Казъм Сити

ДВАЙСЕТИ ПЕТ

Епизодът отмина и започнах да обикалям из района на гарата, докато открих палатката, където можех да използвам телефон за няколко минути. Предлагащите елегантна бързина комуникационни системи на града вече не работеха и сега всички разчитаха на телефоните. Това бе истинско падение за общество, чиито машини някога бяха издигнали изкуството на далекосъобщенията до лишена от всякакви усилия форма общуване, нещо почти като телепатия, но така или иначе, при новосъздалите се обстоятелства телефоните се бяха превърнали в дребен моден аксесоар. Бедните не можеха да си ги позволят, а богатите парадираха с тях, така да се каже, и колкото по-големи и очебийни бяха, толкова по-добре. Телефонът, който взех под наем, приличаше на грубо уоки-токи, направено устойчиво специално за използване във военни условия: обемист черен апарат с изскачащ нагоре двуизмерен екран и матрица с бутони, инкрустирани с каназиански букви.

Попитах собственика му как да се свържа с орбитален номер или с някой в Канъпи. Той ми даде дълго и подробно обяснение, чиито детайли се опитах да запаметя. Орбиталният номер не беше проблем, защото го знаех — беше написан върху визитката на сестра Амилия, но трябваше да мина през няколко мрежи, докато се свържа с него.

Просяците водеха бизнеса си по доста интересен начин. Те поддържаха връзка с много свои клиенти, напуснали приюта “Айдълуайлд”. Някои от тях по-късно заемаха високи постове в системата и им се отплащаха. Благодарение на тези дарения те успяваха да поддържат платежоспособността на малкия си свят. Но това не беше всичко. Просяците разчитаха клиентите им да се връщат за допълнителни услуги — информация и нещо, което би могло да се опише като “най-любезният вид шпионаж”, за това винаги бяха заинтересовани да могат да се свързват лесно с тях.

Трябваше да изляза от гарата и да застана вън под дъжда, за да може телефонът да се залови за някоя от оцелелите информационни системи на града. Но дори тогава трябваше да се направят няколко неуспешни опита, преди да бъде установен информационният маршрут до приюта, а разговорът ни бе осеян с множество изоставания във времето и дупки, когато информацията рикошираше около близкото до Йелоустоун пространство и понякога потегляше по такива параболи, че изобщо не се връщаше.

— Брат Алексей от Ледените просяци. Как мога да служа на Господ чрез вас?

На екрана изплува мършаво лице с хлътнали челюсти, а очите му блестяха със спокойна доброжелателност, като на бухал. Забелязах, че около едното око имаше почти черна синина.

— Я виж, я виж — казах аз. — Брат Алексей. Колко мило. Какво се е случило? Да не би да си паднал на мистрията?

— Не съм сигурен, че разбирам за какво става дума, приятелю.

— Е, ще ти опресня паметта. Казвам се Танър Мирабел. Дойдох в приюта преди няколко дни, от “Орвието”.

— Не съм… не съм сигурен, че те помня, братко.

— Странно. Не си ли спомняш как разменихме обети в пещерата?

Той изскърца със зъби, но запази благодушната си физиономия.

— Не… съжалявам. В главата ми е бяло петно. Но нищо, продължавай, ако обичаш.

Носеше дългата риза на Просяците и беше кръстосал ръце на корема си. Зад гърба му успях да зърна терасовидни лозя, окъпани в отразената светлина на слънцето. По склона бяха накацали островърхи хижи и места за почивка, създаващи известна прохлада с белия си цвят насред ярката зеленина, като айсберги сред зелено море.

— Трябва да говоря със сестра Амилия — казах аз. — Тя беше много мила с мен по време на престоя ми и отговаряше за моите неща. Доколкото си спомням, вие се познавахте с нея.

Умиротвореното изражение на лицето му не се промени.

— Сестра Амилия е една от най-благите ни души. Не ме изненадва, че искате да й засвидетелствате благодарността си. Но се страхувам, че не може да се обади, защото в момента е в криокамерите. Може би аз ще успея да ви помогна, макар моите услуги в никакъв случай да не могат да се сравнят със степента на отдаденост на божествената сестра Амилия?

— Да не си й направил нещо, Алексей?

— Господ да ти прости.

— Остави набожната игра. Ще ти счупя врата, ако си й направил нещо. Знаеш го, нали? Трябваше да го направя, докато имах възможност.

Той размишлява над това няколко минути, преди да отговори:

— Не, Танър… Нищо не съм й направил. Това задоволява ли те?

— Тогава ме свържи с Амилия.

— Какво е толкова спешно, че трябва да говориш с нея, а не можеш да го споделиш с мен?

— От разговорите ни разбрах, че сестра Амилия се е грижила за много от новодошлите в приюта и искам да знам дали си спомня някога да е виждала един човек, мистър…

Прехапах език точно преди да изрека името Куирънбах.

— Съжалявам, не успях да чуя името.

— Няма значение. Просто ме свържи с Амилия.

Той се поколеба, после ме помоли да си повторя името.

— Танър — отвърнах аз и скръцнах със зъби.

Все едно току-що се бяхме запознали.

— Само една минута от вашето, ъъъ… търпение, братко.

Изражението му беше все така благо, но в гласа му започвах да долавям известно напрежение. Повдигна единия си ръкав и заговори в бронзовата гривна на китката си, много тихо и изглежда на език, използван само от Просяците. Видях как на гривната се появи някакъв образ, но беше прекалено малък, за да различа нещо повече от розов силует, който можеше да бъде човешки и следователно — на сестра Амилия. Последва пауза от пет-шест секунди, преди Алексей да свали ръкава на расото си.

— Е?

— Не мога да се свържа веднага с нея, братко. Тя се грижи за болните и изобщо не е препоръчително да я притесняват, когато е погълната от работата си. Но ме информираха, че тя също ви издирвала.

— Издирвала ли?

— Ако желаете, оставете съобщение къде би могла да ви намери…

Прекъснах връзката с приюта, преди Алексей да успее да довърши изречението си. Представих си го как стои насред лозето, загледан мрачно в празния екран, и думите му замират във въздуха. Беше се провалил. Не беше успял да открие следите ми, както явно възнамеряваше. Очевидно хората на Рейвич бяха проникнали и завербували и Просяците. Чакаха да възобновя контакта и се надяваха да издам неволно местонахождението си.

И за малко не успяха.

Бяха ми необходими няколко минути, за да открия номера на Зебра; помнех, че се бе представила като Тейрън, преди да разкрие името, с което я знаеха в съпротивителното движение. Нямах представа дали името Тейрън бе разпространено в Казъм сити, но този път късметът бе на моя страна — хората с него бяха по-малко от десет. Не беше нужно да се обаждам на всичките, тъй като телефонът ми показа карта на града и само един от въпросните номера се намираше близо до бездната. Връзката се осъществи далеч по-бързо, отколкото с приюта, но съвсем не и моментално, и беше също толкова шумна, сякаш сигналът минаваше по обикалящ цял континент кабел, а не идваше от няколко километра.

— Танър, къде си? Защо си тръгна?

— Аз… — Спрях се, преди да изтърся, че съм на Гранд Сентръл Стейшън, ако вече не го бе разбрала по панорамата зад гърба ми. — Не, по-добре да не го правя. Мисля, че ти вярвам, Зебра, но си прекалено близо до Играта. По-добре да не знаеш?

— Смяташ, че ще те предам ли?

— Не, и не бих те винил, ако го направиш. Но не мога да рискувам някой да ме открие чрез теб.

— И кой остана, който би могъл да те открие? Чух, че си се справил впечатляващо с Уейвърли.

Набразденото й от черни и бели ивици лице изпълваше екрана, монохромните тонове на кожата се подчертаваха от кърваворозовите й очи.

— Той играеше Играта и от двете страни. Не може да не е знаел, че това ще му струва живота рано или късно.

— Може и да беше садист, но бе един от нас.

— И какво се очакваше да направя аз — да се усмихна любезно и да ги помоля да престанат ли? — От небето се посипа по-силен, все така топъл дъжд и аз се скрих под стряхата на съседната сграда, като прикрих телефона с длан. Образът на Зебра танцуваше като отражение във вода. — Нямах нищо лично срещу Уейвърли, ако си се съмнявала по въпроса. Нищо, което да не може да бъде оправено от един куршум.

— Не си използвал куршум, както разбрах.

— Той ме постави в положение, в което нямах никакъв друг избор освен да го убия. Направих го максимално ефикасно.

Спестих й подробностите за онова, което открих, когато отидох при падналия на земята автомобил; нищо нямаше да се промени, ако разбереше, че Уейвърли се бе превърнал в плячка за Мълч.

— Наистина си способен да се грижиш за себе си, нали така? Започнах да го подозирам, още когато те открих в онази сграда. Повечето не стигат толкова далеч. Особено ако са били простреляни. Кой си ти, Танър Мирабел?

— Един човек, който се опитва да оцелее — отговорих аз. — Съжалявам, че трябваше да взема някои неща от теб. Ти се погрижи за мен и аз съм ти благодарен, и ако намеря начин да ти се отплатя за това и за нещата, които взех, ще го направя.

— Не трябваше да ходиш никъде — заяви Зебра. — Казах, че ще те приютя до приключването на Играта.

— Страхувам се, че имах важна работа, която не търпеше отлагане.

Това бе грешка; последното, за което трябваше да знае Зебра, беше Рейвич, но вече й дадох храна за размисъл — за какво толкова важно можеше да става дума, че да накара някого да напусне скривалището си в дадената ситуация.

— Странното е — рече тя, — че почти вярвам на обещанието ти да ми се отплатиш. Не знам защо, но ми се струва, че си от хората, които държат на думата си, Танър.

— И си права. А най-вероятно това мое качество един ден ще ми коства живота.

— Какво трябва да означава това?

— Няма значение. Ще има ли лов тази нощ, Зебра? Реших, че ако някой знае, ще бъдеш само ти.

— Ще има — отвърна тя след известен размисъл. — Но не виждам какво те засяга, Танър. Не си ли научи още урока? Имаш късмет, че си жив.

Усмихнах се.

— Струва ми се, че Казъм сити все още не ми е писнал.

Върнах взетия под наем телефон и се замислих върху възможностите си. Лицето на Зебра и тембърът на гласа й се промъкваха във всяка съзнателна мисъл. Защо й се обадих? Нямаше друга причина освен да й се извиня, но дори това беше безсмислено; целта на жеста бе по-скоро да успокои собствената ми съвест, отколкото да помогне на жената, от която бях откраднал. Давах си много добре сметка колко силно я е наранило моето предателство, както и че нямаше как да й се отплатя в обозримо бъдеще. Въпреки всичко, нещо ме накара да се обадя и когато се опитах да отстраня повърхностните си мотиви и да открия какво се крие под тях, намерих само смесица от емоции и импулси: нейният мирис, смехът й, извивката на хълбоците и как ивиците по гърба й се отпуснаха, когато се отдели от мен след като се бяхме любили. Онова, което открих, не ми хареса, затова затръшнах капака към тези мисли, все едно че бях отворил кутрм с пепелянки…

Върнах се насред многолюдния базар и оставих шума да овладее мислите ми, да ги накара да се концентрират върху настоящия момент. Все още имах пари, все още бях богат по стандартите на Мълч, колкото и незначителна да беше тази сума за Канъпи. Поразпитах тук-там, сравних цените и взех стая под наем няколко пресечки по-нататък, в един от най-слабо порутените райони, както ми се стори.

Стаята беше бедна, дори за стандартите на Мълч. Представляваше кубичен ъглов елемент в клюмнала осеметажна структура, част от архитектурата в основата на по-голяма постройка. От друга страна, по-малката сграда, където се намираше стаята ми, изглеждаше много стара и държелива и се бе сдобила със свой слой паразитни инкрустации във формата на въжени стълби, стълбища, хоризонтални площадки, тръбопроводи, орнаментални решетки за увивни растения и животински клетки. Дори комплексът да не беше най-безопасният в Мълч, очевидно бе издържал вече няколко години и надали щеше да приеме пристигането ми като знак да се сгромоляса. Добрах се до стаята си по поредица от стълби и междинни площадки, стъпвах сякаш по плетен бамбуков под, а улицата оставаше все по-ниско долу. В стаята светеха газови лампи, макар да забелязах, че други части на комплекса са електрифицирани. Захранваха ги непрестанно генератори с метан, бучащи някъде по-долу, които се състезаваха разгорещено с улични музиканти, крясъци, мюезини, продавачи и животни. Но скоро престанах да забелязвам звуците, а когато дръпнах щорите, стана поносимо тъмно.

В стаята нямаше нищо друго, освен едно легло, но това бе всичко, от което се нуждаех.

Седнах и се замислих над случилото се. За момента се чувствах освободен от епизодите с Осман и това ми позволи да се върна в мислите си към тези, които вече ме бяха споходили с нещо, подобно на хладно, клинично безстрастие.

Нещо около тях не беше наред.

Бях дошъл да убия Рейвич, но почти инцидентно погледът ми попадаше върху нещо по-голямо, нещо, което не ми се искаше да разбирам. И не ставаше дума само за епизодите от живота на Осман, макар да бяха голяма част от него. Те бяха започнали почти нормално. Не можеше да се каже, че ги приветствах, но тъй като мислех, че знам точно каква форма могат да придобият реших, че ще мога да ги управлявам.

Нещата обаче не се развиваха така.

Сънищата… или епизодите, защото бяха започнали да се появяват и когато съм буден, разкриваха една по-дълбока история: допълнителни убийства, за чието извършване никой никога не бе подозирал Скай. Възникнаха доста интересни въпроси: защо бе запазен животът на инфилтрирания пасажер; съществуваше ли шестият кораб — приказният “Кальош”. Смущаваше ме и фактът, че според Тайтъс Осман Скай бе един от безсмъртните. Но Скай Осман беше мъртъв, нали? Нима не го бях видял разпнат в Нуева Валпарайсо? Макар тялото да беше имитация, всички знаеха, че в бурните дни след приземяването го бяха заловили, затворили, съдили, осъдили и екзекутирали пред очите на хората.

Защо тогава се съмнявах, че действително бе мъртъв?

“Явно индоктриналният вирус започва да те побърква” — помислих си аз.

Но Скай не беше единственото, което ме тревожеше, когато заспах.

Гледах отгоре към някаква правоъгълна стая, подобна на подземна тъмница; аз самият стоях в някаква наблюдателна галерия-балкон. Камерата беше ослепително бяла, с лъскави плочки по стените и пода, но осеяна с яркозелена папрат и изкусно подредени клони, създаващи представа за тропическа растителност. И на пода й седеше човек.

Стори ми се, че разпознавам стаята.

Човекът бе гол, свит в поза на зародиш, сякаш току-що го бяха поставили там и му даваха възможност да се събуди сам. Кожата му бе бледа и покрита с пот като захарна глазура. След малко той повдигна глава и отвори очи, огледа се и опита бавно да се изправи на крака… опита, но се строполи и зае друг вариант на позата, в която го бях видял преди малко. Не можеше да се изправи, защото единият му крак завършваше с безкръвно пънче там, където трябваше да започне глезенът, подобно на добре зашит салам. Опита отново и този път успя да се доближи до едната стена, подскачайки на куц крак, преди да изгуби равновесие. По лицето му се четеше неизразим ужас. Човекът започна да крещи и постепенно виковете му ставаха все по-неистови.

Наблюдавах го как трепери. И тогава, в другия край на камерата, в тъмната ниша в една от белите стени, нещо се раздвижи. То се размърдваше бавно и безшумно, но мъжът усещаше присъствието му и сега виковете му се превърнаха в крясъци, като квичене на прасе, което колят. Нещото се появи от нишата в другия край на стаята — множество тъмни навивки, дебели колкото човешко бедро. То се движеше все така морно, вдигнало качулатата си глава, за да подуши въздуха, но от нишата продължаваше да излиза следващата част от тялото му, което сякаш нямаше край. Сега вече писъците на мъжа се редуваха с резки паузи, когато си поемаше въздух, и този контраст подсилваше още повече ужаса в издаваните от него звуци. А аз не усещах нищо, освен някакво очакване; сърцето ми беше свито на топка, докато хамадриадата се приближаваше към него, а той нямаше къде да избяга.

Събудих се, плувнал в пот.

Малко по-късно излязох на улицата. Бях спал през по-голямата част от следобеда и, макар да не се чувствах освежен — умът ми определено бе още по-объркан, отколкото преди това — поне не бях чак толкова осакатен от умората. Движех се из мудния трафик на Мълч: пешеходци, рикши, изобретения, задвижвани с пара или метан; от време на време преминаваше по някоя носилка, волантор или кабелен автомобил, но никога не се задържаше в района. Забелязах, че не привличам толкова вниманието както в началото, при влизането си в града. Небръснат и с дълбоко хлътнали, уморени очи, приличах вече много повече на жител на Мълч.

Предпочитащите късния следобед търговци отваряха сергиите си, някои вече окачваха фенери, за да се подготвят за мрака, който нямаше да закъснее. Над главите ни се носеше тежко безформен, подобен на ларва на муха дирижабъл, пълен с метан, а завързаният за кабината под него човек скандираше някакви лозунги през мегафон. Накъсани неонови образи проблясваха по прожекционния екран, провесен под кабината. Виковете ми заприличаха на призива на мюезина към вярващите, подканващ ги да се молят или каквото друго правеха в Мълч. И тогава видях мъж с увиснали, обсипани с обички уши; беше провесил на подвижната си сергия ракитови кошници със змии с всички възможни размери и цветове. Наблюдавах как отваря клетката и дразни един от по-тъмните екземпляри, чието навито на кръгове тяло потрепна смутено. Сетих се за бялата камера от съня ми и сега в нея разпознах ямата, където Кауела държеше младата си хамадриада. Потръпнах, питайки се какво ли означаваше всичко това.

По-късно си купих оръжие.

За разлика от пушката, която откраднах от Зебра и след това продадох, то не беше нито обременяващо, нито биещо на очи. Малкият пистолет, който се побираше свободно в джобовете на палтото, беше произведен в друг свят. Стреляше с куршуми от чист воден лед, ускорявани до свръхзвукова скорост от индивидуалната си обвивка, която се придвижваше в дулото посредством серия от вълнички, пораждани от магнитни полета. Ледените куршуми поразяваха също толкова ефикасно, колкото и металните или керамичните, но след като се пръснеха в тялото, фрагментите им се разтопяваха. Главното предимство на оръжието бе, че можеше да се зарежда с прилично чиста вода, макар да работеше най-добре с предварително грижливо замразените куршуми от осигурените от производителя криопълнители. Освен това бе почти невъзможно да се хванат следите на собственика на такова оръжие, ако с него бъде извършено престъпление, и това го правеше превъзходен инструмент за убийство. Нямаше значение, че куршумите не умееха да се насочват автономно към целта или че не можеха да проникнат през някои защитни брони. Използването на нещо толкова абсурдно мощно като пушката на Зебра можеше да бъде оправдано само ако ми се удадеше да убия Рейвич от разстояние, равняващо се на половината град, а това бе малко вероятно. Със сигурност никога нямаше да бъде от онези убийства, при които си седиш на прозореца на някоя сграда и се взираш в телескопичния мерник на мощна пушка, изчаквайки мишената да се появи на очакваната пресечка на километри от теб. Затова пък щеше да бъде от онези убийства, при които влизаш в същото помещение и си свършваш работата с един-единствен куршум от близко разстояние, достатъчно близо, за да видиш разширените от ужас зеници на жертвата.

Нощта падаше над Мълч. Като се изключи областта в непосредствена близост до базара, пешеходците намаляха значително, а сенките, които хвърляха извисяващите се нагоре корени на Канъпи, започнаха да придобиват мрачна заплашителност.

Време беше да се заемам с работата си.

Напълно възможно беше рикшата да караше същото хлапе, което ме заведе в началото в Мълч, или пък неговият взаимозаменяем брат. Освен това то изрази същото отвращение към планираната от мен посока, и се съгласи да ме откара дотам едва след като подсладих предложението си с обещание за щедър бакшиш. Даже тогава то не прояви никакъв ентусиазъм, но все пак потеглихме из притъмняващия град със скорост, която показваше огромното му желание да приключи по-скоро задачата си и да се прибере у дома. Явно част от нервността му ми се предаде, защото несъзнателно пъхнах ръка в джоба на палтото си, за да усетя успокоително хладната дръжка на пистолета. Той бе моят талисман.

— Какво иска вие, мистър? Всеки знае, че това не добра част на Мълч, по-добре по-далеч от нея, ако умен.

— Всички ми го повтарят — отвърнах аз. — В такъв случай изглежда трябва да предположиш, че не съм чак толкова интелигентен, колкото изглеждам.

— Не казва това, мистър. Вие плаща много добре; вие много умен човек. Просто ви дава добър съвет, това е всичко.

— Благодаря, но моят съвет към теб е просто да караш и да не изпускаш от очи пътя. Останалото е моя грижа.

Така прекъснах разговора, но аз нямах настроение за празни приказки. Наблюдавах притъмняващите силуети на сградите покрай нас; започвах да приемам деформациите им като особен вид нормалност и със странното усещане, че всички градове в крайна сметка трябваше да добият такъв вид.

Някои части от Мълч бяха сравнително по-оголени, не толкова покрити от Канъпи, затова пък над други гъстотата на надвисналите постройки не можеше и да бъде по-голяма. Мрежата за комари беше напълно закрита и дори когато слънцето беше в зенита си, светлината му не достигаше до земята. Вероятно това бяха най-лошите райони на Мълч: там цареше вечен мрак, престъпността бе единственият закон, който имаше някакво значение, а игрите на неговите обитатели не бяха по-малко кървави и жестоки от онези, предпочитани от живеещите по-горе от тях хора. Не успях да убедя хлапето да ме закара в сърцето на зоната, затова се примирих, че ще ме остави някъде в нейните покрайнини. Вече не вадех ръката си от джоба, в който се намираше пистолетът.

Вървях известно време в дъждовна вода до глезените, докато стигнах сградата, която разпознах от описанията на Зебра. Потърсих някаква защита от дъжда в една ниша. Коленичих и зачаках, докато и последните следи от дневна светлина напуснаха сцената и всички сенки се сляха затворнически в мрачносив покров, обгръщащ целия град.

Продължавах да чакам.

Нощта падна над Казъм сити, светлините на Канъпи се запалиха, ръцете на свързаните постройки засияха като пипала на фосфоресциращи морски същества. Наблюдавах движещите се из цялата тази бъркотия кабелни автомобили, напомнящи подскачащи по малките вълнички плоски камъчета, когато променяха кабела. Измина цял час, през който се намествах десетина пъти, но така и не намерих положение, в което да изкарам повече от няколко минути, преди крайниците ми да изтръпнат. От време на време вадех пистолета и поглеждах през него, дори си позволих лукса да прахосам един куршум, който изстрелях по отсрещната сграда, за да изпробвам точността му и да почувствам отката. Никой не ме притесни, а и се съмнявах, че има някой толкова близо, та да чуе изстрела.

Най-накрая обаче, те се появиха.