Капан за хора

6.

Той вървеше из центъра, блъскан и тъпкан до истерия, ослепен от блясъка на неона и хрома, оглушен от неспирния шум на града. Най-накрая стигна до място, където се виждаха противоречиви знаци:

ЕДНОПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ

НЕ ВЛИЗАЙ

НЕ ХОДИ ПО СРЕДАТА

ЗАТВОРЕНО В СЪБОТНИ И ПРАЗНИЧНИ ДНИ

ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ СЕДМИЦАТА

ЛЯВОТО ПЛАТНО ТРЯБВА ДА ЗАВИВА ВЛЯВО!

Като се промъкна из тази бъркотия от противоречиви изисквания, той се намери изведнъж върху широката плоскост на мизерията, позната под името „Сентръл Парк“. Пред него, докъдето поглед стига, всеки квадратен сантиметър земя бе зает от мизерни бараки, смачкани палатки, мръсни кръчмички и шумни вертепи. Внезапното му появяване сред престъпните обитатели на парка предизвика забележки, никоя от които не бе в негова полза. Кой знае защо те бяха решили, че той е някакъв санитарен инспектор, дошъл да затвори маларичните им кладенци, да убие трихинозните им кучета и да ваксинира скрофульозните им деца. Около него се насъбра тълпа, която размахваше юмруци и заплашваше.

За негов късмет някакъв повреден тостер в централно Онтарио направи късо съединение и токът угасна. Сред последвалата паника Стийв успя да се измъкне.

Но сега пък се намери в район, където уличните знаци отдавна бяха унищожени, за да объркат данъчните власти. Слънцето бе скрито над блестящ бял покрив. И даже компас не би могъл да помогне заради близостта на огромни количества старо желязо, останало от легендарната система на градското метро.

Стийв Бакстър осъзна, че е напълно и безвъзвратно изгубен.

Но продължи напред със смелост, надвишавана единствено от неосведомеността му. Загуби броя на дните, през които скиташе из неназовани улици, покрай безкрайни каменни сгради, планини от стъкло, останки от автомобили и други подобни. Подозрителните жители отказваха да отговарят на въпросите му, опасявайки се, че може да е човек на ФБР. Той се тътреше напред, без възможност да си намери храна или вода, без възможност да си почине от страх, че тълпите ще го смажат.

Един любезен социален работник го спря, тъкмо когато Бакстър се готвеше да пие от някакъв заразен с хепатит фонтан. Този мъдър сивокос старец го нахрани в собствения си дом — колиба, построена изцяло от навити на рула вестници, в близост до покритите с мъх останки на центъра „Линкълн“. Той посъветва Бакстър да зареже необмисленото състезание и да посвети живота си на измъчените, загрубели, ненужни маси на човечеството, които пълзяха навсякъде около него.

Беше благородна идея и Стийв едва не се поддаде, но тъкмо тогава, като за късмет, чу последните резултати за състезанието по очуканото радио на социалния работник.

Много от състезателите бяха намерили смъртта си по убийствените градски улици. Фрайхоф Сент Джон бе затворен за писмена обида втора степен. А групата, която бе пресякла моста Веразано, внезапно била изчезнала сред заснежената пустош на бруклинските планини и досега не беше се чуло нищо за нея.

Бакстър разбра, че той продължава участието си в състезанието.