Камъкът отвътре

Глава 16Кръгове от светлина

Над Карнак се зазоряваше и Ван Со-леян, танг на Град Африка, стоеше на големия сенчест балкон с гръб към събеседниците си, загледан над широката, мързелива река към Долината на царете.

Ранните слънчеви лъчи лежаха като петна по върховете на скалите отсреща — ивица от червеникаво злато върху тъмните грамади. На юг беше Луксор, древната Тива. Там Градът започваше отново, стените му, гладки бели ледени скали, се издигаха на две ли в утринното небе. Ниско над реката кръжеше птица, черна над черните води, след това се спусна без звук към реката.

Ван Со-леян се обърна, облегна се мързеливо на перилото. Чи Хсин, танг на Австралиите, беше вдясно от него и гледаше надолу по реката към Града. Ху Тун-по, танг на Южна Америка, стоеше до сводестата врата и се взираше в него с усмивка. Бяха говорили цяла нощ, но това вече бе приключено; бяха стигнали до съгласие. На следващия ден щяха да започнат да действат.

Ван се усмихна в отговор на Ху и наклони назад главата си, за да се наслади на свежото утро. Наистина беше просто. Ли Юан бе започнал процеса преди година, когато представи на Съвета пакета от промени. Сега той, Ван Со-леян, щеше да придвижи нещата напред, като даде на своите приятели Отгоре да разберат, че подкрепя техните искания за нови, по-сурови промени в Едикта. По същото време с Чи Хсин Ху Тун-по щяха да финансират една групировка в наскоро отворената наново Камара, за да окажат натиск за тези промени: промени, които Ли Юан не можеше да си позволи да допусне.

— Какво ще направи той? — Ху излезе на балкона.

Чи Хсин се обърна и погледна към тях. Всички бяха равни и все пак гледаха на Ван Со-леян като водач.

Ван бе обърнал подобното си на луна лице встрани, когато проговори:

— Ли Юан ще се противопостави — след което, вече с лице към тях, добави: — Той и приятелите му Цу Ма и Ву Ши.

— И тогава? — попита Чи Хсин обезпокоено. Те бяха обсъждали това вече три пъти, но той искаше да е сигурен. — Вей Чан Ин със сигурност ще ги подкрепи в Съвета, те просто ще се наложат над нас с четири на три.

— Може би. Но смятам, че нашите братовчеди ще мислят два пъти и няма да действат прибързано. Много се е говорило за автономията на новата Камара — за това, че тя не е инструмент на Седмината. Е, ние можем да го използваме, нали? През първите няколко седмици хората ще наблюдават нещата отблизо, ще искат да видят дали Големите обещания ще бъдат изпълнени, дали сделката между народа и Седмината е сключена както трябва. Последното нещо, което нашите братовчеди желаят, е думите им да изглеждат празни. Едно искане за по-дълбоки промени, поставено публично — по конституция — в Камарата, би ги объркало много. Те, разбира се, ще трябва да му се противопоставят — нямат друг избор освен да се противопоставят — но ще сметнат това противопоставяне за неудобно.

Ван се усмихна, погледна към единия, после — към другия.

— Нашата цел е не толкова да се противопоставим на Ли Юан, колкото да го накараме да изложи действията си публично. Да го принудим да се намеси. Колкото до нас, ние трябва да се държим разумно и да приемем, че промените са трудни, но осъзнаваме необходимостта им. По този начин можем първоначално мълчаливо да поддържаме идеята, без да се обвързваме с нея.

Той замълча за момент, след което се отблъсна от перилата.

— А за Ли Юан трябва да намерим други начини да го изолираме от съюзниците му в Съвета. Трябва да направим така, че да звучи неразумно, плановете му да изглеждат лекомислени и с разрушителни последици. Може би Цу Ма ще остане с него, но Ву Ши разсъждава самостоятелно и може да му се повлияе. Що се отнася до Вей Чан Ин, той е син на баща си и като баща си ще гласува за запазване на статуквото. През годината нещата ще са се променили. Вече няма да сме четирима срещу трима, а двама срещу петима. И тогава ще използваме Съвета, за да обуздаем нашия млад братовчед.

Ху кимна възторжено, но Чи Хсин още се колебаеше. Въпреки страховете си той харесваше и уважаваше младия танг на Град Европа и се бе почувствал удовлетворен, когато Ли Юан беше действал решително срещу непокорните синове Отгоре. И все пак повече от всичко той искаше мир. Мир, за да могат синовете му да растат и да станат мъже. А Ли Юан, при цялото му уважение към него, заплашваше този мир. Чи Хсин срещна погледа на Ван и кимна.

— Така да бъде — съгласи се той.

Ван се усмихна.

— Добре. Тогава аз ще започна веднага да увещавам Вей. Носят се слухове, че нещо го тревожи. Някаква скрита печал, свързана с Ли Юан. Може би една частна среща с него ще разкрие мъката, която той таи в себе си.

— А Ву Ши? — Чи Хсин вирна брадичка, докато говореше. Това беше почти войнствен жест, непознат за самия Чи Хсин, но напълно забележим за Ван Со-леян. Той знаеше, че Чи Хсин не одобрява начина му на живот — в частност наложниците хун мао, които той държеше — но корените на това се криеха другаде. Този жест му подсказа, че не може да вярва напълно на Чи Хсин. Ако се стигнеше до съдбоносен избор, Чи Хсин можеше да застане на страната на Ли Юан.

Усмихна се отново.

— Както казах, Ву Ши разсъждава самостоятелно. Той ще гласува както преди. За традицията. И за да запази функциите на Седмината — сви рамене. — Колкото до Цу Ма, той е сянка на Ли Юан. Но двама срещу петима не могат да провеждат никаква политика. Ли Юан ще разбере това и в безсилието си ще се опита да ни изиграе.

Ван Со-леян премести поглед от единия си събеседник към другия и се усмихна, обзет от силно чувство на удовлетворение. Всеки имаше своята роля. Ху Тун-по щеше да предразположи към себе си Нисшите фамилии, като ги придума с нови отстъпки — отстъпки, които Ван Со-леян можеше да подготви и да представи на Съвета на Седмината като проекти, като на първо място им се гарантират постове във всички основни Министерства — постове, които практически им бяха отказвани през последния половин век.

А Чи Хсин? Той трябваше да проникне в най-висшите кръгове на администрацията на Ли Юан — да подкупи и да шантажира най-близкостоящите до младия танг. Защото те със сигурност знаеха мислите и плановете му за месеци напред.

Чи Хсин се съгласи неохотно. Но се съгласи, а неговото съгласие го обвърза със заговора. С течение на времето обстоятелствата щяха да го обвързват все по-тясно с каузата. Той щеше да се оформя от действията си, докато накрая се срасне с ролята си. А неговите действия винаги щяха да са насочени срещу Ли Юан.

— Влезте вътре — Ван прегърна двамата мъже. — Нека да пием за мира. И за един свят, по-свободен и по-щастлив от този.

Чи Хсин се усмихна и кимна, но преди да влезе, се обърна и погледна замислено тъмната река.

Ли Юан се наведе напред, разпери ръце върху студената дървена балюстрада и погледна към далечните хълмове отвъд езерото. Беше си мислил, че никога няма да се върне, но сега, преди да са минали и три години от последното му пребиваване, беше тук и сърцето му биеше силно в гърдите при мисълта за предстоящата среща.

Денят беше неестествено горещ и спокоен дори за този южен климат, но там, на северния балкон в летния дворец на Ин Цу, беше донякъде сенчесто. Двама слуги стояха зад него с наведени глави, ветрилата с дълги дръжки се вееха бавно и лениво в ръцете им.

Ли Юан дишаше дълбоко, да се подготви, но за този момент не можеше да има никаква подготовка. Той чу как леките й стъпки се приближават по извитите стъпала зад него и се обърна, внезапно объркан, като премина между слугите си, за да я посрещне. Фей Йен беше спряла на шест стъпки от края на стълбата с наведена глава.

— Чие хсия, аз…

Колебанието й беше нещо ново. Когато му беше съпруга, в нея имаше някаква естествена надменност, която му внушаваше страхопочитание. Тогава той винаги се беше чувствал по-низш от нея, но годините промениха всичко това. Сега той беше по-стар, беше танг. А тя бе една отхвърлена съпруга, прокудена от двора. Два пъти прокудена, мислеше си той, спомнил си двете години траур за брат си.

Пристъпи напред, протегнал дясната си ръка към нея. Тя премина последните стъпала и коленичи, хвана ръката му и допря устни към пръстена Юе Лун. Малката й тъмна глава бе сведена пред погледа му. Той я накара да стане, след което погледна мълчаливо към нея.

Тя все още беше красива както винаги. Същата порцеланова деликатност, за която той понякога мечтаеше, беше все още там, непокътната.

— Как си?

Тя гледаше надолу през цялото време, извърнала очи. Сега го погледна.

— Аз съм добре, чие хсия.

— Ах… — Но той чу нещо друго. Мъжът, който беше тук в деня, когато пристигна, беше просто поредният от многото любовници, които бе имала. Като че ли нещо й липсваше, че тя не можеше да задържи никого задълго.

— А Хан?

— Той порасна, чие хсия — тя замълча за момент. — Сега е с бавачките си.

Ли Юан въздъхна. Той беше чул и това. Като че ли майката избягваше сина, заради когото бе тръгнала по кривия път. Последния път, когато бе видял детето, Хан беше едва на девет месеца. А сега — почти на три години. За миг в него се пробудиха стари чувства. Загледан във Фей Йен, се намръщи, зачуди се къде е сгрешил с нея. Много пъти беше мислил за това. Вината не беше нейна. Не биваше да се жени за жената на мъртвия си брат. Всичко произлезе от там.

Той беше дошъл без намерението да я вижда, с мисълта, че тя е в Хей Шуи, на север, но само часове преди да се приземи, беше дошла тук с любовника си и плановете му да види момчето без нея се проваляха.

— Мога ли да го видя?

Тя се напрегна, безмълвна за момент, след което му отговори:

— По-добре не, чие хсия…

Беше казано меко, почтително, но с твърда нотка, която издаваше до голяма степен чувствата й. Беше точно така, както бе очаквал. Въпреки че външно не се бе променила, през последните две години бе станала по-твърда. Второто изгнание й се беше отразило по-зле, отколкото предишното. За нея това беше подобно на смърт и тя обвиняваше него.

Той погледна встрани.

— Нося му подарък.

— Тогава го оставете. Аз ще се погрижа да го получи.

Той забеляза неучтивостта и се обърна към нея, обзет от внезапен гняв.

— Ще го доведеш тук веднага. Желая да видя момчето и ще го видя — пое си дъх, след което продължи по-спокойно: — Бих искал да го видя, Фей Йен, да се срещна с него.

Тя погледна нагоре, очите й горяха, роднинството им бе моментално забравено.

— Защо? Ти си имаш свой син, Ли Юан. Какво е моето дете за тебе?

Той задържа думите, които му дойдоха наум, като рязко се обърна настрани, със стиснати от гняв и безсилие ръце. Накрая погледна пак към нея с властно вирната брадичка.

— Просто го доведи. Долу, край езерото. Ще се срещнем там.

— Както повелява моят танг.

Думите се отрониха с горчива ирония. Тя се обърна и изтича нагоре по стъпалата, във всяко нейно движение прозираше гневът й.

Той я наблюдаваше как си тръгва, странно засегнат от този познат гняв, след което слезе долу и зачака на брега на езерото, загледан в старата овощна градина. Не след дълго детето дойде. Беше пораснало и много спретнато. Една бавачка го придружи надолу по стълбите, след което го остави там, в края на обраслия с трева склон, който водеше от летния дворец към езерото.

Ли Юан се обърна, взря се в момчето и вдигна ръка, за да го повика. Детето дойде бавно, но без да се колебае. Въпреки възрастта си, то държеше главата си гордо и ходеше като малък принц. Хубавата му черна коса беше грижливо подстригана и сресана, беше облечено във фина коприна в сиво, синьо и черно. На две чи от Ли Юан спря и се поклони ниско, след което отново се изправи, без да знае какво друго се иска от него.

Тъмните очи на момчето бяха горди, но любопитни. То срещна решително погледа на Ли Юан и когато тангът се усмихна, устните му образуваха само бледо подобие на усмивка, като че ли това, да остане сериозно, беше най-великото изкуство. Урок.

— Аз съм Ли Юан, Хан. Твоят танг.

— Да — ясно каза момчето — Мама ми каза.

— Знаеш ли, че скоро имаш рожден ден?

Момчето кимна, след което зачака, нетърпеливо да си тръгне.

— Добре. А майка ти каза ли ти, че ти нося подарък?

Отново кимване; силно, отчетливо движение на спретнатата, съвършена глава. При тази гледка Ли Юан потрепери и стисна зъби. Беше по-трудно, отколкото си мислеше. Беше болезнено дори просто да види момчето. Толкова сполучливо име. Такава прилика с убития му брат.

Той кимна на себе си, след което извади от вътрешния джоб на дрехата кесия. Издърпа коженото ремъче и изсипа съдържанието й в дланта си, коленичи и с жест прикани Хан да се приближи.

Момчето застана по-близо. Ли Юан можеше да почувства дъха му върху челото си, докато вземаше ръката му и нанизваше пръстена на показалеца. Отдръпна се назад и забеляза как момчето недоумяващо се взира в пръстена.

— Какво значи това? — Хан го гледаше право в очите и беше само на една ръка разстояние.

За момент Ли Юан се почувства съкрушен от дълбочината на детския поглед, от близостта му, от топлината на малката ръка, която беше в неговата. Искаше да прегърне момчето и да го целуне. За дълъг, почти непоносим миг искаше да го вдигне и да го отнесе от това място. Да го вземе със себе си.

Моментът премина. Момчето стоеше там, гледаше го и очакваше отговора му.

Той въздъхна, с очи, вперени в пръстена.

— Това е един вид обещание, Хан. Обещание, което дадох на себе си. Всяка година ще ти нося такъв пръстен. Докато накрая, когато вече си съвсем пораснал, когато вече си мъж, ще получиш един последен пръстен. Един последен знак за това обещание.

Вдигна очи и забеляза, че момчето не схвана нищо от думите му. Ли Юан се усмихна и леко го потупа по главата.

— Няма значение. Един ден ще ти го обясня по-добре.

Пусна малката ръка и загледа зад езерото.

— Странно е — каза го колкото на себе си, толкова и на детето. — Напомня ми за овощната градина в Тонджиян. Като деца си играехме там с брат ми, Хан.

В първия момент момчето погледна нагоре към него и се усмихна.

— Хан? Искаш да кажеш, като мене?

Ли Юан сведе поглед и кимна, оставил лявата си ръка да лежи леко върху детската глава, с пръсти, заровени в хубавата, тъмна коса.

— Да, Хан. Като тебе. Съвсем като тебе.

Двамата гостуващи тангове бяха на път да си тръгнат, когато канцлерът на Ван Со-леян, Хун Миен-ло, се появи на вратата, а на две стъпки зад него стоеше капитанът на елитната гвардия на Чи Хсин.

— Какво има, канцлер Хун? — обърна се към него Ван.

— Простете, чие хсия — Хун сведе глава първо пред своя танг, а после и пред останалите, — но изглежда има проблеми с кораба на великия танг Чи Хсин. Предстартовите проверки показаха неизправности в архивиращите компютърни системи. Смятам, че би било неразумно великият танг да лети, преди неизправностите да бъдат отстранени.

Ван се обърна да погледне към Чи Хсин.

— Е, братовчеде, какво би искал да направиш? Добре дошъл си да останеш тук, докато повредата бъде отстранена.

Чи Хсин поглади врата си с една ръка, размисли, след което поклати глава.

— Не, Со-леян. Би ми било приятно, наистина много приятно, но трябва да се връщам.

— Тогава защо не използваш някой от моите кораби?

Чи Хсин се усмихна широко, очарован от предложението на Ван.

— За мене би било голяма чест, братовчеде. Но какво ще стане с моя собствен кораб?

Ван се обърна и плъзна поглед покрай Хун Миен-ло към капитана.

— Ще предоставя екип от най-добрите ми техници на разположение на твоя екипаж, братовчеде. Що се отнася до сигурността, твоят човек може би може да остане тук, за да наглежда работата?

Чи Хсин се засмя.

— Отлично. Но сигурен ли си, че можеш да отделиш кораб, Со-леян? Аз винаги мога да повикам резервния.

Ван протегна ръка и докосна рамото му.

— И да загубиш толкова часове? Не, скъпи братовчеде. Прав си. Аз вече те отклоних прекалено дълго от делата ти. Синовете ти липсват, нали?

Чи Хсин се засмя пак и кимна.

— Понякога дори само една нощ без тях ми се струва прекалено дълго време.

— Тогава да се разделяме. Елате, братовчеди, ще ви изпратя до кораба…

Той се сбогуваше с бившия си тъст, Ин Цу, когато Фей Йен нахлу от далечния край на хангара.

— Ли Юан! — извика тя ядосано. — Какво означава това?

Ин Цу се обърна втрещен и се опита едновременно да се извини на своя танг и да сгълчи дъщеря си, но тя мина покрай него надменно, застана на една ръка разстояние от Ли Юан, с ръце на хълбоците и го погледна гневно.

— Хайде, Ли Юан, искам обяснение!

Той се засмя студено, слисан от избухването й. От години никой не му беше говорил така.

— Обяснение? За какво?

— За какво ли? — тя се засмя презрително. — Заради стражите, Ли Юан. Трябва ли да съм затворник в дома на собствения ми баща? Трябва ли да ме преследват и да ме дебнат всяка секунда?

Ли Юан погледна Ин Цу, после — пак нея.

— Аз вече обясних на баща ти защо стражите са тук, Ин Фей Йен — каза той търпеливо, но тя не пожела да уважи благоразумието му. Приближи се и почти изкрещя в лицето му:

— Не бях ли унижена достатъчно, Ли Юан? Не ме ли накара да страдам достатъчно за грешката си? Трябва ли да продължаваш да ме преследваш и да се бъркаш в живота ми?

Думата беше неподходящо избрана, но Ли Юан все още беше търпелив. Той нямаше да се остави в този последен момент да бъде победен.

— Ти ме разбираш погрешно, Фей Йен — той се наклони близо, така, че гласът му да стига само до нея: — Знам всичко за твоите любовници. Но не това е причината да го правя. Живеем в смутни времена. Стражите са тук по една-единствена причина — да осигурят безопасност на Хан. Колкото до тебе, моята бивша жена, нямам никакво намерение да се бъркам в живота ти. И много грешиш, ако си мислиш, че искам да страдаш. Не. Желая ти само щастие.

Тя постоя така за миг, тъмните й очи го наблюдаваха. После се обърна с леко прошумоляване на фината коприна, премина бързо през хангара и излезе навън, под слънчевата светлина на ранния следобед.

Докато я гледаше как си отива, Ли Юан почувства част от него да се опъва като фина, невидима нишка и разбра — сякаш не го знаеше отпреди — че се е освободил окончателно от нея.

Капитанът седеше на една маса, пред него имаше отворена бутилка от най-доброто вино на Ван Со-леян. Зад него стоеше прислужничка, пръстите й нежно масажираха мускулите на рамото му, докато той наблюдаваше работата на хората в отдалечения край на хангара. От мястото, където седеше, двата кораба изглеждаха съвсем еднакви и той не за първи път усети, че мислите му трескаво се въртят около въпроса защо тангът на Африка иска да има точно копие на кораба на Чи Хсин.

Докато прислужниците сервираха ястията, капитанът се обърна и погледна към мястото, където Ван Со-леян водеше задълбочен разговор с висок, странен на вид хан. Ханът, изглежда, беше много важна, фигура. Техниците се обръщаха към него със своите заявки и му се подчиняваха, когато не виждаха великия танг. Това го заинтригува — такава липса и на най-малко уважение към Ван Со-леян. Когато го видя за първи път, беше шокиран, защото това противоречеше на всякакъв инстинкт. Но сега мислеше, че разбира.

Той погледна отново към хората, заети с работа около кораба вдясно, истинския кораб на Чи Хсин. Работеха вече повече от три часа с най-голямо усърдие. Екип от шестима техници беше разглобил контролните табла и сега старателно ги сглобяваше отново. Междувременно двама техни колеги бяха разшифровали кодовете за достъп до записите в корабния компютър и бяха свалили данните, изкопирали бяха всичко — секретните кодове, информацията, предавана от пилотите, моделите на изкривяване на полетата и всичко останало. Той беше слушал напрегнатия им разговор и бе почувствал как безпокойството му расте. Новият кораб нямаше просто да изглежда като кораба на Чи Хсин, а фактически щеше да е неговият кораб. А самият Чи Хсин нямаше да знае нищо за съществуването му.

Освен ако…

Почувства как напрежението се връща в мускулите му и се опита да се отпусне, да остави пръстите на младото момиче да ваят магичните си заклинания, но беше трудно. Твърде много неща се случваха вътре в него самия. Той погледна блюдата с деликатеси, разположени пред него, осъзнал, че по друго време би се нахвърлил върху тези редки кулинарни удоволствия, но точно сега нямаше апетит. Когато агентът на Ван го беше купил, той не бе очаквал нищо такова; наистина, прие уверенията, но не беше се запитал защо Ван Со-леян би искал да забави кораба на братовчед си. Но това…

Той потрепери, после посегна да си вземе малко от патицата с джинджифил — насили се да яде, да се държи така, сякаш нямаше нищо нередно. Но под повърхностното спокойствие усещаше паническа тръпка, знаеше, че губи почва под краката си. Защо му трябваше на Ван Со-леян да стигне дотам, да направи точно копие на кораба на братовчед си, освен ако не смяташе да го използва? И за какво?

Освен това присъствието на тези хора — терористи, беше уверен в това дори само от начина, по който отказваха да се поклонят на великия танг — придаваше съвсем нови измерения на нещата. Да видиш такива хора тук, в сърцето на двореца на танга — какво трябваше да означава това?

Отсреща Ван Со-леян се изправи, изрази задоволството си с кимане, след това се обърна и отиде при капитана. Капитанът скочи изведнъж и се поклони ниско със сведени очи.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете, капитан Густавсон?

Той се постара гласът му да е тих, свободен от страха, който чувстваше отвътре.

— Всичко е наред, чие хсия. За мене е чест да ви служа.

Не това искаше да каже, но то свърши работа. Още повече, че донякъде вярно отразяваше ситуацията. Не беше го разбрал преди, но след като взе парите на Ван Со-леян, той бе станал негов човек. И нямаше връщане назад. Нямаше никакво извинение пред себе си. Без да се усети, се беше забъркал в това, което се вършеше тук.

Ако знаех…

Но сега беше вече твърде късно за такива мисли. И когато Ван протегна ръката си, той я пое и целуна великия пръстен на властта със знанието, че алтернатива е само смъртта, а трябваше да мисли за семейството си — синовете, невръстната дъщеря, жена му Уте и парализираната му майка. Ван го знаеше. При всички положения го знаеше. А дори беше възможно агентите на Ван да стоят в дъното на проблемите му с парите. Разбира се, той никога не бе имал толкова лоша вечер както преди шест седмици в Чоу, когато загуби осем хиляди юана на едно залагане. Дори да е така, това си беше негово решение и сега трябваше да се примири.

— Дали мога да ви бъда полезен и с нещо друго, чие хсия?

Ван се усмихна, пълното му, подобно на луна лице придоби благосклонно изражение.

— Може би има още нещо. Както и да е, досега имате моята признателност, Капитане. И моята защита.

Капитанът вдигна очи с изненада, след което бързо сведе глава още веднъж.

— Оказвате ми голяма чест, чие хсия.

— Е… да не ви задържам повече. Насладете се на храната, докато е гореща, капитане. Тези удоволствия в живота са редки, нали?

Наистина са редки — помисли си той, загледан изпод мигли в гърба на отдалечаващия се танг. Седеше, кожата му бе странно студена, чувстваше нова напрегнатост в стомаха. Яж — каза си той. — Наслаждавай се на угощението пред себе си. Но въпреки че имаше блюда, каквито никога не бе и сънувал, че ще вкуси, лакомства, които само един танг може да си позволи, той ги опитваше унило, дъвчеше апатично ароматната храна, като че ли беше само безвкусна имитация на това, което представляваше.

Той се огледа както при събуждане, видя хората, работещи по кораба, странния хан, който стоеше наблизо и ги надзираваше, и кимна на себе си с разбиране. Вдигна едната си ръка и леко допря пръсти до устата си, почувствал още веднъж студения, твърд натиск на Юе Лун — Драконовото колело — върху топлата мекота на устните си, след това ги отдръпна, сякаш плътта му беше наранена.

Ван Со-леян стоеше до перилата над тъмното спокойствие на Нил и гледаше пълния сияещ диск на луната. Толкова дълго се беше сдържал, бе обуздавал естествения си импулс да се противопоставя и да разрушава. Но сега — най-после — търпението му щеше да бъде възнаградено.

Поглади с ръце големия си корем и широко се усмихна. Странно беше колко далече бе стигнал през последните няколко години. Още по-странно беше, че не бе усетил това още от началото. Но то винаги си е било там — още от първите му съзнателни мигове.

Никога не го разбраха. Никой от тях. Баща му още отначало не го харесваше; малкото топчесто създание, което се беше пръкнало, го отблъскваше. Майка му упорстваше известно време, но го смяташе за инатливо, своенравно дете. Ужасена от поведението му и неспособна да го контролира, освен с най-строги мерки, тя го отхвърли от себе си, преди той да навърши три години, след което нямаше нищо общо с него. Когато той беше седемгодишен, внезапната й смърт съвсем не го засегна, беше неспособен да сподели общата скръб, но това му даде странно, недетско разбиране за собствената му природа. От този момент нататък той знаеше, че съдбата му е да стои встрани от яркия кръг на човешките взаимоотношения; да бъде само зрител, странящ от близките и роднините си. Да бъде хан, син, но всъщност никой; по-скоро някакво чуждо създание, преродено в плът и кръв. И от това моментно прозрение дойде подтикът да се противопоставя, импулсът да унищожава всичко, до което се докосне.

Никой никога, дори и Мах, не разбра колко дълбоко в него се корени този импулс; колко силно го тегли подтикът да разрушава, увлича го като гладко бяло камъче, уловено от океанския прибой. Не власт искаше той, а възможностите, които дава властта: възможността да пречи и да покварява, да разгромява и да надделява. Да унищожи… дори и целия свят, ако пожелае. Целия свят… Не, дори и Мах не искаше това. Дори той би се спрял пред някои неща.

Кислородните генератори, например. Огромните помпени станции, които проникваха дълбоко в земната мантия, за да източват енергийните резервоари и да превръщат основните градивни тухли на живота в най-скъпоценното нещо от всичко — въздух. Мах знаеше за тях, въпреки че бяха секретни. Той знаеше, че без тях животът в Чун Куо би бил невъзможен — непоносим като ледените води на Марс. Но никога — дори за миг — не би помислил да направи нещо, с което да им навреди. Да ги унищожи. Беше немислимо. Не, това, което искаше Мах, беше краят на старото — на Седмината, на Градовете и на задушния свят, разделен на нива. А след това? Е, честно казано, Мах не го беше обмислил. Неговата представа за новия ред беше доста мъглява; фина тъкан от идеали, които не бяха по-материални от въздуха, който дишаше. Неизбежно беше. Защото ако той си беше представил какво би станало — какво наистина би станало — когато Градовете паднеха, би потръпнал от страх при мисълта за мизерията и разорението, които щяха да настъпят.

Но той — Ван Со-леян, танг на Африка — беше мислил дълго й упорито по този проблем. Беше си представял дългите, пълзящи колони от скелетоподобни фигури, нижещи се по голата, безкрайна пустиня. Беше ги виждал в ясната, сива светлина на утрото, кретащи по пътя отникъде за никъде, черните езици в съсухрените уста, празни очи, втренчени право напред, докато навред мъртвите бяха натрупани на гниещи купчини; всяка следа от човешка топлина, всичко човешко постепенно чезнеше от залинялата плът. В такива моменти ноздрите му трепваха в погнуса, като че ли усещаха натрапчивата воня на гниещи тела. И той се усмихваше.

Да. Той ясно виждаше това. Един умиращ свят, противният му, нерегенериран въздух, изпълнен с мрака на разрухата. И след това — нищо. Нищо освен скали, вятър и солени океани. Нищо за милион години.

Той сведе очи, загледан над тъмната повърхност на реката към Долината на царете. Тук смъртта беше на една крачка. Тя беше мрачната му компания, винаги присъстваща, по-интимна от любовница. Можеше да почувства дъха й върху лицето си, ръцете й, милващи меката му закръглена плът; потрепери от това докосване — не от страх, а от някакво странно неумолимо удоволствие.

Не. Никой от тях не го познаваше. Нито един. Хун Миен-ло, Ли Юан, Ян Мах — всеки виждаше само повърхността му, меко закръглената маска от плът. Но под нея — под тъканта на физическата същност — имаше нещо твърдо и неподатливо; нещо напълно враждебно на живота.

Той се обърна, заслуша се във воя на ветровете над главата си и се засмя възторжено. Изведнъж въздухът се изпълни с птици, завръщащи се към гнездата си от отвъдната страна на реката, дългите им, тъмни тела, които се спускаха и кръжаха високо над лунната тъма на Нил. И тогава те се гмурнаха една по една в тъмната вода, като образуваха внезапни кръгове от светлина.

Като вестители — помисли си той и почувства как през него премина неземна тръпка. — Вестители.

Това беше място, пълно с вирове, пътеки и древни камъни, с приятни беседки и нежно ромолящи потоци. Птици пееха в огрените от слънчева светлина клони на превитите от времето смрики, а под тях сред избуялата зелена покривка излети от бронз статуи на отдавна изчезнали животни — с гравирани на хълбоците им яркочервени пиктограми — се излягаха мирно, като че ли се криеха от безмилостните лъчи на късното следобедно слънце. Това беше сцена на абсолютно спокойствие, на дълго ваяна, почти неподвижна хармония. Но днес Градината на умствения покой не даваше на Ли Юан усещането за вътрешен мир, докато той ходеше по нейните пътеки. Очите му оглеждаха повърхността на нещата, не забелязваха нищо от финия баланс между форма, цвят и тъкан, създаден с толкова труд и усилия от градинарите. Беше съсредоточен само върху твърдия зародиш на безпокойство, скрит дълбоко в него.

На връщане от дома на Тай Юе Шан беше яздил — пришпорваше лудо коня, като че ли искаше да се пречисти от онова, което чувстваше в кръвта си, но беше невъзможно. При разрушения храм се беше обърнал и огледал наоколо и накъдето и да погледнеше, виждаше нейния образ.

Ами детето?

Той спря, внезапно разбрал къде се намира. Беше се отклонил от пътеката и се бе озовал сред цветните лехи. Земята полепваше, тъмна и тежка, към светлите му обувки от козя кожа, докато ръката му се сключваше около някое цвете, мачкаше го и разпръскваше кървавочервените венчелистчета. Погледна надолу ужасен, след това си тръгна, бързите му стъпки кънтяха по плочите, докато тичаше към Южния дворец.

Ли Юан прескачаше по три стъпала, след това изтича по тревата към отворените врати на Голямата библиотека. Старият, Чу Ши-че, се сепна, вдигна поглед и понечи да стане.

— Седни, майстор Чу — каза Ли Юан запъхтяно, докато пресичаше широката стая с висок таван. Зад Чу помощникът му, с двадесет години по-млад от него, погледна с широко отворени очи, докато младият танг дърпаше стълбата по шината, след което започна да се изкачва.

— Чие хсия… — Чу излезе иззад писалището. — Нека момчето да го направи…

— Признателен съм за вашата загриженост, майстор Чу, но привилегия на танга е да прави това, което пожелае.

— Може да е така, чие хсия — отвърна старият човек, подръпвайки дългата си брада, — но каква е ползата от слугата, комуто не се позволява да служи?

Ли Юан се обърна на стълбата да погледне към пи-шу чиен. Чу Ши-че беше назначен за Инспектор на имперската библиотека от дядо му, Ли Чин, преди повече от шейсет години и през цялото това време не бе пропускал поради болест нито един ден. Дори се говореше, че Чу Ши-че притежава енциклопедични познания за архива. Движенията му бяха станали по-бавни, но умът му си беше пъргав както винаги. Ли Юан се поколеба за момент, след което отстъпи и слезе, като остави помощника на Чу — „момчето“, прегърбен мъж на около шейсет и пет години — да се покатери вместо него.

— Какво търсехте, чие хсия! — Чу пристъпи към него, приведената му глава беше колкото белег за възраст, толкова и знак на почит към неговия танг.

Ли Юан си пое дълбоко дъх.

— Веднъж преди години видях един запис. Беше на брат ми Хан, като дете. Много малко дете. В овощната градина с майка ми, Лин Юа.

Чу се вгледа в него за момент, очите му се присвиха, след това се обърна встрани и изстреля няколко фрази на мандарин на помощника си. В следващия момент „момчето“ вече слизаше обратно, а в едната си ръка държеше дълга, тясна кутия със златен капак.

Тази кутия беше част от официалните архиви — хрониката на фамилията Ли, датираща от преди повече от двеста години. Тук, подредени от пода до тавана, бяха пълните холографски записи на фамилията, всяка кутия бе щампована с Юе Лун, лунния дракон, символ на Седмината.

Ли Юан гледаше как помощникът подава кутията на Чу Ши-че, след което се оттегля с дълбок поклон. Чу отвори кутията, за да провери съдържанието, затвори я с щракване и я подаде на Ли Юан.

— Мисля, че е това, което ви трябва, чие хсия — очите на стария човек отново като че ли го пронизаха, проникнаха в най-съкровените му дълбини. И може би затова никой от придворните на фамилията не знаеше за господарите си и наполовина колкото Чу Ши-че. Старият човек се усмихна хладно. — Простете, чие хсия, ние ще ви оставим да гледате записа.

— Благодаря, майстор Чу — каза Ли Юан признателно. — Ще ви повикам, когато свърша.

Той ги наблюдаваше, докато излизаха, след което се обърна, загледан в черната лакирана платформа в центъра на стаята — голям, кръгъл постамент, широк шест чи, на чиято повърхност беше гравиран голям Юе Лун; цялото това нещо лежеше върху седем златни драконови глави. Той беше идвал тук преди много години, седеше в краката на баща си. И докато баща му разказваше за старото, достойно наследство, призрачните изображения на неговите предци отново ходеха по земята, а думите им бяха също така силни и отекваха като по времето, през което бяха изречени. Винаги изглеждаше като магия — много повече от умело създадените с компютър фамилни изображения в Залата на вечния мир и покой, защото беше истинско. Или е било истинско. Все пак беше минало време, откакто той бе дошъл тук. Откакто се бе оставил да бъде въвлечен в миналото.

Това беше слабост — като историята с Фей Йен — но все пак поне веднъж можеше да си я позволи. И тогава може би безпокойството би го напуснало, мъртвата уста на миналото в главата му би млъкнала.

Той погледна кутията в ръцете си, огледа датата, щампована върху твърдата пластмаса под Юе Лун, след това щракна ключалката, отвори я и извади твърдия зелен пластмасов диск, който съдържаше образите, записани през съответния ден. За един миг само гледаше, спомняше си онзи момент в гробницата преди дванайсет години, когато беше носил първия от ритуалните предмети на баща си. Пи, символ на небесата — голям диск от зелен нефрит с малка дупка, пробита в центъра. Това тук беше като едно по-малко пи, по-леко, по-топло на пипане, но в същото време някак същото, имаше я дори и малката дупка в центъра.

Ли Юан огледа редовете обковани със злато кутии, подредени по стените, и усети едва доловима тръпка при мисълта за цялото това време, за всички спомени, съхранени тук, след което отиде при вратите, водещи към градината, затвори ги, дръпна дебелата копринена нишка, която висеше от тавана, и издърпа надолу големите щори, за да скрие дневната светлина.

Той прекоси помещението, наведе се над платформата, за да постави диска върху шпиндела в центъра на големия кръг от дракони, и отстъпи назад; Изведнъж лампите в стаята угаснаха, а пространството над платформата се изпълни с бледо сияние.

— Аз съм Ли Юан — каза той отчетливо, за да може машината да разпознае гласа му, — велик съветник и танг на Чен У Чу.

— Добре дошъл, чие хсия — отговори машината с мек мелодичен глас. — Какво бихте искали да видите?

— Овощната градина — гласът му слабо потрепваше. — Късно сутринта. Лин Юа с брат ми, принца Хан Чин.

— Чие хсия…

Светлината във въздуха затрептя и придоби очертания. Ли Юан задържа дъха си. Образът беше с ясни контури, почти действителен. Той можеше да види пъстрите сенки на листата по тъмната земя, танцуващите във въздуха прашинки, но ако протегнеше ръка, тя щеше да премине през празно пространство. Обикаляше бавно, придържаше се към тъмнината и гледаше майка си през дърветата, полите й, които се стелеха около нея, лицето й, изпълнено със слънчева светлина и смях. Деветмесечният му брат Хан пълзеше по тревата до нея. Докато ги гледаше, тя се наведе напред, хвана малките крачета на Хан и със смях го издърпа отново към себе си. Тя позволи на Хан да се отдалечи на няколко чи от нея и пак го дръпна назад. Хан се кикотеше — обикновено бебешко гукане, бликащ смях, който предизвика усмивка на лицето на Ли Юан, при все че болката стягаше гърдите му. Не, той не грешеше. Точно това си бе припомнял по-рано, дълбоко и подсъзнателно. Този момент, откъснат от времето преди настоящето, и едно дете — брат му — което толкова приличаше на неговото собствено, че да ги смята за различни хора изглеждаше някак нередно.

Той погледна във вълшебния кръг от светлина, омагьосан от видението на този отдавна отминал ден, и почувства някаква боязън. Не можеше ли да стане така? Не можеше ли човек да се прероди — нова топка плът, оформена за следващия етап от пътя? Не вярваха ли древните будисти точно в това? Затвори очи, замислен за руините по хълмовете над имението, след което се обърна настрани.

Слабост, слабост…

Разтърси глава смутен. Какво беше това? Какво, в името на боговете, правеше той? Когато се обърна пак с намерението да изключи образа и да излезе, замръзна, загледан в светлината, пленен от видението на майка си, люлееща брат му, от израза на любов, на пълно преклонение, изписано на лицето й.

Простена, болката на копнежа беше толкова ужасна, толкова съкрушителна, че за момент не можеше да диша. Тогава се измъкна от заклинанието, хвърли се в кръга от светлина и свали диска от шпиндела.

Когато помещението отново се изпълни със светлина, той трепереше, потресен от лекотата, с която беше омаян. Това бяха, както можеше да прецени, онези последни моменти преди идването на Бен Шепърд. Копнежът по миналото беше като тежка верига, която се увиваше здраво около него и го поваляше. Да се поддаде на това желание беше по-лошо от самото желание. Слабост, която не биваше да се допуска. Не, не можеше да бъде танг и да чувства всичко това. Трябва да се върви напред, не назад.

Той остави диска да се плъзне от пръстите му, след което се обърна и тръгна към вратата. Имаше работа, която трябваше да свърши, имаше срещи с министри. Неясното бъдеще го привличаше. Трябваше ли той, неговият архитект, да бъде нерешителен? Трябваше ли да види как всичко пропада?

Разтвори широко вратите и излезе. Крачеше бързо по коридора, слугите бързаха да коленичат, допрели глави към пода, докато той преминаваше. Вече в работния си кабинет, седна зад голямото бюро, докато слугите му се щураха насам-натам, за да съберат висшите чиновници. След няколко секунди на вратата се появи не Нан Хо, нито секретарят му, Чан Ши-сен, а първата му съпруга, Миен Шан.

Той вдигна изненадан поглед.

— Миен Шан… Какво има?

Тя пристъпи две крачки в стаята, сведе глава сдържано, нерешително.

— Прости ми, съпруже, но мога ли да поговоря с тебе за момент?

Той се намръщи.

— Нещо случило ли се е, Миен Шан?

— Аз… — тя вдигна поглед към него, после пак сведе глава и кимна леко. Страните й бяха леко поруменели. Тя преглътна и започна отново: — Чие хсия, аз… не за себе си, разбирате ли…

— Не — каза той нежно. — Кажи ми, жено, какво има?

— Става дума за Лай Ши, съпруже. Това горещо време…

Той се облегна назад загрижен. Лай Ши, втората му съпруга, беше бременна в четвъртия месец.

— Тя добре ли е?

— Тя… — Миен Шан се поколеба, след това заговори отново: — Хирургът Ву каза, че няма нищо лошо. Тя беше в безсъзнание за съвсем кратко. Детето е невредимо.

— В безсъзнание? — обзе го внезапен гняв, че никой не му е съобщил това при завръщането му и се изправи.

Миен Шан го погледна отново — с боязливо, уплашено изражение, след което пак наведе глава.

— Тя… припадна. В градината. Играехме на топка. Аз… — тя се поколеба отново, но този път се овладя и се застави да каже всичко, вдигнала глава и загледана в очите му. — Помолих майстор Нан да не ти казва. Ти си толкова зает, съпруже, а това е такава дреболия. Не исках да се безпокоиш. Лай Ши изглеждаше отлично. Беше само моментно пренатоварване. Но сега тя си легна…

Ли Юан заобиколи бюрото и се извиси над малката фигура на първата си съпруга.

— Извикала си хирурга Ву?

Тя сведе глава, почти разплакана; страхуваше се от гнева на съпруга си.

— Той каза, че е треска, чие хсия, от въздуха и от топлината. Прости ми, съпруже. Не знаех…

— Виждам. И тази треска — тя сериозна ли е?

— Хирургът Ву казва, че ще премине. Но аз се тревожа, чие хсия. Дните са толкова горещи, а въздухът е толкова сух, така неблагодатен.

Ли Юан кимна. Той самият го беше забелязал. Вгледа се в нея за момент, съзерцаваше смирената й стойка; колко се различаваше от Фей Йен. Тогава, трогнат от нейната загриженост, я притисна към себе си, загледан меко в закръгленото й лице.

— Иди си сега, Миен Шан, и седни при Лай Ши. Щом свърша тук, ще дойда колкото може по-бързо. Между другото, ще дам нареждания на Нан Хо да премести целия Двор в плаващия дворец. Не мога да оставя жените си да се мъчат в тази жега.

Миен Шан широко се усмихна, доволна от чутото. И все пак усмивката й, която трябваше да го е стоплила, просто го накара да се почувства виновен, че не може да й отвърне със същата топлота.

Той въздъхна, изведнъж почувствал умора от всичко.

— Прости ми, Миен Шан, но трябва да се свършат толкова много неща.

Тя се отдръпна, свела поглед.

— Съпруже…

Той я гледаше как си тръгва, след което се обърна и заклати глава, ядосан на себе си. Защо беше толкова студен с тях? Не бяха ли те все пак най-добрите жени — нежни и любещи, загрижени за здравето му? Защо тогава трябваше да проявява такава липса на уважение? Такова безразличие?

Или беше по-просто? Не беше ли така, както Бен му беше казал тогава? Не беше ли той все още влюбен във Фей Йен?

Той постоя за момент, дишаше дълбоко, осъзнаваше, че го разбира — за пръв път, откакто я беше отпратил. Той я обичаше, да, но това сега нямаше значение. Беше обвързан с новите си жени. Досега не се бе сблъсквал сериозно с това. Беше оставял нещата да се изплъзнат с надеждата времето да ги излекува, сами да се оправят, но това не стана. Беше толкова просто — да не правиш нищо. Беше му липсвала воля. Но сега…

Кимна решително. Отсега нататък щеше да бъде различен. От този момент щеше да действа, да влияе на нещата. Щеше отново да ги поправи. Щеше да започне още тази вечер с Лай Ши. И с времето… с времето тези чувства щяха да утихнат и тъмният, твърд камък на болката би могъл да се отмие.

Отпусна юмруците си, остави миналото да се оттече, да падне от пръстите му, след което се върна зад бюрото, зае се с купчината документи; подбираше само тези, на които спешно трябваше да се обърне внимание.

Фей Йен стоеше сама на терасата до езерото с боси крака. Вече беше късно и дневната жега бе утихнала, но въздухът още бе топъл и задушен и докато крачеше по хладните лакирани дъски, тя леко си вееше с ветрило.

Посещението му я бе смутило дълбоко. Първо мислеше, че това е просто гняв, че я дразни намесата му, но всъщност беше нещо повече. Дори след като се успокои — след като се изкъпа и прислужничките разтриха гърба и краката й с ароматни масла, за да се отпусне, тя чувстваше същото странно напрежение в корема и знаеше, че е свързано с него. Беше си мислила, че всичко е свършило, но още не беше; сега го осъзна.

Тя обърна глава. Отдясно, от другата страна на езерото, хангарът светеше. Тихи шумове се носеха над тъмната спокойна вода; чуваха се слугите на баща й, които приготвяха кораба за тръгване на сутринта.

Тя въздъхна, оттласна се от перилата, слезе по тесните стъпала, които водеха към брега. Там, под брилянтния кръг на луната, се спря, загледана в тъмното огледало на езерото. Под краката й на лунната светлина блестеше голям, полиран бял камък и караше отражението й — по-тъмно, по-слабо доловимо от камъка — да изглежда почти въображаемо.

Гасна — помисли си тя. — Бавно гасна като гладен дух.

Тя потръпна и се обърна, сякаш да се освободи от тая мисъл, но мисълта беше упорита, натрапваше й се, докато накрая трябваше да се изправи с лице срещу нея. Все пак беше истина. Животът, който тя трябваше да има — „истинският“ й живот, като жена на Ли Юан и майка на синовете му — беше свършил преди години. Тя го беше убила толкова сигурно, както ако си беше прерязала гърлото с нож. А животът, който водеше сега — тази поредица от празни дни, запълвани със случайни любовници и безцелни занимания — беше един вид живот след смъртта, без никаква цел и смисъл.

При тази мисъл почувства силна горчивина — чиста и неподправена. Всичко беше по нейна вина. И въпреки това какво можеше да промени? Ако имаше избор, какво би направила другояче? Тя си пое дълбоко дъх, после се обърна, изправи се още веднъж пред отражението си, наведе се напред, за да го разгледа отблизо.

Много се беше променила през последните няколко години. Навиците от преди ги нямаше. Сега не носеше никакви бижута. Дрехите й бяха по-прости — скромното чи пао беше единственото, което носеше тези дни. Косата й бе строго вчесана назад, здраво сплетена и навита на малки кокчета от двете страни на главата й.

Изглеждам като селско момиче — мислеше си тя. Да. И точно така се бе облякла онази сутрин преди три години, когато му съобщи лошата новина.

Тя остана неподвижна за миг, погълната от спомена.

— Какво би направил, ако ти кажа, че съм пропаднала? — беше го попитала тя, защото мислеше, че той ще разбере. Но той я погледна с празен поглед, озадачен от думите й. И тя трябваше да му обясни. Дете. Син. И за известно време бяха щастливи. Но това време бе кратко. Кратко като поемане на дъх.

Сега знаеше, че не е трябвало да приема Цу Ма за любовник. Но по онова време беше много трудно да си сам; трудно бе да си жена и да те пренебрегват. Във всеки случай тя беше обезумяла. Цу Ма… само мисълта за него я побъркваше. Тези следобеди, когато лежеше под него гола на одеялото му сред руините на древния храм… това беше самото блаженство. Това беше вкусът на рая.

Да, и въпреки че беше грешно, не беше нищо в сравнение с това, което направи Юан. Да убие конете… Тя потрепери, споменът бе още пресен. Как можа да го направи? Как можа да убие тези чудни, чувствителни животни? Не можеше да го разбере.

И сега се беше завърнал; по-зрял и по-внушителен отпреди. Танг във всяка своя дума и действие. Да, така беше. Детето, което познаваше, вече го нямаше; сякаш никога не е било. А на негово място стоеше един непознат. Някой, когото тя би трябвало да познава, но не познаваше.

Тя се обърна, загледана назад към терасата. Там стоеше една фигура — малка, прегърбена фигура. В следващия момент разпозна баща си.

— Фей Йен? — тихо извика той. — Ти ли си там долу?

Той слезе по стъпалата и отиде при нея до водата.

— Татко — тя го прегърна нежно. — Мислех, че си си легнал.

— Така и трябва да направя, но не преди тебе, момичето ми. Какво правиш тук? Късно е. Мислех, че тръгваш рано сутринта?

— Да. Но трябваше да остана сама за малко. Да помисля.

— Ах… — за миг очите му срещнаха нейните, след това той погледна встрани. — И аз мислех. Хан има нужда от баща. Този живот не е добър за него, Фей Йен. Нужна му е силна ръка. За равновесие в живота му.

Това беше старо семейно наставление и тя се усмихваше както винаги, защото знаеше, че баща й не я съди, а само иска най-доброто за детето. Тя го разгледа за момент на лунната светлина. Сега той бе стар, сивата му коса оредяваше, мъжката му сила вехнеше и все пак, когато беше при Хан, годините му като че ли се стопяваха. Не, тя никога не го беше виждала да се смее толкова много както през последните няколко седмици.

Тя се наклони и го целуна нежно по челото. Никой на този свят не я обичаше така, както баща й. И никой не й прощаваше така, каквото и да направеше.

— Той има вуйчовци — тя като че ли отговаряше, но Ин Цу изсумтя, отпъдил мисълта.

— При това чудесни — той се засмя — къс, остър звук, пълен с разочарование. — Аз хранех такива надежди, Фей Йен. Такива планове за тях. И какво станаха? Пияници и пройдохи. Прахосници на семейните пари. Всички до един.

Беше грубо и до известна степен несправедливо, но тя не му обърна внимание. Братята й можеха да водят свои собствени битки. Сега трябваше да мисли за Хан. За Хан и за нея самата.

— А тези стражи? Мислиш ли, че Ли Юан беше прав?

Ин Цу помисли за момент и сви рамене.

— Не знам, ну ер. Това е… необикновено. Но Ли Юан си има причини, сигурен съм, и ако това му помага да успокои ума си, значи е хубаво, нали? Този младеж носи тежко бреме и го носи добре — очите му заблестяха с възхищение. — Ако беше мой син… — след това, разбрал думите си, погледна отново встрани, но не преди тя да забележи разкаянието, краткия проблясък на горчивина, които преминаха през лицето му.

Тя погледна нагоре. Далече над хълмовете две гъски се носеха бавно по небето, крилете им шумоляха тихо, докато летяха на юг към морето. Гледката я накара да свие юмруци, припомнила си езерото в Тонджиян с Ли Юан, Цу Ма и братовчедка й Ву Цай, на малкия остров, под цветните лампиони. Нощта, когато тя свиреше на пи па и пееше припева на „Две бели гъски“.

А сега беше сама. Като тревата на самотен хълм, която знае, че трябва да увехне и да умре. Думите я накараха да потрепери, тя се обърна пак с лице към баща си.

— Ела — хвана нежно ръката му. — Нека влезем вътре.

След като му пожела лека нощ, тя се върна в покоите си — към лекото, омайващо блещукане на ароматичните свещи и прислужничките, които се суетяха и приключваха подреждането на нещата, необходими за утре. След като ги отпрати с жест, отиде при спящия Хан, и се загледа в детското креватче.

Само в моменти като този, когато Хан лежеше там, с разперени ръце и крака в съня си, а тъмната му коса бе разрошена, само тогава тя разбираше колко много го обича. Не кротко, не радушно, а с дива майчина любов, покровителствена като на майка вълчица към нейните вълчета.

Посегна и нежно приглади косата му назад от очите, след което придърпа одеялото и зави гърдите му. Тя беше себелюбива, знаеше това. Мъжете, които я ухажваха — до един кухи клоуни и контета — отнемаха прекалено много от времето й. Отнемаха я от него. Но това щеше да се промени. Тя щеше да прекарва повече време с него.

Прибра ръката си бавно, неохотно, след което му изпрати тиха въздушна целувка. Нека спи — помисли си тя. — Нека да сънува приятните си детски сънища. Защото утрешният ден ще бъде дълъг. Дълъг, дълъг ден.

Глава 17Далечен гръм

Ким посегна и взе четчицата за писане от поставката. Потопи я в мастилницата, придърпа документа към себе си и написа името си в края на последния лист.

— Ето — той седна отново. Това беше последният щрих, последната формалност. Сега беше техен.

Вдигна очи и видя Райе да се усмихва. Изпълнителният директор на „СимФик“ го искаше повече от всички събрани тук. Да вдигне отново репутацията на компанията и пак да я нареди сред челните десет на Хан Сен. Да, той беше платил над два пъти повече от това, което според брокера му щеше да върне Ким обратно.

И ето го отново тук. В стария офис на Бердичев, девет години по-късно и с деветдесет и девет години по-мъдър. Или поне така се чувстваше.

— Добре дошъл пак в „СимФик“, ши Уард — каза Райе, наведе глава и протегна на Ким двете си ръце. — Аз съм доволен, че ви наехме.

Ким се напъваше да се усмихне и да поеме ръцете на мъжа. Две години — мислеше си той — това ли беше всичко? И все пак усещането не беше както преди. Тогава той нямаше изгледи да бъде свободен, докато сега най-после имаше договор. Пет години — шест, ако избереше допълнителната възможност — и щеше отново да е свободен. И богат.

Той се обърна назад, гледаше как един от хората на Райе посипа с пясък подписа му, след което премести документите в специална папка. Документът беше дълъг, общо двадесет и четири страници, и той го бе прегледал внимателно заедно с брокера си предния ден, но това бяха формалности. Просто беше техен роб. През следващите пет години щеше да прави онова, което му кажат и когато му кажат. Доколкото не представлява заплаха за живота му или не застрашава сериозно здравето му. И при условие че е законно. Не че имаха намерение да го излагат на опасности; не и след като бяха платили, за да го наемат.

Той замислено допря долните си зъби с език. Двадесет и пет милиона юана вече бяха преведени по сметката му. Щеше да има и още. Много повече. Петнайсет милиона годишно за пет години плюс още двадесет и пет, ако останеше допълнително още една година. Освен това се полагаха премии, два процента от всяко изобретение, което впоследствие се внедри по оригиналния патент, и различни възнаграждения за довеждане на съществуващите патенти до „производствени стандарти“.

Общо взето щеше да е изключително добре. Достатъчно богат, за да заработи отново, ако нещата потръгнеха; по-зрял, по-мъдър. Щеше да има достатъчно пари, за да започне самостоятелно. Вероятно дори достатъчно, за да се ожени за дъщерята на маршала.

Погледна към Райе и се усмихна с по-приятна, спокойна усмивка.

— Доволен съм да бъда с вас, ши Райе — беше забелязал десетината старши служители, наредени в далечния край на офиса, чакащи края на разговора. — Надявам се съвместната ни работа да е плодотворна.

Тези думи, които бяха казани от Райе по-рано същия ден, разтеглиха в усмивка устните на изпълнителния директор.

— И аз се надявам, Ким. Наистина. Сега ела да продължим. Време е.

Ким кимна, след това си позволи да се обърне със слабо усещане за тежест в крайниците. В съседната стая техникът чакаше до машината си. Ким влезе в стаята, огледа го с хладен интерес, изпитал внезапно чувство за празнота — може би дори белег за страх — в стомаха си. Машината представляваше някаква конструкция, свързана чрез кабели с малък терминал. Отвън изглеждаше доста безобидна, но щеше да им даде възможност да го контролират през следващите пет години.

Роб — мислеше си той. — Отново ще съм роб. Мислеща вещ. Машина за решаване на задачи. Не личност, а машина. Средство, което ще бъде използвано, както компанията пожелае.

Той потрепери, след което пристъпи напред и позволи на техника да му помогне да си постави скобата.

Отне само секунди. След това отстъпи назад, яката леко пулсираше около врата му. Усещаше топлината й, нейната енергия, тя беше почти като жива и въпреки желанието му ръката му се вдигна незабелязано, за да я докосне и подръпне леко.

— Няма да ти причини нищо лошо — каза Райе, сякаш за да му вдъхне увереност. — Ние не предпочитаме да я използваме, но законните формалности… — гласът му някак си се загуби. — Приеми я като един вид защита. Животът в компанията е труден и много напрегнат, както знаеш — засмя се неловко. — Е… тя ще ни помогне да се грижим добре за тебе. Така всички ще бъдем доволни, нали?

Ким кимна и се усмихна на Райе с най-добрата усмивка, на която беше способен; но внезапно действителността го връхлетя. Това щеше да бъде животът му през следващите хиляда седемстотин седемдесет и един дена. Това…

Райе се обърна, взе някаква папка от помощниците си, след което се обърна отново към Ким и му я подаде.

— Това са подробностите по първото ти назначение. Решихме за начало да ти възложим нещо познато. Нещо, с което ще можеш да се заемеш веднага.

Ким взе папката и я отвори. Вътре имаше четири тънки листа хартия. На първия — четири уравнения, написани на ръка. На втория — малка, прегледно начертана диаграма, бележките по нея бяха написани с почерк, различен от първия. Третият лист беше изпълнен с бележки, някои бяха от автора на уравненията, но повечето бяха с почерка на този, който беше направил диаграмата.

— Молекулярни преходи — Ким почувства как през него преминава вълна от възбуда. — Работил съм по това.

— Знам — каза Райе тихо. — Ние работим от известно време в същата насока. И това е резултатът, до който сме стигнали. Те са нестабилни…

— Да — Ким погледна отново уравненията за миг, после погледна последния лист. Най-отгоре беше изобразена емблемата на „СимФик“. Под нея с четлив почерк бяха отпечатани подробностите по назначението му.

— Бездната Зом — каза той, втренчен в Райе с широко отворени очи. — Вие ме изпращате в бездната Зом!

Нощният клуб „Филаделфия“ бе почти празен. Беше малко след седем сутринта и четирима млади мъже седяха около една от централните маси. Горните копчета на техните пау бяха разкопчани, а саката им — метнати по облегалките на столовете. Нощта беше дълга, но успешна и те бяха спечелили повече от един милион юана. Достатъчно поне засега, за да предпазят движението от банкрут. Кенеди прекара над два часа, уморен повече от обикновено, плътно обграден от новите телохранители, които беше наел. Това беше само една от промените, които бяха забелязали. Дребни наглед неща, които ги накараха да се замислят какво им бе казал Кенеди първия път и да преценят наново. Изглежда, за една нощ положението се беше променило.

Оставаха четири дена до първия кръг от гласуването и нещата изглеждаха добре. Майкъл Левър водеше дори в по-несигурните избирателни секции, а се говореше, че Едуард Гратън, човекът на баща му, би бил щастлив, ако събере и една трета от гласовете. През цялата нощ при Майкъл идваха хора и го тупаха по гърба, поздравяваха го, като че ли преброяването беше само формалност. Това го правеше неспокоен. Изглеждаше като капан.

— Твърде много се безпокоиш, Майкъл — казваше Кустоу. — Какво може да направи Гратън за четири дена? Те хвърлиха по тебе всяко парченце кал, до което можаха да се доберат, и пак не беше достатъчно. Времето е наше и никой не може да го промени. Нещата се обръщат срещу старите. Хората искат промяна. И ще я получат, за Бога!

Паркър и Фишер се смееха, но Майкъл беше тих и мрачен. Неговото място определено изглеждаше сигурно, но нещата на информационното табло не вървяха особено добре. Ако не се оправеха, щеше да бъде късмет да вземат поне четири от трийсетте места. Но той си мислеше и за друго казано от Кенеди — нещо, което му беше прошепнал по-рано същата вечер — за възможността за сделка. Той бе предупредил Майкъл да бъде внимателен. Да бъде много внимателен.

— Все пак много зависи от този — каза Фишер. Той се обърна на стола си, за да повика сервитьора за още ча, след което се обърна отново. — Знаеш, има цял куп места, които са уязвими на втория кръг. Четирийсет или повече. И всяко едно от тях направо плаче да бъде заето.

— Това при положение, че съберем достатъчно гласове в първия кръг — добави Кустоу предпазливо.

— Естествено… — Фишер се наведе напред и се загледа ту в единия, ту в другия. — Мисля, че ще успеем. Мисля, че ще се справим по-добре, отколкото показва таблото. Много по-добре. Ето защо попитах Кенеди дали мога да се кандидатирам за някое от тези места.

Майкъл вдигна поглед.

— Това е добре, Карл. Какво каза той?

Фишер се засмя.

— Той каза „да“.

И тримата го поздравиха.

— По дяволите ча — Кустоу стана олюлявайки се от стола си. — Това трябва да се полее с още една бутилка специално вино!

— Къде смяташ да пробваш? — попита Майкъл, докато го издърпваше обратно.

— В хсиен Маями. Срещу Карвър.

В Маями Фишер си беше у дома. Там бе регистрирана фирмата на баща му. Също като Майкъл и той щеше да застане срещу човека на своя старец.

Майкъл погледна надолу.

— Разумно ли е?

Сега Паркър и Кустоу наблюдаваха Фишер отблизо. И двамата знаеха какво има предвид Левър. На следващия ден, след като Кенеди се беше кандидатирал за Бостън, бащата на Фишер лиши сина си от наследство: беше замразил авоарите и на трите му фирми. Фишер се принуди да уволни работниците си. Някои успяха да си намерят друга работа, но повече от сто семейства бяха „слезли надолу“. Медиите се занимаваха непрекъснато с него, а Представителят Карвър прекрати служебното си пътуване в Град Европа и долетя обратно, за да бъде интервюиран в дома на едно от онези семейства, които бяха пострадали, както той се изразяваше, „от безотговорното управление на един млад и неопитен човек“. Да слезеш надолу — с целия обществен позор — беше нещото, от което всички избиратели се страхуваха и в очите на гласоподавателите от Маями стореното от Фишер беше непростимо.

— Искам да получа шанс да докажа правотата си — каза Фишер. — Да се срещна с Карвър и да му кажа в лицето, че е лъжец и мошеник. Че от осемнайсет години баща ми го купува.

Кустоу подсвирна.

— Искаш да му кажеш това в лицето?

— Ще те съди — каза Паркър.

Фишер се усмихна.

— Кенеди се надява точно на това. Той иска сам да се заеме с делото. Аз съм му предоставил всичко. Счетоводните книги, номерата на папките, записи на разговори.

За първи път откакто тълпата беше напуснала клуба, Майкъл погледна напред и се усмихна.

— Готов си да направиш това?

Фишер кимна.

— Готов съм преди всичко останало. След тази първа среща с Кенеди. Въпреки че може би ми трябва някаква застраховка.

Бавно, но като постепенно набираше сила, Майкъл започна да се смее. В следващия момент вече всички се смееха. Сервитьорът, който донесе ча, ги огледа, след което вдигна рамене и си отиде, запазил мислите си за себе си.

Емили се обърна, огледа се, опита се да прецени сериозността на проблема с един поглед, но беше трудно да възприеме всичко наведнъж. Окото беше нарисувано до най-малки подробности — изкривеното от мъка лице на някой старец или празното, безнадеждно взиране на тихо, търпеливо дете; воплите на млад сляп просяк или тихото страдание на лицето на майката, която още люлее отдавна мъртвото си дете. Пред лицето на цялото това лично нещастие общата картина просто се изплъзваше. Такова голямо страдание беше буквално невъобразимо. Тя смяташе Европа за лошо място, но чак толкова…

Тя бе слязла ниско долу, на ниво единадесет, точно над Мрежата, в самите основи на хсиен Вашингтон, за да рекламира наскоро откритата „Кампания за социална справедливост“. Планът й беше да финансира и построи петдесет „Центъра за грижи“ из целия Град, за да опита да реши проблема с ограничаването на правата на долните нива, но от момента, в който беше стъпила тук, в Мейн, беше разбрала колко патетична, колко печално неадекватна е тази мисъл. Само за да се започне беше необходимо сто пъти повече от това, което предлагаха. Само на тази палуба имаше повече от петдесет хиляди души — петдесет хиляди на палуба, проектирана за не повече от осемнайсет хиляди!

Когато беше избрана за председател на Комитета на младите съпруги, тя мислеше, че това би било начин да се свърши нещо полезно. През следващите шест месеца хвърли всички сили за организиране на срещи и събиране на средства. Но сега, като погледна това отстрани, разбра. Тя се залъгваше. Имаше само един начин всичко да се промени. От върха. Да бъдат унищожени ония, които допускаха това да продължава.

Ходеше сред тълпите, чувстваше как хиляди ръце допираха или подръпваха леко коприната й, хиляди очи се обръщаха към нея, умоляваха я негласно: Помогни ми! Нахрани ме! Освободи ме от този ад!

Над нея се надвесваха камерите на медиите, улавяха сцената, фокусираха се върху изражението на лицето й. И когато тя се завръщаше на голямата платформа със знамената и видните гости, до нея се лепваше репортер, който на висок глас настояваше за изявление.

— Просто покажете това — казваше тя. — Покажете на средните нива, че така живеят хората тук. Всеки ден. И… — и тя се насилваше да изрече лъжата, — и че те могат да помогнат. Ако дадат само по един юан за кампанията, ще помогнат да се преборим с цялото това страдание.

Тя се обръщаше бързо, за да не би гневът и горчивината да я накарат да каже повече. Не. На никого нямаше да помогне, че тя говори пред хората. Най-малко пред тези хора. Нужни бяха действия. Действия като тези, които беше предприемала преди.

Беше време да се организира наново. Да приеме фалшивата самоличност, която Де Вор бе приготвил за нея преди толкова години, и да стане Рейчъл де Валериан. Терорист. Анархист. Изравнител.

Да. Беше време Пин Тяо да се преродят.

От мястото, където стоеше Ким — от високата наблюдателна галерия, на две ли над повърхността на великия океан — събитията в големия свят изглеждаха отдалечени като звука от далечна гръмотевица. Нощта беше спокойна, безмерна, мракът се стелеше във всички посоки. Без край. Буквално без край. Можеше да се движи вечно в този мрак, без никога да достигне границата му.

Мрак — помисли си той. — Накрая няма нищо друго освен мрак. А през целия си млад живот беше търсил светлината. Бореше се за нея, както гмурецът се бори да изплува от голямата дълбочина.

Някъде в далечината вълните се разбиваха в неравна бяла ивица по протежение на обкръжаващия ги вълнолом. От мястото, където стоеше, тази линия изглеждаше крехка и непостоянна и все пак той беше прелетял над нея и беше видял надигащите се водни грамади; вълни, високи по петдесет чи, да връхлитат свирепо върху ръбестия вълнолом, и при тези гледки се боеше повече, отколкото при гледката на големия средокеански Град, който бяха построили тук, над бездната Зом.

Той се обърна. Високо над него, над големия пилон на върха на централния блок, нощното небе бе обсипано със звезди — милиони звезди, които горяха с нажежен блясък — картина, която той трудно можеше да си представи. Тази картина, толкова различна от симулациите, го изпълваше със страхопочитание. Бяха истински! До този момент всичко беше в главата му като някаква сложна триизмерна графика. Но сега, когато го виждаше със собствените си очи, знаеше какво му е липсвало. Тази широта, тази необятност, будеща боязън. Това беше нещо, за което знаеше и до което никога не се беше докосвал. Никога до този момент.

Той се обърна назад, забелязал едва доловимото движение на наблюдателната платформа. Долу, по нивата, не чувстваше нищо, като че ли беше на сушата, но тук приливът на великия океан можеше да се усети въпреки вълноломите и големите ледени вериги, които държаха Града закотвен за дъното на океана, на десет ли дълбочина.

Погледна замислено надолу. Нещо в него съответстваше на тези огромни, непрогледни дълбини под сътворената от човешка ръка крехка плаваща платформа на Град Океан; на цялото това тегло и налягане. Нещо тъмно и противно на мислещата му същност, което понякога го поглеждаше като огледално отражение, озъбено и ръмжащо.

Положи ръце срещу тънкия пласт лед, който го отделяше от необятността, и потрепери. Мрак и светлина. Колко често се срещаше това — най-простата от всички противоположности. Мрак и светлина. Както във великото дао. И все пак, строго погледнато, той не вярваше в дао. Не вярваше, че тъмнината и светлината са едно и също нещо. Не. По-скоро му изглеждаше, че тъмнината и светлината са заключени в една извънвременна, безспирна борба за надмощие — борба на постоянно редуване между ослепителното, изгарящо проблясване на светлината и потопяването в абсолютното нищо.

И после?

Той отстъпи назад, беше му забавно. Какво е съществувало преди вселената? И какво ще има, когато всичко свърши? Изглеждаше логично да се пита за тези неща и в същото време подобни въпроси бяха безсмислени. Опит да хване въздуха. Какво значение имаха те тук и сега, в обикновения живот? Каква беше ползата от тях?

Абсолютно никаква полза. И все пак той чувстваше нужда да ги задава.

— Ши Уард?

Ким се обърна. Един хан стоеше в сенките до отворената врата на обслужващия асансьор, обръснатата му глава беше леко приведена. Върху зелената униформена дреха на „СимФик“ бе изобразена цифрата четири, което обозначаваше статута му в йерархията в „СимФик“ на бездната Зом.

— Време ли е? — попита Ким, изпитал внезапна неохота да напусне сигурността на мрака.

Прислужникът вдигна глава и го погледна в очите.

— Те чакат долу, ши Уард. Трябва да слезете.

Ким се поклони и закрачи. И все пак при защитния люк спря и погледна надолу към ярко осветеното сърце на Град Океан. Бездната Зом беше типичен средноатлантически Град. Дебелата външна стена образуваше огромен шестоъгълник, свързан чрез гъвкави пешеходни коридори с централната шестоъгълна кула, на чийто връх имаше тънка радиомачта. Отгоре би изглеждала като крещящо ярка брошка, изпусната сред морето, но от мястото, където беше той, приличаше повече на огромна плетеница, сребристите коридори бяха като нишки на гигантска паяжина…

— Ши Уард!

Леката острота в гласа на прислужника му напомни за станалото тази сутрин. Нищо особено, всъщност. Една отметка в счетоводните документи на корпорация „СимФик“. Обърна се, поклони се за извинение и пристъпи в тясната клетка. Послушен. Техен слуга.

И все пак, докато люкът се затваряше, той изведнъж разбра, че всъщност те бяха получили част от него и че същият този непознат, неизследван мрак, който лежеше под това дело на човешките ръце, беше едновременно и огромен, и малък.

Да, що се отнася до съзнанието, какво беше то, ако не един ярко осветен сал, плуващ по тъмните води на подсъзнанието? Малката, крехка постройка на човешкия разум.

Когато асансьорът тръгна надолу, Ким се обърна и разгледа гладкия овал на обръснатата глава на прислужника, гънките на зелената тъкан, покриваща гърба му, и през главата му мина мисълта дали и този човек се безпокои с подобни мисли или единствената му мярка за нещата са статутът и материалното положение.

Ако е така, какво ли е да си такъв? Да се примиряваш, че нещата са такива, каквито изглеждат, и да не питаш какви са в действителност? Какъв беше този извор на вътрешно спокойствие, от който трябваше да черпи човек, за да свикне с големите тайнства? Как можеш да спреш да мислиш и просто да бъдеш? И беше ли възможно наистина? Нямаше ли твърде много „пускане по течението“, вместо наистина да се хванеш здраво?

За миг се захвана с проблема като маймуна, която ровичка мравуняк с клонка, след това отстъпи.

Проклятие или благословия. Той беше онова, за което му плащаше „СимФик“. Въпросите бяха безсмислени. Не, това, което трябваше да прави през следващите пет години, беше да намери начин да използва, а не да бъде използван. Да внимава да не се превърне в нещото, което те си мислеха, че е — обикновено средство за решаване на задачи, генератор на идеи. Той щеше да им дава каквото искат, но в същото време трябваше да задържи и нещо за себе си. Може би едно нещо. Едно-единствено чисто откритие.

Асансьорът забави и спря. Когато вратата се отвори и пропусна бълбукането на разговорите от стаята зад него, Ким си припомни мълчаливия, осеян със звезди мрак горе и се усмихна — знаеше, че е прав.

Кустоу се връщаше с Майкъл към апартамента, който Левър бе наел в южния край на палубата, с изглед към модерния площад. По пътя говореха за много неща — за телохранителите на Кенеди и за важността на новия пакет от промени в Едикта — но главно за това, дали Кустоу също щеше да издържи.

— Това ли искаш, Брин?

— Така мисля — отговори Кустоу. — Все пак не ми се струва, че имам кой знае колко други възможности. И двамата сме в немилост, щом се намеси пазарът, а и не можем да живеем без лунна светлина.

Майкъл се обърна към него.

— Не това те питах, Брин. Истински ли го искаш?

Кустоу наведе глава; мислеше.

— Ако не бях поискал да се включа, нямаше да направя първата крачка, нали? — погледна унило към Майкъл. — Мисля, че и двамата знаехме докъде ще доведе всичко това. А Джоузеф Кенеди не дърпаше лостове, нито говореше лъжи, нали?

— Мисля, че не.

— И това ми дава две възможности. И двете са политически. Мога да остана зад кулисите, като дърпам конците, или да изляза отпред.

— И ти искаш да бъдеш отпред?

Кустоу си пое дълбоко дъх.

— Не съм сигурен. Винаги съм харесвал това, което правя. Искам да кажа, за мене беше удоволствие да работя с теб, Карл и Джак. Ние сме добър екип. Но да започна сам, с нов екип… — той вдигна рамене. — Просто не знам.

Майкъл замълча за момент.

— Хората очакват от тебе да издържиш. С разрастването на партията ти ще загубиш своите позиции, освен ако не си Представител. Ще загубиш всичко, което казваш, че имаш сега. Не, ако не издържиш, ще се окажеш изблъскан, Брин. Поне аз така виждам нещата.

Кустоу клюмна, след което кимна. Той се мръщеше, гледаше в краката си. Когато отново вдигна очи, на лицето му беше изписана болезнена нерешителност.

— Нали знаеш как е, Майкъл. Страх ме е.

Майкъл се засмя кратко, след което се намръщи. Кустоу беше най-големият от тях. Най-силният. Най-контактният. Не беше възможно да се страхува.

— От какво те е страх?

— От всичко това. От властта и политиката. Не искам да стана следващия Карвър, Гратън или Хартман.

Майкъл поклати глава.

— Няма да станеш! По дяволите, Брин, нали точно за това говорим — да се отървем от старата гвардия и да прокараме нови пътища — по-добри пътища?

Кустоу потрепери.

— Може би. Не знам. Просто тази нощ гледах на нещата отвън, това е всичко. Гледах всичкото това тупане по гърба, събирането на средства, телохранителите, сговора между приятели и се чудех дали наистина ние ще бъдем по-различни от другите.

За миг между тях се възцари тишина, след това Майкъл хвана ръката на стария си приятел.

— Ела. Апартаментът ми е тук нагоре по коридора. Нека поспим няколко часа, след това ще говорим пак.

Кустоу се усмихна спокойно и кимна.

— Добре, води.

Пред своята врата Майкъл се обърна и отново погледна към Кустоу. Може би Брин беше прав. Може би щеше да стане точно това, от което се страхуваше. Но ако не опитаха, ако просто се откажеха, не би ли било също толкова лошо?

Майкъл натисна ключалката и набра комбинацията с другата си ръка. Когато вратата се отвори, Кустоу се усмихна пиянски и се затътри навътре.

Експлозията беше оглушителна. Майкъл полетя назад по коридора и падна в безсъзнание. Когато се свести, може би след секунди, наоколо беше пълно с охрана и двама лекари, наведени над него, правеха нещо на краката му. Краката му бяха неподвижни.

— Къде е Брин? — попита той и се опита да седне. Но не можа, а думите му прозвучаха като суха кашлица. Чак тогава разбра, че гърдите го болят. Единият от лекарите се наведе над него и му каза да се успокои, всичко ще е наред. Той пак изпадна в небитието. Всеки път, когато се свестяваше, усещаше, че е минало време. Започна малко по малко да сглобява нещата. Той беше привързан към количка, главата му беше подпряна с възглавници. Вдясно от него едър човек с грубо лице говореше нещо в някаква слушалка и слушаше отговорите. Мърмореше за някаква бомба. Някой беше убит.

Едва по-късно тези думи го удариха. Някой беше убит. Брин. А по това време той лежеше в болнично легло под въоръжена охрана и не можеше да направи нищо. Постоянно виждаше как Брин усмихнат се олюлява след него, замаян от изпитото вино. Искаше да протегне ръка и да го спре. Някак да го предупреди. Но не можеше да направи нищо. Брин Кустоу беше мъртъв.

Ким стоеше на най-горното стъпало, втренчен в другия край на приемната зала, изненадан от гледката пред очите си. Въздухът беше хладен, леко синкавата светлина като че ли изпълваше голямото помещение с висок таван с подвижни, течни сенки.

Той се усмихна, ефектът го забавляваше. Като че ли беше на дъното на басейн. Голям басейн, пълен с меки, леко отекващи гласове. Там долу имаше триста или може би четиристотин души, събрани на групи между колоните. На две стъпала по-долу от Ким прислужникът се обърна и го погледна нетърпеливо, след което продължи да слиза. Миг по-късно Ким го последва.

Една група от около трийсет души — хората в главните роли — се беше събрала край нещо като голяма стъклена маса, вградена в пода. Прислужникът се отправи към тях, след което отстъпи и прикани Ким да продължи напред.

В центъра на групата стоеше едър, около шейсетгодишен мъж, подобен на мечка, с демодирана козя брадичка, грижливо подстригана бяла коса и елегантен копринен костюм. Това беше Уилям Кембъл, регионалният ревизор на „СимФик“ за североатлантическите Градове. След като поздрави Ким, той се наведе напред към младия мъж.

— Прости ми за фамилиарността, Ким, но това е начинът, по който правя нещата. Виждаш ли, от всичките единайсет регионални ревизори на „СимФик“ аз имам най-голямата административна територия и най-малко служители. Като планктона аз съм много нещо, но трябва да го разпределям тънко!

Ким се усмихна, след което пое протегнатите ръце на Кембъл и здраво ги раздруса. Той отстъпи назад и го огледа — осъзнаваше колко много очи го наблюдават в момента.

— Много се радвам да се запозная с вас, ревизоре. А вашите приятели, тези чун цу… те всички ли са служители на „СимФик“?

Кембъл се огледа, нехайното му спокойствие контрастираше рязко с напрегнатостта на хората около него.

— Съвсем не. Ние правим тези вечери веднъж седмично. Идва всеки, който е някой в бездната Зом. Но много от тях са служители на „СимФик“. Сега ще те разведа и ще ти представя хората.

— Благодаря — усмихна се Ким. Държането на Кембъл го беше стоплило. И в същото време усещаше странно напрежение във въздуха около него, като че ли нещата не бяха съвсем такива, каквито изглеждаха. Отхвърли тази мисъл и реши да бъде любезен. — Досега бях горе на наблюдателната галерия. Много красиво място. Не знам защо не правят повече такива океански Градове.

Кембъл се засмя.

— Икономика. Ким. Чиста икономика. Цената на самия Град е нищожна, но да разположиш тази чудесия тук — да проведеш всички необходими изследвания и да осигуриш седемте привързващи въжета — това струва майка си и баща си. Днес просто не можем да си го позволим.

Ким кимна замислено.

— И все пак е направено.

— О, разбира се. Но доколкото засяга „СимФик“, сега имаме друга стратегия. Искам да кажа, защо да строим тези неща наново, като можем просто да получим старите? Вземи например бездната Зом. В момента притежаваме двайсет и пет процента от съоръжението. Това е максималното, което можем да притежаваме при сега действащото законодателство. Но нещата се променят — Кембъл се огледа. — Би било чудесно да развеем знамето на „СимФик“ над един от тези Градове, как мислиш?

Около тях закимаха глави, чу се одобрително мърморене.

— Но стига за това — Кембъл посегна и постави огромната си, подобна на меча лапа ръка на рамото на Ким. — Нека те разведа. Ще те представя на хората, с които ще работиш.

Ким се обърна; поведоха го.

— Кои бяха те? — погледна назад към групата, която бяха напуснали.

— Хора от компанията — Кембъл замислено гладеше козята си брадичка. — Главно администратори. Между другото, искаш ли нещо за пиене?

Ким се поколеба.

— Аз…

Кембъл спря един от сервитьорите и взе от подноса винена чаша.

— О, чудесно. Не пиеш. Това е хубаво. Някои от тези тук пият прекалено много. Пък правят и други работи. Мислят си, че не знам какво става, Ким, но аз имам свои източници. Вземи например човека в сиво.

Ким се обърна, погледна назад и видя висок мъж със слабо лице, облечен в сива коприна.

— Видя го. Добре. Това е Бонот. Алекс Бонот. Той е научен ръководител тук. Твоят пряк началник. Според документите е добър. Надежден. Честен. Но си имам съмнения. Вземи го понаглеждай, а? И ме уведоми, ако пристъпи границата.

Ким стрелна поглед към лицето на Кембъл и веднага го отмести встрани, без да разбира съвсем какво означава това. Но цялата тази работа беше странна. Защо, например, трябваше Кембъл да го представя на всички?

— Нещо не ми е ясно — каза той след малко. — Мислех, че вие сте шефът тук.

Кембъл се усмихна.

— Всъщност да. Но бездната Зом е на Бонот. Поне научната страна на нещата. Рибовъдството, замразяването и звездобройството, както обичаме да се изразяваме. Административната част се ръководи от човека до него, Шрам. Дитер Шрам. И той се смята за учен, но не може да се мери с тебе, Ким. Освен това за съжаление е глупав. Което вероятно е причината да заеме този пост. Колкото до мене, аз прекарвам по-голямата част от времето си в пътуване между Градовете. В моя регион има девет, но всъщност седалището ми е на нос Верде.

— Значи аз ще получавам нареждания от Бонот?

— И от Шрам. Но те получават нареждания от мене — Кембъл се обърна бавно, спокойно, дръпна Ким през тълпата, без да забелязва лицата, вперили погледи в тях; движеше се към група хора, които също стояха до една от колоните.

— О, знам какво става на такива места. Знам също така какво ти се е случило в миналото, Ким. Проучил съм живота ти внимателно. Но можеш да бъдеш сигурен, че нищо подобно не може да ти се случи тук. Всъщност имаш думата ми — той забави ход и се загледа в Ким. — Добре ще те експлоатирам, Ким Уард, но ще бъда честен. И ако има добри резултати, ще бъда щедър към тебе. Извън клаузите на договора, разбираш ли?

Ким не беше съвсем сигурен, че разбира, но кимна и изкриви лицето си в усмивка в отговор на широката, великодушна усмивка на Кембъл.

— Доколкото виждам — продължи Кембъл, — ако направя така, че ти да си щастлив, твоята работа ще дава резултати. Ако работата ти дава резултати, „СимФик“ ще реализира печалби. А ако „СимФик“ реализира печалби, ние всички ще забогатеем. Така че в мой най-голям интерес е да направя така, че да си щастлив, нали?

— Мисля, че да.

Стояха точно пред групата. Петимата мъже се бяха обърнали, за да поздравят Кембъл, и сега с леко наведени глави очакваха да бъдат представени.

— Това тук е Хилбърт, Едуард Хилбърт. Той е ръководител на секцията по криобиология и е експерт по биостазни процедури… поправяне на клетки и такива работи. Експериментите ни са в начален етап, но имаме надежди, нали, Едуард?

Хилбърт кимна. Той беше слаб, чернокос мъж, прехвърлил трийсетте, с леко измъчения вид на човек, който предпочита лабораторията пред обществените събирания. Ким му подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също — Хилбърт отмести поглед, объркан, но леката му усмивка беше достатъчно приятелска. Още повече, че при обръщането се беше разкрила пулсиращата яка около врата му. И той беше роб.

— А това — продължи Кембъл пред млад хан на двайсетина години, — е Фен Во-шен. Специалността му е конструиране на протеини, но той ще работи с тебе, Ким, като един от твоите помощници.

Фен учтиво наведе ниско глава. Изправи се, срещна погледа на Ким и в неговия собствен се разгоря някакъв естествен ентусиазъм.

— За мене е удоволствие да работя с вас, ши Уард. Предстоящата работа е много интересна.

Ким отвърна на поклона му, след това погледна към Кембъл.

— Помощници?

Едрият мъж се усмихна.

— Разбира се. От тебе не се очаква да извършваш сам цялата експериментална работа. Затова ще ти трябват помощници. Като за начало съм ти назначил четирима. Ако ти трябват повече…

Ким се засмя.

— Не, не… четирима са достатъчно. Само… е, не очаквах да се отнасят толкова добре с мене.

Кембъл го погледна с искрена изненада.

— Защо не, по дяволите? Виж, Ким, ние сме инвестирали много в теб. Би било направо глупаво, ако не вземем най-доброто, което може да се вземе. Ти си теоретик, нали така? Точно затова те купихме. Е, тогава е разумно да те оставим свободен да правиш това, в което си най-добър. Да използваме таланта ти колкото се може повече.

През ума на Ким мина някаква мисъл за гъски и златни яйца, но той само се усмихна и кимна.

— Разбирам ви, ревизоре. И все пак се налага голяма част от работата ми да бъде експериментална. Фен Во-шен и другите… биха ми били от полза, но трябва да разберете…

Кембъл вдигна ръка.

— Каквото искаш. И по какъвто искаш начин. Само ми дай резултати! Резултати — той се обърна, за да посочи с ръка следващия. — А това тук е…

През следващия половин час Ким се движеше през приемната зала, запознаваше се с хората, с които щеше да работи, докато накрая стигна до групата край покритата със стъкло маса — забеляза, че всъщност не беше никаква маса, а голям остъклен контейнер, а обитателят му, ако му беше обитател, се криеше зад преграда от зеленина и едри камъни. Докато Кембъл продължаваше с формалното му представяне на Бонот и Шрам, Ким си мислеше за предстоящите задачи. Най-после щеше да му се даде всичко, което му беше отказвано преди: добро оборудване, обучен персонал и всичко необходимо, за да разработва и произвежда продаваема продукция. Единствената разлика беше в начина, по който се разпределяше печалбата.

Вътрешно се усмихна. Това, което Кембъл беше казал, беше вярно. Ако на него му е добре, всички те биха били щастливи. А и кой знае, работата дори би могла да му доставя удоволствие. Но все пак не беше чак толкова просто. Можеше да види това по начина, по който го гледаха Бонот и Шрам — с ревнива враждебност и дълбоко вкоренено презрение към дребното му тяло. Е, добре, можеше да го преживее. Освен това имаше обещанието, че Кембъл ще му осигури защита.

Скоро, доколкото учтивостта позволяваше, той се премести от едната страна на групата, наведе се над стъкления контейнер и се вгледа в дълбините му с леко допрени до стъклото пръсти. Повърхността на контейнера бе студена, ледът беше дебел, подсилен, като че ли водата отвътре беше под налягане, различно от това в стаята.

Известно време не видя нищо, след това, сякаш беше чакало именно него, то се появи — първо едно пипало се увиваше бавно като змия около скалата, сляпо търсещо с малките си смукала, след това, бавно като насън, с омагьосващи движения то се изтегли нагоре през скриващите го пластове от водорасли, докато огромното му туловище почти запълни контейнера.

Той го гледаше очарован. Беше като паяк. Гигантски воден паяк, дългите му пипала се бяха навили около предпазните стени на контейнера. Докато го наблюдаваше, пъстрата куполообразна глава се обърна, погледна го, големите му очи мигаха бавно и гледаха неговите със студен, безразличен поглед, който го измерваше и след това го изхвърляше.

Ким се отдръпна назад разтреперан. За пореден път загуби реална представа за нещата, защото да бъдеш в присъствието на такова създание — едно от древните чудовища на дълбините — означаваше да изпиташ първичен страх. Да, само да погледнеш тези очи беше като да погледнеш нещо огромно и тъмно и безкрайно чуждо, безкрайно древно.

Това създание беше от дълбините на океана. Как ли са го хванали? Как са го донесли дотук? Как го държат? Докато се обръщаше и плъзгаше под скриващите го пластове от камъни и водорасли, той се опита да определи дължината му. Беше може би петдесет или шестдесет чи. Твърде голямо дори за такава приблизителна оценка.

Ким се обърна, усетил нечие присъствие зад себе си. Кембъл. Той стоеше и замислено подръпваше брадичката си с една ръка.

Ревизорът погледна изчезващото чудовище, след което погледна Ким.

— Е? Какво мислиш за нашия любимец? Впечатляващо, а? Откри го една от дълбоководните ни лодки преди повече от година на дълбочина от около шест ли под центъра на бездната. Те го зашеметиха и го поставиха във временна капсула с малко мръвка, докато решат какво да го правят. Накрая трябваше да построим специална камера под налягане. Дори тогава ни отне цели две седмици, за да го качим дотук — изглеждаше, че всеки път напредваме с едно чи. Но ето го при нас. Нашата гордост и нашата радост — Кембъл се обърна пак към Ким. — Ти си голям късметлия, Ким. Той не благоволява да се показва толкова често. По-голямата част от камерата е под повърхността на Града. Големичък е. Понякога можеш да идваш да го виждаш, ако искаш.

Ким кимна едва забележимо, след което обърна поглед встрани. Шест ли… Това означаваше, че налягането в контейнера е чудовищно.

— Има ли си име?

Кембъл кимна.

— Наричаме го Старият мрак. Наред с други имена. Но виж, хайде да поговорим за това по-късно, а? Има още един човек, на когото искам да те представя. Тя трябваше да е тук по-рано, но полетът й се забави. Ела, тя чака ей там.

Ким задържа за малко поглед върху контейнера, след което последва Кембъл, като едва забележимо изрази уважението си към Шрам и Бонот, докато минаваше покрай тях.

— Тук — Кембъл го въведе сред кръг от хора. — С Барат и Симънс се запозна преди, но бих искал да те представя на новия ни търговски съветник. Доколкото знам, вие се познавате…

Но Ким вече не слушаше. Когато за първи път съзря ниската, тъмнокоса жена, той мина покрай Кембъл и я прегърна, притисна я силно към себе си, а очите му се напълниха със сълзи.

— Ребека… — каза удивен, отдръпна лице назад, за да я погледне, като че ли беше отдавна изчезналата му сестра. — Боговете да ми простят, мислех, че си мъртва…

Нещата се развиха бързо. Час след атаката Гратън се беше появил по всички канали от бряг до бряг, за да изрази ужаса и тъгата си. Образът беше прекъсван от кадри, показващи операционната маса, където хирурзите се опитваха да оправят Майкъл Левър. Само ходатайството на Кенеди изгони натрапниците, заплашени от юридически санкции, които щяха да струват много пари. След това, преди да минат и три часа, самият Кенеди говори пред репортерите, като свика пресконференция в преддверието на болницата, а докато говореше, зад него стоеше пребледнял Карл Фишер.

Различни терористични организации побързаха да се разграничат от инцидента. „Черната ръка“ отиде дори толкова далеч, че порица деянието. Предварителното проучване на „МедФак“, направено половин час след изказването на Кенеди, изрази общото мнение: Гратън губи… ако Левър оживее.

Кенеди не беше обвинил никого. Той стоеше там с кървясали очи, разтърсен из основи от случилото се, и осъди насилието като политическо средство. Красноречиво бе описал какво се е случило на тези млади хора, които бяха отстоявали своите убеждения. Говори за двойните игри, закостенялостта, консерватизма на старите. Изрази се достатъчно ловко, така че никой не можеше да го обвини, че прави пряка връзка между нападението и старите, които бяха срещу тях, но съпоставянето придаде на думите му сила, която накара слушателите му да се замислят дали това деяние не е извършено от същите ръце, които са забъркали всичко останало.

Съдебният иск на Чарлз Левър срещу Кенеди беше внесен час по-късно. Подвижните камери, които го следяха навсякъде, уловиха този момент и го излъчиха заедно с тъжната, изпълнена със съжаление усмивка на Кенеди и думите му:

— Кажете на господин Левър, че съжалявам задето е по-загрижен за политическата си кариера, отколкото за живота на сина си.

Каналите, които нямаха камери там, купиха заснетия материал и го показваха периодично през останалата част от нощта и през целия следващ ден. Но дотогава вече имаха по-пресен материал, над който да работят.

Службата за сигурност, осъзнала колко чувствителен е проблемът, натовари със случая две специални подразделения и резултатите вече идваха. Представителят Хартман бе повикан в централата във Вашингтон за разпит, а трима души от политическия му антураж — все бивши служители на сигурността — правиха изявления през целия следобед. Хартман се усмихваше пред камерите, скупчени над главата му, но усмивката му беше измъчена — усмивка на човек, който знае, че капанът е щракнал. Скоро се разбра, че е бил свален от междупланетната совалка в Денвър.

След реакцията на Кенеди към съдебния иск, Чарлз Левър се скри от медиите. В института „Кътлър“ отказаха да коментират ситуацията. Междувременно някакъв югозападен телевизионен канал беше разнищил случая Брин Кустоу и показваше едночасов документален филм за живота му заедно с интервю със скърбящата му майка. Баща му се беше затворил и отказваше коментари.

В осем и тридесет, три часа след като беше излязъл от операционната, Майкъл Левър отвори очи. Емили седеше отстрани, наведена над него. В далечния край на стаята, на болнични столове чакаха Кенеди, Фишер и Паркър. Над тях една камера ги записваше, за да излъчи всичко интересно по-късно.

В началото по лицето на Майкъл нямаше нищо — само обърканост. След това, когато дойде споменът, той захлипа. Емили се наведе по-близо, зашепна утешителни думи, държеше ръката му. Зад нея стояха тримата мъже, сълзи се стичаха по лицата им. Вторият обектив на камерата улови и това.

След малко Кенеди се приближи и застана до Емили, загледан в превързаното лице на Майкъл. Той избърса очите и страните си с хирургическа превръзка и се отдръпна леко назад, за да осигури по-добър изглед на камерата.

Майкъл потрепери.

— Кой го направи, Джо? Знаят ли кой го направи?

Кенеди поклати глава.

— Още не. — Не каза нищо за Хартман. Нищо за подадения от баща му съдебен иск.

Майкъл затвори очи и преглътна. Когато отново отвори очи, те бяха пълни със сълзи.

— Чувствам се парализиран, Джо. От кръста надолу.

Кенеди погледна Емили, след което извърна поглед. Отгоре изглеждаше така, сякаш му е трудно да каже истината. Той се изви настрани, раменете му потръпнаха, след това се стегна и отново се обърна към Майкъл:

— Казват, че нищо не може да се направи, Майкъл. Парчета от взривното устройство са преминали през гърдите ти и са заседнали в основата на гръбначния стълб. Ти си парализиран, Майкъл. От кръста надолу.

Лицето на Майкъл пребледня за момент, след това той кимна. Ясно беше, че все още е в шок.

— Казват, че си излязъл късметлия — продължи Кенеди. — Ако си бил сам, щеше да си мъртъв.

Майкъл кимна отново, но този път вълна от болка премина по лицето му.

— Аз го обичах… — каза той тихо, гласът му премина в неясен звук, който разкъсваше слушащия като бодлива тел. След това обърна лице встрани. Една-единствена сълза се стече по бузата му и обективът на камерата промени фокуса си, за да я заснеме в близък план.

Брин Кустоу бе поел целия удар на експлозията. Това буквално го беше разкъсало на части. Но тялото му бе предпазило Майкъл. Въпреки това експлозията беше счупила двата крака на Майкъл, черепът му бе пукнат, а имаше и множество вътрешни наранявания. Парченца горещ метал, както и кости от дясната ръка на Кустоу бяха заседнали в тялото на Майкъл, засегнали кръвоносни съдове, мускули и нерви. Но най-сериозното му нараняване беше на гръбначния стълб. Не бе изключено да проходи отново — биопростетиката можеше да се погрижи за всичко освен за смъртта — но щеше да мине време, преди да се изправи на крака. А изборите бяха само след три дена.

Една забавна телевизионна програма, показала диаграма на относителните позиции на Кустоу и Левър, холографски реконструира за зрителите си експлозията. Милиарди гледаха как компютърните изображения на двамата красиви млади мъже биват разкъсани от взрива. Малко по-късно я показа отново под друг ъгъл, забавено.

Друга програма, възмутена от тази проява на лош вкус или може би съжаляваща, че не се е сетила за това първа, откри сметка за дарения за биопростетичното лечение на Майкъл Левър и използва възможността да спомене, че Чарлз Левър би трябвало да оглави списъка на дарителите. Там също получиха съдебна призовка след по-малко от час.

На сутринта в изборния ден Хартман бе обвинен в заговор с цел убийство. Предната нощ Гратън се оттегли. Когато избирателните секции затвориха, Майкъл Левър беше избран почти без конкуренция, събрал деветдесет и седем процента от гласовете. Нещо повече, Новата американска партия, изплувала благодарение на вота на съчувствие, спечели двадесет и шест от общо тридесетте места, за които се съревноваваха.

Камерите бяха допуснати за кратко в болничната стая на Майкъл Левър, за да предадат реакцията му. От леглото си той мрачно се усмихваше на тълпата от натрапници и държа кратка благодарствена реч. След това явно се умори, една медицинска сестра му помогна да легне отново и въпреки че камерите работеха, затвори очи и заспа. Представителят Джоузеф Кенеди трябваше да прочете подготвената реч от името на Левър.

На хиляда ли от мястото, където спеше Майкъл Левър, Чарлз Левър стоеше в една тъмна стая, загледан в образа на сина си. Седмицата беше лоша за него — дори и на пазарите. Но сега, втренчен в сина, който лежеше там толкова уязвим, тежко наранен, старият човек омекна.

— Аз не мислех… — прошепна той. Най-малкото не беше искал да докара нещата чак дотам.

Посегна да докосне и проследи образа на големия екран, пръстите му следваха строгата линия на бузата на Майкъл също както някога бе докосвал спящото дете.

Нещата се променят, мислеше си той, извърнал се настрани. И може би си имаше причини за това. Важни причини. Потрепери и застана там, без да поглежда към екрана, след което се обърна, защото чу говорителят да споменава името му.

— … чието мълчание се приема за по-красноречиво от всички думи, които би изрекъл.

Той почувства отново стягане в гърдите; гневът се завръщаше. Никой от тях нямаше куража, на никого не му стискаше да излезе и да го каже открито. Но инсинуацията беше достатъчно ясна. Левър се изплю от отвращение и пристъпи по-близо до екрана. В този момент картината се смени и вместо спящото лице на сина му се появи неговото собствено: твърдо, безкомпромисно, лицето на стар човек. Пое си рязко дъх като ужилен, след което се втурна през стаята към телефона. Сумтеше от яд, когато набираше номера на адвоката си. След това, докато чакаше връзка, се обърна и отново се заслуша в коментара.

— … и докато в признанието на Хартман няма явни твърдения, много водещи фигури в Индекса са изненадани, че разследванията на службата за сигурност са спрели до Хартман и неговите близки сподвижници. Отмъщение ли е мотивът, както твърди Хартман? Или има нещо по-дълбоко и по-тъмно зад цялата тази работа?

Точно когато говорителят завърши, го свързаха.

— Дан? Ти ли си? Добре… Виж, искам да уредиш едно-единствено интервю с „ЕдуВок“. Обикновените условия. Имаме право на вето… — слуша известно време, след което изпухтя раздразнено. — Мислиш, че това е разумно? — Заслуша се пак. — Не. Разбира се, че не! Няма никаква връзка! — пое си дълбоко дъх и заговори по-спокойно: — Виж, Дан, всичко, което знам, е, че ми е дошло до гуша от тази свинщина… тези инсинуации. Искам това да свърши, ясно? Ако не можеш да наложиш вето, ще караме без него и ще съдим тези копелета; щом ни играят номера.

Сега на екрана стоеше лицето на Кенеди, в изражението му се четеше някакво тъжно достойнство, докато четеше речта на Майкъл Левър. Но старият човек видя само надутата му самоувереност, фалша му. Ти — мислеше си той. — Ти си копелето, което направи всичко това! Да… Колкото повече мислеше, толкова по-добре разбираше какво се бе случило. И може би… е, може би дори самият Кенеди е организирал този номер. За да спечели подкрепа. За да превърне младите си хора в мъченици, а губещата си позиция — в печеливша.

В момента, в който тази мисъл се появи в главата му, той вече беше убеден в нея. В края на краищата имаше безупречна логика. Смъртта на Майкъл — както и на Кустоу — би послужила именно на Кенеди.

След като приключи разговора, Чарлз Левър остави слушалката и се засмя кисело. Още не можеше да докаже нищо, но с времето обвинението щеше да си дойде само. Все пак първо трябваше да изчисти собственото си име и да обърне мненията. И дори ако това означаваше да изпитва чувство за предателство, той би го направил. Щеше да играе роля. И с времето може би дори щеше да си върне сина. Не сина, който беше имал. Не, сега нищо не можеше да го върне. Но щеше да си върне Майкъл Левър, който е негов син. Щеше да си го върне.

Ким се събуди внезапно, изрита завивката от себе си, голото му тяло блестеше от пот. Беше сънувал престоя си в Рехабилитацията.

Той се намираше пак там, в Единицата, в нощта, когато Люк бе умрял, чувстваше същото стягане в гърдите, същото ужасно, опустошително чувство за загуба.

Седна, постави краката си на топлия, незастлан под и си пое дълбоко дъх; трепереше. Споменът беше толкова силен, толкова жив, че трябваше да си напомня къде се намира в момента. Ребека. Това, че пак срещна Ребека, бе върнало всичко. Тя беше там онази нощ заедно с Уил и Дейо. И птицата. Мъртвата птица…

Петима, толкова бяха. Родени в Глината. Бегълци от големия, неизследван мрак под дъното на Града. Всеки от тях — продукт на Програмата; аргумент против старата поговорка, че Глината си е Глина и не може да бъде съживена.

Да, той можеше да ги види дори сега, като че ли бяха край него в мрака. Отляво Дейо, тъмноок и къдрав, едрият северноевропейски младеж Уил, облегнат до него, пръстите на едната му ръка вчесваха късата му руса коса. Срещу тях седеше Люк. Със силно изразения си римски профил напомняше древен император Та Цин, със сдържана, почти лъвска сила във всяко свое движение. И накрая Ребека, тиха, замислена. Овалното й лице бе сгушено между ръцете й, докато гледаше Ким.

Дишането му постепенно се успокои. Духовете избледняха от стаята и той остана сам. Пресегна се да включи нощната лампа, след което стана и се огледа из малката стая. Трябваше да живее „тук“ и „сега“.

Много време изтече, откакто за последен път беше сънувал толкова жив сън. Откакто беше изпитвал такъв страх, такава загуба, такъв копнеж. Преди четири години напусна Единицата, и през всичкото това време нито веднъж не бе поглеждал назад. Не че беше забравил тези времена. Не, изглежда не можеше да забравя. По-скоро беше построил стена около тях. Стена, която съзнанието му отказваше да прескочи.

Досега.

Той отиде до малката баня, влезе във ваната и пусна душа, остави студената вода да облее лицето, гърдите и ръцете му. И пак погледна назад, в миналото.

Ребека. Какво си спомняше за Ребека?

Най-вече нейната енергичност и начина, по който го гледаше, тъмните очи се взираха неумолимо, цялото й лице се оформяше като въпрос. Имаше толкова силно, енергично лице. Лице, напълно подходящо за аскетизъм и страдание. Тя винаги последна разбираше шегите на Дейо; винаги последна се усмихваше или засмиваше.

Човек би помислил, че общите им преживявания ги свързват здраво, но тя винаги беше аутсайдерът сред тях — дори след всичко, което се случи. И въпреки това тя го привличаше още тогава — привличаше го уязвимостта, която се долавяше зад фасадата й на невъзмутимост. Не можеше да забрави думите й, като че ли ги беше изрекла едва вчера. Спомни си колко се беше ядосала, когато се почувства „измамена“:

— Всичко е, както казва Люк. Търговия. Обикновена сделка. Нашият живот срещу това, което можем да им дадем. А цялата тази игра на загриженост не е нищо друго освен празни думи и празни жестове.

Наистина ли вярваше в това? Или беше забравила какво се беше случило тогава? Предната нощ, при разговора с нея, беше трудно да се определи. Тогава изглеждаше толкова различна; открита и самоуверена. Но не беше ли това просто друга маска?

След Рехабилитацията тя бе наета за три години от гигантската компания „КосВак“ като роб, работеше като консултант по техническо проектиране, но беше откупила договора си шест месеца по-рано, за да приеме предложението на „СимФик“. Беше работила петнадесет месеца в източноазиатския им клон, след което се бе преместила тук преди три месеца; представи се направо на Кембъл.

Тя се беше уредила добре. Самостоятелна във всичките си намерения и планове; свободна жена, определяща сама целите си, прокарваща сама пътя си през нивата. И все пак докато седеше тук, слушаше я, гледаше смеха й, усмивките й, Ким чувстваше, че на фона на всичко това нещо му липсва. Или може би паметта му играеше номера? Не си ли спомняше само колко уязвима беше тя в деня, когато бяха хванали Уил и Дейо? Не я ли виждаше седнала тихо сама в общата стая — неутешима, малките й треперещи ръце, като ръце на кукла, уплашена, че могат да дойдат и за нея?

Ким се изправи и се огледа в огледалото над ваната. Може би грешеше. В края на краищата самият той се беше променил много от онова време. Четири години. Не бяха много, но за това време можеха да се случат много неща. Той се обърна леко и се намръщи. Нещо, може би светлинните проблясъци по водата, внезапно му напомни началото на съня. Той плуваше по гръб в басейна и гледаше тавана, червените, черни и златни форми на звездната карта на древния Тун Хуан.

Присви очи, припомняше си. Цветовете се бяха размили бавно и преливаха постепенно в черно, докато около него краищата на басейна се замъглиха и изчезнаха в небитието. И изведнъж като че ли се събуди. Беше сам, носеше се по повърхността на огромен океан, милиони звезди обсипваха тъмнината над него.

Последва момент на затишие, на абсолютен, съвършен покой и тогава сякаш с огромна въздишка водната повърхност потрепери и се превърна в суша — влажна, тъмна глина, която се простираше до хоризонта. Той започна да се бори, да се освободи от меката черна земя, но колкото повече се опитваше, толкова повече глината прилепваше по крайниците му, претегляше го, бавно го всмукваше в своята черна, задушаваща бездна.

Извика и се озова по гръб на дъното на дълбок, тъмен кладенец. Беше тихо и спокойно. Далече над него луната го гледаше като ослепено око в центъра на небето. Вдигна ръка и забеляза, че тя се извисява като видение, носеше се в мрака, пръстите му като че ли се стремяха да хванат шепа светлина.

Наблизо се чу шум. Скърцаш, дращещ звук. Обърна се и видя, частично вкопани в стените на кладенеца, лицата на приятелите си Уил, Дейо и Люк. Под всяко лице се протягаха две ръце, дланите бавно дращеха по глината, която изпълваше всяко око, всяка отворена уста.

Погледна назад. Ръката му се носеше свободно, извън неговия контрол, но сега това нямаше значение. Надигна подпухналото си тяло, започна да пълзи нагоре, извиваше осемте си крайника, докато се катереше по стената. Нагоре, към светлината.

На върха се обърна и погледна надолу. Приятелите му се бяха освободили. Сега лежаха изтощени на дъното на кладенеца. Когато го видяха, завикаха жално:

— Спаси ни, Лагасек! Спаси ни от мрака!

Той преобърна големия си корем с намерението да им помогне, да хвърли долу в мрака посребрена нишка, по която да се изскачат, но докато се обръщаше, земята повдигна краищата сси и се затвори като голяма торба. И тях вече ги нямаше.

Той викаше… и се събуди за втори път — пак в стаята, в Рехабилитацията; слушаше как Уил описва какво е видял в полето над руините на Бремен. Едно племе. Синьо-черни хора със зъби като полирана кост.

Ким потрепери при спомена, след което се дръпна от ваната. Вдигна очи, срещна погледа си в огледалото, внезапно осъзна слабо пулсиращото сияние от другата стая. Обърна се. Комуникационният апарат в далечния ъгъл на спалнята се беше включил, а бутонът „отговор“ мигаше с натрапчива червена светлина.

Той отиде до апарата и се наведе над стола, за да набере личния си код. В следващия миг съобщението се появи на екрана.

Той издърпа стола и седна. Сънят беше забравен. Джелка… Джелка беше на Титан! Той си я представи там и се засмя удивен. Само боговете знаеха как бе разбрал Кембъл, но това беше факт. Ким потръпна, нападнат от внезапно съмнение, след което разтърси глава. Не, той нямаше да пропусне този шанс да се срещне с нея — да й разкаже какво става. И да й каже, че ще я чака. Колкото и дълго да трае.

Глава 18Източни ветрове

— Сега си известен — говореше Кенеди. — Хората очакват разни неща от тебе, Майкъл. Големи неща. Ти си се срещал със смъртта, а това за тях означава много.

Майкъл Левър се усмихна вяло и погледна встрани. Беше се подпрял в леглото, зад него се издигаше малък хълм от възглавници. Той беше в голяма, частна болница, а по масите в голямата стая бяха поставени дузини букети, изпратени от доброжелатели. Погледна отново към Кенеди, този път на лицето, му имаше по-топло изражение.

— Ценя това, което казваш, но… просто не искам да мисля твърде много за работата — той наведе глава. — Още не… става ли?

Кенеди седна.

— Разбирам, Майкъл. Не съм дошъл да те насилвам. Просто исках да ти кажа как стоят нещата. Ясно?

— Ясно.

По-късно същия следобед Кенеди отлетя за Чикаго. Вечерта щеше да държи там реч по новите законопроекти за регулиране на населението — и по-специално за тъй наречената „клауза за евтаназията“. Нападението над Левър означаваше, че интересът на медиите към тази реч ще е по-голям от нормалното. Вече няколко телевизионни канала бяха настояли за реакциите и коментарите на Майкъл. Досега Кенеди ги беше отблъсквал, но и двамата знаеха, че ако продължават така, медиите могат да станат враждебни. Кенеди бе дошъл, за да се опита да убеди Майкъл да направи кратко изказване.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, Майкъл. Такъв живот… не е естествен. Те искат от тебе всяка секунда да бъдеш под светлините на прожекторите. И са гладни. Като акули. Нахрани ги с малко, кръв — по възможност с кръвта на другия — и ще бъдат щастливи. Но не можеш да ги държиш на сухо. И не можеш да се сприятелиш с тях. Не и в истинския смисъл на думата. Така че трябва да играеш по техните правила.

Майкъл вдигна поглед. Не беше вече толкова блед, както преди, но още изглеждаше измъчен.

— Разбирам, Джо — въздъхна и се пресегна да почеше безполезните си крака. — Нека да направим компромис, а? Кажи им, че сега съм уморен — че съм на успокоителни — и че сутринта щом видя записа от речта ти ще говоря пред тях. Какво ще кажеш? Така и ти би могъл да се върнеш тук…

Той отново се облегна назад, загледан с надежда в по-опитния си партньор.

Кенеди се усмихна.

— Добре. Така ще направим. А аз ще се опитам да се върна за пресконференцията.

— Ще се опиташ?

— Добре, Майкъл, ще бъда тук!

Майкъл кимна и отпусна глава със затворени очи. Докато го гледаше, Кенеди почувства как тежестта на неизказаните неща го притиска. Последната седмица беше най-тежка от всички; изискванията, пред които се изправяше, бяха изтощителни. Но в голямата надпревара всичко това си струваше. Седна за момент и затвори очи, като притискаше лицето си и се прозяваше. Нуждаеше се от сън, искаше да спи цяла седмица, но точно сега нямаше време. Моментът беше съдбоносен. Сега или никога.

Само преди два дена Чарлз Левър бе излязъл от изолацията, която сам си беше наложил, и бе говорил пред медиите за тъгата и гнева, които изпитваше от това, което се беше случило на сина му. Кенеди се бе погрижил Майкъл да не го гледа, нито да чуе ширещите се слухове, че Чарлз Левър е организирал атентата срещу сина си. Но нещата се движеха. Бомбеният атентат беше подействал като катализатор — общественото мнение се бе разделило на два диаметрално противоположни лагера. Извлякоха полза от първоначалния обществен отклик и в резултат на емоционалната реакция състоянията им се бяха увеличили значително, но в последната седмица старите бяха извоювали позициите си обратно. Историите за Кенеди и другите млади хора, които медиите разпространяваха, бяха нагли и често доста безочливо клеветнически. Беше невъзможно дори да опита да отговори на някои от по-сериозните обвинения. Притиснати в ъгъла, опонентите им хвърляха кал. И тя лепнеше.

Най-странното от всичко, което се беше случило през тази седмица, бяха две неочаквани събития. Първо, преди два дена, по същото време, когато Чарлз Левър говореше пред медиите, Кенеди се свърза с един стар познат, който твърдеше, че представлява „Синовете“ — групировка, формирана от някогашна фракция на Дисперсионистите. Майкъл Левър и приятелите му бяха членували в тази група, но скъсаха с тях, когато се обвързаха с Кенеди. Сега изглежда Синовете искаха среща и се надяваха на някакво споразумение.

Само час след това посещение Кенеди бе посетен от Фен Чо-хсиен, главния министър на Ву Ши.

Дълго след това мисли дали има някаква връзка между двете събития — сложна, нагласена игра, целяща да го хване в капан и да го изложи пред медиите — но в края на краищата реши, че става дума за истинско съвпадение; една от тези прищевки на съдбата, които правеха живота непредсказуем и интересен. Синовете не бяха казали какво искат и той се съгласи само на среща с тях. Но Фен Чо-хсиен беше по-особен. Ву Ши искаше сделка.

Той се надяваше да разговаря с Майкъл за това. Да го убеди. Но Майкъл още не беше готов. Беше минало твърде малко време от смъртта на Брин Кустоу. Той още беше в шок, ужасен от случилото се с него, от това че някой — който и да е той — би желал неговата смърт. Един воал беше повдигнат и той видя колко е уязвим.

Кенеди отвори очи и погледна спящия Левър. Той можеше да използва по-добре това, което знаеше. Ако беше по-твърд, щеше да е по-трудно да бъде подведен. Въпреки загубата на Брин, тепърва можеше да се разкрие какво са спечелили.

А той самият?

Като истински Кенеди той винаги беше наясно как стоят нещата. От дългата история на семейството си бе научил колко гола е властта и колко крехка е плътта, носеща тази власт. А сега и Ву Ши беше поставил историята на лична основа. Ако беше казал „хайде да направим сделка“, тогава трябваше да отиде при него. Имаше ли друг избор?

Потръпна и стана, остави Майкъл да спи. Може би беше най-добре нещата да бъдат такива, каквито са. Така той сам щеше да си е виновен. Сам поемаше отговорността.

Юн Мъртвеца издърпа парче димящо свинско от тенджерата и го пъхна в устата си, след което се обърна към Дебелия Вон.

— Не са ли красиви, Вон И-сун? Не са ли като прасковки?

Дебелия Вон се усмихна, загледан в трите момченца, които се криеха под полите на майка си, дъщерята на Юн Юе-хуи.

— Те са малки императори, Юе-хуи. Ако бяха мои внуци, нямаше да искам нищо повече от живота.

Лицето на Юн Мъртвеца се изкриви в усмивка. Той се засмя, след което тупна силно Вон по гърба.

— Така е, Вон И-сун. Аз съм благословен. Боговете наистина са ми се усмихнали.

Дебелия Вон протегна ръце и прегърна приятеля си, трогнат от думите му. В живота си човек не можеше да разчита на много хора, но Юн Юе-хуи се беше оказал предан съюзник през последните десет години. Сигурен като Тай Шан.

— Знаеш ли какво да кажеш?

Юн кимна. Лицето му остана невъзмутимо.

— Зная ролята си, И-сун, и съм щастлив. Нямаме избор. Трябва да се изчистим от тази напаст, преди да ни е завладяла.

— Наистина — Дебелия Вон се премести назад; гледаше как Юн се обръща да даде последни нареждания на прислужниците си. След това по даден от него знак те се прибраха в трапезарията. Двамата последваха прислужниците и отрупаните им подноси.

Другите ги чакаха там; Хо Чин, Фен Шан-пао и Ли Чин, тримата босове, гледаха от местата си към голямата овална маса. Беше минало много време, откакто се бяха събрали така предишния път, и Дебелия Вон се огледа и почувства едва доловима тъга, че това щеше да свърши. Но трябваше да свърши. Великото колело се бе завъртяло. Промяната бе неизбежна. А той не можеше да допусне старите приятелства да станат пречка за това. Освен ако не искаше фамилното му знаме да виси в нечия друга зала.

Дебелия Вон седна, усмихна се подред на всеки, след което погледна прислужниците, които подреждаха ястията — общо тридесет блюда — в центъра на масата.

— О, това е отлично — каза Трипръстият Хо от името на всички. — От много години не съм ял змия и маймунски мозък.

Юн леко сведе глава.

— За мене е чест, че моята скромна трапеза ви харесва. Но хайде, чун цу, да започваме. Преди оризът да е изстинал.

Бяха се събрали тази вечер, за да направят сделка с Леман, да уредят нещата веднъж завинаги, но известно време разговорът се движеше встрани от темата, като че ли беше остра скала. Дебелия Вон се радваше на това и се наслаждаваше на храната и на потока от обичайни любезности, но когато слугите започнаха да разчистват масата, той смени темата и заговори направо:

— И така, какво ще правим с този келеш? Как ще се отървем от този пай нан джен?

Изразът предизвика усмивки на някои лица, но те бяха напрегнати, нервни усмивки, които бързо изчезнаха. „Белият човек“. Така наричаха Леман помежду си, сякаш този израз го отличаваше от останалите хун мао. Още повече, че беше уместен. Защото където и да отидеше, след него идваше смъртта — Белият танг.

— Да го убием — каза направо Трипръстият Хо. — Ще наемем един шао лин да го ликвидира.

— Това вече е изпробвано — генерал Фен избърса пръсти във влажната кърпа. — Лу Бакенбарда се опита, но нашият приятел се оказа твърде хитър за него. Не, ако искаме да успеем, трябва да стане чрез някой близък до него. Някой, на когото той има доверие.

— Трудно — подхвърли Ли без клепачите и облиза шумно пръсти. — Малцина са тези, които той допуска близо до себе си, и те са страшно лоялни. Съмнявам се, че между тях може да се намери някой, който да вземе пари за тази работа. Не. По-добре да не се стига до бой.

— Война? — попита Дебелия Вон и погледна към Ли през масата. — Война с всички средства, до смърт?

До него Юн Мъртвеца сведе поглед.

— Именно — Ли Чин се надвеси над масата, за да вземе последните няколко кашу от една купа, преди слугата да я отнесе. — Петима срещу един. Как е възможно да загубим?

Дебелия Вон наведе глава, угрижен изведнъж. Ако идеята на Ли Чин бъде приета, той щеше да се озове в беда. Споразумението, което беше постигнал с Ли Юан — независимо какви бяха достойнствата му в голямата надпревара — много зависеше от поддържането на мира на Долните нива. Ако нарушеше споразумението, как ли би реагирал Ли Юан? Ако беше по-напреднал в подготовката си, можеше да рискува. Но още не беше готов. Не можеше да си позволи да застане срещу Ли Юан.

— Разумно ли е? — попита тихо и срещна втренчените, яйцевидни очи на Ли. — Имам известни симпатии към твоите виждания, Ли Чин, но помисли за цената, за разрухата на бизнеса ни. Нали винаги сме казвали, че е по-добре да правим пари, отколкото да водим войни? Нали затова устояхме, докато други слязоха надолу?

— Може би — отговори Ли. — Но когато задуха източният вятър, мъдрият му се покланя. Трябва да се поклоним на неизбежното, Вон И-сун. Трябва да воюваме срещу пай нан джен, преди да е станало късно.

— Войната ли е единственият изход, който ни е останал, братко Ли? — попита Юн Мъртвеца, като с жест накара слугите да напуснат стаята. — Опитали ли сме всичко останало?

Ли Чин се обърна и погледна Юн.

— Всеки изминал ден го прави по-силен. Не можеш ли да го видиш, Юн Юе-хуи? Не можем повече да отлагаме. Трябва да действаме. Веднага.

Юн кимна.

— Разбира се. Нали точно затова сме тук? Да се справим с проблема, преди да е станал нерешим. Но трябва сериозно да помислим, преди да се заемем с такова начинание. Войната е като огън, лесно е да се запали, но трудно се контролира. Аз не я изключвам. Не. Но трябва да я запазим като последна възможност, ако всичко останало се провали.

Ли се огледа, видя как другите кимат в знак на съгласие и седна отново, като привдигна рамене.

— Е, какво предлагате?

Юн хвърли бърз поглед към Вон И-сун, после пак погледна към Ли, черните му очи не мигаха на подобното на мъртвешка маска лице.

— Предлагам просто да го задушим. Да завземем пазарите му. Да го атакуваме косвено, чрез посредниците му. Да го подкопаем и да разклатим властта му.

— А ако това се провали?

— Тогава ще воюваме.

Ли помисли за момент, след това кимна.

— Добре. Колко време да си дадем? Шест месеца? Година?

— Шест месеца — каза Дебелия Вон и скри задоволството си. Да, и след това щеше да има война. Но не срещу Леман. Не. Защото за това време той щеше да е погълнал Леман, ножа с перлена дръжка и всичко.

— Източни ветрове… — той вдигна чашата с вино и огледа седналите около масата. — Да пием за източните ветрове!

От мястото, където стояха — високо на балкона на четвърто ниво — и наблюдаваха оживената пътна артерия, двамата мъже можеха да видят как натоварените ремаркета маневрират към междупалубния транзитен асансьор. Хората на Леман бяха навсякъде и не допускаха любопитните да се навъртат наоколо, грижеха се операцията да върви гладко, без засечки.

— Прикри ли се? — попита Леман, без да поглежда към човека до него, защото следеше всичко, което ставаше долу.

— Естествено — отговори нехайно майорът. — Ще минат седмици, преди да оправят бъркотията. И дори тогава няма да са сигурни какво точно се е случило.

— И капитаните ти не знаят нищо?

Майорът широко се усмихна.

— Не повече от твоите хора. Както казах, всичко е натрупване на противоречива информация. Моят човек е добър. Един от най-добрите, когато опре до манипулиране на записи. Когато… дойдат да разследват, ще намерят два източника — две версии за събитията — и двата ще бъдат стопроцентови.

Леман погледна офицера.

— А парите?

— Не се притеснявай, приятелю. Те са добре скътани там, където няма да бъдат видени от любопитни очи. Както казах, аз съм търпелив. След шест години мога да се пенсионирам преждевременно, ако поискам, това е. И когато го направя, ще мога да разчитам на някоя пара за черни дни, нали? А дотогава всичко това ще е забравено. Никой няма да забележи, че ще живея като танг. Всички ще си мислят, че просто през всичките тези години съм влагал парите си разумно.

Той се засмя, но Леман до него остана безмълвен. Беше платил на майора два и половина милиона, за да уреди нещата. Трябваше да даде още два и половина, когато всичко свърши. В замяна щеше да получи боеприпаси, които струваха наполовина, може би дори и по-малко. Но си струваше. Защото така никой нямаше да знае, че ги има. Така никой от босовете съперници нямаше да разбере за какво се готви.

Леман се обърна.

— Да вървим — той докосна ръката на майора. — Искам да съм навън, преди да са писнали алармите.

Майорът кимна, огледа Леман за миг, неизречен въпрос се спря на устните му, след което се обърна и последва албиноса по стълбите към чакащия асансьор.

Тълпата в голямата зала беше притихнала. Чуваше се само тихият шепот на коприната, когато главите се обръщаха, за да видят кой е сред тях. Хиляди лица, хан, аристократи, гледаха към огромната, покрита с нефрит врата в далечния край на залата. Там стояха двама мъже.

Хун мао стоеше между високите крила на вратата и се оглеждаше. На устните му се забелязваше съвсем слаба следа от усмивка, но очите му бяха присвити и внимателно наблюдаваха. За мин се държеше добре — гордо, като че ли и той беше чун цу. Встрани от него беше канцлерът, Фен Чо-хсиен, който гледаше нетърпеливо, явно смутен от факта, че трябва да придружава човека.

— Ела — каза той отчетливо и пристъпи напред между редиците от гости. Хун мао вървеше зад него, оглеждаше се, главата му правеше малки поклони, на лицето му грееше най-кротката и безобидна усмивка, сякаш разбираше, че присъствието му е дразнещо за другите, и искаше да сведе обидата до минимум.

Когато канцлерът Фен стигна до по-малките врати в далечния край на залата, той се обърна рязко и след като даде знак на музикантите, чиито инструменти бяха замлъкнали заедно с хората, произнесе няколко думи на родния език на този, който стоеше до него. Изведнъж главите се обърнаха и разговорите продължиха. Миг по-късно засвири и оркестърът.

— Съжалявам, че дойдох така сред вас — каза тихо хун мао.

Фен Чо-хсиен го огледа за миг, след което кимна, предразположен от скромността на мъжа. Той не беше като другите. В него имаше някаква изтънченост, някаква грация, която при тях се срещаше рядко. Повечето бяха като грубо изразяващи се маймуни. Но този беше по-различен. Фен Чо-хсиен леко се поклони и отново се обърна към вратите, за да почука силно по гравираната лакирана повърхност.

Двама стражи отвориха вратите и те влязоха в преддверието, след това — в по-тесен коридор, където ги следеше скенер, висящ на гъвкава конзола от тавана. В другия край на коридора чакаха още стражи. Хун мао вече беше претърсен, но те повториха тази процедура, докато министърът чакаше, обърнал поглед встрани. След като свършиха, един от тях каза нещо в комутатора и набра някакъв код. Зад тях се отвориха вратите на „светая светих“.

Ву Ши пристъпи напред с разперени ръце.

— Представител Кенеди, радвам се, че най-после ще се срещнем. Много съм ви гледал и съм слушал за вас — хвана ръцете на американеца и здраво ги стисна, очите му гледаха тези на Кенеди с нещо средно между поздрав и предизвикателство.

— Чувствах, че вече е време да се срещнем… и да поговорим.

Стаята беше в нежни сини цветове, всички мебели бяха така подбрани, че допълваха меките успокояващи нюанси. Седнаха на ниски столове, с копринени възглавнички в наситено тъмносиньо, изпъстрени с венчелистчета с цвят на праскова, абанос и бронз. Тъмната официална копринена одежда на Кенеди изглеждаше като натрапчив, чужд елемент. Той седеше и се опитваше да не се чувства неудобно. Не беше имал време да се преоблече. Известието гласеше „веднага“, а с танг не се спори. Поне засега.

Ву Ши се наведе напред, копринените гънки на дългата, диплеща се одежда зашушнаха тихо. Той изглеждаше деликатен, почти женствен до едрия, груб хун мао, но очите му бяха очи на хищна птица, а ръцете, които се подаваха от меката синя коприна, бяха твърди, тъмни и силни.

— Съжалявам, че ви дадох толкова малко време. При такова положение е по-добре да се действа бързо. Така никой няма да знае, че сте тук.

Кенеди направи лек жест с глава, сочещ към препълнената зала отвън, но Ву Ши просто се усмихна.

— Никой освен вие и аз. Моите хора не виждат това, което им кажа да не виждат.

Кенеди се усмихна разбиращо, но остана нащрек.

— Чудите се какво искам. Защо съм пожелал да дойдете тук.

— Вие ще ми кажете — отвърна Кенеди просто.

Ву Ши преценяваше нещата още веднъж. След това се засмя.

— Наистина, забравям. Вие сте реалист, а не идеалист. Работите с реални неща, а не с мечти.

В думите му имаше истина, но също и ирония. Ву Ши си подготвяше домашното. Кенеди — също.

— Постигането на реалните неща може да бъде мечта, нали?

Ву Ши кимна леко.

— Не като някои други мечти, а?

Той явно имаше предвид института „Кътлър“. Мечтите на старите.

— Ю кун! — каза Кенеди. — Глупави старци.

Ву Ши се засмя и плесна с ръце.

— Значи знаете нашия език, ши Кенеди?

— Достатъчно, за да разбирам. Може би достатъчно и за да се изразявам.

Тангът седна отново и го огледа.

— Има нещо, което липсваше в досието ви. Къде сте учили куан хуа?

— Баща ми имаше много връзки с вашите слуги и със слугите на баща ви. Малко знания за вашия начин на живот му бяха от полза. Това беше една от големите тайни на успеха му.

— И баща ви ви научи?

Кенеди се усмихна и кимна. В този момент той изглеждаше очарователно, съвсем като момче и докато Ву Ши го гледаше, почувства как прониква в съзнанието му. Той харесваше този американец. Толкова различен от намусените старци и техните съсухрени мечти за вечността.

— Тогава може би интуицията ми е по-добра, отколкото си мислех.

Ву Ши се поколеба, след което стана и се обърна с гръб към американеца. Кенеди познаваше протокола и също стана в очакване да разбере защо го е повикал Ву Ши. След около минута тангът пак се обърна към него:

— Трябва да ви вярвам, ши Кенеди. А това не е лесно за един танг. Малцина са тези, на които доверяваме какво се крие в мислите ни, а вие сте ни чужд. И въпреки това аз ще ви се доверя.

Кенеди направи лек, едва забележим поклон, без да отмества поглед от лицето на другия.

— Вие сте умен човек, Джоузеф Кенеди. Знаете как стоят нещата. Знаете кой държи властта в този Град. Знаете и как да използвате властта, как да произведете суровия материал, от който тя се прави — тангът си позволи да се усмихне. — И не заради парите. Не само. Има нещо по-дълбоко, по-надеждно от парите. Лоялност. Аз ви виждам, виждам и тези около вас и знам какво ги привързва към вас. — За момент замълча. — Вие сте силен човек, ши Кенеди. Човек с власт. Моите министри ми казаха, че трябва да ви унищожа. Да намеря начин да ви унижа. Да ви заложа капан и да ви купя. Предложиха ми дузина различни начини да ви пречупя и съсипя.

Кенеди не каза нищо. Стоеше с леко наведена глава и слушаше, наблюдателните му очи попиваха всичко. Ву Ши, напротив, се усмихваше вътрешно. Кенеди не беше глупак. Силата му идваше дълбоко отвътре — от тази самоувереност, която, подобно на неговата собствена, му беше вродена.

— Както и да е, това, което виждам у вас, ми харесва. Виждам човек, който мисли така, както би трябвало да се мисли. Който поставя хората над себе си. А аз харесвам това. Уважавам го. Но като практичен човек, трябва да си задам един въпрос. Може ли да има двама царе в Град Америка? Ако позволя на този човек — на вас — да продължи, няма ли самият аз в един момент да стана плячка на успеха му?

Той помълча за един момент, след което продължи:

— Е?

— Подчинявам се на моя танг — в думите на Кенеди нямаше колебание, нито следа от несигурност. — Аз не съм против Седмината, а против старците.

Ву Ши присви очи за миг, след което кимна.

— Така говорите сега, Джоузеф Кенеди. Но как ще бъде, когато Америка стане ваша? Когато хората дойдат при вас и ви кажат: „Ти, Представителю Кенеди, си човекът, който трябва да бъде цар. Ти си американец. Нека да ни управлява американец!“ Какво ще им отговорите? Ще се обърнете ли към тях с думите: „Подчинявам се на моя танг“? — той се засмя. — Харесвате ми и ви оказвам честта да ви доверя тези мисли, но аз не съм ю кун, ши Кенеди. Аз също съм практичен човек.

Кенеди замълча за момент. След това заговори с нещо като въздишка:

— Какво искате от мене, чие хсия? Какво мога да ви дам, за да засвидетелствам своята лоялност?

Ву Ши се приближи, докато лицето му се спря съвсем до това на американеца.

— Искам заложник.

Кенеди се намръщи неразбиращо.

— Има нова техника, която моят приятел, Ли Юан, е усъвършенствал. Средство за контрол.

— Контрол?

— Едно просто техническо средство. Съвсем безвредно, уверявам ви, а операцията е съвсем безопасна.

— И вие искате да… да се подложа на тази операция?

Ву Ши поклати глава.

— Не, ши Кенеди. Виждам, че още не ме разбирате. Не ми трябват мъченици. Не, нищо подобно — той се усмихна, протегна ръка и я постави на рамото на американеца. — Имам предвид жена ви, синовете ви. Това имам предвид.

Емили затвори вратата и се обърна с лице към Майкъл; най-после останаха насаме. Тя се чувстваше зле, нервите й бяха опънати от всичко, което се бе случило през тези няколко дена. Ходът на събитията не й беше дал време да свикне с чувствата си, но сега го гледаше и те си идваха на мястото — цялата тъга, болката и голият страх.

Тя прекоси стаята, изправи се над него и го погледна. Той спеше, лицето му беше бледо и измъчено, лявата му ръка над завивката бе покрита с малки струпеи. Беше видяла подробно нараняванията му, ужасяващите травми по краката и в долната част на гръбначния стълб, беше стояла зад него, докато главният хирург Пан обясняваше на Кенеди какво трябва да се направи. И не беше почувствала нищо в тая вцепеняваща нереалност. Но най-после трябваше да действа.

Пое си дълбоко дъх, след това разтърси глава и си напомни, че всичко е свършило. За да подреди живота си, й трябваше анонимност, а сега тя беше известна надлъж и на шир, „лице от екрана“, „съпругата на Майкъл Левър“. Така че тази възможност засега бе недостъпна. Ако искаше да стори нещо, за да направи този скапан свят по-добър, трябваше да намери някакъв друг начин.

Тя погледна към него и въздъхна, след което протегна ръка и нежно докосна челото му, за да се увери, че е топло.

Негова съпруга. Какво означаваха досега тези думи? Че споделяше леглото му. И какво друго?

Освен това тези думи не означаваха нищо. Кенеди се беше погрижил. Да, именно Кенеди беше този, който проверяваше дали тя си е вкъщи, когато Майкъл пътуваше из Града, той настояваше тя да седи с другите съпруги и приятелки, докато мъжете обсъждаха актуалните проблеми. Нали в края на краищата това беше мъжки свят? И не беше ли именно такава нейната роля — да бъде тиха, вярна съпруга?

Потръпна, разбрала, че през изминалата година е лъгала себе си. О, тя беше достатъчно щастлива дори когато Майкъл го нямаше, защото моментите, които прекарваха заедно, бяха моменти на наслада, моменти, които очакваха с нетърпение. И никога не им стигаха. Сега, изправена пред факта, че ще живее без всичко това, тя разбираше цената, която е платила за своето щастие, разбираше каква част от себе си е отрекла.

Кенеди. Всичко опираше до Кенеди.

Още от деня, в който се беше омъжила за Майкъл, той се грижеше тя да е встрани от нещата; не я чуваха, пренебрегваха мнението й. Сякаш усещаше, че има нещо, което я отличава от жените от социалния му кръг, от нивото му. Нещо повече от простия въпрос за размножаването.

А Майкъл? Майкъл е приел това, като че ли всичко е наред. И може би действително не можеше да го разбере, защото също беше научен да приема нещата по този начин. Но, всичко трябваше да се промени. Тя беше се решила. Отсега нататък щеше да е винаги до него, да му дава съвети и подкрепа, да обсъжда с него всеки изникнал проблем, да се изправи срещу вродените му представи за света и начина, по който вървят нещата — без значение какво биха помислили Кенеди и останалите.

Потрепери от внезапно възмущение, припомнила си случаите, когато Кенеди се беше държал презрително с нея. „Скъпа моя“ — така я наричаше снизходително. Е, отсега нататък щеше да види.

— Ем…?

Майкъл я гледаше, на лицето му имаше слаба, но лъчезарна усмивка. При тази усмивка всичките й мисли се изпариха. Тя протегна ръце и го притисна към себе си нежно, внимателно, и се засмя.

— Как се чувстваш? — коленичи до него, с лице близо до неговото, а ръцете й стискаха ръцете му.

— Уморен — каза той, — и малко скован. Но по-добре, много по-добре отпреди. Радвам се, че камерите са си отишли. Не можех да ги търпя. Смъртта на Брин…

Тя погали челото му.

— Знам. Недей сега. Хайде да говорим за нас, а? Какво ще правим оттук нататък?

В очите му се появи болка, моментна несигурност, след което той заговори със странно спокоен глас:

— Ако искаш развод…?

Тя поклати глава, странно развълнувана от изречените думи, от прямата мъжка честност.

— Все още го има, нали? — на устните й заигра лека усмивка. — Нали не са го махнали?

Той се усмихна мрачно.

— Откъде да знам?

— Може ли да погледна?

— Ем! — засмя се той, но смехът му премина в кашлица. — Дръж се прилично! Камерите!

— По дяволите камерите — каза тя тихо. — Освен това то би дало на тези копелета нещо, на което да се радват, нали?

Известно време мълчаха и се гледаха, след което Майкъл обърна глава настрани, на лицето му се изписа лека горчивина или може би самосъжаление.

— Ще бъде трудно — каза той. — Може би по-трудно за тебе, отколкото за мене. Аз трябва само да оздравея. Но ти…

— Ще оцелея — тя стисна ръката му. — Освен това сега имам какво да правя.

Той я погледна отново.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна.

— Аз съм ти жена, Майкъл. Сега това значи нещо. Много повече, отколкото значеше преди това да се случи. То ми дава право на глас.

— И ти го искаш?

Тя се замисли за момент, след това кимна.

— Виждала съм разни неща — каза тя, — там, на долните нива. Неща, които няма да повярваш. Страдание. Ужасно, неописуемо страдание. И искам да направя нещо в тази посока. Нещо положително.

Той се вгледа в нея за момент, после на лицето му се появи усмивка.

— Ти си добра жена, Ем. Най-добрата, която някой би могъл да има. И ако искаш точно това, давай тогава. Освен това мисля, че си права. Джо се притеснява как би се отразило на изборите, но всъщност тези неща са по-важни, нали? Мислех си, Ем. Смъртта на Брин… — вълна от болка заля лицето му. — Смъртта на Брин трябва да означава нещо. От нея трябва да произлезе нещо хубаво. И може би ти си права. Може би трябва да използваме тази възможност. Ти по твоя начин, аз — по моя.

— А Джоузеф Кенеди?

— Не му се връзваш много, нали? Забелязах още от началото. Но досега нямаше значение. Той е добър човек, Ем. Гарантирам. Но ти направи това, което си решила. И ако той се възпротиви, кажи ми. Аз ще те подкрепя. Знаеш, че ще го направя.

Тя се усмихна, след което се наведе по-близо и го целуна по челото.

— Знам. Всъщност винаги съм го знаела. Но, както казваш, досега нямаше особено значение.

Ли Юан газеше в плитчините на езерото в Тонджиян, вдигнал копринените си одежди до коленете, и гледаше петнайсетмесечния си син.

Куей Джен се беше спуснал напред, цапаше покрай баща си и се кискаше лудешки, а пълните му ръчички пляскаха по водата, по тъмнокосата му малка главичка искряха светли капчици.

Редица от весели слуги стоеше във водата наблизо и препречваше достъпа до по-дълбокото, слънчевата светлина проблясваше по обръснатите им глави, а лицата им се смееха, докато наблюдаваха своя танг да си играе с младия принц.

На брега имаше пикник. Изпод златните и червени копринени навеси съпругите на Ли Юан ги гледаха, смееха се на лудориите на съпруга си. Лай Ши и Фу Ти Чан седяха отзад на дълга пейка, покрита с възглавници, а Миен Шан, майката на Куей Джен, стоеше почти на края на водата и смехът й беше примесен с тревога.

Куей Джен се обърна, погледна към майка си, после подскочи с комично движение, което накара всички наоколо му да се разсмеят. Престолонаследникът се огледа с широко отворени от изненада очи и като видя усмивка на всяко лице, плесна с ръце и с кикотене скочи отново.

— Точно така! — доволен извика Ли Юан, за да го окуражи. — Скачай, малка моя рибке! Скачай! — извърна глава назад и избухна в смях.

Но Куей Джен започваше да се превъзбужда и когато отново скочи, се препъна, размаха малките си ръчички, докато падаше, и нададе кратък изненадан вик, преди да потъне под водата. Ли Юан се наведе бързо и измъкна плюещия Куей Джен, след което го притисна към гърдите си, залюля го насам-натам и го целуна по лицето.

Известно време Куей Джен само пищеше, но нежните думи на Ли Юан бавно постигаха ефект и детето се успокои, сгушило се плътно до гърдите на баща си.

— Там! — Ли Юан го вдигна и го задържа над себе си, на височината на изпънатите си ръце. — Нищо лошо няма, нали, малка моя рибке? Нищо лошо.

Продължи да прегръща сина си и да целува тъмната свила на главата му.

— Ти си добро момче, нали? — мърмореше той. — Добро момче — после се обърна във водата, тръгна към брега и подаде Куей Джен на майка му.

Миен Шан пое сина си, погледна покрай него към Ли Юан и се усмихна широко.

— Благодаря, Юан — тихо каза тя. — И ти си добър баща на сина си. Най-добрият от бащите.

Тя се обърна и повика прислужниците. Те веднага се подредиха до нея с кърпи и сухи дрехи, за да се погрижат за детето.

Ли Юан се усмихна, разчувстван от думите й, стъпи на брега и остави един от слугите си да избърше с кърпа краката му, докато друг донесе нова туника, наметна го с нея, облече го. След като приключиха с това, той се обърна и погледна към навеса. Лай Ши и Фу Ти Чан го наблюдаваха, допрели глави и си говореха. Усмихна се, отиде при тях, седна помежду им и обгърна раменете им с ръце.

За момент поседя така в мълчаливо задоволство от деня. Хората му в езерото бяха започнали да си играят с надут волски мехур, подхвърляха си го и се гмуркаха да го хванат, като същевременно вдигаха огромни водни фонтани за всеобща радост. Дори Куей Джен бе спрял да хленчи и се бе извърнал да ги гледа с удивена усмивка, осветяваща дребните му черти.

Взрян във всичко това, Юан усети през него да преминава доволна тръпка. Достатъчно беше, нали? Достатъчно за един мъж. Вечно да прекарва такива дни, да има такова слънце, щастливи часове — това със сигурност беше достатъчно?

Изчака мълчаливо, но засега не чуваше мрачния глас, който да се противопостави на първото силно усещане за задоволство. Значи може би това беше балансът, който бе търсил през всичките тези години. Може би в края на краищата беше просто. Да се отпуснеш. Да се оставиш на течението.

— Юан?

Той извърна глава и се взря в тъмните красиви очи на втората си съпруга, Лай Ши.

— Какво има, любов моя?

Тя отклони поглед, за да срещне този на Фу Ти Чан от другата му страна, после очите й отново се върнаха върху него.

— Ами онова, за което си говорехме. Чудехме се…

Нещо в лицето й — вероятно някакъв най-лек намек за немирство — веднага му обясни за какво са разговаряли.

— Чудехте се в кое легло ще легна довечера, нали?

Лай Ши кимна.

За момент той я изучаваше. Лай Ши не беше най-красивата от съпругите му. Не, имаше нещо несъразмерно в издълженото северно лице, което не отговаряше точно на обичайните стандарти за красота. Но когато тя се усмихнеше, когато очите й заблестяха от непокорство, на това лице се изписваше някаква чувственост, сластолюбие, което я правеше наистина най-привлекателната от съпругите му.

Без да казва нищо, той се обърна с лице към третата си съпруга, Фу Ти Чан. Тя беше най-високата от жените му, но и най-младата: дългокрака върба с гърди като малки перли и елегантност, която на моменти намираше опияняваща. Тя седеше, докато той я изучаваше, издължените й очи открито срещаха неговите с онази скромност, което беше неразделна част от характера й.

— Искаш ли да чуеш решението ми?

Фу Ти Чан кимна.

Той се обърна.

— А ти, Лай Ши?

— Да, съпруже. Но преди да го вземеш, нека да кажа нещо. За нас десет дни без тебе са дълго време. Миналата нощ ти отиде в леглото на Миен Шан. А преди това…

— Преди това ме нямаше — засмя се той. — Разбирам, Лай Ши. Жената си е жена, нали? И си има своите нужди.

Лай Ши се усмихна, а пък Фу Ти Чан сведе поглед; червенина беше избила по шията й.

— Е, ще чуете решението ми. Но първо ми позволете да кажа какво харесвам най-много във всяка от вас. Защо изборът е толкова труден.

— Съпруже… — протестира Лай Ши, но Ли Юан поклати глава.

— Не. Ще ме изслушате. И после ще ви кажа какво е решението ми.

Той отпусна глава назад на възглавниците и се взря над езерото, докато за момент обмисляше проблема. След това се изсмя късо и заговори:

— Ако вярвахме, както са вярвали старите будисти, че всяка душа е била на тази земя и преди, то Фу Ти Чан навремето, убеден съм, е била кон. Красив, елегантен кон с хубава, здрава задница, дълги, фини крака и издръжливост на чистокръвна порода. Много нощи съм я държал на седлото до зори и нито веднъж тя не се е оплакала, че е уморена!

Лай Ши се изкиска, но самата Фу Ти Чан беше притихнала и попиваше всяка негова дума.

— Но онова, което най-много харесвам в сладката ми Фу, са ръцете й. Защото най-младата ми съпруга има най-нежните ръце под слънцето. Ако Куан Ин някога е правила любов с някой смъртен, то аз съм сигурен, че е била в тялото на скъпата ми Фу Ти Чан.

Фу Ти Чан склони леко глава, видимо развълнувана от думите му.

— Сега какво да кажа за Лай Ши? Че тя е най-непослушното от моите момичета и най-своенравното?

— Кажи ми какво създание съм била, съпруже. В предишния си живот…

Той се засмя.

— Толкова е лесно, Лай Ши. Била си птица. Нахална сврака, носителката на добрите новини и радостта.

— Сврака! — тя се засмя очарована.

— Да — широко се усмихна той — играта му доставяше удоволствие. — С порочна, дразнеща уста, която много пъти нощем е спирала в гнездото ми.

Тя се усмихна, тъмните й очи блестяха.

— Какво да направя, щом малкият нияд трябва да бъде нахранен…

Той избухна в смях.

— Може би, Лай Ши. Но чак пък изяден?

Той се изправи, извърна се и ги погледна.

— Нан Хо ми е направил добър избор, нали? Може би твърде добър. Тогава как да реша? Чиста порода или сврака — коя? Чувствам, че май трябва да накарам да ми направят копие.

— Две копия — обади се както винаги практичната Фу Ти Чан.

Той се извърна да погледне в края на езерото, където стоеше Миен Шан, а заспалият сега Куей Джен се гушеше до рамото й.

— Естествено, не съм забравил Миен Шан. Но що се отнася до тази вечер… е, защо и двете не дойдете в леглото ми?

— Двете? — Фу Ти Чан се втренчи в него шокирана, а до нея Лай Ши се усмихваше широко. Наведе се, прошепна нещо на Фу Ти Чан. За момент Фу Ти Чан изглеждаше озадачена. Неволно се намръщи. После неочаквано дрезгаво се разсмя.

— Да — чу я той да прошепва и му стана интересно.

Двете пак се обърнаха с лице към него — изведнъж започнаха да се държат официално, изправили гърбове на дългата пейка.

— Е? — попита той. — Задоволителен ли е отговорът?

— Каквото пожелае съпругът ни — поклони му се Фу Ти Чан с едва сдържано сериозно изражение, а до нея Лай Ши се закиска. — Каквото пожелае съпругът ни.

Точно щеше да ги попита какво става, когато някакво движение вдясно от него привлече вниманието му. Погледна натам. Неговият майстор на вътрешните спални Чан Тен беше застанал там с наведена глава.

— Какво, майстор Чан? Има ли нещо?

— Не, чие хсия. Всичко е наред.

— А събирането на багажа? Добре ли върви?

— Почти приключихме, чие хсия.

— Добре. Значи е друго, нали?

Чан Тен се поклони.

— Така е, чие хсия. Маршал Толонен е тук според уговорката.

Ли Юан поклати глава.

— Не го очаквах преди четири. Толкова ли е късно вече?

— Страхувам се, че е така, чие хсия.

Ах — помисли си той, — значи следобедът почти свърши. Огледа се наоколо, за да вкуси гледката пред очите си: играещите в езерото слуги, съпругите му, спящият му син. Трябва да има повече такива дни — реши той. — Дни на безделие и щастие. Защото какво е животът без тях?

Нищо — дойде отговорът. — И по-малко от нищо.

Извърна се с лице към своя майстор на вътрешните спални.

— Благодаря, майстор Чан. Върви сега и кажи на маршала, че след малко ще бъда при него. Тук трябва да кажа последната си дума.

Чан Тен се поклони, обърна се, зави и забърза към голямото стълбище на двореца. Ли Юан го наблюдаваше, после пак застана с лице към съпругите си. Щеше да е хубаво утре да може да замине с тях, да прекарат още няколко дена заедно, преди дългът му да го призове обратно. Уви! Тук долу в Чун Куо имаше твърде много работа: разглеждането на делото „ДженСин“ щеше да започне съвсем скоро, а и подготовката за повторното откриване на Камарата трябваше да се движи.

Копие… Засмя се, като си спомни какво си говореха. Да, щеше да е хубаво да беше имал копие — близнак — през тези последни няколко години. Единият да работи, а другият да се забавлява. Два „аза“, които да споделят радостите и бремето на този свят.

Обърна се. Както държеше спящото дете, Миен Шан го гледаше с усмивка, с истинска любов в очите. Той отиде до нея и я прегърна, целуна я по челото, после се наведе и внимателно взе Куей Джен от ръцете й.

За момент затвори очи, успокоен от нежната топлина на сина, притиснат към гърдите му, и след последната мека целувка по бузата на престолонаследника го върна обратно на Миен Шан, а той й се усмихна.

— Десет дни — от устните му се изтръгна лека въздишка. — Десет дни, това е всичко, любов моя, и после ще се присъединя към тебе горе.

Толкова навътре в територията на Обединени бамбуци бегачите на Дебелия Вон изглеждаха два или три пъти повече от останалото население. Млади мъже с изумруденозелените ленти на триадата на главата постоянно преминаваха покрай Леман, докато вървеше по претъпканите коридори, а по голямата артерия на главната улица групи от млади, охолни на вид хан в зелени коприни със символите на Обединени бамбуци — ръката и бамбуковото стъбло — седяха по маси, почиваха, пиеха и играеха на чу или ма джонг и пред целия свят изглеждаха като млади аристократи.

Леман беше чувал, че Дебелия Вон е най-големият от съперниците му и сега през фалшивите лещи, които носеше, за да прикрие истинската си самоличност, той можеше да види, че наистина е така. Тук, по палубите, образуващи средището на Обединени бамбуци, благосъстоянието на братството се виждаше ясно. Дузина големи канелени дървета в огромни орнаментирани саксии бяха разположени покрай централната част на Главната, докато и от двете й страни терасите бяха украсени със светлочервени парадни знамена и гирлянди от ярки цветя като на празник. Магазините по централната алея бяха пълни, стоките — евтини — с една пета по-евтини от всякъде другаде в Града; във всяка посока, в която погледнеше, се усещаше незримо чувство за ред, какъвто не бе виждал никъде в Града по тези долни нива.

Всъщност, ако действително не знаеше къде е, би могъл да си помисли, че наистина е с двайсетина палуби по-нагоре, близо до върха на Града.

Леман се оглеждаше наоколо си, докато се движеше, очите му виждаха всичко, а малките камери, имплантирани в ъгълчетата на лещите, записваха всяка подробност.

Беше чел тайния доклад на сигурността, предоставен му от майора. При последното пресмятане годишният оборот на Вон И-сун се бе оказал над сто и двайсет милиарда юана. Огромна сума; да си признае честно, тя го беше изненадала — особено защото надминаваше собствения му оборот двайсет и един пъти. Това наистина беше обезпокоително, но не беше причина за отчаяние. Не, защото улесняваше задачата. Само Во Ши Во и Червената бригада на Юн Мъртвеца можеха да се съревновават с Обединените бамбуци от гледна точка на пазарния дял, но и двете триади, взети заедно, бяха само наполовина колкото тази на Дебелия Вон. И затова беше малко чудо, когато шпионите му докладваха, че останалите босове стават предпазливи по отношение на мастития им приятел. В действителност след случилото се с Железния Му имаха право да са подозрителни към Вон И-сун.

Така или иначе след вечерята им при Юн Мъртвеца трима от босовете се бяха срещнали отново — след няколко часа — за да обсъдят собствените си тайни планове. Планове, които биха разгневили приличащия на хищна птица Вон, ако узнаеше за тях.

На входа между палубите Леман изчака до бариерата, за да покаже документите си на човека от охраната. Както и преди, редовните служители на сигурността през цялото време оставаха в сянката на офицерите от Обединени бамбуци, които ги надзираваха и извършваха собствени неофициални проверки на онези, които минават през територията им. Досега Леман бе преминал през всичките пет порти почти без проблеми, но този път, щом стражът протегна ръка да му върне картата и да го пусне да мине, един от офицерите — плешив хан с брадичка с дълбоки белези и ниска, леко затлъстяла фигура — измъкна картата от дланта на охраната, бутна го настрани и се изправи точно пред Леман.

Сведе поглед към картата, после вдигна очи към Леман; цялото му държание беше враждебно.

— Какво правите тук, ши Сноу? Каква работа имате на тази палуба?

Леман сведе глава в знак на уважение и протегна документите, които беше приготвил, на офицера от триадата.

— Простете ми, господарю, но ме повикаха за рутинна проверка на поддръжката. Документите ще обяснят.

Изпод мигли видя как човекът изобщо не обърна внимание на хартиите и въобще не ги взе.

— Кой те накара да дойдеш тук? Кой е говорил с тебе?

— Юе Па. Той се обади в офиса ни преди два часа, че имало повреда в една от съединителните кутии. На източната палуба, ниво трийсет и четири.

Това в голяма степен беше вярно. Той наистина беше изчаквал три седмици нещо да се повреди, за да може да направи това посещение. Но изобщо нямаше намерение да поправи повредата. Поне не и в смисъла, в който те очакваха.

— Юе Па, а? — хан се обърна, размени няколко думи на мандарин с колегата си, след което пак се извърна към Леман. Отстъпи назад и остави картата да се изплъзне между пръстите му. — Можете да минете, ши Сноу, но през цялото време, докато сте тук, към вас ще прикрепя един от моите хора, ясно ли е? Не обичам непознати. Особено хун мао. Така че си гледайте работата, изпълнете си задачата и си вървете.

Ясно, свински задник — помисли си Леман, наведе се ниско, за да вдигне картата си, после се поклони, заобиколи мъжа и се промъкна под полувдигнатата бариера. Не че това щеше да им помогне — дори и да прикрепяха към него дузина бегачи да го надзирават.

Почака със сведена глава, докато офицерът извика млад бегач със слабо лице и му даде инструкции. Младият хан се поклони ниско пред господаря си, обърна се, приближи се към Леман и му излая на мандарин, за да му демонстрира същото презрение, което бе показал и господарят му. С поклон Леман подаде документите си на младия грубиянин, без да изразява нищо от онова, което чувстваше, а след това го последва. В самото сърце на територията на Дебелия Вон.

— Ши Кенеди! Ши Кенеди! Вярно ли е онова, което сте казали в тазвечерната си реч за клаузата за евтаназията?

Кенеди стоеше на трибуната в прес залата, елегантен и властен, с лице към тълпата от медии и репортери. Над главата му като гигантски бръмбари бръмчаха камери, кръжаха сред яркото горно осветление, гладните им обективи хващаха всяка негова дума, всеки жест, но на мъжете долу им изглеждаше, сякаш той си играе, като се обръща към тях по име, навежда се напред към всеки един, задал въпрос, оформя отговора си така, като че ли им се изповядва.

— Вярно е, Тед — чертите му бяха строги, но отзивчиви. — Те ще го отрекат, естествено, но ние разполагаме с копия от работните документи. Забележителен материал. Както казах, тук не говорим за кратък меморандум, а за доклад от близо шестстотин страници, където с подробности е разработено и най-дребното обстоятелство. Още повече, че за упражнението са изразходвали всичко до последния фен. И защо го правят, след като всичко е само — цитирам — „възможност, която обсъждаме“?

Намекваше за изявлението, направено от Тин Вей, съдебния суперинтендант, веднага след речта. Засегнат от обвиненията на Кенеди — или „хванат“, както бяха се изразили някои коментатори — Тин Вей се бе отбранявал яростно, като на първо време отричаше, че съществува такъв документ, а после, щом му стана ясно, че никой няма да приеме подобен отговор, ревизира изявлението си, призна съществуването на документа, но отрече той да е нещо повече от теоретична разработка.

Що се отнася до самата реч, тя се превърна в сензация. В откровение. Никой не помнеше аудиторията да е откликвала толкова ентусиазирано, толкова страстно. Кенеди ги хранеше от ръката си. През деветдесетте минути на речта в голямата зала се носеше някакво напрежение, някакво усещане, че нещо ново се случва точно тук, пред очите им. Кенеди стоеше на сцената красив и чаровен като крал в заточение. Без да поглежда бележките си, той говореше на огромната тълпа по памет, дълбокият му резониращ глас се втурваше като прилив над главите им. А думите му, прости, но силни, сякаш докосваха оголен нерв. Можеше да се види. Да се прочете по лицата на тълпата — лица, изпълнили екраните навсякъде в големия Град Северна Америка. Това беше неговият миг. Мигът, който го узакони.

А след това тълпата бясно аплодираше Кенеди повече от двайсет минути, отново и отново го връщаше на сцената, всеки път, щом се появеше, се понасяше силен рев, след миг последван от скандиране:

— Ке-не-ди! Ке-не-ди! Ке-не-ди! Ке-не-ди!

През цялото време той се усмихваше и се оглеждаше наоколо, аплодираше публиката си точно както тя го аплодираше; момчешката му скромност можеше да се види от всекиго.

— Ши Кенеди! Ши Кенеди!

Кенеди се наведе напред от трибуната и посочи сред гъмжилото от журналисти, за да отдели един от онези, които го викаха.

— Да, Питър. Какво има?

— Знаете ли, че изследванията, направени през последните шест месеца, са завишили онзи доста голям процент от хора, подкрепящи всъщност ограничените предложения за евтаназията?

Кенеди кимна открито.

— Мисля, че „ограничени“ е точната дума, Питър. Виждал съм тези изследвания — говорите за доклада „Хауит“ и документа на института „Чан“, предполагам… Нали? Е, всичко, което мога да кажа, е, че трябва много внимателно да се разгледат въпросите, зададени в тези изследвания, и да се види как те всъщност се свързват с тези нови предложения. Ще откриете, мисля, че между тях има много слаба връзка. Новото „проучване“ разкрива, че същинските предложения са много по-радикални, стигат много по-дълбоко. Освен това има адска разлика между мисълта, че нещо може да е просто добра идея, и това, да излезеш и да го направиш. Дяволска разлика. Искам да кажа, онова, за което говорим, е да се убиват хора. И не просто един или двама, а милиони. Десетки милиони.

Кенеди вдигна ръка към челото да отхвърли назад къдрица от тъмната си коса, с израз на дълбока загриженост в стоманеносивите си очи.

— Не, Питър, смятам, тези изследвания показват, че повечето хора са наясно по проблема. Но това не е решение, щом не може да бъде прието от всеки отделен човек.

Отдолу се разнесе одобрително мърморене. Но виковете веднага започнаха отново:

— Ши Кенеди! Ши Кенеди!

— Да, Хо Ян…

Младият хан, репортер за хан-станцията Вен Мин, погледна към преносимия ръчен комсет, после вдигна очи и се обърна към Кенеди, а във въздуха веднага се разнесе и преводът:

— В речта си сякаш внушавахте, че дотолкова, доколкото документът за проучването засяга групата на по-възрастните, това е само тънкият край на клина и че можем да очакваме подобни предварителни мерки да бъдат последвани от нови, целящи контрол над населението. Можете ли да разширите това си твърдение?

Кенеди се усмихна.

— Разбира се. Още веднъж повтарям, че документите са само проста спекулация. Тези дискусии се провеждат точно сега в секретни зали из всичките седем Града. Сключват се сделки, разглеждат се предложения. Предложения, които, ако не внимаваме, ще бъдат представени в Камарата и гласувани от хора, чиито интереси не е задължително да съвпадат с нашите.

— И какво точно искате да кажете с това, ши Кенеди?

Кенеди леко се наведе напред.

— Искам да кажа, че има хора — богати, влиятелни, ако ви харесва — които поставят печалбата над семейството, личната облага — над общото благо. И точно тези хора — тези хсияо джен, тези „дребосъци“ — понастоящем диктуват нещата. Не знам за вас, Хо Ян, но аз мисля, че това не е редно. Смятам, че въпрос от такава важност трябва да се обсъжда публично и да се решава публично. Да, нещо трябва да се направи. Сега всички го разбираме. Но трябва да се направи открито, на светло, където всички могат да го видят.

И това продължи почти два часа, докато с усмивка и жест Кенеди слезе от подиума. Но дори и тогава — дори и след като прожекторите бяха угасени, а камерите — отнесени — Кенеди не беше приключил. След като разговаря със съветниците си, за да научи последните новини, той тръгна сред новинарите, стискаше ръце и се спираше да размени дума-две тук и там, изведнъж станал неофициален.

— Как е Джийн? — попита един от тях.

Кенеди се извърна.

— Добре е, Джак. Добре. Всъщност за седмица-две ще се махне оттук с момчетата, за да избяга от цялото това политиканстване. Винаги се е оплаквала, че се отнасям към тях твърде зле, затова реших да дам на нея и на момчетата почивка, преди нещата наистина да станат твърде напрегнати.

При тези думи избухна смях. Всички знаеха колко много работи Кенеди. Феноменално много. В това отношение той беше като баща си.

— Добре, момчета, ако сега ме извините…

Кенеди мина в преддверието. Там в голям, покрит с възглавнички стол в далечния край на стаята седеше Джийн, съпругата му, прегърнала двете момченца. Втренчени в големия екран в ъгъла на помещението, те не разбраха, че той е влязъл вътре.

За момент той постоя така, загледан в тях, разкъсван от гледката. Виждаше такава гордост по лицето на младия Робърт, който се взираше в образа на баща си. Такава безгранична любов. А Джийн… Не можеше да я погледне, без да мисли за сделката, която бе сключил с Ву Ши.

За известно време там отвън беше я почти забравил. Сделката не значеше нищо. Но сега, още веднъж, изправен лице в лице със семейството си, усети празнотата да се връща в него и да го оставя безтегловен като лист на вятъра.

Потръпна. Каква беше поговорката? Когато източният вятър задуха, мъдрецът се скланя пред него. Е, той се беше склонил. Но не като тръстика. По-скоро като голямо дърво, чието стъбло се беше пречупило и паднало пред лицето на бурята.

— Джо! — Джийн го видя, дойде при него, прегърна го. След миг той усети как двамата му сина се притискат към него.

— Татко! — казваха те. — Татко, ти си великолепен!

Той се вцепени.

— Извинявай, Джийн. Ако имах някакъв избор…

Тя отметна глава назад, погледна го, после се протегна да избърше сълзите, появили се нежелани от очите му.

— Всичко е наред. Разбирам. Знаеш, че разбирам. И винаги ще съм на твоя страна, Джоузеф Кенеди. Каквото и да направиш.

— Знам — каза той. — Може би това ме безпокои най-много. Че толкова много разбираш. Само ако можех…

Тя постави пръст на устните му.

— Няма алтернатива. И двамата го знаем. Спомни си какво каза преди толкова много години, оная нощ в дома на баща ти, когато се срещнахме за първи път. Какво беше… че няма значение как свършва нещо, стига да бъде свършено — тя се усмихна.

— И това все още е вярно, нали, Джо? И онова, което стори тази вечер… е голяма крачка в тази посока.

— Може би…

— Не. Няма „може би“. Тази вечер ти започна нещо. Нещо, което дори и Ву Ши не може да спре.

Той сведе поглед. От двете страни синовете му бяха вдигнали очи към него в опит да разберат какво става.

— Всичко е наред — и той плътно ги притисна към себе си.

— Всичко ще се оправи. Ще видите.

Почука се. Той се освободи от децата и отиде да отвори вратата.

Там чакаше висок хан. Един от хората на Ву Ши, номер седем — чи — избродиран на мандарин на гърдите на барутносинята коприна. Зад него в прес залата нямаше никой, освен двама хан с бръснати глави.

— Готови ли са? — попита високият хан.

Кенеди се извърна да погледне жена си, синовете си, после пак обърна лице към хан и кимна.

— Готови са — опитваше се да не допусне болката, страхът, които бе изпитал изведнъж, в гласа си. Но сълзите му го издадоха.

Беше имал своя миг. Но всичко бе свършено. Напред лежеше само празнота.

Глава 19Ваймар

— Девет години… — промърмори старикът и воднистите му очи се насълзиха. — Девет дълги години чаках този ден.

Спътникът му, седемдесет и петгодишен мъж с побеляла брада кимна мрачно. Той огледа редовете от празни или с по двама-трима души пейки, които се разполагаха от всички страни на Камарата, наведе се към приятеля си и постави на рамото му мършава длан, изпъстрена със старчески петна.

— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук, Йохан?

— Все едно беше вчера — отвърна старикът и в очите му се появи слабо сияние. — Денят, в който гласувахме „против“ ветото на Седмината! — въздъхна тежко; по набразденото му с бръчки лице се изписа внезапна болка. — Ах, само да знаехме каква мъка ще ни връхлети след това…

— Само да знаехме…

Известно време двамата мълчаха и гледаха как под тях, в средата на Голямата зала, служителите на Седмината подготвят централната трибуна за предстоящата церемония. После по-младият от двамата прочисти гърло и отново заговори, след като се загърна по-плътно в гълъбовосините си копринени одежди.

— Тъжни години бяха наистина, но може би така е трябвало. Може би и онзи, и този ден са били предопределени — усмихна се тъжно и потупа другаря си по ръката. — Знаеш ли, колкото повече си мисля за онези времена, Йохан, толкова повече ми се струва, че онзи конфликт е бил неизбежен. Че Войната… Ами че Войната е била необходима.

Старикът сви рамене, след което се разсмя — сух астматичен смях.

— Може би. Но ние оцеляхме, нали? Ние, малцината.

Белобрадият отново се огледа — съзнаваше, че от три хиляди и петстотинте Представители, претъпкали Камарата през онзи ден, едва шепа — най-много двеста — бяха доживели днешния.

— Малцина, наистина — отговори той. Изведнъж усети някаква тежест — не, не огорчение, а съжаление от неизбежността на съдбата.

Отново се възцари тишина. Далече под тях, на централната трибуна, където преди седеше Върховният съвет, се настаняваше група важни белокоси лица.

Последва кратко суетене, а после церемонията започна. На централната катедра възрастният представител на хсиен Шенян, Хо Чао-туан, прочисти гърло и започна да чете предварително подготвеното изказване, което официално възстановяваше Камарата. Над главата му дузина дистанционни апаратури се рееха във въздуха и препредаваха образите към милиардите зрители.

Хо Чао-туан остави документа настрани. Хартията изшумоля леко. Хо започна да чете списъка на членовете. След всяко име един или друг от старейшините, пръснати из огромната зала, отговаряше със силно „да“! Най-накрая бяха изброени всичките сто осемдесет и трима оцелели члена. Хо кимна отсечено и се отдръпна от катедрата — беше изиграл ролята си в церемонията.

Щом Хо Чао-туан се оттегли, висок хан на средна възраст със сплетена на плитка бяла брада пристъпи напред. Чин Тао Фан, канцлерът на Източна Азия. Той огледа почти празните скамейки, благодари на членовете, с драматичен жест разгърна официалния свитък и зачете.

Високо над Чин Тао Фан старикът положи длан на рамото на приятеля си и се усмихна тъжно.

— Свърши тя, нашата — тихо изрече той. — Сега други трябва да завършат започнатото от нас.

— Така си е — отговори белобрадият, въздъхна и помогна на приятеля си да се изправи. — Така си е.

Долу под тях Чин Тао Фан продължаваше да говори — за идващите дни и за голямата крачка напред — а зад него в дъното на огромната зала, в широкия церемониален коридор, зад огромните двойни врати първите новоизбрани Представители, повече от осемстотин души, чакаха тихо в гълъбовосините си одежди, готови да заемат местата си по празните пейки.

След три часа, когато приключи работата в Камарата, трима новоизбрани Представители спряха пред входа на трапезарията над Голямата зала. Щом се появиха, приближи един от прислужниците в Камарата. На червеникавокафявите му копринени дрехи беше избродиран номер 35.

— Чун цу — ниско се поклони той. — Добре дошли. Вашият гост ме помоли да ви се извиня от негово име. Боя се, че са го забавили и ще закъснее с няколко минути. Ала можем да ви предложим нещо ободрително. Така че моля ви, заповядайте.

Влязоха, като се оглеждаха наоколо и се споглеждаха помежду си.

Залата беше голяма, без да е внушителна. Личеше си, че декорацията и мебелировката са избирани много грижливо и с най-изтънчен вкус. Четири високи официални стола от времето на династията Мин доминираха в лявата половина на стаята. Наблизо на ниски маси от династията Чин бяха поставени купи с личи, сливи и ягоди. В дъното пред огромен панорамен прозорец, който гледаше към парадната градина, висока масичка бе отрупана с порцеланови кани и купи, докато вдясно зад дълъг, висок един човешки бой параван от резбован махагон имаше подредена маса за шестима души — пред всеки стол до увитите в салфетка пръчици бяха поставени и европейски сребърни прибори.

— Какво ще пиете, чун цу? — прислужникът се обърна отново към тях. — Както обикновено ли, делегат Ъндърууд? Или бихте предпочели ликьор?

Ъндърууд се разсмя заинтригувано.

— Както обикновено — отвърна след малко.

— А вие, делегат Харт? Студено вино „Черен дракон“? Или ви е твърде рано?

Харт сведе леко глава, едновременно и развеселен, и впечатлен.

— Чудесно, благодаря. Но кажи ми, 35, обичайно ли е прислугата да знае кой от членовете какво пие?

Прислужникът се обърна към тях и се усмихна учтиво.

— Не винаги. Но моят господар е педант. Обича да прави всичко както трябва.

— Твоят господар…? — Харт погледна другите двама. Любопитството им все повече растеше.

Човекът се бе свързал с тях преди няколко седмици чрез посредник и бе „купил“ срещата с тях. Всеки един беше информиран, че ще присъстват и другите двама, но освен това не им казаха нищо друго. Нищо освен името на човека. Ли Мин.

Прислужникът им донесе напитките и ги настани. Усмихна се и се поклони на всеки поотделно, после отстъпи две малки крачки назад.

— Както казах, чун цу, господарят ми ще се забави малко. Но моля ви, докато той дойде, чувствайте се като у дома си. Сега трябва да ви оставя за малко, за да нагледам вечерята, но вие си вземайте каквото желаете. Плодовете са пресни, пристигнаха тази сутрин от Плантациите.

И с един последен поклон прислужникът се обърна и излезе.

— Е… — обади се Ъндърууд и отпи от старинното малцово уиски, което му бе налял прислужникът. — Направо да се шашнеш. Какво според вас ще иска нашият човек Ли Мин?

Мънроу се разсмя.

— Какво искат всички те? Лоби. Някой, който да сключва изгодни за тях сделки. Да е тяхно лице.

— И затова сме тук, така ли? — попита Харт и протегна ръка към една от едрите синьо-черни сливи в купата до себе си. — За да сключваме сделки? И да станем търговско лице на някой хан?

— Разправят, че това била политиката — отговори Мънроу. — Но какво според вас ще иска този? Така де, странно е, не мислите ли? Един хан да иска среща с трима Представители хун мао още същата сутрин, когато Камарата се отваря отново. Не бихте ли предположили, че ще избере трима от своите? Нали ги знаете какви са тия хан.

— И още как! — Ъндърууд остави питието си. Взе си едно личи, подуши го, после заби зъби в него и вдигна копринената си кърпичка към брадичката си, за да попие потеклия сок. — Точно това имах предвид. Искам да кажа, чувам, че през последните месеци стават много такива работи, но това като че ли е по-различно. Фактът, че е изневерил на навиците си, за да откупи времето ни, например. Защо му е да прави това?

— За да е сигурен, че ще дойдем? — предположи замислено Харт.

— Да, но защо?

Ъндърууд не успя да каже и дума — вратата се отвори и в стаята влезе висок и извънредно блед хун мао, следван отблизо от двама придружители в скромно облекло. И двамата носеха пословичните сияещи яки на роби.

— Господа — обърна се към тях хун мао и с жест им посочи да не стават. — Благодаря ви, че сте тук. Аз съм Ли Мин.

Ъндърууд остави на масата нахапаното си личи. Срещу него и Харт, и Мънроу изглеждаха също толкова слисани.

Мънроу се наведе напред.

— Вие?! Ли Мин?! — поклати глава. — Но ние очаквахме…

— Хан? Е, да, но простете малката ми измама, господа. Беше… да речем, необходимо — той се обърна и махна отсечено с ръка на единия от помощниците си, който затвори и заключи вратата.

Ъндърууд се изправи.

— Това наистина ли е нужно, ши Ли?

Мъжът се обърна към него.

— Ако искате да си тръгнете, Представител Ъндърууд, то, разбира се, можете да го направите. Заключих вратата не за да ви задържа вътре, а за да оставя останалите отвън.

— Тогава какво, по дяволите, става тук? — обади се Мънроу и също се изправи до Харт и Ъндърууд. — Искам да знам кой всъщност сте вие и защо сме тук и искам да го разбера веднага или се махам!

— Точно така — подкрепи го Харт.

— Моля ви, господа. Ще ви обясня. Но моля ви, седнете. Намирате се във Ваймар. В самата велика Камара. Нищо лошо не може да ви се случи тук.

Тримата мъже седнаха отново, поуспокоени. Високият хун мао се настани на свободния стол срещу тях.

— Добре — и той ги заразглежда подред. Снежнобялото му лице оставаше безизразно. — Искате да знаете кой съм и защо днес съм ви поканил тук. Е, отговорът на първия въпрос е: аз съм Щефан Леман, единствен син на Низшия секретар Леман.

Харт се разсмя смаяно. До него Мънроу бавно заклати глава. Ъндърууд не помръдна — ченето му беше увиснало.

По сигнал на Леман единият от помощниците му донесе куфарче и му го подаде. Леман го отвори, извади три папки и подаде по една на всеки от тримата.

— Вътре в тези папки ще намерите генетични таблици и други материали, които ще потвърдят думите ми. Но що се отнася до това, какво искам от вас, то зависи много от онова, което искате вие самите.

Леман млъкна, докато тримата прегледат материалите, а после, когато му се стори, че вече са се убедили достатъчно, заговори отново:

— Преди малко се чудехте как така прислужникът знае кой от вас какво пие. Е, знае го, защото аз се заех да проуча всеки от вас. О, за мене не бяхте непознати — или поне познавах бащите ви. Но исках да знам колкото се може повече за всеки от вас, преди да дойда и да седна срещу ви. Исках да съм сигурен.

— Сигурен в какво? — попита Харт. След като вече бе успял да схване горе-долу какво става, се бе и поокопитил.

— Дали мога да ви имам доверие — Леман млъкна, след това небрежно посочи Мънроу с лявата си ръка. — Ти, Уендъл. Баща ти е бил отстранен от Камарата преди осем години и цялото ви семейство е било преселено петдесет нива по-надолу. Той никога не успя да го превъзмогне, нали? Умря за осем месеца — някои казват, че от срам, други — от отрова — Леман се обърна леко, ръката се люшна към Ъндърууд. — И ти, Хари. Цялото имущество на семейството ви е било конфискувано, нали? Ако не бяха приятелите, щеше да свършиш под Мрежата. Защото баща ти посегна на себе си.

Леман отпусна ръка в скута си и впери поглед в Харт.

— Що се отнася до тебе, Алекс, на тебе ти се е наложило да изстрадаш недостойно и унизително извинение. Или поне на баща ти се е наложило. Но то си дава отпечатъка, нали? В нашия свят каквото стане с бащата, това става и със сина — отново млъкна и бавно кимна; знаеше, че цялото им внимание вече е насочено към него. — Но като ви гледам тримата, виждам не синове на предатели, а добри, силни, работливи младежи. Хора, които със собствени сили пак са спечелили високото положение, отнето им от Седмината. И все пак петното си остава, нали?

Мънроу въздъхна продължително, после се наведе към Леман, вкопчил длани пред себе си.

— И какво искате да кажете, ши Леман? Какво искате от нас?

От двете му страни Харт и Ъндърууд се бяха втренчили открито в Леман. В очите им гореше трескаво любопитство.

— Както вече казах. Не става дума толкова за това, какво искам аз, а какво искате вие — облегна се леко назад и отново ги изгледа един по един. — Вие без съмнение сте велики хора. Представители. На външен човек би му се струвало, че имате всичко, от което се нуждаете. Положение. Богатство. Власт. Заедно със Седмината се готвите отново да направите нашия свят велик. Или поне така твърдят медиите. Но тъй като ви познавам — познавам ви много добре — според мене вие не таите в сърцата си кой знае каква любов към Седмината.

Мънроу се взира в него още известно време, след което сведе очи.

Леман направи пауза.

— Значи ето какво. Исках вие да разберете, че Войната не е свършила. Че тя все още продължава — със или без Де Вор, със или без Бердичев. Че аз съм син на баща си и неговите цели и стремежи живеят в мене.

— Дисперсионизъм… — прошепна Харт със страхопочитание.

Леман кимна.

— Да, дисперсионизъм. И още нещо. Нещо съвсем ново.

Беше свършено тайно и полека. В медиите се появи новината, че жена му и децата са заминали за кратка почивка, докато Кенеди работи по въпросите на кампанията. После цяла седмица не последва нищо. Кенеди се срещна с тях отново, в изборния ден, в частната клиника на Ву Ши на Западното крайбрежие. Отнасяха се с тях, като с царски особи, той ги намери в солариума под мъничкото изкуствено слънце. Двете момчета си играеха край басейна.

Той се приближи и коленичи до стола й.

— Как си? — целуна я, после се вгледа в очите й — търсеше някакъв знак, че нещо се е променило.

— Много добре, мили. Наистина. По-добре не съм се чувствала никога — тя се разсмя и за миг му се стори, че наистина всичко е наред, че в нея няма никаква вътрешна промяна. Да, главата й беше обръсната, но иначе си изглеждаше съвсем нормално — може би дори по-жизнена от обикновено. — Ще ми бият някакви инжекции за ускоряване на растежа на косата. Междувременно са ми предоставили най-прекрасния избор от перуки. Цяла сутрин прекарах да пробвам най-различни цветове и прически.

Той се усмихна уморено.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна.

— Да, наистина. И момчетата също са добре — сега в очите й се появи съвсем слаб намек за това, че разбира какво са направили. — Недей… — отрони тихо, забелязала болката в очите му. — По-добре е, отколкото да си мъртъв. Много по-добре.

Той кимна и се усмихна — да окуражи колкото нея, толкова и себе си. После пак я целуна и отиде при момчетата. Изобщо не се подразни, че малките им ръчички оставят тъмни влажни отпечатъци по копринените му дрехи — радваше се просто да ги види отново.

Робърт, по-големият, бърбореше радостно на татко и му показваше новия белег под ухото си, където се намираше входният жак — по-скоро горд, отколкото уплашен от съществуването му.

— Само чакай другите момчета да го видят! — възкликна той. — Ха на бас, че и те ще искат! А пък докторът разправя, че може да ми сложат вътре някакво специално устройство и да си гледам директно всички програми! — момчето извърна глава със смях и се хвърли в басейна, без да забележи странното притеснение, мярнало се на лицето на баща му.

— Може би… — промърмори Кенеди и притисна главата на по-малкия син към бедрото си. Но сърцето му беше странно натежало и за първи път в живота си той се почувства несигурен.

Старият мрак се гърчеше на дъното на резервоара, сивите му очи бяха затворени, дългите му сиво-зелени пипала лениво се свиваха и разпускаха в съня му. Около него разпръснатите скали и растения придаваха на гигантското затворено пространство със стъклени стени фалшиво чувство за естественост или поне вид на гигантски аквариум. Но тук нещата далеч не бяха нормални. Вътре между здравите, укрепени слоеве лед водата беше под налягане, което би смачкало всяко по-крехко същество, като човек например, на глинен прах.

Наблизо, взрян в резервоара и в огромния спящ Левиатан, Ким се рееше във водата, потънал в мрачни мисли. Отдясно, на около двайсет чи разстояние, беше Ребека, притиснала силно ръка към стъклото.

Зад тях лъчите на ранното утро се процеждаха през потъналите в сянка очертания на Града над главите им и оформяха огромни златни копия в бледосинята вода, докато под тях се простираха безкрайните дълбини към черното, невидимо царство на абсолютния мрак.

— Красив е — обади се Ребека. Очите й, които се виждаха донякъде зад маската на лицето й, блестяха със странно възхищение. — Толкова е силен и грациозен, не мислиш ли?

Ким се извърна леко във водата и се дръпна назад, по-далече от заплашителното дремещо създание. Да, мощен беше и силен. Но красив? Обърна се и отново го погледна, после поклати глава. Не, дори и спящ, Старият мрак внушаваше враждебност. Смъртоносно и враждебно създание, на което му липсва всякаква топлина, всякакво съчувствие към човешкия живот.

Докато го гледаше — тази тъмна, отблъскваща грамада — усети дълбоко в себе си тревожни спазми. Да, беше враждебен, ала се чувстваше някак свързан с него. Още първия път, когато бе видял това създание, го бе познал, но тук, сам със звяра във водата, чувството беше много по-силно. Старият мрак… името му подхождаше, защото светлината на разума, на любовта или привързаността никога не бе докосвала това същество. То беше създание, излязло от кошмар. И все пак…

Потръпна, след това се насили да формулира мисълта. Сякаш гледаше себе си. Или не точно себе си, а част от себе си: онази част, скрита завинаги от светлината. Тук, в тялото на Стария мрак, тя придобиваше веществена форма, студена и гигантска.

Отвратителен е — помисли си той, — и все пак съществува. Той има някакво предназначение в голямата схема на нещата. Също както самият мрак съществува, защото без него няма да има светлина, няма да има топлина. Защото без него няма да има нищо.

— Какво яде?

Смехът на Ребека прозвънтя в слушалките на маската му.

— Каквото му дадем — отговори тя, обърна се към него и му се усмихна през маската. — Екипите за дълбоководно изследване му носят това-онова от дълбокото. Разни странни същества със светещи очи и бодливи перки, подути твари, покрити с тежки люспи и огромни зейнали уста.

Той отново потръпна — представи си го там долу, в естествената му стихия, и се зачуди дали тя не прилича на най-големите дълбини на съзнанието; дали пък в тях няма създания като Стария мрак, огромни левиатани на въображението, които безшумно се плъзгат насам-натам, мрак сред мрака, а дългите им пипала се свиват и разпускат, докато се молят над изроденото потомство на подсъзнанието.

— Нагледа ли му се? — попита Ребека и се изтласка към него, като леко прокара ръка по повърхността на стъклото.

Той кимна. Нагледал се беше за трийсет живота напред.

— Права си — рече. — По странен начин той е красив. Но и страшен.

За миг тя остана съвсем близо до него във водата, с ръка на рамото му.

— Може би красотата е точно това. Нещо, което ни плаши.

А после заплува покрай него нагоре към люка, на около петдесет чи над тях.

Ребека си взе душ, преоблече се и отиде при Ким, който седеше на пейката в стаята на мъжете, стиснал купа ча в шепи: Беше доста рано, нямаше и девет и двамата бяха сами в голямата кънтяща стая.

— Е? — тя приседна на пейката срещу него. — Как е?

Ким се усмихна.

— Добре е. Бонот е малко досаден. Шрам също. Постоянно си вре носа във всичко. С каквото и да се занимавам, той трябва да разбере! Но и по-зле съм бивал.

Тя кимна замислено.

— Не само ти. И аз.

— Да… — той се загледа в нея и осъзна колко самотен е бил, колко се радва да види познатото й лице. Но имаше и нещо друго. И двамата — и той, и тя — бяха дошли тук от мрака на Глината; бяха се борили, за да си проправят път в този свят на светлината, бяха се провалили, ала бяха оцелели. Бяха се промъкнали. И двамата знаеха какво е да си „предмет“, костите, кръвта и плътта ти да са нечия собственост, самото ти съществуване да зависи от прищевките на дребни душици. И това ги беше оформило като хора също толкова, колкото и опитът им от Глината. Отделяше ги от останалите. Бяха различни — и физически, и душевно.

— Мислиш ли си понякога за едно време? — попита я тихо. — Нали разбираш — там, в Рехабилитацията?

— Понякога — тя сведе очи. — Спомняш ли си птицата?

Той кимна. След като Люк ги беше предизвикал — след като го бяха отвели първия път — силните на деня бяха дали на тях четиримата нещо като птица. Странно, изкуствено нещо, осъзна той сега. Нещо създадено, не родено. Продукт на лабораториите на „ДженСин“.

Очите на птицата бяха кехлибарени, зениците — черни. Тя се взираше в далечината гордо и нагло и почти не забелязваше присъствието им там, извън клетката. Силни, трипръсти ноктести крака стискаха металния прът, а ноктите ту се свиваха, ту се разпускаха, сякаш беше изнервена. А когато разпереше крила и яркозелените пера се разгъваха като двойни ветрила, това сякаш беше жест, че ги пъди.

Ким трепна, щом си спомни. Уил също като него си мислеше, че птицата е красива, а Дейо я бе оприличил на въплътена песен. Само Ребека изобщо не се беше трогнала.

— Прекалено е ярко — бе казала тя и той се обърна и се втренчи в птицата, учуден как нещо може да е „прекалено ярко“.

От този ден нататък Уил се вманиачи. Всяка сутрин едрият северноевропеец хранеше птицата и й говореше през решетките. А всяка нощ притискаше лице към клетката и й шепнеше. Все едно и също. Някакви стихове на древния гърлен език, който се говореше по неговите краища в Глината. Затвореше ли очи, Ким все още го чуваше — дори и сега, след като бяха изминали четири години.

Думите го бяха трогнали и развълнували дълго преди Уил да му разтълкува какво означават:

Така беше за всички тях — и за птицата, и за Глината. А после Люк умря. Внезапно и ужасно.

Уил беше съкрушен. Ким помнеше и това. Спомняше си го как седеше на леглото на Люк, ужасяващо неподвижен, прегърбен; едрото му тяло, тяло от Глината, натикано в много по-тясно пространство, сякаш се опитваше да се намести в кожата на Люк, в неговото дребно и крехко тяло.

Ким вдигна влажен поглед. Ребека го гледаше с разширени очи, сякаш и тя виждаше същото.

— Защо го направи той, Ким? — попита тя. — Мислех, че обича птицата…

Той сви рамене, ала споменът беше толкова силен, толкова ярък, сякаш всичко стоеше пред очите му.

Птицата лежеше на пода на клетката. Златните й очи бяха помръкнали, ослепели, меката й шия — прекършена. Изумрудените пера бяха обсипали пода покрай строшената клетка — свидетелство за борба — а на един стол наблизо седеше Уил с празен поглед; дишаше, отпуснал ръце в скута си.

— Не знам — отговори той. Образът бавно избледняваше. Ала това не беше вярно. Знаеше защо Уил уби птицата.

Тя се приближи, приклекна до него и го погледна в очите. В нейните имаше сълзи, в бръчиците покрай устата й — болка.

— Така и не го разбрах. Никога. Люк, Уил, Дейо… смъртта им беше съвсем нелепа. Безсмислена.

— Не — той закри дланта й със своята. — Беше ужасно — и потръпна; раната в него беше жива, сякаш всичко се бе случило вчера. — Знаеш ли, оттогава съвсем съм изключил за това. Не бих могъл да живея с него. Досега не можех да се изправя лице в лице с него. Чувствам се виновен — знаеш ли, Беки? Виновен за това, че оцелях, а те не можаха.

— Да — тя го погледна отново, благодарна, че го е казал. Ръката й лекичко стисна неговата. — Знам. Разбирам те.

— Да… — той избърса една сълза, после се изправи и я прегърна. — Но сега сме тук, нали? Издрапахме.

Тъмните й очи се вгледаха в него напрегнато — сякаш проникваха под повърхността в суровия мрак отвъд.

— Нали? — отговори тихо тя и облегна глава на рамото му. Той усети как през нея премина тръпка, топлината на устните й, когато леко докоснаха врата му.

Тя се дръпна и му се усмихна едва-едва, извинително.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Тази вечер ли? — той сви рамене. — Смяната ми свършва в осем, после — нищо. Защо?

Усмивката й разцъфна.

— Правим купон, затова. Нали разбираш, нощта на изборите. Защо не дойдеш? Няма да започне преди десет. Можеш да минеш да ме вземеш, ако искаш. Сигурно ще е весело.

Той се вгледа в нея — отново си помисли колко се е променила, колко уверена в себе си е тази пораснала Ребека; после кимна и също й се усмихна.

— Защо не?

Цял ден из целия Град Америка хората гласуваха за Представители в новооткритата Камара. Почти една десета от местата бяха избираеми в този кръг и вече се забелязваха признаци, че старото статукво започва да се разклаща. В централната част на Маями огромно мултитабло на „МедФак“ изпълваше единия край на претъпканата, бръмчаща главна улица. Под него се бяха скупчили над двайсет хиляди души, втренчили се в осемнайсетте големи екрана. Онова, което се виждаше на повечето от тях, малко се различаваше от това в Маями. Огромни тълпи шумно се блъскаха под гъста маса от лозунги, а от време на време се надигаше силна врява, щом на някоя палуба обявяха резултата.

Над всеки екран беше изписано името на хсиен, за който се състезаваха, а най-отдолу на екрана имаше списък на кандидатите и броя на гласовете за тях. С настъпването на вечерта цифрите нарастваха, а с тях — и вълнението на тълпата. Във въздуха витаеше промяна.

Двата централни екрана показваха нещо по-различно. На левия се виждаше карта на Град Северна Америка — характерните му разкривени контури, бяха разделени на избирателни окръзи, различно осветени. Отдясно имаше таблица, показваща различната сила на седемте партии, които в момента доминираха политиката на Северна Америка. Най-голямата засега беше тази на реформистите, спечелила осемдесет и седем места. Но всички погледи бяха насочени към новите републиканци на Кенеди, които бяха влезли в надпреварата без нито едно място в старата Камара и при този тур бяха спечелили трийсет.

Кампанията беше по-трудна и в редица отношения по-мръсна от всички досега. Още в началото Кенеди заяви, че няма да излъчва кандидати за трите места на титулярите еволюционисти. Това беше неочакван ход, ала го направи много популярен. Макар партията на еволюционистите да съществуваше отдавна, силата й постоянно намаляваше и новите републиканци можеха да спечелят тези места. След седмица обаче кандидатите на еволюционистите за девет от останалите свободни места се бяха оттеглили и бяха насърчили своите поддръжници да гласуват за новите републиканци.

Реформистите бяха нанесли силен ответен удар. Бяха поставили под въпрос надеждността на „новия съюз“ и бяха предприели кампания за дискредитиране на Джоел Хей, лидера на еволюционистите, като използваха компроматите, с които разполагаха: гадости, засягащи най-интимните страни в поведението на Хей. Въпреки това Хей се бори два-три дена. После осъзна до каква степен вреди на партията и си подаде оставката.

В реформисткия лагер ликуваха, но само след ден усмивките им угаснаха, след като Кенеди, който досега бе пазил строго мълчание по въпроса, излезе с официално изявление за сливането на двете партии под негово ръководство. Пресконференцията, на която кандидатите на новите републиканци и на еволюционистите се бяха подредили зад Кенеди, докато той произнасяше речта си, бе видяна от целия свят. Само за една нощ, без да има нужда от избори, новите републиканци се бяха превърнали в третата политическа сила в Град Америка, с четирийсет и две места.

Не се беше свършило с това. На другия ден кампанията срещу Карл Фишер започна брутално — по националната мрежа се появиха двама негови приятели от училище и го обвиниха в хомосексуализъм и цяла поредица други перверзни. Фишер, разтреперан от гняв, реагира неочаквано рязко и това никак не му навреди.

— Само да ми го кажат пак очи в очи и ще им строша ченетата!

За една нощ това се превърна в лозунга на кампанията му. Рейтингът на Карл „Ченетрошача“ Фишер скочи с пет пункта, докато Карвър, кандидатът на реформистите, се превърна в мишена на хиляди карикатури — на всичките беше нарисуван как си държи откаченото чене. Малцина обърнаха внимание на обвиненията — Фишер беше красавец, с атлетично телосложение. Снимаха го навсякъде — обкръжен от хубави жени, как налага боксова круша, как си пие биричката след тренировка. По-старият и по-отпуснат Карвър губеше при сравнението.

Твърденията на реформистите за липса на опит и политическа наивност май нямаха никаква тежест. Във въздуха витаеше промяната и младежите от Новата републиканска и еволюционистка партия, НРЕП, бяха привлекателна алтернатива на Представителите от старата гвардия, с които хората бяха свикнали. Ала не беше само това. Кенеди си подбра добре кандидатите. Тези нови младежи бяха каймакът на новосформиращата се управляваща каста; синове на хора, притежаващи власт, самите те възпитани да властват. Бяха добре образовани и с бърза мисъл в спора. И ги подкрепяха елитни политолози и журналисти, привлечени от обещанията им. Парите на реформистите не можеха да им купят такъв гръб, колкото и да се напъваха.

Докато нощта вървеше към върха си, ставаше все по-ясно, че назрява малка политическа сензация. Оставаха още пет незаети места и реформистите се проваляха с трясък. НРЕП беше спечелила в деветнайсет окръга. Трябваха й само три от четирите останали места, заети досега от реформистите, за да станат втората по сила партия в Северна Америка, да надминат Он Леон и демократите. Партийните лидери се бяха събрали в апартамента на Карл Фишер и гледаха канала „ЕдуВок“. Възбудата кипеше като вино в кръвта им. В центъра на тази малка елитна група Майкъл Левър, наведен напред в инвалидната си количка, посочи към екрана.

— Този кой е?

Там вляво, зад Грег Стюарт, техния кандидат за хсиен Денвър, беше застанал млад мъж с изпито лице и стоманени очи, с няколко сантиметра по-висок от Стюарт. Беше с обръсната глава и приличаше на наемен убиец.

Кенеди се наведе над Майкъл.

— Казва се Хортън. Представя се като Стопилката.

Майкъл присви очи, после кимна. Сега, след като Кенеди му беше казал името, той се досети.

— Бил е в затвора, нали? Не го познавам, но съм чувал за него. Провеждал е гладна стачка, нали?

Кенеди кимна.

— Точно така. Баща му е приятел на баща ти.

— И сега работи за нас.

— Да речем, че сме се договорили някак си. Отсега нататък те ще работят плътно с нас.

Майкъл се намръщи. Когато Ву Ши ги беше хванал — онази вечер, на бала по случай Деня на благодарността, — всички те побесняха, но сега разбираше колко опасни бяха „Синовете“. Той искаше промяна, но не по начина, който по-нататък бяха предложили някои от тях. Тактиката им беше същата като на онези, които убиха Брин. А той вече не искаше такова нещо.

— Сигурен ли си, че го искаме? — попита тихо.

Кенеди се усмихна.

— Сигурен съм, Майкъл. И ме чуй: знам какво правя. Ние командваме, не те. Те имат нужда от нас, така че играят по нашите правила.

— Ами ако не играят?

— Ще играят, не се притеснявай.

Кенеди се изправи. На екрана бяха изписани резултатите за две от оставащите пет места. Бяха спечелили в Мексико сити. Ванкувър си беше останал на Он Леон.

Паркър, застанал зад Майкъл, се разсмя.

— Значи не сме ги издухали съвсем!

Майкъл се извърна и го погледна.

— Не сме. И следващия път ще е много по-трудно. През цялото време те се учат от нас. Следващия път ще имат нови кандидати. По-млади. И ще строят кампаниите си по наш образец. Дотук беше лесно. В бъдеще няма да са толкова нагли.

— Ами ние?

В гласа на Паркър се долавяше раздразнителност, а някои хора гледаха Майкъл странно, сякаш беше неканен гост. Но Кенеди призова към ред:

— Майкъл е прав. Първия път спечелихме гласовете на съчувствието. Този път ги изненадахме. Първите ни победи приписаха на сантиментална аномалия. Но оттук нататък ще са нащрек. Както каза Майкъл, ще се променят. Същата стара политика, но представена по нов начин. И нови лица. Може би дори хора, които биха свършили добра работа и за нас. Ще пръскат страшни пари.

Млъкна и се огледа. Стаята беше притихнала. Чуваше се само звукът от екрана. Всички гледаха Кенеди, застанал до Майкъл и положил длан на рамото на инвалида.

— Но няма да им позволим да ни спрат. Хората наистина искат промяна, а промяната трябваше да стане още отдавна. В бъдеще ще печелим по-трудно, а надпреварата ще е много по-оспорвана от тазвечерната. Но ще спечелим. И ще продължим да печелим, защото нашият противник е мъртва сила — стар, вмирисан труп. Трябва да покажем това на хората. Но ви предупреждавам, че няма да е никак лесно, защото колкото повече настъпваме, толкова по-хитри ще стават те и толкова повече маски ще използват.

Кенеди отново млъкна, огледа се и кимна бавно.

— Ще им смъкнем гащите, нали така? Долните… — и се разсмя. Едрите му бели зъби блеснаха и изведнъж апартаментът се изпълни със смях. От дъното на стаята се чу звук от вадене на тапи, а на екрана цъфна новината, че са спечелили и последните три места.

Майкъл погледна към Кенеди.

— Ами ние, Джо? Ние ще бъдем ли вечно млади? Няма ли някой и на нас да ни смъкне гащите?

Каза го тихо, така че никой друг освен Кенеди не го чу. Отначало Кенеди сякаш не разбра, но после погледна Майкъл. Изразът на лицето му се беше променил, станал бе по-сериозен; може би Майкъл никога не го беше виждал толкова уморен. Той кимна.

— Долните.

И очите му, толкова тъмни и обикновено толкова силни, сякаш бяха изпълнени със същата болка и увереност, както и думите му. Сякаш го виждаше.

Ким седеше в стаята за почивка, бутнал настрани купичката с ча. Държеше в лявата си ръка току-що написаното писмо и го четеше за втори път.

Смяната му беше свършила преди час и той всъщност трябваше първо да отиде до стаята, за да се изкъпе и преоблече, но бе отлагал твърде дълго писмата до Джелка. Така че това беше първото. Дори и да се наложеше утре да започне всичко отначало, за да намери точните думи. Да изкаже всичко онова, което кипеше дълбоко в него.

Стаята се пълнеше. Масите около Ким вече бяха заети, хората оживено обсъждаха новините от Град Америка, но умът на Ким беше другаде — при Джелка на Титан. След година тя щеше да е на Марс, на път обратно към Чун Куо. Ако изпратеше писмото там, то може би щеше да я настигне по-бързо, отколкото ако се опиташе да го прати навреме на Титан. Но първо трябваше да го напише както трябва.

Облегна се назад — изведнъж се беше сетил за Ребека и за онзи миг в съблекалнята. Нищо не беше писал на Джелка. Нищо за онова, което бе почувствал — болката, изпитана от отворилата се стара рана… нито пък за катарзиса. Но защо?

Може би защото това объркваше всичко. Защото щеше да й създаде погрешно впечатление. Изпухтя, ядосан на себе си. Пръстите му напипаха пулсиращата лента около врата му; отново се върна към началото на писмото и започна да го чете.

— Извинете…

Гласът беше мек, много учтив. Ким вдигна поглед. Пред него беше застанал висок хан с поднос, леко свел глава. Човекът се усмихна — усмивката му смътно напомняше за Тай Чо — после кимна с глава и посочи празното място до Ким.

— Имате ли нещо против…?

Ким поклати глава и се усмихна на мъжа.

— Не, моля ви, заповядайте… Аз и без това след малко ставам.

— А… — хан отново се поклони и започна да подрежда чиниите пред себе си.

— Много любезно от ваша страна. Някои хора… — млъкна и изведнъж изражението му стана извинително. — Простете. Безпокоя ли ви?

Ким се разсмя, сгъна писмото и го пъхна в джоба си.

— Съвсем не. Ким Уард — протегна ръка над масата.

— Туан Вен-чан — представи се хан и се поклони за трети път. Хвана ръката на Ким и я раздруса енергично. — Забелязвам, че и двамата сме служители на голямата корпорация „СимФик“, но все пак не съм ви виждал преди.

Ким кимна — за първи път беше забелязал двойната спирала върху рамото на зелената туника на хан.

— Нищо чудно — отговори. — Отскоро съм тук и прекарвам повечето си време в лабораторията.

— Вие откъде произхождате? — попита Ким. Чувстваше се странно привлечен от този човек.

— Откъде произхождам ли? — хан се разсмя и показа леко несъвършените си зъби. И по това приличаше на Тай Чо и това наведе Ким на мисълта, че не бе потърсил стария си приятел, откакто беше в бездната Зом.

— Първоначално родът ми произхожда от Нин Хсия на северозапад. Нали разбирате, ние сме хуи. Не сме хан — той отново се разсмя. Приятен, стоплящ звук. — Що се отнася до самия мене, роден съм на Марс. В град Тиен Мен Ку на юг. Родът ми се е установил там, нали разбирате, след Третата колониална война. Помагали сме този Град да бъде построен. И този, и много други.

— Марс… — Ким кимна и мислите му за миг се върнаха към писмото и към Джелка. — Сигурно е прекрасно.

Туан Вен-чан сви рамене.

— Понякога да. Но обикновено е мрачно и пустинно. Там животът е труден. Много труден. Тук… — той се разсмя. — Е, да речем, че тук животът е много по-лесен. Например не ти се налага да се страхуваш от студа.

— Не — разсеяно отговори Ким, след това изведнъж се усети кое време е и се наведе през масата. — Вижте, Туан Вен-чан. Бих искал да си поговоря повече с вас — беше ми приятно, много приятно — но точно сега се налага да тръгвам, иначе ще закъснея. Имам уговорена среща.

— Разбира се — Туан Вен-чан се изправи и се наведе ниско, сякаш се кланяше на някого с много по-високо положение от неговото, после погледна Ким и се усмихна с несъвършената си усмивка. — Тук съм почти всяка вечер, ши Уард. Ако ме забележите, елате да седнете при мене. Хубаво е човек да си поприказва, нали?

— Много е хубаво — усмихна се Ким, стисна още веднъж ръката на високия хуи и си тръгна. На вратата се спря, пак погледна към мъжа — и забеляза, че дори начинът, по който седеше прегърбен над храната си, напомняше на Тай Чо.

Туан Вен-чан остана там, вперил поглед в отражението си в стъклото на масата. Видя как момчето се обърна и го погледна, а после се извърна обратно и забърза за срещата си. Туан изчака секунда, заряза чинията си недокосната и бързо се отправи към вратата в дъното на стаята — вратата, през която не беше минал Уард.

Дотук добре, помисли си той, извади фалшиво чене от устата си и го пъхна в джоба. Оказа се лесно да спечели доверието на момчето. Мекият му глас, простата прилика с приятеля на момчето — и толкова. Ами останалото? Туан Вен-чан натисна копчето на асансьора между нивата и когато вратата се плъзна, влезе вътре. Зла усмивка огря чертите му. Останалото също беше просто.

Ву Ши се облегна назад и си пое дълбоко въздух — беше доволен от хода на изборите. На екрана показваха таблицата „Положение на партиите“ и той я погледна с чувството на дълбоко удовлетворение.

През последния месец Кенеди, появил се почти отникъде, бе станал най-важният човек в северноамериканската политика. Ву Ши бе разчел идеално ситуацията и бе действал навреме. Сега можеше да се поздрави. Знаеше, че Ли Юан ще се зарадва. За разлика от реформистите и демократите, Кенеди беше за контрол над населението. Успехът му щеше да смекчи позициите на другите, а това означаваше, че в Камарата всичко ще върви много по-лесно. Подреждаше се добре.

Младежи — помисли си. — Смятат, че има нещо ново под слънцето. — Разсмя се, изправи се и приближи към черновата на новия Едикт, над който работеше. — Мигар историята и хората могат да променят природата си. И отново се разсмя; този път до вратата в дъното на апартамента му застана прислужник и го запита с поглед има ли нужда от нещо, но Ву Ши му махна да си върви.

— Ние се раждаме стари — рече тихо и посегна към комсета. — И може би е лошо. Не се надяваме на нищо така, както се надяват тези младежи.

Вярно беше. Той ги смяташе за наивни, дори от време на време за леко откачени. Но се възхищаваше от надеждата, оптимизма, енергията им. Да, преди всичко от последното. Тук, в Северна Америка, конфуцианството не бе успяло истински да ги засегне. Навсякъде другаде то процъфтяваше като някакъв странен омаломощаващ бацил, но в Северна Америка го приемаха повърхностно. Като маска, която бяха готови да махнат всеки миг.

А това ги правеше опасни, макар че си оставаха уязвими.

Разсмя се за трети път — беше се сетил какво им е намислил Ли Юан. Да превърне желанието им за промяна в средство за постигане на стазис — това беше проблясък на гений!

Засега планът беше груб и тестовете още не бяха завършени, но беше многообещаващо. Ако това се получеше, нищо не можеше да им се опре. Можеха да посегнат и към звездите.

Погледна комсета и се усмихна хитро. Най-добрият план винаги беше най-простият и най-прекият. Като добре глазирано блюдо, отведнъж радваше окото, но при всеки нов поглед предизвикваше още по-дълбоко задоволство. Толкова.

Ву Ши отново седна и усмивката му стана още по-широка. Американци! Щеше да им сложи на всичките жици в главите!

Бяха минали петнайсет минути след полунощ, когато под огъня на ярките светлини лидерът на Новата републиканска и еволюционистка партия, Представителят Джоузеф Кенеди, се появи усмихнат и помаха на събралите се долу на Главната тълпи. Зад него в дългата стая с високия таван беше останала шокираната мрачна групичка, събрана около изгубилия реформистки кандидат. Навън обаче, под знамената и лозунгите, протегнали се над широката главна улица, нямаше никакво съмнение в популярността и успеха на НРЕП. Щом съзря Кенеди, тълпата нададе силен радостен рев.

В десния край на балкона най-близките сътрудници на Кенеди го погледнаха щастливо. Също като тълпата долу и те викаха и ръкопляскаха въодушевено, понесени от емоцията на мига.

Кенеди се наведе и се огледа, прегърнал хубавата си съпруга Джийн през раменете. Обърна се към приятелите си и им махна да дойдат при него под прожекторите. Докато младите мъже се приближаваха — Фишер буташе инвалидната количка на Майкъл — се надигна врява, по-силна от първия път. Кенеди поздрави всички подред и ги представи на масите долу, като радостно прегърна всеки от тях.

Усмихваха се — знаеха за реещите се горе камери, които улавяха всяка дума и всеки нюанс на изражението. Вече бяха свикнали с това през последните няколко седмици, но не им беше лесно, защото не знаеха какво предстои. Щом Майкъл обърна количката си, забеляза как Кенеди се дръпна назад, сякаш разбираше.

В този миг изгаряха мостовете зад себе си. Започваха нещо ново. Майкъл се дръпна назад с количката, а Кенеди пристъпи напред и с жест показа на тълпата долу, че иска да говори. На огромните екрани по протежението на цялата главна улица камерите се фокусираха върху високата му хубава фигура, върху вече познатото лице. Известно време шумът продължи, после бавно утихна. Кенеди се огледа, усмихна се и се наведе напред към тълпата.

— Всички ние тук, в тази голяма зала, сме американци. И се гордеем, че сме американци. А Карл Фишер, нашият нов Представител в Бостън, е прекрасен американец от прекрасно старо американско семейство.

Последва силен одобрителен рев. Кенеди изчака да утихне и продължи:

— Днес обаче ние направихме нещо много повече от това да изберем добър кандидат, макар че Карл Фишер със сигурност е такъв. Днес ние започнахме нова кампания. Нова ера. Ново разбиране за самите нас, американците.

Виковете последваха след всяко изречение, произнесено от Кенеди, и ставаха все по-въодушевени. Да, и в десетки милиони домове ще е същото — помисли си Майкъл, щом погледна към Кенеди. — Разбрали са, че тук нещо става. И очакват нещо от нас. Нещо… различно.

Кенеди вдигна дясната си ръка към челото и отметна косата си с онзи вече познат, характерен жест.

— Началото може да ви изглежда скромно — тихо изрече той. — Някакви си шейсет и пет места в Камарата. Но има и следващ тур на гласуване. Има още сто осемдесет и шест места, за които ще се състезаваме следващия месец. И ако спечелим достатъчно от тях, ще се сдобием със здрави позиции във властта, които ще ни позволят да упражняваме своето влияние, за да предизвикаме реална промяна в този наш велик Град.

Известно време виковете бяха оглушителни. Кенеди отново се наведе напред и вдигна ръка за тишина.

— Карл Фишер, вашият кандидат, избран от вас тази вечер, е нещо повече от поредния Представител. Той е сред първите от една нова порода — добри, предани на каузата младежи, решени да променят политиката на този континент. Мъже, които ще изритат старата шайка с нейните изтъркани стари методи. Мъже, посветили се на делото да се отървем от задкулисните игри, от скритите интереси и силовите групировки и да ни върнат чувството, че сме велик народ.

Кенеди се усмихна и за съвсем кратък миг погледна камерата горе, сякаш виждаше Ву Ши и старците, които го гледаха.

— Това е нашето време — в гласа му изведнъж зазвуча сила. — Новото време. Времето всички да осъзнаем защо някога нашата страна е била велика. С какво Америка е била наистина велика. Време е да си го припомним. Да си върнем онова, от което ни лишаваха през всичките тези години. Да го хванем, да го задържим, да го използваме. За Америка. Като американци.

Млъкна да си поеме дъх. Онова, което беше казал току-що, досега не беше изричано публично. Наистина, думите му граничеха с държавна измяна. Но никой не понечи да го прекъсне. Той протегна ръка, надвесен от балкона, и огледа огромната маса хора долу. Напрежението беше тъй плътно, че можеше да го пипнеш с ръка. Когато спря, усещаше как всички там долу го чакат да заговори отново, почувствали се по-силни — също като самия него в момента — от страшното предизвикателство на думите му.

— Американци — и той усети огромната вълна на чувства, която събуди тази дума, да залива всичко като гигантски потоп. — Ние сме американци.

Замръзна за миг, после вдигна и двете си ръце с разтворени длани, а хората долу диво ръкопляскаха.

Майкъл, който гледаше отстрани, усети как огромната вълна залива и него и изведнъж разбра, че плаче. Беше влюбен в този човек, в силата и жизнеността му, в съживяващия дух на промяната, който той бе донесъл на всички.

Промяна. Тя идваше. Най-накрая, след всичките тези години, тя идваше. И нищо — абсолютно нищо — не можеше вече да я спре.

Ким стоеше до прозореца, загледан в ярко осветения център на бездната Зом. Музиката кънтеше в главата му и сякаш се смесваше с ударите на сърцето. Беше късно и купонът ставаше все по-див с всяка изминала минута. Въздухът бе изпълнен с ликуване, с чувството, че промяната най-сетне е дошла и сега започва нов Век за всеки.

Този път и той се беше присъединил към купонджийското настроение и бе приел питието, предложено му от домакина — закръглен хан на средна възраст, когото беше видял за кратко първата вечер. След още три чашки му се беше размътила главата, но чувстваше и някаква странна яснота. Не че имаше значение как се чувства. Не и сега. „Декретът“ на Кембъл бе пристигнал преди два часа със съобщението, че утре всички служители на „СимФик“ ще имат почивен ден. В чест на Славните събития от тази вечер.

Ким се усмихна, загледан през отражението си към ширналата се мрежа от пътеки, свързващи външния шестоъгълник на стените с подобната на шпил вътрешна кула; изящните им дъги бяха обсипани със светлини. После се извърна леко — усетил бе някакво движение точно зад себе си. На стъклото до лицето му се появи още едно — главата беше прекалено голяма, очите — също по-големи, отколкото трябва. Лице от Глината. След миг усети топъл допир до гърба си, затвори очи и вдъхна аромата на жасмин.

— Беки…

— Чудех се къде ли си се загубил — прошушна тя в ухото му. — Не искаш ли да танцуваш?

— Уморен съм — той се обърна леко, за да може тя да го чува — музиката беше много силна. Лицето й бе само на педя от неговото. — Май вече ще си ходя.

— Уморен? Ти и уморен? — тя се усмихна и го погледна изпитателно в очите. — Още е рано. Пък и чу какво каза Кембъл.

— Знам, но…

— Дръж — тя хвана ръката му и пъхна нещо дребно в нея.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти помогне да се отпуснеш. Давай. Просто го пъхни в устата си.

Той се втренчи в малкото синьо хапче, след което поклати глава.

— Благодаря ти, но…

Тя се поколеба и си го взе обратно.

— Добре. Но остани още малко, а? Още час. Така де, какво лошо има?

— Няма — усмихна й се в отговор той. — Обаче без наркотици, става ли? Обичам сам да контролирам положението.

— Знам — тя се наведе и го целуна по бузата. Хвана го за ръката. — Имам добра памет.

Танцуваха. Известно време той се изгуби в музиката и ритъма, в играта на проблясващите светлини. Телата, наблъскани в средата на дансинга, се движеха в странна забрава от всички страни като частици в яростно възбуждение.

По-късно, в миг на прояснение и внезапна тишина той се огледа и забеляза, че Ребека я няма. И точно когато се накани да тръгне да я търси, тя се появи отново с две малки порцеланови купички.

— Какво е това? — попита Ким и подуши леко светещата течност.

— Ча — разсмя се тя. — Какво мислиш, че е? Реших, че имаш нужда от нещо, което да ти помогне да изтрезнееш, преди да си тръгнеш.

— А… — той се остави да го обърнат и да го поведат към малка масичка в далечния край на стаята. Но докато вървяха нататък, музиката отново загърмя и хората около тях изведнъж се заизвиваха трескаво.

Той се промъкваше, вдигнал купичката над главата си, после седна неуверено. Остави купичката и се наведе към нея.

— Май го разлях…

— Няма значение — тя обиколи и седна до него на тежкия диван. — Ето, пийни от моя.

Гледаше я как налива ча със сладък аромат в купичката му и, насърчаван от нея, вдигна купичката и я пресуши на един дъх.

— Добре — рече тя. — Сега ще ти стане по-добре.

— Хубав е — и той се загледа зад нея. Говореше силно, за да надвика гърмящата музика, писъците и виковете на празнуващите. — Май никога не съм…

Млъкна и се облегна назад, вдигнал ръка към гърлото си.

— Какво има? — попита загрижено тя.

— Аз… — усети как му се повдига и преглътна трудно. Гадеше му се, сякаш се бе наял до насита и после някой го беше фраснал в стомаха.

— Добре ли си? — тя леко отпусна длан на бедрото му. — Може би не трябваше да го изпиваш на един дъх.

— Може би — гаденето вече минаваше и го обхващаше някаква странна еуфория. — Аз… — разсмя се. — Знаеш ли, Беки, май съм се напил. Май…

Тя докосна с пръст устните му, за да замълчи, после се наведе и прошушна в ухото му:

— Май е най-добре да си те водя вкъщи, да ти кажа.

Той кимна. Вкъщи. Да, но къде беше това?

— Хайде — тя го изправи на крака, обърна го с лице към себе си. Усмивката й беше странна, загадъчна. — Още сега. Докато можеш да ходиш.

Събуди се — чувстваше се странно. Не знаеше къде е, в устата му горчеше, мирис на жасмин изпълваше ноздрите му. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от вратата в дъното на стаята, отдясно, а оттам се чуваше течаща вода и съскане на пара.

Извърна глава; като че ли твърде рязко, защото болката, която се стрелна от очите му към тила, беше свирепа, сякаш бяха забили шиш в главата му. Изстена и затвори очи — чудеше се какво ли, в името на всички богове, е сторил със себе си.

Това не е моята стая — помисли си той. — Не е моята. — Опита се да се залови за тази мисъл, но умът му отказваше да работи. Мисълта му се изплъзна и се стопи. — Мъртъв — дойде друга мисъл. — Сякаш съм умрял и съм попаднал в ада.

— Ким?

Този път отвори бавно очи и лека-полека извърна глава, докато най-накрая се обърна по посока на гласа.

Ребека стоеше на вратата и светлината я осветяваше отзад. Беше наметнала небрежно хавлиена кърпа на раменете си, но иначе беше гола. Под слабата светлина той виждаше хилядите капчици вода, покриващи хълбоците й, гърдите й, меката извивка на бедрата й.

— Буден ли си?

Понечи да отговори, но устата му бе пресъхнала, устните — странно пресушени. Изстена, затвори очи, но все още я виждаше — застанала там с малки, изпъкнали в полумрака гърди с твърди зърна.

Известно време нямаше нищо — само тишина; тишина, която преди беше изпълнена с шуртенето на вода и съскането на пара. После изведнъж усети нечие присъствие на леглото до себе си. Една малка хладна ръка го погали по бузата. Нежно, загрижено. Разнесе се глас — мек като докосването на ръката. Той го унасяше.

— Не знаех, че си пил толкова, любов моя. Нямаше да ти дам онова, ако знаех.

Думите преминаха покрай него. Усещаше как се събира целият, как се фокусира в допира на пръстите й до бузата му, в сладкия й аромат.

— Вземи — тя леко повдигна главата му.

Усети как притискат нещо дребно и твърдо между устните му. След миг почувства и гладкия ръб на чаша. Преглътна инстинктивно и студената, бистра вода отнесе хапчето навътре.

— Готово — и тя отпусна главата му. — След малко ще се оправиш.

Мина известно време, той почти не мислеше, а топлината на дланта й върху гърдите му го успокояваше и му вдъхваше сигурност. А после бавно, много бавно, като вълни, които нежно се плискат по пясъка, мисълта се върна.

Хапчето. Беше му дала хапчето.

Отвори очи и я погледна, ала изведнъж отново започна да му се повдига още по-силно от преди. Повръщаше му се.

Обърна се, наведе се през ръба на леглото и спазмите го разтърсиха. Не можеше да направи нищо — жлъчката изпълни гърлото му и почти го задуши.

Ребека рязко се дръпна назад, извърна се, за да скрие гнева си и обхваналото я отвращение, докато го слушаше как повръща. След това се обърна отново към него.

— Съжалявам — тя се стегна и прокара ръка през тъмната му къса коса. — Аз съм виновна за всичко. Трябваше да се сетя.

— Да се сетиш ли? — той се вторачи в нея. Не разбираше.

Силната остра миризма на повръщано изпълни стаята.

Тя стана, погледна го и се насили да се усмихне. Но усмивката й беше бледа, с половин уста.

— Няма значение. Виж какво, хайде да те почистим. Можеш да си вземеш душ, ако искаш. Аз ще се оправя тук.

Ким се надигна и избърса устните си.

— По-добре да тръгвам. Аз…

Махна и се втренчи като омагьосан в голото й тяло — сякаш досега не го беше забелязал.

Погледна надолу, изведнъж засрамен, но тя бе проследила погледа и неувереността, изписана на лицето му.

Остави кърпата да падне от раменете й, приседна на леглото и бавно запълзя към него. Гърдите й се люшкаха леко под нея, тя не откъсваше очи от неговите.

— Беки… — прозвуча странно, почти болезнено, ала беше твърде късно. Желанието му го беше издало. Тя се наведе над него и бавно развърза туниката му.

— Всичко е наред — прошепна тя, усмихна се и прокара пръсти по гладката му топла гръд. — Сега си у дома, любов моя. У дома.

Глава 20Тотална война

Над огромния северен океан се събираха буреносни облаци. Въздухът, влажен и лек от нехарактерната за сезона жега, започна бързо да се издига нагоре, като оставяше след себе си област с ниско налягане, която изтегляше още въздух към повърхността на океана. Този въздух на свой ред се овлажняваше и стопляше, издигаше се във вихър като висок комин, въртеше се обратно на часовниковата стрелка и се отправяше на изток от Северноатлантическия поток към огромните, опасани със стени брегове на Град Европа.

Високо над Чун Куо сателитно око забеляза струпването на облаци, злокобната им форма и безстрастно предупреди земната база долу. Там висшите чиновници от Та Су Нун, Суперинтендантството на земеделието, разгледаха компютърно обработените инфрачервени изображения и се консултираха помежду си. Наистина, бурята беше силна, дори и на този етап, но засега нямаше нужда да вдигат тревога. Фронтът беше на около две и половина хиляди ли оттам и наближаваше Бискайската пустинна равнина, а компютърната прогноза за курса му показваше, че по всяка вероятност ще удари по големия пустинен остров на запад от Западния остров. Срещу тази прогноза имаше възражение. Един съвсем-съвсем млад служител предположи с най-прости думи, че областта на високо налягане, която бавно се придвижва от Исландия, може да изтика голямата буря на юг. По същото време втора област на високо налягане над Иберийския полуостров се придвижваше на север. Ефектът от това би могъл да е такъв, че бурята да се канализира в тесния коридор между двете — коридор от влажен и горещ въздух, който само щеше да захрани урагана и да засили яростта му.

Във великолепно подредения офис на Та Су Нун последва консултация между висшите служители, а после взеха решение. Ако областта на високо налягане, намираща се в момента над Исландия, наистина започнеше да се придвижва на юг, студеният въздух, който бурята ще донесе по северния си фронт, определено можеше да налее масло в огъня, но освен това щеше да накара областта с ниско налягане да завие на североизток и така тя щеше да заобиколи континентална Европа. Всички закимаха. Всички се съгласиха, че бурята не заплашва Града. По всяка вероятност щеше да се изсипе над необитаемия остров. И дори да продължеше на юг, почти нямаше шанс да нанесе вреда. Стените на Града бяха здрави, по пътя й нямаше никакви земеделски райони, а морските укрепления на големите аеродруми в Брест и Нант щяха да издържат. Последните щяха да бъдат предупредени, ако се наложи, но иначе нямаше да предприемат нищо. Нямаше нужда да се ангажират нито тангът, нито екипът му.

Над морето обаче бурята набираше сила. Шестте дни на безмилостна жега бяха създали безпрецедентни условия в северния Атлантик. Нещо повече, втора област на високо налягане близо до Иберийския полуостров започваше да захранва с топъл въздух системата на бурята и да засилва реактивния поток. Също като голяма уста, която лапаше горещия, влажен въздух, огромният вихър на урагана нарастваше и скоростта му все повече се увеличаваше. И докато се придвижваше на изток, нататък се придвижваше и областта на високо налягане над Исландския басейн, променяше посоката си и бавно и неумолимо изтикваше бурята на юг.

Оставаха шест минути до четири и в сумрачната тишина на коридорите, които заобикаляха палубата Пеща, Сучек чакаше приклекнал, заобиколен от три хиляди свои хора. На петдесет чи нататък по коридора зад левия завой — така че не се виждаше — беше бариерата. В този ранен час само двама души пазеха североизточния вход към сърцето на 14К. Зад бариерата спяха осемнайсет хиляди от най-добрите мъже на генерал Фен, без да подозират какво ще им донесе зората.

Сучек се огледа и се усмихна насърчително на хората непосредствено до себе си. Планираха това отдавна и много внимателно и моментът почти беше настъпил. На седемстотин ли на запад оттук Визак чакаше с четири хиляди души, разположени около сърцето на Во Ши Во в хсиен Милано. На три хиляди и седемстотин ли по-нататък, в коридорите около кантона Сарагоса, По Лао с още три хиляди души очакваше да проникне в сърцето на Жълтите знамена. На североизток самият Леман оглавяваше най-големия отряд, армия от 14 000 души, скрити в коридорите около Мец, готови да атакуват Дебелия Вон и Обединените бамбуци.

Щяха да ударят едновременно. Четири армии, които щяха наведнъж да превземат целия Хун Мун. Противникът ги превъзхождаше по брой — щяха да се бият осем срещу един, но те пък разполагаха с предимството на изненадата. Изненада и безупречен план.

Щом иззвънеше четвъртият звънец, комуникациите и в четирите средища щяха да бъдат прекъснати. Минути след това на палубите щяха да бъдат впръскани халюциногени и парализиращи вещества — от малки капсули, поставени във вентилационната система още преди седмици.

В четири и пет щяха да излъчат първото фалшиво радиопредаване, като използват записаните гласове на най-доверените хора на врага; предаванията щяха да покрият местните станции и да изпълнят директно средищата с умишлено противоречиви съобщения.

След още десет минути щеше да избухне първата бомба — първата от много — и да предизвика хаос и паника по вражеските палуби. След още пет минути щеше да започне серия от химически пожари. Щяха да затворят асансьорите и да блокират изходите.

Максимално унищожение — това беше целта на Леман. След като вчера бе положил последните щрихи на плана, той бе обърнал гръб на картата и им бе цитирал Сун Дзъ:

— „Скоростта е същността на войната. Възползвайте се от неподготвеността на врага; минавайте по неочаквани пътища и удряйте, преди да е взел мерки.“

Така си и беше, макар че през идващите часове щеше да си проличи доколко неподготвен е врагът.

Сучек погледна таймера на китката си. Три минути. Обърна се и даде сигнал на хората да си сложат маските.

В лагера на врага бяха успели да купят ключови фигури. Онези двамата при бариерата; част от охраната на личните покои на генерал Фен. Убийците вече се бяха захванали за работа — промъкваха се безшумно, крадешком към забранените покои. Така беше казал Леман. Защото това не беше игра, не беше просто проверка кой е по-силен, а война, тотална война. Война за оцеляване. В края на деня тук долу всичко щеше да бъде различно. Променено за вечни времена.

Сучек потръпна. А той самият? Щеше ли да оцелее този ден? Петнайсет секунди…

Вдигна ръка напрегнат, огледа се с ястребов поглед — целият се беше концентрирал в този жест; замахна рязко надолу и се метна напред, а огромната вълна мъже се спусна след него по коридора към бариерата.

Трети служител Кун се облегна на стола си и въздъхна облекчено. Нощта беше уморителна — следяха движението на бурята и се притесняваха, че областта на високо налягане, която слизаше надолу от Исландия, ще я изтласка още по на юг. Но най-лошите му страхове като че ли не се сбъднаха. Исландската област на високо налягане се отнесе на изток и след три тревожни часа бурята като че ли стабилизира курса си. Последните преценки показваха, че ще предизвика свлачище някъде отвъд югозападния край на Западния остров.

Кун се прозина и се огледа, доволен, че смяната му свършва след малко. Всички около него бяха навели глави — готвеха доклади, предаваха информация. Но решенията… е, радваше се, че тази нощ не му се бе наложило да взема решение.

Пак се наведе напред, набра офиса на Та Су Нун на Западния остров и ги предупреди за бурята, като им цитира последните компютърни прогнози за силата на вятъра, височината на вълните и времето и мястото, където тя щеше да връхлети земята. Щом приключи с това, се изправи и протегна схванатите си мускули. Смяната му Ву щеше да е тук след десет минути. При тези обстоятелства можеше да се възползва от по-високия си пост и да използва душа пръв, докато водата е още гореща, после да пийне един ча в стаята за почивка.

Погледна отново огромната карта, покриваща цялата стена — вихърът на бурята се открояваше в горния ляв ъгъл на екрана. В часовете след кризисната среща бурята се беше разраснала значително. По последни преценки от край до край беше двеста и петдесет ли. Но не толкова размерите й притесняваха Кун, колкото посоката. Сега фронтът й беше само на триста ли от точката на удара в земята и се движеше на север-северозапад със скорост 140 ли в час.

Стана и понечи да се отдалечи, но се спря. Толкова беше уморен, че почти бе забравил: Брест и Нант все още са под тревога, код Б. Преди да си тръгне, трябваше да им предаде сигнал „всичко чисто“. Ву, разбира се, нямаше да се сети да провери.

Кун седна отново, набра секретния код за деня и бързо въведе съобщението, като го адресира и до двете места.

Готово — помисли си и не изчака потвърждение. Беше тежка нощ. Щеше да му дойде добре да отмие умората от себе си.

Дебелия Вон се взираше в празния ред екрани, после отново се извърна към клавиатурата. Нищо. Таблото беше мъртво.

— Какво става бе, майната му?

Вон И-сун се обърна и огледа мъжете, скупчили се в компактното пространство на централната командна зала. Бяха най-доверените му хора. „Синовете“ му. Вгледа се в познатите им лица, забеляза страха — истински страх — по всяко едно от тях и разбра откъде идваше той. Носеше се слухът, че нападението е ударило по три фронта; че в него са замесени бегачи от Жълтите знамена, Во Ши Во и Куей Чуан. Хиляди нападатели, тежковъоръжени. Използваха и газ. Но съобщенията бяха хаотични, непотвърдени. Комуникационната мрежа не работеше, навсякъде избухваха бомби и беше трудно да се каже какво точно става. Знаеше само, че когато се събуди, в стаята му имаше убийци — мъже, които по-късно разпознаха като чан шуй на Жълтите знамена, хора на Трипръстия Хо.

Когато за първи път влезе в стаята, там цареше паника, но сега всички бяха притихнали и го гледаха с очакване. Неговите деца.

— Хуй Цин — обърна се той към своя Червен стълб; вече поемаше нещата в свои ръце, — искам да изпратиш дузина от най-добрите си бегачи на всеки фронт. На запад, на юг и на изток. Те ще са нашите очи и уши в тази битка. Искам ги маскирани и въоръжени, всеки отряд — разделен на шест екипа от по двама души: един куриер и един страж. Всеки страж трябва да е готов да даде живота си, за да може куриерът да се промъкне, разбра ли?

— Да, господарю — Хуй Цин се поклони и се отдалечи с бърза крачка.

Вон се обърна към следващия:

— Хуа Шан, искам да изпратиш вест на Юн Юе-хуи. Кажи му, че са ни нападнали и че Обединените бамбуци биха приели на драго сърце помощта на техните братя от Червената бригада.

— Господарю…

— О, и, Шан… изпрати дузина бегачи по различни маршрути. Инструктирай всеки от тях да се свърже с щаба на Юн по всеки възможен начин. Най-важното тук е бързината.

Хуа Шан склони глава и тръгна. Дебелия Вон се обърна към останалите. Те чакаха напрегнати, ала почти доволни, че най-после има какво да правят. Гледаха го с открити лица.

— Добре — Вон им се усмихна. — Разбирате ли, синове мои? Денят дойде. Войната започна. Затова сега ще се бием. Който и да е врагът.

Ли Чин лежеше по гръб под копринените чаршафи. Очите му, които никога през живота си не беше затварял, се блещеха, без да виждат нищо, срещу мозайката на тавана. Лицето му беше пепелявобледо, възглавницата под главата му — тъмна, почти черна от кръв.

Осемнайсетгодишният Ли Пай Шун остана известно време така, вторачен в чичо си. Беше се върнал едва вчера, след една година в колежа в хсиен Страсбург и бе прекарал нощта с чичо си и с приятели — бяха празнуваха почти до сутринта. А сега Ли Чин лежеше мъртъв, убит в леглото си. И той изведнъж бе станал 489. Бос на великите Во Ши Во.

Потрепери, обърна се и махна на Червения стълб да дойде.

— Заловихте ли виновните, Юе Чун?

Едрият хан се поклони на новия си господар.

— Спипахме ги, господарю, само на петдесет чи оттук, но убийците са самоубиха. Явно с капсули арсеник.

— А… — Ли Пай Шун се извърна. Очите му отново се върнаха на малката рана от кама върху врата на чичо му. — Тогава трябва да разберем кой ги е изпратил.

— Бяха хора на Дебелия Вон, господарю. Моят лейтенант, Лиу Тон, ги разпозна.

Ли Пай Шун се обърна изненадано.

— Вон И-сун? — и се разсмя. — Не. Дебелия Вон не беше готов. Почитаемият ми чичо грешеше за много неща, но не и за това. Вон И-сун никога не би предприел нищо срещу нас, освен ако шансовете не са твърдо на негова страна. Освен ако не е сигурен в победата си. Не, Юе Чун, тук има нещо друго.

— Генерал Фен? — намръщи се Юе.

— Възможно е — отговори Ли Пай Шун. Беше си спомнил напрегнатото съперничество с 14К на генерал Фен по североизточните им граници миналата година. Беше възможно, но едва ли. В крайна сметка тези ритуални надувания на мускули и тоталната война бяха две различни неща. Нямаше съмнение, че каквото и да става, започваше война. Во Ши Во вече бяха изгубили шест палуби и над три хиляди души.

Обърна се. Юе Чун чакаше с онова толкова характерно за него безизразно търпение.

— Добре — най-сетне рече Ли Пай Шун. — Който и да е, нека отвърнем на удара с удар. И то със силен удар.

Коридорът пред тях бе задръстен с трупове. Тук, на входа на главната палуба в хсиен Будапеща, 14К бяха удържали фронта. През последния час загинаха над хиляда души в ръкопашен бой, по-свиреп от всичко, което Сучек би могъл да си представи.

Стоеше там и се опитваше да успокои дишането си, а хората му мъкнеха тежки оръжия. Въпреки поражението тук, през последните шест часа нещата вървяха добре за тях. При първия удар бяха отвоювали осем от двайсет и шестте палуби, контролирани от 14К. Последва многочасова битка — палуба по палуба, етаж по етаж.

Засега тактиката на Леман работеше идеално. Бяха взели пленници, но после ги вързаха, упоиха и ги струпаха в стаи зад огневата линия, като по този начин освободиха стражите им, за да могат да се бият. Застрелваха враговете, които продължаваха да се съпротивляват. Там, където съпротивата беше особено яростна, използваха бомби и огнехвъргачки, за да разчистят стаите и коридорите.

Тайната беше в набраната инерция. Четири часа бяха натискали безмилостно, обкръжиха противника, доведоха го до паника, принуждаваха го да бяга или да се предаде. Но сега щеше да им се наложи да водят съвсем различна битка — на живот и смърт. Това беше последната палуба. Тук 14К щяха или да се бият, или да престанат да съществуват като братство.

На смърт… Сучек трепна — спомни си думите, които Леман беше набил в главата на всеки от тях. Думите на Сун Дзъ. Думи на повече от две хиляди и петстотин години:

При бой на смърт ми става ясно, че няма шанс за оцеляване. Защото в природата на войника е да се съпротивлява, когато е обкръжен; да се бие до смърт, когато няма друг избор и когато е отчаян, да следва безпрекословно заповедите.

Така беше и тук. Освен ако, както предполагаше Сун Дзъ, не им дадеше онзи малък шанс за бягство — онзи тесен коридор от светлина сред мрака, който щеше да подкопае волята им да се борят. Но първо трябваше да ги изтика до ръба. Трябваше да им стане ясно, че няма място за компромиси, че намерението му е да ги избие до крак.

Обърна се и видя как дотъркаляха двете големи оръдия. Махна на хората си да заемат позиции от двете страни на коридора, на около двайсет чи от бариерата от трупове. После, когато всичко вече беше готово, даде заповедта.

Дебелия Вон се отпусна тежко, втренчен в донесената му бележка. Нямаше никакво съмнение в нейната автентичност. Почеркът беше на Юн Юе-хуи, а кодираните фрази бяха същите, които бяха договорили помежду си отдавна, ако възникне подобно положение. Но думите…

Остави бележката да падне от ръката му, вдигна очи и се вгледа в лицата на хората си за обяснение.

— Казва, че не може да дойде. Мей фа цу, казва. Съдба.

Вон разтърси глава, съвсем стъписан от онова, което ставаше. Сякаш самият Тай Шан се беше сгромолясал. През последните няколко часа бяха дошли новините за убийството на генерал Фен — наложниците му му бяха прерязали гърлото в банята; и на Ли Чин — наръган в собственото си легло от двама чан шуй от братството на Вон. От Трипръстия Хо в Сарагоса нямаше никаква вест, никакъв отговор на ядното му запитване за двамата убийци от Жълтите знамена. Не че това сега имаше значение. Нямаше, защото вече бе разбрал срещу кого се бие. Срещу пай пан джен, „белият човек“ Леман.

Вече бе загубил над две трети от средището си; беше отишло в ръцете на Куей Чуан. И въпреки че беше отблъснал последната офанзива на врага, това му струваше скъпо. На Леман оставаше само да продължи натиска и щеше да спечели. Точно затова бележката от Юн Мъртвеца беше толкова гадна. С Червената бригада зад гърба си Обединени бамбуци щяха да пометат Куей Чуан по всички нива. Но Юн го беше предал.

Вон се изправи, преливащ от гняв, махна на хората си да излязат и затвори с трясък вратата подире им. Вече сам, остави цялата си болка и обида да избликнат навън и се разбесня из празната стая. След това пречистващо избухване се почувства по-добре, седна и успокои мислите си.

Всичко ли беше загубено? Всичко ли, за което бе работил досега, беше изчезнало? Или все още имаше някакъв мъничък шанс? Някакъв начин да обърне нещата?

Вон И-сун затвори очи, съсредоточи се, прочисти мислите си от всякакви емоции и се опита да прозре зад огромния вихър от събития прозрачната, твърда истина в центъра на всичко. Защо Юн Юе-хуи го беше предал? Защо в този момент на върховна нужда брат му не можеше да му се притече на помощ?

Отново отвори очи, втренчи се в мъничките си, почти женствени длани и започна да брои на пръсти като дете.

Едно. Червената бригада на Юн Юе-хуи единствена от петте братства не беше нападната от Куей Чуан.

Две. Юн Мъртвеца, неговият съюзник, дал му свещена клетва да му помага, ако някой го нападне, беше отказал да му помогне.

Три. Червената бригада не се беше присъединила към атаките, а беше останала в собствените си граници.

Факт номер едно предполагаше сделка с Куей Чуан — може би уговорка за подялба на плячката от войната; вероятно дори за разделяне на всичко след края й. Но ако имаше такава сделка, то без съмнение Червената бригада щеше да участва редом с Куей Чуан в начинанието и да нападне Обединените бамбуци от север. Наистина, съюз, в който единият партньор се бие, а другият си седи вкъщи, изобщо нямаше смисъл. И все пак, ако не беше съюз, то какво, по дяволите, беше? Доколкото схващаше, Леман бе неутрализирал Червената бригада. Но как, в името на всички богове, бе успял? Какво ли беше предложил на Юн Юе-хуи, та онзи да си седи в границите?

Дебелия Вон изпъшка и отпусна надолу глава. Последния път, когато се срещнаха, не беше действал правилно. Трябваше да послуша Ли Чин и да премахне пай нан джен. Сега беше твърде късно. Вече не можеше да направи нищо.

Нищо. Освен да си трае и да чака.

Леман заби пръст в картата там, където бързата транспортна лента преминаваше през центъра на средището на Дебелия Вон и погледна към двамата си лейтенанти.

— Ето тук влизаме, по самата лента, докато основните ни сили атакуват южния вход. Искам всеки от вас да води група и от двата края. По шестима от най-добрите бойци. Бойци, които добре боравят с нож и гарота. Ще изключим осветлението, така че всички да бъдат в черно. Ще вървите бързо и безшумно. Падне ли някой, останалите продължават. Целта е да се доберем до Дебелия Вон, а едва ли ще успеем, ако не го ударим, преди той да е разбрал, че идваме. Нападението ще отвлече вниманието му, но не разчитайте на това. Вон И-сун е добър боец и опитен пълководец. Той ще очаква от нас повторно нападение.

— Ами ако го пипнем?

Леман изправи гръб.

— Ако го пипнете, значи победа за нас. Вон е техен глава. А без глава Обединените бамбуци са нищо.

Посрещнаха думите му с усмивки, сякаш всичко беше свършило.

— Кога трябва да влезем?

Той погледна таймера на съседното бюро.

— Ако бъдем съвсем точни, след трийсет и осем минути. Удряме четири минути преди десетия звънец. Влизате три минути по-късно, затова искам да заемете позиции доста по-рано.

Мъжете закимаха. Леман не каза нищо повече и двамата лейтенанти се поклониха и излязоха.

Леман се обърна и извика куриера да се приближи.

Засега всичко вървеше добре. От Будапеща дойде вестта, че 14К са близо до капитулация, а новината от Сарагоса беше, че само шепа изолирани палуби удържат. Трипръстият Хо беше пленен, Червеният му стълб — убит. Но нещата бавно се променяха. В Милано племенникът на Ли Чин, Ли Пай Шун, беше предприел енергична контраатака и бе отблъснал Визак назад, като му бе нанесъл тежки загуби. А тук, в Мец, неговите войски бяха въвлечени в жесток ръкопашен бой в коридорите, а напредъкът им беше почти нулев. Значи идваше време нещата да се тласнат по-нататък.

Леман освободи куриера, обърна се и отново се загледа в картата. Това беше последният напън. Бе призовал всички резерви за тази атака. И ако тя се провалеше, край. Нямаше към какво друго да се стреми. Но сега беше близо. Много близо.

Остави картата, излезе в преддверието и се загледа през огледалното стъкло в стаята, където държаха дъщерята на Юн Мъртвеца и трите й момченца. Момченцата спяха на импровизирани легла, жената седеше на стол до най-малкото и го галеше нежно по челото. Лицето й беше угрижено преждевременно състарено от тревога.

Юн Юе-хуи беше ключът. Ако той беше подкрепил Дебелия Вон с пълната сила на Червената бригада, днес нямаше да имат никакъв шанс за успех. Но така, както стояха нещата, само след часове на него, на Щефан Леман, му предстоеше славна победа — такава, каквато по Долните нива не бяха виждали. Доброто планиране го беше довело на косъм от победата, но планирането можеше да доведе само дотук; дързост, най-обикновена храброст беше нужна, за да стигнеш до края. Дързост… и късмет.

Бурята беше завила. Областта на високо налягане, която бе дремала през последните няколко часа, започна отново да се придвижва на изток и да изтласква бурята на юг, към тесния коридор от топъл, влажен въздух над Северна Британия.

В централната контролна зала на европейския офис на Та Су Нун червената предупредителна лампичка светеше яростно на таблото на контрольора, но точно този път никой не я виждаше. Третият служител Кун си беше отишъл, а заместникът му Ву се обади, че е болен и няма да идва на работа. Друг заместник се бе запътил натам, но щеше да пристигне чак след час. Междувременно бурята набираше скорост и мощ, изтласкваше пред себе си огромна водна стена и напредваше към северозападния бряг на Франция, пристанище Нант.

От другата страна на Чун Куо, в Тонджиян Ли Юан седеше в кабинета си и четеше написаната на ръка бележка, пристигнала преди час. По бюрото бяха пръснати другите неща, които съдържаше пакетът: аудио-визуални материали, сгънат лист лилава хартия, пръстен.

Вдигна глава и очите му се стрелнаха към отворената врата и градината отвъд. Прочетеното го беше разтревожило. Обърна се и погледна канцлера си в очите.

— Какво мислиш? Истински ли са тези документи? Така ли е, както твърди Ли Мин? Дали човекът на Ван, Хун Миен-ло, е стигнал до някаква уговорка с Вон И-сун?

Нан Хо се замисли и въздъхна.

— Това ме тревожи, чие хсия. Много ме тревожи. Както знаете, според последните доклади в долните нива на нашия Град се води някаква борба. Засега не знаем подробности, макар първите данни да сочат, че мащабът й е доста значителен. При тези обстоятелства съобщението е от голямо значение, защото можем да разберем много по-ясно онова, което става.

Ли Юан придърпа към себе си пръстена, хвана го с два пръста и започна да го оглежда. В орнамента му имаше нещо познато, което го тревожеше.

— Може би. Но какво знаем за този Ли Мин? Откъде идва? И как така е придобил такава сила, че се е наложил над останалите братства?

Нан Хо се поколеба, после едва забележимо помръдна глава.

— Това тъне в тайнственост, чие хсия. През последната година получавахме много противоречиви сведения. Една от историите е за някакъв висок пай нан джен — блед мъж — който убил един от босовете, Лу Бакенбарда, и заел мястото му. Без съмнение Лу Мин Шао е бил убит, но защо и как беше трудно да установим. Що се отнася до самия узурпатор, не успяхме да се сдобием с каквито и да било сведения кой е и какъв е. Или никой не знае, или никой не иска да каже. И в двата случая нашите разследвания не стигнаха до нищо. Що се отнася до този Ли Мин, никой нищичко не ни е казал. За първи път чуват името на този човек.

Ли Юан остави пръстена и пак вдигна изписания лист. Печатът в края на страницата и яркочервеният подпис вдясно привлякоха погледа му. Горният йероглиф, ли, беше същият, който използваше и синът на Кун Фу Цу и изобразяваше шаран. Долният, мин, означаваше „силен“ или „храбър“.

— Храбрият Шаран — и той остави листа настрани. — Бих казал псевдоним. Не мислиш ли, майстор Нан?

— Възможно е, чие хсия.

— Ако е така, то не би ли приел нашият приятел, онзи хун мао, който е убил Лу Бакенбарда, точно такова име?

Нан Хо сви рамене.

— Пак е възможно, чие хсия. Но дали е важно? Дали има значение кой е този Ли Мин? Без съмнение важното в случая е, че Ван Со-леян е замесен. Ако е вярно…

Ли Юан вдигна ръка. Нан Хо веднага млъкна.

— Както казваш, ако нашият братовчед Ван наистина се е опитал да сключи сделка с Дебелия Вон, то това е най-важното. Но може би не е толкова важно, колкото ставащото точно сега из Долните нива на Града.

Облегна се назад и огледа разпръснатите папки и документи, изправи се, приближи до отворената врата, застана там и се загледа в слънчевия следобед с гръб към канцлера.

— Ще бъда откровен с тебе, Нан Хо — никога не съм се чувствал напълно щастлив, когато съм си имал работа с Вон И-сун и неговите „братя“. При дадените обстоятелства това ми се налагаше, ала моят инстинкт от самото начало беше против. Прекалено добре си спомням опитите на баща ми някак да се договори с Хун Мун. И провалите му. Провали, които, честно казано, се отразиха и на собствените ми усилия.

Ли Юан се обърна и погледна канцлера си.

— Което според мене ще рече, предполагам, че авансите на Ху Миен-ло не ме изненадват. Нямам доверие на нашия приятел Вон И-сун. Нещо повече, от известно време знам, че братовчед ми Ван търси начин да подкопае позициите ми, при това не отскоро, с каквито и да било средства. В такъв случай някакъв съюз, основаващ се на взаимна изгода, ми се струва не просто нужен, а и неизбежен. Всичко това е тревожно, съгласен съм, но далеч по-тревожна е тази история с Ли Мин. Искам да кажа, защо човек, за когото до днешния ден никога не сме чували, ни в клин, ни в ръкав ще нападне враг, който го превъзхожда толкова много? И защо същият този човек, самоуверено приел, че ще пожъне триумф в този конфликт, ще ми пише по такъв начин — ще ми обяснява, че е било необходимо, и ще ме уверява в лоялността си? Няма никакъв смисъл, не мислиш ли, майстор Нан? Освен ако не знаем много неща.

Нан Хо сведе глава.

— Странно е, съгласен съм, чие хсия, но аз не бих обърнал толкова внимание на думите на този човек. Интересува ме само техният контекст и светлината, която като че ли хвърлят върху едно неясно положение — прочисти гърло и се приближи до танга. — Може да се окаже, че съм преценил погрешно ситуацията, чие хсия, но от онова, което знаем, никак не ми се струва вероятно Ли Мин да надделее.

— Но какво иска тогава?

— Да ви въвлече в този конфликт, чие хсия. Да ви спечели на своя страна и като ви осигури свидетелства за двуличието на Дебелия Вон, да ви накара да хвърлите своите хей срещу Обединените бамбуци, както направихте някога с Железния Му и Големия кръг.

Ли Юан се разсмя.

— Защо тогава съвсем открито ме моли да не се намесвам? — приближи се до бюрото, взе писмото на Ли Мин и бързо намери нужния му пасаж. — Ето, ще ти го прочета, майстор Нан: „Най-скромно моля негово най-ведро височество по никакъв начин да не се въвлича в този конфликт…“ — и погледна канцлера си. — Не го ли е казал ясно? Или трябва да подразбирам думите му по друг начин?

— Простете, чие хсия. Знам какво пише, ала все пак няма никакъв смисъл, освен ако не бъде разтълкувано по друг начин.

— Освен ако Ли Мин не смята наистина, че може да победи враговете си. Освен ако действително не е загрижен, че бих могъл да се намеся на страната на Дебелия Вон и да преобърна шансовете му.

— Но, чие хсия…

Младият танг отново вдигна ръка.

— Неприятно ми е да ти противореча, майстор Нан, но този път инстинктът ми е силен. Там долу става нещо, което ние все още не разбираме. Нещо с дълбоко и трайно значение за бъдещето на моя Град. Вътрешният ми глас ми подсказва да действам и то веднага, но без по-нататъшна информация това би било безразсъдно от моя страна. Затова приоритетът ни трябва да бъде: да съберем информация; да узнаем всичко, което можем за този Ли Мин — каквото и да ни струва — и да следим отблизо положението там долу. Затова искам от тебе да инструктираш генерал Райнхарт да мобилизира специален отряд, който да слезе долу и да научи всичко възможно. Искам Райнхарт да ми докладва лично на всеки кръгъл час.

Канцлерът Нан се поклони ниско.

— Както желаете, чие хсия.

— Тогава върви. Нямаме време за губене.

След като Нан Хо излезе, Ли Юан остана, потънал в мисли, втренчен в лакираната повърхност на вратата. После се обърна и погледна към бюрото. Погледът му отново се спря на пръстена. Орнаментът, подобен на щука, извиваща се във водата — къде ли го беше виждал? Приближи се и пак го взе. Опита се да го надене на пръста си и отново, също като предишния път, отбеляза колко е тесен, сякаш бе правен за женска ръка. И все пак пръстенът явно си беше мъжки — грубо отлятото желязо беше почти брутално в своята ян, мъжественост.

Погледна подписа на листа, след това — отново пръстена. Шаран, щука. Това му напомняше думите на баща му — че Градът бил езеро с шарани, но без щука. Е, може би това беше ключът към всичко.

Шаран, щука. Още известно време остана втренчен в подписа и пръстена, сякаш да ги освободи от значението им, после въздъхна нервно, обърна се и излезе навън в слънчевия следобед, решен да му се наслади.

Горчивият мирис на изгоряла коприна витаеше във въздуха, докато Дебелия Вон слизаше по тясното стълбище. Малките му крака пристъпваха живо. Шепа от хората му го следваха. Сега звуците на битката идваха от съвсем близо — бърз трясък на пушечни изстрели, прекъсван от глух тътен, който караше цялата палуба да трепери. Изразът му бе решителен, движенията — забързани. Времето беше против него.

В подножието на стъпалата зави надясно. Там отпред, на двайсет чи по-нататък, коридорът беше блокиран от импровизирана бариера, пазена от неговите хора. Вон И-сун я приближи тичешком, махна на стражите да се дръпнат, качи се отгоре й, тупна от другата страна и забърза, без да чака хората си. По-нататък по коридора, в една голяма стая вляво беше установил временния си щаб. Влезе вътре, отправи се направо към масата в средата и разбута скупчените наоколо й хора. Погледна нарисуваната на ръка карта на средището на Обединени бамбуци, огледа разположението на ярко оцветените квадрати върху шестоъгълната решетка и само с един поглед оцени положението.

Леман го беше разцепил на две толкова чисто, сякаш бе забил брадва в пън. На запад нещата изглеждаха особено отчайващи. Там войските му бяха обкръжени, отрязани и врагът имаше сериозно числено превъзходство сега, след като пет от неговите тон бяха минали на страната на Леман. Тук, на североизток, положението не беше чак толкова зле, но си оставаше въпрос на време. След като веднъж Леман се разправеше със силите на Вон на запад, щеше да се обърне насам и последната битка щеше да започне.

— Какво ново? — огледа се той.

— Ето какво пристигна, господарю — един от хората му се поклони ниско и му подаде запечатано писмо. — Дойде от север преди десет минути. От територията на Червената бригада.

Вон И-сун се разсмя и нетърпеливо разкъса плика. Надеждата отново се бе надигнала в него. Най-накрая Юн Юе-хуи идваше! Най-накрая! Но писмото не беше от Юн Мъртвеца. Беше от Ли Пай Шун, новия бос на Во Ши Во, който го поздравяваше и го уверяваше в своето приятелство и лоялност.

Смачка писмото и го хвърли. Заля го вълна на огорчение. Боговете се подиграваха с него. Даваха му надежда и после я смазваха. Защото Ли Пай Шун вече беше мъртъв, а Во Ши Во — унищожени. А единственият му приятел и съюзник, Юн Юе-хуи, все още си седеше на задника там, у дома, без да прави нищо.

— Защо? — запита се той за стотен път от един час насам. — Защо Мъртвеца не идва?

Но само тъпият тътен на експлозия някъде наблизо разтърси пластмасовите фигурки върху картата.

Леман навлезе бавно сред развалините на палубата, смаян от, мащаба им. Когато го бе видял за последен път, това беше луксозно, подредено място — терасите бяха украсени с яркочервени знамена и гирлянди от пъстри цветя, магазините и ресторантите гъмжаха от охолни млади хан. Сега беше пусто, опразнено, огромният под беше целият в руини, витрините на магазините — изпочупени, масите — преобърнати.

Сърцето — помисли си. — Изтръгнах сърцето на звяра. И все пак звярът продължаваше да се бори упорито, дръзко, като зле ранена мечка, която отказва да умре.

Обърна се и погледна надолу по главната улица към камбанарията. Спомни си как изглеждаше тя някога. Дванайсет големи канелени дървета обграждаха централната алея и оживяваха пространството с огромните си зелени корони. Сега там нямаше нищо. Декоративните саксии бяха строшени и обгорени, дърветата се бяха превърнали в съсухрени черни дънери, забити сред пепел.

Смърт, сякаш говореше всичко тук. Смъртта бе дошла.

Леман въздъхна тежко — умората се беше просмукала чак в костите му. Обединените бамбуци бяха пречупени. Някога знамената им гордо се развяваха тук — знамена, на които девет дълги, дебели бамбукови стъбла бяха стиснати от една-единствена огромна ръка с цвят на слонова кост на яркозелен фон. Но сега ръката беше отсечена от китката и здравата й хватка отслабваше. Едно по едно той бе изтръгнал и пречупил стъблата.

Обърна се и щракна с пръсти. Хората му веднага заприиждаха от коридорите, където чакаха, и бавно изпълниха Главната. Сред тях шестима носеха на носилка обемисто устройство за полева комуникация. Оставиха го там, където им посочи Леман, и се захванаха за работа. През това време Леман се оглеждаше, възползваше се от затишието в боя, за да премисли нещата.

Убийците му се бяха провалили, но и контраатаката на Дебелия Вон се бе провалила. А сега Обединените бамбуци бяха натикани на три палуби, на север от мястото, където се намираше, и абсолютно всички изходи бяха запечатани. Половината от хората вътре бяха ранени, всички — уморени и гладни, но това не ги правеше по-малко опасни. Когато дойдеше последната битка, щяха да се съпротивляват яростно. Освен това и собствените му хора вече бяха почти на края на силите си. Опитваше се да им дава почивка, когато бе възможно, грижеше се да са добре организирани и снабдени с храна и муниции, но напоследък ставаше трудно. Нещо повече, в хаоса на битката много неща се бяха объркали. Например Хуй Цин. Бяха обкръжили Червения стълб на Дебелия Вон на една от западните палуби — бяха го отрязали и после бавно започнаха да стесняват кръга. Леман внимаваше много и беше сигурен, че вече са го хванали, но Хуй Цин се изплъзна и си проби дръзко път през редиците на Куей Чуан само с шепа бойци, докато основните му сили атакуваха на друг фронт.

Бива си го — помисли си Леман и почувства нещо като възхищение от сръчността на Хуй Цин. — Жалко, че трябва да умре.

Обърна се и погледна насреща. Устройството беше готово. Техниците го чакаха със сведени глави.

Приближи се и застана зад бюрото — високата му бяла фигура се открояваше на фона на черните, обгорени развалини. Отначало просто оглеждаше хората, забеляза как го гледат — въодушевено, без никакви въпроси, забравили за умората — и се усмихна вътрешно. Знаеше, че е близо.

— Хайде — каза го троснато, без да се усмихва. — Дайте да си свършим работата.

— Богове…

Хуй Цин рязко се дръпна назад. Лицето му изразяваше отвращение, може би дори ужас. Червеният стълб на Дебелия Вон беше виждал какво ли не през живота си, но никога чак толкова зловещо нещо. Трите момченца бяха вързани здраво за ръцете и краката и бяха окачени на куки. А после, пред погледа на майка им, бяха убити, очите им — избодени, гърлата им — прерязани като на прасенца.

Обърна се, огледа празния, изцапан с кръв под и най-накрая спря очи върху дъщерята на Юн Мъртвеца. Тя седеше в далечния ъгъл, неестествено неподвижна, притиснала колене към брадичката си, с пепеляво лице, втренчена в празното.

Потръпна — случилото се тук го изпълваше с гняв и му се повдигаше. Да беше знаел, нямаше да убива стражите, а щеше да ги плени. Да, и щеше да превърне последните им няколко часа на този свят в истински ад. Вече нямаше много време. Последната атака щеше да започне всеки момент, а Лайпциг беше на два часа път. Ако имаше някакъв шанс Обединените бамбуци да бъдат спасени, трябваше веднага да тръгва. Да занесе това доказателство на Юн Мъртвеца и да разбуди стария дракон от дрямката.

Хуй Цин се огледа и кимна.

— Свалете ги и ги донесете — нареди тихо. — И внимателно с жената. Онова, което днес е изстрадала тук, дори не можем да си представим.

Не, и все пак такъв беше пътят на войната, пътят, който бе избрал отдавна, когато за първи път произнесе свещените клетви и извърши обредите на братството. Колко ли синове беше изпратил на смърт? Колко ли дни на скръб и тъга бе изрязал ножът му от белотата на годините?

Боговете да ми помагат — помисли си, — защото земната ми душа без съмнение ще потъне в подземния затвор, когато умра и ще гние във вечни мъчения, докато духовната ми душа ще се скита горе изоставена като гладен призрак.

Може би. Но преди да стане това, трябваше да уреди една последна сметка; да влезе в последна земна битка. Щеше да окачи Леман на кука и да го изкорми. Или да умре, докато се мъчи да го направи.

Първи връхлиташе вятърът — тласкаше силната буря напред като група конници и сипеше хаос навред.

На космодрума в Нант удари без предупреждение, без всякакво усилие откъсна оградата от основата й и тя заплющя в откритото пространство като гигантска смъртоносна панделка. Сградите избухваха. Бурята вдигаше малки кораби от площадките им и ги подмяташе като играчки, докато в по-дълбоките хангари големите междупланетни крайцери се клатеха и блъскаха, а хората от екипажите хвърчаха и се удряха като мравки в стените и аварийните люкове.

Вятърът продължи нататък и се събра над покрива на огромния Град. Последва миг тишина и спокойствие. От развалините на централната кула изпълзяха шепа оцелели. Благославяха късмета си. После замряха — бяха забелязали сгъстяващия се мрак на изток. Оттам, изпълнила небето от хоризонт до хоризонт, прииждаше стена от плътна тъмнина. И все по-силен шум — шум, който с приближаването си сякаш отекваше не само във въздуха, но и в самата земя, във всеки атом на тялото — един-единствен органов тон, толкова наситен и мащабен, че сякаш беше гласът на ада.

За миг останаха като хипнотизирани, притиснали ръце към ушите си, и тогава вълната на бурята удари — огромна водна стена, висока шейсет чи, която със сила си проправяше път към брега; помете огромния космодрум, преди да удари стената на Града с мощ, която се стовари обратно върху самата нея.

Бавно, безшумно — тъй като ревът на страшната буря го заглушаваше — се откъсна парче от околните палуби. Бавно, ужасяващо бавно, като в сън, то рухна и пропадна в бушуващия мрак на водите. И точно тогава удари втората вълна и се втурна в отвора с такава сила, че огромната стена се разтресе и започна да се цепи.

Юн Мъртвеца стоеше прав, а обикновено спокойното му лице се гърчеше — гледаше труповете на внуците си. Мъничките им обезкървени телца бяха положени на огромното легло в стаята на Юн Юе-хуи — на същото онова легло, на което толкова често бяха играли и скачали във весела забрава, докато той ги гледаше усмихнат. Затвореше ли очи, все още чуваше как детският им смях и радостните им писъци отекват из апартамента му.

Ах, да — стисна зъби при този спомен. — Но всичко това свърши — свърши цялата радост, цялата любов, цялото щастие свърши със смъртта на прекрасните ми дечица.

Юн потръпна. Сълзите свободно се стичаха по бузите му. Протегна се и нежно погали всяко мило личице така, както някога ги успокояваше в съня им. Но вече нямаше спокойствие. Вече нямаше нищо. Нищо освен болка, скръб и мъка.

— Хубавичките ми… — болката и копнежът в гласа му бяха толкова силни, че вдъхваха ужас. — Милите ми дечица…

— Господарю Юн — обади се тихо Хуй Цин. Беше му неприятно да се намесва в мъката на стареца. — Простете, но нямаме време.

Юн се обърна и се вторачи в Червения стълб на Дебелия Вон почти без да го забелязва, после кимна леко.

— Добри момчета бяха те, Хуй Цин. Толкова бяха милички. Те бяха моят живот. Без тях…

Хуй Цин наведе глава. Чувстваше се неловко от лицето на стареца, от плашещата му откритост. Бе очаквал гняв, може би дори ярост, но това… гази женствена реакция… Пое си продължително дъх и пак се обади:

— Простете, господарю Юн, но трябва да действаме незабавно, иначе ще стане твърде късно. Силите на пай нан джен нападат, а Вон И-сун…

Юн вдигна ръка, за да накара Червения стълб да млъкне. Изведнъж държанието му стана по-твърдо, много по-твърдо от това на предишния Юн Юе-хуи.

— Разбирам, братко Хуй. И ще действам. Но не сега. Не и преди да съм ожалил както трябва синовете на дъщеря ми. Връщай се при господаря си. Върви веднага и кажи на брат ми Вон, че Мъртвеца ще дойде. Но не ме насилвай, Хуй Цин. Ти нямаш синове, нямаш и внуци и не разбираш как се чувствам, нито пък какво съм загубил днес — Юн се приближи и надвисна над Червения стълб. Очите му сега бяха изпълнени с ярост. — Виждам как ме гледаш, Хуй Цин, ала не си прав. Не бъркай скръбта ми със слабост, нито пък сълзите ми — с липса на воля. Когато дойда, ще дойда като демон на отмъщението. И тогава ще смажа пай нан джен. Дори и легионите на ада да се строят зад гърба му, аз ще го смажа.

Глава 21Връзки

По традиция, паднеше ли първият скреж, фамилията Ли затваряше имението в Тонджиян и се преместваше със съпругите, синовете и дъщерите в Янджин, плаващия им дворец на 160 000 ли над Град Европа. Правеха го всяка година — традицията датираше още от първите години на Седмината, когато беше построена огромната геостационарна система на Градовете. Ли Юан беше прекарал дузина геостационарни зими, без да е виждал сняг, и чак когато беше на тринайсет години, бе застанал край замръзналото езеро в Тонджиян, загледан учудено в падащата белота. Всяка пролет фамилията се връщаше там точно навреме, за да види как първите пъпки избиват по привидно мъртвите клони, да види чудото на разцъфването в овощната градина.

Този път обаче бяха пристигнали по-рано — бягаха не от зимата, а от неразумната за тези късни есенни дни жега. Ли Юан стоеше в полумрака на хангара на совалката, усмихваше се на себе си, гушнал топло Куей Джен до рамото си, и наблюдаваше разтоварването. В такива моменти усещаше как баща му се размърдва вътре в него. Толкова пъти бе поглеждал нагоре, докато си играеше сред разтоварените сандъци, и през детските си очи бе виждал баща си, застанал точно така, както сега стоеше той, за да наглежда разтоварването.

Доволен, Ли Юан се обърна и тръгна. Куей Джен вече беше на петнайсет месеца и бърбореше първите си думи. Ли Юан се разсмя нежно — толкова го радваха тези бебешки изговорени безсмислици — гушна детето и кимна на стражите, навели глави до вратата към покоите му. Вътре всичко беше подготвено. На ниската масичка имаше поднос с хапки. До него — купа с храна за Куей Джен. Една бавачка чакаше, извърнала очи, готова да нахрани момченцето.

Обикновено Ли Юан би подал Куей Джен и би отишъл в собствените си покои, да си почива или да работи, но сега му хрумна да освободи жената, след което настани Куей Джен на ниското столче, коленичи и сам започна да го храни. Почти беше свършил, когато зад него някой се прокашля леко. При вратата със сведена глава коленичеше братовчед му, Вей Цен-ли.

— Влез, Цен-ли. Моля те. Почти приключих.

Тъй като познаваше протокола, Цен-ли се поколеба, после се поклони ниско, прекоси стаята наведен и коленичи срещу танга и сина му — не можеше да стои прав, щом тангът е на колене. Но като забеляза радостната усмивка на лицето на Юан, се осмели да се усмихне и той.

— Здраво момче, ваше височество. Като порасне, ще стане чудесен атлет и добър ездач.

Ли Юан го погледна и усмивката му стана още по-широка.

— Така ли мислиш, братовчеде Цен? — разсмя се, обърна се и пъхна още една лъжичка в очакващата го уста, като внимаваше да не позволи на Куей Джен да грабне лъжицата. — Нещо важно ли има?

— Няколко неща, ваше височество. Но нищо толкова спешно, че да ви прекъсвам.

Вей Цен-ли беше личен секретар на Ли Юан вече над половин година — пост, с който се справяше по-добре от всички очаквания. През последните седмици Ли Юан бе започнал да разчита на него все повече и повече, тъй като нуждата му от време постоянно растеше. Сега, когато Камарата вече беше отворена, можеха да се поотпуснат.

— Добре — Юан се поизправи малко. — Като свърша, ще ги обсъдим.

Купичката беше почти празна. Ли Юан обра с лъжицата последните остатъци и прилежно я пъхна в устата на сина си.

— Добре се справяте — разсмя се Цен-ли. — Когато аз опитвам, го омазвам целия!

Ли Юан го погледна, преди да остави купата встрани.

— Значи го храниш?

Цен-ли се усмихна широко — в момента съвсем се беше забравил.

— Само когато Миен Шан ми разреши. В това отношение жените ви са много ревниви. Постоянно се състезават коя да се грижи за малкия Куей Джен. Би могло да се нарече „мила ревност“.

— А… — Ли Юан гледа замислено още известно време, след това бавно се изправи на крака. Досега не знаеше за това и не беше много сигурен какво точно да мисли. Смяташе, че само бавачките хранят детето.

— Изчакай малко тук, Цен-ли. Първо да върна детето на бавачката.

Вдигна Куей Джен от столчето, обърна гръб на секретаря си и спря. Детето гледаше през рамото му към Цен-ли и му се усмихваше така открито, както се усмихват само малките деца. В тъмните му, влажни очи се отразяваха две идеални мънички изображения на Цен-ли. Ли Юан си пое дълбоко дъх и бавно закрачи отново, осъзнал, че в този миг едновременно е преценил и решил нещо.

Цен-ли. Можеше да се довери на Цен-ли. Можеше да му довери дори и живота си.

Ли Юан се хвърли напред с разперени ръце и се вряза във водата. Оттласна се силно с крака, а дланите му пореха силно и равномерно хладната тиха вода. В долния край на дългия петдесет чи басейн изскочи на повърхността задъхан, после остана там да си почине и да регулира дишането си, опрял се на преливника.

През трите часа, които бе прекарал с Цен-ли зад бюрото, си бе мислил за хладната тишина на басейна, за трептенето на сенките по чисто белите стени, за лекия плисък на водата по металните стъпала. Повечето от времето му напоследък беше заето с официални дела и въпреки че се мъчеше да ги прехвърли на други хора, все пак му оставаше много малко време за самия него. Толкова често усещаше, че мисли за съвсем други неща, но не и за разглеждания въпрос. Например се хващаше да разсъждава за дългото, безтегловно плъзгане след гмуркането; за шарките от светлини и сенки по накъдрената повърхност на водата.

Дълго се носи така, без мисли, водата се издигаше и от двете му страни, следваше извивката на двореца. После дойде на себе си, оттласна се и заплува — спокоен бруст, с който стигна до другия край. Обърна се и започна да се връща обратно. Беше вече до средата, когато чу как вратата зад него се отваря. Забави, обърна се, отпусна се върху водата с разперени ръце и леко приповдигнати крака и погледна към вратата.

Силуетът на вратата беше коленичил, ниско приведен в ку ту, залепил чело за пода. И остана така в очакване.

Ли Юан се намръщи, оттласна се с крака и се приближи.

— Кой е?

Главата бавно се надигна. Цен-ли.

— Простете, ваше височество, но мислех, че басейнът е празен. Не знаех, че сте тук.

Ли Юан се разсмя успокоен. Беше се ядосал, но като видя Цен-ли, омекна.

— Да плуваш ли си дошъл?

Цен-ли пак наведе глава.

— Ще си вървя, ваше височество. Простете.

— Не… остани. Ела да поплуваме заедно, Цен-ли. Има място и за двама ни.

Младият принц продължаваше да се колебае.

— Цен-ли! Твоят танг ти заповядва! Ела веднага при мене в басейна!

Каза го сериозно, рязко, ала продължаваше да се усмихна. Щеше да му е приятно да се отпусне в компанията на Цен-ли. Освен това имаше неща, които искаше да каже на младия си братовчед; неща, които му беше трудно да изкаже преди.

Цен-ли се изправи бавно, поклони се още веднъж, съблече се бързо и скочи във водата. Ли Юан го гледаше как излезе на повърхността и заплува уверено с дързък, агресивен замах. Бавно го последва и го настигна в долния край на басейна. Цен-ли се беше опрял с една ръка на перваза, наблюдаваше го и се усмихваше.

— Ваше височество?

— Добре плуваш, братовчеде. Кривата не те притеснява.

Цен-ли се разсмя и погледна зад Юан, към стръмната извивка на басейна. При изкуствената гравитация на двореца всичко беше по-различно, отколкото в Чун Куо. Прапрадядото на Ли Юан, Ли Хан Чи, беше построил този басейн — неговото предизвикателство към това странно място. Той също беше пристрастен към плуването. Но бащата на Ли Юан никога не го бе използвал. Според него басейнът беше неестествен и странен.

Цен-ли погледна към Ли Юан.

— Дойдох тук по-рано и го видях. Цял ден си мислех как ще се върна в басейна.

— Цял ден? — Ли Юан погледна уж строго и Цен-ли се изчерви; разбрал какво е казал. Но после тангът се разсмя и кимна.

— Не си бил само ти, братовчеде. И моят ум беше все тук. Но кажи ми: не те ли дразни това, че е толкова странен?

— Не, ваше височество. Обичам новите неща. Странните неща.

— А старите?

— Старите също. Живеем сред течението. Всичко е постоянно и в същото време се променя. Това не е ли законът на всички времена?

Ли Юан се разсмя.

— Сега говориш като баща ми.

Цен-ли също се засмя.

— Като всички наши бащи!

Известно време просто стояха във водата и се смееха. После Ли Юан се оттласна от преливника.

— Плувай до мене, Цен-ли. Имам да ти казвам нещо…

Точно минаваше десет сутринта, когато Кенеди се обади на дежурния капитан в гарнизона Плейнсбърг. След като го претърсиха внимателно, двамата стражи поставиха на главата му аудиолентата и го заведоха на кораба си. Първата част от пътуването отне час, после го поведоха нагоре по късо стълбище и го завързаха за една кушетка заради ускорението. Само след минути усети твърдия и постоянно нарастващ натиск — совалката беше излетяла.

Едва когато се приземи, след някъде около осемдесет минути, нежни ръце разхлабиха ремъците и откопчаха от главата му дебелата лента. Кенеди се надигна — леко му се виеше свят — и силно започна да търка двата белега, оставени от лентата на челото и под очите му. Беше по-стегната от онези, с които бе свикнал. По ирония — а може би и нарочно — по лентата му въртяха стара историческа сага за падането на династията Сун преди нападението на монголските генерали. Тежка, нескопосана пропаганда хан.

Кенеди прочисти гърло и погледна към освободителя си. Заради докосването и лекия ароматен полъх очакваше да види жена. Един мъж на средна възраст, строен, с фини черти, му се поклони и се представи. Беше облечен в коприна в червеникаворозово и лимоненожълто.

— Аз съм Хо Чан, вашият камериер. Ще трябва да почакате, преди тангът да ви приеме. Междувременно ще ви подготвя за аудиенцията.

Кенеди понечи да каже нещо, но Хо Чан поклати глава.

— Ву Ши е дал точни заповеди. Трябва да правите онова, което ви казвам.

Кенеди се усмихна вътрешно — веднага бе разбрал как стоят нещата. Под прекрасните маниери се криеше сурова враждебност. Този Хо Чан не го харесваше. Нито пък очакваше той да го хареса.

Остави се да го изкъпят и облекат. Кройката на дрехите му се стори странна — много по-странна, отколкото си бе представял. Бяха сложно изработени и тежки като дрехите, които носеха Низшите фамилии, и той се почувства натруфен в тях. Докато се оглеждаше внимателно в огледалото, Хо Чан се суетеше наоколо му и много старателно се опитваше да замаскира естествената му миризма с парфюми.

— Самата ви миризма обижда носовете ни — изтърси Хо Чан в отговор на негласния въпрос на Кенеди. — Вие миришете като бебета. Кожата ви…

Кенеди се разсмя, все едно го бе приел на шега, но зад смеха чувстваше истински гняв. За разлика от мнозина от своята раса много внимаваше да не докосва млечни продукти. Защо тогава Хо Чан го обиждаше, докато го подготвяше за предстоящата аудиенция? Затова ли го бяха извикали тук — да го унижават?

Хо Чан го въведе в антрето — огромна, прилична на пещера зала, цялата потънала в сенки; в мрака горе се издигаха драконови колони. След като настоя Кенеди да коленичи, той му прочете лекция за етикета, който е длъжен да следва. Всичко беше много по-различно от първия път, когато се бе срещнал с Ву Ши. Сега се изискваше пълният протокол. Щеше да коленичи на камъка пред издигнатата платформа и да удари три пъти чело о пода. Без да поглежда великия танг, щеше да се изправи, после да повтори всичко отначало, като се просне три пъти по очи пред Ву Ши. Това — сан куей чу ку — беше висшата форма на почит, както бе записано в древната „Книга на церемониите“ — почит, запазена само за синовете на Небето.

А после? После щеше да остане там, на място, на колене пред Ву Ши и да не дръзва да вдига глава и да поглежда господаря си, докато тангът не го освободи. Нито пък да говори. Не и докато Ву Ши не каже, че му позволява.

Чакаха дълго време в хладната полусенчеста тишина, докато най-накрая Кенеди почувства, че и това е нарочно; само за да го накарат да усети собствената си незначителност в големия план. Най-накрая Хо Чан го отведе до огромната врата, поклони се веднъж и се отдръпна назад. Вратите бавно се отвориха. Кенеди коленичи веднага, както му бяха казали, сведе глава и тръгна на колене напред, докато най-после стигна до подножието на стъпалата.

Ву Ши седеше на трона си. Зад него върху огромно червено знаме бяха избродирани грамадни дракони в златно и зелено. Ву Ши беше облечен в жълто, цвета на императорската власт, а деветте дракона — осем явни и един скрит — бяха избродирани отпред и отзад на дрехата му. Гледаше мълчаливо как Кенеди изпълнява сан куей чу ку, после кимна доволно.

— Вдигни глава, ши Кенеди.

Кенеди вдигна очи, сепнат от силата и резонанса на гласа на Ву Ши, и от пръв поглед разбра как стоят нещата. Тук скорошните му изборни победи не означаваха нищо. Тук, коленичи пред драконовия трон.

Ву Ши го гледа втренчено известно време, след това се разсмя — невесело, властно.

— Нещата се промениха, откакто говорихме за последен път, ши Кенеди. Ти си по-опасен и по-привлекателен отпреди. Колкото и странно да изглежда това, все пак не беше съвсем неочаквано. Успехът ти просто ускори нещата. Принуди ме да действам малко по-скоро, отколкото ми се искаше.

Кенеди потърси с поглед ръцете на Ву Ши и откри, че са скрити сред гънките на жълтите одежди. Бяха същите, каквито си ги спомняше. Не меки като чертите на лицето му, а корави и силни. Лицето на танга мамеше, защото предполагаше, че можеш да се разбереш с него. Но не очите, а ръцете разкриваха що за човек всъщност е Ву Ши. Човек с огромна сила. Безмилостен и безкомпромисен.

— Няма да протакам, ши Кенеди — Ву Ши се приведе леко напред. Това, че пропусна да спомене официалния ранг на Кенеди, беше най-обичайната обида. — Смятам, че си умен човек — човек, който вижда как стоят нещата — ето защо няма да те обиждам с увъртания, няма да ти пробутвам празни обещания. Не. Извиках те тук по най-простата причина. Да сключим договор помежду си.

Кенеди зяпна леко, след това затвори уста и наведе глава.

— Добре. Уважавам хората, които разбират как всъщност стоят нещата. Подобен здрав разум пести време за обяснения, а точно сега ми липсва търпение.

По усмивката на Ву Ши Кенеди разбра, че в думите има и известна доза ирония, но я остави да мине покрай ушите си.

— Ще се съглася, разбира се, с всичко, което поискате, чие хсия, но щом ще е договор, мога ли да знам какво бих могъл да очаквам?

Тангът се усмихна със свити устни.

— Разбира се — помълча и кимна. Усмивката изчезна. — От твоя страна ще я караш както досега, ще говориш публично против политиката на Седмината и ще се противопоставяш на мерките ни в Камарата. Привидно ще си онова, което всъщност не си.

Последва мълчалива пауза — момент, когато Кенеди за първи път разбра какво точно се иска от него. Изведнъж му стана студено, сякаш се отчужди от себе си. Бавно наведе глава — знаеше какво ще последва.

— Ще продължиш кампанията си както досега. Всъщност във всяко едно отношение ще действаш така, сякаш между нас няма никакъв договор. Искам да кажа, без открито да подтикваш към бунт.

— А в замяна?

— В замяна аз ще платя всичките ти дългове по кампанията. Нещо повече, готов съм да финансирам разширяването на дейността ти и да покривам всички инцидентно възникнали разходи. Например сметките за лечение на твоя приятел Майкъл Левър.

Кенеди сведе слисано поглед — опитваше се да проумее какво става, но засега целта на Ву Ши му убягваше. Последва мълчание, после Ву Ши заговори отново:

— Жена ти… как е?

— Добре е, чие хсия.

— Ами синовете ти? Добре ли са след лечението?

Кенеди кимна. Стомахът му се сви.

— Хубаво. Харесват ми — Ву Ши се разсмя — с по-мек и по-добър смях отпреди. — Всъщност и тебе те харесвам, Джоузеф Кенеди. Ти си добър човек и аз не ти мисля злото. Обаче…

Коленичил, Кенеди усети как това „обаче“ увисна пред него във въздуха като огромна тежест, която всеки миг ще падне.

— Е, да си го кажем с прости думи, ши Кенеди. Не съм сляп за движението на нашето време. Виждам например, че ти си човекът на деня; че онова, към което в момента протягаш ръка, скоро ще е в шепата ти.

Ву Ши се наведе напред и гласът му едва забележимо се усили.

— О, не ме разбирай погрешно. Знам какво си мислиш за нас. Че сме отдалечени от всичко. Изолирани зад параван от министри и дребни бюрократи. Ала истината е по-различна от онова, което мислиш. Тъй като прекарвам много време тук, ти си мислиш, че съм откъснат от света. Уединен. Но историята ни е пълна със събития, които предупреждават за опасността от подобно откъсване, и ние сме си поставили за задача да избегнем тази грешка — да не се доверяваме на никого и да знаем всичко. Имаш работа с Ву Ши, ши Кенеди, не с Хан Хуан Ти!

Кенеди срещна само за миг тъмния ястребов поглед на танга и видя там не презрението, което очакваше, а нещо, много близко до уважение.

Хан Хуан Ти, както знаеше всеки ученик, бе император от древната династия Хан, управлявал чрез придворния си евнух и тотално откъснат от онова, което ставало във великата империя. Периодът на управлението му бил ужасен — народът се вдигал на въстания, а и учените, и войниците му му се противопоставяли. Кенеди схвана.

— Значи знаете, че имам и друга среща, чие хсия?

Ву Ши кимна.

— След три дена. С моите стари приятели, „Синовете“. Доколкото разбирам, те искат да се присъединят към организацията ви.

Знаеше повече, отколкото знаеше Кенеди.

— Може би — отговори той. — А вие сте против, чие хсия?

— Съвсем не. В края на краищата, това има политически смисъл. А и ти като ги държиш под око заради мене…

Коленете на Кенеди вече го бяха заболели. Той леко премести центъра на тежестта си.

— Значи… значи този договор не променя нищо, чие хсия?

— Точно обратното, всичко променя. Защото ще дойде момент — един-единствен момент — когато ще си помислиш, че си ме надраснал.

Ву Ши млъкна и се изправи. Бавно слезе по стъпалата и се надвеси над американеца. Вдигнатото му стъпало докосваше челото на Кенеди.

— Точно тогава, в този миг, нашият договор ще придобие смисъл. Точно тогава, когато си мислиш, че той няма почти никакво значение, той ще ти върже ръцете.

Докосването беше съвсем леко — коприненият чехъл на танга едва се бе допрял до плътта на челото му — но зад този почти нежен допир се криеше такава бездна от грубост, че Кенеди се разтрепери и усети как стомахът му се стегна, тестисите му се свиха, а голата реалност на онова, което ставаше, се стовари отгоре му.

— Ела — и тангът отстъпи назад. — Машината е готова.

Чарлз Левър кръстосваше стаята, почервенял и разгневен. Беше пил много, а новината, която донесе счетоводителят му, никак не му оправи настроението.

— Колко?! — кресна той и с кисел вид се обърна към мъжа, който се бе свил на стола в ъгъла на стаята.

— Общо около единайсет милиона. Повечето — изтеглени срещу платими по наследството му бонове. С високи лихви, но какво му пука?

Левър се приближи към масата, наля си нова чаша бренди от гарафата и разсеяно я изпи.

— Хитрото му копеленце! Само като си помисля, че съм си пилял чувствата за него! — разсмя се сухо. — Е, и един фен няма да види! Ще го лиша от наследство това лайненце! Нека тогава те да го преследват!

Адвокатът му, застанал до вратата, въздъхна, извърна се и прехапа език. По-късно, когато старецът се успокоеше, щеше да има време да му обясни колко ще е трудно да лиши Майкъл от наследство — и не на последно място заради това, че нямаше кой друг да го наследи. Не и без да издирят и най-далечните му роднини.

— Сега ще се срещнете ли с Хартман? — попита частният му секретар, надникнал през вратата. Питаше вече за четвърти път.

— Майната му на Хартман! Каква полза от това копеле?

Главата изчезна; секретарят отиде да съобщи на бившия Представител, освободен от висящо дело с личната гаранция на Левър в размер на Двайсет милиона — че господарят му се чувства неразположен и все още не може да го приеме.

Левър се разхождаше напред-назад — не можеше да се успокои, цялото му тяло беше напрегнато от гняв, от чувството, че са го предали. Отначало го беше заболяло, когато видя Майкъл да лежи в болничното легло и да говори против него. Стоеше пред екрана шокиран и изплашен от промяната в сина му, сякаш през всичките тези години беше крил змия в пазвата си. А сега змията го беше ухапала.

— Е, проклет да е. Проклета да е черната му кожа! — Левър крещеше почти истерично, малко оставаше да му потекат сълзите. Но щом се обърна към младежа, гласът му стана по-спокоен и по-заплашителен отпреди:

— Е, значи така, а? Прекрасна награда за бащината любов! Плюе в лицето ми. Обижда ме. Поставя под въпрос адекватността ми — при всяка дума се тупаше по гърдите с вдървения си десен юмрук. Голямата му двойна брадичка щръкна агресивно напред, а горящите му очи, предизвикваха всеки, който би му възразил. — Той не е мой син! Вече не.

Обърна се към адвоката:

— Подготви документите. Започвай веднага. Да се маха! Не искам да получи и пукнат юан, ясно?! И ако ти трябва наследник, завещай всичко на института.

Адвокатът зяпна, сякаш да попита вярно ли е чул, после затвори уста, без дори да гъкне. Кимна и тръгна да си ходи.

— И, Джим — подвикна Левър подире му. — Уреди да се изплатят онези бонове. Напълно. Не искам никой да пострада от предателството на сина ми.

Най-сетне останал сам, Левър застана до прозореца, загледан над поляната към блестящия кръг на езерото. Не виждаше нищо друго освен лицето на сина си — младо, много по-младо отсега — което се усмихваше и гледаше към него грейнало, живо, обичливо. Потръпна и остави първата сълза да капне, невидяна от никого. Нито любовта, нито парите можеха да го върнат. Нито любовта, нито парите.

В същия този миг в огромния плаващ дворец Янджин на геостационарна орбита около Град Европа Ли Юан разговаряше със своя колега танг Ву Ши.

Лицето на Ву Ши се приведе напред на екрана. Беше угрижено.

— Мълвата е силна, Ли Юан. Повече от четирийсет канала излъчиха по нещо през последните няколко часа. А „МедФак“ отидоха дотам да обявят, че в твоя Град се води война.

— Война…? — Ли Юан се разсмя, но зад смеха му се долавяше угриженост. Откакто беше получил пакета от Ли Мин, бе накарал генерал Райнхарт да му докладва редовно, но сега му се струваше, че първоначалната му преценка на ситуацията е била неправилна. Наистина там, на Долните нива в неговия Град, се водеше война, макар че засега тя не го заплашваше. Но щом и Ву Ши вече се беше загрижил, значи бе време да действа — твърдо и решително — и бързо да приключи с това.

Усмихна се.

— Благодаря ти за загрижеността, Ву Ши, но вече съм овладял положението. Всъщност се надявам да мога да направя подробно изявление пред медиите след два часа — изявление, което ще ги убеди и ще сложи край на догадките.

Ву Ши се усмихна широко.

— Радвам се, щом е така, братовчеде. Ще направи лошо впечатление, ако забавиш нещата.

— Така си е.

Ли Юан се наведе и прекъсна връзката, после се облегна назад и си пое дъх дълбоко и продължително. Досега се бе въздържал, бе поел курс на вувей — бездействие — с надеждата, че нещата ще се разрешат от само себе си. Но от последния доклад излизаше, че страните са достигнали до нещо като пат. А това беше опасно.

Засега битките се ограничаваха до средищата на Триадите и до най-долните петдесет нива. Но в патова ситуация едната или и двете страни можеха да решат да ескалират конфликта и да въвлекат и други, външни елементи. А кой можеше да каже докъде ще доведе това? Не. Трябваше да действа и то веднага.

Наведе се напред и набра кода, с който се свързваше с Райнхарт, облегна се назад и зачака генералът да се появи.

— Хелмут — обърна се към него без всякакви формалности, — имам работа за тебе. Искам да подготвиш хей за акция. Тръгват след час. Време е да уредим това…

Застанал в рамката, Майкъл Левър се огледа. За първи път от седмици насам голямата болнична стая като че ли беше тясна и претъпкана. Освен двамата лекари и четиримата помощници бяха дошли и други, за да видят как прави първата си крачка след експлозията. Погледна ги и се усмихна неуверено — но се чувстваше още по-неуверен, отколкото изглеждаше.

— Полека, полека — обади се един от лекарите и провери за последен път рамката.

— Недей да нервничиш — и хвърли поглед към таблото за ръчно управление на гърдите на Майкъл. Надяваше се, че няма да му е нужно.

От дъното на стаята го гледаше Кенеди, а Мери и Карл Паркър бяха до него. Щом срещна погледа на Кенеди, на лицето на по-възрастния мъж се появи усмивка.

— Давай — обади се той тихо. — Можеш, Майкъл.

Той кимна — радваше се, че са там. Погледна към лекаря.

— Готови ли сте?

Докторът отстъпи назад.

— Когато кажеш, Майкъл. Но не се напрягай. Връзките трябва да се разработят. Ако ги преумориш, после ще ти е трудно.

И преди му го бяха казвали и той слушаше — знаеше колко упорито са работили, за да стигне толкова бързо дотук: изправен, готов отново да проходи. Обърна се и се усмихна на Мери.

— Ами тогава да започвам.

Чувството беше странно, все едно си мечтаеше нещо и отначало, както става с повечето мечти, не стана нищо. Вече беше свикнал с безчувственото си тяло, с призрачното, безплътно усещане, че краката и ръцете му не откликват на изпращаните им съобщения. И сега беше странно. Като викане на духове.

Опита отново; командата, която изпрати на крайниците си — беше почти осезаема. Усети едва доловим сърбеж в мускулите, но никакво движение. Не стига — помисли си. — Съвсем не е достатъчно. Затвори очи и се отпусна. Рамката го държеше прав и го успокояваше, но пак го беше страх. Ами ако не стане? Ако след всичките тези деликатни и болезнени операции машината не заработи? Тогава какво?

Бяха го предупредили. Че ще се чувства крехък и чужд на собственото си тяло. Биопротезните импланти щяха да му се струват досадни, може би дори враждебни. Но те бяха просто неразработени. Трябваше само да им се довери.

Отвори очи и отново извърна глава към лекаря.

— Трудно е… Сякаш нямам никакви сили.

— Сърбеж усещаш ли?

— Да, много слаб.

Лекарят се усмихна.

— Добре е. Работи върху него. Усили малко сърбежа. Разработи го. Но помни, че мускулите ти са били в пълно бездействие през всичките тези седмици. Ще са леко атрофирали. Никакво трайно увреждане, но е достатъчно, за да ти се струва отначало, че от това нищо няма да излезе. Продължавай да се опитваш и ще видиш.

Майкъл извърна глава. Стисна зъби и пак опита. Сърбежът се усили. После изведнъж усети, че рамката се надига и отново се връща на пода. Беше придвижил левия си крак напред с около десетина сантиметра.

В стаята се разнесоха радостни възгласи. Вдигна очи. Всички му се усмихваха. Разсмя се и изпита облекчение.

— Страхотно! — възкликна докторът и се приближи да огледа рамката. — Това наистина е отлично, Майкъл.

Рамката се беше справила — бе усилила механично движението му и бе поела тежестта му напълно — но това не намаляваше чувството, че е постигнал нещо. След толкова време отново беше свързан със собственото си тяло. Потрепери и усети как очите му се насълзяват. След като разработи връзките, контрола, който вече имаше над тялото, лекарите бавно щяха да намаляват поддържащата сила на рамката. И постепенно, ако всичко вървеше добре, най-накрая съвсем щеше да я захвърли. И пак щеше да може да ходи.

Мери се приближи и го прегърна неловко — с едната ръка бръкна под рамката, за да обгърне рамото му, а с другата го погали по бузата.

— Толкова се радвам, любов моя. Наистина се радвам! — отдръпна се, усмихната до уши. — Нямам търпение да те видя как влизаш вкъщи и си сядаш на мястото.

Той също й се усмихна. Всички страхове, които го мъчеха през последните няколко дена, се разсеяха. Бавно, като усещаше непохватните, доста вдървени движения на хидравликата, вдигна лявата си ръка и я придвижи, докато я отпусна върху рамото на жена си.

— Точно сега се чувствам малко като машина — разсмя се той.

Мери се наведе и го целуна по челото, след това се дръпна назад. Кенеди приближи, наклони се и му прошепна:

— Гордея се с тебе, Майкъл. Нямаш представа как се гордея. Болеше ме да те гледам в това легло ден след ден.

— Благодаря ти… — и добави с по-колеблив тон: — Ти не знаеш какво е. По-скоро бих умрял, отколкото да продължавам да лежа там.

— Знам… — Кенеди понечи да отстъпи назад, но остана на място — ръката в рамката го задържа.

— Един въпрос, Джо.

— Давай.

— Кой е платил за всичко това?

Кенеди понечи да каже нещо, но Майкъл припряно го прекъсна:

— Виж, знам какви дългове направихме за последната кампания, дори и след като внесох онези пари — и се вгледа в сивите очи на Кенеди. — Е?

Кенеди се поколеба, тръсна глава.

— Всичко е платено. Да го оставим така, а?

Отначало Майкъл понечи да настоява, но после кимна.

— Добре. Да остане така. Засега — бавно, но вече не чак толкова непохватно отдръпна ръка. — Но искам да знам на кого трябва да благодаря.

Лицето на Кенеди трепна, след което той бавно се усмихна отново.

— Не мога да ти кажа — поклати той глава. — Наистина, Майкъл. Просто го приеми.

— Баща ми ли?

— Баща ти?! — Кенеди избухна в смях, сякаш самата тази мисъл беше абсурдна. — Не… Виж, Майкъл. Съжалявам, но не ме питай. Моля те. Просто не мога да ти кажа. Става ли?

— Не можеш?

— Не мога — в тона му имаше нещо категорично, което накара Майкъл да се намръщи. Темата по някаква причина засягаше Кенеди лично — и то някъде дълбоко отвътре. Защо ли?

— Добре — обади се след малко. — Няма да те питам повече.

— Хубаво — Кенеди се дръпна встрани. — Я сега да те видим ще можеш ли така и с десния крак.

По-късно, когато остана насаме с Паркър, пак попита същото.

— Мене не ме питай — приседнал на леглото му, Паркър се протегна и го хвана за ръката. — Тия работи ги уреди Джо. Но всъщност има ли значение? Платено е. Само това е важно.

— Така ли? — Майкъл се умълча. — Знаеш ли, Карл, чувствах се безпомощен не само защото съм неподвижен. Откакто съм тук, сякаш криете нещо от мене. Сякаш има нещо, което не сте ми казали — никой от вас. Има ли причина, Карл? Има ли нещо, което ти не си ми казал?

Карл сведе поглед.

— Например?

Майкъл си пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не ти вярвам. Виж, Карл, аз съм Майкъл — най-добрият ти приятел. Какво толкова не можеш да ми кажеш?

Паркър срещна погледа му.

— Сигурен ли си, че искаш да го знаеш?

— Разбира се, че искам. Тази неизвестност направо ме подлудява. Инвалид съм, ясно, но недейте да се отнасяте с мене като с малоумник, Карл. Знаем се, нали така?

— Може би. — Думите на Паркър прозвучаха странно. Познаваха се повече от двайсет години.

— Е?

— Знаят кой е сложил бомбата.

Майкъл изстина. Колко често си беше мислил за това. Хиляда пъти? Повече? И винаги бе смятал, че не знаят.

— Кога са разбрали? — попита той. Не кой, а кога. В този миг това му се виждаше по-важно.

— По-късно същия ден. Те… хванали са го почти веднага.

Майкъл потръпна и извърна глава. Усещаше лек сърбеж в крайниците си. Рамката висеше на поставка в дъното на стаята. Загледа се в нея — забеляза колко голяма и тромава изглежда, когато не е в нея. Погледна отново към Паркър.

— Кой е бил?

Паркър се усмихна уморено.

— Хартман.

— Хартман?! — разсмя се невярващо. После толкова изведнъж, че дъхът му секна, осъзна какво означава това. — Не…

Паркър го наблюдаваше с дълбоко загрижен поглед.

— През първите няколко дена по медиите много приказваха. А след това наложиха ембарго на темата. И затова…

— … не съм чул — довърши Майкъл. Отново усети сърбежа в крайниците си, сякаш в отговор на някаква неволна команда — напрягане на мускулите, призрачно свиване на юмруци. — Кой е наложил ембаргото? Не мисля, че някой би имал достатъчно власт.

Паркър примигна и извърна очи. Когато отново заговори, почти шепнеше:

— Ву Ши. Кой друг?

— Ву Ши? — Майкъл се обърка. — Защо? Искам да кажа, защо ще го прави? Карл, какво става тук? Нищо не разбирам…

Паркър се усмихна мрачно.

— Нито пък аз. Или поне не го разбирам съвсем. Но, между нас да си остане, според мене нашият приятел Кенеди е направил сделка.

— Сделка? С Ву Ши?

Паркър сви рамене.

— Да кажем само, че през последните няколко седмици нещата като че ли вървят много по-лесно. Прекалено гладко.

— И?

— Виж, Майкъл, съжалявам. Знам как изглежда. Човекът на баща ти се опитва да те убие. Тази мисъл никак не е приятна. Насочва точно нататък, накъдето ти не би искал да сочи. Но сам ме попита. Що се отнася до другото… и за мене, както и за тебе, е същата тъмница.

Майкъл затвори очи, кимна, но по лицето му личеше внезапната мъка, отчаянието, което го бе връхлетяло. Когато Майкъл отново отвори очи, Паркър бе забил поглед надолу.

— Благодаря ти, Карл. Прав си. Никак не е приятно. Но като го знам, се чувствам по-добре. Сега… сега ми се струва, че мога по-ясно да схвана нещата. Преди беше… объркано. Мислех, че всичко започва да ми се изплъзва.

Паркър се усмихна, но не вдигна поглед.

— Нищо ли няма да предприемеш?

— А какво? Да размахам юмруци ли?

Паркър го погледна в очите.

— Кой знае. Не си толкова безпомощен, колкото изглеждаш.

— Не съм — и Майкъл за първи път осъзна какво означаваха всички тези операции. — Не съм. Изобщо не съм безпомощен.

Щеше да оздравее, да стане по-силен. Всеки час, всяка минута щеше да подобрява състоянието си. А после, когато е готов… Затвори очи, остави сърбежа да утихне в крайниците и гърдите му, успокои се. Денят беше дълъг и труден.

— Майкъл? — Паркър усети как пръстите на ръката, която държеше, изведнъж се напрегнаха, след което мускулите бавно се отпуснаха. Наведе се и се заслуша, после се усмихна, щом чу лекото, ритмично дишане на приятеля си. Майкъл Левър беше заспал.

Толонен погледа руините на Нант още малко, после се обърна към генерала на Ли Юан, Райнхарт. В пилотската кабина на крайцера беше тясно, пилотът и двамата едри мъже едва се побираха в нея, но друг кораб нямаше. Всички бяха пометени.

— Как е станало? — Толонен посочи зейналата в гладкото лице на Града дупка, повалените пирамиди.

— Още не сме сигурни — призна си Райнхарт. Мрачното му изражение досущ отразяваше лицето на стареца. — Работим по три версии. Първата е, че е в резултат на водна ерозия.

— Възможно ли е?

Райнхарт поклати глава.

— Всъщност не. Течението на реката се е променило с годините, а равнището на водата като че ли леко се е вдигнало през последното десетилетие. Но дори да е така, повечето колони са вкопани в скалата. Освен това, доколкото разбираме, почти всички са си здрави. Както изглежда, пирамидите просто са се откъснали.

— Или са били изтръгнати?

— Може би. Това е другата теория. Че безпрецедентно силната буря — и особено приливната вълна — просто е откъснала пирамидите от околните секции.

Толонен кимна.

— А третата версия?

— Един от експертите ни излезе с идеята, че постоянните вибрации на излитащите от космодрума ракети може да са отслабили с годините връзките между пирамидите — Райнхарт сви рамене. — Доста невероятно изглежда, ако ме питаш, но все пак проучваме и нея.

Толонен въздъхна дълбоко и отново се загледа в опустошения пейзаж. Изглеждаше по-зле, далеч по-зле, отколкото си го бе представял. Предполагаше се, че Градът е напълно обезопасен. Сто процента обезопасен. Вече повече от век той бе устоявал невредим на стихиите и все пак само за по-малко от трийсет секунди цели три пирамиди бяха пропаднали в Глината, повлекли със себе си повече от двеста и осемдесет хиляди души. Ако се разчуе, по нивата ще започне паника, ще избухнат бунтове…

Полазиха го тръпки. Прав беше Райнхарт, че го извика. Прав беше да отцепи района и да прекъсне комуникациите. Но щеше ли да бъде достатъчно? Можеха ли наистина да спрат мълвата?

Наведе се напред и потупа пилота по рамото.

— Добре. Карай обратно. Видях достатъчно.

Райнхарт се приближи към него и снижи глас:

— Е, Кнут? Какво да правя? Ли Юан ми заповяда да унищожа нашия приятел Ли Мин и да прочистя Долните нива от всякаква дейност на Триадите. И бих го направил на драго сърце. Но това беше, преди да разбера за случилото се тук — пое си дъх. — Това… ами това нещо може да срути целия Град, нали? Мълвата за него трябва да бъде смазана и то веднага. Но имам проблем. Не разполагам с достатъчно хора, за да мога хем да покрия това, хем да се заловя с Триадите. И ти го виждаш, нали, Кнут?

— Виждам го съвсем ясно, Хелмут. Освен това имаме време да се разправим с онзи боклук, нали?

— Значи ще говориш с Ли Юан?

Толонен се усмихна кисело.

— Веднага. Междувременно нека Тин Вей си изработят заплатите. Ще наводним ефира с добри новини и слухове за идващата пролет. И този път да се помолим това да е достатъчно.

Вон И-сун лежеше увит в древното знаме като оса в паяжина. Кръв от хилядите рани от кинжал беше пропила тънкия плат и бе заличила първоначалните шарки, но това знаме някога бе висяло в хола на Дебелия Вон за гордост на дома.

Леман стоеше над тялото на противника си, загледан в бледото птиче лице. Въздъхна тежко. Чувстваше се почти напълно изтощен. Беше се бил повече от четирийсет часа. Продължи да се бие и когато нямаше никаква надежда, докато в най-кобния час дойде помощта. Сто хиляди хей — полухора „ДженСин“, използвани от силите за сигурност за потушаване на бунтове — изпратени от Ли Юан, го подкрепиха. Това обърна битката в негова полза. И му подари победата.

Потръпна при спомена, после приклекна и докосна спечената от кръв коприна: Знамето някога беше пауновосиньо с огромен златен триъгълник в средата. А на синия фон и от двете му страни беше избродиран по един кървавочервен йероглиф.

Тиан. Нан джен. Ту. Небе. Човек. Земя.

Това беше знамето, донесено от манастира Фу Чу преди шест века. Онзи, у когото беше то, председателстваше Великия съвет на Хун Мун; той беше глава на 489, големият бос на Долните нива на Град Европа.

Така беше до днес.

Леман се изправи, обърна се и махна на хората си да вдигнат трупа и да го изгорят заедно със знамето. Това беше краят. Шест века традиция се превърнаха в прах и пепел. Сега съществуваше само той. Всичко друго беше унищожено.

Протегна се и отпусна уморените си мускули. Мислеше за вече свършеното. Двеста хиляди души — мъртви. Още осемдесет хиляди — пленници, взети в първите часове на битката — щяха да умрат след час. Така беше наредил той. И така и трябваше да бъде, защото не биваше да рискува и с най-дребната опасност някой да му се противопостави. Все още не. Не и преди да е възстановил организацията си и да е наложил печата си над тези нива.

Обърна се и се огледа. Забеляза как го наблюдават хората му: със страхопочитание, сякаш сред тях е слязъл някой древен бог. И се разсмя вътрешно. Точно сега триумфираше, беше царят на тези нива, белият танг, както го наричаха. Но колко ли щеше да продължи това? Ако Ли Юан си наумеше да го смаже, да обърне грозните хей срещу бившите си съюзници…

За миг се вцепени. Умора, рече си той, но беше нещо повече от умора. Също като в онзи миг на склона на Оцаленските Алпи. Онзи миг, когато бе погледнал в огромния кратер, където преди беше крепостта на Де Вор, и бе видял само мрак. И тогава се почувства по същия начин — изпразнен от всякаква мисъл, от всякаква енергия.

Чувстваше се изхабен. Сега, когато бе завоювал победата, тя му се струваше куха. Куха, защото не беше негова. Защото в последния момент бе зависил от благоволението на друг.

— Яо Лу — повика един от лейтенантите си.

Човекът притича и коленичи с ниско сведена глава.

— Господарю?

— Колко имаше в намерените от вас сандъци?

— Над двеста милиона, господарю — Яо не вдигна глава.

— А в останалите каси?

— Трудно е да се каже точно, господарю, но със сигурност са повече от петстотин милиона.

Седемстотин милиона. Сумата беше огромна — бе очаквал много по-малко. Какво ли не можеше да постигне с подобна сума в ръцете, стига да има време. Но възстановяването щеше да продължи дълго, задачата изискваше много време, а той го нямаше. Нямаше избор.

Сега бе важно само едно нещо. Да спечели благоразположението на Ли Юан.

— Яо Лу — обади се най-после Леман. Беше взел решение. — Искам да донесеш всички пари. До последния фен. После се свържи с майора, който командва хей на Ли Юан, и го помоли за аудиенция. Време е да отдадем дължимото на великия танг. Време е да му се отплатим за голямата услуга, която днес ни направи.

Ли Юан стоеше на голямата панорамна площадка и гледаше синьо-бялото кълбо на Чун Куо. Леко потъркваше обръснатата си брадичка и обмисляше последните събития. Беше се надявал да прекара тук горе една седмица — седмица, свободна от държавни работи — но нямаше начин. Толонен беше прав. Не можеше да не обърне внимание на изключително тежките щети, нанесени на космодрума в Нант. Трябваше спешно да се справи с проблема.

Полазиха го тръпки. Обърна се и се огледа из стаята — спомни си колко често бе виждал баща си, застанал тук, където в момента стоеше самият той, дълбоко замислен, и как подръпваше сплетената си брада. Един ден и Куей Джен щеше да застане тук, загледан надолу, а държавните въпроси щяха да тежат на ума му. Но засега детето спеше кротко, без да осъзнава какъв товар щеше да носи един ден.

Тази мисъл го накара да се усмихне, но в усмивката му се промъкваше и сянка на горест. Разбира се, имаше и утеха, но понякога товарът му идваше твърде тежък. Понякога му се искаше да се откаже от всичко, както някога бе предложил брат му Хан, и да го предаде на друг. Ала беше невъзможно. Това беше неговата отговорност, неговият дълг.

Какво да прави с Нант? Ако слезеше долу открито, Ван Со-леян без съмнение щеше да научи и това можеше да му навлече неприятности. Ала имаше и друга възможност. Можеше да остави тук совалката си и да замине със сервизния кораб, който трябваше да отлети след два часа. Така щеше да пристигне в Нант и да има достатъчно време да се оправи с всичко. Да, а можеше и да успее да убеди Ву Ши и Цу Ма да се срещнат там. Тайно, разбира се. Защото само Ван да научеше, щеше да намери начин да се възползва от ситуацията. А докато траеше войната на Триадите долу, беше важно нещата да се уредят бързо, преди мълвата да е плъзнала и Долните нива да са се паникьосали.

Взел решение, Юан бързо се изкачи по стълбите и се отправи към детската стая.

Цен-ли бе коленичил с гръб към вратата, когато тангът влезе в стаята. Смееше се; малкото детенце, притиснало се към протегнатите му ръце, също се смееше. В дъното на стаята бавачката, съзряла Ли Юан, припряно стана и понечи да коленичи, но Ли Юан я спря — вдигна пръст към устните си и се усмихна. Тя се изправи, но Цен-ли забеляза движението й и се извърна — беше разбрал, че някой е влязъл в стаята. Куей Джен също се обърна, усмивката му разцъфна и той извика:

— Тата!

Ли Юан се разсмя, приближи и се наведе. Цен-ли се дръпна назад, а момченцето протегна ръчички към баща си.

— Своите си се познават — Цен-ли стана и леко се поклони на Ли Юан.

— Едни повече, други по-малко — и Ли Юан премести поглед от Куей Джен към секретаря си. — Тъжно е, че ние, управляващите, имаме толкова малко време за най-свидните си същества — отново погледна сина си, усмихна му се широко, вдигна го и го притисна към себе си. — Също като сега. Трябва да сляза долу, Цен-ли, и то веднага. Случило се е нещо, на което трябва да присъствам лично. Няма да ме има два, може би три дена.

Цен-ли се поклони.

— Има ли нещо, за което трябва да се погрижа, докато ви няма, ваше височество?

— Нищо такова, което да не може да изчака три дена. В края на краищата министрите ми са способни хора.

Цен-ли се разсмя. Иронията в гласа на братовчед му го развесели.

— Не, Цен-ли — продължи Юан. — Просто се грижи за сина ми и за съпругите ми, докато ме няма, става ли?

Петнайсетмесечният Куей Джен пак забърбори нещо, притисна се към рамото на Ли Юан и взе да търка мъничката си тъмна главица в коприната.

— Уморен е — обясни Цен-ли и махна на бавачката, че е свободна. — През нощта се буди няколко пъти.

— Тогава ще го подържа — кимна Ли Юан. — Хубаво е, нали?

— Сега е хубаво — усмихна се Цен-ли. — Но те растат толкова бързо. Децата на брат ми… — той се разсмя. Изглеждаше замислен. — Вече са си направо големи момчета. Освен това стават страшно независими.

Ли Юан кимна и се вгледа внимателно в братовчед си. Куей Джен вече се бе настанил и заровил личице в топлото му рамо.

— Липсват ли ти братята ти, Цен-ли?

— Понякога.

Ли Юан въздъхна и се усмихна на малкото топло вързопче в ръцете си, след това отново погледна Цен-ли.

— Една почивка ще ти дойде добре, нали? Може би като се върна…

Цен-ли кимна безмълвно, но в очите му се четеше благодарност.

— Понякога си мисля, че семейството е всичко. А другото…

— Юан се разсмя тихо, щом усети детето да се размърдва в ръцете му. — Може би не подобава на един танг да мисли така, но е вярно. И никога не бих се доверил на човек, който мисли другояче.

Цен-ли се усмихна и кимна насреща му. Детето беше заспало.

Глава 22Тъмни кръгове

Капитанът на плаващия дворец Янджин, Хенса, бавно прекоси стаята. Щом се обърна и се залови за перилата, краката му увиснаха във въздуха. Закотви се до лейтенанта пред екрана.

— Провери ли кодовете?

Лейтенантът отново пусна сигнала, облегна се назад и остави капитана да гледа декодирането на монитора. Зад рязко открояващите се букви образът на приближаващия кораб се уголемяваше все повече, а сложният му, компютърно генериран опознавателен код съвпадаше идеално със зададения.

По лицето на капитана се изписа пълно объркване.

— Чи Хсин? — възкликна той. — Че какво ще иска Чи Хсин?

Лейтенантът мълчеше. Заповед, не заповед — нямаше намерение да застреля един от Седмината в небето. Долу имаше семейство.

— Поискай справка.

— От кого? — попита лейтенантът, втренчил неподвижен поглед в екрана. Даваше си сметка за наблюдаващите го камери, за записите. Никой Съдебен съвет не би намерил държанието му за осъдително. Щеше или да действа според буквата на закона, или въобще да не действа.

Капитанът се поколеба цяла половин минута, докато корабът бавно се приближаваше. После рязко се наведе напред, закрепи се и набра съобщение на клавиатурата. То веднага бе кодирано и изпратено: „С цялото ни уважение, моля ви, посочете целта на визитата.“

Лейтенантът забеляза тревогата в очите на капитана и за първи път изпита някакво слабо съчувствие към шефа си, когото иначе не можеше да понася. Не можеш да попиташ един танг за целта на визитата му. Подобно нарушение на етикета би му струвало званието.

Известно време не последва нищо. След това, сякаш изобщо не беше имало запитване, на екрана отново се изписа молбата за достъп до док. Сега корабът беше само на десет минути път и продължаваше да се приближава. Налагаше се да вземат решение.

Капитанът погледна за първи път лейтенанта си и поклати глава.

— Тази работа не ми харесва.

Но явно не забравяше за наблюдаващите го камери, затова остави нещата дотук. Обърна се, оттласна се и заплува към отсрещната врата. Вкопчи се здраво в горното перило, изви се и погледна към лейтенанта.

— Дай им разрешение за кацане, но им кажи, че ще има малко забавяне.

— Ами ако ме попитат за причината?

Капитанът се замисли и сви рамене.

— Нова процедура за сигурност и толкова! — обърна се, натисна ключалката на люка и се плъзна през отворилата се бленда в коридора отвън. Лейтенантът го сподири с поглед, пак се обърна към екрана и пръстите му набраха сигнала за разрешение за кацане на приближаващия се кораб.

В совалката беше много тясно. Бяха се настанили в предното отделение, по шест от всяка страна, и в теснотията шлемовете им почти се допираха. Системите поддържаха ниска температура в скафандрите, ала въпреки това през последните няколко минути доста от тях се бяха изпотили, докато грамадата на плаващия дворец ставаше все по-голяма на екрана над люка. Гледаха мълчаливо — знаеха, че тези мигове са жизненоважни за цялата мисия. Тук, докато наблюдаваха, бяха най-уязвими. Една грешка — и щяха да се превърнат в заледени отломки, носещи се във вакуума.

Дълго време нямаше нищо. Не чуваха излъчения сигнал, нито пък знаеха нещо за отправеното запитване. Напрежението растеше с всеки изминал миг. С леко щракване и жужене вътрешният канал изведнъж оживя и се разнесе гласът на водача:

— Получихме разрешението за кацане на борда. Явно ще има малко забавяне и после сме вътре. Късмет!

Забърбориха помежду си. Усетиха огромно облекчение. Онова, което тепърва им предстоеше, го бяха отрепетирали до съвършенство. Най-лошото мина.

Капитанът бе подредил хората си в полукръг около палубата за кацане. Носеха закотвящи обувки и скафандри. Всеки държеше малък лазер и дефлекторен щит. Друго не им беше казал. Ако излезеше прав, щеше да има време да издаде няколко прости заповеди. Ако грешеше…

Усмихна се мрачно, огледа се и се вслуша в звуците на кацащата совалка. Ако се окажеше, че греши, щеше да му се наложи да се довери на разбирането и съчувствието на Ли Юан, защото онова, което бе предприел сега, беше обида за Чи Хсин.

Потръпна и впери поглед в огромния люк — чакаше да се отвори. Инстинктът му подсказваше, че тук има нещо нередно. Макар сигналите да бяха верни, процедурата не беше както трябва. Защо ще идва Чи Хсин на посещение точно сега, при това без предупреждение? И защо той, капитанът на вахта, не беше уведомен за визитата?

Втори вътрешен глас му възразяваше. Кой друг би използвал совалката на Чи Хсин освен самия танг? Кой би подал неговите кодове? Абсурдно беше дори да му мине през ума, че нещо не е в ред. И все пак…

Може би точно затова съм бил избран — помисли си той. — Може би са знаели, че ще действам по този начин. Както и да е, стигнал беше твърде далече, за да се ограничи с половинчати мерки. Щеше да докара всичко докрай, каквото и да му струваше. Независимо дали господарят му щеше да разбере или не, дългът го принуждаваше да действа.

Внезапно настъпи тишина. Корабът се бе приземил. След това се чу рязко съскане — въздушният шлюз се пълнеше. Трийсет секунди — помисли си, стегна се, вдигна оръжие и се прицели във вратата. Забеляза, че неколцина от хората му се извърнаха и го погледнаха, после пак се втренчиха напред — не бяха съвсем сигурни защо са там и какво става, но засега той мълчеше. Имаме време — каза си наум. — Които и да са, надали ще ни очакват тук.

Съскането спря. Последва нисък звук, със съвсем леко колебание вратите започнаха да се плъзгат встрани. През отвора пристъпиха трима мъже в скафандри. Скафандърът на първия беше златен, по краищата с императорско жълто.

— Чи Хсин… — той наведе дулото и понечи да се поклони. Навсякъде наоколо му войниците коленичеха със сведени глави. Но зад танга настана някакво раздвижване, което накара капитана да се поколебае и пак да се прицели. Ала беше твърде късно. Горещи лазерни лъчи прерязаха въздуха и писъците на войниците отекнаха оглушително в ушите му. Самият той закрещя, но гласът му се изгуби в общата шумотевица и бъркотия. Тримата мъже стреляха по коленичилите войници и ги разрязваха на парчета. Само той по чудо стърчеше сред всичко това недокоснат.

Разтреперан, вдигна оръжието си и стреля. Визьорът със злато по краищата си се разцепи и избухна.

Това не е Чи Хсин — помисли си той, докато изпепеляваше с лъча падащото тяло. — Не е Чи Хсин. Но дори и когато лазерите на другите го прерязаха и изгориха гърдите, ръцете и врата му, угризенията продължиха да го мъчат. Беше убил танг, син на небето! А сега щяха да избият рода му до крак, да оставят призраците на прадедите му неудовлетворени. Жена му, детето му…

Залитна напред, строполи се и замря неподвижно. Една от фигурите в скафандри се спря и го погледна, прекрачи го и тежко се запъти към коридора. Последваха го и други. Терористи. Ю. Фигурата в скафандъра се изкиска тържествуващо и започна да крещи нареждания във вградения в скафандъра микрофон.

Бяха се справили! Бяха на борда!

В огромния град сред океана, в бездната Зом, бе късно утро. Стаята за почивка беше тиха — тук-таме по масите седяха едва няколко души. Ким беше в обичайния си ъгъл с недопита купичка ча до лакътя, когато влезе Ребека. Щом го забеляза, приближи и седна срещу него.

Той вдигна глава и срещна погледа й. Не знаеше какво да каже. Не я беше виждал от онази нощ — беше се уединил, оставаше извънредно в лабораторията, много по-дълго от обикновено, там и спеше. Дори ден-два избягваше да идва тук, да не би тя да го засече. Но през цялото време знаеше, че най-накрая ще му се наложи да застане лице в лице с нея. И да се изяснят.

— Здравей — тихо каза тя и му се усмихна. — Чудех се къде ли се изгуби. Оставях ти съобщения на комсета. Но сигурно не си ги получил. Казаха ми, че напоследък работиш много.

Той вдигна вежди, сякаш не знаеше нищо за съобщенията, ала не беше така. Прегледа ги. Бяха повече от дузина — молеше го да й се обади и да поговорят.

— Притеснявах се за тебе — тя се наведе към него и го лъхна мирис на жасмин. — Мислех си, че сигурно ми се сърдиш за станалото. Когато се събудих и те нямаше…

Той наведе глава.

— Не, не ти се сърдя.

Това поне беше вярно. Не й се сърдеше на нея, сърдеше се на себе си, задето се бе държал като пълен глупак. А сега го беше срам. Дълбок, пълен срам. Беше разочарован от себе си. Бе разочаровал и себе си, и Джелка.

— Виж, съжалявам — каза той. — Бях пиян и…

Тя се разсмя — тихо, предизвикателно.

— Не беше чак толкова пиян.

— Не исках да кажа това — погледна я отново в очите. Погледът му беше сериозен до смърт. — Искам да кажа, че не трябваше да го правим. Ако бях трезвен, никога нямаше да дойда в стаята ти.

— Искаш да кажеш, че не ти беше хубаво? — очите й, втренчени в неговите, бяха широко отворени. Тя протегна ръка, докосна пръстите му, обхвана дланта му. — Защото на мене ми беше хубаво. И не мога да престана да мисля за това. Ти и аз, Ким, заедно в мрака. Беше прекрасно. Не мислиш ли? Ти и аз и го правим… — тя потръпна и силно стисна пръстите му.

— Не трябваше — повтори той. Противеше се на докосването, на меката съблазън в думите й. — Има едно момиче…

Забеляза как трепнаха очите й. Първо изненада, после — бързо окопитване.

— Момиче? Искаш да кажеш, че харесваш някоя?

Той кимна.

— Дал съм й дума.

— Дума? — тя се усмихна, след това се намръщи. Двата израза образуваха странно съчетание на лицето й. — Каква дума?

— Нали разбираш, тя е много млада, а баща й… ами баща й е много влиятелен човек. Той не иска да се срещаме и я изпрати надалече. В колониите. Но аз й дадох дума. Аз…

Той млъкна — усети, че е казал много повече, отколкото е имал намерение. Но искаше Ребека, да осъзнае защо той не трябваше да прекарва онази нощ с нея.

Пръстите й бавно се отпуснаха. Тя отдръпна ръка, облегна се назад и закима със странно изражение.

— Значи така? Чук-чук и после чао, а?

Той се разтрепери.

— Не беше така. Ако бях трезвен…

— Ако ти си бил трезвен — тя поклати глава. Изведнъж лицето й се изопна, погледът й стана строг. — Не разбираш ли, Ким? Още ли не си разбрал? Или разбираш само от атоми и абстрактни сили? Това момиче… Тя няма да те чака. Щом баща й е против. Те ни мразят, Ким. Още ли не си го схванал? Може да се усмихват, докато ни използват, но дълбоко в себе си ни мразят. Ние сме родени в Глината. По-различни сме от тях. И заради това ни презират.

— Не — обади се той тихо, разтревожен от внезапната промяна в нея, от насъбралия се в дребното й телце гняв. — Някои да. Но не всички. Това момиче…

Тя се изправи рязко и впери поглед в него.

— Но ти наистина все още не си го разбрал, нали? Ние с тебе сме от една порода. Знаем как стоят нещата. Познаваме мрака там долу. Защото той е вътре в нас всеки час, всеки ден. И знаем какво е да страдаш, да те купуват и да те продават, да се отнасят с тебе като с най-обикновен предмет — тя потрепери и го изгледа дръзко. — Ние с тебе сме от една порода, Ким Уард. Още ли не си го разбрал? Ние с тебе сме едно. Храненици. Чифт. Подходящата двойка.

Той клатеше глава, ала част от него виждаше истината в думите й. Облиза устни и заговори. Беше му болно, че се е стигнало дотук.

— Това, което казваш, Беки… е вярно. Наистина с тебе си приличаме. Но само толкова. И онова, което стана… — той потръпна, — … беше грешка. Не разбираш ли, че беше грешка?

Тя стоеше и го гледаше: дълъг, сърдит поглед, който сякаш го смазваше с тежестта си. Без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна. Тихо, внимателно затвори вратата след себе си.

Той поседя, втренчен във вратата. Знаеше, че не е свършило — не беше успял да я убеди, че е свършило. Извърна глава и забеляза, че на няма и шест крачки от него, някой го гледа.

— Туан Вен-чан!

Високият хуи сведе глава, усмихна се и оголи кривите си зъби.

— Ким… мога ли да седна при тебе?

— Разбира се. Моля… — Ким се надигна от стола си и лекичко се поклони за поздрав.

Туан седна, остави пред себе си своя чун и погледна към Ким.

— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Тревожи ли те нещо?

Ким сведе очи. Ако Туан е влязъл, докато говореха с Ребека, сигурно е видял, може би дори е подочул нещо. Но явно не беше за това. Той питаше Ким иска ли да поговори с него за проблемите си, да ги сподели.

Ким се поколеба за миг — чудеше се дали не трябва да запази всичко за себе си — но забеляза съчувствието и разбирането в погледа на високия хуи, кимна и се наведе към него.

— Ами виж сега…

— Какво става там горе?

Цен-ли стоеше до бюрото на Ли Юан, втренчен в екрана, вграден в повърхността му. Кънтящите металически звуци на кацащата совалка го бяха разтревожили и той бързо слезе тук, без да спира и да се консултира с никого.

Лейтенантът вдигна загриженото си лице към него.

— Не съм сигурен, господарю. Совалката на Чи Хсин акостира. Преди около три минути. Капитан Хенса отиде да го посрещне.

— Чи Хсин? — Цен-ли се разсмя, но чертите му оформяха неуверена гримаса. — Сигурен ли си?

— Кодираните сигнали бяха правилните. Никой освен личната охрана на Чи Хсин не би могъл да ги знае, господарю.

Цен-ли кимна, но се замисли. Тук има нещо нередно. Ли Юан щеше да ме предупреди. Той нямаше да замине, ако знаеше, че Чи Хсин ще идва. За миг остана наведен напред като в транс, сепна се и попита:

— На борда ли са вече?

Лейтенантът отмести поглед към друг екран.

— Да, дори в момента още излизат. Аз… — главата му отхвръкна назад, сякаш някой го беше ударил. Бузите му съвсем явно пребледняха, очите му се оцъклиха. — Ай-я…

Екранът почерня.

Цен-ли хукна — надолу по бавния виещ се коридор и по-нататък, към втората стая вляво, като пътьом кимна на стража. Наведе се над люлката, безцеремонно вдигна спящото бебе от завивките и се втурна през далечната врата. Хората се размърдаха, надигаха глави, докато той търчеше през стаите им или пък излизаха и викаха подире му, но нямаше време да се спира и да ги предупреждава. Сега дългът му беше само към Куей Джен. Но може би и за това беше вече твърде късно.

При люка, който водеше към кухните, стражът насочи дуло към него.

— Пусни ме! — ревна той и блъсна пушката. — От това зависи животът на твоя принц!

Стражът го изгледа със зяпнала уста как влиза вътре, след което кимна и се обърна да защитава люка — вече знаеше, въпреки че досега не го подозираше, че става нещо много лошо.

Кухните бяха празни. Цен-ли се спусна през дългите кънтящи стаи — чуваше собственото си хриптящо дишане, усещаше тежестта на полузадрямалото дете в ръцете си. Беше гушнал непохватно Куей Джен и силно притискаше малкото му телце — боеше се да не го изпусне или удари.

В дъното на кухните спря и задиша дълбоко, после се ослуша. Сега се чуваха отчетливи звуци на сражение — експлозии и далечни крясъци, след тях остър, приглушен писък. Зачовърка несръчно ръчното управление на люка и се промъкна в тесен кръгъл коридор, където му се наложи да се прегърби и да върви по-бавно. Сега всичко зависеше от бързината на натрапниците и от това, колко добре познаваха плана на мястото. Ако се бяха насочили право към централната зала, сигурно вече бяха стигнали дотам, но той беше готов да се обзаложи, че са постъпили другояче. Ако ги интересуваше тангът и семейството му, щяха да отидат първо там. Или поне така се надяваше.

В този тесен тунел звуците не достигаха до него. Но в края му стигна до ярко осветен кладенец и шумът се завърна. Гласове. Грубите гласове от Средните нива. Преглътна — беше разбрал. Терористи!

Трудно му беше да прецени от колко далече идват гласовете. Можеха все още да са долу, в далечния край на залата, а можеше и да са точно над него. Ако бе така, двамата с Куей Джен бяха обречени.

Прекоси откритото пространство, после внимателно постави на пода увитото в одеяла дете, като се молеше то да не се събуди и да не заплаче. Изправи се — дишаше тежко — и отвори едно от дузината чекмеджета, вградени в стената, за да извади бебешки скафандър. Бързо облече детето и запечата скафандъра; провери дали кислородният апарат работи, преди да прикрепи шлема. Бръкна в друго чекмедже, извади собствения си скафандър и го облече.

За обличането на защитните костюми бе загубил повече от две минути. Сега повече отвсякога трябваше да бърза.

Тук, в „долния“ край на двореца, имаше само един съвсем тесен тунел от повърхността към централната зала. Това беше сервизен и авариен изход, с една-единствена стълбичка в средата на обикновена метална тръба. Цен-ли притисна детето към себе си и започна да се изкачва към залата. Докато напредваше по стъпенките, щеше да става все по-безтегловен. Тъй като носеше детето, трябваше да внимава. Последната част на изкачването щеше да е неловка и трудна.

А може би просто вече го чакаха.

Ким седеше на ръба на бюрото и преглеждаше последните резултати заедно с Фен Во-шен и още един негов помощник, когато вратата в дъното на лабораторията се отвори с трясък.

— Беки…

Изправи се срещу нея. Бе минал малко повече от час, откакто се бяха видели, ала Ребека изглеждаше ужасно. Очите й бяха потъмнели и подпухнали, косата й — разрошена. Дрехите й бяха скъсани — беше ги съдрала или срязала — и те висяха на парцали като дрипите на някой просяк от долните нива. Но това беше нищо в сравнение със странната осанка, с напрегнатата животинска стойка, с яростната враждебност в очите й.

Постоя така известно време, облещена срещу него, после бавно, много бавно започна да се приближава към него. Движенията й бяха странно непохватни и той веднага разпозна тази непохватност. Такъв беше и Люк, преди да дойдат и да го отведат. Уил също. И най-накрая Дейо. Един след друг — като нестабилни съчетания на атоми, които яростно се разпадат.

Беше регресирала. Беше се върнала отново в предишното си състояние — такава, каквато беше там, в мрака на Глината. Или почти такава, защото в очите й все още проблясваше искрица разум — съвсем слаб проблясък там, където преди беше горял яркият огън на интелекта.

Фен Во-шен го докосна по рамото.

— Да извикам ли охраната?

— Не — и Ким протегна ръка сякаш за да му прегради пътя. — Не, Фен, сам ще се оправя.

Фен бавно се изтегли назад, като дръпна и асистента.

Ребека бе спряла на три крачки от Ким. Тялото й беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. Докато я гледаше, той почти виждаше как мракът изтича от нея. Мракът — огромната сила на унищожението — се изливаше от очите й, от устата й, от стегнатите мускули на крайниците й. И все пак не беше напълно подивяла. Нещо я удържаше — тъничка, трепереща нишка разум.

Разум… или мания.

Тя леко вирна брадичка, сякаш душеше въздуха, вдигна ръка и го посочи.

— Не беше прав, Ким. Не си разбрал.

Ръката й трепереше — движението още повече подчертаваше крехкостта й, сякаш всеки миг тя щеше да се разпадне. Устата й се разкриви, като че ли някаква жизненоважна връзка между нея и мисълта й беше прерязана. После заговори:

— Трябваше да сме двамата. Ти и аз. Заедно като Ин и Ян, до самия край — тя се разтресе; ужасното напрежение я караше да трепери. — Ти си мой, Ким Уард, още ли не си го разбрал? Мой. Така е писано.

Тя се приближи, вперила свиреп, предизвикателен поглед в него. Едно мускулче на бузата й подскачаше яростно, сякаш нещо се е промъкнало под кожата й.

— Но ти не го искаше, нали? Искаше нещо по-добро, а? Нещо по-изящно — избухна в студен смях. Ухиленото й лице погрозня, гласът й изведнъж се изпълни с жлъч. — Мислиш се за кой знае какво, нали? Мислиш си, че тук наистина те искат. Само че не е вярно. Ние не сме като тях. Ние сме Глина, Ким. Глина. И те никога няма да ни позволят да го забравим. Всеки път, когато ни се усмихнат, е лъжа. Всяка тяхна дума е измама. Но ти не го виждаш, нали? Светлината тук те е заслепила. Толкова те е заслепила, че не виждаш мрака под повърхността на всичко.

Тя бавно килна глава настрани, вдигна я, огледа го от странен, неестествен ъгъл.

— На всичко. Дори и на твойта скъпоценна. Но ти нямаше да ме изслушаш, нали?

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна със зловеща, тържествуваща усмивка.

— Наблюдавах те… знаеш ли това? Следях те през всичките тези три години. Записвах си какво правиш, с кого се срещаш. И така разбрах.

Усмивката й бавно помръкна. Под нея имаше мрачна, твърда горчилка.

— Толонен, нали? Толонен я изпрати далече. Открих това-онова.

Той мълчеше, ала думите й го плашеха.

— Толонен — повтори тя и лицето й се изопна. — Джелка Толонен. Твоята светлина. Но знаеш ли какво е направила? Едва не е убила човек, ето какво. Млад кадет. Нападнала го и почти го убила на място.

Той поклати глава.

— Лъжеш.

— Нима? — тя се разсмя горчиво. — От това, което съм чувала, излиза, че твойта Джелка е едно малко чудовище. Чух например, че…

Звукът от плесницата стресна Ким. Усети, че Ребека залитна назад, че Фен извика зад него, но мигът преди това му се губеше в пълен мрак.

Леко разтърси глава, сякаш да се освести и пак я погледна. Ребека стоеше там, вдигнала ръка към лицето си. Погледът й беше стреснат, сърдит.

Какво беше казала? Сега пък какво?

Погледна ръката си. Дланта го смъдеше, сякаш беше напръскана с антисептик. Пак я погледна, видя червения белег на бузата й. Отначало не разбираше връзката — имаше някаква празнина, в която всичко се губеше… после осъзна. Беше я ударил. Заради нещо, което беше казала. Заради…

Тя приклекна насреща му — всяка нейна клетка, всеки неин атом срещу него. За онзи кратък миг от мрак нещо в нея се бе променило. И последната светлина бе изтекла от нея, унищожена от удара. Съществото срещу него бе по-скоро животно, отколкото човек. Но въпреки това сърцевината й си оставаше недокосната, невредима. Точно това я движеше сега. То и нищо друго.

Гласът й също се беше променил; беше изгубил външния блясък, полировката, които притежаваше само преди секунди. Сега бе груб и гърлен, думите се откъсваха несръчно от устните й като чирепи от счупени грънци.

— Тиий и яаааз — изръмжа тя и замахна с ръка като с лапа. — Тиииий и ааз. Кххим. Ззай-дноууу. Глинна. Ний сссме Глинна.

— Не — извика той, отвратен от ужасните звуци, които издаваше. — Не, Беки, моля те, недей — но беше твърде късно. Тя изръмжа, озъби се и се хвърли към него.

Той я отблъсна и тя се стовари по гръб на бюрото, но само след миг отново се метна към него. Посегна да му избоде очите.

— Беки! — той я блъсна втори път. Почти не усети как Фен мина зад него и изтича до вратата. — В името на всички богове, Беки, не!

Но тя вече не разбираше от думи. С дивашка ярост, която го стресна, отново се хвърли срещу му. Сграбчи го силно, сякаш искаше да го повлече надолу, към бездните, които обитаваше сега. И този път той знаеше, че трябва да й причини болка, за да я спре.

Замахна сляпо: заудря я по лицето, по шията, по гърдите. Яростта на ударите я изненада и тя отпусна хватката си около врата му. Залитна назад, той стовари юмруците си върху й и тя се свлече на колене. И когато се готвеше да нанесе още един, последен удар, се разнесе вик:

— Уард! Недей!

Ким се сепна и се огледа. Ребека стоеше на колене до него, обърнала лице нагоре, а очите й бяха празни, невиждащи. По тялото й премина тръпка, след това мъничкото й телце бавно се строполи на пода.

Убих я — помисли си ужасен. — Убих я…

Шрам притича до него и пое контрола над положението. Нареди на стражите да вържат безчувственото момиче и да го отнесат, обърна се към Фен и му нареди да оправи стаята. Но Ким не забелязваше нищо. Изведнъж отново се беше върнал в Рехабилитацията, коленичил до повредената клетка, втренчен в безжизнената птица — видението бе толкова истинско, сякаш ако протегнеше ръка, щеше я докосне.

Пак — помисли си и изпусна въздишка. — Събития като вълнички в огромния океан на Времето, тъмни кръгове, които се разпълзяват към далечния бряг на бъдещето.

Изстена — сети се за изгубените приятели. Първо Люк, после Уил и Дейо, а сега и Ребека. Бяха от Глината, всеки един от тях, направени от кал и оформени от мрачните обстоятелства. Но защо? Какъв смисъл имаше от тяхната смърт? Каква причина? За да продължава той нататък? Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

— Уард!

Шрам бе вперил загрижен поглед в него и го разтърсваше.

— Ела на себе си, Уард! Свърши вече. Няма я. Прибрахме я.

— Прибрахте я?

Ким се обърна, погледна към Шрам и видя зад очите му дивашката радост, която трагедията предизвикваше в този човек. За него подобна тъжна случка беше триумф, ново доказателство за правотата му — че Глината си е Глина и никога не може да се издигне, да стане наистина човек. Но Шрам не разбираше. Никога нямаше да разбере. Трябваше да е живял там — първо в мрака, после в Единицата заедно с Люк и Уил, Дейо и Ребека.

Ким въздъхна — за първи път осъзна колко огромна е загубата. Те бяха нещо. Нещо ярко, хубаво, чудесно. Имаше време, когато те обещаваха всичко. Като прекрасна златоока птица. Птица в клетка — която никога не е летяла.

— Хайде пак на работа — подкани го Шрам и го докосна по рамото, но Ким отблъсна ръката му.

— Не ме пипай! — погледна го той сърдито. — Не смей да ме пипаш!

Видя как в очите на мъжа проблесна гняв и усети как в отговор нещо дълбоко вътре в него се втвърдява. Роб или не, той нямаше да търпи това нито миг повече. Оттук нататък щеше да се бори, когато и да се сблъскаше с нещо подобно — не само заради себе си, но и заради онези, които вече ги нямаше и не можеха да се борят. Заради децата на мрака, които бе обикнал… и бе загубил.

Заради Люк, Уил и Дейо… и най-накрая заради Ребека.

— Извикай Кембъл — той впери дързък поглед в Шрам. — Веднага! Кажи му, че искам да говоря с него. Кажи му, че искам да се махна оттук.

Ръбовете на отвора бяха още горещи от огъня, с който си бяха прогорили пътя дотук. Ю се промъкна през него внимателно, сви се и се оттласна, както я бяха учили. Движението я отпрати към отсрещната стена, където безжизненото тяло на лейтенанта от охраната се бе отпуснало на стола, а ръцете му плуваха във въздуха пред него. Големи мехури кръв и мозък се надигаха от кървавата каша на мястото на главата му. Без изобщо да я е грижа, Ю го бутна настрани.

Бързият оглед й показа, че човекът не е имал възможност да повреди пулта. Тя се обърна и погледна към дупката. Един от колегите й надничаше оттам.

— Е? — подвикна той нетърпеливо. Използваше късовълновата честота, с която се свързваха помежду си.

— Всичко работи — отговори жената до бюрото. — Веза може пак да включи тока. Записите са у мене.

Тя се наведе над трупа, извади две малки касети от джоба до яката си и ги пъхна в плота на пулта. Нямаше ток само две минути и половина, но времето беше достатъчно, за да задрънчат алармите долу в Чун Куо. Ескадрон от бързи, тежковъоръжени бойци сигурно вече се е отправил към тях. Записите трябваше да ги заблудят, може би дори да ги задържат за известно време, докато работата напреднеше.

Токът се включи изведнъж. На единия екран тя видя двама от техните, които стреляха в някакъв коридор; куршумите описваха дъги — кориолисов ефект, за който ги бяха предупредили. На другия екран видя фигура в копринени одежди, която плуваше безжизнена, по очи, в живописен басейн. Сред дългите черни кичури на косата се различаваше тъмночервено петно. На третия екран се виждаха двама стражи, които чакаха с гръб към голяма, покрита с тежка украса врата. Изглеждаха изплашени до смърт, ала решени да устоят.

Тя погледа още малко като омагьосана, после се извърна и се захвана за работа.

Криз стоеше на наблюдателната площадка и гледаше света под краката си. Често в потока на мислите си тя се беше спирала и бе поглеждала надолу за миг. Но сега беше друго. Този път беше наистина. Усещаше студеното разстояние под себе си. Сякаш само лист прозрачен лед я отделяше от това огромно пространство. Тя потрепери и погледна към стълбите, заслушана в непрекъснатия поток от новини, който се изливаше в ухото й.

Беше минало добре. По-добре, отколкото се надяваха. Още две минути и всичко щеше да е тяхно.

— Криз! Криз! Там ли си?

Беше Дона, нейният лейтенант. В момента тя трябваше да се намира в покоите на Ли Юан.

— Пипна ли го?

— Не! Няма го тук! Изтървали сме го!

Криз се намръщи. Не беше възможно. Совалката му си беше на дока, а и по план трябваше да е тук.

— Не — припряно възрази тя. — Претърси навсякъде. Трябва да е тук!

Дона веднага се обади.

— И Куей Джен също. И него го няма!

— Какво?! — разтревожена и ядосана, тя се поколеба, след това се втурна нагоре по стълбите. — Идвам. Стой където си и не мърдай. — Смени честотата и бързо заговори на трите жени от екипа, които бяха останали да пазят главната зала.

— Ан, ти стой където си. Веза и Йоана, придвижете се до другия край на залата. Там може да има някой.

Тя продължи да тича покрай повалените стражи през тлеещите, разбити стаи и най-накрая стигна до личните покои на Ли Юан. Тук, където очакваха, че ще е най-трудно, всичко беше недокоснато. Това повече от останалото я убеди, че Ли Юан го няма там.

— Съпругите? — попита.

— По-надолу — и Дона се приближи до нея. — Наложи се да запалим стаите. Стражите се съпротивляваха упорито.

— А Куей Джен?

— Бил е тук. Завивките в люлката бяха разхвърляни. Но бавачката му не знаеше нищо. Когато се събудила, го нямало.

— Значи е още тук — усмихна се тя. Новината я беше ободрила. — Това е добре. Хайде тогава да намерим малкото копеленце!

Цен-ли потрепери. Чуваше ги да идват — тежките им специални магнитни ботуши дрънчаха на всяка крачка.

— Само още минутка! — процеди той шепнешком през зъби. — Само още една минутка!

Куей Джен вече беше настанен в малката ракетка, която наричаха „ковчега“, и завързан с паяжина от кабели в нишата, където обикновено дежурните инженери държаха запасната бутилка с кислород. Сега нямаше нито време, нито място за удобства, трябваше да мине и така. А ако не успееха — е, все беше по-добре, отколкото да умрат отвън. Смъртта с всеки изминал миг ставаше все по-сигурна.

Беше в тесния сервизен бокс до блистера, който държеше малката, прилична на бръмбар сервизна ракета. Вече повече от минута си играеше с ключалката на ръчното управление — опитваше се да го отвори и задейства, нямаше гаранции, че ще може да се върне на ракетата. Привиждаше му се как тя се понася бавно по своя кил, дълъг две ли, а външният люк е отворен към вакуума. Ако Куей Джен не замръзне до смърт, щеше да се задуши. Освен ако Цен-ли не успееше някак да се вмъкне обратно вътре и да затвори външния люк с ръце. А дори и да успееше, щяха да имат въздух само за дванайсет часа.

Работата вървеше на зле. С всяка секунда — все по на зле. Той изсумтя и яростно фрасна тежката ключалка, докато псуваше под нос.

— Щракни бе, гад, щракни! — Тя удържа още миг, после изсъска и поддаде. Автоматите изхвърлиха таблото напред и то го фрасна в лицето.

— Майната ти и на тебе! — разсмя се той по средата между облекчението и чистата паника. Бързо се протегна, завъртя ръчката и я извади. Веднага чу приглушеното трополене на печатите — наместваха се. Сега сервизното помещение беше затворено херметично и двата му изхода бяха запечатани. Почувства се по-добре, по-сигурно. Щеше да им отнеме няколко минути да ги срежат. А за няколко минути…

Понечи да се обърне, но нещо на таблото привлече вниманието му. Шайба. Беше фино калибрована от нула до две. В момента сочеше едно. Втори набор от цифри бележеше ротационната скорост. Веднага разбра какво е това. Усмихна се и бавно завъртя шайбата надясно. После рязко, почти злобно я тресна обратно наляво, остави я така и се обърна към отворения блистер.

Когато удари, Криз беше край басейна. За миг я връхлетя усещане за тежест, за натиск, а след това отначало бавно, но после все по-бързо започнаха да се случват разни неща. Първото чувство беше доста приятно — някаква лекота, колкото телесна, толкова и душевна. Преди да се сети какво я е ударило, огромната водна повърхност пред нея започна да се надига и да се разкъсва.

В микрофона в ухото й изведнъж се разнесе паническа врява. Дворецът забавяше въртенето си! Някой го беше спрял!

— Ан! — изкрещя тя. Краката й за миг се отлепиха от пода. — Какви ги правиш, да ти го начукам?

Последва тишина, след това се разнесе гласът на Ан:

— Какво става? Ай-я! Какво става?!

Криз разбра веднага. Гравитацията. Някой се беше добрал до другия край на контролната зала преди тях. Щом се сети за това, гласът на Веза изкрещя в ухото й:

— Запечатан е! Някой го е запечатал!

— Използвай експлозиви! — кресна й Криз. Вече се носеше на известно разстояние над пода. Огромни буци вода се издигаха напред и нагоре над басейна. Представяше си какъв хаос е навсякъде. — Като проникнеш вътре, там има контролно табло. Внимавай да не го повредиш. Нагласи шайбата обратно на една атмосфера.

Усещаше как с всеки миг олеква, докато огромният дворец се върти все по-бавно, гигантските му двигатели забавят ход и вървят към пълно спиране. Скоро целият щеше да е също толкова безтегловен, както в залата.

Изведнъж всичко беше тръгнало на зле. Много зле!

— Веза, аз…

Корабът потрепери. Сякаш нещо се беше ударило в него. Нещо грамадно. Криз усети как се мята над басейна, как огромни водни стени я блъскат и преобръщат. Ударите убиха скоростта. И точно когато си помисли, че всичко е приключило, последва втори, много по-силен взрив, който като че ли я вдигна и я разтърси, а после я метна надолу като огромна ръка, която я притисна здраво към дъното на басейна и я смачка.

От сто ли разстояние първият боен кораб забеляза какво става и го засне с камерата. Светлинният ореол около контролната зала трепна, после се замъгли. Бавно, почти грациозно спиците в долния край започнаха да падат, залата — да се откъсва от ръба. Само след мигове цялата станция, като че ли се разтресе и бавно започна да се накланя. Странни електрически следи проблеснаха покрай доковия модул най-отгоре. Другият край на залата се люшна навътре, към пръстена, ала още преди да се удари, целият дворец се разтърси и се разпадна като крехка стъклена фигурка.

За миг екранът на бойния кораб сякаш пламна. После избледня много бавно до мъждукащо, обсипано с въглени черно. По аудиовръзката се чуваше силно съскане на статично електричество.

— Какво стана?! — вряза се през шумовете глас. — Какво става там, в името на всички богове?!

— Край — тихо, невярващо отговори пилотът. — Куан Ин да ни пази. Край!

Глава 23Камъкът отвътре

— Разбирам — сериозно потвърди Цу Ма. Седна съвсем пребледнял. — Намерили ли са някакви отломки?

Човекът на екрана видимо се съсредоточи, след това кимна. Беше подключен към таблото пред себе си и в момента получаваше сведения.

— По-голямата част от останките са си останали там горе, но много са паднали. Има сведения за големи отломъци, паднали в морето край брега на Гвинея.

Цу Ма извърна поглед за миг, после отново се обърна към екрана. Цялото му лице се беше вцепенило, в очите му проблесна внезапен гняв.

— Кой го е направил?

Този път човекът изобщо не се поколеба.

— Ю. В Киев са получили двуминутен запис, заснет в Ян-джин, преди системите да изключат.

— Ю… — прошепна той. — Но как са попаднали на борда? Човекът от силите за сигурност поклати глава.

— Още не знаем, чие хсия. Разследването среща известни… трудности.

— Трудности? — тангът веднага стана подозрителен. — Що за трудности?

— Ами… — колебанието издаваше колко му е неловко. Този човек знаеше всички стари истории за съобщаването на лоши новини. — Като че ли в този сектор липсват половината от дневните записи.

— Липсват?! — Цу Ма се разсмя дрезгаво. — Невъзможно. Има резервна апаратура и за резервната апаратура, нали?

Мъжът наведе глава.

— Така е, чие хсия, но запис няма. Има дупка.

Цу Ма се замисли. Ван Со-леян. Беше негова работа. Но как да го докаже? Как да го свърже с тази гадост? И после като студена вълна, която охлади гнева му, го порази мисълта какво означава това за Ли Юан. Цялото му семейство беше загинало. Цу Ма потръпна и леко се извърна — от съседната стая се чуха гласове. И точно в този миг като някаква отвратителна подигравка се разнесе силният жизнен смях на Ли Юан. Не се смей, Ли Юан — съпругите ти са мъртви. И малкият ти син.

Едва успя да се принуди пак да се обърне към екрана.

— Свържи ме с проследяването. Искам обяснение.

Последва четирисекундно забавяне, после едно разтревожено лице замени офицера от силите за сигурност.

— Герхарт, чие хсия. Началник на службата за проследяване, Северно полукълбо.

Цу Ма веднага му се нахвърли:

— Какво е това, Герхарт?! Казват ми, че липсват половин ден записи! Възможно ли е?

— Не, чие хсия.

— Но е вярно.

— Да, чие хсия.

— Тогава как ще го обясниш?

Герхарт преглътна и заговори:

— Били са изтрити, чие хсия. Някой ги е премахнал.

— Някой? — изведнъж тонът на Цу Ма стана безжалостен.

Офицерът покорно сведе глава.

— Аз отговарям за това, чие хсия. Знам дълга си.

— Да не искаш да ми кажеш, че ти си го направил?!

Герхарт се поколеба и поклати глава.

Цу Ма пое дълбоко дъх, после заговори отново. Търпението му още малко и щеше да се изчерпи.

— Сега не е време да защитаваш честта си, човече. Искам да знам кой го е направил и по чия поръчка. И то възможно най-скоро. Разбра ли ме? Тогава ще говорим за дълг.

Герхарт понечи да каже нещо, но само се поклони. Цу Ма прекъсна връзката и втренчи празен поглед в слепия екран. Изсумтя, изправи се тежко и се обърна към вратата.

Там стоеше Ву Ши и надничаше вътре. Щом забеляза колко е пребледнял Цу Ма, пристъпи две крачки напред.

— Какво става, в името на всички богове?

Цу Ма облиза пресъхналите си устни, хвана Ву Ши под ръка и го поведе обратно. В съседната стая на дивана вляво седеше Ли Юан с чаша гъсто вино в ръка. Цу Ма погледна към Ву Ши и го подкани с жест да седне. Ли Юан се взря в него усмихнат, но усмивката му бързо се стопи.

— Какво е станало?

— Лоши новини — Цу Ма не смяташе да извърта. Знаеше, че няма никакъв начин да смекчи онова, което трябва да съобщи. — Янджин е унищожен. Оцелели няма.

Ли Юан зяпна, след това рязко сведе очи. Внимателно остави чашата си. Пребледня, без да ги погледне, стана и излезе.

Ву Ши се втренчи в Цу Ма — ужасът, който го бе завладял, се четеше по лицето му.

— Вярно ли е? — попита тихо. После поклати глава и се разсмя горчиво. — Разбира се… Ти не би си направил подобна шега — и си пое въздух. — Куан Ин! Как?

Гласът на Цу Ма трепереше. Най-накрая го бе усетил. Когато видя Ли Юан, когато трябваше да му каже…

— Ю. Терористи. Успели са някак да попаднат на борда.

Ву Ши поклати глава.

— Не е възможно.

— Така ли? — тонът на Цу Ма беше рязък. Твърде рязък. Махна неуверено с ръка и се отпусна до другия танг. — Съжалявам… но ето, възможно е.

— Ван Со-леян… — тихо произнесе Ву Ши, вперил очи в празната врата.

— Да — съгласи се Цу Ма. — Няма кой друг. Носи неговия почерк.

— И сега какво?

Цу Ма се разсмя — поразяваше го целият ужас на иронията.

— Ще постъпим както предложи Ли Юан. Нищо. Докато не се сдобием с убедителни доказателства.

Но Ву Ши се изправи гневно.

— След това, което стана!

Цу Ма впери поглед в ръцете си.

— Нищо не се е променило. Дори и рухването на Янджин не може да оправдае действията ни, щом нямаме доказателства. Дори и Ли Юан би го потвърдил.

Ву Ши изсумтя.

— Никак не ти отива да разсъждаваш така, когато някой тъгува. Той загуби син!

— И съпруги… — добави Цу Ма. Споменът за собственото му участие във всичко това го жегна. — Но ние не сме само мъже. Ние сме тангове. Трябва да действаме според закона, а не според инстинкта си.

— Какъв закон следва Ван Со-леян, когато ни унищожава, а ние не правим нищо? — Ву Ши прекоси стаята, след това се върна. — Не мога просто да стоя и да чакам, Цу Ма. Ако не направя нещо, ще се задавя със собствената си жлъч.

Цу Ма го погледна. Очите му бяха мокри от сълзи.

— Мислиш ли, че аз не се чувствам по същия начин, Ву Ши? Богове, ако беше толкова просто, с голи ръце щях да го попилея! Но трябва да сме сигурни. Трябва да действаме справедливо. И никой да не може да ни обвини.

Ву Ши отново изсумтя.

— А ако не открием нищо?

Цу Ма мълча дълго. После отново погледна Ву Ши в очите и се усмихна мрачно.

— Тогава ще го убия — въпреки всичко.

Ван Со-леян се надигна раздразнено и смъкна черната кадифена маска от очите си.

— Е? Какво има?

Прислужникът, коленичил до вратата, леко повдигна глава.

— Чи Хсин, чие хсия. Моли за аудиенция.

Ван погледна таймера до леглото и поклати глава. Сякаш се събуди изведнъж, скочи, наметна одеждите си и се отправи към кабинета си.

Разгневеното лице на Чи Хсин изпълваше огромния екран над бюрото. Едва изчака Ван да влезе в стаята и заговори:

— Какво означава това, Ван Со-леян? Моята совалка! Използвал си моята совалка!

Ван Со-леян се намръщи объркано, приближи се до екрана и вдигна ръка.

— Спри, братовчеде. Не зная за какво говориш. Какво с твоята совалка? Какво е станало?

Чи Хсин се разсмя цинично.

— Стига игрички, братовчеде. Това е сериозно. Може да означава и война.

Ван Со-леян обаче наистина беше озадачен. Чи Хсин го забеляза, намръщи се и като че ли се отдръпна от екрана.

— Искаш да кажеш, че нищо не знаеш?

Ван поклати глава — изведнъж го присви стомахът.

— Не… Значи е станало нещо?

Чи Хсин си пое дъх и му обясни по-спокойно:

— Получих новината едва преди минута. Ли Юан е мъртъв. Заедно с цялото си семейство. Янджин е разрушен. Паднал е от небето.

Ван Со-леян усети как го облива мощна вълна от възторг, но лицето му си остана сковано като маска.

— Ах… — само това успя да каже. Но новината беше като нежен вятър, повял след вековна суша, знак за разведряващия дъжд, който идва.

Чи Хсин заговори отново.

— Значи нищо не си знаел?

Ван поклати безмълвно глава. Но щом чу новината, изведнъж разбра. Мах! Мах вече се беше включил!

— Кой знае освен тебе?

— Личните ми прислужници. И неколцина от охраната ми.

— Значи няма проблеми. Совалката е била унищожена при експлозията. Без съмнение никой не би могъл да я проследи до тебе.

Щом го каза, вече знаеше какво трябва да предприеме. Кого да подкупи, кои записи да унищожи. Щеше да има следи. Движението на совалката щеше да бъде записано. Но трябваше да се вземат мерки — и то веднага — всичко да се заличи.

— Никакви оцелели ли няма?

— Никакви.

Отново с мъка успя да скрие бурната радост, която го обзе при тази новина. Пое си дъх и кимна.

— Остави на мене, Чи Хсин. Ще се погрижа да не останат никакви следи.

— Заклеваш ли се, че нищо не си знаел, Со-леян?

Ван отприщи гнева си.

— Не ме обиждай, братовчеде! Нищо не знаех. И макар че тази новина ме радва, никак не ме радва вестта за твоите страхове. Мой дълг е да ти помогна, братовчеде.

Чи Хсин се умълча, след което едва-едва кимна.

— Това не ми харесва, Со-леян. Нито пък споделям радостта ти от новината. Тя удря в сърцето всички нас. Знам колко мразиш Ли Юан, но помисли. Можеше и да си ти или пък аз. Който го е направил, той се е целил в Седмината — не само в Ли Юан.

Ван сведе глава уж засрамен.

— Съжалявам. Прав си, Чи Хсин. Но няма да плача, щом ме изпълва радост.

Чи Хсин се втренчи в него, после се извърна в профил към Ван Со-леян.

— Съзнаваш ли какви проблеми ще ни навлече това?

Съзнаваше го. И когато Чи Хсин изчезна от екрана, остана там, разкъсван между гнева и радостта — радост от новината и гняв заради това, че Мах беше изпреварил новите предложения в Камарата. Прибързаността на Мах щеше да му докара големи проблеми. И все пак… Де да можеше всеки ден да му носи такива проблеми! Бързо изтри секретен код, чрез който знаеше, че ще се добере до Мах и заличи всички следи зад себе си. По този начин се подсигури да няма никакъв контакт с него през деликатния период от няколко седмици, който му предстоеше.

Значи оставаше само да уреди въпроса със совалката. А това, както и всичко друго, щеше да стане чрез определени хора от домакинството на самия Чи Хсин. Те не знаеха с кого си имат работа — знаеха само, че като му я свършат, забогатяват. Нека се опитат да го проследят. Няма да успеят?

Ван Со-леян стана и се върна в спалнята на мъртвия си баща. Беше твърде възбуден и не можеше да заспи. И да не успеят да очистят името на Чи Хсин, не беше кой знае колко важно. Седмината щяха да останат Петима. А без Ли Юан…

Разсмя се, притича до прозореца и дръпна завесите. Навън беше тъмно, луната светеше ниско над земята. След два часа щеше да се съмне. Протегна напред ръце с разтворени длани и ги погледна. Какви гладки бели длани… Дълго време ги съзерцава така, след това бавно ги сви в юмруци и се усмихна.

Нека да го обвиняват. Неговите ръце, ръцете на Ван Со-леян, щяха да са чисти.

Обърна гръб на прозореца и видя себе си там, в Съвета, срещу разгневените лица на Цу Ма и Ву Ши, обуздал собствения си гняв.

— Отнасяте се несправедливо с мене! — чу се да казва. — Нищо не знаех за това!

Беше истина. Разсмя се радостно. Да, този път това беше почти истината.

Ли Юан лежеше в тъмната стая, потънал в скръб — тъгата притискаше гърдите му като огромна тежест и го смазваше; черен, тежък воденичен камък, под който лежеше безпомощен. Всяко движение му струваше усилия, всеки с мъка поет дъх беше предателство. Към мъртвите.

В тоя миг на вцепенение, на безсмислена празнота някой се промъкна в стаята и коленичи до него. Цу Ма. Усети ръката на по-възрастния на тила си, сред тъмната коса; усети мокрото му чело, мекия допир на буза до неговата. Със затворени очи притисна силно другия към себе си и тлеещата скръб се заизлива от него. Когато болката сякаш понамаля, усети как Цу Ма се отдръпва и го пусна. Надигна се — чувстваше се кух, втренчил празен поглед в мрака.

— Такава загуба…

Цу Ма не довърши думите си. Ли Юан бавно извърна лице към него. Усещаше натиск горе в гърдите — пареща нужда да каже нещо, ала нищо не му идваше на езика. Закашля се и едва не се задави, после изведнъж наведе глава — острата болка пак го прониза.

В дъното на стаята вратата се отвори бавно.

— Чие хсия…

Цу Ма извърна глава, стана и се приближи.

— Какво има?

Последва бърз шепот и Цу Ма се върна.

— Юан… моля те, ела и си измий лицето. Генерал Райнхарт е дошъл. Има новини.

Ли Юан се изправи бавно. На светлината, която идваше откъм отворената врата, лицето на Цу Ма се виждаше ясно. Виждаше зачервените му очи, мокрите му бузи.

— Райнхарт? — запита той. — Мислех, че никой не знае…

Намръщи се и отмести поглед към прислужника на вратата.

Щом Райнхарт знаеше, че са тук, значи имаше пробойна в охраната. Знаеше само Цен-ли.

Цу Ма протегна ръка и го хвана за лакътя.

— Поосвежи се, братовчеде. После ела в кабинета ми.

Ли Юан впери поглед в него и поклати глава.

— Не. Ще дойда така. Сълзите не са повод за срам.

Докато вървяха, прислужниците и стражите свеждаха глави — не смееха да ги погледнат. Всички знаеха за случилото се. Мълвата беше плъзнала из двореца преди час. Ала въпреки това не можеха да не забележат осанката на Ли Юан. Такова достойнство в скръбта. Такава сила.

В кабинета на Цу Ма Ву Ши се приближи до него, прегърна го и излезе. Цу Ма кимна на личния си секретар и също излезе. Секретарят се поклони ниско, приближи се до вратата в дъното и я отвори. Райнхарт влезе в стаята.

— Тук съм, ако имате нужда от мене, чие хсия — поклони се отново секретарят, излезе и затвори вратата зад себе си.

Ли Юан остана в стаята със своя генерал.

— Кой ти каза, че съм тук, Хелмут?

— Цен-ли, чие хсия.

Ли Юан млъкна озадачен. Райнхарт не беше въоръжен, но тангът продължаваше да подозира някакъв капан.

— Кога ти го каза?

— Преди по-малко от час, чие хсия.

Ли Юан се разтрепери. Ти не си ли чул? — едва не кресна той, но после осъзна, че Райнхарт трябва да е чул всичко още преди да са съобщили на него. Пристъпи напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че говорих с него, чие хсия. Той ми каза къде сте. За мене… — генералът се поколеба и се усмихна плахо. — За мене беше голямо облекчение, господарю.

Ли Юан разбра веднага.

— Смятал си, че съм мъртъв?

— Целият свят смята, че сте мъртъв.

— А Цен-ли? — Ли Юан направи крачка напред. Съмнение и надежда се бореха на лицето му.

— Жив е, чие хсия. И той, и Куей Джен.

Ли Юан се разсмя слисано.

— Куей Джен? Жив?!

— Един разузнавателен кораб ги прибрал. Ракетата им била повредена, но на тях им нямало нищо.

— Ракетата ли?

— Малка сервизна ракета. Оцеляла след експлозията. Извадили късмет. Сред отломките и тя изглеждала като отломка. Само визуалният контакт ги спасил.

Но Ли Юан почти не го слушаше. Той бързо прекоси стаята, наведе се над бюрото на Цу Ма и огледа уредите. Нетърпеливо се обърна към Райнхарт:

— Къде са те сега? Как мога да се свържа с тях?

Генералът се приближи, набра кода, отдръпна се и остави Ли Юан сам, надвесен над екрана.

На екрана се появи лице на войник, който бързо се поклони и повика някого. Личеше си, че са очаквали този момент.

— Цен-ли! — възкликна радостно Ли Юан, щом познатото лице се появи на екрана. — Как си?

Цен-ли се поклони и се усмихна. Очите му бяха мокри.

— Живи сме, ваше височество.

— А синът ми? Къде е синът ми?

Друг войник донесе Куей Джен и го подаде на Цен-ли. Той отново се обърна към екрана, гушнал заспалото детенце. Движението разбуди Куей Джен. Той се протегна, разплака се и взе да удря Цен-ли с ръчичка по врата. След това се успокои и млъкна.

— Куей! — тихо го повика Ли Юан. По бузите му се стичаха радостни сълзи. — Малкият ми Куей…

Цен-ли мълчеше. Силни чувства едно след друго се сменяха на лицето му. Той се овладя и заговори отново:

— Бяха Ю, ваше височество. Чух ги. Но корабът… — поколеба се, но изплю камъчето: — Беше совалката на Чи Хсин. Със секретните му кодове.

Ли Юан изправи гръб. През тялото му премина тръпка. Стана му студено.

— Сигурен ли си, Цен-ли?

— Стражите ви бяха прекрасни, ваше височество, ала бяха предадени.

Ли Юан изстена. Временното му облекчение, че са живи, го бе заслепило за всичко останало. Ала съпругите му си бяха мъртви, а дворецът — разрушен. Сега се оказа, че и Чи Хсин го е предал.

— Значи не е Ван Со-леян? — произнесе тихо.

Тресеше го. Внезапната люта омраза измести скръбта и щастието.

— Нямам основание да… — започна Цен-ли и млъкна: беше забелязал погледа на Ли Юан. — Ли Юан, аз…

— Братята ти знаят ли, че си жив? — изведнъж Ли Юан промени темата.

— Те… те още не знаят, ваше височество.

— Тогава сам ще ги осведомя. Щом си жив, няма да позволя те да скърбят.

Цен-ли зяпна и се поклони. Беше разбрал.

— И, Цен-ли…

Той отново вдигна глава и срещна погледа на Ли Юан.

— Да, ваше височество?

— Не зная как си успял, но съм ти невероятно задължен. Каквото и да поискаш, ще го имаш.

Цен-ли се усмихна тъжно.

— Има само едно нещо, което искам, братовчеде Юан. Искам го мъртъв.

— Кого? Чи Хсин?

Цен-ли продължаваше да се усмихва тъжно.

— Не. Другият…

— Ах, да… — Ли Юан си пое дълбоко дъх. — Да. Аз също.

Цу Ма го чакаше в преддверието.

— Е? — нетърпеливо се спусна към него.

— Цен-ли е жив — усмихна се Ли Юан. — Синът ми също. Куей Джен.

Лицето на Цу Ма грейна. Прегърна силно Ли Юан, после отстъпи назад и се навъси.

— Значи знаем какво е станало?

— Да — сведе глава Ли Юан. — Обаче май сме сбъркали.

— Сбъркали?

— Не е братовчедът Ван. Или поне не е действал пряко. Бил е Чи Хсин.

— Чи Хсин? — Цу Ма се разсмя невярващо. — Ами! Не му стиска! — но забеляза, че лицето на Ли Юан е все така сурово, и поклати глава. — Какви доказателства имаме?

Ли Юан вдигна очи.

— Използвали са совалката му. И кодовете му. Какво още ни трябва?

Цу Ма се вгледа в него и кимна.

— Ако свикам Съвета, значи…

Но Ли Юан го хвана за лакътя.

— Не. Не сега. Сега ще действаме както аз кажа.

Чи Хсин се беше свил в краката на Ли Юан — едната му длан се притискаше към хладните плочки на пода, а другата беше вкопчена в полите на младия танг. Молеше го със сълзи на очи.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, Ли Юан? Предадоха ме…

Ван Со-леян ги гледаше от дъното на стаята, навъсен и мълчалив. Бяха го направили на глупак. Собственото му лице го беше издало. Но изненадата не беше доказателство, а Чи Хсин си бе замълчал за срещите им. Нямаше значение какво мислят Ли Юан или другите за себе си. Пред света те се нуждаеха от доказателства, а ги нямаха.

— Предали са те? — гласът на Цу Ма беше натежал от сарказъм. Изсумтя презрително, извърна се и се приближи до застаналите по-встрани Ву Ши и Вей Чан Ин.

Ли Юан се наведе и изтръгна коприната от ръката на Чи Хсин — див, грозен жест. Чи Хсин огледа танговете и отново смирено сведе глава. Всякакво величие бе изчезнало от осанката му. Сега той молеше за живота си. От друга страна, Ли Юан изглеждаше почти демоничен. Лицето му беше като на ястреб — безмилостно, почти нечовешко в неприкритата си жестокост. За миг спря очи върху кока на Чи Хсин, рязко отметна глава и втренчи гневен поглед във Ван.

— И се заклеваш, че Ван Со-леян не е знаел нищо? Сигурен ли си, Чи Хсин?

Ван понечи да се обади, но Ву Ши го сряза:

— Дръж си езика зад зъбите, Ван Со-леян! Чи Хсин трябва да отговори!

Ван Со-леян изгледа кръвнишки Ву Ши, ала се подчини. Ако гледката на живото лице на Ли Юан го шокираше, това почти не можеше да го понесе. Как смееха да му говорят по този начин?

Чи Хсин трепна, но поклати глава.

— Ван Со-леян не знаеше нищо. Говорих с него само секунди след като научих. Мислех, че…

— Мислел си какво? — беше ужасно да чуваш студения гняв в гласа на Ли Юан.

Чи Хсин си пое дъх и пак заговори, забил поглед точно пред краката на Ли Юан:

— Не е тайна, че той те мрази, Ли Юан. Та си помислих… че това е негова работа.

— А не беше ли?

— Внимавай! — обади се Ван и пристъпи напред.

Така стояха нещата. Бяха зарязали всякакъв етикет. Ли Юан както винаги бе погазил традицията. А останалите му подражаваха. Бяха му съучастници.

Всички чакаха отговора на Чи Хсин.

— Нищо не знаеше, кълна се. Наистина се слиса, не се преструваше. Обаждането ми е записано. Аз…

— Стига! — изведнъж го прекъсна Ли Юан. Обърна гръб на Чи Хсин, прекоси стаята и застана пред Ван Со-леян. Поклони се едва забележимо и заговори:

— Чи Хсин, макар и опозорен, надали би казал подобно нещо ей така. А и записът — сигурен съм, че там се вижда точно онова, което той твърди — и вирна брадичка. — Така че, братовчеде, трябва да ти се извиня за онова, което поисках.

Ван Со-леян беше почервенял от гняв, ноздрите му трептяха, целият излъчваше възмущение, ала не каза нищо. Дори и с извинението си Ли Юан го беше обидил и се бе подиграл с традицията. А всички останали тангове гледаха и нищичко не казваха.

Ли Юан рязко обърна гръб на Ван Со-леян и погледна към Чи Хсин.

— Ами ти, Чи Хсин? С тебе какво да правим?

— Това са глупости… — обади се Ван, но преди да успее да каже още нещо, Ли Юан се обърна и грубо, почти брутално запуши устата му с длан и бутна главата му назад. Заговори яростно, като на васал:

— Млък, Ван Со-леян! Сега ще си мълчиш! Ясно?

Ли Юан рязко дръпна ръка, изгледа сърдито Ван, обърна се и остави Ван да опипва охлузените си устни. По бадемовите му очи си личеше, че е готов да убива.

Ли Юан пак прекоси стаята и се надвеси над Чи Хсин. Сега на лицето му бе изписано отвращение.

— Говори, Чи Хсин. Какво да те правим?

— Да ме правите ли? — Чи Хсин се обърна и погледна другите трима зад Ли Юан умолително, но и те го гледаха също толкова сурово, колкото и Ли Юан. Щом го забеляза, Чи Хсин пак сведе покорно глава. — Няма прецедент — прошепна той.

— За разрушаване на двореца няма — обади се Ву Ши, ала Ли Юан беше безкомпромисен.

— Ти предаде най-свещеното доверие, Чи Хсин — онова, което свързва нас, длъжните да управляваме Чун Куо. Самият аз бих искал да те видя мъртъв, а синовете ти — заровени в земята до тебе. Но не решавам сам за себе си. Трябва да преценим как най би подобавало да действаме според длъжността си.

Ли Юан млъкна и се обърна към застаналите малко по-нататък трима тангове.

— Трябва да вземем решение още сега и да действаме веднага. Точно в този случай не бива да се показваме нерешителни. Има хора, които биха се възползвали от очевидното объркване сред нас — пое си дълбоко въздух и най-после го изрече: — Чи Хсин трябва да се раздели с властта.

— Не! Не можеш да направиш това! — гневно кресна Ван Со-леян. — Тук сме шестима! Трябва да изчакаме Ху Тун-по! Трябва да се свика Съветът!

Ли Юан се напрегна, ала не погледна към него. Когато отново заговори, думите му бяха премерени, сякаш Ван не беше казал нищо:

— Чи Хсин трябва да го направи заради нас. Трябва да излезе пред света и да си признае стореното. И тогава пред всички да се откаже от властта. А земите му да минат под управлението на Седмината. Ще управляваме Южна Америка като колония, с губернатор, който ще ни докладва направо в Съвета.

И Чи Хсин, и Ван Со-леян мълчаха. Ву Ши, най-старият от тях, беше този, който се обади:

— Така трябва да стане. Заради всички нас. А ти, Чи Хсин, ще станеш спящ дракон. Ще се оттеглиш в имението си и няма да се бъркаш повече в работите на света. Жените и синовете ти ще живеят, ала няма да наследят нищо.

При тези думи Ван Со-леян скочи и застана между Ли Юан и останалите.

— Пак казвам: така не може! Това трябва да го реши Съветът!

— Значи си против? — сърдито го сряза Цу Ма.

— Има традиция… — започна Ван, ала Ли Юан го прекъсна:

— Ще гласуваме. Още сега.

Ван Со-леян се обърна ядосано към него:

— Не! Така не е редно! Няма го Ху Тун-по. Не можем да действаме така!

— Тъй ли? — изхриптя Ли Юан. — Значи още не си ме разбрал, братовчеде? Жените ми са мъртви, дворецът ми — взривен в небето. А ти ми говориш за традиция… — изсмя се презрително. — Щом се притесняваш толкова, хайде да се съобразим с традицията по следния начин: ще броим братовчеда Ху за глас „против“. Така ще бъде ли честно, Ван Со-леян? Редно ли ще бъде?

Ван се наежи.

— Ами Чи Хсин?

Ли Юан поклати глава.

— Чи Хсин няма думата.

— Няма думата?

Ли Юан заговори ядно. Изговаряше всяка дума отделно, натъртено:

— Ще бъде както казах. Той няма думата.

Ван Со-леян го гледа втренчено още миг, след това рязко се извърна.

— Правете каквото си щете тогава. Аз не участвам.

— Чисти са ти ръцете, а, братовчеде? — изрече Цу Ма. Но сега това нямаше значение. Все едно че го беше казал Ли Юан.

— Ще го направиш ли? — Ли Юан сведе очи към Чи Хсин.

— Имам ли избор?

— Не ти — поправи го Ли Юан. — Ние нямаме избор. Сам аз, както вече казах, бих те убил моментално.

Чи Хсин се поколеба, наведе се още по-ниско и нещастно долепи чело до пода.

— Тогава ще направя каквото кажете.

Ли Юан стоеше на балкона пред покоите на мъртвите си съпруги, обгърнат с плътно наметало. Беше тъмно и хладно. Над него тънък, разпокъсан облак се носеше на пресекулки в небето. През гъстите листа на лозата светлината на нащърбената луна покриваше всичко с матово сребро.

Куей Джен спеше. Бяха изпратили Цен-ли вкъщи при братята му. Под Ли Юан в двора на двореца мълком обикаляха двама стражи. Като че ли само той нямаше покой. Обърна се, въздъхна, загледа се в тихите, празни стаи и в главата му нахлуха спомени.

Колко странно. Преди, ако го бяха попитали, би казал, че онова, което изпитва към тях, не е любов, а по-скоро топла привързаност, чувство за комфорт, сигурно би се усмихнал унесено и би поклатил глава, озадачен от въпроса. Но едва сега разбираше колко глупав е бил. Колко детински е разсъждавал. Едва сега, когато скърбеше, че ги е загубил, най-накрая беше разбрал колко много означават за него.

Любов. Колко ясно чуваше сега думите на баща си. Любовта беше онова, което се проваляше. Любов, нещо твърде безплътно, твърде крехко, за да можеш да го запазиш и задържиш, и все пак в края на краищата нямаше нищо по-силно и нищо по-истинско от любовта.

Потръпна, протегна се — беше неописуемо изтощен. В големия свят дори в този миг ставаха огромни промени. Под ръководството на Ву Ши Чи Хсин напускаше властта и назначаваха губернатор, който да управлява континента Южна Америка. Ала тези промени, колкото и огромни да бяха, му се струваха нищо в сравнение с промените в сърцето му. Тях нямаше как да измери. Те засенчваха самите звезди и хвърляха гигантски черни сенки върху наблюдаващото око.

Да — помисли Ли и наведе глава. — Смъртта, а не любовта е господар на този свят.

И както стоеше там и гледаше празните стаи, той си спомняше ту това, ту онова. Сред празнотата виждаше как втората му съпруга, Лай Ши, се обръща и го поглежда, а после се засмива с онова странно, закачливо трепване на устните, както умееше единствено тя и което го караше да се усмихва. Зад нея най-младата, Фу Ти Чан, четеше стар любовен роман. Черната й като въглен коса — изящен воал над бледото й лице. Тя извърна поглед към него и дъхът му секна — изведнъж невинността в черните й очи му се бе сторила прекрасна. А обърнеше ли се, виждаше Миен Шан там, в дъното на стаята, пред голямото огледало, как се усмихва, докато люлее сина си, и тихичко му пее. Колко обичаше странния начин, по който присвиваше устни, докато пееше! Колко му липсваше сега…

Спомените се стопиха, изчезнаха. Празни стаи — помисли си той. — Това ми остана. Празни стаи.

Допря длан до врата си — пръстите му бяха странно топли върху охладената от нощта плът. Той натисна, после леко подръпна кожата — усещаше силата на мускулите, твърдата кост отдолу; всичко бе толкова маловажно, толкова преходно. Прах, който вятърът ще разпилее. Може би тогава беше най-добре да си отиде така, както си бяха отишли те — в един кратък, внезапен взрив от болка. Болка, а после… нищо.

— Най-добре… — изрече го тихо, отпусна ръка и скръцна със зъби срещу внезапно облялата го вълна от чувства. Най-добре? Кой ли знаеше какво е най-добре? И все пак той беше длъжен да знае — или поне привидно да знае. Точно това правеше скръбта му различна, особена. И въпреки всичко беше само скръб, същата като скръбта на безбройните милиони, страдали от самата зора на човечеството досега.

— Вечно ли ще е така? Трябва ли сърцето да се превръща в камък?

Остана там дълго — чувстваше се някак отвратен от себе си. След това рязко прекоси стаята, отиде при спящия Куей Джен, събуди бавачката и й нареди да приготви детето за път.

Фей Йен го посрещна в голямата зала на Хей Шуй. Не я беше предупредил, че ще идва, и тя не бе успяла да се приготви. Беше си наметнала бледосин халат и прибрала назад дългата си черна коса, но лицето й не беше гримирано, нито ноктите — лакирани. От години не я беше виждал толкова естествена. Колебливо, с изписана на лицето й дълбока почуда тя се приближи към него и коленичи в краката му със сведена глава в очакване на нарежданията.

— Чу ли? — попита той тихо.

Тя кимна едва-едва и застина.

— Аз… — той се огледа. Усещаше присъствието на стражите пред вратата, на бавачката зад него, гушнала Куей Джен. Извърна се рязко и им махна, че са свободни. После се наведе, повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Трябва да поговоря с тебе. Аз…

Очите й — най-прекрасното нещо в нея — го накараха да изгуби дар-слово. Той коленичи близо до нея — усещаше топлия й сладък мирис, голотата й под халата и искаше само да я прегърне, да затвори очи и да я притисне към себе си.

Тя се дръпна назад.

— Защо?

Стрелна с очи ръката му, увиснала неловко във въздуха между главите им, а след това отново срещна погледа му. Напрежението в очите й го изненада.

Отдръпна ръка и сведе глава. Как да й обясни какво го е накарало да дойде? Беше нещо повече от внезапен импулс, ала знаеше колко неразумно ще прозвучи. Всичко между тях бе свършило още преди години. И да дойде сега тук…

— Какво искаш, Ли Юан?

Гласът й сега беше по-мек. Погледна я — не знаеше какво да очаква — и забеляза, че го гледа странно. Очите й сякаш искаха да го погълнат.

— Мислех си… — започна жената и млъкна. Леко отвори уста — мека и влажна — там, пред него, също като в сънищата му.

— Мислех си за тебе — изрече той. — За нас.

Забеляза болката в очите й и за първи път осъзна, че и тя е страдала; видя празнотата, която никакви случайни любовници не можеха да запълнят. Бавно, нежно протегна ръка и я погали по бузата.

— Недей — отрони тя, но бузата й леко се притисна към пръстите му и превърна думите в лъжа.

Той потръпна.

— Те са мъртви…

На лицето й пак трепна болка — ужасно беше да я гледа такава. И тя кимна.

— Обичаше ли ги?

Пръстите му замряха.

— Мислех, че не ги обичам. Но сигурно съм ги обичал… Боли.

Тя сведе глава. Очите й се бяха насълзили.

— Затова ли си дошъл? Заради тях?

Той пое въздух — дълбоко, продължително.

— Не знам.

За миг си помисли дали да не й разкаже за онзи миг — отвън, в тъмното, под луната — когато ясно бе прозрял всичко. После поклати глава.

— Не — каза й най-сетне. — Не е заради това. Или не само заради това. Ти… ти ми липсваше.

— Аз съм ти липсвала… — в гласа й отново трепна предишната мъка. Видя как се смръщи лицето му и омекна. — Ли Юан, аз… — отпусна глава надолу и преглътна. — Съжалявам. Трудно е. Понякога е по-трудно, отколкото бих могла да го понеса.

Той кимна.

— Знам.

Погледна я по-внимателно, забеляза малките, едва видими бръчици около очите, устата и по шията й и си спомни, че е по-голяма от него с осем години. Съпруга на мъртвия му брат, а някога — и негова. Ала все още беше красива. Все още беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Отново му се прииска да я целуне, да я прегърне, ала нещо го удържаше. Между тях стоеше смъртта и хвърляше мрачна сянка помежду им.

Той се изправи, извърна се.

— Не знам какво искам. Объркан съм. Мислех… Мислех си, че ако дойда тук, всичко ще се изясни. Че всичко пак ще бъде като преди.

Тя се разсмя — за първи път. Тъжен, грозен смях. Той се обърна към нея и забеляза, че цялата мекота на лицето й е изчезнала.

— Нарочно ли си толкова жесток, Ли Юан, или в тебе все още има някаква болнава невинност, която те прави толкова безчувствен?

— Не исках да…

— Винаги го правиш, без да искаш. Просто го правиш.

Тя се облегна назад, впила сърдит поглед в него — всичкото й смирение беше изчезнало. Изведнъж отново заприлича на жената, която познаваше и с която бе живял. Равна нему. Винаги равна нему.

— Такъв глупак ли си, че не разбираш?

Той поклати глава, ала вече бе започнал да разбира.

— Не може да е като преди — тя се изправи бавно и се приближи към него. — Не само смъртта ни разделя. Не само другите жени и мъже. Времето ни е променило, Ли Юан. Направило те е такъв, какъвто си. Мене също. Останала е само външната форма — похабени от времето обвивки, които приличат на нас, някогашните — погледна го в очите. — Не можем да се върнем назад, Ли Юан. Никога.

Той мълчеше разколебан.

— Обичаш ли ме още? — попита го тя изведнъж. Погледът й беше яростен, безкомпромисен, но в очите й виждаше и нещо друго — нейде дълбоко навътре; може би го криеше дори и от самата себе си. Слабост. Нужда. За първи път и той се усмихна — с нежна, жалостива усмивка.

— Никога не съм преставал да те обичам.

Цялото й лице сякаш трепна и се преобрази — стана по-грозно, изкривено от болка, но и някак си по-красиво. Не го бе очаквала. Дори да се беше надявала, отговорът му я изненада.

Тя сведе очи, извърна се. Изведнъж цялата ярост я бе напуснала. Гърдите й се повдигаха учестено, опряла беше ръце на кръста, сякаш за да удържи чувствата си. Но щом се обърна, на лицето й се изписа гняв.

— Тогава защо? Защо стана това, щом е вярно?

Не знам — помисли си той и за първи път разбра, че е така. Дали можеше да се поправи? Той беше виновен за всичко, което се бе случило между тях. О, да, тя му беше изневерила — но какво е изневярата? Беше постъпил с нея жестоко, твърде жестоко. Нейна ли беше вината, че се е оказала несъвършена? Дали не беше обичал само съвършенството й?

— Бях млад, Фей Йен. Може би твърде млад. Бях несправедлив към тебе. Сега го разбирам.

Тя ахна и колебливо поклати глава.

— Какво казваш? — цялото й лице беше напрегнато, погледът й излъчваше недоверие. Тя се страхуваше от думите му, страх, че ще се поведе по него и той пак ще я зареже. Стари рани, дълбоки рани. Защо да ги отваря отново, освен за да ги излекува?

— Уморен съм — най-после се обади той. — Страдах. Но не затова съм тук, Фей Йен. Нито пък искам да ти причинявам болка — поклати глава. Наистина го болеше. — Това е последното, което искам, повярвай ми.

Сега гласът й трепереше.

— Тогава какво? Какво искаш?

Той я погледна и отново я видя такава, каквато я виждаше някога, с очи пречистени от всякаква ревност и омраза.

— Искам да съм с тебе. Да опитаме отново.

Тя извърна лице.

— Не, Юан, не е възможно.

— Защо? — прошепна слисан. Грешно ли я беше разбрал? Бе си помислил, че… — Фей Йен? Какво има?

Тя се завъртя леко, погледна го, след това се обърна и побягна вън от стаята. По някакъв начин все още беше мъничко влюбена в него. Той направи три крачки към вратата в дъното, но се спря. От болка и обърканост му се виеше свят. Но ако тя ме обича…

Постоя нерешително, после се обърна и се върна в антрето. Махна на стража и той хукна да доведе бавачката и Куей Джен. Докато ги чакаше, Ли Юан се приближи към входната арка, загледа се в хълмовете на изток и си спомни как някога беше ловувал там, из горите, с брат си Хан Чин.

Лош спомен — горчеше в гърлото му като жлъчка. Обърна се ядосано и кресна на бавачката да побърза. И без да крие мъката си, излетя през вратата. Не обърна внимание на стражите и затича през тревата към ракетата си.

— Накъде, чие хсия? — попита го пилотът и погледна през рамо първо към него, след това — и към бавачката, която бързаше през тревата, прегърнала Куей Джен.

„У дома“ — за малко да каже той, но още щом си го помисли, осъзна, че няма място на земята, което наистина да може да нарече свой дом.

— Фукиен — реши най-после. — Свържи се с Цу Ма. Кажи му, че съм променил решението си. Че бих искал да остана при него.