Капан за хора

10.

Времето беше милосърдно и след няколко седмици Стийв Бакстър вече не мислеше за трагичните събития от състезанието. Един правителствен самолет транспортира него и семейството му до град Корморан в планината Сиера Невада. От Корморан стигнаха с хеликоптер до спечелената земя. Чиновникът на Управлението по земите с набръчкано от годините лице ги посрещна и им показа новата собственост.

Земята им лежеше пред тях, обградена с ниска ограда, намираща се върху почти вертикален планински склон. Наоколо имаше други подобни огради, простиращи се докъдето поглед стига. Земята бе наскоро изсипана и сега представляваше гигантски редици насипи върху покритите с прах чукари на планината. Нито дърво или стръкче трева се виждаха. Но имаше къща, както бе обещано. По-точно това беше барака. Изглеждаше така, като че ли няма да издържи един по-силен дъжд.

Семейство Бакстър остана мълчаливо известно време. После се обади Адела:

— О, Стийв.

— Знам — каза Стийв.

— Това е новата ни земя — продължи Адела.

Стийв кимна.

— Не е много… красива — изрече несигурно той.

— Красива ли? Че какво от това? — заяви Адела. — Тя е наша, Стийв, и имаме цял акър! Можем да отглеждаме различни неща, Стийв!

— Е, може би не и на първо време…

— Знам! Знам! Но ние ще я обработим и ще я засеем. Ще събираме реколтата! Ще живеем тук, Стийв! Нали?

Стийв Бакстър мълчеше и оглеждаше скъпо спечелената си земя. Неговите деца — Томи и русата малка Амелия — вече си играеха с бучки пръст. Щатският чиновник се прокашля.

— Все още можете и да промените решението си — каза той.

— Какво? — обърна се Стийв.

— Можете да промените решението си и да се върнете в апартамента си в града — каза чиновникът. — Искам да кажа, че някои хора намират мястото за доста сурово. Като че не са очаквали точно това.

— О, Стийв, не! — изпъшка жена му.

— Не, татко, не! — развикаха се децата.

— Да се върнем? — попита Бакстър. — Никога не съм мислил да се връщам. Аз просто оглеждам. Нищо повече. Господине, никога през живота си не съм виждал толкова много земя на едно място!

— Знам — каза тихо чиновникът. — От двадесет години работя тук и още не мога да свикна с гледката.

Бакстър и жена му се спогледаха възхитени. Чиновникът почеса носа си и заговори:

— Е, мисля, че нямате повече нужда от мен, приятели. — Той си тръгна тихо.

Стийв и Адела гледаха земята си.

— О, Стийв, Стийв! — каза Адела. — Това всичко е наше! И ти го спечели заради нас… Направи го съвсем сам!

Бакстър стисна устни.

— Не, мила, не го направих сам — каза той. — Помогнаха ми.

— Кой, Стийв? Кой ти помогна?

— Някога ще ти разкажа — отвърна Бакстър. — Но сега… Хайде да влезем в къщата.

Хванати за ръце те влязоха в бараката. А зад тях слънцето залязваше сред гъстия смог на Лос Анджелис. И това беше най-щастливият завършек на нашия разказ, който би могъл да се случи в последната половина на двадесет и първия век.