Казъм Сити

СЕДЕМ

На другия ден Амилия донесе вещите ми в хижата и ме остави да си ги разглеждам. Изпитвах любопитство, но беше трудно да се съсредоточа върху работата си. Смущаваше ме фактът, че отново бях сънувал Скай Осман — бях се превърнал в неволен наблюдател на друг инцидент от неговия живот. Първият сън за него, който помнех ясно, трябва да ме бе навестил при размразяването ми. Сега бях сънувал нов сън и макар двата да бяха от различни периоди от живота му, определено се явяваха в хронологичен ред. Като вноски за погасяване на заем.

А дланта ми бе прокървила отново — върху раната пак имаше засъхнала кръв. Кървави петна видях и по чаршафа.

Не беше нужно кой знае какво въображение, за да се убедя, че двете неща бяха свързани. Имах спомен, че Осман е бил разпнат на кръст — белегът върху дланта ми бе символ за неговата екзекуция и че съм срещал друг човек с подобна рана. Струваше ми се, че това се бе случило скоро, но същевременно в безкрайно отдалеченото минало. Сякаш помнех, че въпросният човек също бе имал подобни сънища и също като мен не приемаше особено охотно този факт.

Може би вещите, които ми донесе Амилия, щяха да обяснят нещо. Съсредоточих се върху работата, за да опитам да освободя съзнанието си временно от мислите за Скай Осман. Всичките ми притежания се намираха в дипломатическото куфарче, с което се бях качил на “Орвието”.

Имаше едри банкноти във валутата на Края на небето — около половин милион австрала. Амилия ми беше обяснила, че на Края на небето сумата била доста сериозна — истинско богатство — поне такава информация имаше, но тук, в Йелоустоунската система, стойността й беше пренебрежително ниска. Защо тогава я бях взел? Отговорът ми изглеждаше очевиден. Като се отчете инфлацията, тези пари пак щяха да струват нещо на Края на небето трийсет години след моето потегляне, макар и колкото да наема стая за една нощ. Налагаше се изводът, че съм взел парите с намерението да се върна отново там.

Значи не бях емигрирал. Бях дошъл тук по работа.

Да направя нещо.

Бях донесъл клечки с размери на химикалка, със записана върху тях информация. Може би съм възнамерявал да ги продам, след като се събудя. Това бе единственият начин човек да запази част от богатството си, докато прекосява междузвездното пространство, освен ако не е търговец-ултра, специализирал в областта на езотеричните технологии. За тях винаги се намираше пазар, независимо колко напреднал или примитивен беше купувачът… стига, разбира се, да разполага с основните технологии, необходими, за да може да се възползва от тези неща. Йелоустоун нямаше да представлява проблем в това отношение. Той бе родина на значителния напредък както в областта на технологиите, така и на обществото сред човешкия род през последните две столетия.

Информацията беше запечатана в прозрачна найлонова торбичка. Тъй като не разполагах със съоръжение за преглеждане на информацията в нея, нямаше как да разбера за какво става дума.

Имаше също така някакви пари, които ми изглеждаха напълно непознати: банкноти от странна материя с неизвестни лица и нереална, произволна деноминация.

Попитах Амилия какви са.

— Това са местните пари, Танър. От Казъм сити. — Посочи мъжа в края на всяка банкнота. — Този е Лорийн Силвест, струва ми се. А може да е Марко Ферис. Така или иначе това е древна история.

— Парите трябва да са пътували от Йелоустоун до Края на небето и после — обратно до Йелоустоун… Значи са поне трийсетгодишни. Имат ли изобщо някаква стойност сега?

— О, малко. Не съм специалист в тази област, разбира се, но мисля, че са достатъчно, за да отидеш до Казъм сити. Но не и за кой знае какво повече.

— А как ще стигна до Казъм сити?

— Не е трудно, даже сега. Има една совалка, която ходи до Ню Ванкувър, в орбитата на Йелоустоун. Оттам ще трябва да си купиш място в някой от огромните кораби, който ще те отведе до повърхността. Мисля, че парите ще ти стигнат, ако си готов да се откажеш от лукса.

— Като?

— Ами, всякакви гаранции за безопасно пристигане.

Усмихнах се.

— В такъв случай се надявам, че късметът ще бъде с мен.

— Но ти не смяташ да ни оставяш все още, нали Танър?

— Не — отвърнах аз. — Не още.

В дипломатическото куфарче имаше още две неща: тъмен, плосък плик и друг, по-издут. Когато останах сам, извадих по-тънкия и го поставих върху леглото. Съдържанието му се разсипа, в него имаше по-малко, отколкото очаквах, и нищо не разкриваше каквото и да е от моето минало. Тъкмо обратното, намереното в плика сякаш ме обърка още повече. Там имаше десетина паспорта и ламинирани лични карти на собствената ми особа, всички валидни по времето, когато съм се качил на кораба, и всички приложими за една или друга част на Края на небето и пространството около него. Някои бяха по-семпли, в други бяха поставени компютърни системи.

Подозирах, че повечето хора биха се справили само с един-два такива документа, приемайки, че има региони, където не могат да влязат легално. Но дребният шрифт на моите документи информираше, че имам възможност да пътувам с по-голяма или по-малка свобода из военните зони и контролираните от милицията щати, в неутралните зони и в ниското орбитално пространство около планетата. Това бяха документи на човек, на когото бе необходимо да се придвижва навсякъде без проблеми. Забелязах обаче някои аномалии: известно несъвпадане на личната информация, на местата на раждане и местата, които бях посетил. В някои от документите бях представен като войник в Саутландската милиция, в други сътрудничех на Северната коалиция като специалист-тактик. Трета група документи изобщо не споменаваше за каквато и да е история на войник; там бях представен само като консултант по въпросите на личната сигурност или агент на фирма за внос и износ.

Внезапно документите от объркана смесица се подредиха в ясна индикация за това какъв човек бях. Очевидно ми се бе налагало да се промъквам през границите като призрак, човек с много лица и различно минало, в повечето случаи най-вероятно фиктивно. Усещах, че съм водил опасен начин на живот и съм си създавал врагове така, както повечето хора си създават познанства. И най-вероятно това не ме е притеснявало особено. Мисълта да убия перверзния монах не ме накара да се изпотя; отказах се да го направя, защото реших, че не си заслужава да хабя енергия, за да се разправям с него.

Оказа се, че в плика са пъхнати още три неща, които не изпаднаха в началото с останалите. Измъкнах ги внимателно, усещайки с пръстите си лъскавата повърхност на снимките.

На първата бе изобразена жена с поразителна, тъмна красота, нервна усмивка, заснета на фона на нещо, което приличаше на поляна сред гъста джунгла. Вгледах се по-внимателно и успях да различа само гърба на мъж, изучаващ някакво оръжие. Това спокойно можех да бъда аз, но в такъв случай кой бе направил снимката и защо я бях взел?

— Гита — промълвих аз, спомнил си името без ни най-малко усилие. — Ти си Гита, нали?

Втората снимка беше на мъж, стъпил на нещо, което някога може би е било път, но сега представляваше широка, осеяна с дупки просека насред джунглата. Мъжът вървеше срещу снимащия го, метнал на рамо огромно черно оръжие. Беше препасал патрондаш, ръстът и възрастта му бяха горе-долу като моите, но не и лицето. Зад него се виждаше нещо, приличащо на паднало дърво, което блокираше пътя, само дето дървото завършваше с окървавен пън и голяма част от пътя бе оцветена с кръв.

— Дитерлинг — изрекох аз. Името изникна от само себе си. — Мигел Дитерлинг.

Знаех, че ми беше много добър приятел, но вече не е между живите.

После погледнах третата снимка. Тук нямаше и следа нито от интимността на първата, нито даже от съмнителния триумф на втората, защото човекът изглежда нямаше представа, че го снимат. Фотографията бе заснета от голямо разстояние, със специално предназначен за подобни цели обектив. Мъжът се движеше бързо из някакъв търговски център, неоновите светлини на магазините изглеждаха замъглени. Образът на човека също беше леко размътен, но достатъчно ясен, за да бъде разпознат.

Спомних си и неговото име.

Взех по-тежкия плик и изсипах съдържанието му върху леглото. Частите с остри краища, които изпадаха от него, сякаш ме подканваха да ги събера в едно цяло. Усещах предмета в дланта си, готов за употреба. Цветът му беше перленосив, като матирано стъкло.

Или диамант.

— Това е блокиращо движение — казах на Амилия. — Така ме обездвижваш. Може да съм по-висок и по-силен от теб, но не мога да направя нищо, без да си причиня силна болка.

Тя ме погледна очакващо.

— А сега какво?

— Сега ми вземаш оръжието.

Кимнах към градинската лопатка, която използвахме вместо оръжие. Тя я измъкна от мен с меко движение на свободната си ръка, но веднага я захвърли, сякаш беше отровна.

— Пусна я прекалено лесно.

— Не — отвърнах аз. — С натиска, който оказваш върху този нерв, едва не я изтървах. Проста биомеханика, Амилия. Мисля, че с Алексей ще се справиш дори още по-лесно.

Стояхме на поляната пред хижата. Беше следобед или по-скоро това, което минаваше за следобед в приюта “Айдълуайлд” — централната част на слънцето преминаваше от бял в оранжев цвят. Беше странен следобед, тъй като светлината винаги идваше отгоре и затова никога не образуваше издължените сенки на планетарния залез. Но ние и без това не й обръщахме особено внимание. Вече два часа обучавах Амилия на някои от основните техники за самозащита. През първия час тя опитваше да ме нападне, което означаваше да докосне с градинската лопатка която и да е част на тялото ми. И не успя нито веднъж, даже когато опитвах да си наложа да я пропусна през защитата си. Колкото и да скърцах със зъби и да си казвах, че този път ще да я оставя да спечели, така и не успях. Но това поне показваше, че подходящата техника почти винаги осуетява усилията на непохватния нападател. Положението се подобри през втория час, когато си разменихме ролите. Сега поне можех да се сдържам и да се движа достатъчно бавно, за да дам възможност на Амилия да научи блоковете за всяка ситуация. Тя беше изключително добра ученичка — за един час усвои материал, за който обикновено бяха нужни два дни. Движенията й все още не бяха станали грациозни, не бяха затвърдени в паметта на мускулите й, но всички тези недостатъци нямаше да имат особено значение срещу аматьор като брат Алексей.

— Би могъл да ми покажеш също и как да го убия, нали? — попита тя, когато седнахме на тревата да отдъхнем, или по-скоро, докато тя отдъхваше, а аз чаках.

— Ти това ли искаш?

— Не, разбира се.

Загледах се към далечните, подобни на точици човешки фигурки по терасовидните градини в далечния край, бързащи да свършат повече работа, докато все още имаше светлина.

— Не мисля, че той ще се върне — рекох аз. — Не и след това, което се случи в пещерата. Но ако все пак го направи, ще знаеш как да постъпиш… а после вече е абсолютно сигурно, че няма да се върне. Познавам неговия тип, Амилия. Просто ще си намери по-лесна мишена.

Монахинята се замисли над тези думи, несъмнено изпълнена със състрадание към човека, който трябваше да преживее същото, което бе преживяла тя.

— Знам, че не трябва да говорим такива неща, но аз мразя този човек. Ще може ли утре отново да повторим тези движения?

— Разбира се. Всъщност дори настоявам да го направим. Все още си слаба, въпреки че си доста напред в сравнение с останалите.

— Благодаря. Танър… имаш ли нещо против да те попитам откъде знаеш тези неща?

Сетих се за документите, които бях намерил в плика.

— Бях консултант по въпросите на личната сигурност.

— И?

Усмихнах се мрачно, нямах представа доколко бе запозната със съдържанието на онези пликове.

— И някои други неща.

— Казаха ми, че си бил войник.

— Да, и аз така мисля. Но почти всеки човек на Края на небето е свързан по един или друг начин с войната. Почти няма как да стоиш настрани от нея. Отношението е такова, ако не си част от опитите за решаване на проблема, значи си част от самия проблем. Ако не се включиш към едната страна, по подразбиране те смятат за симпатизант на другата.

Това, разбира се, беше доста опростено, защото пренебрегваше факта, че богатите аристократи можеха да си купуват неутралност, но и не беше много далеч от истината за положението на средностатистическия гражданин на Полуострова.

— Както изглежда вече си спомняш доста неща.

— Паметта ми започва да се връща. А несъмнено възможността да хвърля поглед върху личните си вещи ми помогна.

Амилия кимна насърчаващо и изпитах известни угризения, задето я лъжех. Снимките бяха направили много повече отколкото само да разтърсят паметта ми и да я пробудят, но засега предпочитах да поддържам илюзията, че все още съм обзет от частична амнезия. Надявах се Амилия да не е толкова проницателна, че да улови хитрината ми. Определено щях да внимавам и нямаше да подценявам Просяците в бъдещите си действия.

Наистина бях войник. Но както бях заключил от многобройните си паспорти и лични карти в плика, войнишкият талант съвсем не беше единственият, а просто сърцевината, около която се въртяха останалите ми умения. Съвсем не всичко бе абсолютно ясно в ума ми, но определено знаех много повече от вчера.

Бях се родил в семейство в най-долния край на скалата на аристократичното богатство: не бедно, но борещо се активно, за да създава и поддържа някакво впечатление за богатство. Живеехме в Нуева Икике, на югоизточното крайбрежие на Полуострова. Селището западаше — активното участие във войната му бе спестено от ограждащите го планински вериги, така че си бе останало заспало и лишено от почти всякакви страсти дори в най-мрачните военни години. Северняците често идваха в Нуева Икике без да се притесняват от евентуални репресии, дори когато бяхме технически неприятели, и браковете между представители на двете враждуващи фракции не бяха рядкост. Така, още като дете, се научих да чета хибридния език на врага почти с такава лекота, както и нашия. Струваше ми се странно, че нашите водачи ни вдъхновяваха да мразим тези хора. Дори учебниците по история бяха единодушни, че сме били единни, когато корабите потеглили от Меркурий.

Но после се бяха случили толкова много неща.

Докато растях обаче, си давах сметка, че макар да нямах нищо против нито към гените, нито към вярванията на хората, обединени в рамките на Северната коалиция, те все пак бяха наши врагове. И те, както и ние, извършваха потресаващи жестокости. И дори да не презирах врага, имах моралното задължение да помогна за по-бързото приключване на войната, като дам своя принос за победата на нашата страна. На двайсет и двегодишна възраст се записах в Саутландската милиция. Не бях роден войник, но учех бързо. Нямах друг избор, особено като се има предвид, че ни пратиха в битка само няколко седмици след като се докоснахме за първи път до оръжие. Оказа се, че съм изключително точен в стрелбата. После, в резултат на подходящи целенасочени тренировки, станах наистина изключителен в това отношение и за мой късмет се оказа, че нашето отделение има нужда от снайперист.

Спомних си първото убийство или по-скоро — първите убийства.

Бяхме кацнали високо върху обградени от джунгла хълмове, гледащи надолу, където войските на Северната коалиция разтоварваха продоволствия. С безмилостно спокойствие насочих оръжието, като се прицелвах подред във всеки един от хората. Оръжието беше заредено с микромуници, движещи се с по-малка от звуковата скорост; абсолютно безшумни и с програмирано отлагане на детонацията от петнайсет секунди — достатъчно време да направя на всеки един от присъстващите на поляната дупчица, колкото от ухапване от комар и да видя как диво посяга да се почеше, убеден, че е станал жертва на някакво насекомо. Когато последният, осми човек от групата забеляза, че нещо не е наред, вече беше късно да се предприеме нещо.

Ескадронът се строполи на земята в свръхестествен унисон. Слязохме от хълма и отнесохме припасите за своето отделение, прекрачвайки гротескно издутите от вътрешните експлозии трупове.

Това бе първият ми допир със смъртта, наподобяващ сън.

Питал съм се какво щеше да стане, ако забавянето на детонацията беше програмирано за по-малко от петнайсет секунди и първият човек се бе строполил, преди да бях “ужилил” и последния от групата. Дали щях да успея да продължа като истински снайперист, без да се впечатля особено от последствията на собствените ми действия? Или осъзнаването на това, което съм направил, щеше да предизвика такъв шок, че да захвърля оръжието, отвратен от себе си? И всеки път си казвах, че няма никакъв смисъл да размишлявам върху това, което е можело да се случи. Знам със сигурност само, че след първата поредица от подобни нереални екзекуции, никога повече не съм имал проблем да си върша “работата”.

Е, почти никога.

Работата на снайпериста налагаше никога да не вижда във врага друго, освен безлична фигура-мишена, на твърде далечно разстояние, за да бъде свързана с реално човешко същество при вида на някои подробности на лицето или изражението на болка при поразяването. Почти никога не се налагаше да стрелям повторно. Известно време си мислех, че съм намерил безопасна ниша, където можех да се барикадирам психологически от най-лошото, което може да предложи войната. В отделението ме ценяха, пазеха ме като талисман. Превърнах се в герой поради техническото си умение да улучвам целта, макар никога да не бях извършвал нищо героично. Ако битката ми даваше възможност да го проявя, бях щастлив. И всъщност знаех, че ми дава възможност: виждал съм мъже и жени, за които войната беше капризен и зъл любовник, който винаги ги нараняваше, но при който, наранени и гладни, те се връщаха неизменно. Най- голямата изричана лъжа е, че войната прави всички нещастни и ако имахме наистина избор, бихме я премахнали завинаги от живота си. Може би човекът щеше да бъде малко по-благороден, ако наистина беше така; но ако войната нямаше странна и тъмна привлекателност за нас, защо щяхме да я предпочитаме пред мира? Това в никакъв случай не можеше да се обясни с нещо толкова елементарно като аклиматизирането към войната, като към нормална част от нашето битие. Познавам представители и на двата пола, които се хвалят, че се възбуждат, когато убиват врага, че са пристрастени към еротичната мощ на това, което са направили.

Моето щастие обаче беше по-семпло — пораждаше го осъзнаването, че съм открил най-щастливата възможна роля за себе си. Вършех нещо, което смятах за правилно от морална гледна точка, а същевременно бях защитен от прекия риск да бъда убит, съпътстващ фронтоваците от предната линия. Предполагах, че ще продължава така и в крайна сметка ще ме повишат в звание. Ако не останех снайперист до края на войната, причината щеше да бъде една-единствена: армията щеше да сметне, че умението ми е прекалено ценно, за да рискува да ме изпрати на предната линия. Не изключвах възможността да ме повишат до член на някой от тайните специални отряди — това определено бе свързано със значително по-голям риск, но ми се струваше най-вероятно да ми поверят обучението на новобранци в някой от тренировъчните лагери и после да ме пенсионират рано, изпълнен със самодоволната увереност, че съм помогнал за по-бързото приключване на войната.

Разбира се, нещата не се развиха по този начин.

Една нощ отряд партизани на Северната коалиция за дълбоко проникване в тила на врага атакува нашата част и ни отряза. За минути добих от собствен опит представа какво представлява всъщност ръкопашният бой. Не можеше да става и дума за лъчеви оръжия или наномуниции със забавена детонация. Ръкопашният бой вероятно беше горе-долу същият, какъвто е бил и преди хиляда години. Гръмогласната ярост на намиращи се толкова близо едно до друго човешки същества намираше израз в единствения ефективен начин да се избиват помежду си, като използват заострени метални оръжия — байонети и ками — или като стискат гърлото на противника с голи ръце и натискат с пръсти в очните му кухини. За да оцелееш, трябваше да изключиш по-висшите си мозъчни функции и да слезеш до нивото на животно.

Така постъпих и аз. И покрай това научих една по-дълбока истина за войната. Тя наказваше флиртуващите с нея, като ги правеше подобни на самата себе си. Отвориш ли веднъж вратата за звяра, не можеш вече да я затвориш.

След този случай продължих да действам като експерт в стрелбата, когато ситуацията го изискваше, но никога не бях просто снайперист. Преструвах се, че вече не съм толкова добър, че не могат да разчитат на мен за най-трудните мишени. Лъжата звучеше доста правдоподобно, снайперистите бяха изключително суеверни и много от тях развиваха психосоматични блокажи, които им пречеха да функционират. Сменях различни отделения, молех да ме местят по оперативни причини, като всеки следващ път се приближавах все повече до фронта. Придобивах все по-голямо майсторство като стрелец, почти плашещо голямо, боравех с лекота с всякакви оръжия, като талантлив музикант, който може да накара всеки инструмент да запее. Включвах се доброволно за различни мисии в тила на врага, където често оставах седмици наред и живеех от грижливо отмервани фронтови порции (биосферата на Края на небето беше като земната на повърхностно ниво, но на равнището на клетъчната биохимия беше напълно несъвместима и бе почти напълно лишена от местна флора, която да може да бъде консумирана и да нахрани поне отчасти организма, без да предизвика фатална анафилактична реакция). През тези дълги периоди на самота позволявах на животното в себе си да излезе отново — хищническа настройка на ума с почти безгранично търпение и поносимост към дискомфорт.

Превърнах се в самотен стрелец. Вече не получавах нареждания по обичайната командна верига, а от мистериозни източници в йерархията на милицията. Мисиите ми ставаха все по-странни, целта им — все по-неразбираема. Мишените ми от най-очевидни — офицери от Северната коалиция със среден ранг — ставаха привидно все по-произволни, но никога и за момент не се съмнявах в логиката на убийствата и в това, че всичко бе част от сложен и грижливо планиран замисъл. Дори когато, и то неведнъж, изискваха от мен да видя сметката на мишени с униформа като моята, веднага решавах, че са шпиони или потенциални предатели, или пък, и това беше най-неприятното заключение, просто лоялни хора, които трябваше да умрат, защото животът им по някакъв начин влизаше в конфликт с изпълнението на неизвестните ми планове.

Вече дори не ме интересуваше дали действията ми служеха на по-доброто. В крайна сметка престанах да изпълнявам заповеди и започнах да си ги осигурявам сам, преустановявайки контактите си с йерархията и приемайки поръчки от всеки, който ми плащаше. Вече не бях войник. Бях се превърнал в наемник.

Тогава срещнах Кауела.

— Казвам се сестра Душа — по-възрастната от двете жени беше слаба и не се усмихваше. — Може би сте чували за мен, аз съм неврологът на приюта. И се опасявам, Танър Мирабел, че нещо със съзнанието ви не е наред.

Душа и Амилия стояха на прага на хижата. Само преди половин час бях споделил с Амилия намерението да тръгна от “Айдълуайлд” същия ден. Амилия ме погледна извинително.

— Много съжалявам, Танър, но трябваше да й кажа.

— Няма защо да се извиняваш, сестро — заяви Душа и мина царствено покрай своята подчинена. — Независимо дали му харесва или не, ти направи каквото трябва, като ме информира за плановете му. И така, Танър Мирабел, откъде да започнем?

— Откъдето искате, но аз пак ще си тръгна.

Един от роботите с яйцевидна глава вървеше подир нея и чаткаше по пода. Понечих да стана от леглото, но Душа постави твърдо ръка върху бедрото ми.

— Не, изобщо не искам да слушам за тази глупост. Никъде нямаше да ходиш засега.

Погледнах към Амилия.

— Какви бяха тези приказки, че ще мога да си тръгна, когато пожелая?

— О, свободен си да си тръгнеш, Танър…

Гласът й не прозвуча особено убедително.

— Но няма да поиска, когато научи фактите — заяви Душа и се надвеси над леглото. — Нека да обясня? След като те затоплихме, ти направихме обстоен медицински преглед, Танър, като се фокусирахме върху мозъка. Подозирахме, че имаш амнезия, но трябваше да се уверим в липсата на опасни увреждания или импланти, които се налага да бъдат извадени.

— Нямам никакви импланти.

— Така е, нямаш. Но се опасявам, че имаш увреждане… известно.

Тя щракна с пръсти към робота и го накара да се приближи. Сега върху леглото нямаше нищо, но само допреди минута опитвах да сглобя пистолета с часовников механизъм, налучквайки правилния начин чрез поредица от опити и грешки, но бях успял само наполовина. Щом зърнах двете жени да идват насам, напъхах всичко под възглавницата. Трудно беше да се каже, че е нещо друго освен това, което наистина беше. При огледа на вещите ми диамантените части със странна форма може би ги бяха озадачили, но надали бяха разбрали какво представляват. Сега обаче вероятно нямаше да имат никакви съмнения по въпроса.

— Какви увреждания, сестра Душа? — попитах аз.

— Мога да ти ги покажа.

От яйцевидната глава на робота изскочи екранче, на което се виждаше бавно въртящ се череп, изпълнен с призрачни структури като облаци от млечнобяло мастило с интригуващи форми. Нямаше как да позная дали е моят череп, но най-вероятно ми показваха именно него.

Душа прокара пръсти по въртящата се маса.

— Тези светли петна са проблемът, Танър. Преди да се събудиш, ти инжектирах бромдезоксиуридин. Това е химически аналог на тимидина, една от ядрените киселини на ДНК. Химикалът измества тимидина в новите мозъчни клетки и действа като маркер за неврогенезиса — създаването на нови мозъчни клетки. Светлите петна показват къде се е натрупал химикалът, обозначавайки фокусните точки на неотдавнашен бурен клетъчен растеж.

— Не знаех, че мозъкът създава нови клетки.

— Този мит го погребахме преди петстотин години, Танър… но в известен смисъл имаш право — процесът е все още рядък при висшите бозайници. Но тук се наблюдава нещо значително по-бурно: концентрирани, специализирани области на неотдавна започнала и продължаваща неврогенеза. Това са функционални неврони, организирани в сложни структури и свързани със съществуващите ти неврони. Всичко очевидно се върши строго закономерно. Виждаш ли как светлите петна са съсредоточени около центровете ти за възприемане? Страхувам се, че случаят е съвсем характерен, Танър… дори да не беше ръката ти?

— Ръката ми ли?

— Имаш рана на дланта. Тя е симптом за заразяване с индоктринален вирус от семейство Осман. — Душа направи кратка пауза. — Установихме наличието на вируса в кръвта ти, щом те изследвахме за него. Вирусът прониква в твоето ДНК и поражда новите невронни структури.

Нямаше смисъл да блъфирам.

— Изненадан съм, че сте го разпознали.

— Виждали сме предостатъчно хора, заразени с него — отвърна Душа. — Той инфектира малка част от всяка партида бок… от всяка група спящи, която идва от Края на небето. В началото, разбира се, бяхме силно озадачени. Бяхме чували за сектите на Осман — не е нужно да уточняваме, че не одобряваме начина, по който са присвоили иконографията на собствената ни система на вярване, но ни бе необходимо доста време, докато установим наличието на механизъм за вирусно инфектиране и че заразените с него хора са по-скоро жертви, отколкото представители на сектата.

— Това е голяма досада — обади се Амилия. — Но можем да ти помогнем, Танър. Предполагам, че сънуваш Скай Осман?

Кимнах безмълвно.

— Можем да те изчистим от вируса — обяви Душа. — Този щам е от по-слабите и с времето действието му ще отслабне още повече, но можем да ускорим процеса, ако желаеш.

— Дали желая ли? Изненадан съм, че вече не сте го направили.

— Божичко, никога не бихме направили такова нещо. Откъде да знаем дали не си се заразил нарочно. В такъв случай нямаме право да го отстраним. — Невроложката потупа робота, който прибра екрана и излезе навън, движейки се като деликатен метален рак. — Но ако искаш да се отървеш от него, ще ти назначим веднага нужната терапия.

— След колко време ще подейства?

— След пет-шест дни. И, естествено, предпочитаме да следим развитието — понякога се налага да се прави фина настройка на лечението.

— Опасявам се тогава, че ще се наложи да изтощим вируса по естествен път.

— В такъв случай ти носиш отговорността за това решение — обиди се Душа.

Стана от леглото и си тръгна намусена, следвана покорно от своя робот.

— Танър, аз… — заекна Амилия.

— Не искам да говоря за това, ясно ли е?

— Трябваше да й кажа.

— Знам и не съм ядосан заради това. Не искам да правиш опити да ме разубедиш да си тръгна, разбра ли?

Тя не отговори.

После с нея посветихме още около половин час на упражнения. Работехме в почти пълно мълчание и можех да размишлявам върху казаното от Душа. Бях си спомнил Васкес Червената ръка и уверенията му, че вече не е заразен. Той беше най-вероятният източник на вируса, но не можех да изключа и възможността да съм го хванал на моста, в близост до събрани на едно място толкова много последователи на сектата на Осман.

Душа обаче бе пояснила, че става дума за по-безопасен щам. Може би имаше право. Засега единствените признаци бяха стигмата и двата съня. Не виждах Скай Осман на дневна светлина, нито го сънувах в будно състояние. Не бях обсебен от него, не изпитвах желание да се ограждам с всевъзможни неща, свързани с неговото време и живот; не ме обземаше религиозно благоговение само като си помислех за него. Той си оставаше онова, което винаги е бил за мен: историческа фигура — човек, извършил нещо ужасно, заради което бе наказан ужасно, но не можехме да го забравим лесно, защото ни бе подарил дял свят. Съществуваха и по-стари исторически фигури с нееднозначна репутация, чиито дела бяха оцветени със също толкова мръсни нюанси на сивото. Надали щях да започна да боготворя Осман, само защото сънувах откъси от живота му, докато спях. Бях достатъчно силен, за да не го допусна.

— Не разбирам защо бързаш толкова да ни напуснеш — Амилия прибра от челото потните си коси, щом седнахме да отдъхнем. — Пътувал си дотук цели петнайсет години, какво тогава са още няколко седмици?

— Вероятно просто не съм от търпеливите, Амилия. — Тя ме изгледа скептично, затова се постарах да й дам някакво обяснение. — Виж, тези петнайсет години все едно не са се случили с мен — струва ми се, че се качих на кораба едва вчера.

— Но това не променя същността на нещата — няма да има кой знае каква разлика, ако пристигнеш една-две седмици по-късно.

“Само дето ще има” — помислих си аз. И то огромна… Но нямаше как да й кажа цялата истина. Единствената ми възможност беше да й отговарям най-непринудено.

— Всъщност… има достатъчно основателна причина да си тръгна оттук колкото се може по-скоро. Няма как да си го разбрала от твоята документация, но си спомних, че съм пътувал с друг човек, който трябва вече също да е размразен.

— Възможно е, ако другият се е качил на кораба преди теб.

— Така мисля. Но нищо чудно изобщо да не е минавал през приюта, ако не е имал усложнения. Името му е Рейвич.

Тя като че ли се изненада, но без да заподозре нещо.

— Спомням си един човек с това име. Наистина мина оттук. Арджънт Рейвич, нали?

Усмихнах се.

— Точно така. Това е той.