаги го бе правил — и не можеше да заглуши гласа на онази част от себе си, която отказваше да се предаде, независимо колко безнадеждно изглеждаше положението.

Затова, вместо да се предаде на отчаянието, Риджис остана неподвижен като статуя и съзнателно се опита да мисли за последните десет години от живота си, които бе прекарал далеч от Калимпорт. Това бяха години, изпълнени с приключения и опасности и той отново и отново се връщаше към тях, мъчейки се да почувства поне частица от възбудата и вълнението, които го бяха владели тогава — подобни мисли бяха единственият му шанс да устои на умората и да не заспи.

Защото, ако оставеше изтощението да надделее и се строполеше на пода, някоя част от тялото му неминуемо щеше да попадне в обсега на страховитите котешки лапи.

Не един пленник бе намирал смъртта си, след като някоя котка успяваше да докопа крака му и го завлечеше до решетките, за да го разкъса на парчета.

А онези, които не намираха смъртта си в Деветте килии, никога след това не успяваха да забравят гладния блясък в погледа на осемте чифта очи.

14 Танцът на змиите

Късметът беше на страната на пострадалия „Морски дух“ и пленения пиратски кораб — морето си оставаше спокойно, а вятърът хем духаше постоянно, хем не бе твърде силен за изпокъсаните им платна. Въпреки това пътешествието около Тетирския полуостров изглеждаше бавно и тягостно на четиримата приятели, за които всеки миг бе ценен — струваше им си, че всеки път, когато започнеха да се движат малко по-бързо, моряците откриваха някоя нова повреда в един от двата кораба и това отново ги забавяше.

Когато оставиха полуострова зад гърба си, Дюдермонт поведе двата кораба на юг, през водите, известни като Бягството. Наричаха ги така, понеже там често можеше да се види как някой търговски кораб се опитва да се изплъзне от лапите на преследващите го пирати. Никой обаче не се опита да нападне „Морски дух“. Дори третият кораб на Пиночет, онзи, който се бе спасил, не се завърна повече.

— Пътуването ни наближава своя край — каза Дюдермонт на четиримата приятели, когато рано на третата сутрин високата брегова линия на Алените хълмове се показа на хоризонта. — Там, където свършват възвишенията, започва Калимшан.

Дризт се приведе напред и се вгледа в бледосините води на южните морета, чудейки се за кой ли път дали щяха да успеят да стигнат навреме, за да спасят Риджис. Гласът на Дюдермонт го извади от тревожните мисли, в които бе потънал.

— Из тези земи, в една черна гора, наречена Мирски лес, живеят твои събратя — рече капитанът и неволно потръпна. — Елфите на мрака не се радват на топъл прием тук — май е време отново да си сложиш маската.

Без дори да се замисли, Дризт извади магическия предмет, който моментално скри черната му кожа. Тримата му приятели усетиха как ги изпълва неприязън към „полезния“ предмет, ала знаеха, че нямат друг избор — Дризт правеше само онова, което бе необходимо, без да се оплаква и с обичайния си стоицизъм, който се бе превърнал в негова втора природа от мига, в който изостави своя народ.

Новият лик на елфа изобщо не се нравеше на Уолфгар и Кати-Бри; Бруенор се изплю във водата, отвратен от света, който позволяваше корицата на книгата да го заслепи за съдържанието й.

Малко след пладне съзряха платната на десетки кораби да се белеят на хоризонта пред тях. Покрай брега, който бързо се приближаваше, бяха издигнати многобройни кейове, отвъд тях се простираше голям град, състоящ се предимно от ниски, измазани с кал колиби и пъстроцветни шатри. Ала колкото и обширно да бе Мемнонското пристанище, пак не бе достатъчно голямо, за да побере всички риболовни, търговски и бойни кораби на Калимпорт, които идваха от север в края на сезона. „Морски дух“ и плененият пиратски съд бяха принудени да хвърлят котва навътре в морето и да чакат, докато се освободи подходящо място в пристанището, което, както побърза да ги уведоми пристанищният началник, можеше да се проточи цяла седмица.

— Скоро ще дойде и някой от калимшанския флот, за да огледа кораба на пиратите и да разпита Пиночет — обясни Дюдермонт, когато лодката на пристанищния началник се отдалечи.

— Ще се погрижат ли онуй псе да си получи заслуженото? — попита Бруенор.

Дюдермонт поклати глава:

— Надали. Пиночет и хората му са мои пленници и следователно — мой проблем. Калимшан силно желае веднъж завинаги да се сложи край на пиратските плячкосвания и се е заел сериозно с това, ала силно се съмнявам, че позициите му вече са достатъчно стабилни, че да се забърка с някой толкова могъщ, колкото е Пиночет.

— Тогава какво ще стане с него? — изръмжа Бруенор, мъчейки се да стигне до дъното на политическите игри и извъртания, за които му разказваше Дюдермонт.

— Ще бъде освободен, за да може пак да се залови с разбойническите си набези — отвърна капитанът.

— И за да предупреди онзи долен плъх, Ентрери, че не сме паднали в капана му — гневно възкликна джуджето.

Дризт, който прекрасно разбираше деликатното положение, в което се намираше Дюдермонт, побърза да се намеси:

— Колко време можеш да ни дадеш?

— Корабът на Пиночет ще влезе в пристанището едва след седмица — каза Дюдермонт и им смигна хитро, — а след като се погрижа за него, надали ще бъде готов да отплава веднага. Мисля, че бих могъл да удължа тази седмица на две. Когато Пиночет най-сетне си получи кораба обратно, вие вече ще сте съобщили на Ентрери за бягството си… лично.

Уолфгар все още не можеше да разбере едно:

— А какво ще спечелиш ти от всичко това? Вярно е, че победи пиратите, ала сега смяташ да ги пуснеш да си вървят — свободни и изгарящи от жажда за мъст. Още следващия път, когато „Морски дух“ се завърне из тези води, ще ви нападнат. А ако те спечелят следващата битка, надали ще бъдат така снизходителни като вас.

— Да — безпомощно се усмихна Дюдермонт, — странна е играта, която играем. Ала в действителност, като пожалих живота на пирата и хората му, аз само заздравих позициите си. В замяна на свободата си, Пиночет ще трябва да се закълне, че няма да се опитва да си отмъсти. Никой от подчинените му — а това включва почти всички от пиратите, които върлуват из водите около Асавирския провлак — няма да се осмели да безпокои „Морски дух“ повече!

— И ти ще повярваш на обещанията на безчестното псе? — изсумтя Бруенор.

— Да — отвърна Дюдермонт. — Те държат на честта си, макар да имат за нея малко по-различни представи от нас. Неписаните закони се знаят и се спазват от всички — нарушаването им ще бъде равносилно на обявяването на открита война на южните кралства.

Бруенор отново се изплю. Навсякъде, не само из всички градове и кралства, но дори и тук, сред необятния океан, беше едно и също — ако не стигаха до крайности, крадците биваха търпени и дори приемани като неизбежна част от обществото. Бруенор обаче не споделяше подобно виждане. Докато живееха в Митрал Хол, неговите предци от рода Боен чук си бяха направили специален шкаф, върху чиито полици бяха изложени отсечени ръце, заловени да тършуват в джобове, където не им беше мястото.

— Значи всичко е решено — побърза да смени темата Дризт. — Нашето пътуване по море приключи.

Дюдермонт, който не бе очаквал нещо друго, му подаде кесията със злато.

— Мъдър избор — каза той. — Ще достигнете Калимпорт поне една седмица, ако не и повече, преди „Морски дух“ да хвърли котва в тамошното пристанище. Елате, когато всичко свърши. Ще ви върнем в Града на бездънните води, още преди последните снегове на Севера да са се стопили. Напълно сте го заслужили, че и много повече от това.

— Ще трябва да отпътуваме оттук много преди това — отвърна Бруенор, — ала въпреки това сме ти задължени за предложението.

Уолфгар пристъпи напред и стисна ръката на Дюдермонт:

— За мен бе чест да служа и да се бия рамо до рамо с теб, капитане. С нетърпение очаквам деня, когато отново ще срещнем!

— Всички ние го очакваме с нетърпение — добави Дризт и вдигна високо кесията със злато. — Тогава ще ти се отплатим и за това.

Дюдермонт махна с ръка:

— Дребна работа! — рече той.

После, знаейки колко много се нуждаеха от бързина четиримата приятели, махна с ръка на двама моряци да спуснат една от лодките във водата.

— Сбогом! — провикна се той, когато лодката се отдели от „Морски дух“. — Потърсете ме в Калимпорт!

От всички места, които приятелите бяха посещавали някога, от всички земи, из които бяха бродили или си бяха проправяли път с оръжие в ръка, никое не им се бе сторило толкова чуждо, колкото калимшанския град Мемнон. Дори Дризт, който идваше от необикновения подземен свят на Мрачните елфи, се оглеждаше с почуда, докато крачеше из улиците и многолюдните тържища на южния град. Причудлива музика, пронизителна и печална, досущ като скръбно ридание, се носеше на талази около тях.

Навсякъде бе пълно с хора. Повечето бяха облечени в пясъчножълто, макар някои да бяха предпочели ярко оцветени одежди; главите на всички бяха покрити с пъстри тюрбани или с леки воали. Трудно можеше да се каже колко жители наброява населението на града, който сякаш се разстилаше до безкрай във всички посоки, пък и надали някой някога си бе давал труда да ги брои. Четиримата приятели имаха чувството, че ако жителите на всички градове, разположени в северната част на Саблен бряг (включително и Града на бездънните води), се съберяха в един огромен бивак, той навярно щеше да изглежда досущ като Мемнон.

В горещия въздух на южния град тегнеше странна смесица от миризми — смрадта на клоака, течаща през пазар за благоухания, се сливаше с острия мирис на пот и зловонния дъх на хилядите хора. Къщите изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял съвсем безразборно, без ред или замисъл. Онова, което жителите наричаха улици, всъщност бяха всички места, където не се издигаха нечии домове, макар че, както приятелите скоро забелязаха, самите улици много често се превръщаха в дом за мнозина.

В самото сърце на цялата тази врява бяха търговците. Те бяха навсякъде, на всеки пазар, улица или просто свободен ъгъл, продавайки всичко, за което можеше да се сети човек — от оръжия, храна и екзотичен тютюн до роби. Тези хора не се спираха пред нищо, за да привлекат повече купувачи. На едно място четиримата приятели видяха група мъже, които изпробваха лъковете на един търговец, а за мишена им служеха живи роби. На друго погледите им попаднаха върху една полуоблечена жена, наметната само с прозрачни воали. Тялото й се извиваше в бавен танц, в който тя ту увиваше около себе си туловището на гигантска змия, ту предизвикателно и сладострастно се плъзваше от гънките му.

С широко отворени очи и уста, Уолфгар се спря, омагьосан от причудливия и съблазнителен танц. Кати-Бри го плесна силно по тила, а Дризт и Бруенор се разсмяха развеселено.

— Никога не съм жадувал така силно да съм си у дома, както в този миг — въздъхна младежът, връхлетян от спомена за родните земи, които бе оставил толкова далеч зад себе си.

— Това е само още едно приключение, нищо повече — напомни му Дризт. — Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти.

— Така е — съгласи се Кати-Бри. — Ала ми се струва, че за тези хора упадъкът се е превърнал в начин на живот.

— Те просто имат различни представи за това кое е правилно и кое не — отвърна Дризт. — Кой знае, може би обичаите на Севера ще им се сторят точно толкова обидни и неморални, колкото техните навици се струват на нас.

Останалите нямаха какво да отговорят на това. Бруенор, когото никоя от чудатостите на хората не можеше да учуди, само тръсна рижата си брада и продължи да се оглежда с любопитство наоколо.

Четирима непознати съвсем не представляваха необичайна гледка за мнемонските улици, ала чуждоземният им вид бързо събра цяла тълпа полуголи, мургави дечурлига, които просеха дребни монети. Търговците също не ги изпускаха от очи — общуването с чужденци обикновено им носеше печалба. Макар приятелите все още да не забелязваха, върху тях се бе спрял един особено алчен поглед.

— Е? — попита лукавият търговец гърбавия си другар.

— Магия, навсякъде магия, господарю мой — жадно изфъфли дребният, превит надве гоблин, разчитайки сигналите, които бе уловил с магическата си пръчка.

После я окачи на кръста си и добави:

— Най-вече в оръжията. И двата меча на елфа, секирата на джуджето, лъка на момичето и особено чука на гиганта!

За миг гоблинът се зачуди дали да не спомене и странния сигнал, който бе получил от магическата си пръчка за лицето на елфа, ала после реши, че няма нужда да притеснява бездруго избухливия си господар повече, отколкото бе необходимо.

— Ха-ха-ха-ха-ха — изкикоти се търговецът и доволно потри ръце, после се изпречи пред четиримата приятели.

Бруенор, който вървеше начело, се закова на място при вида на сухия, жилав мъж, облечен в жълто-червени одежди и яркорозов тюрбан с огромен диамант в средата.

— Ха-ха-ха-ха-ха — изсмя се мъжът отново, докато потропваше с пръсти по гърдите си, а широката усмивка разкриваше зъбите му, които до един бяха от злато и слонова кост. — Добра среща. Аз Сали Далиб, така мене нарича. Вие купува, аз продава. Добра сделка, добра сделка!

Търговецът говореше толкова бързо, че четиримата не успяха да разберат нито думичка и като се спогледаха и безпомощно свиха рамене, се наканиха да го заобиколят, за да продължат по пътя си.

Само че Сали Далиб нямаше намерение да се предаде така лесно и отново застана пред тях.

— Което вас трябва, Сали Далиб го има. И не едно, а по много. Пуши, забавлява, чете — всичко!

— Тютюн, жени и ръкописи на всички езици, които се говорят по света — преведе малкият гоблин. — Господарят ми търгува с всичко!

— Най-добро, само това продава! — увери ги Сали Далиб. — Което вас трябва…

— … Сали Далиб го има — довърши Бруенор вместо него и погледна към Дризт, сигурен, че и двамата си мислеха едно и също — колкото по-бързо се махнеха от Мемнон, толкова по-добре; един чудат търговец с нищо не бе по-лош от когото и да било.

— Коне — рече Бруенор на търговеца.

— Искаме да отидем в Калимпорт — обясни Дризт.

— Коне? Ха-ха-ха-ха-ха — отвърна Сали Далиб начаса. — Не става за дълъг път, не. Много горещо, много сухо. Камили трябва.

— Камили, конете на пустинята — обясни гоблинът, когато видя недоумението, изписано по лицата на четиримата приятели, и посочи някакво животно с гърбица, което следваше своя стопанин по улицата. — Много по-подходящи са за езда в пустинята.

— Нека бъдат камили тогава — изсумтя Бруенор и подозрително изгледа едрото животно. — Каквото и да е, стига да ни свърши работа!

Сали Далиб нетърпеливо потри ръце.

— Което ви трябва…

Бруенор вдигна ръце, за да прекъсне възбудения търговец:

— Знаем, знаем!

Сали Далиб прошепна нещо на помощника си, който незабавно хукна да изпълни нарежданията му, после поведе четиримата приятели през подобните на лабиринт улички на Мемнон. Изглеждаше, сякаш изобщо не откъсва крака от земята, докато си проправя път през тълпите от хора, ала въпреки това се движеше толкова бързо, че приятелите едвам смогваха да не изостават. Пръстите му не спираха неспокойния си танц нито за миг, но иначе изглеждаше съвсем безобиден и четиримата бяха по-скоро развеселени, отколкото разтревожени.

Най-сетне спряха пред една голяма шатра в западната част на града, квартал, който бе прекалено мизерен дори за представите на град като Мемнон. Зад шатрата Сали Далиб откри онова, което търсеше:

— Камили! — тържествено обяви той.

— Колко искаш за четири? — рязко попита Бруенор, който нямаше търпение да приключат със сделката и да продължат към Калимпорт.

Търговецът сякаш не го разбра.

— Каква е цената?

— Цената? — повтори Сали Далиб.

— Иска ние да му предложим цена — досети се Кати-Бри.

Дризт също мислеше така. В Мензоберанзан, подземния град на своя народ, неведнъж бе виждал търговците да използват подобни хитрини. Те караха купувача (особено, ако той не знаеше много за онова, което се канеше да купува) пръв да назове цената и така често вземаха многократно повече, отколкото струваше стоката в действителност. А ако купувачът предложеше прекалено малко, търговецът винаги можеше да назове истинската цена.

— Петстотин златни монети за четири животни — рече Дризт, сигурен, че животните струват поне два пъти повече.

Пръстите на Сали Далиб отново подхванаха неспокойния си танц, а в бледите му сиви очи припламна искра. Дризт вече се бе приготвил да изслуша възмутената му тирада и да чуе истинската цена, когато търговецът внезапно се успокои и се ухили широко.

— Дадено! — отсече той.

Дризт прехапа езика си миг преди отговорът, който вече си бе приготвил, да излезе от устата му под формата на нечленоразделни звуци. Той хвърли любопитен поглед на Сали Далиб, но си замълча и започна да отброява пари от кесията, която Дюдермонт му бе дал.

— Ще получиш още петдесет, ако ни уредиш керван за Калимпорт — обади се Бруенор.

Сали Далиб се замисли, разтърквайки едва наболата черна брада по бузите си.

— Керван точно тръгнал — отвърна той. — Още може да го хване, ама трябва побърза. Друг керван тръгва чак след седмица.

— Право на юг! — щастливо се провикна Бруенор.

— Юг? — избъбри Сали Далиб. — Ха-ха-ха-ха-ха! Не бива ходи на юг! Само крадци дебнат на юг!

— Калимпорт се намира на юг — в гласа на Бруенор се долавяше явно подозрение. — Значи и пътят трябва да отива на юг.

— Път за Калимпорт отива на юг, да — съгласи се търговецът. — Но който умен, той тръгне на запад, по най-добро път.

Дризт му подаде кесийка със злато и попита:

— Как да хванем кервана?

— Върви на запад — отвърна Сали Далиб и пусна кесийката в джоба си, без дори да си направи труда да провери колко злато има вътре. — Лесно настигнете, отнеме само час. Следва знаци и лесно открие.

— Ще трябва да се запасим с доста неща — отбеляза Кати-Бри.

— В керван всичко има. Там най-добро място да купи какво иска. Сега трябва тръгва. Трябва ги настигне, преди керван завие на юг, по Търговски път.

Без да се бави повече, Сали Далиб им помогна да си изберат животни: голяма едногърба камила за Уолфгар, едно двугърбо животно за Дризт и две по-дребни за Бруенор и Кати-Бри.

— Не забравя, приятели — напомни им той, когато четиримата възседнаха камилите и се приготвиха да тръгват. — Което вас трябва…

— … Сали Далиб го има — в хор довършиха те вместо него.

Търговецът отново се ухили широко, разкривайки всичките си зъби, и се скри в шатрата.

— Мислех, че ще се пазари повече — отбеляза Кати-Бри, докато отиваха към първия пътепоказател, мъчейки се да свикнат със скованата походка на камилите. — Можеше да вземе още за животните.

— Значи са крадени — изсмя се Бруенор — това беше повече от очевидно.

Ала Дризт не беше толкова сигурен:

— Търговец като него би се опитал да вземе най-добрата цена дори и за крадени стоки — рече той. — Пък и от онова, което знам за подобна търговия, ми се струва, че трябваше да преброи златото, преди да го прибере.

— Ха! — изсумтя Бруенор, мъчейки се да накара камилата си да върви по права линия. — Сигурно си му дал за тез’ зверове повече, отколкото струват!

Въпреки думите му, Кати-Бри бе склонна да се съгласи с Дризт.

— Тогава какво? — обърна се тя към елфа.

— Къде? — въпросът на Уолфгар съдържаше в себе си отговора на въпроса на Кати-Бри. — Гоблинът се измъкна, сигурно е носел съобщение.

— Засада — рече Кати-Бри.

Дризт и Уолфгар кимнаха.

— Така изглежда — съгласи се варваринът.

Бруенор се замисли за миг.

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор. — Та той нямаше достатъчно акъл, за да измисли такова нещо!

— Това, че изглежда безобиден, само го прави още по-опасен — отбеляза Дризт и хвърли последен поглед към града, който оставаше все по-далеч зад тях.

— Да се върнем ли тогава? — Бруенор не можеше да отхвърли току-така очевидно сериозните опасения на елфа.

— Ако подозренията ни се окажат погрешни и заради това изпуснем кервана… — мрачно им напомни Уолфгар.

— Дали Риджис може да си позволи да чака толкова дълго? — довърши мисълта му на глас Кати-Бри.

Дризт и Бруенор се спогледаха.

— Продължаваме напред — рече елфът най-сетне. — Да видим какво ще стане.

— Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти — повтори Уолфгар онова, което Дризт му бе казал по-рано същия ден.

Скоро достигнаха първия пътепоказател, но вместо да разсее подозренията им, той като че ли още повече ги засили. Върху голяма табела, написан на двадесет различни езика, се мъдреше един и същи надпис — „Най-добро път“. За миг четиримата приятели отново се поколебаха какво да сторят, и отново се оказаха притиснати от липсата на време. Решиха да продължат напред и ако след един час все още нямаше и следа от кервана, щяха да се върнат в Мемнон и да „обсъдят“ въпроса със Сали Далиб.

Следващите две табели бяха досущ като първата. Когато оставиха и петия пътепоказател зад гърба си, четиримата приятели вече бяха облени в пот, която пареше очите им и правеше подгизналите им дрехи неприятно тежки. Градът отдавна се бе изгубил в далечината, в лепкавата мараня зад тях се виждаше единствено пясък. А и животните им изобщо не ги улесняваха. Камилите, които (както всички камили) не бяха особено дружелюбни, бяха станали още по-неприятни, щом почувстваха неопитността на ездачите си. Животното на Уолфгар като че ли имаше особено лошо мнение за него — и то, като повечето камили, предпочиташе само да избира пътя си, ала варваринът със своите яки ръце и крака държеше да го насочва натам, накъдето той реши. В отговор злобното същество вече на два пъти бе извърнало глава назад и бе изпръскало лицето му с гъста струя слюнка.

Уолфгар успя да запази спокойствие, ала в ума му се заредиха приятни картини, в които се виждаше как сплесква гърбицата на противното животно с бойния си чук.

— Спрете! — разнесе се внезапно гласът на Дризт, когато четиримата навлязоха в една падина, обградена от невисоки, пясъчни дюни.

Приятелите проследиха протегнатата ръка на елфа и видяха няколко лешояди да кръжат бавно над падината.

— Там има мърша — предположи Бруенор.

— Или скоро ще има — мрачно отвърна Дризт.

Още докато говореше, дюните, които ги обграждаха, се преобразиха и вместо обикновени купчини горещ, кафяв пясък, приятелите видяха зловещите силуети на група конници, в чиито ръце заплашително проблясваха закривени мечове.

— Засада — спокойно констатира Уолфгар.

Без да се изненадва особено, Бруенор се огледа наоколо, преценявайки съотношението на силите.

— Пет на един — прошепна той на Дризт.

— Няма да ни е за първи път — отвърна елфът, после бавно свали лъка от рамото си и нагласи стрела в тетивата.

Конниците все още стояха неподвижно — те също преценяваха жертвите, които си бяха набелязали.

— Може би просто искат да си поговорим — пошегува се Бруенор, въпреки опасното положение, в което се намираха.

— Надали — отговори си той сам, когато никой от тримата му другари не се засмя.

Предводителят на конниците излая някаква команда и те препуснаха към четиримата приятели.

— Какво му става на този свят! — недоволно измърмори Кати-Бри и свали Таулмарил от гърба си. — Всеки иска да се бие!

После скочи от гърба на камилата („Така е много по-добре!“) и се провикна към конниците:

— Е, хайде, елате де!

Още преди да бе довършила, сребърните стрели на магическия лък засвириха в парещия въздух, поваляйки конник след конник върху горещия пясък.

Бруенор погледна към дъщеря си и ахна при вида на суровото изражение, изписало се на лицето й.

— Момичето е право! — заяви той и също скочи от камилата си. — Не мога да се бия, покачен връз таз’ проклета твар!

Щом тупна на земята, джуджето побърза да отвори раницата си и извади две шишета с мазнина.

Уолфгар също последва примера му с намерението да използва тялото на камилата като щит, ала се оказа, че не е включил в сметките си още един враг — самото животно. Още преди да успее да стъпи добре на земята, злобното същество се обърна към него и впи плоските си зъби в рамото му.

Таулмарил и лъкът на Дризт изпращаха стрела след стрела към редиците на конниците, ала въпреки това нападателите продължаваха да се приближават — време бе за нова тактика. Дризт реши да се възползва от страховитата слава на своя народ и като свали магическата маска от лицето си и отметна качулката на плаща си назад, скочи върху гърба на своята камила и се изправи, здраво стъпил върху двете й гърбици. Ездачите, които бяха най-близо до него, рязко спряха, ужасени от неочакваната поява на Мрачния елф.

Останалите конници, все още по-многобройни от противника си, продължиха настъплението.

Уолфгар изумено зяпна своята камила, после с всички сили стовари огромния си юмрук право между очите й. Зашеметеното животно чинно пусна ръката му и извърна замаяната си глава.

Само че Уолфгар още не бе свършил с подлото същество. Забелязал, че трима конници се насочват към него, той реши да изправи единия си враг срещу останалите. Застана под камилата и като напрегна яките си мускули, я повдигна от земята и я запрати право в средата на малката групичка конници. После бързо отскочи назад, точно навреме, за да избегне лавината от коне, ездачи, камили и пясък, която се изтърколи покрай него.

Миг по-късно, стиснал Щитозъб в ръка, младежът скочи сред падналите конници и размаха магическия чук, преди тримата разбойници да успеят да разберат какво става.

Двама конници успяха да си пробият път между двете по-малки камили, които бяха останали без ездачи, и се насочиха към Бруенор. Само че Дризт беше по-бърз — преди разбойниците да успеят да направят каквото и да било, пред тях се появи облак от черен мрак и им препречи пътя. Двамата мъже се опитаха да спрат, ала не успяха и се врязаха право в магическата тъма на елфа.

Това бе напълно достатъчно за Бруенор. Без да се бави и миг, той поднесе огнивото си към няколкото намазнени парцала, които държеше в ръка и, когато те пламнаха, ги запрати към черния облак.

Магията на Дризт бе толкова могъща, че скри дори кълбата горящи парцали, ала по писъците, които се разнесоха откъм черния облак, Бруенор разбра, че е улучил.

— Задължен съм ти, елфе! — провикна се джуджето. — Хубаво е отново да се бием рамо до рамо!

— Зад теб! — извика Дризт вместо отговор — точно в този миг един конник заобиколи черния облак, в който горяха другарите му, и препусна право към джуджето.

Бруенор светкавично се сви на кълбо и вдигна златния щит над себе си.

Конят не успя да спре, препъна се и запрати ездача си на земята.

Жилавото джудже незабавно скочи на крака и тръсна глава — ушите му бяха пълни с пясък. Когато възбудата от битката отшумеше, сигурно цялото му тяло щеше да бъде натъртено от копитата на коня, ала единственото, което Бруенор усещаше сега, бе сляпа ярост. Вдигнал високо секирата си, той се нахвърли върху конника, който тъкмо се изправяше на крака.

В мига, в който Бруенор стигна до разбойника и замахна с митралната брадва, над рамото му профуча сребристо сияние и мъжът рухна мъртъв. Повлечен от силата на замаха си, Бруенор не успя да спре навреме, прекатури се през тялото на убития си противник и падна по очи на земята.

— Следващия път предупреждавай! — извика той на Кати-Бри, плюейки пясък на всяка дума.

Кати-Бри дори не го чу — сега не й беше до това. Докато пускаше стрелата към противника на Бруенор, тя чу конски тропот зад гърба си и светкавично се приведе. Точно навреме, за да избегне закривения меч, който изсвистя край главата й, но успя само да пореже връхчето на ухото й. Миг по-късно, разбойникът, който я бе нападнал, вече се отдалечаваше в галоп.

Кати-Бри тъкмо се канеше да изпрати една от сребърните си стрели след него, когато видя, че изотзад се приближава още един разбойник, този път с копие и тежък щит в ръка.

Кати-Бри и Таулмарил се оказаха по-бързи. Само за миг момичето постави нова стрела в тетивата и я запрати към нападателя си. Тя се вряза в щита на разбойника, разцепи го надве и събори безпомощния мъж от седлото… право в лапите на смъртта.

Останал без ездач, конят му забави крачка и Кати-Бри успя да сграбчи юздите и се метна на гърба му с намерението да се впусне след разбойника, който я бе ранил.

Все още на гърба на своята камила, Дризт се извисяваше над противниците си и умело избягваше ударите им, като в същото време нито за миг не прекъсваше смъртоносния танц на двата ятагана. Отново и отново се нахвърляха бандитите върху му, убедени, че лесно ще улучат изправения в цял ръст елф, но всеки път оръжията им срещаха само въздух. Последното, което усещаха, докато се мъчеха да избягат, бе ледения допир на Сиянието или другия магически ятаган върху гърлото си.

Двама от разбойниците решиха да нападнат Дризт заедно и се приближиха отзад, опитвайки се да го изненадат в гръб. Без да залитне дори за миг, пъргавият елф се обърна върху гърба на камилата и вместо да нападат, противниците му трябваше да се отбраняват.

Уолфгар довърши последния от тримата конници, които беше повалил и се отдръпна встрани… право пред муцуната на упоритата си камила. Без да се замисли и за миг, той отново удари злобното същество, този път — с Щитозъб. Напълно безчувствено, животното рухна на земята.

След като веднъж завинаги приключи с тази битка, Уолфгар най-сетне успя да се огледа наоколо и погледът му веднага бе привлечен от Дризт. За миг младежът остана загледан в него, следейки с възхищение мълниеносния танц на магическите ятагани, които ту се стрелваха надолу, за да отбият удара на закривения меч на някой от разбойниците, ту възпираха ръката на другия. Дризт щеше да се справи с двамата си противници за броени секунди.

В този миг Уолфгар видя, че зад елфа тихичко се промъква още един разбойник, вдигнал копие в ръка, за да го прониже в гърба.

— Дризт! — изкрещя Уолфгар и Щитозъб полетя право към елфа.

Първата мисъл на Дризт бе, че приятелят му е в опасност, но когато вдигна поглед и видя магическият чук да се носи право към колената му, бързо разбра какво става. Без да се поколебае дори за миг, той се преметна във въздуха и прелетя над главите на двамата си противници.

Разбойникът с копието нямаше време да съжалява, че жертвата му се бе изплъзнала — могъщият боен чук профуча над двете гърбици на камилата и размаза главата му.

Скокът на Дризт не само го спаси от копието на разбойника зад гърба му, но и ускори края на битката с другите двама злодеи. Изненадани от неочакваното движение, те се поколебаха за миг, ала дори и това бе достатъчно за елфа и той замахна надолу с всички сили, още докато се намираше във въздуха.

Сиянието потъна дълбоко в гърдите на единия от разбойниците. Другарят му успя да избегне острието на втория ятаган, ала дръжката на магическото оръжие закачи ръката му и го повали на земята заедно с тялото на мъртвия му другар. Дризт успя да се приземи на крака и светкавично замахна с двата ятагана, слагайки край на битката този път — завинаги.

Един конник, виждайки, че огромният варварин бе останал без оръжие, препусна към него с намерението да се възползва от неизгодното му положение. Уолфгар видя галопиращия към него кон и светкавично измисли отчаян план. В мига, в който жребецът почти го бе достигнал, той се престори, че се кани да отскочи вдясно — встрани от меча на конника, точно както нападателят му очакваше. В следващия миг обаче младежът мълниеносно смени посоката и се хвърли право пред препускащия кон.

Варваринът издържа страховития сблъсък без да падне, вкопчвайки ръце във врата на животното. Краката му се увиха около предните крака на коня и той се претърколи назад, повличайки жребеца със себе си.

После напрегна железните си мускули и дръпна с всичка сила — конят и ездачът прелетяха право над главата му.

Изуменият разбойник успя само да изкрещи ужасено, преди конят му да се строполи на земята с главата напред. Когато животното най-сетне се изтърколи встрани, разбойникът бе потънал до кръста в горещия пясък. Единствено двата му крака останаха да стърчат отгоре, нелепо увиснали на една страна.

С брада и ботуши, пълни с пясък, Бруенор се огледа наоколо, изгарящ от желание за бой. Телата на двете камили го бяха скрили от погледите на повечето нападатели, а в това време приятелите му вече се бяха справили с почти всички злодеи!

Джуджето изскочи от прикритието на двете камили и заудря по щита с брадвата си, опитвайки се да привлече вниманието на някой разбойник. Недалеч от него един конник тъкмо се канеше да пришпори жребеца си и да избяга, когато до ушите му достигна вика на джуджето:

— Ей, ти! — провикна се Бруенор. — Върни се, сине на оркска блудница!

Убеден в несъмненото превъзходство, което конят му даваше над джуджето, разбойникът не можа да отмине възможността да си отмъсти за обидата и препусна към него, размахал закривения си меч.

Бруенор вдигна златния си щит, за да отбие удара, после бързо заобиколи коня и застана от другата му страна. Разбойникът се обърна, за да нанесе нов удар, ала ниският ръст на Бруенор отново му помогна — почти без да се навежда, той се мушна под корема на животното и щом излезе от другата му страна, светкавично вдигна митралната брадва. Острието се впи в бедрото на объркания мъж и когато той се преви от болка, джуджето сграбчи тюрбана и част от косата му и го смъкна на земята, където митралната брадва с лекота потъна във врата му.

— Твърде лесно беше! — изръмжа Бруенор и пусна безжизненото тяло на земята.

После се огледа за нова жертва, ала битката беше свършила — в падината вече нямаше живи разбойници. Единствено Дризт и Уолфгар, който отново стискаше завърналия се Щитозъб, стояха недалеч от него.

— Къде е момичето? — извика Бруенор, но погледът на Дризт и ръката му, която сочеше нещо, бързо го успокоиха.

Върху една висока дюна встрани от тях, Кати-Бри бе възседнала коня на разбойника, когото беше победила, и оглеждаше пустинята, здраво стиснала Таулмарил в ръка.

Неколцина конници се отдалечаваха с трескава бързина, а един от другарите им лежеше мъртъв в подножието на дюната. Кати-Бри се прицели в един от бягащите разбойници, но преди да дръпне тетивата внезапно разбра, че зад гърба й битката вече бе свършила.

— Достатъчно — прошепна тя и отмести лъка си встрани, изпращайки сребърната стрела над рамото на разбойника.

Достатъчно кръв бе пролята този ден, натъжено си помисли младата жена.

После обърна поглед към кървавата сцена пред себе си, видя и гладните лешояди, които търпеливо кръжаха в небето над падината. Таулмарил тупна на земята до нея и суровото изражение на лицето й се стопи.

15 Водачът

— Усещаш ли насладата, която се крие в него? — подразни го пашата и одраска ръката му на острия, омотан с бодлива тел, шип, който стърчеше от едно парче дърво, поставено в средата на малката масичка.

Риджис се усмихна глуповато, преструвайки се, че вижда очевидната логика в думите на Пук.

— Просто сложи ръка отгоре — придумваше го Пук, — за да почувстваш радостта и отново да станеш част от нашето семейство.

Риджис панически се опита да намери начин да се измъкне от този капан. Веднъж вече бе използвал подобна хитрина, лъжа в лъжата, преструвайки се, че е попаднал под магията на рубинения медальон. Планът му се бе увенчал с пълен успех — тогава убеди злия магьосник в своята вярност, само за да се обърне срещу него в критичния момент и да спаси приятелите си.

Този път обаче, дори Риджис се учуди от лекотата, с която надви настоятелното, хипнотично притегляне на магическия медальон. Ала сега вече бе в капан — всеки, попаднал под магическото въздействие на рубина, с удоволствие би пробол ръката си с острия шип.

Риджис вдигна длан над главата си и затвори очи, опитвайки се да си придаде колкото се може по-безизразен вид. После протегна ръка към шипа с намерението да изпълни внушението на Пук.

Миг преди да докосне острия връх, ръката му се отклони встрани и тупна върху дървената масичка.

Пук яростно изрева, макар през цялото време да подозираше, че Риджис — незнайно как — бе успял да се спаси от магията на рубина. Той сграбчи китката на полуръста и натисна малката му ръка върху острия шип, завъртайки я насам-натам, когато острието прониза дланта. Писъкът на Риджис се усили десетократно, когато Пук дръпна ръката му нагоре и я освободи от жестокото острие.

Зашеметен от свирепата болка, полуръстът притисна ранената си ръка до гърдите и дори не усети плесницата на разярения Пук.

— Лъжливо псе! — изкрещя пашата, вбесен повече от провала на магическия медальон, отколкото от лъжата на полуръста.

Той вдигна ръка, за да нанесе втори удар на пленника си, ала внезапно спря — щеше да направи нещо по-добро, щеше да пречупи упоритата воля на непокорния полуръст.

— Жалко! — подразни го той. — Ако медальонът бе успял да те покори, може би щях да ти намеря местенце в гилдията. Вярно е, че заслужаваш да умреш, ала още не съм забравил колко полезен ми беше преди да избягаш. Та ти беше най-умелият крадец в цял Калимпорт! И отново можеше да станеш…

— Тогава изобщо не съжалявам, че медальонът не успя да ме покори — дръзко отвърна Риджис, досещайки се за капана, който Пук му залагаше. — Никоя болка не може да ме накара да превъзмогна отвращението, което изпитвам само при мисълта да бъда лакей на Пук паша!

Вместо отговор Пук стовари тежкия си юмрук в лицето му и го повали на земята. Риджис остана да лежи свит на кълбо, мъчейки се да спре кръвта, която шуртеше от ръката и от носа му Пук се облегна назад и сключи ръце зад главата си. Погледът му се спря върху рубина, който лежеше на масичката пред него. Досега магията му се бе проваляла само веднъж, когато се бе опитал да я противопостави на една воля, която не можеше да бъде покорена. За щастие, Артемис Ентрери така и не разбра какво се опитваше да направи Пук, а и Пук бе достатъчно умен, за да не повтори опита си отново.

Погледът на пашата се премести върху Риджис, който бе припаднал от болка. Не можеше да не му отдаде дължимото. Вярно е, че в продължение на десет години полуръстът със сигурност бе успял да разбере доста неща за медальона, ала въпреки това само една желязна воля можеше да устои на могъщото, хипнотично влияние на рубина.

— Дори тя не може да ти помогне сега — изсъска Пук, макар че Риджис не можеше да го чуе.

После отново се облегна назад и притвори очи, мъчейки се да измисли още мъчения, с които да накаже полуръста.

Една ръка, наметната с пясъчнокафява одежда, се промуши през парчето плат, което служеше за врата на шатрата, и провеси отпуснатото тяло на червенобрадото джудже надолу с главата. Пръстите на Сали Далиб подхванаха обичайния си танц, а по лицето му плъзна широка усмивка и разкри всичките му, до един изкуствени, зъби. Малкият гоблин заподскача от вълнение и възбудено изписка:

— Магия, магия, магия!

Бруенор отвори едното си око и отметна дългата рижа брада от лицето си.

— Май туй, дето го виждаш, ти харесва, а? — лукаво попита той.

Усмивката на Сали Далиб светкавично се стопи, а пръстите му се вплетоха един в друг.

Онзи, който държеше Бруенор — Уолфгар, облечен в дрехите на един от разбойниците — влезе в палатката, следван от Кати-Бри.

— Значи ти изпрати разбойниците срещу нас! — изръмжа младата жена.

От устата на ужасения Сали Далиб се посипа неразбираем брътвеж и той се обърна, за да избяга… само за да види, че в шатрата зее огромна дупка, в която стоеше фигурата на Дризт. Елфът се облягаше на единия си ятаган, докато другия си почиваше на рамото му. За да засили още повече ужаса на търговеца, той бе свалил магическата маска от лицето си.

— Ъммм… — заекна Сали Далиб. — Най-добро път?

— Най-добро за теб и твойте приятелчета! — изръмжа Бруенор.

— Така поне си мислеха те! — вметна Кати-Бри.

Боязлива усмивка изви устните на Сали Далиб, ала той и преди бе попадал натясно и винаги досега бе успявал да се измъкне невредим. Вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Е, хванахте ме!“, ала вместо това, бързите му пръсти се стрелнаха под дрехата му и измъкнаха от там няколко дребни керамични сфери, които той запрати на пода. Разнесе се силен гръм, изригна многоцветна светлина, която остави гъст дим след себе си, и търговецът се втурна към една от стените на шатрата.

Уолфгар инстинктивно пусна Бруенор на земята и скочи напред, ала успя да улови само въздух. Джуджето тупна на пода с главата напред, но бързо успя да се претърколи и да седне, опитвайки се да намести еднорогия шлем, който се бе килнал на една страна. В разпръскващия се дим, Уолфгар засрамено погледна към Бруенор, но той само поклати глава невярващо и промърмори:

— Знаех си, че туй приключение няма да е леко!

Единствено вечно бдителният Дризт не бе хванат неподготвен. Той предпази очите си от дима и ярката светлина и видя как търговецът се стрелва наляво, където явно бе прорязан таен отвор в шатрата. Елфът точно щеше да го залови, когато дребният гоблин се изпречи на пътя му. Без да забавя крачка, Дризт го удари с дръжката на Сиянието и го повали в безсъзнание, после покри лицето си с магическата маска и се втурна навън.

Кати-Бри изтича след него, следвана от Бруенор, който най-сетне успя да се изправи на крака.

— След него, момче! — провикна се джуджето към Уолфгар.

Преследването бе започнало.

Дризт успя да зърне търговеца миг преди бягащата фигура да потъне в тълпата. Дори и яркото одеяние на Сали Далиб щеше да бъде погълнато и обезличено от пъстроцветната тълпа, ако Дризт не се бе намесил. Точно както бе направил и с невидимия магьосник на борда на пиратския кораб, елфът обгърна тялото на бягащия търговец в алени пламъци, които се виждаха отдалеч.

После се втурна напред, проправяйки си път между хората с изумителна лекота, без нито за миг да изпуска от поглед алените очертания пред себе си.

За разлика от него, в лудешкия бяг на Бруенор нямаше никакво изящество. Джуджето изпревари Кати-Бри и се вряза с главата напред в многолюдната тълпа, настъпвайки всеки, имал нещастието да попадне на пътя му, и разпръсквайки хората наоколо със златния щит. Уолфгар, който го следваше по петите, оставяше още по-широка диря след себе си, та на Кати-Бри дори не й се налагаше да си пробива път сама.

Минаха през поне дузина криволичещи улички, веднъж дори профучаха през някакъв пазар, където Уолфгар без да иска преобърна една каруца с големи, жълти пъпеши, които се затъркаляха във всички посоки. Без да обръщат внимание на гневните викове, които се разнасяха зад гърба им, откъдето и да минеха, приятелите продължаваха лудешкия си бяг, неотклонно вперили поглед в онзи, който тичаше пред тях и мъчейки се да не се изгубят в бъркотията и тълпата наоколо.

Сали Далиб бързо разбра, че никога няма да успее да се скрие на улицата, не и докато алените пламъци издайнически очертаваха силуета му. Освен това магическият огън привличаше вниманието на всеки, покрай когото минеше, и така още повече улесняваше преследвачите му. Вкопчвайки се в единствената възможност, която му оставаше, търговецът сви в една малка уличка и влетя през вратата на голямата, каменна сграда, която се издигаше там.

Дризт погледна назад, за да се увери, че приятелите му още го следват, после се втурна през вратата на каменната сграда… и едвам успя да се задържи върху хлъзгавия, обвит в пара мраморен под на обществена къпалня. Двама грамадни евнуси се опитаха да спрат елфа (все пак в съседното помещение не биваше да се влиза с дрехи), ала точно както и търговецът, който бе нахлул миг по-рано, пъргавият Дризт бързо успя да си възвърне равновесието и да им се изплъзне. Плъзгайки се по гладкия под, той се шмугна между евнусите и се озова в същинската къпалня, където се кълбяха валма гореща пара, напоена с мириса на пот и благоуханни масла за вана. На всяка крачка пред него се изпречваха голи тела и Дризт трябваше много да внимава къде слага ръцете си, докато си проправяше път напред.

Бруенор замалко не се строполи на земята, когато влетя в хлъзгавата стая, и докато се мъчеше да се задържи на крака, двамата евнуси, този път подготвени за влизането му, се изпречиха пред него:

— Без дрехи! — нареди единият от тях.

Без да губи драгоценно време в празни приказки, Бруенор стовари тежкия си ботуш върху босите пръсти на евнуха, после стъпка и другия му крак, за всеки случай. В този миг в помещението връхлетя Уолфгар и повали втория евнух на земята.

В устрема си обаче, варваринът не успя да запази равновесие върху хлъзгавия под и се строполи на пода, събаряйки Бруенор, който тъкмо се канеше да влезе в обвитото с пара помещение. Напълно безпомощни, двамата се плъзнаха върху гладкия под, прелетяха над ръба на басейна и цопнаха във водата.

Миг по-късно Уолфгар, на когото водата едва стигаше до кръста, се показа на повърхността… и видя, че се намира между две пищни, голи жени, които се закикотиха предизвикателно.

Младежът се опита да измърмори някакво извинение, но установи, че езикът му, незнайно защо, не иска да помръдне. Внезапно плясване по тила бързо му помогна да дойде на себе си.

— Нали не си забравил, че търсим търговеца! — сопна се Кати-Бри.

— Точно него търся! — увери я Уолфгар.

— Тогава се оглеждай за алените пламъци на елфа! — скара му се Кати-Бри.

Възможността да получи нов плесник помогна на Уолфгар да дойде на себе си и първото нещо, което забеляза, бе рогът на един очукан шлем, стърчащ недалеч от него. Младежът трескаво потопи ръка във водата, сграбчи Бруенор за яката и го измъкна от басейна. Не особено щастливото джудже се показа на повърхността, кръстосало ръце пред гърдите си, и отново поклати глава невярващо.

Дризт излезе през задната врата на къпалнята и се озова на една напълно безлюдна уличка — единственото пусто място, което бе срещнал, откакто пристигнаха в Мемнон. Без да се бави повече, Дризт се изкатери по стената на къпалнята и затича по покрива й, за да вижда по-добре.

Сали Далиб забави крачка — този път като че ли бе успял да се изплъзне от преследвачите си. Издайническите пламъци на елфа също бяха угаснали и успокоен, търговецът си запроправя път през криволичещите задни улички. Нямаше ги дори пияниците, които обикновено се мотаеха по тези места и които можеха да го издадат на преследвачите му. Сали Далиб пробяга няколко метра, после още няколко и бързо сви по тясната уличка, която щеше да го изведе до най-големия пазар в Мемнон, където всеки можеше да изчезне за миг.

Ала точно когато от последния завой преди спасителния пазар го деляха само два-три метра, фигурата на елфа скочи от близкия зид и му препречи пътя. Двата ятагана проблеснаха пред очите на вцепенения търговец, плъзнаха се по врата му и спряха върху ключицата му.

Когато четиримата приятели се върнаха в шатрата на търговеца заедно със своя пленник, с облекчение видяха, че малкият гоблин все още е в безсъзнание. Без да се церемони много-много, Бруенор го изправи на крака, подпря го до господаря му и се зае да ги върже. Уолфгар отиде да му помогне, но успя само да оплете здраво рамото на Бруенор. Когато най-сетне се отскубна от въжето, джуджето бутна младежа настрани и промърмори:

— По-добре да си бях останал в Митрал Хол! Много по-сигурно се чувствах сред пълчищата дуергари, отколкото до теб и момичето!

Уолфгар и Кати-Бри погледнаха към Дризт за подкрепа, но той само се усмихна и отмести очи.

— Ха-ха-ха-ха-ха — нервно се изсмя Сали Далиб. — Не тревожи се. Сключи сделка? Аз много богат, много! Което вас трябва…

— Затваряй си устата! — сопна се Бруенор и тайно смигна на Дризт, за да му покаже, че смята да изиграе ролята на „лошия“.

— Не искам златото на онзи, дето се е опитал да ме изиграе! — изръмжа Бруенор. — Искам разплата!

И като се обърна към приятелите си, добави:

— Нали му видяхте лицето, кат’ ме помисли за мъртъв! Само той е изпратил онез’ разбойници подире ни!

— Сали Далиб никога — заекна търговецът, но Бруенор го прекъсна.

— Казах да си затваряш устата! — изкрещя джуджето и заплашително вдигна митралната брадва.

Уплашеният търговец хвърли объркан поглед към Дризт, който междувременно си бе сложил магическата маска и сега отново изглеждаше досущ като Светъл елф. Само че Сали Далиб вече започваше да се досеща каква е истината (черната кожа подхождаше много повече на страховития елф, който стоеше сега пред него) и дори не си помисли да помоли Дризт за милост.

— Чакай малко! — обади се внезапно Кати-Бри и сграбчи дръжката на бруеноровата секира. — Може би все пак има начин това куче да спаси жалкия си живот!

— Ха! — изсумтя Бруенор и смигна на Кати-Бри, доволен от лекотата, с която тя играеше своята роля в представлението. — Каква полза от него?

— Той ще ни помогне да стигнем до Калимпорт — отвърна Кати-Бри, а стоманеният поглед, който хвърли на търговеца, ясно говореше, че не бе никак лесно да се спечели милостта й. — Само че този път наистина ще ни покаже най-добрия път!

— О, да, о, да! — избъбри търговецът. — Сали Далиб покаже път!

— Покаже? — дошло бе време да се намеси и Уолфгар. — Ти ще ни заведеш до Калимпорт.

— Път дълъг, много дълъг — измърмори търговецът. — Пет, шест дена. Сали Далиб не може…

Бруенор вдигна митралната брадва.

— Ама разбира се, разбира се! Сали Далиб вас заведе. Заведе до порта… през порта! — побърза да се поправи той. — Сали Далиб дори вода вземе. Трябва хване керван.

— Няма да пътуваме с кервана — внезапната намеса на Дризт учуди дори приятелите му. — Ще тръгнем сами.

— Опасно! — отвърна Сали Далиб. — Много, много опасно. Пустиня Калим пълна с чудовища. Дракони, разбойници. Много опасно!

— Няма да пътуваме с кервана — повтори Дризт с такъв тон, че никой не посмя да се възпротиви. — Развържете ги, за да си съберат нещата.

Бруенор кимна и се надвеси над Сали Далиб, докато брадата му почти докосна лицето на търговеца.

— Смятам лично да ги наблюдавам — рече той на Дризт, макар думите му да бяха предназначени за Сали Далиб и малкия гоблин. — Само една погрешна стъпка и ще ги посека на две!

Само час по-късно пет камили, натоварени с глинени съдове за вода, пресякоха южната граница на Мемнон и навлязоха в пустинята Калим. Дризт и Бруенор яздеха начело на колоната, следвайки табелите, които обозначаваха големия търговски път. Въпреки че носеше магическата маска, Дризт беше покрил глава с качулката на плаща си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, която се отразяваше в искрящо белия пясък и заслепяваше очите му, привикнали на пълния мрак на подземния свят.

Възседнали една камила, Сали Далиб и малкият гоблин яздеха по средата, следвани от Кати-Бри и Уолфгар. Таулмарил лежеше на коленете на момичето, а сребърната стрела, поставена в тетивата му, бе по-сигурна защита срещу хитрините на лукавия търговец и от най-здравото въже.

Изпепеляващият зной се засилваше с всяка изминала минута. Никой от приятелите (с изключение на Дризт, който бе живял в самите недра на света) не бе преживявал подобно нещо — слънцето прежуряше безмилостно, на небето нямаше нито едно облаче, което да спира парещите лъчи, не се усещаше и най-слаб полъх на вятъра. Сали Далиб, комуто жегата понасяше малко по-добре, знаеше, че липсата на вятър е най-доброто, което може да им се случи. Вятърът в пустинята не носеше прохлада, а само горещ, заслепяващ пясък — най-опасният убиец в Калим.

Нощта най-сетне им донесе дългоочакваното облекчение. Температурата рязко спадна, а лъчите на пълната месечина посребриха безкрайните дюни и придадоха на всичко наоколо неземно очарование, та на онзи, който гледаше, му се струваше, че го заобикаля не пясък, а прохладни, морски вълни. Приятелите спряха да лагеруват за няколко часа, през които се редуваха да стоят на пост заради двамата си водачи.

Кати-Бри се събуди след полунощ. Като че ли бе дошъл нейният ред да стои на пост и като се протягаше сънливо, тя стана. В този миг видя Дризт — застанал на ръба на малкия кръг светлина, хвърлян от огъня, той съзерцаваше звездния небосвод.

Нали Дризт трябваше да поеме първата смяна, спомни си момичето.

Тя се вгледа в луната, за да се увери, че не бърка. Не, място за съмнение нямаше — нощта преваляше.

— Нещо не е наред ли? — меко попита тя и застана до елфа.

Шумно похъркване откъм мястото, където си бе легнал Бруенор, отговори на въпроса й вместо Дризт.

— Да те сменя ли? — попита тя. — Дори един Елф на мрака се нуждае от почивка от време на време.

— Ще си почина, скрит от качулката на плаща си, когато слънцето отново се издигне в небето — отвърна елфът и лавандуловите му очи срещнаха загрижения й поглед.

— А мога ли да постоя заедно с теб? Нощта е толкова красива!

Дризт се усмихна и отново вдигна очи към звездното небе, обхванат от същия необясним копнеж, който гореше в сърцата на Светлите елфи.

Кати-Бри стисна ръката му — ръката на най-скъпия си приятел — и се вгледа в звездите. Между двамата нямаше нужда от думи и те дълго стояха така, неподвижни и безмълвни, свързани от нещо много по-дълбоко от обикновено приятелство.

Жегата като че ли се засилваше с всеки изминал ден. Камилите неуморно крачеха напред, а четиримата приятели, преживели толкова много трудности и опасности, просто стискаха зъби, приемайки изнурителното пътуване като още едно препятствие по пътя, който трябваше да изминат.

Не видяха никакъв признак на живот, но това можеше само да ги радва, тъй като всяко същество, обитаващо тази жестока земя, неминуемо щеше да бъде враждебно настроено. Жегата им бе предостатъчна — имаха чувството, че кожата им всеки момент ще се свие и ще се натроши на парченца.

Всеки път, когато в главата на някой от тях започнеха да се въртят мисли за отказване, когато им се стореше, че безжалостното слънце и парещият пясък най-сетне са ги победили и повече не могат да продължат, пред очите им изникваше образът на Риджис.

Какви ли страховити мъчения трябваше да понася полуръста от ръцете на някогашния си господар?

Епилог

Скрит в сянката на една врата, Ентрери видя Пук паша да се изкачва по стълбата, която водеше към изхода. Не беше изминал и час, откак си би възвърнал рубинения медальон, а ето че вече се бе захванал за работа. Трябваше да му се признае, помисли си Ентрери, че знае кога да действа.

Убиецът изчака, докато Пук излезе от къщата и предпазливо се прокрадна до последния етаж. Стражите пред вратата дори не се опитаха да го спрат, макар че Ентрери не помнеше да ги е виждал, когато живееше тук преди три години. Пук благоразумно трябва да бе предупредил всички какво място заема Ентрери в гилдията, осигурявайки му по този начин онези привилегии, на които убиецът се радваше преди да замине.

Пук паша знаеше кога да действа.

Ентрери застана пред вратата на старата си стая, където сега живееше Ла Вал, и тихо почука.

— Влез, влез — поздрави го магьосникът, без ни най-малко да се изненада от посещението му.

— Хубаво е отново да съм си у дома — каза Ентрери.

— И ние се радваме, че отново си между нас — искрено отвърна Ла Вал. — Нищо не е същото, откакто замина, а през последните месеци нещата като че ли се влошиха още повече.

Ентрери веднага разбра за какво говори магьосникът.

— Раситър? — попита той, макар да знаеше отговора.

Върху лицето на Ла Вал се изписа отвращение и той едва успя да овладее тръпката, която премина по тялото му.

— Пази си гърба, когато видиш този плъх да се навърта наоколо. Ала сега, когато ти се върна, Раситър най-сетне ще разбере къде му е мястото.

— Навярно — отвърна Ентрери. — Ала Пук като че ли не бе особено доволен да ме види отново.

— Нали го познаваш — засмя се Ла Вал. — Винаги мисли като глава на гилдията. Срещата му с теб целеше да ти напомни кой заповядва тук. Ала тази неприятна случка вече е минало.

Погледът на Ентрери говореше, че той не мисли така.

— Пук бързо ще забрави — увери го Ла Вал.

— Онези, които ме преследваха, не бива да бъдат забравяни толкова лесно — рече Ентрери.

— Пук се обърна за помощ към Пиночет. Той никога не се е провалял.

— Но и никога не се е изправял срещу подобни врагове — отвърна Ентрери и погледна към масичката, в чийто център стоеше кристалното кълбо на магьосника. — Трябва да се уверим.

Ла Вал се замисли за миг, после кимна в знак на съгласие — и без това имаше намерение да надзърне в кълбото.

— Гледай в кълбото. Ще видя дали ще успея да призова образа на Пиночет.

В продължение на няколко секунди кристалната топка остана напълно тъмна, после сърцевината й се изпълни с дим. Ла Вал не бе имал много вземане-даване с Пиночет, ала все пак знаеше достатъчно за него, за да успее да извърши не особено сложната магия. Няколко мига по-късно в сърцевината на кълбото се появи образът на закотвен кораб. Само че това не бе пиратски, а търговски съд, не пропусна да забележи Ентрери. Нещо не беше наред.

Скоро образът отстъпи място на нова картина и подозренията на Ентрери се потвърдиха — в трюма на търговския кораб, подпрял лакти на коленете си и стиснал глава с ръце, седеше Пиночет, прикован за стената.

Напълно слисан, Ла Вал погледна към убиеца, ала той бе прекалено погълнат от образа в кристалното кълбо, за да му обясни каквото и да било. По устните на палача играеше една от редките му усмивки.

Ла Вал изрече някакво заклинание и тихо повика:

— Пиночет!

Пиратът вдигна глава и се огледа около себе си.

— Къде се намираш? — попита Ла Вал.

— Оберон? Ти ли си, магьоснико? — прошепна Пиночет.

— Не, аз съм Ла Вал, магьосникът на Пук в Калимпорт. Къде се намираш?

— В Мемнон — отвърна пиратът. — Можеш ли да ме измъкнеш?

— Какво е станало с елфа и варварина? — Ентрери говореше на Ла Вал, ала въпросът не убягна от острия слух на пирата.

— Почти ги бях заловил! — изсъска той. — Бях им устроил капан в един провлак без път за бягство. Ала точно в този миг от небето се спусна огнена колесница, управлявана от някакво джудже, а с него имаше и едно момиче, чиито стрели нито веднъж не пропуснаха целта си.

Пиночет замълча за миг, борейки се с отвращението, което споменът за тази битка предизвикваше у него.

— Какво стана после? — продължи да го разпитва Ла Вал, слисан от неочаквания развой на събитията.

— Единият от корабите ми побягна, другият — моят! — потъна, а третият падна в плен — изстена Пиночет.

После отново отпусна глава върху ръцете си и повтори:

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

Ла Вал хвърли безпомощен поглед на Ентрери, който се бе надвесил над кристалното кълбо с целия си ръст и поглъщаше всяка дума на пленения пират.

— Къде са те сега? — изръмжа убиецът, усещайки как започва да губи търпение.

— Тръгнаха си — отвърна Пиночет. — Отидоха в Мемнон заедно с момичето и джуджето.

— Кога?

— Преди три дни.

Ентрери кимна към магьосника в знак, че е чул достатъчно.

— Ще кажа на Пук паша незабавно да се свърже с Мемнон — увери Ла Вал пирата. — Ще бъдеш освободен.

Пиночет отчаяно се облегна назад. Разбира се, че щяха да го освободят, това вече бе уредено. Беше се надявал, че Ла Вал ще успее да го измъкне от трюма на „Морски дух“ още сега, за да избегне обещанията за мир, които щеше да е принуден да даде на Дюдермонт, когато капитанът го освободеше.

— Три дни — повтори Ла Вал, когато и последната светлина в сърцевината на кълбото угасна. — Сигурно вече са изминали половината път от Мемнон до тук.

Тази мисъл като че ли развесели Ентрери.

— Пук паша не бива да научава за това — внезапно рече той.

Ла Вал се облегна в стола си.

— Но аз трябва да му кажа.

— Не! — отсече палачът. — Това няма нищо общо с него.

— Гилдията може да е в опасност — опита се да се възпротиви магьосникът.

— Нима мислиш, че не съм в състояние сам да се справя с това? — попита убиецът с нисък, суров глас.

Ла Вал усети как безжалостните сиви очи се впиват в него, сякаш внезапно се бе превърнал в обикновена пречка по пътя на убиеца… пречка, която трябваше да бъде преодоляна.

Внезапно погледът на палача омекна и той се засмя.

— Нали знаеш колко много Пук паша обича големите котки? — попита той и посегна към кесийката, която висеше на кръста му. — Дай му това и му кажи, че ти си го направил.

И той хвърли някакъв малък черен предмет към Ла Вал. Магьосникът го улови и очите му се разшириха от изненада.

Гуенивар.

В далечната Звездна равнина голямата котка се размърда неспокойно, когато пръстите на магьосника докоснаха статуетката. Нима господарят й най-сетне бе решил отново да я повика при себе си?

Миг по-късно тънката нишка между двете равини се прекъсна и пантерата отново сложи глава върху лапите си.

Толкова време бе минало…

— Тя съдържа живо същество! — ахна магьосникът, усещайки силата, стаена в ониксовата статуетка.

— Могъщо същество — увери го Ентрери. — Когато се научиш да го контролираш, ще откриеш нов съюзник за гилдията.

— Как мога да ти се отпла… — започна Ла Вал, но млъкна внезапно — Ентрери вече му бе казал какво иска в замяна на пантерата. — Защо да тревожим Пук с подробности, които не го засягат?

И като се засмя, магьосникът метна парче плат върху кристалното кълбо.

Ентрери го потупа по рамото и се отправи към вратата. Дори трите години, които бе прекарал далеч от Калимпорт, не бяха успели да попречат на разбирателството, което цареше между двамата мъже.

Ала сега, когато знаеше, че Дризт и приятелите му идват насам, Ентрери имаше по-спешна работа. Трябваше да отиде в Деветте килии и да навести Риджис.

Имаше нужда от още един подарък за елфа.