Капан за хора

2.

Семената на този проблем бяха посяти още през двадесети век, но се наложи ужасната жътва да бъде събирана цели сто години по-късно. След безброй хилядолетия на бавно нарастване, населението на света изведнъж се увеличи, удвои се и отново стана двойно. Болестите бяха преодолени и храната осигурена, смъртността продължи да намалява, докато раждаемостта се увеличаваше. И попаднали в кошмара на геометричната прогресия, редиците на човечеството се разрастваха като необуздано раково образувание.

Четиримата конници на Апокалипсиса, онези древни пазители, вече не бяха в състояние да поддържат реда и на тях не можеше да се разчита. Чумата и гладът бяха унищожени, а войната бе твърде голям лукс за настоящата епоха. Бе останала само смъртта… почти обезсилена, бледа сянка на отминало величие.

Науката с блестяща ирационалност продължаваше да се развива безспир към целта си да осигури по-дълъг живот за повече хора.

И хората идеха, увеличаваха своята численост, тъпчеха се върху земята, замърсяваха въздуха и тровеха водата, ядяха сандвичите си от преработени водорасли и хляб от рибено брашно, и замаяно очакваха някоя катастрофа, която да разреди гъстите им редици. Но чакаха напразно.

Количественото нарастване на населението предизвикваше качествени промени в човешкото съществуване. В по-невинните години, приключенията и опасностите бяха свързани с безлюдните места — високите планини, пустините, димящите джунгли. Но през двадесет и първи век повечето от тези места бяха заселени поради все по-нарастващото търсене на жилищна площ. Приключенията и опасностите сега можеха да се намерят в чудовищните неуправляеми градове.

В градовете човек можеше да открие съвременния еквивалент на дивашките племена, ужасяващите зверове и страхотните болести. Една експедиция в Ню Йорк или Чикаго изискваше много повече умение и издръжливост, повече ум, отколкото на онези наивни викториански екскурзианти, покорили Еверест или изворите на Нил.

В този свят, приличащ на тенджера под налягане, земята бе най-скъпоценното богатство. Правителството я парцелираше, щом това станеше възможно, чрез регионални лотарии, достигащи кулминацията си в надбягването за земя. Тези състезания се провеждаха по начина, по който през 1890 година е била разпределена територията на Оклахома и ивицата Чероки.

Състезанието за земя се смяташе за справедливо и интересно, едновременно спортно и възпитателно. Милиони гледаха състезанията и успокояващият ефект от преживяното вълнение бе изследван и одобрен като ползотворен. Това само по себе си бе и причина за узаконяването на състезанията.

Освен това и високата смъртност сред състезателите също бе постижение. Като процент тя не бе голяма, но претъпканият свят бе благодарен дори и за това минимално облекчение.

Състезанието бе започнало преди три часа. Стийв Бакстър включи малкото си транзисторно радио и се заслуша в последните новини. Чу как първата група от състезатели бе пристигнала при тунела Холанд и била върната от въоръжена полиция. Други, по-хитри, бяха поели по дългия южен път към остров Стейтън и сега приближаваха покрайнините на моста Веразано. Фрайхоф Сент Джон, съвсем сам, показващ значката си на заместник-кмет, бе успял да прекоси барикадите пред тунела Линкълн.

Сега обаче беше време Стийв Бакстър да изиграе картите си. С мрачно лице и спокойна смелост, той навлезе в известното с лошата си слава свободно пристанище на Хобокън.