Камъкът отвътре

Глава 12Началото на терора

Две групи мъже стоят пред странноприемницата „Слепият дракон“ до кея на стария град, пият и се смеят. Намират се на разстояние двайсетина чи и гласовете им се носят в безмълвния въздух на ранната вечер. Отвън, в центъра на широкото устие, стоят на котва три големи джонки с прибрани ватирани платна. Познатите закръглени форми се полюляват от силното течение на прилива. Надолу по реката, на двеста чи от затворения кръг на рибарското пристанище, почива тримачтовият търговски кораб на хун мао, натоварен тежко, с корпус, потънал ниско във водата.

За миг морският бриз стихва и се възцарява идеална тишина — тишина, преизпълнена с топлината на късното слънце. Когато вятърът отново се появява, високите досадни крясъци на морските птици завладяват въздуха, отекват в старите каменни къщи на стария град.

В края на едната група млад хан се обръща, закрива очи с ръка и се заглежда към празненството на моряците хун мао, тълпящи се на близкия кей. Втренченият му поглед блуждае от калдъръмения площад към катерещите се нагоре по хълма улици и търси бледокремавата фасада на една къща: малка виличка с тераса и градина, в която лунната светлина танцува в паметта му и ухае силно на жасмин.

— Какво си се зазяпал, жълтур?

Хун мао е огромен мъж с широки като бъчва гърди, а мускулите на ръцете му са като двойно преплетените въжета на корабната котва.

Застава заплашително до Тон Йе. Брадатото му лице е подигравателно и враждебно.

Зад Тон Йе се чува глухо мърморене. Чашите с вино се оставят бързо. Дрехите и евтината коприна зашумоляват, докато се вади скритото оръжие. Всички досегашни разговори са забравени. Във въздуха витае напрежение, както в мига преди бурята да връхлети. В центъра на тази буря е Тон Йе, който продължава да се взира с неразбиране в едрия мъж, а съзнанието му е още отнесено.

— Моля?

Морякът — с редки зъби и грозен като бияч, с вързана на опашка на немития тил червена коса — се навежда и сурово поставя загрубяла ръка на рамото на младия хан.

— Дяволски добре разбираш за какво говоря, измет с дръпнати очи. Видяхме те, промъкнахме се подир тебе в тъмното. И знаем кого викаше. Обаче ще сложиш край, ясно ли е, момче? Отсега нататък ще си стоиш на шибания кораб или ще си загубиш това, с което пикаеш на обущата си.

Младият хан преглъща и отстъпва крачка назад, за да отблъсне ръката. Той е уплашен — разтърсен от разкритието, че посещенията му при любовницата са проследени; но дори да е така, той не се срамува от постъпката си и поглежда непоколебимо мъжа в очите.

— Простете, чун цу, но няма закон, който да забранява, нали? А младото момиче… ако не възразява на моите посещения…?

Морякът обръща глава и изплюва храчка на калдъръма. Главата му се завърта, очите му са полузатворени, тялото се напряга. Едната ръка вече е свита в юмрук, другата опипва ватираната материя на сакото за скритото острие.

— Може би не, но аз имам нещо против. Само мисълта, че докосваш някоя от нашите…_ жжжи-вот-но_.

Думата едва е произнесена със съсъка на „ж“-то, натежала с трупаната цял живот обида, увиснала във въздуха, и морякът хан се нахвърля върху едрия. Дебело бамбуково стебло се извива към главата му. И след миг се стоварва целият ад.

На калдъръма пред странноприемницата остават мъже, вкопчени в битка. Гневните им гласове отекват във вечерната тишина. Зяпачите по джонките в устието са спрели да палят бреговите лампи и възбудено се взират оттатък водата. На търговския кораб започва неистово движение, сякаш корабът потъва. На носа застава за кратко висока, тъмна фигура с шапка, подвита от трите страни, и вдига към очите си телескоп, после се обръща и бързо се насочва към кораба.

На брега младият хан е повален с железен шип, пронизал дълбоко червата му. До него лелей червенокосият моряк. Черепът му е разтрошен като черупка на яйце. На калдъръма са паднали и други, но битката продължава с неотслабваща ярост. Вековната злоба дава сила на всеки удар. С пронизителен писък един хан пада от кея и бавно се прекатурва в равната като стъкло вода.

Дрънкат оръжия, пръстите се вкопчват или отпускат; ушите долавят тежко сумтене и стенания при нанасяни или получавани удари. После — миг безмълвие, хан отстъпват и един след друг се прехвърлят през високата каменна стена на кея във водата. Докато с мъка се катерят по корабите, те се обръщат към противниците си с широко отворени от изненада и възбуда очи, омразата им се примесва с някакъв необясним копнеж.

Настава миг тишина. И още миг, докато андроидите, куцукайки си тръгват след края на програмите. Тогава зад бариерата се чуват ръкопляскания.

От мястото си, полускрит от редицата монитори на покрива на хана, Бен Шепърд се обърна в тромавата ВР-екипировка с едва забележима усмивка на устните и се поклони в знак на признателност на седналите надалеч четирима войници. Това бяха най-добрите снимки. С последните уточнения — леката смяна на акцента и решението за фокусиране само върху червенокосия моряк — се получи съвсем различно.

Сестра му Мег вдигна поглед от мониторите.

— Е? — попита той. — Успяхме ли да снимаме всичко?

Тя кимна, но той виждаше, че още не е доволна. Искаше Тон Йе да оживее. Искаше хепиенд, в който влюбените да се съберат. Докато той…

— Ако тя го излекува… — предложи Мег тихо.

Той тръсна глава и отсече:

— Не. Трябва да се изживее цялата натрупаната злоба и обида. Да го почувстваме в собствената си кръв и да разберем какво означава — и до какво води. Ако Тон Йе остане жив, няма да усетим трагедията. Както е…

— Да, така, както е, усещам озлобление. Усещам, че нещо ми е отказано.

Той се вгледа в нея за миг и кимна.

— Добре. Ще го завършим така. Ще подхранваме мъждукащата искрица, докато стане буен пламък. Ще започнем довечера, след като мръкне, когато сме в настроение.

Тя го гледаше, докато се освобождаваше от сребристата екипировка. През последната година Бен беше напълнял, наддал на ширина, съответстваща на ръста му, отърсил се бе от последните следи от детството. Сега беше един почернял от слънце висок мъж с уверени движения. Но дори и така нещо му липсваше. Дали мъртвият му баща не беше нещо повече от него? В какво беше основното им различие?

Бен окачи екзоскелета на стойката и се обърна назад. Дневникът му беше тук, в дълга подсилена метална подвързия — трийсет големи Квадратни тетрадки с кожени корици, които наричаше „планове“. С релефни шипчета, а в средата на всяка корица със старинен готически шрифт бе изписана думата Heimlich3 и пореден номер. С безпогрешно движение той взе тетрадката с номер 14 и я вдигна от лавицата, макар изкуствената му ръка да се справяше с усилие с тежестта й.

Последните шест седмици бяха работили усилено, възползваха се от дългите дни и идеалната светлина. Повечето „промеждутъци“ — сензорните матрици, които съставляваха по-голямата част от изживяването на Бен Шепърд — бяха завършени отдавна. „Външните детайли“ — кратки, хореографски изпипани сцени, които идваха от старото киноизкуство — бяха заключителният етап, като екран за богатия сензорен поток. Когато двете се съберат, работата ще бъде завършена. Но само ако Бен е доволен.

Наистина имаше голямо „ако“.

— Тук — той постави тетрадката до сценарното табло, където бе работил досега, и я отвори, — мисля, трябва да опростим нещата.

Мег се приближи и се наведе зад него да погледне.

Отворените страници на плана бяха покрити с плетеница от блестящо оцветени линии и символи, а ясният дребен почерк на Бен изпълваше местата, където бе направил незначителни поправки в схемата.

Тя се усмихна, осъзнала колко близко й е станало това. Преди година той не й позволяваше да знае нищо, но сега тя му беше постоянен помощник, до рамото му на всеки етап от работата. Мег погледна. Осемдесет и една линии пресичаха страницата, всяка от тях представляваше един от осемдесетте и един възела, включени в мозъка и тялото на крайния получател на „изживяването“ на изкуствената реалност.

— Гледната точка на изживяването е предопределена — той почука по страницата. — Не можем да променим нищо, без да преструктурираме целия „промеждутък“ в секцията. Но можем да изрежем много неща, ако са от „детайлите“. Не трима, а един да пали огъня. Както и да намалим броя на стражите. Така ще спестим време при поставянето. В програмата ще имаме само седем морфа, а не дванайсет.

Тя кимна.

— Съгласна съм. Ще стане по-стегнато и по-непосредствено. Защо да не фокусираме върху приятеля на Тон Йе, подпалвача?

Бен вдигна поглед.

— Да, това ми харесва. Може би ще можем да прибавим нещо и в предишните. Малък епизод с двамата, който подчертава близостта им.

— Ами момичето?

Бен поклати глава.

— Знам какво си мислиш, Мег, но това, което става с нея, трябва да се случи. Без него… — той сви рамене и впери поглед в полуосветеното устие, като докосваше черната перла на златната верижка около врата си. После отново се обърна към нея с тъмни, замислени зелени очи: — Почакай, любов моя. Ще разбереш. Обещавам ти. Сама ще разбереш защо го направих така. Защо трябваше да стане така.

Безмълвна тишина. Лунна светлина сред кадифения мрак. Изведнъж повърхността се разчупва. Изплува глава с хубава черна коса. Отразеният образ от пламъка в блестящото, с черна зеница око. Отминава. Повърхността е тъмна, неподвижна. Стъпки по калдъръма. Движение на обути крака, светлина и сянка по кожените гънки, злато и среднощен мрак. Проблясването на пламъка в метален мангал. Танц на сенките, разкриващ спираловидната извивка на древния дъб. Тишина, после плисък и проскърцването на отваряща се тежка врата. Внезапно разплискване на светлина, злато и топлина. Смях. Напукана и подута ръка с бледа плът, на петна, с гладък сребърен пръстен на показалеца, се отрива в лекьосана с бира престилка. Ухание на жасмин. Мрак. Вижда се глава, задъхва се с отворени като на риба уста. Плисъкът на водата срещу каменните стъпала на кея. Подкованите крака се обръщат. Кратко проблясване на светлината от лампата върху купчина мускети. Отново смях. Гузен, виновен смях.

Окото на камерата се отдръпва назад.

Стопанинът застава за миг с ръце на широкия си кръст, наполовина в мрака, и гледа отминаването на жената, шумоленето на широките поли в тишината на ранната утрин. Обръща се към далечните хълмове отвъд водата. В центъра на устието джонките стоят мълчаливо, само сигналните лампи по тях се отразяват върху тъмната вода. Търговският кораб надолу по реката е тих, силуетът на стража се откроява от фенера на носа.

Прозява се и протяга ръце. Светлината във вратата зад него е затъмнена от нечие присъствие. Полицаят отпуснато се опира на здравата дъбова греда на вратата и сочи към джонките, говори с неразличим шепот, намекващ нещо. Стопанинът се смее тихо и кима, после се обръща, влиза вътре, затваря плътно вратата зад себе си. Тъмнина, щракването на спуснатото резе, отново тишина. След миг — шум от стъпки по калдъръма. Луната се е издигнала високо. Остава час до смяната на стражата.

Ъгълът на камерата се сменя, дава поглед към мрака. Тъмнината се разнася. Млад хан лежи върху гладките изтъркани камъни на Стъпалата на поклонника. Крехката му фигура се крие от стражата на каменната козирка на кея. Зад него — неподвижната черна повърхност на водата. За миг изглежда замръзнал, очертан от тъмнината, но докато стъпките се отдалечават, той сваля мушамената чанта от врата си и разгръща торбичката. Нещо малко и блестящо просветва за кратко на лунната светлина и отново потъва в просмуканата му от влага риза.

Камерата бавно се отдръпва назад, показва стъпалата, близката странноприемница, крачещия страж. Петно от четвъртита светлина разкрива незатворения прозорец в тясната уличка до странноприемницата. Всичко тъне в безмълвие, когато от дясната страна на кадъра, на каменната козирка на кея се промъква сянка и се разтваря в тъмнината. Стражът е спрял и стои на ръба на кея, взрян в джонките оттатък водата.

Фокусът бавно се свива. По пирамидата с мускети блещука светлина, погледи на широко отворени любопитни очи, гладко избръснати бузи. После всички отминават, заобикалят дървената варосана фасада на странноприемницата.

Уличката изглежда пуста: тясна бяла ивица, очертаваща правоъгълник, осветен в жълто. Но тъмнината се сгъстява, сменя формата си. Късо подрязани перчеми в светлината под перваза. Бегъл поглед към тъмна мокра дреха, полегати рамене и закръглената извивка на гръб.

Окото на камерата се вмъква вътре, прокарва линия в тъмнината, след което се обръща назад към легналата фигура в осветеното от лампата пространство.

Шест бледи, съблечени тела лежат на маса на магарета. Полицаят с гръб към прозореца пие на големи глътки бира от каната. До него седи собственикът и говори. Охранената му пепелявосива ръка лежи върху бедрото на мъртвия Тон Йе.

Време е.

Щракване, кратко припламване на прахан. Вътре полицаят се обръща, разтревожен от шума. Откъм кея идва вик.

Собственикът подскача уплашено, разлива бирата си.

— Какво, за Бога, беше това?

— Дявол знае! Най-добре да идем да видим, а? — полицаят оставя халбата си и последва стопанина през отворената врата.

Стаята опустява. От перваза на прозореца идва тихо пукащо съскане, сякаш мушамената материя се възпламенява. После звънтенето на счупено стъкло, ненадейният пламък на маслото от разтрошената върху каменните плочи в стаята бутилка. Стига до подпорите на масата. Пламъкът лизва оръфаните краища, изпръсканите с масло завеси, гладно оглозгва сухото дърво на рамката на вратата. След миг стаята лумва в пламъци, бледата кожа на телата блещука с ярка неестествена светлина. При приближаването на камерата плътта на най-близкия се поти и пуска мехури.

Камерата се оттегля назад, показва побелялото стъпало, изкачва се по външната стена нагоре към тъмнината. Тук, в горните стаи, спят повече от четиридесет мъже; половината от екипажа на търговския кораб прекарват последната си нощ на брега.

Камерата излиза и показва горящата странноприемница. Надолу по кея стражът се е обърнал с лице към ханджията и полицая.

— Джонките! — вика той. — Джонките бягат!

В центъра на устието трите морски съда на хан са угасили сигналните светлини и се плъзгат бавно към устието на реката. Чува се плясъкът на греблата и пеещият звук от гласовете на хан, които окуражават гребците.

За момент тримата остават на брега, загледани в тях, после като един се обръщат, усетили ярката светлина зад гърба си, острото съскане, пукане и пращене на огъня. Горещината. Внезапният мирис…

Собственикът с широко зинала уста прави стъпка към все по-силната светлина. В това време край него прелита фигура с блещукащи златни коси и се втурва вътре.

— Не! — вика той. — За Бога, жено, не! Той е мъртъв…

Прави две колебливи крачки към огъня, но спира. Твърде късно. За миг черната й пелерина се мярва в блясъка на отвора и изчезва.

Над водата се носи гъст дим. Цялата странноприемница гори; пламъците изскачат от гредите на покрива, пронизват мирната тъмнина над града. Отекват викове — високи, агонизиращи викове; после — тишина. Нищо друго — само въздухът и огънят, пукащите греди и трошенето на стъклото.

В тясната уличка през мъглата се носи бавно висока сребриста фигура като привидение. Гладката, висока като купол глава блещука като шарено яйце, торсът е равен, безполов, набразден с жилки като полиран мрамор. А лицето… лицето изглежда без черти, само с две мънички изпъкнали очи, искрящи сред световъртежа от дим и светлина.

Спира пред овъгления прозорец и се навежда през перваза да зърне слоя дебел задушлив дим в оголената от огъня стая, после се вмъква вътре. Голите му крака цвъртят при допира с нагорещените до червено стъпала. След миг се връща, носи отпуснато тъмно тяло.

Пред странноприемницата се събира тълпа. При появяването на фигурата се разнася шумно ахване. От изненада, неверие и благоговение. Това е сакатият. Момчето на Джон Нюскот. Саможивецът. Гледат как върви, препъва се, сякаш ще припадне. Дрехите му димят, безсилното женско тяло се люлее в ръцете му.

С приближаването му към тълпата двамина мъже излизат напред и поемат товара му.

Окото на камерата се премества. Набразденото брадясало лице на мъжа трепва, страдащо от гледката. Вдига пълни със сълзи очи, среща погледа на момъка и поклаща глава. Камерата се обръща и поглежда към обгореното лице на жената. Бавно се приближава към него, докато овъглената изприщена повърхност на плътта й изпълни екрана.

И после — мрак.

В далечната страна на устието, под дълбоката сянка на дърветата лежеше самотна фигура, взираща се в ставащото оттатък водата. За известно време остана неподвижна, скрита сред листата и високата трева, после с решително движение се спусна по стръмния скат и закрачи между дърветата по брега.

За момент спря и отново се взря. Широките тъмни очи блестяха със светлината на далечния пожар. С незабележимо потреперване той слезе долу, развърза въжето на лодката и се качи в издълбания дънер, оттласна го от брега с бързо тренирано движение.

Първо не направи нищо, а остави лодката да се плъзга по течението, главата и очите му бяха обърнати към далечния блясък. Страхът и изумлението го накараха да се просне като уплашено животно, притиснал късото дървено гребло към гърдите си. После се пребори със себе си, потопи греблото във водата и обърна лодката, за да я насочи по курс, успореден на брега.

Това промени всичко. Пред него, извън тъмнината в средата на реката, отплаваха джонките. Нещо повече, търговският кораб не направи никакъв опит да ги преследва. Стоеше си още тук, закотвен, с недокоснат товар.

Мъжът се ухили уродливо, докосна врата си с белязаните си ръце и отметна дългата провиснала коса назад от лицето си. Доволен, гребна надълбоко във водата веднъж, после пак, като се привеждаше на едната и на другата страна, ускоряваше ход със съзнанието, че трябва да бърза.

Беше късно. Бен стоеше до ръба на водата, загледан в залива отсреща. Чувстваше удовлетворението от успешната работа през деня като приятно пулсиране на вените. Затвори очи, отдъхна си. За момент отпускането беше пълно. За един кратък и все пак безкраен миг избяга от себе си, сля се с вечната тъмнина на нощта. С леко потрепване се съвзе, усетил някаква загуба. Нещо, което му бе отказано.

Извърна се назад и погледна към ниската позната вила на хълма. Светеше на горния етаж, в стаята на Мег. От мястото си можеше да види движенията й, докато решеше тъмната си дълга коса, после започна да се оглежда в огледалото. Той се усмихна и плъзна поглед към сламения покрив на къщурката, последва тесния път нагоре по хълма. Над линията на тъмните сега вили по-скоро почувства, отколкото видя стръмното издигане на земята. На билото със силует, очертан на фона на бледнеещата далечина, се виждаше църквата „Свети Георги“. Още по-нататък, на по-малко от половин ли, Градът продължаваше като огромна бяла, обширна и величествена стена. Бен потръпна и се завъртя в пълен кръг, осъзнал присъствието му — тук, във всичко наоколо, обградил и включил в себе си долината — включил и него самия — като гигантска кутия.

Умалил вилата, града и дърветата, пътищата, стените и човешките фигури. Умалил всичко като играчки. Играчки в гигантска кутия.

Луната се подаде иззад стената. За момент очите му се плъзнаха по сребърната линия, която осветената стена хвърляше върху тъмното небе, и отново се обърна с лице към залива.

Надолу реката беше тъмна, повърхността й — гладка като огледало, като огромна леща, отразяваща безкрая на звездната нощ.

Тази неимоверност — на какво приличаше? Как я усещаше? Не беше ли просто небитие, отсъствие? Или нещо по-голямо от краткия миг, който току-що бе изпитал? Изживяване на нещо по-голямо?

Извърна се от водата и тръгна нагоре по хълма, проправяше си път през ниската ливада, далеч от вилата, към дъбовата фиданка на гроба на баща си.

Днес усети, че е близо. На моменти имаше чувството, че може да се протегне и да го докосне. Застанал сред фигурите пред водата, в яростния огън на сърцето си улови неговия краткотраен, мимолетен поглед. За миг това неназовимо нещо беше при него, на устните му, почти ясно, като мирис. Но когато отвори уста, за да го произнесе, то отлетя — неизказано, както винаги, — изплъзна се от всички опити да го върне обратно.

Бен седна с гръб към младото дърво и погледна към реката отвъд залива. Днес си отиде. За първи път от седмици насам вътрешните му съмнения замлъкнаха, въображението му остана в плен на играта на образите. Работеше над Черупката вече десет месеца, двеста деветдесет и седем дни се бореше с материала и най-сетне почувства, че е близо да улови това, което от месеци наред предвкусваше.

Усмихна се, спомни си как започна всичко — няколко месеца преди смъртта на баща му. Хал искаше да създаде нещо за жена си, което да й напомня за него. Бен бе предложил да направят „сензодневник“ — от типа на „под кожата“ — но Хал искаше повече.

— Не. Тя ще трябва да ме вижда. Отвън. Ще има нужда от това, Бен. Ще я утешава.

Затова скъса с обичайното и превключи от интензивните сензорни образи — моментите, улавящи изживяването да си Хал Шепърд — на по-студени, емоционално дистанцирани детайли, като използваше по-стари и по-конвенционални техники.

Бе очаквал да го отегчат или поне разочароват, но още с първия се получи различно и неочаквано предизвикателно. Вълнуващо.

Три месеца работи с баща си по Черупката — през тези месеци видя Хал променен, издълбан от рака, присаден му при убийството на Бердичев — и научи повече за този занаят от предишните три години.

Трябваше да прави компромиси, разбира се. Да следва неговото виждане всичко да се прави от реално по-реално. Кадрите между промеждутъците и детайлите, например — разтърсващите съзнанието скокове на възприятието, наречени от него „ефект на дисконтинуитета“ — дотогава винаги са били тромави. Преди винаги бе твърдял, че като се привлече вниманието на зрителя към изкуствения характер на медиума, може да се разруши силата на илюзията. Принуден от баща си да се сблъска с този проблем, откри нещо друго; разгърна цялото си майсторство да даде находчиви и недоловими начини за използването на същата тази изкуственост, за да направи илюзията по-силна отпреди.

Беше изненадан. Винаги бе смятал, че скокът — моментът на излизане от тялото и връщането в него вече с поглед назад — е разрушителен. И наистина е такъв, ако се мисли в чисти понятия. Но ако го извъртиш — ако накараш измислицата да работи за теб. Ако преминеш отвъд реалното…

Усмихна се меко при спомена за онези дни, представи си как смаяно ще го погледне баща му, с изгарящо живи очи на опустошеното лице. Неговият баща-брат. От семето на Еймъс.

— Бен?

Остави мигът да отлети — да отмие напрежението — и се обърна да погледне към сумрачната фигура на сестра си.

— Мислех, че си уморена?

Седна до него и се отпусна назад, подпряна на ръце.

— Бях уморена — промълви тихо тя, — но те видях тук отвън и си помислих, че…

Той се обърна и я погледна. Беше тъмно, лицето й тънеше в дълбоката сянка, но нямаше нужда от светлина, за да я види. Достатъчно беше да затвори очи и я виждаше — като дете, като момиче, сега — от последните няколко години — и като жена.

— Уморен си, Бен. Всичко това… е твърде много. Имаш нужда от помощ повече, отколкото ти оказвам аз. От техници, помощник за мизансцена. Някой, който да поеме част от основната работа по програмирането — тя направи пауза, но продължи, отчаяна от мълчанието му: — Мислиш, че можеш да свършиш всичко, Бен, но не е така! Работата те съсипва и го виждам с всеки изминал ден.

Той се разсмя, но както винаги беше трогнат от загрижеността й.

— Добре съм, Мег. Наистина.

Бен вдигна лице към нощта. От мястото си можеше да я подуши, почти вкусваше солено-сладкия аромат на кожата й, усещаше копринено гладката й топлина под меката памучна материя на роклята.

Обърна се, застана на колене с лице към нея, доволен за миг просто от това, че е тук с нея, в тъмното. После нежно я събори по гръб на земята, свали с една ръка роклята й, прокара пръсти по гладката дължина между бедрата, докато срещна меката топлина на пола, тихият й вик, потрепването на крайниците, което го възпламени, ослепи сетивата му, накара го да подскочи като кукла на конци и да се втурне в нея мигновено, да се нахвърли още докато тя се бореше да го разкопчае.

И после тъмнината. Жарка, изсушаваща тъмнина.

Събуди се от слабата светлина на зазоряването. Къщата беше спокойна и притихнала, но той лежеше вцепенен, сякаш разтревожен, без да знае защо.

Излезе в коридора и остана в дълбоката сянка, загледан в далечния край на помещението под ниския таван. Вратата към стаята на майка му беше затворена. Светлината от прозоречната рамка падаше върху стената вдясно от нея и осветяваше портрета.

Приближи се бавно към него.

Всеки ден минаваше оттам. Всеки ден го зърваше, без да се замисли за него повече, отколкото за стръкчето трева или за листото, паднало на пътеката. Но сега стоеше и го изучаваше напрегнато, опитваше се да проникне отвъд познатите форми и цветове в усещането, което ги създаваше — което е вдълбано в лененото платно, в маслените бои и в четката. Затвори очи и остави върха на пръстите си да опипат повърхността на платното, после отстъпи назад, погледна косо, сякаш за да го види отново.

Беше той самият. Или по-скоро представата на Катрин за него. Взираше се в тъмното, неясно лице, в изпъстрената с точици и неравности плът и кимна меко. Тя беше видяла двойствеността му, и прекрасно я бе пресъздала. За миг остави образа да изчезне, възхитен от абстрактната игра на червеното, зеленото и черното, извлякъл естетически трепет от композицията. После съсредоточи поглед и отново го видя като цяло. Не. Дори Мег не го познава така добре. Дори Мег.

Катрин… Бяха състуденти в Оксфорд. Бяха приятели и, в крайна сметка, любовници. От известно време не беше мислил за нея; не го допускаше, предпочиташе да не си я припомня. Но сега всичко отново се върна. Начинът, по който тя почиваше в креслото — като котка, с крака, свити под нея. Начинът, по който падаше косата й — златисточервен водопад, а всяка нишка — изящно, ярко огнено влакно. Докосването й, вкусът, ароматът й. Той затвори очи, припомни си всичко съвсем ясно, непреодолимо, след това потръпна обърна се и слезе по тесните извити стълби.

Долу завесите бяха плътно притворени, тъмнината — гъста. Слепешком стигна до вратата и дръпна резето, за да излезе навън в свежестта на новия ден и с боси крака да нагази в мократа от росата трева.

Чу се птича песен от дърветата оттатък залива, после — мълчание. Прекоси ниско окосената морава и се обърна да погледне към прозореца на майка си. Четвъртитото пространство беше тъмно, със спуснати завеси като клепач над окото.

Остана известно време замислен. През последните няколко дена тя изглеждаше по-щастлива, сякаш най-сетне се бе примирила със смъртта на Хал. Вече не се будеше от плача й през нощта. А на закуската вчера се изненада, като я чу да пее тихо в градината.

Внезапно се извърна. Чуваше шум. Висок, пронизителен шум, който долиташе в тъмнината откъм далечната страна на залива. Приличаше на животно, но не беше. Нищо в Имението не издаваше подобен шум.

Потрепери, изпълнен със странна възбуда. Осъзна, че този шум го е събудил. Странен, неземен шум.

— Натрапници… — прошепна с лице, осветено от почти невидима усмивка. В долината имаше натрапници.

Глава 13Натрапници

Седеше зад бюрото на баща си с клавиатурата на прапрадядо Еймъс в странен полукръгъл дизайн. Завесите бяха спуснати, вратата — заключена. От другата страна огромният плосък екран, свален пред претъпканите прашни шкафове за книги, показваше долната част на долината, покрития с дървета хълм и осветената от слънце водна шир.

Бен беше изпратил камерите преди час; дузината мънички насекомообразни „очи“, които дори в момента претърсваха долината, от извора далеч на север до замъка в устието, и търсеха следи от нахлуване. На единия от двата малки екрана на бюрото от лявата страна на Бен камерите се появяваха като следи от карфички по картата на Имението според предварително програмираните схеми на търсене. Бен седеше търпеливо, превключваше от картина на картина, очакващ нещо необичайно, но още нямаше нищо.

Сякаш беше чул звука насън. Но не беше сънувал. Това означаваше едно от двете: или имаше безпрецедентно нарушение на периметъра, или някой високопоставен чин от сигурността беше пуснал натрапниците.

Редното беше да се обади на Ли Юан и да поиска да изпрати някого. Може би Кар. Но това беше последното, което искаше. Щеше да се срамува, ако не намереше начин да използва натрапниците в произведението си.

Зад него месинговата брава се превъртя, после изтрака.

— Бен? Тук ли си?

Беше сестра му Мег. Той хвърли поглед към таймера. Шест и четирийсет. Беше станала рано. Много рано, като се има предвид, че бяха работили до късно.

— Работя — извика, но още докато го произнасяше, знаеше, че този отговор няма да я удовлетвори. — Направи закуска. След малко слизам.

Усещаше как се колебае, почти чувстваше любопитството й зад дървената врата. Чу скърцането на дъските — тя слизаше по стълбите.

Отпусна се назад, за да обмисли възможностите. Ако Мег е узнала какво става, ще поиска да извикат войска. Ще се уплаши и разтревожи за безопасността им. Нямаше нужда. Щеше сам да се справи.

Взира се в картата известно време, после пак обърна поглед към таблото, започна да програмира отдалечените си мънички „очи“, изпращаше ги едно по едно на юг, далеч от града и пристанището му, оттатък Залив на военната флотилия и древния замък и след това към морето.

Трябваше да са там. Някъде нататък. При Черната скала може би, при Рифа на замъка или подслонени от Скалата на чайката…

Не. Пропъди тази мисъл. Там нямаше убежище дори за семейство мишки, камо ли да се скрият хора. Нямаше нито един остров или оголена скала отвъд кот Старт на юг до устието на Екс на север — само гладките бели стени на Града, който се извисяваше над земята и се спускаше право в морето. Разбира се, там бяха необикновените скали, издадени на около десетина метра над бурно развълнуваната вода, но нямаше начин да са се установили на една от тях. Първият прилив щеше да ги отнесе. Все пак, трябваше да се увери — натрапниците трябваше да идват отнякъде.

Отново погледна към екрана, наблюдаваше как камерата отскача от надиплената от вятъра вода. Бавно като мержелееща се в дъното сянка изникна Скалата на чайката — остро очертан изпъкнал скелет върху сутрешното небе.

За миг остана поразен от красотата на пейзажа, от играта на светлина и тъмнина, от свежестта на самото движение. Може би ще може да го използва, да го включи някъде.

Слънцето примигна веднъж, втори път и целият екран се обля със светлина. После — мрак. Внезапен, пълен мрак, когато камерата отиде отвъд скалата, издигнала се на четирийсет метра над водата.

Забави „окото“ и разшири отвърстието, за да вкара в него колкото може повече светлина, застави компютъра да увеличи образа, но нямаше нищо. Само море и скали.

Превключи нетърпеливо една от камерите, които бе изпратил на юг, отвъд Танцуващите просяци. Видя го веднага, на около двеста-триста метра, леко вляво. Кораб. Странен, невероятен кораб.

Палубата беше широк тромав сал от привързани здраво железопътни траверси, тежестта на корпуса — приличаше повече на абстрактна скулптура, отколкото на корпус — потапяше опасно ниско плавателния съд във водата.

Приближи камерата, за да сканира дължината. Счупени телевизионни апарати и брони от коли, врати от хладилници, капаци и радиоапарати с изкормени чаркове бяха свързани с електрически кабел. Компютърни клавиатури и лампи, маркучи за вакуумно почистване, видео — и кафемашини, останки от сателитни антени, автомобилни гуми и електрически тостери — всичко заварено така, че да образува ниска стена над сала.

Приличаше на колаж, огромен колаж от отпадъци. Предмети от великия, всеобхватен, динамичен технологичен свят отпреди Града.

Бен се разсмя удовлетворен. Сетне, като сумтеше от задоволство, зададе пълна мощност на „окото“, плъзна го бързо напред и назад по сала.

Идваше оттам. Някъде оттам. Какво ли беше? Остров, направен от човек? Древен мореплавателен съд? Или нещо друго?

Отдясно Градът господстваше над хоризонта с гладката си бяла стена по протежение на брега, лъкатушещ на зигзаг с неестествени урви, извисени на две ли над разбиващите се вълни. От лявата страна осветеното от слънцето море беше спокойно и пусто. С минаването на секундите възбудата му премина в несигурност. А ако това не е нищо друго освен сал?

Тогава го видя: ниско вляво, с проблясващи очертания под слънчевата светлина и струйката дим, издигаща се в сиянието. Забави камерата и смени посоката, като я насочи по траектория, обикаляща съда от юг.

Пак усети ускоряването на пулса си. Устата му изсъхна от предчувствие. Сал, беше сал! Но по-голям, много по-голям от другия. Толкова голям, че той се облегна назад с изненадана усмивка. Не един, а няколко. Огромни, по-големи от всичко, което досега е виждал или си е представял, че може да съществува. Бавно издигна камерата нагоре в небето, докато тя започна да кръжи над странната армада отдолу.

Бяха пет: масивни, идеални шестоъгълници, като кръпки от гигантски юрган с дължина една ли от всяка страна, хлабаво завързани заедно с въжени мостове на дванайсет места. Тук-таме към различните ръбове бяха закотвени по-малки салове като онзи, който видя в устието.

Бен втренчи смаяно поглед към най-близкия сал и го разгледа в детайли. Върху него беше натрупана пръст, покрила донякъде повърхността му — тонове, хиляди тонове пръст. Тъмна, плодоносна пръст, сега на места скрита от сочна зелена трева, на други — от лехи със зеленчуци. В центъра имаше мъничко селище от трийсетина колиби, струпани в кръг около средищния дом. От селището излизаха пътеки: пътеки, тук-таме осеяни с магазинчета и водонапорни кули.

Наклони камерата и погледна. Всеки от петте сала беше организиран на същия древен принцип. Единственото, по което се различаваха, беше размерът на централния сал.

Тук — мислеше си той, — тук ще намеря отговорите. Плъзна нежно и внимателно ръка на контролния пункт, и спусна камерата надолу по дълга, ленива спирала към широкия нисък покрив на средищната къща.

Мег стоеше на долната ливада с поглед, вперен оттатък залива. Ядосваше се. Бяха минали два часа, откакто й каза, че идва, а още нямаше следа от него.

Прилив. Под краката й в края на малката стълба, опряна на самия бряг, мъничката гребна лодка се люлееше леко. Изкушаваше се да се качи в нея, а него да прати по дяволите, но зад гнева й се криеше изгарящо любопитство. Вече почти година той я включваше във всеки етап и всяко решение, но сега — без видима причина — отново я бе заключил отвън: вратата физически преграждаше участието й.

Тя огледа гористите склонове, вилите, Стената отвъд тях. Понякога се чувстваше толкова самотна тук, някак изолирана, сякаш никога не бе докосвала Бен. Никога. Той като че ли се радваше на пустите улици, на безжизнените изображения, които — освен тях тримата и стражите — бяха единствените обитатели на Имението. Като че ли това му стигаше. Но тя отдавна беше осъзнала, че нещо й липсва.

Докосна горните си зъби е език и тръсна глава. Дори не смееше да мисли за това, тъй като да мисли ще означава да го изкаже, а признаването му ще е предателство към Бен. Все пак мисълта оставаше.

Искаше да поговори с някого. Някой не толкова рязък и неприветлив като брат й. Някой, с когото да споделя.

През нея премина лека тръпка. Някой, с когото да споделя. Цял живот споделяше всичко с Бен. Беше се научила да вижда света с неговите очи. Изведнъж това се оказа недостатъчно. Не че беше нещастна така. Радваше се на общуването с Бен и обичаше да го гледа как работи. Беше просто като…

Разсмя се, осъзнала, че отново е стигнала до края — и буквално, и метафорично. Под голите й крака земята рязко изчезна, водата се оказа на десет стъпки от мястото, където тя балансираше. Още една стъпка и щеше да падне.

Мисълта за това й припомни деня, когато той спаси живота й; беше се гмурнал в студения настъпващ прилив, беше я извлякъл, изпаднала в безсъзнание, от вълните и отново й бе вдъхнал живот. Без него, съзнаваше тя, е нищо. Но дори и така, пак се стремеше към нещо повече от него. Към нещо различно.

Обърна се и бавно тръгна към вилата, като се наслаждаваше на слънцето по гърба си, на незабележимия разхлаждащ бриз по врата и ръцете. В кухнята разчисти масата, остърга закуската на Бен в кофата за боклук, после се зае да разтреби. Започна да приготвя обяда и да бели картофи, като тихо си припяваше, когато Бен най-сетне се появи.

Тя не го чу. Усети го, когато я обгърна с ръка и я обърна с лице към себе си.

— Извини ме — той я целуна по челото. — Просто исках да изпробвам нещо ново, това е всичко. Една нова идея…

Тя се усмихна, спокойна, че отново са заедно. В същото време разбра, че крие нещо от нея.

— А следващата сцена? Мислех, че ще я започнем по-рано.

— Ами… — той гледаше покрай нея през решетката на прозореца към залива. — Реших, че за известно време можем да я оставим. Новото… — премести поглед върху нея и я целуна по носа. — Да излезем навън, а? До реката? Мина доста време, откакто не сме използвали лодката.

— Би ми харесало — тя се изненада, че той винаги сякаш предугажда настроението й, че я разбира по-добре, отколкото тя разбира себе си.

— Добре тогава. Остави това. Ще ти помогна по-късно. Нека приготвим храна за пикник. Можем да идем до старата къща.

Тя го погледна изненадано.

— Защо там, Бен? Това е противно място. Сега там няма нищо. Дори основите…

Млъкна, осъзнала, че той не я слуша, а погледът му пак се рее и мислите му са другаде.

— Защо там? — повтори тя, този път — по-меко.

— Така — отвърна тихо той и се засмя. — Просто така.

Бен стоеше под ослепителната слънчева светлина, с крака върху тъмната и гладка като стъкло повърхност, където някога беше старата къща, и се оглеждаше наоколо. Природата беше напъпила навсякъде, но тук зеленината бе неудържима. Той се наведе да поглади повърхността, изтри слоя от мръсотия и прах. Беше загубил ръката си преди повече от осем години тук, на това място. Под него разтопената скала изглеждаше като гладко огледало. Взря се в лъскавата тъмнина, опита да зърне лицето си и се обърна, потърсил с поглед Мег.

Тя беше оставила дрехите долу, близо до реката, под наведените клони. Движеше се между слънчевата светлина и дълбоката сянка. Тъмнината падаше върху косата й и играта на сенките от листата по ръцете й напомняше на Бен детските приказки за горските нимфи и дриади. След като я съзерцава известно време, тръгна към нея.

Тя го погледна и се усмихна.

— Спомних си последния път, когато дойдохме тук… преди произшествието.

— Библиотеката — той я изпревари, — и тайната стаичка под нея.

— Да — тя се огледа намръщена, сякаш се изненада, че не е заобиколена от всичко това.

— Къде отидоха, Бен? Къде отиде всичко?

Той се канеше да й отвърне „там горе“ и да посочи главата си, но нещо в държанието й го възпря. Това не беше риторичен въпрос. Тя искаше да разбере.

— Не знам — отвърна той.

Може би в тъмнината.

Тя продължаваше да го гледа с разширени от недоумение очи.

— Нима всичко е само атоми, Бен? Атоми, които нескончаемо се съчетават и съчетават? Нима всичко опира до тях?

— Може би — докато произнасяше думите, той си даде сметка, че всъщност не го вярва. Имаше нещо повече. Нещо, което усети сам през последната нощ сред пламъците и след това в тъмнината край водата. Нещо извън обсега му.

Бен потръпна и отново се огледа, осъзнал силата на спомена за старата къща в паметта си. Трябваше само да затвори очи и тя отново беше тук, както през пролетта преди осем години — стаята с книгите; тайната стая на Огъстъс, четенето на дневника му, след това — стените около градината, гробът на Огъстъс.

Брат му, починал преди осемдесет и осем години. Част от експеримента на Еймъс. Семето на Еймъс, неговият син — като всички тях.

— „Order jener stribt und ist.“

Мег го погледна любопитно и попита:

— Какво беше това?

— Стих от Рилке. От Осма елегия. Беше издълбан на гроба на Огъстъс. „Или някой умира и това е“ — кимна, разбрал най-сетне, че Огъстъс също го е съзнавал. И той търсеше нещо — ужасния ангел на красотата.

Бен седна с лице към сестра си, пресегна се и взе лъскава зелена ябълка от купчината. Отхапа и отново се замисли над видяното тази сутрин, припомни си тъмните, обрулени от вятъра лица на обитателите на сала. Диви, варварски лица с черни или изпадали зъби, с чорлави коси, в дрипави, омазнени и кърпени кожени дрехи. Някои носеха очукани древни значки с изтрити надписи като имена на древните племена.

Беше изчислил скоростта на армадата салове и сметна, че ще пристигнат най-рано след единадесет часа до носа при Комб. Ще се появят общо взето към залез-слънце. Дотогава можеше да се отпусне и да се наслаждава на деня.

Изяде ябълката, сърцевината и всичко останало и се пресегна да вземе друга.

— Бен…

Мег го гледаше увещаващо — като майка му — това го накара да отдръпне ръка. Замълча за кратко, без да откъсва очи от нея, но се засмя.

— Реших да направя промени — поде той. — Струва ми се, че имаш право. Може би този хан трябва да остане жив.

Лицето й засия от радост.

— Така ли? Наистина ли мислиш така?

Той кимна и се наведе по-близо, съзаклятничейки — отново я беше включил.

— Мислех за съвсем нов сценарий. В него Тон Йе остава в странноприемницата като затворник след пожара. Той е тежко ранен, на смъртно легло, но момичето го лекува. И след това…

Сенките в долината се удължаваха, когато Бен отново се настани зад бюрото на баща си, дръпна завесите и плътно заключи вратата след себе си. Движеше бързо пръстите си по клавиатурата, без да гледа. Двойните екрани от края на бюрото веднага се издигнаха плавно и меко заблещукаха.

Извика картата на Имението, насочи четирите квадратни грида към устието на делтата. Както предполагаше, армадата салове беше пуснала котва оттатък Танцуващите просяци, извън обсега на стражата при кот Блакстоун.

Обърна се с лице към големия екран, който бе съживил. Екранът бляскаше, после се преобрази в матово червеникавокафяво, изпъстрено с малки, неправилно оформени кръпки тъмнина. Окото на камерата се взираше право в портала на средищната къща, но във вечерния здрач беше трудно да се разбере какво става, ако въобще имаше нещо.

Превключи бързо трите камери и се обърна към първия образ, разшири блендата, за да го увеличи, докато матовата оранжева мъгла вдясно от центъра се изясни в древен железен мангал, пълен с каменни въглища, а дългата тъмна и остра форма зад него — в наклонените подпори и яките прътове на средището. Осветявани от последните отблясъци на дневната светлина, дузина възрастни мъже стояха край тъмнеещата врата и говореха оживено. Пред тях се събираше много народ, насядал в очакване с кръстосани крака по турски на тъмната гладка земя.

Бен се отпусна назад, дишаше на пресекулки, попиваше с очи всичко. Беше съвършено. Просто съвършено. Пръстите му се плъзгаха по повърхността на клавиатурата. С леко щракване лентата тръгна. В горния ляв ъгъл на екрана сигналът за запис започна да мига в червено.

Слънцето беше ниско на запад над хълмовете на кот Комб. От час на час светлината чезнеше, докато по знак на един от възрастните донесоха факли — стари, натопени в масло парцали на прътове — и ги запалиха от мангала. Сцената веднага доби друг вид.

Под трепкащото мъждукане на факлите лицата от тълпата внезапно станаха странни, почти демонични. Докато бавно въртеше камерата, той премина през морето от лица и отбеляза колко изтощено и съсухрено изглежда всяко едно от тях. Тънките устни, отворени като рани, изпънатите вратни мускули. Око, което шари в хлътналите очни орбити, с трепкащи в тъмно зеници, като насекомо върху бледо яйце. Под тях — сключени челюсти, които откриват почернели кучешки зъби, първо озъбени, после засмени. Бен се взираше смаян. Сякаш полумракът откриваше истината за тези лица. Свеждаше ги до цифра, която трябва да бъде изброена. Отново осъзнаваше колко различни са тези лица от обитателите на Града. Вътре лицето беше маска, стена, изградена да скрива. А в тези диви, простовати лица всичко бе открито пред погледа. Трябваше само да знаеш езика.

Докато отново прекосяваше тълпата, картината бясно се завъртя. След миг екранът стана бял. Бен веднага превключи на втората камера, обърна я да хване във фокус нефункциониращото „око“. След като безплодно търси, го видя в ръката на един от стражите. Мъжът го беше измъкнал от подпорите на колибата, където Бен го бе разположил; смачка чупливата обвивка на машинката така, както се мачка насекомо. По дивашкото брадато лице просветваше разбирането, че не държи живо същество.

Като ругаеше тихо, Бен набра командата за саморазрушение. Пред погледа му камерата се нажежи в ръцете на стража. Мъжът я изпусна с вик и я стъпка. Но камерата пак гореше и разпръскваше искри като падаща сгурия.

За миг настана объркване. Около мъничката размазана фигурка се насъбра тълпа, гласовете рязко се извисиха, но един от възрастните върна хората обратно по местата им.

Бен се отпусна назад с облекчение. Ако дори за миг заподозрат, че ги наблюдава, всичко ще пропадне. Целият му план зависеше от преимуществото, което му даваха „очите“.

Превключи на двете оставащи камери, пробва ги една по една, усилил образа и звука почти до изкривяване. Беше късно да ги размества. Трябваше да се надява, че каквото и да стане след това, ще е пред погледа му, което означаваше навън, пред средищната къща. Не се осмеляваше да рискува втори път.

Едва свършил, във въздуха се разнесе недоловимо бръмчене, нарастващо на моменти. Беше самолет, крузър на сигурността, ако се съди по шума. Наклони първата камера, за да изследва тъмнината над кот Комб.

Видя го незабавно. Идваше от изток и летеше ниско, чертаеше блестяща пътека по тъмната вода с прожекторите на носа си. Проряза изправената сега тълпа и възрастните, събрани около портала, след което се наклони. Крузърът приближаваше шумно и демонстративно, показваше се достатъчно, за да бъде ясно видян от стражата.

Бен плъзна поглед към празния екран вляво и набра кода за достъп на баща си. Сега всичко беше готово. Оставаше само да види кои са. Да открие какво искат и защо. След това щеше да действа.

Крузърът намали ход и премина над армадата салове два пъти. Трасиращите му светлини танцуваха по тълпата долу, към която надничаха лица от вътрешността на самолета. После бавно се спусна.

Щом се сниши, тълпата се отдръпна назад, далеч от лъскавата черна машина, която се приземи в средата й. Оръдейната кула се завъртя, после всичко утихна. Просъска отварянето на шлюза към небето, сякаш се разтваряше крило. След миг шестима маскирани плещести стражи слязоха по рампата, притиснали към гърдите си тежки автоматични оръжия.

Каквото и да беше това, не им даваше шанс. Познаваше ги добре и не вярваше на тази паплач. Мъжете се разгърнаха като ветрило, заеха отбранителни позиции около рампата, предпазливо дебнеха тълпата, сякаш очакваха нападение. Не след дълго командирът им се появи на върха на рампата. Докато се оглеждаше, Бен го фокусира. Главата на мъжа изпълни екрана с толкова едри черти, че картината почти се разпадаше.

Бен щракна, за да копира изображението, и с второ щракване го прехвърли. Пренесеното от широкия екран лице се разположи на екрана вляво от Бен, в горния десен ъгъл на монитора, докато второ изображение — официално копие от файла, датиран само отпреди единадесет седмици — покриваше екрана. Под него беше отпечатано името на офицера на английски и на мандарин.

Майор Пер Виртанен.

Виртанен. Бен кимна с разбиране. Лицето не означаваше нищо за него, но името…

Бен пак върна вниманието си към големия екран, наблюдаваше как мъжът слиза по рампата, как се обръща и се оглежда, защото, съзнава впечатлението, което прави. Беше висок офицер с посребрена коса на около петдесет и пет години, със силни решителни черти и пронизващо сини очи. Великолепната му светлосиня униформа беше елегантно скроена и носеше на гърдите копринената бродерия на офицер трети ранг — леопард, сграбчил във въздуха птица. Изглеждаше, сякаш е съвършеният представител на властта на танга, но Бен знаеше по-добре.

Преди осем години, когато Виртанен за първи път се яви пред Комисията по назначаването, за да получи чин майор, само един се възпротиви на повишението му — бащата на Бен, Хал. При нормални обстоятелства Виртанен щеше да получи назначението, защото за вземане на решение в Комисията не се изискваше пълно единодушие. Но Хал Шепърд отиде направо при Ли Шай Тун, бащата на сегашния танг, и успя да анулира назначаването.

Бен си го спомняше живо. Спомняше си колко ядосан беше баща му, докато го разказваше на майка му. Стоеше насред кухнята със стиснати юмруци и пламтящи очи.

Не беше необичайно някой офицер да си „купува“ назначението — по-скоро беше правило, отколкото изключение — нито се гледаше неодобрително на използването на семейните връзки. Но случаят с Виртанен беше изключителен, защото за да си купи влияние, той използвал връзките си с Триадата и незаконните печалби от наркотици. Подозираха, че е организирал и убийството на съперника си за поста, съсечен на парчета в носилката си от взвод наемни убийци на тон. Нямаше никакви доказателства, разбира се, но очевидните улики срещу Виртанен бяха значителни. Както казва старата поговорка на хан, Виртанен беше крастава жаба, предрешена като принц. Мъж, неподходящ за дълга си да пази закона на танга.

Ли Шай Тун прие мнението на Хал, подкрепи възражението и отхвърли назначението, без да изтъква причини. За Виртанен, уверен в повишението, това беше сериозна загуба на престиж — без да се броят разходите — и се чуваха слухове, че дни наред беснял, проклинайки Хал Шепърд пред всеки, който би го изслушал.

Сега, шест години по-късно, Виртанен най-сетне беше произведен майор. Преди единадесет седмици, да бъдем точни, в резултат на сделката на Ли Юан с Дебелия Вон, боса на Триадата.

Бен бързо отвори файла, за да сканира заповедите на Виртанен от последните единадесет седмици. Под претекст, че преструктурира командването, беше отстранил всички близки с управата на Имението офицери и ги беше заменил със свои хора, като бе оставил пехотинците — настоящата охрана на Имението — до последния. В същото време Виртанен бе изровил всички доклади на сигурността за Западния остров, наричан някога Великобритания, и ги бе събрал в кабинета си.

Бен бавно издиша, докато наблюдаваше пристигането на старците, наведените им в поклон глави, смъкнатите пред великия мъж погледи.

Разбираше всичко. Освен едно. Ако Виртанен успееше, без съмнение щеше да започне следствие под прекия контрол на Ли Юан. И така, както стоят нещата, пръстът ще сочи право към Виртанен.

А това не можеше да се разбере. Човек като Виртанен, свикнал да се справя със скрити врагове — да прави сделки като си пази задника — трябва да си бе оставил някаква вратичка, за да се измъкне.

Бен се отпусна назад да обмисли проблема; преценяваше какво би направил на мястото на Виртанен. Мъжът изглеждаше толкова уверен и спокоен. Трябваше да има план. Не беше от тези, които ще се жертват просто заради отмъщението. Не и след като изчака така търпеливо да стигне дотук. Имал е десет години да измъти отговора на въпроса. С какво ли е пристигнал? Каква ли интрижка замисляше?

Бен чакаше. Най-напред не се случи нищо, но…

Разбира се, помисли си той, разширил очи, докато горе на екрана старците коленичеха пред Виртанен.

Двама от стражите се приближиха и застанаха между Виртанен и старците със заплашително вдигнати оръжия. Момент на сърдит шепот — и старците се отдръпнаха назад. През това време зад тях, от вратата на средищната къща се появи мъж, полускрит от мрака; висок мъж, може би с цяла глава над Виртанен, с широки рамене. Беше облечен в тъмна мантия и косата му беше сплетена. В ръка държеше тънък сребърен жезъл.

Бен се разсмя, когато разпозна какво държи той. Бутало. Бутало от стар двигател с вътрешно горене.

Мъжът слезе долу и от тълпата се разнесе песнопение. Нисък, почти животински звук, който изпълваше трепкащия мрак.

— Тюл… Тюл… Тюл…

Бен превключи камерите и разположи едната така, че да държи на фокус лицето на Виртанен, а другата — лицето на новодошлия. Разполовил екрана, гледаше приближаването и на двамата. Те спряха един срещу друг на не повече от една ръка разстояние.

Песнопението заглъхна.

Отблизо Тюл беше противен. Счупеният му нос изглеждаше въздълъг, докато парализираната му лява страна бе изкривена в постоянна усмивка. Очите му обаче бяха строги и погледът му към Виртанен напомняше студено пресметливо втренчване на хищник от океанските дълбини.

Виртанен, явно непривикнал на такова ожесточение, за миг извърна поглед, после се застави да отговори на непоколебимия взор.

— Тюл…

Кривата усмивка се разшири, Тюл се приближи и прегърна Виртанен.

— Ти пристигна — и Тюл отстъпи назад.

Бен, който ги гледаше от тъмнината от километри разстояние, имитира звука, създаден от положението на устните.

Усмивката на Виртанен беше пресилена.

— Готов ли е народът ти, Тюл? Знаят ли какво трябва да правят?

Тюл плъзна поглед към тълпата и кимна.

— Знаем какво трябва да правим. А ти? Ще удържиш ли обещанието си към нас? Ще имаме ли още неприятности със силите ти?

Виртанен леко повдигна брадичка, явно затруднен.

— Изпълни твоята част от сделката, Тюл, и аз ти давам дума. Никой няма да ви тревожи. Долината ще е ваша.

Бен кимна. Да, и щом Тюл и хората му завладеят Имението, Виртанен ще изпрати в него войските си. Ще бъде, разбира се, твърде късно да се спаси семейство Шепърд, но натрапниците ще бъдат наказани. Унищожени до последния мъж, жена и дете, както е прието.

Сред редиците на служещите в Имението ще има „самоубийства“, също и сериозен пожар в централния архив. Ще липсват особено важни части от информацията. Сред персонала от сигурността ще се намери виновник, но досието му ще се окаже прочистено. И него ще намерят, погълнал цианид, за да не се яви на разпит.

В края на краищата разследването на танга ще покаже, че Виртанен е действал бързо и правилно. Че е направил всичко възможно, за да се опита да спаси семейство Шепърд. Ще остане някоя искрица подозрение, но няма да е достатъчна да накара танга да действа. Поне не сега, когато връзките на Виртанен с Триадите са толкова важни.

Бен изучаваше мъжа. Виждаше слаба следа от напрежение, но не повече, отколкото е естествено в подобна ситуация. Можеш да приемеш Виртанен за чиста монета. Ако не го познаваш по-добре, дори можеш да повярваш, че думата му струва нещо.

Ако не го познаваш по-добре.

Остави първата камера фокусирана върху Виртанен и превключи на втора, като я въртеше бавно, за да хване тълпата, стражите, старците. Канеше се да погледне и назад, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение в камерата от далечната страна — във вратата на една от околните колиби. Придвижи се натам.

Момичето стоеше съвсем близо до вратата. Бледата му деликатна ръка висеше надолу. За миг той се поколеба дали не е игра на светлината, но когато тя се появи отново, видя, че не се е заблудил. Същата огненочервена коса. Същите зелени като на котка очи.

Дъхът му секна, той беше стъписан от приликата. Беше по-слаба и с няколко сантиметра по-ниска, но дори и така можеше лесно да мине за нейна сестра.

— Катрин… — прошепна той, втренчил се в лицето й, сякаш стоеше пред нея.

Тя сякаш се взираше покрай него. Гледаше над рамото му към ставащото в далечната страна на екрана. После, може би отърсила го от съзнанието си, се извърна.

Известно време Бен остана втренчен в празния екран, после се облегна назад и раздвижи камерата, издигна я високо и я застопори горе вдясно на рамката на вратата, където преди миг лежеше ръката й.

В освободеното пространство двамата мъже продължаваха да говорят. Докато мъничката, прилична на насекомо камера пълзеше бавно из тъмната вътрешност на колибата, Бен включи звука на другото „око“.

Гласът на Виртанен звучеше спокойно, но зад думите му се криеше едва сдържан гняв.

— Трябваше да си го направил, Тюл. Изпращането на сала… Може да е опасно. Ако те бяха видели…

— Трябваше да видя — отговори дрезгаво Тюл. — Трябваше да съм сигурен. Впрочем хората ми внимаваха.

— Не се съмнявам, но за в бъдеще трябва да правиш каквото ти казвам. Една погрешна стъпка — и всичко пропада. Разбираш ли ме, Тюл?

Тъмнината отвън беше гъста. Бен усили изображението. Мракът бавно придоби зърнеста червеникава форма. Момичето седеше в ъгъла на ниското походно легло с ръка на врата. Без да откъсва очи от нея, видя как тя разтърси коса, изпъна глава напред и започна да се реши.

Тишина. Прокарваше гребена през огнената си коса, а Бен седеше в работния кабинет на баща си и я гледаше. Миналото в него беше ослепително живо.

После избухна мракът. Жарък, изгарящ мрак.

Силното тропане го събуди. Бен обърна глава и потръпна, почувствал силна болка точно над лявото си ухо. Бавно се надигна, изчака зрението му да се приспособи към тъмнината. Наблизо стоеше столът, а клавиатурата бе увиснала на ръката му. Стана с усилие, усети киселия мирис на болнавост в стаята и съсъка от статичното електричество на забравените екрани.

Като време, кървящо от тъмнината.

Беше късно. След единайсет. Този път продължи над два часа. Бяха минали вече две седмици от последния пристъп, когато съзнанието му се затъмни само за две-три минути. Сега беше съвсем различно.

Бен потрепери и постави внимателно пръст на раната. Разрезът беше дълбок, дълъг почти два и половина сантиметра, но не личеше да е сериозен. Кръвта се бе съсирила. Усещаше раната по-скоро нежна, отколкото болезнена.

Отново се потропа.

— Бен! Отвори! Моля те!

— Идвам…

Изпъна се на стола и отново положи клавиатурата на бюрото, след което изчисти екраните. Нямаше представа дали камерите още функционират и дали се е записало нещо след припадъка му, но то трябваше да почака. Първо да разбере какво иска Мег.

Отключи вратата и я открехна. Мег стоеше с разтревожено лице.

— Бен! Майка! Не знам… — тя спря, забелязала кръвта по косата му. — Боже всемогъщи, Бен… какво е станало?

— Имах припадък — отговори той, излезе във вестибюла и затвори вратата зад себе си. — Загубих съзнание за малко, това е всичко. Какво казваш за майка?

— Не мога да я намеря, Бен. Навсякъде я търсих. Ходих дори долу на ливадите и я виках, но няма никаква следа от нея. Това не й е присъщо, нали, Бен? Искам да кажа, тя винаги предупреждава къде отива.

— Добре… — той я обви с ръце и я привлече към себе си, за да я успокои с прегръдка. — Добре. Кажи ми кога я видя за последно? Тя беше тук, когато се върнахме от старата къща, нали?

Мег го погледна.

— Да, в розовата градина.

— Така. Тогава беше малко след седем. Значи не може да е отишла далече, нали? Каза, че навсякъде си я търсила.

— Поне три пъти. Дори претърсих с фенерче долу при залива.

— Добре — той разтриваше раменете й, — вероятно има съвсем ясно обяснение. Виж, защо не слезеш в кухнята и не приготвиш нещо за вечеря, докато аз отново проверя в къщата. Не се притеснявай, Мег. Всичко ще се оправи.

Тя кимна и се обърна щастлива, че има с какво да се заеме, но докато Бен гледаше оттеглянето й, усети присвиване под лъжичката. Ами ако е сгрешил за Виртанен? Ако той я е заловил? Ако сега я държи в плен?

Започна търсенето от горните стаи. Остана дълго в стаята на майка си, разгледа гардероба, опитваше се да разбере какво липсва оттам. Робата. Червената копринена роба за баня с дължина до глезените, която често носеше преди смъртта на баща му. Всичко друго си беше на място. Всички рокли, палта и дълги сака.

Той се извърна и огледа гладката бяла повърхност на кувертюрата, бурканчетата с кремове и флаконите с парфюми по тоалетната масичка, изненада се, че стаята е толкова подредена и спретната. Ако Виртанен я е отвлякъл, трябваше да има следи от борба. Освен ако не я е връхлетял на ливадата. Тогава защо е трябвало да облича робата за баня, като отива на ливадата?

Бен тръгна надолу, покрай стария скрин във вестибюла и наляво. Приведе се под ниския трегер към салона, където двамата с баща му бяха разговаряли с Ли Шай Тун онази пролетна вечер преди осем години.

В далечната страна на дългата дъбова маса имаше малка боядисана в черно врата във варосаната стена. Бен отиде към нея и прилепи ухо, после я бутна леко.

Тя шумно се отвори назад и откри ред стъпала, които водеха надолу. Трябваше да е заключена. Всъщност е била заключена. Самият той я затвори вчера.

Извърна се, за да се ослуша. Чу, че Мег е заета в кухнята, и се обърна отново. Слезе пет стъпала надолу и се протегна назад да затвори плътно вратата зад себе си. Пред него се виждаше слаба светлинна, като в мараня сред черното.

В долния край на стъпалата спря с ускорен пулс. Знаеше го. Да, дори когато се занимаваше с абсурдните идеи, че Виртанен я е отвлякъл знаеше, че тя трябва да е тук.

Огледа тъмните редици от шкафове, които изпълваха избата, натрупаните рафтове и изхабените машини, които стърчаха навсякъде, изоставени и занемарени.

Тя беше тук. Мирисът й струеше във въздуха. Той вървеше бавно и мълчаливо, напредваше между шкафовете към светлината в далечния край на избата. Зави на ъгъла, спря, за да обхване с поглед сцената. На десет крачки оттук морфът се беше свлякъл в металната си рамка, както Бен го остави вчера. Но сега около раменете му бе наметната червена копринена роба.

Бен се приближи — сега по-бавно, неохотно, защото вече знаеше какво ще види. Знаеше още преди очите му да потвърдят защо, майка му беше весела през последните дни. Защо вече не плачеше нощем.

Спря и остави пръстите си разсеяно да се плъзнат по гладко лакираната повърхност на Черупката. След смъртта на баща си бе направил промени по нея, но тя още изглеждаше като гигантски скарабей с тъмен среднощно син, не съвсем матов похлупак. Ако надникнеше отблизо, можеше да отгатне формата й вътре в ковчега като негово съдържание; от вдигането и спадането на гърдите й, както и от проблясването върху контролното табло точно под мъничкото резе можеше да разбере, че тя преживява съня.

Погледна към таблото. Имаше още много до средата на тричасовия цикъл. Тя ще се върне отново при тях след час и нещо.

Бен се обърна и отиде до бюрото си. Седна на него и взе от чекмеджето бележник, откъсна от него два листа. Първата бележка беше за майка му: „Съжалявам — написа той, — не разбирах. Надявам се да те утеши. С обич, Бен.“

Сгъна я и я остави настрана, след което започна втората. От едната страна на бележката написа „За Бен и Мег“ с дребен и ясен, различен от неговия почерк. На другата страна набързо съчини бележка от името на майка си, с която им съобщаваше, че ще посети стар приятел и ще се прибере след полунощ. Подписа я със заврънкулки, после сгъна листа по дължина, както майка му сгъваше бележките си до тях.

Доволен от направеното, стана и като прибра изфабрикуваната бележка в джоба си, плъзна другата в джоба на робата, за да е сигурен, че ще бъде намерена.

Никога не беше казвал на майка си за Черупката, която двамата с баща му направиха за нея. На бдението за смъртта на Хал реши, че е по-добре да го скрие от нея, за да не я разстройва повече. Беше сбъркал. Като я гледаше в тъмнината под стъклото, виждаше колко щастлива и спокойна изглежда.

Бен остана втренчен в Черупката, осъзнал може би за пръв път колко силна е тя. Черупката лекуваше. Превръщаше мъката в песен, затваряше раната от смъртта. Беше мощно средство — най-мощното, което светът някога е виждал — и на него му беше поверено да го задейства.

Докосна с език горните си зъби по начина, по който го правеше сестра му Мег, и с тънка усмивка се върна, като придърпа вратата след себе си. В столовата извика на сестра си:

— Мег! Мег! Разреших загадката!

Тя се приближи към вратата на кухнята с полузасмяно-полутревожно лице и взе бележката от ръката му.

— Слава Богу! — въздъхна и го погледна. — Знаех си, че ще излезе нещо такова. Но дори и така е странно, не мислиш ли? Не излиза, без да ни се обади.

— Може би си е хванала любовник, — дяволито каза Бен, — тъмноок войник с лъскав мустак.

Мег го изгледа учудена.

— Бен!

Той се разсмя.

— Не, говоря сериозно, Мег. Не си ли забелязала каква е станала напоследък? Не си ли я чувала да си пее в градината?

Мег остана за момент мълчалива, със замислени очи.

— Да, но…

Бен я вдигна на ръце и я пренесе през четирите стъпала, после я завъртя.

— Освен това докато я няма, можем да правим любов. На горния етаж. В леглото й. И тя никога няма да разбере. Никога няма да й дойде наум.

Глава 14Дупката в мрака

Бен стана рано сутринта и отиде в стаята на баща си да прегледа записите. Срещата беше интересна, но това, което бе станало, след като Виртанен си бе тръгнал, изправи Бен на нокти.

Старците, останали безмълвни по време на разговора между Тюл и майора, се събраха около главатаря, като жестикулираха яростно с освирепели лица. Но го смая не толкова оживлението им, колкото езика, който използваха: недодялан, чуждоземен език, какъвто никога по-рано не беше чувал. Известно време седя, оставил чудноватата музика да играе в главата му и да изпраща тръпки по гръбнака му. После извика Универсалния лексикон на Еймъс и поиска аурална следа на четири думи, които се появяваха често в разговора им: „omma“, „gwayteea“, „nans“ и „golow“.

Веднага под всяка дума се появи списък на близките сходства в над петдесет езика, с разнообразен правопис, както и изброените значения, но само в осем от примерите четирите се появиха в единна езикова схема. Изчисти всичко освен последното и даде пета: думата, която напяваше тълпата; думата, гравирана на увисналата от врата на главатаря табела.

Тюл.

Бен се усмихна. Разбира се…

През следващия час търпеливо поработи по файла; усвояваше основите на езика, за да поеме достатъчна част от речника и да се върне към лентата, за да я прослуша — този път с ухо, настроено към това, което казваха старците.

Днес. Искаха да нападнат днес. Следобед. Да тръгнат оттук — omma — към долината — nans — докато още е светло — golow. Но други искаха да чакат — gwaytya — докато стане тъмно — tewl.

А Тюл, какво искаше мъжът на мрака?

Бен наблюдаваше главатаря, който преценяваше казаното — гледаше го за втори път, разбра през това време защо очите му са наведени, защо се смръщва по-силно. И после малкото колебливо кимване. Ще тръгнат рано, преди хората на Виртанен, и ще укрепят позициите си, защото Тюл като мнозина други нямаше доверие на майора.

И защото бяха войници, непокорени от никого под небето; засрамени да кръшкат като плъхове под покрова на тъмнината.

Мег го докосна по ръката и го събуди от унеса.

— А Черупката, Бен? Ще работим ли по нея днес или няма?

Той вдигна поглед към нея, докато образът на високия, облечен в тъмно главатар беше още жив пред погледа му, и кимна:

— Да — отговори с устни, извити в усмивка, — но трябва първо да свърша някои неща. Някои приготовления.

— Приготовления? — тя отвори загрижено очи.

— Имай ми доверие — натърти той с усмивката на Чешърския котарак, тъмна и загадъчна. — Просто ми се довери.

Мег седна на извивката на стълбището, за да изяде една ябълка, докато бавно отгръщаше страниците на книгата. До нея малкото прозорче беше отворено и слънчевата светлина на късната утрин нахлуваше през покритите с олово рамки и поръсваше тъмния водопад на косата й със злато. Беше топъл, спокоен ден, въздухът — пълен с птичи песни и с тихото жужене на насекомите. Тогава отдолу се чу движението на Бен от стая в стая.

Беше съвършен ден. Ден за безсмислено фантазиране. В този миг Мег не го забелязваше. За кратко беше тук, извън съзнанието си, времето беше студено и сурово, хълмът — пуст, изложен на жестоките стихии. За кратко съгледа ясно лицата на селяните, бездиханни в буйната светлина на големия огън като дървени маски, пристъпващи от светлината към мрака.

Затаила дъх, погледна нагоре, докато прокара ръка по стегнато сплетената си коса, после го извика:

— Бен?

Чуха се стъпки и лицето му се появи долу на стълбите.

— Какво?

— Каква книга намерих. Чудесна е. Слушай!

Тя погледна към страницата и започна да чете, като следеше думите с пръст.

— „Плуг никога не е смутил и буца от тази непреклонна почва. Гола пустош за стопанина, в туй се крие плодородието й за историка. Нищо не е унищожено, защото никога нищо не е отгледано.“

Гласът й, нисък, но еклив, секна.

— „Сякаш подпалвачите на огъня пребивават в някакъв жизнерадостен висок ъгъл на света, откъснати и освободени от тъмните напрегнати нерви там долу, където пирените са просторна пропаст, а не продължение на това, на което стоят; защото очите им, приспособени към блясъка, не могат да видят нищо от дълбината извън тоя блясък.“

Тя се вторачи в него, после кимна.

— Значи си чел книгата.

— И останалото — продължи той с усмивка. — Но това ми дава идея. Може би ще успеем да включим и сцената на Харди, като я преработим и я използваме за контрапункт на пожара в странноприемницата.

Тя сведе поглед. Нещо ставаше. Неяснотата на предложението му й говореше толкова много. Защо иначе ще иска толкова да я разсее?

— Приготовленията… направи ли ги?

Бен й отговори със смях:

— Не. Не всичките.

— А за какво са? Какво става?

Видя, че устните му се опитват да кажат нещо, че се двоуми и извръща поглед, и разбра, че е права. Нямаше нищо, той не се канеше да произнесе нищо, но очи в очи с нея беше неспособен да я излъже. Тя сведе поглед усмихната.

— Нещо като… — започна той. Но още докато го изричаше, въздухът се разцепи от експлозия; ниският кънтящ звук разтърси къщата и изтрещя в прозорчето.

Тя скочи на крака и изпусна книгата.

— Какво, за Бога…?

Но Бен се усмихваше, почти се хилеше доволен.

— Започна се — той се извърна от нея. — Най-сетне се започна.

Бен стоеше на осветената от слънцето ливада с бинокъл на очите. Далече вляво, където долината завършваше с остър ъгъл, на фона на перлената белота на стените на Града бавно се издигаше тъмна струйка дим.

— Какво е това? — Мег нежно се облегна на гърба му.

— Печатът — отвърна той. — Взривиха печата.

— Кои?

Бен поклати глава и се засмя.

— Не съм сигурен. Но ще разбера.

Тя видя как той се обърна и закрачи обратно към къщата и се досети, че крие нещо. Защо? Изви очи към бавно виещата се спирала от дим и се намръщи. Като знаеше, че няма избор, се обърна и се затича по стръмния скат след него.

Бен беше горе в старата стая на баща им, вторачен в екрана, с пръсти, прехвърчащи по командното табло.

Тя остана неподвижна за миг, загледана в него, усетила странната, почти трескава възбуда, с която се беше навел над клавиатурата, и пристъпи напред.

— Какво става, Бен? Хайде, трябва да ми кажеш.

Той се извърна и отговори:

— Вече стана, Меги. След толкова години най-сетне се случи. Някой е дошъл да ни унищожи.

— Дошъл… Какво искаш да кажеш с това „дошъл“?

— Нападнати сме, Мег, ето какво. Линиите за свръзка със стражевите кули са прекъснати, печатът е взривен, в устието на реката има натрапници.

Тя застина с поглед, вперен в него, пребледняла.

— Трябва да го съобщиш на генерала. Незабавно трябва да изпрати някого.

— Не — ясно и твърдо произнесе той и отново се обърна към екрана, за да започне да набира нова последователност от клавиши. — Искам сам да се справя с тях.

Тя само слабо изстена.

— За Бога, Бен, какво искаш да кажеш? В долината има натрапници. Трябва да бъдат унищожени. Ние не можем да го направим. Не знаем как!

— Не казах „ние“. Искам да се заключиш в избата.

— Ти искаш… — внезапно млъкна, докато нова мисъл замести онова, което се канеше да каже. — Къде е майка, Бен? Къде, за Бога, е тя?

— Изпратих я — промълви той, съсредоточен върху съобщението, което изписваше на екрана. — Помолих я да ми донесе нещо от града и тя тръгна преди два часа. Няма за какво да се безпокоиш…

— Не трябва да се безпокоя? — тя се изсмя остро и нервно, ужасена от думите му. — Не разбираш ли какво става, Бен? Атакуват ни! Имението е нападнато!

— Зная — спокойно отвърна Бен, — и ти обещавам да бъда внимателен. Но не трябва да се тревожиш. Ще се оправя с тях.

Тя потрепери и го погледна така, сякаш не можеше да го познае, после тръсна глава изненадана, за първи път истински изненадана от него.

— И какво мислиш да правиш?

Той леко се извърна, като през това време натисна клавиша за изпращане, и повтори:

— Ще се бия с тях. Мег. Ето какво ще правя.

— Ще се биеш с тях? Как?

Той отмести поглед, блеснал от възбуда.

— Такова нещо не се случва всеки ден. Трябва да се възползвам от него.

Тя се втренчи в него внезапно прозряла. Той ще заснеме всичко на филм. Ще направи от всичко страхотно приключение. Тръсна глава.

— Не. Бен. Няма да го правиш!

— Не? — Бен изчисти екрана и се извърна към нея. Енергията в погледа му я пронизваше. — Виж ме само!

За миг тя помисли да се опълчи, да съобщи на генерала зад гърба му, но като стоеше тук и го гледаше, разбра, че не би могла.

— Хубаво — тихо промълви Мег. — Воювай с тях, щом искаш. Но трябва да ми позволиш да ти помогна, Бен. Трябва.

— Добре — съгласи се той и нежно стисна ръката й, сякаш това бе искал през цялото време. — Тогава ела бързо. Имаме много работа.

Лежаха сред високата трева, на твърдата земя, на стотина чи от отвора в стената. На мястото на печата сега се виждаше идеален тъмен кръг колкото пет човешки боя, около който перленобялата стена бе одимена и почерняла. Самият печат беше разрушен. Лежеше на тревата под огромната дупка, съвършеният му овал беше разкривен като счупено огледало и дълги късове от чист бял лед се разперваха като ветрило по зеленото.

Беше тихо и топло. От горите в далечната страна на извора се разнесе песен на кос и писукането му отекна в отвореното пространство. Но от стената не идваше нито шум, нито знак за движение.

Военният бинокъл лежеше на земята до лакътя на Бен. Той не отрони дума през последните няколко минути — беше зает със слушалката, прилепена към дясното му ухо.

Мег задържа погледа си върху него, после се наведе по-близо и прошепна:

— Какво правят сега, Бен? Защо не се показват?

— Твърде светло е за тях — шепнешком отвърна той. — Тюл иска да излязат, но светлината наранява очите им, така че ще чакат да се стъмни.

Озадачена, тя отново впери поглед в него.

— Кои, Бен? Какви са те?

— Глината — той произнесе думата така, сякаш в нея се криеше някакво тайнствено значение. — Хората от Глината!

Тя сведе поглед. Глината. Бяха диви, безжалостни хора. Зли, противни малки зверчета. И сега се приближаваха към тях!

— Как разбра?

Той й подаде малката черна чашка на слушалката. Тя я огледа неохотно — не искаше да я допре до ухото си заради тъничкия ръмжащ звук, който жужеше като насекомо в тъмното.

— Говориха си — тихо обясни Бен, — предаваха си съобщения напред-назад. Тюл… водачът на хората от саловете… иска да нападнат веднага. Те отказват. А без тях той не може да изпрати собствените си сили. Което е добре. Дава ни време. Още дванайсет часа. Трябва да ни стигнат.

— Да, но какво става, Бен? Имам предвид, защо въобще са дошли? Ако е само заради нас…

Той се усмихна.

— Ние никак не ги интересуваме. Ние сме дребна плячка. Не. Те искат да превземат Града.

— Града? — тя почти се разсмя. — Но в Града няма нищо.

— Ти знаеш. И аз знам. Но не и те. Не разбираш ли, Мег? Те си мислят, че е истинско.

Истинско. Тя потрепери. Никога нищо не е изглеждало по-нереално, колкото в този момент.

— Мег… — той я побутна с лакът, посочи печата и й подаде бинокъла. — Погледни!

Тя впери поглед. Сега можеха да се видят две от тези създания, облегнати на ръба на печата с тъмни безформени лица, съзрени сякаш в нощен кошмар. Тя потръпна и върна бинокъла на Бен.

— Какво ще правим сега? Как ще се бием с тях?

Бен вдигна бинокъла към очите си и го фокусира върху прегърбените голи фигури, засенчили очи, неохотно заничащи към блясъка на долината. В сравнение с хората от саловете тези бяха по-малки и по-жилави, с тела, нашарени от белези, с широки изпъкнали очи на кокалестите глави. Сякаш беше виждал подобни и преди, сплескани и облечени в изящни мантии от Горе, но никога така, никога в естественото им състояние.

Но не това го развълнува, докато ги гледаше. Нещо друго. Бен потръпна и кимна на себе си, разбрал, че е чувал истината. Запечатана в тъмнината, Глината беше се върнала в диво състояние. Обитателите й бяха регресирали с хиляда — две хиляди години, до времето преди Градовете и книгите. При хората от Глината нямаше нито изящество, нито култура — освен ако чистият инстинкт не е крайната степен на изящество.

Бяха като животни. Мислещи животни. Или като някакъв странен генетичен атавизъм. Бен се захили, когато старите стихове му дойдоха на езика:

— Какво е това? — попита Мег и го събори долу, уплашена, че ще го видят.

— Тенисън. Като си помислиш какво е направил от това старият мръсник… — гласът му поддаде. — Виж. Те се връщат вътре. Добре. За малко да си помисля, че Тюл е успял да ги убеди, но в крайна сметка ще си изчакат времето.

Той завъртя глава към нея, усмихна й се и стана.

— Да вървим, Мег. Нямаме време за губене. Имаме дванайсет часа. Дванайсет часа да свършим всичко!

Пред стария хамбар беше израсла висока трева. Огромна коприва и диви цветя затваряха входа, като образуваха широка метър и половина преграда пред него. Бен хвърли долу чувала и коленичи, за да измъкне отвътре старата коса, чието острие опита върху близкия стрък трева. Гол до кръста, започна работа.

Като го гледаше, Мег ясно си спомняше баща си. Колко често го бе наблюдавала, застанала на това място, точно такъв — с неподвижно от бедрата нагоре тяло, като син на Адам в ранната утрин на света.

Тя изучаваше движенията му като някакъв безмозъчен, съвършен автомат. Виждаше падащата зеленина пред среброто и се мръщеше.

Той се извърна назад и хвърли косата долу, след като бе изчистил широка пътека пред голямата двойна врата.

— Не разбирам — промълви тя, загледана в разнебитената стара постройка, — ако имаме само дванайсет часа…

— Илюзии — отвърна той и срещна очите й. — Сигурно от всички хора ти най-добре знаеш колко обичаше стария Еймъс илюзиите. Тази… — той се обърна и посочи хамбара, — е само една от тях. Хайде…

Бен се изкачи на пръсти и допря око към тъмната спираловидна шпионка в една от дървените дъски, сякаш се опитваше да надзърне вътре. Чуваше се неуловим звук, като шушнене на вятъра в тревата. Той отстъпи назад, вдигна ръждясалото резе и открехна една от огромните врати.

Вътре беше светло, чисто. Мег пристъпи след Бен с широко отворени от изумление очи. Това беше склад, огромен склад, натъпкан с всякакви неща. Шест широки шкафа се редяха на противоположната стена, а в далечния край, от лявата й страна, множество обемисти машини клечаха на пода, покрит с бели плочки.

Тя прекоси стаята с високия таван, в която се усещаше силен мирис на машинно масло и антисептик. Под ослепително яркото горно осветление бутна една от плоските бели таблички от втория шкаф. Върху нея имаше дванайсет гранати за минохвъргачка, запечатани в прозрачна пластмаса и надписани ясно. Хвърли поглед към един етикет и забеляза фамилното лого с дъбово дърво и датата, а като се наведе, с изненада откри върху надписа почерка на Бен.

На Бен? Не. Забеляза инициалите — „ЕС.“ — и разбра. Еймъс. Прапраотецът Еймъс.

Бързо огледа табличка след табличка. Въжени стълби, парашути и брони, земни мини, мортири и амуниции, пистолети и пушки, ракетни установки, бомби и ловджийски ножове, защитни облекла, противокуршумни жилетки и газови маски. И още. Много-много повече. Оръжия, всичките внимателно увити в прозрачни пликове, надписани с ясния почерк на Еймъс.

Обърна се. Бен стоеше до вратата и гледаше към нещо, плътно покрито и надписано „Колектор“.

— Какво е това, Бен?

Той отново закачи колектора на куката край вратата и обърна поглед към нея.

— Това? Това са червата на звяра.

Той закрачи със скърцащи по чистия под обувки, измъкна две шейни от мястото им на последната стена и ги донесе.

— Вземи — и й подаде по-малката. — Искам ракетна установка, дузина снаряди, два пистолета, пушка с патрони — най-добре да са двеста пачки — два леки противогаза, дузина бомби и две от тези жилетки.

Тя го гледаше невярващо.

— Какво вършим в момента, Бен? Какво, в името на Христа, вършим?

— Ние сме Шепърд, Мег, това е всичко. Подготвяме се. Хайде ела. Каза, че ще ми помогнеш.

Тя го следеше с поглед, докато издърпа огромната шейна и започна да я товари, като смъкваше различни вещи от шкафовете, сякаш знаеше кое къде е.

— Ти си бил и по-рано тук, така ли?

— Не.

— Тогава откъде знаеш за всичко това?

Той се пресегна и взе от шкафа дълъг тъмен вързоп, остави го на шейната и се обърна към нея:

— Това място има защита, която никой друг освен нас не познава. Ние, семейство Шепърд, се готвехме за този момент близо двеста години.

Не бяха думите, а начинът, по който ги произнесе. Това „ние“ сякаш я изключваше. Сякаш беше единствено мъжко. Ние, семейство Шепърд…

Тя се отвърна от него и пак застана с лице към шкафовете. Изпълни молбата му и започна да пълни шейната с оръжия и бомби, но съзнанието й оставаше странно отчуждено от това, което правеше. Беше чела откъси от дневника на Еймъс; беше чела за приготовленията му за Голямата трета война, която той вярвал, че приближава, но никога, нито за миг не бе и помисляла, че всичко това го има.

„Червата на звяра…“

Тя потръпна и отново сведе поглед. Провери написаните на ръка табели, за да се увери, че е взела амуниции за пушка.

Изрязаният чим лежеше обърнат наопаки до тъмния квадрат пръст. Наблизо — зигзагообразна линия през долната градина — по зеленото се чернееха други пет петна.

Мег стоеше край Бен и не откъсваше очи от него, докато той вадеше два неголеми апарата от чантата, и отбеляза колко внимателно ги закрепи в земята. Преди това й беше показал как действат бомбите — два пъти й повтори начина на взривяване, за да е сигурен, че е разбрала.

— Да се надяваме, че няма да ги използваме — той здраво закопаваше чима на мястото му, после вдигна поглед към нея. — Високоговорителите ще имитират взрива. Но ако се наложи, не се колебай. И не забравяй, че целта е да заловим малките престъпници живи. Използваме сила само в краен случай.

Тя отново погледна към вилата. Сега беше късен следобед, но повечето работа бе свършена. Използваха специални табла от склада и запечатаха кухнята и столовата, блокираха стълбището, оставиха свободен само входа към всекидневната и само вратата към избата — отворена. Докато помагаше на Бен да фиксира екрана над вратите, тя за първи път осъзна за какво служеха всичките тези сглобки по рамките. Както беше казал Бен, Еймъс изцяло се бе подготвил за този ден.

Ние, семейство Шепърд…

Той й подаде чантата.

— Заповядай. Ще свършиш останалото. Аз трябва да приключа и с избата.

Тя кимна, за известно време остана неподвижна, докато го гледаше как се връща вътре, след това се обърна и застана с лице към водата. Оставаха още три часа до залез-слънце. При тази мисъл страхът я стисна за гърлото, мускулите на стомаха й се стегнаха. Не че и това щеше да има някакво значение.

— Добре, майната ти, Бен Шепърд — тихо просъска тя, отправи се към следващите срязани квадрати и приклекна, а неудобната форма на пистолета я притискаше отстрани. — Майната ти на теб, на Тюл и на цялото ви твърдоглаво семе.

— Бен?

Той се извърна и погледна към нея от седалката на стария зелен велосипед.

— Какво има?

— Какво да правя, ако те дойдат, докато те няма?

— Няма да дойдат — той се пресегна назад да провери буксирното въже. — Впрочем ще се върна, преди да се мръкне. Но ако ще се чувстваш по-спокойна, защо не се качиш до старата църква и не седнеш на стената? Оттам ще имаш добър изглед към ставащото. Ако те наистина дойдат, можеш да се скриеш в кулата, докато се върна. Разбрано?

Тя неохотно кимна и загледа как той превърта педала назад и се готви да тръгне.

— Бен…?

Той се разсмя.

— Сега пък какво има?

— Пази се.

Той се засмя, силните му крака въртяха нагоре по стръмния склон покрай живия плет, а отзад трополеше плътно натоварената шейна.

След десет минути беше стигнал над равнището на фериботния път. Остави колелото до стената край старата пощенска кутия, отвърза шейната и като я плъзгаше по релсите, се насочи към кея.

Лодката с греблата беше там, където я бе оставил преди десет дни. След като натовари шейната в средата на дългата тясна лодка, я тласна към плитката вода, скочи на борда, взе греблата и отплава през тесния пролив.

Пътят към старата железопътна линия беше труден, каменните стъпала — хлъзгави, на места обрасли. Шейната като че ли ставаше по-тежка с качването, по-тромава, но най-сетне достигна петнайсетина метра над реката, където старата линия се виеше сред дърветата.

Остави шейната долу, като намести жлеба в основата на релсата, после приклекна, извади тъничката кутия на комсета и го отвори. Включи екрана и бързо прегледа камерите. Пред взривения печат нямаше никакво движение. По-нататък беше оживената армада от салове. Пет от по-малките салове се подготвяха, на борда се трупаха запаси от скъпоценното гориво заедно с големи пирамиди оръжие — в основната си част недодялани копия, брадви и криваци.

Удовлетворен от видяното, той изключи комсета и го закрепи здраво на гърба си. Привърза кълчищното въже към колана си и отново потегли, затича се между линиите на юг към стражевата кула, а шейната се плъзгаше гладко зад него.

Шейната лежеше вляво от него, скрита в гъстия шубрак. Под него, само на около седем-осем метра над дигата, беше бетонният бункер с ярко осветени прозорци. От мястото, където лежеше с притисната към гърдите заредена пушка, Бен можеше да види, че единият прозорец е отворен. Във въздуха се носеше музика. Чуваше се Юе Ер Као, „Луната е високо“.

За момент се разсея, чудеше се какво означава да си страж — да си хан — тук, в тази странна земя, да слушаш една от най-китайските мелодии и да мислиш за дома. За Китай през половината свят. На какво ли прилича това усещане?

Слушаше, макар да знаеше, че губи време, но беше неспособен да помръдне. Музиката го бе трогнала както никога досега. Беше се разнежил. Вдигна поглед и намери бледата луна, увиснала като привидение в небето на ранната привечер.

Луната. Затвори очи и я видя кръгла и блестяща като дупка в тъмнината и в същия миг видя в далечния край на долината нейния негатив и хората от Глината, струпани от другата му страна в очакване да нахлуят.

Луната…

Отвори очи и почувства през него да преминава болезнен копнеж. Копнеж да е нещо друго, някой друг. Да е хан, речен пират, човек от Глината. Да е…

Да бъде някой друг, а не който е… Това беше. Това го подтикваше.

Бен се обърна към долината, за кратко пленен от красотата на гледката. В топящата се светлина ято птици сякаш блуждаеше над реката, а мъничките крилца на телата им отново и отново се сгъваха и разгъваха като воал, развяван от бриза. Колко пъти е виждал това? Колко пъти е съзерцавал красотата му?

Музиката свършваше. Той се обърна и започна да се изкачва. Във внезапната тишина можеше да долови безмълвието на долината около себе си. Чувстваше я как очаква тъмнината като любовница.

Отгоре се чу шепот. Гласове на хан. После през английската долина отекна музика — струнни инструменти и флейти — пи, па, юе чин, ти цу и ерху — и върна Бен в мига, когато преди осем години Ли Шай Тун седеше на масата с тях. Изваяното му лице — като слонова кост, рязко контрастираше с английската простота на заобикалящото го.

Светът, който ние изградихме — мислеше си, докато се промъкваше към отворения прозорец.

Бавно и внимателно го тласна, застанал неподвижно, с гръб прилепен към стената, вдясно от прозореца. Отново заслуша и изчака песента да свърши. В последвалата тишина се приближи по-плътно и косо погледна вътре през отворения прозорец.

Гласовете отново долетяха, но чак сега разбра. На неподредената маса до прозореца имаше радио. Зад него стаята беше празна.

Бавно провря глава и погледна вътре, претърси огромната стая с очи, готов, с насочено оръжие.

Не, не беше празна. На пода в далечния ъгъл на бункера намери отговора. Пред главната врата беше разпъната походна масичка. В средата й имаше кана с вино, по пода наоколо се търкаляха столове и счупени винени чаши.

Единият страж беше легнал малко по-надолу, близо до дигата, по гръб, със зейнала от почуда уста. Другият седеше на стола си с отчетлива дупка на темето. Наблизо, до самата врата, третият се бе свлякъл по стената.

Бен пристъпи напред, като поглъщаше всичко с очи. Познаваше тези мъже. Вчера седяха зад бариерата и го поздравиха. А сега бяха мъртви.

Застана пред мъжа на стола и сведе поглед. Казваше се Брок и беше застрелян от упор. Бен свали пушката и приклекна да разгледа раната. После мина зад мъртвия, за да огледа поражението от излизането на куршума, и мушна пръсти в раздробения череп. Плътта беше студена, кръвта — съсирена.

Продължи да изследва телата в бункера и после пак застана пред този труп. Гледаше го и го рисуваше в съзнанието си. Дежурният страж. Кук, е бил удушен на бюрото си; другият, Ту Май — промушен с нож в гърба. Един човек ли го е направил? Може би офицер? Някой, когото не е имало причини да подозират? Който и да е бил, трябва първо бавно и безшумно да е убил дежурния, след това — Ту Май, като е запушил устата на младия хан с ръка, докато го е събарял надолу.

Бен се обърна. Да, и е трябвало вратата да остане затворена, докато го е правел, иначе е щял да бъде видян от мъжете около масата.

Затвори очи, видял всичко ясно. Офицерът се е оттеглял, когато се е обърнал с лице към Брок, извадил е оръжието си, без да даде на Брок време да стане от стола. Стрелял е веднъж и се е обърнал да убие втория страж, Коутс. Последният страж, Мо Ю, беше паднал по гръб, изненадан на дигата. Бил е убит на мястото, където е паднал.

Бен се намръщи. Зачуди се защо не е чул изстрелите, но разбра, че сигурно трябва да са били с Мег в избата. Което означаваше, че е станало най-много преди два-три часа.

Но защо? Освен ако Виртанен може би е знаел, че Тюл планира да атакува по-рано. Знаел е и това е трябвало да потвърди алибито му. Бен направи проверка. Тези петимата бяха последните останали от старата стража. Всички други в постовете из града и в устието на реката бяха хора на Виртанен.

Да, всичко е ясно. Това беше комуникационният пост на долината: основната, ако не и единствената връзка на Имението с външния свят. Когато следствието разпита Виртанен, той ще твърди, че хората на Тюл са го нападнали и опустошили. Което от своя страна по всяка вероятност ще означава, че Виртанен възнамерява да го поотложи толкова, колкото ще е достатъчно хората на Тюл да успеят, преди да контраатакува, за да помете натрапниците от долината и да подсили фактите в своя полза. Всичко това принуждаваше Бен да действа по-бързо. Въпросът беше колко ще се забави Виртанен. Час? Два?

Бен отново влезе. Дневникът на дежурствата беше на бюрото за свръзка в ъгъла, включен, но последното регистриране беше вписано без инициали. Намръщен, Бен бързо сканира записа. Както и предполагаше, трябваше да се обаждат на всеки четири часа.

На всеки четири часа… А последното съобщение беше изпратено само преди трийсет минути.

Виртанен? Дали самият Виртанен е бил тук? Едва ли. Най-вероятно точно сега Виртанен е на някаква официална вечеря в компанията на видни личности — чун цу от Първо ниво. Някъде, където могат да го намерят „по спешност“ и да го извикат да се оправи с тази работа. Където ще направи голямо представление със своята загриженост и „безпокойство“ за семейство Шепърд.

Не. Не е бил Виртанен, а някой от слугите му. Навярно някой капитан. Някой, който е могъл да стои два часа на това място с мъжете, които е убил жестоко в очакване те да изпратят сигнала.

Бен затвори дневника и се захвана за работа, за да свърши това, за което бе дошъл. Сновеше напред-назад от шейната, разположи дузината големи бомби покрай залива под бункера и набра комбинацията за дистанционно взривяване. После се покатери на покрива на бункера и нагласи двете камери с широк обхват, фокусира едната към кея, другата — към устието на реката, с поглед към закотвените джонки.

Щом свърши, вдигна нагоре очи и забеляза колко високо се е изкачила луната, откакто за последно я беше погледнал, колко ярка е станала. Светлината чезнеше. След трийсет минути щеше да е тъмно.

Обърна се и отново се взря в смълчаните фигури на терасата извън бункера. Странно колко слабо се бе развълнувал. Обичаше тези мъже, радваше се на компанията им, но сега, когато бяха мъртви, не изпитваше нито тъга, нито чувство на загуба. Беше сякаш… е, сякаш са станали просто машини, подобни на използваните от него морфи или на автоматите на Еймъс, които населяваха града отвъд реката. Това, което ги бе движило, си беше отишло. Беше отлетяло като уплашена птица.

Не, той не изпитваше нито тъга, нито жал, а изумление от промененото им състояние. Любопитство, което беше по-силно, защото беше ново.

Какво означава да си мъртъв? Беше ли просто недействителност? Или беше нещо повече? Поставил пръсти върху разцепения череп на стража, усети в него нещо будно; нещо тъмно и вечно младо.

Засмя се странно, колебливо и се наведе да хване въжето. Тъмнини — мислеше той, докато пак потегляше по пътя надолу към линията. — В края на краищата няма нищо друго освен тъмнината.

Луната светеше високо в небето. Бен стоеше сред гробовете в двора на църквата и гледаше покрай сестра си към широката дъга на долината. Под тях по стръмната извивка на пътя се спускаха къщите от селото — бъркотия от сламени покриви и комини, бледи бели стени, просветващи под луната. Оттатък лежеше реката, като пречупен лист сребриста белота, заобиколена от меката заобленост на хълмовете, засенчени от празното ледено присъствие на Града.

Мег бе седнала на старата каменна стена и краката й висяха отвисоко, а тъмната й коса лъщеше под лунната светлина. От почти петдесет минути беше тъмно, но в долината нямаше и следа нито от Тюл, нито от натрапниците.

— На какво мислиш, че прилича тук?

— Не знам — отвърна тихо той. — Предполагам, на ада.

Тя се обърна и го погледна.

— Питам се какво ли ядат. Тук нищо не расте. Как ли преживяват?

— С насекоми — разсмя се той. — Също с голи охлюви и други малки животинки, които допълзяват отвън.

Ядат се и един друг — мина му през ума, но не го изрече.

— Сигурно е ужасно — извърна се тя. — Това е най-ужасното място. Да те хванат в капан тук. Да знаеш само това.

— Може би — забележката й го накара да осъзнае колко много приличаше Глината на неговите Черупки. И при тях човекът беше ограничен, откъснат от нормалния живот. При такива обстоятелства сетивата огладняват за сладката вода на съня или илюзията. Съзнанието се обръща навътре. Изоставено, то се храни от самото себе си като чудовищата от дълбините.

Той положи здравата си ръка върху камъка до него. Висок, светъл, набразден камък, чиято заострена повърхност бе покрита с петна плесен.

— Мисля си какво ли сънуват.

Той кимна, докато пръстите му проследяваха потъмнелия надпис на древния камък.

— Сигурен съм, че мракът трябва да бъде изпълнен със сънища. Живи, потресаващи сънища. Представи си, Мег. Вечна нощ. Вечна тъмнина. Събуждат се и виждат сънищата си. Изживяват ги.

— Бих полудяла — отвърна тихо тя.

— Да…

Има много видове лудост. Нима Градът бе толкова различен? В известен смисъл хората от Глината бяха по-здрави. Поне сънуваха. Високо, Горе, под блясъка на вечната изкуствена светлина, бяха забравили как се сънува. Или когато го правеха, сънищата им бяха бледи и немощни; свити до призрачна безплътност, износени от безпощадната яростна атака на хиляди евтини илюзии, на десет хиляди лъскави крушения.

Човекът се нуждае от мрака. Човекът се нуждае от отмората на съня. Другият живот е само механизъм.

Бен потръпна, спомнил си изведнъж думите на Шекспир: Ако трябва да умра, ще срещна тъмнината като годеница и ще я прегърна.

Мег се извърна към него, внезапно загубила търпение.

— Защо не идват? Какво чакат? Нали каза, че ще дойдат, когато мръкне?

— Скоро — с успокояващ глас й отвърна той и се пресегна със здравата си ръка да докосне и помилва бузата й. — Скоро ще дойдат.

Още докато произнасяше думите, чу жужене на гласове в телефонната слушалка и пресипналия глас на Тюл, който даваше нареждания.

— Почакай — възкликна той. Ръката му се плъзна по рамото й и го стисна. — Най-сетне. Идват.

Мина покрай нея, скочи на стената, разпери ръце, после се хвърли в тъмнината, сякаш я прегръщаше, и се приземи във високата трева на двайсетина стъпки по-долу.

— Ела! — извика я той. Лицето му, осветено от лунната светлина, беше оживено от някаква странна възбуда. — Бързо!

Обърна й гръб и с все сили се затича надолу по стръмния склон на ливадата, към печата.

Глава 15„Природата ти — с нокти и зъби, от плячка червени“

Той ги гледаше как излизат от тъмнината — дузина мънички прегърбени фигури, притичващи през късата трева към заливчето, с посребрени от лунната светлина голи тела и с две примитивно направени дълги лодки в ръцете.

Докато тичаха, с боязън се взираха в блестящия кръг на луната, стъписани да я открият на небето. После скърцаха със зъби и бързаха да се измъкнат от всевиждащото й ослепително око.

Поставиха лодките в края на водата и се наведоха, плътно струпани в пространството между канутата, отново зяпнали дупката. Измина минута и се появи втора, по-широка вълна хора от Глината, които бавно и колебливо се оглеждаха към сребристата тъмнина на долината. Някои се обърнаха и се опитаха да побегнат, но един от тях застана пред дупката с кама в едната ръка и с камшик в другата.

— Там — промълви меко Бен и го показа на Мег, която се бе сгушила зад ниската каменна стена е бинокъл пред очите. — Онзи там. Трябва да е главатарят им. Виж как ги събира. И виж колана му. Използва ръчен комсет.

— Всички са толкова грозни — прошепна Мег и свали бинокъла. — Имаше един, на когото половината лице беше изядено. Можеш да видиш формата на черепа му. А друг имаше вместо ръка чуканче.

Гласът й секна. В сребристата тъмнина долу мъжете от Глината се движеха бавно през откритата площ между стената и заливчето и дебнещите им фигури приличаха на частици от мрака.

За миг тишината беше пълна. Изведнъж от центъра на призрачната войска се чу отривистото цвърчене на ръчния комсет. Застанал към края на множеството, главатарят замръзна, стъписан от гласа от колана си. Помръдна уши, огледа се наоколо, вдигна ръчния комсет до ухото си, като го държеше така, сякаш всеки момент щеше да го ухапе. Всички около него бяха спрели, бяха се стълпили на едно място и почти се притискаха към земята. За миг се възцари тишина, след което главатарят отговори с нисък гърлен глас.

— Това е Тюл — Бен се наведе към сестра си, за да й превежда това, което успяваше да чуе от разговора. — Казва на мъжете от Глината да вървят напред. Обаче главатарят не помръдва. Казва, че не са знаели за луната. Тя е като призрак. Мислели са си, че ще е тъмно, както е вътре. Казва на Тюл, че хората му се нуждаят от време, за да свикнат с нея.

— Какво ще стане сега, Бен? Ще атакуват ли?

— Да. Но луната усложнява нещата. Изглежда корабите на Тюл вече са отплавали. За щастие приливът е срещу тях. Дори и така, ако не се оправим бързо, няма да стигнем до пристанището навреме.

— Навреме за какво? — сега тя го попита с любопитен поглед.

— За представлението — отговори й той и извърна поглед. Блестящият кръг на луната се отразяваше ясно във влажната тъмнина на зениците му.

— Представлението?

— Аз… — Бен замълча. Там долу главатарят беше спрял да говори и мушна ръчния комсет в колана си. Огледа се наоколо, избра шестима от хората си и посочи хълма към вилата.

— A-warthq! — изрева свирепо, простирайки отново ръка, сякаш да натърти думите си. — An chy. Kherdes! Tenna dhe an chu!

— Какво е това? — подпитваше Мег, която усещаше преминаването на вълна от страх по гръбнака й при звука на този ужасяващ животински език, при скритата заплаха в движещата се ръка. — Какво казва?

Но Бен сякаш не я чу.

— Хайде — подвикна той, обърна се и тръгна обратно към вилата с приведено тяло и почти крадливи движения, като имитираше поведението на водача дори когато Мег погледна назад, отвратена от основната група от Глината, и се закатери нагоре по склона пред себе си.

Вървяха бавно, душеха въздуха като кучета. Докато се приближаваха към вилата, дребните им жилави тела бяха свити и конвулсивно напрегнати. Спряха в тъмнината на долната градина, събраха се накуп и ниското им ръмжене се донесе до Мег, която лежеше и наблюдаваше от поста в скрития заслон.

Като глутница — помисли си тя, когато единият — по-скоро бултериер, отколкото човек — се отпусна върху друг и леко извъртя глава, сякаш за да впие зъби във врата му. Застанали наблизо, останалите гледаха и правеха раболепни жестове на подчинение като младите вълци, които видя във филма, показан й от Бен.

Потрепери. Ръцете й играеха, докато увеличаваше ъгъла на стрелба. Беше чудо, че още използваха думи; жестовете им бяха толкова красноречиви. Точно както беше казал Бен. Телата им говореха.

Направи каквото казвам — сякаш изричаше водачът. — И да не ти хрумне да вършиш нещо сам.

Тя наблюдаваше как другите се прегърбват и сервилно лижат ръката на изчадието, как се изправят с патетична пламенност на лицата.

— Ena… — изрече мъжът териер и посочи към вилата. — Ena ha ena!

Настъпи миг колебание и те отново тръгнаха. С приближаването на земния насип се пръснаха около розовата градина. Още две крачки — помисли си тя, припомнила си думите на Бен. Още две крачки…

Шепотът започна.

Първо приличаше на вятър, шумолящ в листата на старата есенна гора — сух, полуартикулиран шепнещ шум. Въпреки това, ако сред звука имаше думи, бяха по-скоро въображаеми, отколкото различими. След това с лекото нарастване на шума от неразличимостта се образува ясната твърда форма на думите, падащи като семена на земята.

— Of ancow…

Мъжете от Глината замръзнаха полуизвърнати към шума с разширени от внезапен страх очи.

— Of ancow…

Нисък стон се надигна от мрака, виждаха се скупчени на склона фигури. Със скимтене се хвърлиха на земята и се заровиха в пръстта, сякаш за да се слеят с тъмнината, но лунната светлина беше безпощадна; тя ги шибаше безмилостно, безжалостно, принуждаваше ги да обърнат глави и отново да я погледнат.

— Gwelaf why gans ow onen lagas… — шушнеше гласът сякаш от самия въздух. — Ow goglow lagas dewana why!

Чу се уплашен лай и хленч, ужасяващо слуха, ниско стенание, като рев на ранено животно.

— Ow enawy a-vyn podrethes adas askern…

Скимтенето стана неистово. Мъжете от Глината виеха проточено от ужас, толкова силен, че Мег можа да усети чувствата им от мястото, където лежеше; можа да подуши формата му, отчетливия мирис във въздуха. Тумбестите им противни лица се бяха разплули като лицето на лудия, което бе зърнала в албумите на брат си. Страхът бе отстъпил място на нещо друго — на някаква тъмна първобитна сила.

За секунда тя се поколеба, изпълнена с ненадейно неочаквано съчувствие към тези същества, и с леко потреперване, но и със знанието какво ще последва, натисна спусъка.

Въздухът над мъжете от Глината заблещука. Сякаш изплували от самия въздух, се появиха четири масивни фигури, очертани бледо на фона на тъмнината. Четири древни привидения на войници с проблясващи на лунната светлина бронирани ризници, с дълги, извити саби в стиснатите юмруци. А лицата им…

Мег потрепери, щом ги позна. Вол и лъв, мъж и орел, със сурови непрощаващи черти. Ангелите — помисли си тя, като погледна към големите криле — общо шест — израснали от широките им мускулести гърбове. — Бен е призовал ангелите…

Стояха могъщи и отмъстителни и като един пристъпиха напред, вдигнали мечове.

— Dyesk-ynna! — изрече ангелът с лице на вол с жест към мъжете от Глината. Гласът му отекваше в тишината като гръм: — Dyesk-ynna!

До този миг мъжете от Глината се бяха привели, парализирани от гледката, но изведнъж, лишени от хладнокръвие, те се обърнаха и побягнаха с писъци към безопасната вила.

Без да откъсва поглед от тях, Мег също се затича. Гръбнакът й изтръпна от страх, какъвто никога досега не бе чувствала, нито пък бе мислила, че ще изпита.

— Знам какво правиш — промълви тя боязливо. — Носиш име на жив, но си мъртъв.

Мег седеше в подножието на стълбите на избата и гледаше през плътно прилепналата маска как брат й връзва последния от изпадналите в безсъзнание родени в Глината. Край него стоеше сега бездействащият морф и дюзата на празния му газов цилиндър хлабаво се поклащаше от лъскавата му ръка.

Бен се обърна и й се усмихна през маската.

— Готово — думите глъхнеха, докато ги произнасяше. — Сега ни остава само да ги качим горе във външната постройка и след това да слезем в града.

— Горе? — тя потрепери. Ужасяваше се само при мисълта да докосне едно от тези гротескни, прилични на деца същества, камо ли да вдигне и да носи някое. — Не може ли да ги оставим тук?

Той тръсна глава.

— Не бих могъл да поема такъв риск, Мег. Помисли си какви бели ще направят долу, ако само един се измъкне. Горе това няма значение. Малкият хамбар е добре затворен, а и там няма нищо, което, да развалят.

— Няма ли нещо, което ще ги задържи още малко в безсъзнание? Нали разбираш… някакъв наркотик или…?

— Ами ако ги убие? Не, Мег, не мога да рискувам. Искам тези… тези мъже. Трябват ми за работата. Затова си дадох този труд, за да не им навреди нищо.

Тя извърна поглед — не можеше да намери думи да обясни отвращението си.

Той се засмя.

— Виж, ще ги сложа в чували, ако предпочиташ. Ако ще ти е по-лесно. Но трябва да го направим. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ми помогнеш ли или сам да се оправям с всички?

— Ще ти помогна — отговори най-сетне тя и отново срещна очите му, — но само не това, Бен. Не мога. Просто не мога.

Той я погледна за миг и с незабележимо леко кимване се обърна настрани. Наведе се над отпуснатото тяло на един от родените в Глината, вдигна го и го закрепи на лявото си рамо. После се наведе, за да вземе друг, и метна жилестия скелет върху другото си рамо. Едва тогава обърна отново лице към нея.

— Ключовете висят на вратата. Върви напред и отвори, вземи си късото кафяво палто и колелото от сайванта. Чакай ме при пощенската кутия над железопътната линия. Ще дойда колкото може по-бързо.

Тя кимна; разбираше, че го е разочаровала, но този път нищо не можеше да направи. Нищо на земята или небето нямаше да я накара да докосне някой от тях. Нищо. Дори и неодобрението на Бен.

— Добре — отвърна тя, — но не се бави, Бен. Моля те. Не мога да понеса да ме нападнат. Просто не мога.

— Не — утеши я той с поомекнало лице, — нито пък аз.

Мег стоеше на верандата на стария морски колеж и гледаше към реката. В подножието на хълма водата стигаше до другата страна като широк грапав лист, осветен от луната тъмнина, чийто отразен блясък бе ограден от хълмове. Вляво, отвъд поточето Олд мил, тъмната изпъкнала земя скриваше всеки знак от селото и вилата там. На далечния бряг беше най-тъмно — там, където черното на горите се притискаше заплашително към края на водата. На юг — пак вляво, ако се извиеше да го погледне по протежението му — в тъмнината блещукаха лампите на стария град като отделни светли точки. Над него строго и непреклонно върху скалните си основи стоеше замъкът и пазеше устието на реката. Рибарските кораби с мачти като зимни фиданки бяха наредени в старото пристанище. Наблизо покрай калдъръмения кей почиваше закотвен големият търговски кораб с прибрани платна и маслени лампи, подредени по такелажа му под формата на огърлица.

Всичко изглеждаше наред. Всичко изглеждаше… познато. И все пак над мястото й от далечната страна на реката чакаха онези от Глината с измъкнати на брега канута под надвесените дървета.

Тя се обърна назад, за да види как се оправя Бен. Той стоеше между три големи контролни табла, облечен в преносима броня и заради нея не приличаше на човек: изглеждаше повече като машина, отколкото като живо същество. От дясната му страна, скрита от реката от стената на верандата, имаше поле от екрани — четири на дължина, три на ширина — с различни гледни точки към долината.

В много отношения беше както преди. Камерите стояха на място, лентите се въртяха. По таблата примигваха и просветваха светлини. Наблизо, върху плоския капак на записващото устройство, беше отворен един от големите дневници, а четливият почерк на Бен изпълваше страниците. Но имаше и малка разлика. По-различно беше това, което тя чувстваше.

Защо ставаше това? Защо мисълта да се използва тази ситуация толкова я тревожеше? Дали беше само вътрешният й страх или имаше и нещо по-дълбоко? Нещо, което едва ли можеше да посрещне очи в очи, без да оспори това, което правеше Бен, това, което той беше.

Изучаваше брат си сякаш за да забележи нещо по-различно при него — нещо, което не е откривала досега. Винаги е бил такъв: камера, която поглъща всичко в себе си. Асимилира го и го преобразява. Събираше пресътворяването на света в собствения си мрачен образ.

Както сега.

— Готово — приближи се той. — Сега трябва само да разположим камерите правилно и сме готови.

Тя кимна, макар отново да усещаше, че е далеч от него, че не желае да бъде съучастник в работата му. Всичко преди беше игра: безкрайна магия, но все пак игра. Сега беше истинско. Щяха да бъдат ранявани истински хора. Щеше да се лее истинска кръв. А Бен се държеше така, сякаш играта продължаваше. Сякаш наистина, нямаше разлика.

— Вземи номер три — дори не я погледна; очите му бяха фиксирани върху ставащото по екраните. — Искам близък план на кея пред странноприемницата.

Тя се приближи и оправи камерата, докато той измърмори в знак на задоволство:

— Добре. Сега втората.

— Бен?

Погледна я разсеяно.

— Какво?

— Какво правим, Бен? Защо ти е нужно?

Очите му срещнаха нейните и бързо се извърнаха. Пресякоха погледи съвсем за кратко, но достатъчно тя да разбере. Той не знаеше. Не знаеше защо. Причината беше в самия него.

Тя потрепери и отново го погледна. За първи път забеляза ракетната установка в тревата до велосипедите им. Грубата й сила бе подчертана от тънката кожена лента.

— Втората — повтори той. — Моля те, Мег. Нямаме много време.

Тя изпълни нареждането му и я фокусира върху неголямата тълпа, която стоеше пред стария хан на замъка и пиеше.

Пиеха… Или се преструваха, че пият, дишат и говорят. Всичко беше само празна преструвка. И зад всичко това — Бен, движещ мъртвите си кукли — единственото, което за него си заслужаваше.

Мъртво — помисли си тя. — Всичко е мъртво. Може би затова той има нужда от нещо различно. Да го направи живо. Да му даде дъх и плътност. Но обяснението не я задоволяваше. Объркването й оставаше и с него нарастваше и усещането, че е трябвало да се противопостави на Бен и да извика Толонен. Сега беше твърде късно.

— Погледни — Бен посочи към горния екран вляво. — Ето там, над джонките.

Тя се приближи и застана зад него. В обсега на камерата влезе първият парен сал, който напредваше по водата с палуба, натоварена с тъмни заплашителни фигури. При вида й страхът на Мег се върна; сякаш нещо остро, студено изсмукваше волята й. Как могат да се преборят с тези същества? Как да надвият такива странници?

— Я да чуем какво си говорят — подхвърли Бен и се протегна към едно копче на таблото под екраните. Веднага се разнесе мек гърлен брътвеж. Като го чу, Мег се разтрепери и обърна глава към луната. Ами ако всичко свърши дотук? — мислеше си тя. — Ако всичко е погрешно?

Но Бен явно не хранеше никакви съмнения.

— Добре — обърна се той към нея. — Точно така, както си го мислех. Готвят се за фронтална атака срещу града. Казали са на родените в Глината да слязат до реката над търговския кораб, а на хората от саловете — по-надолу, край стъпалата на старата митница. Тюл планира маневра клещи. Иска да събере всички хора от града на едно място и там да се разправи с тях.

— И какво ще стане? Какво ще правят после?

Бен се смееше.

— Морфите ми ще се бият с тях.

— Ще се бият? Но как? Не са програмирани да водят битки.

— Разбира се, че са. Хореографски сме отработили повече от осемдесет различни движения.

Тя се вторачи в него, удивена, че той не може да разбере.

— Да, но… другите нали не са програмирани? Могат да направят нещо… неочаквано.

— Така е.

— Ама ще ги нарежат на ленти!

— Може би. Във всеки случай поне един-двама. Но не всичките. Ще командвам някои от тях чрез оборудването тук. Например едрият моряк или този хан с куцането. А и други. Ще се превключвам от тяло в тяло. Ще удрям там, където най-малко ме очакват.

Мег се намръщи, опита се да го разбере, да схване какво иска той от това безумие, но нямаше време. Бен се бе обърнал и легнал върху централното табло — завършваше дребни уточнения по мизансцена — когато отвъд реката, от дълбоката сянка под надвесените дървета, две канута се оттласнаха от брега и, посребрели от бързане, прекосиха водната тъмнина.

В долината се носеха викове. Ужасяващи, неземни звуци. На калдъръма пред древната странноприемница тълпата замълча и се загледа в пристанището. Там, в сянката на тримачтовия търговски кораб, под лампата се бореха две фигури; сякаш се бяха прегърнали. За миг бяха само двама, но после като демони, изпълзели от процеп в самия ад, върху речната стена се появиха дузина родени в Глината, като крещяха и пищяха пронизително; тъмните им изгърбени фигури се насочиха към града.

Чуха се викове, първи възгласи на паника и тълпата се разпръсна. Някои побягнаха към търговския кораб, но повечето тръгнаха наляво към сигурността на митницата. Последните не бяха успели да стигнат далече, когато група от диви на вид създания — може би общо половин дузина — изскочи от тъмнината на една от близките до морето къщи и се сблъска с тях. Едри мъже с първобитни брони, с назъбени брадви и заплашителни криваци в ръцете.

— Назад! — извика някой. — Поискайте помощ от странноприемницата! Там има оръжие!

Но дори след като се чу викът, страховитите нападатели се втурнаха към челото на тълпата. Писъците изпълниха въздуха. Ужасяващи, жалостиви писъци, сякаш умираха истински хора.

Най-напред тълпата беше изтласкана назад от злостната яростна атака. Неколцина паднаха под дъжд от удари, с отсечени от телата крайници или размазани с чук черепи, но останалите, окуражени от усилията на младия страж на замъка, пак започнаха да се бият. Като използваха каквото оръжие им попадне под ръка, изтласкаха хората от саловете стъпка по стъпка назад към митницата. Още по това време ония от саловете се присъединиха към нападателния отряд, струпаха се на стълбите и навън по осветения от лампи кей.

От сигурната си и удобна позиция над града Мег свали бинокъла и се обърна с лице към брат си.

Гледаше как Бен рита и се клати, после се залюля и рязко замахна, нанесе злостен удар във въздуха, без да откъсва очи от екрана пред себе си. Тя знаеше, че долу на калдъръма пред митницата морфът на караула рита и се клати, после се залюлява и замахва рязко, нанася злостен удар — движенията му са съвършено повторение на тези на Бен.

Тя потрепери, изплашена от чистата физическа сила, от неразбираемата ярост на всяко движение.

— Те са толкова много — промълви тя тихо. — Планът ти никога няма да проработи, Бен. Бързо ще смажат морфите.

— Почакай — той леко се отмести назад, без да изпуска от очи екрана дори когато ръцете му доуточняваха нещо върху контролното табло до него. — Далеч сме от края.

Тя го видя да вдига ръка, сякаш да предотврати удар, след което се олюля и извъртя като че изрисува фигура във въздуха. Долу от града виковете и писъците продължаваха.

Екраните се бяха оживили. Близки кадри на премазани ръце и агонизиращи лица стояха редом с обемни планове на мънички фигури, воюващи под лампите на пристанището. Металът се бе врязал дълбоко в плътта, едната — истинска, другата — направена, а кръвта се лееше като струя на тъмен водоскок.

Приближи се и дай панорама — мислеше си тя и преглътна, като си припомни колко пъти са правили такива неща с морфите. Но този път беше различно. Истинско. Или поне полуистинско.

Мег разглеждаше различните образи на битката. Родените в Глината бяха задържани на кея до търговския кораб. В решителните моменти на битката, когато Бен беше накарал екипажа да се разтича по дървените рампи и да се хвърли срещу нападателите, морфите размахваха крайници френетично. За първи път имаха успех и неколцина от Глината паднаха тежко ранени. Но всичко се обръщаше бързо. Сега над трийсет морфа лежаха на кея, неподвижни или силно повредени, докато още двайсетина се люлееха, захлупили лице във водата отдолу. Оставаха по-малко от половината. За една-две минути щяха да ги смажат, нямаше да удържат левия фланг.

Мег се извърна назад и вдигна бинокъла към очите си да разбере какво става на другите места. Един от странните парни салове бе спрял до стъпалата на митницата. Надолу по реката още четири сала образуваха зигзагообразна линия по водата и тъмните им туловища бавно завиваха към залива. Вторият беше на не повече от петдесетина метра и ако първият сал се движеше, хората от саловете щяха да дебаркират трудно.

Освен ако не използват желязната рампа.

Тя леко се обърна и фокусира сала. На борда му кипеше трескава дейност; размахваха ръце, викаха. Докато гледаше, един от войниците — може би щурманът — зашлеви един от хората си и го събори, след което, посочил с пръст към рампата, накара двамата кормчии да изнесат мъчноподвижния кораб силно напред. Тя не откъсваше поглед от сала, който бавно се завъртя, избягна закотвения наблизо кораб и се насочи към пролуката в стената.

За миг се плъзна навътре с нос, точно прицелен към рампата, но внезапно се разнесе огромна експлозия.

Мег усети как гръдният й кош се свива. В последвалата отекваща тишина тя чуваше плисъка на падащи във водата тела. Можеше да види мъничките отломъци от камъни и метал, плът и натрошени кости, премятащи се във взривената тъмнина.

На кея до митницата битката беше стихнала. Нападателите криволичеха назад и ужасени се взираха в останките от корабокрушението.

— Какво става? — питаше се Мег и за миг си помисли, че е избухнал парният котел на сала. Но щом се извърна и видя усмивката на Бен, разбра. Беше минирал желязната рампа.

Съчувствие. Това му липсваше. Нещо, което баща й, Хал, притежаваше, но не и Бен. Това бе търсила у него, но не го бе открила, докато го наблюдаваше пред стария хамбар, докато размахваше косата. Простичко човешко съчувствие.

Бен изви китка, прекъсна за миг веригата, която го свързваше с караула, и отстъпи три крачки назад. Когато се изключи, нададе смразяваш кръвта вик и полуизтича, полупадна към екраните.

От града долу тя чу същия отекващ вик на караула, смразяващия писък на смъртно ранен човек, и се обърна да погледне. Един мъж от саловете беше паднал на колене и брадвата на караула се бе врязала до дръжката в гръдния му кош.

— Бен — прошепна тя, усетила през тялото й да преминава болезнена тръпка, — какво, за Бога, правиш, Бен?

Но той не й обърна внимание. Тя продължаваше да гледа, когато небето отново се обля в светлина. Закотвените в средата на реката джонки пламнаха и се завъртяха в дирята на последния сал. До нея достигнаха паникьосани викове и плясък, сякаш някои от хората по саловете се хвърляха зад борда, но за повечето беше вече твърде късно. Когато първата джонка се прилепи към сала, върху него се изсипа дъжд от въглени и горящи дрехи и превърна морския съд в огромна завеса от буен пламък.

Мег пребледня и простена.

От всички страни морфите се надигаха от местата, където бяха паднали, пълзяха и куцукаха, подскачаха на един крак или просто се влачеха към противниците си, забравили получените удари, после се хвърлиха към нападателите си в опит да ги изтласкат.

Пред митницата младият страж беше паднал на колене, с отсечена от раменете глава. Още докато залиташе напред, друг от хората в града зае мястото му — едър, набит момък, в когото Мег веднага разпозна ханджията. С рев той замахна с брадвата високо над главата си и яростно я запрати надолу с нечовешка сила, с която разцепваше изумените хора от саловете от темето до кръста.

Разнесе се ужасен рев. Докато допреди миг изглеждаше, че за нападащите всичко върви добре, сега два от саловете им бяха унищожени и вместо на свитите хорица от града те се натъкнаха на демони. Хора, които не оставаха да лежат, както лежат неподвижно мъртвите, ами ставаха и отново влизаха в битката, без да обръщат внимание на страховитите рани, от които трябваше да са умрели.

Надолу по реката саловете се обърнаха и се насочиха обратно към устието и към безопасното море. Бяха видели със собствените си очи как вървят нещата. Дори Тюл, който наблюдаваше от носа на третия сал, потрепери и се извърна.

— Nag-us genus — чуха го да казва. — Ny harth o mlath nagus genus

Неродените… Не можем да се бием с неродените…

— Стига — изведнъж му се ядоса Мег. — За Бога, Бен, стига!

Но Бен не я чуваше. Той скочи, зарита, завъртя се; биеше се с въздуха с вторачен поглед, прикован към образите на екраните.

Свърши се. Около шейсетина пленници бяха скупчени в пространството пред странноприемницата в неправилен кръг. Докато се приближаваше към тях, Мег потрепери. Миризмата им беше силна, почти непоносима. Стара животинска миризма. Вперила поглед в тъмните нашарени лица на хората от саловете и наведените глави на родените в Глината, тя си припомняше колко упорито и злостно се бяха били. Но в този миг бяха уплашени и сломени, особено тези от Глината. Видът на ранените и осакатени мъртви тела, които лежаха по земята, ги беше обезкуражил. Привиденията, срещу които се бяха борили — още повече. Да, пък и онзи тъмен, безформен дух, който се втурваше всеки път, когато се бяха опитвали да го отрежат, и отново се връщаше, обновен и два пъти по-смъртоносен.

В този миг духът беше застанал пред тях и човешката му фигура се открояваше в блещукащия сребрист отвор. Всесилният магьосник, който заповядваше на неродените и говореше езика им с вещина, която не притежаваше нито един от тях.

Бен се наклони към тях с мек глас, който сега, след извоюваното, звучеше успокоително. В устата му странният им противен език се преобразяваше, беше почти хубав. Над главата му блуждаеха две-три камери, чиито очи-лещи запечатваха всеки детайл от сцената, всяко помръдване или крадлив жест на пленниците му.

Запис — помисли си тя. — Да имаш всичко на запис, нали така, Бен? Раздразнението, което бе почувствала преди, я бе напуснало. Сега изпитваше някаква умора, ужасна слабост чак до костите. Трябваше да се махне оттук. Да избяга далече от всичко това.

Започна да вали. По реката се разнесе глухо съскане, сякаш от тлеещите джонки се вдигна мъглица от пара. Сред родените в Глината се разнесе нисък боязлив стон, те се притиснаха още по-плътно един към друг и се разтрепериха, докато хората от саловете само вдигнаха поглед, сякаш поздравяваха стар близък познайник.

И тогава, щом погледнаха нагоре, с лица, обърнати към нощното небе, а обрулените им от времето черти се осветиха от лампата, тя го забеляза за първи път — между тях имаше жени. Не просто една-две, а повече, навярно общо десетина. Мег сведе очи от дълбокия шок.

Брат й беше воювал с жени. Бе убивал и осакатявал жени. Чудеше се дали го е знаел.

Ако го е знаел?

Тя погледна надолу, внезапно уплашена от мислите и чувствата си в този миг.

Чу се шум. Изненадано сумтене. Вдигна поглед и видя, че Бен е помръднал, отишъл е право при пленниците и се е навел, за да вдигне брадичката на един и да го обърне с лице към себе си.

— Господи! — извика той, щом дръпна ремъка и смъкна смачкания шлем от главата на войника.

Дългата червена коса се разпиля изпод шлема. Зелените очи плъзнаха поглед покрай него и срещнаха очите на Мег. Зелени очи на хубаво славянско лице.

Мег затаи дъх. Катрин! Това беше Катрин! Или някоя, която й приличаше като близначка.

Бен се изправи, поклати глава и се обърна да погледне към Мег.

— Аз я видях — намръщи се той, докато се опитваше да си събере мислите. — Забелязах я в една от далечните камери. В селото на големия сал. Никога не съм и помислял…

Той се извърна към нея и я загледа. После подаде ръка, сякаш жената щеше да я поеме. Но тя се отдръпна назад, а в страха й се примесваше естественото отвращение.

— Dos benen! — нареди й той. Но едва произнесъл думите, небето на юг светна и за миг силуетът на стария замък се очерта в блясъка. След миг-два мощни взрива разцепиха въздуха.

— Саловете — промълви Бен с лице към отслабващия блясък. — Виртанен унищожи саловете.

Откъде знаеш? — искаше да го попита Мег, но беше уверена, че той е прав. Сега и тя можеше да чуе двигателя на крайцера, да усети леката вибрация на въздуха.

— Ей там! — Бен изведнъж й посочи стъпалата. — В пролуката… желязната рампа! — и без да изчака да провери дали тя ще се подчини, тръгна натам, след като смъкна ракетната установка от мястото до стената, където я бе оставил, и я плъзна на рамото си.

Бен се обърна назад с лице към пленниците. Някои стояха прави. Други нервно се взираха в небето, сякаш се досещаха какво ще стане. Изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да побегнат.

— Tryga! — нареди Бен с властен глас. — Tryga onna!

Още докато изричаше думите, върху луната падна сянка и тъмният силует на крайцера премина през небето над реката с отекнал във внезапното безмълвие машинен шум.

Сред пленниците се разнесе уплашен шепот. Крайцерът не беше осветен и прекосяваше небето като гигантски бръмбар. Тъмен, коварен заплашителен.

— Тичай! — Бен пак се извърна към нея, за да я пропъди. — За Бога, разкарай се оттук! Ще се върне всеки момент!

Този път, след като се провря през нащърбените стени, тя стигна на половината път към калдъръмената рампа, само на няколко метра над тъмния край на реката. Какво ставаше с Бен? Какво се опитваше да направи? Да се пазари с Виртанен? Да го накара да си признае какво е направил?

Лудост — не за първи път през този ден си помисли тя. — Всичко това е лудост. Животът ни е в опасност и то само защото брат ми иска емоции!

Това не беше съвсем истина, Виртанен го беше започнал. Но Бен го бе усложнил много по-бързо, отколкото на онзи му се искаше. Ако подозренията й бяха верни, той е получил доказателства срещу Виртанен много отдавна. Всичко това беше просто заяждане.

Жуженето от двигателите, на крайцера затихна. Сега се връщаше още по-силно и по вълнението на водата под него се отгатваше, че корабът кръжи из реката.

Мег пак лазеше бавно към рампата, докато успя да мушне глава през тухлената зидария и се огледа.

Пленниците си оставаха на мястото, още по-плътно скупчени, всички глави бяха обърнати към заплахата от крайцера. Край тях моряците морфи безстрастно стояха с вдигнати оръжия и безизразни лица.

От Бен нямаше и следа.

Тя обърна глава, опита се да открие крайцера. Най-напред не го видя, но с ненадейна бързина, която я стресна, той запали всичките си лампи и сноповете светлина я ослепиха и предизвикаха викове на страх у пленниците.

Известно време всичко изглеждаше свръхреално, изрязано върху бездиханния релеф, натегнало от сянка.

— Шепърд! — разнесе се глас. — Бен Шепърд! Там ли си?

Не отговаряй — мълчаливо се молеше Мег, вторачена в крайцера като хипнотизирана. — За Бога, Бен, не отговаряй.

— Тук съм, майор Виртанен! — чу се глас от далечната страна на реката. — Тук, на брега на реката!

Тя видя с разтуптяно до пръсване сърце, че крайцерът зави бавно и лампите му минаха през нея, докато опипваха далечния бряг. През това време забеляза малко петънце — една от дистанционните камери на Бен? — да се рее над прохода до митницата и бързо да се издига към кръжащия крайцер.

Той бавно обърна назад и блясъкът от прожекторите му преброди кея.

— Защо си играеш? — долетя глас от светлината. — Дойдохме да ти помогнем, Шепърд. Да те спасим от салджиите.

Настана тишина, пълна тишина и внезапно — смях. Смях, който се усилваше, докато сякаш изпълни Имението и отекваше между хълмовете. Смехът на Бен.

Детонацията беше неочаквана. Отхвърли Мег назад и тя се затъркаля надолу по склона, докато не докосна студената вода. Горещина… въздухът се изпълни с горещина. И светлина. За кратко светлината беше станала ярка като…

Ушите й пищяха. Тя седна до кръста във водата и разбра. Виртанен беше взривил ракетен снаряд.

А Бен? Къде беше Бен?

Тя изскочи и се затича по склона. През дима видя, че кеят е разрушен така, сякаш от камъка е отхапано огромно парче. Над него, там, където бяха пленниците, нямаше нищо. Само овъглена вдлъбнатина. Вгледа се в нея вцепенена и с омекнали колене се свлече долу.

— Господ да ни е на помощ…

Димът се въртеше под снопа светлина от прожекторите на крайцера. От мрака под широкия кръг светлина изникна една фигура и бавно тръгна през пушека, докато застана в средата на одимената и овъглена падина с проблясващи в сребро ръце, крака, гърди и глава. Това беше Бен, хлабаво хванал ракетната установка в изкуствената си ръка, сякаш тежеше по-малко от старчески бастун.

Не! — искаше й се да изкрещи, но устата й беше пресъхнала, гърлото й се беше схванало от страх. — Не! Едва можеше да го гледа — толкова се страхуваше от него.

— Виртанен! — извика Бен със студен глас, какъвто тя не беше чувала по-рано. — Защо не слезеш и не застанеш очи в очи с мене? Или се страхуваш? Или предпочиташ да убиваш хората без предупреждение?

В тишината звучеше дълбоко скрито бръмчене, което бързо секна.

— Май ракетите не работят? — Бен пристъпи напред и вдигна ракетната установка. — Чудно ми е какво ли е станало.

На крайцера беше тихо. Тежка, мрачна тишина.

Бен гледаше надолу, сякаш разглеждаше хвъргачката. Бавно, почти любовно я вдигна на рамо и погледна през мерника.

— Малка шегичка от моя страна. Или трябва да кажа — ваша. Разбираш ли, ние, семейство Шепърд, от години чакахме този ден. Подготвяхме се, ако някое злонамерено копеле като тебе дойде насам.

Мег разбираше какво се кани да стори той; разбираше, че дори да е оправдано, не трябва да се действа така. Опита се да запази спокойствие и тръгна към него.

— Бен! Няма да го направиш!

— Стой там — той вдигна ръка да я спре. — Нямаше да го направя. Но копелето я уби. Без да се замисли. Просто дойде и я уби.

Тя стоеше в мрака и го гледаше, изненадана от силата на чувството в гласа му. Сякаш Виртанен беше убил истинската Катрин. Сякаш…

Тя облиза устни и заговори, като се стараеше да не издаде страха в гласа си, за да го измъкне от мрака, в който внезапно бе пропаднал.

— Дори така да е, Бен, не е редно. Нека Ли Юан реши. Нека той реши.

Той я изгледа дълго, ясно, но обърна лявото си око към мерника и насочи дулото на хвъргачката към крайцера.

— Бе-енн!!

Взривът я събори и я отхвърли към ниската стена до желязната рампа. Тя не спираше да мисли, докато лежеше. Не, не това беше начинът. Но в краткото кръстосване на погледи беше разбрала. Той беше луд. Нейният брат Бен беше луд.