Каравал

13

Скарлет се събуди, обляна в студена пот. Косата й беше полепнала по главата, сгъвките на коленете й лепнеха. Знаеше, че било само сън, но за миг се запита дали магията на Каравала — магията на Легендата — не се е промъкнала някак в мислите й.

Или сънят е бил техен продукт, на мислите й? На два пъти изрично й бе казано, че всичко това е само игра, а тя продължаваше да се държи, сякаш е истинско. Сякаш всяко нейно действие ще бъде разкрито, осъдено и наказано. „Не те поканих тук, за да гледаш.“

Всъщност Скарлет дори и това не правеше.

Вчера беше видяла невероятни неща, но през цялото време я беше контролирал страхът. Напомни си, че баща й не е тук. И щом щеше да остане само една нощ, би било глупаво да пропусне всичко заради страховете си. Направеше ли го, един ден щеше да съжалява дълбоко. Тела сигурно щеше да спи поне още час, час, в който Скарлет да не се притеснява за нея.

Нищо нямаше да й стане, ако се позабавлява междувременно.

Мислите й се върнаха към Данте, към татуираната на ръката му черна роза и към начина, по който я беше накарал да се чувства — защитена и желана едновременно. Сглупила бе, че не прие поканата му. Щяха просто да вечерят, което бе далеч по-приемливо от това да стои с него в тъмен коридор по нощница. А дори и онова с нощницата не беше завършило толкова ужасно, колкото го рисуваше въображението й.

Взетата назаем стая имаше само един прозорец, осмоъгълен и много малък, но дори през него се виждаше как слънцето залязва лениво, а каналите и улиците се възраждат за живот. Светът беше затаил дъх на прага на нощта — в димния час преди всичко да потъне в чернота. Ако тръгне без бавене към Стъклената таверна, може би ще завари Данте там и ще приеме поканата му за вечеря. Макар вътрешният й часовник да твърдеше, че е време за закуска. Лесно се бе приспособила към спането през деня, но мисълта да се събуди и да отиде на вечеря й се струваше неестествена.

Преди да тръгне, се погледна за последно в огледалото. Докато си миеше лицето по-рано, бе усетила как роклята й се променя и тънката материя на нощницата се превръща в тежка и многослойна коприна.

Надявала се бе на нещо по-семпло, което да се слее с нощта, ала роклята й явно имаше свое мнение по въпроса. Към турнюра й бе прикрепена голяма панделка във виненочервен цвят, широките й ленти се спускаха чак до пода. Останалата част от роклята беше снежнобяла, с изключение на корсажа, стегнат с червени панделки, които закриваха почти напълно бялата материя отдолу. Ръкавите бяха дълги, но оставяха раменете й голи. Също като корсажа, и ръкавите бяха стегнати с червени панделки, които свършваха в долната част и краищата им висяха покрай пръстите й.

Тела би харесала роклята. Скарлет лесно можеше да си представи какъв писък би надала сестра й, ако я види в толкова разголен тоалет.

Беше си казала, че няма да се тревожи за Тела поне един час, но пак се сети за нея, когато мина покрай пета стая.

Вратата беше открехната. Изумрудена светлина с цвета на оформената като скъпоценен камък дръжка на вратата се лееше през пролуката като мъгла.

Скарлет си каза, че трябва да продължи напред по коридора. Да отиде в таверната и да намери Данте, който искаше — за разлика от други хора — да прекара известно време с нея. Ала нещо в светлината, открехнатата врата и вездесъщото притегляне на Тела отклони стъпките й.

— Тела… — Скарлет почука тихичко. Вратата се отвори още малко, пропускайки по-широк поток от зелената светлина, цвят, който не вещаеше нищо добро. Лошите й предчувствия се завърнаха с нови сили.

— Тела? — Скарлет отвори вратата докрай. — О, боже… — И затисна с ръка устата си.

В стаята на Тела цареше хаос. Всичко беше покрито с пера, сякаш разбунтувал се ангел беше изпаднал в истерия. Перата се смесваха с дървени трески, които припукваха под ботушите на Скарлет, и дрехи, изтръгнати от разбития гардероб. Леглото също беше пострадало. Юрганът беше съдран на две, а една от колоните на балдахина липсваше като отсечен крайник.

За всичко това беше виновна Скарлет. Да, Тела е била с мъж в стаята си, но поради други причини, такива, за които на Скарлет дори не й беше хрумнало да помисли. Трябвало бе да влезе въпреки възраженията на сестра си. Нейно задължение беше да се грижи за Тела, която беше крайно безотговорна в отношенията си с мъжете. А и защо изобщо беше решила, че могат да останат тук, пък било и само за ден? Трябвало бе да се махне от острова с Тела веднага щом я бе открила. Ако си бяха тръгнали веднага, това ня…

— Богу зъбите!

Скарлет се завъртя на пета — това беше любимата ругатня на Тела, но я беше изрекъл непознат глас.

— Хектор, виж… още една улика. — Жената, която влезе в стаята, беше среброкоса, слаба и определено не беше Донатела. — Страхотно! — добави тя и издърпа през вратата някакъв възрастен мъж с очила.

— Какво правите? — ужаси се Скарлет. — Това е стаята на сестра ми. Нямате работа тук.

Двамата вдигнаха очи, сякаш едва сега я бяха забелязали.

Среброкосата жена се усмихна, но усмивката й не беше мила. Беше алчна и зелена като светлината в стаята.

— Сестра ти Донатела Драгна ли е?

— Откъде знаете?

— Кога я видя за последно? — попита среброкосата. — Как изглежда тя?

— Аз… тя… — понечи да отговори Скарлет, но този разпит изведнъж й се стори неуместен, навя й мисли за вана, пълна с мръсна вода. Тонът на среброкосата беше нетърпелив като светлите й очи и костеливите й пръсти. И точно тогава Скарлет го видя в набръчканата й длан. Зелен стъклен ключ.

Същият като онзи, който бяха дали на Скарлет, с цифрата пет и етикетче на панделка, което носеше името на Донатела.

Спомни си какво беше казал Джулиан. Името на сестра й беше първата улика на Скарлет. И не само нейната. Явно и други хора бяха получили същата подсказка.

„Това е само игра.“ Скарлет си спомни предупреждението на велосипедистката. Всичко това не беше истинско.

Но изглеждаше така. Разхвърляните из стаята рокли наистина бяха на сестра й. Донатела я беше прогонила, гласът несъмнено беше нейният и звучеше ядосано и разстроено, макар явно не по причините, които си беше въобразила Скарлет.

Перца се разхвърчаха, когато жената вдигна от пода една от копринените светлосини нощници на Тела, а придружителят й грабна една брошка.

— Не ги пипайте, моля — каза Скарлет.

— Ще прощаваш, скъпа, но само защото е твоя сестра не значи, че ти ще вземеш всичките улики.

— Това не са улики! Това са нещата на сестра ми — повиши глас Скарлет, ала не постигна друго, освен да привлече вниманието на още хора. Мъже и жени, млади и стари, нападнаха стаята като лешояди — труп. Скарлет не знаеше как да ги спре. И защо изобщо й беше хрумнало, че това е вълшебна игра?

Някои й задаваха въпроси, явно с надеждата да ги насочи към други улики, но тя мълчеше упорито и те скоро я оставиха на мира.

Опита се да спаси каквото може. Награби рокли и бельо, панделки, бижута и картички. Тела очевидно бе смятала да зачеркне завинаги Трисда от живота си, защото из стаята бяха разхвърляни далеч не само дрехите й. Тук бяха всичките й любими вещи, както и някои от нещата на Скарлет. Не беше изключено да ги е взела от единия егоизъм или пък е решила да ги донесе вместо Скарлет с надеждата да убеди и нея, че повече нямат място на бащиния си остров.

— Извинете. — Бременна млада жена с розови бузи и светлоруса коса пристъпи към Скарлет. Тихият й глас се отличаваше сред врявата. — Май имате нужда от помощ. Аз пък не мога да се навеждам. — И посочи големия си корем. — Искате ли да подържа тези неща, докато вие събирате?

Ръцете на Скарлет наистина бяха пълни, но не й се искаше да предаде другиму събраното.

— Едва ли бих могла да избягам — добави момичето. Беше младо, на възрастта на Скарлет, и изглеждаше, че всеки момент може да роди.

— Ами, не знам… — Скарлет не довърши, видяла мъж в евтини кадифени панталони и кафяво бомбе да ритва парче цветно стъкло. Нещо червено заблещука отдолу.

— Не! Не ги пипай! — Скарлет се хвърли към мъжа, но щом той видя реакцията й, любопитството му се подпали в нещо по-силно. Грабна обиците от пода и хукна към вратата.

Скарлет се затича след него, но той беше бърз, а нейните ръце бяха пълни. Едва бе преполовила коридора, когато той стигна до паянтовото стълбище.

— Дайте, нека подържа нещата. — Бременното момиче стоеше до нея. — Ще ви изчакам тук — обеща то.

Не й се искаше да се раздели със събраното, но наистина не можеше да загуби онези обици. Набута вещите си в ръцете на момичето, прихвана снежнобелите поли на роклята си и хукна след мъжа. Когато стигна до стълбището, зърна за миг кафявото му бомбе, но после то изчезна от погледа й.

Останала без дъх, Скарлет хукна надолу по стълбите и видя вратата на „Змията“ да се затваря, сякаш някой току-що е минал през нея. Скарлет се затича и успя да хване крещящо зеления й ръб, преди да се е затворила докрай. Навън светът беше едновременно изгрев и залез. Звезди намигаха отгоре като зли очи, а стотици фенери огряваха улиците с мекото сияние на свещи. Весела мелодия на акордеон звънтеше отнякъде, хората се движеха в такт с музиката, фусти се въртяха, лакти се размахваха. Но подскачащо кафяво бомбе не се виждаше никъде. Мъжът беше изчезнал.

Не би трябвало да има значение. Бяха просто чифт обеци. Но и не бяха просто обици. Бяха скарлети.

„Скарлети за моята Скарлет. Алени камъни като името ти.“ Така беше казала Палома. Последен подарък, преди да си тръгне. Още тогава Скарлет знаеше, че „скарлети“ не съществуват, че са просто парченца цветно стъкло, но това никога не бе имало значение. Те бяха част от майка й и напомняне, че някога губернатор Драгна е бил различен човек. „Баща ти ми ги подари — бе казала майка й, — защото аленото е любимият ми цвят.“

Трудно й бе да си представи, че някога баща й е бил способен на такова внимание. Но по онова време той наистина беше различен. След като Палома избяга и той не успя да я открие въпреки усилията си, баща им унищожи всичко, което му напомняше за нея. Останаха единствено обиците, и то защото Скарлет ги скри от него. Точно тогава Скарлет се закле винаги да бъде до сестра си, никога да не се разделят, никога да не я остави, както ги бе оставила майка им — само с едно бижу и избледнели спомени. Минали бяха години, ала бягството на Палома още тегнеше над Скарлет като сянка, която и най-силното слънце не можеше да прогони.

Сълзи пареха в очите й. За пореден път си напомни, че това е само игра. Но не беше играта, която си бе представяла.

Върна се в кривия коридор на „Змията“ и без изненада установи, че бременното момиче е офейкало с нещата й. В коридора не беше останало нищо от вещите на сестра й, ако не броим едно стъклено копче и една картичка. Бременното момиче или някой друг сигурно ги беше изпуснал.

— Лешояди такива.

— Не подозирах, че можеш да ругаеш. — Джулиан стоеше облегнат на отсрещната стена, скръстил небрежно ръце на гърдите си, все едно е бил там през цялото време.

— Аз пък не знаех, че „лешояди“ е ругатня — озъби се Скарлет.

— От твоята уста прозвуча като такава.

— И ти би ругал, ако сестра ти е отвлечена като част от играта.

— Ето че отново ми приписваш незаслужени достойнства, Карлита. Ако аз имах сестра, която е отвлечена за целите на играта, бих го превърнал в свое предимство. Престани да се самосъжаляваш. Хайде — подкани той, оттласна се от стената и тръгна към опосканата стая на Тела.

Лешоядите ги нямаше, но с тях беше изчезнало и всичко важно. Взели бяха дори зелената стъклена дръжка на вратата.

— Опитах се да събера нещата й, но… — Влезе в стаята и гласът й се пречупи при спомена за алчните очи и ръце, които се ровеха във вещите на сестра й, все едно са парченца от мозайка, а не части от жив човек.

Вдигна поглед към Джулиан, но не откри съчувствие в присвитите му очи.

— Това е просто игра, Карлита. Онези хора са просто участници. Ако искаш да спечелиш, трябва да си безпардонна. В Каравала няма място за излишни любезности.

— Не ти вярвам — каза Скарлет. — Само защото твоят морален компас не работи, не значи, че всички тук са безскрупулни.

— Онези, които имат шанс да победят, са точно такива. Не всички идват тук заради забавлението. Някои играят само за да продадат спечеленото. Като онзи, който избяга с обиците ти.

— Няма да вземе много пари за тях — горчиво отбеляза Скарлет.

— Ще се изненадаш. — Джулиан се наведе да вземе откъртена дръжка от гардероба. — Хората са склонни да похарчат много пари или да издадат най-съкровените си тайни срещу парченце от магията на Каравала. Но онези, които не играят честно, обикновено плащат още по-висока цена. — Подхвърли дръжката във въздуха и я изчака да падне на пода, преди да признае с тих глас: — По този начин Легендата постига някаква поетична справедливост.

— Е, аз пък изобщо не искам да играя — заяви Скарлет. — Искам само да намеря сестра си и да се прибера у дома навреме за сватбата.

— Ако е така, значи имаш сериозен проблем. — Джулиан отново се наведе да вземе дръжката. — За да намериш сестра си, преди да си тръгнеш, трябва да спечелиш играта.

— За какво говориш?

Нека позная. Изобщо не си погледнала уликата, която ти дадох, нали?

— Пишеше името на Донатела и толкова.

— Сигурна ли си? — вдигна вежда той.

— Разбира се. Е, отначало не разбрах, че е улика. Реших, че Легендата… — Скарлет замълча, осъзнала със закъснение грешката си.

Устните на Джулиан вече се повдигаха в онази подигравателна усмивка, която се появяваше на лицето му всеки път, щом Скарлет споменеше името на Легендата.

Скарлет огледа отново етикетчето, прикрепено към ключа. Нямаше друго, освен името на сестра й, но то не беше написано в центъра, а в горния край на етикетчето, така че под него оставаше голямо празно място. Скарлет отиде при най-близката лампа от цветно стъкло и приближи етикетчето към светлината на свещта, както Тела беше направила с билетите от Легендата. И ето че се появиха нови редове с познатия елегантен почерк.

След миг стихчето изчезна и на негово място се появи нов текст:

Изглежда, сънят на Скарлет не е бил просто кошмар. Легендата наистина я искаше тук. Спомни си какво бе казало момчето на балкона: „След като влезете, ще ви бъде представена загадка, която трябва да решите“.

Явно тазгодишната загадка беше отвличането на Тела. Затова толкова хора се бяха ровили в стаята й. И те търсеха Тела. В бележката не се казваше какво ще стане с нея, ако никой не я намери, но Скарлет знаеше, че сестра й не планира да се върне на Трисда след края на играта.

Ако Скарлет не я намереше, Тела щеше да изчезне точно както беше изчезнала майка им. Ако искаше отново да види сестра си, нямаше друг избор, освен да остане и да играе.

Но не можеше да остане до края на играта. След шест дни, на двайсети, трябваше да се омъжи за графа. Каравалът траеше пет нощи, но обратното плаване към Трисда щеше да отнеме две пълни денонощия. За да се върне навреме за сватбата си, Скарлет трябваше да намери всички улики и да открие сестра си преди последната нощ на играта.

— Излишно се тревожиш — каза Джулиан. — Ако сестра ти е с Легендата, без съмнение се отнасят добре с нея.

— Откъде знаеш? — попита Скарлет. — Не ти я чу. Изглеждаше толкова уплашена.

— Видяла си я?

— Само чух гласа й — отговори Скарлет и обясни какво е станало.

По всичко личеше, че го напушва смях, който трудно удържа.

— Постоянно забравяш, че това е игра — каза той. — Сестра ти или е играела роля, или някой друг се е престорил на нея. Така или иначе, нямаш основание за тревога. Повярвай ми, Легендата знае как да се грижи за гостите си.

Последните думи на Джулиан би трябвало да я успокоят, но нещо в тона му постигна обратния ефект и топката в стомаха й натежа още повече. Морякът уж се усмихваше, но очите му оставаха студени.

— Ти откъде знаеш как се отнася към гостите си Легендата?

— Ами, помисли каква стая ни дадоха само защото си негов „специален гост“. — Той наблегна на думата „специален“. -Логично е да се отнася по подобен начин и към сестра ти, със специално внимание.

Това също би трябвало да я успокои. Нищо не заплашваше Тела. Тя просто бе част от играта, при това важна част. Ала именно това я тревожеше. Защо Легендата беше избрал точно сестра й сред всички тези хора?

— О, ясно — добави Джулиан. — Ревнуваш.

— Нищо подобно.

— Логично е. Ти си му писала писма години наред. Никой не би те обвинил, ако завиждаш, че е избрал нея, а не теб.

— Не завиждам — повтори Скарлет, но това само разшири усмивката на моряка, който продължаваше да си играе с дръжката от гардероба, премяташе я между пръстите си и тя ту изчезваше, ту се появяваше отново. Евтин фокус.

Опита се да приеме изчезването на Тела по същия начин, като обикновен фокус — сестра й не беше изчезнала завинаги, просто я бяха скрили временно от нейния поглед.

Прочете отново текста на първата си улика. „Втората улика ще намериш сред отломките от нейното изчезване.“ Като нейна сестра, Скарлет би трябвало да има предимство. Ако нещо в стаята не принадлежеше на Тела, Скарлет щеше да го познае, само че почти нищо не беше останало. Освен картичката в ръката й. Скарлет задържа погледа си върху нея и си даде сметка, че картичката всъщност не е толкова обикновена, колкото й се бе сторило в началото.

— Какво? — попита Джулиан. Скарлет не му отговори веднага и тонът му премина на чаровен режим: — Хайде де, нали сме отбор.

— Сътрудничество, от което имаш полза най-вече ти.

— Не бих се изразил така. Явно забравяш, че без моя помощ изобщо не би се озовала тук.

— Мога да кажа същото за теб — контрира Скарлет. — Аз буквално те върнах в играта, когато вратата на странноприемницата се затръшна в лицето ти, а за благодарност ти спа в стаята ни!

— Не съм те изгонил, можеше да спиш в леглото също като мен — каза Джулиан и се заигра с най-горното копче на ризата си.

Скарлет смръщи вежди.

— Отлично знаеш, че това е невъзможно.

— Добре де. — Той вдигна ръце, уж се предава. — Отсега нататък сътрудничеството ни ще бъде по-равностойно. Аз ще ти казвам каквото знам за играта. Ще споделяме какво сме научили, а за стаята ще се редуваме. Когато е твой ред да спиш там, аз ще спя другаде. Макар че си добре дошла по всяко време, когато е мой ред да спя в стаята.

— Негодник — измърмори под нос Скарлет.

— И с по-лоши имена са ме наричали. А сега ми покажи какво държиш.

Скарлет погледна към коридора, за да е сигурна, че никой не се мотае близо до вратата. После обърна картичката към Джулиан.

— Това не е на сестра ми.

14

На единайсет Скарлет беше луда по замъците. Нямаше значение дали са направени от пясък, от камък или са плод на въображението й. Замъците бяха крепости и тя си представяше, че ако живее в замък, ще е защитена и ще я глезят като принцеса.

Тела не страдаше от подобни романтични заблуди. Не искаше да я глезят, нито да прекарва дните си заключена в някакъв мухлясал стар замък. Тела искаше да пътува по широкия свят, да види ледените села на Далечния север и джунглите на Източния континент. А какъв по-добър начин да осъществи желанието си от това да има прекрасна изумруденозелена рибя опашка.

Тела никога не го беше изричала на глас, но Скарлет знаеше, че сестра й иска да е русалка.

Когато намери тайната й колекция от картички, Скарлет се смя до сълзи. Всички те изобразяваха лъскави русалки… и русалковци!

След това, случеше ли се да се скарат, или Тела да я дразни за нещо, винаги се изкушаваше да я подкачи за русалките. Дори Скарлет, която все още хранеше непрактични мечти и понякога отпускаше юздите на въображението си, знаеше, че русалките, за разлика от замъците, не съществуват. Но не изричаше и дума. Дори когато Тела я подиграваше заради замъците или растящата й мания по Каравала. Защото мечтата на Тела да стане русалка обнадеждаваше Скарлет, че въпреки бягството на майка им и леденото сърце на баща им, сестра й все още е в състояние да мечтае, а това качество Скарлет искаше да запази на всяка цена.

— Картичките на сестра ми бяха тематични — обясни на Джулиан тя. — Тела никога не е имала картичка със замък.

— Това е по-скоро дворец — отбеляза Джулиан.

— Все едно. Пак не пасва на колекцията й. Това трябва да е следващата улика.

— Сигурна ли си? — попита Джулиан.

— Ако не смяташ, че познавам сестра си достатъчно добре, тогава си намери друг партньор.

— Може и да не ми вярваш, Карлита, но на мен ми е приятно да работя с теб. Освен това ми се струва, че видях този дворец малко след като се качихме на лодката вчера. Ако картичката наистина е втората улика, то третата трябва да я търсим в двореца. Когато играх тук предишния път… — Джулиан млъкна, прекъснат от звука на нечии стъпки. Тежки. Самоуверени. Стъпки, които спряха пред стаята на Тела.

Скарлет надникна през прага.

— Хей, здрасти — поздрави я Данте с леко крива, но иначе почти съвършена усмивка. Пак беше облечен изцяло в черно, сякаш за да е в хармония с тъмните цветове на татуировките си, но при вида на Скарлет лицето му грейна. — Тъкмо отивах към стаята да видя как си. Добре ли спа в стаята ми?

От устата на Данте думите „спа“ и „стаята ми“ прозвучаха скандално.

— Кой е там, любима? — Джулиан се приближи зад гърба й. Не я докосна, но близостта му изглеждаше достатъчно собственическа. Скарлет усещаше тялото му на сантиметри зад своето — Джулиан се бе облегнал с една ръка на касата и с другата на вратата току зад нея.

Очарователното изражение на Данте се стопи. Местеше поглед между Скарлет и Джулиан. Не каза и дума, но Скарлет прочете достатъчно по лицето му. Усети как нещо се променя и у Джулиан.

Гръдта му опря в гърба й — мускулите му бяха твърди, в пълно противоречие с мекия, небрежен тон:

— Няма ли да ни запознаеш?

— Джулиан, това е Данте — представи ги Скарлет.

Данте протегна ръка. Онази с татуираната роза.

— Данте бе така добър да ми отстъпи стаята си — обясни Скарлет, — понеже беше станала някаква грешка с моята.

— Е, значи е добре, че се срещаме. — Джулиан разтърси ръката на Данте. — Радвам се, че сте помогнали на годеницата ми. Когато разбрах какво е станало, много се притесних. Де да беше дошла при мен. — Джулиан се обърна да я погледне, целият фалшива обич и вбесяваща хубост.

Сгрешила бе, че срещата го е притеснила. Напротив, той явно се забавляваше искрено. Играеше ролята на загрижения годеник, за да прогони Данте, но всъщност не му пукаше изобщо.

Скарлет погледна към Данте. Чудеше се как да обясни случилото се, без да излезе, че е излъгала. Но той не я поглеждаше, а красивото му лице, разстроено допреди миг, сега се бе вкаменило в неприятна отсянка на безразличие, все едно Скарлет е спряла да съществува за него.

— Хайде, любима — прошепна Джулиан. — Да се дръпнем, за да огледа човекът.

— Няма нужда — каза Данте. — Вече видях достатъчно. — И продължи по коридора без нито дума повече.

Веднага щом Данте изчезна от погледа й, Скарлет се завъртя на пета да погледне Джулиан.

— Аз не съм твоя собственост и не ми харесва как се държиш.

— Но ти хареса как те гледаше той? — Сведе поглед към нея, запърха с гъстите си тъмни ресници и се усмихна накриво, имитирайки Данте. — Дали се упражнява пред огледалото, как мислиш?

— Престани. Изобщо не ме гледаше така. Просто е добър човек. И за разлика от някои други, бе така добър да ми помогне.

— И май нямаше нищо против да си събере платата за тази помощ.

— Уф! Не всички са като теб. — Скарлет излезе през вратата и тръгна по коридора, стиснала втората си улика — картичката със замъка.

— Казвам само, че този тип не ми харесва — подвикна след нея Джулиан. — По-добре стой далече от него.

Скарлет спря в началото на стълбите, изправи гръб и се обърна. Ясно си спомняше жадния израз на лицето му, когато го завари в избата с Тела.

— То пък сякаш ти си по стока.

— Не казвам, че съм добър човек — отвърна Джулиан. — Но не искам от теб нещата, дето ги иска онзи. Иначе щях да те предупредя и от мене да стоиш далеч. Когато играх тук за последно, той спечели Каравала. Помниш ли, като ти казах, че тази игра има своята цена? Дори победата си има цена, а на него триумфът му струва много. Бас държа, че ще направи и невъзможното, за да спечели отново, и ще използва желанието да си върне всичко, което изгуби. Моят морален компас може и да е повреден, но неговият не съществува.

— О, и това ако не е щастливата двойка! — Хубавото тъмнокосо момиче плесна развълнувано с ръце, докато Скарлет и Джулиан се качваха на лодката му.

Скарлет нямаше никакво желание да играе безметежната бъдеща булка на Джулиан, но все пак успя да захароса поне малко гласа си.

— Снощи не карахте ли велосипед с едно колело?

— О, аз правя много неща — отвърна с гордост момичето.

Джулиан я беше предупредил за велосипедистката предната нощ, но сега, когато момичето потопи греблата във водите на канала, Скарлет реши, че й е трудно да си представи някакви лоши намерения зад жизнерадостната му усмивка. Ако не друго, велосипедистката бе много по-приятелски настроена от лодкарката им предната нощ.

Може би Джулиан просто се отнасяше с подозрение към всички възпитани хора.

Макар че сега се държеше доста дружески с девойката. Показа й картичката, обясни къде искат да отидат, а след това я попита как се казва.

— Йован, но ми викат Йо — каза тя. Продължи да гребе, а Джулиан продължи да й задава въпроси и да се смее на шегите й. Скарлет остана впечатлена от любезността му — когато искаше, той явно можеше да бъде приятен събеседник, макар че настоящите му усилия в тази посока вероятно имаха за цел просто да му осигурят информация. Йован току им сочеше по някоя забележителност или интересна гледка. Каналите всъщност обикаляха в кръг като дълга обелка от ябълка между извити, осветени с фенери улички, пълни с кръчми, от чиито комини се виеше червеникавокафяв пушек, пекарни с формата на кексчета и магазини, опаковани като подаръци за рожден ден. Всичко това в ярки цветове. Небесносиньо. Прасковенооранжево. Патешкожълто. Бебешко розово.

Каналите тънеха в среднощен мрак, но под стрехите на сградите се мъдреха стъклени фенери, които подчертаваха щурите им цветове и осветяваха хората, които влизаха и излизаха с енергична походка. Приличаше на весел танц в ритъма на множеството мелодии, изпълващи въздуха. Лютни, гайди, цигулки, флейти и виолончела. Всеки канал си имаше свой инструмент и ритъм.

— Тук има много за гледане — каза Йован. — Ако човек е склонен да плати и си отваря добре очите, може да види неща, които не могат да се видят другаде. Някои идват тук само да пазаруват и пет пари не дават за играта.

Йован продължи да бърбори, но думите й не стигнаха до Скарлет — раздвижване на ъгъла между две улици бе приковало погледа й. Изглежда, извеждаха насила някаква жена от магазин, буквално я влачеха. Чу се вик, после жената изчезна сред тълпата, която я дърпаше безмилостно.

— Какво става там? — посочи Скарлет. Но докато Йован и Джулиан погледнат, някой бе угасил всички фенери наблизо, скривайки случващото се зад пелена от мрак.

— Ти какво видя? — попита Джулиан.

— Някаква жена в гълъбовосива рокля. Извлякоха я от магазин.

— О, сигурно е просто улично представление — каза Йован с широка усмивка. — Понякога актьорите ги поставят, за да осигурят забавление на зрителите. Уж жената е откраднала нещо или полудява. Подозирам, че ще видите още такива представления в хода на играта.

Скарлет едва не прошепна на Джулиан, че това „представление“ й се е сторило съвсем истинско, но нали точно за това я бяха предупредили на входа на Каравала.

Йован спря да гребе и плесна отново.

— Е, пристигнахме. Дворецът от картичката. Познат като Прокълнатия замък.

За миг Скарлет напълно забрави за жената. Линии от блестящ пясък се издигаха в дворец с формата на гигантска клетка за птици, целият в извити мостове, арки като подкови и кръгли куполи, посипан със златисти снежинки от слънчева светлина. Много по-впечатляващ, отколкото на картичката. Светлината не идваше от свещи, а от самия дворец, чието сияние огряваше мястото, сякаш тук дневната светлина си беше пробила път през сумрака наоколо.

— Какво ти дължим за превоза? — попита Джулиан.

— О, за вас двамата е безплатно — отвърна Йован и Скарлет си даде сметка, че това вероятно е била още една причина за необичайната любезност на Джулиан. — Всичко, което имате, ще ви е нужно вътре. В замъка времето минава още по-бързо.

Йован кимна към двата големи пясъчни часовника при входа на двореца от пясък, високи над два етажа и пълни с дребни рубини, които се изсипваха през стеснението в средата. Засега едва много малка част от тях се беше събрала на дъното.

— Сигурно сте забелязали, че дните и нощите на този остров са по-кратки — продължи Йован. — Някои видове магия се захранват с време, а това място изразходва много магия, така че внимавайте как използвате минутите си, щом влезете в двореца.

Джулиан помогна на Скарлет да слезе от лодката. Докато минаваха по извития мост и между гигантските пясъчни часовници, Скарлет се чудеше колко ли минути от живота й са необходими, за да се роди едно рубинено мънисто. Всяка секунда в Каравала изглеждаше по-богата и наситена от обикновената секунда, като в мига на залеза, когато всички цветове на небето се сливат във вълшебство.

— Трябва да търсим място, което би се харесало на сестра ти — каза Джулиан. — Бих се хванал на бас, че точно на такова място ще намерим третата улика.

Скарлет си помисли за бележката, прикрепена към ключа й. „Третата ще трябва да заслужиш.“

От другата страна на пясъчните часовници алеята вдясно водеше към поредица от златни тераси, с каквито Прокълнатият замък изобилстваше. Погледнати отдолу, терасите приличаха на рафтове в библиотека, пълни със стари книги, от онези, които обикновено те предупреждават да не докосваш.

Алеята напред водеше към голям вътрешен двор, гъмжащ от цветове, звуци и хора. Гигантско смокиново дърво растеше в центъра, клоните му бяха пълни с миниатюрни вълшебни птички. Крилати зебри и котенца, и мънички летящи тигри се биеха със слонове колкото длан, използващи ушите си като криле. Пъстър набор от шатри и навеси обграждаше дървото, от някои се лееше музика, от други — смях на вълни, като от онзи нефритенозелен павилион, който продаваше целувки.

Нямаше съмнение накъде би се отправила Тела и ако Джулиан я беше попитал, Скарлет би признала, че и самата тя е омагьосана от гледките в двора с шатрите.

Не би трябвало да се изкушава.

Би трябвало да мисли единствено за Тела и за следващата улика. Но докато зяпаше нефритения павилион с целувките, чието платнище потрепваше от смях, шепот и обещание за пеперуди, неволно се запита…

Скарлет се беше целувала. По онова време целувките й се бяха сторили приятни, но сега… сега „приятни“ й звучеше като дума, която хората използват, когато нямат нещо по-хубаво за казване. Едва ли нейната „приятна“ целувка би могла да се сравнява с целувка по време на Каравала. Тук, където дори въздухът имаше сладък вкус, какво ли би било да вкуси нечии чужди устни със своите?

— Нещо се размечта, а? — подхвърли Джулиан, провлачвайки гърлено думите, и Скарлет моментално се изчерви.

— Гледах съседния павилион — побърза да отговори тя и посочи една шатра в злощастен сливов цвят.

Усмивката на Джулиан се разшири. Явно не й вярваше. И колкото по-румени ставаха нейните страни, толкова по-голяма ставаше неговата усмивка.

— Няма причина да се срамуваш — каза той. — Макар че, ако имаш нужда от известно упражнение преди сватбата, нямам нищо против да ти съдействам.

Скарлет се опита да изсумти с отвращение, но се получи жално скимтене.

— Това „да“ ли беше? — попита Джулиан.

Тя го изгледа злобно, което би трябвало да послужи за „не“. Но по всичко личеше, че той просто обича да я дразни.

— Виждала ли си изобщо годеника си? — попита я той. — Може да е истински грозник.

— Външността му е без значение. Той ми праща писма всяка седмица и те са мили, почтителни и…

— Значи е лъжец, с други думи — прекъсна я Джулиан.

Скарлет се навъси.

— Ти дори не знаеш какво пише в писмата.

— Знам, че е граф — каза Джулиан и започна да изброява на пръсти: — Това означава, че е благородник, а благородниците по правило са негодници. Щом си търси островитянка за жена, значи в семейството му от поколения се женят помежду си, а това означава, че е грозен. — Един от пръстите му се озова под брадичката на Скарлет, повдигна я леко и Джулиан продължи със сериозен тон: — Защо не премислиш предложението ми за целувката?

Скарлет се дръпна назад и изсумтя с отвращение, но сумтенето й излезе една идея по-силно и пълно с фалшиви нотки. И за неин ужас, вместо да я отвратят, думите и жестът му погъделичкаха сетивата й с виолетово любопитство.

Незнайно как се бяха приближили до павилиона с целувките. Парфюмено ухание долетя от вътрешността му. Миришеше на полунощ и навяваше мисли за меки устни и силни ръце, за набола тъмна брада, която бръсва страната й, все неща, които твърде силно й напомняха за Джулиан.

Опита се да не обръща внимание на ускорения си пулс и да измисли остроумен отговор на следващата му закачка. Но като никога Джулиан си замълча. По някаква причина внезапното му мълчание беше още по-смущаващо.

Едва ли се беше обидил от реакцията й, помисли си тя, но вече не вървеше толкова близо до нея. Дори когато не я докосваше, винаги й дишаше във врата, а ето че сега вървяха през двора мълчаливо, на разстояние един от друг и изобщо не приличаха на годеници.

— Искате ли да научите бъдещето си? — попита някакъв млад мъж.

— О, аз… — заекна Скарлет, озовала се пред стена от плът. Никога не беше виждала гол мъж и макар този да не беше съвсем гол, много малко го делеше от това определение. Толкова малко, че възможността навлезе в червеникавокафявата му шатра изобщо не би трябвало да й минава през ума. Въпреки това Скарлет не се дръпна назад.

Мъжът носеше само препаска, покриваща го от хълбоците до горната част на дебелите бедра. Гладката му кожа беше покрита с яркоцветни татуировки. Огнедишащ дракон гонеше русалка през гората на корема му, от горните му ребра херувимчета запъваха лъкове със стрели. Някои от стрелите пронизваха златни рибки, други пробиваха облаци, от които валяха жълти глухарчета и прасковени цветчета. Част от цветчетата падаха към краката му, които бяха покрити с циркови сцени.

Лицето му също беше изрисувано — от всяка буза гледаше по едно виолетово око, а черни звездички обточваха истинските му очи. Ала вниманието й приковаха най-вече устните му. Заобиколени бяха от синя бодлива тел, в единия си край бяха заключени с катинар, в другия — запечатани със сърце.

— Колко вземаш за гледане? — попита Джулиан. И да беше изненадан от уникалната външност на мъжа, с нищо не го показа.

— Ще разкрия бъдещето ви пропорционално на онова, което ми дадете — отговори изрисуваният.

— Благодаря, но не — заяви Скарлет. — Нямам нищо против да научавам бъдещето си в движение.

Джулиан я изгледа.

— Останах с друго впечатление вчера, когато минахме покрай онези нелепи очила.

— Какви очила?

— Сещаш се, онези, които се предлагаха в различни цветове и уж показвали бъдещето.

Скарлет се сети за какво говори. Да, очилата й се бяха сторили интересни, но не предполагаше, че Джулиан е забелязал.

— Ако искаш да влезеш, направи го, а аз ще потърся улики. — Джулиан сложи ръка ниско на гърба й и я побутна леко.

Тя отвори уста да възрази — да си сложиш очила не беше като да влезеш в тъмна шатра с полугол мъж. От друга страна, ако не беше страхът й, още вчера щеше да е намерила Тела. Щом третата улика трябваше да се заслужи, може би трябваше да надмогне предпазливостта си и да получи информация за бъдещето, за това къде да търси сестра си.

— Искаш ли да влезеш с мен? — попита тя.

— Предпочитам бъдещето ми да си остане изненада. — Джулиан кривна глава към павилиона с целувките. — Като приключиш, ще те чакам там. — И й прати въздушна целувка, която я наведе на мисълта, че предишната му резервираност е била само плод на нейното въображение.

— Не съм сигурен, че нещата стоят така — каза татуираният.

Скарлет можеше да се закълне, че не е изрекла мислите си на глас, а този тип не би могъл да надзърне в главата й, нали така? Навярно просто е решил, че репликата му би могла да се върже с кажи-речи всичко, и това беше поредният номер да я вкара в тъмната си шатра.

15

Татуираният младеж — казваше се Найджъл — я поведе през платнището на шатрата си и по няколкото пясъчни стъпала, които се спускаха към вкопан в земята под, отрупан с разхвърляни възглавнички. Въздухът тежеше от дима на свещи и миризмата на жасминов тамян.

— Седни — инструктира я Найджъл.

— Предпочитам да остана права. — Морето от възглавнички твърде много й напомняше за леглото й в „Стъклената змия“. Спомни си как Джулиан се бе излегнал на мекия дюшек с полуразкопчана риза.

Тръсна глава и видя, че Найджъл се е излегнал по подобен начин на възглавничките, с разперени голи ръце, и с мъка потисна внезапното си желание да хукне обратно по стълбите.

— Къде ти е стъкленото кълбо? Или картите за гледане? — попита тя.

Найджъл не направи нищо особено, само ъгълчето на устата му потрепна, но и това бе достатъчно за Скарлет да отстъпи назад.

— Много страх има у теб.

— Не, просто съм предпазлива — поправи го тя. — И се опитвам да разбера как работят предсказанията ти.

— Защото те е страх — повтори той. Ако се съдеше по погледа му, нямаше предвид единствено колебанието, с което бе влязла в шатрата му. — Все поглеждаш към нарисувания катинар на устните ми. Чувстваш се в опасност и в капан. — Найджъл посочи към другата страна на устата си. — Погледът ти се спира и тук. Търсиш любов и защита.

— А нима всички момичета не търсят това?

— Не мога да говоря от името на всички момичета, но погледите на повечето хора са привлечени от други неща. Мнозина се стремят към власт. — Найджъл плъзна пръст с татуиран по дължината му кинжал по дракона на корема си. — Други търсят удоволствие. — Прокара ръка по цирковите сцени на бедрата си. — Ти подмина всички тези неща почти без внимание.

— И така ли предсказваш бъдещето? — Скарлет направи крачка напред, водена от растящо любопитство. — Използваш картините по тялото си, за да разчетеш хората?

— Мисля за тях като за огледала. Бъдещето прилича на миналото, в голямата си част е предрешено, но винаги може да настъпи промяна…

— Аз пък мислех, че е обратното — каза Скарлет. — Че миналото не подлежи на промяна, а бъдещето е променливо.

— Не. Миналото е решено само в известна степен, а промените в бъдещето са по-трудно осъществими, отколкото си мислиш.

— Значи твърдиш, че всичко е предначертано от съдбата? — Скарлет не беше голяма любителка на съдбата. Предпочиташе да вярва, че ако е добра, ще й се случат добри неща. Съдбата й внушаваше чувство на безсилие и безнадеждност, караше я да се чувства незначителна. В нейните представи съдбата беше една по-голяма и по-силна версия на баща й, която краде правото й на избор и контролира безмилостно живота й, без да се интересува какво мисли тя по въпроса. Съдбата означаваше, че постъпките й нямат никакво значение.

— Твърде лесно се потапяш в страха — изтъкна Найджъл. — Онова, което ти разбираш под „съдба“, се отнася само за миналото. Бъдещето ни е предсказуемо, защото самите ние, като създания на този свят, сме предсказуеми. Помисли си за котка и мишка. — Найджъл вдигна ръка. Близо до подмишницата му бяха татуирани жълтеникава котка и мишле на черно-бели райета. Котката протягаше ноктести лапи към мишката. — Когато котка види мишка, непременно се втурва да я гони, освен ако самата тя не е преследвана от нещо по-голямо, куче, да речем. Същото е и при нас. Бъдещето знае към какво се стремим, освен ако на пътеката ни не се появи нещо по-голямо, което да ни прогони от нея. — Найджъл плъзна пръсти към един син като среднощ цилиндър, татуиран върху китката му, и Скарлет разшири очи като хипнотизирана. Шапката приличаше досущ на цилиндъра, който Легендата носеше в нейните сънища, и това я подсети за времето, когато най-съкровеното й желание беше да получи писмо от него.

— Но бъдещето вижда ясно дори онези неща, които биха могли да променят курса ни — продължи Найджъл. — Това не е съдба, а просто погледът на бъдещето върху онова, за което копнеем най-силно. Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание.

Скарлет откъсна очи от цилиндъра и погледна към Найджъл. Той отново й се усмихваше.

— Тази шапка ти е интересна? — подхвърли.

— О, аз всъщност не гледах нея. — Не знаеше защо се чувства толкова смутена. Е, може би защото трябваше да мисли за Тела, а не за Легендата. — Гледах другите изображения върху ръката ти.

Найджъл очевидно не й повярва. Усмивката му се разшири като на тигър.

— Готова ли си да чуеш какво виждам в бъдещето ти?

Скарлет пристъпи от крак на крак. Дим от свещи се виеше покрай възглавничките. Очертанията на играта отново се размиваха. В думите на Найджъл имаше повече смисъл, отколкото би й се искало. Погледът й се спря върху огнедишащия дракон на корема му и тя се сети за баща си и неговия разрушителен стремеж към все повече власт. Дивашките циркови сцени върху бедрата му й напомниха за Тела, която жадно търсеше удоволствия, за да забрави раните, да си затвори очите за тях. А за катинара и сърцето при устните си Найджъл беше абсолютно прав.

— Какво ще ми струва?

— Само няколко отговора. — Найджъл махна с ръка и запрати към нея валма лилав дим. — Ще ти задавам въпроси и срещу всеки искрен отговор ще отговоря на твой въпрос.

Казано така, звучеше наистина просто.

Само няколко отговора.

А не първородното й дете.

Не парченце от душата й.

Толкова простичко.

Твърде просто.

Но Скарлет знаеше, че нищо не е толкова просто, особено в тази полувкопана в земята шатра, създадена да изкушава и хваща в капан.

— Ще започна с нещо лесно — каза Найджъл. — Разкажи ми за своя спътник, онзи хубавец, с когото дойде. Любопитно ми е какво изпитваш към него.

Погледът й моментално се върна към устните на Найджъл. Към бодливата тел около тях. „Не сърцето. Не сърцето.“ Чувствата й към Джулиан не бяха такива.

— Джулиан е непочтен егоист, който не се свени да използва хората.

— И въпреки това си се съгласила да играете заедно на Каравала. Явно изпитваш и друго към него. — Найджъл замълча за миг. Бе спряла погледа си на сърцето и това не беше убягнало от вниманието му. Скарлет не знаеше защо е важно това, но очевидно беше важно. Както си пролича и от следващия му въпрос: — Смяташ ли, че е привлекателен?

Искаше й се да отрече. Джулиан беше бодливата тел. Не сърцето. Но макар да имаше възражения срещу чисто човешките му качества, не би могла искрено да отрече, че е изключително привлекателен физически. Суровото му лице, рошавата тъмна коса, топлата кафява кожа. И макар че никога не би го признала пред него, наистина харесваше онази характерна самоувереност, която пропиваше всяко негово движение, сякаш нищо на света не би могло да го нарани. Когато беше с него, страховете й отслабваха. Когато беше с него, й беше по-лесно да повярва, че храбростта невинаги завършва с поражение.

Само че не искаше да казва това на Найджъл. Ами ако Джулиан подслушваше отнякъде?

— Аз… — Искаше да каже, че външността му не я интересува, но думите залепнаха за езика й като меласа.

— Проблем ли има? — Найджъл размаха ръка над конус от тамян. — Ето, това помага да се развърже езикът.

„Или принуждава хората да кажат истината“ — помисли си Скарлет.

Когато отново отвори уста, думите се изляха като порой:

— Мисля, че е най-привлекателният човек, когото съм виждала.

Идеше й да се плесне с ръка през устата и да натика думите обратно.

— Освен това мисля, че е арогантен и самонадеян — успя да добави, в случай че негодникът подслушваше.

— Интересно. — Найджъл събра пръстите на двете си ръце. — Така, а сега да чуем твоите два въпроса.

— Какво? — Предполагала бе, че ще я пита и за други неща, не само за Джулиан. — Нямаш ли други въпроси към мен?

— Времето ни изтича. Тук часовете се изнизват като минути. — Ръцете му се плъзнаха към загасващите свещи покрай стените на шатрата. — Имаш два въпроса.

— Само два?

— Искаш ли този да е единият?

— Не, просто… — Скарлет затвори решително уста, преди да е казала нещо необмислено.

Ако наистина беше само игра, не би имало значение какво ще попита. Каквито и отговори да получеше, щяха да се измислени. Но ако играта беше омесена с реалност? За миг Скарлет позволи на мислите си да притичат на пръсти в това опасно място. Вече се бе докоснала до истинска магия — странната врата на Алги в магазина за часовници и омагьосаната рокля, която й беше подарил Легендата. А тамянът на Найджъл я беше накарал да каже истината, което също приличаше на магия. Ако човекът пред нея наистина можеше да вижда бъдещето, какво би искала Скарлет да научи?

Погледът й се върна към сърцето в ъгълчето на устата му. Червено. Цветът на любовта, сърцераздирателната мъка и други неща, едновременно добродетелни и зли. Гледаше го и си мислеше за графа, за прекрасните му писма и дали трябва да вярва на думите му.

— Човекът, за когото предстои да се омъжа… Можеш ли да ми кажеш що за човек е? Дали е добър и почтен?

Моментално съжали, че не е попитала най-напред за сестра си. Би трябвало да мисли единствено за Тела, нали точно заради това беше влязла в шатрата. Ала вече беше късно да върне въпроса си.

— Никой не е напълно почтен — отговори Найджъл. — Дори да не лъжем другите, често лъжем себе си. А думата „добър“ означава различни неща за различните хора. — Той се наведе напред, озова се толкова близо до Скарлет, че сякаш всички сцени по тялото му я наблюдаваха едновременно. Взираше се толкова напрегнато в нея, че Скарлет се зачуди дали и по нейното лице няма изображения, които само той може да види. — Съжалявам, но мъжът, за когото ще се омъжиш, не отговаря на твоята представа за доброта. В миналото може и да е бил добър, но се е отклонил от онази пътека и не е ясно дали някога ще се върне там.

— Какво имаш предвид? И как може да не е ясно? Нали бъдещето било предначертано, нали уж сме като котки, които все гонят една и съща мишка?

— Да, но се случва мишките да са две. Не е ясно коя ще подгони той. Добре ще е да бъдеш предпазлива. — И отново я погледна, сякаш е покрита с картини, които само той виждаше. Картини, които изкривиха лицето му в гримаса, сякаш и тя имаше сърце край устата си, но нейното бе натрошено на парчета.

Опита се да си внуши, че си въобразява. Че той се опитва да я метне. Да я уплаши като част от играта. Само че женитбата й с графа нямаше нищо общо с Каравала. Найджъл нищо не би могъл да спечели от тайнственото си предупреждение.

Найджъл се надигна от възглавничките си и тръгна към дъното на помещението.

— Чакай — викна след него Скарлет. — Още не съм задала втория си въпрос.

— Всъщност ми зададе три въпроса.

— Но два от тях не бяха истински въпроси. Ти така и не ми обясни ясно правилата. Дължиш ми още един въпрос.

Найджъл надвисна над нея. Кула от пъстри образи, увенчани с хищна усмивка.

— Нищо не ти дължа.

16

— Моля те! — тръгна след него Скарлет. — Не държа да надникна в бъдещето. Отвлякоха сестра ми като част от играта, можеш ли да ми кажеш къде да я намеря?

Найджъл се обърна. Цветните изображения се размиха пред погледа й.

— Щом толкова те е грижа за сестра ти, защо не попита най-напред за нея?

— Не знам — смънка Скарлет. Само че това не беше докрай вярно. Направила бе още една грешка, точно като в магазина за часовници. Тревогите за собственото й бъдеще се бяха оказали с приоритет пред настоящето на сестра й. Но може би тази грешка все още можеше да поправи. Найджъл беше казал, че ще разкрие бъдещето й пропорционално на това, което тя му даде. — Чакай! — извика тя, когато той й обърна отново гръб. — Заради сърцето е — избъбри. — Щом те погледна, виждам сърцето при устата ти и то ме навежда на мисли за сватбата ми, която ще се състои само след седмица. Наистина искам да се омъжа, но никога не съм виждала годеника си, има много неща, които не знам за него и… — Не й се искаше да признава това на глас, ала се насили да продължи: —… и ме е страх.

Найджъл се обърна бавно. Дали вижда колко надълбоко стига страха й, запита се Скарлет, по-дълбоко, отколкото самата тя си бе давала сметка до този момент. Погледът й се спря върху веригата, татуирана около врата му, и тя си представи подобна, но невидима верига около собствения си врат, верига, която винаги я дърпа назад, чиито брънки са се втвърдили от дългогодишното жестоко отношение на баща й.

— Ако искаш да спечелиш играта — каза Найджъл, — трябва да забравиш за сватбата си. А ако искаш да намериш сестра си, знай, че няма да я намериш в този замък. Следвай момчето с черното сърце.

— Това ли е третата улика? — попита Скарлет, но Найджъл вече си бе тръгнал.

Когато излезе от шатрата, блясъкът на замъка беше помръкнал. Арките му не бяха яркозлатни, а мътнееха бронзови и хвърляха дълги сенки върху двореца. Времето й беше на привършване. От друга страна, може би беше заслужила третата си улика, признавайки страховете си пред Найджъл. Може би беше една крачка по-близо до Тела.

Когато Найджъл й каза да следва момчето с черното сърце, първата й мисъл беше за Джулиан. Това описание му пасваше добре, защото беше егоист и измамник.

За жалост, не видя никъде моряка, нито него, нито нефритения павилион на целувките, където трябваше да се чакат. Виждаше една детелиненозелена космата шатра и друга, в изумруден цвят, но нищо нефритено не попадаше под погледа й.

Сякаш островът си играеше с нея.

Тръгна към изумрудената шатра. Бутилки покриваха всяка повърхност — пода, стените, гредите, които поддържаха тавана. Надникна вътре и я посрещна звън на стъкло като приказен прах.

Освен собственичката в шатрата имаше само две млади жени с крещящи одежди, застанали пред заключена стъклена кутия, пълна с черни шишета с рубиненочервени етикети.

— Ако стигнем първи до онова момиче и намерим Легендата, може да му пробутаме някое от тези — каза едната млада жена на другата.

— Говорят за моя романтичен тоник — обясни собственичката. Пристъпи към Скарлет и вместо поздрав я напръска с ментов спрей. — Но ти едва ли си дошла за него. Търсиш ново ухание? Имаме масла, които привличат, и парфюми, които отблъскват.

— А, не, благодаря. — Скарлет отстъпи назад, преди жената да я е напръскала отново. — Какво има в това шишенце?

— То е просто моят начин да кажа здравей.

Скарлет не й повярва. Понечи да си тръгне, но нещо я дръпна назад, безгласен призив, който я притегли към една грубо скована лавица в дъното на шатрата. Лавицата беше отрупана в аптекарски шишенца и колби в обгорено оранжево, на чиито етикетчета пишеше неща от сорта на: „Тинктура за забрава“ и „Екстракт от изгубено утре“.

Един глас в главата й повтаряше, че губи време. Трябваше да намери Джулиан и да последва черното му сърце. Понечи да се обърне и да си тръгне, ала една небесносиня ампула на най-високия рафт прикова погледа й. „Еликсир за защита“.

За миг й се стори, че синята течност вътре пулсира като сърце.

Собственичката я свали от рафта и й я подаде.

— Имаш ли врагове?

— Не, просто съм любопитна — излъга Скарлет.

Очите на жената бяха зелени като цвета на бутилка, с наситен оттенък, а бръчиците в краищата им казваха: „Не ти вярвам“. Ала жената бе така любезна да премълчи преценката си.

— Ако някой иска да ти причини зло — продължи спокойно тя, — това ще го спре. Достатъчно е да пръснеш мъничко по лицето на зложелателя.

— Както вие направихте с мен? — попита Скарлет.

— Моят парфюм просто отвори очите ти, за да видиш онова, което може да ти бъде от полза.

Скарлет претегли в ръка миниатюрното шишенце, не по-голямо от мускал, ала неочаквано тежко. Представи си колко приятно би било да усеща успокоителната му тежест в джоба си.

— Какво ще ми струва?

— На теб ли? — Жената я измери с поглед, Стойката й, превитите рамене, начина, по който избягваше да застане с гръб към входа на шатрата. — Кажи ми от кого се страхуваш най-много.

Скарлет се поколеба. Джулиан я беше предупредил да не разкрива току-така тайните си. Също, че за да спечели и да намери сестра си, трябва да е поне малко безмилостна. Струваше й се, че течността в шишенцето отговаря на определението за безцеремонност, макар че това не беше единствената причина да отговори на въпроса:

— Марчело Драгна.

Неприятен полъх на анасон, лавандула и изгнили сливи я заля, щом произнесе името. Скарлет се огледа уплашено, да не би баща й да се е появил изневиделица.

— Този еликсир може да се използва върху даден човек само веднъж — предупреди я жената, — и ефектът му се губи след два часа.

— Благодаря ви. — Едва бе изрекла думите, когато й се стори, че зърва Джулиан край съседната шатра. Тъмна коса и потайни движения. Можеше да се закълне, че погледите им се срещнаха, но в следващия миг морякът продължи в обратната посока.

Скарлет хукна след него към сенчестото дъно на вътрешния двор, отвъд последния ред шарени тенти. Ала Джулиан изчезна отново. Шмугна се под арката вляво от нея.

— Джулиан! — Скарлет мина под същата сумрачна арка и продължи по тясна алея, която я отведе до пуста, печална градина. Ала тъмната коса на Джулиан не се виждаше между напуканите статуи, енергичните му движения не се мяркаха иззад умиращите растения. Беше изчезнал, точно както бяха изчезнали цветовете на градината, изоставяйки я избелена и грозновата.

Скарлет се огледа за друга арка, през която би могъл да излезе Джулиан, но малкият парк нямаше изход, свършваше при очукан фонтан, който плюеше кафява вода в мръсен басейн, по чието дъно се мъдреха няколко жалки монети и едно стъклено копче. Най-тъжният фонтан на желанията, който бе виждала някога.

В това нямаше смисъл. Нито в изчезването на Джулиан, нито в тази изоставена градина, оставена да умре сред иначе грижливо поддържаното царство на Каравала. Дори въздухът не беше в ред. Вонеше на граниво, задушно.

Скарлет усещаше как тъгата на фонтана заразява и нея, как превръща тревогите й в онази жълтеникава безнадеждност, която е несъвместима с живота. Запита се дали същото не е поразило и растенията. Знаеше какво е да те обземе осакатяващата чернота. Ако не беше решимостта й да опази на всяка цена сестра си, сигурно отдавна щеше да се е предала.

И вероятно е трябвало. Каква беше онази поговорка? „Няма ненаказано добро.“ В много отношения обичта й към Тела беше източник на постоянна болка. Каквито и усилия да полагаше Скарлет, така и не бе успяла да запълни празнината, оставена от майка им. А и Тела всъщност не отвръщаше на чувствата й. Ако я обичаше на свой ред, не би заложила на карта стремежите на Скарлет, не би я довлякла против волята й в тази гадна игра. Тела никога не обмисляше нещата. Беше самовлюбена, безразсъдна и…

Не! Скарлет тръсна глава и си пое дълбоко въздух. Всичко това не беше вярно. Тя обичаше Тела повече от всичко. И повече от всичко искаше да я намери.

„Заради фонтана е“ — осъзна Скарлет. Обзелото я отчаяние беше продукт на някаква магия, хвърлена тук, за да прогонва посетителите. Тази градина криеше нещо.

Може би затова Найджъл й беше казал да следва Джулиан и неговото черно сърце — защото е знаел, че ще я доведе тук. Сигурно тук беше скрита следващата улика.

Ботушките й затропаха по мърлявите камъни. Скарлет заобиколи басейна на фонтана към мястото, където бе зърнала копчето. Беше второто, което виждаше тази нощ. Копчето трябваше да е част от улика. Взе една пръчка и се протегна да го избута към себе си. И точно тогава го видя.

Лесно би могла да го пропусне. Нечии не толкова напрегнати очи сигурно биха го подминали. Под мътната кафеникава вода, гравирано върху дъното на басейна, я гледаше слънце с вписана звезда и вписана сълза в звездата — символът на Каравала. Не изглеждаше толкова вълшебен като печата на първото писмо, изпратено й от Легендата, но пък нищо не изглеждаше магическо в тази ужасна градина.

Скарлет побутна символа с пръчката си. Моментално водата започна да се оттича и отнесе със себе си чувството за безнадеждност. Едновременно с това тухлите по дъното на басейна се разместиха и разкриха вита стълба, спускаща се към тъмни и незнайни дълбини. Беше от онези стълби, по които не ти се иска да слезеш сам. А и почти не й беше останало време, ако искаше да се върне в странноприемницата преди изгрев. Но ако Джулиан беше изчезнал тук и ако той беше момчето с черно сърце, значи Скарлет трябваше да го последва и да намери следващата улика. Или щеше да открие Тела в тази гонитба, или собственият й страх щеше да я прогони.

С чувството, че прави гигантска грешка, Скарлет заслиза на бегом по стъпалата. Първите десетина бяха мокри, следващите — сухи и посипани с пясък. И сякаш нямаха край. Това стълбище със сигурност се спускаше много по-дълбоко от стълбите, които водеха към избата у дома.

Факли осветяваха шахтата и хвърляха резки сенки върху светлозлатистите пясъчни стъпала, които потъмняваха постепенно. Сигурно се беше спуснала поне три етажа под земята. Имаше чувството, че се е озовала в сърцето на замъка. Убеждението й, че няма място тук, се засилваше с всяка секунда.

Тревогите, които се бе опитала да прогони, една по една изплуваха на повърхността. Ами ако беше видяла друг мъж, а не Джулиан? Ами ако Найджъл я е излъгал? Нали Джулиан я беше предупредил да не се доверява на хората тук? Всеки пореден страх стягаше нова верига около врата й и я изкушаваше да хукне обратно към повърхността. Имаше чувството, че се дави, но продължи упорито напред.

При основата на стълбището започваше коридор с множество разклонения, досущ многоглава змия. Тъмен, великолепен и страшен. Студ лъхаше от единия проход. Топъл бриз — от друг. Но в нито един не се чуваха стъпки.

— Ти как слезе тук?

Скарлет се завъртя. Мътна светлина потрепваше над устието на студения проход и огряваше момичето с начервените устни, което ги беше докарало с лодката си до „Змията“ предната нощ и през целия път беше заглеждало Джулиан.

— Търся спътника си. Видях го да слиза…

— Тук няма никого — каза момичето. — И изобщо не е трябвало да идваш…

Някой изпищя. Писък нажежен и ярък като огън.

Слабоват глас в главата й прошепна, че това е само игра, че писъкът е само илюзия. Ала момичето с начервените устни изглеждаше съвсем наистина уплашено, а писъкът звучеше като напълно истински. Мислите на Скарлет се върнаха към договора, който беше подписала с кръв, и към слуховете за жената, която намерила смъртта си в Каравала преди няколко години.

— Какво беше това? — попита настоятелно Скарлет.

— Трябва да си вървиш. — Момичето я хвана за ръката и я дръпна към стълбите.

Нов писък отекна между стените, прах се посипа от тавана и се смеси със светлината на факлите, чийто пламък трептеше сякаш в хармония с жалния вой.

Макар да го зърна само за част от мига, Скарлет можеше да се закълне, че е видяла да връзват жена — същата жена с гълъбовосивата дреха, която бе видяла да извеждат по-рано. Според Йован онова било само номер за забавление на публиката, но тук, в подземието, нямаше кой да чуе писъците на жената, ако не броим Скарлет.

— Какво й правят? — Тя продължи да се дърпа от хватката на начервеното момиче, искаше да отиде при жената, но момичето беше силно. И нищо чудно, щом редовно се занимаваше с гребане.

— Престани да се дърпаш — предупреди я момичето. — Ако влезеш в тези тунели, и ти ще полудееш като нея. Нищо лошо не й правим, просто се опитваме да й попречим, преди сама да се е наранила. — Момичето я бутна силно и я събори на колене в основата на витото стълбище. — Няма да намериш спътника си тук. Тук има само лудост.

Още един вик подчерта думите й, само че този идваше от гърлото на мъж.

— Кой беше… — Врата с пясъчен цвят се затръшна пред Скарлет, преди да е довършила, отделяйки стълбището от коридорите, от момичето и писъците. Но дори след като се изкачи на повърхността, във вътрешния двор, писъците ехтяха в главата й като влага в облачен ден.

Последният вик, мъжкият, не й беше прозвучал като на Джулиан. Или поне това се опитваше да си внуши Скарлет, докато търсеше лодка, която да я върне в „Змията“. Повтаряше си, че това е само игра. Ала онова с лудостта започваше да й се струва съвсем истинско.

Ако жената в сиво наистина бе полудяла, логичният въпрос беше защо. Защо? А ако не беше полудяла и просто изпълняваше роля в голямото представление, Скарлет лесно можеше да си представи как човек наистина губи ума си в опит да й помогне.

Сети се за Тела. Ами ако и тя беше вързана някъде и пищеше? Не. Точно този ред на мисли щеше да я докара до лудост. Легендата сигурно бе осигурил на Тела цял етаж с луксозни стаи. Скарлет си я представи как командори слугите и похапва ягоди с розова захар. Нали Джулиан бе казал, че Легендата се грижи отлично за своите гости?

Надяваше се да завари Джулиан в таверната, буквално го чуваше как я подкача, че е хукнала след някого, който прилича на Найджъл. Сигурно просто му е писнало да я чака, доскучало му е и си е тръгнал. Не него е оставила да пищи в тунела. Друг тъмнокос млад мъж е видяла да влиза на бегом в градината. А казаното от Найджъл е било просто поредният номер в играта. Докато стигне до „Стъклената змия“, вече бе убедена във всичко това. Почти.

Стъклената таверна беше дори по-пълна от предния ден. Миришеше на смях и фукни, поръсени с подсладено пиво. Половин дузина стъклени маси приютяваха разрошени от вятъра жени и мъже със зачервени страни, всички се хвалеха с дневния си улов на улики или се оплакваха от липсата на такъв.

Скарлет с голямо удоволствие дочу среброкосата жена, с която се бе сблъскала в стаята на Тела, да се окайва как я изпързалял някакъв тип, който твърдял, че продава вълшебни дръжки за врати.

— Пробвахме дръжката — обясни тя. — Сложихме я на нашата врата, но тя не ни отведе на ново място.

— Защото всичко това е просто игра — изтъкна мъж с черна брада. — Всъщност изобщо няма магии.

— О, не мисля, че…

Скарлет с радост би останала да подслушва с надеждата да научи нещо полезно, защото и за нея границите между играта и реалността бяха започнали опасно да се размиват, ала един млад мъж близо до ъгъла привлече вниманието й. Тъмна рошава коса. Силни рамене. Самоувереност. Джулиан.

Главата й се завъртя от облекчение. Нищо лошо не го е сполетяло. Не са го измъчвали. Всъщност си изглеждаше съвсем добре. Беше с гръб към нея, но килнатата глава и ъгълът на раменете подсказваха, че флиртува с момичето на съседната маса.

Облекчението й се преля в нещо друго. Щом на нея не й е позволено дори да си приказва с друг мъж заради измисления им годеж, значи и Джулиан няма да прави мили очи на някаква фуста в бар. И най-малко на тази конкретна фуста — бременната блондинка, която беше отмъкнала нещата на Скарлет. Само че сега блондинката изобщо не изглеждаше бременна. Корсажът на роклята й беше стегнат, а от големия корем нямаше и помен.

Прекипяла отвътре, Скарлет се приближи и сложи ръка на рамото на Джулиан.

— Любими, коя е…

Мъжът се обърна и Скарлет остана с отворена уста.

— О, извинявай. — Защо чак сега виждаше, че мъжът е облечен изцяло в черно? — Взех те за…

— Годеника си? — подсказа й Данте с неприятен тон.

— Данте…

— А, значи помниш името ми. Не си ме използвала само заради леглото ми. — Изрече го на висок глас. Клиентите на съседните маси стрелнаха Скарлет с погледи, в които се четяха различни неща, всичките неприятни. От отвращение до похот. Един мъж се облиза шумно, а група младежи размахаха ръце в неприлични жестове.

Блондинката изсумтя.

— Това ли е момичето, за което ми разказа? По думите ти реших, че е много по-хубава.

— Пих твърде много — каза Данте.

Червена жега обгаряше бузите на Скарлет, много по-ярка от обичайното й прасковено смущение. Джулиан може и да беше лъжец, но явно не грешеше за истинската природа на Данте.

Искаше й се отвърне подобаващо на Данте и момичето, но в гърлото й бе заседнала буца, а в гърдите й зееше празнота. Мъжете от съседните маси още я зяпаха и се хилеха, а панделките на роклята й започваха да потъмняват в отсенки на черното.

Трябваше да се махне оттук.

Скарлет се завъртя на пета и тръгна към изхода, последвана от хихикане и шепот, а от панделките й капеше черно и се разливаше в грозни петна по бялата й дреха. Сълзи избиха в очите й. Горещи, гневни, засрамени.

Това заслужаваше заради преструвките си, че няма истински годеник. И къде й е бил умът да го докосва така? И да го нарича „любими“. Беше взела Данте за Джулиан, но това с нищо не променяше нещата.

Тъпият Джулиан.

Изобщо не трябваше да се съгласява на това тяхно „споразумение“. Искаше й се да се гневи на Данте, но не той, а Джулиан беше авторът на цялата тази каша. Отвори решително вратата на стаята си. Очакваше да го завари изтегнат на голямото бяло легло, отпуснал тъмната си глава на възглавница, с крака подпрени на друга. Стаята вонеше на него. На студен вятър, подли усмивки и безсрамни лъжи. Скарлет усети сенките на тези неща, когато влезе в стаята. Сенките бяха вътре, но не и младият мъж, който вървеше с тях.

Огънят в камината гореше кротко. Леглото си беше на мястото, недокоснато, покрито с пухени завивки. Морякът беше спазил обещанието си да се редуват за стаята.

Или така и не си беше тръгнал от Прокълнатия замък.

17

Този път Скарлет не сънува Легендата. Не сънува нищо, колкото и упорито да преследваше съня. Щом затвореше очи, пред вътрешния й взор се разстилаха змиеподобните коридори в подземията на Прокълнатия замък, пълни с припукващи факли и писъци.

Отвореше ли очи, дебнещи сенки пълзяха там, където не им беше мястото. Стиснеше ли клепачи, ужасният цикъл започваше отново.

Повтаряше си, че всичко това, сенките и звуците, съществуват единствено в главата й. Писъци, стъпки и скърцане.

Докато нещо не изскърца наистина, не в главата й, а в стаята.

Скарлет се надигна бавно. Загасващият огън в камината припукваше и хвърляше локви светлина тук и там. Но онова скърцане беше по-силно.

Ето го пак. Миг по-късо скритата врата към нейната стая се отвори със замах и Джулиан влезе със залитане.

— Здрасти, Карлита.

— Какви ги… — Скарлет не довърши въпроса си. Дори на слабата треперлива светлина се виждаше, че нещо не е наред. Стъпките му бяха неравномерни. Главата му беше килната под необичаен ъгъл. Тя се измъкна от леглото, грабна едно одеяло и се уви с него. — Какво е станало с теб?

— Не е толкова зле, колкото изглежда. — Джулиан залитна, все едно е пиян, но Скарлет не долавяше миризма на алкохол, а само металическата воня на кръв.

— Кой ти стори това?

— Игра, просто игра, не забравяй. — Усмивката му се разкриви на треперливата светлина от огъня, после той се строполи на дивана.

— Джулиан! — Скарлет се хвърли към него. Цялото му тяло беше студено, сякаш дълго време е бил навън. Идеше й да го разтърси, да го събуди по един или друг начин, но може би идеята не беше добра предвид количеството кръв. Много кръв. Съвсем истинска кръв. Кръвта беше сплъстила тъмната му коса, полепна и по нейните ръце, когато се опита да го намести по-удобно на дивана. — Веднага се връщам… ще ида да потърся помощ.

— Не… — Джулиан я стисна за ръката. Пръстите му бяха ледени, също както и цялото му тяло. — Стой тук. Няма страшно. Раните на главата винаги изглеждат зле и кървят много. Просто донеси леген и някаква кърпа. Моля те. — При последните думи пръстите му се стегнаха около ръката й. — Ако доведеш някого, ще възникнат въпроси. Лешоядите, както ги нарече… ще решат, че и това е част от играта.

— А не е ли?

Джулиан поклати бавно глава и пусна ръката й.

Скарлет не мислеше, че лешоядите са единствената причина за молбата му. Въпреки това изтича и донесе леген и два пешкира. Само за минутка водата в легена стана червена, после кафява. След още няколко минути Джулиан сякаш се постопли. За раната на главата се оказа прав — не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Беше плитка, но наистина кървеше обилно. Сигурно затова Джулиан се килна настрани, когато понечи да се надигне.

— Мисля, че трябва да полежиш още малко. — Скарлет сложи нежно ръка на рамото му. — На друго място ранен ли си?

— Може би ще е добре да провериш тук. — Джулиан вдигна ризата си. Скарлет сигурно би се изчервила до ушите при вида на съвършения релеф на златистокафявите мускули, ако не беше кръвта по корема му.

Взе по-чистия пешкир, притисна го предпазливо към кожата му и започна да бърше кръвта с бавни движения. Никога не беше докосвала млад мъж — или какъвто и да било мъж — по този начин. Внимаваше да го докосва само с пешкира, макар че пръстите й се изкушаваха да сторят друго. Да пробват дали кожата му е толкова мека, колкото изглежда. Дали и графът имаше такъв корем — плосък и с релефни мускули?

— Джулиан, не затваряй очи! — смъмри го тя в опит да отклони мислите си от тялото му. Трябваше да се съсредоточи върху задачата си. — Тази рана може и да се нуждае от няколко шева — каза тя след малко. Само че, след още минутка, когато избърса в достатъчна степен кръвта, отдолу се показа съвсем здрава кожа. — Чакай, не виждам никаква рана.

— Няма рана. Но ми беше много приятно. — Джулиан изстена и изви гръб.

— Ах ти, негодник! — Скарлет дръпна ръце. Сърбяха я да го зашлеви, но все пак беше ранен. — Какво стана? Или ще ми кажеш истината, или ще те изритам от стаята, да знаеш.

— Не е нужно да ме заплашваш, Карлита. Помня какво се договорихме. Нямам намерение да остана тук, нито да ти открадна цветето. Просто исках да ти дам това — каза той и бръкна в джоба си. Скарлет забеляза, че кокалчетата на ръцете му не бяха нито ожулени, нито дори зачервени. Ако са го били, значи не е отвърнал.

Канеше се да повтори въпроса си, когато той отвори шепа.

Искрящо червено.

— За тези ли се тръшкаше толкова? — Джулиан тикна алените обици в ръцете й безцеремонно, все едно й подаваше някой от окървавените пешкири.

— Къде ги намери? — ахна Скарлет. Макар че нямаше голямо значение къде ги е открил. Важното бе, че си е направил труда. И че въпреки демонстративната му небрежност обиците бяха в отлично състояние, всички камъчета бяха налице, нямаше одраскани и очукани. В процеса на обучението си и по изрично настояване на баща й, Скарлет се беше научила да благодари на десетина езика, но нито една от заучените фрази не изглеждаше достатъчна за случая.

— Заради тях ли пострада? — попита тя.

— Ако смяташ, че бих се сбил заради някакви евтини обиди, значи за пореден път ме надценяваш. — Джулиан се надигна от дивана и тръгна към вратата.

— Спри — каза Скарлет. — Не можеш да си тръгнеш в това състояние.

Той кривна глава.

— Каниш ме да остана ли?

Скарлет се колебаеше.

Джулиан беше ранен.

Което не правеше присъствието му по-приемливо.

Тя беше сгодена, а дори да не беше…

— И аз така си помислих — измърмори Джулиан и протегна ръка към дръжката на вратата.

— Чакай… — спря го отново Скарлет. — Още не си ми казал какво е станало. Има ли нещо общо с тунелите под Прокълнатия замък?

Джулиан застина, ръката му — на сантиметри от дръжката на вратата, сякаш провесена там на невидими конци.

— За какво говориш?

— Мисля, че знаеш отлично за какво говоря. — Скарлет съвсем ясно помнеше последния вик, който беше чула в подземието. — Проследих те.

Лицето му се изопна. Тъмни кичури засенчваха като мокри пера свъсените му вежди.

— Не съм ходил в никакви тунели. Ако си следила някого, не съм бил аз.

— Щом не си бил в тунелите, тогава как си пострадал?

— Не съм чувал за никакви тунели, кълна се. — Джулиан дръпна ръка от дръжката на вратата и пристъпи към Скарлет. — Кажи ми какво точно видя там.

Огънят в огнището угасна окончателно с едно последно валмо сив дим, цвят на неща, които е по-добре да се споделят шепнешком.

Искаше й се да не му вярва. Ако е бил в тунелите, това би обяснило няколко неща. От друга страна, ако наистина него бе чула да вика в подземието, едва ли е щял да се отърве само с раната на главата.

— Открих тунелите, след като си тръгнах от шатрата на гадателя. — И му разказа всичко, премълчавайки само онова за черното сърце. Че той е момчето с черното сърце. Беше й върнал обиците, значи не можеше да е толкова лош. Което не означаваше, че трябва да смъква гарда си докрай. И занапред щеше да го следи внимателно, да търси в поведението му признаци за измама. Искаше да му вярва, но недоверието беше станало част от природата й. Джулиан още изглеждате нестабилен, сякаш му се виеше свят, но това сигурно се дължеше на раната. — Възможно ли е там да държат Тела, как мислиш? — попита накрая тя.

— Това не е в стила на Легендата. Може да ни преведе през пищящи коридори към следващата улика, но дълбоко се съмнявам, че държи сестра ти на такова място. — Усмихна се хищнически, което я върна назад към първата им нощ на плажа. — Легендата обича затворниците му да се чувстват като гости.

Дали просто не театралничи, запита се Скарлет. Не беше чувала Легендата да е държал някого в плен. Но Джулиан беше споменал нещо подобно и преди, а сега думата „затворници“ изпълни Скарлет със същата тревога, обзела я, когато осъзна, че Легендата е отвлякъл сестра й.

— Ако не я държи под ключ, тогава какво прави с нея?

— Е, сега вече започваш да задаваш правилните въпроси — отбеляза Джулиан и погледите им се срещнаха. Нещо опасно проблесна за миг в неговите очи, после клепачите му натежаха и той залитна.

— Джулиан! — Скарлет го прихвана над лактите, но той беше твърде тежък да го удържи, а диванът беше твърде далеч. Затова го подпря с тяло. Вече не беше студен, а гореше. Жега се изливаше от кожата му през ризата и я стопляше по непознати начини, докато тя го притискаше с тяло към вратата.

— Карлита — измърмори Джулиан с притворени очи. Светлокафяви, с цвета на карамел и течна кехлибарена похот.

— Трябва да легнеш — каза Скарлет и понечи да се отдръпне, но ръцете му се увиха около кръста й. Горещи като гръдта му и също толкова силни.

Скарлет направи опит да се измъкне, но изражението му я спря. Досега не я беше гледал по този начин. Понякога я гледаше като хищник плячка, но сега… сега я гледаше така, сякаш няма нищо против да си разменят ролите. Сигурно беше заради треската и раната на главата, но за миг й се стори, че иска да я целуне. Наистина да я целуне, а не както когато я дразнеше в замъка. Сърцето й се разлудува и всеки сантиметър от тялото й се отвори за неговото, докато горещите му пръсти пълзяха бавно нагоре по гърба й. Знаеше, че трябва да се дръпне, но ръцете му я водеха вещо и нежно, все по-близо, сетне устните му се разтвориха.

Скарлет ахна.

Ръцете на Джулиан застинаха. Тихият звук, откъснал се от устните й, сякаш го върна грубо в действителността. Очите му се отвориха по-широко и той я пусна, все едно внезапно си е спомнил, че тя е просто глупаво момиче, което се страхува от една игра.

Пусна я и студен въздух измести горещината на дланите му.

— Май е време да си вървя — каза той и посегна към дръжката. — Ще се видим в таверната веднага след залез. Може да огледаме онези тунели заедно.

Измъкна се в коридора, а Скарлет остана да се чуди какво се беше случило току-що. Би било грешка да го целуне, но въпреки това се чувстваше… разочарована. Разочарованието я заля с хладните отсенки на незабравковосиньо, уви се около нея като вечерна мъгла. Мъгла, в която да се скрие добре, толкова добре, та да признае пред себе си нещо, което никога не би признала на глас — че няма търпение да вкуси още от насладите на Каравала.

Легна си и чак тогава осъзна, че Джулиан така и не й е казал как се е наранил. Нито как се е върнал в „Змията“ дълго след като слънцето беше изгряло и вратите бяха заключени.