Каравал

35

Звездна светлина навсякъде.

Непознати за Скарлет съзвездия обсипваха безкрайно черно небе. Светът се състоеше от балкон без парапет, безкраен балкон от лъскав оникс с дивани без облегалки, обсипани с възглавнички в различни нюанси на звезден прах, и малки, вкопани в пода огнища, пламтящи в синьо.

Толкова високо над останалия свят би трябвало да е студено, но въздухът всъщност бе неочаквано топъл, установи Скарлет, докато се измъкваше през отвора в пода и копчетата на роклята й почукваха в излъскания камък. Всичко тук вонеше на Легендата, дори миризмата на огнищата напомняше за него, сякаш цепениците бяха направени от кадифе и нещо сладникаво. Въздухът бе някак мек и отровен. Близо до задната стена като подигравка се издигаше масивно черно легло, отрупано с възглавници, тъмни като кошмар.

Скарлет нямаше представа за какво му на Легендата тази стая, но сестра й определено я ня…

— Скар? — Дребна фигурка се надигна в леглото. Меденоруси къдрици се люшнаха около лице, което би било ангелско, ако не беше дяволитата му усмивка. — О, милинката ми! — изписка Тела, скочи от леглото, затича към Скарлет и я прегърна трескаво. Прегръдка, която вдъхна на Скарлет надеждата, че щастливият край все пак е възможен. Сестра й беше жива. Обзе я усещане за мекота, слънчеви лъчи и семена, от които да пораснат мечти.

Оставаше само да върне Джулиан.

Скарлет се дръпна леко назад, колкото да се увери, че момичето наистина е Тела, която често я прегръщаше, ала рядко с такъв ентусиазъм.

— Добре ли си? — Огледа притеснено сестра си за синини и наранявания. Не биваше вълнението да замъглява ясната й мисъл. — Добре ли се отнасяха с теб?

— О, Скар! Вечно се тревожиш. Толкова се радвам, че най-после дойде. Тъкмо бях започнала да се изнервям. — Тела си пое дълбоко дъх, а може би просто потръпна зиморничаво заради тънката бледосиня нощница, с която беше облечена. — Вече си мислех, че никога няма да се появиш… е, тук горе е прекрасно, но все пак…

Тела обхвана с жест звездите, които изглеждаха толкова близо, че да ги набереш като цветя и да ги прибереш в джоба си. Твърде близо, ако питаха Скарлет. Също като символичния парапет на балкона, толкова нисък, че все едно изобщо го нямаше. Затвор, маскиран като луксозен апартамент с царска гледка.

— Тела, толкова съжалявам.

— Няма нищо — каза Тела. — Просто ужасно ми доскуча.

— Доскучало ти е… — повтори Скарлет и едва не се задави с думата. Не беше допускала, че Каравалът ще промени сестра й, колкото бе променил нея, но да й доскучае?

— Не ме разбирай погрешно. Към мен се отнасяха добре, имаше и бонуси разни, но… Богу зъбите! — Големите очи на Тела се окръглиха още повече, втренчени в окървавените ръце и рокля на Скарлет. — Какво е станало? Цялата си в кръв!

— Не е моя. — Скарлет сведе поглед към ръцете си и гърлото й се стегна. Само една капка от тази кръв й беше подарила ден от живота на Джулиан. Заболя я при мисълта колко дни са попили в дрехата й… Дни, които той трябваше да изживее.

Тела изкриви лице.

— Чия е кръвта?

— Ще ти обясня по-късно — каза Скарлет и млъкна, защото не знаеше как да продължи. Трябваше да се махнат оттук, да се отдалечат от Легендата, но ако искаше да спаси Джулиан, трябваше да намери господаря на Каравала и да си поиска спечеленото желание.

— Тела, трябва да вървим. — Щеше да заведе сестра си на безопасно място, после да се върне за желанието. — Облечи се по най-бързия начин и не вземай нищо, което да ни забави. Тела, защо стоиш? Нямаме много време!

Но сестра й не се трогна. Просто си стоеше в тънката синя нощница като някакъв поомачкан ангел и гледаше Скарлет с големи, тревожни очи.

— Предупредиха ме, че това може да се случи — каза накрая тя с мек глас и с онзи ужасен тон, запазен обикновено за непослушни деца и оглупели старци. — Не знам къде искаш да отидем, но не се тревожи, всичко е наред. Играта свърши. Тази стая — тя е краят, Скарлет. Седни и си поеми лъх. — Опита се да я поведе към един от нелепите дивани с възглавничките.

— Не! — възкликна Скарлет и издърпа ръката си. — Излъгали са те. Това никога не е било просто игра. Не знам какво са ти казали, но те грози опасност… и двете ни грози опасност. Татко е тук.

Веждите на Тела литнаха нагоре, но после тя бързо овладя изражението си, сякаш новината ни най-малко не я разтревожи.

— Сигурна ли си, че не е било някаква илюзия?

— Напълно. Трябва да се махнем. Имам един приятел… — Не би могла да произнесе името на Джулиан, всъщност едва събра сили да произнесе думата „приятел“, но след кратко колебание продължи храбро напред, заради Тела. — Този мой приятел има кораб, който ще ни откара където пожелаем. Както ти винаги си искала.

Скарлет посегна да я хване за ръката, но сестра й отстъпи крачка назад и сви устни.

— Скар, чуй се какво говориш, моля те. Виждаш несъществуващи неща. Не помниш ли какво предупреждават всеки новодошъл на острова — да не губи ума си?

— Ами ако ти кажа, че тазгодишната игра е различна? — попита Скарлет и се постара да разкаже набързо за връзката на Легендата с баба им. — Довел ни е тук, за да си отмъсти. Знам, че са се отнасяли добре с теб, но каквото и да ти е казал, е било лъжа. Трябва да тръгваме.

Лицето на Тела се бе променило, докато Скарлет й разказваше за Легендата. Сега Тела започна да гризе долната си устна, но дали от страх за живота им, или за здравия разум на сестра си, Скарлет можеше само да гадае.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Тела.

Скарлет кимна с надеждата, че сестринската им връзка ще се окаже по-силна от колебанията на Тела.

— Знам как звучи, но видях доказателствата с очите си.

— Добре тогава. Дай ми минутка. — Тела изчезна на бърз ход зад няколко паравана близо до леглото, а Скарлет се зае да избута един от диваните върху капака на пода, така че никой да не влезе по паянтовата дървена стълба. Тъкмо приключваше, когато Тела се появи със син копринен халат. Държеше хавлиена кърпа в едната си ръка и малък леген с вода в другата.

— Какво правиш? — зяпна Скарлет. — Защо не облече някакви нормални дрехи?

— Седни. — Тела кимна към един от множеството дивани. — Нищо не ни заплашва, Скар. Не знам от какво се боиш, но очевидно го смяташ за истинско. Само че нали точно това е целта на Каравала? Всичко трябва да изглежда реално, без да е такова. А сега седни да отмием поне част от кръвта. Ще се почувстваш по-добре.

Скарлет не седна.

Тела отново използваше онзи глас за непослушни деца и оглупели старци. Не че би могла да я вини. Ако самата тя не се бе изправила лице в лице с баща си, ако не беше видяла как Джулиан умира, ако не беше усетила как спира сърцето му и как топлата му кръв се разлива по ръцете й, сигурно и тя би се усъмнила в реалността на случващото се.

Де да можеше.

— Ами ако успея да ти го докажа? — Скарлет извади поканата за погребението. — Точно преди да се кача тук, Легендата ми остави това. — Пъхна бележката в ръката на Тела. — Виж сама. Планирал е да те убие!

— Заради баба Ана? — Тела се зачете и смръщи чело. После сякаш преглътна напушил я смях. — О, Скар, мисля, че си разбрала погрешно това писмо.

Подаде й с усмивка бележката. Най-напред Скарлет забеляза ръбовете. Вече не бяха черни, а позлатени, шрифтът също се бе променил.

Скъпа госпожице Драгна,

Като моя специална гостенка, бих искал да Ви поканя на празненство, обичайно резервирано само за моите актьори. Започва един час след залез-слънце. Знам, че не съм единственият, който се надява да види там Вас и сестра Ви.

Искрено ваш, Легендата

36

— Не! Пишеше друго преди. Беше покана за погребение твоето погребение. — Скарлет погледна умолително сестра си. — Не съм луда — настоя тя. — Бележката гласеше друго когато я прочетох в тунелите.

— Онези под играта? — прекъсна я Тела. — Не полудяваха ли хората там?

— Бяха други тунели. Тела, кълна се, че съм добре, че съм с ума си. В бележката пишеше, че освен ако не успея да те спася, утре ще умреш. Моля те, дори да не ми вярваш, искам да се опиташ, важно е.

Този път отчаянието й сякаш стигна до Тела.

— Дай да видя пак писмото.

Скарлет й го подаде. Тела огледа подробно поканата, дори я вдигна над светлината на едно от огнищата. Но каквото и да правеше, текстът не се промени.

— Тела, кълна се, че беше покана за погребение, а не за празненство — повтори Скарлет.

— Вярвам ти — отвърна сестра й.

— Така ли?

— Ами, сигурно е като билетите, които получи на Трисда, променя се в зависимост от светлината. Но, Скар… — И пак онзи болезнено внимателен тон. — Не допускаш ли, че може да е поредната част от играта, начин да те доведат най-после при мен, а сега, когато си тук — та-дам! Бележката се променя от заплаха в награда. Ти ми кажи кое звучи по-логично.

Казано по този начин, наистина звучеше логично. И колко много й се искаше на Скарлет сестра й да е права. Отлично знаеше колко измамни могат да бъдат тунелите… и Легендата. Само че Легендата не беше единствената заплаха.

— Тела, дори да не ми вярваш за това, поне повярвай, че баща ни е тук, кълна се. И в момента те търси, търси и двете ни. И присъствието му не е част от магическите трикове на Каравала. Дошъл е заедно с граф Николас д’Арси, моя годеник. За да се измъкна, трябваше да упоя графа с еликсир за защита и после да го вържа за едно легло… сигурно можеш да си представиш колко ядосан е татко и какво ще направи, ако ни намери.

— Вързала си годеника си за легло? — засмя се Тела.

— Това не е шега! Не чу ли какво казах за баща ни?

— Скар, не подозирах, че си способна на такова нещо. Чудя се какво ли друго е променила играта в теб. — Тела се усмихна още по-широко. Изглеждаше искрено впечатлена, което вероятно би се харесало на Скарлет, ако всъщност не целеше друго — най-сетне да я изплаши.

— Пропускаш важното. Наложи се да го направя, защото татко искаше от мен да… — Срам сви гърлото й, преди да е изрекла думите. Онова, което баща й се бе опитал да й наложи, я караше да се чувства като предмет. Като неодушевена вещ.

Изражението на Тела се смекчи. Тя протегна ръце към Скарлет и я прегърна както само сестра може да прегърне. Ожесточената прегръдка на коте, което току-що е открило, че има нокти, и е готово да издере целия свят, за да оправи нещата. И за миг Скарлет повярва, че ще стане точно така.

— Сега вярваш ли ми? — попита тя.

— Вярвам, че ти е било трудно тази седмица, но сега всичко свърши. И не е било истинско. — Тела приглади нежно косата й. — Не се тревожи, сестричке. А някой ден — добави тя, — баща ни ще си плати за всичко. Всяка нощ се моля ангел да се появи и да му отреже ръцете, така че да не нарани никого повече.

— Ангелите не правят такива неща — измърмори Скарлет.

— Е, може би не онези на небето, но има и друг вид ангели. — Тела се отдръпна. Розовите й усти се разтеглиха в усмивка, събрала в себе си надежди, мечти и други опасни неща.

— Не ми казвай, че смяташ лично да отрежеш ръцете на баща ни.

— Отсега нататък ръцете му няма да са проблем, за нас поне. — Очите на Тела грейнаха със същия опасен блясък, който се излъчваше и от усмивката й. — Не бях сама тук през цялото това време. Срещнах някого. Той знае всичко за баща ни и обеща да се погрижи за нас. И за двете ни. — Лицето й грейна по-ярко от напален фенер, с онзи вид радост, която можеше да означава само едно нещо. Едно ужасно нещо.

Когато Тела бе споменала, че й е доскучало, Скарлет се обнадежди, че Легендата не се е добрал до нея все пак. Но грейналото лице и развълнуваният глас говореха за друго. И капчица здрав разум не бе останал в очите на Тела, а замечтаното й изражение означаваше или че е влюбена, или че е съвсем полудяла.

— Не бива да му имаш доверие — повиши глас Скарлет. — Не чу ли какво ти казах? Легендата ни мрази. Той е убиец!

— Кой е споменал нещо за Легендата?

— Мислех, че говориш за него.

Тела изкриви лице.

— Изобщо не съм го виждала дори.

— Но нали си била тук, в тази кула. Неговата кула.

— Да — потвърди Тела. — И представа си нямаш колко неприятно беше да гледам как хората долу се забавляват, докато аз вися тук и скучая. — Тя изпухтя и плъзна поглед по ниския парапет на балкона.

Бяха на четири-пет метра от ръба, но Скарлет въпреки това потръпна. Парапетът не предлагаше никаква защита, нито препятствие, ако някой реши да скочи. Тела може и да не е била съблазнена от Легендата, но появата на новия ухажор в живота й вероятно бе негово дело — така, както бе поставил Данте и Джулиан на пътя на Скарлет. Открил е съвършения мъж, който да влуди сестра й.

— Как се казва? — попита Скарлет.

— Даниел де Енгъл — обяви Тела. — Той е незаконороден лорд от Далечната северна империя. Не е ли страхотно? Там много ще ти хареса, Скар, имат си замъци с ровове, кули и всякакви други фантастични неща.

— Но, щом си била тук през цялото време, как изобщо сте се срещнали?

— Е, не бях тук през цялото време. — Страните й порозовяха и Скарлет си спомни мъжкия глас, който бе чула в стаята на Тела след края на първата нощ от играта. — Бях с него, когато ме отвлякоха. Той се опита да ме защити, но онези отвлякоха и него. — Тела се усмихна, сякаш това беше най-романтичното нещо, което й се беше случвало.

— Тела, нещо не е наред — каза Скарлет. — Не може да си влюбена в него. Та ти не го познаваш.

Сестра й трепна и розовината по страните й потъмня до по-тъмна, гневна отсянка.

— Знам, че си преживяла много напоследък. Затова няма да изтъкна, че беше готова да се омъжиш за човек, когото изобщо не си виждала.

— Онова беше различно.

— Да, защото за разлика от теб, аз познавам годеника си.

— Годеника си ли каза?

Тела кимна гордо.

— Не говориш сериозно — заяви Скарлет. — Той кога ти предложи да се омъжиш за него?

— Защо не се радваш за мен? — попита с искрено разочарование сестра й.

Скарлет набързо отхвърли първите пет отговора, които й дойдоха наум.

— Скар, знам, че съм се молила за ужасни неща, от онези, които ангелите не правят, но освен за тях се молех и за нещо точно такова. Да, знаех как да заведа някое момче в избата, но преди Даниел никой никога не е държал на мен.

— Сигурна съм, че този Даниел ти се струва чудесен — внимателно поде Скарлет. — И ми се иска да се радвам за теб, честно. Но подобно съвпадение не ти ли се струва странно? Чудя се дали Легендата не си играе и с теб и дали този Даниел не е част от играта му.

— Не, не е — изтъкна Тела. — За разлика от теб, аз имам доста опит с мъжете и ти казвам, че връзката ми с Даниел е съвсем истинска. — Тя отстъпи рязко назад. Стъпалата й изглеждаха съвсем бели на фона на черния под. Посегна към един от диваните и взе сребърна камбанка.

— Какво правиш? — попита Скарлет.

— Ще повикам Даниел, за да се запознаеш с него.

Вратата се отвори и на прага се появи Йован, велосипедистката. Приличаше на дъга в разноцветната си одежда, същата, която бе носила и първата нощ.

— О, здрасти. — Очите й грейнаха, когато видя Скарлет. — Най-после си открила сестра си.

— Не бива да й имаш доверие — прошепна Скарлет на Тела. — Тя работи за Легендата.

— Естествено, че работи за Легендата — каза Тела. — Прости на сестра ми, Но, тя още не може да се отърси от играта. Твърди, че Легендата иска да убие и двете ни.

— А ти сигурна ли си, че греши? — Йован намигна, уж се е пошегувала, но когато премести погледа си върху Скарлет, от шеговитото й изражение не остана и следа.

— Видя ли? — посочи Скарлет. — Тя знае!

Тела не й обърна внимание.

— Би ли довела лорд Де Енгъл, моля те.

Преди Скарлет да е възразила, Йован кимна и изчезна там, откъдето беше влязла, през скрит вход в задната стена.

— Тела, моля те. Трябва да се махнем оттук. Представа нямаш колко е опасно всичко това. Дори да си права за Даниел, пак е опасно. Легендата няма да ви позволи да бъдете заедно.

Скарлет млъкна и протегна ръце към сестра си да й покаже още веднъж кръвта по тях.

— Виждаш ли това? — Гласът й пресекна. — Това е истинско. Точно преди да се кача тук, видях как Легендата уби един човек…

— Така ти се е сторило — прекъсна я Тела. — Каквото и да си видяла, не е било истинско. Постоянно забравяш, че всичко, което се случва долу, е част от играта. И аз няма да избягам от Даниел само защото ти не можеш да различиш реалното от измисленото. — Сестра й стисна устни. — Знам, че никой не ме обича повече от теб, Скар, и искам да бъдем заедно. Моля те, не ме оставяй сега. И не искай от мен да зарежа Даниел. — Физиономията й стана още по-сурова, преди да продължи: — Не ме карай да избирам между двамата, които обичам най-много.

„Двамата, които обичам най-много.“ Сърцето на Скарлет се сви от болка. Внезапно се озова отново в основата на стълбището, до умиращия Джулиан. Трябваше да намери начин да го върне, но също и да измъкне сестра си от тази кула и да я отведе възможно най-далече от този балкон.

— Добре — каза с усмивка Тела, сякаш бяха постигнали съгласие, макар Скарлет да не беше обелила и дума. — Помогни ми да се разкрася за лорд Даниел! — Тя се втурна към параваните. — Не е лошо и ти да се пооправиш — извика през рамо. — Имам няколко рокли, които ще ти стоят чудесно.

Скарлет остана на мястото си, а нощта сякаш стана още по-тъмна.

Знаеше, че изглежда полумъртва и се изкушаваше да си остане така. Идеята да изплаши годеника на Тела й допадаше. Още повече й допадаше идеята да си плюе на петите… само че Тела нямаше да я последва, не беше от този тип. Ами ако сестра й беше права? Наистина ли си въобразяваше, че цялата игра се върти около тях двете? Ако Тела беше права и Скарлет й провалеше връзката, сестра й никога нямаше да й прости.

Но ако не беше луда и Джулиан наистина беше мъртъв, значи трябваше да си поиска желанието и да го спаси.

Тръгна след сестра си. Зад параваните имаше гардероб и множество ракли, всичките отворени и пълни с дрехи. Тела се колебаеше между няколко рокли.

Може би, след като се запознаеше с онзи Даниел, Скарлет щеше да измисли начин да убеди сестра си, че трябва да си тръгнат заедно. Междувременно, щеше да остане с нея и да измисли как да си вземе желанието от Легендата.

— Синьо-лилавата — посочи Скарлет. — Нюансите на синьото винаги са ти отивали.

— Знаех си, че ще останеш — каза Тела. — Ето, тази е за теб. Ще ти стои чудесно с тъмната ти коса и този нов посребрен кичур. Жалко, че нямам пантофки с твоя размер. Дано ботушите ти изсъхнат скоро.

Роклята беше с цвят на червени боровинки и бухнала фуста, по-дълга отзад, отколкото отпред, обшита с червени мъниста с форма на сълза. Цветът беше същият като кръвта по ръцете на Скарлет. Докато си миеше ръцете, тя за пореден път даде клетва пред себе си, че ще намери начин да върне Джулиан. Достатъчно кръв беше оцапала ръцете й тази нощ.

— Обещай ми едно — помоли тя. — Каквото и да стане, закълни се, че няма да скачаш от балкони.

— Само ако ти ми обещаеш, че няма да говориш такива странни неща, когато Даниел дойде.

— Сериозно ти говоря, Тела.

— И аз. Моля те да не проваляш та…

На вратата се почука.

— Това трябва да е Даниел. — Тела обу чифт сребърни пантофки и се завъртя в синьо-лилавата си рокля. Цветът на сладките мечти и щастливия край.

— Прекрасна си — каза Скарлет. Но макар да хранеше надеждата, че не тя, а сестра й е права за всичко, пак не успя да пренебрегне горчиво жълтата топка от ужас в стомаха си, докато гледаше как Тела припка към скритата в стената врата.

Отвори я и целият свят се люшна пред очите на Скарлет при вида на мъжа, който прегърна сестра й през кръста и се наведе през прага да я целуне.

Тела отстъпи крачка назад с розови петна по бузите.

— Даниел, не сме сами — предупреди тя и поведе мъжа, когото наричаше Даниел, към диваните, където Скарлет стоеше като истукан.

— Нека те запозная със сестра си Скарлет. — И Тела се усмихна отново, толкова широко и щастливо, че не забеляза как сестра й отстъпва неволно назад, нито как младият мъж прокара език по устните си, докато тя не го гледаше.

— Донатела, дръпни се от него — изсъска Скарлет. — Името му не е Даниел.

37

Не носеше цилиндър, а тъмния си фрак беше сменил със снежнобяло сако, но в очите му все така се четеше лудост, сякаш нещо зад тях се бе разкачило непоправимо и той не правеше усилие да го скрие.

— Скар — изсъска Тела. „Престани да се правиш на луда“ — оформи с устни тя.

— Аз го познавам — настоя Скарлет. — Това е Легендата.

— Скарлет, стига глупости — възрази Тела. — Даниел беше с мен през цялото време, всяка нощ от играта. Няма начин да е Легендата.

— Така е. — Легендата преметна ръка през раменете на Тела. Тя приличаше на дете под тежката му ръка, особено когато той я привлече собственически към себе си. Беше много по-дребна от него.

— Махни ръцете си от нея! — извика Скарлет и се хвърли към Легендата.

— Скар! Престани! — Тела я сграбчи за косата и я дръпна назад, преди да го е докопала за нещо повече от драскотина. — Даниел, толкова съжалявам — извини се тя. — Не знам какво й става. Скарлет, съвсем си откачила, спри вече.

— Излъгал те е! — изкрещя Скарлет. Скалпът й гореше от болка. — Той е убиец.

Макар че в момента Легендата определено не приличаше на убиец. Целият в бяло и без умопомрачената си усмивка, изглеждаше невинен като светец.

— Може би трябва да я вържем, преди да се е наранила.

— Не! — писна Скарлет.

Безпокойство прекоси лицето на Тела.

— Любима, сестра ти съвсем е полудяла и ще нарани някого от нас. — Веждите на Легендата се събраха в израз на искрена тревога. — Помниш ли как ни предупредиха, че някои хора си губят ума? Аз ще я държа, а ти донеси въже. В някоя от раклите би трябвало да има. За случай като този.

— Тела, моля те, не го слушай — примоли се Скарлет.

— Любима — повтори Легендата, уж силно загрижен. — Правим го за собствената й безопасност.

Тела местеше поглед между Легендата в цялото му бяло и чисто великолепие и Скарлет, разрошена и с петносано от сълзи лице.

— Съжалявам — каза Тела. — Не искам да пострадаш.

— Не! — Скарлет се замята отново. Ръкавът на роклята й се разпори и мъниста се пръснаха по пода, когато Легендата я издърпа грубо от хватката на Тела. Ръце, силни като железни окови, извиха ръцете й зад гърба, докато сестра й бързаше към параваните.

— Виждаш ли как охотно изпълнява всичко, което поискам от нея? — измърка Легендата в ухото на Скарлет.

— Моля те — проплака тя. — Остави я на мира. Ако я пуснеш, ще направя каквото поискаш. Ако поискаш да скоча от балкона, ще го направя. Само не я наранявай!

С едно рязко движение Легендата завъртя Скарлет. Кожата му беше бледа, скулите се очертаваха остро, очите му бяха пълни с откровена лудост.

— Готова си да скочиш заради нея, да умреш? — Пусна я и я побутна напред. — Направи го тогава. Сега.

— Искаш да скоча? Сега ли?

— Е, не веднага. — Устните му се извиха нагоре в умопомрачена имитация на усмивка. — Нямаше да те поканя на погребението й, ако планирах да умреш тази нощ. Просто застани на ръба, възможно най-близо, без да паднеш.

Скарлет не разсъждаваше ясно. Зачуди се дали и Тела се чувстваше така в присъствието на Легендата. Объркана и със замъглен разум.

— Ако го направя, обещаваш ли да не нараниш сестра ми?

— Давам дума — заяви Легендата и направи кръст над сърцето си. — Ако застанеш на ръба на балкона, кълна се в удивителния си живот, че никога повече няма да докосна сестра ти.

— И няма да позволиш друг да я нарани?

Легендата я измери с поглед, от съдрания ръкав на роклята до босите крака.

— Не си в положение да се пазариш.

— Тогава защо сключваш сделка с мен?

— Защото искам да видя колко далеч си готова да стигнеш. — Гласът му лепнеше от любопитство като неразреден сироп, но в погледа му се четеше чисто предизвикателство. — Ако не си готова да направиш това, значи никога не ще успееш да я спасиш.

Което, в прочита на Скарлет, гласеше: „Ако не си способна на това, значи не я обичаш достатъчно“.

Скарлет тръгна целенасочено към ръба на балкона. Хладен нощен повей облиза глезените й и макар да не се боеше от височини, главата й се замая, когато погледна надолу към миниатюрните светлинки и хора, към твърдата земя, която нямаше да прояви милост, ако…

— Спри! — изкрещя Легендата.

Скарлет застина, но той продължи да вика, уж ужасено, с драматични пресеквания на подходящите места.

— Донатела, побързай, сестра ти иска да скочи.

— Не! — извика на свой ред Скарлет. — Изобщо не ис…

Легендата я прекъсна с предупредителен поглед.

— Още една дума и ще оттегля всичките си гаранции.

Само че обещанията му не струваха и пукната пара. Единствено пълна глупачка би могла да повярва на думите му. Накарал я бе да застане на ръба, за да я отдалечи още повече от Тела, която я гледаше ококорена с въжето в ръка.

— Скарлет, моля те, не скачай! — По лицето й избиха червени петна.

— Нямаше да скоча — настоя Скарлет.

— Толкова съжалявам. Тя ме убеди да я пусна — поклати глава Легендата. — А после заяви, че ще скочи, за да се събуди и да излезе от играта.

— Даниел, вината не е твоя — каза Тела. — Скар, моля те, дръпни се от ръба.

— Лъже! — извика Скарлет. — Той ме накара да застана тук. Каза, че ако го направя, няма да те нарани. — И със закъснение си даде сметка, че така изглежда още по-луда в очите на сестра си. — Тела, моля те, ти ме познаваш. Знаеш, че не бих направила нещо такова.

Тела прехапа долната си устна. Изглежда, отново се колебаеше. Може би дълбоко в себе си не вярваше, че сестра й е склонна към самоубийство.

— Обичам те, Скар, но знам, че тази игра прави странни неща с хората. — Тела подаде на Легендата навитото въже. Той сведе театрално глава, сякаш ситуацията му причиняваше болка.

— Не! — Искаше й се да отстъпи, но нямаше накъде — зад нея бе само ниският парапет на балкона. И жестоката нощ, която нямаше търпение да я погълне.

Затова Скарлет се втурна напред в опит да надбяга Легендата, но той се стрелна като змия. Едната му ръка се уви около китките й, с другата я бутна на един стол.

— Пусни ме! — Скарлет понечи да го изрита, но Тела беше притичала и се опитваше да върже глезените й, докато Легендата притискаше към стола горната част на тялото й. Скарлет усети горещия му дъх във врата си, когато той прошепна тихо, така че сестра й да не го чуе:

— Чакай само да видиш какво ще направя после.

— Ще те убия! — изкрещя Скарлет.

— Дали да не й дадем успокоително? — попита Тела.

— Не, мисля, че това ще я удържи — каза Легендата и подръпна за проба въжето, което я стягаше през гърдите.

Тайната врата в дъното се отвори и маниакалната усмивка на Легендата се завърна, когато на прага се появиха баща им и граф Николас д’Арси. Губернаторът тръгна право напред с високо вдигната глава и изопнати рамене, сякаш беше почетният гост на някакво празненство. Интересът на графа беше насочен изцяло към един човек — Скарлет.

— Тела! — изпищя Скарлет в нов пристъп на паника.

За пръв път сянка на страх прекоси лицето на сестра й.

— Те какво правят тук?

— Аз ги поканих. — Легендата махна театрално към Скарлет, която продължаваше да се дърпа отчаяно. Двамата мъже тръгнаха към нея.

— Пратката е готова за транспортиране, точно както обещах — каза Легендата.

— Даниел, какво правиш? — прошепна Тела.

— Трябваше да чуеш какво ти казваше сестра ти. — Легендата се дръпна настрани да стори път на губернатор Драгна и граф Николас д'Арси.

Графът се беше измил и преоблякъл след последната им среща. Черната му коса беше сресана, носеше чист фрак в гранатовочервено. Той измери с поглед Скарлет и поклати глава в смисъл „казах ти“.

— Може ли да задържа въжето? — попита губернаторът с нетърпение в очите.

— Даниел, кажи им да не се доближават! — извика Тела.

— О, Донатела — каза Легендата. — Глупава и инатлива до края. Даниел де Енгъл не съществува. Макар че ролята ми допадна. — Той се изсмя грозно. Същият отвратителен звук, който Скарлет бе чула в тунелите.

Тресчици се забиваха в ръцете й, докато се мъчеше да охлаби въжетата.

Тела не продума нищо повече, но беше видно, че се срива. Ставаше някак по-малка, по-млада и много крехка, зяпнала невярващо Легендата. Сигурно и Скарлет бе гледала по същия начин Джулиан, когато бе разбрала за лъжите му. Разбираш, че са те измамили, но отказваш да го приемеш. Чакаш обяснение, което няма да дойде.

Дори губернатор Драгна изглеждаше изненадан от признанието на Легендата. Не и графът обаче. Той само килна глава.

— Не ти вярвам — каза Тела.

— Какво, да направя някоя магия, за да докажа, че наистина съм Легендата?

— На друго не вярвам. Ти каза, че ме обичаш. И много други неща…

— Излъгах — отвърна с равен глас Легендата. Глас равен до степен на равнодушие, сякаш Тела бе толкова незначителна в неговите очи, че дори не си струваше труда да я мрази.

— Но… но… — заекна Тела. Заклинанието, направено й от Легендата, най-после се разсипваше на прах. Ако беше направена от порцелан — сравнение, което често бе спохождало мислите на Скарлет, — сега Тела щеше да се строши на малки парченца. Вместо това тя продължи да отстъпва назад. Все по-близо до опасно ниския парапет на балкона.

— Тела, спри! — извика Скарлет. — Много си близо до ръба.

— Няма да спра, докато не се махнете от нея — заяви Тела и погледна към баща си и графа. — Ако някой от вас направи и крачка повече към сестра ми, ще скоча, кълна се. А ти, татко, знаеш, че ако ме няма мен, няма с какво да шантажираш сестра ми. Дори да я отведеш, тази женитба никога няма да се случи.

Губернаторът и графът спряха на място, но Тела продължи да отстъпва и скоро сребърните й пантофки опряха в ниския парапет.

— Тела, спри! — Скарлет се замята отново да се освободи от въжето, мъниста се откъсваха от роклята й и се ронеха по пода. Това не можеше да се случва. Вече бе видяла Джулиан да умира, а сега… Не можеше да загуби и Тела. — Много си близо до ръба!

— Малко е късно за това — засмя се сестра й, крехък звук, чуплив като самата нея. Скарлет би дала всичко да изтича и да я хване, преди да е залитнала през ръба. Но въжето не беше достатъчно хлабаво. Успяла бе да освободи глезените си, но не и горната част на тялото. Единствено звездите я наблюдаваха със съчувствие как се клати трескаво напред-назад с надеждата да падне със стола, някоя от облегалките му да се счупи и въжето да се разхлаби достатъчно.

— Донатела, успокой се — каза баща й, нежно почти. — Не е късно да се прибереш у дома с мен. Ще ти простя. Ще простя и на двете ви.

— И очакваш да ти повярвам?! — избухна Тела. — Ти си лъжец, по-лош от него дори! — И посочи с треперещ пръст Легендата. — Всички вие сте лъжци!

— Тела, аз не съм такава. — Столът най-после се катурна с трясък на пода и една от страничните му облегалки се строши. Скарлет изпълзя през разхлабеното въже и се хвърли към ръба на балкона.

— Не се приближавай, Скар! — Тела стъпи с единия си крак на парапета.

Скарлет застина.

— Тела, моля те… — Направи още една предпазлива стъпка, но в същия миг сестра й залитна, затова застина на място, от страх, че и най-малкото движение ще тласне Тела през ръба, вместо да я спаси. — Моля те, довери ми се. — Скарлет протегна ръка, по която вече нямаше кръв. Надяваше, че ще успее да спаси поне Тела. — Ще намеря начин да се погрижа за теб. Толкова много те обичам.

— О, Скар — промълви Тела. Сълзи се стичаха по розовите й страни. — И аз те обичам. Ще ми се да бях силна като теб. Достатъчно силна да вярвам, че нещата ще се оправят, но вече изгубих надежда. — Пъстрите й очи срещнаха погледа на Скарлет, тъжни като прясно отсечено дърво. После Тела ги затвори, сякаш гледката й причиняваше болка. — Не се шегувах, когато казах, че по-скоро бих умряла на края на света, отколкото да живея на Трисда. Толкова съжалявам.

И й прати въздушна целувка с треперещи пръсти.

— Недей…

Тела пристъпи в празния въздух.

— Не! — изпищя Скарлет, когато сестра й политна в нощта.

Понеже нямаше криле, които да я понесат, Тела падна към смъртта си.

38

От случилото се след това Скарлет щеше да си спомня само фрагменти. Нямаше да си спомня прекършеното тяло на сестра си, като на кукла, паднала от много висок рафт. Само дето около куклите не се събираше локва кръв.

Дори след това Скарлет не можа да откъсне поглед от безжизненото тяло на сестра си. Можеше единствено да си пожелава разни неща. Пожелаваше си Тела да помръдне. Пожелаваше си Тела да стане и да тръгне. Пожелаваше си часовник, който да върне времето назад и да й осигури още един шанс да я спаси.

Спомни си променящия времето джобен часовник, който беше видяла през първия си ден на Каравала. Само ако Джулиан беше откраднал него.

Но Джулиан също беше мъртъв.

Задави я ридание. Беше изгубила и двамата. Плака, докато не я заболяха очите, гръдта и други части от тялото, които не би трябвало да болят.

Графът се приближи, сякаш да й предложи утеха.

— Спри. — Скарлет вдигна трепереща ръка пред себе си. — Моля те. — Думата я задави, но истината бе, че не можеше да понесе чуждо присъствие и утеха, неговите най-малко от всички.

— Скарлет — промълви баща й и тръгна към нея, докато графът отстъпваше назад. Влачеше крака. Приведен, сякаш невидима раница тежеше на гърба му, и за пръв път Скарлет видя в негово лице не чудовище, а просто тъжен стар грубиян. Видя как русата му коса е посребряла на слепоочията, а очите му са кръвясали. Дракон с угаснал огън и пречупени криле. — Съжалявам…

— Недей — прекъсна го Скарлет. Той заслужаваше да страда. — Не искам да те виждам повече. Дори гласа ти не желая да чувам. Да не си посмял да облекчиш съвестта си с извинения. Ти си виновен. Ти я тласна към това място.

— Само се опитвах да те защитя — каза губернатор Драгна и ноздрите му се разшириха. Крилете му може и да бяха пречупени, но в него още имаше огън. — Ако ме беше послушала, вместо да се държиш като упорито и неблагодарно…

— Сър! — Йован, чиято поява беше убягнала от вниманието на Скарлет, пристъпи смело пред губернатор Драгна. — Ако не греша, казахте, че…

— Махни се от пътя ми — ревна той и я удари през лицето.

— Не я докосвай! — Скарлет и Легендата проговориха едновременно. Легендата направи и нещо повече — скочи стремглаво към баща й. Бледо, остро лице и тъмни, тъмни очи, всичко това фокусирано върху губернатора. — Не смей да нараняваш още от моите актьори.

— Или какво? — озъби се губернатор Драгна. — Знам правилата. Не можеш да ми направиш нищо, докато играта тече.

— Значи знаеш също, че играта свършва на зазоряване, а слънцето ще изгрее много скоро. Стане ли това, правилата вече няма да важат. — Легендата оголи зъби. — Нямам нищо против да отърва света от теб, още повече, че видя истинското ми лице.

Сетне махна с ръка и всички лампи и огнища на балкона се разгоряха, окъпвайки черния под в зловещо оранжево-червено сияние.

Губернатор Драгна пребледня.

— Дъщеря ти беше без значение за мен — продължи Легендата, — но държа на актьорите си и знам какво си направил.

— За какво говори той? — попита Скарлет.

— Не го слушай — каза губернаторът.

— Баща ти решил да убие мен — обясни Легендата. — Сметнал, че Данте е господарят на Каравала, и отнел живота му.

Скарлет зяпна невярващо баща си.

— Ти си убил Данте?

Дори графът, оттеглил се встрани от тях, изглеждаше смутен.

Губернатор Драгна дишаше тежко.

— Опитвах се да те защитя!

— А може би е време да защитиш себе си — продължи Легендата. — На твое място, губернаторе, бих си тръгнал веднага и не бих се върнал тук или на друго място, където бихме могли да се срещнем. Защото срещнем ли се повторно, късметът ще ти изневери.

Пръв би отбой графът.

— Аз нямам нищо общо с никакви убийства. Дойдох тук заради нея. — Погледна към Скарлет и задържа погледа й дълго след като тя се почувства неудобно. Не каза нищо повече. Но устните му се извиха леко, точно колкото да се видят за миг белите му зъби. По същия начин я беше погледнал първия път, когато Скарлет избяга от него — сякаш помежду им току-що е започнала игра, която той очаква с нетърпение.

Макар граф Николас д’Арси да си тръгваше, Скарлет остана с впечатлението, че с това историята им далеч не приключва.

Графът кимна с глава — нещо като поклон, но с подигравка. После се обърна и излезе през вратата. Сребърните му ботуши кънтяха при всяка крачка.

— Хайде. — Губернаторът даде знак на Скарлет с трепереща ръка. — Тръгваме си.

— Не. — Скарлет трепереше отново, но нямаше да отстъпи. — Никъде няма да ходя с теб.

— Ти, глупава… — Губернаторът изруга грозно. — Ако останеш, значи той е победил семейството ни. Точно това беше целта на цялото упражнение. Но ако решиш да дойдеш с мен, той губи. Сигурен съм, че графът ще…

— Няма да се омъжа за него и ти не можеш да ме принудиш. Ти унищожи семейството ни. Ламтиш за власт и контрол — обвини го Скарлет, — но повече нямаш власт над мен, нито контрол. Сега, когато Тела я няма, с нищо не ме държиш.

За миг се изкуши да стъпи на ниския парапет и да добави: „А сега се махай, преди да си загубил и двете си дъщери“. Само че не би му позволила да унищожи и нея като Тела. Щеше да направи онова, което е трябвало да направи отдавна.

— Знам тайните ти, татко. Преди се страхувах от теб, но сега не можеш да използваш Тела, за да ме държиш под контрол. Вече няма причина да си мълча. Мислиш си, че може да ти се размине убийство, но още колко ще ти останат верни стражите ти, ако разкажа на всички как си убил сина на един от тях? Ще кажа на целия остров как уби Фелипе, как го удави със собствените си ръце само за да си осигуриш подчинението ми. Дали ще спиш добре нощем, след като бащата на фелипе научи какво си сторил? Знам и други тайни, които ще сложат край на всичко, което си изградил.

Такава смелост Скарлет проявяваше за пръв път в живота си. Всичко я болеше, сърцето, душата, дори спомените. Всичко. Чувстваше се едновременно празна и тежка. Болеше я да диша, говоренето изискваше неимоверни усилия. Но още беше жива. Още дишаше, говореше и чувстваше. Чувстваше основно силна болка, но не усещаше страх от нищо и от никого.

И за пръв път й се стори, че баща й се страхува от нея.

Но сякаш повече се страхуваше от Легендата. Така или иначе щеше да се махне и едва ли щеше да я потърси отново. Един губернатор не оцелява дълго без лоялна стража. Завладените острови не бяха най-престижната властова позиция, но кандидат-узурпатори винаги се намират.

Би трябвало да триумфира, когато той тръгна към вратата. Най-сетне беше свободна. Свободна от баща си. Свободна да отиде където поиска — Джулиан й беше осигурил тази възможност с координатите в джобния си часовник.

Джулиан. Скръбта, която изпитваше за него, беше различна от мъката по Тела — всяка загуба разкъсваше отделна половинка от сърцето й, но по сила бяха еднакви. Нови хлипове се надигнаха в гърдите й, издуха се като вълна по прилив. Но при мисълта за Джулиан се сети за нещо друго. Спомни си защо беше изоставила тялото му в тунелите.

Беше спечелила играта. Спечелила бе правото на едно желание и Легендата беше тук да й го даде.

За миг изпита надежда, по-лека от теглото на скръбта й. Неописуема и ефимерна… и крайно недостатъчна.

Защото трябваше да спаси не само Джулиан.

Нов пристъп на болка преряза гърдите й. И Тела, и Джулиан бяха мъртви. Изборът не би трябвало да е труден, помисли си тя. Но беше труден и я изпълваше с чувство за вина. Що за сестра беше, щом я измъчваха колебания? Или пък Джулиан беше заел в живота й по-централно място, отколкото си бе давала сметка досега, щом — макар да знаеше, че ще избере Тела — думите засядаха неизречени в гърлото й, възпирани от безумната надежда, че може би все пак има начин да спаси и двама им, стига само да се сети какъв е.

Сестра й или мъжът, в когото Скарлет почти без съмнение се беше влюбила.

Джулиан беше загинал заради нея. Рискувал бе всичко, изправяйки се срещу баща й, както и после, когато й бе дал джобния часовник точно преди Скарлет да се сблъска с Легендата. Спомни си колко напрегнат беше гласът му, докато се бореше да й каже истината. Не беше длъжен да я защитава, но беше направил всичко по силите си. Освен това беше събудил у нея чувства, за които не бе подозирала, че ще копнее, и затова Скарлет винаги щеше да го обича.

Но Тела не беше просто нейна сестра, беше най-добрата й приятелка, човекът, когото Скарлет щеше да обича повече от всичко и всекиго на света, човекът, за когото носеше отговорност.

Скарлет се обърна към Легендата, взела своето решение.

— Спечелих. Дължиш ми едно желание.

Легендата изсумтя, сякаш нещо го е развеселило.

— Боя се, че ще трябва да ти отговоря с „не“.

— Как така — не?

Легендата отговори сухо:

— Ако съдя по тона ти, вече знаеш какво имам предвид.

— Но аз спечелих играта — възрази Скарлет. — Разгадах уликите. Намерих сестра си. Дължиш ми желание.

— Наистина ли очакваш да ти подаря желание след всичко това? — Свещите наоколо му потрепнаха, сякаш се смееха заедно с него.

Скарлет стисна ръце в юмруци и си каза, че няма да заплаче отново, макар сълзите да напираха болезнено в очите й. Да има само едно желание и да избира между двамата, които обича, беше повече от жестоко, но да й отнемат и това едничко желание беше… беше неописуемо.

— Защо правиш това? Изобщо ли не те интересува, че двама невинни загубиха живота си? Толкова ли си безсърдечен?

— Ако съм толкова зъл, защо ти още си жива? — попита Легендата. Но когато срещна погледа й, очите му не приличаха на лъскавите скъпоценни камъчета, които Скарлет помнеше от първата им среща. Ако принадлежаха другиму, Скарлет би се заклела, че съзира тъга в тях.

Сигурно беше от собствената й скръб. Явно й се привиждаха разни неща — ето, и Легендата й се струваше различен. С поприглушени цветове, отколкото го помнеше в тунелите или когато се появи на балкона. Сякаш му е било направено заклинание за блясък, което сега отслабваше постепенно. Легендата вече не приличаше толкова на Легендата. В тунелите бледата му кожа блестеше, а сега изглеждаше по-скоро прашна, сякаш пред Скарлет не стоеше жив човек, а негов портрет, избледнял от времето.

С години Скарлет бе вярвала, че не може да има по-лош човек от баща й и по-магически от Легендата, но въпреки номерата си с пламъците в лампите и огнищата, сега господарят на Каравала не й приличаше на вълшебник. Може би отказваше да й даде желанието, защото не можеше да й го даде.

Но Скарлет вече бе видяла достатъчно чудеса и не вярваше, че онова с желанията е само измама. Опита се да си спомни всяка история за магия, която й бяха разказвали някога. Йован бе споменала, че я захранвали различни неща, като времето например. Баба й твърдеше, че магията е страст. Когато Джулиан й бе подарил ден от живота си, беше използвал кръв.

Кръв. Това трябваше да е.

В света на Каравала кръвта притежаваше магически свойства. Ако една капка може да даде ден живот, защо Скарлет да не върне Тела и Джулиан, като им даде достатъчно от своята кръв?

Обърна се към Йо.

— Как да сляза на улицата?

Не знаеше дали момичето ще й отговори, но Йован я упъти с готовност.

Навън лампите догаряха и гъстият мрак оповестяваше последния час на нощта.

Около Тела се беше събрала тълпа. Безценната Тела, която вече не беше нейната Тела. Без усмивката си, без смеха, тайните и шегите, без всички онези неща, които я правеха нейната обична сестричка.

Без да обръща внимание на зяпачите, Скарлет се отпусна на колене в локвата кръв около сестра си. Тела изглеждаше изпотрошена — ръцете и краката й лежаха под неестествен ъгъл, а медените й къдрици бяха напоени в червено.

Скарлет захапа силно пръста си, докато по дланта й не потече кръв. Притисна го към синкавите устни на сестра си.

— Тела, пий! — прошепна Скарлет. Пръстите й трепереха, притиснати към устата й, но Тела все така лежеше неподвижно и безжизнено. — Моля те. Нали ти повтаряше, че в живота имало и друго — шепнеше трескаво. — Не можеш да се откажеш сега. Желанието ми е да се върнеш при мен.

Скарлет затвори очи и заповтаря желанието си като молитва. Спряла бе да вярва в желания в деня, когато баща й уби Фелипе, но Каравалът й бе върнал вярата в магията. Нямаше значение, че Легендата беше отказал да й даде спечеленото желание. Както беше казала баба й, всеки човек получава право на едно невъзможно желание, стига да го желае по-силно от всичко, а с малко късмет ще намери и магия, която да му помогне. Скарлет обичаше сестра си повече от всичко. Може би това, комбинирано с магията на Каравала, щеше да се окаже достатъчно.

Скарлет продължи да повтаря наум желанието си, а наоколо й лампите догаряха бавно, докато пламъкът им не угасна, точно както бе угаснал пламъкът в безжизненото момиче, което Скарлет държеше в прегръдките си.

Не се беше получило.

Нови сълзи потекоха по бузите й. Скарлет би могла да стои тук и да прегръща Тела, докато и двете не изсъхнат и не се превърнат в прах, предупреждение за онези, които дръзнат да изгубят ума си, увлечени от измамната магия на Каравала.

Историята би могла да свърши тук. В буря от сълзи и прошепнати думи. Но точно преди слънцето да изгрее, в най-тъмния миг преди зазоряване, в най-черния отрязък на нощта, една тъмнокафява ръка разтърси нежно рамото на Скарлет.

Скарлет вдигна глава и видя Йован. Мракът криеше лицето й, но Скарлет я позна по напевния глас.

— Играта скоро ще свърши. Сутрешните камбани ще забият и хората ще започнат да си събират багажа. Реших, че сигурно ще искаш да вземеш нещата на сестра си.

Скарлет погледна към балкона на Тела… не, към балкона на Легендата.

— Каквото и да има там горе, не го искам.

— Но може би ще поискаш тези неща — каза Йо.