ОСТРОВ ТРИСДА

1

Минаха седем години, докато напише писмото както трябва.

* * *

Година 50 на Елантинската династия


Скъпи господин директор на Каравала,

Аз се казвам Скарлет, но Ви пиша заради сестра си Тела. Рожденият й ден е скоро и тя много би се радвала да види Вас и Вашите удивителни актьори. Рожденият й ден е на трийсет и седмия ден от Растящия ceзон и ако дойдете, това ще е най-страхотният подарък зa правника й.

С искрена надежда,

Скарлет от

зaвладения остров Трисда

* * *

Година 51 от Елантинската династия


Скъпи господин директор на Каравала,

Пак Ви пише Скарлет. Получихте ли писмото ми? Taзи година сестра ми казва, че е твърде голяма да празнува рождения си ден, но според мен просто е разстроена, защото така и не дойдохме на Трисда. Този Растящ сезон тя ще стане на десет, а аз — единайсет. Не иска да го признае, но аз знам, че много ще се радва да види Вас и Вашите прекрасни актьори от Каравала.

С искрена надежда,

Скарлет от

завладения остров Трисда

* * *

Година 52 от Елантинската династия


Скъпи господин Легенда, господар на Каравала,


Моля да ме извините, че обърках името Ви в предишните си писма. Надявам се, че не заради това не дойдохте на Трисда. Рожденият ден на сестричката ми не е единствената причина да ви пиша с молба да доведете удивителните си актьори на нашия остров. Аз също бих дала мило и драго да ги видя.

Извинявам се за краткото писмо, но баща ми ще се ядоса, ако ме хване, че Ви пиша.


С искрена надежда,

Скралет от

завладения остров Трисда

* * *

Година 52 от Елантинската династия


Скъпи господин Легенда, господар на Каравала,

Току-що научих новината и искам да изразя съболезнованията си. Макар още да не сте дошли на Трисда и да не отговаряте на писмата ми, аз знам, че не сте убиец. С огромно съжаление научих, че известно време няма да пътувате.

С уважение,

Скарлет от

Завладения остров Трисда

* * *

Година 55 от Елантинската династия


Скъпи господин Легенда,

Помните ли ме — Скарлет от завладения остров Трисда? Знам, че минаха няколко години, откакто Ви писах за последно. Чух, че отново изнасяте представления с актьорите си. Според сестра ми Вие никога не ходите на едно и също място два пъти, но тук нещата много са се променили след последното ви посещение преди петдесет години, а аз съм дълбоко убедена, че никой повече от мен не би искал да види Ваше представление.


С искрена надежда,

Скарлет

* * *

Година 56 от Елантинската династия


Скъпи господин Легенда,


Говори се, че миналата година сте посетили столицата на Южната империя и сте променили цвета на небето. Вярно ли е? Ние много искахме да дойдем двете със сестра ми, само че ни е забранено да напускаме Трисда. Понякога си мисля, че никога няма да стигна по-далеч от Завладените острови. Сигурно затова толкова много ми се иска да дойдете тук с актьорите си. Едва ли има смисъл да Ви моля отново, но все пак се надявам да премислите и да дойдете.


С искрена надежда,

Скарлет от

завладения остров Трисда

* * *

Година 57 от Елантинската династия


Скъпи господин Легенда,

Това ще бъде последното ми писмо. Скоро се омъжвам. Така че ще е най-добре, ако с актьорите си не дойдете на Трисда тази година.

Скарлет Драгна

* * *

Година 57 от Елантинската династия


Скъпа Скарлет Драгна

от завладения остров Трисда,


Поздравления за предстоящата венчавка. Съжалявам, че не мога да доведа актьорите си на Трисда. Тази година няма да пътуваме. Следващото ни представление ще е само с покани, но ще се радвам да се запозная с Вас и Вашия годеник, ако успеете да напуснете острова си и да дойдете при нас. Моля приемете приложеното като подарък.

Собственоръчно от Легендата,

господар на Каравала

2

Чувствата на Скарлет се изляха в цветове, дори по-ярки от обичайното. Неспокойното червено на нажежени въглени. Нетърпеливото зелено на млада трева. Трескавото жълто на размахани птичи криле.

Най-после й беше отговорил.

Прочете отново писмото. После още веднъж. И още веднъж. Попиваше с поглед всяка мастилена завъртулка, всяка восъчна извивка на сребърния му герб — слънце с вписана в него звезда и сълза, вписана в звездата. Същият печат беше ударен и върху приложените към писмото документи.

Това не беше шега.

— Донатела! — Скарлет хукна по стълбището към избата да търси по-малката си сестра. Познатите миризми на меласа и дъб превзеха носа й, но от щурото момиче нямаше и следа.

— Тела! Къде си? — Газени лампи хвърляха кехлибарено сияние върху шишетата с ром и няколкото прясно напълнени дървени бъчви. Скарлет дочу тих стон, последван от тежко дишане. След поредната караница с баща им Тела явно бе прекалила с пиенето и сега спеше някъде на пода между бъчвите. — Дона…

Едва не се задави с втората половина от името на сестра си.

— Здрасти, Скар.

Тела я стрелна с крива усмивка, цялата бели зъби и подпухнали устни. Меденорусите й къдрици бяха разрошени, шалът й се беше свлякъл на пода. Но не това, а младият моряк, който я прегръщаше през кръста, накара Скарлет да заекне:

— Да… да не прекъсвам нещо?

— Че ни прекъсна, прекъсна ни, но нищо не пречи пак да го започнем — отвърна морякът с мелодичния акцент на Южната империя, който звучеше много по-меко от твърдия говор на Меридианната империя, с който беше свикнала Скарлет.

Тела се изкиска, но поне бе така добра да се изчерви малко.

— Скар, познаваш Джулиан, нали?

— Радвам се да се запознаем, Скарлет — каза с ленива усмивка Джулиан, изкусителен като сянка в Горещия сезон.

Скарлет си даваше сметка, че би трябвало да отвърне с някаква любезност, нещо в смисъл, че и тя се радва на запознанството им, но не можеше да откъсне поглед от ръцете му, все така прилепнали към светлосинята рокля на Тела — пръстите му подръпваха ресните по корсажа й, сякаш Тела беше подарък, който той нямаше търпение да отвори.

Джулиан беше на острова от няма и месец. Когато бе слязъл с олюляваща се походка от кораба си, висок и красив, със златистокафява кожа, всички жени бяха затаили дъх. За кратко дори Скарлет усети световъртеж, но като умно момиче спря да му обръща внимание.

— Тела, може ли да дойдеш за малко? — Успя да кимне учтиво на Джулиан, но веднага щом двете се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува той през бъчвите, прошепна: — Какви ги вършиш?

— Скар, скоро ще се омъжваш. Мислех, че си наясно какво се случва между мъж и жена, когато останат насаме — каза Тела и я сръчка закачливо с лакът.

— Не за това говоря. Знаеш какво ще стане, ако татко разбере.

— Точно затова не планирам да разбира.

— Говоря ти сериозно — ядоса се Скарлет.

— И аз. Ако татко разбере, просто ще измисля начин да обвиня теб. — Тела се усмихна кисело. — Но ти едва ли си слязла тук да говорим за това — добави тя и сведе поглед към писмото в ръцете на сестра си.

Меката светлина на лампа се отрази в металическите ръбове на хартията и ги подпали в златно, цвета на вълшебствата, копнежите и обещанията за идни неща. Адресът върху плика пламна със същото великолепие.


Госпожица Скарлет Драгна,

Трисда,

Завладените острови на Меридианната империя

(до изповедалнята)


Очите на Тела грейнаха, вперени в лъскавия надпис. Тя открай време харесваше красивите неща, точно като младежа, който я чакаше в момента зад бъчвите. Случваше се Скарлет да загуби някоя своя красива дрънкулка и после да я намери скрита в стаята на сестра си.

Но Тела не посегна да вземе писмото. Ръцете й останаха отпуснати покрай тялото, сякаш тя не искаше да има нищо общо с него.

— Още едно писмо от графа? — Изплю титлата през зъби, сякаш мъжът, който я носеше, бе самият дявол.

Скарлет отвори уста да защити годеника си, но Тела вече ясно бе дала да се разбере какво мисли за годежа й. Нямаше значение, че уредените бракове са нещо нормално в останалата част от Меридианната империя, нито че от месеци графът засипваше Скарлет с мили писма. Не, Тела просто отказваше да проумее как е възможно сестра й да се омъжи за човек, когото никога не е виждала. Само че перспективата да се омъжи за човек, когото не познава, плашеше Скарлет много по-малко от мисълта да остане на Трисда.

— Е — подкани я Тела, — ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Не е от графа — прошепна Скарлет, защото не искаше морякът да ги чуе. — От господаря на Каравала е.

— Отговорил ти е? — Тела грабна писмото. — Богу зъбите!

— Шшт, тихо! — Скарлет бутна сестра си назад към каците. — Някой може да те чуе.

— Какво, вече не ми е позволено и да празнувам ли? — Тела извади трите листчета хартия, приложени към писмото в плика. Светлината на лампата се отрази в печатите им. За миг те грейнаха златни като ръбовете на плика, но после бързо се промениха в опасен оттенък на кървавочервеното.

— Виж! — ахна Тела, когато върху едното се завихриха сребърни букви, затанцуваха и бавно се подредиха в думи: „Единичен пропуск: Донатела Драгна от Завладените острови“.

На другия лист се появи името на Скарлет.

Третият съдържаше само думите „Единичен пропуск“. И на трите покани надписите се намираха над името на остров, за който Скарлет никога не беше чувала — Острова на мечтите.

Безименната покана вероятно бе предназначена за годеника й, предположи Скарлет и за миг си помисли колко романтично би било да отидат заедно на Каравала, след като се оженят.

— Виж, има и още! — изписка Тела, когато на пропуските се появи още текст.


Да се използва еднократно за вход към Каравала.

Главните порти се затварят в полунощ на тринайсетия ден от Растящия сезон в година 57 от Елантинската династия. Пристигналите по-късно не ще участват в играта и губят шанса си да спечелят тазгодишната награда от едно желание.


— Но това е само след три дни — промълви Скарлет и ярките преди цветове потъмняха до обичайните оттенъци на сиво разочарование. Глупаво е било да се надява, че има шанс желанието й да се сбъдне. Ако до Каравала оставаха три месеца или дори три седмици… ако беше след венчавката й. Баща й не казваше на коя дата ще се състои сватбата, но със сигурност нямаше да е утре или вдругиден. Да тръгнат преди това би било невъзможно и твърде опасно.

— Виж само каква е тазгодишната награда — каза Тела. — Желание.

— Мислех, че не вярваш в желанията.

— А аз си мислех, че ще подскачаш от радост. Нали си даваш сметка, че мнозина биха убили, за да се доберат до такива пропуски?

— А ти даваш ли си сметка, че трябва да напуснем острова, за да отидем? — От години си мечтаеше да присъства на Каравала, но да се омъжи бе по-важно дори от това. — За да стигнем там след три дни, трябва да тръгнем… знам ли, още утре.

— А ти защо мислиш, че съм толкова развълнувана? — Блясъкът в очите на Тела стана още по-ярък. Когато беше щастлива, Тела озаряваше света наоколо си, вълнението й ставаше заразително и Скарлет беше готова да се съгласи с всяка нейна прищявка. Ала знаеше от опит колко опасно е да заложиш надеждите си на нещо толкова ефимерно като желание.

Скарлет събра сили да попари радостта на сестра си. Никак не й се искаше да го прави, но по-добре да го стори тя, отколкото някой друг, който би унищожил не само въодушевлението й.

— Ти какво, надигала си и бутилките с ром, така ли? Нима си забравила какво направи татко последния път, когато се опитахме да напуснем Трисда?

Тела трепна. За миг се превърна в крехкото момиче, каквото не искаше да бъде. После, също толкова бързо, изражението й се промени и розовите й устни се извиха — от прекършени в несломими.

— Онова беше преди три години. Сега сме по-умни оттогава.

— И имаме повече за губене — подчерта Скарлет.

За Тела бе по-лесно да махне с ръка на последиците от опита им да отидат на Каравала. Скарлет така и не й беше споделила докрай какво беше направил баща им, за да ги накаже. Не искаше сестричката й да живее в постоянен страх, да се озърта през рамо в ужас при мисълта, че има и по-лошо от стандартните форми на наказание, налагани от баща им.

— Само не ми казвай, че те е страх това да не попречи на плановете ти за венчавката — каза Тела и стисна по-здраво билетите.

— Престани. — Скарлет ги издърпа от ръката й. — Ще ги смачкаш.

— А ти не избягвай въпроса ми, Скар. Заради венчавката ли е?

— Естествено, че не. Просто няма начин да се махнем оттук толкова скоро, утре. Та ние дори не знаем къде е това място. Никога не съм чувала за Острова на мечтите, но със сигурност не е от Завладените острови.

— Аз знам къде е. — Джулиан се показа иззад няколко бъчви с ром и ги стрелна с наперена усмивка, която казваше, че няма никакво намерение да се извинява за натрапничеството си.

— Това вас не ви засяга — сряза го Скарлет и му махна да се разкара.

Джулиан я погледна сепнато, сякаш за пръв път му се случваше момиче да го отреже така.

— Само се опитвам да помогна. Не сте чували за острова, защото не е част от Меридианната империя. Не е под владичеството на нито една от петте империи. Островът на мечтите е личният остров на Легендата, намира се само на два дни път оттук и ако искате да отидете там, аз мога да ви кача тайно на кораба си срещу съответната цена. — Джулиан спря многозначително поглед на третата покана. Гъсти мигли обточваха светлокафявите му очи, създадени да размътват главите на младите жени, да им вдигат полите и да отварят сърцата.

Думите на Тела как мнозина биха убили за такива пропуски отекнаха в главата на Скарлет. Джулиан може и да беше красавец, но също така говореше с акцента на Южната империя, а всички знаеха, че там цари беззаконие.

— Не — отсече тя. — Много е опасно, ще ни хванат.

— Всичко, което правим, е опасно — изтъкна Тела. — Дори ако ни хванат в избата с момче, пак ще си навлечем неприятности.

Джулиан видимо се засегна, че са го нарекли „момче“, но Тела продължи, преди да е възразил:

— Никога не сме в безопасност. Но този път си струва риска. Ти чакаш това през целия си живот, пожелаваш си го при всяка падаща звезда. При всеки наближаващ пристанището кораб шепнеш молитви да е вълшебният съд с тайнствените актьори от Каравала. Искаш го дори повече от мен.

„Каквото и да си чувала за Каравала, то дори не се доближава до реалността. Не става дума за обикновена игра или представление, не. То е магия, единственото вълшебство, което ще откриеш в този свят.“ Скарлет гледаше пропуските, а думите на баба й ехтяха в главата й. Историите за Каравала, които обожаваше като малка, никога не бяха звучали толкова достоверно, колкото сега, в този момент. Скарлет открай време виждаше цветове в мигове на силна емоция и ето че в гърдите й грейна златна надежда. Позволи си за кратко да помечтае какво би било да отиде на частния остров на Легендата, да участва в играта и да спечели желанието. Свобода. Право на избор. Чудо. Магия.

Една красива, нелепа фантазия.

И по-добре да си остане такава. Желанията бяха истински колкото и еднорозите. Като малка, Скарлет бе вярвала безпрекословно на историите, които баба й разказваше за Каравала, но с годините им бе обърнала гръб. Така и не беше видяла нито едно доказателство, че магия съществува. Сега бе склонна да вижда в приказките на баба си преувеличените бръщолевения на една старица.

Част от нея отчаяно искаше да се потопи във великолепието на Каравала, но само пълна глупачка би повярвала, че вълшебствата му могат да променят живота й. Единственият човек, способен да осигури нов живот на Скарлет и сестра й, беше графът, нейният годеник.

Сега, когато не държеше поканите близо до източник на светлина, надписите бяха изчезнали и хартията изглеждаше най-обикновена.

— Не можем, Тела. Рискът е много голям. Ако се опитаме да напуснем острова… — Скарлет млъкна по средата на изречението. Стълбището към избата заскърца под тежестта на нечии стъпки. Някой слизаше, всъщност не един, а поне трима.

Скарлет погледна паникьосано сестра си.

Тела изруга под нос и бързо даде знак на Джулиан да се скрие.

— Не си тръгвайте заради мен. — Губернатор Драгна стъпи на пода и тежката миризма на парфюма му потисна острите аромати на избата.

Скарлет набута писмото и поканите в джоба на роклята си.

Трима стражари вървяха по петите на баща й.

— Мисля, че не се познаваме. — Без да поглежда към дъщерите си, губернатор Драгна протегна ръка към Джулиан. Ръкавиците му бяха в сливов цвят, цвета на стари синини и власт.

Но поне беше с ръкавици. Образ и подобие на благоприличието, губернатор Драгна се обличаше безупречно в шит по поръчка черен фрак и цикламена раирана жилетка. Беше прехвърлил четирийсетте, но за разлика от повечето си връстници нямаше и грам излишна тлъстина. В унисон с последната мода носеше русата си коса прибрана назад с черна диадема, за да се виждат добре грижливо оскубаните му вежди и тъмнорусата козя брадичка.

Джулиан беше по-високият от двамата, но въпреки това губернаторът съумяваше да го гледа от горе надолу. Скарлет ясно виждаше преценяващия поглед, с който баща й претегляше кърпеното кафяво палто на моряка и широките бричове, натъпкани в стари ботуши до коленете.

Джулиан явно не беше страхливец, помисли си Скарлет, иначе не би протегнал с такава готовност собствената си ръка, без ръкавица, на губернатора.

— Радвам се да се запознаем, сър. Джулиан Мареро.

— Губернатор Марчело Драгна. — Здрависаха се. Джулиан понечи да дръпне ръка, но губернаторът не я пусна. — Джулиан, ти май не си от този остров?

Този път Джулиан се поколеба за миг.

— Така е, сър, моряк съм. Първи помощник-капитан на „Златната целувка“.

— Значи само минаваш. — Губернаторът се усмихна. — Тук обичаме моряците. Помагат на стопанството ни. Готови са да платят щедро, за да спрат в пристанището ни, а после харчат пари по време на престоя си. Е, кажи какво мислиш за моя ром? — Махна със свободната си ръка да обхване избата. — Предполагам, че точно това си слязъл да опиташ.

Джулиан не отговори веднага и губернаторът го притисна с нов въпрос:

— Какво, не ти ли хареса?

— Не, сър. Тоест, да, сър — поправи се Джулиан. — Всичко, което опитах, е много хубаво.

— Включително дъщерите ми?

Скарлет се напрегна.

— По дъха ти познавам, че не си опитал от рома — каза губернатор Драгна. — А знам, че не си слязъл тук да играеш карти или да редиш молитви. Така че кажи — коя от дъщерите ми опитваше?

— О, не, сър. Грешно сте разбрали. — Джулиан поклати глава и се ококори, сякаш никога не би му хрумнало да направи нещо толкова непочтено.

— Скарлет беше — обади се Тела. — Слязох тук и ги хванах да се натискат.

Не. Скарлет изруга наум глупавата си сестра.

— Татко, лъже. Тя беше, не аз. Аз ги хванах да се натискат.

Лицето на Тела почервеня като домат.

— Скарлет, не лъжи. Само ще влошиш нещата.

— Не лъжа! Татко, Тела беше. Мислиш ли, че бих направила нещо такова броени седмици преди сватбата?

— Пак лъжеш…

— Стига! — Губернаторът се обърна към Джулиан, чиято кафява ръка все още се намираше в хватката на парфюмираната му сливова ръкавица. — Моите дъщери имат лошия навик да лъжат, но вярвам, че ти ще бъдеш по-откровен. Е, кажи ми, младежо, с коя от дъщерите ми слезе в избата?

— Мисля, че има някаква грешка…

— Аз не правя грешки — прекъсна го губернатор Драгна. — Давам ти още един шанс да ми кажеш истината, иначе… — Стражите на губернатора пристъпиха едновременно напред.

Джулиан стрелна Тела с поглед.

Тя поклати отсечено глава и оформи с устни името на сестра си: Скарлет.

Скарлет се опита да привлече вниманието на Джулиан, опита се да му внуши, че прави грешка, но още преди да е отговорил, прочете решителността в очите му.

— Скарлет беше.

Глупаво момче. Несъмнено вярваше, че прави услуга на Тела, а всъщност правеше точно обратното.

Губернаторът пусна ръката на Джулиан и свали парфюмираните си сливови ръкавици.

— Предупредих те за това — каза той на Скарлет. — Знаеш какво става, когато не се подчиняваш.

— Татко, моля те, само се целунахме, нищо повече. — Опита се да застане пред Тела, но един от стражите я дръпна назад към буретата, хвана я грубо за лактите и ги изви зад гърба й, докато тя напразно се бореше да предпази сестра си. Защото не Скарлет щеше да бъде наказана за престъплението. Всеки път, когато някоя от тях престъпеше правилата му, губернатор Драгна наказваше другата.

На дясната си ръка губернаторът носеше два големи пръстена, единия с квадратен аметист, другия — с голям лилав диамант с остри ръбове. Сега той завъртя двата пръстена, замахна и удари Тела в лицето.

— Недей! Аз съм виновна! — изпищя Скарлет, макар да знаеше, че това е грешка.

Баща й удари Тела още веднъж.

— Задето ме излъга — каза той. Вторият удар беше по-силен от първия, Тела се срина на колене, по бузата й потече кръв.

Доволен, губернатор Драгна отстъпи назад. Изтри окървавената си ръка в жилетката на един от стражите. После се обърна към Скарлет. Незнайно как изглеждаше по-висок отпреди, а Скарлет имаше чувството, че се е смалила наполовина. Каквото и да й стореше баща й, нищо не би я наранило толкова, колкото да го гледа как удря сестра й.

— Не ме разочаровай отново.

— Съжалявам, татко. Направих глупава грешка. — Това беше най-вярното нещо, което изричаше от сутринта. Не нея беше „вкусил“ Джулиан, вярно, но така или иначе пак не беше успяла да защити сестра си. — Няма да се повтори.

— Надявам се, че ще спазиш обещанието си. — Губернаторът си сложи ръкавиците, после бръкна във вътрешния джоб на фрака си и извади сгънато писмо. — Може би не трябва да ти го давам, но, от друга страна, току-виж ти напомнило колко много имаш за губене. Сватбата ти ще се състои след десет дни, в края на следващата седмица, на двайсети. Ако нещо попречи на плановете ми, ще се лее кръв, при това не само от лицето на сестра ти.

3

Скарлет още усещаше парфюма на баща си. Миришеше като цвета на ръкавиците му — анасон, лавандула и гнили сливи. Миризмата остана с нея дълго след като баща й си тръгна, висеше във въздуха около Тела. Скарлет седеше до нея и чакаше слугинята да донесе чисти превръзки и лекарства.

— Трябваше да ме оставиш да кажа истината — смъмри я тя. — Мен нямаше да ме удари толкова силно само десет дни преди сватбата.

— Може би нямаше да те удари по лицето, но щеше да направи нещо също толкова отвратително. Да ти счупи пръст, примерно, така че да не си завършиш сватбеното одеяло. — Тела затвори очи и се облегна на бурето с ром. На цвят бузата й се доближаваше до ужасните ръкавици на баща им. — А и аз заслужавах да ме ударят, не ти.

— Никой не заслужава подобно нещо — намеси се Джулиан. Отваряше си устата за пръв път, откакто баща им си беше тръгнал. — Аз…

— Недей — прекъсна го Скарлет. — Извинението ти няма да изцели раните й.

— Нямах намерение да се извинявам. — Джулиан замълча, сякаш претегляше следващите си думи. — Променям предложението си. Ще ви отведа от острова безплатно, ако решите да тръгнете. Корабът ми отплава утре призори. Ако се откажете, съобщете ми. — Спря поглед на всяка от тях, после тръгна към стълбите.

— Не — каза Скарлет, защото знаеше какво иска Тела, още преди да го е изрекла. — Ако избягаме, ще стане още по-лошо, когато се върнем.

— Изобщо не смятам да се връщам — заяви Тела и отвори очи. Бяха насълзени, но и гневни.

Скарлет често се дразнеше от импулсивното поведение на сестра си, но в същото време знаеше, че реши ли Тела нещо, решението й не подлежи на промяна. Изведнъж си даде сметка, че Тела е стигнала до това решение, преди да пристигне писмото от Легендата. Точно затова се беше лепнала за Джулиан. Дори не го погледна, когато си тръгна. Видно бе, че не таи чувства към него, а просто й е трябвал моряк, който да я отведе от Трисда. А сега Скарлет й бе осигурила повод да се махне.

— Скар, ти също трябва да дойдеш — настоя Тела. — Знам, че според теб тази венчавка ще те спаси, ще те пази, но… Ами ако графът е същият като баща ни или дори по-лош?

— Не е такъв — поклати енергично глава Скарлет. — Щеше да го знаеш, ако беше прочела някое от писмата му. Той е съвършеният джентълмен и обещава да се погрижи и за двете ни.

— Ох, сестричке. — Тела се усмихна, но усмивката й не беше от щастливите. Така се усмихваше човек точно преди да каже нещо, което би предпочел да премълчи. — Ако е такъв джентълмен, тогава защо е толкова потаен? Защо знаеш титлата му, но не и как се казва?

— Вината не е негова. Татко пази самоличността му в тайна, за да ни контролира. — Писмото в ръцете на Скарлет беше поредното доказателство. — Ето, виж сама. — И даде бележката на сестра си.


Ден първи на Растящия сезон,

година 57 от Елантинскатна династия


Моя най-скъпа Скарлет,

Това е последното ми писмо. Скоро ще се кача на кораб и ще потегля към Завладените острови. Баща ти държеше да запазим датата на сватбата си в тайна, да бъде изненада, но аз настоях да ти даде това писмо, защото вярвам, че първата ни среща ще е достатъчна изненада сама по себе си. Макар че от всичко, което чувам за теб, изненадата ще е приятна.

Прислугата вече подготвя апартамента за по-малката ти сестра. Мисля, че двете ще бъдете много щастливи във Валенда…


Останалата част от листа липсваше. Не само думите на жениха й бяха отрязани, а и всяка следа от восъчния печат на писмото бе отстранена грижливо — печат, който би дал на Скарлет някаква представа за кого се омъжва. Всичко това беше дело на баща й.

Поредната му откачена игричка.

Понякога имаше чувството, че целият остров се намира под купол, гигантски стъклен купол, който държи в капан всичко живо, а баща й гледа отгоре и мести — кога временно, кога окончателно — онези, които не са на мястото си. Светът й приличаше на гигантска игрална дъска, а баща й бе убеден, че тази женитба ще е предпоследният му ход, който ще му поднесе всичко на тепсия.

Губернатор Драгна беше много богат човек, по-богат от останалите островни губернатори, най-вече заради търговията с ром и други стоки, които продаваше на черния пазар, но Трисда все пак бе от Завладените острови и като неин губернатор той нямаше достъп до властта и уважението, за които копнееше. Каквото и богатство да натрупаше, регентите и аристократите от другите части на Меридианната империя щяха да го пренебрегват.

Нямаше значение, че Трисда и другите четири от Завладените острови бяха част от Меридианната империя вече повече от шейсет години — на островитяните още се гледаше като на простовати и недообразовани селяци, които империята бе завладяла. Но според баща й този брак щял да промени това, щял да ги свърже с благородно семейство, което най-после да повдигне социалния статут на тяхното и да осигури на самия него повече власт и влияние.

— Това не доказва нищо — изтъкна Тела.

— Напротив, показва, че е мил и загрижен, и…

— Всеки може да се прави на джентълмен в писмо. Но само един гадняр може да сключи сделка с баща ни и ти го знаеш.

— Престани да говориш такива неща — сопна се Скарлет и издърпа писмото от ръцете й. Сестра й грешеше. Дори почеркът на графа — с чисти, спокойни линии — говореше за улегнал човек. Ако не му пукаше за нея, не би й написал толкова много писма, за да успокои страховете й, нито би обещал да вземе и Тела във Валенда, столицата на Елантинската империя, място, където щяха да са далече от баща си.

Дълбоко в себе си Скарлет съзнаваше, че графът може и да не оправдае всичките й очаквания, но едно беше сигурно — че да живее с него ще е по-добре, отколкото да остане с баща си. А не би могла да предизвика губернатора точно сега, когато злобното му предупреждение още отекваше в главата й: „Ако нещо попречи на плановете ми, ще се лее кръв, при това не само от лицето на сестра ти“.

Скарлет нямаше да застраши предстоящия си брак заради минималния шанс да спечели желание на Каравала.

— Тела, ако тръгнем без разрешение, татко ще ни преследва до края на света.

— Е, значи поне ще пътуваме до края на света, ако не друго — отвърна Тела. — Предпочитам да умра там, отколкото да живея тук или затворена в къщата на твоя граф.

— Стига, не говориш сериозно — смъмри я Скарлет. Тела беше склонна да прави такива крайни изказвания и Скарлет често се тревожеше, че сестра й е обсебена от смъртта. Думите „по-скоро бих умряла“ твърде често излизаха от устата й. Освен това редовно забравяше колко опасен може да е светът. Освен истории за Каравала, баба им често им бе разказвала какво се случва с млади жени, които си нямат семейства да ги защитят. Момичета, които искат да се справят сами с живота, намират си уж уважавана работа, но накрая свършват в някой бордей или работилница с нечовешки условия на труд.

— Ти пък твърде много се тревожиш. — Тела се надигна със залитане.

— Какво правиш?

— Няма да чакам слугинята. Не искам да се щура цял час с глупавите ми рани, да цъка с език, а после да ме сложи в леглото и да лежа там цял ден. — Взе шала си от пода и го уви около главата си да скрие отоците. — Ако ще заминавам утре с кораба на Джулиан, трябва да се погрижа за куп неща, включително да му пратя бележка, че идвам.

— Чакай! Не мислиш ясно. — Скарлет хукна след сестра си, но Тела взе на бегом стълбите и изхвърча през вратата, преди да я е настигнала.

Въздухът навън беше гъст като супа, а откритият двор миришеше на следобед — влажно, солено, силно. Явно някой беше донесъл риба за кухните. Силната рибя миризма пропиваше всичко и дразнеше обонянието на Скарлет, докато тя тичаше след Тела под обрулените бели арки и настланите с глинени плочи коридори.

Баща им постоянно разширяваше имението си. То се намираше в края на града, на голям парцел земя, и подлежеше на дострояване. Още стаи за гости. Още вътрешни дворове. Още скрити проходи за контрабанда на нелегален алкохол и други неща. На двете момичета беше забранено да влизат в част от по-новите зали и ако баща им ги хванеше да тичат така, като нищо би заповядал да ги набият с бич по ходилата. Но окървавените ходила биха били нищо в сравнение с последствията, ако разбереше, че Тела се опитва да избяга от острова.

Въпреки жегата утринната мъгла още не се бе вдигнала докрай. Скарлет неведнъж изгуби от поглед сестра си по коридорите. В един момент дори реши, че Тела й е избягала окончателно, но после зърна синята й рокля да се развява по едно стълбище към най-високата точка в имението на Драгна — изповедалнята. Висока кула от бял камък, която блестеше на слънцето, така че всички в града да я виждат отдалече. Губернатор Драгна искаше хората да го мислят за благочестив и набожен човек, макар че никога не би признал за мръсните си дела пред когото и да било, което правеше изповедалнята едно от малкото места на острова, където той стъпваше рядко… и идеално място за размяна на тайни писма.

Скарлет ускори крачка към последните стъпала на стълбището и най-после настигна сестра си в полукръглия вътрешен двор пред резбованите дървени врати на изповедалнята.

— Спри — извика тя. — Ако пишеш на онзи моряк, ще кажа всичко на татко!

Фигурата пред нея се закова на място. А после Скарлет застина на свой ред, когато мъглата се вдигна изведнъж и момичето се обърна. Ярка слънчева светлина се изсипа в малкия вътрешен двор и огря млада послушница в синя одежда и с шал на главата. Приличаше на Тела само в гръб и заради дрехите.

Сестра й умееше да се измъква, мислеше си ядно Скарлет. Пот се стичаше по тила й. Кой знае къде беше отишла, сигурно да краде храна от някой килер и да си събира багажа, за да избяга с Джулиан.

Скарлет трябваше да измисли нещо друго.

Е, Тела щеше да я мрази известно време, но после щеше да й мине. Важното бе да не изгуби всичко заради глупавия Каравал. Точно сега, когато бракът на Скарлет можеше да спаси и двете им или да ги съсипе, ако не се състои.

Тя последва младата послушница в изповедалнята. Беше малка и кръгла, и толкова тиха по всяко време на денонощието, че се чуваше как пращят свещите. Дебелите свещи се редяха и капеха покрай каменните стени, осветявайки гоблени с изображения на светци в разнообразни етапи на агония, а наслоеният прах и сухите цветя даваха своя принос за задушливата атмосфера на мястото. Носът я засърбя отвътре, докато вървеше покрай редицата дървени пейки. В края им имаше олтар, а върху него — листове хартия, на които човек да запише греховете си.

Преди майка й да изчезне преди седем години, Скарлет никога не беше влизала тук. Дори не знаеше, че за да се изповядат, хората записваха лошите си постъпки на хартия, после я даваха на жреците да я изгорят. Също като баща им, и майка им Палома не беше религиозна. Но след като Палома изчезна от острова, двете момичета изпаднаха в отчаяние и по липса на друга надежда дойдоха тук да се молят за завръщането й.

Разбира се, молитвите им бяха останали без отговор, но жреците се бяха оказали полезни в друго отношение — нямаха нищо против да предават писма, при това дискретно.

Скарлет взе лист от хартията за грехове и внимателно написа бележка.


Трябва да се видим тази вечер.

Чакай ме при Черния плаж. Един

час след полунощ, важно е.


Преди да я даде на един жрец заедно с щедро дарение, Скарлет написа името на получателя, но самата тя не се подписа. Вместо това нарисува сърце. Надяваше се това да е достатъчно.

4

Когато Скарлет беше на осем, стражите на баща й — за да я държат далече от брега — я излъгаха за лъскавия черен пясък на Черния плаж. „Черен е, защото се е смесил с пепелта от изгорени пиратски скелети“, така й казаха. И понеже тогава беше на осем и малко по-глупава отсега, тя им беше повярвала.

Близо година не посмя да припари до плажа, нищо че й се искаше да зърне пясъка. Накрая Фелипе, синът на един от по-милите стражи на баща й, малко по-голям от нея, й разкри истината — пясъкът си бил просто пясък, а не кости на пирати. Ала лъжата вече бе пуснала корени дълбоко в главицата на Скарлет, както често се случва с лъжите, които казваме на децата. Нямаше значение колко хора потвърждават истината. За Скарлет черният пясък на плажа винаги щеше да си остане пепел от изгорени пиратски скелети.

Докато стоеше на плажа под нощното небе и петносаната синя луна заливаше с мъждивия си светлик неестествения пясък, Скарлет отново се сети за онази лъжа и я усети как се просмуква в пантофките й и се промушва между пръстите на краката й. Ускори крачка към скалистото заливче на Черния плаж. Вдясно от нея плажът свършваше при назъбена скална стена, черна. Вляво очукан кей се протягаше като гигантски език във водата между камъни, които приличаха на разкривени зъби. В такива нощи Скарлет можеше да помирише луната — плътен восък за свещи, преплетен в танц със соленото ухание на океана, миризма наситена и блестяща.

Мъждивата луна я подсети за металическите надписи върху поканите и тя се замисли за тях. За миг се изкуши да промени решението си, да отстъпи пред Тела и пред онази миниатюрна своя част, която все още можеше да мечтае.

Само че веднъж вече го бе правила.

Фелипе им беше запазил билети на една шхуна.

Двете с Тела стигнаха едва до мостчето на малкия кораб и после си платиха жестоко. Един от стражите удари Тела толкова силно, че тя загуби съзнание, ала Скарлет ясно помнеше как ги влачеха обратно към имението. Преди това обаче я принудиха да застане в края на каменистия плаж, където водата на блестящия прилив намокри ботушите й, и да гледа как баща й дърпа Фелипе към океана.

Тя трябваше да се удави в онази нощ. Нейната глава трябваше да държи баща й под водата. Да я натиска, докато крайниците й спрат да се мятат, докато тялото й не се отпусне безжизнено като водораслите, които приливът изхвърляше на брега. По-късно всички решиха, че Фелипе се е удавил случайно, но Скарлет знаеше истината.

— Ако някога отново се опиташ да избягаш, същото ще сполети сестра ти — предупреди я губернаторът.

Скарлет не каза на никого. Предпазваше Тела, като я остави да вярва, че просто е станала крайно предпазлива. Единствена тя знаеше, че няма друг начин да напуснат Трисда безопасно, освен с помощта на съпруг, който да ги отведе с благословията на баща им.

Вълни се блъскаха в пясъка и заглушаваха звука от стъпките, но въпреки това Скарлет ги чу.

— Не тази сестра очаквах — подхвърли Джулиан и се приближи. В тъмното приличаше повече на пират, отколкото на обикновен моряк, движеше се с отработената лекота на човек, комуто е опасно да се довериш. Нощта оцветяваше дългото му палто в мастиленочерно, а сенките подчертаваха скулите му, изостряха ги в бръсначи.

Скарлет внезапно се усъмни в решението си — разумно ли беше да се измъкне от имението, за да се срещне с този мъж толкова късно през нощта и на такова усамотено място. Нали точно заради подобно диво и лекомислено поведение мъмреше Тела постоянно?

— Явно си променила решението си за моето предложение, така ли е? — попита той.

— Не, но имам контрапредложение за теб — заяви тя с надеждата, че е прозвучала храбро. После извади от джоба си красивите пропуски, изпратени й от Легендата. Пръстите й ги стискаха сякаш по своя воля и не искаха да ги пуснат, но Скарлет знаеше, че постъпва правилно, заради Тела. Когато се прибра в стаята си по-рано вечерта, я завари преобърната. Цареше такъв хаос, че не успя да разбере какво точно е взела Тела, но очевидно сестра й събираше багаж за злощастното си пътуване.

Скарлет протегна поканите към Джулиан.

— Вземи и трите. Използвай ги или ги продай, стига да отплаваш рано призори и без Донатела.

— Аха, значи ми предлагаш подкуп.

На Скарлет тази дума не й харесваше. Свързваше я с баща си. Но за Тела беше готова на всичко, дори да се откаже от последното нещо, което все още разбуждаше мечтите й.

— Сестра ми е импулсивна. Иска да тръгне с теб, но не си дава сметка колко опасно може да бъде това. Ако баща ни я хване, ще последва нещо много по-лошо от случилото се днес.

— А ако остане тук, ще е в безопасност? — Гласът му прозвуча тихо и подигравателно.

— Когато се омъжа, ще я отведа със себе си.

— А тя иска ли да дойде с теб?

— След време ще ми благодари за това.

Джулиан разтегли лице във вълча усмивка, бялото на зъбите му отрази светлика на луната.

— Между другото, тя ми каза съвсем същото по-рано днес.

Защитните инстинкти на Скарлет се включиха твърде късно. Завъртя се при звука на нови стъпки. Тела стоеше зад нея, дребната й снага беше увита в черен плащ, който я превръщаше в част от мрака.

— Съжалявам, че се налага да го направя, но именно ти ме научи, че най-важното нещо е да се погрижиш за сестра си.

Джулиан внезапно залепи някакъв парцал за лицето на Скарлет. Тя се опита да го отблъсне, краката й вдигнаха черни облачета пясък, но с каквато и силна отвара да беше напоен парцалът, подейства бързо. Светът се завъртя около нея и скоро Скарлет не знаеше отворени ли са очите й, или затворени. Просто падаше и падаше, падаше.

5

Преди да изгуби окончателно съзнание, усети нежен допир по бузата си, милувка.

— Така е по-добре, сестричке. В живота има и по-важни неща от безопасността…

С тези думи Скарлет се пренесе в свят, който съществуваше единствено в деликатните владения на будния сън.

Озова се в стая, цялата в прозорци, и чу гласа на баба си. Надупчена от белези луна надничаше през стъклото и огряваше фигурите вътре със зърниста синя светлина.

По-млади версии на Скарлет и Тела, състоящи се от малки ръчички и невинни мечти, се прегръщаха в легло, а баба им ги завиваше грижовно. Макар жената да бе прекарвала много време с тях, особено след като майка им избяга, Скарлет не помнеше някога да ги е слагала в леглото — обикновено с това се занимаваше прислугата.

— Ще ни разкажеш ли за Каравала? — помоли малката Скарлет.

— Аз искам за Легендата — припя Тела. — Ще ни разкажеш ли как е получил името си?

Баба се настани в едно кресло срещу леглото, все едно седеше на трон. Нанизи черни перли се редяха около тънката й шия, други пълзяха високо по ръцете й, от китките чак до лактите, като някакви вълшебни ръкавици. Колосаната й рокля с цвета на лавандула беше безупречна, без нито една гънка, в ярък контраст с бръчките понякога красивото й лице.

— Легендата произлиза от фамилия хора на изкуството, семейство Сантос — започна тя. — Били драматурзи и актьори, за жалост всичките бездарни. Единствената причина да постигнат някакъв успех била невижданата им красота. А за единия от синовете им, Легендата, се говорело, че е красив като истински ангел, бил най-красивият от всички тях.

— Но аз мислех, че Легендата не е истинското му име — каза Скарлет.

— Истинското му име не знам — заяви баба, — но знам, че като всички велики истории — и като всички ужасни истории — и тази започнала с любов. Любов към изящната Аналиса. Със златна коса и думи от захар. Тя го омагьосала, както той омагьосвал десетки момичета преди нея — с комплименти, целувки и обещания, които той приел на доверие, а не бивало. По онова време Легендата не бил богат. Живеел основно от чара си и от откраднати сърца, а Аналиса твърдяла, че на нея това й е достатъчно, но баща й, богат търговец, никога не би позволил дъщеря му да се омъжи за просяк.

— И оженили ли се? — попита Тела.

— Почакай и ще разбереш — цъкна с език баба.

Облак закри луната зад нея, потули всичко, освен две малки точки светлина, които се рееха над посребрения й кок като рогата на дявол.

— Легендата имал план — продължи тя. — Елантин скоро щели да я коронясат за императрица на Меридианната империя и Легендата вярвал, че ако изнесе представление на коронацията, ще спечели славата и парите, необходими да се ожени за Аналиса. Само че не го допуснали до тържествата, защото нямал талант.

— Аз бих го допуснала — заяви Тела.

— И аз — добави Скарлет.

Баба се намръщи.

— Ако ще ме прекъсвате, няма да ви разказвам повече.

Скарлет и Тела нацупиха устнички в малки розови сърца.

— По онова време Легендата не знаел никакви магии — продължи баба, — но вярвал в историите, които бил чувал от баща си. От него бил научил, че на всеки човек се пада по едно неосъществимо желание, само едно, стига да го иска повече от всичко и да намери малко магия, която да му помогне. И така, Легендата тръгнал да търси жена, която е изучавала вълшебства.

— Имаш предвид вещица — прошепна Скарлет.

Баба замълча, а очите на малката Скарлет и още по-малката Тела станаха големи колкото десертни чинии, докато стъклената стая се преобразяваше във вътрешността на островърха дървена колиба. Разказът на баба оживяваше пред очите им. Жълти восъчни свещи висяха от тавана наобратно и изливаха кремавия си пушек в грешната посока.

В средата на всичко това една жена с червена като ярост коса седеше срещу стройно момче, главата му заслонена от тъмен цилиндър. Легендата. Скарлет не виждаше ясно лицето му, но позна шапката. Тя беше запазената му марка.

— Жената го попитала какво иска най-много на света — поде отново баба — и Легендата отговорил, че желае да предвожда най-великата трупа от актьори в историята, за да спечели своята истинска любов Аналиса. Но жената го предупредила, че не може да получи и двете неща. Трябвало да избере едното. Легендата бил колкото красив, толкова и горделив, затова сметнал, че жената греши. Казал си, че стане ли веднъж прочут, лесно ще се ожени за любимата. Затова си пожелал славата. Казал, че иска представленията му да са легендарни. Вълшебни.

Вятър прониза стаята и угаси всички свещи освен онази, която осветяваше Легендата. Скарлет не виждаше ясно лицето му, но можеше да се закълне, че нещо в него се промени, сякаш внезапно се бе сдобил с още една сянка.

— Промяната започнала веднага — обясни баба. — Магията се подхранвала от искрения копнеж на Легендата, искрен и наистина силен. Вещицата му казала, че представленията му ще са единствени по рода си, че ще свързват в едно фантазията и реалността по начин, какъвто светът не познава. Но го предупредила, че желанията си имат цена и че колкото повече играе, толкова повече ще се превръща в персонажите, които пресъздава. Ако играел ролята на злодей, щял наистина да се превърне в такъв.

— Това значи ли, че е злодей? — попита Тела.

— Ами Аналиса? — добави с прозявка Скарлет.

Баба въздъхна.

— Вещицата не излъгала, че Легендата не може да има едновременно слава и Аналиса. След като се превърнал в Легендата, той вече не бил момчето, в което Аналиса се влюбила, затова тя се омъжила за друг и му разбила сърцето. Той станал наистина прочут, но обвинил нея, че го е предала, и се заклел никога да не обича отново. Някои вероятно биха го нарекли злодей. Други биха казали, че магията му го приближава до боговете.

Малката Скарлет и ще по-малката Тела вече бяха преполовили пътечката към съня, очите им бяха повече затворени, отколкото отворени, но устните им едновременно се извиха в полумесеци. Устните на Тела оформиха думата „злодей“, а тези на Скарлет се усмихнаха, когато баба спомена за магията на Легендата.

6

Секарлет се събуди с усещането, че е загубила нещо важно. Обикновено отваряше неохотно очи и бавно се протягаше, преди да се смъкне от леглото и да се огледа предпазливо, но днес се надигна моментално.

Светът под нея се люлееше.

— Хей, внимавай, моля те — каза Джулиан и се протегна да я спре, преди да се е изправила в лодката… ако миниатюрният съд, на който се намираха, можеше да се нарече така. Беше по-скоро сал и едва побираше двама им.

— Колко време съм спала? — Скарлет стисна силно ръбовете на плавателния съд, като се оглеждаше трескаво.

Срещу нея Джулиан гребеше с две весла, потапяше ги внимателно във водата, за да не я опръска. Водата беше странна, почти розова на цвят с малки тюркоазени въртопи, които се разширяваха под косите лъчи на медното слънце.

Беше сутрин, но едва ли първата, откакто Скарлет спеше. Когато бе видяла за последно Джулиан, лицето му беше гладко избръснато, а сега тъмна четина, поне на два дни, покриваше челюстта му. Изглеждаше дори по-неблагонадежден отпреди.

— Ах ти, негодник такъв! — писна Скарлет и го зашлеви през лицето.

— Ох! Това пък защо го направи? — Рубинен отпечатък разцъфна на бузата му. Цветът на гнева и наказанието.

Ужас изпълни Скарлет. Случвало се бе трудно да обуздава езика си, но никога не беше удряла човек.

— Съжалявам! Не знам защо те ударих! — Стисна ръбовете на пейката и се напрегна за ответния удар.

Но той така и не дойде.

Бузата на Джулиан червенееше гневно, мускули играеха по челюстите му, но той не понечи да я докосне.

— Няма нужда да се страхуваш от мен. Никога не съм удрял жена. — Спря да гребе и я погледна в очите. За разлика от прелъстителния поглед в избата или хищническия, който Скарлет помнеше от плажа, сега той не направи опит нито да я очарова, нито да я уплаши. Под коравата му външност се долавяше отглас от изражението, което бе изопнало лицето му, докато баща й биеше Тела. В онзи миг Джулиан бе изглеждал точно толкова ужасен, колкото се чувстваше Скарлет.

Следата от шамара избледняваше, а с нея се отля и част от страха на Скарлет. Не всички реагираха като баща й.

— Извинявай — успя да каже тя. — Но с Тела не биваше да… я чакай. — Ужасното чувство, че е изгубила нещо жизненоважно, отново я заля. Нещо с меденоруса коса и ангелско лице с дяволита усмивка. — Къде е Тела?

Джулиан потопи веслата във водата и този път изпръска Скарлет. Ледени капки се изляха в скута й.

— Ако си направил нещо на Тела, кълна се, че…

— Успокой се, Карлита…

— Скарлет.

— Все тая. Сестра ти е добре. Чака ни на острова. — И посочи с греблото.

Скарлет отвори уста да възрази, но когато видя накъде сочи морякът, възраженията й се стопиха като меко масло на върха на езика й.

Островът на хоризонта изобщо не приличаше на Трисда. Вместо черен пясък, скалисти заливчета и грозновати шубраци, това парче земя беше зелено и живо. Искряща мъглица се вихреше по склоновете на зелени, обрасли с дървета планини, които се издигаха към небето като гигантски изумруди. От билото на най-високия връх син водопад се лееше като разтопени паунови пера и се губеше в пръстена от изгревно обагрените облаци, които танцуваха около това приказно парче земя.

Островът на мечтите.

Островът на мечтите. Скарлет не беше чувала за този остров, преди да прочете името му в поканите за Каравала, ала въпреки това бе убедена отвъд всяко съмнение, че именно той се издига сега пред погледа й. Частният остров на Легендата.

— Извади късмет, че проспа пътуването дотук. Гледките не бяха толкова колоритни — каза Джулиан, все едно й е направил услуга. Ала колкото и примамлив да изглеждаше този остров, мисли за друг тежаха в съзнанието й.

— Колко далече сме от Трисда? — попита тя.

— Намираме се някъде между Завладените острови и Южната империя — отговори лениво Джулиан, сякаш се разхождаха по плажа до имението на баща й.

Всъщност Скарлет никога не се беше отдалечавала толкова от дома си. Солени пръски ужилиха лицето й и очите й засмъдяха.

— От колко дни ни няма?

— Днес е тринайсети. Но преди да си ме ударила пак, нека ти кажа, че сестра ти ви спечели малко време — нагласи нещата да изглеждат така, все едно са ви отвлекли.

Скарлет си спомни в какво състояние беше намерила стаята си — обърната надолу с главата.

— Затова ли в стаята ми цареше хаос?

— Освен това е оставила и бележка за откуп — добави Джулиан. — Така че, когато се върнеш, ще можеш да се омъжиш за своя граф и да си живеете дълго и щастливо.

Скарлет трябваше да признае, че сестра й е постъпила умно. Но ако въпреки това баща им откриеше истината, щеше да побеснее… особено сега, когато до сватбата й оставаше само седмица. В главата й се роди образ на лилав огнедишащ дракон и прибули зрението й с пепелявите оттенъци на тревогата.

Но може би идването на този остров си заслужаваше риска. Сякаш самият вятър й нашепна тези думи, напомняйки й, че тринайсети е датата, спомената в писмото на Легендата. „Пристигналите по-късно не ще участват в играта и губят шанса си да спечелят тазгодишната награда от едно желание.“

Скарлет се опита да обуздае вълнението си, но детето в нея отпиваше жадно от този нов свят. Цветовете тук бяха по-ярки, по-плътни, по-остри. В сравнение с тях, всички предишни багри изглеждаха промити и недохранени.

С приближаването им към острова облаците придобиваха лъскавината на кован бронз, сякаш щяха всеки миг да се подпалят вместо да се излеят в дъжд. Това я подсети за писмото на Легендата, чиито позлатени ръбове сякаш припламваха при досега си със светлина. Знаеше, че трябва незабавно да потегли назад към Трисда, но мисълта за нещата, които би могла да открие тук, на частния остров на Легендата, я изкушаваше като онези безценни мигове рано сутрин, когато можеше или да се събуди и да се изправи лице в лице с безмилостната реалност на деня, или да полежи още със затворени очи и да си мечтае за прекрасни неща.

Но красотата можеше да бъде измамна и доказателство за това беше младежът, който седеше срещу нея и гребеше преспокойно, сякаш всеки ден отвличаше девойки.

— Защо Тела вече е на острова? — попита Скарлет.

— Защото лодката побира само двама наведнъж — обясни Джулиан и отново я опръска с вода. — Бъди благодарна, че се върнах за теб.

— Изобщо не съм те молила да ме вземаш.

— Да, но седем години си писала на Легендата, нали така?

Горещина се надигна към страните на Скарлет. Онези писма бяха нещо лично, което бе споделила единствено с Тела, а и подигравателният тон, с който Джулиан изрече името на Легендата, я накара да се почувства като глупачка. Което си беше самата истина, всъщност. В продължение на години се беше държала като дете, което още не е осъзнало, че повечето приказки нямат щастлив край.

— Няма нищо срамно — каза Джулиан. — Сигурен съм, че много млади жени му пишат писма. Навярно си чувала, че той не остарява. Аз пък съм чувал, че умее да вдъхва любов в женските сърца.

— Грешиш — възрази Скарлет. — В писмата ми нямаше нищо романтично. Просто исках да опитам от магията.

Джулиан примижа, сякаш не й вярваше.

— Ако е така, защо вече не я искаш?

— Не знам какво ти е казала сестра ми, но ти сам видя за какво става въпрос. В избата. Когато бях по-малка, исках да отида на Каравала. Сега просто искам със сестра ми да сме на сигурно място.

— Не ти ли е хрумвало, че и сестра ти иска същото? — Джулиан спря да гребе и лодката се понесе по леките вълни. — Може и да не я познавам много добре, но не мисля, че я тласка стремеж към самоунищожение.

Скарлет поклати глава.

— Според мен ти си забравила как да живееш и сестра ти се опитва да ти го припомни — продължи Джулиан. — Но ако искаш единствено безопасност, готов съм да те върна.

Той кимна към петънце на хоризонта, което приличаше на малък рибарски кораб. Вероятно именно с него бяха дошли дотук, защото салът, на който се намираха в момента, категорично не беше конструиран да плава в открито море.

— Дори ако не знаеш нищичко за корабоплаването, до ден-два някой ще те открие и ще те върне на безценната ти Трисда. — Или… — Джулиан замълча и кимна към забуления в мъгла остров, — ако наистина си толкова смела, колкото твърди неуморно сестра ти, ще ме оставиш да греба, ще прекараш една седмица с нея на острова и сама ще прецениш дали е права, че има неща, които са по-важни от безопасността.

Вълна разклати лодката и плисна тюркоазена вода през ниските бордове. Течението ги влачеше бавно към островния пръстен от студени облаци. Косата на Скарлет залепна за тила й, а тъмните кичури на Джулиан се навиха на едри къдрици.

— Ти не разбираш — каза тя. — Ако не се върна навреме, баща ми ще ме убие. Сватбата ми с графа е след седмица, сватба, която е единственият ни шанс за нов живот. Много бих искала да участвам в Каравала, но не толкова, че да рискувам едничкия си шанс за щастие.

— Много драматично гледаш на нещата. — Устните му помръднаха, сякаш се опитваше да прикрие самодоволна усмивка. — Може и да греша, но повечето бракове не протичат в безоблачно блаженство.

— Не това казах. — Джулиан постоянно изкривяваше думите й по най-безобразния начин.

Той потопи леко греблото във водата, колкото да я изпръска отново.

— Престани!

— Ще престана, когато ми кажеш къде искаш да отидеш. — Изпръска я още веднъж. Лодката се приближаваше към брега и бронзовите облаци започнаха да се покриват с пъти на в оттенъци на зелено и мразовито синьо.

Въздухът миришеше по непознат за Скарлет начин. Трисда винаги вонеше на риба, ала тук ухаеше на сладост с лек привкус на цитруси. Зачуди се дали няма някакви упойващи вещества във въздуха, защото, макар да знаеше какво трябва да направи — да стигне до острова, да намери Тела и после да се приберат у дома по най-бързия начин, — не намираше сили да го каже на Джулиан. Изведнъж пак стана на девет години, достатъчно наивна да вярва, че едно писмо може да сбъдне желанията й.

Първото беше написала, след като майка им ги напусна. Искала бе да направи нещо специално за рождения ден на Тела. Сестра й беше направо съсипана. Скарлет се стараеше да замести майка им, но беше твърде малка, а и страдаше на свой ред.

Сигурно щяха да го преживеят по-лесно, ако поне се беше сбогувала, ако беше оставила бележка или беше намекнала къде отива и защо. Ала Палома просто беше изчезнала, без дори да си вземе багаж. Изчезнала бе като счупена звезда, без да остави следа в света, освен парченцата липсваща светлина, които никой повече нямаше да види.

Скарлет сигурно щеше да обвини баща си, че я е прогонил, но когато Палома го остави, той полудя. Обърна имението нагоре с краката да я търси. Накара стражите си да прекарат градчетата през ситен гребен, уж търсят престъпник, защото не искаше да се разбере, че жена му го е напуснала. Не е била отвлечена, защото нямаше никакви следи от борба, а така и не пристигна искане за откуп. По всичко личеше, че просто е решила да си тръгне, което още повече влоши нещата.

Ала въпреки всичко Скарлет все още мислеше за майка си като за вълшебство, пълно със сияйни усмивки, мелодичен смях и нежни думи. Докато тя беше на Трисда, в живота на Скарлет имаше радост, а баща й не беше толкова зъл. Губернатор Драгна не беше вдигал ръка на семейството си, преди Палома да го напусне.

След това баба им бе започнала да обръща повече внимание на момичетата. Тя беше по-скоро студен човек. Скарлет винаги бе смятала, че баба им всъщност не обича малките деца, но пък историите, които им разказваше, бяха великолепни. Омагьосваше Скарлет и Тела с разказите си за Каравала. Казваше, че на онова място живее магията, и Скарлет бързо се влюби в тази идея, дръзна да повярва, че ако Легендата и неговите актьори дойдат на Трисда, това ще върне отчасти радостта в живота й, пък макар и само за няколко дни.

Мисълта да изпита не просто малко щастие, а и да опита от магията внезапно я завладя. Зачуди се какво ли би било да участва в Каравала за ден, да обиколи частния остров на Легендата, преди окончателно да затвори вратата пред фантазиите.

До сватбата й оставаше една седмица. Не беше сега момент да се впуска в глупашко приключение. Тела беше обърнала стаята на Скарлет, Джулиан твърдеше, че е оставила и бележка за откуп, ала баща им рано или късно щеше да разбере, че всичко е било измама. Да останат тук беше лоша идея, много лоша.

Но ако останеха само за първия ден на Каравала, можеха да се върнат навреме за сватбата на Скарлет. Баща й едва ли щеше да се досети толкова бързо, че са избягали по своя воля. Всичко щеше да е наред, стига да останеха само за първите двайсет и четири часа и баща й никога да не разбереше къде са били.

— Времето ти почти изтече, Карлита.

Облакът около тях изтъня и ръбът на острова се появи пред очите им. Отдалече пясъкът беше толкова бял и пухкав, че приличаше на глазура за торта. Скарлет си представи как Тела прокарва пръсти през него — и предизвиква Скарлет да направи същото, — за да провери дали и на вкус е толкова сладък, колкото на вид.

— Ако тръгна с теб сега, а утре се опитам да върна Тела на Трисда, обещаваш ли да няма повече опити за отвличане?

Джулиан сложи ръка на сърцето си.

— Честна дума.

На Скарлет не й се вярваше Джулиан да е човек на честта. Но след като се включеха в Каравала, той най-вероятно щеше да ги зареже, така че…

— Тогава продължавай да гребеш. Само внимавай да не ме окъпеш пак.

Джулиан се подсмихна, потопи греблата и заля стъпалата на Скарлет със студена вода.

— Казах ти да престанеш.

— Не бях аз. — Джулиан загреба отново, по-внимателно, но стъпалата й отново се озоваха във вода. Водата наистина беше студена, по-студена дори от тази по крайбрежието на Трисда.

— Мисля, че дъното е пробито.

Водата се качи до глезените им и Джулиан изруга.

— Можеш ли да плуваш?

— Живея на остров. Естествено, че мога да плувам.

Джулиан съблече палтото си и го метна през борда.

— Ако се съблечеш, ще ти е по-лесно. Носиш някакви долни дрехи, нали?

— Сигурен ли си, че няма да стигнем до брега с гребане? — настоя Скарлет. Краката й бяха ледени, но дланите й се потяха. Островът на мечтите беше на стотина метра от тях. На толкова голямо разстояние не беше плувала никога.

— Можем да опитаме, но според мен лодката няма да издържи — каза Джулиан и си събу ботушите. — По-добре да използваме оставащото ни време, за да се съблечем. Водата е студена, няма начин да стигнем с плуване до брега, ако не махнем излишната тежест.

Скарлет оглеждаше трескаво затиснатата от облаци вода за друга лодка или сал.

— Но какво ще облечем, като стигнем до острова?

— Първата ни грижа е да стигнем до острова. И като казвам „ние“, имам предвид теб. — Разкопча ризата си и разкри релефни мускули под смуглата кожа. Очевидно той щеше да преплува разстоянието с лекота.

После, без да каже нищо повече, Джулиан се гмурна в океана.

Не погледна назад. Силните му ръце загребваха плавно ледената вода, чието ниво в лодката продължаваше да се покачва — долната половина от полите на Скарлет вече се издуваше около прасците й. Тя се опита да загребе с веслата, но от усилието лодката потъна още повече.

Нямаше друг избор, освен да скочи.

Въздухът напусна стремително дробовете й, заместен от нещо студено, което не ставаше за дишане. Виждаше единствено бял цвят. Всичко беше бяло. Дори розовотюркоазените вихри на водата избледняха до плашещи оттенъци на леденобяло. Главата й изскочи над повърхността и Скарлет си пое жадно дъх, дъх, който я опари болезнено.

Опита се да заплува срещу течението като Джулиан, но веднага разбра, че той е бил прав. Корсетът около гърдите й беше твърде стегнат, а натежалите метри плат около краката й я спъваха. Риташе трескаво, но без полза. Колкото повече се бореше Скарлет, толкова по-голяма съпротива оказваше океанът. С мъка се държеше на повърхността. Студена вълна се разля над главата й и я повлече надолу. Чувстваше се толкова студена и толкова тежка. Дробовете й горяха, напразно риташе с крака да се издигне нагоре. Сигурно така се е чувствал Фелипе, когато баща й го давеше. „Заслужаваш такава смърт“ — каза част от нея. Водата я натискаше като ръце, надолу, надолу, надолу… надолу…

— Нали уж можеше да плуваш. — Джулиан я издърпа нагоре, докато главата й не проби повърхността. — Дишай. Бавно — предупреди я той. — На малки глътки.

Въздухът все така изгаряше дробовете й, но Скарлет успя да избълва:

— Ти ме остави.

— Защото каза, че можеш да плуваш.

— Роклята ме дър… — Скарлет млъкна, усетила как тежката одежда я повлича отново към дъното.

Джулиан си пое рязко въздух.

— Ще можеш ли да се задържиш за малко на повърхността без моя помощ?

Размаха нож в свободната си ръка и преди Скарлет да е отговорила, се гмурна под водата.

Сякаш минаха векове, преди Скарлет да усети ръката му около кръста си. После върхът на ножа опря в гърдите й. Тя затаи дъх, докато морякът срязваше корсета по дължина. Ръката около кръста й се стегна, стегна се нещо и в гърдите на Скарлет. Такава физическа близост с мъж беше нещо ново за нея. Опита се да не мисли какво вижда или усеща Джулиан, докато се бори с роклята й. Накрая успя да я измъкне през краката й. Скарлет остана по тънка долна риза, прилепнала към мокрото й тяло.

Джулиан изплува задъхан на повърхността и оплиска лицето й с вода.

— Сега ще можеш ли да плуваш? — попита с усилие той.

— А ти? — попита дрезгаво Скарлет. Дори да говори й беше трудно. Имаше чувството, че току-що се е случило нещо много интимно, но може би само от нейна гледна точка беше такова. Подозираше, че морякът неведнъж е виждал момичета по бельо.

— Да не губим сили в приказки. — Джулиан заплува отново, но не избърза напред, а поддържаше нейното темпо, било защото се тревожеше за нея, било защото подводното упражнение с роклята й го беше уморило.

Течението все така я дърпаше надолу, но без тежката рокля Скарлет имаше сили да се бори с него. Наближи блестящия бял бряг на острова едновременно с Джулиан. Отблизо пясъкът изглеждаше дори по-пухкав. Всъщност беше толкова пухкав, че приличаше на сняг. Много повече сняг, отколкото беше виждала на Трисда. Неподвижни облаци от вълшебно бяло, студен килим, проснат от край до край върху брега.

И зловещо недокоснат.

— Не се предавай точно сега. — Джулиан я стисна за ръката и я задърпа към съвършената белота. — Хайде, не трябва да спираме.

— Чакай… — Скарлет обходи отново с поглед хрупкавия сняг. И той отново й напомни за глазурата на торта. От онези глазури, които бе виждала във витрините на пекарните, съвършени и гладки, без никаква следа от стъпките на Тела.

— Къде е сестра ми?

7

Прозирните облаци на острова се бяха изместили пред слънцето и хвърляха сиво-сини сенки върху брега. Изгубил белотата си, недокоснатият сняг в краката на Скарлет й намигаше с виолетови искрици, сякаш се смееше на някаква тайна шега.

— Къде е Тела? — повтори тя.

— Сигурно съм я оставил на друго място, по-нагоре или по-надолу по плажа. — Джулиан посегна да я хване отново за ръката, но Скарлет се дръпна. — Трябва да се движим, иначе ще измръзнем. Стоплим ли се, ще потърсим сестра ти.

— Ами ако и тя замръзва? Донатела! — извика Скарлет през тракащи зъби. Снегът под краката й и мократа долна риза я вледеняваха, беше й по-студено дори от онази нощ, когато баща й я беше оставил да спи навън, след като разбра, че Тела е целунала момче за първи път. Въпреки това Скарлет нямаше да тръгне, преди да е намерила сестра си. — Донатела!

— Стига си крещяла. — Мокър и гол до кръста, Джулиан изглеждаше по-опасен откогато и да било. А и явно губеше търпение, ако се съдеше по сърдития му поглед. — Сестра ти не измръзва, защото не беше мокра, когато я оставих на брега. Беше си суха, с палто и ръкавици. Не знам къде е, но няма да измръзне, за разлика от нас. Трябва да тръгнем към онези дървета.

Отвъд границата, където снежната мантия на плажа се срещаше с плътна редица зелени дървета, колона от оранжев като залез дим се гърчеше към небето. Скарлет можеше да се закълне, че преди минутка колоната я нямаше. Дори дървета не помнеше да е видяла. Изглеждаха странни и съвсем различни от костеливите шубраци на Трисда — стволовете на тези дървета приличаха на усукани дебели плитки, покрити със снежен мъх в синьо и зелено.

— Не… — потрепери Скарлет. — Ние…

— Трябва да направим нещо — прекъсна я Джулиан. — Устните ти посиняват. Трябва да отидем при онзи дим.

— Не ми пука. Ако сестра ми още е някъде тук…

— Сигурно е тръгнала да търси входа към играта, който ще е отворен само до края на деня, ако не си забравила. Трябва да тръгнем към дима и да потърсим входа. — Тръгна напред, снегът хрущеше под босите му стъпала.

Скарлет обходи за последно с поглед недокоснатия плаж. Тела не беше от хората, които чакат търпеливо… или нетърпеливо всъщност. Но ако беше влязла в Каравала, защо не се виждаха никакви следи?

Скарлет последва неохотно Джулиан към гората. Скоро горска пътечка замести снега и борови иглички полепнаха по вледенените й пръсти. Нейните боси крака оставяха влажни следи по пътеката, но от здравите ботуши на Тела нямаше и помен.

— Сигурно е тръгнала по друг път. — Зъбите на Джулиан не тракаха, но тъмната му кожа придобиваше синкав оттенък в хармония с разкривените сенки на дърветата.

Скарлет искаше да възрази, ала мократа й риза започваше да замръзва. В гората беше дори по-студено, отколкото на плажа. Тя уви вдървени ръце около гърдите си, но така само й стана още по-студено.

Тревога изопна за миг чертите на Джулиан.

— Трябва да те заведем някъде на топло.

— Но сестра ми…

— Сестра ти е достатъчно умна и сигурно вече е в играта. Ако замръзнеш тук, няма да я намериш. — Джулиан я прегърна с една ръка през раменете.

Скарлет застина.

Тъмните му вежди се смъкнаха в негодувание.

— Просто се опитвам да те стопля.

— Но ти също замръзваш… — „И си почти гол.“

Скарлет се дръпна със залитане. След няколко крачки гората изтъня и пътечката премина в по-широк път, настлан с млечнобели камъни, гладки като речен чакъл. Паважът се протягаше чак до хоризонта, разклонявайки се в лабиринт от лъкатушни улици. Покрай всички тях се редяха разнородни магазинчета и дюкянчета, закръглени, с навеси в различни цветове, някои пастелни, други ярки, сякаш натрупани едно върху друго като зле подредени кутии за шапки.

Беше удивително, магично, но и някак неестествено лишено от живот. Магазинчетата бяха затворени, а снегът по покривите и навесите им приличаше на прахоляк върху изоставени книжки с приказки. Скарлет не знаеше какво е това място, но не отговаряше на представата й за Каравала.

Залезният дим все така струеше във въздуха, но изглеждаше точно толкова далече, колкото и когато бяха на плажа.

— Карлита, не бива да спираме — каза Джулиан и я побутна напред по чудатата улица.

Скарлет не знаеше дали е възможно да халюцинира от студа, или просто нещо с главата й не беше в ред. Освен че изглеждаха необичайно тихи, кръглите като кутии за шапки магазинчета имаха странни табели на различни езици. Някои гласяха: „Ще отворим по някое време около полунощ“; други: „Елате отново вчера“.

— Защо магазините са затворени? — попита тя. Думите й излязоха като крехки облачета пара. — И къде са всички?

— Просто трябва да се движим. Не спирай. Трябва да отидем някъде на топло. — Джулиан вървеше упорито напред покрай най-странните магазини, които Скарлет беше виждала. Имаше бомбета, покрити с препарирани свраки. Калъфи за слънчеви чадъри. Диадеми за коса, инкрустирани с човешки зъби. Огледала, които отразяваха мрака в човешката душа. Студът определено играеше номера на зрението й. Надяваше се Джулиан да е прав и Тела да е някъде на топло. Скарлет все така се оглеждаше за меднорусата глава на сестра си, ослушваше се за енергичния й смях, но всички магазини бяха празни и тихи.

Джулиан се опита да влезе в няколко, но вратите до една бяха заключени.

Следващата редица от изоставени магазинчета предлагаше още по-чудати неща. Паднали звезди. Семена, от които да си отгледаш желания. „Окулярът на Одет“ продаваше очила, които виждали бъдещето. („Предлагат се в четири цвята.“)

— Тези сигурно са хубави — измърмори Скарлет под нос.

Табелата на съседното магазинче твърдеше, че собственикът му можел да поправя повредено въображение. На витрината имаше бутилки със сънища и кошмари, както и нещо, наречено „кошмари наяве“. Скарлет реши, че точно такъв кошмар наяве преживява в момента — в тъмната й коса се оформяха ледени висулки.

До нея Джулиан изруга. Сякаш бяха наближили източника на димната колона — отвъд още няколко пресечки, пълни с магазини като кутии за шапки, — само дето колоната изведнъж се зави във форма на слънце с вписана в него звезда и сълза, вписана в звездата. Символът на Каравала. Но студът вече бе стигнал до костите на Скарлет; дори миглите й се бяха заскрежили.

— Чакай… какво… ей там! — С трепереща ръка тя махна на Джулиан към „Часовниците на Касабиан“. Отначало бе решила, че витрината просто е обточена с бронзова лента, но после видя, че от другата страна на стъклото, зад гора от махала, тежести и лъскави дървени шкафове, гори огнище. А табелата на вратата гласеше: „Отворено по всяко време“.

Двамата влетяха в магазинчето и там ги посрещна хор от тиктакане, кукувички, секундарници и навиващи се механизми. Иглички се забиха в безчувствените крайници на Скарлет, топлият въздух опари дробовете й. Замръзналите й гласни струни изграчиха безсилно:

— Ехо!

Тик-так.

Так-тик.

Отговориха й единствено зъбни колелца и противотежести.

Магазинът беше кръгъл като циферблат на часовник. Подът беше настлан с мозайка, изобразяваща цифри в различни стилове, а стените и всички останали повърхности почти без изключение бяха покрити с часовници. Някои вървяха назад; други представляваха голи механизми от колелца и пружинки. На задната стена няколко се движеха като мозайки, чиито парченца се стичат към центъра с наближаването на точния час. Тежка заключена стъклена кутия в средата на помещението твърдеше, че джобният часовник в нея връща времето назад. В друг ден експонатите биха пробудили любопитството на Скарлет, но днес единствената й мисъл бе да стигне по-бързо до ревящия кръг от топлина около напаленото огнище.

Не би имала нищо против да се стопи на локва пред него.

Джулиан издърпа решетката и разбута дървата с маша.

— Трябва да си съблечем дрехите.

— Аз… — Скарлет преглътна възраженията си, когато Джулиан тръгна към един висок шкаф с часовник от розово дърво. На пода пред него имаше два чифта ботуши, а на закачалки от двете му страни висяха два ката дрехи.

— Явно някой се грижи за теб. — Подигравателният тон се бе върнал в гласа на Джулиан.

Без да му обръща внимание, Скарлет тръгна към часовника. До дрехите, на позлатена маса, изрисувана с циферблати, имаше тумбеста ваза с червени рози и поднос със сладък хляб, канелен чай и една бележка.


За Скарлет Драгна и нейния придружител.

Искрено се надявам, че успя да дойдеш.

Легендата


Бележката беше написана на същата хартия с позлатени ръбове като писмото, което Скарлет беше получила на Трисда. Дали Легендата си правеше толкова труд за всичките си гости? Трудно й бе да повярва, че е специална, но й се струваше невероятно господарят на Каравала да изпраща лични поздравителни картички и кървавочервени рози на всички свои посетители.

Джулиан се изкашля.

— Може ли? — Морякът се протегна покрай Скарлет, отчупи голямо парче от хляба и свали закачалката с дрехите, предназначени за него. После взе да разкопчава колана на панталоните си. — Ще ме гледаш ли как се събличам? Не че имам нещо против.

Дълбоко засрамена, Скарлет отклони поглед. Този човек нямаше грам чувство за благоприличие.

Тя също трябваше да се преоблече, но нямаше къде да се скрие. Чак сега си даваше сметка колко малко е помещението. Възможно ли бе да се е смалило през последните няколко минути? Между нея и входната врата имаше не повече от десетина стъпки разстояние.

— Ако се обърнеш с гръб към мен, ще можем да се преоблечем и двамата — каза накрая тя.

— Можем да се преоблечем и с лице един към друг. — Усмивка се долавяше в гласа му.

— Не това имах предвид — отбеляза Скарлет.

Джулиан се изхили под нос. Но когато Скарлет събра смелост да вдигне глава, видя, че се е обърнал с гръб към нея. Опита се да не го зяпа. Гърбът му целият беше в мускули, но те не бяха единственото, което привлече вниманието й. Грапав белег загрозяваше пространството между лопатките му. Два други се пресичаха на кръста. Сякаш някой го беше мушкал с нож многократно.

Скарлет преглътна възклицанието си и моментално се почувства гузна. Изобщо не трябваше да го оглежда. Грабна своите дрехи и се фокусира върху непосредствената си задача. Опитваше се да не мисли какво го е сполетяло. Не би искала никой да види нейните белези.

Баща й й оставяше предимно синини и отоци, но тя от години се обличаше сама, без помощта на слугиня, така че никой да не вижда следите от насилието. Този опит би трябвало да й е от полза сега, но дори цял живот да я бяха обличали камериерки, пак щеше да се справи без чужда помощ — роклята, която Легендата й беше оставил, беше разочароващо семпла. Нищо общо с дрехите, които една жена би трябвало да носи на Каравала, поне според нейните представи. Корсет нямаше. Горната част беше в промит бежов цвят, а полите — най-обикновени. Без фуста или турнюр.

— Може ли вече да се обърна? — попита Джулиан. — Едва ли имаш нещо, което да не съм виждал преди.

Скарлет моментално се сети за решителността, с която я бе сграбчил през кръста, докато срязваше роклята й във водата, и споменът разпали гъдел от гръдната й кост чак до слабините.

— Благодаря, че ми го напомняш.

— Не говорех за теб. Почти нищо не видях от твоите…

— Млъкни, ако обичаш. Но иначе, да, можеш да се обърнеш — каза тя. — Връзвам си ботушите.

Когато вдигна поглед, с негодувание установи, че дрехите, които Легендата беше избрал за Джулиан, нямаха нищо общо с нейните.

Погледът й се плъзна от синия като нощ шал около врата към прилепналата тъмночервена жилетка. Сако в наситен син цвят подчертаваше силните му рамене и тънкия кръст. Единственият моряшки елемент в тоалета му беше коланът с кания и нож, стегнат ниско на хълбоците върху хубавите прави панталони.

— Изглеждаш… различен — каза Скарлет. — Не приличаш на хулиган, който току-що се е бил в кръчмата.

Джулиан поизправи гръб, сякаш поласкан от комплимента, макар че думите й не бяха предназначени да го ласкаят. Или бяха? Не беше честно да изглежда толкова добре, съвършено почти, не и човек, който я вбесяваше постоянно. Макар че дори в хубавите си дрехи Джулиан трудно би могъл да мине за джентълмен, при това не само заради небръснатото си лице или въздългата кестенява коса. Не, у него просто имаше нещо диво, което одеждите на Легендата не можеха да опитомят. Острите равнини на лицето му и живият поглед в кафявите му очи не можеха да бъдат смекчени само защото носеше шалче или… джобен часовник?

— Това открадна ли го? — попита Скарлет.

— Взех го назаем — поправи я той и завъртя верижката около пръста си. — Също като дрехите, които ти носиш. — Претегли я с поглед и кимна одобрително. — Сега разбирам защо ти е изпратил билети.

— Това пък какво трябва да оз… — Скарлет млъкна без време, зърнала отражението си в огледалния панел на един голям часовник. Скучните цветове ги нямаше, сега роклята беше във вишневочервено — цвета на съблазънта и тайните. Стилна редица от панделки се спускаше по прилепналия корсаж с дълбоко обло деколте, допълнена от турнюр с много воланчета в същия цвят. Полите на роклята очертаваха фигурата й, пет реда различни материи се наслагваха една под друга, вишневочервени коприна и тюл се редуваха с черна дантела. Дори ботушите бяха различни — вместо скучната кафява кожа, сега представляваха комбинация от черен велур и дантела.

Скарлет прокара ръце по материята на роклята да провери дали огледалото или светлината не й играят номера. Или е сбъркала в първоначалната си преценка за дрехата, объркана от студа и шеметните събития? Ала дълбоко в себе си Скарлет знаеше, че има само едно обяснение. Легендата й беше дал вълшебна рокля.

Магии от този сорт би трябвало да съществуват само в детските приказки, ала роклята беше съвсем истинска, така че… Скарлет не знаеше какво да мисли. Детето в нея я обожаваше; порасналата Скарлет се чувстваше неудобно в дрехата, без значение дали беше вълшебна, или не. Баща й никога не би позволил да облече нещо толкова фрапантно и макар той да не беше тук сега, Скарлет бе свикнала да избягва светлината на прожекторите и не обичаше вниманието.

Беше хубаво момиче, но предпочиташе да крие хубостта си. Наследила бе гъстата тъмна коса на майка си, която подчертаваше смуглата й кожа. Лицето й беше по-кръгло от това на Тела, с малко носле и големи светлокафяви очи, които твърде често издаваха чувствата й.

За миг почти й се прииска скучната бежова рокля да се върне. Никой не забелязваше момичетата с грозни дрехи. Дали пък, ако се съсредоточи върху това, роклята няма да се промени отново? Направи опит да си представи дреха с по-обикновена кройка и цветове, но вишневата рокля си остана предизвикателна и прилепнала към форми, които Скарлет би предпочела да скрие.

Казаното от Джулиан прозвуча в главата й — „Сега разбирам защо ти е изпратил билети“ — и тя се зачуди дали не е избягала от опасните бащини игри на Трисда само за да се превърне в добре облечена фигура върху нова игрална дъска.

— Ако си в състояние да откъснеш очи от отражението си — предложи Джулиан, — може да потърсим сестра ти, която толкова държиш да откриеш, става ли?

— Мислех, че и ти се тревожиш за нея — каза Скарлет.

— Значи имаш твърде високо мнение за мен. — Джулиан направи крачка към вратата и в същия миг всички звънци и камбанки в магазина забиха.

— Не ви съветвам да излезете през този изход — изрече непознат глас.

8

Кръглият мъж, влязъл току-що в магазина, приличаше на часовник. Мустаците върху тъмното му кръгло лице бяха като стрелките на циферблат. Лъскавият му кафяв фрак приличаше на полирано дърво, а тирантите — на въжета за настройване на часа.

— Ние не сме крадци — побърза да каже Скарлет. — Просто…

— Говори само за себе си — прекъсна я мъжът. Баритоновият му глас спадна с няколко октави, очите му се впиха, примижали, в Джулиан.

Опитът я беше научил, че не трябва да изглежда гузна. „Не поглеждай към Джулиан“, каза си.

И въпреки това го стрелна с поглед.

— Знаех си! — възкликна непознатият.

Джулиан посегна към Скарлет, сякаш с намерение да я бутне към вратата.

— О, не, не бягайте! Само се шегувам — извика мъжът.

— Аз не съм Касабиан, не съм собственикът! Аз съм Алги и изобщо не ме интересува дали джобовете ви са пълни с часовници.

— Тогава защо ни спираш? — Ръцете на Джулиан бяха на кръста му и едната посягаше към ножа.

— Момчето го гони параноята, а? — обърна се Алги към Скарлет, но истината бе, че и самата тя хранеше сиво-зеленикавите цветове на съмнението. С нея ли ставаше нещо, или часовниците по стените наистина тиктакаха по-бързо отпреди?

— Хайде — подкани тя Джулиан. — Тела сигурно се е притеснила до смърт за нас.

— Когото и да търсите, ще го намерите по-бързо оттук. — Алги пристъпи към високия часовник от розово дърво, отвори стъклената му вратичка и дръпна една от тежестите. В същия миг металните мозаечни часовници на стената се раздвижиха. Щрак. Трак. Парченцата се пренаредиха във великолепна мозаечна врата с колело вместо дръжка.

Алги размаха театрално ръка.

— Само днес! На намалена цена двамата може да минете през този вход — пряк път към сърцето на Каравала!

— Откъде да знаем, че не води към мазето? — попита Джулиан.

— Прилича ли ви на врата към мазе? Погледнете с всичките си сетива. — Алги докосна колелото на вратата и в същия миг часовниците в магазина замлъкнаха до един. — Ако излезете през другия вход, ще се озовете обратно на студа и пак ще трябва да минете през портите. Докато този път ще ви спести ценно време. — Пусна колелото и всички часовници затиктакаха отново.

Тик-так. Так-тик.

Скарлет не знаеше какво да мисли за този странен човек, но в портала на стената определено имаше нещо вълшебно. Приличаше на роклята й, сякаш заемаше една идея повече пространство от всичко друго наоколо си. А ако наистина беше пряк път до Каравала, значи Скарлет щеше по-скоро да открие сестра си.

— Какво ще ни струва?

Тъмните вежди на Джулиан се смъкнаха.

— Ти наистина ли обмисляш предложението му?

— Ако ще ни отведе по-бързо при сестра ми. — Смятала бе, че морякът ще се зарадва на прекия път, на всякакъв род преки пътища, но ето че той изглеждаше изнервен. — Мислиш, че е лоша идея ли? — попита тя.

— Мисля, че входът за Каравала е при димната колона, която видяхме, пък и предпочитам да не се разделям с паричките си. — И се отправи към входната врата.

— Но вие дори не знаете каква е цената — каза Алги.

Джулиан стрелна Скарлет с поглед и поспря. Нещо неразгадаемо прекоси очите му, а когато отново проговори, в гласа му се долавяше напрежение:

— Прави каквото искаш, Карлита, само помни едно, като приятелски съвет. Влезеш ли вътре, внимавай на кого се доверяваш. Повечето хора там не са това, за което се представят. — И прекоси прага под звука на камбанка.

Скарлет си бе давала сметка, че едва ли ще останат заедно до края, но сега изведнъж се почувства силно притеснена.

— Чакай… — извика след нея Алги, когато тя понечи да последва моряка. — Знам, че ми вярваш. Какво, ще хукнеш след момчето и ще му играеш по свирката, или сама ще вземаш решения?

Скарлет си даваше сметка, че трябва да си тръгне. Ако не побързаше, можеше изобщо да не открие моряка и тогава щеше да остане съвсем сама. Но онова за самостоятелните решения я спря. Баща й постоянно й казваше какво да прави, лишаваше я от право на избор. Но пък онази нейна част, която не се беше отказала окончателно от детинските фантазии, й нашепваше да повярва на Алги.

Спомни си с каква лекота се беше оформила вратата и как всички часовници бяха замлъкнали едновременно, когато Алги докосна странната дръжка на портала.

— Дори ако проявявах интерес към предложението ви — каза тя, — истината е, че нямам никакви пари.

— А ако не искам пари? — Алги подръпна върховете на мустаците си. — Казах, че предлагам изгодна сделка. Просто искам да взема назаем гласа ти.

Скарлет се изсмя нервно и се задави.

— Това не ми звучи като изгодна сделка. — А и как изобщо може да се заеме нечий глас?

— Искам го само за час — каза Алги. — Ще ти е нужно поне толкова време да стигнеш до дима, да влезеш в къщата и да започнеш играта, а аз ти предлагам да те пусна вътре веднага. — Извади часовник от джоба си и нагласи двете стрелки на дванайсет. — Ако се съгласиш, това устройство ще отнеме гласа ти за шейсет минути, а през тази врата ще влезеш право в сърцето на Каравала.

И би могла да открие сестра си още сега.

Ами ако Алги я лъжеше? Ако вземеше гласа й за повече от час? Как да се довери на човек, когото не познава, особено след предупреждението на Джулиан? Пък и самата идея да загуби гласа си я ужасяваше. С викове така и не бе успяла да спре баща си, когато той биеше Тела, но все пак… Ако приемеше офертата и после се случеше нещо, дори не би могла да извика, би била напълно безпомощна. Ако видеше Тела отдалеч, не би могла да извика името й. Ами ако Тела я чакаше при портата?

Скарлет не познаваше друга стратегия за оцеляване освен предпазливостта. Когато баща й сключваше сделки, почти винаги премълчаваше нещо ужасно. Не можеше да рискува нещо подобно да се случи сега.

— Ще си пробвам късмета с обикновения вход — заяви тя.

Мустаците на Алги провиснаха.

— Ти губиш. Сделката беше добра. — Отвори мозаечната врата и за един светъл миг Скарлет зърна пейзажа през прага — страстно небе от топящи се лимони и пламтящи праскови. Тънки реки, които блестяха като полирани скъпоценни камъни. Засмяно момиче с къдрици като пчелен мед…

— Донатела! — Скарлет хукна към вратата, но Алги я затръшна в лицето й.

— Не! — Скарлет сграбчи колелото и се опита да го завърти, но то се разпадна на пепел и се разсипа на тъжна купчинка в краката й. Скарлет гледаше безпомощно как парчетата на мозайката се разделят и вратата изчезва.

Сглупила бе, като не прие сделката. Тела би го направила. Сигурно точно така бе влязла в Каравала. Тела никога не се тревожеше за бъдещето или за последствията; Скарлет го правеше вместо нея. И макар че би трябвало да чувства облекчение, задето Тела е жива и здрава и наистина е влязла в Каравала, вместо това Скарлет се тревожеше в какви ли беди ще се забърка сестра й. Трябваше да е вътре при нея. А сега беше загубила и Джулиан.

Излезе с бърза крачка от магазина на Касабиан и хукна по улицата. Студът я преряза моментално. Уж не беше прекарала много време в магазина, но утрото вече беше изчезнало ръка за ръка с ранния следобед. Кръглите като кутии за шапки магазинчета тънеха в оловни сенки.

Изглежда, времето течеше по-бързо на този остров. Току-виж мигнала и звездите угаснали. Не само се бе отделила от Тела и Джулиан, но бе изгубила ценно време. Денят изтичаше, а в поканата на Легендата се казваше, че трябва да влезе през главните порти на Каравала най-късно до полунощ.

Леден вятър танцуваше по ръцете й и стягаше студени пръсти около китките там, където ръкавите на роклята не ги покриваха.

— Джулиан! — извика с надежда тя.

Но от доскорошния й придружител нямаше и следа. Беше останала самичка. Не знаеше дали играта е започнала, но вече имаше усещането, че губи.

За миг се уплаши сериозно, че димната колона също е изчезнала, но после я видя. Отвъд тъмните приказни магазинчета ароматните й пръстени все така се издигаха в небето от голям тухлен комин на покрива на една от най-големите къщи, които Скарлет бе виждала в живота си. Четириетажна, с елегантни кулички, тераси и сандъчета за цветя, пълни с ярки и красиви растения — бели ибериси, червени макове и кученца с цвят на портокал. Всички недокоснати от снега, който отново бе започнал да вали.

Скарлет забърза към къщата и в същия миг нови ледени тръпки плъзнаха по гърба й, когато чу нечии стъпки да се приближават и нечий тих смях долетя до нея през бялата вихрушка.

— Значи все пак не си приела офертата на онзи тип с часовниците?

Скарлет подскочи.

— Не се плаши, Карлита, аз съм. — Джулиан излезе от сенките на една сграда в съседство точно когато слънцето се скри зад хоризонта.

— Защо още не си влязъл? — попита тя и посочи към къщата с куличките. Изпитваше смесени чувства — облекчение, че вече не е сама, и нервно напрежение от присъствието на моряка. Само преди няколко минути Джулиан беше избягал като ужилен от магазина с часовниците, а сега вървеше лениво към нея, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Когато отговори на въпроса й, тонът му беше топъл и приятелски:

— Може би съм се надявал да се появиш?

Но на Скарлет й бе трудно да повярва, че просто си е стоял там и я е чакал, особено предвид начина, по който си бе тръгнал от магазина. Премълчаваше нещо. Или пък нея я гонеше параноята, след като за втори път бе изгубила сестра си в магазина за часовници. Каза си, че двете скоро ще се съберат. Ами ако не успееше да я намери, след като влезе в Каравала?

Отблизо дървената къща изглеждаше още по-голяма, протегнала снага към небето, гредите й сякаш продължаваха да растат. Скарлет трябваше да извие глава назад, за да я види цялата. Желязна ограда, висока петнайсетина метра, се виеше около къщата, излята във форми, едновременно вулгарни и невинни, които сякаш се движеха като по театрална сцена. Палави момчета гонеха скокливи момичета. Вещици яздеха тигри, императори седяха на гърба на слонове. Крилати коне теглеха каляски. А в центъра на всичко това висеше алено знаме, бродирано със сребърния символ на Каравала.

Ако Тела беше тук, двете сигурно щяха да се разкискат, както го правят сестрите по целия свят. Тела щеше да се престори, че не е особено впечатлена, но тайничко щеше да се възхищава на гледката. Не беше същото с този непознат моряк, който не изглеждаше нито впечатлен, нито възхитен.

Е, Джулиан все пак й беше спасил живота и Скарлет трябваше да признае, че явно не е негодникът, за когото се представяше, но по всичко личеше, че не е и обикновен моряк.

Сега той изгледа с подозрение портата и гърбът му се изпъна, цялата му стойка излъчваше напрежение. Небрежното спокойствие, което бе демонстрирал на лодката, изчезна без следа, сега Джулиан приличаше на натегната пружина, като човек, който се готви за битка.

— Мисля, че трябва да заобиколим и да потърсим вход — каза той.

— А знамето? — възрази Скарлет. — Би трябвало да се влиза оттук.

— Не, мисля, че входът е по-надолу. Довери ми се.

Нямаше никакво намерение да му се доверява, но след последната си грешка явно и самата тя не заслужаваше доверие. А и не искаше пак да остава сама. Изминаха двайсетина метра покрай оградата и стигнаха до още едно знаме.

— Изглежда съвсем същото като другото…

— Добре дошли! — Тъмнокожо момиче, яхнало велосипед с едно колело, се появи иззад знамето и прекъсна Скарлет. — Идвате тъкмо навреме. — Момичето направи пауза и един по един стъклените фенери по върха на оградата лумнаха в пламъци. Ярки златно-сини пламъчета… като цвета на детските мечти, помисли си Скарлет.

— Прекрасно е, нали? Всеки път ме кара да затая дъх. — Момичето на странния велосипед плесна с ръце. — Добре. Преди да ви пусна обаче, трябва да видя билетите ви.

Билетите. Скарлет съвсем беше забравила за билетите.

— Ами…

— Спокойно, любима, у мен са. — Джулиан преметна ръка през раменете й и я притисна неочаквано силно. Наистина ли я бе нарекъл „любима“?

— Влез в роля, ако обичаш — прошепна той в ухото й, докато бъркаше в джоба си. Извади оттам два билета, смачкани и поизбелели от допира си с океана.

Скарлет прехапа език и не каза нищо, когато името й се появи на първия билет. После момичето с велосипеда вдигна другия към един от пламтящите фенери на портата.

— Странно. Рядко виждаме билети без имена.

— Проблем ли има? — попита Скарлет, внезапно притеснена.

Велосипедистката сведе поглед към Джулиан и за пръв път жизнерадостният й поглед помръкна.

Скарлет тъкмо се канеше да обясни как е получила билетите, когато Джулиан я стисна още по-силно през раменете — един вид предупреждение — и каза вместо нея:

— Изпрати ни ги Легендата. Двамата с тази млада дама ще се женим. Билетите са подарък за годеницата ми Скарлет.

— О! — Велосипедистката плесна отново с ръце. — Знам всичко за вас двамата! Специалните гости на Легендата. — Вгледа се внимателно в Скарлет. — Трябваше да позная името ви. Моля да ми простите. Имената са толкова много, че понякога дори своето забравям — добави тя и се разсмя на шегата си.

Скарлет направи опит да се разсмее на свой ред, но мислеше единствено за ръката на Джулиан около раменете си и как я бе нарекъл своя годеница.

— Непременно ги пазете. — Велосипедистката бръкна през решетките на портата и подаде билетите на Джулиан. За миг погледът й се спря върху него, сякаш се канеше да каже още нещо. После, изглежда, се отказа. Откъсна от него втренчения си поглед, бръкна в джобчето на жилетката си — цялата съшита от кръпки — и извади свитък черна хартия. — Така, преди да ви пусна, трябва да ви съобщя нещо. — Ускори темпото, с което въртеше педалите, и около нея се разхвърча сняг. — То ще се повтори още веднъж, след като влезете. Легендата иска всички да чуят съобщението по два пъти. — Изкашля се и завъртя още по-бързо педалите. — Добре дошли на Каравала! Най-великото представление по суша и вода. Тук ще преживеете повече чудеса, отколкото хората виждат за цял живот. Тук ще отпивате вълшебство от чаша и ще си купите мечти в бутилка. Но преди да се потопите в нашия свят, трябва да запомните, че това е просто игра. Случващото се зад тази порта може да ви уплаши или развълнува, но не допускайте да ви подведе. Ние ще се опитаме да ви убедим, че е истинско, но всъщност всичко е само представление. Цял един свят от привидности. И макар че искаме да ви вземем ума, внимавайте да не го изгубите. Сбъдващите се мечти са красиви, но могат да се превърнат в кошмари, когато хората не искат да се събудят.

Замълча. Въртеше педалите толкова бързо, че спиците на колелото сякаш изчезнаха. Двете крила на портата от ковано желязо се открехнаха.

— Ако сте тук, за да участвате в играта, тръгнете по тази пътека. — Лъкатушна алея вляво от момичето грейна, осветена от локвички горящ сребърен восък, досущ звездна пътечка в мрака. — Ако сте дошли да гледате… — Момичето кимна надясно. Внезапен порив на вятъра разлюля и разбуди за живот висящи хартиени фенери, които хвърлиха тиквенооранжев светлик върху изкачваща се нагоре пътечка.

Джулиан наклони глава към Скарлет.

— Не ми казвай, че се колебаеш. Не си дошла само да гледаш, нали?

— Разбира се — потвърди Скарлет, но все пак се поколеба, преди да пристъпи в другата посока. Плъзна поглед по свещите, чиито пламъчета трептяха в нощта, към сенките, които се криеха зад тъмните дървета и цветните храсти, обточващи осветения път към играта.

„Ще остана само един ден“ — напомни си тя.

Загрузка...