Капитан Блъд

Глава VIIIИСПАНЦИ

Големият кораб, на който разрешиха толкова спокойно да влезе в Карлайлския залив под фалшиво английско знаме, беше испански капер29. Идваше да се разплати за някои огромни дългове, натрупани от хищното „Брегово братство“, и да отмъсти за неотдавнашното поражение, нанесено от „Прайд ъв Девън“ на двата испански галеона30, които отиваха с ценни товари за Кадис. Галеонът, който бе успял да избяга, макар и доста повреден, се командуваше от дон Диего де Еспиноса и Валдес, твърде нетърпелив, горд и сприхав джентълмен, брат на испанския адмирал дон Мигел де Еспиноса.

Раздразнен от положението си, той избягваше да си спомня, че неговото собствено поведение бе станало причина за сражението, и се закле да даде на англичаните урок, който да не забравят дълго време. Беше решил да вземе назаем това-онова от опита на Морган31 и другите морски разбойници и да извърши наказателно нападение срещу някоя английска колония. За нещастие на самия него и много други брат му, адмиралът, не беше наблизо да го възпре, когато съоръжи за тази цел в Сан Хуан на Порто Рико кораба „Синко лягас“32. За обект на нападението той избра остров Барбадос, чиято естествена непристъпност по всяка вероятност бе направила защитниците му твърде безгрижни. Избра острова и защото неговите разузнавачи бяха проследили „Прайд ъв Девън“ до Карлайлския залив, а той искаше в отмъщението му да има поне частица поетична справедливост. И издебна време, когато в залива нямаше нито един военен кораб.

Толкова добре бе успял да изпълни намеренията си, че не бе предизвикал никакво съмнение, докато поздрави укреплението от упор с бордов залп от двадесет оръдия.

Четиримата смаяни наблюдатели от селището видяха големия кораб да се придвижва бавно напред под надигащия се облак дим, с развит грот33 за по-добро управление, и да се извръща, за да насочи оръдията на левия си борд към неподготвените защитници на крепостта.

Страхотният гръм на втория залп разбуди полковник Бишоп от вцепенение и му припомни къде го зове дългът. В града биеха трескаво барабани и се носеха тръбни сигнали, сякаш опасността се нуждаеше от оповестяване. Като командир на барбадоската милиция мястото на полковник Бишоп беше начело на малобройната му войска в същото това укрепление, което испанските оръдия разбиваха в момента на прах.

Спомняйки си своите задължения, той се втурна към града, без да обръща внимание на горещината, а двамата негри затичаха след него.

Мистър Блъд се обърна към Джереми Пит и се засмя мрачно.

— Ето това наричам навременно прекъсване — каза той. И след кратко замисляне прибави: — Въпреки че само дяволът знае какво ще излезе от него.

Когато отекна третият залп, той взе палмовия лист и грижливо го намести върху гърба на приятеля си.

Надзирателят Кент се втурна в селището задъхан и потънал в пот, следван от десетина роби, между които имаше и черни. Всички бяха обзети от паника. Той ги поведе към ниската бяла къща, откъдето излязоха след малко въоръжени с мускети и ножове, а някои имаха и патронташи.

По това време започнаха да пристигат по двама, по трима осъдените бунтовници, напуснали работата си, понеже нямаше кой да ги надзирава и понеже бяха доловили общото объркване.

Кент изостана за момент от набързо въоръжената група, която се втурна напред, за да подхвърли нарежданията си на робите.

— В гората! — заповяда той. — Вървете в гората и се скрийте, докато свърши всичко и изкормим испанците.

С тези думи той се спусна след хората си, които трябваше да се присъединят към група д а в града, за да се противопоставят на испанските десантни отряди и да ги победят.

Робите веднага щяха да се подчинят на нареждането, ако не беше мистър Блъд.

— Защо трябва да бързаме в тази горещина? — каза той. И всички си помислиха, че е изненадващо хладнокръвен. — Може би не ще се наложи изобщо да се крием в гората, но във всеки случай ще имаме достатъчно време да го сторим, когато испанците овладеят града.

Към тях се присъединиха още няколко души — събраха се всичко над двадесет осъдени бунтовници — и те останаха да наблюдават от възвишението отчаяната битка, която се водеше под тях.

Милицията и всеки жител на острова, годен да носи оръжие, се противопоставяха на десанта с отчаяната решителност на хора, които знаят, че при поражение не могат да очакват никаква пощада. Жестокостта на испанските моряци бе станала пословична и дори Морган и Лолоне не бяха извършвали такива ужасяващи подвизи като тези, на които бяха способни джентълмените от Кастилия.

Командирът на испанците си разбираше от работата, нещо, което не можеше да се каже за барбадоската милиция, без да се изопачи истината. След като спечели предимство чрез ненадейния удар по крепостта и я извади от строя, той скоро им показа кой е господар на положението. Обърна оръдията си към площада зад пристана, където неспособният Бишоп бе събрал хората си, превърна милицията в кървава каша и прикри десантните си отряди, приближаващи се към брега със собствени лодки и с някои от тези, които бяха тръгнали към кораба, преди да се разбере неговата националност.

Под безмилостните лъчи на слънцето битката продължи целия следобед; трясъкът на мускетите проникваше все по-дълбоко в града и показваше, че защитниците биват изтласквани все по-навътре. Към залез слънце двеста и петдесетте испанци завладяха Бриджтаун и островитяните бяха разоръжени. В резиденцията на губернатора самият губернатор Стид — забравил подаграта в паническия си страх, — подкрепян от полковник Бишоп и няколко офицери с по-низши чинове, бе осведомен от дон Диего с учтивост, която сама по себе си представляваше подигравка, за сумата, необходима за техния откуп.

За сто хиляди песети и петдесет глави добитък дон Диего би се въздържал да превърне града в прах и пепел. А докато учтивия командир с изискани маниери уреждаше тези подробности със страдащия от високо кръвно налягане британски губернатор, испанците рушаха, грабеха, ядяха, пиеха, буйствуваха по своя ужасен, обичаен начин.

На здрач мистър Блъд прояви голяма дързост и се спусна към града. Какво видя там, е записано от Джереми Пит — на когото го разправи по-късно — в неговия огромен дневник. От този дневник е заимствувана голяма част от моя разказ. Нямам намерение да повтарям подробностите. Отвратително е и трудно може да се повярва, че хора, колкото и ниско да са паднали, могат да достигнат до такава животинска жестокост и насилие.

Гледката, която се откри пред очите на Блъд, го накара да пребледнее и да напусне по-скоро този ад, но в една тясна уличка върху него налетя девойка с ужас в очите и развързана, вееща се коса-След нея със смях и ругатни тичаше испанец в тежки ботуши. Настигаше я, когато мистър Блъд се изпречи на пътя му. Малко преди това докторът се бе въоръжил за всеки случай с една сабя, взета от трупа на някакъв мъж. Испанецът се спря изненадан и разгневен и долови в полумрака блясъка на сабята, която мистър Блъд бе извадил от ножницата.

— А, куче английско! — изрева той и се хвърли напред, за да срещне смъртта си.

— Надявам се, че си готов да се представиш на създателя — каза мистър Блъд и го прободе. Извърши го твърде сръчно, с комбинираната ловкост на добър фехтовчик и на хирург. Испанецът се стовари в безформена купчина на земята, без да издаде нито звук.

Мистър Блъд извърна към себе си девойката, която се беше облегнала задъхана и хълцаща на стената, и я хвана за ръка.

— Да вървим! — каза той.

Но тя се отпусна с цялата си тежест назад.

— Кой сте вие?

— Ще почакате ли, докато ви покажа документите си? — озъби се Блъд.

Зад ъгъла, откъдето бе изтичала девойката, преследвана от испанския грубиян, се дочуха приближаващи се стъпки.

— Да вървим! — подкани я отново той.

Този път, успокоена по всяка вероятност от неговото чисто английско произношение, тя тръгна, без да задава повече въпроси.

Втурнаха се по една улица, след това по друга и за тяхно щастие, докато излязоха в окрайнините на Бриджтаун, не срещнаха никого. Успяха да оставят безпрепятствено града зад себе си и мистър Блъд, въпреки че беше отпаднал и пребледнял, повлече девойката почти тичешком по стръмнината към дома на полковник Бишоп. Каза й кой е и какъв е и докато стигнаха до голямата бяла къща, не проговориха повече. Къщата беше потънала в тъмнина и това го успокои донякъде. Ако испанците бяха стигнали дотука, щеше да бъде осветена. Почука, но трябваше да повтори още няколко пъти, преди да му отговорят. Някой се обади от един прозорец над него.

— Кой е там? — Гласът трепереше леко, но без съмнение принадлежеше на мис Бишоп.

Мистър Блъд едва не припадна от облекчение. Беше си въобразил невъобразимото. Беше си я представил сред ада, от който току-що се бе измъкнал. Помислил си беше, че може да е последвала чичо си в Бриджтаун или е извършила някаква друга непредпазливост, и бе потънал в студена пот при мисълта какво би могло да й се случи.

— Аз съм, Питър Блъд — каза той задъхано.

— Какво искате?

Съмнително беше дали ще слезе да му отвори, защото в такова смутно време имаше голяма вероятност нещастните роби от плантацията да се разбунтуват и да се окажат еднакво опасни с испанците — Но при звука на този глас момичето, което Блъд бе спасил, се взря в мрака.

— Арабела! — извика тя. — Аз съм, Мери Трейл.

— Мери! — При това възклицание гласът отгоре секна и главата изчезна от прозореца. След кратък промеждутък вратата се разтвори широко. В просторния хол беше застанала Арабела и блещукането на свещта, която носеше, тайнствено озаряваше стройната й фигура в бели дрехи.

Мистър Блъд влезе, последван от разстроената девойка, която се хвърли на гърдите на Арабела и потъна в сълзи. Той обаче не искаше да губи време напразно.

— Кой е тука с вас? Какви прислужници има? — запита той рязко.

Единственият мъж беше слугата Джеймз — стар негър коняр.

— Точно той ни трябва — каза Блъд. — Заповядайте му да оседлае няколко коня. И веднага тръгвайте към Спейтстаун и дори още по на север, където ще бъдете на сигурно място. Тука ви заплашва опасност — голяма опасност.

— Но аз мислех, че битката е свършена… — започна тя побледняла и поразена.

— Така е. Но най-страшното започва едва сега. Мис Трейл ще ви разправи по пътя. За бога, мадам, повярвайте ми и направете каквото ви казвам.

— Той… той ме спаси! — изхълца мис Трейл.

— Спасил те? — Мис Арабела беше изумена. — От какво те е спасил, Мери?

— Това може да почака — рязко и почти ядосано каза Блъд. — Когато се отдалечите от тази бъркотия и не могат да ви стигнат, ще имате цяла нощ на разположение за приказки. Ще бъдете ли така добра да повикате Джеймз и да направите това, което ви казвам… и то веднага?

— Много сте настоятелен.

— О, господи! Бил съм настоятелен! Говорете, мис Трейл, кажете й дали имам основания да бъда настоятелен!

— Да, да — извика момичето и потръпна. — Направи каквото ти казва. О, Арабела, моля те.

Мис Бишоп излезе и остави Блъд и Мери Трейл отново сами.

— Аз… аз никога няма да забравя това, което направихте, сър — каза тя през сълзи, които бяха започнали да пресъхват. Беше мъничко, нежно девойче, почти дете.

— Навремето съм вършил и по-добри работи. Затова сега съм тука — каза мистър Блъд. Изглежда, че беше раздразнен.

Мери не го разбра, нито се помъчи да го разбере.

— А вие… убихте ли го? — попита тя страхливо.

Той се вгледа в нея при люлеещата се светлина на свещта.

— Надявам се. Твърде вероятно е да съм го убил, но това няма никакво значение — каза той. — Важното е Джеймз да докара конете.

Той тръгна да ускори подготовката на заминаването, но нейният глас го спря.

— Не ме оставяйте! Не ме оставяйте сама! — извика тя, обхваната от ужас.

Той се спря. Обърна се и бавно се върна. Надвеси се над нея и се засмя.

— Хайде, хайде! Няма причини да се страхувате. Всичко свърши. Скоро ще тръгнете, ще отидете в Спейтстаун, а там ще бъдете в безопасност.

Най-после конете бяха доведени, четири на брой, защото Джеймз щеше да служи като водач, а мис Бишоп взимаше с тях прислужницата си, която не искаше да изостави.

Мистър Блъд повдигна леката Мери Трейл да се качи на коня и се извърна да се сбогува с мис Бишоп, която беше вече на седлото. Пожела й добър път и сякаш искаше да прибави още нещо. Но каквото и да беше помислил, то остана неказано.

Конете тръгнаха и се загубиха в звездната, сапфирена нощ, а той остана изправен пред вратата на полковник Бишоп. За последен път ги чу, когато детският глас на Мери Трейл извика с трепетна нотка:

— Никога няма да забравя това, което направихте, мистър Блъд. Никога няма да го забравя!

Но това не беше гласът, от който желаеше да чуе подобно уверение, и то не му достави голямо задоволство. Остана загледан в светулките сред рододендроните, докато заглъхна и последният звук на конските копита. След това въздъхна и се раздвижи. Имаше много работа. Беше слязъл в града не от празно любопитство да види как се държат победилите испанци. Това му отиване бе подбудено от съвсем други причини и той бе събрал всички сведения, които му бяха необходими. Предстоеше напрегната нощ и той трябваше да тръгва.

Отправи се с твърди крачки към селището, където неговите другари по съдба го чакаха с дълбока тревога и с известна надежда.