Казъм Сити

ТРИ

— Сър? Вечерята ще бъде сервирана на долната палуба след петнайсет минути, ако възнамерявате да се присъедините към другите пасажери.

Подскочих, тъй като не бях чул приближаването на стъпки по стълбището, водещо към наблюдателната палуба. Мислех че съм съвсем сам. Всички останали пасажери се бяха оттеглили по стаите си веднага след качването — пътуването беше достатъчно дълго, за да оправдае разопаковането на част от багажа, но аз отидох на наблюдателната палуба, за да наблюдавам потеглянето. Имах стая, но не и вещи, които да вадя.

Изкачването започна неестествено гладко. В началото изобщо не се усещаше, че се движим. Не се долавяха нито звуци, нито вибрации, само призрачно равно плъзгане, незабележимо, но непрекъснато увеличаващо скоростта си. Когато погледнах надолу, опитвайки се да зърна хората от сектата, се оказа, че ъгълът, под който се движехме, правеше невъзможно да видя друго освен няколко човека, но не и масата, която трябваше да се намира точно под нас. Тъкмо минавахме през пролуката в тавана, когато ме стресна гласът.

Обърнах се. Говореше ми слуга, а не човек. Имаше разтягащи се ръце и прекалено стилизирана глава, но вместо крака или колела торсът му под кръста се стесняваше до точка, наподобявайки тяло на оса. Движеше се по релсата, прикрепена на тавана, за която бе свързан посредством извит шип, излизащ от гърба му.

— Сър? — подхвана отново той този път на нортски език. — Вечерята ще бъде сервирана…

— Разбрах те от първия път.

Помислих си за риска от смесването с истински аристократи, но след това реших, че още по-подозрително би било да се държа настрани и да стоя все сам. Поне като седнех да се храня с тях, можех да се представя за такъв, какъвто не бях и да “мина изпита”, така да се каже, вместо да оставя въображението им да лудува на воля и да отрупа с всевъзможни подробности необщителния непознат. Продължих, вече на нортски, тъй като имах нужда от практика:

— Ще се присъединя към другите след четвърт час. Но бих искал да се насладя малко на гледката.

— Много добре, сър. Ще ви приготвя място на масата.

Роботът се завъртя, плъзна се безшумно и излезе от наблюдателната палуба.

Отново се загледах навън.

Не бях съвсем сигурен какво очаквах, но не можеше да е това, което видях. Бяхме минали през тавана над камерата за качване, но терминалът беше много по-висок, така че продължавахме да се изкачваме през горната част на сградата. И разбрах, че именно тук последователите на Скай Осман бяха дали най-силен израз на манията си по своя идол. След разпъването бяха запазили тялото, бяха го балсамирали и после съхранили в нещо, притежаващо сиво-зеления блясък на оловото и го оплакваха тук, качен на някаква издатина на вътрешната стена, подобна на нос на кораб, която почти достигаше до жицата. Така трупът на Осман наистина напомняше изображенията, поставяни на носа на големите кораби.

Бяха го съблекли до кръста с разперени ръце и го бяха закрепили на кръст от сплав от скъпоценни метали. Краката му бяха вързани един за друг, в китката на дясната му ръка (не дланта, тази подробност бе убягнала на предизвикващия стигмата вирус) бе забит гвоздей, а много по-голямо парче метал минаваше през отрязаната горна част на лявата му ръка. Тези детайли и израза на агония върху лицето на Осман, слава Богу, не можеха да се видят, благодарение на това, че трупът му бе поставен в кутията за съхранение. Но макар разчитането на чертите на лицето му да бе невъзможно, всички нюанси на болката бяха изразени в извивката на врата му, в начина, по който бе стиснал челюсти, сякаш го екзекутираха на електрически стол. “Трябвало е да го сложат на електрическия стол — помислих си аз. — Щеше да бъде по-милостиво към него, макар да е извършил всички тези престъпления.”

Но така щеше да е съвсем обикновено. Те не бяха екзекутирали просто човек, извършил ужасни неща, а бяха прославили човека, който им бе дал цял един свят. Като го бяха разпнали, бяха дали израз както на своята омраза, така и на обожанието си.

И оттогава продължаваше все така.

Асансьорът мина на метри от Скай и аз усетих, че трепвам, искаше ми се да го отминем колкото се може по-скоро. Като че ли това обширно пространство беше ехокамера, реверберираща от безконечна мъка.

Дланта ме засърбя. Потърках я в перилото, затворих очи и останах така, докато излязохме от терминала и продължихме да се движим право сред нощта.

— Още вино, мистър Мирабел? — попита подобната на лисица съпруга на седящия срещу мен аристократ.

— Не — отвърнах аз, като избърсах учтиво устните си със салфетката. — Ако позволите, ще се оттегля. Бих искал да наблюдавам, докато се изкачваме.

— Колко жалко — нацупи разочаровано устни жената.

— Да — намеси се съпругът й. — Ще ни липсват вашите истории, Танър.

— Усмихнах се. В действителност не бях правил почти нищо друго освен да гримаснича по време на продължилата един час вечеря, докато водехме блудкави, безсъдържателни разговори. От време на време бях подправял скуката с някой и друг анекдот, но само за да запълня странното мълчание, което се възцаряваше на масата, щом някой от хранещите се направеше забележка, която можеше да бъде преценена като неделикатна от строгия аристократичен етикет. Неведнъж ми се наложи да решавам споровете между северната и южната фракция и постепенно се бях превърнал в говорител на групата. Дегизировката ми явно не беше достатъчно убедителна, тъй като дори северняците изглежда си дадоха сметка, че между мен и южняците нямаше никаква връзка.

Но това надали имаше значение. Бях убедил жената, която продаваше билети, че съм аристократ, и в резултат на това тя разкри пред мен повече, отколкото би разкрила в друг случай. Дегизировката ми бе позволила сега да бъда сред тези аристократи, но рано или късно щях да имам възможност да я махна. Все пак, не бях сред търсените от закона хора, а само с малко тъмно минало и тъмни познати. Не вредеше също и да се наричам Танър Мирабел — беше много по-безопасно, отколкото да опитвам да си измислям аристократични предци. Слава Богу, името ми беше неутрално и не говореше определено нито за аристократичен, нито за какъвто и да е друг произход. За разлика от компаньоните ми по маса, аз не можех да проследя родословието си до пристигането на флотилията и беше повече от вероятно името Мирабел да бе дошло на Края на небето половин век по-късно. Според аристократичните стандарти аз не бях нищо повече от парвеню, но никой не беше толкова недодялан, че да изрече това на глас. Всички те бяха дълголетници и можеха да проследят родословното си дърво не само до флотилията, но и много по-назад, пропускайки в най-лошия случай само едно-две поколения, затова бе напълно естествено да се предположи, че аз притежавах същите усъвършенствани гени и достъп до същите терапевтични технологии.

Но макар вероятно да бе пристигнал на Края на небето скоро след флотилията, родът Мирабел не беше донесъл кодирано в гените си дълголетие или нещо от този род. Може би първото поколение бе живяло доста по-дълъг от средния човешки живот, но това предимство не бе предадено на потомците му.

Освен това нямах пари, за да си купя тази технология. Кауела ми плащаше добре, но не чак толкова, че да мога да си позволя да се възползвам от услугите на ултрите. А и това почти нямаше значение. Само един от всеки двайсет жители на планетата се бе сдобил с това предимство. Останалите бяхме затънали в блатото на войната или опитвахме да изкараме препитанието си в промеждутъците на затишие. Главният проблем беше как да оцелеем през следващия месец, а не през следващото столетие.

Което означаваше, че разговорът започна да ми звучи странно, щом темата премина към техниките за дълголетие. Правех всичко възможно просто да седя и да пропускам думите покрай ушите си, но възникнеше ли спор, незабавно ме привличаха в ролята на арбитър.

— Танър трябва да знае — заявяваха те и се обръщаха към мен в очакване да им предложа информация, която да реши изхода от спора.

— Това е сложен въпрос — наложи ми се да кажа неведнъж.

Както и:

— Тук са засегнати много по-дълбоки проблеми.

А веднъж отвърнах:

— Би било неетично от моя страна да говоря повече по тази тема, страхувам се — нали разбирате, поверителност на информацията и неща от този род. Разбирате ме, нали?

След като прекарах около час по този начин, вече копнеех да остана отново сам.

Станах от масата, извиних се и заизкачвах спираловидната стълба, която водеше към наблюдателната палуба над нивата за хранене и обитаване. Перспективата да поощавя малко аристократична кожа ми допадаше и, за първи път от часове, усетих някакво професионално задоволство. Всичко беше под контрол. Щом стигнах горе, накарах слугата на палубата да ми приготви коктейл. Дори начинът, по който питието замъгли обичайната ми умствена яснота, не беше неприятен. Имах предостатъчно време, за да изтрезнея; щяха да минат още поне седем часа преди да имам нужда от остротата на възприятията и реакциите, задължителни за един убиец.

Сега вече се изкачвахме бързо. Асансьорът бе достигнал скорост петстотин километра в час веднага щом излезе от терминала, но дори при тази скорост щяха да му бъдат необходими четирийсет часа, докато стигне орбиталния терминал, който се намираше на хиляди километри над главите ни. Но щом бе излязъл от атмосферата, някъде по времето, когато вкусвахме първото си блюдо, асансьорът бе увеличил скоростта си още четири пъти.

Бях сам на наблюдателната палуба.

След като се нахранеха, другите пасажери щяха да се пръснат из петте отделения над нивото за хранене. Асансьорът можеше да превозва петдесет човека, без да изглежда претъпкан, но днес бяхме само седмина, заедно с мен самия. Пътуването продължаваше общо десет часа. Въртенето на станцията около Края на небето бе изчислено така, че да се намира винаги точно над Нуева Валпарайсо, точно над екватора. Знаех, че на Земята имаха звездни мостове, достигащи височина трийсет и шест хиляди километра, но тъй като Края на небето се въртеше малко по-бързо и имаше по-слабо гравитационно привличане, синхронната орбита се намираше с шестнайсет хиляди километра по-ниско. Но дори така, жицата бе дълга двайсет хиляди километра и това означаваше, че най-високият километър бе подложен на шокиращо напрежение от тежестта на тоновете под него. Жицата беше куха, стените и представляваха решетка от подсилен по пиезо-електрически път хипердиамант, но бях чувал, че тежеше над двайсет милиона тона. Всеки път когато се придвижвах, си мислех за допълнителния натиск, който оказваше върху нея моето движение. Отпих от чашата си, размишлявайки дали тя не беше натоварена почти до максималното опъване, на което бе в състояние да издържи и каква издръжливост на опън бяха вложили в системата инженерите. Тогава една по-рационална страна от ума ми напомни, че жицата пренасяше съвсем малка част от трафика, за който бе предназначена. Пристъпих по-уверено към панорамния прозорец.

Интересно дали в този момент Рейвич се чувстваше достатъчно спокоен, за да си поръча нещо за пиене.

Гледката сигурно беше забележителна, но дори там, където нощта все още не бе настъпила, полуостровът бе обгърнат от облака на мусоните. Тъй като при обикалянето си светът се доближаваше доста до Лебед, сезонът на мусоните настъпваше веднъж на всеки сто дни и продължаваше не повече от десет-петнайсет дни през всяка от кратките години. Над остро изсечения хоризонт небето бе потъмняло, преминавайки постепенно през различните нюанси на синьото и морскосиньото. Вече виждах няколко ярки звезди, а в далечния край на жицата се забелязваше самотната неподвижна светлина на орбиталната станция, от която все още ни делеше доста път. Може би щеше да бъде най-добре да поспя няколко часа, войнишките години бяха създали в мен почти животинското умение да бъда нащрек, докато спя. Разклатих съдържанието на чашата и отпих отново. Сега, след като вече взех решение, усетих как умората ме връхлита като вода от пробит бент. Тя само бе чакала да се отпусна мъничко.

— Сър?

Трепнах отново, но този път само едва забележимо, тъй като познах гласа на слугата. Култивираният глас на машината продължи:

— Сър, търсят ви от повърхността. В стаята си ли ще отидете да приемете разговора, или предпочитате да го прехвърля тук, за да можете да го видите?

В първия момент помислих да се прибера в стаята си, но щеше да бъде жалко да пропусна възможността да го видя.

— Свържи ме тук — отвърнах аз. — Но прекъсни разговора веднага, ако някой започне да изкачва стълбите насам.

— Много добре, сър.

— Това, разбира се, трябваше да е Дитерлинг. Още нямаше как да е стигнал до Къщата на влечугите, но според моите пресмятания вече трябва да бе изминал две трети от пътя. Малко беше рано да прави опити да се свързва с мен; честно казано, изобщо не бях очаквал го прави, но това не беше причина за тревога.

Главата и раменете, които се появиха на екрана на асансьора обаче, принадлежаха на Васкес Червената ръка. Намиращата се някъде в помещението камера несъмнено ме снимаше така, че да ни се струва, че седим в една стая, един срещу друг, тъй като той ме погледна право в очите.

— Танър. Чуй ме, човече.

— Слушам те — отвърнах аз, като се надявах раздразнението да не проличи в гласа ми. — Какво толкова важно се е случило, че се наложи да ме търсиш тук, Червен?

— Майната ти, Мирабел. Само след трийсет секунди усмивката ти ще изчезне.

Но го каза така, че приличаше не толкова на заплаха, колкото на предупреждение с цел да ме подготви за новината.

— Какво има? Да не би Рейвич пак да ни е надхитрил?

— Не знам. Накарах още няколко момчета да разучат това-онова и съм дяволски сигурен, че той е на жицата, един-два асансьора преди теб.

— Тогава значи не се обаждаш по този повод.

— Не. Обаждам се, защото някой е убил Змията.

— Дитерлинг? — възкликнах инстинктивно аз.

Сякаш можеше да става дума за някой друг.

Васкес кимна.

— Да. Един от хората ми го открил преди около час, но тъй като не знаел за кого става дума, новината достигна с известно закъснение до мен.

Устата ми изглежда оформяше сама думите, без намесата на ума.

— Къде е бил? Какво се е случило?

— Бил е във вашата кола… все още паркирана на “Норкинсо”. От улицата не може да се види дали вътре има някой; за тази цел трябва да се надникне специално. Моят човек просто проверил. И видял Дитерлинг, отпуснат на седалката. Все още дишал.

— Какво е станало?

— Някой го прострелял. Трябва да е чакал някъде близо до паркираната кола, докато Дитерлинг се върне от моста. Явно е станало веднага щом е влязъл вътре.

— Как е бил застрелян?

— Не знам, човече, знаеш, че нямам клиника за правене на аутопсии. — Васкес прехапа устни, преди да продължи: — Мисля, че са използвали лъчево оръжие. Отблизо, в гърдите.

Сведох очи към чашата, която все още държах. Стори ми се абсурдно, че стоя тук и обсъждам смъртта на приятеля си с чаша коктейл в ръка, сякаш ставаше въпрос за нещо ежедневно. Но нямаше къде да оставя напитката.

Отпих и отговорих със студенина, която изненада и мен самия:

— Аз лично предпочитам лъчевото оръжие, но не бих го използвал, ако искам да убия някого без много-много шум. Лъчевото оръжие отделя по-силна светлина от всички останали.

— Освен ако не се използва от упор, като нож. Виж, човече, съжалявам, но явно е станало точно така. Дулото трябва да е било опряно в дрехите му. Надали е имало шум или светлина… а ако все пак е имало нещо, то е било погълнато от колата. И без това тази вечер тук се разигра голям купон. Запалили са огън край моста и това бе достатъчен повод за местните да си организират дива нощ. Не мисля, че някой би забелязал изстрел с лъчево оръжие, Танър.

— Дитерлинг не би стоял бездейно, очаквайки другият да си свърши работата.

— Може би е бил хванат абсолютно неподготвен.

Замислих се. На определено ниво на съзнанието си започвах да отчитам фактът на смъртта му, но осъзнаването на последиците, без да говорим за емоционалния шок, щяха да настъпят по-късно. Но сега поне можех да си наложа да задам нужните въпроси.

— Ако са го хванали неподготвен, или не е внимавал, или е познавал човека, който го е убил. Каза, че още дишал?

— Да, но не е бил в съзнание. Не мисля, че можехме да направим кой знае какво за него, Танър.

— Сигурен ли си, че не е казал нищо?

— Нито на мен, нито на човека, който го откри.

— Този, който го е намерил… беше ли сред хората, които видяхме тази вечер?

— Не, беше от момчетата, които следиха Рейвич през целия ден.

“Явно ще продължаваме да си говорим така — помислих си аз. — Васкес не е толкова инициативен, че да разшири отговора на задаваните му въпроси; те трябва да му се измъкват с ченгел от устата.”

— И? От колко време работи при теб този човек? Дитерлинг срещал ли се е някога с него преди?

Всичко ставаше мъчително бавно, но той явно най-сетне разбра начина, по който задавах въпросите си.

— Хей, в никакъв случай. Моят човек в никакъв случай не може да има нещо общо с това, кълна ти се, Танър.

— Въпреки това, остава сред заподозрените. Както и всички, с които се виждахме тази вечер… в това число и ти, Червен.

— Аз не бих го убил. Исках да ме заведе на лов за змии.

В този отговор имаше нещо толкова патетично егоистично, че бе напълно вероятно да е истина.

— Е, изглежда си проигра късмета.

— Нямам нищо общо с това, Танър.

— Но стана на твоя територия, нали?

Той се готвеше да отговори, а аз — да го попитам какво бе направил с тялото или какво възнамеряваше да прави с него, но в този момент образът му се изгуби. Същевременно припламна ярка светлина, която идваше като че ли едновременно отвсякъде и окъпа всички повърхности в болезнено бяло сияние.

Продължи само част от секундата.

Но и това беше достатъчно. Имаше нещо незабравимо в това избухване на светлина без блясък, нещо, което бях виждал вече веднъж. Или може би повече от веднъж? Спомних си карамфилите от бяла светлина, разцъфнали на фона на междузвездната тъмнина.

Ядрен взрив.

Осветлението на асансьора премигна в продължение на няколко секунди, после усетих как теглото ми намалява и след това се връща към нормалното.

Някой беше пуснал атомна бомба.

Електромагнитната пулсация трябва да бе стигнала до нас и временно бе нарушила нормалното функциониране на асансьора. Не бях виждал ядрен взрив от детството си, тъй като една от редките прояви на здрав разум сред войната бе придържането към конвенционалното оръжие. Не можех да преценя каква е била мощността на взрива, без да знам на какво разстояние бе светлинното сияние, но липсата на гъба показваше, че експлозията е станала доста над повърхността на планетата. Не виждах никакъв смисъл в случилото се: употребата на ядрено оръжие можеше да бъде само прелюдия към конвенционална атака, но сега не беше сезонът на тези неща. Взривовете високо над повърхността имаха още по-малко смисъл — военните мрежи за комуникация бяха защитени срещу електромагнитни пулсации.

Може би беше инцидент?

Мислих за това още няколко секунди, докато чух бързо изкачващи се нагоре по спираловидната стълба стъпки. Видях един от аристократите, с които бях вечерял току-що. Не си бях направил труда да запомня името му, но костната му структура и светлата кожа издаваха, че е северняк. Беше облечен пищно — дългото до коленете му палто беше в ярки нюанси на изумруденото и аквамарина. Беше видимо развълнуван. В този момент зад него се появи подобната му на лисица съпруга и ни изгледа внимателно.

— Видяхте ли това? — попита мъжът. — Дойдохме тук, тъй като от никъде другаде не се вижда така добре. Стори ни се доста голямо. Почти като…

— Ядрен взрив ли? — попитах аз. — Мисля, че беше точно това.

— Слава Богу, че не беше по-близо.

— Нека видим какво казват по новините — намеси се жената и сведе очи към гривната на ръката си.

Очевидно тя черпеше информация от не толкова уязвим източник като Васкес, защото успя да се свърже веднага. По дискретното екранче на гривната потекоха картини и текст.

— Е? — попита съпругът. — Имат ли вече някакви теории?

— Не знам, но… — Тя се поколеба, после се намръщи. — Не. Не може да е вярно. Просто не може да е вярно.

— Какво? Какво казват?

Тя ни погледна.

— Казват, че са атакували моста. Казват, че експлозията е повредила жицата.

В последвалите нереални мигове асансьорът продължи да се движи плавно.

— Не — заяви мъжът, очевидно полагайки доста големи усилия да говори спокойно, но без особен успех. — Трябва да грешат нещо. Явно грешат.

— Надявам се да е така — отвърна жената, но гласът започна да й изневерява. — Последният ми неврологичен скан беше преди шест месеца…

— По дяволите шестте месеца! — възкликна мъжът. — Аз не съм сканиран изобщо това десетилетие!

Жената дишаше тежко.

— Е, те със сигурност грешат. Както виждам все още водим този разговор, нали така? Вместо да крещим, докато падаме към планетата.

Тя отново погледна към гривната и пак се намръщи.

— Какво пише? — попита мъжът.

— Съвсем същото като преди една минута.

— Това е или грешка, или долна лъжа.

Чудех се каква част от истината беше разумно да се разкрие. Бях нещо повече от бодигард, разбира се. През годините, в които служих за Кауела, бях изучавал какво ли не, макар учението обикновено да се мотивираше от военното му приложение. Не претендирах да знам много за моста, но знаех това-онова за хипердиаманта, от който бе направен.

— Всъщност — обадих се аз, — възможно е и да са прави.

— Но нищо не се е променило! — възпротиви се жената.

— Не бих очаквал непременно да се промени. — Налагах си да запазя спокойствие, връщайки се към състоянието за справяне с кризисни ситуации, на което ме бяха научили войнишките години. Някъде в задната част на главата си чувах острия писък на собствените си страхове, но правех всичко възможно да не му обръщам внимание за момента. — Дори мостът да е бил срязан, колко надолу според вас стана взривът? Бих казал, че поне на три хиляди километра.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Много — отвърнах аз, като успях да се усмихна гробовно. — Мислете за моста като за въже — висящо от орбита, изпънато от собствената си тежест.

— Мисля за това, повярвай ми.

— Добре. Сега си помислете какво би станало, ако въжето бъде отрязано по средата. Горната част продължава да виси от орбита, а долната ще започне да пада веднага надолу.

Сега отговори мъжът:

— В такъв случай значи сме в пълна безопасност? Със сигурност сме над прерязаното място. — Вдигна очи нагоре. — Жицата е невредима от тук до орбиталната станция. Това означава, че след като продължаваме да се изкачваме, ще отървем кожата. Слава Богу!

— Аз още не бих започнал да му благодаря.

Той ме изгледа нажалено, сякаш развалях сложна салонна игра с ненужни протести.

— Какво значи това?

— Означава, че все още не може да се каже дали сме в безопасност. Ако отрежеш дълго въже, висящо благодарение на собствената си тежест, частта над срязването ще отскочи обратно.

— Да. — Изгледа ме заплашително, сякаш говорех всички тези неща просто от злоба. — Разбирам. Но очевидно не се отнася за нас, тъй като нищо не се е случило.

— Засега. Не съм казал, че това ще стане веднага по цялата дължина на жицата. Дори да е била срязана под нас, ще бъде нужно време, докато вълната от отпускането се изкачи до нас.

— Колко? — попита с явен страх той.

Нямах точен отговор на този въпрос.

— Не знам. Скоростта на звука в хипердиаманта не се различава много от тази в естествения диамант, струва ми се. Ако жицата е била срязана три хиляди километра под нас, звуковата вълна би трябвало да ни удари за първи път… около двеста секунди след ядрения взрив. Вълната на отпускането би трябвало да се движи по-бавно, но пак ще ни достигне преди да стигнем догоре.

Очевидно бях определил съвсем точно момента, тъй като звуковата вълна ни настигна точно докато довършвах мисълта си — здраво, внезапно разтърсване, сякаш асансьорът изведнъж се бе натъкнал на някаква преграда при изкачването си със скорост две хиляди километра в час.

— Все още сме в безопасност, нали? — осведоми се почти истерично съпругата. — Ако срязването е под нас… О, Боже, ще ми се да си бяхме правили повече оздравителни процедури.

Съпругът и я изгледа.

— Ти повтаряше непрекъснато, че пътуването до клиниката за сканиране е прекалено скъпо, за да го превръщаме в навик.

— Но ти не трябваше да приемаш буквално думите ми.

Повиших глас, за да ги накарам да замълчат.

— Все още смятам, че ни грози сериозна опасност. Ако вълната от отпускането представлява само надлъжна компресия по дължината на жицата, имаме шанс да достигнем горе живи и здрави. Но ако жицата започне да прави някакви странични движения, като камшик…

— Какъв, по дяволите, си ти? — попита мъжът. — Инженер?

— Не — отвърнах аз. — Съвсем друг тип специалист.

По стълбите се чуха още стъпки; това бяха останалите пътници. Разтърсването очевидно ги бе убедило, че действително се случва нещо сериозно.

— Какво става? — попита един от южняците, едър като мечок мъж, по-висок от всички останали с една глава.

— Движим се по повредена жица — отговорих аз. — Тук трябва да има космонавтски костюми, нали? Предлагам да ги облечем колкото се може по-скоро.

Мъжът ме изгледа така, сякаш се бях побъркал.

— Та ние продължаваме да се изкачваме! Пет пари не давам какво е станало под нас; ние сме в безопасност. Това нещо е построено така, че да издържа на всевъзможни гадости.

— Но не и чак такива — настоях аз.

Сега вече се бе появил и слугата, увиснал на релсата си на тавана. Помолих го да ни заведе до костюмите. По принцип не би трябвало да се налага да питам, но тази ситуации беше толкова извън опита му, че той не бе успял да долови надвисналата над пасажерите опасност. Нямах представа дали новината за повредената жица бе достигнала до орбиталната станция. Почти бях сигурен, че е достигнала… както и че нямаше какво да се направи за все още движещите се асансьори.

Все пак определено беше за предпочитане да се намираш в частта над увреждането, отколкото под него. Представих си високата един километър част под срязването. Горната й половина щеше да се разбие на повърхността на планетата след няколко минути, след като първо увисне за известно време във въздуха, като че ли поддържана от някаква магия. Но при всяко положение щеше да падне и нищо на света не можеше да спре това. Един милион тона жица, която се плъзга надолу в атмосферата, доутежнена от асансьорите, някои от които — с хора. Бавен и доста ужасен начин да умреш.

Кой можеше да е направил това?

Беше вече прекалено много, за да не помисля, че е свързано по някакъв начин с моето качване. Рейвич ни беше измамил в Нуева Валпарайсо и ако не беше атаката на моста, все още щях да размишлявам над смъртта на Дитерлинг. Не можех да си представя Васкес Червената ръка да има нещо общо с ядрения взрив, макар да не бях отхвърлил напълно вероятността да е участвал в убийството на моя приятел. Васкес просто нямаше нужното въображение, още по-малко — възможности, за да предприеме нещо подобно. А завербуването му от сектата правеше почти невъзможна мисълта, че би могъл да посегне по някакъв начин на моста. Но по всичко личеше, че се опитваха да ме убият. Може би бяха сложили бомба на някой от движещите се под нас асансьори, мислейки, че съм в него или в тези под него… или пък бяха изстреляли снаряд, но не бяха пресметнали правилно мястото на поражението. Това можеше да е дело на Рейвич, но само в технически смисъл — той имаше приятели с необходимото влияние. Никога обаче не бих предположил, че е способен на подобен безскрупулен акт: просто ей така да очисти няколкостотин невинни хора, за да осигури смъртта на един.

А може би Рейвич се учеше.

Последвахме слугата до шкафчетата, във всяко едно от които се съхраняваше по един спасителен космически костюм, предвиден за спешна ситуация. Бяха доста стари според стандартите на въздухоплаването, тъй като използващият ги трябваше да се напъха физически в костюма, вместо той сам да го обгърне. Всички изглеждаха с един размер по-малки, но аз намъкнах един от тях, тъй като имах доста голям опит от обличането на бойните костюми. Внимателно скрих пистолета си в един от джобовете му, където трябваше да има светлинен сигнал.

Никой не видя оръжието.

— Това не е необходимо! — обяви аристократът-южняк. — Не е нужно да носим някакви си проклети…

— Слушай — казах аз, — когато компресионната вълна ни удари, което ще стане всеки момент, може да те запокити с достатъчна сила, за да изпочупи всяка костица в тялото ти. Затова ти е нужен костюм. Той ще ти осигури известна защита.

“Но може би не достатъчно” — помислих си аз.

Шестимата се бореха с костюмите си с различна степен на увереност. Помогнах им и след около минута бяха готови, с изключение на огромния аристократ, който продължаваше да се оплаква, че никой от тях не му ставал, сякаш разполагаше с цялото време на света, за да се притеснява за такива неща. След това започна да оглежда останалите костюми, питайки се дали всичките бяха с еднакъв размер.

— Нямаш време. Затвори херметически това нещо и се притеснявай за синините после.

Представих си как безмилостната чупка в жицата препуска към нас, поглъщайки километрите по пътя си. Вече трябва да бе минала през по-ниските асансьори. Нямах представа дали щеше да бъде толкова силна, че да ни откъсне от жицата.

Все още мислех за това, когато ни връхлетя.

Оказа се много по-лошо, отколкото предполагах. Асансьорът се метна на една страна и силата запокити и седмината към вътрешната стена. Очевидно някой счупи кост и се разкрещя, но почти веднага ударната вълна ни помете към отсрещната стена; блъснахме се в панорамния прозорец. Слугата се откъсна от релсата си на тавана и падна край нас. Твърдото му стоманено тяло се заби в стъклото, но макар да се осея с пукнатини като паяжина, то не се счупи. Гравитацията намаля, тъй като асансьорът забави скоростта си на движение, някакъв елемент в мотора му бе повреден от камшичния удар.

Главата на аристократа-южняк се бе превърнала в ужасна червена пулпа, като презрял плод. Когато осцилациите от ударната вълна започнаха да замират, тялото му се отпусна безжизнено на пода. Още някой закрещя. Всички бяха в лошо състояние. Може би и аз имах наранявания, но засега адреналинът потискаше всякакво друго усещане освен превъзбудата.

Компресионната вълна бе отминала. Знаех, че в определен момент щеше да стигне до края на жицата и да бъде отразена отново надолу, но дотогава оставаха часове, освен това силата щеше да бъде значително по-малка, тъй като част от енергията щеше да се е разпиляла във вид на топлина.

За миг се осмелих да помисля, че може би сме в безопасност.

Тогава се сетих за асансьорите под нас. Може би те също бяха намалили скоростта си или дори се бяха откъснали напълно от жицата. Автоматичните осигурителни системи може би се бяха включили. Нямаше обаче как да разбера това. А ако асансьорът под нас продължаваше да се изкачва с нормална скорост, съвсем скоро щяхме да се сблъскаме.

Размишлявах върху тази вероятност известно време, преди да заговоря, като извисих глас над стенанията на ранените.

— Съжалявам — обявих аз, — но току-що се сетих за нещо…

Нямаше време за обяснения. Те просто трябваше да ме последват или да понесат последствията от оставането си в асансьора. Нямаше време дори да отидем до херметическата камера за спешни ситуации; щеше да ни бъде необходима поне една минута, докато го направим и седмината… или по-скоро — и шестимата, които бяхме останали. Освен това, колкото повече успеехме да се отдалечим от жицата, в толкова по-голяма безопасност щяхме да бъдем, ако асансьорите се сблъскаха.

Наистина имаше само едно решение.

Извадих пистолета с часовников механизъм от джоба на костюма и го стиснах непохватно през ръкавицата. Нямаше как да се прицеля точно, но слава Богу, това не бе необходимо. Просто насочих оръжието към покритото с паяжина от резки стъкло край слугата.

Някой опита да ме спре, тъй като не разбираше, че това, което се готвех да направя, можеше да спаси живота на всички ни, но аз бях по-силен; пръстът ми натисна спусъка. Часовниковият механизъм, настроен на наноскала, се задейства, последва ужасен тласък от молекулярно свързаната енергия. От дулото полетя ято стрелички, които разбиха стъклото, образувайки светкавично разширяваща се мрежа от фрактури. Прозорецът се изду навън и, опънат до крайност, се пръсна на милиарди частици. Нахлулият въздух изхвърли всички ни през получения отвор в откритото пространство.

Стисках пистолета, вкопчен в него, сякаш беше единственото твърдо нещо на света. Оглеждах се трескаво, опитвайки да се ориентирам спрямо останалите. Вятърът ни бе пръснал в различни посоки, като части от снаряд, но макар и с различни траектории, всички падахме надолу.

Долу беше планетата.

Костюмът ми се завъртя бавно и видях отново асансьора, все още закрепен за жицата, който продължаваше да се изкачва и се отдалечаваше все повече от мен, тъй като аз падах, смалявайки се с всяка следваща секунда. И тогава пред нас премина нещо с такава бързина, че бе почти невъзможно да се долови със зрението, а по-скоро — на подсъзнателно ниво: това бе долният асансьор, който продължаваше да се движи с нормалната си скорост на изкачване. Миг по-късно последва взрив, почти толкова ярък и бърз като този от ядрената експлозия.

А след това на мястото на сблъсъка не остана нищо, дори жица.