Капитан Блъд

Глава XVIКЛОПКАТА

Естествено историята с мадмоазел Д’Ожерон подобри и без това сърдечните връзки между капитан Блъд и губернатора на Тортуга. Капитанът стана желан гост в красивата каменна къща със зелени капаци на прозорците, която господин Д’Ожерон си бе построил сред голяма, разкошна градина на изток от Кайона. Д’Ожерон дължеше на капитан Блъд не само двадесетте хиляди песети, които той бе дал за откуп на дъщеря му: умен и способен търговец, който умееше да се пази, французинът знаеше също така да бъде щедър и не му беше чуждо чувството на благодарност. Той доказа това по всички възможни начини и под неговото покровителство престижът на капитан Блъд сред пиратите достигна връхната си точка.

Така че, когато дойде време да се съоръжава ескадрата му за нападението на Маракайбо, което по начало беше проект на Левасьор, на капитан Блъд не му липсваха нито кораби, нито хора. Той събра общо петстотин души, а би могъл да завербува и пет хиляди, стига да имаше къде да ги настани. Можеше да удвои и броя на корабите си, но предпочете да се ограничи с наличната си сила. Трите кораба с които разполагаше бяха „Арабела“, „Ла Фудр“, командуван от Каюзак със стои и двадесет души на борда, и „Сантяго“ оборудван на ново и прекръстен „Елизабет“ на името на английската кралица, чиито моряци бяха унижили Испания, както се надяваше да я унижи сега капитан Блъд. Поради службата си в кралската флота Хагторп бе назначен от Блъд за командир на новия кораб и назначението му бе потвърдено от членовете на екипажа.

Няколко месеца след спасяването на мадмоазел Д’Ожерон през август 1687 година — малката флота след няколко незначителни приключения, на които няма да се спирам, навлезе в голямото езеро Маракайбо и нападна богатия град на континента.

Събитията не се развиха както се бяха надявали и отрядът на Блъд се оказа в опасно положение. Това е изразено най-додбре от думите на Каюзак — Пит ги е записал внимателно, — произнесени в разгорещен спор, избухнал по стъпалата на църквата "Неустра сеньора дел Кармен", безбожно преустроена от Блъд в стражница. Казах вече, че той биваше католик само когато е изгодно.

Спорът се водеше от Хагторп, Волверстон и Пит, от една страна, и Каюзак, чието неспокойство го беше предизвикало, от друга. Зад тях на обгорения от слънце прашен площад, заобиколен от редки палми с отпуснати от зноя листа, се бяха събрали около двеста души от двете партии; в момента бяха потиснали собственото си вълнение, за да чуят какво говорят техните водачи.

Сякаш никой не пречеше на Каюзак и той викаше с дрезгавия си свадлив глас, та всички да чуят резките му нападки. (Пит съобщава, че той говорел на много развален английски, който младият моряк дори не се опитва да ни предаде.) Дрехите му бяха в същия безпорядък, в какъвто и речта му. Неговото облекло беше в съответствие със занаята му и в пълен контраст със скромните дрехи на Хагторп и с контешката изисканост на Джереми Пит. Изцапаната с петна от кръв синя памучна риза беше отворена отпред, за да се разхлаждат косматите му гърди. В колана на кожените панталони бяха затъкнати цял арсенал пистолети и един нож, а на една кожена презрамка, прехвърлена свободно през тялото, висеше абордажна сабя. Около главата, над широкото, плоско монголско лице, беше навита като тюрбан червена кърпа.

— Не ви ли предупредих още от самото начало, че всичко върви много гладко? — попита той плачевно и гневно едновременно. — Не съм глупак, приятели мои. Имам добри очи. И виждам всичко. Виждам една напусната крепост при входа на езерото и никой в нея, който да стреля по нас, когато влизаме. Тогава подозирам, че е клопка. Кой човек с очи и разум не би подозрял? Ба! Ние продължаваме. И какво намираме? Град, който подобно на крепостта е напълно напуснат, град, от който хората са изнесли всичко ценно. Отново предупреждавам капитан Блъд. Клопка е, казвам аз. Но трябва да продължим, все да продължаваме без съпротива, докато открием, че е твърде късно да излезем отново в морето, че не можем вече да се върнем назад. Но никой не ме слуша. Всичките знаете повече от мене. Господи! Капитан Блъд все продължава напред, и ние продължаваме. Отиваме в Гибралтар48; вярно, че след дълго време хващаме накрая вицегубернатора, вярно, че го принуждаваме да плати голям откуп за Гибралтар, вярно, че с този откуп и плячката ние се връщаме с двеста хиляди песети. Но кажете ми, какво е това всъщност? Да ви кажа ли аз? Това е парче сирене — парче сирене в миши капан, а ние сме малките мишки. По дяволите! А котките — о, котките ни чакат. Котките са четирите испански бойни кораба, които междувременно дойдоха. И те ни чакат на изхода от лагуната. Дявол да го вземе! Ето докъде стигнахме заради ината на вашия прекрасен капитан Блъд.

Волверстон се изсмя. Каюзак избухна гневно:

— А, дявол да го вземе! Ти се смееш, животно? Смееш се! Кажи ми тогава как ще излезем оттука, ако не приемем условията на испанския адмирал?

Сред пиратите в подножието на стъпалата се разнесе гневен одобрителен шум. Единственото око на огромния Волверстон се завъртя страховито и той сви големите си пестници, сякаш щеше да удари французина, който ги излагаше на опасност от бунт. Но Каюзак не се уплаши. Настроението на хората му даваше кураж.

— Мислиш, може би, че този твой капитан Блъд е сам господ-бог. Че може да прави чудеса, а? Смешен е, да знаеш, този капитан Блъд с фасоните си и…

Той замлъкна. В този момент от църквата бавно излезе капитан Блъд. Заедно с него вървеше здрав, дългокрак французин — морският вълк Ибервил. Въпреки младостта си Ибервил си бе спечелил славата на пиратски вожд още преди да загуби собствения си кораб и да бъде принуден да служи под началството на Блъд. Капитанът се приближи към спорещите, като се облягаше на дългия си абаносов бастун; лицето му беше засенчено от широкопола шапка с пера. Във външния му вид нямаше нищо пиратско. Много повече приличаше на човек, който се разхожда по Пел Мел49 или по Аламеда50 — по-скоро по последната, защото елегантният му костюм от виолетова тафта със златошити илици за копчетата беше по испанска мода. Но дългата, здрава бойна шпага, отметната назад от лявата ръка, която почиваше на дръжката й, променяше това впечатление. Шпагата и стоманените очи издаваха авантюриста.

— Намирате ме смешен, а, Каюзак? — каза той, когато се спря пред бретонеца, чийто гняв сякаш се беше изпарил. — А за какъв трябва да ви считам вас? — Той говореше тихо, почти уморено. — Вие разправяте на хората, че сме се забавили и че това забавяне е довело до сегашното опасно положение. Но кой е виновен за забавянето? Цял месец се занимаваме с нещо, което би трябвало и щеше да бъде свършено за една седмица, ако не бяха вашите грешки.

— О, боже мой! Аз ли съм виновен, че…

— Да не би някой друг да е виновен, че заседнахте с „Ла Фудр“ на плитчината в средата на езерото? Не приехте лоцман. Сам знаехте всичко. Не мерихте дълбочините дори. В резултат загубихме три твърде ценни дни, за да докараме лодки и да вземем хората и багажа ви. Тези три дена дадоха на жителите на Гибралтар време Да чуят за нашето идване и да избягат. Поради това трябваше да преследваме губернатора до проклетата му крепост на острова и за да я превземем, загубихме 15 дни и стотина души. Ето защо се забавихме и испанската флота бе повикана от Ла Гуайра от кораб на бреговата охрана. А ако не бяхте загубили „Ла Фудр“ и намалили по този начин нашата сила на два кораба, дори сега щяхме да опитаме да си пробием път, и то с доста голяма надежда за успех, а вие си въобразявате, че имате право да се заяждате и да ни укорявате за това положение, което е резултат на собствената ви глупост.

Надявам се, че ще се съгласите с мене, ако нарека сдържаността с която говореше Блъд, удивителна, още повече, че испанската флота, която пазеше изхода от голямото езеро Маракайбо и чакаше спокойно там капитан Блъд с увереност, основаваща се на огромното й превъзходство, се командуваше от най-злия му враг — испанския адмирал дон Мигел де Еспиноса и Валдес. В допълнение на дълга към родината адмиралът имаше, както знаете, някои лични причини да желае срещата с Блъд заради историята на борда на „Енкарнасион“ от преди една година и смъртта на брат му, дон Диего. С него плаваше и племенникът му Естебан, който жадуваше за отмъщение повече от самия адмирал.

Въпреки това капитан Блъд запазваше хладнокръвие и осмиваше паниката на този, за когото положението не беше наполовина толкова опасно, колкото за самия него. Той се извърна от Каюзак и заговори на тълпата пирати. Те се приближиха, за да го чуят, понеже Блъд не си даде труда да повиши глас.

— Надявам се, че този отговор ще ви даде ясна представа по въпросите, които ви вълнуват — каза той.

— Няма какво да се говори за миналото — извика Каюзак по-скоро намусено, отколкото свирепо. Волверстон се изсмя, а смехът му приличаше на конско цвилене. — Въпросът е какво да правим сега.

— Изобщо не съществува такъв въпрос — рече капитан Блъд.

— Съществува, как да не съществува — настоя Каюзак. — Испанският адмирал дон Мигел е обещал да ни остави да излезем свободно в открито море, ако тръгнем веднага, без да повредим града, пуснем пленниците и върнем всичко, каквото сме взели от Гибралтар.

Капитан Блъд се усмихна леко, защото знаеше точната цена на думата на дон Мигел. Вместо него, без да скрива презрението си към своя сънародник, отговори Ибервил:

— Това доказва, че въпреки предимствата си испанският адмирал се бои от нас.

— Това е само защото не знае колко сме слаби всъщност-извика ожесточено Каюзак. — Трябва да приемем тези условия на всяка цена. Нямаме друг избор, Това е моето мнение.

— Но не и моето — отвърна капитан Блъд. — Затова отказах.

— Отказали сте! — Широкото лице на Каюзак почервеня. Ропотът на хората зад гърба му го окуражи. — Отказали сте? Отказали сте, без да се посъветвате с мене?

— Вашето несъгласие нямаше да промени нищо. И без вас сме мнозинство, защото Хагторп е напълно на моето мнение. Въпреки това, ако вие и вашите французи искате да се възползувате от предложенията на испанците, ние няма да ви попречим да ги приемете. Изпратете един от вашите пленници да го съобщи на адмирала. Дон Мигел ще се зарадва на подобно решение, можете да бъдете сигурен в това.

Каюзак го гледа сърдито известно време. След това се овладя и попита съсредоточено:

— Какво точно отговорихте на адмирала?

Лицето и очите на капитан Блъд светнаха в усмивка.

— Отговорих му, че ако в течение на двадесет и четири часа не ни даде честната си дума, че ще се оттегли в открито море, ще престане да препречва изхода ни и да се меси в нашето заминаване и ако не получим петдесет хиляди песети откуп за града Маракайбо, то ще превърнем красивия град в пепелище, а после ще излезем и ще разбием флотата му.

Подобна дързост накара Каюзак да онемее. Но сред английските пирати на площада мнозина изпитаха удоволствие от тази хумористична дързост — уловеният в капан да диктува условия на тези, които са го уловили. Разнесоха се смехове. Смехът се разрасна в приветствен рев. Блъфът е любимо оръжие на авантюристите. Когато разбраха за какво става дума, дори французите на Каюзак бяха увлечени от тази вълна на весел ентусиазъм. Каюзак със свирепото си упорство остана единственият недоволен. Той се оттегли обиден. Успокои се едва когато следващият ден му донесе желаното отмъщение. То дойде под формата на пратеник с писмо от дон Мигел. В писмото испанският адмирал тържествено се заклеваше, че щом пиратите са отказали великодушното му предложение да се предадат с военни почести, той ще ги чака при устието на езерото, за да ги разгроми, когато излязат от него. Добавяше, че ако се забавят с тръгването, веднага щом флотата му бъде подсилена от петия кораб „Санто Ниньо“, който е на път да се присъедини към тях от Ла Гуайра, сам той ще навлезе в езерото и ще ги намери.

Този път капитан Блъд беше изкаран от равновесието си.

— Не ми досаждайте повече — озъби се той на Каюзак, който Дойде отново да му се оплаква. — Съобщете на адмирала, че сте се отделили от мене. Той ще ви пусне, дявол да го вземе! Вземете едно от едномачтовите корабчета, качете хората си и вървете с дявола в открито море.

Каюзак веднага би се възползувал от това предложение, ако хората му бяха единодушни по въпроса. Те обаче бяха раздирани от лакомия и безпокойство. Ако си отидат, трябваше да оставят своята част от плячката, която не беше малка, а така също робите и пленниците. Ако го стореха и капитан Блъд успееше да се измъкне невредим, а те го познаваха добре и знаеха, че колкото и немислимо да изглежда, подобно нещо беше напълно възможно, той щеше да се възползува от всичко, оставено от тях. Самата мисъл за това беше твърде горчива. И накрая, въпреки всички доводи на Каюзак, решението им беше не в полза на дон Мигел, а на Питър Блъд. Тръгнали са с него, заявяваха те, и ако се върнат изобщо, ще се върнат с него. Това решение му бе съобщено още същата вечер от мрачния Каюзак.

Блъд се зарадва и покани бретонеца да се присъедини към съвещанието; обсъждаха мерките, които трябваше да се вземат. Съвещанието се състоеше в обширния вътрешен двор на губернаторската къща, която капитан Блъд бе обсебил за собствено ползуване. В средата на обкръжения с каменни колони квадрат, под бухнала асма, се разливаха разхлаждащите струи на един водоскок. Наоколо растяха портокалови дървета и неподвижният вечерен въздух беше изпълнен с техния аромат. Това беше едно от тези приятни отвън и вътре съоръжения, които мавританските архитекти бяха внесли в Испания, а испанците пък взели със себе си в Новия свят.

На това място военният съвет, съставен от шест души, разисква до късно през нощта по предложения от капитан Блъд план за действие.

Голямото пресноводно езеро Маракайбо се захранва от десетина реки, които се стичат от заснежените върхове на планинските вериги от двете му страни, и се простира на около сто и двадесет мили на дължина и почти толкова на ширина. То има формата на огромна бутилка с гърло, обърнато към Морето при града Маракайбо.

След това гърло езерото се разширява отново и две тесни ивици земя, познати като островите Вихилиас и Паломас, запречват канала. Единственият изход към морето за кораби от всякакъв тонаж се намира в тесния пролив между тези острови. Паломас е дълъг около десет мили и до него могат да се доберат само малки плоскодънни съдове. Изключение прави източният му край, където се намира масивната крепост, господствуваща над излаза към открито море. При идването на пиратите тази крепост беше празна. Сега в разширението между пролива и плитчините, в средата на канала, бяха хвърлили котва четирите испански кораба. Флагманският кораб „Енкарнасион“, когото вече познаваме, беше мощен галеон с четиридесет и осем големи оръдия и осем малки. Следващият го по мощност беше „Салвадор“51, с тридесет и шест оръдия; другите два, „Инфанта“52 и „Сан Фелипе“, бяха по-малки, но въпреки това представляваха солидна заплаха с двадесетте си оръдия и сто и петдесетте души, които се намираха на всеки един от тях.

Такава беше флотата, на чието предизвикателство капитан Блъд трябваше да противопостави „Арабела“ с четиридесет оръдия, „Елизабет“ с двадесет и шест и две едномачтови корабчета, взети в плен при Гибралтар и въоръжени с по четири кулверини53. Против хилядата испанци на галеоните пиратите можеха да противопоставят едва четиристотин души, оцелели от петстотинте, които бяха тръгнали от Тортуга.

Планът за действие, предложен от капитан Блъд на съвещанието, беше отчаян и Каюзак веднага го каза.

— Че е така, така е — отвърна капитанът. — Но съм вършил и по-отчаяни неща.

Той с удоволствие пушеше лулата си, пълна с ароматичния тютюн, с който се славеше Гибралтар. Бяха взели няколко бали от него.

— И тези отчаяни постъпки са успявали винаги. Audaces fortuna juvat54. Честна дума, старите римляни са познавали добре света.

Със собствената си увереност той зарази последователите си и дори и недоверчивия Каюзак. Всички се хванаха уверено на работа. В течение на три дни от изгрев до залез слънце пиратите неуморно работеха и се потяха, за да завършат подготовката на действията, които трябваше да им донесат освобождение. Времето беше малко. Трябваше да нанесат удар, преди дон Мигел де Еспиноса да получи подкрепление от петия галеон, „Санто Ниньо“55, който беше на път да се присъедини към флотата му.

Основната работа се водеше на по-голямото от двете едномачтови корабчета, взети в плен при Гибралтар. Това корабче играеше главната роля в плановете на капитан Блъд. Най-напред махнаха всички прегради и го превърнаха в гола черупка, а после в бордовете му пробиха толкова много дупки, че заприлича на решето. След това пробиха в палубата още пет-шест люка, а в корпуса натовариха целия запас от смола, катран и сяра, който успяха да намерят в града. Прибавиха шест бурета барут, като ги поставиха подобно на оръдия да се подават от амбразурите на лявата страна на корабчето.

Вечерта на четвъртия ден всичко беше готово, хората напуснаха най-после празния, приятен град Маракайбо и се качиха на корабите си. Но вдигнаха котва едва в два часа след полунощ. Тогава със започването на отлива те тръгнаха безшумно към пясъчните плитчини. Бяха прибрали всички платна с изключение на платната под бушприта, за да бъде улеснено управлението им. Лек бриз ги подгонваше сред виолетовия мрак на тропическата нощ.

Вървяха в следния ред: най-отпред беше импровизираното запалително корабче под командуването на Волверстон с екипаж от шестима доброволци, всеки от които щеше да получи по сто песети специално възнаграждение независимо от дела им от другата плячка. Следваше го „Арабела“. На известно разстояние се намираше „Елизабет“, командуван от Хагторп. На него беше и Каюзак с мнозинството от хората си. Най-накрая плаваха второто едномачтово корабче и осем лодки, на които се намираха пленниците, робите и по-голямата част от плячката. Пленниците бяха вързани и се охраняваха от четирима пирати с мускети и двама моряци, които управляваха лодките. Тяхното място беше в тила и не трябваше да взимат никакво участие в предстоящата битка.

Когато първите проблясъци на опаловата зора разпръснаха мрака, напрегнатите погледи на пиратите успяха да различат рангоутите56 и такелажите57 на испанските кораби, хвърлили котва на около четвърт миля пред тях. Испанците не подозираха нищо и разчитаха напълно на огромното си превъзходство. Затова не проявяваха бдителност, по-голяма от обичайната. Те забелязаха сред полумрака ескадрата на Блъд доста време след като ги бяха видели от пиратските кораби. Докато се събудят напълно, корабчето на Волверстон беше вече между тях и се носеше с изпънати платна; бяха ги вдигнали на мачтите му веднага щом видяха испанските кораби.

Волверстон отправи корабчето право към флагманския кораб „Енкарнасион“, завърза кормилото, взе висящия до него горящ фитил и запали огромен факел от оплетена слама, потопена в катран. Волверстон размаха факела над главата си и той пламна точно когато корабчето се удари с трясък в борда на флагманския кораб. Такелажите на двата кораба се заплетоха и дървените напречни греди започнаха да се чупят. Шестимата доброволци на Волверстон стояха съвършено голи на поста си от лявата страна на корабчето, четирима на парапета, двама на рейте, всичките въоръжени с абордажни куки. В момента на сблъскването куките бяха закачени за испанеца и прикрепиха корабчето към него, а хората на рейте довършиха с куките си заплитането на такелажите.

На борда на така грубо разбудения испански кораб цареше паника, тръбяха тръбачи, всички бързаха, тичаха и викаха. Отначало направиха няколко отчаяни опита да вдигнат котва, но се отказаха, защото беше вече твърде късно. Испанците сметнаха, че пиратите ще направят абордаж, и се въоръжиха, за да посрещнат нападението. Забавянето на абордажа заинтригува екипажа на испанския кораб, защото това не подхождаше на обикновената тактика на пиратите. Те останаха още по-заинтригувани от вида на гиганта Волверстон, който бързаше съвършено гол по палубата на корабчето с огромен горящ факел в ръка. Едва когато завърши работата си, те започнаха да подозират истинското положение — че Волверстон подпалва фитилите на буретата с барут. Тогава един от испанските офицери, обхванат от паника, заповяда една група да направи абордаж на корабчето.

Заповедта закъсня. Волверстон видя шестимата си доброволци да се хвърлят в морето, след като закачиха куките, и забърза към парапета на десния борд. Запрати горящия факел през най-близкия люк в трюма и се хвърли от борда, за да бъде прибран малко след това от една лодка на „Арабела“. Но преди това корабчето беше обхванато от пламъци и взривовете от него започнаха да обсипват „Енкарнасион“ с горящи запалителни вещества. Дълги огнени езици заблизаха борда на галеона и отблъснаха испанските смелчаци, които твърде късно се заеха да разединят двата кораба.

В същото време, докато най-страшният от испанските кораби излизаше от строя още в самото начало, Блъд се приближи до „Салвадор“ и откри огън по него. Мина пред носа му и даде бордов залп, който с ужасна сила помете всичко от палубата на испанския кораб. След това „Арабела“ се извъртя и даде втори бордов залп от упор по корпуса му. Блъд остави поне за известно време излезлия от строя „Салвадор“, а „Арабела“ продължи курса си и изненада екипажа на „Инфанта“ с два изстрела от носовите си оръдия, а след това се удари с грохот в испанския кораб и го взе на абордаж; Хагторп извършваше подобна операция със „Сан Фелипе“.

През цялото това време испанците не успяха да дадат нито един изстрел — толкова изненадани бяха, толкова бърз и парализиращ беше ударът на капитан Блъд.

Екипажите на „Сан Фелипе“ и „Инфанта“ се видяха изправени пред студените стоманени остриета на пиратите и не оказаха почти никаква съпротива. Гледката на пламтящия флагмански кораб и повредения „Салвадор“ ги обезсърчи напълно, те се признаха за победени и хвърлиха оръжие.

Ако „Салвадор“ беше окуражил двата кораба, може би испанците все пак щяха да обърнат щастието на своя страна. Но по истински испански обичай „Салвадор“ беше кораб-съкровищница на испанската ескадра и това му попречи. На борда си имаше сребро и злато за около 50 000 песети. Дон Мигел се беше прехвърлил междувременно на него с остатъците от екипажа си и обзет преди всичко от грижата тези 50 000 песети да не попаднат в ръцете на пиратите, той отправи кораба към остров Паломас и крепостта, която пазеше пролива. В дните, докато чакаха, адмиралът се бе погрижил тайно да снабди отново крепостта с оръдия и да настани там гарнизон. За тази цел той бе взел всички оръдия от крепостта Коиеро, разположена по-далече в залива, включително и няколко дългобойни оръдия, по-мощни от обикновените.

Капитан Блъд не подозираше нищо и подгони „Салвадор“, придружен от „Инфанта“, която сега се намираше под командуването на Ибервил. Кърмовите оръдия на „Салвадор“ отговаряха безпорядъчно на силния огън на преследвачите; повредите на кораба бяха толкова сериозни, че когато стигна в обсега на оръдията от крепостта, той започна да потъва и накрая заседна в плитчините, като част от корпуса му остана да се подава над водата. С лодки и плуване екипажът успя някак си да се добере до брега на Паломас.

И когато капитан Блъд считаше вече победата за сигурна и пътя към открито море за свободен, крепостта ненадейно разкри своята ужасяваща и напълно неподозирана мощ. Дългобойните оръдия изреваха и „Арабела“ потръпна под удара, който разби защитните парапети на средната палуба и причини смърт и паника сред моряците, събрани в тази част на кораба.

Веднага след първия залп последва втори и ако Пит, щурманът на „Арабела“, не беше взел кормилното колело в ръце и не беше извърнал кораба рязко надясно, то „Арабела“ щеше да пострада много.

Междувременно крехкият „Инфанта“ беше пострадал значително повече. Само един изстрел го беше улучил, но той разтроши левия му борд до ватерлинията58 и от дупката започна да нахлува вода, която щеше да потопи кораба, ако опитният Ибервил не беше взел бързи мерки, като нареди да се изхвърлят всички оръдия от левия му борд. Облекчен по този начин и наклонен надясно, корабът зави и последва „Арабела“. Двата кораба се оттеглиха, следвани от огъня на крепостта, който обаче не им нанесе вече големи повреди.

Те излязоха от обсега на оръдията, присъединиха се към „Елизабет“ и „Сан Фелипе“ и легнаха в дрейф, за да обмислят положението.