Килн хора

1. Подходяща глава за вино

Трудно е да останеш учтив и приветлив, докато се бориш за живота си, дори когато той не струва кой знае колко.

Дори когато си просто една буца глина.

Нещо хвърлено — мисля, че камък — удари тухлената стена на сантиметри от мен. Остри като жила песъчинки се забиха в лицето ми. Нямаше къде другаде да се скрия освен зад една препълнена кофа за боклук. Сграбчих капака й и го вдигнах.

Точно навреме. Втори снаряд се стовари върху капака и вместо гърдите ми огъна пластмасата.

Някой ме беше спипал.

Само преди минути алеята изглеждаше подходящо място, където да мога да се скрия и да си поема дъх. Но сега хладната й тъмнина ме бе предала. Дори един дубъл излъчва известно количество телесна топлина. Бета и бандата му не носят пушки в тази част на града — не биха посмели, — но прашките им са оборудвани с уреди за инфрачервено виждане.

Трябваше да избягам от измамната тъмнина. Докато стрелецът презареждаше, вдигнах импровизирания си щит и се втурнах към ярко осветения район на „Одеон“.

Рискован ход. Мястото гъмжеше от архита, изпълнили кафенетата и тълпящи се пред първокласните театри наоколо. По крайбрежната алея се разхождаха хванати под ръка двойки и се наслаждаваха на лекия ветрец. Забелязваха се само неколцина цветнокожи като мен — предимно сервитьори, обслужващи мекокожите превъзходства, насядали из сепаретата.

Нямаше да съм добре дошъл в зона, в която собствениците се събират, за да се наслаждават на дългия си, изпълнен с чувственост живот. Но ако останех из задните улички, щяха да ме натрошат на парченца представители на собствения ми вид. Така че рискувах.

„По дяволите. Ама че навалица“ — помислих си, докато вървях през комплекса и внимавах да не се блъсна в някой от шляещите се архита. Макар че изражението ми беше сериозно — сякаш имам основателна причина да съм тук, — сигурно изглеждах като патица сред лебеди — и не само заради цвета на кожата ми. Разкъсаните ми хартиени дрехи привличаха погледи. Пък и е малко трудно да се промъкнеш незабелязано с очукан капак на кофа за боклук в ръце.

Силен удар отново се стовари върху пластмасата. Погледнах назад и видях как една жълта фигура сваля прашката си, за да я зареди за нов изстрел. В сенките се спотайваха други. Явно обсъждаха как да, се доберат до мен.

Хвърлих се напред към тълпата. Дали щяха да продължат да стрелят с риск да уцелят истински човек?

Древният инстинкт, изпечен в глиненото ми тяло от онзи, който ме създаде, ми изкрещя да бягам. Но сега бях изправен пред друга опасност — от хората-архетипи, които ме заобикаляха отвсякъде. Така че ми се наложи да изпълнявам всички стандартни прояви на вежливост, да се покланям и да правя път на двойките, които не биха си направили труда да се отклонят или дори да забавят крачка пред някакъв си дубликат.

Имах около минута-две за напразни надежди. Жените ме подминаваха, сякаш не съществувах. Повечето от мъжете изглеждаха по-скоро объркани, отколкото враждебно настроени. Един изненадан момък дори ми направи път. Усмихнах му се в отговор. „Някой ден ще се отнеса по същия начин с твой дубликат, приятел.“

Но следващият не бе удовлетворен, когато се отдръпнах. Рязко вдигна лакът и ме сръга в движение. Изгледа ме предизвикателно със светлосините си очи — очакваше да реагирам.

С поклон и извинително-раболепна усмивка се дръпнах от пътя на архито, като същевременно се опитвах да се съсредоточа върху нещо приятно. „Мисли си за закуска, Албърт. За чудния аромат на кафе и препечени филийки. Прости удоволствия, на които ще се наслаждаваш отново, ако тази нощ оцелееш.“

„Аз със сигурност ще им се наслаждавам отново — обади се един вътрешен глас. — Дори това тяло да не успее.“

„Да — последва отговорът. — Но няма да съм аз. Не точно аз.“

Отърсих се от старото екзистенциално раздвоение. А пък и евтини буци като мен нямат обоняние. Едва-едва схващах идеята за миризма.

Синеокото приятелче сви рамене и се обърна. В следващия миг нещо удари паважа до левия ми крак и рикошира през площада.

Бета сигурно съвсем се беше побъркал — да стреля по мен насред тълпа истински граждани! Хората започнаха да се оглеждат. Неколцина спряха погледи върху мен.

А колко хубаво започна сутринта!

Побързах да се отдалеча, но само след няколко метра ме спряха трима млади мъже — добре облечени архита, нарочно препречили пътя ми.

— Вижте го само това муле — обади се най-високият. Друг, с модерна полупрозрачна кожа и червеникави очи, ме сръга с пръст.

— Ей, дубъл! Какво си се разбързал? Не можеш да се надяваш на отвъден живот! Кой ще те поиска отново в такъв вид?

Досещах се, че изглеждам ужасно. Преди да успея да избягам, бандата на Бета се беше потрудила доста добре върху мен. А и до изтичането на срока ми на годност оставаха час-два и напукващата ми се псевдокожа вече показваше сигурни признаци на ензимно разрушаване. Албиносът се изсмя на капака от боклукчийската кофа, който използвах като щит, подуши шумно въздуха и сбърчи нос.

— И смърди ужасно. Като боклук. Разваля ми апетита. Хей! Може би имаме право да се оплачем, какво ще кажете?

— Да. Какво ще кажеш, голем? — злобно се обади дългият. — Дай ни кода на собственика си. Да ни върне парите за вечерята!

Вдигнах помирително ръка.

— Стига, момчета. Изпълнявам важна задача за оригинала си. Наистина трябва да се добера до дома. Сигурен съм, че и на вас няма да ви хареса, ако някой ви отмъкне дубъла.

Забелязах зад триото суматоха и чух шум по Юпас Стрийт. Само да можех да се добера до стоянката на такситата или полицейската будка на Дифенс Авеню! Срещу скромно заплащане щяха да ми осигурят хладилно убежище, докато собственикът ми не дойде да ме прибере.

— Важна значи? — обади се дългият. — Щом твоят човек те иска дори и в такова състояние, бас държа, че ще е готов да си плати, за да те получи!

Третият, набит младеж с тъмнокафява кожа и накъдрена коса, се оказа малко по-състрадателен.

— Оставете това нещастно зелено нещо на мира. Вижте го само как иска да се добере и да си каже рецитацията. Ако го спрем, собственикът му може да се оплаче от нас.

Сериозна заплаха. Дори албиносът сякаш започна да схваща и понечи да се дръпне.

Стрелецът на Бета отново откри огън и ме уцели по бедрото под капака на боклукчийската кофа.

Всеки, който е бил дублиран и прехвърлян, знае, че псевдоплътта е чувствителна на болка. Ужасната агония ме стовари върху един от младоците, който ме изблъска с крясък.

— Разкарай се оттук, миризлива твар! Видяхте ли? Докосна ме!

— Ей сега ще си платиш, буцо нещастна! — обади се дългият. — Я да ти видя етикета.

Все още превит от болка, успях да изкуцукам зад него, така че той да се намира между мен и алеята. Сега преследвачите ми нямаше да посмеят да стрелят и да рискуват да уцелят архи.

— Глупак! Не виждаш ли, че ме удариха?

— И какво? — Ноздрите на албиноса се разшириха от гняв. — Моите дубъли непрекъснато ги размазват в организирани боеве. Няма да ме чуеш да хленча заради това. Нито пък ще си позволя да се бия на място като това! А сега да видя етикета!

Той протегна ръка и аз инстинктивно посегнах към челото си, където се намира идентификационният имплант. Дубликатът-голем е длъжен да показва етикета си на всеки истински човек при поискване. Инцидентът щеше да ми излезе солено… тоест на създателя ми. Семантичната разлика зависеше от това дали ще успея да се добера до вкъщи през следващия един час.

— Отлично. Извикай ченге или арбитър — казах аз, докато опипвах капака на псевдокожата. — Ще видим кой ще се изръси, смотаняк нещастен. Не си играя на войници. Ти възпрепятстваш дубликат на лицензиран следовател. Ония, дето стрелят по мен, са престъпници…

Зърнах как откъм алеята се появиха някакви фигури. Жълтокожите бандити на Бета оправяха хартиените си дрехи и се опитваха да си придадат безобиден вид. Вървяха през тълпата разхождащи се архита, кланяха се наляво-надясно и правеха път — същински вежливи момчета, тръгнали по задачите си и незаслужаващи да им се обръща внимание. Но бързащи.

По дяволите! Никога не бях виждал Бета толкова отчаян.

— … и мозъкът ми съдържа информация, която може да се окаже решаваща за разплитането на важен случай. Искате ли да поемете отговорността за провала?

Двама от тийнейджърите се дръпнаха, явно обезсърчени. Засилих натиска.

— Ако не ме оставите да си върша работата, собственикът ми ще подаде срещу вас жалба за възпрепятстване на изпълнението на служебни задължения!

Около нас започна да се събира тълпа. Това щеше да забави бандата на Бета, но времето не беше на моя страна.

За нещастие третият смотаняк — онзи с изкуствената полупрозрачна кожа — не се хвана на въдицата и набра нещо на комуникатора на китката си.

— Супер. Имам достатъчно мангизи по сметката си за покриване на кръвнина. Щом ще се наложи да плащаме на собственика му, поне да се позабавляваме и да го разпердушиним здравата.

Хвана ръката ми и я стисна със силата на добре тренираните си мускули — истински мускули, а не моите анемични имитации. Заболя ме, но много по-лошо бе осъзнаването, че съм прекалил е блъфирането. Ако си бях държал езика зад зъбите, можеше и да ми се размине. А сега данните в този мозък щяха да бъдат изгубени и Бета в крайна сметка отново щеше да излезе победител.

Младежът вдигна показно юмрук — перчеше се пред тълпата. Възнамеряваше да ми счупи врата.

— Оставете нещастното нещо на мира! — измърмори някой, но останалите го сръгаха да мълчи.

В същия миг се разнесе трясък. Чуха се възклицания и проклятия. Зяпачите се обърнаха към близкия ресторант — хората на една от външните маси тъкмо отскачаха от бъркотията от разлети питиета и изпочупена стъклария. Един зеленокож сервитьор захвърли таблата си и замърмори извинения, докато се мъчеше да махне с някакъв парцал проблясващите парченца от разярените клиенти. После се подхлъзна и зрелищно се стовари на земята, като повлече със себе си един от тях. Целият ресторант избухна в смях, а оберкелнерът се втурна навън, като люто ругаеше зеления и се мъчеше да успокои гостите.

Никой не гледаше към мен с изключение на албиноса — той очевидно не беше на кеф от внезапната загуба на публика.

Сервитьорът бързо скочи и продължи да се мъчи да изтрие архитата с мръсния си парцал. За миг обърна зелената си глава към мен. Краткото му кимване бе повече от красноречиво.

„Използвай момента и се омитай.“

Нямах нужда от специална покана. Бръкнах със свободната си ръка в джоба си и измъкнах тънка карта. На вид не се различаваше по нищо от кредитен диск, но ако я натиснеш ето така, по ръба й със зловещо бръмчене се появява сребриста светлина.

Червеникавите очи на албиноса се разшириха. Дубликатите нямат право да носят оръжия, още по-малко нелегални. Но видът на диска не го накара да се уплаши и да побегне. Гадната му усмивка стана по-твърда и разбрах, че се намирам в лапите на спортист, на хазартен тип, който е склонен да рискува дори плътокръв, стига това да му осигури нещо ново. Някакво ново преживяване. Опит.

Хватката върху ръката ми се стегна още повече. „Давай де!“ — говореше изпълненият му е презрение поглед.

Подчиних му се и силно замахнах надолу. Усетих съпротивата на плътта под бръмчащото острие.

За миг пространството между нас сякаш бе изпълнено с болка и гняв. С неговата болка или с моята? С неговия гняв и изумление, спор няма. Но все пак за частица от секундата се почувствах съединен с младия убиец с вълна на съчувствие. Зашеметяваща връзка с младежкото му аз. С нараненото му чувство за лично достойнство. С агонията да си самотна изолирана душа сред море от себеподобни.

Ако се бях забавил повече от миг, колебанието щеше да ми струва доста скъпо. Но докато устата му се отваряше, за да извика, аз се завъртях и се втурнах през тълпата, следван от проклятия и възклицания на ужас, докато младежът размахваше пръскащ слуз крайник.

Моя пръскащ слуз крайник. Отрязаната ми ръка се сви в спазъм към лицето му. Той се дръпна назад и с отвращение захвърли треперещото нещо на земята.

При същото това кратко обръщане забелязах и двама от жълтите на Бета, които си пробиваха път през обърканите архита и нетърпеливо изблъскваха някои от тях настрани, като същевременно зареждаха катапултите си и се готвеха да стрелят по мен. В цялата бъркотия наоколо изобщо не се притесняваха от свидетелите, още по-малко от евентуални санкции за нарушаване на реда на обществено място. Трябваше да не ми позволят да се измъкна с онова, което знаех.

Да ми попречат да излея съдържанието на своя разпадащ се мозък.

Сигурно съм представлявал страховита гледка, докато тичах със залитане през тълпата, с разкъсана туника, с кървяща отрязана ръка, и крещях като луд на стреснатите архита да се разкарат от пътя ми. Не знаех дали ще успея да се справя. Може би вече бе започнал процесът на оглупяване при изтичането на срока, засилен от псевдошока и изтощението на органите.

Чуло безредиците, на площада се втурна някакво ченге от Четвърта улица — трополеше с тромавата си броня. Синьокожите му дубликати вървяха от двете му страни, пъргави и незащитени. Нямаха нужда от заповеди — знаеха желанията на прототипа си по-добре и от най-добре тренираното пехотно отделение. Единственото им оръжие — заострени като игли пръсти, покрити с упойващ мехлем — бе в състояние да извади от строя всеки човек или голем.

Побягнах от тях и докато тичах, претеглях възможностите.

Не бях навредил физически на никого. Въпреки това положението никак не беше розово. На истински хора им бяха създадени неудобства, дори бяха обезпокоени. Да предположим, че се отървях от жълтите главорези на Бета и се доберях до полицейския фризер. Оригиналът ми щеше да побеснее, ако го одрусат с толкова глоби, че от наградата му за проследяването на Бета не остане нищо. Ченгетата можеха дори да не ме замразят навреме. Напоследък непрекъснато го правеха.

Обзалагам се, че ме следяха поне няколко частни и обществени камери. Но дали бяха успели да ме идентифицират? Лицето на един зеленокож е твърде нехарактерно (а и доста добре обработено от юмруците на жълтурите на Бета), за да се разпознае лесно. Така че оставаше само един избор. Да замъкна това окаяно туловище някъде, където никой няма да успее да го възстанови или разпознае. Да ги оставя сами да се сетят кой е започнал всичко това.

Затичах се към реката, като продължавах да крещя на хората да ми направят път.

Бях почти до парапета на кея, когато властен глас изрева: „Стой!“. Ченгетата-големи са снабдени с високоговорители на местата, където повечето от нас имат синтетични полови органи… зловещ заместител, който няма начин да не привлече вниманието ти.

Чух няколко резки изплющявания отляво. Един камък уцели разлагащата ми се плът, втори рикошира в паважа и отхвръкна към истинския полицай. Може би сега синьокожите щяха да насочат вниманието си към жълтурите на Бета. Супер.

Нямах време за мислене, когато краката ми останаха без опора. Продължиха да се мятат в нищото, сигурно по навик… докато не се стоварих с плясък в мрачните води.

Предполагам, че създавам объркване, като разказвам тази история от първо лице — читателят остава с впечатление, че съм успял да се добера цял-целеничък до вкъщи. Или поне до някакво място, откъдето да мога да предам данните. Къде тогава остава напрежението?

Добре де, нещата не свършиха с падането ми в реката, макар че би трябвало. Някои големи са проектирани за водене на бой, като онези, които запалянковците пращат на гладиаторските турнири… или секретните модели, за които се говори, че съществували в Специалните части. Други пък, предназначени за удоволствия, жертват част от своята elan vital1 за хиперактивни центрове на удоволствието и висококачествен запис на спомените. Можеш да платиш за модел с повече крайници или с усилени възприятия… или за такъв, който може да плува.

Бюджетът ми е твърде скромен, за да си позволявам разни скъпи играчки. Но задължително снабдявам дубликатите си с едно свойство — хипероксигенизация. Така те могат да задържат дъха си дълго време. Много е удобно за работа, в която никога не знаеш дали на някой няма да му скимне да те обгази, да те затвори в багажник на кола или да те погребе жив. Насъбрал съм страхотен коктейл от всякакви подобни спомени. Спомени, които не бих имал, ако мозъкът на дубликата умре прекалено бързо.

Голям късметлия съм.

Леденостудената река се завъртя край мен като пропилян живот. Докато потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко, вътре в мен тихо заговори един глас — глас, който бях чувал и в други ситуации.

„Откажи се. Успокой се. Това не е смъртта. Истинският ти аз ще продължи да живее. А заедно с него — и твоите мечти.

Малкото, които са ти останали.“

Напълно правилно. От философска гледна точка, моят „аз“ е оригиналът ми. Спомените ни се различаваха само по един ужасен ден. Ден, който той прекара бос и по шорти в дома си, зает с кабинетната работа, докато аз се ровех в подземния свят на града, където животът е по-евтин и от живота в роман на Дюма. Моето сегашно продължение означаваше много малко на общия фон на картината.

Отговорих на малкия глас по обичайния начин.

„Заеби тоя екзистенциализъм.“

Всеки път, когато влизам в копира, моят нов дубъл унаследява всичките ми инстинкти за самосъхранение, развивали се милиард години.

„Искам си отвъдното.“

По времето, когато краката ми докоснаха тинестото дъно, вече бях решил да направя своя опит. Разбира се, нямах почти никакъв шанс, но може би съдбата бе решила да започне да раздава от ново тесте. А имаше и още един мотив.

Не позволявай на лошите да спечелят. Никога не ги оставяй да тържествуват.

Макар да нямах нужда да дишам, не беше лесно да задържа краката си опрени в дъното и да си пробивам път през тинята, а всичко около мен беше едновременно хлъзгаво и отвратително. Трудно би било дори за едно изцяло заредено тяло, а времето на това вече изтичаше.

Видимост? Почти нулева. Налагаше се да разчитам на спомените и докосванията. Обмислях вече как да се добера до ферибота нагоре по течението, когато се сетих, че плаващият дом на Клара е закотвен, само на километър надолу по реката от площад „Одеон“. Така че спрях да се боря със силното течение и тръгнах по него, като се мъчех с всички сили да остана близо до брега.

Може би щеше да е по-добре, ако бях направен със сензори, които да регулират нивото на болката. Без тази екстра — проклинах ниското си качество — направо агонизирах, докато се мъчех да си проправям път стъпка по стъпка през проклетата тиня. Здравото блъскане ми остави време да размишлявам върху феноменологичното чувство за вина, което изпитваха създанията като мен.

„Аз съм си аз. Колкото и малко живот, да имам, той все пак ми е скъп. И въпреки това се отказвам от него и се хвърлям в реката само за да спестя няколко кредита на някой друг.

Някой, който ще чука приятелката ми и ще се наслаждава на моите постижения.

Някой, който има същите спомени като моите до онзи момент вчера вечерта, в който той (или аз) легне в копира. С тази разлика, че той си остава вкъщи в оригиналното тяло, а аз отивам да върша черната му работа.

Някой, който никога няма да разбере какъв скапан ден съм имал.“

Това е като обръщането на монета — всеки път, когато влезеш в дубликатора. Когато процедурата приключи, ще бъдеш ли ригът2… оригиналният човек? Или буцата, големът, мулето, дубълът-еднодневка?

Често няма никакво значение, ако успееш да реабсорбираш спомените (както и се очаква) преди да изтече срокът на годност на копието ти. Тогава сякаш просто си бил разделен на две части и се съединяваш отново. Но ако дубълът е страдал или е имал лош ден като моя?

Трудно ми беше да се съсредоточа върху мислите си. В края на краищата това зелено тяло не е създадено за извършване на умствени дейности. Така че насочих вниманието си към непосредствената си задача и продължих да местя крак след крак, бъхтейки през тинята.

Има места, покрай които минаваш всеки ден, но изобщо не си се замислял за тях, защото никога не си предполагал, че ще ти се наложи да ги посетиш. Като това тук например. Всеки знае, че Горта е пълна с всякакви отпадъци. Продължавах да си проправям път през неща, пропуснати от почистващите тралове… ръждясало колело, счупен климатик, няколко стари компютърни монитора, зяпнали ме като очи на зомбита. Когато бях малък, често вадеха цели автомобили, понякога дори заедно с пътниците. Истински хора — тогава нямаше резервни копия, след чийто размазан живот да продължиш нататък.

Онези времена си имаха своите предимства. По времето на дядо ми Горта е смърдяла от мръсотия. Екологичните закони я върнали отново към живот. Сега хората ловят риба от кейовете. А рибата се събира там, където градът изхвърли нещо годно за ядене.

Като мен.

Истинската плът е еластична. Не започва да се разпада след двадесет и четири часа. Протоплазмата е толкова здрава и издръжлива, че потъналите трупове не се разлагат с дни.

Но моята кожа вече бе започнала да се бели още преди да го усетя. Срокът на годност може да се удължи мъничко със силата на волята. Но сега нетрайните органични вериги на изкуственото ми тяло започнаха да се разпадат със смущаваща бързина. Миризмата се виеше около мен и привличаше рибите, които се стрелнаха от всички страни и откъсваха парченцата, които и без това щяха да се отделят всеки момент. Отначало се опитвах да ги прогоня с останалата ми ръка, но това само ме бавеше и не обезсърчи особено речните чистачи. Така че просто продължих напред и трепвах всеки път, когато рецепторът за болка се задействаше от някоя гладна риба.

Сложих край на това, когато стигнаха до очите ми. Зрението щеше да ми е необходимо още известно време.

По едно време от лявата ми страна внезапно към мен нахлу топла вода и ме изблъска от курса. Течението отнесе рибите за минутка и ми даде възможност да се ориентирам…

„Трябва да е каналът на Хан Стрийт.

Да видим. Плаващият дом на Клара е закотвен край Малка Венеция. Това означава на втората пресечка след тази… Или на следващата?“

Трябваше да напрегна всички сили, за да мина покрай канала, без да бъда изблъскан в дълбокото, и накрая успях някак си да достигна каменния откос от другата страна. За съжаление, там отново ме наобиколиха преследвачите ми — риби над мен и раци под краката ми, привлечени от кървящите ми рани; щипеха и отхапваха от бързо разпадащата ми се кожа.

Останалото си го спомням замъглено — дълго и мъчително влачене през тинята, отпадъците и рояците хапещи мъчители.

Твърди се, че поне една черта на характера винаги си остава истинска всеки път, когато прототипът създава свой дубъл. Независимо от останалите промени, нещо от основната ти същност се запазва във всяко едно факсимиле. Ако човекът от истинска плът е честен, песимист или бъбрив, той ще създаде голем с подобни качества.

Клара твърди, че най-постоянното ми качество е инатът.

„Майната им на всички, които казват, че не мога да го направя.“

Тази фраза се въртеше отново и отново в моя разпадащ се мозък. Повтори се хиляда пъти. Милион пъти. Изкрещявах я на всяка следваща болезнена крачка, при всяко следващо ухапване. Фразата се разви отвъд обикновените думи. Тя стана мое заклинание. Фокус. Мантра на изчистения инат, който ме караше да продължа, да продължа да се влача напред, крачка след крачка… докато не се озовах пред малко препятствие.

Известно време го гледах. Покрита с водорасли верига, която се простираше, изпъната и почти вертикална, от котвата нагоре към плосък предмет, направен от дървени трупи.

Плаващ док.

Към него бе привързан някакъв съд. Широкото му дъно бе покрито с раковини. Нямах представа чия е лодката. Знаех само, че времето ми скоро ще изтече. Ако останех още тук, реката щеше да ме довърши.

Сграбчих веригата с единствената си останала осакатена ръка и се набрах, за да освободя двата си крака от засмукващата ме тиня, след което продължих с тласъци нагоре към мъждукащата светлина.

Рибите сякаш усетиха, че наближава последната им възможност. Струпаха се около мен и започнаха да отхапват каквото могат, дори и след като главата ми се показа над повърхността. Метнах ръка върху кея, след което се зачудих какво е следващото, което трябва да направя.

„Дишай. Това е. Трябва ти въздух.

Дишай!“

Треперещото ми поемане на въздух нямаше нищо общо с човешкото вдишване. По-скоро напомняше на шляпването на парче месо, когато го хвърлиш върху дъската, за да го нарежеш. Все пак известно количество кислород нахлу на мястото на водата, изливаща се от лишената ми от устни уста. Това ми даде точно толкова сили, колкото да измъкна единия си крак върху дъските.

Издърпах се с всичките си останали сили и най-накрая се измъкнах от реката за разочарование на рибите, които с негодувание плеснаха с опашки.

По цялото ми голем-тяло се разливаха вълни от агония. Нещо — някаква част от мен — се отдели и падна с плясък обратно във водата. Рибите се нахвърлиха върху нея и шумно я загризаха.

Всяка следваща секунда сетивата ми потъваха във все по-плътен мрак. Някак си отдалечено отбелязах, че едното ми око липсва… а другото е почти изхвръкнало от орбитата си. Наместих го и се опитах да стана.

Всичко ми се струваше изкривено и размазано. Повечето от сигналите, които изпращах към мускулите си, за да ги накарам да се задвижат, оставаха без отговор. Въпреки това обезобразеното ми туловище успя някак си да се изправи, олюлявайки се отначало на колене… а после и на чуканите, които с голямо преувеличение можеха да се нарекат крака.

Като се подпирах на дървения парапет, преодолях няколкото стъпала, водещи към привързаната лодка. Светлините станаха по-ярки и различих някакви ритмични вибрации.

Някъде наблизо някой слушаше шантава музика.

Надигнах глава над бордовия парапет и видях замъглен образ — трептящи пламъчета на върха на тънки бели колонки. Свещи… меката им светлина се отразяваше в сребърни прибори и кристални чаши. А малко по-нататък — стройни фигури, движещи се покрай десния борд.

Истински хора. Облечени елегантно за вечерно парти. Наслаждаващи се на гледката на реката.

Отворих уста с намерението да произнеса някакво любезно извинение за натрапването — и бихте ли били така добри да се обадите на собственика ми да ме вземе преди този мозък да стане на каша?

Онова, което излезе от устата ми, бе грозен рев.

Една жена обърна, видя ме да се прокрадвам към нея от тъмното и нададе ужасен вик, сякаш бях някакво чудовище, излязло от бездната. Доста точно всъщност.

Протегнах със стон ръка.

— Майчице Гея! — Бързо се беше досетила. — Джеймсън! Би ли се обадил на Клара Гонсалес, дето живее на „Каталина Бейби“? Кажи й, че проклетият й приятел е пратил един от дубълите си не на място… и по-добре да побърза да го прибере веднага!

Опитах се да се усмихна и да й благодаря, но насроченият ми край вече не можеше да се отложи. Точно в този миг всичките ми псевдолигаменти решиха да се разтопят едновременно.

Време за разпадане.

Не си спомням нищо след това, но ми казаха, че главата ми се търкулнала и спряла недалеч от кофата с лед, където се охлаждало шампанското. Някой от гостите бил така добър да я сложи вътре, редом с бутилка чудесно „Дом Периньон“ от тридесет и осма.

2. Господарите на дубълите

Добре де, онзи зеленокож не стигна до вкъщи цял-целеничък. Когато отидох да го прибера, беше останала само замразената му глава… и каша от изпаряваща се псевдоплът, размазала се по палубата на плаващия дом на мадам Френкел.

(Бележка до мен: купи някакъв хубав подарък на мадам или Клара ще ти го изкара през носа.)

Разбира се, спасих мозъка — иначе нямаше да имам съмнителното удоволствие да ви разказвам за скапания си ден, в който „аз“ се вмъкнах в подземния свят на дубълите, пропълзях през каналите до леговището на Бета, бях хванат и бит от жълтите му помощници, нито пък за последвалото безумно бягство през града, завършило с отвратителното подводно пътешествие.

Още преди да напъхам лигавия череп в перцептрона знаех, че няма да се насладя истински на ястието от парливи спомени, което щях да получа.

„Благодарни сме ти за това, с което ни даряваш.“

Повечето, хора отказват да свалят спомени, ако подозират, че дубълът име преживял нещо неприятно. Оригиналът може да избира да не научава и да не запомня какво се е случило с буцата. Поредният удобен аспект на съвременната технология на дублиране — да накараш лошия просто да се разкара.

Но аз съм на мнение, че щом създавали нещо, значи носиш отговорност за него. Този дубъл беше искал да остави нещо след себе си. Беше направил всичко по силите си, за да успее. И сега той е част от мен, подобно на стотиците други, които са успявали да се приберат за прехвърляне — още от първия ми опит в правенето на дубликати, когато бях на шестнадесет.

Освен всичко това информацията в този мозък ми трябваше — иначе щеше да ми се наложи да отида с празни ръце при клиента си. А той съвсем не бе от най-търпеливите.

Можеше дори да се окаже, че всяко зло е за добро. Бета беше видял зеленокожото ми копие да пада в реката и да не се появява на повърхността. Всеки би предположил, че се е удавило, било е отнесено в морето или е нахранило рибите. Ако Бета се чувстваше сигурен, можеше и да остане в сегашното си скривалище. А това би ми дало възможност да изненадам пиратите му неподготвени.

Станах от тапицираната маса, като се борех с обърканите си възприятия. Чувствах краката Си странно — истински, от плът И кръв, но същевременно и някак далечни, сякаш само допреди малко съм се мъчил да ходя на разкапващи се чуканчета. Образът на стройния тъмнокос приятел в огледалото изглеждаше странно. Прекалено здрав, за да е истински.

„Честното лице на дубликата от понеделник“ — помислих си, докато наблюдавах как бръчките около истинските ми очи постепенно изчезват. Дори лишеното от подобни събития сваляне на спомени те кара да се чувстваш объркан, когато пресните спомени от цял един ден се втурват в главата ти и се борят да се натъпчат сред деветдесет милиарда неврона само за няколко минути.

В сравнение с него впечатването е съвсем скучно и банално. Копирът внимателно пресява органичния ти мозък, за да прехвърли Постоянната вълна върху новия образец от специална глина, след което го оформя в пещта. Скоро новият дубъл тръгва по задачи, а ти в това време пиеш сутрешното си кафе. Не е нужно дори да му казваш какво да прави.

Той вече знае.

Той е ти.

Жалко, че няма време да направя един още сега. Има и по-неотложни задачи.

— Телефон! — наредих аз и притиснах слепоочията си, за да прогоня отвратителните спомени от пътуването по речното дъно. Опитах се да се съсредоточа върху онова, което дубълът бе научил за леговището на Бета.

— Име или номер — разнесе се мек нисък алт от най-близката стена.

— Свържи ме с инспектор Блейн от АП. Настоявай и открий истинското му местоположение. Ако е блокирал връзката, вмъкни се по спешност.

На Нел, домашния ми компютър, никак не му допаднаха думите ми.

— Три през нощта е — отбеляза тя. — Инспектор Блейн не е дежурен и няма активни копия. Да ти припомням ли последния път, когато го събуди по спешност? Шамароса ни с иск за нарушаване на личното му спокойствие на стойност петстотин…

— Но по-късно, когато се поуспокои, го оттегли. Просто го направи, става ли? Главата ми направо ще се пръсне.

Предусетила нуждите ми, аптечката вече беше започнала органосинтезата и забърка чаша съскащ буламач, който изпих, докато Нел се свързваше. В приглушените тонове дочух разправиите й с недоброжелателния домашен компютър на Блейн. Естествено машината настояваше да приеме съобщение, вместо да буди шефа си.

Когато инспекторът на Асоциацията на предприемачите се обади лично — уморен и страшно ядосан, вече си слагах тежките бронирани дрехи. Казах му да си затваря устата и да ме чака при старата Телър Билдинг след двадесет минути — ако иска най-сетне да приключи случая Уоммейкър.

— И най-добре — да осигуриш най-добрите си копои — добавих. — И да са повечко, ако не искаш да стане патаклама. Помниш ли колко пътници подадоха иск последния път?

Той пусна още една дълга цветиста ругатня, но вече бях грабнал вниманието му. Дочувах характерния вой — пещта му (индустриален модел) се загряваше, за да изпече едновременно трима дубъли брутален клас. Блейн беше с мръсна уста, но когато се наложеше, действаше бързо.

Аз също. Входната врата се отвори послушно и гласът на Блейн се прехвърли върху комуникатора на колана ми, а след това — в този на колата. Когато най-накрая се успокои достатъчно, за да прекъсне връзката, вече карах в утринната мъгла към центъра.

Закопчах яката на непромокаемото си палто и нахлупих ниско шапката си. Клара лично бе ушила костюма ми на частен детектив, използвайки високотехнологични тъкани, които бе измъкнала от резервите на поделението си. Чудесен материал. Но въпреки това защитните пластове не вдъхваха кой знае колко увереност. Много от съвременните оръжия могат да пробият текстилната броня. Както винаги, единственото разумно решение е да пратиш свое копие. Домът ми обаче е доста далеч от Телър Билдинг. Малката ми домашна пещ нямаше да може да загрее и да произведе копие достатъчно бързо, за да стигне навреме за срещата.

Винаги ме побиват тръпки и се чувствам ужасно уязвим, когато трябва да спасявам или арестувам някого. Рискът не е работа за истинска плътокръв. Но какъв друг избор имах?

Някои от най-високите сгради, откъдето се разкриват най-престижните гледки, все още се обитават от истински хора, които да могат да им се насладят с органичните си очи. Но останалата част от Стария град се е превърнала в страна на призраци и прясно изпечени големи, които всяка сутрин излизат от пещите на собствениците си и пътуват към работните си места. Това е един суров свят, едновременно опърпан и многоцветен с евтините работници, пътуващи във всякакви камионетки и разнебитени автобуси, облекли ярко оцветените си тела със също толкова ярки дрехи. За еднократна употреба, също като носещите ги.

Трябваше да приключим с набега си преди да започне дневният наплив на глинени хора, така че Блейн набързо организира наемниците си в сутрешния здрач на две преки от Телър Билдинг. Докато определяше групите и проверяваше маскировката, абаносовият му голем-адвокат се пазареше с тежко бронирано ченге — визьорът й се вдигаше нагоре, докато уточняваше подробностите.

Нямаше какво друго да правя, освен да гриза нокти и да гледам как мъглата постепенно избелява от зазоряването. Вече се мяркаха неясни гигантски силуети, носещи се през каньоните на метрополитена — кошмарни фигури, които биха хвърлили в ужас прародителите ни. Нещо змиевидно мина зад далечна улична лампа и хвърли извиващи се сенки с височина няколко етажа. Разнесе се нисък рев и земята под краката ми потрепери, сякаш минаваше триаско чудовище.

Трябваше да приключим преди този бегемот да доближи.

Забелязах на тротоара опаковка от сладкиш — странно нещо в квартала на дубълите. Взех я и я прибрах в джоба си. Улиците тук обикновено са безупречно чисти — големите не ядат и не плюят. В същото време в канавките можеш да видиш много повече смиващи се трупове, отколкото преди години.

Основната грижа на ченгето бе да се увери, че нито едно от телата не е истинско. Абаносовото копие на Блейн напразно настояваше да получи писмен отказ от евентуални претенции, след което сви рамене и прие условията. Силите ни бяха готови. Две дузини пурпурни помощници, жилави и безполови, някои дегизирани, тръгнаха напред според плана.

Отново погледнах към булевард „Аламеда“. Гигантският силует бе изчезнал. Скоро обаче щяха да се появят други. По-добре бе да побързаме, иначе рискувахме да попаднем в пиковия час.

За най-голяма радост на шефа си наемниците на Блейн свариха пиратите неподготвени.

Бойците ни се промъкнаха покрай външните им детектори в търговски бусове, маскирани като монтьори и големи-куриери, тръгнали да разнасят пратките си. Успяха да стигнат до предните стъпала, когато скритите им оръжия събудиха алармите.

Веднага навън се изсипа дузина от жълтурите на Бета. Започна истинско меле. Глинените хуманоиди се блъскаха един друг, от изстрелите хвърчаха крайници и телата ярко експлодираха, когато запалителните игли улучваха псевдоплътта и запалваха водородно-каталитичните клетки в ефектни малки кълбовидни мълнии.

Щом стрелбата започна, бронираното ченге цъфна заедно със синьокожите си дубликати и се зае да издига прегради и да отбелязва пораженията, извършени от двете страни — всичко, заради което може да се предяви иск. Това си беше чисто търговски въпрос, който не засягаше властите — стига да не пострадат органични хора.

Докато наблюдавах ставащото заедно с истБлейн под прикритието на паркирания му автомобил, се надявах нещата да си останат такива. Бруталните му дубъли тичаха насам-натам и пришпорваха пурпурните. Бързи и груби, набързо изпечените му големи не бяха титани на мисълта, но бяха наследили умението му да прилага натиск. Още няколко минути и щяхме да си пробием път вътре и да спасим откраднатия образец преди Бета да успее да унищожи всички улики за пиратството си.

— Ами каналите? — попитах аз, като си спомних как зеленокожият ми дубъл се промъкваше през тях вчера… екскурзия, която беше почти толкова неприятна, колкото и последвалото пътешествие по речното дъно.

Широкото лице на Блейн се изкриви под полупрозрачния му визьор, по който примигваха знаци и схеми. (Прекалено е старомоден, За да използва импланти в ретината. Или пък просто му харесва ефектът.)

— Имам един робот там — изръмжа той.

— Защитата на роботите може да се разбива.

— Само ако са достатъчно хитри, за да се справят с новата входна верига. Този е модел от Санитарната служба. Твърдо програмиран и тъп като камък. Задачата му е да прокара широкободов оптичен кабел през канализацията в мазето до тоалетната на Бета. Никой няма да успее да мине покрай него, гарантирам ти.

Изсумтях скептично. Както й да е, най-големият ни проблем беше не бягството, а как да се доберем до скривалището преди доказателството да иде по дяволите.

По-нататъшните коментари, бяха прекъснати от странна гледка. Полицайката прати едно от синьокожите си копия право в средата на сражението! Без да обръща внимание на свистящите куршуми, то започна да ръчка падналите бойци, за да се увери, че с тях е свършено, след което отрязваше главите им и ги пъхаше в хладилна чанта за евентуален разпит.

Нямаше особен шанс. Бета беше прословут с внимателното отношение към дубълите си — използваше фалшиви идентификатори и програмираше мозъците им да се саморазрушат, ако бъдат заловени. Щеше да е невероятен късмет, ако днес научехме истинското му име. Колкото до мен, щях да съм щастлив да завърша успешно спасяването и да сложа край на това конкретно негово начинание.

Мощни експлозии разтърсиха „Аламеда“ и всички входове на Телър Билдинг изчезнаха в гъсти кълбета дим, които запълзяха към укритието ни. Нещо рязко зашлеви врата ми и шапката ми отхвръкна. Свих се още по-ниско, като дишах тежко и се мъчех се да измъкна фиброскопа си — много по-безопасен начин да огледаш наоколо. Той се изви над капака на колата и автоматично се завъртя, за да насочи лещите си към битката. В импланта в лявото ми око се появиха неясни образи.

(Бележка до мен: нося този имплант вече пет години. Не става за нищо. Време за обновление? Или още ти е зле от последния път?)

Синьото ченге-дубъл все още беше там — проверяваше телата и установяваше повредите, дори когато нашите пурпурни бойци се хвърлиха напред, като атакуваха всеки възможен отвор на сградата с безразсъдството на фанатици. Докато гледах, няколко случайни изстрела уцелиха полицейския голем, завъртяха го и върху близката стена се залепиха клисави буци. Той се олюля и се преви. Трепереше. Личеше си, че сензорите за болка продължават да работят. Пурпурните наемници могат да действат и без такива клетки, без да обръщат внимание на раните и да продължат да стрелят с оръжията, които държаха във всяка ръка. Но работата на синьокожия е да усилва възприятията на истинското ченге. Той усеща.

„Ох! — помислих си аз. — Това здравата боли.“

Всеки, който гледа как страда нещо осакатено, би очаквал от него да се самоунищожи. Но вместо това големът се изправи, потрепери и с куцукане се върна към работата си. Преди век това сигурно би изглеждало като геройство. Но всички знаем що за типове постъпват днес в полицията. Истинското ченге сигурно просто ще свали спомените на дубъла си… и ще им се изкефи.

Телефонът иззвъня със сигнала за висок приоритет — Нел искаше да отговоря. Три почуквания по горния десен кучешки зъб дадоха сигнал „да“.

В лявото ми око се появи лице. Жената, чиито светлокафяви черти и златна коса бяха известни по целия континент.

— Господин Морис, гледам репортажи за набег в Стария град… и виждам, че АП е регистрирала разрешение за подкрепление. Това ваша работа ли е? Намерихте ли откраднатата ми собственост?

Репортажи ли?

Огледах се и забелязах няколко камери, носещи се над полесражението. Носеха емблемите на вечно жадните за новини новинарски канали. Лешоядите нямаше да чакат дълго.

Потиснах язвителния отговор. Длъжен си да отговаряш на клиента си дори когато се намесва в най-неподходящия момент.

— Ъъъ… още не, маестра. Може и да сме ги изненадали, но…

Блейн ме сграбчи за ръката. Заслушах се.

Експлозиите бяха спрели. Някъде отвътре в сградата се чуваха приглушени изстрели.

Все още напрегнат, подадох глава. Градското ченге изтрополи покрай нас в тежката си броня, съпроводена от голите си синьокожи дубликати.

— Господин Морис? Казахте ли нещо? — Красивото лице раздразнено се намръщи в лявото ми око. Примигването не помогна. — Очаквам да ме държите в течение…

Появи се отряд зелени чистачи на розови ивици — носеха метли и водни прахосмукачки, готови да разчистят района преди пиковият час да домъкне днешните пътници. Заменими или не, те не трябваше да се озоват на място, където се вихреше битка.

— Господин Морис!

— Извинете, маестра. Сега не мога да говоря. Ще ви се обадя, когато разполагам с повече информация. — Преди да успее да възрази, чукнах кътника си и прекъснах връзката. — Е? — обърнах се към Блейн.

Визьорът му избухна в цветове, които бих могъл и да разгадая, ако бях в образа на кибер-дубъл. Бидейки обаче просто органичен, стоях и чаках.

— Вътре сме.

— А образецът?

Блейн се ухили.

— Пипнахме го! Сега я извеждат.

За първи път се почувствах малко по-обнадежден. Все пак на прибежки стигнах до шапката си и нахлупих еластичната броня на главата си. А и Клара щеше доста да се намръщи, ако я изгубя.

Изтичахме покрай чистачите нагоре по двадесетте стъпала на главния вход. Разбити тела и парчета псевдоплът се бяха смесили в многоцветна бъркотия, която придаваше на бойното поле зловещото чувство за нереалност. Скоро мъртъвците щяха да изчезнат и щяха да останат единствено осеяните с дупки от куршуми стени и бързо възстановяващи се прозорци. И треските от огромната врата, която пурпурните бяха взривили, докато си проправяха път навътре.

Новинарските ботове се спуснаха надолу и ни засипаха с въпроси. Публичността можеше да бъде и полезна за работата ми, но само ако има добри новини за съобщаване. Затова си траех, докато от мазето не се появиха двама от здравеняците на Блейн, подкрепящи от двете си страни една много по-дребна фигура.

Слузестата консервираща течност капеше от сияещата като сняг гола плът — чисто бяла, с изключение на синините, обезобразяващи бръснатата й глава. Но макар и плешиви, излъскани и оцветени като дубъл, лицето и фигурата не можеха да се сбъркат. Току-що бях говорил с оригинала. Ледената принцеса. Маестрата на „Студио Нео“ — Джинийн Уоммейкър.

Блейн нареди на пурпурните да напъхат образеца в съхраняващия контейнер, за да се запази, докато дойде време да даде показания. Но бледата фигура ме забеляза и закова на място. Гласът й, макар и изморен и слаб, си оставаше същия зноен контраалт.

— Гос-с-сподин Морис… Виждам, че доста фриволно действате със сметката си за текущи разходи. — Тя погледна към разбитата врата и прозорците — много от тях разбити до степен да не могат да се възстановят. — И аз трябва да платя всичко това?

От забележката на копието научих няколко неща. Първо, че е било отвлечено след като Джинийн Уоммейкър ме бе наела. Иначе нямаше откъде да знае кой съм.

Второ, независимо от няколкото мъчителни дни, прекарани в разтвор WD-90 никакви физически злоупотреби не можеха да потиснат арогантността, която Джинийн влагаше във всяка своя репродукция. Макар и плешиво, натъртено и омазано в слуз, копието се държеше като богиня. Дори избавлението му от ръцете на Бета не можеше да спечели благодарността му.

„Да не очакваш нещо друго? — помислих си. Клиентите на Уоммейкър са сбърканяци. Нищо чудно, че евтините ментета на Бета се харчат толкова много.“

Блейн реагира така, сякаш стои пред истинската Уоммейкър. Толкова силно беше присъствието й.

— Естествено Агенцията на предприемачите ще очаква покриване на разходите. Вложихме много сили, за да гарантираме тази спасителна операция…

— Това не е никакви спасителна операция — възрази млечнобелият модел. — За мен няма продължение. Да не мислите, че оригиналът ми ще свели спомените ми след всичко преживяно? Вие просто връщате открадната собственост, това е всичко.

— Бета отвличаше копията ви на улицата, за да ги използва за създаването на пиратски дубликати…

— С което нарушаваше авторските ми права. А вие сложихте край на това. Чудесно. Точно за това ще платя на АП. За хващането на нарушители на лицензи. Колкото до вас, господин Морис, вие ще бъдете щедро обезщетен. Само не се правете, че сте извършили някакво геройство.

По слабото й тяло премина гърч. По кожата й се виждаха тънки пукнатини, които с всяка секунда ставаха все по-дълбоки. Тя погледна към пурпурните.

— Какво чакате? Няма ли да ме потапяте? Или да чакаме, докато се разпадна?

Не можех да не се възхитя. Дубълът знаеше, че няма да бъде върнат в красивата глава на Джинийн. Животът й — доколкото го имаше — щеше да завърши болезнено, а псевдомозъкът й — сканиран за доказателствата. И въпреки това тя продължаваше да се държи с типичното си достойнство. С типичната арогантност.

Блейн махна на пурпурните и те забързаха с лекия си товар покрай зелените чистачи на ивици, покрай синьокожите ченгета и изпаряващите се части от телата, които само преди минути се бяха вкопчили едно в друго в смъртоносна схватка. Забелязах как Блейн проследява с очи белоснежното копие и се запитах дали не е един от феновете й?

Не. Той презрително изсумтя.

— Не си заслужава. Всички тези разходи и риск само защото примадоната не си е направила труда да обезопаси дубълите си. Нямаше да ни се наложи да се морим, ако имаха проста опция за самоунищожение.

Не възразих. Блейн е от онзи тип хора, които подхождат към технологията на изпичане съвсем прагматично. Той се отнася към собствените си дубъли като към удобни инструменти и нищо повече. Аз обаче разбирах защо Джинийн Уоммейкър не вгражда в копията си бомби с дистанционно управление.

Когато съм дубъл, обичам да се правя на безсмъртен. Така ми е по-лесно да изкарам скапания ден.

Полицейските бариери се вдигнаха точно навреме за часа пик и огромните тежки динобуси и тънките тролеи с махови колела започнаха да разнасят товара си — сиви офис-големи, по-евтини зелени и оранжеви работници, тълпи раирани еднодневки и разни други типове. Дошлите на Телър Плаза зяпнаха разнебитените стени. Сивите потърсиха в новинарските емисии сбито представяне на сражението. Някои посочиха Блейн и мен и запечатаха по някой необичаен спомен, които довечера да отнесат на архитата си.

Бронираната полицайка се приближи към Блейн с предварителен разчет на щетите й глобите. Уоммейкър бе права за сметките и отговорностите. АП трябваше да покрие по-голямата част от разходите… поне до деня, когато най-сетне не пипнехме Бета и не наложихме преразглеждане на сметките. Но и когато това станеше, Блейн можеше единствено да се надява, че ще попадне на някой с дълбоки джобове в сметките на Бета. Достатъчно дълбоки, за да може АП да си покрие наказателните глоби.

Блейн ми предложи да го последвам в мазето и да разгледаме фабриката за пиратски копия. Вече я бях виждал. Само преди няколко часа „аз“ бях там и керамичната ми кожа бе здраво обработена от неколцина теракотени войници на Бета. А пък и АП разполагаше с поне дузина наети абаносови криминалисти, които бяха много по-способни да разчепкат всичко намерено — те разполагаха със специализирани възприятия, с които биха могли да подушат всяко ъгълче с надеждата да открият истинското име и местонахождението на Бета.

„Сякаш има някакъв смисъл — помислих си, докато излизах навън за глътка свеж въздух. — Бета е лукав кучи син. Дебна го години и винаги успява да се измъкне.“

Разбира се, от полицията нямаше никаква полза. Отвличането на дубъли и нарушаването на авторското право са обект на гражданското право още от времето на Голямата дерегулация. И щеше да си остане чисто търговски въпрос, тъй като Бета много внимаваше да не навреди на истински човек. А това правеше поведението му снощи странно. Преследването на зеленокожия ми дубъл в района на „Одеон“ и стрелбата с риск да уцели някой разхождащ се архи говореха за нещо, приличащо на отчаяние.

„Снощи Бета явно е бил объркан. Хващал ме е и преди, без нито веднъж да ме разпитва така ожесточено!

Всъщност обикновено просто ме убива, без капка злоба или лошо чувство. Поне доколкото знам. От онези случаи, когато успявам да възстановя спомените.“

Проблемът, който бе накарал жълтурите на Бета да ме изтезават снощи, ги бе направил и непредпазливи. Малко след като ме пребиха, те се махнаха до един и ме оставиха завързан в мазето между две автоматични пещи, които фабрикуваха евтините копия на Уоммейкър, въплътявайки в тях ексцентричните черти на дребното белокожо копие, което бяха отвлекли. Дори не си направиха труда да проверят какви инструменти бях скътал под псевдоплътта си! Стана така, че бягството се оказа много по-лесно от проникването вътре (може би прекалено лесно?), макар че накрая Бета се опомни и започна преследването.

Сега се върнах като победител, нали така? Спирането на производството би трябвало да е сериозен удар по пиратското предприятие на Бета. Защо тогава имах чувството, че нещо не е наред?

Отдалечих се от шума от движението — оглушителна какофония от автобусни клаксони и ревове на динозаври — и се оказах пред алея, маркирана с мигащи ивици, специално настроени да дразнят човешкото око.

„Пазете се! — предаваше носещата се във въздуха лента. — Структурна нестабилност! Пазете се!“

Подобни видими само за истинските хора предупреждения стават все по-често срещано явление, тъй като никой не обръща особено внимание на сградите в тази част на града. Защо да се поддържат, след като единствените им обитатели са заменими глинени хора, които биват възстановявани срещу жълти стотинки всеки ден? Добре де, бордеите са наистина забележителни. Чистота, съчетана с разруха. Поредната ирония на дерегулацията, която придава на кварталите на дубълите техния характерен чар.

Извърнах очи и минах покрай мигащото предупреждение. Никой не може да ми каже къде да ходя! А и шапката бе в състояние да ме предпази от падащи отломки.

Покрай алеята бяха наредени огромни контейнери за рециклиране на псевдоплът, които се пълнеха от нагънатите като акордеон тръби, спускащи се от сградите от двете страни. Не всички дубъли се връщат у дома след двадесетчасовия работен ден за разтоварване на спомените си. Създадените за скучна и еднообразна работа са специално програмирани да изпитват удоволствие от нея и просто бъхтят, докато не получат специално вградения призив да се оттеглят за последна почивка в един от тези пълни с глинена каша контейнери.

Точно в момента онова, което призоваваше мен самия, бе леглото ми. След дългия ден и половина (който ми се струваше много по-дълъг) щеше да е великолепно да направя днешните си копия и да потъна в приятен сън.

„Да видим сега — помислих си. — Какви тела ще нося? Освен Бета ме чакат още пет-шест по-маловажни случая. Повечето изискват просто малко по-сериозно ровене из мрежата. С тях ще се заема от вкъщи като абаносов. Малко скъпичко, но затова пък ефективно.

Разбира се, трябва да има и зеленокож. Имам за вършене сума ти допълнителни задачи. Пазаруване, пране. Трябва да се оправи тоалетната. Да се окоси ливадата пред къщи.

Останалите градински работи — кастрене и засаждане — минават в графата свободно време/хоби. Тях ще свърша лично. Може би утре.

Е, двама ще стигнат ли? Няма да ми трябват сиви, освен ако не изникне нещо.“

След рециклиращите контейнери имаше свободно пространство между сградите — задна уличка, продължаваща на юг, с рампи към стар паркинг. Над уличката бяха прехвърлени кабели и въжета за простиране. Евтини дрехи се полюшваха под сутрешния ветрец. От разнебитените пожарни изходи се носеха гръмки гласове и гръмка музика.

В днешно време всеки има нужда от хоби. За някои хора това е същински втори живот. Пращат свои копия тук и заедно с други си правят семейства, занимават се с някаква пародия на бизнес, имат свои мечти и дори се разправят със съседите. Викат им „глинени опери“. Цели изоставени квартали биват заемани и пресъздават Ренесансова Италия или Лондон по времето на Блица. Трябваше само да притворя очи под развяващото се пране, за да си представя, че се намирам в някакво гето отпреди повече от век.

Романтичният чар точно от този сценарий нещо ми убягваше. Истинските хора вече не живеят по подобен начин. От друга страна, какво ме засяга как другите си прекарват свободното време? Да си голем винаги е въпрос на избор.

„Е, почти винаги.“

Тъкмо затова продължавах да работя по случая Бета въпреки хабенето на нерви, побоите и това, че моите „аз“-ове изчезваха завинаги. В стила на индустриалната кражба на Бета имаше нещо много сходно с някогашното робство. Зад престъпния му бизнес се криеше някаква обезпокоителна психопатология.

И така, кварталите на дубълите си имаха всякакви ексцентрични кътчета и местенца — от Дикенсови фабрики до приказни увеселителни центрове и същински военни зони. Дали някои от любопитните качества на тази алея имаха нещо общо с моя случай? Преди сутрешното нападение районът бе обследван от, няколко летящи, очи на АП. Но човешкото зрение е способно да забележи неща, които камерите не виждат. Като следите от куршуми по някои тухли. Пресни следи. Натрошеният хоросан беше пресен на пипане.

И какво от това? Нищо особено за квартала. Не обичам съвпаденията, но в момента основният ми приоритет беше да си оправя сметките с Блейн и да се прибера вкъщи.

Обърнах се и отново пристъпих в алеята с контейнерите — и се заковах на място. Някъде над главата ми се разнесе съскащ звук.

Сякаш смътно различих някой да изрича името ми.

Бързо отскочих настрани, посегнах към ремъка под сакото си и се взирах нагоре.

Второ тихо съскане насочи вниманието ми към една от тръбите, спускаща се от горните етажи на Телър Билдинг към контейнера за отпадъци. Присвих очи и забелязах някакъв силует в полупрозрачната тръба, беше се хванал някак си, запънал се беше с крака и правеше отчаяни опити да не измине последните два метра до контейнера.

Разбира се, усилията му бяха напразни. Острите изпарения щяха да се справят с малкото останала псевдоплът на нещастника. А и следващият дубъл, който скочеше в тръбата, щеше да падне с достатъчно сила, за да измъкне разпадащите му се крайници и да го повлече със себе си право в супата отдолу.

Все пак от време на време стават, такива неща — особено с тийнейджърите, които не са свикнали с новия втори цикъл на банална смърт и тривиално прераждане. Понякога се паникьосват във фазата на рециклирането. Естествено е. Когато запечатваш спомените и копираш душата си в глинена кукла, ти влагаш в нея много повече от простия списък с дневните задачи. В това число и уменията за оцеляване, наследени от дългата ера, през която хората са знаели само един вид смърт. Онзи, от който се страхуваме.

Всичко опира до индивидуалността. Казват ти го още в училище — не прави дубъли-еднодневки, докато не си в състояние да се освобождаваш от тях.

Вдигнах пистолета си.

— Е, приятел, ще те избавя от…

И тогава го чух пак. Една-единствена прошепната дума.

— Мо-о-рррисссс!

Примигнах няколко пъти и по гърба ми полазиха тръпки. Чувство, което може да изпиташ пълноценно само когато си в истинското си тяло и душа — със същата онази нервна система, която е реагирала на сенките в тъмното, когато си бил на шест.

— Познавам ли те?

— Не така добре… както аз теб…

Прибрах оръжието, затичах се и скочих. Успях да се хвана за ръба на контейнера и се набрах нагоре. Лесна работа. Всеки ден, когато откриеш, че си истинският, една от главните ти задачи е да поддържаш старото тяло във форма.

Застанал на капака на контейнера, се намирах много по-близо до изпаренията. Когато си голем в последния си час от съществуването си, миризмата им ти се струва донякъде привлекателна. В органична форма я намирах за отвратителна. Но затова пък можех да видя лицето, което се взираше в мен през разкъсаната пластмаса. Вече се разпадаше от пептидното изтощение. Бузите бяха хлътнали, а цветът им, доскоро ярко бананов, се бе превърнал в болнаво жълт. Въпреки това разпознах един от любимците на Бета.

— Май си загазил — отбелязах, като се вгледах по-внимателно. Дали не бе някой от жълтурите, които ме измъчваха снощи, когато бях зеленокож пленник? Сигурно беше избягал от нападението, измъкнал се бе от пурпурните на Блейн нагоре по стълбите и след това бе скочил в тръбата с измамната надежда, че ще се спаси.

Все още ясно си спомнях един жълт Бета, който ми хвърляше злобни погледи, докато с умението на истински експерт стимулираше рецепторите за болка, които дори моите зеленокожи намират за реалистични. (Да си първокласно копие си има и своите отрицателни черти.) Спомних си, че тогава се питах защо? Какво се мъчеше да постигне с мъченията? Половината от въпросите му нямаха абсолютно никакъв смисъл!

Както и да е, дълбоката увереност ми помогна да преодолея болката. „Няма значение“, повтарях си отново и отново по време на нощния плен. И наистина нямаше. Не чак толкова.

Защо тогава трябва да ми е жал, като гледам как страда този голем?

— Тук съм от много време — каза ми той. — Дойдох да разбера защо няма контакт с това предприятие…

— От много време ли? — погледнах часовника си. От началото на атаката на пурпурните бе изминало по-малко от час.

— … и открих, че е било поето от други, също като останалите! Преследваха ме… влязох в тръбата… заключих горния отвор… мислех си…

— Чакай! „Поет“ ли казваш? Имаш предвид точно сега, така ли? Нашето нападение…

Лицето бързо се разпадаше. Звуците, излизащи от устата му, ставаха все по-трудни за разбиране. Повече приличаха на клокочещи хрипове, отколкото на думи.

— Отначало си помислих… че ти си виновникът. Нали ме преследваш от години… Но сега мога да ти кажа… оставаш с празни ръце… както обикновено… Морисссс.

Не се бях качил при гадните изпарения, за да бъда обиждан.

— С празни ръце или не, с това твое предприятие е свършено. Благодарение на мен. Скоро ще приключа и с останалите…

— Твърде късно! — клокочещите хрипове напомняха на някакъв зловещ смях. — Те вече са поети… от…

Пристъпих напред, като едва не повърнах от зловонието, разнасящо се от разпадащата се кожа на голема. Сигурно бяха минали часове от изтичането на срока му. Оцелял бе единствено със силата на волята си.

— Поети, казваш? От кого? От друг крадец на авторски права? Дай ми името!

От ухилването лицето му се разцепи и под разкъсаната псевдоплът се показа рушащият се керамичен череп.

— Иди при Алфа… Кажи на Бетзалел да пази емета!

— Какво? При кого да ида?

— При източника! Кажи на Ри…

В този миг нещо се счупи. Един от краката му, предполагам. Самодоволната физиономия се смени с израз на внезапен ужас. За част от секундата ми се стори, че виждам в мътните глинени очи на Бета Постоянната вълна на душата.

Дубълът с вой изчезна от погледа ми…

… след което се чу плясък. Докато парите се сгъстяваха, измърморих нещо като опрощение…

— Чао.

… и скочих обратно на уличката. Последното нещо, което ми трябваше точно сега, бе да допусна в главата си поредната извратена параноична шега на Бета! Както и да бе, кратката среща е записана от импланта в окото ми. Аналитичният ми абаносов голем щеше да се занимае с думите по-късно.

Работа като моята изисква концентрация. И способност да отсееш важното.

Така че изхвърлих случая от главата си.

До следващия път.

Върнах се на „Аламеда“. Реших да не чакам, докато Блейн приключи с мазето. Да ми изпрати отчет. Работата беше свършена. Поне моята част от нея.

Докато вървях към колата си, зад мен се разнесе женски глас.

— Господин Морис?

За миг си въобразих, че истинската Джинийн Уоммейкър се е втурнала насам, за да ме поздрави; Да бе, как ли пък не.

Обърнах се и се озовах лице в лице с някаква брюнетка. По-висока от маестрата, не толкова пищна, с по-тясно лице и с малко по-висок глас. Въпреки това беше привлекателна. Кожата й бе в един от десетките хиляди оттенъци на човешкото кафяво.

— Да?

Тя размаха карта, покрита с разноцветни фрактали. Те автоматично задействаха оптиката в лявото ми око, но шарките бяха прекалено сложни или модерни, за да може безполезната система да се справи с нея. Раздразнен, чукнах предния си зъб, за да запиша образа. По-късно Нел щеше да се справи с главоблъсканицата.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице?

Може би беше новинар или търсач на трилъри.

— Първо, позволете ми да ви поздравя за успеха. Станахте знаменитост, господин Морис.

— За петнадесет секунди — машинално отговорих аз.

— О, за много повече. Уменията ви бяха привлекли нашето внимание преди тази развръзка. Ще ми позволите ли да ви отнема няколко минути? Един човек иска да ви види.

И посочи по улицата. Наблизо бе паркирана лъскава лимузина. Скъпо на вид юго.

Обмислих положението. Маестрата очакваше да й се обадя и окончателно да потвърдя, че пазарът ще престане да се наводнява с играчки Уоммейкър трета ръка. Но, дявол да го вземе, аз съм човек; Лично за себе си бях убеден, че вече съм докладвал на една Джинийн — на бялото копие. Защо ми е да го правя втори път? Знам, че не е логично. Но госпожица Фрактал ми даваше извинение да изклинча от едно изключително неприятно задължение.

Свих рамене.

— Защо не?

Тя се усмихна и ме хвана под ръка в стил края на тридесетте. Чудех се какво ли иска. Някои новинари обичат да се нахвърлят върху детективи след зрелищен удар… макар че репортерите рядко карат подобни коли.

Вратата на лимузината се плъзна настрани и стъпалото се спусна, така че трябваше съвсем леко да наведа глава, за да вляза. Вътре бе затъмнено. И пищно. Биолуминесцентно осветление и облицовка от истинско дърво. Седалките от псевдоплът съблазнително помръдваха, досущ като изпълнени със страст длани. В бара проблясваха кристални гарафи и бокали. Скъпо. Напудрено.

Насред всичко това, преметнал крак върху крак като истински собственик, седеше светлосив голем.

Малко е странно да видиш буца глина да се перчи в компанията на красива истинска асистентка, но какъв по-добър начин да покажеш колко си богат? Всъщност домакинът ми имаше вид, сякаш се е родил сив. Сребърна коса и кожа като метал, ъгловати, сякаш изсечени скули… не точно сиво, внезапно осъзнах аз. По-скоро платинено.

„Изглежда ми познат.“ Опитах се да пратя снимка на Нел, но лимузината бе екранирана. Платиненият голем се усмихна, сякаш разбра какво се е случило. Почувствах се малко по-добре от факта, че създанието няма никакви законни права.

„И какво от това? Пак може да те купи и продаде за нула време“ — помислих си, докато сядах срещу него. Госпожица Фрактал се настани на живата седалка между нас, отвори хладилника, извади бутилка „Туборг“ и ми наля една чаша. Най-основно гостоприемство. Предпочитанията ми към бирата са описани в публичния ми профил. Няма място за разследвания.

— Господин Морис, позволете да ви представя вайс Енеас Каолин.

Успях да потисна външния израз на изненадата си. Естествено, че ще ми изглежда познат! Като съосновател на „Универсални пещи“, Каолин бе един от най-богатите хора по цялото Западно крайбрежие. Ако трябва да сме точни, почтителното обръщение „вайс“ — също като „господин“ — трябва да се използва единствено към истински човек, към оригинала, който има право на глас. Естествено нямаше да настоявам за, спазване на протокола, щом този приятел искаше да се обръщат към елегантната му черупка с „вайс“.

— За мен е удоволствие, вайс Каолин. С какво мога да ви бъда полезен?

Бляскавият дубъл едва забележимо се усмихна и кимна към големите, които все още разчистваха останките от бойното поле.

— Поздравления за успеха ви срещу коварния неприятел, господин Морис. Макар че не съм сигурен за финала. Цялото това насилие изглежда доста брутално. Екстравагантно.

Дали Каолин не беше собственик на разнебитената Телър Билдинг? Нима един трилионер няма по-важни задачи за дубликатите си от това да му донасят отчети за пораженията, причинени от един частен детектив?

— Само проведох разследването — казах аз. — Нападението бе работа на Асоциацията на предприемачите.

— АП — обади се младата жена — желае ясно да покаже, че предприема крути мерки спрямо отвличанията на копия и кражбата на авторски права…

Тя млъкна, когато копието на Каолин вдигна ръка. Текстурата на кожата бе толкова съвършена, че приличаше на плътокръв — виждаха се дори вените и сухожилията.

— Не става въпрос за нападението — невъзмутимо каза той. — Онова, което искаме да обсъдим, е самото разследване.

Учудих се. Несъмнено Каолин разполагаше със служители, които да се занимават с въпросите на сигурността. Наемането на външен човек означава, че става въпрос за нещо необичайно.

— Значи не сте дошли тук просто от любопитство — казах аз и посочих бъркотията навън.

— Разбира се, че не — каза младата асистентка. — От известно време ви наблюдаваме.

— Така ли? — примигна дубълът на Каолин, но после поклати сребърната си глава. — Няма значение. Интересува ли ви, господин Морис?

— Естествено.

— Добре. В такъв случай ще ни придружите. — Той вдигна ръка, за да предотврати възможно възражение от моя страна. — Тъй като присъствате лично, ще ви плащам по най-високата тарифа за консултации, докато не решите дали да приемете, или да откажете, случая. Всичко си остава строго поверително. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм.

Телефоните и на двама ни разпознаха ключовия израз „строго поверително“. Сега те щяха да измъкнат последните няколко минути от латентната памет, да ги бележат с часа и датата и да ги използват като договор за времето оттук нататък.

Лимузината потегли.

— Колата ми… — започнах аз.

Младата жена направи някакъв сложен жест и бързо почука с пръсти. Миг по-късно в лявото ми око проблесна кратко текстово съобщение от волвото ми искаше разрешение да приведе автошофьора в подчинение на голямото юго. Ако кажех „да“, щеше да ни следва плътно.

Така и направих. Асистентката на Каолин бе много добра. Може би си заслужаваше разточителството да я наемеш истинска. Искаше ми се да бях успял да разбера името й.

Хвърлих бърз поглед напред и забелязах сянката на шофьора зад замъгленото стъкло. Дали и той бе истински? Какво пък, богаташите не са като нас.

Сутрешният час пик продължаваше и лимузината трябваше бавно да заобикаля огромните динобуси, бълващи пътници-големи от кошовете и стойките, провесени по дължината на хълбоците им. Превозните средства се тътреха и пръхтяха, люлееха грациозно дългите си вратове и свеждаха човекоподобните си глави една към друга, за да разменят клюки, без да обръщат внимание на заобикалящата ги блъсканица. От такава височина отпечатаните водачи имаха чудесна гледка към опустошената Телър Билдинг. Можеха дори да надничат през прозорците и да поглеждат зад ъгъла.

Всяко дете си мечтае да стане шофьор на автобус, като порасне.

Скоро излязохме от Стария град с неговата смесица от мизерия и крещящи цветове, със запуснатите сгради, заети от нова раса същества-еднодневки, създадени за здрава работа или здрави забавления. Пресякохме реката и продължихме все така равномерно напред, следвани от колата ми, привързана към нас с невидимите контролни нишки. Архитектурата ставаше все по-мащабна и по-модерна, макар че хората станаха по-малко привлекателни на външен вид с еднообразната си естествена пигментация, варираща от бледо, почти бяло, до шоколадовокафяво. Тролеите и динобусите отстъпиха място на велосипеди и бягащи хора, в сравнение с които се чувствах ужасен мързеливец, нехаещ за себе си. Още в училище ти втълпяват — грижи се за органичното си тяло. Имаш един-единствен оригинал.

Дубликатът на Енеас Каолин заговори отново:

— Проследих как вчера на няколко пъти се измъкнахте на косъм. Впечатлен съм. Очевидно сте много находчив, господин Морис.

— Това е част от работата ми. — Свих рамене. А сега ще ми кажете ли за какво става дума?

Отново одевешната тънка усмивка.

— Нека Риту да обясни. — Той кимна към истинската си асистентка.

Риту. Значи това беше името й.

— Извършено е отвличане, господин Морис — каза младата тъмнокоса жена! Гласът й бе напрегнат.

— Хм. Разбирам. Е, издирването на крадена собственост е една от специалностите ми. Кажете, дубълът имаше ли локатор?

Тя поклати глава.

— Не ме разбрахте правилно. Става въпрос не за обикновена кражба. Не за „дубълокрадство“, както казват на улицата. Жертвата е истински човек. Всъщност става въпрос за баща ми.

Примигнах.

— Но…

— Той не е просто обикновен човек — обади се Каолин. — Доктор Йосил Махарал е блестящ изследовател. Съосновател на „Универсални пещи“ и основен притежател на патенти в областта на корпоративното дублиране. Както и мой много добър приятел, ако мога да добавя.

За първи път забелязах платинената глава да трепва. Емоции? Трудно е да се определи.

— Но защо не сте се обърнали към полицията? — попитах аз. — Те се занимават с престъпленията срещу истински хора. Да не би похитителите да са заплашили, че ще го убият, ако се разприказвате? Несъмнено знаете, че има начини да уведомите определени служби, без…

— Вече обсъдихме въпроса с щатската и държавната жандармерия. Властите се оказаха безсилни.

Трябваха ми няколко секунди, за да асимилирам казаното.

— Ами… не виждам как бих могъл да се справя по-добре от тях. В ситуация като тази ченгетата могат да проучат записите от всяка камера в града. А за углавно престъпление могат да пуснат и ДНК шпиони.

— Само ако имат заповед отгоре, господин Морис. А такава не бе издадена.

— Но защо?

— Липса на достатъчно основания — отговори Риту. — Полицията заяви, че няма да започне разследване без категорични доказателства за извършено престъпление.

Тръснах глава в опит да пренастроя възприятията си. Младата жена срещу мен не бе просто изпълнителната асистентка на Енеас Каолин. Самата тя сигурно бе много богата и заемаше висок пост в компанията, в чието основаване бе взел дейно участие именитият й баща. Компания, която промени начина на живот на съвременните хора.

— Извинете — поклатих глава аз. — Объркан съм. Полицията казва, че няма данни за престъпление… а вие твърдите, че баща ви е отвлечен?

— Така предполагаме. Но не разполагаме със свидетели, нито има искания за откуп. Един мотивационист от Отдела за човешка защита е на мнение, че татко просто се е измъкнал по своя воля. Като свободен и пълнолетен човек, това е негово право.

— Право да опита. Малцина са способни да извършат истинско бягство и преднамерено да престанат да бъдат част от Световното село. Дори да оставите настрана всички частни камери и очи, пак ще останат много публични камери, от които да се крие.

— И претърсихме хиляди от тях, без да открием нищо. Говоря съвсем сериозно, господин Морис.

— Албърт — поправих я аз.

Тя примигна. Явно се колебаеше. Изражението й бе сложно — в един момент мрачно, а в следващия, когато се усмихнеше — невероятно красиво.

— Добре, Албърт — повтори тя с грациозно кимане.

Зачудих се дали Клара би я намерила за привлекателна.

Лимузината минаваше покрай площад „Одеон“. При спомените за изминалата нощ пръстите на краката ме засърбяха… и се сетих как раците ги гризяха по време на онзи кошмарен подводен преход. Хвърлих поглед към ресторанта, където дубълът-сервитьор ми спаси кожата, отвличайки вниманието на тълпата. Естествено в този ранен час той бе затворен. Зарекох се да мина някой път и да проверя дали приятелчето не си е загубило работата. Длъжник съм му.

— Добре, можем да проверим възможността баща ви да е избягал. Ако е нагласил нещата така, че да се измъкне незабелязано, би трябвало да има следи от подготовка в дома му или на последното място, където е пребивавал. Стига всичко да е останало както си е било. Колко време е минало, откакто за последен път видяхте баща си, Риту?

— Почти месец.

Едва не се задавих. Цял месец! Оттогава следата бе не само изстинала, но и отдавна погребана. Единственото, което можех да направя, е да седя с безизразна физиономия и Да се мъча да не обидя клиентите си.

— Това е… доста дълъг срок.

— Както можете да се досетите, отначало се опитах да използвам собствената си охрана и служителите си — обясни дубълът на Каолин. — Чак по-късно ни стана ясно, че ситуацията изисква намесата на истински експерт.

Приех комплимента с кимане, макар че тревожно се питах защо му е да ме четка по подобен начин. Някои хора просто са си любезни по рождение, но имах чувството, че този отсреща рядко предприема нещо, без да си е направил сметката предварително. Трябва да имаш едно наум, когато те ласкае богаташ.

— Ще се наложи да проверя дома и работното място на доктор Махарал. Освен това ще искам разрешение да поговоря със сътрудниците му. Ако следите водят към работата му, ще трябва да зная и за нея.

Реалистичното лице на Каолин не изглеждаше особено въодушевено.

— Има… някои доста деликатни моменти, господин Морис. Високи технологии и потенциални съдбоносни открития.

— Ако желаете, мога да оставя голям залог за запазване на конфиденциалността. Половингодишен доход ще бъде ли достатъчен?

Няколко секунди той мислеше. Дубликатите често са оторизирани да говорят от името на оригиналите си. А най-скъпите сивокожи могат и да мислят също като архетипа си — с цената на повишен метаболизъм. Въпреки това очаквах този да отложи вземането на окончателното решение, докато не говоря с истинския вайс.

— Идеалното решение — предложи той — би било да влезете в ролята на личен прислужник на Каолин.

Не и за мен. Клетвите за вярност са много модни сред аристократчетата, на които им харесва да се виждат в образа на феодални господари, заобиколени от верни васали. Но аз не съм от онези, които биха се съгласили да загубят индивидуалността си.

— Още по-добро решение би било да приемете думата на професионалист, който живее благодарение на репутацията си. Гаранцията е по-силна от всякаква клетва.

Просто правех контрапредложение — част от пазарлъка, който щеше да приключи при срещата с оригиналния Каолин. Но за моя изненада, сивият дубъл отсечено кимна.

— Това е всичко, което искаме от вас, господин Морис. А, ето че пристигнахме.

Обърнах се и видях, че приближаваме висока ограда от син метал, около която блестеше йонизирана аура. Затревената площ зад охраняваната порта продължаваше до три огромни купола, отразяващи като огледала ярката слънчева светлина. Централният се издигаше на височина повече от двадесет етажа. Нямаше нужда от фирмени знаци и емблеми. Всеки познаваше гледката — главната квартира на „Универсални пещи“.

Другата издайническа особеност бе тълпата демонстранти, които крещяха и размахваха плакати срещу колите, влизащи през главния вход — протест, който през последните тридесет години ту се засилваше, ту отслабваше. Някои, дори насочваха холопръскачки и обливаха прозорците на колите (и лицата на по-непредпазливите) с разноцветни гневни тримерни коментари. Естествено лимузината на Каолин отрази подобни посегателства. Но някои от лозунгите привлякоха вниманието ми:

И, разбира се —

Естествено всички протестиращи бяха архита, продължаващи една битка, изгубена в съда и на свободния пазар още преди мнозина от тях да бъдат родени. И въпреки това продължаваха все тъй настойчиво да изобличават онова, в което виждаха дръзко посегателство върху прерогативите на Бог — ежедневното производство на изкуствени създания. На хора за еднократна употреба.

Отначало гледах надясно и виждах само вдигащите непрекъсната врява поддръжници на Истинския живот. Едва по-късно осъзнах, че някои от тях крещят ругатни към друга тълпа — по-млада и по-буйна, разположена от лявата страна на пътя, въоръжена с повече холопръскачки, отколкото лозунги. Посланията им бяха различни:

— Манципати — тихо промърмори Каолин, като хвърли поглед към втората тълпа, в която се виждаха мнозина ярко оцветени дубъли. За разлика от поддръжниците на Истинския живот, Движението за еманципация бе набрало сила едва напоследък — кръстоносен поход, който все още караше мнозина зачудено да почесват глави.

Двете протестиращи групи се презираха една друга. Но и двете ги обединяваше силната ненавист към „Универсални пещи“. Запитах се дали няма да забравят различията си и да обединят сили, ако знаеха, че покрай тях минава самият председател на компанията Енеас Каолин.

„Е, не точно самият. Почти.“

Той сякаш прочете мислите ми и се засмя.

— Ако тези бяха единствените ми врагове, нямаше да давам и пет пари. Моралистите само вдигат шум… е, понякога се случва да пратят по пощата някоя нещастна бомба… но в общи, линии са предвидими и лесно могат да се пратят в задънена улица. Много по-сериозен проблем са практичните хора.

Кои именно врагове имаше предвид? Голем-технологията бе сринала толкова много фундаменти на стария начин на живот, че все още се чудя как изобщо е оцеляла. Освен унищожаването на всички профсъюзи и милионите безработни, създаването на глинени копия за малко да предизвика избухването на десетки войни, които бяха предотвратени след усилени дипломатически стъпки от страна на най-добрите световни лидери.

А някои хора казват, че такова нещо като прогрес не съществува. Разбира се, че съществува. Стига да можеш да се справиш с него.

Охранителните скенери идентифицираха лимузината и демонстрантите останаха зад нас. Минахме през главния вход, където автобусите докарваха работници-дубльори й ги стоварваха от кожените платформи. Но повечето пристигащи служители бяха органични хора, които щяха да направят копията си тук. Съвсем малко архита идваха с велосипеди, плувнали в пот и жадуващи за душ и отпускащ масаж преди да се захванат за работа. Компании като УП се грижат добре за хората си. Васалната клетва си има и своите предимства.

Понесохме се през главния портал и покрай покрити рампи, на които се товареха машинарии като фризери, впечатващи устройства и пещи. Повечето от чистите дубъли, които се купуваха, се произвеждаха другаде, но успях да зърна и някои специални изделия — неподвижни фигури, смътно различими през полупрозрачните контейнери. Някои бяха неестествено високи и с дълги крайници, други, приличаха на митични чудовища. Не всеки може да се справи, когато е впечатан в нестандартна форма, но бях чувал, че напоследък това ставало все по-модерно.

Лимузината приближи до официален вход, очевидно предназначен за ВИП персони. Прислужници в ливреи и с изумрудени кожи — също като униформите им — се втурнаха да отворят вратите и се озовахме под балдахин от изкуствени дървета. Отгоре падаха благоуханни цветчета, пъстри като дъгата — разсейваха се в разноцветни пари преди да достигнат земята.

Огледах се, но никъде не успях да видя волвото си. Сигурно бе откарано на някой плебейски паркинг. Очуканите му брони не биха се вписали особено добре в обстановката.

— Е, сега накъде? — обърнах се към сивия дубликат на Каолин. — Ще трябва да срещна с оригинала ви и да финализираме…

Безизразното му лице ме накара да млъкна.

— Мислех, че знаете — намеси се Риту. — Вайс Каолин вече не приема посетители лично. Върши всичките си дела чрез факсимиле…

Разбира се, че знаех. Той не бе единственият богаташ-отшелник, оттеглил се в стерилизираното си светилище и общуващ със света чрез електронни или псевдоплътни наместници. Но в повечето случаи това беше превземка, поза, начин да ограничиш достъпа до себе си, със съответните изключения за важните въпроси. Изчезването на бележит учен можеше да се квалифицира като такъв.

Канех се да изрека мислите си на глас, когато забелязах, че нещо е отклонило вниманието на Риту. Светлите й очи се преместиха към нещо зад дясното ми рамо и светнаха, а брадичката й затрепери. Почти в същия миг копието на Каолин ахна.

Докато се обръщах, Риту произнесе една-единствена дума.

— Татково!

Към цветния ни балдахин се, приближаваше глинена фигура — кожата бе в много по-тъмен оттенък на сивото от елегантния платинен цвят на копието на Каолин. Дубълът бе оформен така, че да представлява мършав мъж около шестдесетте. Движеше се с леко накуцване, което повече приличаше на навик, отколкото на някакъв двигателен дефект. Лицето — тънко и ъгловато — донякъде приличаше на това на Риту, особено когато на него грейна широка усмивка.

Хартиените одежди бяха скъсани на няколко места, но блестящата идентификационна значка на „Универсални пещи“ оповестяваше личността — Йосил Махарал.

— Чаках ви — каза той.

Риту не се хвърли в обятията му. Обръщението, което бе използвала, означаваше, че в семейството на Махарал се прави стриктна разлика между реалност и симулация, дори в затворен кръг. Но въпреки това, докато стискаше тъмносивата ръка, гласът й трепереше.

— Толкова се тревожехме. Радвам се, че си добре!

„Поне можем да сме сигурни, че е бил добре в рамките на последните двадесет и четири часа“ — мълчаливо отбелязах при вида на скъсаните дрехи и напуканата псевдокожа. Краят на срока на годност щеше да настъпи скоро. Люспи от някакво допълнително покритие — може би остатъци от грим — се забелязваха по края на лицето на дубМахарал. Гласът на дубъла звучеше едновременно нежно и изтощено.

— Съжалявам, че те изтормозих, хлапе — каза той на Риту и после се обърна към Каолин. — И теб, стари приятелю. Никога не съм искал да ви причинявам безпокойство.

— Какво става, Йосил? Къде си?

— Просто трябваше да се измъкна за известно време и да свърша някои неща. По проекта „Зороастър“ и последиците от него… — ДубМахарал поклати глава. — Както и да е, сега е по-добре. След няколко дни ще разполагам с решение на въпроса.

Каолин припряно пристъпи напред.

— Имаш предвид решаването на…

— Защо не ни се обади? — прекъсна го Риту. — Поне да бе пратил съобщение…

— Исках, но бях обзет от такава подозрителност, че не можех да се доверя на мрежите и телефоните. — ДубМахарал печално се засмя. — Имам чувството, че параноята не ме е напуснала съвсем. Затова пращам това копие, вместо да се обаждам. Искам да ви уверя и двамата, че нещата вървят много по-добре.

Отстъпих няколко крачки назад. Не исках да се намесвам. Риту и Каолин говореха нещо, очевидно радостни и изпълнени с облекчение. Естествено не ми беше приятно да изпусна такава изгодна сделка. Но щастливият край никога не е нещо лошо.

Само дето бях разтревожен — не бях сигурен, че тук става нещо „щастливо“. Въпреки перспективата да се прибера у дома с тлъста сметка за сутрешната консултация, нещо ме гризеше отвътре. Винаги се чувствам така, когато ми се струва, че нещата не са доведени докрай.

3. Нещо в хладилника

Паркирах до Малкия Венециански канал и се качих на плаващия дом на Клара с надеждата, че ще я открия там.

На Клара й харесваше да живее във водата. Във време, когато повечето хора — дори и бедняците — трескаво се стремяха да построят, свои собствени домове и да увеличават колкото се може повече натруфените пространства и придобивките си, тя предпочиташе спартанската сдържаност. Леките вълни и люлеенето й напомняха за нестабилността на света — нещо, което по свой особен начин й вдъхваше увереност.

Също като онези дупки от куршуми в стената, през които летните слънчеви лъчи проникваха като копия в малкия салон. „Моето ново небесно осветление“, нарече ги Клара малко след като двамата успяхме да избием пистолета от ръцете на Пал — когато той буквално се прекърши пред нас — единствения път, когато видях приятеля ни да плаче заради лошия си късмет. Същия ден беше изписан от болницата — или поне онова, което бе останало от него — в блестящия си нов животоподдържащ стол.

А когато го изписаха Клара отказа да изслуша извиненията му. И точно тогава се зарече да остави дупките да си стоят на стената — гледаше на тях като на ценни „подобрения“.

Сега разбирате защо винаги идвам тук, когато се чувствам смачкан или изоставен.

Само че този път Клара я нямаше.

Вместо това на кухненския плот имаше бележка.

ОТИВАМ НА ВОЙНА, пишеше в нея.

НЕ МЕ ЧАКАЙ!

Разочаровано изругах. Дали не ми връщаше заради моето зомби, което бе провалило снощния купон на мадам Френкел? Добросъседските отношения бяха нещо важно за Клара.

После се сетих. „На война.“ Неотдавна бе споменала, че резервното й подразделение било мобилизирано. За битка срещу Индия. Или Индиана?

По дяволите, подобно нещо можеше да продължи цяла седмица. А понякога и повече. Наистина исках да поговоря с нея, а не да се тревожа къде е и какво ли прави някъде из пустинята.

Бележката продължаваше:

МОЛЯ ТЕ, ОСТАВИ ДУБЪЛА МИ НА МИРА.

ТРЯБВА УТРЕ ДА ПРЕДАМ ЕДИН ПРОЕКТ!

Погледнах към малкия й кабинет за симулации и видях, че през вратата се процежда светлина. Преди да замине Клара си бе направила дубликат, който да свърши някаква работа. Нямаше съмнение, че зад вратата ще открия сива или абаносова версия на приятелката си, увита във виртуална или индуистка дреха, да работи върху някаква научна задача, свързана; с последните й проучвания — може би върху лингвистиката на банту или върху китайската военна история… така и не можех да проследя начините, по които се променяха интересите й — също като интересите на стоте милиона вечни студенти, при това само на този континент.

Аз самият бях от изчезващия вид на работещите. Философията ми е: защо да стоиш в училище, когато имаш дарба, която се търси? Никога не можеш да кажеш кога ще се окаже безполезна.

Магнитната брава тихо се подчини на докосването ми и вратата към кабинета й се отвори. Вярно, в бележката пишеше да не преча, но понякога изпитвам съмнение. Може би просто проверявах дали биометричните ми данни все още ми дават пълен достъп до всяко кътче на яхтата.

Даваха ми. И разбира се, там беше нейното сиво копие — изучаваше нещо на малко бюро, затрупано с листа и информационни платки. Виждаха се само краката — сивкави като пръст, но безупречно оформени. Всичко от кръста нагоре бе забулено от холоинтерактивна тъкан, която набъбваше и се движеше, когато дубълът размахваше ръка, посочваше и пишеше. Изпод покривалото се дочуваха отделни приглушени думи.

— … Не, не! Не ми трябва някаква рекламна любителска симулация на Безславната война. Искам информация за истинските събития! Никакви исторически книги, а оригиналните записи за биопрестъпления като ЮЗЕТВП3… Да, точно така. За истинска вреди, причинени на истински хора по време на войната…

Зная, че съдебните протоколи са от преди четиридесет години! И какво от това? Тогава ги промени съобразно старите протоколи и… Ах ти, малоумно извинение за… и на това му викат изкуствен интелект?

Нямаше начин да не се усмихна. Дубликат или не, това си беше самата Клара — спокойна в напрегнат момент и същевременно способна да се пали като фитил. И страшно язвителна към некомпетентността на другите, особено ако са машини. Нямаше смисъл да й се обяснява, че компютърните аватари не могат да бъдат сплашени като рота новобранци.

Винаги ми е било любопитно (и малко зловещо) как Клара може да възложи на дубликата си подобна работа и никога да не си прави труда да свали спомените му. Добре де, старомоден съм. (Едно от „чаровните“ ми качества, както казва тя.) Или просто ми е трудно да си представя какво кара голема да остане мотивиран, когато няма никакъв шанс да се слее с оригинала си в края на деня.

„Ти също го правиш понякога — помислих си аз. — Нима не й зае един абаносов миналата седмица, за да успее да довърши статията си навреме? Той така и не се върна, доколкото си спомням. Не че имам нещо против.

Надявам сме, че сме си прекарали добре, като истински учени.“

Макар и да се изкушавах, реших да не досаждам на дубъла. Клара обичаше специалистите. Този сигурно бе само амбиции и интелект и щеше да се трепе над задачите си, докато мозъкът му не се изпари. Отново всичко опира до личността; Пълна концентрация върху конкретната задача — това е Клара.

Яхтата също го показваше. В епоха, когато хората прекарват огромна част от времето си в пищно обзавеждане на къщите си или се отдават на хобитата си, нейният дом оставаше строго функционален, сякаш тя се готвеше да потегли при първи сигнал — към някакъв далечен бряг. Или към друга епоха.

Инструментите бяха очевидни. Личеше, че много от тях са довършвани на ръка — като универсалната навигационна система, вградена във върха на резбован махагонов бастун, или самонасочващите се бойни боласи, артистично изработени от метеоритно никел-желязо. Или пък двете бронирани — мъжка и женска — наметки — тя им казваше чадори — на закачалката. Декоративните външни пластове на блестящата титанова ризница покриваха истинския апарат — мека качулка от плюшени предаватели, които могат да те пренесат на всяко място във виртуалната реалност. Стига да имаш основателна причина да посетиш стерилната дигитална вселена.

Чадорите ни бяха тук — най-ясният израз на обвързаност, която съм получавал от нея. Заедно с двете кукли, изобразяващи нас двамата по време на разходката ни до Денали — правата й коса подстригана късо, почти като шлем, и обрамчва лицето, което винаги й се струваше прекалено издължено, за да е красиво, въпреки че аз нямах никакви забележки към него. Изглеждаше ми пораснала, истинска жена, докато собствените ми прекалено младежки черти сякаш завинаги носеха отпечатъка на мрачното настроение на следпубертетната възраст.

Може би тъкмо затова се мъчех да компенсирам с лихвите и работех здравата, за да запазя сериозната си работа, докато Клара имаше повече нужда да проучва.

Друго? Никакви разхвърляни дрънкулки. Никакви трофеи от стотиците бойни полета, където бойните й дубъли бяха пълзели под артилерийския огън, атакувайки лазерни установки за славата на отбора й.

От една страна, имах връзка със студентка. От друга — със световноизвестен воин. Е, и? Кой не е свикнал да живее няколко живота едновременно? Ако човечеството притежава някаква велика дарба, тя е в почти безкрайната му способност да свиква със Следващата епохална новост — повярвайте ми.

Отново погледнах бележката. Отпечатък от пръста й, биоскулптиран така, че да напомня игривото й намигване, бележеше кран и сочеше към листа отдолу:

Копирът и — лъскав модел на „Фабрик Габон“ — заемаше около четвърт от мъничкия салон. През полупрозрачния от скрежа капак на хранилищното отделение се виждаше хуманоидна фигура с формата и размерите на Клара, сто на сто впечатана и готова за изпичане.

Докато разглеждах добре сложения силует, се почувствах като съпруг, чиято отсъстваща жена му е оставила готовата вечеря в хладилника. Странна мисъл, особено с оглед на отношението на Клара към брака. И разбира се, Клара обича да приготвя специалисти. Това белокожо копие нямаше да блести с интелект и умение да води разговор.

Е, трябваше да се задоволя с каквото има.

Но не точно сега. Последните тичания нагоре-надолу ме бяха държали на крак четиридесет часа и имах нужда повече от сън, отколкото от сурогатен секс. Но въпреки това, докато карах към дома си, нещо ме гризеше отвътре.

— Провери ли за келнера от „Ла Тур Ванадиум“? — попитах Нел, докато паркирах волвото в малкия гараж.

Домашният ми компютър отговори с обичайното си мецосопрано.

— Да. Ресторантът отговори, че един от сервитьорите им е загубил работата си снощи, защото е обезпокоил клиенти. От тази вечер започват да наемат опитни дубъли от друго място.

— По дяволите. — Това означаваше, че съм длъжник на човека. Не беше лесно да си намериш ръчна работа, особено в първокласните ресторанти, където съдържателите държат служителите им да си приличат като две капки вода. Еднакво изглеждащите келнери са по-предсказуеми, а служителите, създадени от една и съща пръст, не се разправят за дреболии. — Дадоха ли ти името му?

— Данните са блокирани. Но ще се занимая по-подробно. Междувременно, имаш текущи задачи. Искаш ли да ги разгледаме, докато впечатваш днешните дубликати?

Тонът на Нел бе укорителен. Нормалният ни ритъм бе излязъл извън релси. Обикновено по това време вече съм готов с копията си и съм ги пратил да изпълняват задачи и да душат наоколо, а оригиналът си ляга да спи, за да запази скъпоценните си мозъчни клетки за творческата страна на бизнеса.

Вместо да се хвърля в леглото си, включих пещта и легнах, докато Нел размразяваше няколко заготовки за впечатване. Извърнах поглед, докато те влизаха в затоплящите вани и подобната им на тесто плът се издуваше и оцветяваше, когато милионите микроскопични ахилесови каталитични клетки започваха своя кратък динамичен псевдоживот. Днешните деца приемат това съвсем естествено, но повечето хора на моята възраст все още го намират за изнервящо. Сякаш гледаш ходещ труп.

— Действай — казах на Нел, докато невралните сонди кръжаха около главата ми, за най-важната част от впечатването.

— Първо, цяла сутрин трябваше да се отървавам от Джинийн Уоммейкър. Иска на всяка цена да говори с теб.

Трепнах от усещането за гъдел в черепа, когато апаратурата започна да сравнява действащата ми Постоянна вълна на душата с основните показатели, заложени в паметта ми.

— Случаят Уоммейкър е приключен. Изпълнил съм договора. Ако смята да шикалкави за разходите…

— Маестрата вече плати всичко по сметката ни. Нямаше никакви шикалкавения.

Така се слисах, че за малко да стана.

— Не е възможно!

— Може би госпожица Уоммейкър е забелязала, че се отнесе грубо с нея тази сутрин и след това не и отговаряше. От психологична гледна точка, това сигурно те е поставило в по-силна позиция. Може би се е уплашила, че те е провокирала прекалено много и ще се лиши от услугите ти занапред.

Теорията на Нел не беше съвсем за изхвърляне. Не изпитвах крещяща нужда да продължавам да работя за маестрата. Отпуснах се отново и почувствах как допирът на тетраграматрона, копиращ симпатетичните и парасимпатетичните ми профили за впечатване, започва да се усилва.

— Какви услуги? Нали казах, че случаят й е приключен.

— Очевидно има предвид друг случай. Офертата й е по най-високите ни такси, плюс още десет процента за конфиденциална консултация днес следобед.

Замислих се… макар че всъщност не би трябвало да се вземат окончателни решения по време на впечатване. Точно тогава в главата ти стават прекалено много неща.

— Добре, щом ще се правим на недостъпни, направи й контрапредложение. Най-високата ни такса плюс тридесет процента. Ако иска. Ще й пратим един сив, ако се съгласи.

— Сивият в момента се загрява. Да продължа ли да подготвям и черния?

— Хм. Малко е скъпичко, щом тъй или иначе правя сив. Може би ще успее да свърши с Уоммейкър по-рано и да се върне навреме, за да помогне и тук.

— Това би било достатъчно за случая. Но освен това ни трябва и зелен…

Нел внезапно млъкна.

— Получавам обаждане. Спешно. Представя се като Риту Лизабета Махарал. Познаваш ли тази жена?

Отново едва се сдържах да не скоча и да пратя трансфера по дяволите.

— Срещнах я тази сутрин.

— Не си ми казал.

— Просто ме свържи, ако обичаш.

Екранът на стената светна и изобрази слабото лице на младата асистентка на вайс Каолин. Истинската й кожа бе изпъната от силни чувства, но те нямаха нищо общо с облекчението, което видях за последно преди около час.

— Господин Морис… искам да кажа, Албърт…

Примигва, когато забеляза, че лежа до пещта. Мнозина приемат впечатването за нещо интимно, подобно на сутрешния тоалет.

— Извинете, че не ставам, госпожице Махарал. Мога да прекъсна, ако е спешно, или да ви се обадя след…

— Не. Съжалявам, че ви притеснявам в такъв момент… Но… случи се нещо ужасно.

Всеки би познал това по опечаленото й изражение. Рискувах.

— Баща ви ли?

Тя кимна. Сълзите й рухнаха.

— Открили са тялото му в… — Не беше в състояние да продължи.

— Оригиналът? — Бях потресен. — Не сивия дубъл, а истинския… искате да кажете, че баща ви е мъртъв?

Риту кимна.

— Б-бихте ли пратили свое копие тук още сега? В имението на Каолин. Казват, че било злополука. Но аз съм сигурна, че татко е убит!

4. Сиви работи

Течащ безмълвен коментар.

„Бележки по пътя.“

Ако това мое тяло бе истинско, случайният минувач би могъл да види как устните ми се движат или да чуе приглушената ми диктовка. Но приказването в микрофон е дразнещо и неприятно. Другите могат да те чуят. Затова всичките ми сиви заготовки са снабдени с възможност за субвокален запис и вградена склонност да диктуват.

Сега съм един от тях.

По дяволите.

Уф, няма значение. Винаги съм малко кисел, когато излизам от затоплящата вана, грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло, като чудесно знам, че съм копие-еднодневка.

Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. Просто част от съвременния живот. И въпреки това се чувствам като навремето, когато родителите ми връчваха огромен списък със задачи и ми казваха, че днес ще има само работа и никакви игри… с добавката, че за големите на Албърт Морис вероятността да бъдат затрити, докато поемат рискове, на които той никога не би подложил плътокръвтта си, е доста висока.

Второстепенна смърт. Едва забележима. Не заслужаваща оплакване.

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение?

Може би заради новините на Риту. От напомнянето, че истинската смърт все още се спотайва някъде наблизо и дебне всички ни.

Добре де, стига толкова! Няма смисъл да се вкисваш. В основата си животът е един и същи. Понякога си щурецът. Понякога — мравката. Единствената разлика днес е, че можеш да бъдеш и двете едновременно.

Докато обличах шумолящия сив гащеризон, истинският ми аз стана от тапицираната маса на копира и погледна към мен. Очите ни се срещнаха.

Ако това аз успее довечера да се върне и да разтовари спомените си, ще запомня, че краткият миг на подобен контакт е по-лош от дългото гледане в огледалото или лош пристъп на déjà vu. Това е една от причините да го правим рядко. Някои го преживяват толкова зле, че правят всичко възможно изобщо да не се срещнат със себе си и използват екрани, за да се скрият от големите, които произвеждат. На други пък не им пука — всъщност някои дори намират собствената си компания за очарователна! Хората са най-различни. Една от най-големите сили на човечеството според мен.

Тъй като бях съвсем прясно впечатан, знаех точно какво мисли органичният ми архетип, когато се спогледахме. Малко завиждаше. Искаше му се той да иде и да се срещне лично с красивата Риту Махарал. Може би да й предложи помощ или утеха.

Какво пък, Албърт. Нали съм точно за това. В края на краищата тя помоли за дубъл. Висококачествен сив.

Не се притеснявай, шефе. После просто трябва да ме източиш. Аз ще продължа да съществувам, а ти ще запомниш всяка подробност. Честна сделка. Еднодневен опит срещу отвъден живот.

В работни дни транспортът винаги е проблем. Имаме само една кола и архито я държи за себе си в случай, че му се наложи да излезе. Трябва да пази тялото си от дъжд и твърди предмети. Като опасностите от пътуването. Или куршумите.

Лошо, тъй като обикновено си стои вкъщи по халат и с меки пантофи и „разследва“ случаите, като се рови из Мрежата и плаща за търсенето, като просто се идентифицира с ретината ни. И волвото си стои през повечето време в гаража. И ние, дубълите, трябва да използваме автобуси или мотопеди.

Останали са само два скутера, а днес направихме три голема. Така че ми се налага да използвам малката веспа с евтиния зелен, който отива в центъра по задачи.

Разбира се, карам аз. Зеленият седи отзад и мълчи като пукал, докато пърпорим към мястото, където ще ме чака колата на Риту. Срещата ни е в един малък парк близо до Шавез Авеню. Достатъчно сенчест, за да може един дубъл да чака, без да се притеснява от слънцето.

Спирам мотопеда, като оставям двигателя включен. Зеленият се премества напред и хваща кормилото в мига, в който слизам. Добре изпипана маневра. Правили сме я хиляди пъти.

Стоя тук в очакване на колата на „Универсални пещи“, затварям очи и усещам слабата слънчева топлина. Сивите ми се нуждаят от Добри сензори, така че мога да подуша аромата на близкото цъфтящо дърво, по чиито грапави клони се катерят деца и си крещят с онази сериозност, с която децата винаги подхождат към игрите си. Както и розите и гардениите — вдишвам смесения аромат през гъбестите мембрани на сензорите си и се чувствам почти жив.

Наблизо има няколко хобисти с широкополи шапки. Задоволяват страстта си към градинарството — поредният начин да прекараш времето си в свят, в който работните места са кът. Това е една от причините да избера за срещата тъкмо това място. Местният клуб по градинарство е страхотен. За разлика от моите съседи, на които не им пука.

Оглеждам се, за да се уверя, че не преча на никого. Парковете са предимно за архита. Естествено всички деца са истински. Повечето хора копират децата си само за да учат досадните уроци — или понякога да ги пратят при баба и дядо. Някои родители правят с неохота дори и това поради смътния страх да не навредят на растящите мозъци. Този консерватизъм сигурно ще изчезне, след като приемем технологията за нещо съвсем обикновено, като останалите рутинни чудеса.

(Чувал съм, че някои разведени двойки практикуват нов вид свиждане. Мама позволява на тате да заведе дубъла на сина си в зоопарка, след което от чиста злоба отказва да свали щастливите детски спомени. Ама че, работа!)

Повечето от възрастните също са оригинали. Защо пък не? Можеш да изпечеш глинено копие и да го пратиш в офиса си, но когато нещата опрат до прегръдки и закачки, плътта няма заместител. А и няма да те погледнат с добро око, ако пратиш детето си да играе под надзора на пурпурен или зелен. Освен ако не наемеш гледачка от Професионалните гувернантки — символ на социално положение, който малцина от тази част на града могат да си позволят.

„… Чакай малко…“ Обаждане. Вдигам мобилния си телефон и слушам как Нел отговаря, след което прехвърля разговора към истинския ми аз.

— Пал е. — Виждам го на малкия дисплей, седнал в голямото инвалидно кресло. Наполовина парализираното му лице е цялото в сензори. Иска да ида при него. Нещо става. Не е за разговор по телефона.

Оригиналът ми отговаря кисело. Бил е на крак два дни. (Горкичкият.) Не може да отиде лично, а е прекалено уморен за още едно впечатване.

— Имам трима дубъли — чувам се да казвам на Пал. — Един от тях може да намине, ако има време.

Хм. Пал живее в центъра. Само на няколко преки от Телър Билдинг. Не можеше ли да се обади по-рано?

Трима дубъли? Зеленият няма да може да се справи със задачата, а не си представям Джинийн Уоммейкър да пусне другия сив по-рано. Значи сигурно става дума за мен. Трябва да утеша бедната Риту Махарал и да й дам съвет (докато ченгетата хвърлят ядни погледи и мърморят разни неща за „завиращите навсякъде носовете си частни копои“), след това да взема вонящия автобус и да слушам как Пал излага поредната си теория на конспирацията, докато не дойде време срокът ми да изтече. Страхотно.

А, ето я и колата на „Универсални пещи“. Не е юголимузината, но пак е хубава. Шофьорът е непроницаем пурпурен — целият концентрация и рефлекси. Създаден, за да те откара благополучно където трябва. Не е от онези, към които можеш да се обърнеш за съвет относно интимните си проблеми.

Качвам се.

Той тръгва.

Градските улици минават покрай нас.

Изваждам евтиния таблет и извиквам нещо за четене. „Журнал на антисоциалните тенденции“. Винаги има нещо ново, което трябва да следиш, ако искаш да останеш в бранша. Истинският ми мозък винаги потъва в дрямка, когато се опитвам да чета подобни неща. Добър е в концепциите, но Постоянната му вълна се отклонява. Затова плащам допълнително за сиви заготовки с добри умения за концентриране.

Никога не бих успял да завърша колежа без дубълите, които пращах в библиотеката.

Я чакай малко.

Вдигам очи от статията, когато трите купола на „Универсални пещи“ минават от дясната ми страна и остават зад гърба ми. Значи отиваме някъде другаде. Но нали…

А, вярно. Риту всъщност не спомена нищо за УП. Беше казала: „в имението на Каолин“.

Значи съм поканен в светая светих. Леле, леле!

Връщам се към статията за псевдозатварянето в Суматра, където излиза, че използват множество копия, за да симулират двадесетгодишна присъда в рамките на две години. Спестяват се пари и грешниците си понасят наказанието, така да се каже. Отврат.

Когато отново вдигам очи, пътуваме през тежкарски квартал. Огромни къщи зад високи огради. Замъци в края на дълги алеи, кой от кой по-голям, по-внушителен и по-добре охраняван. Сензорите на лявото ми око засичат охранителните лъчи по краищата на стените. Декоративните върхове на копия, криещи заряди с приспивателен газ. Изкуствени копои, клечащи сред дърветата и дебнещи евентуални досадници. Разбира се, нищо от това не би спряло един истински професионалист.

Входът в имението на Каолин изглежда непретенциозно. Никакви набиващи се на очи охранителни мерки. Най-добрите неща са невидимите.

Минаваме право през него и поемаме нагоре по извиващата се алея.

Голям каменен замък, ограден от ливади и дървета. От едната му страна могат да се видят няколко по-скромни постройки, градини и оградени помещения за гости. Градините ме разочароват. Нищо особено. Малко са редките видове, които бих отглеждал, ако бях богаташ. Точно тогава забелязвам една архитектурна аномалия — огледален купол, покриващ покрива на цяло крило на замъка. Светилището, в което се е оттеглил прочутият отшелник, като е оставил имението на слуги, посетители и големи. Значи Енеас Каолин приема отшелничеството си съвсем сериозно.

Пред главната постройка е спряла само една бяла линейка. Очаквах да видя и други. Полицейски инспектори. Преносими лаборатории по съдебна медицина. Обичайните неща при убийство.

Явно твърденията на Риту за ужасното деяние не са приети присърце от властите. Затова се е обадила на мен.

Един иконом праща копието си с цвят на мед да ми отвори вратата. Друго копие ме въвежда вътре. Добро посрещане, особено щом не съм истински.

Вече съм вътре и чакам в сводестия атриум. Разкошна дървена ламперия. Красива украса — колкото ти душа иска окачени по стените шлемове, щитове и хладни оръжия от минали епохи. На Клара би й харесало. Правя някои снимки. Ще й ги покажа по-късно.

Докато ме водят към отрупаната с книги библиотека, сега изпълняваща друга, по-скръбна функция, до ушите ми достига приглушен разговор. Върху великолепната дъбова маса лежи ковчег от черешово дърво с отворен капак. Отишъл си е някой близък и сега е изложен за поклонение. Има десетина присъстващи, но само двама са истински — трупът и опечалената дъщеря.

Би трябвало да отида при Риту — тя ме извика. Но платиненият дубъл на Каолин доминира над всички. Дали е същият, с когото се срещнах сутринта? Сигурно, тъй като ми кимва преди да се обърне към видеоекрана си — вероятно се консултира с подчинените си и съветниците си. Всички изглеждат разтревожени. Йосил Махарал е бил жизненоважен, член на организацията им. Сигурно някой важен проект здравата е закъсал.

По дяволите! Почти се надявах самият Каолин да напусне блестящия си купол и да дойде за това трагично събитие. Може би наистина е станал отшелник.

Един лъскав черен технически специалист спира да размахва магическите си инструменти над ковчега и трупът се облива в сияеща светлина. Експертът се обръща към Риту Махарал.

— Повторих всички изследвания, госпожице. Отново нищо не показва, че злополуката с баща ви е свързана с някакво престъпно деяние. Никакви токсини или упойващи химикали. Никакви убождания или телесни повреди. Никакви следи от органична намеса. Биохимията му показва признаци на изключително изтощение, навеждащо на мисълта, че почти е заспал на волана и по невнимание е изхвърчал от моста. Това съвпада и със заключенията на полицейските следователи, които са огледали разбитата кола и не са открили следи от злоумишлено вмешателство. Както и никакъв намек за други лица в колата или близо до нея. Съжалявам, но изглежда, че диагнозата за смърт при катастрофа е вярна.

Лицето на Риту сякаш е издялано от камък. Лицето й е бяло почти като на дубъл. Не казва нищо дори когато високият сив се приближава до нея, за да я прегърне. Дубликат на баща й — същият, който бях срещнал преди няколко часа. Лицето му напомня лицето на трупа. Разбира се, никой изкуствен процес не може да имитира текстурата на истинската кожа, която е достатъчно издръжлива, за да се запази десетилетия, но неговата изглежда толкова износена, сякаш я е носил повече от половин столетие.

Дубъл Махарал гледа истинския си аз и чудесно осъзнава, че скоро ще настъпи и втората, по-маловажна смърт. Дубликатите могат да свалят паметта си единствено на оригинала, който ги е изработил. Ефектът на Образеца. Сега е осиротял и няма истински мозък, в който да се върне. Остава му единствено тиктакащият часовник и псевдоклетките, бързо губещи своята elan vital.

В известен смисъл Йосил Махарал продължава да съществува и е в състояние да размишлява върху собствената си смърт. Но сивият му призрак ще изчезне само след няколко часа.

Риту сякаш усеща това и прегръща здраво своето татково… но за кратко. Само след секунда отпуска ръце и се оставя да бъде отведена от някакво приличащо на матрона зелено копие. Може би стара бавачка или семейна приятелка. На път към изхода Риту извръща поглед от двамата си бащи — мъртвия и умиращия.

Не ме вижда.

Какво да правя? Да я последвам ли?

— Дайте й малко време — Произнася нечий глас.

Обръщам се и виждам до себе си дубМахарал.

— Не се тревожете, господин Морис. Дъщеря ми е силна. Ще се чувства много по-добре само след половин час. Зная, че иска да разговаря с вас.

Кимвам. Чудесно. Плащат ми на минута. Но въпреки това основната ми движеща сила е любопитството, независимо дали съм от плът, или от глина.

— Тя смята, че сте убит, докторе. Така ли е?

Сивият свива рамене. Изглежда обезсърчен.

— Сигурно съм ви се сторил странен тази сутрин, когато се срещнахме за първи път. Може би е малко параноично.

— Тогава го омаловажихте. Но имах усещането…

— … че трябва да има нещо, нали? Щом има дим, трябва да има и огън? — ДубМахарал кимва и разперва ръце. — Винаги се справям с паниката си, когато правя копия. И все пак това специално имаше чувството… има чувството… че сякаш е възникнало от заклинание.

— Заклинание ли?

— Фантасмагории за полудяла и излязла от контрол технология, господин Морис. Може би същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба да се издига на Тринити. Или нещо като проклятието на Франкенщайн — дълго чакало, но вече станало истинско и жадуващо за мъст.

Тези думи биха накарали оригинала ми да потрепери. Дори като сив сякаш усещам ужас, от който ми се свива стомахът.

— Вече нямате ли това чувство?

Махарал се усмихва.

— Нали току-що го нарекох фантасмагория? Човечеството успя да избегне самоунищожението си с ядрени оръжия и генното инженерство. Може би е най-добре да приемем, че хората ще гледат на бъдещите предизвикателства по-разумно.

„Прави се на скромен“ — мисля си.

— Тогава бихте ли ми обяснили защо на първо място ви трябваше да се криете? Имахте ли чувството, че някой ви следи? Защо променихте решението си? Може би оригиналът ви отново е изпаднал в криза, след като ви е създал. Катастрофата предполага продължително безсъние и безпокойство, може би паника.

Дубълът-призрак на Махарал се замисля за малко и среща погледа ми — един сив срещу друг. Но преди да отговори, вайс Енеас Каолин приближава към нас. Лицето му е сурово.

— Приятелю — обръща се той към дубМахарал. — Зная, че моментът е тежък за теб. Но трябва да помислим как да спасим каквото можем. Последните ти часове могат да се използват ползотворно.

— Какво имаш предвид?

— Разпит, разбира се. Трябва да запазим делото ти за поколенията.

— А, разбирам. Да вкарате в мозъка ми милиони мрежотроди, да ме облъчите с гама-лъчи, за да ми направите ултратомограма и накрая да прекарате всеки псевдоневрон през молекулярна цедка. Не ми звучи като приятен начин да прекарам последните си мигове. — Докато казва всичко това, Махарал изглежда съвсем истински напрегнат. Влизам му в положението. — Но мисля, че все пак си прав. Стига нещо да може да се запази.

Съпротивата на дубМахарал е разбираема. Определено не бих искал да мина през подобни неща. Но как иначе може да се извлече нещо? Единствено човешкият образец може да свали пълната памет на дубликата си. Не може да го замести нито друг човек, нито компютър. Ако Оригинала го няма или е мъртъв, единственото, което можеш да направиш, е физически да пресееш мозъка на копието и да получиш най-груби образи — единствените данни, които могат да се разчетат машинно от псевдоплът.

Останалото — съзнателната ти Постоянна вълна, основното себевъзприятие, което някои наричат душа — не е нищо повече от безполезен страничен шум.

Някога имало една стара загадка: „Дали цветовете, които виждаш, са същите, които виждам и аз? Когато помирисваш роза, имаш ли същите усещания, които изпитвам и аз?“

Днес знаем отговора.

Той е „не“.

Можем да използваме почти еднакви изрази, за да опишем залеза. Субективните ни светове често се припокриват, настройват се един с друг и си пасват. Това прави възможна съвместната работа и взаимоотношенията, дори създаването на сложните цивилизации. Но въпреки това истинските човешки възприятия и чувства завинаги си остават уникални. Защото мозъкът не е компютър и невроните не са транзистори.

Именно затова телепатията е невъзможна. Ние — всеки от нас — сме единствени и завинаги си оставаме чужди един на друг.

— Ще извикам кола да те откара в лабораторията — обръща се дубКаолин към дубМахарал и потупва приятеля си по рамото, сякаш е истински.

— Искам да присъствам по време на разпита — намесвам се аз.

Каолин не изглежда очарован. Отново забелязвам как елегантно оформената му ръка потреперва и как той се намръщва.

— Ще разискваме изключително важни корпоративни въпроси…

— И някои от възстановените образи могат да хвърлят светлина върху въпроса какво се е случило на покойния — посочвам истМахарал, чийто изстинал труп лежи в ковчега. Премълчавам, че съм нает от единствената законна наследница на тялото. Риту може да ме осъди за неизпълнение на задълженията ми, ако не присъствам на разпита. По закон има право да забрани да се прави аутопсия на призрака на баща й.

Каолин размисля, след това кимва.

— Много добре. Йосил, би ли отишъл в лабораторията? Двамата с господин Морис ще дойдем, когато си готов.

Отначало дубМахарал не отговаря. Изглежда така, сякаш е на някакво съвсем друго място. Не откъсва очи от вратата, през която преди минути бе излязла Риту.

— Ъъ, какво? А, да, добре. В името на проекта. И заради екипа.

После потупва елегантната ръка на Каолин и рязко ми кимва. Когато се видим отново, главата му ще бъде поставена в стъклен контейнер под налягане.

Духът на Махарал тръгва през огромния атриум към главния вход.

Обръщам се към Каолин.

— Доктор Махарал спомена, че е изпитвал страх и е бягал, сякаш някой го е преследвал.

— Освен това каза, че страхът му е неоснователен — отговаря Каолин. — Когато е направил дубъла, Йосил се възстановяваше от параноята си.

— Освен ако по-късно не е получил нов пристъп… което би обяснило фаталния инцидент, ако Махарал е изпитал непреодолимо желание да избяга от нещо или някого. — За момент се замислям. — Всъщност дубълът така и не отрече, че някой го е преследвал. Каза само, че опасността не е била така непосредствена, когато е бил направен. Можете ли да се сетите за причина…

— Поради която някой би поискал да навреди на Йосил? Е, в бизнес като нашия винаги има опасности. Фанатици, които мислят, че „Универсални пещи“ са предвестник на дявола. Разни ненормалници се опитват да отприщят свещения гняв. — Той презрително изсумтява. — За щастие, между фанатизма и знанието има добре известна обратнопропорционална зависимост.

— Тази зависимост е статистическа — отбелязвам аз. В края на краищата антисоциалното поведение е моя специалност. Има и изключения. В едно голямо и добре образовано общество винаги се намират личности — чудовища и гении едновременно, — които са достатъчно схватливи, за да разбият…

Гласът ми заглъхва от внезапната догадка. Каолин отговаря, но вниманието ми е отвлечено.

Нещо не е наред.

Хвърлям поглед наляво към голямата зала. С крайчеца на окото си съм забелязал нещо.

„Какво?“

Широкият сводест коридор изглежда по същия начин, все така отрупан с древни оръжия и трофеи от исторически конфликти. Но нещо липсва.

„Мисли!“

Сигурно съм раздвоил вниманието си — винаги го правя, независимо как. Дубълът на Махарал току-що бе тръгнал към атриума… където трябваше да завие надясно и да се окаже пред входната врата за последното си пътуване към „Универсални пещи“.

Само че той не зави надясно. А наляво. Зърнах го едва-едва, но бях абсолютно сигурен.

„Може би се опитва да види за последен път Риту?“

Не. Тя бе излязла от библиотеката през отсрещната врата заедно със зелената си спътница. Накъде тогава бе тръгнал дубълът?

От една страна, това не е моя работа.

Наистина.

Магнатът ми обяснява защо не се притеснява от фанатиците. Звучи ми като предварително подготвена реч. Прекъсвам го.

— Извинете, вайс Каолин. Трябва да проверя нещо. Ще дойда навреме за тръгването към лабораторията.

Той изглежда изненадан и може би леко ядосан, когато тръгвам. Мраморният под скърца под евтините ми обувки, докато бързам през залата, като за миг спирам, за да огледам още веднъж хубаво древните оръжия и знамена. Клара ще ме убие, ако не ги запомня.

В атриума поглеждам надясно. Икономът и трите му копия вдигат погледи и прекъсват разговора си. (За какво ли могат да си говорят помежду си дубликати? Моите никога нямат какво да си кажат.)

— Видяхте ли дубМахарал да минава оттук?

— Да, сър. Току-що.

— Накъде тръгна?

Икономът посочва към задния изход зад гърба ми.

— Мога ли да ви бъда полезен с…

Бързам нататък. Може би е глупаво да се впускам в подобно преследване, вместо да разпитвам вайс Каолин, след като разполагам с удобен момент. Ако Махарал беше истински, не бих обърнал внимание накъде е тръгнал. Бих приел, че е отишъл до тоалетната. Да се изпикае преди последното си пътуване. Съвсем естествена постъпка.

Но той не е истински. Той: е предмет без пикочен мехур и без права, от който се иска да отиде в някаква стая, където го очаква мъчителен разпит и смърт. Всеки би избягал от подобна перспектива. Аз съм го правил поне три пъти.

Минавам покрай огромно стълбище и се вмъквам в по-малка зала, покрай която има тоалетни и стаи за отпадъци. Зад една врата чувам дрънчене на съдове и разговори на готвачи. Сивият би могъл да се е скрил там. Но сензорите в лявото ми око не долавят никаква вибрация. Вратата не е била докосвана поне от няколко минути.

Бързо минавам покрай кухнята и долавям слаб мирис, който повечето нормални хора едва забелязват, а ако го забележат, гледат да го избегнат. Сладникавата миризма на последното изкупление.

Рециклаторът.

Повечето от нас просто слагат излезлите от употреба дубъли (или каквото е останало от тях) в запечатан контейнер на улицата, където всяка седмица ги прибират. Но бизнес, който работи на големи обороти, има нужда от свои собствени пречиствателни станции, които да компресират и филтрират останките. В дъното на един къс коридор без прозорци имаше врата, през която на два пъти минаха няколко дубъла. Дали Махарал не беше избрал бързия край в цистерната вместо агонията на пресяването на мозъка? Нямаше вид на човек, който би се самоубил заради болка. Но може би имаше и други възможни причини… например да умре, за да запазят някаква тайна.

В търсене на други предположения поглеждам наляво и виждам по-широк коридор. В дъното му има остъклена веранда с плетени столове, гледаща към ливада и закътана горичка.

Мрежестата врата все още трепти на пневматичните си амортисьори. Бързо вземам решение и се понасям нататък. След секунда съм на покрития с паркет балкон. Отляво има голям покрит кафез, пълен със зеленина, от която се чува гукане. Прочутото хоби на Каолин да отглежда птици — и по-специално, генетично подобрени състезателни гълъби.

„Не натам.“ Отдясно има стъпала, водещи надолу към градината. Бързането след предчувствието ми скоро е възнаградено от тих шум. Стъпки, някъде пред мен.

Мога да съчувствам на призрака на Махарал, че не иска да премине през мъчителното измъкване на образи. Особено ако вместо това се разходи под небето през последните си час-два. Но аз работя за неговата наследница и законна собственичка. А дори оригиналът му да е бил убит, виновниците си остават на свобода. Искам да разбера какви улики се крият в този керамичен череп.

Застланата с плочи пътека се спуска покрай широка поляна към горичка от стари дървета. Предимно смокини и сливи. Природата е красиво нещо, когато можеш да си го позволиш.

Ето там! Забелязвам движеща се фигура. ДубМахарал. Приведен напред, със свити рамене, бърза. Преди беше само интуиция. Сега вече съм сигурен, че големът крие нещо.

Но какво? Пътеката се вие по стръмния склон на малък хълм и излиза пред редица малки къщички с градини пред тях, подредени покрай тясна уличка с тротоари — очарователен стар квартал от предградията, пренесен в източните четиридесет акра от имението на вайс Енеас Каолин. Сигурно тук живеят домашните му служители. Колкото си по-богат, толкова повече екстри трябва да предлагаш, за да задържиш истински слуги.

А той определено е богат.

Никаква следа от Махарал. Веднага се разтревожвам — ами ако се е скрил някъде? Като нищо може да изчезне сред къщите.

Обръщам се и се оглеждам във всички посоки.

Там! Приведен зад оградата, той отваря вратата на задния двор.

По-добре да не говоря с него. Вместо да се втурна напред, отстъпвам в миниатюрната горичка и оставам в сенките й, за да успея да се прокрадна по-близко.

По това време на деня тук е доста пусто. Оранжев градинар коси нечия ливада с ужасно шумна машина. Някаква жена простира пране — нещо, което не съм виждал по времето преди голем-технологията, когато времето бе толкова скъпо, че никога не стигаше. Но сега въздухът е по-чист и някои смятат, че простирането под слънчевите лъчи си струва времето на един дубъл.

Кожата на жената е розова, изгоряла от слънцето — човешки оттенък. Хм. Какво пък, може би й е приятно усещането да окачва мокри дрехи да се веят на вятъра. Пратила е дубълите си да вършат нещо друго.

От отворен прозорец някъде в края на малкия квартал се носи тиха ретромузика и се смесва с долитащите от къщата звуци от шумен разговор, който прераства в ожесточена караница. Същата къща, през чийто заден вход е влязъл Махарал. Пантите изскърцват, когато се промъква вътре — и аз тичам, пързалям се надолу по залесения склон, избягвам дърветата и развивам такава скорост, че едва успявам да спра и да не се блъсна в оградата. Крайниците ми се загряват от ензимното натоварване и четирикратно по-бързото изразходване на енергия. Добре де, ще съществувам малко по-кратко. Голяма работа.

Махарал е затворил вратата, така че се налага пак да я отворя. Не е най-добрият начин да се вмъкнеш професионално. При други обстоятелства бих проверил алармите и прочее. Но малкият квартал се намира в рамките на свръхохранявания кордон на Каолин, така че защо да си правя труда? А и освен това бързам.

Дървото е грубо издялано и грапаво, а вратата се затваря само с една ръждясала кука. Промъквам се в задния двор и оглеждам плевелите, осеяни с кучешки изпражнения… износена бейзболна топка и ръкавица… няколко изпочупени войници-играчки, лежащи под слънцето. Всичко е битово и старомодно; дори мъжът и жената, които си крещят във варосаната къща.

— Вече няма да позволявам на никого да се отнася презрително с мен. Ще си платиш, садистично копеле!

— За какво? Срокът ми е един и същ всяка седмица, питай когото искаш.

— Някаква причина да живея тук, да полудявам от ревящите деца…

— Като стана въпрос за полудяване…

Този неблагоразумен коментар предизвиква крясък. Зървам през прозореца женска фигура с оранжева коса и бледа кожа да мята съдове по свиващ се мъж. И двамата изглеждат истински. Хората рядко оставят дубълите си да вдигат семейните кавги и оставят страстите за плътта, която знае, че може да издържи десет хиляди неприятни утрешни дни — достатъчно дълго, за да си отмъсти за всяка болка, била тя истинска или въобразена.

Забелязвам призрака на Махарал да се прокрадва покрай три малки момчета на възраст между четири и девет години, които седят в горещата сянка на порутена веранда. Мрежестата врата усилва всяка ругатня и вик. Учуден съм, че някой уличен юридически робот все още не е цъфнал тук и не е предложил на децата брошура за лошите родителски прояви.

ДубМахарал слага предупредително пръст на устните си и най-голямото момче кимва. Сигурно познава Махарал или страданията му са прекалено големи, за да го накарат да проговори. Сивият бърза нататък и се насочва към уличката. Има само един път, така че няколко секунди по-късно минавам по стъпките му и имитирам жеста на Махарал с молба да мълчат.

Този път момчетата изглеждат по-изненадани. Средното понечва да заговори… но в този миг най-голямото сграбчва ръката му и извива кожата над китката му в противоположни посоки, с което предизвиква викове на болка и гняв. За миг и тримата се нахвърлят с юмруци едно върху друго — подражават на разправията вътре.

Сивите ми копия носят и съвестта на Албърт, така че се колебая и се питам дали да не се намеся… Точно тогава забелязвам нещо в двете по-близки момчета, което е невероятно и същевременно засилва убеждението ми. Те са дубъли! Независимо от европоидния цвят, текстурата на кожата им е изкуствена. Но защо трябва да се въвличат деца в симулацията на жесток летен следобед? Спомените им със сигурност няма да бъдат свалени.

Звучи извратено. Правя си бележка да се занимая по-подробно после. Но това ми дава повод да се махна и да изтичам нататък по тесния път покрай някой, който грижливо реставрира стар понтиак. Защо му е на призрака на учения да прекарва последните си часове в спотайване из слугинския район, изпълнен с незначителни сапунени опери? Вниманието ми се отклонява от мисли за собственото ми детство и когато прехвърлям високата ограда, виждам…

Махарал!

Сивият стои пред мен… усмихва се… държи някакво оръжие…

Няма време за мислене. Поеми дълбоко дъх! Наведи глава и нападай!

Светът около мен потъва в рев.

Какво ще стане после зависи от това с какво точно ме е застрелял…

5. Станцията за глина

По дяволите.

Винаги съм кисел, когато излизам от затоплящата вана… грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло; знам чудесно, че съм копие-еднодневка.

Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. И въпреки това винаги се чувствам, сякаш ми е връчен огромен списък с гадни задачи, изискващи от мен да поемам рискове, за които прототялото ми не би и помислило; започвам този псевдоживот, изпълнен с предчувствия за една второстепенна смърт, мрачна и не заслужаваща оплакване.

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение? Може би от новините на Риту? От напомнянето, че истинската смърт все още дебне всички ни?

Добре де, стига толкова! Животът все още е същият, какъвто е бил винаги.

Понякога си щурецът.

Понякога — мравката.

Гледам как сив номер едно излиза за срещата с госпожица Махарал. Взима веспата, а днешният зелен ще пътува заедно с него.

Това означава, че вторият мотопед е само за мен. Струва ми се съвсем честно. Номер едно отива да види Риту и да слухти за аферите на трилионера. В същото време аз трябва да посетя върховната вещица на „Студио Нео“. Най-малкото ми е нужно собствено превозно средство.

ИстАлбърт се обръща и се измъква от копирната стая, без изобщо да погледне назад. Какво пък, има нужда да си легне. Да даде почивка на тялото. Да го поддържа във форма, за да можем ние дубълите да се прехвърлим в него по някое време през нощта. Не се чувствам засегнат. Не много. Ако се налага да си от глина, не е зле да си сив. Поне можеш да се порадваш на истински удоволствия…

… като да се промъкваш през задръстванията, да изненадваш тъпите жълти шофьори на камиони, като рязко изскачаш пред тях, винаги да си нащрек за писъка на детектора на ченгета и да не се пречкаш на истинските хора. Дразненето на дубъли може да бъде спорт, поне докато нарушенията не превишават петточковата граница, програмирана в обществените камери, следящи всяка улица. (Отвъд този праг се бие тревога и по петите ти тръгва хайка.) Веднъж направих единадесет четириточкови нарушения без нито една глоба!

Малкият туркмен не е мощен като веспата, но затова пък е маневрен и издръжлив. Освен това и евтин. Отбелязвам си да поръчам още три. Рисковано е да разполагаш само с два мотопеда. Ами ако внезапно ми се наложи да създам армия, както стана миналия май? Как ще превозя дузина свои червени или пурпурни копия на мястото, където трябва да бъдат? С динобус ли?

Нел послушно записва бележката ми, но няма да направи нищо преди да се е събудил истАлбърт. Невроните одобряват всички големи поръчки. Глината може само да прави предложения.

Какво пък, утре ще бъда Албърт. Ако бъда прехвърлен. Ако успея да се прибера вкъщи. Което няма да е особено проблематично, доколкото мога да предположа. Срещите с маестрата са изтощителни, но рядко фатални.

Намалявам пред светофара. Спирам. Използвам момента да хвърля поглед на запад към „Одеон“. Пресните спомени от снощния отчаян сблъсък и бягството все още разтърсваха Постоянната ми вълна, въпреки че онзи, който го изтърпя, бе просто един зелен.

Чудя се кой ли бе келнерът. Онзи, който ми помогна, да се измъкна.

Зелен сигнал. Тръгвай! Маестрата мрази закъсненията.

„Студио Нео“ е точно пред мен. Очарователно място. Заема сграда, която някога е била огромен търговски център без нито един прозорец. Днес пазаруваш или от дома си (нареждаш на Дома да се заеме с покупките), или излизаш навън за удоволствие и се мотаеш по шикозните улици, предназначени само за истински хора, където целогодишно от тесните проходи слабо подухват приятни ветрове. И в двата случая е трудно да си представиш защо родителите ни са го правили в изкуствени пещери, лишени от слънце. Осветените от флуоресцентни лампи катакомби не са най-подходящата обстановка за едно човешко същество.

Затова днес търговските центрове са оставени на класата на слугите. На нас, глинените хора.

Бусове и мотопеди се изсипват на огромния паркинг и стоварват току-що изпечените дубъли на клиенти от целия град. И не обикновени дубъли. Повечето са в специализирани цветове. Снежнобяло за чувственост. Абаносовочерно за чист интелект. Особен оттенък на аленочервено, който очевидно е за болка… и друг, който изживява всичко със страшна интензивност. Малко от тези създания се връщат на мястото си на възникване, когато elan-клетките се изтощят. Оригиналите им не ги очакват, за да свалят спомените им.

Повечето от клиентите на „Нео“ обаче си връщат мотопедите. За да си приберат депозита.

Паркирам туркмена на кодирано място, предназначено за такива като мен — дубъли-посредници, пътуващи по делови въпроси и предаващи важна информация между, истински хора. Сивите имат приоритет и затова другите с по-екзотични разцветки отстъпват настрани, когато влизам в главната галерия. Повечето го правят абсолютно автоматично и ми държат вратите, сякаш съм човек. Но някои бели ми правят път неохотно и ми хвърлят нагли погледи.

Какво друго да очакваш от белите? Удоволствието е основна част от егото. Такива като тях трябва да се чувстват важни, за да могат да функционират.

„Студио Нео“ заема четири нива на стария търговски център и е изпълнило огромния атриум с хиляди холограми — пазар на творческото усилие, осветен от крещящите емблеми на повече от сто префърцунени компании, всяка от които се стреми да заеме най-високия пиедестал на този гигантски мравуняк — мястото на върха на пирамидата, към което се изкачвам в момента.

Най-жадните и амбициозни производители разполагат дубълпродуктите си направо до ескалаторите и предлагат безплатни образци.

— Пробвай ме и занеси вкъщи нещо специално… — монотонно припява бледа фигура в прозрачна рокля. Части от тялото й са подчертани по начини, които истинската плът не би могла да поддържа. — И ни направи свой доставчик. Оригиналът ти ще може лично да си направи удоволствие с мен!

Тя утре ще бъде кал в контейнера. Но не й го казвам. Маниерите, наследени от по-простите дни на моята младост, ме карат да кажа едно „Не, благодаря“.

— Имал си кофти ден, а? — съблазнява ме друго копие. Този път с преувеличени мъжки черти, издут на места, където истинският мъж никога не е — освен по страниците на комиксите. — Може би оригиналът ти все пак ще свали спомените ти, ако го подкупиш с нещо, което си заслужава помненето. Пробвай ме и се увери сам колко е хубаво!

Или шантаво. Разбира се, няма начин да се каже каква плът е впечатана това създание — на проститутка или на жиголо. Въпреки че най-отвратителни са ми травеститите.

Този път успявам да се измъкна без коментар и поемам нагоре по ескалатора към по-изисканите райони.

Някои от фирмите на втория етаж предлагат специализирани заготовки. Слагаш съзнанието си: в някое зъбато влечуго или в тялото на делфин за гмуркане на големи дълбочини. Или пък се напъхваш в тяло с изработени по поръчка части. Някои са с ръце, подобни на швейцарски ножчета. Понякога купувам аксесоари от един дискретен технически бутик, когато трябва да избера подобрения за дубълите с особено опасни поръчения. Пал също пазарува оттам и експериментира с още по-екстравагантни модели. Предпочита всичките му спомени да са от такъв произход, а не от истинското му разнебитено тяло.

Следващото копие, което доближавам, не продава секс. Сивокожа като мен, тя е облечена в консервативна хартиена дреха, скроена като облекло на някой доктор от телевизията — чак до ендоскопа, висящ на остриганата й шия.

— Извинете за безпокойството, сър. Мога ли да ви попитам дали практикувате безопасно впечатване?

Примигвам. Това ми звучи познато.

— О, да. Имате предвид дали предпазвам истинското си аз от болести, които дубълът…

— … би могъл да донесе вкъщи и да предаде на оригинала при прехвърлянето. Да, сър. Замисляли ли сте се колко опасно може да бъде да си възвърнете голем, който е бил незнайно къде през целия ден? Изложен на всичко; — от вируси до мемични токсини?

Предлага ми някаква тънка брошура и изведнъж се сещам за историята, разказана наскоро в новините — по-скоро подигравателна за хора, които очевидно си мислят, че живеем в ужасните дни на Безславната война.

— Опитвам се да се запазвам чист. Ако се съмнявам, извършвам прехвърлянето, без да докосвам оригинала си.

— Мемичните токсини не се нуждаят от физически контакт — настоява докторката. — Те се разпространяват с прехвърлянето на спомените.

Поклатих глава.

— Нали оповестиха, че подобни неща са…

— Има епидемии в много градове по целия свят. — Професионалният й израз изчезва от лицето й, когато ми тиква брошурата в ръцете. — Те крият истината!

„Те“? Ясно, поредният поддръжник на теорията на конспирациите. Мемични токсини! Възможности е всички учреждения, отговорни за обществената безопасност — и всичките им служители — да попречат на обществото да научи за новата чума? Дори това не би могло да свърши работа днес, при толкова много умни аматьори наоколо. Освен това има и Хенчмънови награди, учредени специално, за да съблазняват и най-доверените служители да изплюят камъчето.

— Интересна хипотеза — измърморвам аз, като отстъпвам назад. — Но защо тогава в свободните мрежи няма нищо…

— Създателите на токсините са умни. Променят симптомите за всеки отделен град! Свободните мрежи разглеждат отделни случаи и слухове. Но въпреки това…

Продължавам да отстъпвам и за мое голямо облекчение краката ми се озовават на ескалатора и се понасям нагоре с извинителна усмивка. „Докторката“ втренчено ме гледа известно време, след което се обръща към следващата си жертва.

Може би по-късно ще накарам Нел да направи търсене по тема „мемични зарази“. Засега го приемам като ненормално забавление, предлагано от „Студио Нео“.

Вече минавам покрай истински първокласни павилиони. „Сценаристи без граници“ ще ти изпратят експерт — черен, изцяло посветен на задачата да създаде сценарий, съответстващ на бюджета ти и на най-любимите ти фантазии. След това ще се върне с реквизит и пълен набор герои, които ще ти изиграят всяка сцена — от най-висшата литература до най-мрачните ти кошмари.

„Доверени пътешественици“ пък ще отнесат твоето впечатано, но неизпечено копие до всяка точка на планетата, където ще го активират, ще му предложат един ден, изпълнен с най-вълнуващи и захласващи лудории, след което ще ти върнат дълбоко замразения и великолепно запазен череп, за да можеш да се насладиш и на най-малката подробност. Двадесет и четири часово приключение, готово за консумация.

Следват специалисти, предлагащи услуги, които никой не можел и да си представи преди появата на голем-технологията. Почти всяко нещо, което е незаконно да се върши спрямо човек, може да се извърши спрямо дубъл — макар и нерядко с цената на глоба и такса за перверзии.

Нищо чудно, че инспектор Блейн мрази това място. Съвсем друго нещо е да пращаш дубликатите си на почтен труд. Профсъюзите се бяха борили и загубили и днес милиони получиха възможност да живеят на няколко места едновременно и да вършат онова, в което са най-добри — от работа като портиер или чистач до поддържане на атомен реактор. Почтеният пазар предлага висококачествени експерти по всичко и на достъпни цени.

Но експерти по забавленията? Свалени от блестящите екрани, освободени от телевизора, изскачащи от страниците на долнопробни романи, направени осезаеми и лични… Казват, че когато възникнала Мрежата, най-голямо било търсенето на порнография. Същото е и тук. Само че сега порното ходи и ти отговаря. И може да направи всичко, за което си помислиш.

„Чакай малко.“

Телефонът е. Вдигам навреме, за да чуя как Нел прехвърля разговора на истинския ми аз.

Малкият дисплей се изпълва от наполовина парализираното лице на Пал, цялото в сензори, командващи магическия му инвалиден стол. Иска да ида при него.

Гласът на оригинала ми е раздразнен и уморен. Няма да прави ново впечатване.

— Имам трима дубъли — казва той на Пал. — Един от тях може да намине, ако има време.

Трима? Зеленият няма да може да се справи. Сивият номер едно трябва да се занимава с Риту и убития й баща. Нищо чудно да успее да се срещне и да разговаря с истинския вайс Каолин — нещо, което ще си заслужава да се разкаже на Клара, когато се върне от войната си.

Значи оставам аз. Ако успея да се измъкна от Уоммейкър по-рано, ще трябва да ида и да изслушам поредната безумна теория на Пал. Мамка му. Вече усещам краткия си „живот“ като изхабен.

Последният етаж, където площадките за кацане на покрива дават бърз достъп за богатите клиенти. Където знаменити режисьори поднасят превъзходно кафе и изтънчени ордьоври — дори на сиви дубъли! От елегантните магазини можеш да си наемеш първокласни актьори, които да ти изиграят убедително роли в тела, моделирани така, че да приличат на когото си поискаш, от която си поискаш епоха. Има глоба, ако дубълът не прилича на оригинала си, но е малка при положение, че не се извършва нещо незаконно. Не че постановчиците отказват от време на време да извършат по някоя и друга измама.

Тук идват богати клиенти с най-екстравагантни желания. Веднъж някой бе наел резервния взвод пехотинци на Клара да участва в кървавото пресъздаване на последната оргия-клане на Калигула. Тя ме уреди да гледам представлението, скрит зад пурпурната завеса. Постановката беше ярка, зловеща и може би дори можеше да се нарече образователна заради вниманието към историческите детайли. Битките с мечове бяха превъзходни. Особено зрелищно умря големът на Клара.

Въпреки това не ми пукаше за представлението.

„Радвам се, че го приемаш така“ — съгласи се тя. Всъщност нито един от частта й не свали спомените от бруталната касапница онази вечер. Това те прави някак си горд от нашите момчета и момичета в маскировъчни униформи.

На двайсетина метра от елегантния портик на Уоммейкър някаква покрита с качулка фигура ми прави знак от сенките и привлича вниманието ми.

— Господин Морис. Радвам се да ви видя.

Приближавам се и разпознавам дубъла под качулката. Секретарката на маестрата. Лицето й е в консервативен сив цвят, който идеално съответства на облеклото й.

— Бихте ли ме последвали, ако обичате?

Кимва ми и тръгвам след нея… в посока, отдалечаваща ме от Уоммейкър.

— Срещата ни засяга някои деликатни въпроси, които е по-добре да бъдат обсъждани другаде — обяснява тя и ми подава роба с качулка, подобна на нейната. — Моля, облечете това.

Обличам робата и продължавам след нея.

Малък служебен асансьор ни отвежда надолу, към евтините етажи на стария търговски център. Вратите се отварят и водачката ми се насочва право към невзрачна витрина с непрозрачни стъкла и надпис СДРУЖЕНИ ОБНОВИТЕЛИ. Следвам я в царство на висящи тъкани, хвърлящи термолуминесцентни отблясъци и олюляващи се под течението на специално насочени вентилатори. Някой дори си е направил труда да разположи саксии с растения, за да направи обстановката по-приветлива. Предимно обикновени папрати и фикуси. Но и без това погледът ти би трябвало да се спре другаде — към холограмните постери на Джинийн и най-добрите й сътрудници — жени и мъже, чиито копия предлагат изтънчени удоволствия за отегчените от обикновения секс.

В дъното на чакалнята има закрити кабини, където клиентите могат да се консултират насаме със специалните си съветници. И все пак всичко това е далеч от елегантността на Уоммейкър. Явно маестрата разширява дейността си.

— Изчакайте, моля — казва секретарката и посочва дървен стол с права облегалка… несъмнено някаква безценна антика, колкото скъпа, толкова и неудобна. Ставам в мига, когато тя излиза. Големите ми имат притурки, с които си почиват изправени. Седенето е излишно.

Естествено, ще ме накарат да чакам, затова вадя евтиния таблет и извиквам „Журнал на антисоциалните тенденции“. Тъй като Риту Махарал твърди, че баща й е бил убит, решавам да потърся извършителя. (Чудя се какво ли прави сив номер едно. Дали вече съм стигнал до някакви заключения?) Но след минаването през „Студио Нео“ мислите ми кръжат около друг проблем. Декадентството.

Прави ли са новите пуритани? Наистина ли голем-технологията ни прави коравосърдечни?

Клара нарича това „калциране на душата“.

— Днес тънем в поквара, без да се отплащаме с болести и неразположения — каза тя миналата седмица. — Най-старата професия е адаптирана към новата ера, без затвори, превзета скромност или нужда да съчувстваш.

Аз обикновено не съм толкова циничен. Животът е по-добър по много начини. По-богат. По-толерантен. На никого не му пука какъв е оттенъкът на истинската ти кожа.

Но моите сиви, се различават по малко един от друг и този тук подозира, че Клара може би е права.

Примигвам и забелязвам, че четецът вече е извикал избраната статия. Сигурно зениците ми са се разширили, докато съм седял потънал в мрачните си мисли. (Кой казва, че дубълите нямат подсъзнание?)

„Сублимирането на стремежа към безсмъртие — връщане към некромантията?“

Ох. Ама че заглавие за научна статия! Не е от обичайното ми меню. И въпреки това е интригуващо. Чудя се…

— Господин Морис?

Секретарката. Очаквах да ме унижават повече. Може би този път Уоммейкър наистина е загрижена за нещо.

Вдигам очи и откривам, че сивото копие на секретарката е със сини очи.

— Маестрата ще се срещне с вас веднага.

6. Не е лесно да си зелен

Мразя да излизам от затоплящата вана и да навличам хартиените дрехи върху тялото, което все още свети от стартиращите ензими.

Днес съм не само копие, ами и при това зелено.

По дяволите.

След хиляди подобни пъти имам чувството, че за нещо ме наказват. Дават ми дълъг списък с гадни задачи. Пращат ме да поемам какви ли не рискове, на които никога не би се изложил Прототяло.

Започвам псевдоживота си с мрачни предчувствия.

Гадост. Ама че настроение. Архито явно сериозно се е потрудило, за да ме стартира с такава потисната Постоянна вълна. Още малко и сигурно щях да стана франки…

Добре де, стига толкова! Днес си мравка.

При това зелена. Остави философстването на по-добрите си събратя.

Е, снощи друг зелен се сблъска с главорезите на Бета и победи. Дубликат-герой, минал през ада, за да отнесе вкъщи жизненоважна информация. Значи и зеленият може да е важен! Дори ако днешната ти работа е да обикаляш бакалиите, да чистиш кенефа, да косиш ливадата и разни други подобни ужаси.

Сивите имат шикозни реалновремеви рекордери. Аз пък трябва да правя бързи копия в стария микролентов пръстен. Post hoc4. Не зная защо изобщо си правя труда. Ако архито толкова иска да знае какво съм правил днес, нека да ме прехвърли и да открие сам.

Пътувам към града зад сив номер едно, стиснал здраво очи, докато той маневрира като луд, рискувайки туловищата и на двама ни и за малко да разбие последната ни веспа. Кретен.

Оставям го в парка да чака пратената за него лимузина на УП. Скоро ще види красивата Риту Махарал, ще разговаря с вайс Каолин и може би ще разследва убийство.

А по-късно, може би довечера, истАлбърт ще се почувства самотен. Ще отиде и ще затопли съблазнителната Клара, която ни чака в хладилника. При тази мисъл ме залива вълна от ирационална ревност. Изкушавам се да отида до лодката й и да я ползвам лично!

Естествено, не го правя. Дубълът й може да ме погледне и да откаже да се прахосва за недодяланите чувства на някакъв си зелен. А и какъв е смисълът? Ако бъда прехвърлен, ще се слея с Албърт и ще споделя всичко това в плътокръв. А когато Клара се върне от войната си, ще направи същото.

Така че започвам да действам по задачите си. Отивам до пазара и добавям малко разнообразие към нормалните доставки — плодове й деликатеси, както и един-два специалитета. Би трябвало да са пристигнали, когато архито се събуди от дрямката си. Надявам се херингата да му хареса. Датска е.

Минавам през банката и обновявам кодовете си от трето ниво. Всеки прави лично месечно обновяване с биометрични и химични скенери, които доказват, че ти си ти. Но за ежеседмичните е достатъчен и дубъл. Никой не може да подправи личната ти Постоянна вълна. А и изминаха години от Великия грабеж. Някои аналитици са на мнение, че киберпрестъпленията са вече минало.

Може и така да е. Но гражданите още се тревожат от престъпността. Тя неизменно е основен приоритет при всички избори. Само в този град сигурно има поне сто истински ченгета. Ако Йосил Махарал наистина е бил убит, това прави дванадесет убийства в щата от началото на годината. А лятото е едва в разгара си.

Не се страхувам, че скоро може да се окажа безработен.

А, телефонът звънна, докато пазарувах. Пали отново има нужда някой да му обърне внимание.

Албърт промърморва:

— Имам трима дубъли. Един от тях може да намине, ако има време.

Трима дубъли?

Сив номер едно е зает с Риту Махарал и вайс Каолин — сериозен случай, който вероятно ще се окаже и изключително доходен. Джинийн Уоммейкър може да хване сив номер две за канарче целия ден.

Да се обзаложим ли, че аз ще трябва да изслушвам последната теория на конспирацията на Пал?

Мамка му. Та за какво иначе са зелените?

Трябва да прибера косачката от сервиза. Поправката струва осем и петдесет, плюс глоба за стария газов мотор. Завързвам я здраво за веспата, но обърквам баланса на мотопеда. Едва не се потрошвам на един широк бърз завой по пътя към дома. Получавам акт за нарушение от пет точки. Гадост.

Поне косачката запали веднага. (Мич, техникът, си знае работата. Този път я беше оправил лично.) След малко съм оформил градината по-добре от онзи „градинар“ на оранжеви ивици, дето го наема всеки в квартала. На моето малко парче земя растат най-различни работи. Рози. Моркови и ягоди. Обичам да отглеждам растения, както Клара обича да чува плясъка на водата в стените на плаващата си къща.

После трябва да се справя с купищата чинии и с тоалетната. Бих могъл да почистя и цялата проклета къща, както съм започнал. С изключение на прахосмукачката. Лорд Архи трябва да си подремне.

Хм-хм.

Понякога разисквам екзистенциални въпроси. От по-простите, с които може да се занимава един зелен. Като например, трябва ли доброволно да НЕ поискам да бъда прехвърлен довечера? За какво ми е да си спомням всички тези баналности? Албърт вече е натрупал около стотина субективни години опит, като се има предвид свалянето на спомените на големите. Някои специалисти смятат, че теоретичният максимум е петстотин години. Защо тогава да не се пази?

Много пъти съм спорил със самия себе си и винаги решавам в полза на прехвърлянето. Да де! Само онези дубъли, които са избрали да продължат, стават част от паметта. Но Нел твърди, че повече от сто и осемдесет мои копия са предпочели унищожението. Мои обездушени заместници, които са прекарали ужасни дни, за които е по-добре да не знам.

По дяволите, та има и дни, които бих изтрил и като човек, ако можех. Предполагам, че проблемът е стар като света. Поне в наши дни имаш известна свобода на избор.

Спирам пред работния екран на Архито и хвърлям поглед върху текущите дела — десетина рутинни разследвания, подредени по приоритет и степен на изпълнение. Повечето могат да се проведат по Мрежата — дистанционни разпити, извличане на данни от общодостъпни източници или убеждаване на собствениците на частни улични камери да ти дадат достъп до архивите си, без да е нужно съдебно разпореждане. Понякога аз самият изпращам оси-шпиони, които да следят заподозрените из града. Не бих останал в бизнеса, ако трябваше да върша всичко лично или дори с помощта на дубъл.

Половината от случаите предизвикват симпатията ми — залавяне на крадци на авторско право. Професионалисти като Бета те вбесяват непрекъснато, но за щастие повечето от кражбите са дело на аматьори. Същото се отнася и за лицекрадците, които изпращат навън дубъли с незаконно оформени черти, които се преструват, че са изпечени от други хора. Предимно деца, решили да напакостят. Пипни ги. Одрусай ги. Научи ги на възпитание.

Следват ревнивите съпруги и съпрузи — коронната специалност на частните детективи от времето на рагтайма.

Някои от съвременните бракове са доста сложни и допускат нови партньори по взаимно съгласие. Мнозинството обаче предпочита старомодната моногамия. Но какво означава това в наши дни? Ако съпругът прати свой дубъл да хойка нагоре-надолу, докато самият той работи, това какво е — фантазия, флирт или чиста проба изневяра? Ако съпругата даде назаем свое перлено копие за прекарване на дълъг самотен следобед, това проституция ли е, или безобидна игра с помощно средство?

Повечето хора са на мнение, че нещата стават най-добре, когато плътта среща плът. Глината обаче не може да забременее или да ти лепне някоя болест. Освен това ти дава възможност да размишляваш трезво. Някои двойки отказват да качат спомените след някоя сексуална забежка с дубъл. Щом не си го спомняш, значи не се е случило. Няма спомен — няма и кръшкане.

Но какъв е смисълът, ако не си го спомняш?

Всички тези усложнения са объркващи за същества, надарени с ревността, формирала се още през каменната ера. Но пък моя грижа са не наранените чувства, а фактите. Въпросът е, че без отговорности цивилизацията ще се разпадне. А как гледат на това хората, си е техен личен проблем.

Докато преглеждам екрана, виждам, че за утре ще ми трябват четирима дубъли. Двама за най-рутинни преследвания и душене. Фризерът е натъпкан със заготовки, но положението с мотопедите е трагично.

Виждам, че сив номер две току-що е поръчал туркмени. Аз лично предпочитам веспи, но кой ти слуша някакъв си зелен?

Оглеждам се и виждам още неща за вършене. Чистене, острене на моливи, писане на бележки. Още досадни задачи, така че истинският ми аз да може да прекара скъпоценното си време творчески.

Бих въздъхнал дълбоко… стига това тяло да можеше да го прави.

Майната му на всичко. Отивам на плаж!

7. Цената на съвършенството

Маестрата има гости.

Четири са жени — еднакви, с накъдрени розови коси и тъмна червено-кафява кожа. Изглеждат нервни и възбудени. Едната не откъсва очи от видеоекрана, кима и мърмори. Подобно на плужек пипало изпълзява от едната страна на главата й и пуска псевдопод на електронен сензорен таблет.

Тя е свързана, по дяволите! Праща и получава направо от глинения си мозък в Мрежата, пряка дигитално-невроаналогова връзка — отвратителен нездравословен процес, който като нищо може да те изпържи.

Другият гост е мъж, оформен по архетип, който трябва да е болезнено слаб. Съгласно последния моден писък, дубълът му не използва грубите стари стандартни цветове, към които се придържаме вече цяло поколение.

Кожата му е карирана.

Ох. Едва мога да различа лицето му от тази мозайка. Вместо хартиени парцали той носи луксозен костюм от плат. А сложният десен на ризата и панталоните му всъщност отговаря на десена на кожата. Доста скъпичка премяна за дубъл!

Истинската Джинийн Уоммейкър пристъпва напред. Прекрасната й истинска плът е почти толкова бяла, колкото и на копията й За употреба. Само блестящите зелени очи издават истинската й същност на безскрупулна бизнес дама, която мачка конкурентите си без капчица милост. Поема факсимилната ми ръка с истинската си длан.

— Колко мило, че пращате сив толкова бързо, господин Морис. Зная, че сте много зает и работата ви изисква да се съсредоточите изцяло върху нея.

С други думи, ми прощава, макар че наистина би трябвало да дойда лично. Все пак сарказмът й е по-мек от обичайното. Ясно, станало е нещо напечено.

— Надявам се, че бонусът, който ви изпратих, изразява добре благодарността ми за ликвидирането на онази пиратска работилница.

Не съм видял никакви бонуси. Сигурно го е пратила, докато съм чакал отвън. Типично, Още нещо, което да те извади от равновесие.

— За мен е удоволствие да работя за вас, маестра. — Покланям се и тя леко свежда глава, оставяйки златните къдрици да се разпилеят по голите й рамене. Изобщо не се опитваме да се изиграем един друг. Колкото и да е иронично, това е основата на взаимното уважение.

— Ох, колко съм невнимателна. Да ви представя моите съдружници. Вайс Манюел Колинс и царица Ирена.

Мъжът е по-близо. Здрависваме се и виждам, че крещящата му украса скрива текстурата на стандартен сив дубъл. Що се касае до титлата, „вайс“ обикновено означава нещо като главен заместник. Но терминът се е превърнал в обикновена поза и се използва прекалено често от безделниците богаташи, повечето от които никога не са се занимавали с предприемачество или с каквото и да било смислено нещо.

Само една от четирите червено-кафяви жени пристъпва напред, кима ми, но не се усмихва, нито пък подава ръка. „Царица“ е друга днешна двусмислица. Ще изчакам да видя дали подозренията ми ще се окажат верни.

Джинийн предлага да седнем в изискани и удобни кресла. Нашарен на ивици дубъл-прислужник (скала едно и половина) предлага напитки и хапки. Като сив мога да усетя вкуса на заирския трюфел, който експлодира в ароматен прах в устата ми. Дар за Албърт, когато бъда прехвърлен. И все пак Уоммейкър преиграва с гостоприемството си спрямо гостуващите й дубъли. Част от молбата й, доколкото мога да преценя.

От мястото си мога да гледам през рамото на свързаната червено-кафява буца, която не сваля очи от екрана. На него се вижда голямо помещение, където забързано влизат и излизат други червени дубъли — всички копия на същия образец, макар че някои са умалени до една трета или по-малко от истинския й размер. Поне десетина се суетят около една-единствена фигура в центъра, която почти не може да се различи от навалицата. Пълно е с всевъзможни машини — апарат за изпичане и животоподдържащи уреди.

— Господин Морис, поканих ви да обсъдим един малък въпрос, свързан с технологичен и промишлен шпионаж.

Обръщам се към Уоммейкър.

— Но, маестра? Моята специалност е проследяването на хора — глинени и истински — предимно във връзка с нарушени авторски права и…

Домакинята ми вдига ръка.

— Подозираме, че са налице определени технологични иновации, които се пазят в тайна. Много значителни открития, които заплашват да направят авторските права безсмислени, са били скрито монополизирани.

— Разбирам. Това изглежда незаконно.

— Със сигурност. Технологиите са най-опасни, кога; то се използват тайно.

Мислите ми препускат една след друга. Може и да е незаконно, но защо го казват на мен! Не съм ченге или технически копой.

— И кого подозирате?

— „Универсални пещи“.

Примигвам. Не зная откъде да започна.

— Но… те са пионери в областта на солистиката5.

— Това ми е известно, господин Морис — снизходително ми се усмихва тя.

— Печалбите им идват от открития пазар и редовните доставки.

— Естествено. Всъщност УП продължават да играят на нормалния пазар и непрекъснато подобряват копирите, които произвеждат. Техническите подробности около тези усъвършенствания могат да се пазят в тайна само временно, докато се издадат патенти. Но дори и при тези обстоятелства те са длъжни според закона да уведомят обществото, ако някое нововъведение заплашва фундаментално да промени нашата култура, икономика или свят.

— Фундаментално? — Зловещите й думи разпалват неудържимо любопитството ми. Но въпреки това си остава основният проблем — не би трябвало да водя този разговор. — Може и да е така, маестра. Но още сега трябва да ви кажа…

Карираният мъж ме прекъсва с глас, учудващо дълбок за такава кльощава фигура.

— Проследихме вътрешна информация, изтекла от блестящите куполи на УП. Работят усилено върху нещо — може би върху коренна промяна на начина, по който хората произвеждат и използват големите.

Любопитството ми взема връх.

— За каква промяна става въпрос?

Лицето на вайс Колинс става иронично-огорчено под крещящата карирана маска.

— Не можете ли да се сетите, господин Морис? Как мислите, какво според вас би могло да промени начина, по който хората използват днешното си удобство?

— Ами… мога да назова няколко възможности, но…

— Моля. Споделете с нас. Дайте ни един-два примера.

Погледите ни се срещат. „Какво цели този?“

Известно е, че някои хора впечатват надарени с богата фантазия сиви, способни на творческо мислене. Това ли имат предвид? Тест за бързо схващане извън органичния мозък? Ако е така, значи аз съм дивечът.

— Ами… да предположим, че хората успеят по някакъв начин да поглъщат спомените помежду си. Вместо просто да впечатваш и прехвърляш само върху различни версии на самия себе си, ще можеш да прекарваш дни, седмици или дори цял живот в трупане на знания и опит с някой друг. Предполагам, че това би могло да се нарече телепатия, възможност за по-добро взаимно разбирателство… дарът да виждаме себе си такива, каквито ни възприемат другите. Това е стара мечта, която…

— … е напълно невъзможна — прекъсва ме тъмночервеният женски дубъл. — Церебралната Постоянна вълна на всяко човешко същество е уникална и хиперфракталната й структура е отвъд способностите на дигиталното моделиране. Само образецът, който е създал частично копие на вълната, може впоследствие да го възприеме отново. Факсимилето може да се върне единствено при собствения си оригинал.

Разбира се, това е общоизвестно. Въпреки това съм разочарован. Мечтата за съвършено разбирателство между хората не може да се загърби така лесно.

— Продължете, моля — със спокоен тон ме подканва Джинийн Уоммейкър. — Опитайте отново, Албърт.

— Хм. Ами, от години хората мечтаят за начин да се впечатват от разстояние. Да си седят вкъщи и да копират Постоянната си вълна в заготовка, която се намира далеч от тях. Сега и двете тела трябва да лежат едно до друго, свързани с гигантски криокабели. Но има нещо свързано с отношението шум/предавателна честота…

— Да, това е често срещано оплакване — замислено се обажда Джинийн. — Да кажем, че имаш спешна работа в Австралия и трябва да бъдеш физически там. Най-бързият начин е да си направиш дубъл, да го пъхнеш в експресна пощенска ракета и да се молиш да стигне целта цял и невредим. А и най-бързият начин да върнеш замразения череп на дубъла може да ти отнеме цял ден. Колко по-добре би било да можеш просто да прехвърлиш Постоянната си вълна по фотонен кабел, да впечаташ заготовката на място, да си свършиш работата и да пуснеш променената вълна обратно!

— Това пък прилича на телепортиране. Можеш да идеш където и да е — дори и на Луната — почти моментално… стига да си изпратил там заготовки предварително. Но необходимо ли е наистина? Вече разполагаме с телеприсъствие чрез Мрежата…

Царица Ирена се засмива.

— Телеприсъствие! Да използваш очила, за да гледаш през ламаринени очи? Да управляваш някаква дрънчаща машина, която да се движи вместо теб? Дори и при най-добрата връзка това трудно може да се нарече истинско докосване. А и забавянето заради скоростта на светлината е ужасно.

Тази „царица“ със своя сарказъм започва да ме дразни.

— За това ли става въпрос? Да не би „Универсални пещи“ да са изобретили начин за дистанционно впечатване? Авиокомпаниите няма да го харесат особено. Както и онова, което е останало от профсъюзите.

По дяволите, мога да видя и аспекти, които и на мен не ми харесват. Да предположим, че можеш да се телепортираш където си поискаш. Тогава градовете ще загубят неповторимия си чар. Вместо да срещаш местните експерти и майстори, навсякъде ще се натъкваш на едни и същи келнери, портиери, коафьори и така нататък. Най-добрите в своята област, копирани трилиони пъти и разхвърляни из целия свят. И никой друг няма да може да си намери работа!

(Представям си как някакъв нюйоркски супердетектив си отваря офис тук, пълни го всеки ден с лъскави сиви дубликати и обира тлъстите такси, докато си седи на балкона вкъщи и зяпа Сентръл Парк. А аз ще трябва да се задоволя с мизерни трохи. Да си намеря някакво хоби, за да си убивам времето. Или да се върна в училище. Ужас.)

Очевидно маестрата не се страхува от конкуренцията.

— Де да беше така — замечтано отбелязва тя. — Теледублирането би отворило още по-големи възможности пред мен, а и глобално. За съжаление, не говорим за такова откритие. Или не за най-тревожното. Опитайте отново.

Ама че кучка. Гатанките са просто поредното изтънчено мъчение, в което се е специализирала Джинийн Уоммейкър. Въпреки че го зная, се изкушавам да продължавам да пробвам.

Но първо трябва да уредя един въпрос, свързан с професионалната етика.

— Вижте какво, наистина трябва да заявя, че…

— Продължителността на живота — казва вайс Колинс.

— Моля?

— Ами ако тялото на дубъла — той посочва своето собствено — може да се направи така, че да издържа повече от един ден? Много повече.

Пауза. Замислям се. Подобна възможност не ми бе хрумвала.

Внимателно подбирам думите си.

— Самата… основа на технологията… причината, поради която е практична… е в това, че тялото на голема се захранва със собствена енергия от самото начало.

— Складирана в супермолекули в глинено-колоидна субстанция. Да, продължавайте.

— Затова не е необходимо да се имитира сложността на истинския живот. Хранене, храносмилане, циркулация, метаболизъм, изхвърляне на отпадъците и всичко останало. Науката е на векове от пресъздаването на онова, за което на еволюцията са и трябвали милиарди години — сложни възстановителни системи, разнообразие и издръжливост на истинските органични…

— Нищо от това не е необходимо за увеличаване на трайността — казва Колинс. — Нужен е само начин да се презаредят супермолекулите във всяка псевдоклетка, за да може енергията да се възстанови до степен, достатъчна да се изкара и следващият ден… след това следващият, и така нататък.

Кимвам с неохота. Клара твърди, че военните дубъли са снабдени с импланти за гориво, благодарение на които някои модели могат да издържат по няколко дни. Но рано или късно запасите свършват. Презареждането е съвсем друго нещо. Истинско епохално откритие.

— И колко пъти… колко време може…

— Да се подновява един дубъл? Зависи от употребата и степента на износване. Както сам казвате, дори и най-скъпите заготовки разполагат с малко възможности за самовъзстановяване. Ентропията изхабява бързо непредпазливите. Но основният проблем — как да се направи така, че тялото да продължи да съществува още един ден — може да се реши.

— Доста съмнително решение — измърморва царица Ирена. — Дълготрайните дубъли могат да се отделят от човешките си прототипове и прехвърлянето на спомените да стане трудно. Целите ще започнат да си противоречат. Те могат дори да започнат да се грижат повече за собственото си оцеляване, отколкото да служат на приемното същество, което ги е създало.

Примигвам, объркан от терминологията й. Приемно същество ли?

Поглеждам наляво и виждам двойницата й, която остава включена в терминала и гледа екрана. На него взаимозаменяемите копия, всички в еднакъв ален оттенък, продължават да кръжат около огромната бледа фигура, подобно на пчели работнички около.

Чак сега схванах. Царица Ирена. Майката на кошера. Пали ми бе разказвал за това — как дублирането стига до следващата си логична фаза. Но въпреки всичко гледката ме кара да потреперя.

— Може да има и други последици — добавя вайс Колинс. — Ако подозренията ни излязат верни, целият обществен договор може да бъде анулиран.

— Именно затова искаме вие да се заемете със случая, господин Морис — завършва Джинийн Уоммейкър.

— Нима ми предлагате да се занимавам с промишлен шпионаж? — питам подигравателно.

— Не. — Тя поклаща глава. — Не искаме от вас да крадете технологии, а само да установите дали съществуват. Това е напълно законно. Щом разполагаме с доказателства, ще можем да обвиним „Универсални пещи“ в нарушаването на някой от законите за прозрачност.

Гледам я втренчено. Това е пълна безсмислица.

— За мен е чест, че ми се доверявате толкова много, маестра. Но както ви казах, аз съм на вие с техническия шпионаж. В тази област съществуват истински експерти.

— Които смятаме за по-малко подходящи от вас.

„Не се и съмнявам. Това, което искаш, е на самия ръб на незаконното. Експертът ще знае как да се пази да не прекрачи границата. А аз мога да направя само една погрешна стъпка и Да плащам неустойки на «Универсални пещи» до следващата ледникова епоха.

За щастие има лесен начин да избегна всичко това.“

— Поласкан съм, маестра. Но главната причина, поради която не мога да приема задачата, е възможен сблъсък на интереси. Разбирате ли, точно в този момент друго мое копие се намира в „Универсални пещи“ и дава консултации по друг въпрос.

Очаквам разочарование и гняв, но в очите на Уоммейкър се чете само развеселеност.

— Вече знаем за това. Тази сутрин около Телър Билдинг имаше новинарски камери и частни очи, нали помните? Видях как Риту Махарал ви отмъкна с лимузината на УП. Като вземем предвид и последните новини за смъртта на баща й, не е трудно да се предположи какъв въпрос обсъжда другото ви копие в имението на Каолин.

„В имението на Каолин ли? Мислех си, че сив номер едно отива в централата на УП. Тези тук знаят повече от мен за собствения ми бизнес!“

— ДубМорис, има начин вие и вашият оригинал да бъдете поставени извън опасността от възможен сблъсък на интереси. В наши дни е възможно лявата ръка да не знае какво върши дясната, ако разбирате какво искам да кажа.

За съжаление, мисля, че разбирам.

Сега се започва с надеждата ми за отвъден живот.

— Наистина е съвсем просто — казва вайс Каолин. — Трябва само да…

И млъква. Прекъснат е от иззвъняване на телефон.

Моят телефон. Сигнал за спешност.

Маестрата изглежда ядосана, и то с право. Нел знае, че съм на срещата. Щом домашният ми компютър смята, че обаждането е толкова важно, трябва да събуди Архито, по дяволите.

Измърморвам извинение и вдигам китка към ухото си.

— Да?

— Албърт? Обажда се Риту Махарал. Аз… трябва да те видя. Нямаш ли видеовръзка?

Секунда пауза. Но никой от другите ми аз не отговаря.

— Този телефон е евтина еднодневка. Аз съм просто сив, Риту. Но нали вече един от мен е…

— Къде си? — настоятелно пита тя. Нещо в гласа й ме кара да се изправя. Звучи така, сякаш е обхваната от отчаяние, което е на път да прерасне в паника. — Енеас те чака в колата и започва да губи търпение. Очакваше ти и… копието на баща ми да сте там. Но и двамата просто се изпарихте!

— Как така сме се изпарили? Как е възможно…

Сега разбирам — тя си мисли, че аз съм онзи сив! Объркването може да се изясни само с няколко думи, но не искам да давам споменавам за Джинийн и странните й приятели. Какво да кажа тогава?

Точно в този миг се намесва друг глас — звучи леко замаяно. Архито е събудено от дрямката си.

— Риту? Аз съм, Албърт Морис. Да не би да искаш да кажеш, че сивият е изчезнал? Заедно с копието на баща ти?

Прекъсвам връзката. Основният ми приоритет се отнася до клиентите пред мен — дори и ако след минута-две вече не работя за тях.

Гробна тишина. Най-накрая Уоммейкър се навежда напред и златната й коса се разпилява по бледите й рамене и по прочутото й деколте.

— Е, господин Морис? Трябва да знаем какво мислите за нашето предложение.

Поемам дълбоко дъх със съзнанието, че ще ускоря метаболизма в нетрайните си псевдоклетки и така малко ще приближа крайния срок, който може да бъде предотвратен единствено ако успея да се добера до вкъщи. Там ще се слея с оригинала си с онова, което съм научил днес. И все пак вече зная плана на Уоммейкър — начина, по който мога законно да шпионирам в нейна полза, без да има сблъсък на интереси. От мен — от този сив дубликат — се иска да жертвам всяка надежда за оцеляване за доброто на по-важните същества.

Не, всъщност става въпрос за нещо още по-лошо. Ами ако откажа? Дали ще ме пусне, ако знае, че бих могъл да разкажа за този разговор на вайс Каолин? Разбира се, спазвам закона за конфиденциалност по отношение на всички свои клиенти. Винаги оправдавам доверието на работодателя си. Но параноичната маестра може да реши да не рискува, тъй като УП може да купи задължението ми с джобните си пари.

За всеки случай ще предпочете да унищожи това мое тяло и да плати тройно щетите на Албърт.

И той естествено ще си прибере парите. Кой си прави труда да отмъщава за дубъл?

Уоммейкър и гостите й ме гледат. Чакат отговор.

Погледът ми се плъзга покрай тях в търсене на нещо живо и зелено — растенията в саксии, които маестрата на „Студио Нео“ е разпръснала из гостните си. Искам да зърна нещо познато, което да ме успокои.

— Мисля…

— Да?

Прословутата й развратна усмивка извиква нещо тъмно в теб. Дори когато си глинен.

Още едно дълбоко вдишване.

— Мисля, че този фикус изглежда малко изсъхнал. Мисля, че трябва да го поливате по-често.

8. Глинени подвизи

Лунният плаж е едно от любимите ми места. Заедно с Клара обичаме да ходим там, когато тълпите са намалели, особено когато разполагаме с туристически купони, чийто срок скоро ще изтече.

Разбира се, там могат да ходят само архита. Както е с всички най-добри места покрай брега. Никога досега не съм идвал тук като зелен… освен ако някои от копията ми не са изчезнали по същия начин, по който го правя и аз сега. Просто да са изхвърлили всяка надежда и да са отишли да играят хокей.

Паркирах мотопеда на обществения паркинг и излязох на панорамната площадка да се огледам. Надявах се, че няма да е толкова претъпкано. Когато цари спокойствие, архитата не са така чувствителни на тема територия и цветнокожи като мен спокойно биха могли да дойдат тук и да им се размине.

Вторник е делничен ден. Това имаше някакво значение, когато бях дете.

Но не и сега. Хората се бяха струпали на всяко открито място с кърпи, чадъри и всякакви плажни принадлежности. Мярнах няколко яркооранжеви спасители, които обикаляха с ципестите си ръце и крака, надуваха спасителни пояси и наблюдаваха къпещите се. Всички останали бяха в някакъв оттенък на човешкото кафяво — от тъмношоколадово до светло като пясъка.

Ако кракът ми стъпеше там, щях да изпъквам като вдигнат среден пръст.

Загледах се по-нататък и видях един скалист участък, оставен за такива като мен. Яркооцветена тълпа се бе струпала на място, където прибоят и острите камъни изглеждаха опасни за истинската плът. Нямаше никакви спасители — само неколцина чистачи на жълти ивици, екипирани с куки, с които да събират онези, които не са извадили късмет. Но кой ли ще иска да отстъпи времето си за плаж на една имитация?

Внезапно в мен се надигна бунт срещу всички правила… срещу списъците на чакащите и туристическите купони… само за да прекараш малко време на брега. Преди един век си можел да правиш каквото си искаш и да идеш където ти хрумне.

„Стига да си богат и бял — напомни ми тихият ми вътрешен глас. — Светлокафяв представител на управляващия елит.“

Днес самата идея за расизъм изглежда странна. Но всяко поколение има своите проблеми. Като дете се бях сблъскал с хранителните дажби. Водеха се войни за питейна вода. Сега пък страдаме от изобилието. Пълна работна заетост, високи доходи, поддържана от държавата лудост по хобита и убийствена скука. Вече няма закътани селца и бедни местни. Но това означава, че трябва да споделяш, всички красиви кътчета на Земята с девет милиарда други екскурзианти — и още десет-двадесет милиарда големи.

— Хайде, братко. Направи стъпката.

Гласът прекъсна мрачните ми мисли. Обърнах се и видях друг зелен, застанал до мен. Минаващите със семействата си архита не му обръщаха внимание, макар че той носеше плакат, на които с ярки букви пишеше:

Дубълът срещна погледа ми, ухили се и посочи плажа.

— Хайде, иди там — насърчи ме той. — Обзалагам се, че искаш да те забележат. Изживей си деня!

В последно време бях забелязал и други подобни създания. Поддръжници на кауза, която обърква повечето хора — изглежда им едновременно справедлива и тривиална. Разкъсвах се между отвращението и желанието да го засипя с въпроси. Като например, защо прави дубъли, щом мрази да бъде дискриминиран, когато е един от тях?

Би ли дал равни права на същества, които живеят не по-дълго от еднодневка? Ще даде ли право на глас на копия, които могат да се произвеждат масово само по една прищявка — особено от богатите?

И защо той самият не слезе долу на плажа? Да се блъска с истинските хора, да се опита да събуди съвестта им, докато някой не се раздразни достатъчно, че да поиска идентификационния му номер и не подаде иск за глоба на собственика му за обида. Или докато някой не реши да плати за удоволствието да го направи на парченца.

Разбира се, че ще си стои тук и ще държи плаката си, но няма да се пречка на минаващите. Сигурно е двойник на някой от протестиращите, които бях видял сутринта пред „Универсални пещи“. Някой, който си пада да изпраща свои пълномощници да демонстрират по цял ден. Скъпо хоби… и много ефективен начин да протестираш.

И това ако не е абсурд! Още едно доказателство, че в наши дни повечето хора просто се чудят какво да правят със свободното си време.

Изведнъж започнах да се чудя какво, по дяволите става. Започнах деня си с мисълта да използвам дубъла на Клара за себе си, размишлявах върху философски проблеми отвъд разбирането на обикновен зелен, след което загърбих задълженията, заради които съм направен, й дойдох да си прахосам времето на плажа в тяло, което не може да се наслади на допира на пясъка и горчиво-соления вкус на морската вода.

„Какво ми става днес?“

И тогава ми просветна. За малко да затреперя.

„Сигурно съм франки!“

Или по-скоро нещо такова. Не се мотая насам-натам с разперени ръце и не муча като Борис Карлоф. Но все пак те предупреждават, че свръхизтощените неврони са потенциален източник на неприятности, когато впечатваш. А горкият Албърт сигурно е карал на автопилот, когато ме е правил.

„Аз съм фалшиво копие. Франкенщайн!“

След като го разбрах, ме обзе странно спокойствие. Плажът изгуби притегателната си сила. Риториката на агитатора ми стана симпатична. Върнах се при мотопеда си и тръгнах към центъра. Щом една побъркана буца няма желание да си върши домашните задължения, тогава може би най-добре ще е да иде при Пал и да го послуша.

Ако изобщо някой можеше да ми влезе в положението, това беше Пал.

Допълнение. Записано около час по-късно.

Извадих лош късмет. Лош и фатален.

Докато пътувах към Пал, изведнъж се оказах в капан между някакви ловци и жертвата им.

Може би съм бил потънал в мисли, не съм внимавал и съм карал прекалено бързо. Както и да е, така и не бях забелязал предупредителните сигнали. Мазери засвяткаха от шлемовете на глутница градски идиоти, които с викове и дюдюкания преследваха плячката си през стоманено-каменните каньони на Стария град.

Другите дубъли се хвърлиха настрани. Тежките динобуси присвиха към земята люспестите си туловища. Но аз видях в оределия трафик удобна възможност и се насочих право към свободното пространство. И след миг лъчите проблясваха навсякъде около мен, разкъсваха дрехите ми и загряваха псевдоплътта. Мазерните лъчи резонират при допир с истинска кожа и предупреждават ловците да не стрелят. Но в тази част на града вече няма много архита, така че мястото е идеално за отпускащо бойно поле… за скапаняци.

Излетяха от следващия ъгъл, помитайки кръстовището с високотехнологични сензори и оръжия. Един ловец изкрещя и вдигна издуто, подобно на оръдие нещо право към мен!

„Защо аз? — изхленчих. — Какво съм ви направил?“

Онзи стреля и свирепа жега мина покрай лявото ми ухо. Доста неточен изстрел, ако се целеше в мен.

Завъртях мотопеда, за да избягам, и набих спирачки точно навреме, за да не блъсна един длъгнест гол хуманоид! Яркожълт на цвят, с изрисувани червени концентрични кръгове по гърдите и гърба. Той се поколеба пред веспата — гледаше покрай мен с широко отворени очи, — после се обърна и понечи да избяга.

Преследвачите му нададоха ликуващи викове — ненормалници, поемащи следобедната си порция адреналин. Оръжията им изгърмяха и лъчите профучаха около мен. Рискуваха да им фраснат глоба за унищожаване на случаен дубъл, ако бяха уцелили моето тяло. А може би трябваше сам да си го изпрося! Да посрещна огъня с отворени обятия. Албърт щеше да получи двойно обезщетение за побъркано копие. Изгодна сделка.

Вместо това се наведох над кормилото й натиснах газта. Веспата изрева и се вдигна на задната гума като кон. И точно в този момент нещо уцели предното колело. Последваха още удари по машината и тялото ми, накрая мотопедът намери опорна точка и се стрелна по улицата.

Дубълът-жертва беше бърз — тичаше, подскачаше и правеше зигзази като луд. Въпреки това ми хвърли един кратък поглед, докато профучавах покрай него. И изведнъж разбрах две неща.

Първо: лицето му бе същото като на единия от ловците.

Второ: бих могъл да се закълна, че си прекарва чудесно!

Какво пък, светът е пълен с всякакви смахнати и хора с прекалено много свободно време. Аз обаче бях прекалено зает да контролирам ударената веспа. Тъкмо когато завих зад спасителния ъгъл, мотопедът се закашля, задави се и умря.

Седях до разбитата веспа и оплаквах раните й. Телефонът иззвъня. Спешно обаждане.

Машинално потупах лявото си ухо с евтиния имплант в него. Тъкмо навреме, за да чуя как отговори един от другите аз на Албърт.

— Да?

— Албърт? Обажда се Риту Махарал. Аз… трябва да те видя. Нямаш ли видеовръзка?

Докато слушах, продължавах да оглеждам мотопеда. Нещо лепкаво бе уцелило хибридния двигател и го бе изключило. Не посмях да го докосна — очевидно бе предназначено да унищожава дубъли.

— Аз съм просто сив, Риту — отговори гласът. — Но нали вече един от мен е…

— Къде си? Енеас те чака в колата и започва да губи търпение. Очакваше ти и… копието на баща ми да сте там. Но и двамата просто се изпарихте!

Открих още от същото вещество по левия си крачол. Трескаво скъсах и изритах настрани раздраните си хартиени панталони, след което продължих да се оглеждам.

— Как така сме се изпарили? Как е възможно…

— Риту? Аз съм, Албърт Морис. Да не би да искаш да кажеш, че сивият е изчезнал? Заедно с копието на баща ти?

Усетих тъпа болка отзад — нещо наистина сериозно. Погледнах се в огледалото на веспата и забелязах дупка с големина колкото половината ми юмрук в долната лява част на гърба си… която растеше! Ако бях човек, сигурно вече щях да се гърча в агония или да съм мъртъв. Както изглеждаше, май не ми оставаше много време.

Бях близо до кръстовището между Четвърта и Главната… прекалено далеч от Пал, за да се добера дотам пеш. По Главната улица имаше камионетки и бусове. Или пък бих могъл да вдигна зеления си палец и да се опитам да хвана автостоп. Но къде?

Сетих се. Църквата на ефемералите6 на Юпас Стрийт, само на две преки оттук!

Обърнах се и се затичах на изток, а архетипът ми продължаваше да разговаря със съблазнителната госпожица Махарал.

— Значи двамата сиви са били забелязани за последен път…

— Как излизат един след друг от задния изход на сградата. След това никой не ги е виждал, нито чувал… О, не. Енеас току-що дойде. Изглежда ядосан. Нарежда да се претърси всичко.

— Искаш ли да дойда и да помогна с нещо?

— Аз… ох, не знам. Сигурен ли си, че сивият не се е обаждал?

Докато се препъвах по Четвърта улица, болката в гърба ми се засили. Нещо буквално ме гризеше отвътре! Все още съобразявах достатъчно, за да правя път на всеки, който ми приличаше на истински. Другите се отдръпваха, докато с викове тичах към единственото място, което би могло да ми предложи помощ.

Черквата — направена от черен камък — някога била презвитерианска, но всички истински енориаши напуснали тази част на града и я оставили да се пълни всеки ден с новата прислужваща класа. Предполага се, че представителите й нямат души, които да спасяват.

После се появили ефемералите.

Под многоцветната розета на покритото със стъкло табло за обяви с разкривен почерк бе изписана темата на следващата проповед. „Културата може да бъде приемственост. В, безсмъртието има нещо повече от прехвърляне.“

С мъка се изкачих по стъпалата и минах покрай група дубликати от всички цветове и оттенъци, които се мотаеха, пушеха и си приказваха, сякаш нямаха задачи, които да изпълняват. Мнозина бяха повредени и обезобразени, на някои дори им липсваха ръце или крака. Отминах ги забързано и се вмъкнах в хладния здрач на главната зала.

Не беше трудно да забележа отговорничката — тъмнокафява и истинска. Седеше на маса, отрупана с бумаги и медикаменти, и бинтоваше ръката на един зелен — цялата му лява половина бе ужасно обгорена. Над нея бавно се въртеше друга розета, подобно на кръгла мандала или на цвете с ярко светещи широки венчелистчета.

— Отвори уста и вдишай — каза доброволката на пациента си и впръска нещо в гърлото му. От инхалатора изскочиха тежки пари, които зеленият благодарно погълна. — Това ще блокира центровете на болка. Трябва да внимаваш. Всеки удар или нараняване…

Прекъснах я.

— Извинете. Никога не съм ви виждал, но…

Тя посочи с пръст наляво.

— Моля, изчакайте реда си.

Видях дълга опашка наранени дубъли, които търпеливо чакаха. Каквато и злополука да ги бе довела на това място, собствениците им със сигурност не биха искали да свалят спомените им. Никой от тези големи не беше готов за рециклиране. Не и когато старите инстинкти все още ги караха да продължават да се борят. Най-старият императив на Постоянната вълна е „оцелявай“. Затова бяха тук. Също като мен.

Но аз не можех да си позволя да бъда търпелив. Обърнах се с гръб към нея и настоях.

— Моля ви, госпожо! Само погледнете това.

Тя вдигна очи, уморена и вероятно замаяна от дългите часове, прекарани в импровизираната клиника. Понечи да ме отреже, но думите замряха на устните й. После примигва и изкрещя:

— Някой да ми помогне! Бързо! Имаме поглъщач!

Последвалите събития бяха шантави, изпълнени с лудо бързане, паника и примирение. Приличаше на сцена, от стара драма за военнополева болница, осъвременена с участието на автомеханици по време на рали. Лежах по корем на някаква маса и сякаш в мъгла чувах как останалите около мен се суетят с подръчни нестерилизирани инструменти.

— Глинояд! По дяволите, виж само как се движи, проклетникът.

— Внимавай, голям е. Ето ти щипците.

— Опитай се да го хванеш целия. В този щат поглъщачите са незаконни. Можем да измъкнем пари за цял месечен наем от копелето, което го е използвало!

— Просто го хвани преди да е изял нещо жизненоважно. Виж, мъчи се да стигне до централните ганглии…

— Мамка му! Чакай малко… Пипнах го!

— Господи, виж го само, проклетника. Какво би станало, ако харесваше истинска плът?

— Откъде знаеш дали не държат подобни неща в някоя тайна лаборатория?

— Стига с тази параноя. Хенчмъновият закон…

— Млъкни и затвори това отвратително нещо в стъкленицата. Сега някой да ми даде чаша пластир. Ганглиите са непокътнати. Мисля, че можем да го закърпим.

— Не зная. Раната е прекалено дълбока, а зеленият е твърде млад. Може би трябва да направим един бърз тест на мотиваторите му.

Имах чувството, че се намирам някъде отстрани. Наистина, инхалаторът спря болката — милостив аспект в устройството на дубълите, както го изисква законът. Това също така обяснява защо има толкова малко подобни клиники. За първи път попадах на такава… доколкото знам. Всъщност идеята е напълно безполезна — да се хабят усилия за спасяването на същества, които така и така ще живеят само още няколко часа. Повечето хора просто не виждат смисъл в това — също както и в еманципацията на дубълите.

Но ето ме тук. Борещ се за оцеляването си и благодарен за помощта.

Както вече казах, индивидуалността на дубъла почти винаги се основава на неговия архетип. Почти винаги. Може би дойдох тук тъкмо защото съм франки. Защото вече не споделям мрачния стоицизъм на Албърт. По-точно, не напълно.

Както и да е, операцията бе много по-кратка от операция на истински човек. Няма нужда да се безпокоиш за инфекции или лекарски грешки. Не можех да се възхитя на екипа доброволци, справили се с импровизирани и отдавна изхвърлени от пазара средства.

След десет минути седях на една стара дървена пейка в черквата сред останалите ярко оцветени пациенти и бездомници и пиех нектар „Мокси“, докато антидотите потушаваха страничните действия на болкоуспокоителното. Под написан на ръка надпис „В помощ на омесените“ на старата катедра на проповедника стоеше обезобразен пурпурен дубъл и четеше на глас от един лист, който държеше в здравата си ръка.

— Не Човекът е онзи, който може да поставя граници или да определя какво е душата.

Някога човешките същества, също като децата, са се нуждаели от прости приказки и наивни представи за истината. Но в днешните поколения Великият Създател ни позволява да поемем инструментите Му и да разтворим чертежите Му, подобно на чираци, готвещи се да заработят самостоятелно. По някаква причина Той ни е позволил да научим основните закони на природата и да започнем да се ровим в делата Му. Този факт е толкова силен, колкото всяко едно откровение.

О, в чиракуването и в силите, които идват с него, има нещо неудържимо и опияняващо. Може би след време то ще се окаже добро дело.

Но това не ни прави всезнаещи. Все още не.

Повечето религии се придържат към мнението, че безсмъртната субстанция остава в истинския човек, в оригиналното тяло, когато се прави копието. Дубликатът-голем е само машина, нещо като робот. Мислите му са проекции, сънища, пратени във временна, черупка, за да изпълняват различни задачи. За да могат амбициите ти да се осъществят.

За голема отвъдният живот настъпва единствено със сливането с оригинала му… също както един ден оригиналът се слива с Бог. По този начин старите религии отхвърлят съмненията и моралните колебания относно създаването на разумни същества от глина.

Но нима малка част от безсмъртната душа не се прехвърля всеки път, когато създаваме копие? Нима не продължаваме да чувстваме страст и болка, докато носим тези недълговечни тела? Дали в рая няма място и за нас?

Ако няма, може би трябва да се намери.

Проповедта продължаваше. Аз се мъчех да се съсредоточа. Отново видях символа на розетата над главата си — този път на витражен прозорец, остъклен само наполовина. В единия му ъгъл няколко повредени дубъла слагаха следващото листо на цветето. Погледнато само, листото приличаше донякъде на риба.

Винаги съм мислил, че хората, които се грижат за храма, са свързани със самодоволните идиоти, демонстриращи пред „Универсални пещи“, подобно на онзи зелен на плажа. Че са така наречените манципати, борещи се за граждански права на дубълите. А може би религиозният аспект беше във връзка с другите демонстранти… с консерваторите, според които дублирането е оскърбление към Бог.

Но нито едно от двете не ми изглеждаше вярно. Те не искаха равни права, а само състрадание. И спасяване на частица душа.

Добре, значи може да бяха и искрени смахнати. Реших да помоля Нел да направи дарение на ефемералите; Стига истАлбърт да не наложи вето.

Трябва да се махна оттук веднага щом съм в състояние да стоя на краката си и да намеря някое тихо местенце, за да направя този запис. Може би Ал и Клара ще го изслушат и ще обсъдят някои нови идеи.

Това е достатъчно безсмъртие за мен. За един франкенщайнов мутант.

А сега е време да се захващам за работа. Може и да не съм истински дубликат на оригинала си, но все пак и двамата имаме общи интереси. Трябва да науча някои неща преди да изчезна.

9. Спящият се пробужда

Дори в миналото е било естествено от време на време да се чудиш дали си истински. Най-малкото е било естествено за дзен-учителите и колежаните второкурсници.

Днес тази мисъл може да те споходи в разгара на изпълнен с ангажименти ден. Докато тичаш по задачи и решаваш делови въпроси, направо забравяш от коя точно маса си станал тази сутрин. Не ти остава нищо друго, освен да вдигнеш ръка и да провериш цвета й, или пък леко да се ощипеш.

Най-лошо е когато сънуваш.

Дубълите почти никога не спят. Затова самият факт, че сънуваш, би трябвало да е достатъчно убедителен.

Би трябвало. Кошмарите обаче си имат своя собствена логика. Можеш да се мяташ в леглото, ужасен, че ти всъщност не си истинският ти… а някой друг, който е същият като теб.

Мозъкът ми все още работи на пресекулки, когато за щастие ме събужда второто обаждане на Риту Махарал. Клара би казала, че това ми се е отразило добре: „Само старомоден киберидиот може да вярва, че е в състояние да пренебрегне слънцето“.

Дотътрих се до кабинета си и проверих разчета на дубълите, за да видя какво са свършили. Ако сив номер едно бе изчезнал, в бюлетина можеше да е останала някаква следа. Или пък някой от другите можеше да се е отправил към имението на Каолин.

Примигнах срещу ярките символи, неспособен да повярвам на очите си. И при трите дубъла примигваше кехлибарената аларма недостъпен/изолиран!

— Нел, можеш ли да обясниш това?

— Само отчасти. Сив номер едно изчезна преди по-малко от час в имението на вайс Енеас Каолин.

— Това вече го зная.

— А знаеш ли, че току-що са открили идентификационния му имплант в затворен район, достъпен само за най-доверените служители на Каолин? Адвокатът му иска да знае какво е правил дубълът ти там.

— Откъде да знам, по дяволите? — Само като си помислиш колко хубаво беше започнал денят… — Засега, остави този въпрос. Какво е положението със сив номер две?

— Току-що пристигна кодирано съобщение. Сивият е минал в автономен режим и няма да се върне.

Слисах се.

— Какво? Без да се консултира с мен?

— Винаги си се придържал към правилото да даваш на сивите си свобода на действие.

— Така е, но защо…

— Копието е получило предложение за доходна работа за консорциума, управляван от Джинийн Уоммейкър. За да се избегне сблъсък на интереси с другите ти случаи, разследването трябва да се проведе в условията на секвестирана осведоменост.

— Какви условия? — Поклатих глава. — А, ясно, имаш предвид да не казвам на самия себе си. Не мога да сваля спомените му, нито пък да разбера какво прави в момента.

Това не беше първият път, когато мое копие поема засекретена поръчка и се заема по свое усмотрение да ми осигури бърза печалба. Получавал съм много добри хонорари за случаи, чиято същност никога няма да науча дори клиентът ми да е бил удовлетворен от свършеното.

Какво ли минава през главата ми, когато решавам да приема подобен случай? Тук, в истинското си тяло, не мога да си представя, че съм способен на подобна саможертва. Предполагам обаче, че нещо в характера ми при определени обстоятелства я прави възможна и дори предпочитана.

Но при мисълта, че копието ми ме напуска, по гърба ми полазват тръпки.

— По-добре този сив да внимава — тихо казвам аз. — Нямам никакво доверие на маестрата.

— Дубълът знае, че Уоммейкър е способна на пъклени дела. Искаш ли да ти пусна съобщението? Профилите на гласа варират от предпазлив до параноичен.

Трябва ли това да ме успокои? Сивите ми копия са изключително добри. Дори преди няколко години бях поканен да участвам в съвместна разработка на хора, които впечатват особено висококачествени големи. Значи ли това, че трябва просто да свия рамене и да приема ситуацията? Ако не можеш да се довериш на собствения си сив, тогава на кого?

— Добре тогава, кажи ми какво е станало със зеления. Къщата не прилича на нищо. Мръсни чинии, пълни кофи за боклук. Той къде е?

Вместо отговор Нел прехвърли телефонния образ на стената. Внезапно блесна посредствена версия на собственото ми лице, подобно на грубо моделирано тесто, оцветено в нещо, напомнящо умиращ хлорофил.

— Здрасти, аз — самодоволно махна с ръка създанието. Зад него се виждаха занемарени сгради — най-вероятно се намираше някъде в Стария град. — Току-що приключих с диктовката на пълния си отчет, който ще ти пратя след минута. Но чуй първо съкратената версия.

Ти се издъни, Албърт! Не трябва да впечатваш уморен до смърт, както беше тази сутрин. Винаги си вадил късмет, но този път успя да създадеш франки.

Зеленото лице замълча, за да мога да възприема новината — това ми изглеждаше хем познато, хем някак си странно. Не мога да кажа със сигурност дали аз се усмихвам по този начин понякога.

— Искаш ли да знаеш какво е да си копие-мутант? Знам, че си любопитен, затова ще ти кажа. Абсолютно шантаво е. Сякаш аз съм си аз… и не съм аз… едновременно. Знаеш ли какво имам предвид?

Естествено, че не знаеш. Както и да е, важното е, че днес няма да ти мия чиниите и да ти чистя къщата. Но не се тревожи! Не е нужно да звъниш на ченгетата или на санитарните служби. Не съм обществено опасен… нито пък луд. Просто имам някои свои интереси, това е всичко.

Ако имам възможност, ще ти пратя последен отчет преди да ми изтече срокът. Предполагам, че дължа поне толкова на създателя си.

Благодаря, че ме направи. Надявам се да те видя.

Зеленият дубъл трепна и се изключи. Зяпах празната стена, докато Нел най-накрая не наруши мълчанието.

— Доколкото знам, това е първият ти франкенщайнов дубликат. Искаш ли да ти запиша час за медицински преглед? Тази седмица има намаление.

Поклатих глава.

— Чу го какво каза. Просто бях уморен, това е всичко.

— Тогава да пусна ли обява с идентификатора му?

— За да може всеки малоумен ловец-фетишист да се упражнява в стрелба по него ли? Нещастното създание изглежда безобидно. Само че се питам…

Възможно ли бе същият ефект да е повлиял и на сивите, които впечатах сутринта? Те са направени от по-висококачествени заготовки и времето за сканиране бе по-дълго. Но щом и двамата са недостъпни, какво друго ми оставаше, освен да разчитам на късмета си?

Нямаше много ново за научаване от доклада на зеления освен живописните инциденти на плажа и онази черква, в която поправят големи. Интересно и драматично, но нищо съществено.

— След като се запозна с положението на дубълите, да се залавяме за работа — обади се Нел. — Трябва да обърнеш внимание на няколко текущи дела. Освен това Риту Махарал очаква да й се обадиш с предположения за фаталния инцидент с баща й.

Кимнах. Нещата винаги са прекалено много, за да се справя с тях самичък.

— Извади един специалист — наредих аз. — Абаносов. Първо качество. Ще го впечатам още сега.

— Абаносовият е вече подготвен.

Хранилищният отсек изсъска и от него сред тежка пара се появи свежа заготовка. Кожата й бе черна и лъскава като огледало. По-скъпи от качествените сиви, абаносовите са оборудвани с възможност за интензивна концентрация и усилване на професионалните качества в продължение на пълни двадесет и четири часа — при условие, че оригиналът вече притежава подобни качества. Това може да обясни защо абаносовите не се срещат толкова често, колкото прелъстителните бели. Целодневното интензивно удоволствие може да бъде също тъй уморително за прехвърляне, колкото и денят, прекаран в усилена работа. Но все пак повечето хора са много по-податливи на удоволствията.

Пещта беше готова. Записващите устройства очакваха главата ми. Най-напред обаче трябваше да се успокоя. Загубата на връзка с двама сиви сама по себе си е достатъчно лошо нещо, но един от зелените ми да се окаже франт? Този безпрецедентен случай ме бе разтревожил. Дали бях отпочинал достатъчно, за да не се случи подобно нещо отново?

Обърнах гръб на копира, отворих задната врата на малката си къща и излязох в градината. Топлите слънчеви лъчи по лицето ми ми помогнаха много. Както и миризмата на растенията. Отидох до любимото си дзен-лимоново дърво, откъснах един мъничък плод и с помощта на ножчето за хартия отрязах малко от единия край и поръсих китките си със сока му. Ароматът изпълни ноздрите ми и затворих очи, за да изхвърля всички мисли от главата си.

Скоро самоувереността ми се възвърна. Хайде отново на работа.

Положих глава между сензорите и мислено дадох знак за начало. Сканирането щеше да е продължително и основно и може би щеше да отнеме десет минути, затова се опитах да стоя отпуснат и неподвижен, докато деликатните пръсти започнаха да ровят в мен (предимно в главата ми, но също така и в сърцето, черния дроб и гръбначния мозък), копирайки Постоянната ми вълна и отпечатвайки образа й в лежащата до мен глинена фигура. Всичко изглеждаше съвсем познато, подобно на стотиците други впечатвания. Но същевременно сега съвсем ясно усещах и подсъзнанието си — отделни вълнички от емоции и фрагменти от спомени, които впечатването извличаше от едно ниво под ясното съзнание. През мен преминаха вълни от смътно усещане за свързаност — чувства, които Уилям Джеймс7 е нарекъл „религиозен опит“ преди човечеството да се научи да преобразува духовния свят в поредната област на технологичното познание.

Съвсем естествено бе разпокъсаните ми мисли да се въртят около зеления… и особено около времето, което бе прекарал в храма на ефемералите. Очевидно там имаше нещо повече от група смахнати, поддали се на алтруистичните си импулси да помагат на повредените еднодневки. Зачудих се.

Какво става с душата на дубъла, който е лишен от спасението си — който никога няма да бъде прехвърлен в „истинския“ аз, който го е създал? Въпросът винаги ми се е струвал метафизичен и безплоден — с изключение на трите ми аз-а, които днес се бяха сблъскали с тази ситуация.

А какво става, когато умре оригиналът? Някои религии твърдят, че съществува последно прехвърляне, което слива цялата ти жизнена енергия с Бог по почти същия начин, по който големите ти изливат спомените си в теб в края на деня. Но въпреки страстните копнежи (и добре финансираните частни изследвания) никой не е намерил доказателство за подобен трансфер в някакво архетипно същество от по-висш тип.

Доста обезпокоителни мисли. Опитах се да се отърся от тях и просто да оставя апаратурата да си свърши работата. Но секунди по-късно Нел ме прекъсна със спешно обаждане.

— От вайс Енеас Каолин е — каза компютърът ми. — Не разполагаш с работещи копия. Искаш ли да отговоря аз чрез аватар?

Някаква си груба софтуерна симулация да поздрави трилионер? Чак трепнах при тази мисъл. Все едно да го обидя със записано гласово съобщение от типа „В момента ме няма, оставете съобщение“.

— Свържи ме — наредих аз. Денят се очертаваше като страхотен.

Пред мен се появи познатото изображение на магната — строен, с гъсти вежди, седнал в спретнат кабинет с украсен със скулптури фонтан зад гърба му. Почти седнах от изненада — беше кафяв! От светлата северноевропейска разцветка. Заслужаваше си прекъсването на сканирането, за да посрещна оригинала както подобава.

Тогава забелязах блясък… кратко, почти неуловимо отражение на брадичката му. Един неспециалист би могъл да се подведе от грима, но аз вече знаех, че пред мен е поредният голем, напудрен като човек. Не е незаконно — вкъщи имаш право да носиш какъвто цвят ти хрумне, стига да не извършваш някаква измама.

Останах легнал и тетраграматронът продължи да пресява и да впечатва дубликат на душата ми.

— Господин Морис.

— ДубКаолин — отговорих аз, за да му дам да разбере, че съм забелязал аматьорския грим. Той остана за малко неподвижен, след което съвсем леко кимна. В края на краищата аз бях истинският човек в този разговор.

— Виждам, че впечатвате, сър. Желаете ли да ви звънна отново след час?

Както и по-рано, начинът му на говорене ми се стори малко старомоден. Но можеш да си позволиш подобни превземки, ако си богат.

— Извършвам дълбоко сканиране, но едва ли ще ми е нужен цял час — усмихнах се, но главата ми остана съвсем неподвижна сред пипалата. — Мога да ви се обадя след десетина…

— Няма да отнеме повече от минута — прекъсна ме дубълът. — Искам да дойдете и да работите за мен. Още сега. На два пъти по-висока тарифа от обичайната.

Очевидно очакваше да скоча на секундата и да приема без никакво колебание предложението му. Странно. Нима това бе същият човек, чиито адвокати, ми бяха пратили заплашителна нота, защото открили идентификационния имплант на изгубения ми сив дубликат в забранена зона? Онзи Каолин, който не би ми позволил да пратя свое собствено копие да разследва изчезването?

— Ако има нещо общо с трагичната смърт на доктор Махарал, знаете, че вече съм нает от дъщеря му Риту. Приемането на вашето предложение би могло да доведе до риск от сблъсък на интереси, освен ако не се уреди нещо по-специално.

„Да се уреди нещо по-специално“ би могло да означава да пращам още сиви, които никога да не се завърнат. От тази мисъл, смесена с обърканите усещания от впечатването, ми се догади.

Дубълът на Каолин примигна, след което погледна някъде настрани. Може би получаваше инструкции от архетипа си — истинския богаташ-отшелник. Започна да ме изгаря любопитство. За магната се носеха какви ли не слухове. Някои от най-шокиращите го описваха като ужасно деформиран от някаква рядка болест, продукт на генното инженерство в собствените му лаборатории. Уверих се, че разговорът се записва с най-висока степен на сигурност. Клара сигурно щеше да поиска подробности, когато се върнеше от войната си.

Кафявият голем отхвърли възражението ми.

— Става въпрос за чисто технически подробности. Ще работите по същия случай, но аз ще платя за изключителните ви услуги, за да спестя на горката Риту разходите точно в този скръбен за нея момент.

„Изключителни услуги“ звучеше малко като преиначен вариант на предложението да положа верноподаническата клетва. Вярно е, винаги мога да намеря място за повечко пари. Но светът не е само пари.

— Обсъдили ли сте тази идея с Риту?

Дубълът с цвят на плът замълча и отново се консултира с някого извън екрана. Поради неотдавнашния трансфер на паметта това копие сигурно знаеше за мен само онова, което му е било казано.

— Не, но съм сигурен, че ще намери предложението ми за…

— Както и да е, тя вече ми предплати за днес. Защо не изчакате да видите до какво заключение ще стигна? Утре можем да поговорим отново. Да извадим всичко на масата. Достатъчно честно ли ви се струва подобно предложение?

Каолин очевидно не бе свикнал с отказите.

— Господин Морис, има някои… усложнения, за които е по-добре Риту да не научава.

— Хм. Имате предвид смъртта на баща й? Или отвличането на моя сив?

Платиненият дубъл се намръщи — бе разбрал грешката си. Сега се намираше на границата да ми даде възможен повод да го дам под съд, стига да реша.

— Тогава до утре — каза той и отсечено кимна. Образът изчезна и аз се изсмях, след което с въздишка затворих очи. Може би щях да успея да приключа впечатването на спокойствие.

Уви. Сега, без да бъда разсейвай от телефона, отново се потопих във вихъра на пресяването на душата ми. Емоционални потоци и проблясващи спомени, повечето от които прекалено кратки, за да бъдат различени, продължаваха да извират от тъмното убежище на подсъзнанието. Някои от тях бяха свързани с миналото, други ми се струваха като спомени от бъдещето. Ставаше ми все по-задушно, особено когато пипалата на перцептрона влязоха и в двете ми ноздри за последната и най-дълбока фаза на впечатването — онази, която наричат „вдъхване на живот“.

Нел отново се намеси.

— Получи се още едно обаждане от Малахай Монтморилин.

Това вече преля чашата. Почти задушен от пипалата, успях да измърморя:

— Не мога да слушам бълнуванията на Пал точно сега.

— Но той много настоятелно…

— Казах не! Използвай си проклетия аватар. Каквото и да е. Просто го дръж настрана, докато си свърша работата тази вечер!

Може би не трябваше да бъда толкова груб. Същото силно чувство можеше да премине и у абаносовия. Както и да е, не можеш да промениш горкия Пал.

Но точно в този момент нямах време за смахнатите му идеи. Понякога просто се налага да се съсредоточиш върху текущата работа.

10. Дом за големи

„Дъгоцветният салон“ има ретро име и модерна клиентела. Щом минеш под мигащия надпис „Забранено за оригинали“, оставащ с чувството, че си попаднал в някакъв кошмарен научнофантастичен филм от Двадесети век, натъпкан с лудуващи мутанти и похотливи андроиди.

Естествено архитата не припарват тук не само заради надписа. Истинската плът не би могла да издържи разтърсващите ритми, разнасящи се от вибриращия дансинг. Стакато-стробоскопи хвърлят волтови дъги, които биха накарали оптичните неврони да се гърчат. Атмосферата, сгъстена от саждите на сто димящи комина, би покрила белите дробове със съвсем истински тумори. Въздухът — приятно тонизиращ за дубълите — трябва да мине през филтри преди да попадне във вентилационните шахти.

В дните, когато хората са разполагали само с едно тяло, съботната вечер е била нещо специално. Днес подобни места работят непрекъснато, дори във вторник следобед — винаги, когато могат да дойдат нови дубъли, специално приготвени за груби удоволствия в пещите на собствениците си, украсени с всичко — от индийски одежди до моаре от татуировки, които превръщат кожата в замъглено произведение на изкуството. Някои идват оформени като крещящи сексуални карикатури или са снабдени с подигравателни страхотии като остри като бръснач нокти или челюсти, от които капе киселина.

— Желаете ли преглед на главата? — Червената разпоредителна зад брояча ми поднася гореща пластина. До гардероба са подредени замразителни кабини. Пластината за краниално запаметяване допълнително гарантира, че бурните, изпълнени с болка спомени, ще бъдат запазени на сигурно място За по-нататъшна консумация.

— Не, благодаря — отговарям аз. Да, признавам, че навремето често се навъртах на подобни места. Но кой в наше време не минава през младежките си години, без да вкуси от хедонизъм, който би накарал и самия Нерон да се изчерви от срам? Защо пък не, щом единственото нещо, което ти остава, са спомените? А дори и те са само опция. Нищо от онова, което се случва с дубъла ти, не може да ти навреди лично, нали така?

Разбира се, ако не обръщаш внимание на някои слухове…

За мнозина свалянето на спомени, прекалено груби за обикновената протоплазма, се е превърнало в нещо като наркотик. Особено за безработните, пилеещи парите си, за да се отърват от досадата на съвременния живот.

— Моля, изчакайте там, дубМорис. След малко ще дойда при вас.

Изтръгнат от мислите си, вдигам очи към водача си — също червен женски дубъл. Думите й се чуват изненадващо ясно на фона на заобикалящия ни рев. Звуковите регулатори в стените образуват канал, за да могат думите й да достигнат до ушите ми. Техническо чудо, с което трябва задължително да разполагаш, ако желаеш да притежаваш подобно място.

— Извинете? Къде трябва да ви изчакам?

Червеният голем на царица Ирена посочва към дансинга и Ямата на злобата. Този път виждам празна маса с мигащ надпис ЗАПАЗЕНО.

— Толкова много време ли ще отнеме? Не разполагам с цял ден.

Тези думи имат особено значение за създание като мен, обрекло се на смърт за доброто на онзи, който ме е създал. Но водачката ми само свива рамене и тръгва през тълпата да уведоми сестрите си, че наетият шпионин е пристигнал.

Защо ми е да посветя оставащите ми единадесет часа на хора, които не ми харесват, във вършене на работа, от която не разбирам? Ще избягам! Улицата е само на няколко метра.

Но ако избягам, къде ще ида? ИстАлбърт ще ме накара да прекарам цялото оставащо ми време в съда и да отхвърлям исканията на маестрата за неустойки поради неизпълнението на договора. Освен това сигурно ме следят с насочен лъч. Виждам още тъмночервени копия на същата жена, които сервират питиета, бършат разсипани по масите и пода течности и измитат части от счупени клиенти. Някои от тях хвърлят погледи към мен. Ще забележат, ако се опитам да се измъкна.

Тръгвам към масата през истински Маелстрьом от шум. Жив шум, който сграбчва тялото ти като преситен любовник и пречи на всяко твое движение. Не си падам по тази „музика“, но живописните танцьори я харесват и се хвърлят във френетични стълкновения, за каквито не можеш и да си помислиш, ако си от плът. Навсякъде летят парчета глина, подобно на пръски от грънчарско колело.

Заклетите купонджии си имат поговорка — ако дубълът ти се е върнал вкъщи цял, значи не си изкарал особено добре.

Покрай стените са разположени сепарета. Мнозина са се разположили около открити маси, проектиращи крещящи холоизображения — въртящи се абстракции, от които ти се завива свят, или стриптийзьорки, танцуващи около пилони. Някои привличат погледа въпреки волята.

Промъквам се сред тълпата и минавам ръба, където звуковите регулатори се припокриват и заглушават всички звуци до шепот, излизащ сякаш от тапициран ковчег. Отвсякъде се чуват откъслечни части от разговори.

— … тя значи била този червей, дето се катери по крака ми! Гледам и виждам, че на края му се мъдри ухиленото лице на Джоси! Значи имам около три секунди да реша дали ми праща отрова или извиненията си. Видя ли го ситния?

— … комисията най-накрая прие работата ми, но ми наложиха глоба за перверзия заради „садистична тематика“! Ама че нахалство. Обзалагам се, че никой от онези стари чучела дори не е чувал за Дьо Сад!

— … уф… опитай това… не ти ли се струва, че бензолът е разреден?

Още една стъпка — и излизам от района на минимума. Олюлявам се от внезапно връхлетелия ме с удвоена сила рев. Разнасят се писъци от Ямата на злобата, където нафукани хлапетии се дялкат един друг, а други клиенти се предлагат като награди, за победителя. Последният победител стои над пищящата си жертва, скръстил пред гърдите си двете си оръжия — приличат на въртящи се коси, — които пръскат ензимни съсиреци върху ликуващата тълпа. Залозите се плащат с проблясване на очни импланти или пачки изрисувани червени банкноти. Сред морето от яркооцветени кожи можеш да забележиш как отнасят повредените дубъли до обществените пещи срещу сумата от двадесет долара.

Триумфиращият победител се обръща и погледите ни за миг се срещат. Усмивката му замръзва — може би ме е познал? Не си спомням да съм виждал точно това псевдолице. Връзката продължава само миг, след което той отново се обръща към почитателите си.

Подобна победа сигурно би му осигурила позицията на вожд в някое първобитно племе. Е, сега поне има своя миг на славата. Естествено професионалист като моята Клара би схрускал подобен смотаняк на закуска. Но точно сега тя се занимава с по-смислени неща и отбранява страната си на фронта, намиращ се на двеста клика оттук.

Когато сядам, светлинният надпис ЗАПАЗЕНО изгасва. Чудя се как ли върви войната на Клара. На част от мен й призлява при мисълта, че никога вече няма да я видя. Макар че естествено ще я видя, след като едната или другата армия победи… или когато се сключи примирие за уикенда. По-добре истАлбърт да бъде нежен с нея, че иначе ще се върна от каквото е там мястото, където отиват големите, и ще му дам да разбере на тоя проклет късметлия!

— Какво да бъде? — пита една сервитьорка. Специален модел. Напомня на останалите копия на Ирена, но е по-съблазнителна. Ръцете й нарочно са по-големи, за да може да носи подносите.

— Само пепсидоид. С лед. — Тук е горещо и малко подкрепяне с електролити няма да ми навреди. За сметка на Уоммейкър.

Оказва се, че се намирам до друга звукова преграда. Ако се наведа на една страна, главата ми попада в зона на относителна тишина, която отсява гърмящата музика и неистовите бойни крясъци. До мен отново достигат фрагменти от разговори от съседните сепарета.

— … Какво пушиш? Кози дърдонки? Мога ли да помириша?

— … Чу ли, че са затворили „Стегнатото махало“? Здравните служби открили във филтрите цхаймер вирус. Дубълът ти го пренася вкъщи и — баа-ам! После оригиналът ти се лигави в лудницата…

— … Страхотни фасетъчни очи! Добре ли се вижда с тях?

Долитат и стонове на изкуствена страст. През мъглата зървам двойки и тройки, гърчещи се в нишите. А ако случайно устройството на тялото ти не подхожда на партньора ти, съдържателят винаги може да ти заеме нужните адаптери.

— Млъквай — обръщам се към масата, която издига перде от фонов шум, за да заглуши глъчката наоколо. — Дай ми новините за войната.

— Коя война? — разнася се глас. Базиран на силикон, а не на глина. Нужни са му подробности. — В момента лигата има пет големи и деветдесет и седем по-маловажни срещи на цялата планета.

Така значи. С кого ли се сражава Клара тази седмица? Трябваше да обръщам повече внимание на класиранията. Ако това беше спортен бар, сблъсъците щяха да се показват на огромен екран двадесет и четири часа в денонощието.

— Хм, опитай най-близките до града военни зони.

— Международният боен район „Джеси Хелмс“ е на двеста петдесет и четири километра в посока юг-югоизток. Тази седмица там се играе реванш между Тихоокеанската екологична зона на Съединените американски щати и Индонезийския консорциум по залесяване. Предмет на спора е правото на събиране на айсберги в Антарктически…

— Точно това. Как се представя отборът на ТЕЗ?

На масата се разстила холоизображение, което започва да се увеличава към изгорял от слънцето планински район, отбелязан с резки граници. Отвън, след покрития с палми ваканционен оазис, се намират защитените пустинни плата. Вътре — издупчено и разкъсано парче от Майка Гея, пожертвано в името на останалата част от планетата. Огромен братовчед на „Дъгоцветния салон“, където човешките амбиции са канализирани в името на много по-сериозни залози.

— Тихоокеанските сили имат значителни териториални придобивки след кампанията в понеделник. Жертвите са малко. Но ИКЗ подаде искове за глоби, които могат да отменят придобивките…

Гледната точка се спуска към Земята и пред мен започват да играят мънички искри. Изглеждат съвсем безобидни и игриви, докато не разпознаеш в тях масирани ракетни атаки и ожесточени лазерни удари. Клара работи в света на страховити машини-убийци, които биха всели ужас, ако успеят да се измъкнат от военните си зони. Разкъсвам се между желанието да увелича изображението към фронтовите линии или да го насоча към оградения от дървета оазис. Само…

… внезапно някой минава през тънкия параван и закрива половината от холоизображението.

— А, значи това си ти. — Пред мен застава някаква висока фигура със змийска кожа. — Ама че приятна среща.

Това е гладиаторът, когото бях видял да ликува над жертвата си в Ямата на злобата. Навежда се към мен. Пурпурните му ръце все още са покрити с рядка глина, сякаш е някакъв освирепял грънчар.

— Как успя да се измъкнеш от реката?

Изведнъж разбирам, че това е гаменът, който се изпречи на пътя ми снощи при площад „Одеон“! Само че тогава той бе архи, а аз — зеленият, който отчаяно се опитваше да избяга от жълтурите на Бета.

— Каква река? — Да се правим на ударени. — Какво ви кара да мислите, че съм ходил да плувам? Или че изобщо се познаваме?

Бойният му дубъл не е направен за изтънчени разговори. Лицето се сковава, щом разбира, че току-що се е издал. След това свива рамене и явно решава, че няма защо да се притеснява какво разкриват думите му.

— Помниш ме — изръмжава той. — Видях те как скачаш. И зная, че си успял да се добереш до вкъщи.

Знае ли? Откъде? Няма значение. Според една съвременна мъдрост никога не трябва да се изненадваме, когато изтича някаква скрита информация. Никоя тайна не може да се запази дълго време тайна.

Да видим дали е способен да оцени сарказма.

— Голем да върви по дъното на реката! Ама че история. Всеки, който направи подобно нещо, ще стане градска знаменитост! Може би трябва да опиташ някой път.

Не се хваща.

— Задържах проклетата ти ръка. Изпекох я да стане твърда. Искаш ли си я?

Не мога да се сдържа да не се усмихна при спомена за физиономията му, когато го оставих да стои на площада, стиснал отрязаната ми китка. Единственият радостен спомен от отвратителния дубъл-ден.

— Задръж си я. Сложи я във витрина, ако искаш.

Той се намръщва.

— Ставай.

Вместо това аз се прозявам и се протягам — поза и печелене на време едновременно. Храбростта е нещо, което зависи от обстоятелствата. Ако това мое тяло бе направено за купонясване, щях просто да се хвърля отгоре му и да се опитам да му видя сметката, пък каквото ще да става. ИстАлбърт, пред когото има още толкова дълъг живот, би побягнал от кретена, без да се засрами ни най-малко. Моите възможности обаче не са толкова блестящи. Аз съм сив сирак без шанс за континуитет, но има някои нещица, които бих искал да разгадая в оставащите ми часове. С две думи, надявам се някой от служителите да дойде и да го разкара. Уви, наблизо няма нито една червена Ирена.

— Ставай, казах! — изръмжава побойникът и се приготвя да нанесе удар.

— Мога ли аз да избера оръжията? — питам внезапно.

Колебание. Не може просто да ме разкъса на парчета, щом съм го обърнал на въпрос на чест. Нали разбирате, дуелите си имат правила. И зрители.

— Разбира се. Моля.

И посочва към Ямата на злобата; настоява да вървя пред него.

Трябва да се измъкна преди да стигнем дотам. В джоба си имам някои неща (малък резач и киберскоп), но той няма да повтори грешката си от снощи да ми позволи да нанеса изненадващ удар отблизо.

Къде по дяволите са се дянали домакините ми? Ако знаех, че са толкова немарливи, досега да съм изчезнал! Щях да си плюя на петите. Може би да отида при Пал. Да предупредя Албърт за в бъдеще да се пази от маестрата като от чума.

Заобикаляме маси, огрели с блестящите си холоси крещящо ярки лица. Нито един познат в тълпата младежи. А пък и спътникът ми сигурно е от постоянните посетители. С всяка следваща стъпка сгъвам коленете си все повече и мислено подготвям ензимния приток. Забавям крачка, сякаш започвам да размислям.

Както и се надявах, моята Немезида ме блъска в гърба.

— Хайде! Оръжейната е точно нап…

Нямам никакъв шанс срещу свръхвъзбудените му рефлекси. Вместо да се извъртя и да се блъсна в него, скачам настрани и нагоре, приземявам се на близката маса и изритвам чашите през двете холограмни стриптийзьорки, въртящи бедра в някакъв еротичен ритъм.

Струва ми се, че той извиква, но не съм сигурен — клиентите също надават ядосани викове и посягат към мен, така че скачам отново!

Политам към съседната маса и този път кацам право сред бушуващ водовъртеж от виртуални коси, въртящи се като някакво лично торнадо на самата Смърт. Образът е толкова реалистичен, че се свивам в очакване да ме направят на кайма. Но тялото ми минава през холограмата, още клиенти надават яростни викове, под краката ми хрущят разбити чаши. Нечии ръце ме хващат за глезена, нанасям ритник с извъртане и отново съм свободен.

Светлинната буря заслепява и мен самия. Едва успявам да различа следващата си цел — маса, на която плавно и примамливо се върти земното кълбо. Прикляквам…

… но внезапно силен удар разтърсва неустойчивата ми платформа и осуетява скока ми. Блъсвам се в ръба на масата и превит от болка се търкалям сред столове, ритащи крака й изпочупени бутилки.

Получавам жестоки удари в лявата си страна и изревавам. Моят палач или някой вбесен посетител? Не си правя труда да проверявам и запълзявам назад като рак, като същевременно се мъча да измъкна от джоба си резача — прекалено малък, за да ми послужи като оръжие.

Охо. Ботуши насреща ми. Множество ботуши. Повикал е приятели. Навеждат се и гледат под масите. Всеки момент…

Ръката ми напипва основата на масата, закрепена за пода с три тежки болта.

Да ги отрежа? Защо пък не? Започва се…

Масата се заклаща… накланя се…

Дръж! Сега изтласкай нагоре!

Краката рязко отскачат назад. Не е кой знае какво оръжие, но холосът продължава да свети и сякаш размахвам нещо повече от обикновена маса за коктейли! Въртящите се изображения се изтеглят на цели два метра, подобно на някакви блестящи змии. Боздуган, направен от изпепеляваща светлина.

Най-обикновена светлина, но ги кара да се свият. Впечатани с едва променени души на пещерни хора, те виждат в нея пламтяща факла. Озовавам се в центъра на зона от респект. И чувам как някои от наблюдаващите викат за мен.

Зървам смотаняка и приятелчетата му, облечени в обшити с кабари кожи, сякаш те са измислили тази мода. Покъртително.

Стискат юмруци и ръмжат. Само след секунди разумът ще надделее над пещерните инстинкти. Ще се нахвърлят срещу мен през студената светлина. А какво мога да направя аз, заобиколен отвсякъде от зяпачи?

Изведнъж звуците замират. Оглушителната музика изчезва. Гневните викове са заглушени. През свистенето на свръхучастеното ми дишане прониква допълнително усилен глас.

— ДубМорис, ако обичате…

Извъртам се и правя лъжливо движение към противниците си. Те отстъпват, може би за последен път. Очите им са гневно присвити.

След това внезапно се отказват, изблъскани встрани от група новодошли — малки, но силни, въоръжени със звукови палки, за да разчистят тълпата. Червени женски дубъли, заели се въдворят ред в клуба си.

Крайно време беше.

Докато отстъпва към Ямата на злото, главният смотаняк ми хвърля последен поглед — изненадващо спокоен, дори малко развеселен и благодарен. Гърмящата „музика“ засвирва отново. След малко „Дъгоцветния салон“ се връща към нормалния си ритъм.

Една от Ирените заканително размахва пръст.

— ДубМорис, бъдете така добър да пуснете масата!

За миг ми е трудно да се подчиня. Инстинкти, нали разбирате.

— Моля, никакви разрушения повече. Елате! Роякът ви очаква.

Холоизображението помръква и аз захвърлям импровизираното оръжие. Така значи? И никакво извинение, че са ме оставили на милостта на някакви идиоти?

О, стига си недоволствал, Албърт. Не е нещо, което да заплашва живота ти.

Водачката ми прави знак с червената си глава да я последвам към дъното на клуба, където се спуска плюшена завеса. Зад нея внезапна настъпва блажена тишина. Толкова приятна, че чак ми се завива свят. Нужни са ми няколко секунди, за да мога да мисля отново. Тогава…

„Чакай… виждал съм тази стая и преди.“

По време на срещата в „Студио Нео“ една от Ирените бе включена към екран, показващ цяло ято тъмночервени дубликати, сновящи около една бледа фигура в животоподдържаща кушетка. Сега, отблизо, виждам истинската жена, лежаща с празен поглед сред въртящите се около нея миниатюрни копия. В устата й капе някаква течност. Механични ръце масажират крайниците й. Лицето, макар и отпуснато и безжизнено, очевидно е образец за всеки червен дубликат тук. Бръснатата й глава е увенчана с медуза от преплетени кабели, водещи към фризери и пещи с индустриални капацитети.

Появява се едно прясно изпечено копие, все още светещо от пещта. Протяга се за момент, преди да посегне към хартиените си дрехи, след което тръгва да изпълнява някаква задача, без да получи каквито и да било инструкции. Междувременно от външния свят се връща друго. Залита, клетките му са почти напълно изтощени. Без никакви церемонии две от сестрите му сръчно му отрязват главата и я пускат нишата за прехвърляне на памет.

По време на трансфера бледото лице на архито за миг трепва. Употребеното тяло се праща за рециклиране.

Някои предричат, че това е бъдещето ни. Когато си в състояние да произвеждаш безброй копия, годни да изпълнят всяка задача, издръжливото ти органично тяло ще изпълнява една-единствена функция — ще е място за събиране и предаване на спомени, свещен затворник, подобно на мравката-царица, а сновящите навсякъде работници ще водят истинския живот.

Подобна перспектива ми се струва отблъскваща. Но същото са мислели и дедите ми за най-обикновеното впечатване. Думите „голем“ и „дубъл“ са били епитети, докато не сме свикнали с тях. Кой съм аз, че да определям какво ще смятат за нормално бъдещите поколения?

— Добре дошли, дубМорис.

Обръщам се. Стоящата срещу мен Ирена е висококачествена сива, покрита с глазура в запазения тъмночервен цвят. До нея стои другият дубъл, когото вече бях срещнал в „Студио Нео“, „вайс“ Манюел Колинс с парираното лице, от което те заболяват очите.

— И наричате това „добре дошъл“? Бих искал да зная защо ме оставихте оттатък на произвола…

Колинс вдига ръка.

— По-късно с въпросите. Първо да се заемем с поправките.

Поправки ли?

Поглеждам надолу и виждам нещо неприятно. Дълбоки разрези в лявата ми страна! Единият ми крак е разрязан до половината и тече. Под влиянието на ензимите не съм усетил почти нищо.

По дяволите, с мен е свършено!

— Да не искате да кажете, че можете да поправите това! — Основното ми чувство е вдървено любопитство.

— Елате — казва най-близката Ирена. — Ще ви оправим за нула време.

Нула време? Следвам я замаян. За един дубъл „нула време“ е твърде многозначителна фраза.

11. Призраци във вятъра

Не можех да направя кой знае колко за липсващите си дубликати. Сив номер две бе минал на автономен режим; не би могъл да се свърже законно с мен, а дори и да искаше, маестрата би могла да му попречи. Зеленият ми бе пратил една шантава декларация за независимост преди да тръгне накъдето му видят очите. Нямаше и никаква следа от сив номер едно, изчезнал в имението на Каолин с духа на Йосил Махарал. Охраната на „Универсални пещи“ се бе заела да разнищи тази мистерия и претърсваше всяка педя за двата липсващи дубъла.

Не очаквах да постигнат нещо особено. Лесно е да измъкнеш тихомълком буца в кутия. Всеки ден камиони, куриери и пневматични тръби разнасят из града милиони такива, мумифицирани в КерамОпаковки. Още по-лесно е да се отървеш от мъртъв дубъл — просто изхвърляш останките му в рециклатора. Без идентификационния си имплант една купчинка голем-тесто не се различава по нищо от всяка друга.

А и имах случаи за разследване, сред които и един, за който поръчителят, желаеше да ми плаща по най-високите тарифи. Риту Махарал желаеше да се заема с мистериозната смърт на баща й. Като негов законен наследник, тя имаше пълен достъп до цялата му документация — от полиците за получаване на кредити до списъка на обажданията на телефона му. Другояче стояха нещата с дейността му във връзка с работата в УП. Но когато Риту помоли вайс Каолин за тези записи, магнатът все пак даде съгласието си, за да не я принуди да разгласи на всеослушание „безумната теория“, Че баща й е бил убит.

Разрешителните пристигнаха малко след като бях приключил впечатването на абаносовия си специалист, настроен да се съсредоточи напълно върху професионалните умения. Дубликатът моментално се хвана за работа — размахваше ръце и даваше бързи приглушени команди под диплите на чадора за виртуална реалност, потопен в свят от неудържими потоци информация и увеличаващи се образи. Целият логика и концентрация, абаносовият щеше да поеме останалата част от работата ми и да ме остави да се съсредоточа върху една-единствена задача — да открия къде е прекарал последните си няколко седмици Йосил Махарал.

Няма значение какво казват кибертърговците за хитроумните си търсещи програми. Извличането на информация е изкуство. Може и да живеем в „прозрачно“ общество, но на безброй места стъклото на прозореца е заскрежено или изпотено. За да видиш нещо през тези петна, понякога е нужен и талант.

Започнах с конструирането на дигитален аватар (проста софтуерна презентация на самия мен), който пуснах в мрежата на обществените камери. Макар и по-малко интелигентен от същество с Постоянна вълна, аватарът имаше частица от моя опит, комбинирана с непреклонната решимост да открие, всички образи, които Йосил Махарал би могъл да остави, докато е пътувал из градските улици. Риту ми бе дала около шестдесет подходящи места, откъдето да мога да започна — места, за които се знаеше твърдо, че е посетил в точно определено време. Аватарът се насочи, към тези пространство-времеви координати и се опита да последва учения от една записана сцена към друга. Постепенно картата започва да се запълва и да дава подробности за действията му през месеците преди да умре.

Често този начин на търсене е достатъчен и сам по себе си. Малцина са онези, които имат дарбата да се изплъзнат от паяжината на обществените камери.

За съжаление Махарал явно бе един от тях. Оказа се, че е способен да се измъкне винаги щом пожелае. Резултат от търсенето на аватара бе една графика, изпълнена с празни петна. Някои от тях продължаваха седмица или дори повече!

Джобовете на Риту бяха дълбоки и тя искаше бързи отговори. Затова отправих искания за информация и от частните очи, които са много повече от обществените камери. Охранителни скенери на ресторанти, корнизни шпиони, новинарски буболечки, камери на аматьор социолози, дори на любители на природата и на градски спортни клубове — обърнахме се към всеки, който би могъл да засече Йосил, когато се е намирал извън обсега на обществените камери. Тъй като Риту притежаваше авторските права на баща си, нямаше нужда да се плаща дори такса за воайорство. Малко от исканията бяха удовлетворени. Оставих аватара да се пазари и да избере достатъчно изображения, които да осветлят пътищата на Йосил.

Междувременно аз насочих вниманието си към сцената на смъртта му.

Когато си извън града, сякаш попадаш на друга планета. Примитивен свят с огромни пространства, където образите са замъглени и дори ги няма… освен ако не ти се случи да отидеш там лично и да използваш собствените си очи.

Възрастен: Ако някое дърво падне в гората и наоколо няма никого, то издава ли звук?

Съвременно дете: Зависи. Ще проверя дали някоя от тамошните камери не е снабдена със звукови или вибросензори.

Хитро. Но всъщност повечето места на Земята изобщо не са покрити от камери! Много по-лесно е да изчезнеш сред природата, далеч от всякакви следи от обитаване.

За съжаление именно там Махарал бе прекарал последните си часове, а може би и дни.

Започнах с полицейските снимки на мястото на катастрофата — те предлагаха невероятни холографски детайли в радиус от двеста метра около разбития автомобил на Махарал — голям шевфорд хънтсман с екстравагантен метанов двигател. Колата лежеше смачкана и наполовина изгоряла на дъното на едно дере. По това време на годината то пресъхваше, но гигантските свлечени камъни свидетелстваха за буйните потоци, които текат там през пролетта.

„Пустиня — мрачно си помислих. — Защо е трябвало да се случи в проклетата пустиня?“

Отгоре минаваше виадуктът, откъдето колата на Махарал бе започнала фаталния си полет надолу. Предпазната мантинела приличаше на извита змия от разкъсан метал. Прекарах известно време в душене наоколо, като прескачах и интерполирах от една рееща се камера към друга. Докато служебните коли идваха и си отиваха, група мускулести дубъли се мъчеха да издърпат останките (отначало с помощта на някакви хитроумни инструменти, но не след дълго ги захвърлиха и прибягнаха до груба физическа сила), за да успеят да освободят тялото на мъртвия учен.

Пътят правеше рязък завой точно преди да стигне до това усамотено място. Следи от спирачки се пресичаха с мантинелата… сякаш шофьорът внезапно бе разбрал какво го чака, макар и прекалено късно. Това, както и резултатите от аутопсията, бе убедило властите, че той просто е задрямал зад волана.

Трагедията не би се случила, ако бе използвал автонавигационната система на колата. Защо му е нужно на някого да кара нощем в неосветената пустиня, изключил всички предпазни средства?

„Защото автоматичното управление оставя следи — отговорих си сам на въпроса. — Няма да използваш автонавигатора, ако се тревожиш, че те следят.“ Сивият дубъл на Махарал беше признал, че докторът е прекарал последните си дни, клатейки се на ръба на параноята. Това потвърждаваше теорията ми.

Върнах картината назад и гледах как спасителните автомобили пристигат заднишком и след това си тръгват един по един, докато не остана изгледът от една-единствена камера… показваща мъничкото петънце на първия шерифски автомобил, пристигнал на мястото на произшествието. Когато се опитах да превъртя още по-назад, фаталното парче от пустинята не само стана тъмно, а направо изчезна от паметта, подобно на сляпо кътче, към което никога не би погледнал. Съществуваше единствено на картите. Абстракция. За мнозина то дори не бе съществувало до момента на катастрофата.

Фермерските райони не дадоха никаква информация. Земеделците използват множество камери, за да наблюдават посевите си. Всяко необичайно нещо, като странник например, неминуемо щеше да привлече вниманието. Но в интересуващия ме хектар имаше само най-прост детектор на токсини на Агенцията за опазване на околната среда, който следеше за незаконно изхвърляне на отпадъци. Най-близките истински лещи се намираха на повече от пет клика разстояние — биологичен скенер, програмиран да наблюдава миграциите на костенурките и разни подобни работи.

Въпреки това не се отказах. Около планетата кръжат десетки хиляди търговски и шпионски спътници и още по-голям брой автоматични летателни апарати в стратосферата, обслужващи телефонните съобщения и новинарските камери. Някой от тях можеше да е бил насочен към това затънтено място по времето на катастрофата и да е записал светлините от фаровете на Махарал, които се отклоняват и се завъртат надолу към бездната.

Проверих… но не извадих късмет. Всички високочувствителни лещи бяха наблюдавали по-интересни и оживени места. Техническите капацитети продължават да обещават, че само след няколко години ще разполагаме със Световна всенаучна мрежа с близки изгледи, достъпна за всеки по всяко време. Но засега всичко това е в територията на научната фантастика.

Най-добрата ми възможност бе да опитам един собствен мъничък трик със суровите данни на някой спътник за наблюдение на микроклимата. Метеорологичният спътник не е истинска камера и се използва за следене на поривите на вятъра в Югозапада, като използва доплеров радар.

Движението, особено извънградското, раздвижва въздуха. Преди доста време се бях досетил, че можеш да проследиш курса на превозно средство, ако условията са подходящи. И ако имаш късмет.

С помощта на специален софтуер обработих записите на сателита за района на виадукта мигове преди катастрофата. Следях и най-малките детайли, отсявах и уголемявах доплеровите елементи, докато не станаха зърнести, движещи се на ръба на хаоса.

Отначало приличаше просто на обикновена буря от многоцветен шум. След това започнах да различавам отделни десени.

Да!

Приличаше на следа от минициклони, въртящи се от двете страни на пътя — призрачна диря, едва различима на фона на останалия шум. Като превъртах бавно назад от времето на катастрофата, успях да проследя спектралната следа, която се извиваше по пътя на юг, изчезваше и се появяваше отново като някаква змия фантом, движеща се със скоростта на автомобил.

Можеше и да свърши работа, ако Махарал не се бе разминавал с други коли… и ако въздухът бе останал неподвижен през цялата нощ.

И най-малката външна намеса би могла да заличи призрачната диря.

От сравнението на пространствените и времевите скали можех да кажа едно нещо за състоянието на Махарал, докато се е носел към мястото на срещата със смъртта си — ученият на „Универсални пещи“ сякаш бе имал оса в гащите! Беше карал с над сто и двадесет клика през целия извиващ се път. Просто си беше търсил белята.

А може би някой го беше следил? Или преследвал? Дирята беше прекалено неясна и разпокъсана, за да се определи дали е оставена от една, или от две коли.

Казах на Нел да продължи да следва смътната следа колкото може по-назад във времето.

— Разбрано — отговори домашният ми компютър. Гласът звучеше почти като човешки. — Ако не си много зает, има и други неща, които изникнаха, докато работеше. Колегата ти Малахай Монтморилин се обади още няколко пъти. Държах го настрана, както ми бе наредил.

Почувствах се виновен. Горкият Пал.

— Ще му се обадя довечера. Заповедта си остава в сила.

— Добре. Освен това получих по пневматичната тръба пратка от „Универсални пещи“. Пет нови заготовки.

— Прибери ги. И не ме занимавай с подобни тривиалности, ако обичаш.

Нел млъкна. От монитора виждах, че се е заела да проследи пустинното пътуване на Махарал. Заех се да проверя кибер-аватара, който бях пуснал в градската мрежа.

Резултатите бяха съвсем задоволителни!

Поръчаните образи и отчетите на камерите се появиха и допълниха картината къде е прекарвал по-голямата част от времето си Йосил Махарал, или поне тогава, когато се е намирал в града. Прегледах получения филм на висока скорост и проследих как починалият учен се премества от едно място на друго… как пазарува в скъп магазин например или как посещава зъболекаря си за рутинна смяна на оралния симбионт. Данните още все покриваха средно по около два часа на ден. Но пък в края на краищата Махарал бе прекарвал повечето време на работното си място в лабораториите на „Универсални пещи“ или вкъщи.

С изключение на тези тайнствени излети. Задължително трябваше да направя връзка между следите му в града и загадъчните пътувания извън него.

Все пак бях доволен от постигнатото. Ако градските данни продължаваха да се допълват с това темпо, скоро щях да съм в състояние да докладвам на Риту нещо по-конкретно.

Остра болка ме накара да притисна дясното си слепоочие. Един от страничните ефекти на подобна работа е главоболието. Истинските неврони трудно се справят с толкова много холовидео. А и трябваше да изпразня мехура си.

На връщане спрях при химическия синтезатор и си поръчах ободрително питие — нещо, което да отпусне напрежението във врата, но без замъгляващи мисълта ендорфини. Понесох пенливия буламач обратно към кабинета си… и открих, че някой е седнал на мястото ми! Някой, който досущ приличаше на мен, но бе с по-дълги пръсти и презрителна физиономия, каквато рядко надявам. Или поне се надявам да е така.

Блестящата кожа бе с цвета на открития космос. Сръчните ръце танцуваха по контролното табло.

— Какво правиш? — сръчках го аз. Дубълът си има свое собствено място.

— Оправям бъркотията и те чакам да се присъединиш. Аватарът ти смята, че е проследил повечето от липсващите следи на Махарал в града.

Хвърлих поглед, към екрана.

— Еха! Осемдесет и седем процента покритие. Не е чак толкова зле… за времето, когато Махарал не е бил вкъщи или в лабораторията. До какво искаш да се добереш?

Отново сардонична усмивка.

— О, може би до нищо. Освен че на някои от тези така наречени сигурни места може изобщо да не е доктор Йосил Махарал.

Погледнах тъпо дубъла и това породи само още презрение.

— Искаш ли да се хванем на бас, шефе? Залагам прехвърлянето си, че Махарал те е подвел. Всъщност от много време е мамил всички.

12. Оставете ехото ми да звучи

От учтивост изчаках сакатата пурпурна проповедничка да завърши четенето си преди да стана и да напусна ефемералите. За съжаление, приятният вдъхновяващ тон бе помрачен от внезапно избухнала караница, която се разрази в преддверието, докато вървях към изхода. Един мъж, чиято кожа бе нещо средно между превъзходно голем-бежово и човешко кафяво, крещеше и размахваше надпис:

Тълпа разярени енориаши се опитваше да избута натрапника, без да прибягва до сила — от опасения, че може и да е истински. Несигурността, подхранвана, от трудно определимия му цвят, се усилваше от слънчевите очила и яркочервената коса и брада, които можеха с еднакъв успех да бъдат както фалшиви, така и истински. Посетителят бе направил около половин дузина нарушения дори само с външния си вид — като някакъв вид хибрид между дубъл и човек. Явно нарочно целеше този ефект.

— Всички вие сте като китка маргаритки! — крещеше той, докато десетина ефемерали се мъчеха да го изтласкат към страничната врата. — Цветни отвън и сиви като плът отвътре! Не разбирате ли, че е нужно проливане на кръв, за да успее всяка една революция? Протоплазменият елит никога няма да даде път на Новата раса без съпротива. Ще се държат за властта, докато не бъдат изтрити от лицето на Земята! Само така ще можем да продължим до следващия етап!

Трябва да призная, че понякога ти остава единствено да се възхищаваш на страстта на напълно побърканите — страст, която категорично няма нищо общо с каквото и да било чувство за реалност. Нима наистина смяташе, че дубълите могат да съществуват някак си независимо от органичните си оригинали, родени от жени? Какво общо има това с логиката? Разнообразието на идеите (и идеологиите), до които са способни да достигнат хората, никога няма да спре да ме изумява. Особено когато се подклаждат от най-силния наркотик — увереността в собствените си способности.

Обърнах се, излязох през главната врата и слязох по широките каменни стъпала на улицата. Думите на фанатика продължаваха да отекват в ушите ми.

— Бъдете готови! — крещеше чудакът с пламенен глас, който сякаш не изоставаше от мен дори докато се отдалечавах. — Идва новата епоха на правата на дубълите… ако сте подготвени за нея!

Никой не желаеше да говори за келнера, който причини кратката суматоха снощи в „Ла Тур Ванадиум“.

Когато пристигнах там, по-голямата част от персонала на ресторанта — наети специалисти от момчета за всичко до оберкелнери — мълчаливо бързаха да разчистят масите от обеда и да приготвят масите за тълпата, която щеше да се изсипе за ранна вечеря. Неколцина клиенти разпускаха, а около тях сновяха бледозелени келнери. В краката на архитата лежаха спортни сакове. Хубавото шардоне, изпълващо сгорещените ти неврони с приятно сияние, е точно онова, което ти трябва след усилена тренировка.

Оптимистите предричат, че някой ден истинското тяло ще съществува толкова десетилетия, колкото часове са отредени на дубъла. Е, на мен ми се струва прекалено далечно бъдеще, за да завиждам.

Облечен в купените от уличен автомат евтини хартиени дрехи и все още усещащ пулсирането от спешното закърпване при ефемералите, аз знаех, че изобщо няма, да впечатля управителя. Окото с цвят на мед се присви зад монокъла към размазаното ми копие на лиценза на Албърт Морис. След секунди той щеше да разбере, че създателят ми се е отказал от мен.

Би ли направил Албърт това само защото отказах да почистя тоалетната му? Възможно ли е вече да съм в списъка на жертвите на някой извратен ловен клуб? Още по-лошо, той би могъл да ме обяви за обществено опасен. Някой полицейски унищожител можеше да се хвърли отгоре ми всеки момент като отмъстителен ястреб…

Разчитах единствено на мекосърдечието на Албърт, на неспособността му да обяви първото си франки.

Управителят свали монокъла и ми върна зацапания документ.

— Както казах на домашния ви компютър, няма нищо за разследване. Не е възможно да сте толкова сериозно заинтересувани от малкия снощен инцидент! Откога разливането на няколко питиета и счупването на една чаша е станало углавно престъпление? Разполагаме с писмени откази от претенции от всички клиенти, като им предложихме безплатни вечери за компенсация.

— Много щедро, но…

— Да не би някой да се е отметнал? Затова ли сте тук? Можем да се обадим на дежурния съд да прегледа записите. Всеки разумен съдебен състав…

— Моля ви. Не съм тук, за да предявявам съдебни искове. Просто ми трябва келнерът.

— Прекратихме договора му.

— Значи сте го уволнили. Дълго ли е работил тук?

— Две години. Сутринта имаше нахалството да твърди, че инцидентът не бил по негова вина. Дубълът му така и не се прибрал при него, значи може да е бил отвлечен и сменен с фалшификат!

Управителят презрително подуши въздуха. Ако имах козина, сигурно щеше да настръхне.

— Дайте ми координатите му и няма да ви безпокоя повече.

Той ме изгледа кръвнишки. Лесно би било да отреже един зелен. Но ако Албърт дойдеше тук лично?

— О… добре. — Набира командите и след това демонстративно изсумтя и ми обърна гръб.

Мамка му! Вместо да ми каже или напише името, той прати информацията на Нел! Бих могъл да й се обадя, но сигурно щеше да ми се наложи да говоря с Албърт и да се чувствам като тийнейджър; който тича обратно при татко си. Мамка му и пак мамка му! Докато вървях към изхода, се чудех на манията си да разреша малката загадка преди да изтече срокът ми. Въпросът ми се струваше маловажен. Защо ми е да се тревожа за него?

Спрях при входната врата. Евтините ми зелени сензори се настройваха за дневната светлина, когато нещо хвана окото ми. Буквално. Подобно на комар, нещото забръмча към лицето ми. Замахнах с ръка и го отпъдих за малко. То обаче се върна.

Преждевременното разпадане на дубъл може да привлече мършояди, а на гърба ми имаше много повредена псевдоплът. Прогоних го отново. То отлетя и след това се стрелна право към мен с неописуема скорост!

Отстъпих назад към стената, стиснал здраво окото си. По-лоши от болката бяха експлозиите от цветове! Опашките на ракетите се приближиха една към друга, образувайки форми. Не, думи:

13. Големски дела

Загубата на съзнание е объркваща за истинския човек. За дубъла тя е като смъртта. А свестяването — като прераждане.

Къде съм?

Поглед встрани ми казва, че все още се намирам в кошера на Ирена. В другия край на обширното помещение забелязвам огромната бледа фигура на архетипното й тяло — царицата, обкръжена от грижите на повече от дузина червеникави миникопия. Версиите в естествен ръст забързано идват и си отиват, изпълнявайки задачите си. Никой не казва нито дума. Не е нужно.

Замаян си представям атомно ядро и заобикалящата го мъгла виртуални частици, Ирени-дубликати продължават да се отделят от тъмночервения облак, за да изпълнят някаква задача за кошера. Други — възрастни и опитни, се вмъкват в него, за да донесат съвременния нектар — знанието, което ще бъде събрано и споделено с новите копия. А в центъра на всичко това е истинският човек, чиято роля е да абсорбира и отново да разпространява това знание, като използва имитиращите тела за извършването на всичко друго.

Трябва да призная, че Ирена е много внушителна. Нейното аз е огромно.

Хайде, Албърт. Съсредоточи се.

Колко време не ме е имало? Имам чувството, че са изминали само мигове. Щяха да ме поправят… да поправят ужасната повреда, причинена от разярените гладиатори в „Дъгоцветния салон“.

Дали са успели? Болка няма, но това не означава нищо.

Ръцете й дланите сякаш работят. Допират се до… крака ми.

Вместо дълбоките рани усещам твърди бразди, подобни на заздравели белези. Големи части надолу са вкочанени и безчувствени. Но крайниците ми се свиват и разгъват задоволително. Чудесна работа за едно бързо закърпване.

Естествено. Ако някой разполага с модерна възстановителна технология, то това несъмнено би трябвало да е царица Ирена.

Сядам и откривам, че съм облечен, в скъп сив костюм.

— Как се чувствате?

Пита ме висококачествената Ирена — боядисаната сива, стояща до помощника си — мъжкия голем с карираната кожа. Вайс Колинс.

— Изненадващо добре. Колко е часът?

— Почти два и тридесет.

— Хм. Не е отнело много време.

— Успяхме да автоматизираме до голяма степен процеса на възстановяване. Трябва да отбележа — без помощта на „Универсални пещи“.

— Значи смятате, че те потискат тази технология, така ли?

— Както можете да се досетите, компанията предпочита хората да купуват много нови заготовки. Разбира се, поправката на повредените дубъли би било едно икономично, екологично, милосърдно…

— Това свързано ли е с другата ви грижа? С продължаването на времетраенето на дубълите?

Вайс Каолин кимва.

— Разбира се. Трудно може да се очаква УП да желаят да развиват технологии, които биха подкопали пазара им. Но по закон са длъжни да патентоват и публикуват постиженията си или в противен случай — да ги изгубят.

Оттук и желанието на този малък консорциум да проведе своето малко квазилегално разследване. Ако успеят да се доберат до доказателства за потискане или скриване на технология, наградата ще е доста солидна. До тридесет процента от патентите. Това моментално би ги направило магнати. Изкушавам се да възразя, но когато времето ти на Земята се измерва в часове, то може да се окаже сериозна спирачка. За разлика от Ирена, аз нямам оригинал, при когото да се върна. Не и ако изпълнявам спогодбата, която съм сключил.

— Като стана въпрос за „Универсални пещи“… — подканващо започвам аз.

— Да, трябва да тръгваме, ако се чувствате готов.

Скачам от масата. Като се изключи неприятното усещане за вдървеност под шевовете, всичко друго изглежда наред.

— Събрахте ли нещата?

— Всички средства и информация, която пожелахте, за да се внедрите в „Универсални пещи“.

— Не да се внедря. Приех да работя за вас по напълно законен начин.

— Извинете за неумело подбраните думи. Оттук, моля.

Болка няма. Въпреки това малко накуцвам, докато вървя след Ирена и Колинс към дъното на сградата. Мълчалив шофьор в цвят на охра ме очаква в края на покритата алея — държи вратата на автомобил с матови стъкла. Спирам с желанието да изясня някои въпроси преди да потеглим.

— Вие още не сте ми обяснили какво точно търсите.

— Ще ви инструктираме по пътя. Има някои важни въпроси, които се надяваме да изясните благодарение на детективските си способности.

— Ще направя всичко по силите си. — След което повтарям за записващото устройство вътре в мен: — Което е в рамките на закона.

— Естествено, дубМорис. Не бихме и помислили да искаме от вас да вършите нещо незаконно.

„И правилно“ — мисля си аз, докато се мъча да разгадая погледа му. Безполезно е. Направените от глина очи не са прозорец към душата. Все още се дискутира дали същества като нас изобщо имат „душа“.

Влизам колата и откривам четвъртия член на групата ни, усмихващ се с възхитителна смес от дистанцираност и похот, кръстосал белите си крака, блестящи със собствен блясък под прозрачната коприна.

— Здравейте, господин Морис — прошепва ми съблазнителният дубъл.

— Маестра? — зачудено отговарям аз.

„Защо й е на Джинийн Уоммейкър да прахосва първокачествен перлен модел, за да ни придружи? Един най-обикновен сив би бил достатъчен, за да чуе доклада ми. И защо й е изобщо да праща копие? Всяка важна информация може да бъде пратена през Мрежата.“

Моите сиви имат добра имитация на нормални мъжки реакции. Затова изкуството й ми въздейства — едновременно привлекателно и отблъскващо, запалващо нещо от най-тъмните и перверзни кътчета на сексуалността. Нейната прочута, съблазнителна специалност.

Като всеки нормален възрастен човек, аз съм в състояние да потисна подобни реакции. (Особено като си мисля за честната, с чувство за собствено достойнство Клара.) Естествено Уоммейкър знае това, така че целта й не може да ми въздейства.

„Защо тогава е тук? Особено като перлена… създание за буйна сексуалност… освен ако случаят няма да й даде поредна възможност да се наслади на някое извратено удоволствие?“

Опасенията ми, вече клонящи към параноя, отново се засилват.

— Да тръгваме — нарежда тя на шофьора. Очевидно няма нищо против, че я зяпам. Може би дори знае какво мисля.

Иска ми се да имам по-доброкачествена клиентела.

14. Под фалшиви цветове

— Какво искаш да кажеш? Че записите не показват Махарал?

С щракания на пръсти и примигвания абаносовият ми дубликат извиква данните и ги пуска на екрана. Отново изгледах колажа записи, направени преди седмици: Йосил Махарал се разхожда по улица, пълна, с пешеходци и жиропедисти — един от онези модерни безистени, където можеш да опиташ безброй продукти, да си избереш каквото ти хареса и дубъл-куриер да ти го достави вкъщи още преди да си се прибрал.

От разстояние Махарал сякаш се наслаждаваше на безцелното си шляене от бутик на бутик. На място като това камерите са повече, отколкото на една обикновена улица, което позволи на софтуерния аватар на Нел да съшие една почти непрекъсната ретроспективна мозайка на движението на целта ни от една камера към друга. В долния ъгъл часовникът отброяваше времето.

— Забеляза ли току-що нещо особено? — попита абаносовият.

— Какво? — трепнах аз. Чувствах се неприятно под този немигащ поглед. Знам какво презрение изпитвам обикновено към истинското си аз, когато съм черен.

Той цъкна с език. Образът замръзна и бе сканиран в растерно изображение. Клетките увеличиха гледката към мястото, където Махарал се бе присъединил към малка тълпа зяпачи, наблюдаващи как някакъв уличен артист прави скулптури от димогел. Крехките произведения растяха и разцъфваха като деликатни призраци, издигани и оформяни от потоците въздух, издишвани през свитите устни на виртуоза. Едно малко момиченце изръкопляска и създанието потрепери и се наклони към него преди отново да се изправи под въздействието на артиста.

С подобно умение моят голем-специалист сръчно изработи композитно изображение от три камери, разпръснати около малкия площад. Лицето на Махарал ставаше все по-зърнесто, докато образът се увеличаваше. Ученият на УП се усмихваше. Всичко изглеждаше съвсем обичайно, докато не ме полазиха тръпки.

— Увеличи още — наредих аз. Имах лошо предчувствие. — Текстурата на кожата… Господи, не е истинска!

— Сега виждам — отбеляза Нел. — Обърни внимание на челото. Идентификаторът е скрит под грима.

Свлякох се на стола. Гледахме дубъл.

— Хм — обади се абаносовият. — Излиза, че докторът е извършил нарушение девета степен. Цветът на кожата е човешки. Нюанс деветдесет и четири X, ако трябва да сме точни. Абсолютно незаконно за дубликати на обществени места.

Това не беше като нескопосаната щуротия на Каолин, когато ми се беше обадил. Архетипната му маскировка бе аматьорска и привидно законна, тъй като по това време се намираше в дома си. Но Махарал с растящата си параноя сигурно бе решил, че си заслужава да рискува да плати сериозна глоба, за да може да се измъкне от града-село, без да остави следа.

Погледнах към брояча навремето. Двадесет минути, откакто Махарал бе минал покрай камера с висока разделителна способност, позволяваща да се установи дали е истински. Сигурно бе направил подмяната след това. Но кога точно? Колажът беше ужасно стегнат.

— Нел, върни, ако обичаш. Покажи най-голямото прекъсване след четиринадесет и тридесет и шест.

Образът на призрака на Махарал тръгна заднишком от площада, докато не изчезна в един магазин, предлагащ луксозни мъжки облекла. Аватарът ми направи кратък пазарлък с вътрешната охранителна система на магазина… която отказа да предостави записи поради някакви странни съображения за лична неприкосновеност. Нищо не можеше да накара упоритата програма да промени решението си — дори смъртният акт на Махарал и пълномощното на Риту. Явно трябваше да ида там и да говоря с управителя лично.

— Колко време е прекарал там?

— Малко повече от две минути.

Повече от достатъчно, за да може да се смени с очакващия го дубъл. Но ходът бе рискован. Независимо от антикамерните скенери, които се продават в наши дни, никога не можеш да си сигурен, че не те следят. Дори и да се намираш в заровена в земята цистерна. (Зная го от личен опит.) Все пак Махарал явно се бе чувствал напълно сигурен.

Сега трябваше да пратя нов софтуерен аватар да направи внимателно проучване и да открие кога в магазина е влязъл дубълът. Сигурно е бил маскиран, след това е прекарал там часове, свит зад закачалки или нещо подобно. След размяната истМахарал сигурно е изчакал малко и самият той се е маскирал, преди да се появи отново, убеден, че номерът му е подвел всички обичайни практики на следене.

Използвал съм същия трик. Многократно.

— Сигурно собственикът на магазина му е съучастник — отбеляза абаносовият ми специалист. — Дубълът би могъл да пристигне като колетна пратка и истМахарал да се е измъкнал по същия начин.

Въздъхнах, докато преглеждах и анализирах безбройните кадри.

— Стига си се трепал. Аз ще продължа търсенето от своята кабина — успокои ме специалистът. — Другите случаи вече са под контрол. Освен това мисля, че ще искаш да видиш какво разкри другото разследване на мястото на катастрофата.

Той стана и тръгна към малката ниша. Прекарал съм в нея много щастливи часове — тясна бърлога, която намирам за страшно удобна, когато съм абаносов, настроен да не желая нищо друго освен чистото удоволствие от професионалните си умения. Докато гледах копието си, изпитах малко завист… и благодарност към Махарал и Каолин за това, че са направили толкова много за дубъл-технологията.

Тя е истинска благодат, ако имаш пазарни умения.

Абаносовият бе прав. Разследването на катастрофата бе стигнало до ново плато.

Дисплеят показваше огромна ивица пустиня югоизточно от града — странен свят, където заслужаващите доверие образи са също толкова рядко явление, колкото годната за пиене вода и където трябва да се използват безброй хитроумни трикове, за да се проследят следите на една движеща се кола. Следвайки инструкциите ми, Нел бе проследила призрачната диря от завихрящи се малки циклони в нощта все по-назад и по-назад от момента на срещата на Махарал със смъртта. Наложената картина показваше пунктирана линия, която се извиваше към нископланинския район при мексиканската граница, недалеч от Международната бойна арена. Знаех, че щом попадне сред онези хълмове, следата би трябвало да изчезне сред завихрянията между тях.

Но бях видял достатъчно, за да усетя зловещ студ.

— Урака Меса — прошепнах.

— Какво каза? — обади се Нел.

Поклатих глава и наредих:

— Обади се на Риту Махарал. Трябва да говоря с нея.

15. Имитатори

За щастие, кредитната ми линия беше активна — Албърт все още не се бе отрекъл от мен, — така че успях да наема микротакси от площад „Одеон“ и се понесох през Новия град на едноколесното жиро-колело с две тесни и неудобни седалки. Макар и кратко, пътуването бе и мъчително — шофьорът така и не престана да говори за войната.

Очевидно битката в пустинята не вървеше добре за нашата страна. Шофьорът обвиняваше за това некадърното командване и в подкрепа на думите си извикваше последните репортажи на мехурчестия дисплей, който ме обкръжаваше отвсякъде на задната седалка, и ме потопи в сцени на кървави погроми, бомбардировки, разрязващи небето лазери и ръкопашни схватки, всички събрани с любов в колаж от този ненаситен запалянко.

През изминалите години Албърт бе научил от Клара достатъчно за войната, за да знае, че мнението на кабинетния генерал зад волана не заслужава ни най-малко внимание. Този тип имаше лиценз за единадесет жълто-черни таксиметрови шофьори. Несъмнено всички те дърдореха едно и също на притиснатите в ъгъла клиенти. Как ли успяваше да задържи индекса на удовлетвореност достатъчно висок, за да има толкова много превозни средства?

Отговорът бе скоростта. Не можех да не му го призная. Пристигането ме дари с най-силния прилив на задоволство за днес. Платих и побързах да се скрия в циментовия лабиринт на Феърфакс Парк.

Големият Ал не харесва това място. Никаква зеленина. Прекалено много място, отделено на бетонни рампи, спирали и пързалки от времето, когато истински деца са прекарвали тук всеки свободен миг в каране на акробатични велосипеди, скейтбордове и реактивни мотопеди, рискувайки да си счупят врата заради неповторимото изживяване. Така е било, докато нови забавления не ги примамили другаде и те не оставили след себе си бъркотия от подсилени с метал стени и кули, някои от тях високи по цели три етажа и прекалено скъпи, за да бъдат разрушени.

Пали обаче го харесва. Всички тези метални ребра действат като фарадеева клетка, заглушават радиотрансмисиите, объркват комарите-шпиони и подслушващите буболечки, а нагорещената бетонна повърхност заслепява оптичните и инфрачервените сензори. А и той не може да се издигне над пристъпите на носталгия, спуска се по старите склонове в модерното си подсилено инвалидно кресло, скача през ръбове и профучава по пързалки, крещи и се люлее, а катетрите и интравенозните тръби се вият около него като някакви акселбанти. Предполагам, че някои удоволствия трябва да се изпитат на плът. Дори ако плътта е така ужасно обезобразена като неговата.

За Албърт отношенията му с Пал се градят отчасти върху чувство за вина. Мисли си, че би трябвало да положи повече усилия да го разубеди да не излиза онази нощ, когато го нападнаха от засада, превърнаха половината му тяло във въглен и оставиха другата половина да умре. Но ако трябва да сме честни, как можеш да „разубедиш“ един пристрастен към риска наемник, който би влязъл в очеваден капан и направо си проси белята? По дяволите, та аз съм по-предпазлив, когато съм от глина, отколкото Пал от плът и кръв.

Чакаше ме в сянката на „Ужаса на мама“, най-голямата рампа за мотопеди с такива стръмни и остри извивки, че ти става лошо само като я гледаш. Имаше компания. Двама мъже. Истински мъже, които си хвърляха предпазливи погледи от двете страни на животоподдържащото кресло на Пал.

Почувствах се неприятно, че съм единственият дубъл. Чувството се засили, когато единият от тях — мускулест блондин — погледна през мен, сякаш ме няма.

Другият ми се усмихна приятелски. Беше висок и малко мършав. Стори ми се, че в него има нещо познато.

— Хей, зелен, къде ти е душата? — провикна се Пал и вдигна якия си юмрук.

Ударих го.

— Там, където са краката ти. Но това не ни пречи да живеем, нали?

— Така е. Как ти се хареса осата-куриер? Страхотно, а?

— Малко си пада кибер-ретро, не мислиш ли? Много усилия за най-обикновена покана. Болеше ужасно, когато ми проби окото.

— Съжалявам — ухили се той. — Е, чувам, че си се измъкнал на свобода, а?

— Голяма работа. За какво му е на Албърт един Албърт, който не е Ал?

— Супер. Не съм си и помислял, че Морис е в състояние да създаде франки. Както и да е, някои от най-добрите ми приятели са мутанти — и истински, и други.

— Сигурен знак за извратеност. Знаеш ли дали Ал смята да се отрече от мен?

— Не. Прекалено е мекушав. Все пак ти е наложил кредитен лимит. Можеш да похарчиш само двеста и нито петак повече.

— Толкова много? Не съм изчистил и един кенеф. Бесен ли е?

— Не мога да знам. Отрязва ме. Има си други грижи. Изглежда, е изгубил и двата си сутрешни сиви.

— Ау. Чух за първия, но… по дяволите. Номер две имаше туркмен. Добър мотопед беше. — Замислих се. Нищо чудно, че моята самоотлъчка вдигна толкова малко шум. — Двама сиви са изчезнали. Хм. Съвпадение? Случайност?

Пал почеса белега, започващ от чорлавата му черна коса и стигащ до неизбръснатата му брадичка.

— Мисля, че не. Затова пратих осата.

— Няма ли да престанете с тези дрънканици? — изсумтя едрият блондин. — Просто попитай тоя боклук дали ни помни.

Боклук? Опитах се да срещна погледа му! Той обаче извърна очи.

Пал се изкиска.

— Това е господин Джеймс Гадарен. Смята, че може би ще го познаеш. Е?

Огледах човека от глава до пети.

— Никакъв спомен… сър. — Малко формалност никога не вреди.

Двамата непознати изсумтяха, сякаш почти очакваха подобен отговор. Побързах да продължа:

— Разбира се, това не е никаква гаранция. Самият Албърт е лош физиономист. Забравя дори някои от съучениците си. Зависи преди колко време сме се виждали. Както и да е, аз…

— Този спомен е отпреди по-малко от двадесет часа — прекъсна ме Гадарен, без да ме погледне. — Късно снощи един от вашите сиви позвъни на вратата ми, размаха някакви удостоверения на частен детектив и настоя незабавно да се срещнем. Разправията дори събуди някои от колегите ми от съседните офиси. Съгласих се — с нежелание — да се срещнем със сивия насаме. Но проклетото нещо само крачеше напред-назад и дрънкаше някакви небивалици, които все още не мога да схвана. Накрая от съседната стая дойде помощникът ми с новини. Сивият носеше статичен генератор. Съвсем преднамерено е заглушавал рекордера ми!

— Значи не разполагате със записи на срещата?

— Нищо, което да свърши работа. Така че побеснях и изхвърлих проклетото нещо навън.

— Аз… не си спомням нищо, което дори отдалечено да напомня за подобна среща. Което означава, че истинският Албърт Морис също няма подобен спомен. Или не е имал до десет сутринта. Всичките дубъли от последния месец са налице. Всеки от тях донесе пълни записи… макар че някои бяха доста поочукани. — Трепнах при спомена за ужасното пътуване по речното дъно. — По дяволите, дори нямам представа за какви „офиси“ говорите.

— Господин Гадарен оглавява една организация, наречена „Защитници на живота“ — обясни ми Пали.

Веднага схванах защо е тази негова враждебност. Групата му яростно се противопоставяше на голем-технологията от чисто морални съображения — позиция, изискваща голяма твърдост в наши дни, когато истинските хора живеят обкръжени от безброй създания, направени от послушна глина. Ако някое от копията на Албърт наистина се бе държало по подобен начин, това би могло да бъде акт на върховна неучтивост и преднамерена провокация.

В ядното изражение на Гадарен разпознах необичайна ярост към моя милост. Като франки аз се бях обявил за независим, бях заявил, че съм свободно живо същество със свободна воля… макар че съм псевдосъщество с малко права и още по-малко перспективи. Другите дубъли поне могат да се разглеждат като продължения или допълнения на някоя истинска личност. Аз обаче съм най-лошата обида към божествената власт. Бездушна конструкция, която се осмелява да каже: „Аз съм“.

Обзалагам се, че никой от хората му не би и помислил да направи дарение на Църквата на ефемералите.

— Подобно нещо се случи и при нас рано сутринта — каза другият човек — високият мъж, който ми се струваше смътно познат.

— Мисля, че ви познавам. — Замислих се. — Да… зеленият, с когото се сблъсках на плажа. Лицето му бе като вашето.

От ироничната му усмивка разбрах, че мъжът вече знае за срещата ми с евтиния дубъл-демонстрант. Явно зеленият вече бе прехвърлен. Или се беше обадил, За да доложи за приликата ми с посетителя от малките часове.

— Господин Фаршид Лум — каза Пал, с което привърши с представянето.

— „Приятели на неистинското“? — предположих аз. Най-голямата организация на манципати, за която бях чувал.

— „Толерантност без граници“ — малко намръщено ме поправи той. — Манифестът на ПНН не са достатъчно последователни в исканията си за еманципиране на синтетичните същества. Ние смятаме, че късовременните хора са толкова истински, колкото всеки друг, който е способен да мисли и чувства.

Тези думи накараха блондина да изсумти. Но независимо от философската пропаст между двамата, аз усещах, че са обединени около една цел. Засега.

— Казвате, че копието на Морис е нахълтало при вас…

— … изнесло е някаква тирада и след това се е махнало, точно така — вметна Пал. — Само че този път разполагаме с няколко ясни образа въпреки заглушителя. Бил е един от твоите братя-дубъли — или някой, който определено прилича на тях.

Подаде ми двуизмерна снимка. Макар и размазана, фигурата напомняше Албърт толкова, колкото и всеки друг сив напомня на оригинала си.

— Външният вид може и да се подправи. Както и удостоверенията. Заглушителят навежда на мисълта, че някой не е искал по-подробно преглеждане…

— Така е — прекъсна ме Гадарен. — Нещо повече — когато тази сутрин се обадихме на господин Морис за обяснение, домашният му компютър…

— … Нел…

— … категорично заяви, че всичко това е невъзможно, тъй като по това време не сте имали активни дубликати. Къщата дори отказа да събуди Албърт Морис за коментар.

— Любопитно — отбелязах аз.

— Всъщност оригиналът ви смята и двете ни групи за организации на налудничави типове — каза Лум с крива усмивка, сякаш подобно определение беше повод за гордост. — Тъй като къщата филтрира и запитванията ми и ги отхвърли, трябваше да се обърна към публичния профил на Албърт Морис в търсене на някой от приятелите му. Някой, който би се съгласил да разговаря с нас.

— Тоест към мен — каза Пал. — Налудничавите типове не ме дразнят. Дори си падам по тях!

— Сходните неща се привличат — промърморих аз, с което си спечелих кратък злобен поглед от страна на Гадарен.

— Да де, и върхът на всичко беше, когато получих две запитвания от организации, които по принцип не се понасят. Подуших нещо гнило и се опитах да се обадя на Ал, но той не ми обърна внимание. Бил прекалено зает. Така че се заех да намеря някой друг, който би могъл да осветли малко въпроса… и попаднах на теб.

— На мен ли? Вече ти казах, тези истории не се връзват с нищо, което помня.

— Вярвам ти. Нямаш ли някакви идеи? Какво ти идва наум?

— Защо питаш мен? Аз съм просто един зелен, не съм екипиран с аналитични способности.

— Е, но не си позволил това да те спре! — засмя се Пал.

Намръщих му се, но знаех, че е прав. Не бих могъл да откажа да поумувам върху случая, дори и да съм трето качество.

Обърнах се към Гадарен и Лум.

— Ако го погледнем от ваша гледна точка, налице са няколко възможности. — Вдигнах единия си пръст. — Първо, може да стоя тук и да лъжа. Ал би могъл да има някаква основателна причина да иска да измъкне две раздразнени обществени организации на преден план пред очите на публиката, да раздуха скандал и после да заяви, че не го е направил.

— Стига — поклати глава Пал. — Това е от нещата, които аз бих се опитал да направя. Но чувството за хумор на Албърт е толкова, колкото на някой съдия.

Незнайно защо обидата ме накара да се усмихна. Да, горкият Морис Трезвия.

— Е, тогава може би някой се опитва да му погоди номер.

Някога в миналото престъплението и преследването се въртели около доказване или разбиване на алибита. Ако успееш да докажеш, че по време на престъплението си бил някъде другаде, това значи, че не си го направил ти. Проста работа.

Алибито започнало постепенно да губи тежестта си в киберепохата, когато безброй големи и малки обири преразпределяли милиарди долари, а извършителите стояли приведени над отдалечени компютърни екрани и се тъпчели с кофеин, докато пращали електронните си слуги да правят ударите си в предполагаема анонимност. За известно време изглеждало, че обществото кърви до смърт от безбройните рани… докато редът не бил възстановен и повечето от оцелелите киберманиаци или влезли зад решетките, или пораснали.

Днес местоположението на протоплазменото ти аз няма почти никакво значение. Престъпността е въпрос на възможност и желание. Трудно можеш да извадиш ефективно алиби.

— Интересно, че излизаш с подобна идея — отбеляза Пал. — Същото си помислих и аз, докато гледах сутрешното нападение срещу леговището на Бета — добра работа, между другото. Видях как Албърт се среща с Риту Махарал… и после чух за смъртта на баща и. Но онова, което ме заинтересува повече, е маестрата.

— Джинийн Уоммейкър? Защо?

— Ами, на първо място зная, че вторият сив на Ал се е изключил, за да изпълни някаква сляпа поръчка за нея.

Поколебах се. Нямаше да е добре за мен, ако потвърдя съществуването на подобна сделка. Дължах на Ал малко лоялност, най-малкото защото не ме беше обявил извън закона.

— Добре, и двете жени помолиха Ал да им изпрати по един сив. И двамата изчезнаха. И какво? По всяка вероятност става дума за съвпадение. Както и да е, сивите бяха изпечени и впечатани часове след като мистериозните дубъли са дошли да ви тормозят, господа. Каква е връзката?

— Това се питах и аз. Затова звъннах на Уоммейкър.

— Да знаеш само колко ти завиждам. И какво каза Ледената принцеса?

— Че никога не е искала дубъл на Морис! Не и след като случаят с Бета бе приключен. Всъщност тя заяви, че детектив Морис е прекалено груб, за да може да разчита на услугите му за в бъдеще, и освен това…

— Можем ли да спрем с тази тема?

Очевидно на Джеймс Гадарен не му харесваше да дискутираме маестрата на „Студио Нео“, чиито перверзни специалитети не отговаряха на морала на старото време. Блондинът размърда едрото си тяло раздразнено и малко заплашително. Хрумна ми, че е от онези типове, които от време на време разчленяват дубъли — и с готовност плащат обезщетенията — заради самото удоволствие да накажат злото със собствените си ръце.

— Добре — бодро продължи Пал. — Така че реших да разкрия каквото мога за твоя втори сив. Да видя дали Уоммейкър не лъже. Това означаваше да вляза в мрежата на камерите и да подуша тук-там.

— Ти? — Изсмях се при мисълта за Пал, който грижливо подготвя аватари-търсачи и пресява безкрайно количество кадри. — Никога не си имал търпение за подобно нещо.

Той мрачно поклати глава.

— Така е. Аз съм просто един старомоден човек на действието. Но все пак познавам неколцина застаряващи дигитални познавачи, които ми дължат по някоя услуга. Трябваше само да проследят няколкото дребни пътни нарушения, направени от сивия на път от дома ти до търговския център. През по-голямата част от времето дубълът беше в обсега на обществените камери. Паркира мотопеда и взе ескалатора… но така и не стигна до Уоммейкър.

— Така ли?

— Вместо това бе издебнат от секретарката на маестрата — или поне от някой, който приличаше на нея, доколкото можеше да се разбере от качулката. Двамата слязоха два етажа надолу към едно помещение под наем и… изчезнаха.

— Е, и какво? Може би Джинийн е искала да се срещне с него някъде далеч от погледите на обичайните си клиенти. Особено ако въпросът е деликатен.

— Може и така да е. Или… ако някой друг иска да използва сивия на Албърт, но да излезе така, че всеки да реши, че е нает от Джинийн.

Опитах се да схвана идеята му.

— Искаш да кажеш, че някой е подправил сутрешното обаждане на Джинийн до Албърт, след това е нагласил нещата така, че ясно да се види как сивият отива при… — Поклатих глава. — Но това означава прекалено много умели фалшификации. Фалшива Джинийн за обаждането. След това — фалшива секретарка.

— И фалшиви Албъртовци, пратени по-рано да досаждат на тези съвестни граждани. — Пали кимна към Гадарен и Дум.

Здравенякът изпъшка.

— Всичко това нямаше никакъв смисъл още когато ми го изложихте преди един час. Някои от нас имат само по един живот, нали разбирате. Най-добре да изясните нещата колкото се може по-скоро.

— Точно това се опитвам да направя — малко раздразнено отговори Пал. — Всъщност подобен вид дедукции повече подхождат на начина на мислене на Албърт. Какво мислиш ти, Зелчо?

Почесах се по главата. Просто по навик — по порцелановото ми теме няма пори или паразити.

— Така. Да приемем, че всички тези загадки са били предназначени за различни аудитории. Да вземем онези дубъли, които са нахлули в сградите ви през нощта… казвате, че не са казали нищо смислено, нали така?

— Само глупости, доколкото мога да кажа.

— Но са си направили труда да стане така, че да не ги запишете. Значи не можете да докажете, че са говорили глупости, нали?

— Какво имате предвид? Какво друго би могло да бъде?

— Би могло да изглежда, че двамата заговорничите помежду си.

— Да… заговорничим ли?

— Погледнете с очите на някой страничен наблюдател, господин Гадарен. Той вижда как някакъв сив влиза в централата ви и след това се изнася — бързо и крадешком — около час по-късно. Човек може да заключи, че сте обсъждали нещо важно. Всичко това може да е било нагласено, за да се установи правдоподобна връзка между вашата организация и Албърт Морис.

— След това същото се случва и при мен — обади се Лум.

— Както и в „Студио Нео“. Само че този път сивият е истински, но срещата е фалшифицирана — намеси се Пал. — Това също ли е било за публична консумация?

— Отчасти — казах аз. — Но се обзалагам, че основната аудитория за тази част от представлението е бил самият сив. Спомняте си, че е преминал в автономен режим веднага след срещата, нали? Може да е бил убеден — и дори и в момента да е убеден, че работи за истинската маестра. Тя може и да не е от най-харесваните личности…

Гадарен изсумтя шумно.

— … но е доста влиятелна бизнес дама, известна с доброто изпълнение на договорите си и със стриктното спазване на закона. Сивият може да я презира и да не й вярва. Но това не би му попречило да приеме интересен и доходен случай.

— Да го кажем направо — обади се Фаршид Лум. — Смятате, че някой се е престорил на Уоммейкър, за да натовари вашия сив със задача…

— Задача, която би могла да прикрива нещо, с което Ал никога не би се съгласил — предположи Пал.

— … и че театърът по-рано, в „Толерантност без граници“…

— … и при „Защитниците“ — прекъсна го Гадарен, — е бил предназначен да направи така, че да изглежда, че ние сме въвлечени в някаква гадост… — Той изпъшка. — Още съм объркан. Изобщо не изясняваме нещата!

— О, разбира се, че го правим. — Пал ме погледна. — Имаш някаква идея, нали, зелени приятелю?

За съжаление, нямах.

— Вижте, не съм направен за подобно нещо. Не съм някой абаносов гений или първокачествен сив. Всичко, което говоря, са само догадки.

Лум нетърпеливо махна с ръка на моето самоунижение.

— Погледнах личния ви профил, господин Морис. Репутацията ви на създател на чудесни аналитични копия няма равна на себе си. Моля, продължете.

Можех веднага да отбележа, че не съм един от аз-овете на Албърт. Но това само би породило спорове.

— Вижте, все още не разполагаме с достатъчно информация — започнах аз. — Но ако тази верига смахнати дедукции може да издържи, ще предположа някои неща. Първо: човекът или групата зад всичко това разполага със сложни умения в областта на дублирането, особено що се отнася до способността да подправя лицето на голем — нещо, което не би трябвало да е в състояние да прави. Тъй като това е незаконно, вече навлизаме в опасна територия. Второ: очевидно има нужда да се осигури доброволното участие от страна на един от сивите на Албърт. Фалшификатите няма да свършат работа. Сивият трябва да бъде убеден да положи истински усилия — като осигури уменията, с които е известен Ал. Мисията трябва да изглежда законна… или най-малкото почтена и не отвратителна… за да може сивият да се съгласи да сътрудничи.

— Да, продължавай — подкани ме Пал.

— Трето: налице е усилие да се хвърли вината върху някой друг за онова, което ще стане. Виновен по асоциация. Фалшивите обаждания на маестрата. Среща пред очите на всички в „Студио Нео“…

— И при нас. — Лум внезапно бе станал сериозен. — Историята със среднощното събуждане е целяла да изглежда като тайна среща на конспиратори. Но защо аз? И защо да се изиграва същият номер на групата заблудени около господин Гадарен?

Пал се изкиска достатъчно дълго, за да накара блондина да изръмжи.

— Точно в това е красотата на номера! На пръв поглед изглежда, сякаш двете ви групи никога не биха могли да имат нещо общо помежду си. Вие сте като два противоположни полюса. Колкото и да е иронично, точно това прави теорията за конспирацията да изглежда най-вероятна.

Двамата го зяпнаха. Пал разпери широко яките си ръце, от което креслото му се раздвижи.

— Помислете само! Има ли някой, когото и двамата да мразите еднакво? Някой човек, група или организация, която и двете ви групи да презират. При това толкова дълбоко, че с радост бихте обединили усилията си?

Наблюдавах как двамата се мъчат да осъзнаят какво им казва. Свикнали да се рисуват едни други в най-черни краски, те очевидно не можеха да приемат, че могат да имат някакъв общ интерес.

Вече знаех отговора и бях смразен чак до глинената си основа. Но не казах нищо.

Щяха да се сетят след минута-две.

16. Пратен сред клонингите

Продължително реалновремево декламиране. Време е да вляза във Фунията. Един от любимите моменти в работата ми. Възможност да докажа, че съм способен да измамя един свят, пълен с всевъзможни очи.

— Уредихме нещата, които поискахте.

Червеният голем на Ирена ми подава най-обикновена чанта. Преглеждам съдържанието й. Всичко е тук.

— Пратихте ли оптичен разузнавач по пътя, както ви обясних?

— Точно според инструкциите ви. Текущите детайли са отбелязани.

Тя ми подава информационен таблет.

— Текущи? Откога?

— Отпреди около час, докато ви поправяха.

— Хм.

Един час може да бъде цяла вечност. Но аз съм оптимист. Преглеждам картата с блестящите икони и припокриващите се конуси на видимост. Да, градът наистина е претъпкан с очи, като джунгла с насекоми. Слепите петна са много важни за моята работа. Днес най-голямата трудност ще е да залича следите си много преди да стигна до „Универсални пещи“. По пътя ще са ми необходими няколко места за подмяна — скрити ъгълчета, които са точно толкова големи, че да ми позволят бързо да се сменя, без да бъда забелязан — за предпочитане недалеч от места, където се навъртат множество дубъли.

Ирена явно се доверява на шпионите си, програмирани да надушват издайническите проблясвания на стъклените обективи на камерите, но дори и най-добрите военни скенери не са в състояние да регистрират всяко око с размера на върха на топлийка, пъхнато в пукнатината на кората на някое дърво. Откакто за последен път използвах Фунията, може да са инсталирали колкото си искат микроскопични очи. За щастие, повечето от тях са с ниска разделителна способност. Няма начин Да засекат едно истински майсторско преобразяване.

Изпитвах смесени чувства относно разкриването на този маршрут (един от любимите на Албърт в последно време) на Джинийн и спътниците й. Вярно е, че почти всяка Фуния си има доста ограничен срок на съществуване, тъй като безброй аматьори така и не се уморяват да ги намират и да ги направят безполезни. Но размерът на хонорара прави жертвата основателна. Все пак бих предпочел да разполагам с множество работещи в тандем дубъли и с няколко дни за подготовка. Така всичко би било много по-сигурно.

„Не се престаравай. Не си дал никакви гаранции за така прибързана работа, а Албърт ще получи петдесет процента само заради опита. В най-лошия случай те са онези, които рискуват да бъдат разкрити.“

И въпреки това мислите ми непрекъснато се въртят около евентуалните места на провал. Едно от тях е пред нас.

Забавяме ход под магистрален прелез и спираме зад кола досущ като нашата, която бързо тръгва напред, като запазва същата скорост и курс. Шофьорът (доколкото успях да го зърна) е друг лоялен Ирена-голем. Старата смяна на коли, използвана за първи път преди повече от сто години, но напоследък модифицирана с променящи конфигурацията си шасита и еластични купета, така че когато Джинийн й бандата й отново потеглят, колата изглежда по съвсем различен начин.

Оглеждам бетонните стени, поддържащи пътя отгоре, и виждам една-единствена камера, чийто обектив е покрит с пресни курешки. Правдоподобно обяснение, ако по-късно някой тръгне да прави анализи.

Засега добре. Но въпреки това не съм доволен — чувствам се немарлив и аматьор. Подобни мерки могат да заблудят зяпачи и воайори — а може би дори и частни детективи, наети от „Универсални пещи“. Но за да подведеш истинско ченге, ти трябва нещо повече от няколко евтини трика. Те ще свършат работа единствено ако малкото ни приключение стои настрана от откритото престъпване на закона.

— Сега ще слезете, ще чакате точно осем минути и ще отидете до онази горичка — обяснява вайс Колинс и посочва с карираните си пръсти към групичка генетично приспособени лакрицови дървета. — Контролираме или сме извадили от строя всички камери дотам.

— Сигурен ли сте? — Липсата на време за подготовка изисква използването на груба сила, което бих предпочел да надзиравам лично.

Той кимва.

— Освен ако летящите очи не са се загледали насам през последните няколко минути. В горичката правите първото преобличане, освобождавате се от чантата и дрехите си и се появявате като оранжев дубъл от поддръжката. По-късно ще пратим куче да вземе чантата.

— Непременно се погрижете за това. Ако ме проследят до горичката, всеки по-схватлив наблюдател би се досетил за подмяната на автомобилите.

— Значи не трябва да позволявате на никого да ви проследява — заключава вайс Колинс. — Разчитаме на способностите ви.

Ох, господи.

— Автобусната спирка е най-важната. Ще тръгна натам, смесен с другите дубъли. В сейфа очакват ли ме материалите, които поръчах?

— Там ще намерите друга чанта с дрехи и боя за кожа. — Предвидил следващия ми въпрос, Колинс вдига ръка. — Да, боята е в сив оттенък — напълно законен. Можем да кажем на ченгетата, че това си е наша лична работа.

— Моята работа си е моя работа — отговарям аз. — Ако ме заподозрат в нещо по-високо от нарушение шеста степен, ще се откажа. Независимо от неустойките, които сте заложили.

— Успокойте се, дубМорис — казва Ирена. — Не се страхуваме от закона. Единствената ни цел с тази уловка е да не позволим на „Универсални пещи“ да ни свърже…

— … да, или да заподозре малката разузнавателна акция. Могат да направят нещата много неприятни, дори да спазваме закона.

— Тези мерки са както за предпазване на оригинала ви, така и на самия вас, дубМорис. С онова, което ще научим днес, ще можем да конкретизираме подозренията си и да продължим с предявяване на иск към „Универсални пещи“ съгласно законите за разкриване на технологиите. Целият номер е, че никога няма да свържат вас и нашия иск.

Звучи разумно. При положение, че не реша да разкажа всичко на Енеас Каолин в мига, в който прекрача прага на „Универсални пещи“!

Естествено ще трябва да платя големи неустойки и да изгубя много от спечелените с мъка точки за доверителност, но ще има и компенсации. Може да реши да ме направи част от експериментите си за увеличаване на продължителността на живота на дубълите. Бих могъл да разполагам с още двадесет часа, а може би и с повече!

Хм. Тази пък мисъл откъде ми дойде в главата? Звучи почти… ами, като мисъл на франт… да объркам по-важния „Аз“ с тривиалния „аз“, на когото му минават подобни мисли.

Ама че извратено!

Но няма какво да фантазирам за неща, които никога няма да направя. Нито пък за евтиното потомство, което никога не ще имам.

— А след автобусната спирка? — пита вайс Колинс.

— Взимам динобус 330 към Крайречната улица и централата на УП. Тръгвам направо към служебния вход, размахвам идентификационната си карта и се надявам ИИ на охраната им да е толкова задръстен, колкото твърдите. Повтарям отново — ако стане нещо нередно, ако ми зададат и един необичаен въпрос, просто ще се обърна и ще си тръгна.

— Разбираме — кимва червеният дубъл. — Но сме убедени, че ще ви пуснат.

Ирена и компания по някакъв начин са научили, че Риту Махарал е наела един от сивите на Албърт. Онзи, който изчезна преди няколко часа. Въпреки това охраната на УП може и да ме пусне, приемайки, че работя за един от най-големите собственици на акции на компанията. Номерът може да мине на външния портал, където непрекъснато има стотици дубъли и истински хора. По дяволите, та цели ята туристи се тълпят там и чакат на опашка да видят фабриката, където са изработени техните тела-еднодневки.

Но Уоммейкър и приятелите й искат от мен да се промъкна през още няколко кордона, всеки по-охраняван от предишния. Смятат, че просто ще стоят и ще гледат как отивам все по-навътре и по-навътре и си пъхам носа в най-грижливо пазените тайни, без нито веднъж да направя някоя измама или да изрека очевидна лъжа!

(Дали вайс Колинс се е погрижил предварително за някакъв пробив в охраната? Да е подкупил някой отвътре, който да улесни нещата? Има вид на човек, който знае как се правят подобни неща, с всичките му лукави и същевременно високомерни маниери. Добре че съм записал всичките ни разговори на диктофона, на който мълчаливо диктувам в момента.)

Освен това те платиха предварително. Анонимно прехвърляне в една от сметките на Албърт. Всичко, което се иска от мен, е да се опитам. Да положа едно скромно усилие. Седемдесет и пет процента от сумата само ако успея да вляза вътре.

Въпреки това ми се иска да ме бяха оставили просто да стигна с мотопеда си до УП, вместо да минавам през тези глупости. Аматьори. Останалата част от „живота“ ми е посветена на тях. Трябва да използвам целия си професионализъм, за да накарам тази скалъпена и недомислена шпионска афера да заработи.

„А ако подозренията им са верни и им помогна да го докажат?“

Ако „Универсални пещи“ преднамерено възпрепятстват подобрения в голем-технологията, това ще бъде новина номер едно. А репутацията на Албърт ще скочи до небето.

А аз ще съм му осигурил нов враг. Една от най-големите корпорации на Земята.

17. Елегантно посивяване

Риту Махарал не изглеждаше склонна да ме придружи на взетото в последния момент решение за пътуването в пустинята. Но как би могла да ми откаже? Нито една от причините, които би могла да изтъкне майка й — от благоприличие до претрупан график — няма особен смисъл в наше време.

— Но това е голямо разстояние по несигурен път — каза тя, като очевидно се мъчеше да се измъкне. — Можем да се забавим. Ако останем повече от един ден, как ще се върнем?

Разполагах с готов отговор.

— Ако се окаже, че скоро ще ни изтече срокът, ще спрем на някое дубъл-тържище и ще замразим главите си.

— Пращал ли си някога главата си от дубъл-тържище? — Овалното й лице се намръщи на екрана. — Понякога могат да минат дни, преди да пристигнат, и никога не са толкова добре замразени, колкото твърдят рекламите.

— Няма да ни се налага да изпращаме. Ще копирам още един сив и ще го пъхна в колата, готов за затопляне, ако остане малко време. Така ще мога да продължа да разузнавам и пак да върна главите в хладилна чанта.

Е, това беше версията, която казах на Риту. Всъщност плановете ми бяха други. Планове, за които нямаше нужда да знае.

НВР. Не й влиза в работата.

— Сигурен ли си, че е толкова важно? — попита тя и малко раздразнено отметна един блестящ черен кичур. Зачудих се. Нима един от най-големите собственици на акции на УП се пазари за цената на един голем?

— Ти ми отговори, Риту. Казваш, че искаш да се разяснят причините за смъртта на баща ти, но така и не си направи труда да споменеш, че семейството ти притежава хижа недалеч от границата, на някакви си стотина клика от мястото на катастрофата.

Тя трепна.

— Трябваше да ти го кажа. Но, честно казано, си мислех, че татко се е отървал от нея още преди години, преди да навърша шестнадесет. Мислиш ли, че има нещо общо с… инцидента?

— Опитът ме е научил, че в началото на разследването не бива да се пренебрегва нищо. Така че бъди тъй добра да събереш всяка възможна информация за онзи имот. И преди да впечаташ, отдели малко време да помислиш за разходките си като дете дотам, за да може сивият ти да няма трудности със спомените.

Често правя това — моля клиента си да мисли усилено за нещо преди да прати голема си за разпит. Не зная защо, но повечето хора не успяват да впечатат напълно Постоянната си вълна. Ефектът от немарливото копиране е нещо като амнезия, подобна на швейцарско сирене, когато дубълът ти започва да се мъчи да намери някои по-стари спомени. При мен подобно нещо никога не се случва. Моите сиви дори са в състояние да се сетят за разни неща, които аз самият съм забравил. Чудя се защо е така.

След като се поколеба още малко, Риту най-сетне се съгласи с рязко кимване.

— Добре. Щом смяташ, че е важно.

— Надявам се, че това може да даде тласък на случая.

Тя елегантно забарабани с дългите си пръсти по бюрото.

— В момента се намирам в „Универсални пещи“. Занимавам се с разни бумаги, за да си отвличам вниманието… макар че Енеас недвусмислено ми каза, че мога да отсъствам колкото си искам.

Това в момента изобщо не ме засягаше, не и във връзка с работата ми. Но внезапно си дадох сметка, че съм проявил безчувственост. В края на краищата ставаше дума за неотдавнашната смърт на баща й.

— Да зная, че ти е трудно. Кажи ми, успя ли да намериш… — затърсих по-подходяща дума, но не открих. — Успя ли да намериш призрака на баща ти?

— Не. — Риту гледаше покрай екрана. Изглеждаше засегната и малко объркана. Пълните й устни потрепериха. — Не открихме никаква следа от дубъла. Енеас е много разстроен от това. Смята, че твоят липсващ сив има нещо общо с изчезването му.

„По-вероятно обратното“ — помислих си аз, като си спомних рисковете, които бе поел Йосил Махарал като жив в опитите си да изчезне от любопитните погледи. Теория номер едно засега? Моят сив сигурно е забелязал как призракът на Махарал се измъква. Тръгнал е след него и без да се усети, е попаднал в капан.

Понякога го правя. Подценявам жертвата. Никой не е съвършен… и можеш да станеш мързелив, когато подобни грешки не водят до окончателна смърт. Това те кара да се възхищаваш на детективите от миналото, които са се изправяли срещу безпощадното зло, въпреки че са имали един-единствен живот. А сега това се отнася само за дубълите.

Така че сив номер едно може би в момента се разтваряше и се превръщаше в рядка каша някъде по ливадите в имението на Енеас Каолин. А призракът на Махарал сигурно… какво? Прекарва последния си час някъде в уединение? Или с копие на Уоммейкър? Кой знае.

Или пък най-вероятно изпълнява някое последно поръчение на загадъчния си създател. Нещо потайно, сложно и по всяка вероятност престъпно. Не можех да се отърва от това неприятно усещане.

— Бих искал да пратя втори сив в имението и да помогна в търсенето — предложих аз.

— Точно в момента тази идея не е от най-добрите — отговори Риту със съмнение. — Енеас иска неговите хора да поемат този случай. Но ние можем да продължим да разследваме други въпроси. Всъщност в крайна сметка това пътуване в пустинята може да се окаже и полезно. Кога тръгваме?

Кимнах, учуден от промяната в тона й.

— Ами, можеш да направиш копие в УП…

— Бих предпочела да го направя вкъщи… и да подготвя някои неща. Освен това може и да открия някои снимки на бараката в албумите.

— Това може да ни е от полза.

— Все пак сигурен ли си, че не можем да изчакаме до сутринта?

Всъщност едно изчакване би било разумно. Но същевременно усещах все по-силно, че трябва да се бърза. Трябваше да се заема с онази част от плана си, за която Риту Махарал не бе нужно да знае.

— Ще мина да те взема към шест. Така ще можем да прекосим пустинята през нощта и да стигнем до планините на зазоряване.

Риту сви рамене. Явно се беше предала.

— Добре. Адресът ми…

— Не — поклатих глава аз. — Ще се срещнем при дома на баща ти. Искам да хвърля един поглед. Можем да комбинираме двете неща.

Трябваше да се подготвя бързо. Волвото имаше разширяваща се приставка отзад, специално направена да може да побира три впечатани заготовки във вакуумна опаковка или един в малка преносима пещ. Оставаше дори място за малко допълнителни съдебномедицински материали. Вече бях приготвил сивата заготовка в багажника. Това ми оставяше време за грима.

Съблякох, се, застанах под душа и помолих Нел да ме направи сив.

— Първо се погрижи за очите — напомни ми тя.

— О, вярно. — Взех кутийката от полицата и извадих две тъмни контактни лещи, които покриваха целите орбити. От известно време не го бях правил, затова малко ме заболя, докато ги слагах.

— Готово.

Усетих как започвам да изтръпвам от петите нагоре.

— Разтвори крака и вдигни ръце — нареди Нел.

Подчиних се. Беше ми малко страшно, докато тя прокарваше резонансния лазер по кожата ми, изгаряйки косъмчета и мъртви кожни клетки в милиони протеинови експлозии много по-гладко, отколкото би се справил и най-острият бръснач. Въздушните струи издухваха пепелта и отпадъците, а специални йонизирани капчици едновременно затваряха порите ми и щяха да ги подхранват през часовете, през които те щяха да бъдат лишени от въздух.

След това дойде ред на боядисването — бързо оцветяване по моя специална рецепта. След няколко минути можех да мина за първокласен голем, лишен само от някои характерни детайли. Стига естествено да не бъда подложен на обстоен преглед. Засега се въздържах да слагам запушалката в устата си. Нямаше да ми е особено приятно с нея.

Процедурата не е точно незаконна — за разлика от това да маскираш голем като човек и да го пуснеш на обществено място. Но определено не е желателна. Някой би могъл да ме застреля в този ми вид и да се отърве само с глоба. Нищо чудно, че не се практикува особено често. Смешното е, че именно затова един надарен аматьор като Йосил Махарал почти бе успял с обратната версия на същата хитрина преди няколко седмици. Абаносовият ми специалист бе извадил късмет да забележи определени издайнически несъответствия в текстурата на кожата. Несъответствия, които внимателно отстраних в гардеробната си.

Естествено бих могъл да спомена и още една разлика между мен и починалия баща на Риту.

Неговият опит за измама целеше потулването на някаква мрачна тайна. Моите подбуди бяха по-прости.

Правех го от любов.

Е, поне така ми се струваше тогава. Абаносовият ми аз дори се оплака от импулсивността на решението ми да предприема това пътуване лично.

— Действаш според емоциите си. Клара ти е оставила перлено копие в хладилника си. Това би утолило животинските ти страсти до уикенда.

— Не е същото. А и освен това хижата на Махарал е на две крачки от бойното поле! Не бих пропуснал възможността да намина и да я изненадам.

— Тогава прати свое, собствено бяло копие. Не е нужно да ходиш лично.

Не отговорих. Абаносовият просто се подиграваше. Знаеше много добре, че двамата с Клара от време на време можем да си позволим малко неангажиращ дубъл-секс, понякога дори с непознати, просто защото няма значение. Нищо повече от мимолетна фантазия.

Защото за истинското нещо няма заместител. Не и за нас.

— Това не може да се нарече продуктивно използване на времето — продължи моят хиперлогичен допелгангер8, в опит да ме уязви, докато напъхвах малко дрехи в една чанта.

— Че ти за какво си? — не му останах длъжен. — Бъди продуктивен! Да смятам ли, че с другите случаи всичко е наред?

— Да — кимна ми моето блестящо черно аз. — Но какво ще стане, когато след по-малко от осемнадесет часа изтече срокът ми?

— Ще си напъхаш главата в замразителя, естествено. Впечатал съм още един комплект сив и зелен, ако се наложи да продължат.

Абаносовият аз въздъхна. Както обикновено, ме смяташе за незрял и безотговорен.

— Никой от новите дубъли няма да разполага с паметта ми. Континуитетът ще бъде прекъснат.

— Тогава затопли свой заместник един час по-рано и го инструктирай.

— С думи? Знаеш колко неефективно…

— Нел ще ти помогне. Както и да е, би трябвало да съм се върнал преди абаносовият от сряда да изтече. Тогава ще сваля паметта и на двама ви от фризера.

— Така казваш сега. Но ще се отнесеш някъде и мозъците ни ще се скапят. А между другото, да си даваш сметка, че могат да те убият в тази глупава маскировка?

Дългите пръсти с цвета на дълбокия космос посегнаха да ощипят сивата ми кожа.

— Ще взема всички мерки подобно нещо да не се случи — обещах му аз, като се отдръпнах и избегнах погледа на черните му очи. Сякаш да лъжеш самия себе си, особено когато си изправен срещу себе си.

— Гледай да го направиш — промърмори абаносовият. — От мен би излязъл отвратителен призрак.

На път за дома на Махарал изключих свръхпредпазливия автопилот на волвото и карах ръчно. Провирането през трафика ми помогна да отпусна нервите си… макар че някои зелени пешеходци доста свирепо ме ругаеха, докато минавах покрай тях. Вярно, мога да карам и по-добре. Вината е в маскировката — въздейства ми подсъзнателно. Или може би новините.

Изругах и наредих на радиото да млъкне. После поисках от Нел да ми предостави кратки бележки за миналото на Йосил Махарал.

Въпреки че разполагаше с цели дванадесет часа, тя не бе успяла да открие кой, знае какво за детството му преди да пристигне тук като беглец от една от онези гадни малки етнически войни, които така често се водят в Южна Азия от началото на столетието.

Осиновено от далечни роднини, срамежливото момче показало забележителни резултати в училище и проявявало слаб интерес към обществените дела. По-късно, като многообещаващ млад учен, Йосил загърбил модните, но обречени кибер– и нанотехнологични увлечения и специализирал в почти девствената тогава област на неврокерамиката. След като Джефти Анонас успял да разгадае тайната на Постоянната вълна на душата (много по-сложна от всеки геном), Махарал се присъединил към една начинаеща компания начело с най-големия вайс на нашето време — Енеас Каолин.

Никога не е сключвал брак. Смесването на генетичния материал и съглашението за отглеждане с майката на Риту отначало било свързано с множество заплетени подробности, които в един момент включвали хомосексуална двойка, банка, която да управлява активите, както и някакъв лишен от наследство братовчед. Но всички тези подробности и полуродители отшумели няколко години преди майката да загине във вертолетна катастрофа, когато Риту била на дванадесет години.

„Ужас. А сега и таткото ритнал камбаната. Животът е гаден. Горкото дете.“

Почувствах се малко виновен заради настояването ми да предприеме това пътуване. Но имах някакво предчувствие относно тази хижа и помощта на Риту можеше да се окаже жизненоважна. А пък и ако сивото й копие решеше, че пътуването е толкова травмиращо, истРиту може просто да изхвърли главата му, без да сваля спомените. Няма спомени — няма гадости.

Прадедите ни, които са страдали много повече от нас, никога не са имали подобна възможност.

Черна лимузина-всъдеход чакаше на адреса, който ми бе дала Риту. Пратих снимка на номерата на Нел, която отговори, че автомобилът е собственост на „Универсални пещи“.

„Така значи. Много мило от страна на Каолин да й отпусне кода. Но пък, от друга страна, не се случва всеки ден да загубиш близък приятел, а асистентката ти — баща си.“

Паркирах очуканото волво зад лъскавото юго и тръгнах към къщата — по-голяма от обичайното, с малък двор, покрит с наклонени панели, хващащи всеки слънчев лъч, тъмни плочи за фотоволтова енергия и зелени за капково обработване на отпадъчните води. Проблясващите канализационни клетки бяха достатъчно на брой, за да обслужват цяло семейство, но само по няколко от тях имаше култури от водорасли. Всъщност повечето изглеждаха съвсем неизползвани.

Типично ергенско гнездо. А и ергенът бе прекарвал по-голямата част от времето извън дома си.

Изкачих четиринадесет стъпала и минах покрай декоративни локути, които заслужаваха по-грижливо отношение. Спрях до горките растения и с мъка се въздържах да не извадя ножа си и да подрежа някои от преплетените клони. И без това бях подранил.

В този момент забелязах, че вратата е открехната.

Значи ме очакваха. Но все пак имаше нещо съмнително! Като лицензиран частен детектив и неофициален агент на цивилната полиция не можех просто да вляза. По закон бях длъжен да уведомя за присъствието си.

— Риту? Аз съм, Албърт.

Не казах правилната представка, въпреки че бях маскиран като голем. Но какво пък, повечето хора и без това са небрежни.

Подът на преддверието беше осветен от мозайка с активни елементи, която непрекъснато проблясваше в различни цветове и мамеше окото. Спиралното стълбище пред мен минаваше през две площадки преди, да достигне горния етаж. Хвърлих поглед наляво и видях голяма открита дневна, обзаведена в доста остарял киберпънк стил.

Отдясно, зад двойна врата от резбовано дърво и матови стъкла, дочух звуците на тих разговор — по-скоро забързано шумолене. Стаята беше тъмна, но успях да различа сянка, която крадешком се придвижи към отсрещната стена.

Шепот… няколкото думи, които не успях дори да чуя ясно, ми прозвучаха като:

— … сега където се криеше Бети…

Тръпки пробягаха по гърба ми. Докоснах едно от крилата на вратата. Стъклото бе грапаво и студено — чудесни усещания, които да ми напомнят онова, което не трябва да забравям нито за миг.

„Внимавай. Истински си.“

Сякаш трябваше да ми се напомня! Ужасни подозрения развълнуваха Постоянната ми вълна и се понесоха напред-назад между органичното ми сърце и мозък — единствените, с които разполагах. Като дубъл бих могъл просто да нахълтам в стаята, за да видя какво става. Но като органичен наследник на параноичен пещерен човек се насилих само да побутна внимателно вратата и да се скрия по-далеч от разширяващия се отвор.

— Риту? — Нарочно извиках високо.

Това бе домашният кабинет на Йосил Махарал с бюро и библиотека, пълна със старомодни книжни томове и лазерни фолиа. Една витрина бе заета изцяло от награди и грамоти. Зад други се мъдреха странни трофеи — сякаш редици от ръце с най-различни размери и окраска. Някои бяха отворени и под кожата се виждаха метални части — остатъци от времето, когато голем-глината е трябвало да бъде поставяна върху скелети на роботи и дрънчащите дубликати са били високотехнологични играчки за богаташите — едновременно груби и будещи страхопочитание, даващи възможност единствено на елита да разделя живота си и да се намира на две места по едно и също време.

Епоха, в която дубълите били наричани „заместници“ и онези, които можели да си ги позволят, сякаш били предопределени да имат много по-дълъг живот от живота на останалите представители на човечеството. Преди Енеас Каолин да дари копирането на масите.

Гледката беше забележителна. Но в същия момент вниманието ми бе насочено главно към онази част от стаята, която не можех да видя — далеч от прозореца, потънала в сянка.

— Осветление — реших да пробвам аз. Но домашният компютър очевидно се подчиняваше само на определени гласове и отказваше на непознати дори и елементарен контрол. Ама че домакин е бил Йосил Махарал!

Бих могъл да се опитам да пратя командата през Нел и да използвам договора си с дъщерята и единствената наследница на Махарал. Но цялата процедура по запознанства и преговори можеше да отнеме минути, с които не разполагах.

Несъмнено обикновеният ключ за осветлението се намираше точно до вратата. Можех да го достигна лесно… но ако някой се спотайваше там в тъмното, въоръжен с незнайно какво?

Значи съм параноичен? Чудесно.

— Риту, ако си ти, просто ми кажи да вляза… или да изчакам отвън.

Отвътре чух тих звук. Не дишане, а нещо друго. Усетих напрежение зад вратата. Нещо като концентриране на енергия.

— Ти ли си, дубАлбърт?

Гласът идваше отгоре и зад мен. Риту ми викаше от втория етаж, без никаква следа от хитрост или потайност.

— Да! Аз съм — отговорих, без да се обръщам. — Има ли… имаш ли други гости?

През стъклото забелязах още едно движение. Този път изправяне, може би знак за предаване. Отстъпих няколко крачки, за да освободя място за онова, което би се появило от тъмното.

Набелязах си и пътища за бягство. За всеки случай.

— Какво каза? — извика Риту отгоре. — Очаквах те след около час. Можеш ли да изчакаш?

Някакъв силует премина зад затвореното крило на остъклената двойна врата. Висок, ъгловат… и сив. Приближи се към мен.

За миг си помислих: „Пипнах го!“ Потайният сив, в тази къща? Кой друг би могъл да е, освен призрака? Призракът на Махарал! Същият, който не бе поискал да прекара последните си часове в лабораторията и да бъде подложен на дисекция, за да се възстановят спомените му. Вече би трябвало да бъде привидение на привидението, съществуващо единствено благодарение на усилието на волята си, изгарящо последните си резерви от своята elan vital, преди да се стопи и да изчезне.

Приготвих се да се хвърля отгоре му и да изтръгна обяснения. Например какво е станало със собствения ми дубъл! Онзи, когото пратих в имението сутрин…

… примигнах от изненада. Фигурата, която застана пред мен, не беше призракът на Махарал. Нито пък точно сив, ако трябва да сме точни.

Под примигващата светлина пристъпи блестящ платинен дубъл. Знакът на голем на веждата му сияеше като скъпоценност.

— Вайс Каолин — казах аз.

— Да — кимна дубълът, като прикри вълнението си с войнственост. — А вие кой сте? Какво търсите в тази къща?

Изненадан, повдигнах гипсовата си вежда.

— Върша работата, за която ме наехте, сър.

Това не бе съвсем вярно. Исках да проверя степента на незнание на този дубъл. Лъскавото му изражение замръзна, след което бързо се превърна от войнствено в предпазливо.

— А… да. Албърт. Радвам се да ви видя.

Въпреки жалкия опит да излезе от положението, този дубКаолин очевидно не бе същият, когото бях срещнал на разсъмване при Телър Билдинг. Нито пък имаше общи спомени с онзи, който ми се обади вкъщи по обед и ме тормозеше, докато впечатвах абаносовия. Този тук изобщо не ме помнеше.

Е, само по себе си това не означаваше нищо. Можеше да е бил впечатан часове преди всичко това. Но защо тогава се преструваше? Защо просто не си признаеше, че не ме познава? Би могъл да прати запитване до оригинала си. Да научи последните новини от истинския Каолин.

Ето ви една житейска поука — не поставяй силните в трудно положение. Нека да имат възможност да запазят реномето си. Винаги им оставяй отворена вратичка за измъкване.

Кимнах към кабинета на Йосил Махарал.

— Намерихте ли нещо полезно?

Изражението му стана още по-предпазливо.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, вие сте тук поради същата причина, поради която съм и аз, нали така? Търсите улики. Нещо, което да обясни защо приятелят ви се е измъквал от града, избягвайки всевиждащото Световно око, за цели седмици. И особено какво е правил миналата нощ и какво го е накарало да лети бясно по магистралата в пустинята.

Преди той да успее да отговори, отгоре отново се обади Риту.

— Албърт? С кого говориш?

Тъмните очи на дубКаолин срещнаха моите. Послушах поуката си му оставих отворена вратичка.

— Срещнах на идване един нов Енеас! — извиках нагоре към стълбите. — Влязохме заедно.

Платиненият дубъл кимна. Признаваше, че ми е задължен. Би предпочел да остане незабелязан, но и моето обяснение щеше да свърши работа.

— О, Енеас! Нямаше нужда да си толкова загрижен! Добре съм, повярвай. — Гласът й звучеше малко раздразнено. — Но щом така и така си тук, защо не разведеш Албърт?

— Разбира се, скъпа — отговори дубКаолин и хвърли бърз поглед нагоре. — Приготви се на спокойствие.

Когато отново се обърна към мен, на лицето му нямаше и следа от тревога или войнственост. Само ведро спокойствие.

— Та за какво говорехме?

„По дяволите! От едно богато копеле би трябвало да очакваш поне да си поръчва дубъли, които се съсредоточават по-добре.“

— За улики, сър — казах високо.

— А, да. Улики. Потърсих, но… — Платинената глава се поклати. — Може би професионалист като вас ще се справи по-добре.

„Въпреки всичко Каолин само предполага, че съм детектив — помислих си аз. — Защо просто не ме попита?“

— След вас — Направих учтив жест с ръка.

Той се обърна, произнесе командата и стаята се изпълни със светлина. Значи Махарал явно бе дал право на достъп на шефа си. Или…

Почувствах още едно смътно подозрение в онази част на мозъка си, където държа окован онзи ненормален, но съзидателен звяр — параноята. Без да изпускам дубъла от очи, се обърнах към витрината, докато пращах кодирано съобщение с почукване по зъбите си.

„Нел. Провери дали наистина Каолин е пратил този дубъл. Потвърди легитимността му.“

С проблясък в лявото ми око Нел съобщи, че е приела нареждането. Но дори с приоритета ми на истински човек запитването щеше да отнеме време, през което щях да се чудя за възможностите.

Доктор Махарал е бил експерт в технологията на дублирането и надарен аматьор в областта на маскирането. Освен това, изглежда, не бе обръщал внимание на такива дребни неудобства като закона. С положението си в „Универсални пещи“ той бе имал достъп до всички видове образци… може би включително и до този на Енеас Каолин.

В такъв случай възможно ли бе този платинен да е друг призрак на Махарал, маскиран като вайса?

Но това беше безсмислено. Трупът на истМахарал беше студен вече почти цял ден, а платиненият изглеждаше много по-нов. Нямаше начин да е маскирано татково на Риту.

„Добре де, но и въображението също не е задължително да е смислено — помислих си. — Нито пък параноята. Тя е просто куче, което лае в нощта… до деня, в който се оказва права.“

Имаше един прост начин да се провери самоличността на платинения. Като истински човек, бих могъл да изискам идентификатора му… но с цената да разкрия собствената си маскировка. Отхвърлих тази възможност. Нел и бездруго скоро щеше да отговори. Така че насочих вниманието си към дома на Махарал.

Кабинетът носеше следи от неотдавнашно аматьорско претърсване. Краката на масата бяха изместени настрани от старите отпечатъци на килима. Книгите и филмите лежаха разбъркани по лавиците и по следите от пръсти по праха личеше, че някой ги е местил — вероятно в търсене на тайници.

Един-единствен поглед към лазерните фолиа ми каза много неща. Те бяха почти недокоснати. Значи Каолин не бе търсил откраднати данни или софтуер.

Тогава какво?

И защо се бе опитал да търси лично? Имаше си секретари. Можеше да наеме специалисти следотърсачи и дори някой свободен полицейски патрул.

Отначало си помислих, че проблемът би могъл да е Риту, която би се възпротивила на шефа си и би му отказала достъп до дома на баща си. Това можеше да обясни тайното му прокрадване тук — в опит да намери нещо, без тя да разбере — което предполагаше, че има някаква причина Риту да бъде държана в неведение.

Само че реакцията й само преди малко, когато ни разреши да влезем и да огледаме наоколо, изобщо не се връзваше с идеята за търкания между Каолин и дъщерята на Махарал. Или поне не за явни недоразумения.

Погледнах и видях, че си е възвърнал прочутото си сфинксово спокойствие. Тъмните му очи ме следяха — може би все още бе раздразнен, че съм го открил тук. Но все пак, изглежда, се мъчеше да извлече максимум от ситуацията. Наглеждането на работата на наемен специалист си беше точно в стихията му.

Имаше снимки — както по стените на кабинета, така и в помещението от другата страна. Част от тях изобразяваха Йосил в компанията на хора, които не познавах — използвах архаичния си, но все още работещ очен имплант, за да пратя на Нел ирисови снимки на някои от тях за идентификация. Но повечето показваха младата Риту по време на различни събития като дипломирането й, участие в състезание по плуване, езда и други подобни.

Може би трябваше да огледам мястото по-обстойно — една химическа проверка за наличието на съединения от Международния списък на забранените вещества щеше да отнеме само минута-две с добър скенер. Но с каквото и да се бе занимавал Махарал, едва ли би оставил толкова очевидни следи.

Рутинният разрез, би показал повече неща. Минавах от стая на стая и отварях шкафове и барчета, като спирах погледа си върху всеки детайл достатъчно дълго, за да направя пълна серия снимки, които препращах на Нел за по-нататъшен анализ. Не й трябваха цветове, а само различни гледни точки през: половин сантиметър. Използваше техники за проучване, които би разбрал и Джордж Вашингтон. Всяка скрита ниша или тайник щеше да излезе наяве при крайния резултат.

Лицето на Каолин изразяваше одобрение на действията ми. Но все пак, щом бе искал точно този вид работа, защо не беше наел цял екип специалисти?

Може би въпросът бе толкова деликатен, че можеше да се довери единствено на собствените си дубликати.

Ако бе така, присъствието ми тук би могло да бъде причина за смесени чувства. Бях престанал да работя за Каолин, когато смазаното тяло на Йосил Махарал бе открито в катастрофиралата кола — когато случаят се превърна от предполагаемо отвличане на ценен служител в смътните подозрения на дъщеря му за убийство.

Записах си наум да попитам Риту за отношенията на баща й с шефа на УП. Ако наистина ставаше дума за убийство, можех лесно да измисля сценарии, според които вайсът щеше да оглавява списъка на заподозрените.

„Да вземем случилото се с призрака на Махарал и с моя сив преди няколко часа. Възможно ли е Каолин да се е погрижил да изчезнат безследно в имението му? Може би сивият е стигнал опасно близко до някаква ужасна истина. Може би призракът е имал основателни причини да поиска да избяга.“

Скоро претърсването на първия етаж бе приключено. Предварителният анализ на Нел не показваше наличието на скрити помещения. Но тя бе забелязала една аномалия.

Две от фотографиите липсваха. Когато дойдох, те висяха в началото на стълбището. А сега домашният ми компютър твърдеше, че са изчезнали! Сенките им все още личаха в инфрачервения спектър — стените там бяха малко по-студени.

Обърнах се да потърся вайс Каолин… и го видях да излиза от тоалетната. Зад него се чуваше шум от течаща вода. Току-що бе изхвърлил нещо! Платиненият дубъл отвърна на погледа ми с най-невинно изражение. Тихо изругах.

Ако бях дошъл като абаносов специалист, специално настроен за претърсване, щях да го следя, та дори за целта да трябваше да поставя око и на гърба си. Но вече нямаше какво да направя. Разпитването на Каолин само щеше да го накара да се затвори, без да обясни липсващите фотографии.

По-добре да изчакам, реших аз. Нека си помисли, че не съм забелязал нищо. Може би по-късно ще попитам Риту за снимките.

Отидох при волвото, отворих багажника и извадих барабана със сеизмичните резонатори. Струпах оборудването на стълбите и разположих детекторите около цялата къща. След малко щях да зная дали има тайни подземни помещения. Малко вероятно, но все пак трябва да се провери.

Докато чаках данните, огледах рециклатора зад къщата. Имаше отделни секции за метал, пластмаса, растителни останки и електроника. Включително и за глина. Контейнерите би трябвало да са празни, тъй като Йосил Махарал бе прекарал последните няколко седмици извън дома си. Но детекторите ми показаха наличието на маса в отделението за големи. Достатъчна за един дубъл.

Отворих капака и видях само една неясна сива фигура, която бързо се разпадна на кал под въздействието на свежия въздух.

Обонянието е много важно сетиво. Изпаренията, издигащи се от разпадналата се маса, ми казваха, много. „Умрях доста преди крайния ми срок… и преди не повече от час.“ Колкото се може по-бързо бръкнах вътре и затърсих там, където се бе намирал черепът. Най-накрая успях да открия малък твърд предмет. Идентификационният имплант. По-късно щях да го огледам насаме и да видя дали ще ми даде някаква следа… или просто съседите са изхвърлили свой дубъл в контейнера на Махарал, за да избегнат допълнителното облагане.

Избърсах ръцете си и се върнах при сеизмичните датчици. Както и предполагах, не показваха никакви тайни помещения. Не зная защо толкова се паля. Може би романтичният ми дух продължава да ме кара да търся катакомбите на Острова на съкровищата, нещо повече от образите на градските камери, да преследвам крадци на авторски права и кръшкащи половинки. Такава е поне диагнозата на Клара. Някъде дълбоко вътре в Албърт Морис се таи душата на Том Сойер.

При мисълта за Клара и за посоката, в която скоро щях да потегля, сърцето ми заби по-бързо. Може би след продължителната работа в пустинята и след като срокът на дубъла на Риту изтечеше, щях да мога да се отбия до бойното поле и да я изненадам…

Изведнъж почувствах промяната. Нещо липсваше. Нечие присъствие, подобно на сянка, бе изчезнало.

Мълчаливото, дебнещо присъствие на дубЕнеас Каолин.

Потърсих с очи лимузината, но мястото, където бе спряла, сега пустееше.

Може би големът си бе тръгнал, за да избегне срещата със сивото копие на Риту, което в момента слизаше надолу по стълбите. Но в това нямаше никакъв смисъл, не е ли тъй?

Нищо нямаше смисъл.

След малко сивият дубъл на Риту се появи пред къщата с малък куфар в ръка и заключи вратата.

— Готова съм — обяви тя с малко сдържан, макар и не точно враждебен тон. Ако при нея имаше някоя черта на характера, която се прехвърляше от оригинала на копието, това бе усещането за напрежение, което бях доловил по-рано. Острата нотка, която държеше на разстояние околните и същевременно подчертаваше строгата й красота.

Побързах да събера апаратурата си и я хвърлих в багажника върху преносимата пещ. Скоро пътувахме на югоизток в спускащия се мрак. Към пустинята, където все още дебнат тайни и където природата може да свали всички маски на цивилизацията и да разкрие грубата битка за оцеляване, каквато винаги е представлявал животът.

18. Радваш ли се, оранжев?

Не е вярно, че Пали не може да прави дубъли. Всъщност той е доста добър в тази област и има много гъвкава представа за собствения си аз, която му позволява да задвижва всякаква голем-форма — било то четириного, орнитроп или стоножка. Тази рядка дарба да впечатва в нехуманоидни форми би могла да му позволи да стане астронавт, дълбочинен водолаз и дори шофьор на динобус. Но дубълите на Пал не могат да се справят с бездействието, тъй като засилват присъщата му неуморност. Един детектив трябва да може да остане търпелив и съсредоточен (например при продължително дебнене), но неговите копия не могат. С невероятна интелигентност и въображение, те винаги успяват да намерят удобно извинение да превърнат бездействието в екшън.

Именно затова през онази нощ преди три години той лично отиде на срещата с онези злодеи. Неговото разбиране за предпазливост, предполагам.

Така че трябваше да натоварим истинското му тяло заедно с нас в автомобила на Лум. Креслото на Пал се плъзна отзад, а лидерът на манципатите седна зад волана. След това с лукава усмивка ми предложи аз да седна до него — явно неуважение по отношение на Гадарен, който зловещо изсумтя. Тъй като не исках неприятности между двамата съюзници по неволя, отстъпих пред едрия консерватор и не пропуснах почтително да му се поклоня. А и без това предпочитах да пътувам с Пал, притиснат отзад между корпуса на колата и една очукана преносима пещ.

Когато седнах отгоре й, тя ми се стори топла. Някой бе готвил. Но бях лишен от обоняние и не знаех какво точно.

Потеглихме. Оптически активното керамометално купе усещаше погледа ми с точност до милисекунда и автоматично превръщаше тясно петънце от матово в прозрачно навсякъде, накъдето погледнех. Всеки, който би погледнал колата отвън, би видял четири малки неясни кръгчета, носещи се напред-назад, подобно на малки лудо местещи се светлини на фенери. Страничният наблюдател нямаше какво толкова да види вътре. А за нас колата бе сякаш изцяло от стъкло.

Лум улови навигационен лъч, който регистрира четирима пътници (трима от които истински) и ни даде път с предимство. Движехме се на север, към високотехнологичните квартали, заради предчувствието ми, че там ще открием нещо обезпокоително. Странно, как Лум и Гадарен бяха готови да се доверят на инстинктите на едно франки. Сякаш знаех какви ги говоря.

Различни течности капеха през интравенозните туби и разни лампи примигваха често-често, докато проверявах медицинската конзола на Пали. Апаратът му бе много ядосан заради използването на стимулатори.

— Също като в доброто старо време, а? — намигна ми Пал. — Ти, Клара и аз заедно се справяме със силите на злото. Ум, красота и психика.

— Е, това описва Клара. А ние двамата?

Той се изкиска и сви жилавата си ръка.

— Добре де, не бях чак толкова зле с мускулите. Но преди всичко осигурявах цвят. Който, за жалост, липсва на съвременния свят.

— Хей, да не би да не съм зелен?

— При това чудесно зелен, Зелчо. Но не това исках да кажа.

Много добре знаех какво иска да каже — имаше предвид цвета, който са имали нашите предшественици в пикантния двадесети и началото на двадесет и първия век, когато хората всеки ден са поемали рискове, срещу които днес малцина биха се осмелили да се изправят със скъпоценната си плътокръв. Странно е колко по-скъпоценен може да стане животът, когато разполагаш с все повече и повече от него.

А на мен ми оставаха около шестнадесет часа или някъде там. Прекалено малко време за амбиции и дългосрочни планове. Съвсем спокойно бих могъл и да се откажа от тях.

… Обърнах се към Гадарен, който следеше портала на Световното око на лаптопа си.

— Някакви новини за проследяването на сивия?

Едрият мъж ме изгледа навъсено.

— Хората ми пуснаха същинска хайка. Предложили сме най-добрите цени за проследяване, но не разполагаме с нищо. Нито следа, откакто е забелязан за последен път в „Студио Нео“.

— Няма и да има — казах аз. — Албърт знае как да изчезва, когато му се наложи.

Гадарен се ядоса.

— Тогава се свържи с оригинала си. Кажи му да повика дубъла!

Лидерът на органо-шовинистите изглеждаше съвсем полудял. Не ми се искаше да го провокирам.

— Сър, вече говорихме за това. Сивият е преминал на автономен режим. Няма да се свърже с истАлбърт, защото с това би нарушил сключения договор. Ако сивият е останал скрит от експертите, те ще направят всичко възможно, за да остане скрит.

— Обзалагам се, че първата им грижа е била да изключат възможността да бъде призован в импланта му — каза Пали.

— Ще сложат и електронни шпиони в къщата на Ал — добавих аз. — Нел рано или късно ще ги открие, но все пак ще мине известно време. Така че не можем да се свържем пряко с Морис. Ако заговорниците се усетят, могат да се покрият или да променят плановете си.

— Все още не разбирам. Какви планове? — измърмори Гадарен.

— Да ни представят във възможно най-лоша светлина — обади се Лум, който бе свалил обичайната си слънчева маска. — Както вашата група, така и моята. Нарочени сме да бъдем жертвите.

— Бас държа, че зад всичко това стоят „Универсални пещи“ — продължи той. — Ако успеят да убедят света, че сме терористи, могат да поискат и забрана на пикетите и демонстрациите. Край на законите за публичност и на тормоза от страна на групи, които се противопоставят на неморалната им политика.

— Да не искате да кажете, че саботират себе си, за да обвинят нас?

— Защо не? Ако сензацията породи обществена симпатия — какво по-добро! Може дори да се стигне до отхвърлянето на онези антимонополни закони, които се подготвят, и дори да се опитат да се върнат към Голямата дерегулация.

Пал отново се изкиска.

— Какво е толкова смешно? — озъби се Гадарен.

— Само си мислех колко невинно звучите в момента. Да не би да репетирате за пред камерите?

— Какво искате да кажете? — попита Лум.

— Че вие, използващите ненасилие протестиращи, се мъчите да прокарате някакво собствено мошеничество, обзалагам се. Ефектен начин да обявите отрицателното си отношение към „Универсални пещи“. Моралистите винаги могат да оправдаят престъпването на закона, когато това отговаря на възгледите им в момента.

Гадарен се намръщи враждебно.

— Това е нещо различно.

— Така ли? Няма значение. Не ме интересуват предварително скалъпените ви обяснения. Просто ми кажете докъде сте стигнали с подготовката си.

— Не разбирам защо…

— Защото сте на път да излезете от играта, господа! — Прекъснах го аз, може би малко по-рязко, отколкото подхожда на един почтителен зелен. Но бях схванал накъде бие Пал, така че си заслужаваше. — С цялата работа са се заели професионалисти и днес завършват план, който е бил подготвян отдавна. Точно в момента няма абсолютно никакво значение дали тайният мозък зад него са „Универсални пещи“, или някой техен враг. Каквито и да са ходовете им през следващите няколко часа, вината ще се стовари върху вашите глави.

— Но може би ще успеем да ви помогнем, ако изясните нещата — предложи Пал. — Само не ми казвайте, че не сте мечтали и кроили планове как да ударите УП. Така че ни кажете още сега дали има нещо повече от мечти! Захващали ли сте се с нещо, което би могло да се използва срещу вас? Нещо, което би могло да ви уличи в престъпление?

Двамата хвърлиха яростни погледи към нас двамата — и помежду си. Почти подушвах взаимната им неприязън. Вътрешната им борба да намерят изход.

Гадарен заговори пръв. Може би бе по-свикнал с неприятните признания.

— Ние… копаехме тунел.

Лум зяпна стария си противник.

— Така ли? Е, мога да си го представя. — Примигна няколко пъти, след което кисело се изсмя. — Ние също.

Трите купола на централата на УП блестяха като подпалени от западната страна под лъчите на късното следобедно слънце. Неизбежно си ги представих като гигантски перли, поставени на върха на огромен мравуняк — затревените склонове скриваха още по-голям подземен завод. Но облечена в зелената си дреха, фабриката приличаше повече на университетски кампус, спокоен и мирен, ограден от почти безобидно изглеждаща ограда.

За съвременните хора мястото бе легендарно, направо титанично. Рог на изобилието, изсипващ съкровища, едва ли може да бъде причина за гняв. Но не всички бяха на това мнение. Пред главния вход, преди кордона от дървета, се бе разположил цял къмпинг, който бе очертан още преди години съгласно закона за открития протест, когато Енеас Каолин се установи това място. Всеки отцепник или радикална група си имаше свое собствено кътче в него — с павилиони и каравани, откъдето се организираха демонстрациите.

Но защо да се продължават агитациите в полза на кауза, която е отдавна изгубена? Защото евтините дубъли правят подобно нещо лесно… е, повечето радикали са прекалено сериозни, за да забележат иронията.

Така твърдеше един голям транспарант, който показваше къде се намира щабът на Лум и зелотите на толерантността, по-малки плакати обозначаваха отделните секти и подсекти, а мотото на всяка следваща бе по-шантаво от това на предишната. Естествено бих искал да не се кланям пред Гадарен само защото съм зелен. Но аз съм франки. За другите обаче нали е само въпрос на редуване? Понякога си щурец, а понякога — мравка. Дори и след посещението ми при ефемералите не успях да разбера за какъв вид общество си мечтаят тези хора.

Но въпреки това те са наследници на една традиция, която бе спасила света. Рефлексът за толерантност и включване беше много силен, и то основателно — необходими са му били векове страдания, за да бъде изработен. Объркани или не, поддръжниците му стояха на стабилна морална основа.

Не много далеч друг лозунг блестеше с холограмните си букви и още по-радикалното искане:

Движението за „открит изходен код“ настояваше всички технологии и запазени марки на УП да бъдат отворени за всеобщ достъп, така че всеки гаражен хобист да може да експериментира в техниките на дублиране и да създава безумни варианти на големи, като обещаваше взрив на всеобща творческа активност. Някои дори си представят епоха, в която ще можеш да впечаташ Постоянната си вълна във всичко около теб — в колата, в тостера, в стените на къщата си. А и защо не в някой друг? За тези ентусиасти — ревностни, свръхобразовани и ужасно отегчени — всяка граница между аз-а и всичко останало бе просто въображаема. Съвсем малка крачка е необходима, за да бъдеш не на няколко места едновременно, а навсякъде едновременно. И през цялото време.

Тези техно-трансценденталисти гледаха да стоят настрана от една друга групичка, чиито последователи защитаваха съвсем друго становище — че светът и без това вече е достатъчно пренаселен и без населението му да се удвоява и утроява всеки ден с нови тълпи консуматори-еднодневки. Облечени в зелените роби на Църквата на Гея, те настояваха, че човечеството трябва да се подкастря, а не да му се правят нови присаждания. Дубълите не ядат и не отделят, но въпреки това ползват ресурси по други начини.

Пал изсумтя от удоволствие, хвана ме за ръката и посочи.

Непосредствено до къмпинга стърчеше една самотна фигура, която демонстрираше срещу демонстрантите!

— укоряваше ги плакатът, носен от създание с изключително дълги космати ръце и глава като на чакал. Вероятно външният вид на дубъла бе някакъв вид изкуство, някакво сатирично твърдение. Ако бе така, не го разбрах.

Някои хора — повечето хора — имат твърде много свободно време.

Някога, преди години, това място е било пълно с по-прагматични и много по-яростни протестиращи. Професионални синдикати, вдигнали се заради сгромолясването на пазара на работна ръка, довело до лудистки движения из цялата планета. Избухвали бунтове. Фабрики били поглъщани от пламъци. Работници-големи били линчувани. Люлеели се и падали правителства…

… докато един ден страстите не се уталожили. Как можеш да попречиш на технология, която позволява на хората да правят каквото им скимне, при това в едно и също време?

На път през тълпата забелязах и последния плакат, носен от брадат мъж. Неговото послание — изписано с красиви калиграфски букви в курсив — бе същото, което бях видял само преди час или два:

Бандата на Гадарен бивакуваше настрана, отделена от останалите групи от бездна от взаимна враждебност. Вместо да пращат тук всеки ден евтини дубъли, последователите му бяха истински хора. Всички до един.

Докато слизахме от колата, от големите каравани излязоха десетина мъже и жени, съпровождани от група шумни деца. Облеклото им бе разноцветно, но евтино, очевидно купено с помощите, осигуряващи социалния им минимум.

Срещал съм и преди въздържатели, но никога толкова много наведнъж. Така че нямаше начин да не ги зяпна. Пред мен стояха хора, които категорично отказваха да се копират. При никакви обстоятелства. Сякаш гледах създания от друга епоха, когато жестоката съдба е карала хората да водят живот, изпълнен с лишения. Само че тези тук го бяха избрали доброволно!

Щом видяха Лум, хората замърмориха заплашително. Но Гадарен ги накара да млъкнат само с едно рязко движение на главата и заповяда на двама млади здравеняци да измъкнат Пал. Други измъкнаха преносимата пещ и последвахме лидера им в най-голямата каравана.

— Все още не съм съвсем убеден, че трябва да ви показвам това — измърмори той. — Работим върху него от години.

Пал прикри прозявката си.

— Не бързайте. Имаме цяла вечност да вземем решение.

Сарказмът понякога може да бъде ефективен. Но все пак често се чудя как така приятелят ми се е изхитрил да оживее толкова дълго.

— А откъде знаем, че вече не е прекалено късно? — обади се Лум.

— Обзалагам се, че врагът няма да предприеме нищо до падането на нощта — отвърнах аз. — Ако е бомба, ще искат да постигнат максимален визуален ефект при максимален брой жертви.

— Защо?

— Убийството на архита обикновено кара хората наистина да побеснеят — каза Пал. — Престъпленията срещу собствеността са нещо друго. Дерегулирано. А и конспирациите имат склонността да се разкриват, когато се стигне до масови убийства. Нещата ще се обърнат срещу тях. Не, ще изчакат следващата смяна, когато тук има само дубъли, за да предизвикат множество зрелищни разчленявания, без да рискуват да извършат престъпление.

— А това означава, че все още разполагаме с време за действие — заключи Пал. — Стига да престанете да се запъвате и да ни покажете с какво разполагате.

Гадарен все още не бе готов да се предаде.

— Защо не попитате първо Лум? Той също има тунел.

— Ще използвам него — кимна Пал. — Но проходът на господин Лум ще е твърде малък за Албърт… искам да кажа, за Франки. Вашият трябва да е по-голям, нали, Гадарен? Достатъчно, за да мине истински човек.

Едрият консерватор сви рамене. Най-накрая се беше предал.

— Копахме го на ръка. Отне ни години.

— А как избегнахте сеизмичните детектори? — попитах аз.

— С активна обшивка. Всяка звукова или друга вълна, която попадне от едната страна, се предава на отсрещната. Използвахме четириполюсна дробилка долу и така заглушавахме шума само на няколко метра.

— Умно — отбелязах аз. — И колко сте близо до крайната цел?

Гадарен отмести поглед. После каза толкова тихо, че едва го чух:

— Приключихме… преди две години.

Пал избухна в смях.

— Нямам думи! Какво търпение само! Да копаете като къртици, за да се доберете до омразния враг. И после — нищо! Какво е станало? Да не би да сте изгубили тръпката?

Ако погледите можеха да убиват… Но Пал вече бе преживял и по-лоши неща.

— Не успяхме да стигнем до общо мнение, че действията ще са… подходящи.

Открих, че малко му симпатизирам. Едно нещо е да работиш със смътната или далечна цел да накажеш лошите. И съвсем друго е да го направиш по начин, който да послужи за назидание на света, да предизвика поддръжката на общественото мнение и същевременно да запазиш скъпоценната си истинска кожа извън затвора. Поддръжниците на „Движението за освобождение на Гея“ бяха научили този урок по трудния начин по време на продължителната си война срещу генните технологии.

— И вие ли имахте същия проблем? — попитах Лум.

Лидерът на манципатите поклати глава.

— Наложи се да направим шахтата си с много извивки и отклонения, но все пак успяхме. Целите ни обаче са различни. Ние искаме освобождаване на робите, а не да саботираме рожденото им място.

Пал сви рамене.

— Е, това обяснява защо се случва тъкмо сега. И при двама ви има изтичане на информация или шпиони. Или пък в крайна сметка са ви засекли. Във всеки случай някой знае. Ще използват тунелите, за да хвърлят вината за онова, което стане, върху вас. Снощните събития с фалшивите Морисовци са били само за да се уверят, че сте глазурата на тортата, която сами сте направили.

Не добавих, че създателят ми Албърт се оказва на мушката на най-лошото изпичане.

Възцари се мрачна тишина. Накрая Лум заговори.

— Объркан съм. Нима вие двамата не искате да използвате тунелите, да влезете вътре и да потърсите изчезналия сив?

— Искаме.

— Но ако врагът знае за тунелите, няма ли да попаднете в капан?

Жизнерадостната усмивка на Пал е най-заразителната, която познавам. Той наистина е в състояние да те убеди, че знае какво прави!

— Доверете ми се — каза той и вдигна длани нагоре. — Попаднали сте в добри ръце.

След десет минути, докато се взирах в тясната дупка в земята, дубълът му излъчваше същата увереност. Аз пък се чудех дали краткият ми живот няма да приключи точно на това място.

— Спокойно, Франк — каза ми миниголемът с тънък гласец, който перфектно имитираше нехайния тон на Пал.

— Аз ще поведа парада. Просто следвай яркия ми задник.

Създанието приличаше на пор с удължена, получовешка глава. Най-странната част от него обаче бе козината му, която блестеше с малки светлинни през цялото време, докато вървяхме, сякаш бе пълна с някакви паразити или нещо подобно.

— Ами ако там наистина ни чака капан?

— О, не се и съмнявам, че ще има — отговори Малкия Пали. — Остави това на мен. Готов съм на всичко!

И това го чуваш, от някой, чиито дубъли почти никога не успяваха да се завърнат цели и непокътнати вкъщи. Искаше ми се истПал също да е тук, за да мога да го сдъвча за последен път. Но той отиде в лагера на манципатите заедно с преносимата си пещ, за да изпрати още свои копия в техния тунел — хитроумно направен така, че да напомня мрежа от тунели на безобидни подземни животни, пресичащи почти произволно гигантския индустриален комплекс. Пали с радост би могъл да прати дузина или повече дубъли-камикадзета, всеки от който горящ от желание да изиграе ролята си в самоубийствената мисия. И за него, и за тях това си бе чист купон.

Ако тялото ми бе пригодено да изпитва и най-малкото удоволствие, бих се обърнал и бих тръгнал да го търся още на момента, оставяйки цялото това безумие зад гърба си. А може би нямаше да го сторя.

— Хайде, Зелчо — каза ми псевдопорът със зъбата усмивка. — И недей да се страхуваш от мен. Така и така си обречен. Къде другаде би могъл да идеш с този цвят?

Погледнах ръцете си, сега боядисани (както и цялото ми тяло) в цвета, известен повече като УП оранжево. Цвят за вътрешно ползване, от години запазена марка на Енеас Каолин. Ако този номер не свършеше работа, нарушаването на авторските права щеше да е най-малката от грижите ми.

„Е, поне вече не съм зелен.“

— Хайде де! — изпищя миниатюрният дубъл на Пал. — Никой не живее вечно!

И с този жизнерадостен възглас се гмурна в дупката.

„Не — помислих си аз. — Не вечно. Но няколко часа повече не биха ми се отразили зле.“

Отново проверих ролерите на китките, лактите, бедрата, коленете и петите си. След това коленичих, за да се плъзна надолу. Без да се обръщам, усещах едрата нервна фигура на Джеймс Гадарен, която стоеше зад мен и наблюдаваше.

След това стана нещо, което някак странно ме трогна. Намирах се вече на около два метра навътре в ужасния проход, когато чух как грамадният зелот промърморва нещо като благословия.

Може би не е била предназначена за ушите ми. Но все пак, освен ако не греша, Гадарен помоли Бог да е с мен.

През цялото време, прекарано на тази Земя, това бе най-хубавото нещо, което ми е казвал някой.

19. Фурната на фалшификаторите

Следобедът постепенно отминава и огромният индустриален комплекс се подготвя за новата смяна. При портала се струпва множество движещи се двукраки, всички с повече или по-малко човешка форма.

В миналото всички тези хиляди работници щяха да се задвижат при звука на сирената. Половината от тях щяха да поемат към домовете си, уморени от осемте или десетте (единадесетте, дванадесетте) часа работа, а другата половина — да заеме местата им при машините, за да превърне потта, уменията си и незаменимия човешки живот в богатството на държавите.

Днес движението е по-слабо. Неколкостотин служители-архита, мнозина от които в спортни дрехи, приятелски си приказват на излизане и се насочват към мотопеди и велосипеди, докато по-многобройното и разноцветно множество от дубъли в хартиено облекло пристига с динобуси и марширува в противоположната посока.

Някои по-високопоставени дубъли също си тръгват, за да прехвърлят спомените си. Но повечето, остават и продължават да работят, докато не дойде време да скочат в рециклиращите контейнери — армии от яркооранжеви роботи, трудещи се съсредоточено и безропотно, защото някое тяхно друго аз ще се радва на тлъстата заплата и дялово участие. Може да ти стане малко страшно, ако спреш и се замислиш по-сериозно. Нищо чудно, че никога не съм искал да работя във фабрика. Не съм подходящият тип личност. Даже съм много неподходящ.

Дори входът за големи е оцветен в успокояващи окото тонове и се носи сензорно-резонираща музика, докато изчаквам реда си на дългата опашка, за да се регистрирам. Усещам също така слаба вибрация под краката си. Някъде отдолу под покритите с трева склонове гигантски машини бъркат предварително заредената с енергия глина, смесват я с патентованите нишки, настроени да съответстват на ултрасложните ритми на оголената, душа, и я оформят в кукли, които ще станат, ще вървят и ще говорят като истински хора.

Кукли като мен.

Дали това е чувството, което изпитваш, когато се завръщаш у дома? Сегашното ми одушевено тяло е било създадено тук само преди няколко дни, а после е било изпратено в хранилищния охладител на Албърт. Ако тази разузнавателна експедиция ме отведе там някъде долу, дали ще разпозная майка си?

„О, я стига, Ал.“

Аз съм си аз, независимо дали съм сив, или кафяв. Щурец или мравка. Единствената съществена разлика е колко любезен трябва да бъда.

Това… и също така доколко мога да бъда изхвърлен. В известен смисъл аз съм по-свободен, когато съм сив. Мога да поемам рискове.

Като например този, с който ще се сблъскам след малко, когато се опитам да се регистрирам. Дали охраната на УП ще се окаже толкова небрежна, колкото предрича маестрата?

Почти се надявам да не е. Ако ме спрат — или дори ако пазачът започне да ми задава необичайни въпроси, — просто ще му обърна гръб и ще си тръгна! Ще се извиня на Джинийн и приятелчетата й. Ще пратя половината от хонорара си на Нел и ще прекарам остатъка от съществуването си… как? Щом по договор нямам право да прехвърля спомените си и дори да видя оригинала си, май ще ми се наложи да си потърся някакъв друг начин да убия времето. Може би ще ида на някое представление. Или ще застана на някой ъгъл и ще забавлявам родители и деца с евтини фокуси. От доста време не съм го правил.

А може би ще ида да видя Пал. Ще разбера защо бе така възбуден сутринта.

Добре де, признавам си. Ще съм разочарован, ако всичко приключи. Сега полуживотът ми има смисъл. Натоварен съм със задача, имам цел, трябва да помогна на клиентите си да разберат дали „Универсални пещи“ нарушава закона за прозрачност. Целта си заслужава, а и е платена добре.

Докато наближавам контролния пункт, откривам, че съм нервен. Надявам се планът да проработи.

Честно? Беше ми забавно през двата часа — да препускам сред тълпите, да се промъквам през тесни пролуки, набързо да се маскирам и преобличам, да изчезвам и да се появявам на най-невероятни места и да мамя вездесъщите камери. Всъщност това беше основната ми работа за деня — поне засега. Да правиш онова, в което те бива — какво друго би те накарало да се почувстваш пълноценен човек?

„Е, хайде. Мой ред е. Започва се.“

Големият дежурен жълт голем е толкова отегчен, че се чудя дали не се преструва. Предполагам, че дори и на настроен за повишена бдителност дубъл може да му писне. А може би е бил подкупен. Уоммейкър и Колинс така и не ми казаха никакви подробности. Оттук и напрежението ми…

Лъчът опипва идентификатора на веждата ми. Пазачът хвърля поглед към мен, после към екрана. Челюстите му се размърдват и устата му леко се отваря, за да произнесе кратък коментар, който аз не мога да чуя, но инфразвуковият микрофон в гърлото му възприема без никакъв проблем.

От гишето се подават две неща — значка на посетител и хартиен свитък — карта със зелени стрелки, които ми посочват накъде трябва да вървя. Стрелките сочат нагоре, към офисите на директорите — там, където преди часове е имал среща един друг Албърт Морис. Този друг аз изчезна безследно, но провалът му не е моя работа. Моите интереси са на друго място.

Измърморвам някакви машинални благодарности (ненужна учтивост, която издава възпитанието и възрастта ми) и се насочвам към ескалатора, водещ надолу.

Чия ли ще е вината, ако централният компютър на „Универсални пещи“ ме приеме за един мой съвсем различен аз?

Обикновено на този етап бих се опитал да пратя доклад. Бих открил обществен телефонен възел (виждам един в другия край на фоайето) и бих пратил шифровано копие на доклада, който съм диктувал почти непрекъснато от сутринта. Да кажа на Нел къде съм. Да уведомя Албърт какво става.

Но сега това ми е забранено. Джинийн Уоммейкър не иска да се обаждам дори на нея. Нищо не трябва да сочи към „Студио Нео“ или към странните й съдружници. Един от резултатите е непреодолимото желание да излея съдържанието на записващото ми устройство, сякаш имам нужда от изповед.

Е, прибавям и това към всички останали дразнещи характерни белези на тази смахната акция. Спускам се с ескалатора и потъвам в огромния мравуняк под блестящите корпоративни куполи, разтревожен за следващата фаза — търсенето на улики, че вайс Енеас Каолин незаконно крие важни научни открития.

Добре, да предположим (както подозират маестрата и Царица Ирена), че „Универсални пещи“ са намерили решение на най-дразнещия проблем на нашата епоха — как да прехвърлят Постоянната вълна на човешката същност на разстояния, по-големи от един метър. Ще има ли улики, които лаик като мен да бъде в състояние да различи? Чифт гигантски антени, поставени една срещу друга от двете страни на бездънна пропаст? Хиперпроводящи терахерцови кабели с дебелината на дървесен ствол, свързващи човешкия оригинал с някаква отдалечена буца глина, на която трябва да се вдъхне живот?

Или УП вече са усъвършенствали технологията? Може би точно в този момент те тайно се „излъчват“ из цялата планета?

Ами другите открития, за които подозират Уоммейкър, Ирена и Колинс? Удължаването на живота на дубълите? Копирането от дубъл към дубъл? Ами ако съвременните фантастични измишльотини изведнъж се окажат истина?

Работодателите ми искат да намеря доказателство, но другата част от работата ми е също толкова важна — не прави нищо незаконно. Вината за всяко нещо, което бих могъл да зърна, да може да бъде стоварена на главата на охраната на УП: Но не трябва по никакъв начин да загатвам за Джинийн и приятелите й.

Това може да ми струва лиценза.

По дяволите. Целият следобед нещо ме тормози. Също като комар, който не мога да хвана. Обикновено бих последвал интуицията си, но в тази работа има прекалено много необичайни неща — слепият договор, лишаването от прехвърляне, и като капак на всичко — фактът, че работя за маестрата, при положение че се бях заклел никога повече да не я погледна. Онази сцена на насилие в „Дъгоцветния салон“, а сега и това ограничено действие — да се опитвам да душа и същевременно да не нарушавам закона. Всичко това поотделно може да те изкара от релси.

Значи е странно лесно да се освободя от неприятните си чувства. Да ги припиша на тази смес от известни спънки… а не на нещо по-лошо, спотайващо се на границата на осъзнаването…

Ето къде трябва да сляза. Първи подземен етаж. Над приятния, приличащ на вход в кампус портал ярко блести надпис отдел за изследване и внедряване. Зад поредния лесен за минаване контролен пункт съзирам висококачествени сиви и черни дубъли (дори и няколко високочувствителни бели), които вървят бодро нанякъде и очевидно работата им доставя удоволствие. Учените и техниците по принцип обичат да се копират, тъй като така могат да провеждат експериментите си непрекъснато. Създаваш цели армии свои копия, които денонощно нахлуват в хранилищата на Природата и събират всяко зрънце информация, до което могат да се доберат, докато през това време истинският ти мозък е добре отпочинал и гради теории.

Ирена каза, че тук също няма да имам трудности с охраната. Йосил Махарал е бил шеф на отдела, а сивият Албърт е натоварен да разследва смъртта на нещастника, така че посещението ми би трябвало да се очаква. По дяволите, дори и да ме отпратят, пак мога да огледам отстрани…

„Сега пък какво направи?“

По дяволите, пропуснах да сляза!

Продължавам да стоя на движещата се лента, която ме отнася покрай първия етаж надолу под земята!

Това не е по плана…

Но все пак има известен смисъл, нали? Мисля, че разбирам какъв е подсъзнателният импулс, който ме кара да продължа надолу. Възможно ли е изследователският отдел да няма своите задни вратички към по-дълбоките нива, където могат да се провеждат по-мащабни експерименти? Техниците мразят охраната, така че тези задни вратички ще бъдат по-скътани и не така пазени, колкото централната шахта. Даже съм готов да се обзаложа, че няма да има никаква охрана. А и така историята ми ще им се стори по-достойна за възхищение — в смисъл как се мотая из завода и се „изгубвам“ някъде по пътя.

Не звучи зле. Но обяснява ли това защо краката ми бяха направо заковани преди няколко секунди? По дяволите. Дубъл-технологията щеше да е много по-удобна и рационална, ако при копирането на душата не се налагаше всеки път да се взема и подсъзнанието ти.

Още подземни етажи минават покрай мен, докато се мъча да разчепкам въпроса. Зад широк портал с надпис тестове зървам кътче от ада — редици експериментални помещения, в които новите модели големи биват подлагани на мъчителни изпитания, като например да те разбиват на части, но да оставаш в съзнание, да си в състояние да докладваш за всяко обезобразяване или унижение. И нито едно От тези мъчения не може да се нарече неморално — в днешно време можеш да намериш доброволци за всичко.

Пъстрота, това е то.

Продължавам да слизам надолу и откривам, че търкам дългия безчувствен белег, покриващ раната, която получих в боя в „Дъгоцветния салони“. Не усещам болка, но белегът страшно ме дразни. Дали реакцията ми не е психокерамична?

Купувам сиви, които са свръхнастроени за концентрация, способни да цитират и анализират, докато в същото време скитат някъде из полето. В добавка всички те носят и чудатото подсъзнание на Ал — онази част от мен, която се тревожи, съпоставя и после тревожи мен. Като поглеждам назад ми се струва ужасно странно как стана така, че онези типове попаднаха на мен в клуба на Ирена… а по стечение на обстоятелствата същият онзи смотаняк се сблъска на площад „Одеон“ със зеления ми преди той да тръгне на разходка под водата.

Също така странно е, че царица Ирена — която жадуваше да се срещне с мен — ме беше оставила да чакам в онзи отвратителен клуб, където ме сполетя бедата.

Дали не е трябвало да ме сполети?

Спускам се до първия индустриален етаж. Заобиколен съм от огромни резервоари от неръждаема стомана, чиито редици чезнат някъде в далечината, подобно на полкове решителни блестящи гиганти.

Въздухът е изпълнен с острия пръстен аромат на пропита с пептиди глина. От нов материал се произвежда само малка част от продукцията. Останалият се рециклира, докарван тук всеки ден от огромните тръби, свързани с пунктовете за събиране, разпръснати из целия град — пенливо пюре, което само преди часове е било във формата на човешки същества, вървящи, говорещи, преследващи своите цели и безбройните си различни мечти. Сега физическата им субстанция се слива отново в тези резервоари… върховното демократично смесване в едно цяло.

Перки разбъркват кашавата смес. Отгоре й се изсипва блестящ прашец и опложда нано-коалесцентната субстанция, от която ще израснат нови клетки, заредени с енергия за още един ден френетична работа. Крайниците ми изтръпват. Не мога да не си представя ентропията, просмукваща се неумолимо в собствените ми клетки, бързо изразходващи натрупания в същите тези резервоари elan vital.

След няколко часа изчерпването ще доведе до спазъма. До желанието да се върна, подобно на възрастна сьомга, при онзи, който ме е впечатал. За прехвърляне на спомените — единственият шанс на дубъла за отвъден живот преди тялото му да се влее във вечната река от рециклирана глина.

Но този път няма да има прехвърляне. Няма да има продължение. Не и за мен.

Подът се издига покрай мен и приближавам до следващото подземно ниво, по-голямо и по-шумно от предишното. Големите резервоари, които бях видял горе, изсипват пенестото си съдържание в титанични съскащи машини, които неуморно стенат и се въртят. Роботи-влекачи теглят грамадни макари по релсите на тавана и доставят цели акри фино изтъкана мрежа, блестяща така, че нито едно органично същество не е в състояние да понесе да я гледа дълго — дифракционния спектър на суровия материал на душата. Или най-близкото й подобие, изнамерено от науката.

Мрежата и готовата глина се смесват в огромни ротационни преси, които омесват и формоват тестото, изстискват излишната течност и изхвърлят поредната неопечена човешка фигура на движещите се конвейери. Продължават нататък, за да бъдат оцветени според цената и вградените си възможности. Някои продължават още за инсталиране на допълнителни, специално поръчани качества. Другите стандартни модели, субсидирани от държавата, са толкова евтини, че дори и най-бедният може да си позволи да се копира и да живее по-дълго, отколкото са можели да си представят прародителите му. Подобни фабрики по цялата планета възстановяват половината от растящото население и зареждат с краткотрайни тела милиарди домашни охладители, копири и пещи.

„Чудото престава да е чудо, когато го дадеш на всички.“

Гледам как гигантските преси бълват стотици заготовки в минута и съм поразен от абсурда на всичко това.

„Ирена и Джинийн казват, че трябва да търся научни открития, скрити от «Универсални пещи». Но това не може да бъде истинската причина да ме пратят тук!“

Мисли, Албърт. УП има конкуренти. „Тетраграм Лимитид“. Йеменската „Меджилар Ахимааз“. „Фабрик Шелм“. Компании, които са лицензирали оригиналните патенти на Енеас Каолин, докато изтече срокът им. Нима те не биха се интересували от евентуални тайни открития повече, отколкото маестрата и приятелите й? С ресурсите си те биха могли да намерят десетки начини… например да предложат по-добро заплащане на служители на УП. Как е възможно „Универсални пещи“ дори да си помислят, че са в състояние да държат в тайна открития като онези, за които говореше вайс Колинс?

Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото? По дяволите, та никой не може да забърка наистина голяма конспирация днес, когато наказателните награди изкушават и най-доверените ти хора с тлъсти суми и слава. Безброй дребни мошеници все още процъфтяват и благодарение на тях бизнесът ми все още съществува. Но възможно ли е някой да пази тайни с такива размери, както твърдят работодателите ми?

Защо изобщо му е на някой да си прави труда да крие?

Изведнъж ми става напълно ясно за какви „тайни открития“ става дума. Те заиграват с моята суета! Разсейват ме с приказки за вълнуващи нови технологии. С интелектуални главоблъсканици. И със своите потайни, противни личности. Всички видове дразнещи отклонения, така че общото ми безпокойство да бъде приписано на възбудата, на тръпката или на личната неприязън.

Подът отново се издига покрай мен и пред очите ми се простира следващото ниво на завода. На пръв поглед прилича досущ на предишната огромна конвейерна линия, но пресите тук са по-специализирани. По лентите се носят сини полицейски модели, екипирани с високоговорители и Умиротворителни нокти. Поредната бумтяща машинария бълва уголемени заготовки, мускулести и с бронирани кожи, оцветени в камуфлажни цветове. Напомнят ми за Клара и нейната война нейде в пустинята.

Трябва да потисна болката. Тя вече не те засяга, дубъл. Съсредоточи се върху собствените си проблеми. Като например за какво са те наели маестрата и приятелите й?

Очевидно не за да проникнеш в „Универсални пещи“. Това е смешно лесно. (Като специалист, Албърт би трябвало да посъветва Енеас Каолин да постегне охраната си!) Няма смисъл Уоммейкър и компания да плащат тройно по-голям хонорар на момче като мен само за да влезе тук и да се поогледа. Колинс и Ирена биха могли да пратят когото им хрумне. Биха могли да го направят и сами.

Не, аз съм свършил трудната работа — онази, за която са ме наели — още преди да пристигнем при портала. Избягването на обществените камери, изчезването и появяването на най-различни места, умелото заличаване на следите ми, така че никой да не може да ме свърже с работодателите ми.

„Могат ли да имат някаква причина, много по-важна от онази, която ми изложиха?“

Хвърлям поглед към близката стена и забелязвам записваща камера. Абсорбатор, от най-евтините модели, който на всеки няколко минути полага една бърза снимка върху полимерен куб, докато той се напълни и трябва да бъде сменен — веднъж месечно. Сигурно съм минал покрай стотици подобни. А и прочетоха моя идентификационен имплант на контролния пункт. Е, значи има запис от момента на пристигането ми. Ако някой се заинтересува, ще научи, че един сив на Албърт Морис се мотае някъде тук. Но УП не могат да предприемат нищо, докато спазвам закона. А засега всичко, което съм сторил, е да се „изгубя“ и да оглеждам наоколо.

Но ако направя нещо нередно? Може би дори без да искам…

„По дяволите! Какво е това?“

Малка мушица — нещо подобно на комар — се върти пред мен. Избягва замахващата ми ръка и се стрелка към лицето ми. Не мога да си позволя да се разсейвам, затова използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото във въздуха и да го смачкам в дланта си.

Докъде бях стигнал? Чудех се дали Джинийн и останалите нямат някакъв скрит план. Може би трябва Да се случи нещо друго, докато съм в „Универсални пещи“? Ескалаторът ме спуска още едно ниво надолу, където също тътнат машини. Отново потърквам белега… и се питам дали безжизнената маса не е нещо повече от обикновена запълваща тъкан.

Дали това е била причината да бъда нападнат от онзи главорез-гладиатор в клуба? Да няма съвпадение, а всичко да е било уредено предварително… така че да мога да приема празния интервал по време на „поправката“, когато всъщност…

Втора проклета буболечка кръжи пред мен и като истинско камикадзе се понася към лицето ми!

Втори прилив на енергия и тя е размазана в ръката ми. Не мога да позволя някакви си буболечки да ме разконцентрират. Трябва да намеря начин да проверя безумните си подозрения.

Скачам от движещата се лента и тичам покрай конвейер, носещ най-разнообразни прясно омесени производствени дубъли. Длъгнести миячи на прозорци, дългоръки берачи на плодове, гладки морски фермери и яки строителни работници, направени за работи, за които автоматизацията е прекалено трудна или скъпа, безжизнени като кукли, лишени от човешки дух, който да ги приведе в движение. Може би ще намеря онова, което търся, точно пред мен, на мястото, където специализираните заготовки се поставят в пашкули от КерамОпаковки, готови за изпращане.

Ето там! До конвейера стои работник в УП оранжево и наблюдава видеостена, покрита с примигващи символи. На широкия му гръб е отпечатана емблема с надпис качествен контрол. Крача към него с широка дружелюбна усмивка, като междувременно смачквам поредното досадно насекомо. (Дали са се навъдили само тук?)

— Здравейте!

— Да, сър? — обръща се към мен той. Объркан е. Малкото сиви, които слизат тук, носят значките на УП.

— Мисля, че се изгубих. Това ли е изследователският отдел?

Смях.

— Наистина сте се изгубили! За щастие, ще трябва просто да вземете другия ескалатор и…

— Ама че готина диагностична станция си имате — прекъсвам го, като се опитвам да изглеждам колкото се може по-небрежен. — Може ли да я използвам за малко върху себе си?

Объркването се сменя с предпазливост.

— Но тя е за служебно ползване.

— Хайде стига. Няма да струва нищо друго освен малко електричество.

Изкуствените му вежди се свиват.

— Използвам я, когато системата отчете дефектна заготовка.

— Често ли се случва? — Пропъждам поредната нахална мушица и забелязвам, че бръмчащите създания не се навъртат около оранжевия работник.

— Около веднъж на всеки час, но…

— Ще отнеме само минута. Хайде. Ще кажа добра дума за теб горе.

Извод? Аз съм ВИП посетител. Прояви малко любезност към мен и ще добавя малко червени точки в досието ти. И за себе си за умелите дребни лъжи.

— Ами, добре… — предава се той. — Използвали ли сте някога Екзаминатор тип осем? По-добре аз да го управлявам. Застанете ей там. Какво търсим?

Заставам до флуоресцентния екран, повдигам туниката си и показвам огромния белег. Той зяпва.

— Ама че работа. — Любопитството взима връх и техникът започва да подготвя скенера си. Едва сега си позволявам вниманието ми да бъде отвлечено от две от проклетите насекоми.

„Какво са те, по дяволите, и защо непрекъснато се навъртат около мен?“

С необичайна координация те се стрелкат към очите ми. Дясната ми ръка хваща едната мушица, но другата избягва удара, завърта се и влиза право в ухото ми!

По дяволите, боли! Забива се все по-навътре!

— Дайте ми няколко секунди — казва оранжевият техник, докато настройва контролерите си. — Свикнал съм да проверявам само празни заготовки. Ще трябва да елиминирам смущенията от впечатаното душевно поле.

Пляскам ухото си… и замирам, когато внезапно в главата ми се разнася глас, отекващ като гласа на някой разбуден бог.

— Здрасти, Албърт. Спокойно. Аз съм. Пал.

— П-Пал?

Смаян, аз свалям ръката си. Може ли буболечката да ме чува, когато говоря на глас?

— Какво…

— Здравата си нагазил в лайната, приятел. Но знаем къде си. В момента вървя към теб заедно с един от зелените ти. Ще те измъкнем от тая каша.

— Каква каша? — не разбирам аз. — И ще ми кажеш ли изобщо какво става?

— Ще ти обясня съвсем кратко. Просто не прави нищо!

Техникът вдига поглед от станцията си.

— Казахте ли нещо? Почти съм готов.

— След малко ще ми направят диагностично сканиране — казвам на буболечката в ухото ми. — Един от техниците в производствения…

— Недей! — изревава гласът на Пал, — Каквото и да са напъхали в теб, то може да е настроено да се включи, когато минаваш през скенер.

— Но аз вече минах през един на влизане…

— Тогава вторият скенер може да служи като сигнал за задействане.

Изведнъж разбирам. Ако Джинийн и Ирена са поставили нещо в мен, щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането му — с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер някъде дълбоко вътре… да кажем, когато влизам в изследователския отдел, което за малко не направих само преди няколко минути.

— Спри! — крещя аз, а техникът натиска копчето.

… събитията… се развиват много бързо…

… използвай прилив на енергия… измени субективното време… замени продължителност на живот за бързо мислене.

Мятам се настрани от лъча, но зная, че е прекалено късно. Сигналът на скенера ме засяга. Безжизнената маса в мен реагира. Приготвям се за експлозията.

— Прав сте! — казва техникът. — Наистина има нещо вътре, но… хей, къде хукнахте?

Тичам. Прилив на енергия за чисто действие.

Не е обикновена бомба, в противен случай досега да съм се превърнал в милиони горящи късчета. Но нещо кипи вътре в мен и това изобщо не ми харесва.

Буболечката на Пал се гърчи в ухото ми.

— Към товарителните рампи! — крещи тя. — Ще те чакаме там.

Зад огромните машини, които опаковат празните заготовки в техните пашкули, виждам фарове на камиони, движещи се в падащата нощ. Представям си хълма-мравуняк на УП и си позволявам искрица надежда… Ако успея да изляза навреме навън, това ще осуети ли плана на маестрата? Експлозиите на открито причиняват по-малки щети.

Но това не е бомба. Усещам изгаряща жега. Скенерът е активирал верига сложни химични реакции. Програмиран синтез, може би произвеждащ специално подготвен нанопаразит или прион-разрушител. Излизането навън може да пощади УП, само за да изложи целия град на смъртна опасност!

Пал изкрещява в ухото ми да завия наляво. Завивам.

Усещам камерите по стените и записващите им очи. Нямам време да спра и да изкрещя, че съм невинен — „Не знаех!“. Сега единствено действието може да говори за Албърт Морис. За да не позволя той да попадне в затвора, аз напрягам всичките си сили.

Пред мен са товарителните рампи. Опаковани заготовки се плъзват в пневматичните тръби и с всмукващ звук потеглят към милионите клиенти. Огромни подемни вилки с пуфтене товарят по-големите модели в камиони.

— Насам!

Викът отеква едновременно в ухото ми и през рампата. Виждам своя боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество на рамото си. И двамата дубъли са с рани от неотдавнашна схватка. Някои още димят.

— Радваме се да те видим! — изкрещява четирикракият мини-Пал. — Трябваше да си пробием път с бой през едни гадни… Хей!

Нямаме време за спиране и сверяване на данните. Докато тичаме, двамата с другото ми аз се споглеждаме за част от секундата и разпознавам сутрешния зелен. Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо.

Кипенето във вътрешностите ми доближава някаква своя връхна точка и докарва грубите ми голем-органи до химична лудост. Някакъв ад ще се отприщи всеки миг. Ще ми трябва нещо масивно, за да го задържа.

Дали да не скоча в пакетиращата машина? Не. Въздушният гел няма да свърши работа.

Избирам намиращия се недалеч самотоварач, който с ръмжене изгаря допълнителна доза гориво, докато стоварва поредния пакет в камиона. Диплодоковата му глава се обръща към мен. Донякъде напомня на човека, който го е впечатал.

— Искаш ли нещо? — разнася се гласът му, докато се втурвам между краката му. — Хей, приятел, какво…

Под опашката му ауспухът изпуска високооктанови пари, треперещ влажен ензимен метеоризъм от натовареното с тежка работа глинено тяло. Игнорирам всичките си инстинкти и пъхам и двете си ръце между устните от псевдоплът, разтварям отделителния сфинктер, за да…

… за да се покатеря вътре в него.

Самотоварачът надава крясък. Съчувствам му, но се държа здраво, докато той скача и се мята, опитвайки се да ме разкара от най-гадното място, на което съм попадал.

„Тоест, най-гадното място, за което зная. Някои от другите ми дубъли може да са виждали и по-лоши неща. Онези, които така и не се прибираха вкъщи… макар че се съмнявам.“

Провирам се още по-навътре и се моля вграденото ми записващо устройство да оцелее. Може би този последен акт на саможертва ще снеме обвиненията от Албърт. „Добре че няма да прехвърли нито спомен от всичко това.“

Нещастният самотоварач се гърчи. Вълни задушлив газ се опитват да ме изхвърлят навън. Но не се предавам и с всички сили сграбчвам всичко, което може да ме задържи. Един гърч кулминира в разкъсваща агония и дясното ми стъпало изчезва! Откъснато от обезумелия голем.

Не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си срещу вонята и изцеждам и последните си капки от аварийната elan, за да се покатеря в стесняващата се клоака и да стигна до самия й център.

А същевременно самият аз бивам изяждан отвътре. Използван съм като суровина за някаква ужасна реакция и избухливото съдържание на корема ми всеки момент ще изригне.

Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задържи каквото там има в мен?

„Господи, какъв ден са…“

20. Прекалено много реалност

Предградията.

Господи, каква пустош.

На половин час от дома на Риту Махарал по източната магистрала на път към пустинята ни засече залавящ лъч, който подчини двигателя на волвото и ни накара да пъплим с „максимално ефективна“ скорост през най-натоварените зони на града. Непрекъснато ни задминаваха велосипедисти — компютрите дават по-висок приоритет на мускулите на истинските хора за сметка на някакви си дубъли в автомобил.

Около нас и под нас се простираха предградията, всяко от тях крещящо ярко с разнообразните си архитектурни стилове — от безвкусни натруфени замъци до кича на двадесети век. Състезанията между отделните махали помагат на хората от двете поколения на висока безработица да се разсеят, така че местните и техните дубъли се мъчат като луди да създадат най-разточителните и показни сгради, като често наблягат на някаква етническа тема — гордост от принадлежността към някаква имигрантска общност, отдавна потънала и разтворила се във всеобщата културна чорба.

Глобализацията не сложи край на културното разнообразие, но превърна етническата принадлежност в поредното хоби. В друг начин хората да откриват в себе си нещо значимо и ценно във време, а работа могат да си намерят само наистина талантливите. Всеки знае, че това е фалшиво, също като сигурната минимална заплата. Но пък за сметка на това побеждава алтернативите — отегчението, бедността и истинските войни.

Почувствах облекчение, когато най-сетне минахме през последния зелен пояс около града и се гмурнахме в естествения сух въздух на извънградския район. Сивият дубъл на Риту не говореше много. Сигурно е била в скапано настроение, когато е впечатвала. Не беше учудващо — та тялото на баща й още дори не бе успяло да изстине. А и идеята за това пътуване не беше нейна.

Попитах я за Енеас Каолин, колкото да поддържам някакъв разговор.

Риту познавала магната още откакто баща й се присъединил към „Универсални пещи“ преди двадесет и шест години. Като малка го виждала често, докато накрая не се изолирал — един от първите аристократи-отшелници, които, престанал и да се срещат с другите хора лично. Дори и най-близките му приятели не го били виждали в плът вече цяло десетилетие. Не че на повечето им правело впечатление. Какво значение има? Вайсът все така спазвал времето на уговорените срещи, присъствал на партита, дори играел голф. А платинените му дубъли били толкова добри, сякаш бил самият той.

Риту явно също използваше положението си в УП, за да се сдобива с висококачествени заготовки. Дори и на слабата светлина си личеше, че сивото й копие е гъвкаво, реалистично и с много добра текстура. Е, в края на краищата аз я помолих да прати първокачествен модел, който да ми помогне в разследването.

— Не съм сигурна за кои точно става дума — отговори тя, когато я запитах за липсващите снимки в дома на баща й — същите, които дубълът на Каолин бе откраднал от стената. Риту сви рамене. — Знаеш как става. Познатите вещи просто се превръщат в част от общия фон.

— И въпреки това ще съм ти благодарен, ако успееш да си спомниш.

Тя затвори сините си очи.

— Ами… едната май беше снимката на Енеас и семейството му като млад. А другата го показваше заедно с баща ми пред първия им нехуманоиден модел… един от онези дългоръки берачи на плодове, ако не се лъжа. — Риту поклати глава. — Съжалявам. Оригиналът ми сигурно щеше да ти помогне повече. Може да накараш твоя да я попита.

— Може би — кимнах аз. Нямаше нужда да обяснявам, че оригиналът на Албърт Морис в момента седи до нея. — Можеш ли да ми кажеш какви са били отношенията между Каолин и баща ти в последно време? И по-специално, точно преди Йосил да изчезне?

— Отношенията им ли? Винаги са били добри приятели и работеха чудесно заедно. Енеас беше много толерантен към особеното поведение на татко и дългите му отсъствия. Освен това го беше освободил завинаги от проверките с детектора на лъжата, на които всички се подлагаме два пъти годишно.

— Два пъти годишно? Сигурно е доста неприятно.

Риту сви рамене.

— Част от Новата васална система. Обикновено просто те питат „Криете ли някаква голяма тайна, която може да навреди на компанията?“ Най-обикновена предпазна мярка, без пъхане на носа в личните ти работи. Прилага се към всички нива в компанията.

— Към всички ли?

— Е, не си спомням някой да е настоявал Енеас също да се подложи лично на детектора — призна тя.

— От страх ли?

— От уважение! Той е добър работодател. Ако не желае да се среща лично с други хора, защо му е на някой от семейството на УП да го разпитва за причините му?

„Защо наистина? — замислих се аз. — Няма никаква причина… освен старомодното изгарящо любопитство! Разбира се, това е поредният пример как личностните ти характеристики съответстват на професионалната ти ориентация. Такива като мен просто не стават за този нов свят на верноподанически клетви и разни индустриални «семейства».“

Замълчахме. Нямах нищо против. Всъщност трябваше ми извинение да се изключа… тоест да се престоря, че минавам в спящ режим. Колата сама щеше да продължи към далечните планини, където се намираше бараката на баща й. А през тези часове можех да си позволя малко хубав органичен сън.

За щастие Риту сама предложи изход от положението.

— Този дубъл е натоварен да направи някои проучвания в мрежата по време на пътуването. Имаш ли нещо против, ако се заема с тях сега?

В скута й лежеше преносима работна станция-чадор (несъмнено много сложна и скъпа) с непрозрачна качулка, която можеше да покрие главата, раменете и ръцете.

— Чудесно — казах аз. — Искаш ли да вдигна и параван освен чадора?

Тя кимна и ми се отблагодари със същата умолителна усмивка, която видях на първата ни среща.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Някои хора смятат, че любезността е излишна за дубълите, но никога не съм успявал да разбера доводите им. Винаги оценявам любезните постъпки, когато съм от глина — или когато се преструвам, че съм от глина. А и нуждите й съвпадаха с моите собствени.

— Разбира се. Ще настроя паравана за шест часа. По това време сигурно ще сме близко до хижата, а и слънцето ще започне да изгрява.

— Благодаря… Албърт. — Усмивката й стана по-широка и ме накара да се изчервя. Не исках да се издавам, затова само й кимнах приятелски, докоснах бутона между седалките ни и отгоре се спуснаха безброй нанонишки. Черната завеса бързо се втвърди и преградата раздели колата на две. Зяпах я около минута, за миг забравил какво ме е накарало така импулсивно да се реша да тръгна на този път лично. След това си спомних.

„Клара.“

Извадих шапката за сън от чантата си и я сложих над слепоочията си. С нейна помощ следващите няколко часа щяха да преминат направо чудесно.

В идеалния случай дубРиту нямаше да разбере нищо.

Позвъняването ме изтръгна от съня ми. Истински кошмар, в който цяла армия тъмни фигури се биеха на изоран от взривове лунен пейзаж, прекалено суров, за да вирее на него живот. Но аз стоях там, пуснал корени в земята като умиращо дърво, без да мога да помръдна, докато металните гиганти унищожаваха всичко около мен, размахвайки нокти, от които капеше кръв.

Една част от мен стискаше зъби от ужас, изцяло погълната от миража. В същото време една друга, по-трезва част стоеше настрана (както често става в сънищата) и си спомняше, че това е сцена от научнофантастичен холофилм, който ми изкарваше акъла, когато бях на седем години. Едно от малкото преднамерено жестоки неща, което някога ми бе правила сестра ми, бе да ми го пуска посред нощ въпреки предупредителния надпис „Токсично за подрастващи“.

Събудих се, загубен за миг в кратката дезориентация, в която изпадаш, когато те изтръгват от плитък сън.

Индукционната шапка падна и се изправих в седалката с бясно туптящо сърце.

Погледнах наляво и видях пустинния пейзаж, минаващ покрай нас; волвото плавно се носеше по магистралата. Не се виждаше никакво друго движение. Покрити с тръни агави хвърляха призрачни сенки в сухото царство на гърмящите змии, скорпионите и може би на няколко костенурки. От дясната ми страна продължаваше да се издига параванът, поглъщащ светлина и звуци. За щастие, благодарение на него Риту не успя да стане свидетел на недостойното ми и нехарактерно за един дубъл събуждане.

— Е? Събуди ли се?

Гласът — тих и насочен право към мен — идваше от контролния панел на колата. Някакъв хомункулус се взираше в мен. Лицето му бе досущ като моето, но блестящо черно, с изражение, което бе точно на границата на неприкритото презрение.

— Ъъ, да. — Потърках очи. — Колко е часът?

— Двадесет и три и четиридесет и шест.

Така значи. Около три часа и половина, откакто се отпуснах да подремна. По-добре да има да ми казва нещо важно.

— Какво има? — изхриптях. Устата ми бе пресъхнала.

— Неотложни въпроси.

Зад абаносовия си дубликат виждах кабинета си. Всички екрани бяха включени. Някои бяха настроени на новинарски канали.

— Станала е авария в „Универсални пещи“. Прилича на промишлен саботаж. Някой е взривил прионно-каталитична бомба.

— Прионно… какво?

— Облак от органични репликатори, предназначени да изпълнят цялата фабрика и да унищожат всеки синтетичен душоносител.

Примигвах изненадано. Сигурно съм изглеждал като пълен идиот.

— Но защо му е на някой…

— Основната ни грижа в момента е не „защо“ — типично рязко ме прекъсна черният ми голем. — Изглежда, че по това време двама от нашите собствени дубликати са се намирали в централата, на УП. И с „подозрително поведение“, както успях да разбера от шифрования полицейски доклад. В момента чакат съдебно разрешение да дойдат тук и да конфискуват записите ни.

Не вярвах на ушите си.

— Двама? Двама от нашите дубъли?

— Заедно с няколко на Пал.

— На П-Пал ли? Но… не съм говорил с него от… сигурно е станала някаква грешка.

— Може би. Но имам лошо предчувствие. И логиката, и интуицията ми казват, че са попаднали в капан. Съветвам те да зарежеш всичко останало и да се върнеш моментално.

Бях ужасен и озадачен. Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася. Станалото беше с много по-висок приоритет от душенето около хижата на Йосил Махарал. И от другите ми импулсивни цели, свързани с това пътуване.

— Обръщам веднага — казах аз и посегнах към волана. — С максимална скорост би трябвало да пристигна след…

Черният рязко ме прекъсна, като вдигна блестящата си ръка.

— Засичам сигнали от Градската стража… тревога. Неоторизирана пиротехника, на пет клика източно оттук…

Смразяваща кръвта пауза, след това…

— Изстрелване на ракета. Профилът съответства на „Отмъстител Шест“. Следят курса й…

Тъмните му очи срещнаха моите.

— Насочва се насам. Поражение след десет секунди.

— Н-н-но… — запелтечих аз.

Абаносовите пръсти затанцуваха с невъобразимо спокойствие.

— Прехвърлям всичко на външен носител дванадесет. Ти се погрижи за задника ни. След това открий кой го е направил и пипни това копе…

Черното ми отражение се разхвърча на милиони проблясващи парчета като праснато огледало.

Волвото заговори с кухия си силиконов глас:

— Поиска да бъдеш уведомен, ако има новини с приоритет над пет, свързани с твоя квартал. Получавам данни от девета степен. Центърът е на твоя адрес.

Как завиждах на предците ни, които понякога са си спестявали лошите новини за няколко часа или дни в епохите на технологично невежество, когато новините пътували много по-бавно от светлината и били канализирани от журналисти или бюрократи! Никак не ми се искаше да виждам. Едва успях да отворя уста.

— Покажи.

Появи се серия холоизображения, показващи новините от десетина обществени камери и частни воайорски очи, програмирани да се насочват към всяко необичайно събитие и да продават записите си направо в Мрежата. В този случаи атракцията бе пожар. Една къща — моята къща — гореше, обхваната от пламъци с такава температура, че вече се беше оформила огнена фуния, помитаща всяка непредпазлива камера, която се приближаваше прекалено.

Шокиран, известно време продължих да гледам от чист рефлекс — плащах най-високи такси за панорамни изгледи, докато не си изградих пълна картина.

— Мамка му! — промърморих. Мразех ги. — Изгорили са ми градината.

Изведох колата от насочващия лъч, обърнах и потеглих обратно към града. Ако карах с тридесет километри в час над максимално позволената скорост, щях да съм в състояние да отхвърля всички искове за глоби с позоваване за неотложни задачи от обществено значение. Нали разбирате, бързам да помогна на властите да оправят поразиите. А и действието по добра воля можеше да убеди някого да ме изслуша, когато заявях своята невинност.

„Невинност в какво?“ Все още трябваше да си изясня какво точно е станало в „Универсални пещи“.

„Две Мои копия… и няколко на Пали. Но кои копия? Единият вероятно е онзи, който изчезна в имението на Каолин. А сивият, който прекъсна връзката след сключването на сляп договор? На каквато и работа да се е наел, нещата са станали здравата напечени.“

От главната централа на УП започнаха да изтичат новини. Наистина е избухнала прионна бомба, но предварителните отчети са оптимистични. Служителите дърдореха помежду си за невероятния късмет, който са извадили. Поразеният район бил малък, защото един храбър оператор на самотоварач седнал върху саботьора в последния момент и заглушил експлозията с голямото си голем-тяло, като, по този начин ограничил разпространението на отровата.

„Страхотно — помислих си аз. — Но какво общо има всичко това с мен?“

Не получих отговор на телефонното обаждане до Пал, нито по секретния ни канал. Нито един от дубълите, които бях направил във вторник, не отговори на свръхспешните ми повиквания. Можех да обясня мълчанието само на един от тях — на лоялния абаносов, останал на поста си до момента, когато отгоре му се стовари адът и превърна влажното му глинено тяло в керамични фрагменти.

Погледнах към паравана, който ме отделяше от спътницата ми. Дали да го вдигна и да уведомя сивата Риту? Естествено, като един от високопоставените служители на УП, тя вече бе научила, че в компанията е станало нещо нередно. Или работата й изискваше такова съсредоточаване, че бе изключила всички разсейващи подробности като новинарските канали?

А може би беше научила и предпочиташе да остави завесата спусната. Слуховете, които вече се разпространяваха из Мрежата, ме сочеха като вероятен заподозрян за саботажа в „Универсални пещи“. Замислих се дали да не махна паравана и да не се опитам да й обясня. Да изрепетирам пледоарията си за невинност преди да я изиграя пред полицията…

Две ярки светлини привлякоха погледа ми. Предни фарове. С неохота намалих безразсъдната скорост на волвото… след което забавих още повече. Нещо не беше наред с тези светлини. Мястото им на пътя беше странно. Може, би магистралата леко извиваше надясно точно пред мен…

Само че нямаше подобно нещо. Продължих да се придържам към десния край на пътя, за да се разминем, но неочаквано той зави в другата посока, наляво! Натиснах спирачките й намалих скоростта още малко, за да се консултирам с навигационния компютър.

Другата кола бе съвсем близко!

Едва не се забих в нея преди да проумея ситуацията. Ненормалникът беше минал в моята половина на пътя и караше срещу движението! Само резкият ляв завой в последната секунда ме задържа на пътя. Бях се разминал с този кретен на косъм!

От рязката маневра колата поднесе гумите запищяха и запушиха и светът се завъртя. Имах време да съжаля, че съм прекарал живота си, като високомерно пренебрегвах елементарните правила за безопасно пътуване. Нищо чудно, че Клара винаги настояваше тя да шофира, когато отивахме някъде заедно. Моята чудесна ядосана Клара… и нито един мой призрак, който да я утеши.

Представих си как свършвам като Йосил Махарал, размазан на дъното на някакво дере… но безумната въртележка накрая спря. Волвото остана цяло и непокътнато по средата на пътя с фарове, насочени към идиота, по чиято вина за малко да стане катастрофата.

От другата кола се появи тъмна фигура. Не можех да я разгледам от ярката светлина. Аз също понечих да изляза и да му дам да се разбере. Тогава видях, че носи нещо дълго и тежко. Направих сянка пред очите си и видях как вдига обемистото, подобно на тръба нещо на рамото си.

— Мамка му! — изругах, превключих на втора и натиснах газта до дупка. Инстинктът ме караше да извия волана и да побягна с всички сили далеч от оръжието. Но предният мозък на Албърт разбираше по-добре от тия работи.

Клара ми го бе обяснила отдавна. Основен военен принцип.

„Понякога единственият ти шанс е да изкрещиш с всички сили и да се хвърлиш напред. И да се надяваш на най-доброто.“

Доста убедително. Тактиката определено изненада нападателя ми, който отскочи и се блъсна в колата си преди да се окопити и отново да се опита да се прицели. Крещях с цяло гърло и продължавах да натискам газта до дупка. Двигателят на волвото ревеше.

За част от секундата, сред блясъка на фаровете на двете коли, разбрах едновременно няколко неща.

Мили боже, Енеас Каолин!

И: Ще успее да стреля преди да стигна до него.

И: Няма значение какво му е оръжието, поне ще имам удоволствието да направя противния му глинен задник на керамични парчетии.

Това не ме накара да се почувствам по-добре, когато яростното огнено кълбо излетя от пушката на Каолин и разби колата ми на трески. Болката не закъсня.

Но все пак успях да видя през ослепителния блясък как платиненият дубъл вдига ръце в последен израз на спонтанно отчаяние.