Камъкът на полуръста

16 Най-гнусното място

Ентрери се прокрадваше из сенките на калимпортските коптори по-тихо, отколкото совата прелита над потъналата в мрак гора. Това бе неговият дом, мястото, което познаваше по-добре от всяко друго на света. Всички обитатели на улицата щяха да запомнят деня, когато Артемис Ентрери отново се появи сред тях… или зад тях.

Убиецът не можа да прикрие тънката усмивка, която плъзна по устните му при звука на приглушения шепот, който се разнасяше навсякъде, откъдето минеше — по-опитните разбойници обясняваха на новаците, че кралят най-сетне се е завърнал. Ентрери никога не позволяваше митичната слава, с която бе обявено името му (независимо че бе напълно заслужена), да притъпи постоянната бдителност, благодарение на която бе оцелял през всичките тези години. На улицата всеки, който бе известен със силата и властта си, неминуемо се превръщаше в мишена за по-амбициозни разбойници, мечтаещи да се издигнат в йерархията.

Точно заради това, първата задача на Ентрери, като се оставят настрана задълженията му към Пук, бе да възстанови мрежата от шпиони и помощници, която вече толкова време му помагаше да се задържи на върха. Дори бе намислил важна задача за един от тях (Ентрери нито за миг не забравяше, че всеки изминал ден доближава Дризт и останалите до Калимпорт), знаеше и към кого точно да се обърне.

— Чух, че си се завърнал — обади се една дребна фигурка, на вид като човешко момче, когато Ентрери влезе, привел глава, за да не се удари в ниския свод на вратата. — Всъщност надали има някой, който да не е разбрал.

В отговор Ентрери кимна — прекрасно знаеше, че това не бе ласкателство, а самата истина.

— Какво се промени, докато ме нямаше, приятелю полуръст?

— И малко, и много — отвърна Дондон и отиде до масичката, поставена в най-тъмния ъгъл на жилището му — малка, странична стаичка с изглед към улицата, разположена в една евтина странноприемница, известна под името „Спящата змия“. — На улицата правилата на играта си остават същите, менят се само играчите.

Дондон вдигна очи от незапалената лампа, която стоеше на масичката, и улови погледа на Ентрери — искаше да бъде напълно сигурен, че убиецът правилно разбира думите му.

— В крайна сметка — продължи той след малко — Артемис Ентрери го нямаше. Мястото на върха остана свободно.

Ентрери кимна в знак на съгласие и от устните на полуръста се откъсна въздишка на облекчение.

— Пук все още контролира пристанището и търговците — каза палачът. — Ами улиците?

— И те са във властта на Пук — отвърна Дондон. — Поне на теория. Той ти намери заместник. Всъщност, цяла орда.

Дондон замълча за миг. Трябваше много да внимава, да претегля всяка дума, преди да я изрече на глас.

— Може би е по-точно да се каже — продължи той след малко, — че Пук не контролира улиците, а се е погрижил те да бъдат контролирани.

Ентрери нямаше нужда да пита, за да разбере накъде бие полуръстът.

— Раситър! — мрачно процеди той.

— Доста може да се каже за него и приятелчетата му — изсмя се Дондон и отново се захвана да пали лампата.

— Пук трябва само да поотпусне юздите на плъхочовеците, за да накара уличните разбойници да не се бъркат в работите на гилдията — заключи Ентрери.

— Раситър и хората му нямат милост към никого.

— Значи и за тях няма да има милост.

Ледените нотки в гласа на Ентрери накараха Дондон отново да вдигне очи от лампата и той най-сетне почувства, че пред него наистина стои старият Артемис Ентрери — човекът, когото познаваше, боецът, който бе изградил своя империя на сенките, търпеливо привличайки съюзниците си един по един. Полуръстът усети как по гърба му полазват тръпки и той неловко пристъпи от крак на крак.

Ентрери видя смущението му и побърза да смени темата:

— Стига сме говорили за това — рече той. — Недей да се безпокоиш повече за плъхочовеците, полуръсте, защото имам работа за теб.

Дондон най-сетне успя да запали фитила на лампата, после си придърпа стол до масата и седна, изгарящ от нетърпение да помогне на стария си господар.

Говориха повече от час. Мракът отвън се сгъсти и скоро единственото, което се виждаше в стаята, бе мъждукащото пламъче на лампата върху масата. Най-сетне Ентрери се изправи и като даде последни наставления на полуръста, скочи от прозореца и с лекота се приземи на улицата. Не мислеше, че Раситър е толкова глупав, та да нанесе удар, преди да е научил повече за противника си и да разбере срещу какъв враг му предстои да се изправи.

Макар че, като се замислеше по-добре, Раситър надали беше кой знае колко умен.

А може би самият Ентрери все още не разбираше с кого си има работа, нито пък знаеше докъде се бе разпростряла мрежата на Раситър и гнусните му събратя през трите години, докато го нямаше. Не бяха изминали и пет минути, откакто той си тръгна, когато вратата отново се отвори.

За да пропусне вътре Раситър.

— Какво искаше? — започна направо той и се разположи удобно в един стол край масичката.

Дондон неспокойно отстъпи назад — в преддверието, което водеше до стаята му, стояха още двама от приятелчетата на плъхочовека. Въпреки че го познаваше вече повече от година, полуръстът все още се чувстваше неловко в присъствието му.

— Попитах те нещо — повтори Раситър, а в гласа му зазвучаха железни нотки. — Какво искаше?

Последното, което Дондон желаеше, бе да се замеси във войната между плъхочовеците и палача, ала сега нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса на Раситър, макар да знаеше, че ако Ентрери някога научи за това, с него ще е свършено.

Само че, ако се опиташе да скрие каквото и давило от Раситър, краят му бе също толкова сигурен… само дето смъртта му щеше да бъде бавна и много по-мъчителна.

Полуръстът въздъхна примирено и разказа на Раситър всичко, което бе станало между него и Ентрери.

Изненадващо, плъхочовекът не поиска от него да се откаже от плана на палача. Не, Раситър бе намислил нещо много по-добро. Щеше да остави Дондон да направи онова, което му бе наредил Ентрери, ала вместо убиеца, от успешното изпълнение на този план щеше да спечели някой друг — самият той. Плъхочовекът замислено потърка гладко обръснатото си лице, предвкусвайки сладостта от лесната победа, а неравните му, жълти зъби проблеснаха на светлината на лампата.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той полуръста — сега, когато бе уредил проблема с Ентрери, можеше да помисли и за по-приятни неща. — Пълната луна ще грее ярко тази нощ.

И като потупа по детски гладката буза на полуръста, добави:

— А козината ще бъде гъста…

Дондон се дръпна назад.

— Не, не и тази нощ — отвърна той рязко.

Раситър наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в него. Винаги му се бе струвало, че полуръстът не е особено доволен от новото си положение, ала днес неприязненото му отношение бе повече от очевидно. Възможно ли бе то да има нещо общо със завръщането на стария му господар.

— Измамиш ли го, си мъртъв — продължи Дондон, без да обръща внимание на пронизващия поглед на плъхочовека. — Артемис Ентрери не е човек, с когото можеш да си играеш… не и ако ти е мил животът. Той знае всичко. Ако тази нощ в глутницата има плъх с ръст на дете, животът ми няма да струва и пукната пара, а плановете ти ще се провалят.

Мъчейки се да потисне отвращението, което изпитваше към човека-плъх, полуръстът се приближи на няколко милиметра от него и мрачно повтори:

— И пукната пара!

Раситър се изправи на крака толкова рязко, че столът му полетя към другия край на стаята. Беше изминал един-единствен ден от завръщането на Артемис Ентрери, а вече бе чул за него повече, отколкото можеше да понесе. Накъдето и да се обърнеше, чуваше името на убиеца, произнесено от треперещи устни.

Нима не знаят, за кой ли път си помисли той, докато яростно кръстосваше стаята. Нима не са разбрали, че онзи, от когото трябва да се боят, е Раситър!

В този миг усети познатия сърбеж в брадичката си, а по тялото му пропълзя онова изтръпване, което предхождаше промяната. Дондон отстъпи назад и отвърна поглед — дори и след цяла година, все още не можеше да свикне с тази гледка.

Раситър запрати ботушите си далеч от себе си и разхлаби дрехите си, разкривайки острата козина, която бързо покриваше тялото му. Облегна се на стената, разтърсван от жестоки конвулсии. Кожата му започна да се подува и да смъди, най-вече около лицето, носът му се издължи. Успя да потисне вика си, макар болката, която го връхлетя (може би за хиляден път), и сега бе толкова свирепа, както и по време на първото му преобразяване.

В следващия миг всичко свърши и Раситър застана пред Дондон — на два крака като човек, ала с мустаци, гъста козина, и дълга розова опашка, като гризач.

— Идваш ли с мен? — попита той, но полуръстът побърза да откаже, опитвайки се да скрие отвращението си.

За пореден път Дондон се зачуди как изобщо бе позволил на Раситър да го ухапе и да го въвлече в мишия кошмар. „Ще те направи по-силен!“, така му бе обещал Раситър тогава и дребният полуръст се бе съгласил.

Сила, ала на каква цена! Да изглеждаш и да вониш като плъх? Не, това не бе благословия, а неизлечима болест, зло, от което нямаше спасение.

Раситър, досетил се за какво мисли полуръстът, изкриви мишето си лице в заплашителна гримаса, изсъска заканително и се насочи към вратата.

Миг преди да излезе от стаята, той се обърна към полуръста:

— И да не си посмял да се намесиш! — предупреди го той. — Направи онова, което ти е наредено и се махай!

— В това изобщо не се съмнявай — прошепна Дондон, когато вратата хлопна зад гърба на плъхочовека.

За мнозина калимпортци атмосферата на южния град го отличаваше от всяко друго място в Царствата и носеше със себе си усещането за дом, ала у пътешествениците от Севера тя предизвика единствено отвращение и погнуса. Вярно, че бяха изтощени от Калимската пустиня и петдневното изнурително пътуване, ала когато най-сетне видяха Калимпорт да се издига пред тях, и на четиримата им се прииска да се върнат обратно сред горещите пясъци.

Пред себе си сякаш виждаха много по-мащабно копие на окаяния Мемнон, в което разликата между нечувано богатство и ужасяваща нищета бе толкова драстична, че четиримата приятели едва успяха да потиснат отвращението си. Великолепни палати, същински паметници на излишеството и разкоша, изпъстряха целия град и загатваха за несметни богатства. Наравно с тях обаче, южният град бе осеян със стотици порутени бараки и изпокъсани шатри, които изглеждаха така, сякаш щяха да рухнат при най-слабия повей на вятъра, но бяха единственият покрив, който окаяните им обитатели някога щяха да имат над главата си. Колко ли души населяваха южното пристанище, запитаха се четиримата приятели. Със сигурност повече от жителите на Мемнон и Града на бездънните води, взети заедно, макар да бе очевидно, че надали някой някога си бе правил труда да ги преброи.

Сали Далиб слезе от камилата си и като даде знак на останалите да сторят същото, се спусна по склона на последния хълм и влезе в неукрепения с крепостни стени град. Отблизо Калимпорт се стори на четиримата приятели още по-отблъскващ, отколкото им се бе видял от върха на хълма. Голи деца с издути от глад и болести кореми, едва успяваха да отскочат настрани, само миг преди по улицата да профучи някоя позлатена, теглена от роби колесница, каквито можеха да се видят из целия град. Още по-ужасяваща гледка представляваха канавките на бедняшките улички. В тези открити клоаки гниеха телата на всички онези нещастници, които, изтощени от мизерията и ширещите се болести, бяха рухнали мъртви, покосени от смъртта, която тук често пъти бе не зло, а избавление.

— Къркорещият корем май никога не е споменавал за това, когат’ говореше за стария си дом — измърмори Бруенор и нахлупи качулката си още по-ниско, в опит да се предпази поне малко от непоносимата смрад, която тегнеше във въздуха. — Хич не мога да разбера какво толкова му липсваше от туй отвратително място!

— Най-велик град във всички Царства, това Калимпорт! — възкликна Сали Далиб и възторжено размаха ръце, за да подсили възхвалата си.

Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри го погледнаха изумено. Тълпи умиращи от глад просяци съвсем не беше тяхната представа за величие. Дризт дори не чу думите на търговеца, потънал в мисли за един друг град, сравнението с който се налагаше от само себе си — Мензоберанзан, подземния град на Мрачните елфи. Вярно, че приликите между двата града бяха значителни; и тук, както и в черното царство на Мрачните елфи, смъртта бе нещо обичайно, ала Калимпорт като че ли всяваше повече отвращение и ужас дори и от Мензоберанзан. Даже и най-слабият Елф на мрака бе в състояние да се защити благодарение на подкрепата на своя род или с помощта на вродените си магически умения. Ала калимпортските бедняци — и най-вече децата им — бяха напълно безпомощни и обречени.

В Мензоберанзан дори онези, които се намираха на най-ниското стъпало на обществената стълбица, можеха да си пробият път нагоре. За по-голямата част от калимпортските бедняци обаче бягството бе невъзможно, те бяха обречени на нищета и страдание, на всекидневна борба за оцеляване, която можеше да свърши само по един-единствен начин — като още един труп върху купчината оглозгани от лешоядите кокали, които се издигаха в канавката.

— Заведи ни до къщата, където се помещава гилдията на Пук паша и си свободен — рече Дризт на търговеца — колкото по-скоро свършеха онова, за което бяха дошли, толкова по-бързо щяха да се махнат от това отвратително място.

Сали Далиб пребледня като платно.

— П-п-пуп паша? — заекна той. — Това кой?

— Ха! — изсумтя Бруенор и направи няколко крачки към търговеца. — Много добре знае за кого говорим!

— Прав си — съгласи се Кати-Бри. — Познава го и се бои от него.

— Сали Далиб не… — започна търговецът, ала преди да успее да довърши, Сиянието изскочи от ножницата си и хладният му допир го накара да замълчи.

Дризт повдигна маската съвсем леко, но напълно достатъчно, за да припомни на Сали Далиб за расата, която магическият предмет скриваше. И този път, както преди, суровото изражение на елфа смрази дори неговите приятели.

— Мисля си за своя другар — бавно рече той, отправил поглед към града, — може би изтезаван до смърт, докато ние тук се бавим…

Внезапно гласът му стана рязък и той впи лавандуловите си очи в лицето на треперещия търговец.

— Докато ти се бавиш! Ще ни заведеш при Пук паша и после си свободен — повтори той, този път по-настоятелно.

— Пук? О, Пук! — засия търговецът. — Сали Далиб знае кой Пук, да, да. Всеки знае Пук. Да, да! Сали Далиб покаже път, после си тръгва.

Дризт отново намести магическата маска, ала суровото изражение не напусна лицето му.

— Ако ти или малкият ти спътник се опитате да избягате — каза той толкова безстрастно, че търговецът и дребният гоблин не се усъмниха в думите му нито за миг, — ще ви намеря, където и да сте се скрили, и ще ви убия.

Приятелите на Дризт се спогледаха объркано и дори леко притеснено, и свиха рамене. Сигурни бяха, че познават и най-съкровеното кътче от душата на елфа, ала тонът му бе толкова суров, че дори те се зачудиха дали думите му наистина бяха само празна заплаха.

Отне им повече от час, докато успеят да си пробият път през тълпите на града и подобните на лабиринт улички. Четиримата приятели, чието единствено желание в момента бе да се махнат, колкото се може по-скоро от улиците и зловонните им изпарения, почти бяха достигнали предела на търпението си, когато Сали Далиб най-сетне сви зад един ъгъл и излезе на Улицата на разбойниците. В единия й край се издигаше невзрачна дървена постройка — къщата, където се помещаваше гилдията на Пук паша.

— Там Пук — рече търговецът и посочи постройката. — Сега Сали Далиб вземе свои камили и тръгне си, обратно в Мемнон.

Само че четиримата приятели нямаха намерение да оставят лукавия търговец да си тръгне току-така.

— На мен пък ми се чини, че Сали Далиб ще иде право при Пук, да види дали не може да му продаде малко информация за четирима странници от Север — изръмжа Бруенор.

— Е, и за това си има решение — рече Кати-Бри и смигна на Дризт, после бръкна в кесийката на кръста си и се приближи до заинтригувания и уплашен Сали Далиб.

Върху лицето й се изписа сурово изражение, а в очите й лумна толкова заплашителен пламък, че търговецът рязко се дръпна назад, колкото се може по-надалеч от протегнатата й ръка.

— Стой на едно място! — сопна се тя и мемнонецът нямаше друг избор, освен да изпълни заповедта й.

Стиснала в шепа някакъв белезникав, подобен на брашно прашец, Кати-Бри напевно зареди думи, които не означаваха нищо, ала звучаха досущ като древно заклинание. Когато свърши, тя докосна челото на търговеца с ръката, в която държеше прашеца, и изрисува там очертанията на закривен ятаган. Сали Далиб се опита да каже нещо, ала целият бе скован от смразяващ ужас и не успя да накара езика си да го слуша.

— А сега — дребният — спокойно рече Кати-Бри и се обърна към помощника на търговеца.

Малкият гоблин изпищя и се опита да побегне, ала Уолфгар го улови с една ръка, стисна го достатъчно здраво, за да не мърда, и го задържа пред Кати-Бри.

Момичето повтори цялата церемония, после се обърна към Дризт:

— Отсега нататък двамата са свързани с твоята душа. Усещаш ли ги?

Навлизайки бързо в ролята, която Кати-Бри му бе отредила, елфът кимна мрачно и бавно извади двата си ятагана.

Сали Далиб пребледня като мъртвец и замалко не се свлече на земята от ужас, ала Бруенор, който се бе приближил, за да види по-добре хитринката на доведената си дъщеря, му помогна да се задържи на крака.

— Нека си вървят — рече момичето на Уолфгар и джуджето. — Моето заклинание вече е изречено.

После рязко се обърна към търговеца и помощника му и заплашително прошепна:

— Сега елфът непрекъснато ще усеща присъствието ви. Ще знае кога сте наблизо и кога се намирате далеч от него. Ако останете в града, ако дори само си помислите да отидете при Пук, елфът ще разбере и ще ви открие, където и да сте.

За миг Кати-Бри замълча — искаше да е сигурна, че двамата прекрасно разбират ужасните последици, които всяка тяхна необмислена постъпка можеше да има.

— А когато ви намери — довърши тя с все същия ледено безстрастен тон, — смъртта ви ще бъде бавна и мъчителна.

— Взимайте си гърбатите коне и изчезвайте от тука! — изръмжа Бруенор. — И ако някога отново видя гнусните ви мутри, елфът ще трябва да си чака реда, за да се разправи с вас!

Още преди джуджето да успее да довърши, Сали Далиб и малкият гоблин подкараха камилите и с цялата бързина, на която бяха способни, се отправиха на север, колкото се може по-надалеч от Улицата на разбойниците.

— Тез’ двамата май няма да спрат, докат’ отново не почувстват горещия пясък под нозете си! — изсмя се Бруенор, когато Сали Далиб и гоблинът се скриха от погледите им. — Хитър номер, момиче.

Недалеч от мястото, където се бяха спрели, имаше странноприемница, наречена „Плюещата камила“. Дризт я показа на приятелите си и рече:

— Запазете стаи там. Аз ще тръгна след тях, за да се уверя, че наистина имат намерение да напуснат града.

— Само си губиш времето — провикна се Бруенор след него. — Момичето така ги уплаши, че сега бягат, колкото им държат краката… или поне копитата на онез’ гърбати животни!

Ала Дризт вече бе потънал в лабиринта от улички.

Уолфгар, който никога досега не бе виждал Кати-Бри в такава светлина, все още я измерваше с подозрителен поглед, което не убягна на Бруенор.

— Трябва да внимаваш, момче — подразни го джуджето. — Гадна жилчица се крие у туй момиче, та гледай да не я предизвикваш!

Подхващайки шегата на Бруенор, Кати-Бри присви очи и измери грамадния варварин с толкова заплашителен поглед, че той неволно отстъпи назад.

— Магия против измяна — отчетливо изрече момичето. — Така веднага ще разбера, ако се загледаш след някоя жена!

После, все още без да го изпуска от очи, тя се обърна и направи няколко крачки към странноприемницата, която Дризт им беше показал.

Докато тръгваше след Кати-Бри, Бруенор се протегна и потупа исполина по рамото:

— Прекрасно момиче — каза той. — Само гледай да не я ядосваш!

Уолфгар тръсна глава, напомняйки си, че „магията“ на Кати-Бри не бе нищо друго, освен номер за сплашване на търговеца.

Ала не можеше толкова лесно да забрави заплашителния блясък в очите на Кати-Бри и продължи да мисли за нея, докато вървяха надолу по Улицата на разбойниците. По тялото му плъзна тръпка — едновременно неспокойна и приятна.

Слънцето вече клонеше към заник, когато Дризт най-сетне се върна на Улицата на разбойниците. Беше проследил Сали Далиб и помощника му далеч във вътрешността на Калимската пустиня, макар че трескавата бързина, с която се отдалечаваше търговецът, ясно показваше, че изобщо няма намерение да се връща в Калимпорт. Ала Дризт не искаше да рискува — от Риджис ги делеше съвсем малко. Съвсем малко ги делеше и от Артемис Ентрери.

Предрешен като Светъл елф (с каква лекота надяваше вече магическата маска!) Дризт влезе в „Плюещата камила“ и отиде да говори с ханджията, невероятно мършав човек, който никога не се обръщаше с гръб към онзи, с когото говореше, от страх някой да не му забие нож, и чийто поглед непрекъснато се стрелкаше неспокойно във всички посоки.

— Трима приятели — рязко рече Дризт. — Джудже, млада жена и русокос исполин.

— Горе са, вляво от стълбите — отвърна ханджията и протегна костеливата си ръка. — Две златни монети, ако имаш намерение да прекараш нощта тук.

— Джуджето вече ти плати — хладно каза Дризт и се накани да се качи по стълбите.

— Само за себе си, за момичето и за големия — ханджията нямаше намерение да се откаже толкова лесно и сграбчи рамото на Дризт.

Леденият блясък в лавандуловите очи го накара да замръзне на мястото си.

— Т-т-така беше — уплашено заекна той. — Сега си спомних. Наистина ми плати.

Без да каже нищо повече, Дризт се заизкачва по стълбите.

Лесно откри двете срещуположни стаи в далечния край на коридора. Канеше се да отиде в стаята, която щеше да дели с Бруенор и Уолфгар, и да си почине за час-два, преди да се е спуснала нощта — времето, когато бе най-вероятно да открие Ентрери из улиците на града. Вместо това обаче, завари Кати-Бри да го чака на прага на своята стая. Тя му даде знак да я последва и затвори вратата след него.

В средата на стаята бяха поставени два стола и Дризт приседна на крайчеца на единия от тях, потропвайки неспокойно с крак.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще излезеш от кожата си — рече Кати-Бри.

Елфът вдигна очи, но момичето отмина хладния му поглед със смях:

— Е, какво, ще ме удариш ли?

Това като че ли помогна на Дризт да дойде на себе си и той се отпусна в стола поуспокоен.

— И мисля, че е крайно време да свалиш тази глупава маска! — скара му се Кати-Бри.

Дризт вдигна ръка към лицето си, но спря разколебан.

— Махни я! — повтори момичето и Дризт автоматично я послуша.

— Дори и маската не можа да скрие суровия пламък, който гореше в погледа ти, преди да тръгнеш след търговеца — добави Кати-Бри след малко, а гласът й забележимо омекна.

— Исках да съм напълно сигурен — хладно отвърна Дризт. — Нямам никакво доверие на Сали Далиб.

— Нито пък аз — съгласи се Кати-Бри. — Ала него вече го няма, а суровият пламък все така гори в очите ти.

— Ти беше онази, която го „омагьоса“ — възнегодува Дризт, но в гласа му прозвучаха отбранителни нотки. — Тогава суровата беше Кати-Бри, а не аз.

Момичето сви рамене.

— Просто маска, която захвърлих веднага щом търговецът си тръгна и тя вече не ми трябваше. Ала ти — при тези думи Кати-Бри се приведе напред и сложи ръка върху коляното на Дризт, — ти искаш да се биеш… дори да убиваш.

Дризт трепна, ала осъзна, че Кати-Бри е права и отвърна очи — можеше да приеме приятелското й докосване, ала дори и заради нея не можеше да смекчи суровото изражение, изписано на лицето му.

— Защо е всичко това? — меко прошепна младата жена.

Дризт вдигна поглед и в този миг си припомни всичко, което той и Кати-Бри бяха преживели заедно. Искрената й загриженост пробуди спомена за онзи отдавна отминал ден, когато двамата се срещнаха за първи път. Тогава усмивката на момичето (по онова време Кати-Бри бе съвсем млада, почти дете) прогони отчаянието от сърцето на обезверения изгнаник и му възвърна вярата, че е постъпил правилно като е напуснал света на злия си народ.

Кати-Бри го познаваше по-добре от всеки друг на този свят, тя най-добре от всички разбираше нещата, които бяха истински важни за него, и правеше живота му на повърхността по-поносим. Единствено тя виждаше страховете, които черната кожа на лицето му скриваше от останалия свят, единствено тя усещаше несигурността, която другите не забелязваха, заблудени от съвършенството, до което той владееше меча.

— Ентрери — тихо отвърна Дризт.

— Ще го убиеш ли?

— Трябва да го убия.

Кати-Бри се облегна назад и се замисли над думите му.

— Ако искаш да го убиеш, за да спасиш Риджис и за да му попречиш да причинява зло на хората, тогава сърцето ми казва, че това е добро дело — при тези думи тя отново се приведе напред и доближи лице до неговото. — Ала ако искаш да го убиеш, за да се докажеш, или за да отречеш онова, което е той, тогава сърцето ми плаче горчиво.

Думите на Кати-Бри му подействаха като плесница. Той се изпъна на стола и вирна глава, а по лицето му плъзна изражение на гневно несъгласие. Въпреки това, Дризт я остави да продължи — младата жена бе наблюдателна и умна и той не можеше да отмине думите й току-така.

— Вярно е, че светът не е справедлив, приятелю. Вярно е, че единствено заради цвета на кожата си ти се сблъскваш с онова отношение, което убиецът си е заслужил със своите дела. Ала нима преследваш Ентрери единствено заради своя гняв и обида? Нима ако убиеш Ентрери, ще поправиш неправдата, която трябва да понасяш всеки ден?

Дризт не отвърна нищо, но в очите му отново заискри суров пламък.

— Погледни се в огледалото, Дризт До’Урден — рече Кати-Бри, — погледни се без маската. Смъртта на Ентрери няма да промени цвета на кожата му… нито на твоята собствена.

За втори път, откакто бе влязъл в стаята на момичето, Дризт изпита чувството, че току-що са го зашлевили през лицето. В думите на Кати-Бри се съдържаше толкова много истина, че гневът му се стопи, той се облегна назад и я погледна така, както не я бе виждал никога досега. Къде бе отишло малкото момиченце на Бруенор? Сега пред него стоеше красива и чувствителна жена, която само с няколко думи бе разголила душата му и бе стигнала до най-съкровените й кътчета. Двамата наистина бяха преживели много неща заедно, ала Дризт бе смаян от това колко добре бе успяла да го опознае тя. А и защо?

— Имаш по-верни приятели, отколкото изобщо можеш да си представиш — продължи Кати-Бри. — И то не заради начина, по който въртиш меча. Има и други, които биха се нарекли твои приятели, стига ти сам да не ги държеше на разстояние от себе си… стига само да можеше да прогледнеш!

Дризт се замисли над думите й. В ума му изплува образът на капитан Дюдермонт и неговите моряци — те всички го бяха подкрепили, дори и след като разбраха за прокълнатата му раса.

— Стига само да се научиш да обичаш — гласът на Кати-Бри се бе снишил до едва доловим шепот. — Много неща пропусна по този начин, Дризт До’Урден.

Дризт се вгледа изпитателно в големите, тъмни очи на младата жена, където се бе появил странен блясък. Какво ли се опитваше да му каже тя, за каква ли лична, крита досега тайна се опитваше да му отвори очите?

В този миг вратата се отвори рязко и Уолфгар нахлу в стаята. На лицето му грееше широка усмивка, а в светлите му сини очи гореше жажда за приключения.

— Радвам се, че вече си тук — докато говореше на Дризт, младежът отиде до Кати-Бри и преметна ръка през рамото й. — Нощта се спусна и луната вече наднича зад източния хоризонт. Време е да тръгваме на лов!

Кати-Бри стисна ръката на Уолфгар, която още лежеше на рамото й и се усмихна лъчезарно. Дризт искрено се радваше, че двамата се бяха открили. Твърдо вярваше, че животът им заедно ще бъде изпълнен с обич и щастие, а децата им без съмнение щяха да бъдат гордостта на целия Север.

Кати-Бри отново погледна към него.

— Помисли си пак, приятелю — тихо каза тя. — Дали се чувстваш уловен в капана на начина, по който те възприема светът… или на начина, по който ти си мислиш, че те възприема?

Дризт усети как напрежението го напуска. Ако Кати-Бри бе права, значи трябваше сериозно да помисли.

— Време за лов! — повтори Кати-Бри, щастлива, че бе успяла да накара Дризт да погледне на нещата от нейната гледна точка.

Тя се изправи и тръгна към вратата заедно с Уолфгар. Миг преди да излезе от стаята, младата жена се обърна и за последен път погледна елфа. Онова, което той прочете в очите й, го накара да се зачуди дали там, в Долината на мразовития вятър, завинаги не бе изгубил нещо, за което сега, когато Уолфгар бе станал част от живота на Кати-Бри, вече бе твърде късно.

Когато двамата му приятели излязоха от стаята, Дризт въздъхна едва чуто и инстинктивно посегна към магическата маска.

Инстинктивно, зачуди се той и изпусна маската на земята.

После се облегна назад и се замисли, сключил ръце зад главата си. Огледа се наоколо с надежда, ала в стаята нямаше огледало.

17 Немислима преданост

Ла Вал задържа ръката си в малката кесийка, за да подразни Пук и още повече да разпали нетърпението му. Двамата бяха сами (Пук отдавна вече не възприемаше евнусите си като разумни, мислещи същества) в централната зала на последния етаж. Магьосникът беше обещал на своя господар прекрасен подарък, по-скъпоценен дори от вестта за връщането на Ентрери и рубина, а Пук бе сигурен, че Ла Вал никога не би казал подобно нещо току-така. Всички знаеха колко неразумно бе да гневиш водача на гилдията.

Ла Вал обаче, напълно убеден, че обещанието му не е ни най-малко преувеличено, изобщо не се притесняваше. Най-сетне, с широка усмивка на лицето, той извади ръка от кесийката и подаде безценния си подарък на своя господар.

За миг Пук онемя, а дланите му се изпотиха при допира на ониксовата статуетка.

— Великолепно! — промълви той смаяно. — Никога не съм виждал такова майсторство, такава изкусна изработка! Струва ти се, че можеш да го погалиш!

— Наистина можеш — едва чуто прошепна Ла Вал, който не искаше да разкрие всички качества на подаръка наведнъж.

После добави по-силно:

— Радвам се, че си доволен.

— Откъде го взе?

Ла Вал неспокойно се размърда на мястото си.

— Това няма значение — отвърна той. — Важното е, че е за теб, господарю, като знак за безграничната ми преданост.

После побърза да смени темата:

— Майсторството, с което е изработена тази статуетка, е само едно от достойнствата й — уж небрежно рече той и се изпълни със задоволство, когато Пук рязко вдигна очи и му хвърли поглед, изпълнен с любопитство — дошло бе време отново да смае господаря си. — Не може да не си чувал за подобни фигурки и преди. Те са не само красиви, но могат да бъдат и верни другари на своите притежатели.

Само при мисълта за подобен безценен предмет, ръцете на Пук се разтрепериха от възбуда.

— С т-т-това — заекна той развълнувано — мога да повикам пантерата тук?

Усмивката на Ла Вал бе по-красноречива от каквито и да било думи.

— Как? Кога бих могъл…

— Когато поискаш — отвърна магьосникът.

— Трябва ли да приготвим клетка?

— Няма нужда.

— Ала поне докато пантерата не разбере кой е нейният господар…

— Ти притежаваш статуетката — не го остави да довърши Ла Вал. — Съществото, което ще призовеш чрез нея, ти принадлежи изцяло и ще изпълни всяка твоя заповед.

Пук притисна статуетката до гърдите си. Просто не можеше да повярва на щастието си. Големите котки бяха първата му и най-голяма любов, а сега щеше да притежава едно такова животно, което да го слуша безпрекословно, досущ продължение на собствената му воля. Това надминаваше и най-смелите му мечти!

— Сега! — рече той. — Искам да повикам котката сега! Кажи ми думите.

Ла Вал взе статуетката и я постави на земята, после тихичко прошепна името в ухото на Пук, внимавайки много да не би по погрешка сам да извика пантерата и така да развали удоволствието на господаря си.

— Гуенивар! — меко рече Пук.

Нищо не се случи, ала както магьосникът, така и пашата съвсем ясно усетиха връзката с далечното същество.

— Ела при мен, Гуенивар! — заповяда Пук.

Гласът му се понесе през тунела, свързващ Равнините на съществуванието и достигна тъмния коридор, който водеше до Звездната равнина, дома на пантерата. Гуенивар се събуди и предпазливо пое натам, откъдето идваше зовът.

— Гуенивар! — за трети път долетя името й, ала гласът, който го изричаше, й бе непознат.

Бяха минали много седмици, откакто господарят й не я бе викал в Материалната равнина. През това време Гуенивар си бе починала (нещо, от което имаше отчаяна нужда), ала дългото мълчание от страна на Повелителя й вече започваше да я притеснява. А сега, когато чу нечий чужд глас да изрича името й, тя разбра извън всякакво съмнение, че нещо се бе променило.

Само че връзката й със статуетката бе прекалено силна, за да може да не се отзове на повика на господаря си (който и да бе той), затова пантерата предпазливо и напълно безшумно закрачи по тъмния коридор, свързващ двете Равнини.

Пук и Ла Вал с изумление гледаха мъглата, която се завихри над пода и обви фигурката в сиви валма. Тя се завихри лениво за няколко секунди, после прие ясни очертания и Гуенивар най-сетне се материализира. Напълно неподвижна, пантерата започна да се оглежда наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.

— Какво да правя сега? — обърна се Пук към Ла Вал и Гуенивар трепна при звука на гласа му — гласът на нейния господар.

— Каквото поискаш — отвърна магьосникът. — Котката ще стои при теб, ще се разхожда с теб, ще ловува за теб… ще убива заради теб.

Последното предложение на магьосника наведе Пук на някои прелюбопитни мисли.

— Докъде се простират възможностите й?

Ла Вал сви рамене.

— Магиите от този род обикновено отслабват с течение на времето… но винаги можеш да я повикаш отново, след като си почине — побърза да добави Ла Вал като видя натъженото изражение, което се изписа по лицето на Пук. — Тя не може да бъде убита. Да я погубиш означава просто да я изпратиш обратно в собствената й Равнина, но тогава статуетката може да се счупи.

Лицето на Пук отново помрачня — безценният предмет вече му бе станал прекалено скъп и той не искаше да го губи.

— Уверявам те — продължи Ла Вал, — че съвсем не е лесно да се унищожи статуетката. Магията й е твърде мощна. Ако сега тук дойдеше най-якият ковач в целите Царства и я удареше с най-тежкия си чук, не би успял дори да я одраска.

Пук най-сетне се успокои.

— Ела при мен! — повика той котката и протегна ръка.

Гуенивар се подчини, ала неспокойно сви уши назад, когато новият й господар погали гладката й, черна козина.

— Имам задача за нея! — рече Пук внезапно и в очите му заблестя приятна възбуда. — Забележителна, изключителна задача! Първата задача на Гуенивар!

Очите на Ла Вал блеснаха щастливо при вида на блаженството, изписано върху лицето на Пук.

— Доведи ми Риджис! — каза пашата. — Нека първата жертва на Гуенивар бъде полуръстът, когото мразя повече от всичко друго на света!

Изтощен от дните прекарани в Деветте килии и от многобройните мъчения, на които пашата го бе подложил, Риджис с мъка се държеше на краката си и един удар в гърба бе достатъчен, за да го повали на земята в краката на Пук. Полуръстът с мъка се изправи на крака, твърдо решен да понесе с достойнство следващото мъчение, дори ако това означаваше да умре.

Пук даде знак на стражите да напуснат стаята и се обърна към Риджис:

— Хареса ли ти гостуването при нас?

Риджис отметна един кичур коса от челото си и отвърна:

— Не е толкова зле. Само дето съседите са малко шумнички, по цяла нощ ръмжат и мъркат.

— Млъквай! — сопна се Пук, после погледна към Ла Вал, който стоеше до него, и изкриви лице в зла гримаса. — Скоро няма да ти е до смях.

Ала след всичко, което беше преживял, Риджис вече не изпитваше страх, а само примирение.

— Е, добре — рече той спокойно, надявайки се да развали поне малко явното удоволствие, изписано на лицето на Пук. — Ти победи. Откраднах твоя медальон и бях заловен. Ако смяташ, че престъплението ми заслужава смърт, просто ме убий.

— О, ще го направя и още как! — изсъска Пук. — Планирам го отдавна, но досега не бях измислил достатъчно добър начин.

Риджис се олюля. А може би все пак не бе чак толкова спокоен, колкото си мислеше?

— Гуенивар! — извика Пук.

— Гуенивар? — повтори Риджис едва чуто.

— Ела при мен, Гуенивар!

Риджис зяпна от учудване, когато видя магическото животно да се показва иззад една открехната врата.

— О-о-откъде я имаш? — заекна Риджис.

— Великолепна е, нали? — отвърна Пук. — Не се безпокой, малки крадецо. Много скоро ще можеш да я видиш съвсем отблизо.

По лицето на пашата се разля злокобна усмивка и той се обърна към котката:

— Гуенивар, скъпа Гуенивар — гальовно рече той. — Този крадец стори зло на господаря ти. Убий го, мое прекрасно животно, и нека смъртта му бъде бавна и мъчителна. Искам да го чуя да пищи от болка и ужас.

Риджис се взря в големите очи на пантерата, която колебливо пристъпи към него.

— Спокойно, Гуенивар — прошепна той и потръпна от болка при вида на великолепното животно, принудено да се покорява на злия Пук.

Гуенивар принадлежеше на Дризт!

Само че сега не му беше времето да се чуди как пантерата бе попаднала в ръцете на Пук. Не и сега, когато собственият му живот висеше на косъм.

— Това е той! — извика Риджис на Гуенивар и посочи Пук. — Той заповядва на злия убиец, който ме отвлече, а теб открадна от истинския ти господар! Злия убиец, когото истинският ти господар отчаяно търси!

— Великолепно! — разсмя се Пук, мислейки, че в отчаянието си Риджис се опитва да обърка животното с нелепи лъжи. — Това забавление като че ли си струва цялото зло, което изстрадах заради теб, крадецо Риджис!

Ла Вал неспокойно се размърда — някак си не бе съвсем убеден, че думите на полуръста са предизвикани единствено от смъртния страх, обзел го при вида на пантерата.

— Сега, Гуенивар! — заповяда Пук. — Накарай го да страда!

Пантерата изръмжа гърлено и присви очи.

— Гуенивар — повтори Риджис. — Гуенивар, ти ме познаваш!

Гуенивар с нищо не показа, че си спомня някога да е виждала полуръста. Подтиквана от гласа на господаря си, тя се долепи до земята и бавно запълзя към полуръста.

— Гуенивар! — изкрещя Риджис и панически заопипва стената, в обречен опит да намери някакъв изход.

— Да, така се казва — изсмя се Пук, който все още не можеше да разбере, че Риджис наистина познава пантерата. — Сбогом, Риджис! И нека мисълта, че ще помня този миг до края на живота си, ти служи за утеха!

Гуенивар присви уши назад и приклекна още по-ниско, готова за скок. Риджис се втурна към вратата, макар да знаеше, че е заключена. Гуенивар скочи, невероятно бърза и безпогрешна, и Риджис дори не успя да извика.

Възторгът на Пук обаче трая съвсем кратко. Той стана от трона си, за да вижда по-добре, ала само миг след като Гуенивар скочи върху Риджис, двамата изчезнаха.

До вратата остана само лека сива мъгла, която бързо се разсея.

— Какво? Това ли беше? Без да пролее дори една капка кръв? — нахвърли се Пук върху Ла Вал. — Така ли убива?

Ужасеното изражение на магьосника говореше друго. Изведнъж Пук видя привидно безсмислените думи на Риджис към котката в коренно различна съвсем светлина.

— Тя го отнесе със себе си! — изрева той и сграбчи Ла Вал. — Къде? Кажи ми къде го отнесе!

Магьосникът едва успя да се задържи на краката си.

— Не е възможно! Тя трябва да се подчинява на господаря си, на онзи, който притежава статуетката.

— Риджис познаваше котката! — изкрещя Пук.

— Немислима преданост! — Ла Вал все още не можеше да повярва на това, което се бе разиграло пред очите му.

Пук се насили да се успокои и отново седна на трона.

— Откъде я взе?

— Ентрери — отвърна Ла Вал незабавно — не му беше времето да увърта, не и сега, когато господарят му бездруго кипеше от ярост.

Пук се почеса по брадата.

— Ентрери — замислено повтори той.

Парченцата от мозайката започваха да си идват по местата. Пук познаваше Ентрери достатъчно добре, за да знае, че убиецът никога не би направил толкова ценен подарък, без да поиска нещо в замяна.

— Статуетката е принадлежала на някой от приятелите на полуръста — досети се пашата, спомняйки си, че Риджис бе говорил на пантерата за „истинския й господар“.

— Не го попитах — каза Ла Вал.

— Не е било нужно! — сопна се Пук. — Статуетката е принадлежала на някой от приятелите на полуръста… навярно някой от онези, за които говореше Оберон. Да, точно така. А Ентрери, какво поиска той в…

Пук спря на средата на изречението и хвърли зъл поглед на магьосника.

— Къде е Пиночет? — лукаво попита той.

По лицето на Ла Вал плъзна мъртвешка бледност — уловен в капана на конфликта между Пук и страховития убиец, за него нямаше изход, каквото и да направеше. При вида на ужасения магьосник, Пук бързо се досети каква бе истината.

— Разбирам… Ах, Ентрери. Даже невероятните ти способности не могат да компенсират докрай неприятностите, които ми създаваш. А и ти! — изсъска Пук на магьосника. — Къде са сега полуръстът и пантерата?

Ла Вал поклати глава.

— В нейната собствена равнина — с мъка рече той. — Няма къде другаде да са отишли.

— Котката може ли да се върне в нашия свят?

— Само ако бъде призована от онзи, който притежава статуетката.

Пук посочи малката фигурка, която лежеше на пода до вратата.

— Повикай я! — нареди той, ала после размисли и спря Ла Вал още преди да бе стигнал до статуетката. — Не, почакай. Първо ще наредя да направят клетка за нея. Гуенивар трябва веднъж завинаги да разбере кой е истинският й господар! Бързо ще я науча на послушание!

Ла Вал отиде до вратата и вдигна малката ониксова фигурка, чудейки се какво точно очаква от него господарят му. После тръгна към своята стая, но докато минаваше покрай трона на Пук, пашата го сграбчи и доближи лице на сантиметри от неговото.

— Полуръста! — изръмжа той заканително. — Доведи ми го обратно, магьоснико… или ще се простиш с живота си!

С тези думи Пук се изправи и се отправи към вратата, водеща към долните етажи на къщата. Трябваше да изпрати някой от хората си на улицата, за да разбере какво е намислил Ентрери. Освен това на всяка цена трябваше да научи повече за онези приятели на полуръста, независимо дали бяха загинали в Асавирския провлак, или все още бяха живи.

Ако ставаше дума за някой друг, Пук щеше да използва магическия медальон, ала с опасния убиец това не бе особено добра идея.

Пук сърдито изръмжа и с трясък затвори вратата след себе си. Беше се надявал, че след завръщането на Ентрери никога вече няма да му се налага да прибягва до този изход. Ала сега, когато видя, че убиецът бе оплел в мрежата си дори верния Ла Вал, Пук разбра, че му остава една-единствена възможност.

Раситър.

— Искаш да бъде премахнат? — попита плъхочовекът — Пук никога досега не му бе възлагал по-приятна задача.

— Недей да се ласкаеш! — сопна се Пук. — Това не е твоя работа, Раситър… нито пък е по силите ти.

— Подценяваш възможностите на гилдията ми.

— А ти подценяваш влиянието на убиеца… не ще да са един или двама онези от твоите „приятели“, които са по-верни на Ентрери, отколкото на теб — предупреди го Пук. — Не искам в гилдията ми да избухне война.

— Какво искаш от мен тогава? — рязко попита Раситър без да може да прикрие разочарованието си.

Пук не пропусна да забележи неприязнения тон на плъхочовека и ръката му неволно се протегна към рубинения медальон, който висеше на врата му. Много лесно можеше да подчини Раситър с негова помощ, ала предпочете да не го прави. Никой, попаднал под магията на рубина, не се справяше така добре със задачите си, както когато действаше по собствена воля, а Пук вече бе научил достатъчно за приятелите на Риджис, за да знае, че ако те бяха успели да се спасят от нападението на Пиночет, на Раситър и гнусните му приятелчета щеше да им се наложи да дадат всичко от себе си (ако не повече), за да ги победят.

— Мисля, че Ентрери е бил проследен до Калимпорт — обясни Пук. — Приятели на полуръста, които представляват заплаха за нашата гилдия.

Раситър се приведе напред, преструвайки се на изненадан. В действителност, той отдавна бе научил от Дондон за пристигането на четиримата северняци.

— Ще бъдат тук съвсем скоро — продължи Пук, — така че нямаш много време.

Те вече са тук, помисли си Раситър и вътрешно се усмихна, но на глас каза само:

— Искаш да бъдат заловени?

— Унищожени — поправи го Пук. — Прекалено силни са, за да си позволя да поема каквито и да било рискове.

— Унищожени — повтори Раситър. — Любимата ми задача.

Пук не можа да потисне тръпката на отвращение, която пропълзя по гръбнака му.

— Съобщи ми, когато свършиш работата — каза той и се отправи към вратата.

В мига, в който господарят му излезе от стаята, Раситър избухна в беззвучен смях.

— Ех, Пук! Колко малко знаеш ти за моите възможности! — прошепна той и нетърпеливо потри ръце.

Нощта напредваше и северняците скоро щяха да тръгнат из улиците на града… където Дондон вече ги очакваше.

18 Двойна игра

Свит на любимото си местенце на Улицата на разбойниците, Дондон не изпускаше от очи входа на „Плюещата камила“. Когато видя елфът, последен от четиримата, да се завръща в странноприемницата, полуръстът извади малко огледалце и за последен път провери маскировката си. Цялото му лице бе покрито с мръсотия; дрехите му бяха прекалено широки за него, като на улично хлапе, имало късмета да ги смъкне от гърба на някой пияница, заспал на улицата, преди да успее да се добере до дома си; косата му бе подобаващо разрошена и сплъстена, сякаш от години не бе виждала гребен, още по-малко пък вода.

Дондон вдигна изпълнен с копнеж поглед към луната и предпазливо попипа брадичката си. Все още гладка, тя вече бе започнала да изтръпва. Полуръстът пое голяма глътка въздух, после още една и успя да потисне животинския порив, който се надигаше в гърдите му. Откакто се присъедини към редиците на Раситър (преди повече от една година), се бе научил да се справя с тези демонични копнежи, ала въпреки това се надяваше, че ще успее да си свърши работата достатъчно бързо. Тази нощ луната бе особено ярка.

Хората, които минаваха покрай него, все жители на Калимпорт, му смигваха съучастнически, когато го видеха, досещайки се, че Дондон, всепризнатият майстор на измамите, отново бе излязъл на лов. Обитателите на калимпортските улици познаваха полуръста прекалено добре, за да попаднат в клопките му, ала освен това бяха и достатъчно благоразумни, за да не разтръбяват на всеки непознат, когото срещнеха кой и какъв точно бе Дондон. Полуръстът винаги успяваше да се заобиколи с най-безмилостните главорези на Калимпорт, а да издадеш прикритието му, точно когато измамникът се кани да хлопне капана около нищо неподозиращата жертва, си бе наистина тежко престъпление.

Дондон се дръпна назад, когато малко по-късно четиримата приятели излязоха от странноприемницата.

За Дризт и останалите Калимпорт през нощта бе също толкова необичаен, колкото и през деня. За разлика от градовете на Севера, където нощният живот обикновено бе съсредоточен в многобройните пивници, тук улиците като че ли ставаха още по-оживени, след като слънцето се скриеше зад хоризонта. Дори обикновените бедняци се променяха и ставаха по-зловещи и загадъчни.

Едно място обаче, си оставаше все така безлюдно, независимо дали бе ден или нощ — никой не смееше да припари до невзрачната дървена постройка в края на улицата. Къщата, в която се помещаваше гилдията на Пук паша. Двамата стражи, предрешени като обикновени скитници, все още се облягаха от двете страни на вратата, ала освен тях, сега край сградата имаше още двама пазачи.

— Ако Риджис е затворен там — обади се Кати-Бри — трябва да намерим начин да влезем вътре.

— Няма съмнение, че Риджис е там — отвърна Дризт.

— Ала ловът ни трябва да започне с Ентрери.

— Тук сме, за да открием Риджис — напомни Кати-Бри и му хвърли разочарован поглед.

Дризт побърза да поясни:

— Пътят до Риджис минава през убиеца. Можеш да бъдеш сигурна, че той се е погрижил за това. Нали чу думите му при Клисурата на Гарумн. Ентрери няма да ни позволи да открием Риджис преди да сме се срещнали с него.

Кати-Бри не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Когато отвлече Риджис от Митрал Хол, Ентрери бе положил големи усилия да примами Дризт да се впусне в това преследване, сякаш залавянето на полуръста бе просто част от някаква сложна игра, в която участваха само той и елфът.

— Откъде да започнем? — недоволно изръмжа Бруенор.

Беше очаквал, че улицата ще е по-спокойна и ще им даде по-добра възможност да съставят плановете си. Всъщност, той тайно се надяваше, че биха могли да свършат работата си още тази нощ. За негово учудване, Дризт отговори:

— Точно оттук.

И като видя недоумението, изписано върху лицето на Бруенор, поясни:

— Вдъхнете миризмата на улицата. Наблюдавайте тълпите и се вслушайте в звуците й. Подгответе се за онова, което ни предстои.

— Нямаме време, елфе! — изръмжа Бруенор. — Сърцето ми нашепва, че докато ние стоим на таз’ смрадлива улица, Къркорещият корем сигурно се гърчи от болка под камшика на своите мъчители!

— Няма да ни се наложи да търсим Ентрери — обади се Уолфгар, следвайки мисълта на Дризт. — Той сам ще ни открие.

Почти като по команда, сякаш забележката на Уолфгар им бе припомнила къде се намират и какви опасности ги дебнат тук, четиримата приятели започнаха да се оглеждат на всички страни. Отвсякъде им хвърляха мрачни погледи, всеки, който минеше покрай тях, се обръщаше, за да ги огледа по-добре. Чужденците не бяха нещо необичайно тук (в крайна сметка, Калимпорт беше пристанище, и то голямо), но чужденци като тях четиримата щяха да изпъкват, където и да отидеха. Осъзнавайки неизгодното положение, в което се намираха, Дризт разбра, че ще трябва да се махнат оттам и тръгна надолу по Улицата на разбойниците.

Преди Уолфгар, който вървеше последен, да успее да направи и крачка, откъм сенките около „Плюещата камила“ долетя детски глас:

— Ей! Търсите кого да нападнете, а?

Без да разбира добре какво става, Уолфгар се приближи и надникна в мрака. Там стоеше Дондон, на вид досущ като мърляво улично хлапе.

— Какво става? — попита Бруенор, който също се бе доближил.

Вместо отговор, Уолфгар безмълвно посочи Дондон.

— Какво става? — повтори джуджето, ала този път въпросът му бе отправен към малката, тъмна фигурка.

— Търсите си кого да нападнете, а? — повтори Дондон и излезе от мрака.

— Ха! — изсумтя Бруенор и пренебрежително махна с ръка. — Туй било някакво си момче. Нямаме време да си играем!

И като сграбчи Уолфгар за ръката, той се обърна и си тръгна.

— Може би знам повече, отколкото си мислите — тихо извика Дондон след тях.

Без да му обръща внимание, Бруенор се накани да продължи по пътя си, следван от Уолфгар, ала преди да успее да направи и една крачка, към тях се приближи Дризт. Забелязал, че спътниците му изостават, елфът отиде да провери какво става и дойде точно навреме, за да чуе последните думи на „момчето“.

— Просто някакъв хлапак! — обясни Бруенор.

— Уличен хлапак — поправи го Дризт и като заобиколи двамата си приятели, се върна при стената на странноприемницата, където стоеше Дондон. — Уличен хлапак, от чийто поглед не убягва нищо.

— Какво можеш да направиш за нас? — прошепна Дризт на полуръста и му даде знак да го последва встрани от улицата и любопитните погледи на минаващите.

Дондон сви рамене.

— Зависи какво искате. Днес тук пристигнаха цял куп търговци, та има доста за крадене. Какво точно ви интересува?

Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри обградиха елфа и „момчето“. Очите им внимателно следяха всички минувачи, ала острият им слух не изпускаше нито думичка от разговора на елфа и непознатия хлапак.

Дризт приклекна до полуръста и насочи погледа му към невзрачната постройка в края на улицата.

— Къщата на Пук — небрежно обясни Дондон. — Най-непристъпната къща в цял Калимпорт.

— Ала и тя си има слабо място — отбеляза Дризт.

— Всички си имат слабо място — съгласи се Дондон спокойно — превъплъщението му в дръзко улично хлапе, свикнало да оцелява в суровия живот на калимпор-тските улици, бе превъзходно.

— Някога влизал ли си там?

— Може и да съм.

— А някога виждал ли си сто златни монети?

Очите на Дондон светнаха и той уж неспокойно пристъпи на място.

— Да идем в стаята — обади се Кати-Бри. — Тук привличаме прекалено много любопитни погледи.

Дондон охотно се съгласи, ала не пропусна да хвърли леден поглед на Дризт:

— Предупреждавам ви, че мога да броя до сто.

Щом се озоваха в стаята, Дризт и Бруенор изсипаха цяла купчинка златни монети пред полуръста, който веднага се зае да им описва някакъв таен заден вход, който въвеждал в къщата на Пук и за който, според думите на Дондон, не знаели дори крадците.

Четиримата приятели се скупчиха около него, нетърпеливи да научат всички подробности.

От устата на Дондон всичко звучеше съвсем лесно.

Прекалено лесно.

Дризт се изправи и извърна лице, за да скрие усмивката си. Нали точно за това си бяха говорили току-що и се бяха чудили кога ли Ентрери ще се опита да се свърже с тях. Всъщност само няколко минути преди това момче да се появи точно навреме и да им покаже „пътя“.

— Уолфгар — рече Дризт, — свали му обувките.

При тези думи тримата му приятели го погледнаха изненадано, а Дондон неспокойно се размърда на стола си.

— Обувките — повтори Дризт и посочи краката на Дондон.

Бруенор бързо разбра какво има предвид елфът — все пак неслучайно един от най-близките му приятели бе полуръст. Преди Уолфгар да успее да каже каквото и да било, джуджето сграбчи левия ботуш на Дондон и го свали, разкривайки гъстата козина по крака — крак не на човешко момче, а на полуръст.

Дондон безпомощно сви рамене и се сгуши в стола си. Всичко се развиваше точно както Ентрери бе предвидил.

— Май наистина знае повече, отколкото си мислим — подигравателно отбеляза Кати-Бри, повтаряйки думите на Дондон, които изведнъж придобиха много по-зловещ смисъл.

— Кой те праща? — изръмжа Бруенор.

— Ентрери — отвърна Уолфгар вместо Дондон. — Изпратил го е, за да ни примами в заложения от него капан.

При тези думи исполинът се приведе над полуръста, закривайки светлината на свещта с огромното си тяло.

Бруенор го изблъска встрани и на свой ред се надвеси над Дондон. С момчешки невинното си лице, Уолфгар никога не би могъл да изглежда толкова страшен, колкото освирепялото джудже с рижата си брада, острия нос, очукания еднорог шлем и страховития пламък в очите.

— Сега, малки мошенико — изръмжа Бруенор на сантиметри от лицето на полуръста, — сега вече не става въпрос за злато, а за собствения ти смрадлив език! Или ще го развържеш и ще ни кажеш всичко, което знаеш, или аз лично ще го изтръгна от гърлото ти!

Дондон пребледня (това беше коронният му номер) и затрепери като лист.

— По-кротко — успокоително се намеси Кати-Бри, поемайки ролята си, която този път не бе така сурова като предишния път. — Вече достатъчно го изплашил.

Докато я избута встрани, Бруенор успя да й смигне одобрително за прекрасното изпълнение.

— Да съм го изплашил? — грубо рече той и свали брадвата от рамото си. — Хич и да не си мисли, че ще му се размине само с малко страх!

— Чакайте! Чакайте! — примоли се Дондон, гърчейки се от престорен страх така, както само един полуръст може да се гърчи. — Просто правех онова, което палачът ми нареди и за което ми плати.

— Значи познаваш Ентрери? — попита Уолфгар.

— Тук всички познават Ентрери — отвърна Дондон. — И всички правят онова, което той им нареди!

— Хич недей да се тревожиш за Ентрери! — изръмжа Бруенор в лицето му. — Да го видим как ще успее да ти стори каквото и да било, след като мойта брадва си вземе свойто!

— Да не би да си мислиш, че можеш да убиеш Ентрери? — престори се Дондон, че не разбира какво има предвид джуджето.

— Ентрери не може да стори нищо на един труп — мрачно рече Бруенор. — Брадвата ми ще ти даде да се разбереш, много преди той да е успял да измисли как точно да те накаже!

— Той иска теб! — обърна се Дондон към Дризт, опитвайки се да поуспокои разговора.

Дризт кимна, но не каза нищо. Нещо не бе както трябва в тази среща, в която нищо не бе както трябва.

— Аз не взимам страна — опита се Дондон да умилостиви Бруенор, когато видя, че Дризт няма да направи нищо, за да разсее напрежението. — Правя само онова, което е нужно, за да оцелея.

— Ако искаш да си спасиш живота сега — сурово рече джуджето, — ще ни кажеш как да влезем в къщата на Пук. Сигурния начин.

Дондон сви рамене:

— Онова място е истинска крепост. Няма сигурен начин.

Бруенор направи още една крачка към него, а гневната бръчка на челото му стана още по-дълбока.

— Но ако трябваше да вляза там — побърза да добави полуръстът, — щях да опитам през клоаката.

Бруенор се обърна към приятелите си.

— Звучи разумно — съгласи се Уолфгар.

Дризт се вгледа в полуръста, търсейки издайнически блясък в очите му, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.

— Разумно е — отсече той най-сетне.

— Е — обади се и Кати-Бри, — той като че ли току-що си спаси живота. Но какво ще правим с него сега? Ще го вземем ли със себе си?

— И още как! — рече Бруенор лукаво. — Той ще ни води!

— Не! — неочакваното несъгласие на елфа учуди и тримата. — Полуръстът направи онова, което поискахме от него. Сега може да си върви.

— И да иде право при Ентрери, за да ни издаде — възкликна Уолфгар.

— Ентрери няма да научи — отвърна Дризт и впи поглед в очите на полуръста, без с нищо да издава, че вече се е досетил за двойната му игра. — Нито пък ще прости.

— Аз казвам да го вземем с нас — настоя Бруенор.

— Нека си върви — повтори Дризт. — Доверете ми се.

Бруенор изсумтя, но пръстите му, които все още стискаха дръжката на митралната брадва се отпуснаха, и той отиде да отвори вратата, мърморейки под носа си. Уолфгар и Кати-Бри си размениха разтревожени погледи, но не казаха нищо.

Дондон не изчака да го подканят втори път, но преди да успее да стигне до вратата, Бруенор застана пред него:

— Ако някога отново видя лицето ти — предупреди го той, — независимо каква маска си надянал този път, бъди сигурен, че ще те насека на парчета!

Дондон се шмугна покрай него и изскочи от стаята, без нито за миг да изпуска опасното джудже от погледа си. Докато с трескава бързина се спускаше по стълбите, които водеха към изхода, полуръстът се възхити на точността, с която Ентрери му бе описал начина, по който щеше да протече срещата. Колко добре познаваше Ентрери тези четиримата и най-вече елфа!

Подозирайки какво се крие зад тази изпълнена с лъжи среща, Дризт много добре разбираше, че с прощалната си заплаха Бруенор надали бе успял да уплаши кой знае колко лукавия полуръст. Дондон бе изиграл ролята си — двете си роли! — без да се издаде дори и с най-малък жест или поглед.

Въпреки това Дризт кимна одобрително, когато Бруенор, все още намръщен, се обърна към тях. Ако не друго, заплахата поне щеше да накара джуджето да се чувства по-сигурно.

По настояване на елфа приятелите решиха да поспят малко. При цялото оживление, царящо навън, никога нямаше да успеят да се вмъкнат незабелязано в някоя от канализационните шахти. Тълпите сигурно щяха да намалеят, когато нощта започнеше да клони към своя край, а опасните главорези отстъпеха място на готвещите се за дневната си работа обикновени хорица.

Дризт обаче не заспа. Облегнат на вратата на стаята, той стоеше нащрек, готов да скочи при първия подозрителен звук. Ритмичното дишане на приятелите му го успокояваше и той потъна в собствените си мисли. Магическата маска висеше на врата му и той за кой ли път се изненада на простотата на измамата, която му даваше възможност да отиде където си поиска, без да бъде хулен и гонен заради цвета на кожата си.

Ала нямаше ли след време самият той да стане жертва на тази измама? Каква щеше да бъде тази свобода, след като цената за нея бе собствената му същност?

Дризт погледна към Кати-Бри, свита на кълбо върху единственото легло в стаята, и се усмихна. В невинността наистина се криеше мъдрост; в идеализма на чистия поглед към света неизменно се съдържаше зрънце истина.

Не биваше да я разочарова.

Най-сетне Дризт усети как мракът навън се сгъстява. Луната бе залязла. Той отиде до прозореца и надникна през него. По улицата все още имаше хора, ала те вече бяха много по-малко. Нощта наистина наближаваше своя край и той събуди останалите — не можеха да си позволят да се бавят повече. Отърсвайки се от прегръдката на съня, приятелите за последен път провериха вещите си и излязоха навън.

На Улицата на разбойниците имаше няколко отводнителни шахти, чиито здрави решетки изглеждаха така, сякаш бяха построени, за да държат скверните обитатели на клоаката там долу, а не за да може водата да се оттича в тях, когато над града се извиеше някоя от лютите бури, които го връхлитаха от време на време. Приятелите избраха шахтата край една малка уличка, недалеч от странноприемницата, която хем оставаше скрита от погледите на минувачите, хем бе достатъчно близо до къщата на Пук, за да успеят да намерят пътя без особени затруднения.

— Момчето може да я махне — рече Бруенор, когато видя металната решетка, покриваща шахтата.

Без да чака да го подканят повече, Уолфгар се наведе над нея и здраво стисна железните пръчки.

— Почакай малко — спря го Дризт и се огледа наоколо, за да види дали някой не ги наблюдава.

После даде знак на Кати-Бри да се върне в началото на уличката, докато самият той тръгна към другия й край, който тънеше в непрогледен мрак. Когато се увери, че там всичко е наред, Дризт махна на Бруенор. От своята позиция, Кати-Бри кимна в знак, че и при нея всичко е спокойно.

— Махни я, момче — прошепна Бруенор. — И гледай да не вдигаш шум.

Уолфгар отново сграбчи решетката и си пое дълбоко дъх. Мускулите му се наляха с кръв, от гърдите му се откъсна стон, ала решетката остана на мястото си.

Уолфгар вдигна невярващ поглед към Бруенор и удвои усилията си. Лицето му поаленя от притока на кръв, решетката застена жално, ала почти не помръдна.

— Нещо я държи отдолу — досети се Бруенор и се приведе над нея, за да я разгледа по-добре.

Лекото издрънчаване на освободена верига бе единственото предупреждение за джуджето преди решетката най-сетне да поддаде и да запрати Уолфгар на земята. Желязото изскочи от мястото си и удари Бруенор по челото, събаряйки шлема от главата му, а него самия поваляйки по гръб. Без да изпуска решетката, Уолфгар шумно се блъсна в стената на странноприемницата.

— Ах, ти, безмозъчен глупако… — разфуча се Бруенор, ала Дризт и Кати-Бри, които се втурнаха да му помогнат, му напомниха, че трябва да пази тишина.

— Защо им е да заковават отводнителната шахта? — недоумяващо попита Кати-Бри.

Уолфгар се отърси от мръсотията и добави:

— И то отвътре. Май нещо там долу иска да държи града далеч от себе си.

— Много скоро ще разберем — рече Дризт и като приклекна до зейналата дупка, спусна краката си вътре. — Пригответе факла. Ще ви извикам, когато се убедя, че е чисто.

Нетърпеливият пламък, заиграл в очите му, не убягна на Кати-Бри и тя го погледна притеснено.

— Заради Риджис — увери я Дризт. — Правя го единствено заради Риджис.

После изчезна в черния мрак. Черен, като мрачните тунели на подземния му дом.

Останалите трима чуха лекия плясък на вода, когато краката на елфа докоснаха пода на клоаката, после всичко потъна в тишина.

Времето се точеше едва-едва.

— Запали факлата — прошепна Бруенор на Уолфгар, ала Кати-Бри спря ръката на младежа.

— Имай му доверие — каза тя на джуджето в отговор.

— Прекалено дълго — притеснено промърмори Бруенор. — Прекалено тихо.

Кати-Бри задържа дланта си върху ръката на Уолфгар, докато приглушеният глас на Дризт не долетя откъм канала:

— Чисто е. Може да слизате.

Бруенор взе факлата от Уолфгар.

— Ти слез последен и върни решетката на мястото й. Не е нужно целият град да разбере къде сме отишли.

Първото нещо, което забелязаха, когато пламъкът на факлата освети клоаката, беше веригата, която бе държала решетката. Очевидно поставена тук съвсем наскоро, тя излизаше от здрав механизъм, висящ от стената.

— Чини ми се, че няма да сме сами тук — прошепна Бруенор.

Дризт се огледа наоколо, споделяйки притеснението на джуджето. Беше свалил магическата маска — един Елф на мрака на място, което прекрасно подхождаше на расата му.

— Аз ще вървя първи — каза той, — там, където свършва светлинката на факлата ни. Бъдете нащрек.

И той пое напред, безшумен както винаги, стъпвайки само на сантиметри от мръсната вода, която лениво се носеше в средата на тунела.

След него, вдигнал високо факлата, вървеше Бруенор, следван от Кати-Бри и Уолфгар, който трябваше да държи главата си наведена, за да не се удари в слизестия таван. Уплашени от светлината, плъховете, обитаващи клоаката, побягнаха с пронизителни писъци, други от черните твари, населяващи това скверно място, безшумно пропълзяха до прикритието на мръсните, отходни води. Тунелът криволичеше ту насам, ту натам, на всяка крачка се отваряха нови и нови странични коридори, а плясъкът на капеща вода само още повече ги объркваше — веднъж им се струваше, че го чуват пред себе си, ала щом се наканеха да го последват, той внезапно се разнасяше от съвсем друго място, само за да долети миг по-късно иззад тях.

Бруенор тръсна глава и се опита да не обръща внимание на подвеждащите звуци, задушливото зловоние и слузестата тиня, в която затъваше на всяка крачка. Единственото, което имаше значение в този момент, бе неясната фигура, която неотклонно ги водеше напред, на границата между оскъдната светлина, хвърляна от факлата, и лепкавия мрак на клоаката. Бруенор точно свиваше зад поредния ъгъл, след който започваше една особено объркана плетеница от тунели, когато внезапно видя тъмната фигура встрани от себе си.

Още докато се обръщаше, за да я последва, джуджето осъзна, че това не би могло да бъде Дризт.

— Внимавайте! — изкрещя Бруенор, после хвърли факлата към едно сухо местенце и извади брадвата и щита си.

Неговата бдителност спаси живота на всички, защото само миг по-късно от страничния тунел изникнаха не една, а две фигури, наметнати с плащове. В ръцете си държаха голи мечове, под гъстата козина на лицата им проблясваха остри, жълти зъби.

Нападателите бяха с човешки ръст, носеха мечове и бяха облечени като хора. Всъщност, те наистина бяха хора и то невинаги зли, ала ярката луна пробуждаше тъмната им страна и ги превръщаше в човекоподобни зверове. Дори и тогава, те все още се движеха на два крака като хора, ала дългите им муцуни, твърдата кафява козина и дългата розова опашка издаваха плъха у тях.

Кати-Бри светкавично вдигна Таулмарил и ги взе на прицел над върха на бруеноровия шлем. В сребристата светлина, разпръсната от смъртоносната й стрела, приятелите видяха още десетки зловещи силуети да се прокрадват към тях.

Шумен плясък зад гърба му накара Уолфгар да се обърне светкавично, само миг преди десетки плъхочовеци да се нахвърлят отгоре му. Без да губи и миг, варваринът стъпи колкото се може по-стабилно в лепкавата кал и вдигна бойния си чук.

— Те са ни чакали, елфе! — извика Бруенор.

Дризт бе стигнал до същото заключение. Още щом чу първия вик на джуджето, той се дръпна встрани от светлината, пръскана от факлата, с намерението да се възползва от предимството на мрака. Преди да бе направил и една крачка, пред него изникнаха две фигури, загърнати в плащове. Синкавата светлинка на Сиянието освети косматите им лица, ала Дризт вече се бе досетил с какво си има работа.

За разлика от него, двамата плъхочовеци изобщо не бяха подготвени за тази среща. Изненадани да открият, че не всичките им врагове се намират в осветения от факлата кръг и най-вече ужасени от неочакваната поява на един Елф на мрака тук, където се чувстваха най-сигурни, двамата плъхочовеци се опитаха да побегнат.

Бърз като светкавица, Дризт не пропусна да се възползва от прекрасната възможност и ги посече, преди да успеят да се съвземат от първоначалната си изненада. После отново потъна в мрака — не само плъхочовеците можеха да нападат в гръб.

С помощта на магическия чук, Уолфгар съумяваше да държи нападателите си надалеч. Щитозъб поваляше всеки плъхочовек, осмелил се да дойде прекалено близо, във всички посоки хвърчаха късове вкоравена мръсотия, откъртени от стената. Много скоро плъхочовеците, уплашени от огромната сила на могъщия варварин, разредиха нападенията си, ала това затишие, прекрасно разбираше Уолфгар, щеше да трае само докато умората не изпиеше силите му и не го направеше беззащитен.

Зад него Бруенор и Кати-Бри като че ли имаха повече успех. Стрелите на Таулмарил прелитаха над главата на джуджето и сееха смърт в прииждащите редици на плъхочовеците. Малцината, които успееха да се приближат до Бруенор — залитайки и ниско приведени, за да избегнат сребърните стрели — ставаха лесна плячка за джуджето.

Ала при толкова неравностойно съотношение на силите приятелите знаеха, че и най-малката грешка може да им коства живота.

Плюейки и съскайки злобно, плъхочовеците започнаха да се отдалечават от Уолфгар. Дошъл бе моментът да действа, разбра той, и безстрашно ги последва.

Внезапно редиците на хоратаплъхове се разделиха на две и в самия край на осветения от факлата кръг Уолфгар видя как един от тях вдигна тежък арбалет и стреля с него.

Младежът инстинктивно се прилепи до стената и успя да се дръпне навреме, ала Кати-Бри, застанала зад него, с гръб към стрелеца, така и не видя летящата стрела.

Внезапно я прониза раздираща болка и тя усети топлината на собствената си кръв, стичаща се във врата й. Обгърната от черния покров на мрака, Кати-Бри рухна на земята.

Безшумен като самата смърт, Дризт се промъкваше през тъмните коридори. Беше прибрал Сиянието в ножницата, за да не може синкавата му светлинка да го издаде, ала десницата му здраво стискаше другия магически ятаган. Тунелите се разклоняваха във всички посоки, но елфът бе сигурен, че ще успее да намери пътя до своите приятели. Ала в края на всеки нов коридор, по който тръгнеше, Дризт виждаше факлите на все нови и нови плъхочовеци.

Мракът бе достатъчно непрогледен, за да скрие прокрадващия се елф, но въпреки това Дризт не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че някой следи, нещо повече — предвижда! — всеки негов ход. Наоколо се отваряха все нови и нови тунели, ала онези, в които нямаше плъхочовеци и по които можеше да поеме, ставаха все по-малко. Разстоянието между него и приятелите му се увеличаваше с всяка следваща крачка, ала вече не можеше да се върне обратно — хоратаплъхове бяха изпълнили тунела зад него, отрязвайки пътя му назад.

Дризт спря в една тъмна ниша и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени какво разстояние бе изминал. Във всички тунели зад него играеха пламъците на запалени факли, ала Дризт бързо разбра, че всъщност преследвачите му съвсем не са толкова много, колкото си мислеше — групичките плъхочовеци, които изникваха след всеки завой, най-вероятно бяха същите, които бе видял при предишния. Явно бе, че се движат успоредно с него.

Това обаче не го успокои, а само затвърди подозренията му — някой не просто го следеше, но и направляваше стъпките му в желаната от него посока.

Уолфгар се обърна и се спусна към падналата си любима, обичната му Кати-Бри, ала плъхочовеците светкавично се нахвърлиха върху него. В гърдите на исполина закипя изпепеляваща ярост. Той се вряза в редиците на нападателите си, покосявайки всеки, който попаднеше под ударите на могъщия му чук. Онези, които успееха да се измъкнат от обсега на Щитозъб, не съумяваха дори да си поемат дъх преди разяреният варварин да ги удуши с голи ръце. Плъхочовеците успяха да му нанесат няколко не особено силни удара, ала една-две драскотини не бяха в състояние да спрат побеснелия исполин.

По пътя си напред той минаваше направо през телата на падналите, смазвайки издъхващите плъхочовеци с тежките си ботуши. Оцелелите получовеци се разбягаха панически.

В края на тунела, стрелецът трескаво се мъчеше да постави нова стрела в арбалета, ала все не успяваше — не можеше да откъсне очи от страховитата сцена, която се разиграваше пред него, а ужасът му се засилваше още повече при мисълта, че в този миг единственото желание на разярения исполин бе да го убие.

Редиците на плъхочовеците пред Бруенор се поразредиха малко и това му даде възможност да се погрижи за Кати-Бри. Блед като платно, той се приведе над младата жена и отметна гъстата й червеникава коса, станала още по-тежка от изтеклата кръв.

Внезапно Кати-Бри отвори очи и вдигна замъглен поглед към него.

— Само още няколко сантиметра и сега щях да съм мъртва — усмихна се тя и смигна на джуджето.

Бруенор трескаво огледа раната й и с облекчение видя, че момичето беше право. Стрелата я бе ожулила лошо, ала изстрелът не бе успял да я нарани сериозно.

— Добре съм — настоя Кати-Бри и се опита да стане, но Бруенор я задържа.

— Почакай малко!

— Но битката още не е свършила — възпротиви се Кати-Бри, мъчейки се да стъпи на крака.

Вместо отговор, Бруенор я накара да погледне към другия край на тунела, където купчината мъртви тела около Уолфгар нарастваше с мълниеносна бързина.

— Това е единственият ни шанс — тихичко се засмя джуджето. — Нека си мисли, че си мъртва още малко.

Напълно слисана, Кати-Бри прехапа устни. Поне една дузина плъхочовеци вече бяха мъртви, а Уолфгар не спираше и за миг, поваляйки онези нещастници, които не успееха да избягат навреме.

В този миг откъм другия край на тунела долетя звук и Кати-Бри се обърна да види какво става. Виждайки, че магическият й лък бе спрял смъртоносната си канонада, групата плъхочовеци, които младата жена бе държала назад със сребърните си стрели, се завръщаше.

— Остави ги на мен — рече Бруенор. — Ти остани тук и недей да ставаш!

— Ако изпаднеш в беда…

— Ако видиш, че имам нужда от помощ, ела — съгласи се джуджето, — ала засега остани легнала! Дай на момчето причина да се бие!

Дризт се опита да се върне по пътя, по който бе дошъл, ала плъхочовеците вече бяха изпълнили всички тунели. Много скоро пред него остана само една-единствена възможност — широк сух коридор, водещ в посока, обратна на онази, в която той искаше да тръгне.

Хората-плъхове бързо го настигаха. В главния тунел щеше да му се наложи да се бие с неприятели, прииждащи от няколко различни страни, затова елфът хлътна в един страничен коридор и опря гръб в стената.

Двама плъхочовеци се промъкнаха до тунела и надникнаха в мрака, после извикаха на един от другарите си да донесе факла. Двамата получиха светлината, която им трябваше, по-бързо, отколкото очакваха, ала това не бе жълтият пламък на запалена факла, а студен, синкав блясък. Дризт бе извадил Сиянието от ножницата. Преди да успеят да посегнат към оръжията си, двамата плъхочовеци рухнаха мъртви — единият бе прободен в гърдите, на гърлото на другия зееше грозна рана.

На пламъка на току-що донесената факла останалите плъхочовеци съвсем ясно видяха както мъртвите тела на другарите си, така и елфа, от чиито ятагани все още капеше горещата кръв на жертвите му Онези от тях, които се намираха най-близо до ужасяващата сцена, изпищяха, неколцина дори захвърлиха оръжията си и хукнаха да бягат. Ала редиците на получовеците продължаваха да се увеличават, от всички тунели идваха нови и нови подкрепления, и скоро, успокоени от численото си превъзходство, те започнаха да си възвръщат смелостта. Съвсем бавно, търсейки подкрепа един от друг, плъхочовеците започнаха да настъпват към елфа.

За миг Дризт се замисли дали да не се хвърли срещу тях, с надеждата да пробие редиците им и да разкъса затягащия се обръч, ала зад всеки от противниците му идваше поне още един, а често пъти двама или трима. Дори и със своите невероятни умения и пъргавина, елфът надали щеше да успее да се справи достатъчно бързо, за да не им даде възможност да го нападнат в гръб.

Бърз като светкавица, той се върна обратно в страничния тунел и обви входа му с облак магически мрак, после се дръпна назад, извън неговия обсег, и зачака, извадил двата си ятагана.

Плъхочовеците се втурнаха след него, ала рязко спряха, когато потънаха в черния облак. За миг решиха, че факлите им трябва да са изгаснали, ала мракът бе толкова гъст, че те бързо се досетиха за магическата му същност и се върнаха в главния коридор. След като се прегрупираха, получовеците предпазливо се върнаха към тунела на Дризт.

Дори и зорките очи на елфа не можеха да проникнат през булото на магическия мрак, ала от мястото си от другата му страна, той съвсем ясно видя острието на нечий меч да се подава от черния облак, следван от още един. Двамата плъхочовеци, които си пробиваха път към него, още не се бяха показали напълно от тъмнината, когато Дризт нанесе своя удар. Двата меча паднаха на земята, а Сиянието и неговият другар мълниеносно смениха ъгъла на замаха си и се забиха в телата на получовеците. Предсмъртните им писъци огласиха клоаката и накараха другарите им отново да се върнат в главния коридор. Дризт бе успял да си спечели още малко време.

Когато последните двама от другарите му го блъснаха на земята в отчаяния си опит да избягат от освирепелия исполин, стрелецът разбра, че с него е свършено. Плъхочовекът най-сетне успя да намести стрелата и се прицели.

Ала Уолфгар вече бе твърде близо. Варваринът сграбчи оръжието и го изтръгна от ръцете на човека плъх с такава ярост, че то се натроши на десетки парчета, когато се блъсна в стената. Стрелецът искаше да избяга, но изпепеляващият поглед на варварина сякаш бе оковал краката му и той не успя да помръдне от мястото си. Обзет от смъртен ужас, плъхочовекът гледаше как Уолфгар сключва двете си ръце върху елмазената дръжка на Щитозъб.

Ударът, който последва, бе мълниеносен — плъхочовекът дори не разбра, че Уолфгар е замахнал, преди в главата му да избухне взрив.

Умря още преди да рухне в калта. Със замъглени от сълзи очи, Уолфгар продължи да му нанася удар след удар, докато от тялото на нещастника не остана само безформена, кървава купчинка.

Опръскан с кръв, тиня и отходна вода, Уолфгар най-сетне отпусна ръка и се облегна на стената. Изпепеляващата ярост постепенно започна да го напуска и той дойде на себе си. Чувайки звук от битка зад гърба си, младежът рязко се обърна и видя Бруенор да отбива нападенията на двамата плъхочовеци, зад които идваха още неколцина техни другари.

Облегната на стената, Кати-Бри все още лежеше напълно неподвижна зад джуджето. Видът на отпуснатото й тяло отново разпали изпепеляващ пламък в гърдите на Уолфгар и с боен вик на уста, той се втурна към другия край на тунела, затъвайки до глезените в лепкавата тиня. Противниците на Бруенор се запрепъваха в отчаян опит да избягат и така дадоха възможност на джуджето да посече още двамина от тях, което той стори с огромно удоволствие. Оцелелите потънаха в лабиринта от тунели.

Уолфгар се канеше да ги последва, да открие всеки един от тях и да отмъсти за „смъртта“ на Кати-Бри, ала момичето реши, че вече е време да се намеси. Уолфгар залитна от изненада, когато Кати-Бри се хвърли на гърдите му, обви ръце около врата му и го целуна така пламенно, както той не бе очаквал някога да бъде целунат.

В продължение на няколко секунди младежът не можа да каже нищо, не знаеше нито какво прави, нито къде се намира. Когато най-сетне успя да се съвземе, той отново я притисна до себе си и я целуна.

Бруенор бързо сложи край на всичко това:

— Ами елфът? — напомни им той и като вдигна захвърлената факла, която сега бе наполовина покрита с тиня и започваше да догаря, ги поведе напред.

Тримата не смееха да свият в никой от многобройните тунели, покрай които минаваха, от страх да не се изгубят. Главният коридор със сигурност бе най-бързият път, където и да извеждаше. Оставаше им единствено да се надяват, че докато отиват към това неизвестно място, ще успеят да открият някоя следа от Дризт.

Вместо това откриха една врата.

— Къщата на Пук? — прошепна Кати-Бри.

— Какво друго би могло да бъде? — отвърна Уолфгар — само една къща на крадци може да има врата към клоаката.

Свит в едно скривалище над вратата, Ентрери наблюдаваше тримата приятели с интерес. Беше усетил, че нещо не е наред, още когато видя плъхочовеците да се събират в клоаката по-рано през нощта. В началото реши, че получовеците се канят да излязат в града, ала бързо разбра, че тази нощ смятат да останат в подземията.

А сега тези тримата се появиха без елфа.

Ентрери подпря глава на ръката си и се замисли какво да предприеме.

Бруенор внимателно разглеждаше вратата. Върху нея, на около един човешки бой височина, бе закована дървена кутийка. Време за гатанки нямаше и като се протегна, джуджето свали кутийката и надникна вътре.

Онова, което видя, го озадачи още повече. Без да разбира какво става, той сви рамене и подаде кутийката на Уолфгар и Кати-Бри.

Уолфгар обаче веднага разбра какво лежи на дъното на кутийката. И преди беше виждал подобно нещо, в пристанището на Балдуров яз. В ръцете си младежът държеше още един подарък от палача. Още един пръст от ръката на полуръста.

— Убиецо! — изрева Уолфгар и с всички сили блъсна вратата, която поддаде под тялото му и се откачи от пантите.

Варваринът залитна и се озова в отвъдната стая, държейки вратата пред себе си. Още преди да успее да я захвърли встрани, той чу трясък зад себе си и разбра колко глупаво бе постъпил. Току-що бе паднал право в капана на Артемис Ентрери.

Пред входа на стаята се бе спуснала желязна решетка и го бе отделила от Бруенор и Кати-Бри.

С насочени напред дълги копия плъхочовеците тръгнаха към магическия облак и очакващия ги Дризт. Елфът успя да прониже водача им, ала после бе притиснат от прииждащите му другари. Без да се подвоуми и за миг, той започна да отстъпва назад, изкусно отбивайки ударите им. В мига, в който им се удадеше възможност, двата магически ятагана се забиваха в незащитената плът на всеки плъхочовек, имал глупостта да прояви и най-малката небрежност.

Изведнъж зловонието на клоаката бе изместено от нов, сладникаво — задушлив мирис, който пробуди далечни спомени у Дризт. Сякаш окуражени от тежката миризма, плъхочовеците се нахвърлиха върху елфа с удвоена енергия.

И тогава Дризт разбра. В Мензоберанзан, градът, където бе отраснал, мнозина Елфи на мрака отглеждаха като домашни любимци същества, които изпускаха такъв мирис. Наричани росянки, или венерина примка, тези чудовищни създания представляваха безформена маса от дълги, лепкави пипала, с които поглъщаха и разтваряха всичко и всеки, имал глупостта да се приближи твърде много до тях.

Сега вече Дризт се бореше за всеки сантиметър. Наистина бяха направлявали стъпките му — към това място, където го очакваше ужасяваща смърт. А може би целта на враговете му бе да го пленят — росянката убиваше жертвите си бавно, а имаше и течности, които можеха да разкъсат лепкавите й пипала.

Дризт усети движение във въздуха и погледна през рамо. Чудовището се намираше само на няколко метра и вече протягаше безбройните си лепкави пръсти към него.

Двата ятагана свистяха във въздуха, издигаха се нагоре, после рязко политаха надолу, проблясваха във всички посоки, подели своя великолепен танц, който тази нощ бе по-смъртоносен от когато и да било. Един плъхочовек бе намушкан петнадесет пъти, преди да почувства първия удар.

Ала плъхочовеците бяха твърде многобройни, за да може Дризт да ги удържа дълго, а и близостта на росянката сякаш вля нови сили във вените им.

Гънещите се, лепкави пипала вече се поклащаха само на сантиметри от гърба на елфа. Място за отстъпление нямаше, пътят назад бе отрязан от чудовищното същество.

Дризт се усмихна и в лавандуловите му очи лумна странен пламък.

— Значи това е краят? — прошепна той на глас.

Внезапният му смях стресна прииждащите плъхочовеци и те спряха за миг.

Насочил Сиянието напред, Дризт се обърна и скочи право в сърцето на росянката.

19 Хитрини и клопки

Уолфгар се намираше в квадратна, празна стая, със стени от дялан камък, върху които, поставени в големи стенни свещници, горяха две факли. В другата част на стаята, точно срещу решетката, имаше още една врата. Младежът захвърли счупената врата настрани и се обърна към приятелите си.

— Пазете гърба ми — каза той, макар че Кати-Бри, досещайки се какво да прави, вече бе свалила Таулмарил от рамото си и сега държеше на прицел другата врата.

Уолфгар потри ръце и се накани да вдигне решетката — макар и тежка, тя надали щеше да му се опре. Младежът сграбчи решетката, ала бързо я пусна и се отдръпна назад, без дори да се опита да я повдигне.

Железните пречки бяха покрити с мазнина.

— Ентрери или аз съм брадат гном! — изсумтя Бруенор. — Сега вече я втаса, момче.

— Как ще го измъкнем оттам? — попита Кати-Бри.

Уолфгар погледна към затворената врата зад гърба си. Знаеше, че няма да постигнат нищо, ако останат тук, освен това се боеше, че шумът от падащата решетка вече бе привлякъл нежелано внимание. Внимание, което излагаше живота на приятелите му на опасност.

— Да не би да мислиш да влезеш там! — приглушено възкликна Кати-Бри.

— Имам ли друг избор? — отвърна Уолфгар. — Кой знае, може би там ще намеря механизма, който вдига решетката.

— Ще намериш убиеца, мен ако питаш — подметна Бруенор, — ама кат’ не ни остава друго, ще трябва да рискуваме.

Младежът тръгна към вратата и Кати-Бри още по-силно опъна тетивата на Таулмарил, готова да изпрати канонада от стрели при най-лекия подозрителен шум. Уолфгар дръпна вратата, но тя се оказа заключена. Той сви рамене и стовари тежкия си ботуш върху нея. Дървото потрепери и се разцепи. Зад вратата имаше още една стая, която тънеше в мрак.

— Вземи си факла — предложи Бруенор.

Уолфгар се поколеба за миг. Нещо не бе наред. Тази стая, нашепваше му войнският инстинкт, надали щеше да бъде празна като първата. Ала друг изход нямаше и той посегна към една от факлите.

Напълно погълнати от онова, което ставаше в стаята с Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри дори не забелязаха тъмната фигура, която скочи от скривалището си малко по-надолу в тунела. За миг Ентрери се замисли какво да прави с тях. Можеше да ги убие още сега — съвсем лесно и навярно напълно безшумно — ала вместо това се обърна и потъна в мрака.

Вече си бе набелязал друга жертва.

Раситър се приведе над двете тела, проснати в началото на прохода. Смъртта бе застигнала двамата плъхочовеци, преди да успеят да си възвърнат напълно човешкия облик — жестока и мъчителна гибел, чийто ужас само някой друг плъхочовек можеше да разбере. Също както труповете, покрай които беше минал преди малко, тези тук бяха пронизани на десетки места с несравнимата точност, на която бе способна само ръката на най-изкусния майстор на меча. И ако труповете, които осейваха пътя дотук, все още не бяха достатъчни, то черният облак в края на тунела, съвсем ясно говореше, че именно това е мястото, което Раситър търси. Явно бе, че капанът му е проработил, макар цената да се бе оказала по-висока, отколкото водачът на плъшата гилдия очакваше.

Плътно притиснат до стената на тунела, той се запромъква напред, като замалко не се спъна в мъртвите тела на още няколко от членовете на своята гилдия.

Целият тунел бе осеян с трупове на плъхочовеци и Раситър изумено поклати глава. Колцина от неговите хора бяха загинали от ръката на страховития боец?

— Елф на мрака! — ахна Раситър, когато сви зад последния завой и най-сетне разбра цялата истина за онова, което се бе разиграло в клоаката тази нощ.

Тук телата на другарите му бяха още повече, натрупани на големи купчини, ала той дори не ги погледна. На драго сърце бе готов да плати тази, че и къде-къде по-висока цена, за да получи наградата, която сега се разкри пред очите му. Страховитият боец, Елфът на мрака, най-сетне му бе паднал в ръцете! Сега вече щеше да си спечели благоразположението на Пук паша и веднъж завинаги да се издигне над Артемис Ентрери!

В края на коридора, обвит от хиляди лепкави пипала, Дризт се опираше върху тялото на гигантската росянка. Все още държеше двата си ятагана, ала ръцете му висяха немощно отпуснати покрай тялото, главата му бе клюмнала на една страна, лавандуловите очи бяха затворени.

Плъхочовекът се запромъква към него предпазливо, молейки се Мрачният да е още жив. Отново провери кожената си манерка, пълна този път не с вода, а с оцет — можеше само да се надява, че бе донесъл достатъчно, за да успее да разкъса хватката на чудовището и да освободи елфа. Така му се искаше да го има жив!

Пук щеше да му се зарадва много повече.

Раситър вдигна меча си, с намерението да провери дали у елфа е останал някакъв живот, ала внезапно извика от болка — във въздуха изсвистя кама и прободе десницата му. Обърна се рязко… и се изправи лице в лице с Артемис Ентрери. Голата сабя на палача проблясваше заплашително, в тъмните му очи пламтеше смъртоносен огън.

Раситър се оказа хванат в собствения си капан, от който нямаше изход. Опрял гръб в стената на тунела, той стисна кървящата си ръка и бавно, милиметър по милиметър, заотстъпва натам, откъдето бе дошъл.

Ентрери впери нетрепващ поглед в него.

— Пук никога няма да ти прости за това! — предупреди го плъхочовекът.

— Пук никога няма да разбере за това — изсъска Ентрери в отговор.

Обзет от неистов ужас, Раситър се шмугна покрай Ентрери и хукна да бяга, колкото го държаха краката. Само че палачът изобщо не се интересуваше от него — очите му бяха впити в тялото на безпомощния, победен Дризт До’Урден.

Ентрери понечи да извади изумрудената си кама, чудейки се дали да освободи елфа или да го остави да срещне болезнената си смърт в пипалата на росянката.

— Тук свършва твоята история — прошепна той най-сетне и избърса мръсотията от камата си.

С факла в ръка, Уолфгар предпазливо влезе във втората стая. И тя, както и първата, бе квадратна и празна, с изключение на висок параван, който се издигаше в единия край и стигаше до тавана. Зад него, сигурен бе младежът, дебнеше опасност, поредната брънка от капана, който Ентрери им бе заложил и в който той така глупаво бе паднал.

Сега обаче, вече бе късно да се укорява за привързаността си. Той застана в средата на стаята така, че приятелите му да го виждат и здраво стисна Щитозъб.

Ала, макар и готов, гледката на чудовището, което изскочи иззад паравана и се нахвърли върху му, го накара да ахне изумено.

Осем змийски глави се полюшваха напред-назад и се извиваха в хипнотизиращ танц, като иглите на обезумели жени, плетящи до премала една и съща дреха. Само че на Уолфгар изобщо не му беше до смях — всяка от осемте зейнали усти бе пълна с десетки остри като бръснач зъби.

Кати-Бри и Бруенор разбраха, че приятелят им е в беда, още когато го видяха да отстъпва назад. Разтревожени, те се приведоха напред в очакване на цял отряд войни или дори на самия Ентрери. В този миг хидрата пристъпи напред и влезе в първата стая.

— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри ужасено.

Една сребърна стрела полетя към страховития звяр и проби огромна дупка в змиевидния му врат. Чудовището изрева от болка и обърна една от главите си, за да види кой се осмелява да го напада.

Останалите седем глави се нахвърлиха върху Уолфгар.

— Разочарован съм, елфе! — продължи Ентрери. — Мислех те за свой равен… или почти равен. И като си помисля само за всички усилия, които положих, за всички опасности, на които се изложих, за да те доведа дотук, та да решим веднъж завинаги чий живот е безсмислена лъжа! Да ти докажа, че онези чувства, които са ти толкова скъпи, нямат място в сърцето на истинския боец! Ала сега виждам, че напразно съм си губил времето. Спорът ни вече е решен… ако изобщо някога е имало съмнение кой от двама ни е прав. Аз никога не бих паднал в такъв прост капан!

Дризт отвори едното си око и повдигна глава, за да срещне погледа на палача.

— Нито пък аз — спокойно рече той, докато отмахваше безчувствените пипала на мъртвото чудовище от раменете си. — Нито пък аз!

После се дръпна встрани и Ентрери видя раната, зейнала в тялото на чудовището. Елфът го бе убил още с първия удар на ятагана си.

Върху устните на палача се разля доволна усмивка.

— Прекрасно! — възкликна той и извади оръжията си. — Великолепно!

— Къде е полуръстът? — изръмжа Дризт.

— Това няма нищо общо с него — отвърна Ентрери. — Нито пък с глупавата ти пантера.

Лицето на Дризт се разкриви от ярост, но той бързо успя да се овладее.

— О, те са живи, не се безпокой — подразни го Ентрери, надявайки се, че гневът може да изиграе лоша шега на врага му. — Може би… а може би не…

Понякога, срещу по-слаби противници яростта може и да е от полза, ала в битка на равни, където и най-малката грешка може да бъде фатална, всеки удар трябва да бъде хладнокръвен и съвършено точен.

Двата магически ятагана полетяха към убиеца. Той с лекота отби удара и на свой ред замахна с изумрудената си кама.

Дризт избегна острието и описа мълниеносен кръг, минавайки зад убиеца. Сиянието изсвистя във въздуха, ала Ентрери вече бе готов и го посрещна със своята сабя. Остриетата се кръстосаха и двамата противници се озоваха на сантиметри един от друг.

— Получи ли подаръка ми в Балдуров яз? — изсмя се палачът, ала Дризт дори не трепна.

Забравил напълно както Риджис, така и Гуенивар, той мислеше единствено за Артемис Ентрери.

Убиецът обаче не се отказваше толкова лесно:

— Маска? — подигравателно се ухили той. — Сложи си я, елфе! Нека видя как се мъчиш да отречеш същността си!

С мощен тласък, Дризт отхвърли Ентрери далеч от себе си.

Убиецът нямаше нищо против да продължи битката от малко по-голямо разстояние, ала когато се опита да спре, кракът му пропадна в някаква дупка, пълна с лепкава тиня, и той падна на едно коляно.

Дризт светкавично се хвърли към него. Двата ятагана отново подхванаха своя танц, ала Ентрери бе също толкова бърз и отклони ударите. После, с едно-единствено рязко движение, при което главата и раменете му отскочиха назад, той измъкна крака си от дупката.

Дризт разбра, че е изгубил неочакваното си преимущество. Дори още по-лошо — опрял рамо в стената, той сам бе заел неблагоприятно положение. Ентрери започна да се изправя на крака и елфът побърза да отскочи назад.

— Толкова лесно? — каза убиецът, когато отново стъпи здраво на земята. — Нима мислиш, че след като толкова дълго чаках тази битка, ще умра просто така, когато тя едва-що започва?

— Не си мисля нищо, когато става въпрос за Артемис Ентрери — спокойно отвърна Дризт. — Прекалено си ми непонятен, убиецо. Не разбирам подбудите ти, нито искам да ги разбера.

— Подбуди? — подигравателно повтори Ентрери. — Аз съм боец… просто боец, който не смесва призванието си с жалки измислици за доброта и обич!

И като вдигна камата и сабята си, добави:

— Това са единствените ми приятели и с тях…

— Ти си нищо — прекъсна го Дризт. — Животът ти е жалка, безсмислена лъжа.

— Лъжа? — изсмя се Ентрери. — Ти си този, който носи маска, елфе! Ти си този, който трябва да се крие!

Дризт се усмихна. Едва преди няколко дни думите на Ентрери сигурно щяха да го жегнат болезнено, ала сега, след онова, което бе научил от Кати-Бри, те му се сториха кухи и смешни.

— Онова, с което се гордееш, убиецо, е безполезна лъжа. Ти не си нищо повече от един зареден арбалет, безчувствено оръжие, което никога няма да разбере какво значи да живееш истински.

И той закрачи към убиеца, убеден в правотата на онова, което се канеше да направи.

Изпълнен със същата самоувереност, Ентрери тръгна към него.

— Удари последният ти час, елфе! — изплю се той.

Уолфгар бързо отскочи назад. Щитозъб политаше ту наляво, ту надясно в отчаян опит да отбива неспирните атаки на чудовището. Младежът знаеше, че няма да успее да държи неуморимия звяр настрани още дълго. Трябваше да измисли начин не само да се защитава, но и сам да напада.

Ала с всички тези седем глави, които се преплитаха в хипнотичен танц и ту се нахвърляха върху него поотделно, ту се спускаха отгоре му като една гигантска, зейнала паст, Уолфгар нямаше време да съставя каквито и да било планове.

Със своя лък Кати-Бри, която се намираше извън смъртоносния обсег на чудовището, имаше по-голям успех. Очите й бяха плувнали в сълзи от страх за живота на Уолфгар, ала тя стисна зъби и ги преглътна, твърдо решена да не се предава на отчаянието. Още една стрела изсвистя във въздуха и между очите на главата, обърната към момичето, зейна огромна дупка. Главата потръпна конвулсивно, рязко отскочи назад и тупна на пода с глух тътен.

Неочакваното нападение и най-вече жестоката болка накараха хидрата да замръзне на мястото си. Макар и съвсем кратко, това забавяне даде на Уолфгар времето, от което имаше нужда, и той не пропусна да се възползва от неочаквания си късмет. Без да се поколебае и за миг, той се нахвърли върху чудовището и с всички сили стовари Щитозъб върху една от другите глави. Чу се шумно изпукване и тя също се търкулна на земята.

— Задръж я пред вратата! — провикна се Бруенор. — И недей да заставаш пред нея, без да предупредиш, че момичето ще вземе да те уцели по погрешка!

Хидрата може и да не бе особено умна, ала все пак знаеше как се води битка. Тя обърна тялото си на една страна така, че Уолфгар да не може да я заобиколи. Две от главите й вече се търкаляха мъртви на земята, а сребърните стрели продължаваха да свистят във въздуха. Първо една, после още една магическа стрела се заби в тялото й. Уолфгар се биеше ожесточено, ала умората от свирепата му битка с плъхочовеците започваше да си казва думата.

Една от гнусните глави на чудовището се спусна към него, той не успя да се дръпне достатъчно бързо и мощните челюсти се сключиха около ръката му. Малко под рамото му зейна грозна дупка.

Хидрата разтърси глава, в опит да откъсне ръката на жертвата си, ала този път обичайната й тактика не подейства — никога досега чудовището не бе срещало подобен страховит противник. Изкривил лице в болезнена гримаса, младежът притисна ръка до тялото си и принуди хидрата да застане неподвижно. После вдигна Щитозъб със свободната си ръка и заби елмазената дръжка право в окото на чудовището. Зашеметено от мощния удар, то отслаби хватката си и Уолфгар успя да се освободи и да отскочи назад, само миг преди останалите пет глави на звяра да щракнат със зъби на сантиметри от лицето му.

Все още можеше да се бие, но новата рана неминуемо щеше да го забави.

— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри, когато чу болезнения му стон.

— Изчезвай от там, момче! — изкрещя Бруенор.

Нямаше нужда някой да казва на Уолфгар, че бягството е единственият му шанс да се спаси. Той се хвърли към стената и се претърколи покрай хидрата. Две от главите й проследиха движението му и се спуснаха към него с намерението да го разкъсат на парчета.

С мълниеносна бързина Уолфгар се изправи на крака и без да спира дори за миг, разтроши челюстта на една от главите с добре премерен удар на магическия си чук. Кати-Бри, която с тревога следеше отчаяното бягство на Уолфгар, простреля окото на другата глава.

Хидрата нададе яростен рев и рязко се обърна. На пода вече се търкаляха четири безжизнени глави.

Отстъпвайки назад, Уолфгар успя да види какво има зад паравана.

— Още една врата! — извика той на своите приятели.

Хидрата се опита да настигне изплъзващата се жертва, ала Кати-Бри светкавично изпрати още една стрела в тялото й. Иззад паравана се разнесе трясък от строшено дърво, после метален звън. Зад Уолфгар се бе спуснала нова решетка, отдалечавайки го още повече от двамата му приятели.

Ентрери замахна със сабята си в опасна близост до врата на Дризт, като в същото време се опита да му нанесе нисък удар с изумрудената кама. Това бе дързък ход и ако убиецът не владееше оръжията си до съвършенство, Дризт със сигурност щеше да намери пролука в защитата му и да го прониже в сърцето. Ала сега елфът трябваше да вложи всичките си умения, за да успее да отбие сабята на палача и да пресрещне удара на изумрудената кама.

Ентрери опита същата тактика още няколко пъти, но Дризт всеки път отклоняваше оръжията му. Когато убиецът най-накрая бе принуден да отстъпи назад, Дризт все още бе невредим, с изключение на една съвсем дребна драскотина на рамото.

— Аз пролях първата кръв! — злорадо рече Ентрери и прокара пръст по острието на сабята си, за да покаже на Дризт ръждивочервеното петно.

— По-важно е кой ще пролее последната — спокойно отвърна елфът и се нахвърли върху него.

Ятаганите връхлитаха палача от най-невероятни ъгли. Единият одраска рамото му, другият се опита да го прониже между ребрата.

Ентрери, също както Дризт, отбиваше ударите на противника си със съвършена точност.

— Добре ли си, момче? — извика Бруенор.

В този миг до ушите му достигна звън на оръжие и той с облекчение разбра, че Дризт все още е жив.

— Нищо ми няма — отвърна Уолфгар, докато оглеждаше стаята, в която се бе озовал.

За разлика от предишните две, тук имаше маса и няколко стола, където някой (явно съвсем наскоро) бе играл комар. Уолфгар вече бе напълно сигурен, че е попаднал под някаква сграда, най-вероятно под къщата на Пук и неговите крадци.

— Пътят ми назад е отрязан — провикна се той към приятелите си. — Открийте Дризт и се върнете на улицата. Все ще измисля начин да ви намеря!

— Няма да те изоставя! — отсече Кати-Бри.

— Но аз ще го направя! — твърдо рече младежът.

В очите на Кати-Бри лумна гневен пламък.

— Помогни му! — примоли се тя на Бруенор, ала погледът в неговите очи бе не по-малко суров.

— Нищо няма да постигнете, ако останете тук — обясни Уолфгар. — Не мога да се върна, дори и ако по някакво чудо успея да вдигна тази решетка и да надвия хидрата. Върви, обич моя, и вярвай, че много скоро ще се срещнем отново!

— Послушай го — обади се и Бруенор. — Сърцето ти нашепва да останеш, ала така няма да му помогнеш. Имай вяра в него.

Кати-Бри се облегна на решетката и мазнината, с която бяха покрити пречките, се смеси с кръвта от косата й. Далеч пред нея се разнесе пукот на строшено дърво — Уолфгар бе разбил още една врата, ала в ушите на младата жена звукът отекна като тътен на чук, забиващ кол в собственото й сърце. Бруенор нежно я хвана за раменете.

— Да вървим — прошепна той. — Елфът е жив и сигурно има нужда от помощ. Имай вяра в Уолфгар.

Кати-Бри с мъка се откъсна от решетката и заедно с Бруенор се върна в тунела, по който бяха дошли.

Дризт продължи да напада, като нито за миг не отделяше очи от лицето на убиеца. Благодарение на онова, което Кати-Бри му бе казала и на мисълта за Риджис, който бе единствената причина да се впуснат в това приключение, той успя да надвие силната си омраза към Ентрери. Сега палачът не бе нищо повече от поредната пречка по пътя им към Риджис. Дризт се биеше напълно хладнокръвно, сякаш не се бе вкопчил в битка на живот и смърт в клоаките на далечен южен град, а се упражняваше с някой от учителите си в Мензоберанзан.

Лицето на Ентрери (човекът, който твърдеше, че го превъзхожда като боец, именно защото не изпитваше никакви чувства) бе разкривено от гняв, често пъти граничещ със сляпа ярост. Ентрери мразеше Дризт. Въпреки всичката топлота и обич, които елфът бе срещнал през живота си, той си оставаше истински боец, войн, владеещ до съвършенство изкуството на битката. Всеки път, когато Дризт успееше да отблъсне оръжието на Ентрери и да му отвърне със също толкова изкусен удар на ятаганите си, той разголваше кухия, лишен от смисъл живот на палача.

Дризт не пропусна да забележи изпепеляващия гняв, който бушуваше в гърдите на Ентрери, и се възползва от него. Отново нанесе поредица от заблуждаващи удари и за пореден път Ентрери с лекота ги парира.

Внезапно магическите ятагани се стрелнаха напред, плътно долепени един до друг.

Ентрери ги отби с рязко движение на сабята си и на лицето му се изписа подигравателна усмивка — Дризт най-сетне бе допуснал грешка. С победоносно възклицание, Ентрери замахна към незащитеното сърце на елфа.

Ала Дризт вече беше готов. Нещо повече, той нарочно бе подвел убиеца. Още докато сабята на Ентрери се опитваше да отклони магическия ятаган, който внезапно бе сменил посоката си, Дризт го приплъзна върху острието на палача и замахна за изненадващ удар. Ентрери не можа да спре ръката, с която държеше изумрудената кама и преди да успее да прониже сърцето на елфа, ятаганът на Дризт се вряза в лакътя му.

Камата тупна в калта. Ентрери стисна раната със здравата си ръка и светкавично отскочи назад. Очите му се присвиха и в погледа, който отправи на Дризт, заблестяха гняв и объркване.

— Жаждата за кръв те заслепява — спокойно рече елфът и направи крачка напред. — Тази нощ и двамата надникнахме в едно огледало, убиецо, ала онова, което ти видя в него, май не ти се понрави особено.

Ентрери кипеше от едва сдържана ярост, ала нямаше какво да каже.

— Все още не си победил — дръзко се изплю той, макар да знаеше, че елфът току-що бе спечелил огромно преимущество.

— Може и да не съм — сви рамене Дризт. — Ала ти изгуби преди много, много години.

По устните на Ентрери плъзна зла усмивка, той се наведе ниско и побягна.

Дризт незабавно го последва, ала когато стигна черния магически облак, рязко спря. От другата му страна се чуваше шум от стъпки и Дризт се приготви да се защитава. Непознатият бе твърде шумен за изкусния убиец и Дризт предположи, че някой плъхочовек трябва да се бе завърнал.

В този миг долетя познат глас:

— Там ли си, елфе?

Дризт се втурна през облака мрак и заобиколи двамата си приятели, без да спре нито за миг.

— Ентрери? — попита той, надявайки се, че убиецът не се е измъкнал незабелязано.

Бруенор и Кати-Бри безпомощно свиха рамене и го последваха.

20 Черно и бяло

Омаломощен от умора и от болката в ръката, Уолфгар тежко се облегна на гладката стена на един полегат тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Здраво стисна ранената си ръка, надявайки се да спре кръвта, която шуртеше от жестоката рана.

Колко самотен се чувстваше!

Знаеше, че бе постъпил правилно, като каза на Бруенор и Кати-Бри да си вървят. Колкото и да искаха, те не можеха да му помогнат, а да стоят в главния коридор, точно пред мястото, което самият Ентрери бе избрал, за да заложи своя капан, бе твърде опасно. Сега Уолфгар трябваше да продължи сам, дори и ако това означаваше да стигне до сърцето на това гнусно място.

Той предпазливо пусна рамото си и погледна раната. Хидрата го бе ухапала доста дълбоко, но ръката му не беше обездвижена. Много внимателно той вдигна Щитозъб и замахна няколко пъти. После отново се облегна на стената и се зае да измисли план за действие в една ситуация, която изглеждаше напълно безнадеждна.

Дризт се прокрадваше през лабиринта от тунели, като от време на време забавяше крачка и се ослушваше за нещо, което да го насочи по следите на убиеца. В действителност не очакваше да чуе нищо — Ентрери се движеше със същата безшумна крачка, с която и той самият, и също като него нямаше нужда нито от факла, нито от свещ, за да намери пътя в мрака.

Въпреки това Дризт бе напълно сигурен, че се движи в правилната посока, сякаш една и съща мисъл ръководеше постъпките и на двамата. Усещаше присъствието на убиеца, познаваше го по-добре, отколкото му се искаше да си признае. Ентрери не можеше да му се изплъзне, така, както и той самият не можеше да избяга от Ентрери. Битката им беше започнала преди няколко месеца в Митрал Хол… или пък това бе само още едно разиграване на отколешния двубой, започнал още в зората на съзиданието? Ала за Дризт и Ентрери, две пионки в извечната борба на доброто и злото, тя не можеше да свърши, докато един от тях не рухне победен.

Недалеч пред себе си, елфът забеляза светлинка — не трепкащото, жълтеникаво пламъче на някоя факла, а ярка сребриста светлина. Приближи се предпазливо и видя отворена решетка, през която нахлуваха лунните лъчи и осветяваха металните стъпала на някаква стълба, закована за стената. Дризт бързо — прекалено бързо — се огледа наоколо и се втурна към стълбата.

Вляво от него сенките се раздвижиха и той зърна издайническото проблясване на голо острие точно навреме, за да успее да се извие настрани и да избегне смъртоносния удар в гърба. Залитна напред и усети пареща болка в рамото. По гърба му плъзна струйка гореща кръв.

Знаейки, че и най-малкото забавяне ще му струва живота, Дризт пренебрегна острата болка и рязко се обърна. Долепил гръб в стената, той вдигна двата магически ятагана и ги остави да заиграят своя смъртоносен танц.

Този път Ентрери не каза нищо. Време за саркастични забележки нямаше — трябваше да довърши елфа преди да загуби преимуществото, което засадата му бе дала. Изкусният майстор на меча бе отстъпил мястото си на разярения главорез, заслепен от омраза.

Той скочи върху Дризт, притисна десницата му с ранената си ръка и се опита да забие сабята си в гърлото му, влагайки цялата сила, на която беше способен.

Дризт успя да се съвземе достатъчно бързо, за да устои на първоначалното нападение на Ентрери. Без да се опита да разхлаби сключените върху ръката му пръсти на убиеца, той вдигна другата си ръка, за да отбие удара на Ентрери. Двете оръжия отново се кръстосаха и застинаха неподвижно между двамата противници.

Само на сантиметри един от друг, те се гледаха с изпепеляваща ненавист.

— Колко са мерзките престъпления, за които трябва да те накажа сега, убиецо? — изръмжа Дризт.

Думите сякаш вляха нови сили във вените му, и той успя да оттласне сабята на Ентрери. Ятаганът му заплашително се доближи до лицето на палача.

Ентрери не отвърна нищо, по лицето му не се изписа и капчица притеснение от надмощието, което елфът постепенно взимаше над него. Очите му заблестяха злорадо, тънките му устни се разкривиха в зла усмивка.

Убиецът още не бе изиграл последната си карта.

Преди Дризт да разбере какво точно е намислил противникът му, Ентрери изплю голяма глътка мръсна, отходна вода в лавандуловите му очи.

Водени от шума на битката, Бруенор и Кати-Бри тичаха напред. Достигнаха вкопчените в смъртоносна схватка бойци, точно в мига, когато Ентрери изигра подлия си номер.

— Дризт! — изпищя Кати-Бри — никога нямаше да успее да стигне навреме, за да попречи на Ентрери, дори и Таулмарил беше безсилен.

Бруенор изрева и се хвърли напред с една-единствена мисъл в главата си — ако Ентрери убие Дризт, митралната му брадва ще насече мръсното псе на хиляди парчета.

Парещата болка в очите забави реакциите му само за миг, ала когато ставаше дума за Артемис Ентрери и един миг невнимание бе прекалено много. Дризт отчаяно отметна глава назад.

Сабята на Ентрери изсвистя във въздуха и остави кървава диря върху челото на елфа. Притиснат между дръжките на двете оръжия, палецът на Дризт изпука болезнено.

— Свършено е с теб! — ликуващо извика Ентрери без да може да повярва на внезапния обрат в битката.

В този ужасен миг Дризт нямаше как да не се съгласи с убиеца, ала боецът у него не мислеше така. Воден не от разума, а от войнския си инстинкт, с пъргавина, която изненада и него самия, той постави глезен зад единия крак на Ентрери, а с тялото си притисна другия към стената. После натисна с всички сили и се завъртя. Убиецът залитна, не успя да се задържи върху хлъзгавия под и падна в мътната вода, повличайки Дризт със себе си.

Дръжката на магическия ятаган се заби в окото на убиеца. Дризт се съвзе от изненадата по-бързо и не пропусна да се възползва от неочакваното си преимущество. Успя да освободи ятагана си от сабята на Ентрери и замахна надолу към ребрата на противника си. Усети как го изпълва мрачно задоволство, когато острието на магическото оръжие започна да потъва в плътта на убиеца.

Сега бе ред на Ентрери да действа отчаяно. Сабята му бе в твърде неудобно положение, за да може да я използва по друг начин, затова убиецът направи единственото възможно в този момент — стовари дръжката на оръжието си в лицето на Дризт. Носът на елфа хлътна, пред очите му изригна взрив от болезнено ярки цветове и той политна на една страна, преди ятаганът му да успее да довърши работата си.

Ентрери изпълзя настрани и се измъкна от мръсната вода. Дризт също се претърколи встрани от убиеца и се опита да се изправи на крака, макар да му се струваше, че светът се върти около него и таванът на клоаката всеки миг може да рухне отгоре му. Когато най-сетне си възвърна равновесието, видя пред себе си Ентрери, ранен по-тежко и от него самия.

Палачът хвърли поглед през рамо към тунела и джуджето, което тичаше с всички сили към него, вдигнало високо митралната си брадва. Там беше и момичето, стиснало в ръце страховития си лък. Без да губи и миг, Ентрери отскочи встрани, вкопчи се в металната стълба, закована за стената, и с трескава бързина се закатери нагоре.

Кати-Бри следеше всяко негово движение с магическия си лък. Артемис Ентрери беше мъртъв. Веднъж попаднал в обсега на Таулмарил, никой не можеше да избяга, та бил той и страховитият господар на калимпортските улици.

— Не го оставяй да избяга, момиче! — изкрещя Бруенор.

Напълно погълнат от битката със смъртния си враг, Дризт дори не бе усетил приближаването на своите приятели. Сега, при звука на бруеноровия глас, той рязко се обърна и видя джуджето да връхлита с високо вдигната брадва. Спряла, за да се прицели по-добре, Кати-Бри се канеше да стреля.

— Спри! — извика Дризт с толкова страшен глас, че Бруенор замръзна на мястото си, а Кати-Бри усети как по гърба й полазват ледени тръпки.

Двамата впериха изумени погледи в приятеля си.

— Той е мой! — отсече елфът.

Ентрери нямаше време да се чуди на неочаквания си късмет. Веднъж само да се добере до улиците, своите улици — там лесно щеше да намери къде да се скрие.

Прекалено слисани, за да кажат каквото и да било, Кати-Бри и Бруенор безмълвно видяха как Дризт надяна магическата маска и се втурна след убиеца.

Мисълта, че колкото повече се бави, толкова повече излага на опасност приятелите си, които в момента се опитваха да се доберат до него, накара Уолфгар да действа. С огромно усилие на волята, той принуди тялото си да му се подчинява и като стисна Щитозъб в ранената си ръка, тръгна напред.

Внезапно в съзнанието му изникна образът на Дризт, неговия приятел и учител, който дори и в най-безнадеждната ситуация съумяваше да се отърси от страха и да го замени със съзидателна ярост.

Пламъкът, който младежът толкова често бе виждал да гори в лавандуловите очи на елфа, сега лумна в собствените му сини очи. Стъпил здраво на земята, той си пое дълбоко дъх, призовавайки на помощ цялата си исполинска сила.

Къщата на Пук, най-яката постройка в цял Калимпорт.

Върху лицето на варварина се разля широка усмивка. Болката вече я нямаше, изчезнала бе и умората. С гръмък смях на уста, той се втурна напред.

Настанало бе време за битка.

Коридорът, по който тичаше, плавно се издигаше нагоре и Уолфгар се досети, че следващата врата, която се изпречеше на пътя му, щеше да бъде на нивото на улицата. Много скоро се натъкна не на една, а на цели три врати — една в края на коридора, и по една от двете му страни. Без да забавя крачка (в крайна сметка посоката, в която бе поел, с нищо не бе по-лоша от която и да е друга), Уолфгар изкърти вратата срещу себе си и влетя в осмоъгълна караулна стая, за огромна изненада на четиримата стражи, които се бяха разположили там.

— Хей! — бе единственото, което мъжът в средата на стаята успя да каже, преди огромният юмрук на исполина да се стовари върху лицето му и да го запрати на пода.

На отсрещната стена, точно срещу онази, която току-що бе изкъртил, Уолфгар видя друга врата и се втурна към нея, с надеждата да успее да излезе, без да му се налага да губи време в ненужни битки.

Един от пазачите обаче, хилав, мургав мъж, го изпревари. Бърз като светкавица, той изтича до вратата, заключи я, после се обърна към Уолфгар, размахал ключа пред лицето си. Злорадата усмивка, която разкриви лицето му, разкри цял ред изпочупени зъби.

— Ключ! — изсмя се той и го подхвърли на един от другарите си.

Уолфгар протегна ръка и го сграбчи за ризата, отскубвайки цял кичур косми от гърдите му. Дребният крадец безпомощно размаха крака на около метър от пода.

Все така само с една ръка, Уолфгар го запрати към вратата.

— Ключ — спокойно отбеляза той и прекрачи купчината трески — и безчувственото човешко тяло.

Ала опасностите не свършваха дотук. Следващата стая се оказа голямо преддверие с десетки врати. Тревожни викове огласиха коридорите й задействаха добре отработен план за защита. Хората, истинските членове на гилдията, светкавично се изпокриха в стаите си — имаше вече цяла година, откак задачата да се разправят с натрапници, бе паднала от плещите им. Всъщност, откакто Раситър и събратята му се бяха присъединили към тях.

С един-единствен скок Уолфгар прескочи няколкото стъпала, изпречили се на пътя му, и разби вратата на края им. Пред него се откри същински лабиринт от коридори и отворени стаи, истинска съкровищница от безценни произведения на изкуството — статуи, картини и гоблени — по-богати и прекрасни от всичко, което бе виждал някога. Само че сега нямаше никакво време да се любува на картините. От всички страни към него заприиждаха нови и нови преследвачи. Те наизскачаха от страничните коридори, отрязаха пътя, по който беше дошъл, изпълзяха и от вратите пред него. Много скоро цялото преддверие щеше да бъде пълно с тях, а Уолфгар — притиснат в някой ъгъл от скверните им редици. Макар все още да бяха далече, варваринът знаеше кои са те. Та нали току-що бе избягал от гнусните им клоаки.

Уолфгар не можеше да сбърка миризмата на плъхочовеци.

Здраво стъпил на земята, Ентрери очакваше Дризт да се покаже през отворената шахта. Когато елфът се подаде от дупката, палачът нанесе страховит удар със сабята си.

Ала Дризт, очаквайки нещо подобно, се изкачваше с помощта само на краката си, докато двете му ръце здраво стискаха магическите ятагани, образувайки своеобразен щит над главата му. Сабята на Ентрери се удари в ръба на един от ятаганите и Дризт с лекота я отби.

В следващия миг двамата вече стояха един срещу друг на улицата.

Небето на изток започваше да просветлява, мразовитите утринни часове отминаваха, а градът около тях постепенно се събуждаше за живот.

Ентрери замахна яростно, ала Дризт спокойно отби удара му, влагайки както умение, така и чиста физическа сила. Погледът на елфа не трепваше, на лицето му бе изписана непоколебима решителност. С хладнокръвни, добре отмерени движения на оръжията си, той неотклонно се приближаваше към Ентрери.

Лявата му ръка бе напълно безполезна, едното му око не виждаше нищо, освен неясни очертания — палачът знаеше, че е обречен. Дризт също разбираше безпомощното състояние на противника си. Сега вече единствено той налагаше темпото. Ятаганите му неспирно търсеха пролука в отслабващата защита на убиеца. Много скоро тя щеше да рухне съвсем, а когато това станеше…

И тогава, точно както бе станало преди време на борда на пиратския кораб, магическата маска се разхлаби и се смъкна от лицето на увлечения в битката елф.

Устните на Ентрери се изкривиха в зла усмивка — за втори път тази нощ бе избегнал сигурна смърт.

За втори път бе получил още една възможност.

— Е, кой живее в лъжа? — злобно прошепна той.

Дори и тези няколко думи бяха достатъчни на Дризт, за да разбере какво става.

— Елф на мрака! — провикна се Ентрери към множеството, което бе сигурен, че наблюдава двубоя им от прикритието на близките сенки. — От Мирски лес! Този е само съгледвач, ала след него ще дойде цяла армия! Елф на мрака!

Тласкани от неудържимо любопитство, скритите до този момент зяпачи започнаха да се показват. Двубоят и преди беше интересен, ала сега всички искаха да се приближат и сами да се уверят в думите на Ентрери. Постепенно около двамата противници се образува кръг, разнесе се звън на изтеглени мечове.

— Сбогом, Дризт До’Урден — долетя до ушите на елфа злият шепот на Ентрери.

Суматохата наоколо нарастваше, отвсякъде се носеха викове „Елф на мрака!“ — подлият план на убиеца бе проработил точно както той очакваше. Дризт неспокойно се огледа наоколо, очаквайки всеки момент някой да го нападне в гръб.

Макар и само за миг, това бе повече от достатъчно за Ентрери. Докато Дризт гледаше на другата страна, палачът потъна в тълпата, викайки „Убийте Елфа на мрака! Смърт за Мрачния!“

Множеството предпазливо започна да стеснява обръча около Дризт и той, здраво стиснал магическите си ятагани, се приготви да се защитава. В този момент Кати-Бри и Бруенор излязоха на улицата и веднага разбраха какво става. Бруенор се втурна към Дризт и застана до него, вдигнал високо митралната си брадва. Една от сребърните стрели на Кати-Бри полетя към тълпата.

— Махайте се! — изръмжа джуджето. — Никакво зло няма тука, освен онуй, дет’ вий, глупци такива, току-що пуснахте да си ходи!

Един мъж безстрашно пристъпи напред и заплашително размаха дълго копие.

Преди да успее да каже каквото и да било, в ръцете му избухна взрив от сребриста светлина и откъсна върха на копието. Обзет от ужас, човекът захвърли счупеното оръжие и погледна настрани, където Кати-Бри вече слагаше нова стрела в тетивата на Таулмарил.

— Махай се! — извика тя. — Остави елфа на мира, ако не искаш следващата ми стрела да прониже теб, а не оръжието ти!

Мъжът веднага отстъпи назад. Насъбралите се хора бързо започнаха да губят желанието си за битка — така бързо, както преди малко му се бяха поддали. И без това никак не им се щеше да си имат вземане-даване с един Елф на мрака, та сега с готовност повярваха в твърдението на джуджето, че точно този елф не беше зъл.

В този миг откъм другия край на улицата се разнесе страшен шум и всички глави се обърнаха натам. Двама от мнимите скитници пред къщата на Пук отвориха вратата (при което шумът от водещата се битка стана още по-силен) и се втурнаха вътре, захлопвайки тежките двери след себе си.

— Уолфгар! — изкрещя Бруенор и се хвърли към невзрачната постройка.

Кати-Бри се накани да го последва, но после спря и се обърна към Дризт.

Елфът още стоеше на мястото си и изглеждаше раздвоен — погледът му неспокойно се местеше от къщата на Пук към улицата, по която бе избягал Ентрери. Беше го победил и сега палачът не бе в състояние да му се противопостави.

Нима можеше да го остави да избяга точно в такъв момент?

— Приятелите ти имат нужда от теб! — напомни му Кати-Бри. — Ако не заради Риджис, то поне заради Уолфгар!

Дризт засрамено поклати глава. Как изобщо бе могъл да си помисли да изостави другарите си сега, когато те имаха най-голяма нужда от него! Той се втурна покрай Кати-Бри и се затича след Бруенор.

Първите утринни лъчи вече се гонеха по стените на пищно обзаведения последен етаж на къщата. Ла Вал пристъпи към завесата в единия край на стаята си и я дръпна настрани. Дори и той, опитният магьосник, не смееше да се доближи до това творение на най-черно зло преди изгрев-слънце. Това бе Тароският пръстен, най-мощното му — и най-страховито — притежание.

Магьосникът хвана металната рамка и го издърпа от малката ниша. Изправен върху поставката си, магическият предмет се извисяваше над него, а самият пръстен — достатъчно голям, за да може през него да мине човек — се намираше на почти половин метър от земята. Веднъж Пук го бе оприличил на обръча, който използваше дресьорът на хищните му питомци.

Ала надали имаше лъв, който да се приземи здрав и читав от другата страна на Тароския пръстен, след като беше скочил през него.

Ла Вал лекичко завъртя магическия предмет, изправи се пред него и се вгледа в съвършената паяжина, която изпълваше сърцевината му. Колко крехка изглеждаше тя, за кой ли път си помисли магьосникът, а колко яка бе всяка нейна нишка, надарена със сила, която бе в състояние да проникне и до най-отдалеченото кътче на Равнините на съществуванието.

Най-сетне Ла Вал откъсна поглед от Пръстена, втъкна в пояса си предмета, с който отключваше силата на магическия предмет (тънък скиптър, на върха на който бе инкрустирана огромна черна перла) и го издърпа до средата на централната зала на последния етаж в къщата. Щеше му се да бе имал повече време, за да изпита плана си (последното, което му трябваше сега, бе отново да ядоса пашата), ала слънцето щеше да изгрее всеки момент, а Пук искаше всичко да стане, колкото се може по-скоро.

Все още облечен в нощната си роба, Пук се появи в централната зала, прозявайки се сънено. При вида на Тароския пръстен пашата веднага се разсъни, а в очите му заблестя нетърпелив пламък. За него Пръстенът бе просто една прекрасна играчка и той дори не подозираше какви опасности крие тя.

Стиснал скиптъра в едната си ръка и ониксовата фигурка — в другата, Ла Вал застана пред магическия предмет.

— Вземи това — каза той на Пук и му подаде статуетката. — Котката няма да ни трябва сега, а после винаги можем да я повикаме.

Пук разсеяно мушна фигурката в джоба си.

— Претърсих Равнините на съществуванието — обясни магьосникът. — Знам, че котката идва от Звездната равнина, ала не бях сигурен дали полуръстът ще остане там, нито пък дали ще успее да намери изхода. Разбира се, Звездната равнина е невероятно обширна.

— Достатъчно! — прекъсна го Пук. — Захващай се за работа! Какво си ми приготвил?

— Това — отвърна Ла Вал и махна със скиптъра.

Паяжината в сърцевината на Пръстена потръпна и по краищата й затрептяха безброй искрици. Постепенно светлината се усили, запълзя между нишките и обагри всичко в небесносиньо.

Ла Вал изрече заповедническа дума и наситено синият цвят, който бе обгърнал сърцевината на Пръстена, отстъпи място на светлосив образ, който очевидно идваше от Звездната равнина. Там, удобно облегнат на едно дърво, или по-скоро на изтъканите от звездна светлина очертания на грамаден дъб, седеше Риджис, протегнал крака напред и сключил ръце зад главата си.

Тази гледка окончателно прогони съня от тялото на Пук.

— Трябва да го доведем тук! — задъха се от злоба той. — Можеш ли да го пренесеш?

Преди Ла Вал да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята влетя Раситър.

— Бой, Пук! — едва успя да изрече той, с мъка поемайки си дъх. — На долните етажи. — Един огромен варварин!

— Обеща, че ще се погрижиш за това — заплашително изръмжа Пук.

— Приятелите на убиеца… — започна Раситър, ала пашата нямаше време да слуша обясненията му.

Не и сега.

— Затвори вратата! — кратко нареди той.

Раситър най-сетне успя да се овладее и изпълни заповедта му. Пук и без това щеше да побеснее, щом научеше за провала в клоаката… защо трябваше да бърза и още повече да го ядосва.

Пашата отново се обърна към Ла Вал, ала този път думите му не бяха въпрос, а недвусмислена, нетърпяща възражение заповед:

— Доведи го тук!

Ла Вал тихичко подхвана думите на древно заклинание и отново размаха скиптъра пред обръча на магическия предмет. После се протегна, промуши ръка през огледално гладката завеса, която разделяше Равнините, и сграби сънения Риджис за косата.

— Гуенивар! — успя да изпищи полуръстът, ала Ла Вал го издърпа през магическия портал и той се строполи на пода в стаята, точно в краката на Пук паша.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза той най-сетне и вдигна извинителен поглед към някогашния си господар. — Нека поговорим за това, какво ще кажеш?

Пук с всичка сила го изрита в ребрата и го притисна към земята с тъпия връх на бастуна си.

— Сам ще ме молиш да сложа край на живота ти, когато най-сетне приключа с теб! — обеща му той.

Риджис нито за миг не се усъмни в думите му.

21 Вечна нощ

Уолфгар се промъкваше между тежките гоблени и многобройните статуи, но дори те не можеха да го скрият от скверните пълчища, които прииждаха от всички страни и отрязваха пътя му за бягство. Плъхочовеците просто бяха твърде много.

Докато минаваше покрай един коридор, видя трима получовеци да се насочват към него. Преструвайки се на уплашен, той бързо ги подмина, но вместо да продължи напред, се скри зад ъгъла и зачака. Тримата плъхочовеци нахлуха в стаята, където Щитозъб вече ги очакваше.

Когато преследвачите му рухнаха мъртви, варваринът сви в коридора, по който бяха дошли те, с надеждата да заблуди останалите.

Озова се в просторна стая с много столове и висок таван — импровизиран театър, в който Пук понякога се забавляваше с представленията на странстващите артисти, които минаваха през южния град от време на време. От тавана висеше масивен свещник, в който трептяха хиляди пламъчета; около стените бяха подредени мраморни блокове, от които изкусните ръце на десетки майстори бяха изваяли образите на прочути герои и страховити чудовища. Уолфгар и този път нямаше време да се възхищава на прекрасната изработка, ала нещо в стаята все пак привлече вниманието му — неголяма стълба, която извеждаше до малък балкон.

Плъхочовеците започнаха да нахлуват през многобройните врати на помещението. Уолфгар погледна към коридора, по който бе дошъл, но като видя, че и той бе вече пълен със скверните същества, сви рамене и хукна към балкончето — стълбището беше доста тясно, което щеше да му даде възможност да се бие с нападателите си един по един, вместо с всички наведнъж.

Двама плъхочовека се втурнаха по петите му, ала когато младежът достигна площадката на върха и се обърна, преследвачите му бързо разбраха каква грешка са направили. Исполинът и без това ги превъзхождаше по ръст, но сега, когато бяха застанали три стъпала под него, двамата едва стигаха до коленете му.

Всъщност това съвсем не бе лоша позиция за нападение, защото им даваше възможност да пронижат незащитените крака на противника си, но когато Щитозъб заплашително започна да се спуска над главите им, нищо не бе в състояние да спре страховития му замах. А тясното стълбище правеше бягството почти невъзможно.

Магическият чук се стовари върху черепа на единия плъхочовек с такава сила, че глезените му не издържаха страховития натиск и костта поддаде със силен пукот. Мъртвешка бледнина, която се виждаше дори под гъстата кафява козина, покри лицето на другаря му и той панически скочи от стълбата.

Уолфгар замалко не се изсмя на глас.

После видя копията.

Без да губи и секунда, той се втурна към балкона и прикритието на парапета и столовете, с надеждата да открие някакъв изход. Плъхчовеците се втурнаха след него.

Младежът не откри врата, която да го изведе от балкона — беше хванат в капан, но вместо да изпадне в отчаяние, той само сви рамене и още по-здраво стисна Щитозъб.

Какво му бе казал Дризт за късмета веднъж? Че истинският войн, колкото и безнадеждно да е положението му, винаги успява да намери изход, дори и ако в очите на случайния наблюдател действията му изглеждат като чист късмет.

Този път Уолфгар наистина се изсмя на глас. Веднъж бе убил един дракон с помощта на огромна ледена висулка, която бе успял да събори върху гърба на звяра. А какво ли щеше да стане, ако един огромен свещник, с хиляди запалени свещи, паднеше насред стая, пълна с плъхочовеци?

— Темпос! — изкрещя варваринът; късметът си беше късмет, уменията — умения, но малко помощ отвън също нямаше да му навреди — все пак дори Дризт не знаеше всичко!

После с всички сили запрати Щитозъб към тавана и хукна да бяга.

Магическият чук изсвистя във въздуха и — съвършено точен, както винаги досега — се вряза в подпорите на свещника, повличайки след себе си голяма част от тавана. Плъхочовеците панически се изпокриха, когато тежкият кристален предмет, обхванат от високи пламъци, рухна на пода и се строши на хиляди парчета.

Без да се обръща назад, Уолфгар стъпи върху парапета на балкона и скочи.

Бруенор изръмжа и вдигна брадвата над главата си, с намерението да строши вратата на къщата с един-единствен удар, ала точно в мига, в който се канеше да го стори, над рамото му профуча стрела и проби дупка в ключалката. Вратата зейна широко отворена.

Бруенор обаче не успя да спре навреме и влетя във вътрешността на постройката, поваляйки двамата изненадани стражи, които се намираха там. Устремът му бе толкова голям, че той се търкулна надолу с главата по стълбището, което започваше зад вратата.

Макар и доста замаяно, джуджето успя да се изправи на колене и вдигна поглед към стълбите, по които Дризт вече се спускаше с трескава бързина, взимайки по четири-пет стъпала наведнъж. Кати-Бри стоеше на върха и тъкмо се канеше да го последва.

— Мътните те взели, момиче! — изрева Бруенор. — Нали ти казах да ме предупреждаваш, когат’ се каниш да направиш нещо подобно!

— Не сега! — прекъсна го Дризт и прескочи последните седем стъпала и коленичилото джудже с едно-единствено изящно движение.

Без да спира и за миг, той се нахвърли върху двамата плъхочовеци, които се бяха появили и сега се канеха да нападнат джуджето в гръб.

Бруенор вдигна еднорогия шлем от земята, нахлупи го на главата си и се обърна, готов да се включи във веселбата. Само че двамата плъхочовеци вече бяха мъртви, убити от елфа много преди той да успее да се изправи. Самият Дризт тичаше към вътрешността на постройката, откъдето се носеше шум от битка. Бруенор и Кати-Бри побързаха да го последват.

Уолфгар с лекота прескочи строшения свещник и се вряза в група плъхочовеци, събаряйки голяма част от тях на земята. Макар и леко замаян, той успя да зърне една врата насреща си и връхлетя върху нея. Озова се в поредната просторна зала, отвъд която започваше нов лабиринт от стаи и коридори.

Вратата срещу него бе открехната, ала с всичките плъхочовеци, които продължаваха да прииждат и да го обграждат, Уолфгар нямаше никакъв шанс да се добере дотам. Вместо това, той направи няколко крачки във вътрешността на стаята и долепи гръб до стената.

Плъхочовеците нахлуха след него, надавайки радостни викове задето страховитият им неприятел бе останал невъоръжен. В този миг магическият чук се завърна в десницата на господаря си и повали първите двама нападатели. Уолфгар се огледа наоколо — може би късметът отново щеше да му помогне.

Не, този път дори и късметът не можеше да го спаси.

Навсякъде гъмжеше от хора-плъхове, които съскаха насреща му, а острите им, жълти зъби заплашително потракваха. Нямаше нужда Раситър да им казва каква придобивка за гилдията щеше да е този исполин, ако успееха да го превърнат в един от тях.

Изведнъж Уолфгар се почувства странно беззащитен в тънката си туника без ръкави. Гнусните, жълти зъби все по-често изтракваха заплашително близо до тялото му и той с ужас си припомни страшните легенди, които бе чувал да се носят за тези полузверове. Мисълта за последствията, които щеше да има върху него дори едно-единствено ухапване, го караше да продължава да върти магическия чук, въпреки безнадеждното положение, в което бе изпаднал.

Ала въпреки адреналина, който пулсираше във вените му и ужаса, който изпитваше от отровното ухапване на плъхочовеците, Уолфгар не можеше напълно да превъзмогне умората от дългата битка в клоаката, нито болката от раните, получени там. Грозната дупка, оставена върху рамото му от зъбите на хидрата, се бе отворила отново след скока от балкона и варваринът усещаше как движенията му постепенно се забавят.

Всеки друг път Уолфгар би се бил до край с песен на уста. Мъртвите му врагове биха се трупали около него, докато най-накрая не рухнеше самият той — смъртноранен, ала щастлив при мисълта, че загива като истински воин. Ала сега, когато знаеше, че е обречен на нещо, в сравнение с което дори смъртта не изглеждаше страшна, Уолфгар започна да се оглежда наоколо, търсейки сигурен начин да сложи край на живота си.

Бягството бе невъзможно. Победата също. Единственото, за което Уолфгар отчаяно се молеше, бе да се спаси от позора и мъчението да живее като плъхочовек.

В този миг в стаята влезе Дризт.

Той връхлетя върху редиците на хоратаплъхове като внезапен вихър, спуснал се над нищо неподозиращо селце и само за няколко секунди ятаганите му почервеняха от плъша кръв, а из цялата стая се разхвърчаха валма кафява козина. Онези от получовеците, които имаха нещастието да се намират на пътя му, дори не помислиха да се бият със страховития Елф на мрака и панически се разбягаха.

Един плъхочовек като че ли събра достатъчно смелост и извади меча си, ала преди да успее да направи и едно движение, отсечената му ръка тупна на пода. Миг по-късно, острието на един от магическите ятагани потъна дълбоко в гърдите му. Само няколко секунди след като влезе в стаята, Дризт вече стоеше до приятеля си. Появата му вля нови сили във вените на Уолфгар и той с победоносен вик стовари Щитозъб върху гърдите на един от нападателите си. Мъртвото тяло на получовека проби грамадна дупка в стената и единственото, което остана да се вижда от него, бяха краката му, които се полюшваха гротескно, като ужасяващо предупреждение за другарите му.

Плъхочовеците се спогледаха уплашено, сякаш искаха да си вдъхнат сили един на друг, после предпазливо се приближиха до двамата страховити воини.

Ако до този момент все още им бе останала някаква смелост, тя се изпари напълно само миг по-късно, когато в стаята нахлу освирепялото джудже, предшествано от рояк сребърни стрели, които свистяха над главата му и сееха смърт. Струваше им се, че битката, която бяха преживели в клоаката по-рано същата нощ и в която бяха изгубили поне тридесетина свои другари, се повтаря отново. Сега, когато четиримата страховити приятели отново се бяха събрали заедно, плъхочовеците нямаха нито куража, нито желанието да се бият с тях. Онези, които можаха, избягаха от стаята.

Останалите, които не успяха да се спасят с бягство, бяха изправени пред труден избор — чук, ятагани, брадва или стрела.

Пук се облегна назад, без да откъсва поглед от Тароския пръстен, с чиято помощ можеше да наблюдава битката от безопасно разстояние. Гледката на мъртвите плъхочовеци не го разтревожи особено (на плъховете им трябваха само седмица-две и няколко добре планирани ухапвания из калимпортските улици и гилдията им бързо щеше да се сдобие с необходимите нови членове), ала Пук прекрасно разбираше, че четиримата герои, които сега сееха смърт и разруха в гилдията му, съвсем скоро ще се доберат и до него.

Риджис висеше на няколко стъпки от пода, здраво стиснат в огромните лапи на един от евнусите-великани, и също не откъсваше поглед от образа, който Тароският пръстен им показваше. При вида на Бруенор, когото полуръстът мислеше за умрял, очите му плувнаха в сълзи, а при мисълта, че скъпите му приятели бяха прекосили половината Царства и сега се биеха по-ожесточено и решително, откогато и да било, за да го спасят, Риджис усети как нещо го стисва за гърлото. И четиримата бяха ранени, Кати-Бри и Дризт като че ли особено тежко, ала никой от тях не обръщаше внимание на болката. Риджис гледаше как под всеки удар на приятелите му рухват нови и нови плъхочовеци и усети как го обзема сгряваща сърцето сигурност, че другарите му ще успеят да се доберат до него.

В този мит погледът му се спря на Ла Вал, който стоеше до Пръстена, скръстил ръце на гърдите. Опрял скиптъра с перлата на рамото си, магьосникът изглеждаше напълно спокоен.

— Хората ти като че ли не се справят особено добре, Раситър — отбеляза Пук. — Дори ми се струва, че забелязвам известно — всъщност значително — малодушие сред тях!

Раситър неспокойно се размърда.

— Нима това значи, че не си в състояние да изпълниш своята част от уговорката?

— Тази нощ другарите ми се изправиха срещу могъщ противник — заекна Раситър. — Те просто… не са имали възможност… битката още не е загубена!

— Навярно ти лично би могъл да се погрижиш нещата да потръгнат по-добре — спокойно рече Пук.

Раситър не пропусна да схване заповедта и заплахата, скрита в думите на пашата и като се поклони ниско, изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Ала дори и такъв строг господар като Пук, не можеше да вини единствено хората на Раситър за поражението, което бяха на път да претърпят.

— Великолепно! — прошепна той, когато Дризт отби ударите на двама плъхочовеци едновременно, а после прониза сърцата им само с един замах на магическите си ятагани, които отново бяха подели своя неповторим танц — две отделни оръжия и все пак, по някакъв невероятен начин, слети в едно. — Никога не съм виждал някой да върти меча с такова изящество!

После, сякаш през ума му бе минала нова мисъл, Пук се поправи:

— Освен може би веднъж!

Изненадан от собствените си думи, пашата се обърна към Ла Вал, който безмълвно кимна.

— Ентрери — изрече той на глас онова, за което си мислеха и двамата. — Приликата е несъмнена. Сега вече разбирам защо е положил толкова усилия, за да ги примами на юг.

— За да се изправи срещу елфа? — довърши мисълта му Пук. — Най-сетне предизвикателство за мъжа, който досега нямаше равен на себе си?

— Така изглежда.

— Но къде е той сега? Защо още не се е появил?

— А може би вече го е направил — мрачно отвърна магьосникът.

Дълго време Пук не знаеше какво да каже — думите на Ла Вал звучаха прекалено невероятно, за да бъдат верни.

— Ентрери — победен? — ахна той най-сетне. — Ентрери — мъртъв?

Думите му прозвучаха като божествена музика в ушите на Риджис, който с ужас бе наблюдавал съперничеството между Дризт и убиеца още от самото му начало. През цялото време полуръстът се досещаше, че един ден двамата ще се вкопчат в смъртоносен двубой, от който щеше да има един-единствен победител. И през цялото време сърцето му се свиваше от страх за живота на приятеля му.

Мисълта, че Ентрери вече го няма, накара Пук да погледне на битката, която кипеше в долните етажи на къщата му, по съвсем различен начин. Изведнъж отново имаше нужда от Раситър и събратята му; изведнъж клането, което до този миг бе наблюдавал с безразличие, дори леко развеселен, придоби ново, зловещо значение за силата и благополучието на гилдията.

Пук скочи от трона си и се втурна към магическия предмет, през който досега бе гледал битката.

— Трябва да сложим край на това! — изръмжа той в лицето на Ла Вал. — Изпрати ги на някое ужасно място!

По устните на магьосника плъзна зла усмивка и той се протегна, за да вземе една огромна книга, облечена с черна кожа. После я отвори, застана пред Тароския пръстен и в стаята се разнесе напевът на зловещо заклинание.

Бруенор изскочи от стаята, търсейки път, който да го отведе до Риджис… а защо не и до още плъхочовеци, които да посече. Втурна се по един къс коридор и с мощен ритник отвори първата врата, която се изпречи пред очите му. Вътре обаче нямаше плъхочовеци, а двама изплашени до смърт крадци. Макар и закоравяло в многобройните битки, в сърцето на Бруенор все още имаше място и за малко милост (в крайна сметка тук той бе натрапникът, а те бяха у дома си). Вместо да посече двамата мъже на място, той се задоволи само да им нанесе по един добре премерен удар със златния си щит. Крадците полетяха към отсрещната стена, а джуджето се върна обратно в коридора, точно навреме, за да се присъедини към приятелите си.

— Пази се! — внезапно извика Кати-Бри, забелязала някакво движение зад един гоблен близо до Уолфгар.

Само с едно дръпване, варваринът смъкна тежкия гоблен от стената и откри някакъв дребен човечец, не много по-висок от полуръст, който тъкмо се готвеше да скочи. Разкрит от страховитите бойци, дребничкият крадец бързо изгуби всякакво желание за съпротива и извинително сви рамене, когато Уолфгар изби жалката кама от ръцете му.

Варваринът го хвана за врата и го вдигна във въздуха.

— Плъх ли си или човек? — изръмжа той, долепил лице до лицето на дребния крадец.

— Не съм плъх! — изпищя ужасеният човечец и се изплю, сякаш за да подсили думите си. — Не съм плъх!

— Риджис? — продължи да го разпитва Уолфгар. — Знаеш ли нещо за него?

Крадецът закима усърдно.

— Къде мога да го открия? — изрева варваринът и кръвта се отдръпна от лицето на ужасения човечец.

— Горе! — изпищя той. — В покоите на Пук. Право нагоре.

Тласкан единствено от инстинкта за самосъхранение и отчаяното желание да се измъкне от желязната хватка на огромния варварин, крадецът се опита да извади камата, която бе скрита в колана му.

Ужасна грешка.

Ятаганът на Дризт го плесна през ръката, разкривайки движението й на Уолфгар.

Исполинът използва тялото на дребния човечец, за да разбие следващата врата.

Гонитбата продължаваше. Из тъмните ъгли на многобройните коридори често се мяркаха плъхочовеци, ала малцина бяха онези, които се осмеляваха да се изпречат на пътя на четиримата приятели. Тези, които все пак го стореха, обикновено се озоваваха там не по собствено желание, а по погрешка.

Приятелите разбиваха врата след врата, опразвайки стая след стая. Много скоро достигнаха широко стълбище. С богато украсените си, изящни перила и дебелия килим, в който краката сякаш потъваха, то можеше да извежда само на едно-единствено място.

Покоите на Пук.

Бруенор нададе възторжен рев и се хвърли напред, следван от също толкова нетърпеливите Уолфгар и Кати-Бри. Дризт обаче се поколеба и се огледа наоколо, неочаквано обзет от страх.

Елфите на мрака по природа бяха надарени с големи магически умения и сега Дризт бе напълно сигурен, че странното, заплашително усещане, което бе надвиснало във въздуха, е всъщност началото на заклинание, насочено срещу него и приятелите му. Изведнъж, станали сякаш по-малко осезаеми, стените и подът на стаята се разлюляха.

В този миг Дризт разбра. На няколко пъти бе пътувал из Равнините на съществуванието заедно с Гуенивар и не можеше да обърка това усещане с нищо друго — някой или нещо се опитваше да ги прокуди от Материалната равнина. Огледа се наоколо и по обърканото изражение върху лицата на приятелите си разбра, че и те усещат магията.

— Хванете се за ръце! — изкрещя той и се втурна към тях, преди неизвестният заклинател да ги бе прогонил от Материалната равнина, разделяйки ги завинаги.

Изгубил всякаква надежда, Риджис с ужас видя как приятелите му се скупчиха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг. Внезапно образът в сърцевината на Тароския пръстен трепна и помръкна. Той вече не показваше долните нива на къщата, а някакво мрачно място, обвито с покров от зловредни изпарения и черни сенки, в които бродеха единствено най-скверни зверове и демони.

Място, което слънцето никога не огряваше.

— Не! — изкрещя Риджис, разбрал най-сетне какво се кани да стори магьосникът.

Ла Вал не му обърна никакво внимание, ала Пук го чу и по лицето му плъзна зла усмивка. Миг по-късно Риджис отново видя своите приятели. Все така скупчени един до друг, те стояха насред изпаренията и сенките на мрачната равнина.

Пук тежко се облегна на тояжката си и се разсмя на глас.

— Малко неща ми доставят по-голяма наслада от това да измамя нечии надежди! — обърна се той към магьосника. — Прескъпи ми Ла Вал, за пореден път се убеждавам, че без теб съм загубен!

Риджис все още не можеше да откъсне поглед от приятелите си, които в отчаян, обречен на неуспех опит да се предпазят от обитателите на скверната равнина, бяха опрели гръб о гръб, докато над главите им кръжаха черни силуети — изчадия, невероятно могъщи и невероятно зли.

Риджис отвърна очи, неспособен да понесе ужасяващата гледка.

— Но моля те! — изсмя се Пук. — Недей извръща поглед, малки крадецо! Виж как умират приятелите ти и се възрадвай за тях, защото болките, които те ще изпитат сега, бледнеят пред мъченията, които съм намислил за теб!

Риджис усети как в гърдите му се надига огромна ненавист и той хвърли изпепеляващ поглед на пашата. Мразеше Пук, ала мразеше и самия себе си, задето бе причинил това на приятелите си. Те бяха дошли, за да го спасят. Бяха прекосили света заради него. Бяха се изправили срещу страховития Артемис Ентрери и цяла орда плъхочовеци, а навярно и срещу още много други врагове. И всичко това само заради него!

— Проклет да си! — изплю се той, забравил всякакъв страх.

После, без дори да се замисли, се извъртя на една страна и ухапа крака на евнуха, който го държеше във въздуха. Великанът изкрещя от болка и го изпусна.

В мига, в който краката му докоснаха пода, Риджис се втурна към Пук и изрита тояжката, на която пашата се подпираше, като в същото време бръкна в джоба му и извади малката статуетка, скрита там. После се обърна към Ла Вал.

Магьосникът имаше повече време да реагира и когато Риджис се нахвърли върху него, тъкмо бе започнал едно бързо заклинание. Недостатъчно бързо, обаче. Риджис подскочи високо и бръкна дълбоко в очите му. Ла Вал се олюля от болка и прекъсна заклинанието.

Докато магьосникът се мъчеше да запази равновесие, Риджис грабна скиптъра с черната перла и изтича до Тароския пръстен. Огледа се наоколо за последен път, опитвайки се да открие някой по-лесен начин.

Единственото, което видя, бе изкривеното от ярост, налято с кръв лице на Пук. Пашата се бе съвзел от неочакваното нападение на полуръста и сега замахваше с тояжката си, с намерението да я използва като оръжие, което (както Риджис знаеше от опит) можеше да бъде смъртоносно.

— О, моля те, нека да успея! Само този път! — трескаво прошепна Риджис, после стисна зъби, протегна скиптъра пред себе си и скочи с главата напред право в Тароския пръстен.

22 Пукнатината

Миазмите, струящи от черната земя, върху която стояха, лениво се издигаха нагоре и обвиваха краката им. От начина, по който валмата на скверните изпарения пропадаха от двете им страни и само след миг отново се издигаха, приятелите разбраха, че се намират върху тясна тераска, мост, прехвърлен над безкрайната бездна.

Подобни мостове (никой от които не бе по-широк от един-два метра) имаше навсякъде. Те се пресичаха около тях, надвисваха над главите им, тъмнееха в краката им и май бяха единствените пътища в цялата равнина. Никъде не се виждаше твърда земя, само криволичещи, спираловидни мостове.

Приятелите се движеха бавно, като насън, с мъка пробивайки си път през въздуха, който тегнеше като олово върху тях. Цялото място — мрачен, потискащ свят, изпълнен със зловоние и измъчени стенания — излъчваше зло. Гнусни, безформени чудовища кръжаха из черното мъртвило над тях, а радостните им крясъци при вида на вкусните натрапници, раздираха тишината. Четиримата приятели, които в собствения си свят не знаеха що е страх, усетиха как смелостта ги напуска.

— Деветте пъкъла? — прошепна Кати-Бри едва чуто, от страх да не би думите й да подтикнат към действие скверните орляци, които се събираха из гъстите сенки.

— Хадес — предположи Дризт, който бе по-наясно с различните равнини. — Царство на Хаоса.

Макар да бе застанал съвсем близо до останалите, думите му сякаш долитаха от много далече.

Бруенор се накани да изръмжи нещо в отговор, ала гласът му изневери, когато очите му се спряха върху лицата на Кати-Бри и Уолфгар, неговите деца. За такива ги имаше той, а ето че сега не можеше да направи нищо, за да им помогне.

Уолфгар се обърна към Дризт:

— Как можем да се махнем оттук? Има ли врата? Прозорец? Каквото и да е, което да отвежда към нашия свят?

Дризт поклати глава. Искаше му се да им вдъхне надежда, да повдигне духа им, за да се справят с надвисналата опасност. Ала този път Елфът на мрака нямаше какво да отговори на своите приятели. Нямаше изход, нямаше надежда.

В този миг над тях изплющяха прилепови крила и една фигура с кучешко тяло и човешко, макар разкривено и ужасяващо лице се спусна над Уолфгар, протегнала хищните си нокти към рамото на варварина.

— Наведи се! — изпищя Кати-Бри, миг преди скверният крак да се вкопчи в тялото на Уолфгар.

Младежът реагира светкавично и падна по очи върху тесния мост. Чудовището пропусна целта си, ала вместо да се откаже, рязко зави, увисна високо над главите им за миг, после рязко се спусна към моста, гладно за живо месо.

Този път обаче, Кати-Бри го очакваше. Щом гнусната твар наближи достатъчно, момичето изстреля една от магическите си стрели. Тя бавно полетя към чудовището, оставяйки след себе си сива ивица, вместо обичайната искряща сребърна диря. Силата й обаче си бе останала все така страховита — в кучешките гърди зейна грозна дупка, звярът се олюля, преобърна се във въздуха и полетя надолу. Докато чудовището отчаяно се мъчеше да си възвърне равновесието, Бруенор му нанесе мълниеносен удар с митралната брадва и го запрати в гъстия мрак, който тегнеше под краката им.

Малката победа не извика дори една усмивка на устните им — навсякъде около тях кръжаха подобни създания, десетки на брой и често пъти много по-големи от онова, което Кати-Бри и Бруенор бяха победили.

— Не можем да останем тук — изръмжа Бруенор. — Накъде ще тръгнем, елфе?

Дризт можеше да им каже, че няма никакъв смисъл да отиват където и да било, тъй като това няма да промени нищо, ала знаеше, че приятелите му отчаяно се нуждаят от цел, от усещането, че правят нещо — каквото и да било — за да се измъкнат от тежкото положение, в което бяха изпаднали. Единствено елфът разбираше напълно ужаса, пред който бяха изправени. Единствено той знаеше, че където и да отидеха в тази равнина, подвластна на мрака и разрухата, няма да намерят изход. Спасение просто нямаше.

Вместо да им обясни всичко това, Дризт се престори, че се колебае и след кратко „обмисляне“, рече:

— Натам. Усещам, че ако има врата, тя трябва да е някъде там.

Преди да успее да направи и две крачки, изпаренията пред него помръднаха и се завихриха.

Миг по-късно, то се изправи пред тях.

Подобно на човек, високо и слабо, с голяма, жабешка глава и дълги, трипръсти ръце, които завършваха с извити, грабливи нокти. По-високо дори от Уолфгар, то се надвеси над Дризт и изгъргори с неясен, гърлен глас:

— Хаос, а, елфе? Хадес, казваш?

Сиянието проблясваше заплашително в ръката на Дризт, а надареният с ледена магия ятаган замалко не скочи сам срещу чудовището.

— Грешиш, елфе — изграчи то.

Бруенор се втурна да помогне на приятеля си.

— Махай се оттук, демоне! — изръмжа той.

— Не демон — поправи го Дризт, който бе успял да разтълкува думите на чудовището и сега си припомни още от нещата, което бе научил за равнините, докато живееше в подземния град. — Демодан.

Бруенор го погледна изненадано.

— И не Хадес — продължи Дризт. — А Тартар.

— Прекрасно, черен елфе! — рече чудовището с дрезгавия си глас. — Знае твой народ за Долните Равнини.

— Щом познаваш моя народ, несъмнено си чувал как се отплащаме на онези, които имат глупостта да се бъркат в работите ни!

Звярът се засмя… или поне приятелите предположиха, че звукът, който се откъсна от гърдите му, е смях, макар да приличаше много повече на предсмъртните хрипове на давещ се човек.

— Никому не мъстят мъртви елфи на мрака. А ти далеч от дома, черен елфе.

И чудовището лениво протегна хищническата си ръка към гърлото на Дризт.

— Морадин! — разнесе се бойният вик на Бруенор и митралната брадва проблесна във въздуха.

Само че звярът се оказа по-бърз, отколкото джуджето предполагаше. Той с лекота избегна острието на секирата, а ударът на трипръстата му ръка повали Бруенор на земята.

Скверната твар протегна грабливи пръсти към падналото джудже.

Сиянието изсвистя мълниеносно и отсече черната длан.

Чудовището изненадано се обърна към Дризт.

— Заболя ме, черен елфе — разнесе се грозният му грак, макар в него да не се долавяше болка. — Ала нищо не сторил с този удар.

И като вдигна отсечената си ръка, то я запрати срещу него. Докато Дризт се навеждаше, за да избегне летящата длан, звярът протегна здравата си ръка към падналото джудже. Върху рамото на Бруенор зейнаха три дълбоки рани.

— Проклятие! — изрева той и успя да се изправи на колене. — Ти, мръсно, долно…

Сипейки хули, той отново се нахвърли върху чудовището… и този път без особен успех.

Зад гърба на Дризт, Кати-Бри се опитваше да се прицели. Уолфгар стоеше до нея, готов да се хвърли в боя, ала мостът бе прекалено тесен, за да успее и той да отиде до елфа.

Движенията на Дризт бяха бавни и мъчителни, ятаганите му се издигаха и спускаха с необичайна мудност, изящният им танц бе отстъпил място на низ от разпокъсани, немощни удари. Навярно това се дължеше на умората от дългата нощ, изпълнена с опасни битки, или пък на тежкия въздух, който се стелеше около тях и сякаш слагаше окови на ръцете и краката им, ала Кати-Бри разтревожено си помисли, че никога досега не е виждала Дризт да се бие толкова обезверено, почти непохватно.

Все още на колене, Бруенор размахваше митралната брадва, воден повече от раздразнение, отколкото от обичайната си жажда за битка.

Тогава Кати-Бри най-сетне разбра. Не умората, нито тежкият въздух на Тартар сковаваха волята на приятелите й. Черна безнадеждност бе пропълзяла в сърцата на безстрашните войни.

Младата жена се обърна към Уолфгар с намерението да го помоли да им помогне, ала когато видя варварина, усети, че я побиват ледени тръпки. Ранената му ръка висеше безпомощно, магическият чук бе отпуснат безсилно. Колко битки още можеше да издържи? Колцина от тези скверни демодани щеше да погуби, преди сам да рухне мъртъв? А дори и да победяха, мрачно се запита Кати-Бри, какво ли щеше да им донесе това в тази равнина, където властваше смъртта, а битката никога не свършваше?

Дризт като че ли най-силно усещаше хищните пръсти на отчаянието, вкопчени в сърцето му. Никое от безбройните изпитания, които бе преживял в тежкия си живот, не бе успяло да разклати непоколебимото му упование в абсолютната справедливост. През цялото време бе вярвал (макар да не смееше да го признае дори пред самия себе си), че непоклатимата вяра в правотата на принципите му и неотклонното им следване, рано или късно ще бъдат възнаградени. Ала, ето че сега бе безнадеждно уловен в капана на една битка, която можеше да свърши единствено с неговата гибел, битка, в която всяка победа бе временна и означаваше единствено удължаване на агонията.

— Проклето да е това място! — провикна се Кати-Бри.

Не можеше да се прицели добре, но въпреки това вдигна Таулмарил. Стрелата одраска ръката на Дризт и се вряза в демодана. Чудовището се олюля и Бруенор най-сетне успя да се изправи на крака.

— Какво ви става, да не би да се уплашихте? — скара се Кати-Бри на приятелите си.

— По-кротко, момиче, по-кротко — вяло отвърна Бруенор, докато замахваше немощно към краката на чудовището.

Гнусната твар с лекота избягна брадвата и замахна към Дризт, който и този път успя да се отдръпне навреме.

— Хич не смей да ми говориш така, Бруенор Боен чук — изкрещя Кати-Бри. — И ти имаш дързостта да се наричаш крал! Ха! Гарумн би се обърнал в гроба си, ако можеше да те види как се биеш!

Бруенор рязко се обърна към Кати-Бри, ала някой сякаш го бе стиснал за гърлото и не успя да каже нищо.

Дризт разбра какво се опитва да направи младата жена — тази невероятна млада жена! — и по устните му пробяга бледа усмивка. В лавандуловите му очи отново лумна старият пламък.

— Иди при Уолфгар и си дръжте очите отворени на четири — рече той на Бруенор. — Може да ни нападнат изотзад, а и кой знае още колко чудовища са се притаили в сенките над нас!

После отново впи поглед в демодана, който вече усещаше неочакваната промяна у него.

— Ела, фарасту! — разнесе се равният глас на елфа, припомняйки си още една частичка от уроците, получени в Мензоберанзан. — Фарасту, най-жалката и незначителна издънка от скверния род на демоданите. Ела и нека гнусното ти тяло почувства острието на един Елф на мрака!

Бруенор отстъпи назад и замалко не се изсмя с глас. Част от него гореше от желание да се провикне: „Какъв е смисълът!“, ала друга част, по-голямата, онази, която Кати-Бри бе пробудила с жлъчните си забележки за славната история на рода му, мислеше другояче.

— Елате, щом искате да се бием! — изрева той и викът му отекна из сенките на бездънната пропаст. — Никое от вас, изчадия на злото, не може да ни уплаши!

Дризт се съвзе от апатията само за няколко секунди. Тежкият въздух все още забавяше движенията му, ала обичайното им изящество се бе завърнало. Магическите ятагани проблясваха в злокобния полумрак на Тартар, предугаждаха и отбиваха всеки удар на чудовището и жадно търсеха презряната му плът.

Уолфгар и Бруенор направиха крачка към приятеля си, за да му помогнат, ала спряха, запленени от гледката пред себе си.

Кати-Бри не сваляше поглед от небето над моста, а сребърните й стрели не пропускаха нито един от черните силуети, които непрестанно се спускаха към тях. От мрака над главата й полетя някакво тяло и Кати-Бри се прицели.

Напълно слисана, тя едва успя да отклони Таулмарил в последния момент:

— Риджис!

Чу се меко тупване и полуръстът се приземи върху една издатинка само на няколко метра от моста, върху който стояха приятелите му. Той побърза да се изправи, мъчейки се да превъзмогне замайването и объркването, последвали отчаяния му скок през Равнините.

— Риджис! — отново извика Кати-Бри. — Какво правиш тук?

— Видях ви в онзи ужасен Пръстен — обясни полуръстът. — Реших, че може би ще имате нужда от помощ.

— Ха! — обади се Бруенор. — По-скоро са те хвърлили тук, така ли е, Къркорещ корем?

— И аз се радвам да те видя — не му остана длъжен Риджис. — Ала този път грешиш. Дойдох по собствено желание.

И като протегна магическия скиптър, добави:

— За да ви донеса това!

Всъщност, Бруенор искрено се бе зарадвал, че отново вижда полуръста, още преди той да извади скиптъра, и сега на драго сърце призна грешката си, като се поклони толкова ниско, че рижата му брада изчезна в изпаренията, които се кълбяха около моста.

В този миг се появи още един демодан, този път обаче, върху издатинката, на която бе застанал Риджис. Полуръстът вдигна скиптъра.

— За нищо на света не го изпускайте! — примоли се той. — Това е единствената ви възможност да се измъкнете оттук!

После събра цялата си смелост — той също нямаше да има втори шанс — и с всички сили хвърли скиптъра към своите приятели. Бавно, почти като в някакъв кошмарен сън, магическият предмет полетя към трите чифта ръце, протегнати в отчаян опит да го уловят.

Тежкият въздух на мрачната равнина го дърпаше назад и малко преди да достигне моста, скиптърът започна да пропада все по-надолу и по-надолу.

— Не! — изкрещя Бруенор, когато видя как последната им надежда да се измъкнат от Тартар, все повече се отдалечава от тях.

Кати-Бри стисна зъби и без дори да се замисли, откачи тежкия си колан и го пусна на земята, заедно с Таулмарил.

После скочи след скиптъра.

Бруенор се хвърли на моста в отчаян опит да я улови, ала момичето вече бе твърде далеч. Лицето й светна от щастие, когато пръстите й се сключиха върху магическия предмет. Успя да се преобърне и го хвърли към протегнатите ръце на Бруенор, после полетя в бездната с все същото щастливо изражение.

Ла Вал прокара треперещи пръсти по гладката повърхност на огледалото. Образът на четиримата приятели, които бе прокудил в Тартар, изчезна, когато Риджис скочи вътре заедно със скиптъра, ала това бе последното нещо, за което магьосникът се тревожеше сега. Върху огледалната повърхност на Тароския пръстен се бе появила тънка, едва забележима пукнатина и бавно пълзеше към центъра на магическия предмет.

Ла Вал се хвърли към Пук и изтръгна тояжката от ръцете му. Прекалено изненадан, за да направи каквото и да било, пашата дори не се възпротиви, само отстъпи назад, озадачен от необичайното държание на своя магьосник.

Без да губи и миг, Ла Вал изтича до Пръстена.

— Трябва да унищожим магията му! — изкрещя той и стовари тояжката върху огледалната повърхност.

Дървото изпука и се строши, а Ла Вал полетя към отсрещната стена.

— Счупи го! Счупи го! — отчаяно замоли той Пук, а гласът му трепереше от ужас.

— Върни полуръста обратно! — нареди пашата, който все още се тревожеше само за Риджис и статуетката.

— Не разбираш ли! — изкрещя Ла Вал. — Полуръстът взе скиптъра, а вратата не може да бъде затворена от другата страна!

Пук най-сетне започна да разбира опасността, която бе надвиснала над тях, и любопитството, изписано до този момент на лицето му, отстъпи място на нарастваща тревога.

— Скъпи ми Ла Вал — привидно спокойно започна той, — нима искаш да кажеш, че в този момент в покоите ми има отворена врата между Материалната равнина и Тартар?

Ла Вал кимна немощно.

— Счупете го! Счупете го! — изпищя Пук, обръщайки се към евнусите, които стояха наблизо. — Направете каквото ви казва магьосникът! Строшете пъкления предмет на парченца!

Пук вдигна счупената тояжка, на която се подпираше само допреди миг. Сребърната, изкусно изработена тояжка, която бе получил лично от Калимшанския паша.

Слънцето току-що бе изплувало над хоризонта, ала Пук вече усещаше, че денят, който му предстои, не вещае нищо добро.

Треперещ от гняв й болка, Дризт се нахвърли върху демодана. Опитното чудовище пъргаво избегна свирепите удари на магическите ятагани, ала бързо разбра, че не е в състояние да се противопостави на обезумелия от ярост Елф на мрака. Сиянието се заби дълбоко в ръката на звяра, миг по-късно другият ятаган прониза сърцето му. Когато чудовището най-сетне рухна мъртво, Дризт се обърна към приятелите си.

— Аз не… — заекна Риджис. — Тя… аз…

Бруенор и Уолфгар дори не го чуха. Напълно вцепенени от ужас, те отчаяно се взираха в черната бездна под краката си.

— Бягай! — изкрещя Дризт, когато видя един демодан да се насочва към Риджис. — Ние ще те настигнем!

Риджис най-сетне откъсна очи от пропастта и се огледа наоколо.

— Няма нужда! — извика той в отговор, извади ониксовата статуетка и я показа на Дризт. — Гуенивар ще ме измъкне оттук. А може би пантерата ще ви помогне да…

— Не! — прекъсна го Дризт, досещайки се какво ще му предложи Риджис. — Извикай я и бягай!

— Ще се видим пак, на друго, по-добро място! — каза полуръстът, с разкъсван от хлипове глас, след това постави малката статуетка пред себе си и тихичко призова Гуенивар.

Дризт взе скиптъра от Бруенор и топло стисна рамото му. После съсредоточи мисълта си върху магията, която усещаше да пулсира в сърцето на вълшебния предмет.

Предположението му бе правилно — скиптърът наистина бе ключ към изхода, който водеше обратно към Материалната равнина. Изход, който, сигурен бе Дризт, все още е отворен. Вече знаеше какво трябва да направи и като вдигна колана и лъка на Кати-Бри от земята, той се обърна към приятелите си, които все още се взираха с невиждащи очи в черната бездна.

— Да вървим! — меко рече той и лекичко ги побутна напред.

Гуенивар усети присъствието на Дризт До’Урден още щом стъпи в Тартар. За миг се поколеба, когато Риджис й каза да го отведе оттам, ала статуетката беше у него, освен това Гуенивар винаги бе възприемала полуръста като приятел. Много скоро Риджис се озова в черния тунел, свързващ Равнините на съществуванието. Някъде много далеч проблясваше светлинка — Звездната равнина, домът на Гуенивар.

В този миг Риджис разбра каква огромна грешка бе допуснал.

Ониксовата статуетка, връзката с Гуенивар, все още лежеше насред сенките и зловредните миазми на Тартар.

Риджис се извъртя, борейки се с мощните течения, които се опитваха да го повлекат със себе си към Звездната равнина. Там, откъдето бе дошъл, имаше само непрогледен мрак и Риджис лесно можеше да се досети колко опасно бе да се опита да се върне. Знаеше също така, че няма друг избор. Не можеше да остави статуетката в Тартар и то не само от страх да не изгуби великолепната пантера. Самата мисъл, че Гуенивар би могла да стане притежание на някое от скверните създания, населяващи долните равнини, го ужасяваше и отвращаваше. Забравяйки всякакъв страх, той храбро протегна обезобразената си, трипръста ръка, миг преди вратата към Тартар да се затвори.

Всичко в главата му се смеси, връхлетяха го образи и звуци от две различни равнини и той почувства, че му се гади. Риджис стисна зъби и се насили да съсредоточи цялото си същество в протегнатата си ръка.

Най-сетне пръстите му се сключиха около нещо твърдо. Нещо, което се противеше на допира му, сякаш знаеше, че не би трябвало да минава през портала, свързващ Равнините на съществуванието.

Тялото на Риджис се обтегна до краен предел. Мощните течения в мрачния тунел все така се мъчеха да го повлекат със себе си, но ръката му здраво стискаше малката статуетка. Твърдо решен да не позволи фигурката да остане в Тартар, Риджис извика на помощ всичките си сили — и дори малко повече — и най-сетне успя да я издърпа през изхода от равнината на демоданите.

Теченията в тунела подеха Риджис, ала този път пътуването не бе меко и гладко като преди. Неспособен да спре, нито да намали страховитата скорост, с която се носеше напред, полуръстът се премяташе през глава и непрекъснато се удряше в стените, които внезапно се стесниха неимоверно, сякаш искаха да му попречат да мине. Стиснал зъби, за да не закрещи от болка, Риджис мислеше само за едно — за нищо на света не биваше да изпуска статуетката.

Сигурен бе, че е настъпил последният му час. Тялото му нямаше да понесе жестоката болка и зашеметяващата вихрушка, която го подмяташе като перце и караше вътрешностите му да играят.

Изведнъж всичко спря, така неочаквано, както бе започнало. Все така стискайки малката фигурка, Риджис се намери опрял гръб в едно дърво. Гуенивар стоеше до него. Полуръстът примигна и се огледа наоколо — още не можеше да повярва, че се е спасил.

— Не се тревожи. Господарят ти и останалите ще се върнат в своя свят — при тези думи той сведе поглед към ониксовата статуетка, единствената му връзка с Материалната равнина. — Ала как ще се върна аз?

Докато Риджис се бореше с отчаянието, Гуенивар описа кръг около дървото и нададе мощен рев, който отекна надалеч из звездната шир. Полуръстът с недоумение гледаше странните действия на котката. Най-сетне, с един последен гърлен рев, Гуенивар се втурна напред, оставяйки Риджис съвсем сам с мислите си.

По-объркан от всякога, той погледна малката статуетка, която още стискаше в ръка. У него затрептя плаха надежда и скоро прогони всяка друга мисъл от главата му.

Гуенивар бе намислила нещо.

Водени от Дризт, тримата приятели се втурнаха напред, поваляйки всяко живо същество, имало глупостта да се изпречи на пътя им. Бруенор и Уолфгар се биеха ожесточено, убедени, че Дризт ги води към Кати-Бри.

Мостът криволичеше по пътя си нагоре и скоро Бруенор усети, че се изкачват и започна да се тревожи. Накани се да каже нещо, да напомни на Дризт, че Кати-Бри бе паднала под тях, ала щом се обърна назад, видя, че мястото, от което бяха тръгнали, се намира далеч над главите им. Само че Бруенор бе джудже и като всички от своята раса, бе свикнал да живее в мрачни подземия и да усеща непогрешимо и най-малката промяна в наклона на пътя, по който се движеше.

Сигурен бе, че се изкачват, ала въпреки това местността, която бяха оставили зад гърба си, продължаваше да се издига все по-високо и по-високо.

— Какво става, елфе? — извика той недоумяващо. — Вървим все нагоре, ала вместо да се изкачваме, слизаме все по-надолу!

Дризт се обърна назад и веднага разбра какво има предвид приятелят му. Само че сега нямаше време за философски разсъждения — той просто следваше пътя, който скиптърът му показваше, сигурен, че магическият предмет ще го изведе до изхода от Тартар. Въпреки това, елфът спря за миг, заинтригуван от една възможност, която странната, очевидно кръгла равнина, току-що му бе подсказала.

Един демодан се изпречи на пътя им, ала Уолфгар го събори от моста, преди чудовището да успее да вдигне ръка, за да се защити. Тласкан от сляпа ярост, варваринът вече не усещаше нито болка, нито умора. Изгарящ от желание да мъсти, той се спираше на всяка крачка, търсейки още някое чудовище, което да погуби, после отново се втурваше напред към Дризт, готов да нанесе първия удар на всяко скверно създание, което би се опитало да ги спре.

Изведнъж гъстите изпарения, които се кълбяха навсякъде, се разпръснаха и приятелите съзряха образ — неясен и далечен, ала несъмнено идващ от Материалната равнина.

— Порталът — обясни Дризт. — Скиптърът не му е позволил да се затвори. Бруенор ще тръгне пръв.

Бруенор впери невярващ поглед в приятеля си.

— Да тръгна? — рече той изумено. — Как можеш да искаш от мен да си тръгна, елфе? Та мойто момиче е тук!

— Нея вече я няма, приятелю — меко каза Дризт.

— Ха! — опита се да изсумти джуджето, но думите му прозвучаха повече като сподавен хлип. — От къде на къде си толкоз сигурен!

В погледа, който Дризт му отправи, се четеше дълбока жал, ала дори това не можеше да го накара да промени решението си.

— А дори и да знаех, че е мъртва — заяви Бруенор, — пак бих останал тук, за да открия тялото й и да го измъкна от туй проклето място!

Дризт сграбчи приятеля си за раменете и се взря в очите му.

— Върви, Бруенор, върни се в света, на който принадлежим. Не обезсмисляй саможертвата на Кати-Бри! Не позволявай трагичната й гибел да се окаже напразна!

— Как можеш да искаш от мен да си тръгна? — повтори Бруенор, без дори да се опита да прикрие хлипането си; в сивите му очи блестяха сълзи. — Как можеш…

— Не мисли за онова, което е минало! — остро го прекъсна Дризт. — От другата страна на тази врата се намира магьосникът, който ни прокуди от нашата равнина. Магьосникът, който изпрати Кати-Бри тук!

Това бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе. Сълзите отстъпиха място на изпепеляващ огън и като нададе свиреп рев, той скочи право в отворения портал, вдигнал високо митралната си брадва.

— Сега е твой… — започна елфът, но Уолфгар не го остави да довърши.

— Ти върви, Дризт. Отмъсти за Кати-Бри и Риджис. Довърши онова, което двамата започнахме. За мен вече няма покой. Раната, която получих днес, няма да заздравее никога.

— Нея вече я няма — повтори Дризт.

Уолфгар кимна.

— Значи и с мен е свършено — едва чуто промълви той.

Дризт се опита да обори думите му, ала и сам виждаше, че скръбта на младежа бе прекалено дълбока, за да може някога да се съвземе от нея.

Внезапно Уолфгар вдигна очи и на лицето му се изписаха ужас и изумление, примесени с мрачно въодушевление. Дризт проследи погледа му, не така изненадан, но все пак покорен от гледката, която се разкри пред него.

Безчувственото тяло на Кати-Бри бавно падаше от черното небе над тях.

Тартар беше кръгъл.

Двамата приятели се облегнаха един на друг, за да се подкрепят взаимно. Не бяха сигурни дали Кати-Бри е жива или не, макар да виждаха жестоките рани, които бе понесла. В този миг, един крилат демодан се спусна от сенките и протегна грабливите си нокти към крака на падащото момиче.

Преди Уолфгар да осъзнае какво става, Дризт вече бе свалил Таулмарил от рамото си и се прицелваше. Сребърната стрела проряза тежкия въздух и се заби в главата на чудовището в мига, в който ноктите му се забиха в тялото на младата жена. Това бе краят на още един от скверните обитатели на Тартар.

— Върви! — изкрещя Уолфгар на Дризт и направи крачка напред. — Вече знам какво трябва да сторя!

Дризт обаче имаше други планове. Той провря крак между глезените на варварина и с един лек, добре премерен ритник в коленете, го подбутна към отворения портал. Уолфгар бързо разбра какво се опитва да направи елфът и отчаяно се опита да се задържи на крака.

Само че, Дризт беше по-бърз. Опрял острието на един от ятаганите си в гърлото на младежа, той го принуди да продължи в избраната от него посока. Когато се намираха на по-малко от метър от отворения портал, точно когато елфът бе сигурен, че Уолфгар ще опита нещо отчаяно, тежкият му ботуш се стовари върху гърба на варварина и го изрита с всичка сила.

Предаден от своя учител и приятел, Уолфгар политна напред и тупна на пода в покоите на Пук. Без да обръща внимание на нищо около себе си, той сграбчи металната рамка на Тароския пръстен и яростно го разтърси.

— Изменник! — изрева той. — Никога няма да забравя това, трижди проклети елфе!

— Изпълни дълга си! — долетя отговорът на Дризт. — Само ти имаш силата да опазиш вратата и да я задържиш отворена. Само ти! Пази я, сине на Беорнегар! Ако Дризт До’Урден означава нещо за теб, ако някога си обичал Кати-Бри, не позволявай на никого да затвори портала!

Дризт можеше само да се надява, че думите му са успели да достигнат до онова малко късче разум, което все още бе останало непомрачено от свирепата, заслепяваща ярост, обзела Уолфгар. Без да губи повече време, той се обърна, закачи скиптъра на колана си и преметна Таулмарил през рамо. Кати-Бри вече се намираше под него и продължаваше да пада, все така бледа и безчувствена.

Дризт извади двата си ятагана. Колко ли време щеше да му отнеме да пренесе тялото на Кати-Бри до някой мост и да открие пътя до портала? Или той също щеше да я последва в безкрайното й, обречено падане?

И колко дълго Уолфгар щеше да съумее да задържи прохода отворен?

Дризт тръсна глава и прогони тези въпроси. Сега не бе време да търси отговорите им.

Изпепеляващият огън в лавандуловите му очи пламна по-силно от всякога. Сиянието заискри в едната му ръка, другият ятаган с нетърпение очакваше мига, в който щеше да прониже сърцето на някой от гнусните обитатели на Тартар.

Събрал цялата храброст, белязала безстрашния му живот, и с всичката ярост, която годините, изпълнени с обиди и несправедливост, бяха натрупали в гърдите му, съсредоточена сега върху съдбата на красивата, смазана млада жена, която продължаваше да пада в безкрайната пропаст, Дризт се хвърли в мрака на бездната.

23 Ако някога са обичал Кати-Бри

Бруенор нахлу в покоите на Пук с високо вдигната митрална брадва и проклятия на уста. Преди двамата евнуси — великани да успеят да реагират, той вече се бе втурнал в другия край на стаята. Пук, който се намираше най-близо до освирепялото джудже, го гледаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен.

Бруенор дори не го забеляза. Цялото му внимание бе насочено към една фигура, облечена с магьоснически одежди, която сега уплашено се свиваше до стената. Човекът, който бе изпратил Кати-Бри в Тартар.

Прочел смъртната си присъда в очите на побеснялото джудже, Ла Вал се измъкна през вратата и панически побягна към собствената си стая. Лудешкото туптене на сърцето му постепенно започна да стихва, когато в стаята се разнесе изщракването на ключалката. Вратата беше магическа, подсигурена с няколко сложни заклинания. Тук най-сетне бе на сигурно място… или поне така си мислеше.

Не един и двама магьосници, заслепени от прекалената увереност в собственото си могъщество, бяха ставали жертва на друга — може би не толкова сложна, но все така опасна — сила. Ла Вал не знаеше какъв казан от страсти ври сега в гърдите на Бруенор Бойния чук, затова и не можеше да предположи на какво бе способно освирепялото джудже в яростта си.

Изненадата му бе пълна, когато малко по-късно митралната брадва се стовари върху „непристъпната“ му врата, сякаш бе една от неговите собствени мълнии, и я разтроши на трески. Обезумялото от гняв джудже влетя в стаята му.

Уолфгар, напълно сляп за всичко, което го заобикаляше и с единствената мисъл да се върне при Тартар и Кати-Бри, премина през Тароския пръстен в мига, в който Бруенор изхвърча от стаята. Думите на Дризт обаче, отчаяната му молба да пази вратата, не можеха да бъдат пренебрегнати току-така. Каквито и да бяха чувствата му към Кати-Бри и елфа в този момент, младежът не можеше да отрече, че мястото му наистина бе тук, при вратата, свързваща двете равнини.

Ала не можеше да забрави и как Кати-Бри, мъртвешки бледа и безпомощна, бавно потъва в мрака на бездната. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне от болка. Той трябваше, на всяка цена трябваше да се върне обратно в Тартар и да й се притече на помощ.

Преди Уолфгар да успее да реши дали да последва сърцето или разума си, върху главата му се стовари нечий огромен юмрук и го повали на земята. Паднал по очи и заобиколен от двамата великани на Пук — това съвсем не бе най-добрият начин да започне една битка, ала яростта на варварина бе не по-малко силна от тази на джуджето.

Великаните се опитаха да го смажат с тежките си крака, ала Уолфгар бе прекалено пъргав, за да бъде победен толкова лесно. Бърз като светкавица, той скочи на крака и стовари тежкия си юмрук в лицето на единия евнух. За миг великанът впери в него празен поглед, изумен, че един човек е способен на подобен удар, после политна назад и се строполи на земята.

Преди другият евнух да успее да вдигне ръка, за да се защити, Щитозъб изсвистя във въздуха и строши носа му. Великанът стисна лице в шепи и се олюля. За него битката току-що бе свършила.

Само че Уолфгар искаше да бъде напълно сигурен — един добре премерен ритник в гърдите и евнухът полетя към стената.

— Ето, че останах само аз — долетя нечий глас.

Уолфгар се огледа и видя Пук, полускрит зад големия трон.

Пашата протегна ръка и извади тежък арбалет, зареден и готов за стрелба.

— Може и да съм дебел като тях — изсмя се той и посочи двамата си евнуси, — ала не съм глупак.

После вдигна арбалета и се прицели.

Уолфгар бързо се огледа наоколо. Този път бе паднал в капан, от който нямаше измъкване.

А може би не му трябваше да се измъква.

Младежът стисна зъби и се изпъчи.

— Тук! — каза той, без дори да трепне, и посочи сърцето си. — Пронижи ме тук!

И като хвърли поглед през рамо към Тароския пръстен, в чиято огледална повърхност се виждаха силуетите на прииждащи демодани, добави:

— А като свършиш, ела да браниш входа към Тартар.

Пук отпусна тежкия арбалет.

Ако думите на Уолфгар го бяха разколебали, то желанието му да убие варварина се изпари окончателно само миг по-късно, когато грабливите нокти на един демодан се протегнаха през Пръстена и се впиха в рамото на исполина.

Дризт не падаше, а сякаш плуваше в гъстия, тежък въздух. Той прекрасно разбираше, че всяко движение не само го доближава още мъничко до безчувственото тяло на Кати-Бри, но и го оставя уязвим.

Разбра го и един крилат демодан, който видя скока му.

В мига, в който Дризт мина покрай него, скверното създание се оттласна от издатинката, на която стоеше, и размаха криле. Много скоро настигна елфа и нетърпеливо се протегна.

Дризт видя чудовището само миг, преди да бе станало твърде късно. Рязко се извъртя на една страна, в опит да избегне острите като бръснач нокти, и извади ятаганите си.

Всъщност нямаше шанс. Намираше се във въздуха, мястото, където крилатият звяр се чувстваше у дома си, и като че ли бе обречен.

Ала Дризт До’Урден можеше да намери изход и от най-безизходното положение.

Демоданът прелетя покрай него и раздра плаща му с острите си нокти. Сиянието, безпогрешно както винаги, дори и насред страховитото пропадане, отсече едно от крилата на звяра. Тялото на чудовището увисна на една страна и полетя надолу, премятайки се през глава. Изгубил всякакво желание за битка с Елфа на мрака, демоданът скоро изчезна в мрака на бездната, неспособен да се задържи с единственото си оцеляло крило.

Дризт го забрави още преди чудовището да се бе скрило от погледа му — най-сетне бе достигнал целта си.

Той улови тялото на Кати-Бри и го притисна до гърдите си, потръпвайки от ледения му допир. Нямаше обаче време да мисли за това — не знаеше дали порталът все още е отворен, нямаше и никаква представа как да спре безкрайното падане.

Откри отговора на втория въпрос съвсем скоро, когато още един крилат демодан прелетя под него. Чудовището все още не се канеше да напада, засега като че ли само оглеждаше двамата натрапници с намерението да разбере с кого си има работа.

Бързо като светкавица, то се стрелна надолу, но Дризт бе още по-бърз. Докато демоданът минаваше под него, той изпъна ръка и успя да ускори падането си. Ятаганът, който стискаше пред себе си, се заби в гърба на звяра, но понеже ударът не бе предназначен да убива, чудовището само изпищя пронизително и бързо се дръпна встрани.

Острието изскочи от гърба му, ала рязкото движение вече бе дало нужния тласък на Дризт и Кати-Бри и сега двамата се носеха право към един от многобройните мостове на Тартар.

Дризт бе напрегнал всичките си сили, за да не позволи на въздушните течения да ги отклонят. Стиснал плаща си с една ръка, той ту го разперваше, за да улови някой попътен повей на вятъра, ту отново го прибираше до тялото си, когато усетеше, че започват да падат прекалено бързо. Когато от моста ги делеше по-малко от метър, той се извъртя и успя да мине под тялото на Кати-Бри, за да я предпази от удара. Чу се тежко тупване и двамата се строполиха сред валмата дим.

Дризт изпълзя изпод тялото на Кати-Бри и с мъка се изправи на колене, опитвайки да си поеме дъх.

Кати-Бри лежеше до него, бледа и безчувствена. По тялото й зееха грозни рани, дрехите и косата й бяха подгизнали от кръв, ала вместо да потръпне от ужас, Дризт усети, че го залива вълна от щастие.

Кати-Бри бе простенала.

Ла Вал се скри зад малката масичка.

— Стой далеч от мен, ако не искаш да изпиташ силата на страховитите ми магии! — заплашително рече той.

Неизвестно защо, Бруенор не изглеждаше особено уплашен. Митралната брадва се стовари върху масата, навсякъде се разхвърчаха ярки искри, гъст дим обгърна цялата стая.

Когато Ла Вал най-сетне се осмели да отвори очи, джуджето стоеше на сантиметри от него, обвито от кълба сив дим. Малката масичка бе станала на трески, кристалната топка се търкаляше на земята, разполовена на две.

— Това ли ти е най-страховитата магия, дет’ я умееш? — подигравателно попита Бруенор.

Сърцето на Ла Вал се бе свило на топка в гърлото му и той не успя да отвърне нищо.

Бруенор копнееше да го посече на място, да забие митралната секира право между очите му, ала нали бе тук, за да отмъсти за Кати-Бри, прекрасната си обична дъщеря, която ненавиждаше кръвопролитията от дъното на душата си. Не можеше да опетни чистия спомен за нея.

— О, проклятие! — простена Бруенор и вместо с митралната брадва, удари Ла Вал с чело.

Магьосникът се свлече до стената и остана там, замаян и неподвижен, докато Бруенор не го сграбчи яростно за робата.

— Приятелите ми може да имат нужда от теб, магьоснико! — изрева джуджето и го блъсна на пода. — Тъй че — на колене! И знай, че ако направиш и една погрешна стъпка, ей таз секира ще ти разцепи главата, преди да успееш да мигнеш!

Замаян от ужас и болка, Ла Вал не чу почти нищо от онова, което каза джуджето, ала убийственият блясък в очите на Бруенор бе съвсем недвусмислен и магьосникът се свлече на колене.

Уолфгар стъпи здраво върху металната поставка на Тароския пръстен и сключи пръсти около лакътя на демодана, за да не му позволи да го издърпа при себе си. В другата си ръка стискаше Щитозъб, в очакване някоя по-уязвима част от тялото на чудовището да се провре през отворения портал.

Острите нокти на демодана оставяха грозни дири след себе си, ужасни рани, които нямаше да заздравеят лесно, ала в този момент Уолфгар не усещаше болка. Дризт му бе казал да задържи вратата отворена в името на любовта си към Кати-Бри.

За нищо на света нямаше да позволи някой да я затвори!

Сантиметър по сантиметър, ръката му се приближаваше към зейналия портал. По сила варваринът можеше да се мери с демодана, ала чудовището бе надарено не само с физическа мощ, а и с магически умения. Изтощението щеше да завладее Уолфгар, много преди врагът му да усети каквато и да било умора.

Само още няколко милиметра и ръката му щеше да бъде от другата страна на портала, където сигурно бе пълно с изгладнели демодани.

Пред очите на Уолфгар изникна образът на Кати-Бри, така, както я бе видял за последен път — бледа и безчувствена, подета от скверния въздух на Тартар.

— Не! — изрева той и издърпа ръката си далеч от магическия портал.

После, вместо да се опита да изтегли чудовището след себе си, той рязко отпусна ръка така, че звярът политна надолу, вместо навън.

Отчаяният му план успя. Демоданът не съумя запази равновесие и главата му се показа през портала. Всичко стана само за миг, но и той бе повече от достатъчен на Уолфгар. Щитозъб изсвистя във въздуха и строши черепа на чудовището.

Варваринът стисна магическия чук с две ръце и побърза да отскочи назад. Още един демодан се накани да премине през Пръстена, ала Щитозъб го запрати обратно в Тартар.

Пук наблюдаваше отчаяната битка иззад трона си. Макар все още да държеше варварина на прицел, той бе слисан от невероятната сила на исполина и когато един от евнусите му се съвзе достатъчно, за да се изправи на крака, той му даде знак да остане на мястото си.

В този миг до ушите му достигна звук от тътрузене и той неохотно откъсна поглед от могъщия варварин.

Плътно следван от джуджето, Ла Вал изпълзя от стаята си на четири крака, а митралната брадва заплашително проблясваше над главата му.

Бруенор видя опасното положение, в което бе изпаднал приятелят му, и веднага разбра, че магьосникът още повече ще усложни всичко. Без да губи и миг, той сграбчи Ла Вал за косата и го накара да вдигне глава.

— Какъв прекрасен ден! — отбеляза той. — Съвсем подходящ за лека дрямка!

Преди Ла Вал да разбере какво става, джуджето отново го удари с чело и върху магьосника се спусна мрак. Зад гърба на Бруенор се разнесе издайническо изщракване и той инстинктивно вдигна щита си по посока на звука… тъкмо навреме, за да посрещне стрелата от арбалета на Пук. Тя обаче проби дупка в златния щит, точно в средата на чашата пенещо се пиво, и замалко не прониза ръката на Бруенор, когато излезе от другата страна.

Джуджето надникна над ръба на скъпоценния си щит, видя дупката и в очите му лумна опасен пламък.

— Как смееш да пробиваш моя щит! — изрева той и понечи да се нахвърли върху Пук.

Великанът — евнух побърза да се намеси.

С крайчеца на окото си Уолфгар видя какво става и с удоволствие би се хвърлил да помогне на приятеля си (особено като забеляза, че Пук отново зарежда тежкия арбалет), ала неговото положение съвсем не беше по-леко. Един крилат демодан излетя през портала и се спусна отгоре му.

Само светкавичните рефлекси спасиха младия варварин. Без дори да се замисли, той сграбчи чудовището за крака и като напрегна цялата си исполинска сила, за да запази равновесие, хвърли тялото му на земята, където Щитозъб с лекота го довърши.

Когато отново се обърна назад, през Тароския пръстен вече се подаваха няколко чифта хищнически ръце, две-три от чудовищата дори бяха успели да проврат главите и част от раменете си. Бясно размахал магическия чук, Уолфгар нямаше време да мисли за друго, освен за това как да задържи гнусните създания от другата страна на портала.

Преметнал безчувственото тяло на Кати-Бри през рамо, Дризт тичаше по обвития в зловонни миазми мост. Учуди се, че никой не опита да го спре, ала бързо разбра какво става, когато най-сетне достигна портала.

Десетки демодани се бяха струпали там, препречвайки пътя на всеки, който би се опитал да премине през магическата врата.

Смут обзе елфа. Той внимателно положи тялото на Кати-Бри на моста и се отпусна на едно коляно, чудейки се какво да прави. За миг се замисли дали да не опита с Таулмарил, ала знаеше, че дори само една стрела да пропусне целта си, ще премине портала и ще се озове от другата страна, където стоеше Уолфгар. Не можеше да поеме такъв риск.

— Толкова близо! — безпомощно прошепна той и сведе поглед към Кати-Бри.

Протегна ръка и погали лицето й. Колко студена бе кожата й! Приведе се над нея, за да види дали диша, ала преди да разбере какво прави, устните му леко докоснаха нейните. Младата жена потрепна, но не отвори очи.

Ала все още бе жива и това даде нови сили на Дризт.

— Твърде близо! — мрачно каза той. — Няма да позволя да загинеш в това ужасно място!

И той пак преметна тялото й през рамо, като внимателно го завърза с плаща си, за да е сигурен, че няма да падне. След това извади двата магически ятагана, прокара чувствителните си пръсти по изкусно изработените дръжки, сякаш искаше да се слее в едно с оръжията и да ги направи смъртоносно продължение на собствените си ръце, и си пое дълбоко дъх.

После се хвърли така безшумно, както можеше само един Елф на мрака, към струпаните чудовища.

Риджис неспокойно се изправи, когато видя тъмните силуети да изскачат от сребърните сенки около него. Не го заплашваха (поне засега), ала ставаха все повече и повече. Незнайно как полуръстът бе сигурен, че котките са тук единствено заради него.

В този миг се появи Гуенивар.

— Намислила си нещо — каза Риджис, видял странната възбуда в тъмните очи на пантерата.

Щом вдигна ониксовата статуетка и прокара пръсти по нея, възбудата на Гуенивар стана почти осезаема.

— Можем да се върнем с нейна помощ! — досети се внезапно Риджис. — Това е ключът и с негова помощ можем да отидем където поискаме!

Изведнъж през ума му мина нова, още по-вълнуваща мисъл:

— Всички ние?

Риджис бе готов да се закълне, че по муцуната на Гуенивар заигра усмивка.

24 Паяжина от недрата на равнините

— Разкарай се от пътя ми, лоена топко! — изрева Бруенор.

Великанът разкрачи крака и посегна към джуджето с огромната си ръка… която то надлежно ухапа.

— Никога не слушат, кат’ им говориш — измърмори Бруенор и, като се приведе, хукна напред.

Точно когато минаваше между краката на евнуха, той рязко вдигна глава и единственият рог на шлема му накара нещастния великан да подскочи от болка. За втори път този ден очите на евнуха се замъглиха и той се строполи на пода, здраво стиснал с две ръце новата рана.

Бруенор отново се обърна към Пук, а в сивите му очи гореше убийствен пламък. Пашата обаче не изглеждаше особено притеснен, а и Бруенор като че ли не го забелязваше. Цялото му внимание бе насочено към арбалета, който пак бе зареден и сочеше право към него.

Дризт бе обзет от едно-единствено чувство — сляпа ярост при мисълта за болката, която гнусните обитатели на Тартар бяха причинили на Кати-Бри.

Целта му също бе една — малкото късче светлина, което проблясваше в мрака пред него. Вратата, която щеше да го отведе обратно в собствения му свят.

Воден от двата магически ятагана, елфът безшумно се приближаваше към скупчените демодани. Как му се искаше да се втурне между тях и да усети как оръжията му потъват в скверната им плът! Гледката на отворения портал обаче поуталожи гнева му и го накара да забави крачка. Можеше да се нахвърли върху чудовищата и да опита да си пробие път, сипейки удар след удар върху всичко, което срещне по пътя си, и навярно щеше да успее, но дали Кати-Бри щеше да оцелее, когато хищните нокти на всички тези зверове се вкопчеха в гърба му в опит да го спрат?

Трябваше да има и друг начин. Когато достигна последните от струпаните около портала демодани, Дризт разтвори широко ръце и лекичко ги побутна от външната страна на раменете с върха на ятаганите си. Щом двете чудовища погледнаха встрани, за да разберат какво става, елфът се шмугна между тях.

Магическите ятагани засвистяха във въздуха, посичайки хищните ръце, които се протягаха от всички посоки. Дризт усети как нещо се опитва да свали Кати-Бри от гърба му и светкавично се обърна, освирепял от ярост. Не виждаше ясно срещу какво се нахвърля, но усети как Сиянието се впи в нечия плът и чу един от демоданите да надава предсмъртен писък.

Върху тила му се стовари тежък удар, който при други обстоятелства би го повалил на земята. Сега обаче елфът само тръсна глава и отново се обърна към магическата врата. Тя вече беше на по-малко от метър, ала пред нея стоеше черен силует и му препречваше пътя.

Чудовищата продължаваха да прииждат и да се трупат около него. Една грамадна ръка се протегна и се опита да го сграбчи, ала той се наведе и се шмугна под нея.

Ако демоданът пред него го забавеше дори и за миг, чудовищата, които се тълпяха зад гърба му, щяха да го уловят и разкъсат за броени минути.

И този път не осъзната мисъл, а инстинктът спаси живота на Дризт. Два бързи удара на магическите ятагани накараха чудовището да разтвори ръце и елфът се хвърли към гърдите му с главата напред. Устремът му бе толкова голям, че демоданът не успя да се задържи и политна през портала.

Главата и раменете на поредното чудовище се показаха през Пръстена и Уолфгар за кой ли път замахна с Щитозъб. Мощният удар строши гръбнака на демодана и раздруса Дризт, който бе политнал заедно с него през портала.

Чудовището рухна мъртво, наполовина в Тартар и наполовина в Материалната равнина, а зашеметеният елф се претърколи изпод него и се строполи на пода в покоите на Пук. Безчувственото тяло на Кати-Бри падна върху него.

Уолфгар пребледня и се вкамени на мястото си. Дризт, който знаеше още колко чудовища се тълпят от другата страна на магическата врата, освирепели и изгладнели за жива плът, повдигна глава и с последно, отчаяно усилие на изтощената си воля, успя да каже:

— Затвори портала!

Уолфгар вече бе разбрал, че не може да счупи огледалната повърхност на Пръстена — колкото и силно да удряше, подобната на стъкло материя си оставаше непокътната, само чукът му се пренасяше обратно в Тартар. Варваринът се накани да пусне Щитозъб на земята.

В този миг видя какво става в другия край на стаята.

— Искаш ли да проверим колко те бива с този щит? — подигравателно се изсмя Пук и лекичко разлюля тежкия арбалет.

Изцяло погълнат от насоченото към гърдите му оръжие, Бруенор дори не забеляза смайващата поява на Дризт и Кати-Бри.

— Имаш само един изстрел, за да ме убиеш, жалко псе! — изплю се той и направи крачка напред, без да се бои от смъртта. — Един-единствен изстрел.

Пук сви рамене. Той беше умел стрелец, а оръжието му (както повечето оръжия в Царствата) бе надарено с магия. Един изстрел щеше да му е предостатъчен.

Само че той така и не успя да даде този единствен изстрел.

Страховитият боен чук изсвистя във въздуха и се заби право в трона му. Тежкият стол се преобърна и Пук полетя към отсрещната стена.

Мрачна усмивка плъзна по устните на Бруенор и той се обърна, за да благодари на младия си приятел, ала усмивката му се стопи, а думите заседнаха в гърлото му, когато видя Дризт и Кати-Бри да лежат безчувствени до Тароския пръстен.

Бруенор се вцепени на мястото си, не смееше да мигне, не смееше дори да си поеме дъх. Краката му омекнаха и той се строполи на колене. Изпусна брадвата и щита си и неспособен да се изправи на крака, запълзя към падналото тяло на дъщеря си.

Уолфгар стисна металните краища на Тароския пръстен и се опита да ги опре един в друг. Раменете му се наляха с кръв, вените му изпъкнаха, железните мускули се напрегнаха до краен предел. Порталът дори не помръдна.

Една хищническа ръка се протегна, за да попречи на Уолфгар да затвори магическата врата, ала това само го накара да удвои усилията си. С името на Темпос на уста, той натисна с всичка сила, доближавайки краищата на портала един към друг.

Огледалната повърхност се нагъна и ръката на демодана тупна на пода. Уловено във вибрациите, които протичаха между двете равнини, мъртвото тяло на чудовището, което бе преминало само наполовина през портала, се заизвива в конвулсии.

Уолфгар извърна очи, отвратен от ужасната гледка на гърчещото се тяло на демодана, попаднало в капана на свиващия се тунел между двете Равнини. Разкривено и прекършено, то се тресеше конвулсивно, докато накрая кожата му не започна да се свлича от месото.

Магията на Тароския пръстен бе могъща и дори исполинската сила на Уолфгар не бе достатъчна, за да го затвори напълно. Порталът се бе изкривил и засега нищо не можеше да премине през него, ала колко дълго щеше да остане така? Все някога варваринът щеше да се умори, Тароският пръстен да се възстанови и вратата към Тартар отново щеше да зейне. Ала Уолфгар не се отказваше толкова лесно и като призова своя бог, отново натисна краищата на магическия портал и дори извърна глава, за да се предпази от парченцата стъкло, които очакваше да се разхвърчат, когато най-сетне успееше да строши огледалната повърхност на Пръстена.

Колко бе бледа! Устните й бяха посинели, кожата — суха и леденостудена. По тялото й зееха грозни рани, ала Бруенор усещаше, че не те бяха онова страшно зло, заради което Кати-Бри лежеше безчувствена в краката му. Не, това, което бе нанесло най-тежкия удар на скъпото му момиче, бе отчаянието, сякаш в мига, в който скочи в черния мрак на Тартар, тя бе изгубила желанието си за живот.

И ето че сега лежеше в ръцете му, бледа, студена и безчувствена. Недалеч от тях, Дризт, който още не можеше да се изправи на крака, бързо разбра опасността, надвиснала над двамата му приятели. Пренебрегвайки болката, която го раздираше, елфът разпери плаща си и се претърколи по пода, за да предпази със собственото си тяло Кати-Бри и Бруенор, който напълно бе забравил всичко около себе си.

В другия край на стаята Ла Вал най-сетне се размърда и разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от замайването. Когато успя да се посъвземе и да се изправи на колене, той се огледа наоколо и веднага забеляза опитите на Уолфгар, който още се мъчеше да затвори Тароския пръстен.

— Убий ги! — прошепна Пук на своя помощник, без да смее да изпълзи изпод счупения трон.

Ла Вал дори не го чу. От устните му, макар и беззвучно, вече се лееха първите думи на могъщо заклинание.

За първи път, откакто се помнеше, Уолфгар усети, че силата му не е достатъчна.

— Не мога! — смаяно промълви той и се обърна за помощ към Дризт… той винаги се обръщаше за помощ към Дризт.

Тежко раненият елф дори не го чу.

Уолфгар поиска да се предаде. Ръката му гореше от жестокото ухапване на чудовището, краката едва го държаха, приятелите му безпомощно лежаха на пода.

А неговата сила не бе достатъчна!

Трескаво се огледа из стаята — не можеше да няма друг начин! Колкото и да бе могъщ, Пръстенът трябваше да има слабо място. Не можеше да няма надежда! Уолфгар трябваше да вярва, че има!

Та нали Риджис бе проникнал в него, намерил бе начин да се пребори със силата му!

Риджис!

Това беше отговорът, който Уолфгар отчаяно търсеше.

Един последен напън и той пусна Пръстена. За миг стъклената му повърхност се развълнува, като да бе направена от вода. Уолфгар светкавично измъкна скиптъра от колана на Дризт и с всички сили стовари крехкия предмет върху Тароския пръстен. Черната перла се пръсна на хиляди малки късчета.

В същия миг Ла Вал изрече последната дума от заклинанието си. Мощен лъч прелетя край Уолфгар, опари ръката му и избухна в центъра на Пръстена. Огледалната повърхност, която след удара на Уолфгар се бе пропукала, се разтроши на стотици парчета.

Последвалият взрив разклати къщата из основи.

Из стаята плъзна гъст мрак, земята се олюля, внезапен вятър застена жално и всички, които се намираха в покоите на Пук, изпитаха чувството, че самите Равнини на съществуванието се рушат. Обгърна ги черен пушек, мракът погълна света около тях.

Изведнъж всичко отмина така внезапно, както бе започнало, и стаята отново се окъпа в слънчева светлина. Първите, които се изправиха на крака, бяха Дризт и Бруенор. Нетърпеливите им погледи бързо обходиха стаята, без да пропуснат и най-малката подробност.

Изкривен и разбит, Тароският пръстен лежеше на земята — никому ненужна метална рамка, от която тук-там стърчаха късове лепкаво, подобно на паяжина вещество. Един крилат демодан лежеше мъртъв на пода, до него се търкаляше отсечената ръка на друг от събратята му, а горната половина от тялото на още едно от чудовищата все още потръпваше конвулсивно, насред локва от гъстата, черна течност, която бе изпълвала вените му приживе.

Няколко метра по-назад, облегнат на лакти, лежеше Уолфгар и смаяно се оглеждаше. Едната му ръка бе яркочервена там, където я бе опалил лъчът на магьосника, лицето му бе почерняло от пушека, странното вещество от сърцевината на Пръстена го обвиваше в лепкавата си прегръдка. Цялото му тяло бе осеяно с капчици кръв — повърхността на портала явно не само бе приличала на стъкло.

Уолфгар впери празен поглед в приятелите си, примигна един-два пъти и се строполи по гръб.

Дризт и Бруенор рязко се обърнаха, когато зад тях долетя нисък стон. Магьосникът опитваше да се изправи на крака, но после се сети, че така ще привлече вниманието на двамата страховити натрапници върху себе си и продължи да лежи напълно неподвижно.

Дризт и Бруенор се спогледаха. Какво трябваше да сторят сега?

— Колко е хубаво отново да усетиш милувката на слънчевите лъчи — разнесе се тих глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха дълбоките сини очи на Кати-Бри да ги гледат усмихнато.

Облян в сълзи, Бруенор коленичи до нея и я притисна в обятията си. Дризт гореше от желание да стори същото, но разбираше, че в този момент джуджето сигурно иска да остане насаме с дъщеря си. Той топло стисна рамото му и отиде в другия край на стаята, за да се увери, че Уолфгар е добре.

В мига, в който коленичи до приятеля си, нещо зад него изтрополи. Очукан и разкривен от битката, тронът на Пук политна напред. Дризт го улови, ала докато го избутваше встрани, за да не падне върху Уолфгар, Пук изскочи иззад него и се втурна към вратата, която водеше навън.

— Бруенор! — извика Дризт, ала още докато изричаше името на приятеля си, знаеше, че той е прекалено погълнат от завърналата се към живота Кати-Бри, за да го чуе.

Елфът бутна трона настрани, свали Таулмарил от рамото си, постави стрела в тетивата и се втурна след пашата.

Пук изскочи от стаята и затвори вратата след себе си. После се обърна към стълбището и се опита да извика Раситър, ала вместо името на плъхочовека, от устните му се откъсна нечленоразделно ломотене — на последното стъпало, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Риджис и го гледаше спокойно.

— Ти! — изрева Пук с разкривено от ярост лице.

— Не, тя — поправи го полуръстът и посочи грамадната черна пантера, която тъкмо се канеше да скочи.

В слисването и ужаса си, Пук не видя нищо друго, освен кълбо остри нокти и зъби, което връхлетя върху него със страшна сила.

Когато няколко секунди по-късно Дризт изскочи от стаята, водачът на гилдията на калимпортските крадци бе срещнал жестокия си, но заслужен край.

— Гуенивар! — извика Дризт — за първи път от седмици насам се намираше така близо до скъпата си спътница, заедно с която бе преживял толкова много опасности.

Огромната пантера скочи върху него и завря топлата си муцуна в лицето му.

Размяната на нежности обаче трябваше да почака. На върха на стълбището, сключил ръце зад главата си, стоеше Риджис, удобно облегнат на изящно резбованите перила. Дризт искрено се радваше да види приятеля си жив и здрав, ала скоро нещо друго отвлече вниманието му — ужасени писъци се носеха от етажите под него и се смесваха със заплашително, гърлено ръмжене.

Бруенор също чу странните звуци и се показа от стаята, за да види какво става.

— Къркорещ корем! — радостно възкликна той и побърза да отиде при двамата си приятели.

От мястото си на върха на стълбището, тримата прекрасно виждаха какво става на долния етаж. Из коридорите непрекъснато пробягваха плъхочовеци, следвани по петите от огромни котки. В отчаянието си, една групичка получовеци реши да се защитава, ала само миг след като извадиха мечовете си, гнусните създания бяха погребани под лавина от черна козина и остри зъби.

— Котки? — ахна Бруенор. — Довел си котки?

Риджис се усмихна лукаво и наклони глава, така че още по-добре да вижда битката, която кипеше на долния етаж.

— А нима има нещо по-добро от тях, когато човек иска да се отърве от една-две мишки?

Бруенор поклати глава и не можа да сдържи усмивката си. После премести поглед върху обезобразеното тяло, което лежеше пред вратата на стаята.

— Мъртъв е, нали? — мрачно попита той.

— Пук — обясни полуръстът, макар двамата му приятели вече да се бяха досетили. — Е, него вече го няма, а предполагам, че скоро и плъшите му съюзници ще го последват.

После вдигна поглед към Дризт и добави, усещайки, че му дължи обяснение:

— Приятелите на Гуенивар нападат само плъхочовеците. Е, и него разбира се — при тези думи полуръстът посочи тялото на Пук. — Останалите крадци се крият в стаите си (ако имат поне малко мозък в главите си), но пантерите бездруго няма да им сторят зло.

Дризт кимна одобрително, като чу колко благоразумно бяха постъпили Риджис и Гуенивар. Гуенивар не беше машина за смърт.

— Дойдохме през статуетката — продължи Риджис. — Взех я с мен, когато Гуенивар ме измъкна от Тартар. Щом свършат тук, котките ще се върнат обратно в Звездната равнина.

С тези думи той подаде ониксовата фигурка на истинския й собственик.

Изведнъж върху лицето на полуръста плъзна лукаво изражение. Той щракна с пръсти и скочи от парапета, сякаш връщането на магическата статуетка му бе дало интересна идея. Изтича до Пук, изви главата му настрани (стараейки се да не обръща внимание на грозната рана, която зееше на гърлото му) и свали рубинения медальон, магическия предмет, заради който бе започнало всичко. Изпълнен със задоволство, Риджис се обърна към двамата си приятели, които с интерес следяха действията му.

— Време е да си потърся съюзници — обясни той и хукна надолу по стълбата.

Бруенор и Дризт се спогледаха смаяни.

— Той ще застане начело на гилдията — обади се най-сетне джуджето.

Дризт нямаше как да не се съгласи.

Недалеч от Улицата на разбойниците Раситър, приел отново човешката си форма, слушаше предсмъртните писъци на своите събратя. Беше достатъчно умен, за да разбере, че героите от Севера бързо ще завземат къщата, затова, когато Пук го изпрати на долните етажи, за да повдигне духа на хората си, той незабелязано се скри на сигурно място в градската клоака.

Сега можеше единствено да слуша виковете на събратята си и да се чуди колцина от тях ще преживеят този гибелен ден.

— Ще си създам нова гилдия! — зарече се той, макар прекрасно да осъзнаваше с каква трудна задача се захваща, особено сега, когато си бе спечелил такава черна слава сред жителите на Калимпорт. Какво пък, щеше да иде в някой друг град, защо не в Балдуров яз или Мемнон.

Закривеното острие на нечия сабя го извади от мислите му. Оръжието докосна рамото му и продължи нагоре по врата му, оставяйки тънка, червена струйка след себе си.

Плъхочовекът протегна изумрудената кама, която стискаше в ръка, и каза, опитвайки се да звучи хладнокръвно:

— Това трябва да е твое.

Сабята се отмести и Раситър се обърна към Артемис Ентрери.

Палачът протегна превързана си ръка, взе изумрудената кама от човека плъх и мушна сабята в ножницата, която висеше на кръста му.

— Знаех, че са те победили — дръзко рече Раситър. — Дори се боях, че може да си мъртъв.

— Боеше си? — изсмя се Ентрери. — Или се надяваше?

— Вярно е, че в началото бяхме съперници — съгласи се Раситър.

Смехът на Ентрери отново прокънтя над безлюдната улица. Та плъхочовекът изобщо не бе достоен да се нарече негов съперник!

Раситър се престори, че не го чува и спокойно продължи:

— Ала тогава служехме на един и същ господар — при тези думи той хвърли поглед към къщата, където писъците като че ли най-сетне бяха започнали да стихват. — Мисля, че Пук е мъртъв… или поне е лишен от власт.

— Ако се е изправил срещу Елфа на мрака, значи е мъртъв — изплю се Ентрери — само при мисълта за Дризт До’Урден в гърлото му се надигаше горчива жлъчка.

— Улиците вече нямат господар — каза Раситър и смигна лукаво. — Все още нямат господар.

— Ти и аз? — довърши мисълта му Ентрери.

Раситър сви рамене.

— Малцина в Калимпорт ще се осмелят да ти се противопоставят, а с моето отровно ухапване мога да събера войска от верни последователи само за няколко седмици. Щом над града се спусне мрак, няма да има кой да ни се опълчи.

Ентрери направи крачка към него и също се загледа в невзрачната, кафява постройка.

— Да, хищни ми приятелю — тихо отвърна той. — Ала все още остават два проблема.

— Два?

— Два — повтори Ентрери. — Първо — аз винаги работя сам.

Тялото на Раситър рязко се изпъна, когато острието на изумрудената кама се заби в гръбнака му.

— И второ — спокойно продължи Ентрери, сякаш нищо не се бе случило, — ти си мъртъв.

После издърпа изумрудената кама и докато тялото на Раситър се свличаше на земята, Ентрери избърса окървавеното й острие в късата му пелерина.

Убиецът огледа резултата от работата си, после отново сведе поглед към ранения си лакът.

— Силите ми се завръщат — доволно прошепна той и потъна в мрака.

Утрото вече бе настъпило, а той не бе излекуван напълно. Все още не бе готов да се изправи срещу предизвикателствата на калимпортските улици.

25 Под слънчевите лъчи

Бруенор почука лекичко. Както обикновено, отговор не последва. Само че този път, твърдо решено да влезе на всяка цена, упоритото джудже не се отказа, а повдигна резето и пристъпи в сумрачната стая.

Гол до кръста, Дризт седеше на леглото с гръб към него и прокарваше пръсти през гъстата си, бяла коса. Дори и в полумрака на стаята, Бруенор съвсем ясно видя дълбоката резка, която аленееше върху гърба му. Джуджето неволно потръпна — как така не бе разбрал колко жестоко Артемис Ентрери бе ранил приятеля му!

— Пет дни, елфе — тихичко каза Бруенор. — Тук ли смяташ да прекараш целия си живот?

Дризт бавно се обърна и го погледна.

— А къде другаде да ида? — отвърна той.

Бруенор се вгледа в лавандуловите очи на приятеля си, леко присвити заради светлината, която нахлуваше през отворената врата. За щастие, лявото око отново бе отворено — жестокият удар на демодана не бе успял да ослепи завинаги Дризт, както джуджето се притесняваше.

Раната заздравяваше, ала Бруенор не бе спокоен — през последните няколко дни дълбокият, лавандулов поглед на елфа бе загубил голяма част от блясъка си.

— Как е Кати-Бри? — Дризт бе искрено загрижен за младата жена, а и този въпрос му даде възможност да смени неприятната тема.

Бруенор се засмя.

— Още не може да става — отвърна той, — ама острият й език си е все така на мястото! Хич не й харесва туй, дето все трябва да лежи.

И Бруенор отново се засмя при спомена за сцената, която се бе разиграла по-рано същия ден в стаята на Кати-Бри. Един от прислужниците се бе опитал да оправи възглавницата й, ала вместо благодарност, получи такъв смразяващ поглед, че побърза да се измъкне, преди Кати-Бри да го бе замерила с нещо.

— Хич не може да понася някой да се суети около нея, та прислужниците вече гледат да не й се мяркат много-много пред очите.

Дризт се усмихна пресилено.

— А Уолфгар?

— Вече е по-добре — отвърна джуджето. — Отне ни четири часа да смъкнем онуй лепкаво нещо от тялото му, а и ръката му още не се е оправила — поне един месец ще трябва да носи превръзка, ама мойто момче не се дава толкоз лесно! Як е кат’ канара, че и почти толкоз грамаден!

Двамата приятели се спогледаха развеселени, ала постепенно усмивките им започнаха да избледняват, мълчанието стана неловко.

— Угощението на полуръста ще започне всеки момент — каза Бруенор най-сетне. — Ще дойдеш ли? Кат’ знам колко обича да си похапва Къркорещият корем, масите сигурно вече се огъват.

Дризт уклончиво сви рамене и Бруенор изсумтя недоволно:

— Не можеш да прекараш целия си живот сред четири мрачни стени, елфе!

После внезапно млъкна, сякаш току-що му бе хрумнала нова мисъл.

— Да не би да излизаш нощем? — лукаво попита той.

— Да излизам?

— На лов — поясни джуджето. — Да не би да се опитваш да откриеш Ентрери?

Сега бе ред на Дризт да се разсмее. Бруенор май наистина отдаваше желанието му да остане насаме със себе си на някакво натрапчиво желание да залови Ентрери.

— Та ти гориш от желание веднъж завинаги да си уредиш сметките с него — упорстваше джуджето. — А и той сигурно мисли само за туй как да си отмъсти.

— Да вървим — рече Дризт и нахлузи една широка риза.

След това стана от леглото и се накани да си сложи маската, ала внезапно спря с ръка във въздуха. За миг се вгледа колебливо в магическия предмет, после го остави обратно върху масичката.

— Да вървим — повтори той. — Не искам да закъснеем за угощението на Риджис.

Бруенор се оказа напълно прав — върху масата, която ги очакваше, бяха подредени прекрасни сребърни прибори и изящни порцеланови съдове, а апетитните ухания, които се носеха във въздуха, ги накараха да оближат устни.

Начело на масата седеше Риджис. Многобройните скъпоценни камъни, с които бяха обсипани дрехите му, заискряваха на светлината на свещите, колчем полуръстът се раздвижеше на мястото си; зад него, насинени и бинтовани, стояха двамата евнуси, които преди пазеха Пук.

Отдясно на Риджис (за огромно неудоволствие на Бруенор) седеше Ла Вал, отляво бяха настанени заместниците на новия водач на гилдията — полуръст с лукави очи и кръглолик млад мъж.

Кати-Бри и Уолфгар също бяха тук. Бледи и изтощени, двамата се държаха за ръка — не само заради чувствата си един към друг, но и за да си вдъхнат силите, от които, веднага разбра Дризт, отчаяно се нуждаеха.

Колкото и да бяха изтощени обаче, и двамата засияха от щастие, когато Дризт, когото не бяха виждали почти цяла седмица, влезе в стаята. Лицето на Риджис също светна от радост.

— Добре дошъл, добре дошъл! — възкликна той. — Угощението нямаше да е същото без теб, приятелю!

Дризт седна до Ла Вал и плахият магьосник му хвърли уплашен поглед. Двамата заместници на Риджис също се размърдаха неспокойно — мисълта да вечерят заедно с един Елф на мрака като че ли не им се нравеше особено.

Когато видя притеснените им лица, Дризт само се усмихна — това бе техен проблем, а не негов.

— Бях зает — отвърна той на Риджис.

„С умуване!“, искаше да добави Бруенор, докато сядаше до елфа, ала реши да си замълчи.

Седнали насреща му, Уолфгар и Кати-Бри не откъсваха очи от приятеля си елф.

— Закле се да ме убиеш — спокойно каза Дризт на Уолфгар.

Целият изчервен, младежът сякаш се смали на стола си, но не каза нищо, само още по-силно стисна ръката на Кати-Бри.

— Само ти можеше да задържиш портала отворен — обясни елфът и се усмихна замислено.

— Аз… — заекна Уолфгар, ала Кати-Бри го прекъсна.

— Да забравим за това — каза тя и потупа младия варварин по коляното. — Всичко вече мина, така че нека не говорим повече за него. Предстои ни да свършим още толкова други неща.

— Така си е! — намеси се Бруенор. — Докато ние се излежаваме тук, времето си лети. Още една седмица и току-виж сме изпуснали войната.

— Готов съм да тръгна още днес! — заяви Уолфгар.

— Не, не си! — отвърна Кати-Бри. — Нито пък аз. В това състояние никога няма да успеем да прекосим пустинята, да не говорим пък за дългия път, който ни чака след това.

— Ами аз… — погледите на четиримата приятели се обърнаха към Риджис и той замълча за миг, чудейки се как най-добре да направи предложението си, — мислех си… за вашето заминаване, де… имам предвид…

— Изплюй камъчето — каза Бруенор, досещайки се какво е намислил Риджис.

— Ами… аз се устроих доста добре в гилдията — продължи полуръстът.

— И възнамеряваш да останеш тук — довърши Кати-Бри вместо него. — Няма да се опитваме да те разубедим, макар че със сигурност много ще ни липсваш!

— Не е само това — обясни Риджис. — Тук може да се натрупат големи богатства, ако имам до себе си бойци като вас…

Бруенор не го остави да довърши:

— Добро предложение, наистина, ала моят дом е Северът.

— Войските вече очакват завръщането ни — добави Кати-Бри.

Риджис разбра, че отказът на Бруенор е окончателен и понеже знаеше, че ако се наложи Уолфгар би последвал Кати-Бри дори и в Тартар, се обърна към Дризт, който през последните няколко дни се бе превърнал в истинска загадка за приятелите си.

Дризт се облегна назад и се замисли. Учудени и разтревожени, че не бе отказал веднага, Бруенор, Уолфгар и най-вече Кати-Бри го гледаха с безпокойство. Кой знае, може би животът в Калимпорт нямаше да е толкова лош, още повече, че за един Елф на мрака нямаше да е никак трудно да се издигне в сенчестото царство, в което Риджис се канеше да се потопи. Най-сетне Дризт вдигна глава и погледна Риджис право в очите.

— Не — простичко каза той.

При звука на облекчената въздишка на Кати-Бри, Дризт се обърна и улови погледа й.

— Твърде много сенки и мрак пребродих през живота си — обясни той. — Сега един благороден трон очаква истинския крал и моето място е при доблестните войни, които ще се впуснат в битка за него.

Риджис се облегна назад и сви рамене без ни най-малко да се учуди.

— След като твърдо сте решили да потеглите на война, не ми остава друго, освен да ви помогна с малкото, с което мога. Какъв приятел ще съм иначе!

Тримата му другари го изгледаха любопитно — Риджис никога не спираше да ги изненадва.

— И точно, защото искам да ви помогна — продължи полуръстът, — толкова се зарадвах, когато ми съобщиха, че тази сутрин в Калимпорт е пристигнал един много важен (поне доколкото разбирам от разказите на Бруенор) за пътуването ви насам човек.

При тези думи той плесна с ръце и един млад прислужник влезе в залата, следван от капитан Дюдермонт.

Капитанът се поклони на Риджис, после с още по-дълбок поклон се обърна към скъпите приятели, с които животът го бе срещнал по време на изпълненото с опасности пътуване от Града на бездънните води.

— Попътният вятър издуваше платната ни — обясни той, — а и „Морски дух“ пори вълните по-бързо отвсякога. Можем да тръгнем още утре призори, а нежното поклащане на кораба бързо ще излекува умората ви.

— А търговията? — попита Дризт. — Нали точно заради нея идвахте насам. А и времето. Ти сам каза, че няма да се връщате към Града на бездънните води преди следващата пролет.

— Не знам дали ще успеем да стигнем чак до Града на бездънните води — отвърна Дюдермонт. — Това само времето и ледовете ще покажат. Едно обаче е сигурно — когато слезете от „Морски дух“, ще се намирате много по-близо до целта си, отколкото сега.

После погледна към Риджис и добави:

— Що се отнася до загубите в търговията, всичко вече е уредено.

Риджис мушна палци в богато украсения си колан и се облегна назад.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за вас — каза той. — Дължах ви го.

— Ха! — изсумтя Бруенор и в очите му заиграха весели пламъчета. — Дължиш ни много повече от това, Къркорещ корем, много повече!

Дризт стоеше до единствения прозорец в стаята си и замислено гледаше към потъналите в мрак калимпортски улици. Тази нощ над тях тегнеше особена тишина, изпълнена с напрежение и страх; целият град сякаш бе замрял в очакване на борбата за надмощие, която неминуемо щеше да последва падането от власт на могъщия Пук паша.

Ала Дризт знаеше, че там, макар и невидими в мрака, две очи се взират в него и неотклонно следят къщата — изгарян от омраза, някой неуморно чакаше вести за Елфа на мрака и жадуваше нова възможност да се изправи срещу него.

Нощта лениво се запъти към своя край, първите лъчи на утринното слънце обагриха небето, а Дризт все така гледаше навън. И този път, както предишния ден, Бруенор пръв влезе в стаята му.

— Готов ли си, елфе? — попита джуджето и внимателно затвори вратата след себе си.

— Имай малко търпение, приятелю — отвърна Дризт. — Ще тръгнем, едва когато дойде приливът, а това, както ме увери капитан Дюдермонт, означава, че имаме още няколко часа.

Бруенор се тръсна на леглото.

— Още по-добре тогава — каза той. — Така ще имаме повечко време да си поговорим с полуръста.

— Безпокоиш се за него, нали?

— Да — призна Бруенор. — Той наистина ми помогна. А и не само на мен — додаде той и посочи ониксовата статуетка, която стоеше на малката масичка. — Къркорещият корем сам го каза — тук могат да се натрупат големи богатства и сега, когат’ Пук вече го няма, калимпортските разбойници ще се хванат гуша за гуша, за да се докопат до някой по-тлъст залък от съкровищата на гилдията. А и Ентрери се навърта насам и туй хич не ми се нрави. Че и още от онез’ плъхочовеци сигурно се крият наоколо и само чакат сгодна възможност да си отмъстят, задето Къркорещият корем погуби толкоз много от събратята им. Ами магьосникът! Къркорещият корем казва, че го държи с камъка, ама мен ако питаш не е толкоз лесно да овладееш един магьосник.

— Прав си — съгласи се Дризт.

— Нямам му никакво доверие и туйто! — заяви Бруенор. — И хич не ща да се навърта около Къркорещия корем!

— Може би двамата с теб трябва да посетим Ла Вал тази сутрин — предложи Дризт — и да разберем какво точно се върти в главата му.

Вместо да почука тихичко, както бе сторил на вратата на Дризт, Бруенор с все сили задумка по вратата на Ла Вал, сякаш искаше да я строши. Ла Вал скочи от леглото и се втурна да види какво става и кой блъска по съвсем новата му врата.

— Добро утро — изръмжа Бруенор и нахлу в стаята, още щом магьосникът открехна вратата.

— Така си и мислех — измърмори Ла Вал и неволно погледна към огнището и купчината подпалки — единственото, което бе останало от старата врата.

— Добро утро, добро ми джудже — отвърна той с цялата учтивост, на която бе способен.

— Добро утро и на теб, господарю До’Урден — добави той бързо, когато видя Дризт да се вмъква след Бруенор. — Не трябваше ли вече да сте тръгнали в този късен час?

— Имаме още време — отвърна Дризт.

— И изобщо не мислим да тръгваме, преди да сме се погрижили за безопасността на Къркорещия корем — обясни Бруенор.

— Къркорещия корем? — неразбиращо повтори Ла Вал.

— Полуръста! — изрева джуджето. — Твоя господар!

— А, да, господаря Риджис — каза Ла Вал и сложи ръце на гърдите си, а очите му придобиха отнесено, стъклено изражение.

Дризт затвори вратата и се взря в него, изпълнен с подозрение.

Лъжливата унесеност в погледа на Ла Вал бързо се стопи, когато магьосникът усети нетрепващия взор на Дризт върху себе си. Очевидно бе, че няма да успее да заблуди елфа. Навярно щеше да измами джуджето, полуръста щеше да преметне със сигурност, ала хитруванията му нямаше да минат пред Елфа на мрака, чиито лавандулови очи проникваха през лъжливата му маска и сякаш стигаха и до най-потайните кътчета на душата му.

— Май не вярваш, че малкият ви приятел е успял да ме улови с помощта на камъка — спокойно отбеляза той.

— Магьосниците знаят как да избегнат капана на чуждите магии — отвърна Дризт.

— Така е — съгласи се Ла Вал и приседна на един стол.

— Ха! Долен лъжец! — изръмжа Бруенор и посегна към брадвата, която висеше на кръста му, но Дризт го спря.

— Магията може и да не е подействала — каза Ла Вал, — ала резултатът си остава същият. Аз съм практичен човек. Много господари съм имал в дългия си живот и Пук несъмнено бе най-великият от тях. Него вече го няма, но Ла Вал е жив и очаква следващия господар, комуто да служи.

— Или пък търси възможност да се изкатери до върха — вметна Бруенор.

Вместо гневния отговор, който джуджето очакваше, стаята се огласи от веселия смях на магьосника.

— Аз си имам своя занаят — обясни той — и това е единственото, което ме интересува. Живея в охолство и мога да правя каквото си поискам. За какво са ми тогава главоболията и постоянната опасност на един водач на гилдия?

И като се обърна към Дризт, когото очевидно смяташе за по-разумния от двамата, добави:

— Ще служа на полуръста, а ако той изгуби мястото си, ще служа на онзи, който го наследи на върха.

Простата логика в думите му удовлетвори Дризт и най-сетне го убеди във верността на магьосника — по-сигурна, отколкото оковите на най-могъщото заклинание.

— Да си вървим — каза той на Бруенор и се отправи към вратата.

Както винаги, джуджето се довери на преценката му, ала не успя да се въздържи да не отправи една последна заплаха:

— Много внимавай, магьоснико — изръмжа той от прага. — Ти замалко не уби мойто момиче. С главата си ще плащаш, ако нещо лошо се случи с приятеля ми!

Ла Вал кимна, но не каза нищо.

— Пази го добре! — смигна му Бруенор и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

— О! — простена магьосникът. — Той просто мрази горката ми врата!

Час по-късно, приятелите стояха в преддверието, нетърпеливи и готови за път. На врата на Дризт висеше магическата маска.

Много скоро към тях се присъедини и Риджис, следван от своята свита. Той също щеше да отиде до „Морски дух“ заедно с могъщите си приятели. Нека враговете му видят съюзниците му и особено Елфа на мрака, мислеше си хитрият водач на гилдията.

— Последно предложение, преди да тръгнете — каза той.

— Няма да останем, Къркорещ корем — отвърна Бруенор.

— Не, не към вас — поясни Риджис и погледна Дризт. — Към теб.

Дризт търпеливо изчака, докато Риджис неспокойно потриваше ръце.

— Петдесет хиляди златни монети за котката — заяви най-сетне полуръстът.

Очите на Дризт се разшириха от учудване.

— Уверявам те, че ще се грижа добре за Гуенивар…

Преди Риджис да успее да довърши, Кати-Бри го плесна по тила.

— Как не те е срам! — скара му се тя. — Откога познаваш елфа!

Дризт я успокои с усмивка.

— Едно съкровище в замяна на друго? — предложи той на Риджис. — Знаеш, че трябва да ти откажа. Гуенивар не се продава, независимо колко добри намерения имаш.

— Петдесет хиляди! — изпуфтя Бруенор. — Ако ги искахме, вече отдавна да сме си ги взели!

Риджис най-сетне разбра колко нелепо бе предложението му и се изчерви засрамено.

— Откъде си толкова сигурен, че прекосихме половината свят, за да ти се притечем на помощ? — обади се и Уолфгар.

Риджис вдигна изненадан поглед към него и младежът продължи:

— Откъде знаеш, че не дойдохме само заради котката?

Смайването, което се изписа на лицето на Риджис, се оказа повече, отколкото приятелите му можеха да понесат, и те се разсмяха така, както не се бяха смели от месеци насам. Много скоро и Риджис прихна с тях.

— Ето. Вземи това, вместо Гуенивар — предложи Дризт, когато най-сетне спряха да се смеят, и като свали магическата маска от врата си, я подаде на полуръста.

— Няма ли да я задържиш, докато се качим на кораба? — учуди се Бруенор.

Дризт се обърна към Кати-Бри и възхитената й усмивка разсея и последните му съмнения.

— Не! — твърдо каза той. — Нека калимпортци мислят, каквото си щат!

После широко отвори вратата и пристъпи напред. Утринното слънце нахлу вътре и огря лавандуловите му очи.

— Нека светът мисли, каквото си ще! — каза и щастливият му поглед обходи лицата на четиримата му приятели. — Стига ми това, че вие ме познавате.

Епилог

„Морски дух“ с мъка си проправяше път на север покрай Саблен бряг. Зимните ветрове виеха край кораба и вкочаняваха пръстите на моряците, ала капитан Дюдермонт и благодарният екипаж твърдо бяха решили бързо и сигурно да отведат четиримата приятели до Града на бездънните води.

Всички, които се намираха в пристанището по това време, с изумление гледаха как безстрашният кораб се промушва между ледоразбивачите и грамадните ледени късове, за да хвърли котва. Извиквайки на помощ всичките умения, които бе придобил през дългите години, прекарани в плаване, капитан Дюдермонт успя да акостира успешно.

През двата месеца, прекарани в открито море, четиримата приятели бяха възстановили почти напълно не само здравето, но и доброто си настроение. Въпреки тежкия път, всички бяха добре, дори раните на Кати-Бри скоро щяха да заздравеят напълно.

Но ако пътят до Града на бездънните води беше труден, то прекосяването на замръзналите земи, които ги деляха от Дългата седловина, бе още по-изнурително. Зимата бе към своя край, ала все още не бе отслабила ледената си прегръдка. Четиримата приятели обаче не можеха да си позволят да изчакат топенето на снеговете и като се сбогуваха с капитан Дюдермонт и храбрите мъже от „Морски дух“, те се увиха в дебелите си наметки, нахлузиха високи ботуши и поеха на североизток по търговския път към Дългата седловина.

Люти снежни бури и свирепи вълци се опитваха да ги спрат. Потънал под дълбокия сняг, пътят се бе изгубил напълно, превръщайки всичко наоколо в безкрайна бяла равнина, в която единствено очите на един Мрачен елф можеха да открият правилната посока и то само благодарение на звездите и слънцето.

Някак си, въпреки всички трудности, четиримата успяха и една сутрин влязоха в Дългата седловина, изнурени, ала нетърпеливи да си възвърнат Митрал Хол. Бруеноровите родственици от Долината на мразовития вятър вече бяха там, както и петстотин от бойците на Уолфгар. Не бяха минали и две седмици от завръщането на четиримата приятели, когато генерал Дагнабит от Адбарската цитадела пристигна с осемхилядна джуджешка войска.

Съставяха се бойни планове. Дризт и Бруенор по цели дни сравняваха спомените си за онова, което бяха видели в мините и подземния град, за да начертаят карта на Залите и да преценят числеността на врага, срещу когото щяха да се изправят.

Когато зимата вече отстъпваше под мощния напор на пролетта, само няколко дни, преди войските да потеглят към планините, в Дългата седловина най-неочаквано пристигнаха още подкрепления — цели отряди стрелци от Несме и Града на сребърната луна. Отначало Бруенор не искаше да приеме воините на Несме, заради начина, по който неколцината конници се бяха отнесли към него и приятелите му край Тролови блата, а също така и защото не бе сигурен доколко желанието им за съюзничество се дължи на надеждата за по-нататъшно приятелство и доколко — на мисълта за ползата, която можеха да извлекат, ако Мините в планините отново бъдат отворени.

И този път, както обикновено, приятелите на Бруенор го убедиха да постъпи разумно. Когато в Мините отново закипеше работа, на джуджетата щеше да им се наложи да търгуват предимно с Несме, най-близкия град до Митрал Хол, и един мъдър водач би се възползвал от възможността да сложи край, тук и сега, на всяко лошо чувство, останало от миналото.

Численото им превъзходство бе смазващо, решителността — несравнима, а предводителите им — превъзходни. Водени от Бруенор и Дагнабит, джуджета, закалени в многобройни битки и свирепи варвари от Долината помитаха всички дуергари, които срещнеха по пътя си. Кати-Бри със своя лък, стрелците от Несме и Сребърния град, както и неколцината харпъловци, които бяха дошли с тях, следваха основната част от войската, разчиствайки страничните проходи от сивата сган.

Дризт, Уолфгар и Гуенивар, както толкова пъти в миналото, ловуваха отделно, като ту избързваха пред останалите, ту слизаха на долните нива, вземайки своята дан, откъдето и да минеха.

Превзеха горното ниво само за три дни. Подземния град — за две седмици. Когато пролетта най-сетне окончателно прогони зимата и се настани в северните земи, едва месец след като войските тръгнаха от Дългата седловина, чуковете на рода Боен чук отново огласиха древните зали.

И кралят се възкачи на своя трон.

От високите склонове на планината Дризт гледаше към далечните светлинки на Сребърния град. Веднъж го бяха прогонили от там — жесток отказ, който го бе наранил дълбоко. Ала не и този път.

Сега Дризт можеше да ходи, където си поиска, отметнал качулката на плаща си и вдигнал високо глава. Светът все още се държеше хладно и неприязнено с него, малцина бяха онези, които бяха чували за Дризт До’Урден, всичко си бе почти постарому. Променил се бе само Дризт. Сега вече знаеше, че не дължи никому оправдания за цвета на кожата си и не се извиняваше на онези, които го осъждаха несправедливо единствено заради расата му.

Все още го болеше от предразсъдъците и неприязънта на света, ала Кати-Бри го бе научила как да се бори с тях.

Какъв прекрасен приятел имаше в нейно лице! Пред очите му тя се бе превърнала от момиче в удивителна млада жена и сега мисълта, че най-сетне бе открила своя дом, сгряваше сърцето му.

Мисълта за младата жена и Уолфгар, застанали до Бруенор, докосваше най-съкровените струни в сърцето на елфа, който никога не бе познавал близостта и обичта на истинското семейство.

— Колко много се променихме! — промълви Дризт и вятърът понесе тихия му шепот.

В думите му нямаше съжаление.

През есента първите изящни предмети, излезли изпод чуковете на джуджетата, напуснаха Митрал Хол и поеха към Града на сребърната луна. Когато пролетта отново надви зимата и разтопи дълбоките снегове, търговията вече кипеше с пълна пара — джуджетата неуморно ковяха своите прекрасни изделия, а варварите от Долината на мразовития вятър се грижеха за пътя им извън пределите на Митрал Хол.

По същото време в Залата на кралете бе започната нова статуя — с лика на Бруенор Бойния чук.

За самия Бруенор, който бе пребродил половината свят и бе видял безброй странни и ужасяващи гледки, повторното отваряне на Сребърните зали и дори поставянето на собствения му лик наред със славните му предци, изглеждаше маловажно, сравнено с едно друго събитие, което трябваше да се състои тази година.

— Казах ви, че ще се върне — каза той на Уолфгар и Кати-Бри, които стояха до него в тронната зала. — Елфът за нищо на света не би пропуснал ваш’та сватба!

Генерал Дагнабит, който с благословията на крал Харбром от Адбарската цитадела бе останал в Митрал Хол заедно с две хиляди от своите джуджета, влезе в стаята, водейки една фигура, която все по-рядко се бе мяркала из залите през последните няколко месеца.

— Добра среща — рече Дризт и се приближи до приятелите си.

— А, значи успя — привидно безразлично отвърна Кати-Бри, преструвайки се, че пристигането на елфа не я интересува кой знае колко.

— Не го бяхме предвидили — обади се и Уолфгар със същия безучастен тон. — Дано да е останало някое свободно място край масата.

Дризт се усмихна и извинително се поклони. Вярно бе, че напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред. Лични покани от страна на Сребърната лейди да посети приказния й град, не се отхвърляха толкова лесно.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път завинаги!

Дризт поклати глава.

Бруенор го погледна косо, чудейки се какво ли си е наумил приятелят му.

— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а елфе? — не можа да се въздържи той.

Дризт се засмя и отново поклати глава.

— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която прекрасно разбираше какво има предвид, после отново се обърна към джуджето. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.

— Както гледам, задава се още едно пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!

Дризт не каза нищо. Кой знае, някой ден думите на Бруенор може би щяха да се сбъднат. Дризт вече не подрязваше крилете на своите надежди и блянове. Отсега нататък щеше да вижда света така, както той самият искаше да го вижда и щеше да черпи възможности от собствените си желания, а не от ограниченията, които сам си налагаше. Засега обаче, Дризт бе открил нещо твърде лично, за да го сподели дори с най-близките си приятели.

За първи път в живота си, Елфът на мрака бе открил покой.

В стаята влезе още едно джудже и шепнешком размени няколко думи с Дагнабит. Двамата побързаха да излязат, ала Дагнабит се върна само няколко секунди по-късно.

— Какво става? — попита го Бруенор, объркан от цялата суматоха.

— Още един гост — обясни Дагнабит, ала преди да успее да представи посетителят както подобава, в стаята се показа една дребна фигурка.

— Риджис! — извика Кати-Бри и заедно с Уолфгар се втурна да посрещне полуръста.

— Къркорещ корем! — провикна се и Бруенор. — Какво, в името на Деветте пъкъла…

— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?

— Откъде научи? — попита Бруенор.

— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята.

Дризт гледаше полуръста с интерес. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а той целият бе окичен с повече накити и скъпоценности (включително и рубинения медальон), отколкото Дризт някога бе виждал на едно място. От кръста му висяха тежки кесии, които, сигурен бе елфът, бяха пълни със злато и безценни камъни.

— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.

Риджис сви рамене:

— Изобщо не бързам.

Дризт учудено повдигна вежди. Водачът на разбойническа гилдия рядко си позволяваше да напусне царството си — твърде много бяха желаещите да се докопат до мястото му на върха.

Кати-Бри изглеждаше много щастлива от отговора на полуръста, както и от времето, по което бе избрал да ги посети. Хората на Уолфгар съвсем скоро щяха да издигнат отново Заселническата твърдина, града в подножието на планините. Тя и Уолфгар обаче възнамеряваха да останат в Митрал Хол, при Бруенор. Но преди това бяха решили да попътуват малко. След като се оженеха, искаха да отидат до Долината на мразовития вятър, а после може би щяха да поплават заедно с капитан Дюдермонт, когато „Морски дух“ поемеше ежегодния си път на юг.

Кати-Бри се ужасяваше от мига, когато щеше да й се наложи да каже на Бруенор, че двамата с Уолфгар мислят да го напуснат, макар и само за няколко месеца. Боеше се, че сега, когато Дризт рядко се задържаше сред тях, Бруенор ще е нещастен. Но ако Риджис имаше намерение да поостане…

— Дали мога да получа стая? — попита полуръстът — за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?

— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.

— А стаи за свитата ти? — рече Бруенор.

— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.

— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.

Риджис потри ръце, предвкусвайки удоволствието от предстоящото пиршество и последва Кати-Бри и Уолфгар навън. Тримата се впуснаха в спомени за последните си приключения, още преди да бяха затворили вратата след себе си.

— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се Бруенор към Дризт, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина е чувал за сватбата?

И като хвърли лукав поглед на приятеля си, добави:

— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си?

Дризт си бе помислил същото още в мига, в който Риджис влезе в стаята:

— Бяга от някого.

— Пак е загазил — изсумтя Бруенор, — или аз съм брадат гном!