Килн хора

39. Само няколко приятелчета

Големът с жълто-кафявата спирала ми разказа някои лични неща, за да докаже, че е Бета… неща, които би могъл да знае единствено Албърт Морис от миналите си срещи с вечния си враг. Действия, измами, обиди и тайни подробности от сблъсъци, в които едва успявах да се измъкна от лапите му. Или той от моите.

— Звучи така, сякаш вие двамата сте участвали в продължителна игра на гоненица — отбеляза Лум.

— Детска му работа — отбеляза душевният консерватор Гадарен.

— Може и така да е — отговори Бета. — Но игра, в която се разиграват сериозни суми. Една от причините да разширявам бизнеса си беше необходимостта да заделям по нещо за събиращите се глоби. В случай, че Албърт в края на краищата успее да спипа истинския ми аз.

— Не обвинявай Албърт, че си избрал кариерата на крадец на дубъли — изръмжах аз. Както и да е, бих заложил цялото си имущество, че си загазил здравата. Много по-зле, отколкото цивилните глоби за нарушаване на авторските права. Сдобил си се с нови врагове, нали? Много по-опасни от всеки частен детектив.

Бета потвърди с кимане.

— От месеци усещам как някой диша във врата ми. Едно по едно начинанията ми биваха най-педантично разбивани от някой, който нападаше внезапно и използваше прионни бомби, за да унищожи копията ми (както и откраднатите образци, между другото), или пък ги поемаше за няколко дни, след което изгаряше всичко, за да си прикрие следите.

— Хм. Това обяснява една случка в Телър Билдинг — отбелязах аз. — В понеделник ти временно плени мой зелен разузнавач. Или поне си помислих, че беше ти. Но хваналите ме бяха по-жестоки, дори донякъде френетични. Всъщност дори се опитаха да използват мъчения…

— Не съм бил аз — мрачно ме увери Бета.

— Както и да е, измъкнах се на косъм. И във вторник сутринта се върнах с инспектор Блейн и с подкрепления от АП, за да разпердушиним свърталището. Всичко мина добре. Но по-късно минах зад сградата и попаднах на един разпадащ се жълтур, който твърдеше, че си ти, и смотолеви нещо от рода, че някакъв съперник е „поел“ работата в свои ръце. Имаш ли представа кой е сторил всичко това?

— Отначало смятах, че си ти, Морис. Но после разбрах, че трябва да е някой наистина компетентен. — Бета хвърли поглед към мен, но се сдържах да му се озъбя и запазих физиономията си на стар комарджия. Така че сардоничният дубъл продължи: — Някой, който бе успял да проследи пиратските ми копирни центрове един по един, независимо от всички предпазни мерки. Като крайна отчаяна мярка използвах най-добрите си методи за оттегляне, за да взема неприкосновения запас в тайни преносими пещи, програмирани да се активират след известно забавяне.

— И вие сте едно от онези предварително впечатани копия? — попита Лум. — Колко стари са спомените ви? Кога бяхте направен?

Дубълът на Бета се намръщи.

— Преди повече от две седмици! Сигурно щях вечно да спя, ако не бяха дошли новините за Албърт, които задействаха изпичането. Тогава се свързах, с господин Монтморилин, който бе така добър да ме покани на тази среща. — Спиралният голем кимна към Пал.

— Казваш „новините за Албърт“…

Другият истински човек, Джеймс Гадарен, тропна с крак.

— Чакайте! Първо да изясним дали този прочут в подградния свят Бета наистина е участвал в заговор с царица Ирена и Джинийн Уоммейкър…

— Още не сме установили дали маестрата…

Гадарен ме изгледа свирепо. Сетих се къде ми е мястото, измърморих някакво извинение и си затворих устата.

— И така — продължи той. — Ние би трябвало да вярваме, че Бета, Ирена и Уоммейкър наистина са планирали да проникнат в УП с идеята да разкрият наличието на скрити технологии. Дори това да е вярно, не ми се вярва да са искали да разгласят откритието си. По-вероятно е изнудване! Начин да принудят Енеас Каолин да купи мълчанието им.

Бета се съгласи със свиване на рамене.

— Парите в брой са хубаво нещо. Ние също искахме тази дубъл-подмладяваща техника. Органичната памет на Ирена бе на привършване и тя искаше да забави прехвърлянията. Ние двамата с Уоммейкър виждахме търговски изгоди от продължаването на трайността на копията ни — нейните легални и моите пиратски. — Бета се засмя. — Съюзът ни се градеше на временна взаимна изгода.

— Това няма значение. — Гадарен се наведе напред. — И за да извършите шпионската си акция, сте решили да наемете преследващото ви възмездие, детектив Албърт Морис. Не ви ли се стори рисковано?

Бета кимна.

— Точно затова се представих за вайс Колинс. А и защо да не наемем Албърт? Работата съответстваше на способностите му.

— Само че някакъв враг ви е спипал преди това. Той ви е заместил, след което е променил целта на акцията. И очаквате да повярваме на това?

От масата се разнесе писклива версия на гласа на Пал. Малкият голем-пор — палоидът — се въртеше около холопрожектора.

— У мен е онази филмова ролка, дето я намерихме у Ирена. Да им покажем ли какво откри, Зелчо?

Кимнах. Образите от тайните срещи в лимузината заизскачаха един след друг от прожектора. Разказах на присъстващите за анализа ми на карираните шарки на „вайс Колинс“.

Бета се ухили на комплимента ми, когато завърших:

— Използването на пиксел-емитерите за моментална смяна на мотивите е много свеж трик. Той обяснява как успяваше толкова пъти да ми се измъкнеш под носа. Очевидно врагът ти не е знаел за тази техника. Или пък не му е пукало. Защото след като те е заместил, той просто е копирал последния ти грим. Ирена така и не е забелязала. Оттук нататък не му е било трудно да промени плана ти. Вместо апаратурата, която вие тримата сте смятали да имплантирате в Албърт, той е сложил бомба и така вместо индустриален шпионаж се е стигнало до саботаж. Прав ли съм?

Големът на Бета сви рамене.

— Спомените ми са отпреди две седмици, така че не мога да твърдя нищо за последните събития… освен да кажа, че съответстват на онова, от което се страхувах. Явно врагът ми е завършил превземането на целия ми бизнес. — Той ядно плесна с ръце. — Само да разполагах с някаква следа кой е!

Неправилно ли ще бъде да призная чувството си на задоволство да видя как Бета страда по същия начин, по който бе страдал от години Албърт — и да се пита кой е истинският му враг?

— Е, не мога да твърдя, че съм компетентен, Бета. Но ако искаш просто следа…

По мой знак палоидът превключи на последното изображение, показващо една от последните версии на „вайс Колинс“ с постоянната му карирана снимка. Едва когато изображението се увеличи повече… много повече… видяхме малките драскотини, които разкриваха различното оцветяване отдолу. Блестящо, подобно на метал, но много по-ярко от стоманата. Зеленият голем на Лум се приближи до образа, търкайки брадичката си, сякаш се нуждаеше от бръснене.

— А, та това прилича на…

— Прилича на бяло злато или платина — довърши вместо него идеологическият му противник. — Хей, да не се опитвате да кажете, че Енеас Каолин… — Мъжът ахна. — Но защо ще си цапа ръцете с подобни отрепки?

Гадарен презрително посочи Бета, който обидено скочи на крака.

— И още нещо — добави Пал, чешейки истинската си двудневна четина. — Какво би спечелил от саботирането на собствената си фабрика?

— Застрахователен номер? — предположи Лум. — Начин да се отърве от застояла стока?

— Не — каза Гадарен през зъби. — Това е план да елиминира наведнъж всичките си противници.

Кимнах.

— Вземете предвид многото нива на обвинение. Първо, със завършването на идиотските си тунели към комплекса — посочих Лум и Гадарен — вие сами сте си изкопали ямата. Идеалните изкупителни жертви. Особено след като предишната нощ някой е пратил онези дубъли, напомнящи атентатора-камикадзе. Дори и да успеете да избегнете затвора или глобите, пострадахте от нещо по-лошо. Дискредитирани, вие изглеждате като глупаци.

— Хм, благодаря — измърмори Лум. Гадарен ме изгледа злобно, но си затрая.

— Значи Каолин е трябвало да се отърве и от Албърт — каза Пал. — Затова ли те взриви, стари приятелю? За да не отречеш, че си замесен? Доста грубо! Първо на първо, полицията гледа на убийството много по-сериозно, отколкото на избиването на тайфа дубъли.

— Все още не виждам особен смисъл в тази част — съгласих се аз. — А и какво изобщо му е направил горкият Албърт? Но следващото ниво съответства на всичко, което чухме днес следобед. Веднага след вестта за саботажа царица Ирена е разбрала, че всичко ужасно се е объркало. И затова е решила да излезе от играта по своя си начин и да остави вината да падне изцяло върху партньорите й вайс Колинс й Джинийн Уоммейкър.

— Освен това, тя ни остави доказателство, че Колинс е Бета — Добави палоидът.

— Именно. И точно тук следата би трябвало да свърши. С един прочут похитител и ползваща се с реномето на „извратена“ бизнесдама, уличени в пъклен съюз, който се е провалил. Така с един удар Каолин вижда сметката на всички, които е мразел — или просто се е дразнел от тях.

Спиралният голем на Бета кимна.

— И замисълът му щеше да проработи, ако не бяха снимките на Ирена и кадърното ти детективско разследване. Изненадващо кадърно, Морис.

Можех само да поклатя глава.

— Много мило, до последната дума.

Пал изтъркаля креслото си напред, за да разгледа образа.

— Това не са достатъчни доказателства за обвинение. Особено срещу трилионер.

— Не се нуждаем от убедително доказателство — сряза палоидът оригинала си. — А само от достатъчно вероятна версия, с която да предизвикаме пълно разследване. С това ще можем да изискаме данните от вътрешната мрежа камери на УП. Да предложим Хенчмънова награда. Да накараме полицията също да се намеси. Да настояваме да видим самия Каолин, от плът…

Нещо мина през мен — подобно на полъх топъл вятър, който ме накара да се обърна и да се заслушам.

Точно това й направих и веднага чух странен шум… някакво тихо скърцане по вратата.

След това тя експлодира.

Едва избегнах едно голямо парче дърво, което профуча през мястото, където само преди миг се намираше главата ми. Първият нападател се втурна през виещия се пушек, като стреляше.

Преминах на аварийна скорост и се хвърлих към широко отворилия очи Джеймс Гадарен, който изкрещя, когато го покрих с тялото си и го стоварих на пода. По време на меле може да стане какво ли не, а който и да бе нападателят ни, може и да не бе очаквал да срещне истински хора точно в тази част на града, където обичайното правило е „стреляй по всичко, което мърда“. Гадарен ме изрита панически, сякаш аз бях нападателят! Минаха най-малко четири секунди преди глупакът да се скрие под канапето. Дотогава битката вече бе в разгара си.

Нападателите бяха на кръстосани ивици — цветове на бандити. Бесните бойци, доколкото си спомнях. И биха могли да бъдат просто няколко момчета, дошли да си направят кефа — ако не бе точно избраният момент. Когато се изправих, видях, че неколцина от тях вече лежат пред вратата, свалени от необичайно бързите рефлекси на Пал — и смъртно ефективната пушка-разпръсквач, която изстрелваше широки струй високоскоростни сачми срещу входа.

Не беше сам. Малкият му дубликат-пор се бе настанил на рамото му и стреляше с минипистолет. Очевидно бяха загърбили интраперсоналните си различия. Бета също бе зает. Спиралният дубъл бе измъкнал тънка тръба с четиридесетзаряден магазин. С всеки изстрел тя пращаше самонасочващи се умни фунийки, заредени с паралитични ензими, към керамичните очи на нападателите.

Пред разбитата врата се трупаха тела, но продължаваха, да прииждат още нападатели, които се катереха по повалените си другари или ги прескачаха, без да престават да стрелят. Навсякъде летяха парчета от лампи и мебели.

— Зелчо, дръж!

Пал ми метна пушката си и грабна друга, която изскочи от някаква ниша в подвижния стол. Стреляхме заедно, точно навреме, за да отбием поредната атака.

Друг трясък ме накара да се обърна и в този миг видях движение зад, прозореца. Още нападатели се катереха по паянтовия пожарен изход и се готвеха да ни изненадат в гръб.

— Лум! — изкрещях на евтиния зелен, пратен на срещата от фетишиста-манципат. — Покрий прозореца!

Той разпери ръце.

— Невъоръжен съм!

— Върви! — викнах аз, като се метнах към предната врата и изстрелях още един заряд, докато се претъркулвах през няколко пушещи тела. Сграбчих някакво оръжие от все още трепереща ръка и го метнах във висока дъга към зеления манципат. Надявах се, че Лум ще го хване и ще знае какво да прави с него.

— Бета, помогни на Лум! — извиках отново и се метнах напред.

Притиснах се до стената непосредствено до разбитата врата и вече можех да стрелям по коридора в едната посока. Пометох цяла колона гадове, които чакаха на опашка реда си. Пушката ми ги покоси като глинени кукли, полети с маркуч. Естествено другата половина атакуващи вече знаеше точно къде се намирам.

Едно силно „дум“ ми подсказа, че някой е закрепил нещо от другата страна на стената; на която се облягах. Побързах да се махна и две, секунди по-късно взривът напълни цялата стая с отпадъци и отвори нов проход с ширина четири метра.

В същия миг се пръсна прозорецът. Навсякъде полетяха стъкла. Чух стрелба откъм него. Надявах се, че Лум ще се представи добре.

Новата ми позиция ми позволи да изненадам половината от новата вълна, изливаща се от коридора. Добро съотношение, ако ги беше грижа за загубите. Явно не им пукаше обаче, като се имаше предвид, че атакуваха, без да обръщат внимание на броя на жертвите. Минипистолетът на палоида се изпразни и без да има време да намери друг, той се хвърли напред и впи зъби в гърлото на един от враговете, който изненадан залитна назад и се стовари върху неколцина от своите. Самоубийствената атака ги задържа няколко безценни секунди, през които свалих останалите отзад. Но изходът се знаеше предварително — горкият малък палоид бе разкъсан на парчета.

Побеснях, но далеч по-малко в сравнение с Пал.

— Мамка му, исках ги тези спомени! — изкрещя той, хвърли разпръсквача и измъкна някакво друго пукало. При вида му изтръпнах. Изпарител.

Дори калените в битки членове на бандата се ужасиха и побързаха да потърсят прикритие. Единият закъсня: буца нестабилен кристал влезе в цевта й изпрати кохерентен заряд настроени микровълни, които минаха право през него — и през стената отзад.

Втора двойка дойде като подкрепление, зяпна към Пал, обърна се да побегне… само за да се изпари в небитието заедно с втората секция от стената.

— Зад теб! — изкрещях аз и станах да стрелям към прозореца, където злочестият зелен на Лум бе стъпкан от нова вълна нападатели. Нито следа от Бета. Нищо, ново.

Пал завъртя стола си и прати още един заряд дезинтегриращи микровълни към новодошлите, изпарявайки един от тях и половината от друг — заедно с рамката на прозореца и част от пожарния изход.

За мое облекчение, никой не отвърна на огъня му, въпреки че беше на открито.

„Разбират, че е истински, и не искат да се намесят ченгетата. Най-много да му вземат оръжието и да го хванат. Може и да се опитат насилствено да му дадат енфие на забравата и да изтрият последните час-два от паметта му.“

Естествено това означаваше, че всички стрелци се обърнаха срещу мен. Куршумите се сипеха около мен, приближаваха се все повече и повече, докато Пал приключи с вкарването на поредния кристал в цевта и вдигна изпарителя. Бесните се разпръснаха, което ми даде възможност да си поема дъх.

Пал ме погледна в очите и в погледа му се четеше, че ме освобождава от задължението да пазя истинските хора. Тези бандити играеха по правилата.

— В безопасност съм — изръмжа той, измъкна филма от четеца и ми го метна. — Бягай!

Бързо кимнах на приятеля, си, претърколих се на една страна, изправих се, втурнах се през стаята и се метнах зад кухненския тезгях точно в мига, когато сачмите разкъсаха талашитените плоскости и рикошираха от тенджери и тигани. Слава на небесата, че помещението се оказа обзаведено.

— Хайде, копелета! — крещеше Пал, докато зареждаше полулегалното си оръжие. — Жалки смотаняци. Убийте ме!

В гласа му имаше ридание — болка, която дори и най-добрият му приятел рядко бе чувал. Да, част от мен му съчувстваше и се надяваше Пал най-сетне да получи точно този вид смърт, който искаше. С взрив, а не със скимтене.

Приближаваха. Сигурно Голямото пукало оставаше без изстрели — бяха с размерите на юмрук. На мен самия ми оставаха само няколко заряда. Чух нападателите да приближават от три страни. Положението хич не изглеждаше розово.

Точно тогава стената зад мен внезапно се превърна в облак от горещ, разширяващ се облак газове.

— Зелчо, бягай! — изкрещя Пал.

Вече бях от другата страна, метнах се покрай изненаданите обитатели на съседния апартамент — подобие на семейство, които се взираха към мен през очилата си, докато се криеха под масата. В ъгъла от евтин телевизор гърмеше музиката от „Шоуто на Касиус и. Хенри“.

За щастие, бяха дубъли, играещи си на живот, от една по-авантюристична епоха. Така че минах покрай тях, без да изпитвам угризения на съвестта. Всякакви глоби заради това прекъсване щяха да бъдат простени. Обезщетение само за повредите. Никакви наказателни точки.

А всъщност към кого щяха да предявят иска?

40. Приятел в тестото

Има нещо чаровно и старомодно в електронния свят на „изкуствения интелект“ и компютърно генерираните образи.

Наистина, моето поколение има склонност да гледа отвисоко на античните хакери и киберстарчета, мнозина от които все още се държат здраво за напразната си мечта в дигиталната трансцендентност — паметната мечта за свръхинтелигентни машини, свалени индивидуалности и виртуални светове, по-истински от реалността. Това вече се е превърнало във виц.

Още по-лошо — превърнало се е в поредното хоби.

И все пак си признавам, че на мен ми харесва. Обичам да обикалям старите уебстраници и да търся скрити инфо-съкровища. Да се пързалям от една камера на друга. Да създавам малки микроаватари, които да ровят в бази данни, толкова дебели и разхвърляни от трупаните повече от век пластове гигабайти, че трябва да оборудваш софтуерните си емисари с кирки и миньорски каски. Почти винаги се налага да определиш абсолютно точно какво ти трябва, за да могат да намерят нещо ценно.

Все пак дълбаенето и упоритостта могат да те възнаградят със скъпоценни камъни. Като например фактът, че Йосил Махарал е служил като високоплатен консултант на Додекаедъра.

Нищо чудно — той се ползваше с реномето на един от най-големите експерти по солистика, известен с оригиналния си начин на мислене. Естествено, висшите военни — а може би дори президентът в Стъкления дом — би трябвало да се консултират с Махарал, за да разберат какъв ще бъде следващият етап. Да преценят какви нови технологии биха могли да се намират в ръцете на потенциалните врагове. Той също така е бил и главен инспектор и съветник, когато са планирали създаването на гигантската резервна армия от бойни големи под „Джеси Хелмс“.

Научих това от инфопортала, към който ни водеше дубълът на Чен преди Риту да изчезне и да ми се наложи да видя сметката на малката маймуна, събираща входна такса. Нещата изглеждаха не толкова приятни, без компания, но затова пък самотата ми позволи да се съсредоточа.

Явно бяха дали на Махарал пълен картбланш, разбрах, докато мърдах пръсти и ръце под ултрасигурния правителствен чадор. Няколко инфомехура се уголемяваха и намаляваха, реагирайки на погледа ми. Единият показваше карта на района с базата и нейните сгради за тренировки, почивка и впечатване, ведно с издигащите се наблизо четиризвездни хотели, обслужващи жадните за зрелища запалянковци. На известно разстояние на югозапад, зад голямото укрепление, се простираше самото бойно поле, на което националните отбори се биеха за слава и за уреждането на спорове, без да е необходимо да се пролива кръв. В район, издълбан от кратери като Луната, едно парче от пустинята бе жертвано в името на спорта и за да спести войната на останалата част от планетата.

Поне това знаеше обществото.

Но сега бях в състояние също така да проследя лабиринта от тунели и пещери под базата, насочващи се в противоположната посока. Тайна крепост, създадена за огромна армия готови да изпълнят дълга си воини. Някои части бяха обозначени ясно. На други се обозначаваха само контурите и бяха скрити под по-дълбоки нива на секретност, изискващи пароли и идентификация, с които не разполагах. Нито пък ми пукаше за тях. Въпросите на националната сигурност не ме интересуваха. Онова, което приковаваше вниманието ми, бе фактът, че мрежата от изкуствени пещери се простира доста на изток, отвъд формалната военна зона, дълбоко под държавна и частна земя.

Към Урака Меса — мястото, към което се бяхме запътили двамата с Риту, когато тръгнахме във вторник през нощта.

Съвпадение? Вече бях започнал да подозирам, че Йосил Махарал е избрал мястото на своята „барака за почивки“ с голямо внимание и преди много години.

Спазмите в стомаха ми ме накараха да махна чадора и да превключа на старомодните монитори, за да мога да се храня и пия, докато работя. За щастие, тази част от пещерата бе също така и правителствен анклав — убежище, отделено за висши правителствени дейци в случай на някакво ужасно бедствие. По рафтовете наоколо имаше огромни количества храна и други провизии. На пръв поглед консервите и пакетите изглеждаха недокосвани, но на някои места в задните редици имаше липси — сякаш някой бе отмъквал тайно парче по парче и след това грижливо бе пренареждал останалите отпред, за да прикрие кражбата си. Нахраних се обилно за първи път от два дни (парите от данъците ми бяха похарчени добре, доколкото виждах) и полях трапезата с двойна доза газиран „Течен сън“. Почувствах се много по-добре. Но все пак открих, че ми се иска да съм черен вместо органично кафяв. Концентрирам се много по-добре, когато съм абаносов.

— Наложи местоположението на планинската хижа на Йосил Махарал — наредих аз.

Веднага на екрана заблестя кехлибарена точка в края на виещ се път. Ако поисках по-голямо увеличение, компютърът щеше да използва последните въздушни изгледи на къщата, а нищо чудно да ми предложи и каталог на околната растителност и хлорофилните й профили. Вилата се намираше на няколко, километра извън най-източното отделение на подземната голем-база, разделена от настоящото ми местоположение от едно-единствено дълго плато.

Вече не вярвах на никакви съвпадения.

— Е, как мислиш, Ал? — промърморих на себе си. — Дали Махарал пътува всеки ден покрай това обрасло плато, за да слезе тук през главния вход? Не, това не е било в стила му. Тихо и потайно, без да остави никаква следа — това е доктор Йосил! Дори и задната врата би го изложила на риск да бъде открит всеки път, когато е идвал тук да краде правителствено продоволствие или модерни нещица за плана си… какъвто и да е той. По дяволите, та дори и някой военен почитател с воайорска камера би могъл да го засече.

„Не — продължих наум. — Ако професор Махарал се е промъквал в тази база, би изминал целия път скрито.“

Посочих с пръст към картата и наредих:

— Аватар, събери микросеизмичните данни за посочения субрегион. Използвай томографска корелация на Шулман-Ватанаби и потърси некартографирани, подземни коридори, свързващи това място с онова.

Военната разузнавателна програма, в която бях влязъл, си я биваше. Но въпреки това се запъна, неспособна или нежелаеща да се подчини:

— Детайлно сеизмично проучване на въпросния район е правено преди осем години. По това време не са съществували никакви подземни проходи на местата, които посочихте. Оттогава систематичната сеизмометрия в района бе ограничена до наблюдения за опити за проникване от неоторизирани лица. Не са били засечени никакви изкопни работи.

Така. Значи по времето на построяването на базата не е имало тайни тунели, както и никакви опити на външни лица да се промъкнат в нея. Може би не бях на прав път?

— Чакай малко. А имало ли е изкопни работи от базата навън?

Трябваше да перифразирам въпроса няколко пъти и да принудя аватара да провери записите на охранителната система за микротрусове и звукови вибрации в околните скални пластове.

— А районите на базата със сеизмична активност над нормалната?

— Няма необяснима активност, по-голяма от петнадесет процента над нормалната.

По дяволите. Толкова с тази идея. Лошо. А ми се струваше добра.

Канех се да се откажа… но в последния момент реших да продължа по същия курс още мъничко.

— Покажи ми всички места с най-висока активност и приемливи обяснения.

Картата на подземното съоръжение и района около него разцъфна с припокриващи се една друга разноцветни ивици, показващи върховите нива на звукова и сеизмична активност през последните няколко години.

— Ето там — посочих аз. Районът по периметъра се уголеми към мен, ограден от ореол в червено и оранжево. Обяснението беше приложено (подпечатано и със съответната дата) и обясняваше, че е била наредена текуща програма за сондиране с цел взимане на проби за определяне на качеството на подземните води.

Проверката в отдела за защита на околната среда на базата обаче не показа никакви данни от тези проби! И още нещо — въпросният район се оказа максимално приближен до Урака Меса.

Бинго.

„Така значи, Риту. Татко ти е хакнал военна охранителна система и е подправил обяснение за сеизмична активност. Единственото прикритие, което му е трябвало, за да изрови дупката си. Впечатляващо!“

Естествено, това все още означаваше, че е трябвало да копае навън от базата. Какво е направил, откраднал е минно оборудване ли?

Не, имаше по-добро обяснение. По-лесен начин да се свърши работата.

Помислих си дали да не проверя в инвентарните списъци на базата дали някой не е правил дребни кражби от голем-хранилищата и да е използвал суровите заготовки на войници, за да ги използва вместо миньори. Но онези инспектори, които Чен забеляза в оръжейната… сигурно точно в момента се ровеха в списъците. Можеха да ме забележат, ако се промъкнех в същата база данни, независимо колко е подсигурен порталът.

Значи по-добре да отида лично. Да видя къде ще ме отведе тази следа.

Понечих да се изключа, но се поколебах. Очите ми бяха приковани в красивите глобуси, реещи се над бюрото. Те отговаряха на вниманието ми, като подмамващо, похотливо, сладострастно потръпваха и се уголемяваха. Отново свързан с широкия свят, почувствах как той ме привлича, вика ме, изкушава ме с възможностите си…

Да се свържа с Клара и да я успокоя, че съм жив.

Да вляза в резервния носител на Нел.

Да се обадя на инспектор Блейн и да проверя какво ново по случая „Бета“.

Да проверя полицейските сводки и отчетите на застрахователните компании за опита за саботаж в „Универсални пещи“ и да разбера дали продължавам да съм „главен заподозрян“.

Да помоля Пал да прати цяла армия от чудесните си пакостливи дубъли, които да ми помогнат, когато навляза — истински й уязвим — в опасната територия.

Исках да направя точно тези неща, а и много други, когато най-напред помолих малкия дубъл-маймуна на Чен, да ми осигури сигурен достъп до мрежата. Но сега се отказах.

Обаждането на Клара би могло единствено сериозно да я замеси в моите действия и евентуално да съсипе кариерата й.

Носителят на Нел? Какво би могло да има, което да не знам? Всичките ми дубъли изчезнаха преди дни. Последният — саркастичният абаносов — бе превърнат в керамични чирепи във вторник около полунощ. Тъй като никой друг не можеше да знае как да получи достъп, проверката щеше да означава само загуба на време. И което е по-лошото, би могла да предупреди враговете ми.

Колкото до атаката в УП, обвиненията вече, изглежда, се насочваха другаде. Новинарските емисии показваха нападение — водено от Блейн — на хора, които разбиваха вратите на наскоро затворения смахнат бар в Стария град на име „Дъгоцветен салон“. Разнищваше се някаква зловеща и сензационна приказка за конспирации, двойна игра и ритуално самоубийство. Шокираща картина на кремирана жена, заобиколена от собствените й препечени дубъли, подобно на клада на някакъв викингски воин, потеглил към Валхала с ескорт от принесени в жертва роби.

Други образи показваха маестрата на „Студио Нео“ Джинийн Уоммейкър, която се, мъчеше да удари воайорските камери, които бръмчаха около елегантната й глава, като същевременно отричаше да има каквото и да било общо с конспирацията с крясъци: „Това е инсценировка!“

Думите й ме накараха да се засмея…

… докато се сетих какво означават те. Аз не бях единственият балама, или единственият човек, набеден да бъде виновникът. По целия град се сриваха репутации — от религиозни фанатици през движението за еманципация на дубълите до доставчици на перверзии като маестрата. И никой не споменаваше трите имена, които ме тревожеха най-много.

Бета. Каолин. Махарал.

В паметта ми завинаги бе запечатан споменът как платиненият голем внезапно се появява на пустинната магистрала, за да ми види сметката. Заради нещо, което зная? Или може би заради нещо, което бях на път да науча, вероятно свързано с бившия партньор и приятел на Каолин, с когото в момента враждуваше. Станало е така, че съм се озовал право в средата на отчаяна битка между двама побъркани гении. При това дори нямаше значение, че Йосил Махарал е мъртъв! В днешно време обикновената смърт не ти дава никакви гаранции. Всъщност направо усещах ръката на Махарал, протегнала се от гроба, за да продължи войната. Да принуждава магната да прибягва до отчаяни мерки.

Още повече, че Махарал бе помагал при изграждането на съоръжението, в което се намирах. Като се имаше предвид склонността му към подли номера, бащата на Риту може би бе заложил серия капани срещу непредпазливите. Особено ако стоиш на едно и също място прекалено дълго време.

По-добре да съм движеща се мишена. Колкото и да ми се искаше да се мотая и да чета новините, наистина вече бе време да тръгвам.

Сгънах правителствения чадор и го втъкнах в колана си, след което се насочих на изток по коридора, който бях видял на картата — тунел, който би трябвало да свърши след около сто й петдесет метра с голямо хранилище — следвано от масивна скала.

Само дето не беше просто хранилище.

Наистина, имаше рафтове, натъпкани с безброй военни части и инструменти, следвани от фризери, съдържащи стотици празни заготовки, все още само омесени и невпечатани, готови да бъдат използвани от президента и шапкарите — ако им се наложи някога да се крият тук.

Погледнато с невъоръжено око, всичко бе претъпкано.

Моите очи обаче не бяха невъоръжени. Разузнавателната униформа, която носех, разполагаше с чудни инфрачервени скенери, детектори и доплери, които показваха движенията и завихрянията във въздуха. Не бях експерт в използването на подобни приспособления, но не бях и безпомощен некадърник. Учех се, докато търсех. А и освен това бе ясно към коя стена да вървя.

„Сеизмичните аномалии са идвали някъде оттук.“

Не очаквах да видя някакви очевидни следи, но мястото се оказа съвсем чисто. Въпросната стена се покриваше от наредени един над друг заключени шкафове, зад които нямаше нищо друго освен съвсем естествен камък.

„Коя купа сено да избере магарето? — чудех се аз. — А дори и да избера правилно, как ще мина оттатък? И какво може да ме очаква там?“

Сензорите не показваха особени разлики между отделните шкафове. Никакви спадания в температурата, никакъв въздух, който да се процежда от другата страна. Никакви издайнически следи от топлина.

„Махарал е направил всичко възможно при рутинните си обиколки охраната да не забележи нищо подозрително.“ Дори при цялата си арогантност да не би професорът да си бе представял, че може да завладее ТЕЗ и целите Съединени щати? Спотайването бе единственият приятел на Йосил. Нищо чудно, че се бе потрудил така здраво, за да развие това умение.

Докоснах малкото оръжие, което вървеше с униформата — лазер, който можеше да се настрои да служи и като инструмент на техник, и като снайпер. Изрязването на ключалките нямаше да е никакъв проблем… както и до гърба на всеки от шкафовете, докато не попадна на скрития проход — или не открия, че в хитроумните ми разсъждения има пукнатина.

Ами сензорите или капаните? Бих ли могъл да се промъкна, без да бъда усетен от противника (който и да е той), спотайващ се от другата страна на Урака Меса?

„Продължавай да мислиш и действаш така, сякаш Махарал е все още жив!“

Тунелът сигурно не бе използван от понеделник, когато професорът катастрофира. Останалите му големи би трябвало да са се разпаднали скоро след това, оставяйки след себе си потънало в тишина светилище, без никой, който да защитава тайните му.

„Звучи логично. Достатъчно сигурен ли си, за да си заложиш живота?“

Дори Махарал да бе мъртъв, Каолин се показа като активен, враждебно настроен и готов почти на всичко. Ами ако трилионерът вече беше тук и ме очакваше от другата страна?

Докато размишлявах върху следващия си ход, се сетих за една мъдрост, която ми предложи Клара:

— Когато се съмняваш, опитай се да не мислиш като някой безмозъчен герой от долнопробен филм.

Втурването право срещу опасността е едно от онези прекалено използвани филмови клишета, към които с религиозна страст се придържат осем поколения продуценти и режисьори с мъртви мозъци. Друго клише гласи така: „Героят трябва винаги да предполага, че властите са зли, безполезни или заблудени. Така действието продължава, понеже главният герой изобщо не си и помисля да вика за помощ.“

Два дни действах точно под влиянието на такова предположение. Но в края на краищата ченгетата бяха по петите ми! Официално като на „материален свидетел“, но очевидно бях насаден да ме обвинят за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Да не споменаваме и факта, че някой се опита да ме вдигне във въздуха.

При това на два пъти!

Въпреки това нещата се променяха. Полицията и военните очевидно бяха объркани от ракетното нападение срещу дома ми. Със сигурност някои от тях бяха достатъчно честни и компетентни, за да разберат, че в цялата афера има няколко пласта под повърхността. Ами ако им покажа как Махарал е проникнал в системата им тук в базата, злоупотребявайки с доверието им и отваряйки си задна вратичка за лично ползване? Това може би щеше да изчисти името ми. Бих могъл дори да получа и награда за доносник!

Да предположим, че се обадя на адвокатката си и я накарам да уреди среща. Да извика коменданта на базата заедно с представител на Отдела за защита на човека и лицензиран Честен свидетел, за да е сигурно, че нищо не може да се потули… Би било голямо облекчение да разкажа всичко. Цялата история, такава, каквато я знам. Просто да изложа всичко. И да оставя нататък да се заемат батальони професионалисти.

И все пак при тази мисъл стомахът ми се бунтуваше. Не ми се струваше правилно!

Все още бях под въздействието на гнева и адреналина — нищо друго не би било в сила да ме накара да издържа през последните няколко дни. Негодуванието е наркотик, който гори бавно и силно. И може да се изпита пълно единствено в органично тяло.

Аз срещу Бета. Аз срещу Каолин. Аз срещу Махарал. Лошите, всеки по свой начин гениален в злото си. Не ме ли правеше тяхната омраза герой? Равен на тях?

Тази мисъл ми помогна да се съвзема.

И да реша какво трябва да направя.

— Героят е онзи, който си свърши работата, Албърт — бе казала веднъж Клара. — Действай храбро, когато е необходимо. Смелостта е последното средство, когато интелигентността се провали.

„Добре, добре“ — помислих си. Чувствах как смирението преминава през мен като пречистване.

„Човек трябва да знае границите на способностите си, а аз съм излязъл много извън своите.

По дяволите, та аз дори не съм достоен противник на Бета! А Каолин и Махарал определено са много над моята категория.

Добре тогава. Време е да бъда гражданин. Да се захващам за работа.“

Хуманоидна форма, по-висока от човек, се появи иззад намираща се недалеч автоматична пещ и се затътри към мен с разперени ръце.

Визьорът на униформата ми се покри с предупредителни диаграми и покри силуета на голема с блестящи аури и символи, които може би означаваха нещо за обучен войник. Но яркият поток данни само ме обърка. Вдигнах визьора от лицето си…

… и моментално ме удари остра миризма. Прясно опечена глина. Ако бях разчитал на собствените си сетива, вместо на взетото на заем армейско оборудване, обонянието ми щеше да ме предупреди по-рано.

— Спри! — предупредих го аз и хвърлих чадора, който се бе заплел в кобура на оръжието ми. Накрая успях да измъкна лазера и трескаво затърсих предпазителя. Нараненият ми палец, мокър от пот, едва действаше. Ръкавиците също пречеха.

— Не се приближавай. Ще стрелям!

Големът продължи да се тътри напред, като ниско ръмжеше. Нещо не беше наред с него — може би проблем при впечатването или прекаленото бързо изпичане. Каквато и да бе причината, не възнамеряваше да забави крачка или да спре да се разберем нормално!

Внезапно се оказах пред избор.

„Опитай да се измъкнеш. Или стреляй. Не можеш да направиш и двете.“

Предпазителят изщрака. Пистолетът внезапно затрепери с вдъхваща доверие мощ. Избрах.

Горещият лъч мина през голема, отряза едната му ръка и ужили тялото.

Нададох рев й се хвърлих напред. Тежката фигура се сблъска с мен, докато вдигах ръка.

Лош избор.

41. О, не, господин Ръце!

— Знаеш ли, Албърт, че първите форми на живот може би са били от глина?

Проклетият призрак на Йосил не престава да говори. Дрънка, докато мъченията, причинени от неговото разтягащо душата устройство, стават все по-жестоки и по-жестоки. Отчаяно горя от желание да смажа сивото му привидение. Да прогоня неестественото му витаене. Да го пратя да се съедини със създателя си, когото бе предал и убил само преди дни.

Разбира се, той иска точно това — гнева ми! За да ми даде точка, върху която да се фокусирам. Болката ще е центърът, около който да се въртя, докато всичко останало се руши.

— Един шотландец изказал тази идея преди по-малко от век. И тя наистина е много умна.

По онова време биолозите били съгласни, че богатият бульон от органични съединения трябва да се е формирал на Земята почти веднага щом планетата се е охладила достатъчно, за да има океани. Но какво станало после? Как всички онези свободно носещи се аминокиселини и други подобни се организирали в стабилни, самокопиращи се единици? Клетките, съдържащи ДНК и средствата за делене не се появяват просто така! Нещо трябва да им е дало начално ускорение!

Това нещо може да са били огромните пластове полупропусклива глина, простиращи се по дъната на океаните и предлагащи огромни райони от разнообразни повърхности, защитаващи струпванията на молекули. Осигуряващи образци за първите организми. И поставили някои от тях на пътя към величието.

Сивият призрак на Махарал се излъчва и се удря по гърдите.

— И пътят ще завърши обиколката си, когато се върнем към оригиналната си форма! Не органични същества, а скулптирани от минералната плът на самата Майка Земя! Не го ли намираш за интересно?

Единственото, което ме интересува, е как да се измъкна оттук — особено когато машината праща следващата вълна натиск по гръбнака ми, кара ме да се извивам в ремъците и да искам да впия ръцете си около врата на Йосил. Ще му смеля безсмъртните кокали толкова добре, че никой от атомите в тях да не успее да намери съседа си!

От някъде недалеч… по-близо от недалеч… идва резонантен отговор.

„Точно така, братко.“

Гласът не е плод на фантазията ми. Зная, че това е малкият оранжево-червен голем, когото Махарал впечата от мен преди няколко часа. Мислите му текат към мен на приливи и отливи, сливайки се с моите. Това трябва да е част от сложния експеримент на дубЙосил и той изглежда страшно доволен. Сега, след установяването на връзката, следващата фаза е тест на паметта. Добре ли си спомням нещата, които „аз“ никога не съм научавал?

С плавен жест той праща към мен стотина мехура. Те се реят пред очите ми и изобразяват всичко — от лунни пейзажи до най-новата робохокей игра. Погледът ми пробягва против волята ми през картините, спира се на онези, които ми изглеждат познати. Мехурите заискряват, когато разпозная съдържанието им…

… гръцка урна за вино от времето на Перикъл…

… пищна фигурка на Венера от палеолита…

… теракотена статуя в цял ръст на древен китайски войник, подарена на Йосил от благодарния Син на небето за работата му при разкопките в Ксиан…

Не само че разпознавам образите, но и си спомням, че Махарал ми ги е показал в частния си музей. Малкият червен по някакъв начин ме захранва със спомени без помощта на сифтера и дебелите криокабели! Ние си прехвърляме един на друг, и в двете посоки, независимо че сме разделени от двадесет метра и дебела стъклена стена.

Значи това не е просто желание за създаване на копие от копието. Не е поредният индустриален процес в „Универсални пещи“. Махарал се опитва да постигне нещо друго — нещо по-голямо!

Сивият призрак възбудено и радостно дърдори над резултатите от теста. За известно време те му доставят повече удоволствие дори и от лекциите му по еволюционна глинистика. Стискам очи и се мъча с всички сили да изключа гласа му. Да потуша раздразнението и гнева! Той очевидно иска да бъда полудял от омраза — емоционално състояние, което лесно се поддава на моделиране и контрол. Толкова, чисто, че да е способно да пробие границите на единствения съсъд. На единственото тяло.

Трябва да се съпротивлявам. Но за мен е много трудно да не мразя. През няколко минути отвратителната му машина остъргва псевдоневралните ми центрове, пробожда с агонизираща болка изкуственото ми тяло, провокирайки рефлекса на сьомгата — страстното желание да си вървя вкъщи. Да се върна. При Оригинала си. Оригинала, който той унищожи с ракета във вторник, около полунощ.

Така бе казал на малкия червен. Че ме е убил. За да успее да проведе експеримента си, той е отстранил „котвата“ с надеждата, че вместо към нея двете копия ще се стремят едно към друго.

Разбирам го. Целта му е да накара една Постоянна вълна да отеква през открито пространство. Постижение е, няма съмнение. Като да накараш един електрон да заема цяла стая с едно-единствено, изумително квантово състояние. Но защо? Каква е целта?

Не може да се стреми към Нобелова награда. Не и след като се е самоубил и е извършил убийство, за да достигне целта си. Дали е достатъчно луд, за да смята, че може да пази тайната безкрайно? Тайните в наши дни са като снежинка — редки и трудни за запазване.

Залогът трябва да е по-голям. Нещо, което смята да използва на практика. При това скоро.

Усещам съгласието на малкия червен — другата моя половина. С всяко пулсиране на голямата машина се чувстваме по-близко един до друг. Като една личност, съединена отново. И все пак…

… и все пак има и нещо друго. Нещо извън нас. Нещо, едновременно познато и чуждо. Продължавам да долавям нещо, което прилича на ехо… на проблясващи слънчеви отражения в далечни басейни. Дали те също са част от плана на дубЙосил?

Може би не.

Това ми дава малко надежда.

— Много добре, Албърт — тананика си побърканият сив, докато гледа някакви разпечатки. — Профилите ти на наблюдател са чудесни, приятелю!

Навежда се над мен да ме погледне в очите.

— Повтарял съм този експеримент безброй пъти, Албърт, в опит да създам самоподдържащ се душевен резонанс между два почти идентични дубъла. Но от собствените ми копия никога нищо не се получаваше — нали разбираш, полето На егото е пропукано. Прекалена липса на доверие в себе си. Страхувам се, че съм го наследил. Често върви свързано с гениалността.

— Дори и когато го казваш за самия себе си — Отговарям аз. Но Йосил не обръща внимание на хапливата забележка.

— Моите собствени големи никога не го правят. На първо място ми трябваше някой, който копира чисто. Затова още преди години започнах да отвличам дубълите ти. Но не беше никак лесно, особено в началото. На няколко пъти почти да се разкрия и трябваше да унищожавам твоите сиви, вместо да ги оставя да се махнат. Ти ме принуди да изуча цял нов комплект ловки умения, Албърт. Но най-накрая бяхме готови да се заемем със сериозната работа.

— И напредваме много успешно, нали?

Той ме потупва по бузата и съм принуден да удвоя усилията си да не давам воля на гнева си.

— Разбира се, ти не си спомняш, Албърт. Но в ръцете ми ти опозна нова духовна територия. Очевидно на нас двамата ни е писано заедно да правим историята.

— И тогава достигнахме до пречката! — възкликна той. — Ефектът на наблюдателя, нали помниш? Твоят оригинал продължаваше да влияе на душевното поле, да те държи закотвен към тази плоскост на реалността, намесваше се всеки път, когато се опитвах да издигна двойния резонанс на ново ниво. Най-сетне разбрах какво трябва да направя, за да реша проблема. Трябваше да елиминирам органичния Албърт Морис!

ДубЙосил със съжаление клати глава.

— Само че открих, че не съм в състояние да го направя. Не и докато собственият ми органичен мозък е обременен с прекалено много спирачки — съвест, състрадание, етични принципи, наред с мекушавите страхове да не бъда хванат. Мразех се за това! Да стоя с възможно решение и средства, но без воля да довърша работата!

— Моите… искрени съболезнования за проблема ти.

— Благодаря. Но дори това не бе най-лошото. Не след дълго моят партньор и приятел Енеас Каолин започна да ме подлага на натиск. Да настоява за резултати. Да ме заплашва. Да подклажда естествената ми склонност към параноя и песимизъм. И само не ми казвай, че разбирането, и приемането на тези чувства е в състояние да ги премахне! Логично или не, те направо те изяждат отвътре. Започнах да сънувам, Морис. Сънища за възможен начин да заобиколя дилемата си. Сънища за смъртта и възкресението. Те едновременно ме плашеха и вълнуваха! Питах се — какво се опитва да ми каже подсъзнанието ми? И тогава, миналата неделя, внезапно разбрах какво означават сънищата ми. Осени ме, докато впечатвах ново копие… това копие, Албърт. — ДубЙосил се удря отново в гърдите. — В един миг всичко ми стана ясно, видях цялата картина в пълния й блясък и знаех какво трябва да се направи.

Успявам да изръмжа:

— ИстЙосил я е видял също. В същия миг, обзалагам се.

Сивият се смее.

— О, точно така, Албърт. И това сигурно го е ужасило, защото след това поддържаше дистанция и отбягваше това копие. Дори докато работехме заедно тук, в лабораторията. Не след дълго измисли някакъв предлог да се качи горе до вилата. Но аз знаех какво е намислил. Как бих могъл да не зная? Усещах, че създателят ми се готви да избяга.

Обертон на изумление минава през Постоянната вълна и болезнено вибрира между мен и малкия червен. Въпреки че аз/ние усещахме нещо подобно… да го чуеш, изказано на глас, беше невероятно странно.

Горкият обречен истЙосил! Едно е да виждаш смъртта да идва към теб в образа на собственото ти творение. Част от епичната традиция на човечеството е, в края на краищата, Едип и баща му. Барон Франкенщайн и неговото чудовище. Уилям Хенри Гейтс и Уиндоус ’09.

Но съвсем друго е да разбираш, че убиецът ти ще бъде твоят собствен „аз“. Същество, което има всеки твой спомен, разбира всеки твой мотив и се съгласява с теб почти във всичко. При което и най-малката вибрация на Постоянната вълна е идентична с твоята!

И все пак в глината е било отприщено нещо, което никога не би се проявило напълно в плътта. Нещо безмилостно, на ниво, което не бих могъл да си представя.

— Ти… си напълно луд… — задъхвам се. — Трябва ти… помощ.

В отговор сивият призрак кимва, почти приветливо.

— Да. Звучи правдиво. Поне според социалните стандарти. Само резултатите биха могли евентуално да оправдаят крайните стъпки, които предприех. Виж какво ще ти кажа, Албърт. Ако експериментът ми се провали, ще се предам за принудително лечение. Справедливо ли ти се вижда?

Той се смее.

— А дотогава да се придържаме към предположението, че зная какво правя, какво ще кажеш?

Преди да успея да му отговоря, един особено силен импулс от душеразтягащата му машина ме хвърля в гърчове и гръбнакът ми се извива от болка.

През цялото това време една част от мен остава спокойна и бдителна. Мога да видя как дубЙосил подготвя следващата фаза от експеримента си. Първо избутва настрана стъклената преграда, разделяща лабораторията, и поставя на нейно място някаква висяща платформа, окачена на кабели за тавана. Внимателно я центрира по средата между мен и другото ми его, малкия червен. Тя се люлее напред-назад като махало, разполовявайки помещението.

След няколко секунди треперенето от последния импулс на машината отшумява достатъчно, за да мога да произнеса въпроса, който напира най-силно в съзнанието ми.

— Как… какво… всъщност… се опитваш… да постигнеш?

Едва след като е напълно доволен от разположението на люлеещата се платформа, големът-ренегат се обръща отново към мен. Този път изражението му е замислено, гласът му звучи почти искрено. Дори омаяно.

— Какво се опитвам да постигна ли, Албърт? Защо, та моята цел е очевидна. Да завърша работата на живота си. Целта ми е да открия съвършената копирна машина.

42. Дитериората

Здрач се спуска над града. Тичам по покрива на сградата, следван по петите от шарените Бесни, заканващи се да ме пръснат на чирепи. Обръщам се към вратата към покрива, похарчвам един от последните си изстрели, който опразва стълбището, като сваля най-близкия ми преследвач заедно с няколко дървени стъпала, около метър парапет и огромно парче древна мазилка. Останалите се оттеглят ужасно бързо.

Докато си поемах дъх, видях, че за момента съм заел чудесна отбранителна позиция. Въпреки това те сякаш имат неизброимо количество подкрепления и начини да ме обградят — ако имат време.

Времето бе едно от многото неща, които ми липсваха — наред със съюзници и амуниции. Да не споменавам бързо пресъхващия запас elan vital, който щеше да ми стигне в най-добрия случай още няколко часа.

„Прекалено съм стар за подобни неща“ — помислих си аз. Чувствах се баят като хляб, излязъл от пещта преди седмица. Многоцветните гадове все още бяха долу. Чувах трескавите им движения под себе си. И приглушените гласове, оживено обсъждащи как да се доберат до мен.

Защо аз?

— Цялата игра далеч надхвърляше типично бандитско нападение. Не можех да си представя каквато и да било причина да прахосаш толкова много пари, за да унищожиш евтин кухненски зелен на мъртъв частен детектив.

„Освен ако Каолин не ми е бесен, че не съм спазил уговорката.“

Изглеждаше доста зловещо. Нападателите удариха точно в мига, когато палоидът — горкият дребосък! — спомена за предявяване на иск срещу Енеас за прозрачност и че трилионерът трябва да бъде принуден да отвори документацията си и записите от камерите, а може би дори да се яви лично. Възможно ли бе това да е накарало отшелника да предприеме тези отчаяни мерки?

„Може би Каолин не е изпратил тези главорези за мен, а за да измъкнат снимките.“

В джоба ми лежеше ролката снимки, направени от царица Ирена по време на срещите й с „вайс Колинс“… съконспиратора, когото бе мислила за Бета, но за когото по-късно се разбра, че под хитроумния си грим носи платинена кожа. Инстинктивно бях грабнал снимките от Пал, когато стрелбата затихна за момент. Спасяване на доказателствата — добър рефлекс за детектив. Но може би в момента Бесните нямаше да ме преследват, ако бях оставил ролката!

Палоидът би трябвало да бъде онзи, който да грабне филма и да побегне! Никога не биха успели да пипнат, малкия дубъл-пор. Само че бягството не бе сред основните характеристики на приятеля ми. И сега Пал никога нямаше да има спомените му.

Много лошо. Макар и да бяхме двойка еднодневки, определено си бяхме прекарвали добре деня.

Изритах вратата, отчаян. „Трябва да има начин да се махна от този покрив!“

Докато продължавах да се ослушвам за нова атака, отстъпих малко назад от ръба, за да погледна към потъващия в здрач град — може би последният ми поглед към света. Може би тъкмо в този момент на север и на запад истинските хора седяха на верандите си, отпиваха от студените си питиета и гледаха залеза, очаквайки другите си половинки — аз-овете им, пратени да работят сутринта с обещанието за континуитет с прехвърляне като награда за изпълнения с тежък труд ден.

Това е чудесно. Това е честно. Но къде е домът, в който аз да се върна?

Мърморенето долу на стълбите се превърна в шумна караница. Добре. Може би командването им се беше объркало от касапницата, която двамата с Пал устроихме в апартамента. Или това беше уловка, докато се подготвят за обграждаща маневра.

Рискувах и изтичах към парапета, за да погледна надолу към ръждивия пожарен изход. Нямаше никого. Поне засега.

На отсрещния край на покрива имаше паянтова барака, направена предимно от тел. В нея помръдваха и гукаха малки сиви птици. Гълъбарник. Две хуманоидни фигури — възрастен и дете поправяха част от стената му. И двамата носеха изтъркани дрехи, подходящи за дрипавата обстановка, но цветът на кожата им бе с невероятно реалистичен сиво-кафяв оттенък… почти кафяв. Може би бе илюзия от бързо отслабващата светлина. Въпреки това побързах да се махна колкото се може по-бързо. Ако бяха истински, не исках да ги излагам на опасност.

Върнах се при стълбището точно навреме, за да хвана двама гладиатори на розови и червени ивици, които се опитваха да преодолеят разбитите стълби с помощта на въжета, закрепени за тавана с абордажни куки. Откриха огън, но въжетата им пречеха да се прицелят добре. Направих ги на парчета, които паднаха чак във фоайето на шест етажа под мен.

„Само един патрон“ — помислих си, като проверих оръжието си. Хрумна ми също, че изкусно замисленият бедняшки квартал не е толкова точно подобие, колкото са си мислели дизайнерите му. Дори и в най-черните дни на миналото рано или късно са щели да се появят ченгета — стрелбата се бе проточила прекалено дълго. Но не и тук. Не и в наши дни.

„Е, имаше своя шанс, Зелчо. Трябваше да се обадиш на инспектор Блейн. Да го накараш да прати биячите си от АП да те измъкнат. Но си същият като Пал. Той не може да престане да се бие, а ти трябва да направиш всичко възможно, за да надхитриш силите на мрака. Сам-самичък, ако е възможно.

Дори когато си пълен невежа.“

Вярно беше! Повече, отколкото разбирах. Точно в този момент настроението ми неволно го издаваше. Независимо от всичко аз се чувствах странно… щастлив.

О, няма нищо по-героично от това да привличаш към себе си вниманието на могъщи врагове. Нищо не може по-сигурно да ти осигури чувството, че си важен в този свят. Може би именно затова конспиративните теории са толкова популярни сред неудачниците. В такъв случай това не бе заблуждение. Могъщият Енеас Каолин очевидно бе готов да жертва маса наемници; само за да докопа малкия ми зелен порцеланов задник.

Какво пък, дайте ги насам! Хей, нищо не може да се сравни с драмата на последната съпротива.

„А може би… — Мисълта бе прекалено горчива, за да си я призная. — Може би в края на краищата съм Албърт Морис.“

Всъщност едно-единствено нещо разваляше самодоволното напрежение на момента. Не фактът, че всичко би могло да приключи след няколко минути във вихъра на битката. Това можех да го приема.

Не, това бе един от онези странни, кратки пристъпи на главоболие, които започнаха през последните няколко часа… отначало толкова слаби, че едва ги забелязвах, но усилващи се с всеки нов пристъп. Минаваха през мен като горещ вятър и продължаваха само минута-две, изпълвайки ме с необяснимо чувство на клаустрофобия и безпомощност, след което изчезваха без следа. Може би бе страничен ефект от удължаването на живота ми. Нямах представа какво да очаквам, когато срокът ми най-после изтече. Знаех само, че този допълнителен ден бе много по-интересен от разтварянето в кал.

Благодаря, Енеас.

Тих шум откъм изток привлече вниманието ми. Изтичах натам и погледнах през парапета. Десетина Бесни се мъчеха да се покатерят по пожарната стълба колкото се може по-тихо. Ръждясалата метална рамка обаче скърцаше и пукаше и пращаше усилията им по дяволите. Изглеждаше толкова паянтова, че с малко късмет щеше да се разпадне всеки момент и те да се разбият на парчета долу на тротоара.

Дали да не дам рамо на този късмет? Един точен изстрел можеше да избие няколко болта от тухлената стена и да предизвика верижна реакция, може би да откачи цялата стълба.

Или може би не. Реших да запазя последния си патрон поне още минута-две.

Бързата проверка на южната стена разкри втора групичка. Тези обаче бяха оборудвани с котки и накрайници на пръстите и се катереха по трудния начин, забивайки едно след друго остриетата в ронливия хоросан. Бях поласкан от вниманието им повече от всякога. И изгарях от желание да им отговоря подобаващо.

Ниска, доста неустойчива на вид стена ограждаше покрива. Така че натиснах… и изпитах неописуемо удоволствие, когато тя поддаде. Повече от метър тухлена стена рухна надолу, последвана от задоволителни писъци. Затичах се покрай края и с ритници и блъскания пратих още секции от стената върху катерачите, след което побързах да се върна при стълбището.

Половин дузина фигури се хвърлиха на земята, когато размахах пушката. Това щеше да ми спечели около минута. Обърнах се и се втурнах отново да проверя пожарния изход на източната стена.

Групата вече бе приближила. Толкова, че вече нямах друг избор. Докато куршумите свистяха покрай ръба на покрива, вдигнах ударника, избрах си цел и изстрелях последния си патрон.

Двама големи изкрещяха и ръждивата конструкция изстена, когато един болт изхвръкна… последван от втори.

Но стълбата не се срути. Древните са строили добре, да ги вземат мътните.

Не ми оставаше никакво време. Какво да правя? Къде да скрия филма на Ирена? Щяха да претърсят всеки сантиметър веднага след като ме смажат…

Изведнъж се сетих за гълъбарника. Може би ще успея да го закрепя за крака на някоя птица и да я пусна да отлети и да се върне, след като главорезите са си отишли…

Внезапно около мен заваляха куршуми. Видях над западния парапет да се подават ръце и глава. Метнах се към кабината на стълбището и избегнах заплахата, само за да видя как от източната стена също се подават ръце.

„Е, остава ми едно-единствено нещо. Да изтичам към ръба, докато все още мога! Някой минувач може да ме види как се размазвам долу. С малко късмет, ще вземат филма, а вероятно и главата ми с надежда да получат награда. Идентификаторът ми ще ги насочи към Албърт… или Клара…“

Изгледите бяха отчайващо малки, но това бе единственото, което можех да измисля, докато на по-малко от метър от мен откъм стълбището се разнасяха гласове. Куршумите летяха едва ли не от всички посоки и се сипеха върху тясното ми прикритие.

Прибрах крака, готов да спринтирам като за световно…

… и спрях в мига, когато се разнесе друг звук, прераснал за секунди от нищо в оглушителен шум.

Рев на двигател.

Дубълът, който стреляше по мен, се обърна, зяпна и с вик, полетя някъде надолу.

На негово място се появи машина. Компактна, лъскава и мощна — купе в синьо и, бяло с насочени надолу двигатели в трите му края и надпис „Харли“ на носа.

Лъскавият небециклет се завъртя, обтекателят се вдигна и една фигура небрежно ми махна. Бежовият й спирален мотив напомняше на перка на самолет.

Бета. Ето значи къде беше изчезнал в разгара на битката!

Той ми се ухили и посочи тясното място зад пилотската седалка.

— Е, Морис? Идваш ли?

Ако щете вярвайте, но за секунда се поколебах — чудех се дали паважът долу не е по-доброто решение.

След това, избягвайки куршумите, се затичах към предлаганото ми от вечния ми неприятел убежище.

43. Отвлечени от големи

Представете си неподражаемата Фей Рей, гърчеща се безпомощно в желязната хватка на Кинг Конг. Сигурно съм изглеждал по същия начин, когато гигантският голем ме помъкна от подземното хранилище, хванал ме с единствената си оцеляла ръка. Отказах се да се съпротивлявам безполезно срещу този бегемот и се опитах да се отпусна… да успокоя бясно биещото си сърце и да охладя хормоните, нахлули в кръвта ми. Не беше лесно.

Когато е бил в опасност, пещерният човек изобщо не си е задавал въпроса „Истински ли съм, за да има чак такова значение?“ Но аз често го правя. И ако отговорът е „Всъщност не“, съм способен да посрещна смъртта с апломб, характерен единствено за героите. Но ако отговорът е „да“, страхът става неизмеримо по-голям! Точно в този миг можех да усетя жлъчката, течаща в стомаха ми. След като видях къщата си и градината си изгорени, нямах желание да карам Клара да ме оплаква два пъти.

— Къде… ме носиш? — едва поемайки си дъх, попитах аз. Чудовището само изсумтя в отговор. Сладкодумник. На всичкото отгоре смърдеше от някакво разваляне, станало преди или по време на впечатването.

Носеше ме през огромното хранилище покрай рафтове, отрупани с безброй инструменти и оборудване… с всичко, което би било необходимо, ако, да кажем, няколко десетки важни клечки решат да се укрият завинаги под земята от някакво ядрено-био-кибер-керамично бедствие на повърхността. Намирахме се почти до изхода, когато от залата пред нас се разнесе думкане. Похитителят ми спря.

Заслуша се. Аз също. Приличаше на звук от маршируващи крака.

Явно в главата на чудовището се завъртя нещо друго освен тъпото бумтене. То взе решение и отстъпи в сенките. Появи се процесия от глинени войници.

Влязоха в колона по един, в армейски камуфлажни цветове и все още сияещи от автоматичните пещи. Големи — огромни големи, — облечени и екипирани за бой.

Дали някой не бе активирал някое резервно подразделение? Може би за да търси мен? Изкушавах се да извикам и да помахам с ръка, при положение че сред тях имаше и Клара.

Само че не я виждах.

Научаваш се да виждаш отделните признаци… нещо характерно в стойката, в походката или в поклащането на бедрата. Можех да различа Клара на неясния образ на спортна камера сред цял взвод омазани с кал четириноги, покрити с отражателни плочи на стегозавърска броня. Костюмите нямат значение. Предполагам, че е нещо в движенията й.

Не, нямаше я сред тези тук. Всъщност те всичките се движеха по почти еднакъв начин, крачеха наперено като нея, но по-арогантно. И може би малко по-зловещо. Имаше позната нотка, но не бях в състояние да определя точно в какво.

Не извиках. Тридесетината бойци минаха покрай нас и се насочиха към мястото, където стоях преди чудовището да ме похити. И тогава за пръв път се запитах дали всъщност това нещо не се опитва да ми помогне?

Скоро чух звуци от разкъсван метал! Похитителят ми ме дръпна от сенките, достатъчно, за да видим унищожаването на няколко шкафа! Бойните дубъли ги атакуваха, изтръгваха вратите, изхвърляха съдържанието им настрана и търсеха… търсеха…

… докато един от тях не нададе вик. Задната стена на шкафа се отвори с шумно съскане и разкри черна празнина там, където по принцип би трябвало да се намира каменна стена.

Знаех си!

Разбира се, задоволството ми бе смесено. Това означаваше, че все още ставам за сносен частен детектив. Означаваше също, че съм пълен идиот, задето не съм повикал властите досега! А сега…

А сега? Докато се чудех, грамадният голем ме подхвана със здравата си ръка и пое в обратната посока, извън хранилището.

Зад нас чух стрелба на лазери и фазо-мазери! Ниски, заплашителни бучащи звуци, следвани от внезапни пукания и пращене на трошаща се скала… и пляскане на топла, влажна глина в стената. Явно бойните дубъли се бяха натъкнали на нещо в тунела. Отбранителна система. При това силна.

„А ти беше готов да се втурнеш направо през него. Глупак“ — укорих се аз.

Само да можех да се обадя! Но чадорът бе останал при шкафовете. А голямото чудовище ме мъкнеше в противоположната посока, през дългия коридор към острата миризма на прясно изпечени души.

Влязохме в помещение, изпълнено с луксозни фризери и пещи — от онези, които използва елитът, оборудвани с най-висококачествени сифтери на Постоянната вълна. Още материали за каймака, ако му се наложи да се спотайва тук, докато останалите от нас хвърлят топа далеч горе. Няколко фризера зееха отворени, а съдържанието им бе наскоро извадено. Високоскоростната пещ съскаше и пухтеше, изстивайки след изпичането на голяма серия — по всяка вероятност групата воини, които в момента си пробиваха с бой път през тунела под Урака Меса.

Но къде беше архетипният източник, архито? Онзи, който бе направил впечатването? Очевидно това не бе работа на военната полиция. Опитах се да открия с поглед копирната машина. Завихме зад един ъгъл.

От позицията си, напъхан под гигантската ръка, смътно видях някаква фигура, изпъната на мястото за оригинала на копира. Над нея се бе навела друга и държеше някакъв зловещ инструмент.

Големият голем, който ме носеше, нададе вик и нападна!

Стоящата фигура се обърна, посягайки за оръжието си… но тримата се сблъскахме преди да успее да извади пистолета. Стоварихме се на пода.

„Моят“ голем трябваше да използва ръката си, за да се бие със здравия боен дубъл, така че се претърколих свободен настрани колкото се може по-бързо, след което скочих на крака и разтрих натъртените си ребра. Битката бе в разгара си. Двата чудовищни голема се налагаха с ужасяващи ревове!

Истинските хора най-напред, спомних си уроците от училище. Изтичах към лежащата по гръб фигура… и ахнах, като познах Риту Махарал! Беше в съзнание — трябва да си в съзнание, за да правиш добри копия — но отначало, докато развързвах отвратителните ремъци, не ме позна. После задавено изстена:

— Ал… Ал-бърт!

— Що за копеле ти направи това? — изругах аз. Мразех онзи, който го бе сторил. Принудителното копиране — душекрадството — е особено гаден вид изнасилване. Щом я развързах, я вдигнах от масата и я занесох до стената, колкото се може по-далеч от биещите се титани. Тя се притисна в мен, зарови лице в рамото ми и захлипа.

— Тук съм. Всичко ще се оправи — опитах се да я успокоя, без да съм сигурен дали ще мога да спазя обещанието си. Оглеждах се за възможни пътища за бягство от стаята, докато „моето“ едноръко чудовище налагаше другия голем. Същият, който се бе навел над Риту, за да…

Погледнах към пода, където лежеше изпуснатият инструмент. Не беше някакво устройство за мъчение, а медицински пулверизатор, пълен с някаква пурпурна смес. Запитах се… дали първото впечатление не ме беше подвело. Ами ако големът бе просто лекар и се беше опитвал да помогне на Риту?

Лазерният пистолет се мяташе по пода, ритан от гигантите, които крещяха, дърпаха се и се деряха един друг. Дали да не се опитам да го грабна? Нямаше да е лесно сред тези мятащи се крайници. А и дори да успеех, кой дубъл да застрелям? Първия или втория?

Докато Риту неудържимо трепереше в ръцете ми, проблемът се реши самичък с две последни силни изпращявания. Двата военни голема внезапно се разтресоха и останаха неподвижни.

— Е, аз ще…

Отне ми известно време, за да се освободя от клетата разчорлена Риту и да я поведа след себе си към двете тела, които вече бяха започнали да тлеят на пода. Приближих предпазливо, макар че тя се опитваше да ме задържи.

Похитителят ми — буцата с едната ръка — очевидно безжизнен, лежеше върху другия.

Вратът на онзи отдолу, който се готвеше да инжектира на Риту лекарство или отрова, бе извит под невъзможен ъгъл. Но в него бе останала искрица живот. Очите проблясваха и ме гледаха подканващо.

Въпреки страха си (и френетичното теглене на Риту) приближих още.

Едното око ми намигна.

— Здрасти… Морис — разнесоха се стържещи думи.

— Наистина… трябва… да спреш… непрекъснато… да вървиш… по петите ми.

По гръбнака ми минаха ледени тръпки.

— Бета? Велики Рава Пражки! Ти пък какво правиш тук?

Кикот. Подигравателен и пренебрежителен. Прекалено добре го познавах.

— Ох, Морис… понякога си… толкова тъп. — Подобието на врага ми се закашля и изплю храчка с отвратителна, миришеща на смърт глазура. — Защо не попиташ… нея?

Блестящите очи се насочиха към Риту.

Погледнах дъщерята на Махарал.

— Мен ли? Защо трябва да познавам това чудовище! — изстена тя.

ДубБета отново се закашля. Този път думите му излизаха смесени с варовито предсмъртно стържене.

— Наистина защо… Вети…

Очите угаснаха.

Предполагам, че в миналото е имало някакво чувство за удовлетворение, когато гледаш как най-злият ти враг умира пред очите ти. Или най-малкото чувство за завършеност. Но двамата с Бета си го бяхме правили един на друг — като си разменяхме загадъчни реплики — толкова пъти, че сега можех да го гледам единствено с чувство за пълно безсилие.

— Мамка ти! — Изритах едноръкия голем. Онзи немият, който очевидно през цялото време бе искал да спаси мен и Риту. — Защо ти трябваше да го убиваш? Имах въпроси към него!

Обърнах се отново към Риту, която продължаваше да трепери и очевидно не бе във форма за разпит.

Автоматичната пещ до нас отново забръмча и със съскане мина в активен режим.

Никой не я беше молил да го прави, доколкото можех да кажа.

Звукът не ми харесваше.

44. Дубълът и махалото

Ехото… странното ехо отвън… продължава да се усилва, появява се на всеки няколко минути. Всеки път, когато голямата машина праща поредната си „резонантна“ вълна, аз/ние долавям загатване за нещо, което ми/ни се, струва едновременно друго и познато. Едновременно окуражително и ужасяващо.

О, господи… ние/аз тъкмо започнахме да свикваме да бъдем слети. Двойствено състояние… едно съзнание в две тела — сиво и червено, — преливащо от едното в другото, впечатващо ги непрекъснато. Два емулирани мозъка, свързани не само с общ душевен образец, но и с една и съща активна Постоянна вълна, звъняща през празното пространство между нас.

Пространство, където се готви да седне сивият призрак на Йосил Махарал — на платформата, която се люлее напред-назад, минавайки на равни интервали между Сивия и Малкия червен.

Има нещо познато в ритъма на махалото… свързан е с ритъма на нашите душевни избликвания. Не е съвпадение. Обзалагам се.

„Няма грешка“ — съгласява се Малкия червен някъде извън сивия ми череп. Чувствам го не по-различен от всеки от многобройните вътрешни гласове, които звучат в него през целия ден.

Странно.

— Каза, че създаваш съвършения копир — обръщам се към дубМахарал, за да го накарам да проговори. Дори неговите противни лекции смекчават ужаса от чакането. Или може би просто изглинвам малко време.

Призракът вдига глава над пулта и поглежда към мен. Зает е, но никога прекалено много, за да не може да се поперчи.

— Наричам го „брациер“ — отговаря ми той с нескрита гордост.

— Как…?

— Б-Р-А-Ц-И-Е-Р — повтаря той. — БогоРавна Амплификация чрез Цайтгайста13. Интензификация и Его-Рефракция. Харесва ли ти?

— Да ми харесва ли? От…

Тъкмо да отговоря, когато удря поредната усилваща вълна и отново ме кара да се гърча в ремъците. Болезнена е, изпълнена с онези странни отзвуци, но за щастие отминава бързо. Всъщност вече донякъде съм свикнал с ударите.

Започвам да откривам в тях нещо друго освен чистата агония. Нещо налудничаво, като музика.

След оттеглянето на вълната мога да продължа отговора си.

— От… отвратително е. Как… как, изобщо ти хрумна да избереш толкова тъпо име?

Големът, убил собствения си създател — моя също — реагира на заяждането ми със силен смях.

— Е, наистина не е кой знае какво. Виждаш ли, исках да направя паралел с…

— … с лазер. Не съм чак толкова тъп, Махарал.

Той трепва, очевидно изненадан.

— И какво друго успя да се сетиш, Албърт?

— Ние двамата… дубълите на Морис… сивият и червеният… сме като огледала в двата края на лазер, нали? А важното нещо… онова, което трябва да се амплифицира… е между тях.

— Браво! Значи си внимавал в училище.

— Детска работа — изръмжавам аз. — И престани да ме гледаш така отвисоко. Щом ще ти бъда инструмент за създаване на бог от теб, поне покажи известно уважение.

Очите на дубЙосил за миг се разширяват, след което той кимва.

— Никога не съм го поглеждал от такъв ъгъл. Добре, така да бъде. Нека ти обясня, без да те гледам отвисоко. Става въпрос за Постоянната вълна, която Джефти Анонас открила в региона на фазовото пространство между неврон и молекула, между тяло и ум. Така наречената душевна същност, която Бевисов успя да впечата в глина, с което доказа, че древните шумери са имали смътна представа за изгубената истина. Мотивационната същност, която Бевисов и аз впечатахме в чудесните кукли на Енеас Каолин с резултати, които омагьосаха и промениха коренно света.

— И какво? Какво общо има това с…

— Сега стигам до същината. Поддържана от полета и атоми, подобно на всичко останало, Постоянната вълна не е нищо друго освен сума от нашите части — нашите спомени и рефлекси, нашите инстинкти и подтици — по същия начин, по който вълничките в морето само загатват за огромните и сложни движения под повърхността.

Чувствам, че следващият удар приближава. Гледам окачената платформа и разбирам, че тя се люлее напред и назад точно двадесет и три пъти между всеки болезнен лъч от машината.

— Всичко това звучи чудно хубаво — казвам на дубЙосил. — Но какво общо има експериментът? Разполагаш с моята Постоянна вълна, която отскача между двата ми аз-а, играещи ролята на огледала. Защото съм толкова добър копист, че…

Следващият удар е ужасен! Стена и се напрягам. Внезапно долавям още един от онези отгласи…

… и за миг виждам осветен от луната пейзаж от тъмни равнини и клисури, покрит със сенки и опалови отблясъци, сякаш от гледната точка на летящо създание.

Видението изчезва.

Опитвам се да задържа потока мисли и използвам разговора като котва… тъй като истинската котва, органичният Албърт Морис, е мъртъв, както ми е казано.

— Значи използваш моята Постоянна вълна… защото съм толкова добър копист. А ти — ужасен. Това вярно ли е, Йосил?

— Нагло, но вярно. Виждаш ли, в основата си е въпрос на отчетност…

— На какво?

— На отчетност, както действат физиците и солистите. Събиране, подреждане или броене на групите различни частици. Или на нещо друго! Вземи шепа топчета… има ли някакво значение кое кое е, ако всички изглеждат еднакво? По колко различни начина ще ги сортираш, ако са едни и същи? Оказва се, че статистиката е съвсем различна, ако във всяко топче има нещо уникално! Петънце, драскотина, етикет…

— Какви ги дрънкаш, по…

— Тази разлика е особено важна на квантово ниво. Частиците могат да се броят по два начина — като фермиони и като бозони. Протоните и електроните са фермиони, които са принудени да стоят разделени един от друг по принципа на изключването, който е по-фундаментален и от ентропията. Дори и да изглеждат идентични и да идват от един и същи източник, те трябва да се броят индивидуално и заемат места, които са квантоворазделени от определено минимално количество. А бозоните обичат да се смесват, да се припокриват, да се сливат, комбинират, да вървят в крачка — например в усилените и кохерентни светлинни вълни, генерирани от лазер. Фотоните са бозони, и са всичко друго, но не и стоящи настрана! Напълно идентични, те се съединяват, налагат…

— Дай същината, по дяволите! — изкрещявам аз. Иначе рискувам да го слушам цяла нощ.

Призракът на Йосил се намръщва.

— Същината? Макар че копието-голем може много да прилича на оригинала, нещо винаги не позволява душата-дубликат да бъде винаги идентична… или да бъде преброена със статистиката на Бозе. Това означава, че тя не може да бъде кохерентно умножена, подобно на светлината в лазера. Тоест, не можеше, докато не открих как! Като започнах с великолепен копист. И то с точно необходимата податливост…

— Значи е като лазер и ти използваш мен двамата като огледало. Твоята роля каква е във всичко това?

Той се ухилва.

— Ти ще осигуриш чистата носеща вълна, Морис, тъй като си добър в това. Но субстанцията на душата, която усилваме, ще е моята.

Като чувам, това и гледам изражението на лицето му… о, той наистина има Смерш-Фокслайтнеров комплекс. Най-малко в четвърти стадий. Аморалност, параноя и дълбоко самозаблуждение. Най-лошо засегнатите могат да повярват на седемнадесет различни неща преди още да са закусили… и понякога блестящо излагат несъвместими идеи заедно на обед!

— Ами онази „богоравна“ част от тъпото име? — питам аз, без да очаквам отговорът да ми хареса. — Не е ли ненаучна? Дори мистична?

— Не бъди простак, Албърт. Това е метафора, разбира се. В момента нямаме думи, които да опишат онова, което ще постигна. То надхвърля съвременния език по начина, по който езикът на „Хамлет“ надхвърля бърборенето на шимпанзе.

— Да бе. Имало е слухове за подобен Нов век, откакто се помня. Машини за насочване на души и налудничави идеи хората да се качат право в рая. На вас двамата с Каолин ви досаждат с подобни глупости от десетилетия. И сега ми казваш, че в тях има зрънце истина?

— Да, въпреки че използвам истинската наука вместо фантазирането. Когато собствената ти Постоянна вълна стане Бозе-кондензат…

ДубЙосил прави пауза и вдига глава, като че ли е дочул някакъв звук. После поклаща глава и сякаш е готов да продължи с ентусиазираното обяснение на амбицията си да се превърне в нещо ново — нещо много по-голямо и добро от обикновените смъртни. Отваря уста…

… и в същия миг шумът прониква в подземната зала. Този път се чува ясно. Далечен тътен някъде зад каменната стена.

По панелите изригват предупредителни червени и кехлибарени светлини.

— Нарушители — обявява електронен глас. — Нарушители в тунела…

Във въздуха се появява видеоглобус и се уголемява, почерпил сила от нашето внимание. Вътре в него виждаме неясни фигури, маршируващи по мрачен коридор от непокрит варовик. Внезапни проблясвания се откъсват от оголената скала и разсичат една от фигурите на две, но останалите отговарят необичайно бързо, насочват оръжията си й взривяват скритите роботизирани пазачи. Скоро пътят е чист и те продължават твърдия си марш.

— Предполагаемо време на пристигане в този район — четиридесет и осем минути…

Сивият призрак на Махарал поклаща глава.

— Надявах се да разполагам с повече време, но и това ще ми стигне.

И се връща към апаратите си, забравил за разговора ни. Подготвя се да ме използва…

… „да ни използва“ — настоява Малкия червен.

… да ни използва като средство за издигане на душата си, усилвайки я до някакво грандиозно ниво на могъщество. Типичен гаден Смерш-Фокслайтнер. Болестта на побърканите учени.

Може ли това наистина да проработи? Ще успее ли призрак на един мъртъв професор да се преобрази в нещо, което няма нужда от органичен мозък и каквато и да била физическа връзка със света? Може би да се издигне толкова много, че животът на една нищо и никаква си планета да му се струва тривиален и отегчителен? Представям си как един такъв макро-Махарал просто се отправя сред звездите в търсене на приключения от космически мащаб. Което би било страхотно за мен, предполагам, стига само да се махне и да остави този свят на мира.

Но имам тревожното чувство, че дубЙосил има наум съвсем друг вид обожествяване. Много по-провинциално и дълбоко контролиращо.

Мнозина от хората, които познавам, няма да харесат онова, в което ще се превърне.

О, и процесът вероятно ще включва използването на „огледала“ на неговия… брациер. Какъвто и да е изходът, не мисля, че ще ми/ни (сив/червен) хареса особено да служим за превозно средство на Йосил за достигане на личната му нирвана.

— Знаеш ли… — започвам аз е надеждата да го разсея.

Но тогава идва следващият удар.

45. Пустинна буца

Във вторник се раждат красиви деца,

в сряда — деца със обични сърца,

в четвъртък децата са умни и смели, и —

И? След моя изпълнен със събития й великодушно удължен срок на годност на Земята — повече от два пълни дни — какво следваше?

Не много, като се имаше предвид темпото, с което започваше да се разпада тялото ми. Вече усещах как познатите признаци на голем-старостта лека-полека се промъкват в него, както и слабите пристъпи на рефлекса на сьомгата — подтикът да се върна вкъщи за прехвърляне на паметта. Да избегна забвението, като се върна в истинския органичен мозък, където да продължа да живея.

Мозък, който би могъл все още да съществува! Точно когато бях свикнал с идеята, че е взривен на парчета, се зачудих. „Да предположим, че Албърт Морис е жив и успея някак си да стигна до него преди да се разложа. Би ли ме приел?

Ако приемем, че все още е жив.“

Докато Бета управляваше своя малък пъргав „Харли“ в мрака, вероятността започна да изглежда все по-висока! Така поне изглеждаше според данните от Мрежата, които преглеждах, докато седях свит зад Бета.

— Това решава въпроса — обяви един детектив аматьор. — Така и не намериха достатъчно протоплазмени останки, за да докажат, че там е имало човек!

— А и вижте само какво прави полицията. Инспекторите по оръжията още се тълпят там, но ония от Отдела за защита на човека си тръгнаха! Това означава, че няма убити.

Би трябвало да съм щастлив. Но ако Албърт бе жив, той сигурно в момента командваше цяла армия себеподобни висококачествени сиви и абаносови, които да открият престъпника, унищожил моята… нашата… неговата градина. В такъв случай защо му е да приеме с отворени обятия някакъв си зелен, който не пожела да окоси ливадата?

Добър въпрос — и спорен, ако не успеех да го открия! Къде е бил Албърт по времето, когато ракетата се е стоварила върху къщата? И къде е сега?

Бета ми подхвърли една теория.

— Виж какво са открили детективите-хобисти в записите на уличните камери — надвика двигателите той и посочи видеоглобус, показващ къщата на Смокинената улица преди да бъде разрушена. Опрял брадичка на седалката на Бета, гледах как вратата на гаража се отвори в падащия здрач. Волвото бавно излезе навън.

— Излязъл е! Защо тогава всички мислят, че е бил вътре, когато… О, ясно.

Докато колата завиваше надолу по улицата, една от камерите хвана идеален изглед на шофьора. Беше Албърт Морис, но сив. Гладък и лъскав — съвършеният голем. Следователно истАл би трябвало да е все още в къщата.

Бета обаче не беше вчерашен.

— Външният вид не означава нищо. Твоят архи е почти толкова добър в маскирането, колкото съм и аз. — Страшно висока оценка от майстор в подвеждането. — Но въпросът е къде… Изръсих се доста за първокласен независим воайор. Тя проследи колата от камера на камера през Небесната магистрала до този ненаблюдаван път. — Той посочи тесния пустинен път под нас. Лунната светлина рисуваше бледи, самотни тонове — съвсем различен свят от задръстения с дубъли град или предградията, където удобно безработните истински хора се развличат, отдавайки се на милиони хобита. Под нас царуваше природата… предмет на грижи на Министерството на околната среда.

— Какво ще търси Албърт тук? — попитах се на глас. Спомените ни до вторник по обед бяха едни и същи. Явно след това се бе случило нещо.

— Нямаш ли идея?

— Ами… след като бях направен, Риту Махарал се обади с новината, че баща й бил убит в автомобилна катастрофа. Следващият ми ход би бил да проуча мястото на катастрофата.

— Да видим. — Бета завъртя с пръсти контролера. Образът се развълнува и се увеличи към скалисто дере под виадукта на магистралата. Полиция и спасителни екипи бяха наобиколили купчина потрошен метал. — Прав си. Не е далеч оттук, и все пак е… странно. Албърт е изминал известно разстояние след мястото на катастрофата. Ние вече сме на петдесет клика южно от него.

— Какво има на юг освен…

Изведнъж се сетих. „Бойното поде. Отивал е да види Клара.“

— Каза ли нещо? — попита Бета.

— Не.

Любовният живот на Албърт не беше работа на този пред мен. Но от друга страна, бях видял Клара днес да рови из развалините. Значи в края на краищата двамата се бяха разминали. Нещо не беше наред.

След като известно време летяхме в мълчание, помолих Бета за чадор. Той измъкна един компактен модел от жабката и ми го подаде. Размърдах се на неудобното си място, надянах хололуминесцентното одеяние на главата си и пуснах кратък бърз отчет за станалото за времето от последния ми доклад. Не ми пукаше дали Бета подслушва. И без това вече знаеше всичко, което бе станало, откакто двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите.

— На кого ще го пращаш този отчет? — нехайно попита той, когато свалих чадора. До него светеше клавиатура, готова за въвеждане на всеки мрежов адрес. Пощенската кутия на шефа на полицията. Страницата на доносниците в „Таймс“. Или опашката от фенове й рекламна поща на един от голем-астронавтите, които в момента бяха на Титан и правеха проучванията си за ден-два, след което се разлагаха, за да спестят храна и гориво, докато следващата смяна не излезе от хранилището.

Зададох си същия въпрос. „Ако пратя шифрован файл до носителя на Албърт, няма никаква гаранция, че Бета няма да му закачи някой паразит-преследвач.

Тогава до Клара? Или Пал?“

Ако Бесните не бяха навредили на приятеля ми по време на цялата онази касапница, той сега сигурно беше в отвратително състояние — или бесен от загубените спомени на палоида, или в ступор, ако са му дали енфие на забравата. Както и да е, Пал не умее да бъде дискретен.

Тогава се сетих за един подходящ… при това с предимството, че това ще раздразни Бета.

— Инспектор Блейн от Асоциацията на предприемачите — казах на предавателното устройство, като гледах с крайчеца на окото си каква ще е реакцията на спътника ми. Бета само се усмихна и се зае с пултовете си, докато отчетът ми отиваше към получателя си.

— Прибави и копие от филма — предложи ми той. — Онези снимки на Ирена.

— Ще те уличат…

— В промишлен шпионаж клас Д. Дребна работа. Но не и в опита за саботаж! Можеха да пострадат истински хора. Снимките доказват, че Каолин…

— Все още не знаем дали е бил той. Защо да саботира собствената си фабрика?

— Заради застраховката? Като повод да отпише основно оборудване? Жадуваше да се справи с всичките си врагове — Гадарен, Уоммейкър, Лум и с мен.

Бях мислил за Каолин. „Какво има в Изследователския отдел, който искаше да унищожи? Програма, която не би могъл да прекрати по друг начин… освен ако не бъде унищожена от нещо, което е извън неговия контрол?

Или нещо, което не е искал да разгласява?“

Бях научил от първа ръка за откритието — голем-подмладяването, — което ми даде този допълнителен, изпълнен със събития ден. Да предположим, че бях останал лоялен към Каолин заради това и му бях занесъл филма. Щеше ли наградата ми да бъде още един ден съществуване? Предполагам, че ми личи, че никога не съм се изкушавал за това. Да мислиш, че си заменим, когато си от глина…

Но все пак защо да се потиска новата технология? За да се продават все така много заготовки ли?

Не е задължително. Печките, фризерите и впечатващите устройства са скъпите неща, а продажбите им вече спаднаха. Говореше се също за „консервация“ — как можем да изчерпим най-добрите залежи глина за едно-две поколения. Какво би било по-доходоносно за УП от това да действат отговорно… и да спечелят милиарди… от производството на възстановители? А и да предположим, че все пак беше успял да унищожи всеки дубъл в Изследователския отдел. Информацията за откритието пак щеше да излезе наяве — въпрос на време е.

Но все пак той трябваше да има причина. Но още не проумявах каква е.

— Филмът би ме реабилитирал, теб също — подтикна ме Бета и посочи един слот в контролния панел. — Имам скенер. Просто го пъхни в него и го прати.

— Не — предпазливо отговорих аз. — Още не.

— Но Блейн ще може да получи копието само след секунди и…

— По-късно. — Усетих как приближава още един от онези странни пристъпи на главоболие — кратка, но интензивна дезориентация, съпроводена с гадене и клаустрофобични усещания, сякаш съм не тук, а затворен на някакво друго място. Може би бе страничен ефект на удълженото ми съществуване. — Наближаваме ли?

— Последните следи от волвото са някъде тук. — Бета посочи един широк завой на пътя. — И след това — нищо. Така и не се е появило в обсега на следващата камера. Обикалях и търсих следи, но Албърт е изключил транспондера на колата, нахалникът му с нахалник. И ако е бил истински, значи не е имал идентификатор на веждата. Направо съм в чудо.

— Освен ако…

— Да?

— … не е тръгнал с резервен в багажника.

— Резервен ли? — Бета се замисли. — Дори й да не е изпечен, идентификаторът му би трябвало да отговори, ако излъчим приблизително същия код. Страхотно. Нека само прочета твоя идентификатор за сравнение…

Той протегна ръчния скенер. Имаше логика — ако Албърт бе взел резервен, той би могъл да бъде от същата фабрична партида, от която съм и аз. Близки кодове, освен ако не ги промениш. А Албърт често го мързеше да си прави труда.

— Добра идея — отговорих аз, но се дръпнах от скенера. — Само не играй номера. Вече прочете кода ми. Усетих го, докато се качвах.

Бета пусна обичайната си усмивка.

— Дума да няма. Малко параноя ти пасва, Морис.

„Не съм Морис“ — помислих си. Но протестът, който ми се струваше така изпълнен с гордост във вторник, днес ми тежеше.

— Да видим дали ще успеем да намерим резервния — промърмори пилотът и се обърна към инструментите си. Небециклетът мощно подскочи.

„Явно е доходно да си пират. Дори след като врагът е разбил цялата му незаконна империя, Бета все пак разполага с достатъчно скътано имущество, щом оставя резервен дубъл, да кара такива стилни машинки.“

— Намерих го — обади се Бета. — Резонансът е… по дяволите! Колата е тръгнала на изток, към пустошта. Защо Албърт ще тръгне да прекосява страната с волво?

Свих рамене. Нямах никаква представа. Междувременно сигналът се усилваше. Подобно засичане от далечно разстояние би било немислимо в града, когато си заобиколен отвсякъде с дубъли и идентификатори.

— Внимавай, районът е пресечен — предупредих го аз. В по-ниските райони дори не стигаха лунните лъчи. Бета остави управлението на автоматиката — компютрите и софтуерът са най-добри в това да изпълняват прости процедури с върховна прецизност. Минута по-късно двигателите изреваха, небециклетът се раздруса и кацна в тесен каньон. Предният фар осветяваше разбита наземна кола. Не толкова лошо смачкана, колкото колата на Махарал, но определено напълно извадена от строя.

„Как е станало това? Възможно ли е в крайна сметка Албърт да е мъртъв?“

Трябваше да изчакам Бета да отвори капака и да излезе пръв със скенера си, след това го последвах и се уверих, че няма истински тела. Значи Албърт или бе тръгнал пеш оттук, или го бяха взели. Добре. Не изгарях от желание да погребвам създателя си.

— Цялата електроника е отишла по дяволите. Използвано е някакво пулсово оръжие, — отбеляза Бета. — Доколкото мога да преценя, преди почти два дни.

— И оттогава никой не е забелязал колата. — Погледнах нагоре. Каньонът бе съвсем тесен.

— Ето го и резервния. — Капакът на багажника шумно изскърца при отварянето и разкри малка преносима пещ и отворена КерамОпаковка. Тялото на голема така и не бе активирано. Вместо да се разтече, то се бе спекло като корозирала глинена статуетка, разпукала се от жегата и сушата. Латентен живот — потенциален Албърт, — който никога не бе имал шанса да стане или да пуска сардонични забележки за иронията на битието.

Под светлината на фара видях дълбок разрез в основата на гърлото на дубъла. „Малкото записващо устройство, което инсталирам във всеки сив. Някой го е извадил. Само Албърт би могъл да знае, че съществува.“

Бета, който оглеждаше с фенерче вътрешността на купето, изруга.

— Къде се е дянала? Някой да не би да ги е взел? Да не се е опитвала да стигне…

— Тя ли? И пътник ли е имало?

Вместо досегашната сърдечност в гласа на Бета се долавяше презрение.

— Винаги си две крачки назад, Морис. Да не си мислиш, че ще тръгна да се мотая чак дотук само заради липсващия ти оригинал?

Мислех бързо.

— Дъщерята на Махарал. Тя нае Албърт да разследва смъртта на баща й… Албърт трябва да е тръгнал с нея да огледа мястото на катастрофата. Или…

— Продължавай.

— Или към мястото, откъдето Махарал е бягал, когато е загинал. Място, което Риту е знаела.

Бета кимна.

— Само не мога да разбера защо Морис е тръгнал лично. При това маскиран. Да не би да е знаел, че къщата му е под прицел?

Имах отговор и на този въпрос от начина, по който се чувстваше Албърт, докато ме бе правил. Самотен, уморен, замислен за Клара, чийто батальон участваше в платена война не много далеч оттук.

— А ти какво знаеш за убийците? — смених темата.

— Аз ли? Нищо.

„Напротив, знаеш! Може би не цялата история. Но имаш подозрения.“

Време беше да се действа внимателно.

— Във вторник, след нападението на Блейн срещу Телър Билдинг, срещнах един разпадащ се жълт в отпадъчната тръба на гърба на сградата. Доста убедително приличаше на теб и каза, че могъщ нов враг е завзел производството. След това поиска да ида „при Бетзалел“… и да пазя някого на име „Емет“… или може би да пазя „емета“. Можеш ли да ми обясниш каква означава това?

— Жълтият е бил отчаян, Морис, щом се е обърнал към теб с молба.

А, познатият арогантен Бета. Но сега печелех време и се оглеждах за в случай, че нещата тръгнат зле.

— Тогава бях прекалено уморен, за да мисля върху казаното. Но въпреки това думите ми звучаха познато. И тогава се сетих. Свързани са с оригиналната легенда за голема от шестнадесети век. Казват, че рави Леов от Прага създал могъщо същество от глина, за да пази евреите в града от гонения. „Емет“ е свещена дума, записана на веждата на съществото или поставена в устата му. На иврит тя означава „истина“, но може и да означава „източник“ или извор — изобщо всяко нещо, което излиза от някакъв корен.

— И аз съм ходил на училище, да знаеш — прозина се Бета. — А Бетзалел пък е друг равин създател на големи. И?

— И — кажи ми защо така усърдно търсиш следите на дъщерята на Йосил Махарал.

Той примигна.

— Имам си причини.

— Не се и съмнявам. Отначало си помислих, че искаш да я отвлечеш и да я ползваш за образец за пиратските си копия. Но тя не е федомазохистична жена-вамп като Уоммейкър с изградена клиентела. Риту е хубава, но с голем-технологията физическите атрибути са нещо тривиално. Личността — уникалната Постоянна вълна — прави образците различни един от друг. — Поклатих глава. — Не, ти следиш Риту, за да намериш източника. Баща й. Да разбереш що за тайна е уплашила Йосил Махарал толкова, че да го накара да побегне през пустинята в понеделник през нощта. И същата тази тайна го е преследвала и накрая го е убила.

Възнаграден само с мълчание, продължих да настоявам.

— В каква игра участваш? По какъв начин се вписваш ти между Махарал и Енеас Каолин…

Големът на Бета отметна глава и се разсмя.

— Просто се мъчиш да се добереш до нещо. А всъщност нямаш никаква следа.

— Нима? Тогава обяснете, велики Мориарти! Какво ще ти навреди да ми кажеш?

Той, се загледа в мен за момент.

— Да направим размяна. Ти пращаш снимките. Аз ти разказвам историята.

— Снимките на Ирена? От „Дъгоцветния салон“?

— Знаещ кои снимки имам предвид. Прати ги на инспектор Блейн. Той знае, че са у теб, от доклада ти. Прати ги и потвърди, че ти си ги пратил. После ще говорим.

Сега бе мой ред да замълча. — „Спаси ме от покрива, за да проследим истАлбърт… а чрез него“ — и Риту Махарал… и така да стигне до тайното убежище на баща й.

Вече няма нужда от мен, освен да пратя снимките.

— Искаш аз да ги пратя… за да изглежда правдоподобно.

— Ти я имаш тази правдоподобност, Морис. Даже повече, отколкото си даваш сметка. Независимо от левашките опити да ти бъде погоден номер, никой от важните клечки не те смята за вероятния саботьор. Снимките окончателно ще решат въпроса, ще те оневинят…

— Теб също!

— И какво от това? Те ще уличат Каолин. Но ако ги пратя аз — е, кой ще повярва на прочутия пират? Всички ще кажат, че съм ги подправил.

Това обясняваше защо Бета просто не ми бе отнел филма досега. Но търпението му се изчерпваше.

— Познавам те, Морис. Мислиш си, че това ти дава предимство. Но не се осланяй прекалено много на него. Имам по-големи грижи.

Предадох се.

— Значи в замяна на малката правдоподобност на теорията, че Каолин сам е саботирал фабриката си, ти ще ме светнеш донякъде с ненужна информация, която не след дълго ще изчезне заедно с тялото ми. Не е кой знае каква сделка.

— Тя е единствената, която ти предлагам. Поне прословутото ти любопитство ще бъде задоволено.

Адски е неудобно да имаш враг, който те познава толкова добре.

Не ме изпускаше от поглед и гледаше да съм в обхвата на по-младите му й по-силни ръце.

— Никакви съобщения — предупреди ме Бета и отвори слота на четеца-скенер. — Само пращаш, потвърждаваш и се изключваш.

Избра пощенската кутия на Блейн в щаба на АП. Един от екраните попита: „Потвърдете идентификацията на изпращача“. И се появи една-единствена цифра:

6

Прекалено бързо за съзнателна мисъл, импулсивно набрах отговора:

4

Устройството отговори с 8… й аз натиснах 3.

По този начин продължи още дълго, поне двадесетина пъти. Чувствах се, сякаш отговарям съвсем произволно. Разбира се, че не беше произволно, а вид кодиране, което е много трудно за пробиване или подправяне, тъй като се базираше на частично копие на персоналната Постоянна вълна на Албърт, която Блейн пазеше в твърдо изпечена керамика — шифровъчен ключ, който можеше да се използва многократно. Всяка отделна поредица от въпроси и отговори би могла да бъде различна и уникална, но въпреки това да показва висока корелация между личността на изпращача…

… при положение че нямаше значение, че съм франки! Нито пък че бях превъзбуден, уплашен и ужасно подозрителен. Всъщност се изненадах, когато на екрана се появи „Прието“ без никакви необичайни забавяния. Спиралният дубъл на Бета изсумтя одобрително.

— Добре. А сега излез.

Подчиних се, без да откъсвам очи от малкия пистолет — един от пръстите му, изваден и насочен към мен, готов да стреля.

— Бих искал да остана и да си поговорим, както ти бях обещал — каза деветопръстият голем. — Но вече и без това ми изгуби достатъчно време.

— Имаш ли някаква определена посока наум?

Без да сваля оръжието си от мен, той се качи в небециклета.

— Открих двойка следи, насочващи се на юг. Имам доста добра идея накъде са тръгнали. Ти само ще ме забавиш.

— Значи няма да ми обясниш за Махарал и Каолин?

— Ако ти кажа още нещо, ще трябва да те застрелям срещу нищожния шанс някой да те открие и да те спаси. Излиза, че оставаш с празни ръце — както винаги. Ще те оставя да се стопиш в мир.

— Страхотен жест. Длъжник съм ти.

Усмивката на Бета показа, че е разбрал какво имам предвид.

— Ако изобщо има значение, не аз се опитах да убия оригинала ти, Морис. Съмнявам се, че е бил и Каолин. Всъщност надявам се истинският ти аз да оцелее след онова, което се очертава да се случи.

Което се очертава да се случи. Каза го нарочно, за да ме подразни. Замълчах си, за да не му давам повод да злорадства. Единствено действието би могло да свърши някаква работа сега.

— Сбогом, Морис — каза дубБета, затвори стъкления похлупак и включи двигателя. Отстъпих назад, като мислех трескаво.

Какви са възможностите ми?

Все още можех да изчакам и после да запаля горивото на волвото и да се надявам, че ще привлека нечие внимание преди да стана на кал.

Не. Ще изгубя следите му. Причината, поради която живея.

Небециклетът вдигна облак прах в тесния каньон. ДубБета ми махна с ръка, след което обърна приличащата си на тирбушон глава към панела за управление.

Това беше моят знак. В последния миг, докато харлито се готвеше да се издигне върху трите си огнени пилона, се затичах напред и скочих.

Болеше, разбира се. Знаех, че ще боли.

46. Пълно изпичане

Риту все още трепереше в ръцете ми и си връщаше самообладанието след насилието, на което я бе подложил врагът ми — беше я завързал за копира въпреки желанието й. Искаше ми се да я разпитам за подробности. Да разбера защо и как Бета (ако онова наистина бе копие на знаменития похитител на дубъли) я бе открил в сърцето на строго охраняваната военна база.

Преди да започна обаче, откъм редиците скоростни пещи се разнесе серия високи тонове, обявяващи появата на следващата партида военни дубъли; те се плъзнаха напред червени и горящи от прясно запалената ензимна катализа — специални модели, които бяха държани тук с разходи на данъкоплатците, празни и готови да бъдат впечатани с душите на запасни воини като Клара, но сега отвлечени от известния престъпник по причини, за които не се досещах.

Ако бяха само един или двама, бързо щях да се справя с тях. Дори и военните големи са напълно безпомощни през тези първи мигове след излизането от активиращата пещ. Но един бърз поглед към пътеката между редицата извисяващи се машини показа, че са много — десетки, вече започващи да се изправят на треперещите си крака… крака като стволове на дървета… и разкършваха ръце, способни да смачкат малък автомобил. Само след мигове очите им щяха да се фокусират върху нас с Риту. Очи, запалени с някаква цел, с която не исках да имам нищо общо.

Последваха още звънци от високите пещи още по-нататък, възвестявайки още раждания, докато накрая звуците се сляха в нещо като вълнуващ се повик на съдбата. „Не питай за кого бие пещта“ — обади се някакъв подигравателен гласец в мен.

Време беше да се махаме.

— Да вървим — обърнах се към Риту и тя кимна; гореше не по-малко от мен от нетърпение да се махне оттук.

Побягнахме в единствената възможна посока — обратно към хранилището, където преди по-малко от половин час ме бе хванал онзи огромен тайнствен голем и бе спасил живота ми — макар и тогава да не знаех, че мотивите му са тъкмо такива. Хвърлих един последен поглед на разпадащото се тяло на благодетеля си; чудех се кой ли е той и как е разбрал, че ми трябва помощ точно в онзи момент.

След това тичахме сред тъмни, всяващи страх фигури, моделирани и подсилени допълнително за водене на война. Теракотени форми, които се обръщаха към нас и посягаха да ни сграбчат, но бяха все още бавни заради неравномерното пептидно активиране. Слава Богу. Измъкнахме се от редиците им и поведох Риту надолу към коридора между рафтовете в търсене на оръжие, достатъчно голямо, за да се противопостави на численото им превъзходство. А какво ли не бих дал просто да мога да се обадя на охраната!

Но не виждах нищо подходящо — само тонове сушени и замразени деликатеси, складирани в случай на някакъв Страшен съд, за да послужат на правителствения елит, получаващ заплати от данъците ми именно за да предотврати подобен сценарий.

Не се виждаха и никакви подходящи места, където да можем да се скрием. Още повече че фалшифицираните воини започнаха да влизат в хранилището, сумтейки и влачейки крака. „Бързо впечатани — поставих диагнозата. — Бета не е търсил качество, а бързина и брой.“

Обзе ме нахално чувство за съмнение, крещящо, че всичко случващо се около мен просто е лишено от всякакъв смисъл. Големът, който ме спаси. Внезапната поява на Бета. Двете вълни бойни дубъли, които бе създал по някаква необяснима причина. Залавянето и насилственото Впечатване на Риту. Всичко това трябваше да означава нещо!

Но нямаше време за размишления, а само за вземане на бързи решения. Като например, накъде да се бяга. Имах един-единствен избор.

Риту рязко спря пред входа на тунела.

— Накъде води това?

— Мисля, че отива под Урака Меса, към вилата на баща ти.

Очите й се разшириха, краката й се вдървиха и отказаха да помръднат. Погледнах през рамото й и видях тътрещите се псевдовойници да наближават. Засега бяха на около петдесет метра, но разстоянието се скъсяваше.

— Риту… — Въпреки растящото в мен безпокойство потиснах порива си да я дръпна за ръката. Вече бе изтърпяла повече насилие, отколкото можеше да понесе.

Накрая очите й се проясниха и се фокусираха в моите. Мрачна и напрегната, тя кимна.

— Добре, Албърт. Готова съм.

Хвана ръката ми и заедно се пъхнахме в студената каменна матка на тунела.

47. Вазен инстинкт

Подобно на обемист, саморазширяващ се съд — тази душа съдържа много други.

Струва ми се бездънна, способна да поеме събранието, множеството, форума постоянни вълни, обединени в резонантен хор от поставени една над друга честоти, комбиниращи се към някаква кулминация на върховна сила.

Вече не сме само ние двамата — отвлечения в имението на Каолин сив на Албърт Морис и малкото червено копие от копието, което посети частният музей на Махарал за тест на паметта. Сивият и червеният са свързани и служат като огледала в чудната и ужасна машина на побъркан учен. И сега са повече, много повече.

Неограничен в един-единствен череп — нито дори в двойка черепи — аз/ние изпълваме празното пространство между тях, изпълваме го със завладяващо сложна мелодия… непрестанно растящата песен на мен.

Песен, наближаваща своето кресчендо.

Наистина се случва някакво усилване, както бе предсказал безумният призрак на Йосил. Умножаване на душевните ритми до степен, която никога не си бях представял, макар че окултистите и мистиците говорят за подобна възможност още от самото начало на Голем-ерата. Това би могло да стане сюблимното състояние на нирвана на егоманиака — егото, експонирано от безброй виртуални дубликати, които, отразяват и резонират в съвършена хармония, готвейки се да се хвърлят напред, всички накуп, към блестящото ново ниво на духовното въплъщение.

Винаги съм отхвърлял тази идея като метафизическа глупост, просто поредната версия на старите романтично-трансцендентални фантазии — като каменни кръгове, НЛО-халюцинации и „необяснимите“ миражи на предишните поколения, копнеещи да намерят начин да се издигнат над скучната действителност. И да открият някакъв проход към света на отвъдното.

Сега обаче, изглежда, един от основателите на тази ера, легендарният професор Махарал, бе намерил пътя… макар че нещо в метода му го беше побъркало от страх.

Затова ли дубЙосил се нуждаеше от душата на Албърт Морис — за да му послужи за суров материал? Защото нищо в голем-технологията не ме плаши? Самодублирането винаги се е струвало на Албърт нещо съвсем естествено, като избора на удобна дреха от гардероба. По дяволите, вече дори не ми влияе цялата онази болка, причинявана ми от бруталната му машинария — някаква хитроумна модификация на стандартния тетраграматрон. Съзидателна машинария, която скоро ще накара милиардите припокриващи се копия на Постоянната ми вълна да се обединят в съвършен унисон, подобно на лазерен лъч, съединяващи се като сговорни бозони, вместо да бъдат независими/каращи се фермиони…

Каквото и да означава всичко това. Вече усещам, че процесът действа. Всъщност дори силно се изкушавам да престана да мисля и просто да се оставя ей така… да се отдам изцяло на простотата… в славната азостност на всичко това. Паметта и разумът ми се струват като пречки, опетняващи чистотата на Постоянната вълна, която се умножава отново и отново, изпълвайки непрекъснато разширяващия се съд.

Амфорум… форум…

За щастие, има и временни прекъсвания, когато жестоките, породени от машината енергии не ме/ни бъхтят й разтягат според плана, когато мисълта остава възможна… и дори засилена с особен фокус. Например точно сега чувствам как дубЙосил щъка някъде наблизо, усещам присъствието му по начини, които са отвъд способностите на обикновеното зрение и слух. Долавям силата на желанието му. Растящото му въодушевление и увереност, че е близко до целта на живота си.

Над всичко чувствам изгарящата му концентрация, подсилена, от гениалността, която толкова често е съпроводена от Смерш-Фокслайтнеров синдром… толкова силна, че е в състояние да игнорира дъжда от пясък, падащ от тавана на пещерата всеки път, когато каменните стени потреперват от някоя далечна експлозия, докато бойните големи си пробиват път все по-близо и по-близо до това подземно леговище.

Все още са твърде далеч от мен, за да дешифрирам душевните им хармонии. Възможно ли е те да са аз? Изкушавам се да си представя как истАлбърт, съпроводен от армия от себе си… и може би с цяла тайфа чудесни и гадни специални дубъли на Пал… си проправят път през тунела и идват да ме спасят.

Не. Забравих. Аз съм мъртъв. ДубЙосил казва, че ме е убил. Истинският, органичният Албърт е трябвало да умре, за да не бъде „котва“ на моя квантово-душевен статут на наблюдател на материалния свят… каквото и да означава това.

Призракът на Махарал все още се суети около последните подготовки и прави фина настройка на голямото махало, което бавно се люлее между моето червено и сиво черепно огледало и издига душевни вълни с всяко свое преминаване. Вълни, които звучат като най-ниския звук, който някога се е чувал — като гласа, чут от Мойсей на Синай…

Липсва ми подходящ технически речник, но не е трудно да си представя какво ще се случи, когато дубЙосил се покачи на платформата. Тези вълни ще поемат. Той смята да използва моето пречистено-усилено присъствие като носеща вълна, за да повиши своята собствена същност. Аз трябва да бъда похарчен по същия начин, както ракетата изгаря, свършва горивото си и бива изхвърлена, за да запрати скъпата сонда в черната бездна на космоса. Само че товарът, който трябва да изведа нагоре, е душата на Махарал… да я изстрелям към нещо като божественост.

Всичко има смисъл по един извратен начин, с изключение на едно объркващо нещо.

Не би ли трябвало досега да съм изгубил чувството си за идентичност? Според предсказанията на дубЙосил моето его ще бъде пометено от екстаза на усилването, който ще премахне всичко от личните задръжки и желания на Албърт Морис и ще остави само таланта му да дублира — дестилиран, уголемен, експоненциализиран. Най-чистата от всички ракети носители.

Това ли става в действителност? Его-Редукция? Хм… не го усещам така. Да, чувствам, че машината се опитва да го постигне. Но връзката със самия мен не се губи. Спомените на Албърт са непокътнати!

А и какви са онези отгласи, които продължавам да долавям? Музикално резониращи отгласи, който сякаш идват отвън? Йосил не спомена нищо за това… и нямам намерение да му го съобщавам.

Най-напред, защото ме пренебрегва, сякаш съм кръгла нула, коварно животно, талантливо в копирането, но незаслужаващо уважение.

Но има и още нещо.

На нас… на мен… вече започна да ни/ми харесва.

48. Врагове

Казват, че голем-технологията била приета в Япония с много по-малко катаклизми, отколкото на запад, сякаш са я очаквали. Японците нямали проблем с идеята за дублирането на душите — също както американците прегърнали интернет, виждайки в Мрежата фундаментален израз на характерната за нацията им нужда да говорят. Според легендата просто трябвало да дадеш на нещо очи — на лодката, на къщата, на робота и дори на онзи „АнпаНмен“, предлагащ сладкиши по готините им реклами.

Когато ставало въпрос да дадеш на предмет душа, очите били по-важни от всичко останало.

Мислех си за това, докато се държах с всички сили за дъното на небециклета, скрил лице от ужасния вятър, който непрекъснато се сменяше от огън на лед. „Пази си очите — казах си, отчаяно сграбчил двете тънки подпори: краката ми бяха здраво опрени в шейните за кацане. — Пази си очите и мозъка. И никога не съжалявай, че си избрал да умреш по този начин.“

По време на хоризонталния полет основният ми проблем бе вятърът и студът, който изсмукваше топлината от всяка оголена каталитична клетка. Но това си беше същински пикник в сравнение с агонията, когато харлито се накланяше или завиваше. Без никакво предупреждение една или друга дюза се завърташе около оста си и ме обливаше със струи насочен пламък. Единственото, което можех да направя, бе да преместя глава от другата страна на тънкия фюзелаж и да се мъча да се скрия; повтарях си отново и отново, че съм в това положение… защото изглеждаше доста добра идея за момента.

Алтернативата — да остана при смачканото волво, да се опитам да привлека нечие внимание и да чакам за помощ — би могла да има повече смисъл, ако бях истински, без тиктакащ часовник, който можеше да замлъкне във всеки момент през следващия час. Но моята логика си беше логика на дубъл. Когато Бета потегли, усетих един-единствен императив, по-важен от малкото оставащо време от живота ми.

„Не губи следата.“

Сега знаех, че Бета е ключът за разбирането на всичко, което се случи през тази шантава седмица, започнала с момента, когато се промъкнах в мазето на Телър Билдинг, за да разкрия пиратската му фабрика, бълваща фалшиви копия на Джинийн Уоммейкър. Начинанието вече беше поето от някакъв негов враг, най-вероятно Енеас Каолин. Или поне така твърдеше Бета. Енеас бе разказал друга история, в която се изкарваше жертва на извратени конспиратори. След това последваха и онези мрачни и параноични размишления, измърморени от Йосил Махарал във вторник сутринта, когато вече бе мъртъв.

Кой казваше истината? Единственото, което знаех, бе, че трима блестящи мъже — всички много по-умни от горкия Албърт Морис — бяха въвлечени в някаква отчаяна, тайна тройна битка. И тайната част бе онова, което ме впечатли най-много.

В днешно време са необходими власт, пари и гениален ум, за да задържиш нещо извън погледа на обществото — критичен поглед, който би трябвало да е пратил в забвение всички ужасни и мрачни клишета на двадесети век за заговорничещи магнати, побъркани учени и елитни престъпници. А сега виждах и трите архетипа да воюват един с друг, обединили се около съгласието да пазят конфликта си в тайна от медиите, правителството и обществото. Нищо чудно, че горкият Албърт не би могъл да бъде в тяхната лига!

Нищо чудно, че нямах друг избор, освен да последвам следата, каквото и да ми струваше. Докато небециклетът на Бета се носеше в нощта само на четиридесет метра над пустинята, знаех, че цената ще бъде това мое тяло, което се изпичаше все повече всеки път, когато дюзите-факли се извъртаха, за да променят курса. И особено онази негова част, която страдаше най-много — злощастният ми зелен задник. Усещах как неговите колоидни/псевдоорганични части реагират на жегата със съскане и пукане, понякога достатъчно шумно, за да ги чувам дори през воя на вятъра, и постепенно се превръщат от гъвкава живоглина в твърдата консистенция на порцеланов сервиз.

Позволете и да добавя, че като евтин зелен с незащитена Постоянна вълна ме болеше ужасно! Толкова за предимствата на солистичната обратна прилика. Опитах се да се разсея, като си мислех за крайната цел — най-вероятно целта, към която са пътували истАлбърт и Риту Махарал, когато волвото е попаднало в засада. Някакво загадъчно пустинно скривалище, в което се спотайвал баща й през седмиците, когато е отсъствал от „Универсални пещи“? Бета очевидно знаеше къде отива. И това ме озадачаваше.

„Опитва се да следва Риту. Но защо, освен ако не иска да открие скривалището на Йосил? Какво друго би могъл да търси от нея?“

Опитах да се съсредоточа, но е много трудно, когато задникът ти бива дамгосван на всеки две-три минути. Открих, че отново и отново се връщам към образа на малкия палоид, моя спътник-пор, който бе премазан преди нещастният Пал да пожъне спомените му от дългия ден, изкаран с мен. „Това бе единственият ми шанс да бъда запомнен — мрачно си помислих. — При това темпо, когато Бета пристигне, от мен ще е останала само купчинка чирепи.“

За утешение се опитах да извикам във въображението си лицето на Клара. Но образът само засили болката. „Сигурно войната й тъкмо в момента достига до кулминацията си“ — помислих си и се запитах се колко ли сме далеч от бойното поле. Разбира се, преди това Бета щеше да завие настрани. Но въпреки това се замислих за съвпадението… и се надявах, че Клара няма да си има големи проблеми заради самоотлъчката си след унищожаването на дома на Албърт. Бяхме се посочили един друг като наследници, така че армията сигурно щеше да влезе в положението й.

„Ако Албърт наистина е още жив, може би все още имат шанс да са щастливи заедно…“

А и ставаше и нещо друго, докато харлито летеше в нощта, в която дори звездите изглеждаха някак си изкривени. Постоянната ми вълна правеше обезпокоителни неща, трепереше диво… нагоре-надолу, навътре-навън… и понякога в една от онези странни посоки, дето никой дори не може да ги назове точно — самосъдържащите се измерения на духа, които Леов и другите едва започнаха да набелязват преди едно поколение, изучавайки най-новата terra incognita — или пък последната граница. Отначало бяха толкова кратки, че едва ги забелязвах. Но с продължаването на ужасния полет периодичните смущения ставаха все по-силни. Пиковете на егоистичното самомнение се редуваха със спадове на върховно себеотрицание, в които се чувствах по-нищожен и от прахта. По-късно ефектът бе на кратко, но интензивно насочено страхопочитание. Когато отмина, се зачудих…

„Какво следва после? Дзен-отделяне?

Усещане за единство с Вселената?

Или ще чуя гръмовния глас на Бог?“

Всяка култура е имала онова, което Уилям Джеймс нарича „вариации на религиозния опит“. Те разцъфтяват, когато Постоянната вълна на човека дърпа определени струни от париеталния нексус, района на Брока, или спиритуално-парафразното свързване в десния темпорален лоб. Естествено подобни усещания могат да се изпитат и в глина — душата си е душа, — но изживяването почти никога не може да се сравни с онова, което изпитваш в плътокръв.

Или освен ако не си възстановен и дарен с още един цял ден живот? Възможно ли е това да е накарало Енеас Каолин да поиска да саботира собствения си изследователски отдел? Защото новият трик за удължаване на трайността на дубъла има страничен ефект? Би ли могъл той да покръсти голем-народа и да запали божествената искрица сред милиардите изкуствени хора? Ами ако дубълите престанат да се връщат в домовете си за прехвърляне и напуснат своите архита, за да търсят собствен, различен път към спасението?

Ама че шантава мисъл! Сигурно бе провокирана от посещенията ми при любезните спукани гърнета — ефемералите. Или от пламтящата агония да бъдеш наполовина опечен жив! Може би.

И въпреки това не можех да се отърся от засилващото се усещане, че нещо или някой ме придружава по време на този мъчителен полет през строшеното небе, върви в крачка до мен или в мен, между огнения ад в долната част на тялото ми и замръзналото ми от вятъра лице. От време на време сякаш някакъв едва чут отглас ми казваше: „Дръж се“…

Бушуващият вятър отслабна за малко и ми позволи да погледна към неравния терен от плата и дълбоки дерета, рязко очертани от лунната светлина. Харлито започна да се снижава, бледите лъчи на фаровете му придаваха на пейзажа някаква назъбена красота. Празнини се издигнаха нагоре като огромни пасти, жадни да ме погълнат целия.

Дюзите изреваха и се насочиха надолу, като ме обкръжиха със стена от трептящ пламък. Трябваше да пусна едната си ръка, за да си предпазя очите. Така останах закрепен само с двата си крака и с другата ръка; пръстите ми постепенно се опичаха и втвърдяваха, превръщайки се в хрущящи парчета керамика.

Колкото до шума, скоро свикнах… може би защото вече нямах с какво да чувам. „Дръж се“, заповяда ми някакъв вътрешен глас — вероятно упоритата част от Албърт Морис, която така и не се бе научила да се предава. В това отношение мога да се доверя на Албърт. Инат човек.

„Дръж се още съвсем малко…“

Вълни от тръпки минаха през мен като през кукла от кал. Някакви части се отчупиха! Накрая упоритата ми хватка ме предаде и паднах…

„Време да се съединя със Земята?“

… но полетът ми бе много по-кратък, отколкото очаквах. Около половин метър или някъде там. Едва усетих, когато обгореният ми гръб удари каменистата пустиня.

Двигателят изпращя и спря. Жегата и шумът изчезнаха. Смътно разбирах, че сме кацнали.

Трябваха ми няколко опита, за да накарам ръката си да помръдне, за да използвам последните си останали незасегнати сетивни органи. Първото, което видях, бе облак прах. След това се появиха смътните очертания на шейните за кацане. Много усилия бяха необходими да обърна глава и да погледна в другата посока. Вратът ми сякаш бе покрит с твърда кора, с нещо, което се съпротивляваше на движението, нещо пукащо и неохотно поддаващо.

„А, ето го и него…“

Видях два крака, обръщащи се да се отдалечат от небециклета. Спиралният мотив, покриващ цялото тяло на дубъла, не можеше да се сбърка. Бета започна пъргаво да се спуска по прашната пътека, обрамчена с бели камъни.

„И аз се движех навремето по този начин. Във вторник, когато бях млад.“

А сега изпечен, ожулен и съвсем близко до края си, се помислих за късметлия, че успявам да се влача с помощта на едната си ръка и с половината от другата, благодарен, че небециклетът бе изчистил земята под себе си.

Щом излязох изпод горещия фюзелаж, се помъчих да седна и да огледам пораженията по себе си.

Само се помъчих да седна. Няколко псевдомускула все още реагираха там долу, но не бяха в състояние да накарат нищо да се сгъне по съответния начин. Посегнах с оцелялата си ръка и потупах твърдо гледжосаните си гръб и задник. Дрънчах.

Леле, леле! Да скочиш през огнени струи и да се хванеш за излитащ небециклет винаги ми е изглеждало обречена донкихотовска постъпка. Но въпреки това го бях направил! Е, не бях във върхова форма, но все още можех да се движа. Все още бях в играта. Отчасти.

Бета вече се бе скрил от погледа ми сред сенките. Но поне можех смътно да видя накъде се е запътил — нисък правоъгълен силует, забит в склона на издигащото се пустинно плато. На звездна светлина приличаше просто на скромна едноетажна постройка. Може би вила за почивка или отдавна изоставена хижа.

Докато почивах до бавно охлаждащото се харли, почувствах как през мен отново мина една от онези периодични вълни на различност. Но сега, вместо да ми заповядва да се задържа или да ме измъчва с намеци за безкрайност, странното полуприсъствие изглеждаше по-скоро любопитно… питащо… сякаш се чудеше какво търся тук.

„Не се съмнявай — помислих си в отговор на смътното чувство. — Когато разбера, ти ще си първият, на когото ще кажа.“

49. В тунела

Двамата с Риту бяхме доста загазили, когато се озовахме в тунела, притиснати между два взвода бойни големи, маршируващи в една и съща посока. Първият въоръжен контингент, точно пред нас, си проправяше път през упоритата съпротива, а вторият го следваше по петите, готов да поеме щафетата. Ние с Риту трябваше да напредваме внимателно, за да оставаме между двете групи, движещи се през този ужасен тъмен тунел. Само няколкото мъждукащи лампи, закрепени направо върху голите стени, ни предпазваха от непрекъснато спъване и падане.

— Е, за едно нещо можем да бъдем доволни — обадих се аз с надежда да повдигна духа на спътничката си. — Поне предназначението ни е близо.

Риту не изглеждаше особено въодушевена от иронията, нито пък се радваше, че най-сетне наближаваме целта, към която бяхме тръгнали във вторник вечерта — планинската вила, в която като дете бе прекарвала седмици заедно с баща си. Пътуването се оказа много по-дълго от очакваното и мина по маршрут, много по-любопитен и болезнен, отколкото някой от нас двамата си беше представял.

Не преставах да търся някаква цепнатина или ниша, каквото и да е, което да ни позволи да не бъдем подкарвани като овце към детонациите и писъците на рикошети, през които си проправяше път първият взвод. Но макар че тайният тунел на Йосил Махарал завиваше достатъчно често, за да се възползва от по-меките пластове на скалата, той така и не предлагаше място за криене.

Какво ли не бих дал за един най-обикновен телефон! Продължавах да се опитвам да се свържа с охраната на базата чрез импланта си. Но тук нямаше никакви обществени връзки, а мъничкият предавател в черепа ми не можеше да излъчва през камъка. Вероятно вече се намирахме извън пределите на военния анклав, дълбоко под Урака Меса.

„Така ти се пада — помислих си. — Можеше да се обадиш преди хилядолетия. Но не, искаше да си играеш на ченге единак. Умник нещастен.“

Риту също не можеше да предложи никаква алтернатива. Все пак се мъчех да поддържам едната страна на разговора и й говорех тихо, докато бързахме напред.

— Най-много ме озадачава как Бета е успял да проникне в базата без някой като Чен, който да го вкара вътре. И как изобщо е знаел, че сме тук?

Риту изглеждаше нестабилна, сякаш се колебаеше между апатията и сълзите след неотдавнашното безжалостно отношение към нея. Това ме накара да се поколебая преди да задам следващия си въпрос.

— Имаш ли някаква представа за какво му трябваше на Бета?

Видях конфликт в очите й — желанието да сподели се бореше с традиционния ужас от нещо, което не бива да се произнася на глас. Когато най-накрая проговори, думите й излизаха със запъване и в тях се усещаше горчивина.

— За какво съм му притрябвала на Бета? Това ли ме питаш, Албърт? Кое е главното нещо, заради което всяко мъжко животно си търси женска?

Въпросът й ме накара да примигна. Отговорът би могъл да е очевиден преди век, но сексът просто не е всепроникващото нещо, което е бил в годините на дядовците ни. И как би могъл да бъде? Тази потребност вече не е по-трудна за удовлетворяване, отколкото всяка друга, наследена от първобитния ловец — като потребността от сол например или желанието да се нагълташ с мазни снаксове.

Щом не е сексът, тогава за какво друго можеше да става дума?

— Риту, нямаме време за гатанки.

Дори в тъмното забелязах как внимателно подсилената й фасада започва да се руши. Ъгълчетата на устата й се помръднаха — нещо средно между потръпване и сардонична усмивка. Риту искаше да каже, но трябваше да го направи по своя начин, щадейки гордостта си. Мярката за отдалеченост и… да… онова старо чувство за превъзходство.

— Албърт, знаеш ли какво се случва вътре в един хризалис?

— Хриз… имаш предвид пашкул ли? Като онзи, в който гъсеницата…

— … се превръща в пеперуда. Хората си представят просто преобразяване — например, краката на гъсеницата се превръщат в крака на пеперуда. Изглежда логично, нали? Че главата и мозъкът на гъсеницата ще служат по същия начин и на пеперудата? Континуитет на паметта и битието. На метаморфозата се гледа като на козметична промяна на външните инструменти и покрития, но същността вътре…

— Риту, какво общо има това с Бета? — Честно казано, не виждах никаква връзка. Прочутият похитител и пират печелеше от търговия с евтини копия на много търсени (и защитени с авторски права) личности като Джинийн Уоммейкър. Риту Махарал несъмнено имаше своите чудатости, също толкова уникални, колкото и онези на маестрата. Но кой би платил за незаконни копия на администраторка в „Универсални пещи“? Каква печалба би могъл да получи от нея Бета?

Риту не обърна внимание на прекъсването ми.

— Хората си мислят, че гъсеницата се преобразява в пеперуда, но това не е вярно! След като оплете пашкула около себе си, гъсеницата се разтваря! Цялото същество се стопява в супа, служеща само за да поддържа малкия ембрион, който се храни и расте, за да се превърне в нещо друго. Нещо съвсем различно!

Погледнах нервно назад.

— Риту, не разбирам какво се…

— Гъсеницата и пеперудата имат едни и същи по произход хромозоми, Албърт. Но геномите им са различни и съществуват успоредно един с друг. Те се нуждаят един от друг по същия начин, както мъжът се нуждае от жена… за да се размножи. Различно от…

Риту спря да говори, защото аз бях спрял изведнъж, неспособен да помръдна, гледайки без да мигна. Откровението й най-накрая достигна до мозъка ми, избухвайки като бомба.

Не, не ме разбирайте погрешно. Обикновено приемам спокойно новите идеи. Всъщност винаги съм се опитвал да бъда скептичен, особено когато съм от плът. Архиразвенчаващ, ако искате. Но точно тогава нейните думи и загатванията й боляха толкова силно, че отчаяно желаех да ги отхвърля, заедно с цялото им разбиране.

— Риту, не… не искаш да кажеш…

— … че са двойка. Гъсеницата и пеперудата имат нужда една от друга, но нямат общи желания или ценности. При тях няма любов.

Чувах втората група военни големи да наближава зад нас, още повече уплашен, че имам някакво леко съмнение за вътрешната им природа. Но въпреки това не можех да продължа, без да задам още един въпрос. Погледнах Риту в очите. В полумрака всичко изглеждаше сиво.

— Ти кое си?

Тя се разсмя — рязък звук, който отекна в стените на тунела.

— Пеперудата, Албърт! Не можеш ли да се сетиш? Аз съм онази, която ще полети под слънчевите лъчи, ще се размножава с радост и в блажено невежество. Тоест, мислех се за такава. До миналия месец, когато започнах да разбирам какво става.

Устата ми пресъхна.

— А Бета?

В късия й смях се долови напрежение. Риту кимна към звука от маршируващите крака.

— Той ли? О, Бета прави всичко по силите си, не може да му се отрече. Той е човекът с копнежите. С амбициите. С ненаситния апетит.

— И още нещо — добави тя. — Той започва да запомня.

50. През изображение. Мрачно

Би трябвало да се чувствам, сякаш ми е оказана голяма чест. Това наистина е гениална изработка.

Очевидно е в усилената Постоянна вълна, част от която съм в момента и която изпълва пространство, много пъти по-голямо от ограничените от тялото вълнички, съдържащи се в типичното тяло на голем. Пулсира и барабани със сила, каквато дори не си бях представял.

Йосил Махарал трябва да е знаел, че е на път да направи епохално откритие, едновременно прекрасно и ужасяващо. И че ужасът си е свършил работата с него… със солипсистичното малодушие, което съпътства Смерш-Фокслайтнеровия синдром. Оголеният страх се е сблъскал с изпълнената със страхопочитание примамка на нямащата равна на себе си възможност да промени света, и този конфликт го е побутнал по-нататък по пътя към лудостта.

Лудост, която у призрака му се проявява до крайност. Той все така продължава да бърбори, докато включва разпъващата душата машинария, подготвяйки ме/ни за моята/нашата определена роля на вълна-носител — фино настроено превозно средство, което да транспортира Йосил към олимпийско величие…

… въпреки че стрелбата, водеща се в някакъв подземен проход, се приближава все повече и повече.

— Знаеш ли, Морис, ужасно е как хората приемат чудесата за даденост. Хората от двадесети век се адаптирали към по-бърз живот поради реактивните самолети и автомобилите. Нашите дядовци са можели да си намерят всяка книга в Интернет. Ние пък свикнахме да живеем успоредно — удобството да бъдеш на няколко места едновременно. За две поколения ние просто донастройвахме голем-технологията, правехме по някое и друго незначително подобрение, но така и не минахме отвъд ограничената от физиката представа за глинената кукла на Енеас Каолин. Каква баналност! Хората получават разкошен подарък и след това нямат желанието или въображението да го използват изцяло!

А да, презрението към масите, една от по-характерните черти на Смерш-Фокслайтнеровия синдром. По-добре обаче да не отговарям. Той си мисли, че вече съм почти изчезнал в гигантската усилена вълна на брациерния лъч — уголеменото душевно поле, което трябва да използва съвършения копирен талант на Албърт Морис и същевременно да изтрие его-съзнаването, което прави Албърт специален за себе си.

Нещо в плана му се е объркало. Трябва да се е объркало, тъй като аз все още съм тук. Тънко разточен, навит, нарязан и след това умножен десетки хиляди пъти… всъщност аз съм повече, отколкото когато и да било! Гъделичкан и подкарван от електрически течения. Вибриращ в десетки измерения и чувствителен към безброй неща, които преди това въобще не съм забелязвал — като милиардите люспи слюда, носещи се като блестящи диатомеи в заобикалящия ги океан от камък.

Това е океан от магма, текла тук преди милиони години. Планините са вълни. Усещам как тази все още се движи, вече по-бавно, след като е изстинала и се е втвърдила. Но въпреки това продължава да се движи.

Мога дори да разтегна възприятията си отвъд тази планина, да се протегна към полиспектралните искри, които сякаш блестят в далечината, точно отвъд ясното възприятие, като полъх деликатен дим… или като светулки, треперещи при докосването ми…

Не ме бива с метафорите. Нима долавям други хора? Други души извън подземната лаборатория?

Това е сурово, ужасяващо усещане. Напомняне за нещо, което всички ние потискаме през повечето време, защото от него ни боли.

Пълната самота на индивидуалността.

Чуждостта на другите.

И на самата Вселена.

— Истинският двигател е удоволствието — продължава дубЙосил, докато нагласява настройките за перфектна синхронизация. — Вземи например развлекателната индустрия от миналото, когато сме били само с едно тяло. Хората са искали да гледат каквото искат, когато искат. Заради тези искания се появила аналоговата видеолента — три десетилетия преди дигиталните технологии да бъдат готови да свършат работата както трябва. Нелепо, недодялано решение с използването на магнитни глави и шумни движещи се части. И въпреки това видеоуредбите са се продавали с милиони. За да могат хората да копират и да гледат каквото си искат.

Това не ти ли напомня за съвременното дублиране, Морис? Тромава, тежка индустрия, доставяща стотици милиони объркани глинено-аналогови устройства по целия свят, всеки ден. Сложността! Ресурсите и движението на парите! И въпреки това хората плащат с удоволствие, защото това им позволява да бъдат където си поискат, когато си поискат.

Баснословна, претенциозна индустрия, за която добрият ми приятел Енеас Каолин разчита, че ще продължи да съществува завинаги.

Но тя скоро ще стигне края си, нали, Морис? Защото най-сетне са направени решаващите открития. Също както дигиталният запис в крайна сметка победил аналоговия. Както реактивният самолет задминал коня. След като приключим с това тук, нещата вече никога няма да бъдат същите.

Махалото се люлее, ритмично разрязва моята/нашата усилена Постоянна вълна, и с всяко преминаване откъсва сложни хармонии от нея. Скоро дубЙосил ще се качи на платформата и противната му личност ще започне да попива цялата складирана мощност, ще я опитоми и ще яхне лъча към божествеността.

Ако се случеше само това, с радост бих му помогнал да се случи. Аз съм еднодневка — всеки голем го знае. И както мразя призрака на Махарал заради безчувственото му самодоволство, научното чудо на експеримента му би могло да направи саможертвата ми да изглежда почти оправдана. В един план зная, че той е прав. Човечеството е отмервало времето, потънало в оргията на собственото си усложнение, пилеейки огромни ресурси за удовлетворяване на капризи, лишени от особен смисъл.

Да, той е направил някаква грешка. Егото ми не е изчезнало, както бе планирано. Вместо да остави единствено съвършения образец за копиране — здравия корен, към който да закрепи болната си душа — моето чувство за идентичност сякаш расте и се разширява с всяка изминала минута, по начини, които вече не изглеждат болезнени, а по-скоро близки до сладострастно блаженство.

И за първи път си помислям… че това може и да не е лошо. Всъщност…

Всъщност Започвам да се чудя. Кой е в най-добрата позиция да използва машината, когато тя най-накрая достигне до пълна мощност? Нейният откривател? Онзи, който разбира принципите й?

Или онзи, който съществува вътре в непрекъснато растящата Постоянна вълна? Онзи, който я прави възможна по силата на таланта си да прави добри дубликати? Онзи, който, така да се каже, е роден за нея?

Разбирането на теориите се надценява. А и докато ние/аз се увеличаваме, растем и се разпростираме, започвам да чувствам знанието на Махарал, подобно на бързо премятащи се библиотекарски фишове, достатъчно близки, за да бъдат прочетени…

Кой казва, че той трябва да е ездачът, а аз конят?

Защо да не си сменим местата?

51. Покривна съдба

Малко е трудничко да се движиш, когато около половината от тялото ти липсва или се разпада.

Разбит, изгорен и смален, мога само отчасти да движа единия си крак, но успявам да се изтегля до кабината и се навеждам напред, за да натисна всички бутони, до които мога да стигна… Търсех радиото, за да излъча зов за помощ. Но след няколко окуражаващи бибипкания и примигвания по някакъв начин включих автопилота!

— Процедурата за аварийно излитане активирана — обяви глас, достатъчно висок, за да премине през обгорените ми уши. Двигателят се включи и тялото ми се разтресе. — Затварям, капака. Пригответе се за излитане.

Все още бях зашеметен и объркан от кошмарния полет дотук, така че ми трябваха секунда-две да разбера — или да забележа, че стъкленият капак се спуска. Успях да издърпам главата си навреме, но не и лявата си ръка, която остана заклещена в момента на колебание.

По дяволите! Вече бях свикнал с болката, но усещането за трошене бе ужасно, когато капакът се опита да се затвори плътно. Поради някаква причина той не усети, че нещо му пречи. Повреда? Или Бета го бе програмирал така, че да не се съобразява с някакви си глинени крайници, когато трябва да се бяга колкото се може по-бързо? Единственото, което можех да направя, бе трескаво да натискам бутони със заклещената си ръка с надежда, че ще изключа проклетото нещо.

Вместо това опитите ми докараха харлито до същинска истерия! Небециклетът подскочи и се разтресе, като с всяко движение пращаше агонизираща болка към ръката ми. Капакът продължаваше да се опитва да се затвори. Защо идиотската машина не усещаше, че в нея няма никой! Може би е служила на Бета и като безпилотен куриер за малки предмети — като отрязани глави например.

Слабото усещане за опора под крака ми изчезна. Отново летях!

Още копчета и превключватели попаднаха под дланта ми, която продължаваше да се движи много след като органичната ръка би била останала без нерви и кръвообращение. Единственото, от което се нуждаеше глинената й версия, бе някаква остатъчна връзка с мен, за да мога да активирам цялата останала в нея elan. Крайникът се замята диво, търсейки неща, които да може да завърти и издърпа, докато гилотината на капака най-накрая не го отряза.

Тежестта на тялото ми свърши останалото. Погледнах надолу…

… на около петнадесет-двадесет метра, точно над покрива на вилата на Махарал.

Запремятах се надолу — и успях да ударя тънките летви най-напред с безполезния си десен крак.

Да сте имали някога чувството, че гледате на живота от обратната страна на телескоп? От момента на сблъсъка всичко сякаш се случваше в мъгла от притъпени усещания — шумът и раздрусващата сила бяха някакви далечни неща, които се случваха на някой друг. Дори времето сякаш омекна, когато ме връхлетя още една от онези вълни на другост. Кълна се, че прояденият от термити покрив направо се разпадна, когато минах през него и полетях към пода сред облак от отломки, прах, насекоми и други боклуци.

Приземих се по гръб и чух ужасно тупване. Но останалите ми сетива бяха на друго мнение. На докосване подът ми се струваше като пружинираща повърхност на сапунен мехур, която едва вибрираше. Илюзия естествено. Явно още чаркове в мен бяха излезли от строя.

Гледах нагоре към раздърпано парче небе, поръбено от все още разпадащите се дъски. Скоро прашната мъгла се разсея достатъчно, за да видя злополучния небециклет на Бета право над мен, по-ярък от звездите, но бясно мятащ се напред-назад. Повредената машина бълваше пламъци, успя някак си да се изправи и тежко се завъртя, за да потегли. „На запад — познах аз, ориентирайки се по съзвездието Стрелец. — Добър избор, ако търсиш помощ… или искаш да бъдеш унищожен.“

Като стана дума за унищожаване, не виждах кой знае какви възможности пред себе си, освен да отпиша това конкретно разклонение от разклоненото дърво на живота на Албърт Морис. Умората дори далечно не описваше начина, по който се чувствах. Доколкото изобщо можех да чувствам.

„Подтикът на сьомгата“ бе изчезнал. Само примамващата песен на калта… рециклиращият контейнер, примамващ ме да се слея във великия глиновъртеж с надеждата, че физическата ми субстанция все пак може да продължи да съществува в някой дубъл с повече късмет.

„Но не и в някой, който е видял или сторил повече неща в живота си“ — помислих си аз, търсейки утешение. Интересно беше през тези два дни. Нямаше за какво да съжалявам.

Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история…

Да. Съгласен съм. Това бе лошо.

… и сега лошите ще победят.

О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…

И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?

Мамка му! Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… и който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.

Кой е труп? Говори за себе си.

Страшно остроумно. Точно така — говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъничкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се издигна, докато в полезрението на оцелялото ми око не се появиха пет треперещи пръста. След това левият ми крак трепна. Без съзнателна команда, а реагирайки на впечатаните от милиони години навици. Крайниците ми започнаха да си съдействат, мъчеха се да повдигнат тялото ми и да ме избутат напред.

О, добре. Можеше и да стане.

Както казах, Албърт винаги е бил твърдоглав, упорит, инат. Предполагам, че това негово мило качество се е проявило във вторник сутринта, когато ме е правел, прехвърлял е душата си в тази инертна кукла и е искал тя да се движи… с почти същия жизнен оптимизъм, с който древните шумери са вярвали, че всеки отпечатан знак върху глинената таблична означава нещо свещено и магическо. Кратък, но силен тласък срещу мрака наоколо.

Така че запълзях, използвайки едната си ръка и наполовина използваемия си крак, за да замъкна каквото беше останало от мен покрай изпотрошените мебели и дрипавите килими със западни мотиви през отворената врата и нататък по пресните следи, водещи надолу към дълъг прашен коридор, който сякаш продължаваше право в сърцето на планината. По следите на Бета.

Какво друго бих могъл да направя, щом съм толкова упорит, че не искам да умра?

52. Прототипове

Имаше улики. Твърде смътни за такива като мен, но някой по-умен щеше да се сети години по-рано.

„Бета“ — името означаваше „номер две“ или втора версия. Второто име на Риту бе Лизабета. А в митологията Махарал — името, което баща й избрал преди тя да се роди — била титлата, дадена на най-великия средновековен майстор на големи след смъртта му… както и почтително обръщение към друг човек с подобни умения, какъвто е бил Беталел или Бетзалел.

И така е продължило. Подобни детски задачки-закачки, които те карат да стенеш заради собствената си глупост и заради несериозността им едновременно.

Другата причина, поради която не схванах ли? Може би защото съм старомоден по душа. Половите различия между приятно сдържаната Риту и крещящия и ярък Бета не би трябвало да измамят материалист като мен, който е видял достатъчно показни преструвки. Фактът, че ме е измамил, доказва какъв консервативен дърт глупак съм, по дяволите. Неоправданите предположения са проклятието на всеки частен детектив.

Все още не можех да възприема всичко това и отчаяно се опитвах да си спомня какво бях научил през годините за Безредието на множествената персоналност, или БМП.

Не става въпрос за или-или. Повечето хора изпитват от време на време как отделните части от тях се припокриват в амфората, спорят и се надпреварват вътре в тях, когато трябва да се вземат трудни решения — представят си вътрешните диалози, докато конфликтът не се разреши. Правят го, без да се предизвиква продължително нарушение или объркване на илюзията за една-единствена, унифицирана идентичност. На обратната страна са хората с умствени схизми, които са безпрекословни, твърди и дори мразещи себе си, издигащи перманентни личности, които стоят на противоположни позиции, имат различни гласове и имена и се бият помежду си за поемане на контрола.

Рядко можете да откриете наистина крещящи примери от времето преди голем-технологията извън някои прочути разследвания и филмови преувеличения, защото едно тяло и един мозък просто не предлагат достатъчно място! В рамките на черепа обикновено решаващата дума има един-единствен доминиращ характер-фасада. Ако някъде се спотайват и други — най-вероятно продукти на травма или на неврално заболяване — те ще бъдат потиснати дълбоко и сведени до смътни партизански войни или просто правене напук.

Дублирането променило всичко това. Въпреки че БМП е все още рядко, забелязвал съм как понякога впечатването отприщва неочакваното. Някоя особеност, която е била приспана или потисната в оригинала, може да вземе връх в дубликата.

Но никога толкова крайно като случая Риту/Бета! Случай, при който оригиналната личност — на пръв поглед компетентен професионалист — остава напълно в неведение за самото съществуване на другото й аз дори когато то е открадвало собствения й дубъл.

Като обикновен криминалист, аз не съм експерт психодиагностик. Помислих си за евентуална връзка с болестта на Янг-Пиминтел. Или за възможен вариант на Смерш-Фокслайтнер, или пък рядък и опасен вариант на синдрома на моралната ортогоналност. Плашеща работа! Особено като се има предвид, че някои от тези заболявания имат връзка с най-лошия вид гениалност. Податливият на себеизмама вид, намиращ блестящи аморални оправдания за каквото и да било престъпление.

Историята показва, че някои от тези психопатологии са наследствени и се предават от поколение на поколение. Това можеше да обясни защо бях превъзхождан още от самото начало.

Много от тези мисли препускаха през главата ми няколко секунди след като Риту косвено разкри истината чрез своята притча за гъсеницата. Искаше ми се да стоя и да гледам, да примигвам слисано от ужасяващото разбиране, да задавам несвързани въпроси — с други думи, всички онези стари като времето начини, по които реагират хората, когато са изненадани. Но нямаше време за нищо от тези неща — трябваше да продължим забързания си ход напред. Какъв избор имахме, при положение че един взвод Бети си проправяше с бой пътя пред нас, а отзад ни притискаше контингент подкрепления?

Най-сетне разбрах защо двете групи засега са ни оставили на мира в пространството между тях. Риту, техният архи и създател, бе на сигурно място точно там, където я искаха, на разположение, в случай че е необходимо да се направят още дубъли. Дотогава нямаха нужда да я насилват. Всъщност бяха яростно решени да защитават физическото й благополучие.

Омръзна ми да търся смисъл във всичко това.

„Риту винаги е имала силата да унищожи Бета, като стои настрана от копирните машини! Ако пеперудата откаже да снася яйца, гъсениците-вредители ще изчезнат.“

За да се предпази от това, параноичният Бета бе складирал допълнителни замразени копия из целия град. Бях срещнал едно от тях зад Телър Билдинг след нападението във вторник, което спомена нещо за „поемане“. Дали едно от онези резервни копия не ни следваше тук, за да принуди Риту да впечатва отново?

Защо не ме бе предупредила още във вторник вечерта?

Наистина, в един момент бе споменала, че дубълите й били „ненадеждни“, че повечето от тях най-ненадейно изчезвали. Дори онези, които лоялно изпълнявали задачите си, връщали при нея само частични спомени, защото — вече знаех липсващите изживявания са били хващани и открадвани от прото-Бета личността, криеща се в мозъка й. От гледна точка на Риту, дублирането би трябвало да изглежда ужасяващо неефективен и не носещ никакво удоволствие процес още преди изобщо да е подозирала за съществуването на Бета.

„В такъв случай защо изобщо трябва да го прави?“ — питах се аз.

Оправдания. Хората са надарени със способността да намират причини, поради които да продължават да вършат глупости. Може би се е тревожила заради съвременното лошо отношение към онези, които не могат да дублират — неприятен намек, че подобни хора са безплодни, че нямат душа, която да могат да копират.

Или е продължавала да впечатва, защото един ръководител в „Универсални пещи“ е длъжен да праща свои дубликати, дори ако са нужни четири опита преди да направиш такъв, който да отиде там, където му е казано. А тя със сигурност можеше да си позволи цената.

Може би изпитваше отчаяната нужда да се преструва, че е като всички други.

Сетих се за още една причина. Натиск отдолу. Вътрешен подтик, който би могъл да се задоволи само като легне сред сондите, като почувства техните пипалца и масажа им, докато отпечатват сладострастно Постоянната й вълна във влажната глина. Нещо като пристрастяване, наред с отричаща слепота към пристрастяването, което винаги е било характерно за всякакъв вид наркомани.

Нищо чудно, че са й били нужни години, за да признае проблема си на глас.

Чудех се как Бета е успял да ни проследи през откритата пустиня и след това да ни последва през всичките охранителни системи в подземната секретна база. Отговорът ме зашемети. Не е имало нищо подобно! Бета просто се е спотайвал вътре в Риту и й е оказвал натиск, докато напрежението е станало непоносимо. И тогава тя избяга от нас двамата с ефрейтор Чен и е активирала една от онези пещи, които бяхме видели. Ненавиждайки самата себе си, подобно на всеки наркоман, отдаващ се на ужасния си навик, тя е легнала в копира, търсейки облекчение сред пипалцата на тетраграматрона, отдавайки се на своята настоятелна, по-силна половина — майстора-крадец и отчаян тип, вироглавия престъпник, дръзващ да направи всичко, непозволено и предизвикващ всяка законна власт на света.

Нищо чудно, че не бях в състояние да свържа Бета с конкретен истински човек! Въпреки всичките безкрайни часове, които бях прекарал като абаносов, като търпеливо свързвах и сравнявах фрагменти от говора на Бета и други черти на характера му и пресявайки Мрежата в търсене на някой, който използва подобен вид изразяване, синтаксис и ударения — цялата мъчителна черна работа, която позволява на упорития детектив да проследи и най-хитрия престъпник, стига да има достатъчно време.

Но в неговия случай цялата тази работа е била загуба на време. Защото престъпникът си имаше съвършеното скривалище, а Риту говореше по, начин, който нямаше нищо общо с този на Бета.

Ето го моето възмездие, моя Мориарти, ходещ до мен в тъмния коридор, треперещ едновременно от ужас и срам! Колко ли дълго е продължило това тайно съвместно съществуване преди Риту да стане подозрителна и накрая напълно съзнаваща съществуването на гангстерската си друга половина?

Затова ли бе решила да ме наеме? За да има за свой адвокат противника на Бета? На първо място, откриването на изчезналия й баща вероятно нямаше нищо общо с това. Не и докато Йосил Махарал не бе намерен мъртъв на магистралата.

И все пак трябваше да има и нещо друго.

Поклатих глава. Трудно ми бе да се съсредоточа заради бушуващите в мен емоции. Защото точно в този миг направо кипях от ярост!

Риту е знаела какво става — знаела е за потенциалната смъртна опасност — още когато потеглихме във вторник вечерта. Защо тогава не ме бе предупредила? През всичките тези часове и дни в пустинята, а след това под земята, тя така и не спомена за натиска, който се надигаше вътре в, нея. Люпилото дяволски яйца, които носеше в себе си, готови да се излюпят в мига, в който намерят подходящи условия.

„Проклета себична, егоцентрична…“

Нещо от настроението ми сигурно бе прекосило разстоянието между двама ни. Или може би жестоката реалност на ситуацията, в която се намирахме, разби последните илюзии на Риту. Каквато и да бе причината, след няколко минути крачене в тъмнината спътничката ми най-накрая заговори.

— Аз… много съжалявам, Албърт — прошепна тя.

Погледнах я в лицето и разбрах каква мъчителна храброст й е била необходима дори за това просто извинение. Но не бях в настроение да й простя толкова лесно. Защото и двамата знаехме какво щеше — какво трябваше — да направи Бета, за да оцелее.

Ако Риту се измъкнеше сега, тя би могла най-сетне да оцени сериозността на положението си и да потърси убежище и уединение в някой санаториум, докато тайният запас на Бета лека-полека се изчерпа и спомените им станат все по-безполезни и ненужни. При експертна терапия нейната втора личност би могла да бъде изведена на преден план, предизвикана, принудена са се поправи или да бъде подложена на драстично лечение.

А дори и отрицанието да се появеше отново и Риту да не потърсеше помощ, аз със сигурност щях да докладвам за ситуацията както на работодателя й, така и на личния й психиатър. Със или без терапия, Бета щеше да бъде унищожен като престъпен ум. Защото лошата слава щеше да подложи Риту Лизабета Махарал на непрекъснато наблюдение за години напред от Световното око… от мрежата свободни аматьори, които никога нямаше да изпуснат дубълите й от поглед. Представителите на подземния свят мразят подобно осветляване на живота им. За тях то е пречка, както бяхме разбрали от годините след Голямото крадене.

За да избегне това, Бета нямаше да ни освободи за нищо на света. Щеше да намери начин да държи Риту като затворничка, вечна робиня на този шантав репродукционен цикъл — нещо като самоизнасилване, което би ме разтревожило неимоверно, ако не бях по-загрижен за собствения си живот.

Защото старият ми враг Бета нямаше абсолютно никакви причини да ме оставя жив.

Опитах се да свържа отделните парчета в обща картина.

„Бета трябва да е онзи, който се опита да ме убие с ракетата. Дали е разбирал, че съм по петите на…

… но това е безсмислено! Какво слухтеше онова копие на Енеас Каолин в дома на Махарал във вторник вечерта? Той тършуваше, търсеше нещо и същевременно се стараеше да не бъде забелязан от дубъла на Риту.

И именно Енеас Каолин стреля по Риту и по мен по-късно в пустинята.

Значи трябва да е разбрал за връзката между Риту и Бета може би дори преди тя самата да я разбере.

Той ли е онзи, който е «поемал» операциите на Бета?“

Спомних си първата си среща с Риту и шефа й в луксозното юго. И двамата изглеждаха съвсем искрени и единодушни в решението си да ме наемат да търся изчезналия професор Махарал. А дълбоко в себе си са се надявали освен това и да използват уменията ми, за да контролират личността на Бета… и може би да я използват…

„Но всичко се промени във вторник вечерта. Нещо е уплашило Енеас. Може би прионната атака в «Универсални пещи»? Или нещо друго, свързано с бащата на Риту.

Това може и да обясни защо е изпратил едно от платинените си копия да ни нападне на магистралата. Двамата с Риту бяхме маскирани като сиви. Каолин сигурно си е помислил, че съм сключил съюз с Бета и сме тръгнали да се срещнем с…“

Умът ми трескаво работеше и събираше данни от всички посоки. Но преди тези заплетени мисли да се съединят в нова картина, внезапно забелязах нещо още по-важно. Нещо, предлагащо лъч надежда.

Отляво имаше разклонение. Евентуален път към спасението.

По-малкият тунел зави назад под остър ъгъл и не се отделяше много от онзи, по който бяхме вървели досега. Имах впечатлението, че е насочен към друга част от базата. Професор Махарал явно бе имал повече от една цел, когато бе ровил тук в търсене на скрити високотехнологични съкровища.

Новият проход изглеждаше още по-мрачен и тесен от първия. Но все пак предлагаше някакъв малък шанс и се възползвах от него без никакво колебание. Грабнах Риту за ръката и я повлякох след себе си.

Тя не възрази — отново се бе затворила в пашкула на пасивното примирение. „Нищо чудно, че е могла да бъде изнасилена от плод на собственото си въображение — помислих си (признавам, че беше грубо). — Странно как агресивната, по-волевата част от нея е била потисната и се проявява само чрез създаването на дубъли. Сигурно детството й е било доста странно.“

Придвижването ни ставаше все по-трудно и по-трудно. Този тунел бе с много по-груби стени и толкова тесен, че често ни се налагаше да се навеждаме. Подът почти не бе изравняван, сякаш строителят му не бе очаквал да го ползва особено дълго. Лампите бяха по-малко и повечето бяха изпочупени от неотдавнашната стрелба. Навсякъде лежаха фрагменти от роботи-базилиски, смесени с локвички наскоро разтекла се голем-каша. Сурогати от глина и силикон бяха водили кратка, ожесточена схватка и тук.

Дали имаше оцелели? И по-важното, дали все още бяха настроени да не нараняват същества от плът, или подобни буквоядски разграничавания вече не бяха в сила?

Изгубих представа за време и разстояние. (Имплантът ми естествено не работеше под земята.) И все пак надеждата растеше, докато двамата с Риту бързахме напред. Трябваше да се приближаваме отново към базата — до която и да е нейна част — иначе защо Йосил бе пропилял толкова много голем-години да прокопае тунела? Щом стигнех нямаше да си губя времето, ами веднага щях да се обадя…

Внезапно се препънах в нещо в тъмното. Нечие тяло изстена и протегна към мен масивните си ръце, но успях да отскоча. Лежащият боен голем не можеше да ме подгони. Три четвърти от него липсваха.

Това бе добрата новина.

Лошата новина беше, че сега двамата с Риту се намирахме от двете страни на осакатената кукла-воин.

— Чупиш ли се, Морисссс?

Стържещият, груб глас изобщо не бе чак толкова лош за някой, който има само половин лице. Повечето дубъли биха се дезинтегрирали след такива наранявания и Постоянните им вълни щяха да угаснат, подобно на свещичка в буря. Но бойните модели са издръжливи.

— Не искаш да продължиш нататък. — Главата кимна към посоката, накъдето се бяхме запътили.

— И защо не? Да не би отбраната да бе прекалено силна, Бета? Не успяхте ли да си пробиете път?

Разнебитената фигура сви рамене.

— Успяхме. Но Йосил вече е събрал нещата си. Сега е в лабораторията. Втриса ме, като си помисля какво смята да направи с…

— Какви ги говориш? Махарал е мъртъв!

Сух смях.

— Толкова ли си сигурен?

Изплюх се, за да прогоня внезапния противен вкус в устата си.

— Полицейското разследване приключи. Йосил Махарал е умрял при автомобилна катастрофа. И досега евентуалните призраци би трябвало…

— Евентуалните призраци могат все още да витаят наоколо, Морис. Но Алфа никога не ти е споменавала за това, нали?

Алфа. Прякорът, който Бета използваше за Риту, естествено. Лицето й на слабата светлина изглеждаше изпито, отвратено от тялото на земята, от раните му и от насмешливото му отношение, но над всичко това бе Ефектът на огледалото — отвращението да видиш собственото си отражение, което не можеш да понасяш.

— За какво говори той? — обърнах се към нея. Но Риту само отстъпи две крачки назад и заклати глава.

Разнебитеният голем се разсмя.

— Хайде, кажи му! Разкажи на Морис за проекта „Зороастър“ и за многоаспектните му производни. Например за новия метод за възстановяване на дубъли, така че да могат да съществуват седмици и дори месеци…

— Но това ще…

— … или за изследванията как да се правят по-добри впечатвания от един дубъл върху друг. Естествено, от това най-много се интересувах, за да направя от пиратството наистина доходоносен бизнес. Трябваха ми детайли, които Риту така и не научи в куполите на УП. А по някаква си дребнава причина изобщо не искаше да слиза до Изследователския отдел, колкото и да я натисках. Точно затова прибягнах до онзи шпионски план… в който използвах теб, Морис. Само дето той се провали, доколкото знам. Май накрая засегнах някой наистина силен. Някой с достатъчно ресурси, за да успее да ме проследи и…

— Силен? Каолин ли имаш предвид?

Свиване на раменете.

— Кой друг? И без това беше бесен, че Йосил е изчезнал заедно с всичките си записи и прототипове. Сигурно Енеас е решил, че е време да измете къщата, да сложи край на проекта „Зороастър“… и междувременно да се отърве от враговете си. Но досещането ти е също толкова добро, колкото и моето. Това бе първата ми възможност да се въплътя от седмици! Колкото до сегашните събития, онова, което знам, е същото, което е чула и видяла Риту. Ако имах време, щях да пусна агенти. Да разбера дали Енеас наистина се е паникьосал от онова, за което си мисля. Може би да планирам някакво отмъщение. Но сега…

Гърчове преминаха през раздраното тяло на голема. Глинената кожа, която преди бе изглеждала еластична почти като човешка, се пропука. С последни усилия дубБета най-сетне успя, да проговори отново.

— Сега… трябва да се реши един… много по-сериозен проблем.

Поклатих глава.

— Искаш да кажеш, че призрак на Йосил се опитва да направи нещо…

— … което не трябва да се допусне! — Глиненият войник използва оцелялата си ръка, за да се опита да хване Риту. — Продължавай… Кажи на Морис, за какво става дума. Кажи му какво… се опитва да направи татко. Кажи му!

Риту затрепери и отстъпи още две крачки в посоката, откъдето бяхме дошли, обратно към тайното скривалище на Йосил Махарал под Урака Меса. Едва различавах бялото на очите й.

— Спри! Бета се опитва да те измами… да те върне при другите. Но този тук е безобиден, виж! — Забих крак в ръката и тя се откъсна и се разпадна на парчета.

— Ела насам. — Протегнах й ръка, за да й помогна да прескочи разпадащата се военна кукла. — Ще излезем…

— Излижем. — От разлагащия се дубъл на Бета бе останало само проядената половина лице и част от тялото, но въпреки това той имаше достатъчно сила на волята, за да се смее. — Сссамо до края… на тозззи тунел… Морисссс… и виж твоето излизане!

Кикотът на голема бе последната капка за Риту. Със стон от ужас и отвращение към себе си тя се обърна и затича обратно към главния тунел. Виковете ми бяха безрезултатни.

Не можеш да разсъждаваш, когато си заслепен от паника. Не я обвинявах.

След малко (както и очаквах) чух отчаяния писък на Риту — беше се сблъскала с преследвачите ни. Още Бети, не по-приятни от версията в краката ми. Само дето бяха цели-целенички.

Не можех да й помогна. Единственият ми шанс бе да се обърна и да побягна. Последният смях на загиналия Бета продължаваше да ме преследва и ме караше да тичам все по-бързо, също както бе подгонил Риту.

Доколкото можех да видя, тук се бе водила истинска битка. Машините, поставени от Йосил Махарал, се бяха сражавали отчаяно срещу глинените автомати, носещи единия аспект от многоликата личност на дъщеря му. Съкровището, за което си съперничеха, би трябвало да е много голямо! Забързах нататък и чувах тропота на краката, които наближаваха отзад.

Най-накрая тунелът свърши. Пред мен имаше метална стена — броня, която явно целеше да държи натрапниците настрана. Преградата би трябвало да си е свършила работата. Би могла, ако пазителите на базата бяха слушали за приближаващи къртици. И наистина го бяха правили, знаех го. Поставили бяха всички необходими уреди и наблюдателни програми. Само че някой много по-хитър от тях бе успял да пробие защитната система и да направи бдителните механични пазачи глухи за звуците от копаенето.

Широк панел от високотехнологичната стомана бе разкрит, след това бе изрязан назъбен отвор, като внимателно се избягваха вградените детектори. Още едно доказателство, че го е направил вътрешен човек. Разбира се, всичко това бе използвано само за кратко време. Не би трябвало да отнеме много време да се проследи виновникът, след като охраната на базата бъде вдигната по тревога. Крадецът бе имал съвсем малко време да изпълни плана си, какъвто и да бе той.

Докато наближавах металната пролука, имплантът в лявото ми око сканира за евентуална засада от оцелели роботи-базилиски, макар че единственото, което видях, бяха фрагменти. Също така се опита да открие връзка с охраната, но безуспешно. Оставаше само да вляза и да се надявам…

И тогава видях предупреждението:

Бронираната стая бе планирана да има само един вход. Видях го срещу мен — тежък въздушен шлюз с масивни припокриващи се крила. Почти също толкова внушителни бяха десетината обемисти хладилници, всеки от които бе заключен на три места и покрит с печати, които да покажат евентуални следи от бърникане.

Някой обаче беше бърникал, като внимателно бе заобикалял алармените инсталации и бе изрязал нови отвори, за да избегне ключалките. От дупките излизаше ледена пара. Но тя беше нищо в сравнение със студа, който изпълни сърцето ми, когато видях захвърлените останки на пода метални пластини и скъсани пластмасови опаковки, върху които също бе изобразен знакът за биологична опасност. Без никакво съзнателно усилие от моя страна имплантът увеличи изображението, докато бях в състояние да прочета някои от етикетите. Носеха имена като „Въздушнопреносима Saringenia“ и „Tumoformia Phiddipidesia: подобрена версия“.

Клара ми бе разказвала веднъж за Saringenia — наистина отвратителна органична чума, която била тествана по време на Безславната война. Що се касае до Phiddipidesia, една нейна олекотена версия бе изпусната преди десет години и причини на Югозападната екотоксична водна пара. Потръпнах при мисълта какво ли би могла да причини „подобрената“ версия.

Съгласно официалните договори, всички подобни запаси би трябвало да са унищожени преди много години.

Естествено циниците винаги бяха пускали сензационни разкази за зловещи заговори. Няма начин да не съществуват подземни складове, твърдяха те. Просто за човешката природа е неприсъщо да изхвърля оръжия.

Стоях, наполовина яхнал процепа в стената, и гледах истинския рай за доносника; представях си огромната сума, която щях да получа, ако разглася всичко това в мрежите… и се чудех как военните са успели да запазят подобна тайна. Тоест щях да си мисля такива неща, сигурен съм, ако не бях парализиран от вцепеняващ ума ми ужас. Особено след като забелязах блестящи пръски по пода… парченца стъкло от епруветките, изпуснати от бързащия крадец.

Вече бе прекалено късно да задържам дъха си.

Не мога да кажа колко дълго останах там, вперил празен поглед в блестящата глазура на смъртта. Онова, което най-после ме изтръгна от вцепенението, бе звукът — тропот на крака, оповестяващи пристигането на по-познатата и ясна заплаха. Такава, която умът може да схване.

— Е, Морис — разнесе се гласът на Бета, — вече видя за какво става дума. Така че защо не бъдеш добро ченге и не се разкараш оттук, а?

От сенките зад мен се появиха пет-шест яки военни дубъла, които трябваше да се навеждат, за да могат да минат през ниския тунел.

Докато наближаваха, усетих как ме напуска нещо ценно — силата ми да действам. Да въздействам на събитията. Не зная за вас, но за мен лично тази сила означава повече от мизерния живот, пък бил той и истински. А в този случай — неизмеримо много повече.

Скочих в стаята и се затичах към вратата в другия край.

— Не! — изкрещя най-близкият Бета. — Остави на мен! Не знаеш какво правиш! Телесната ти топлина може да активира…

Напрягах се да завъртя голямото колело. Никакви кодове или ключалки не би трябвало да пречат вратата да се отваря отвътре, нали така? Усетих как то започва да се върти…

Бойните големи са много бързи, да знаете. Пипнаха ме преди колелото да се завърти на тридесет градуса. Могъщи ръце освободиха хватката ми, като още повече нараниха пострадалия ми палец, след което огромният Бета ме пъхна под мишница — усещане, което вече наистина започвах да мразя. Ритах и се гърчех, но той ме отнесе от шлюза и мина по студения под на леденото хранилище. Когато ръката ми напипа някакви луминесцентни ленти, инстинктивно ги грабнах, рязко дръпнах и ги скъсах.

Това даде резултат! Внезапно разсеяната бяла светлина се смени с червена. Разнесе се остър писък на сирена.

— Това провали всичко — промърмори един Бета.

— Ще го вземем с нас — отговори носачът ми и се наведе, за да влезе в тесния тунел; мъкнеше ме като някакъв волски бут. Скоро вече тичаше, носен от подсилените керамични мускули, които бяха неприятно горещи, особено след излизането от замразената стая. Единственото, което ми оставаше, бе да гледам как каменните стени се носят замъглено покрай мен на сантиметри от лицето ми, и да губя, ориентация, сякаш изпадах в треска.

Дали вече не се бях заразил с някаква бързодействаща чума? По-вероятно ми прилошаваше от друсането и състоянието ми се влошаваше от безсилието ми и свръхвъзбудата. Казва ли ти някой?

Когато се върнахме в основния тунел, се озовахме сред тълпа други бойни големи. Онзи Бета, който ме носеше, се обърна наляво и забърза към тайното леговище на Йосил Махарал — или поне така реших. Забелязах и Риту, сега пазена по-внимателно, отколкото преди, с изцъклен поглед и затворена в себе си сред създанията, които бе впечатала самата тя — огромни ужасяващи кукли, задвижени от онази нейна част, която ненавиждаше.

Стрелбата вече звучеше по-близко, но сякаш отслабваше. Очевидно напред бяха извикани подкрепления, за да се справят с последната отбранителна линия на Махарал.

Преди обаче да стигнем до нея, отзад се разнесоха други звуци — далечни изненадани викове, последвани от детонации. Намиращите се наблизо Бети се разтревожиха. Едни от тях се обърнаха да посрещнат новата заплаха и заеха позиции за стрелба, останалите забутаха двама ни с Риту напред.

Очевидно нашата малка щурмова група бе обградена.

„Страхотно — помислих си. — По-добре да не споменавам нищо за това приятно местенце. Иначе всеки мазо-турист ще поиска да дойде.“

53. Душевен пейзаж

Кой казва, че Йосил трябва да бъде ездачът?

Побърканият му призрак продължава да дърдори, използвайки помпозното си самохвалство като средство да убеди самия себе си, че все още командва тук, но вече не го слушам. Горкият стар дубЙосил все още няма ни най-малка представа, че с плана му е станало нещо неочаквано и ужасно.

Машината ме усили от мизерния детектив, които бе заловен в имението на Каолин. Безброй бозон-дубликати се събират в едно, подобно на капчици в могъща вълна. И целият този аз трябва да бъда проста рекета носител, след като цялата ми индивидуалност бъде изтрита.

Но аз съм тук! Взирам се в нови измерения. Уча се бързо.

Например изучих онези „отгласи“, които бях забелязал. Те са други хора. Виждах ги как мъждукат нервно на някакво неопределимо разстояние от мен.

Ето един гори с горчива нотка, която ми напомня на гняв. Там блещука играещ пламък с киселия цвят на съжалението. Но общото между тях сякаш е болката от изолацията — всеки е самотен, безнадежден, затворен, самотна искрица, горяща сред безплодна равнина.

Дори когато попадам на милиони (близкия град?), основната черта сред тях е меланхолията. Градските пейзажи винаги изглеждат изпълнени с тълпи — всички онези щъкащи тела от плът и глина, тела с дрехи, инструменти и нахални гласове. Но сега, когато ги виждам съблечени до сърцевината им, разбирам, че няколко милиона души се равняват на почти нищо, сякаш отделни разпръснати тревички отчаяно претендират да бъдат наречени ливада.

Не, те са дори нещо по-малко. Представете си водораслите, изхвърлени на пустия бряг, докосващи само ръба на огромен празен континент. Това е суровият вид на човешкото състояние. И въпреки това намирам тази панорама за въодушевяваща. Защото мога да я докосна!

Една част от мен все още се чувства длъжна да диктува и описва, въпреки че зная, че метафорите на образите и звуците лъжат. Йосил беше прав — възприятията се нуждаят от друг речник. Пространството и близостта имат различни качества тук, където местоположението се базира на влечението. Любовта, омразата или фиксидеята могат да сближат за известно време две душевни светлинни. Една до друга, двойката понякога създава нова светлина, която се заражда във внезапен прилив на надежда. Брак, мисля си аз, опитвайки се да дам на феномена някакво познато име. И деца.

Не всички от тези сътрудничества са продължителни или щастливи. Въпреки това от някои се носят нежните аромати на радостта.

Това дава ново значение на фразата „душевен партньор“. Колко изпълнени с копнеж младежи са мечтаели да срещнат онзи специален партньор, с когото да се съчетаят в съвършено единство? Романтичната страна винаги е изглеждала глупава, защото игнорира усилията и компромисите, които изисква истинската любов. Но докато гледам този странен пейзаж, забелязвам мотиви и текстури от характери, които, изглежда, могат да се допълват един друг в хармонична връзка, стига да се срещнат.

Каква възможност за бизнес, ако някой предприемач някога реши да използва тази техника за нова и подобрена услуга за запознанства…

… но Йосил Махарал е имал предвид нещо много по-дълбоко, когато е проектирал своя прозорец към по-дълбокия пласт на реалността. Вижте какво става, когато пламъчето започне да трепти и угасне. В така наречения истински свят това си има име. Смърт.

Отделни единици от тези угасващи въглени тлеят с непогрешим кураж, докато при други мога да открия единствено онова, което може да се нарече отчаяние. А в последния миг някои правят кратък, екстатичен опит да отидат другаде.

Ето една! Умираща искрица се изстрелва през простора, подобно на семето на глухарче, което щастливо блести…

… преди да се строполи обратно в безплодната равнина и да угасне, оставяйки след себе си прашен отпечатък. Огромно количество изгорели стръкчета маркират пейзажа във всички посоки. Повече, отколкото бих могъл да преброя. Повечето от тях се усещат като стари.

Това се повтаря отново и отново. Умирането повтаря безплодния опит. Защо се опитват, щом никога не успяват? Нима усещат цел, към която си струва да се стремят независимо колко малки са шансовете им?

Има нещо… сигурен съм с новите си сетива. Трябва да е същата съблазън, на която се крепят религиите — възможност за някаква фаза отвъд яйцето и детето, отвъд ларвата и младостта. Отвъд възрастния мъж или жена. Надежда за продължаване, за пъпкуване — а може би дори за безкрайно размножаване в огромното ново пространство. Възможност, която вече виждам в действителност!

Какво тогава ги държи назад? Липса на вяра? Божествена присъда?

Не. Тези стари извинения не са достатъчни. Никога не са били. Каква е логиката спасението да се основава на капризните прищевки на Създателя или на молитвите за награда? Или на молитвите и заклинанията, които варират от култура на култура? Това не е логично, нито научно. Това не е начинът, по който действа останалата част от природата.

Мисли, Албърт. Обърни поглед назад към всички трагедии, помрачавали живота на хората още от смътното начало. Болестите са отнасяли любимите ти. Гладът покосявал племето. Поради невежеството и грубия си език. Не си можел да споделиш дори малкото, което си успял да научиш. Или вземи например отчаяната непохватност на ръцете и бавните крака. Или проклятието да бъдеш само на едно място в определено време, когато трябва да се свършат безброй неща! Никой от тези проблеми не е бил решен чрез предписанията на шамани и жреци. Нито пък от покровителствени мистици или благосклонни монаси.

Технологиите. Именно те са направили нещата по-добри! На пресекулки — и често с ужасни злоупотреби — именно чрез тях сме намерили отговорите — верни, сигурни, постоянни. Отговори, които са еднакви за господаря и за васала. Отговори, които са направили живота по-добър и никога не са подвеждали.

Защо тогава да не се използват технологиите за решаването на най-великата и стара загадка — безсмъртието на душата?

Признавам, че започвам да разбирам каква е движещата сила на Йосил Махарал. Небето да ми е на помощ, мога да схвана мечтата му.

С всеки миг се уча все повече и повече. Ясно формулирани факти и абстрактни теории се трупат, измъкнати от дубЙосил, докато той работи, без да подозира нищо, жадуващ да приключи преди нападателите да проникнат и тук. Знанието му, делото на живота му, идва при мен незаслужено и объркано. Например мога да оценя красотата на машината на естетическо ниво преди да получа и най-смътна представа за уравненията, на които се базира. Неравномерното темпо на разбирането е една от причините, поради които се въздържах от намеса. Засега.

Докато изучавам всички крехки светлинни някъде там започвам да разбирам какво ги кара да се държат поотделно — суровият ужас да не загубят собствената си индивидуалност! Да не бъдат изличени. Изгубени. Хората се доближават и след това се отбягват един друг в луд танц, уплашени едновременно от прекалената изолация и от прекалената близост.

Спомням си много добре този танц. Но страха вече го няма, изгорен от изпитанието ми в инквизиторската машина на Махарал. Ставайки множество, вече не се боя от перспективата да споделя Постоянната вълна.

Нима в такъв случай съм като някой бодхисатва, завърнал се от нирваната от съчувствие към непросветените? Наистина ли е съчувствие това, което ме кара да жадувам да се намеся?

Жадувам да се протегна, да прегърна всички обезсърчени светлинни, да ги пробудя, окуража и освободя. Да подхраня слабите им пламъчета и да ги накарам да осъзнаят празнотата, около себе си.

Това не е смиреното съчувствие, на което са ни учили да се възхищаваме. За разлика от Буда, аз съм преизпълнен с амбиции за себе си и за всички от моя тънещ в невежество вид!

Някаква почтена част от мен ме нарича „арогантен“.

И какво от това? Нима самата почтеност не ме определи за тази работа?

Със сигурност ще се справя по-добре от дубЙосил.

Водорасли на пуст бряг. Тази метафора ми се струва все по-точна. Защото приличаме именно на онези първи същества, които тромаво са изпълзели от океана, за да колонизират пустата суша, под лъчите на палещото слънце.

Душевният пейзаж примамва като нов предел. Изпълнен с много повече потенциал, отколкото стерилния космос с жалките му планети и галактики. Науката и религията само са загатвали за този потенциал! Ако можем да го осъществим…

Аз мога да го осъществя! Подозирам го с все по-нарастваща увереност. Има само малко неща, които трябва да изясня преди това…

Момент. Сега разбирам! Истината, която професор Махарал бе разбрал преди седмици. Призракът му се опита да ми я обясни с аналогиите от квантовата механика. Така и не го разбрах тогава, но сега ми се вижда толкова ясно…

Тялото е котва.

Този венец на органичната еволюция, чудото на човешката плът и мозък, направило възможно себесъзнаването, абстрактното мислене и Постоянната вълна. Тялото е чудесно екипирано за всички тези чудеса, но е също обременено от животински инстинкти и нужди като индивидуализма, жадуването за изолация на „аз и ти“ по начина, по който рибата се нуждае от водата около себе си.

За да успеем да изпълзим на брега, да оставим морето, ние трябва да изоставим черупката на плътта!

Това разбиране трябва да е ужасило професор Махарал и е предизвикало разкола между човека и голема, копието и архетипа, дубъла и господаря. ИстЙосил е видял как убийството на самия себе си се издига като естествено следствие от собственото му изследване. На абстрактно ниво може би дори се е съгласил. Но тялото му се е помъчило да се защити и е изпълнило истинския му мозък с хормоните на паниката, които са го накарали да се хвърли през пустинята в сляпо и безполезно бягство.

Разбира се, че в такъв случай и истАлбърт е трябвало да го последва в смъртта му. И ездачът, и огледалата трябва да са свободни от котвите си. Ниска цена за обожествяването. Сега го разбирам.

Но внезапно проумявам и нещо друго.

Няма да е достатъчно да се отрежат само две връзки с тялото.

Не след дълго трябва да се освободят още души, за да се подхрани ненаситния процес на брациера.

Още убийства… в огромен мащаб.

Образите нахлуват в мен… мисли, които дубЙосил е скрил дълбоко в ъгълчетата на съзнанието си. Зървам символ — трилистник от кървавочервени коси, придружени от думите „въздушнопреносима зараза“. След това друго бързо впечатление за ракети… стройни ефективни ракети, откраднати и готови да бъдат изстреляни към града. В момент, който наближава все повече и повече.

Трябва да знам още!

Каквото и да е намислил дубЙосил, то може и да бъде оправдано. Еволюцията не напредва без болки и загуба. Много риби са измрели, за да могат само някои да изпълзят навън. Цената може и да си заслужава…

… но само ако наистина могат да се постигнат ползи!

Йосил вече показа, че е много нехаен. Експериментът е излязъл от планирания си ход — иначе защо чувствам тази растяща вълна от сила и амбиция като сбор от мои съвършени копия, продължаващи да се умножават и да събират енергия, подобно на магмата под вулкан? Аз съм онзи, който е готов да яхне Голямата вълна… нещо, което Йосил никога не е очаквал.

Ако е направил една грешка, би могъл да е направил и други. По-добре да проверя, и то бързо.

Не трябва да му се позволи да избие толкова много невинни.

Поне не и докато не съм сигурен, че изгледите за успех са високи.

54. Като тухла

Докато бавно пълзях след стъпките в праха, тласкан през изгарящата агония от нещо малко повече от чист инат, като влачех мъртвата тежест на това умиращо тяло само с едната си останала ръка и почти неподвижния крак… не спирах да се учудвам що за дубъл заслужава всичко това.

Целта ми бе да преследвам Бета, да пипна копелето преди тялото ми да се разтече, да осуетя злия му замисъл — какъвто и да е той. А ако това се окажеше прекалено амбициозно за мен? Какво пък, тогава може би ще му създам известни неудобства. Ще го изритам по глезените, ако не успея да направя нещо друго.

Така е, планът ми не бе кой знае какъв. Но другата ми мотивация — любопитството, което ме бе движило през тези два тежки дни — вече не вършеше работа. Не ми пукаше за тайната битка между тримата гении — Бета, Каолин и Махарал. А само за това, че те всички вече си мислят, че са се отървали от това евтино зелено копие, и проклет да съм, ако не им покажех обратното!

Така се чувствах, докато се влачех през основната част на старата вила и оттам в планината, следвайки стъпките на Бета по неравния, под на пещерата… естествена варовикова пещера, която сигурно бе привлякла Махарал и го бе накарала да построи вилата си пред главния вход и да използва вътрешността й, за да установи в нея тайното си научно леговище.

Лампите хвърляха дълги сенки по сталактитите и другите образувания, по които блестяха капчици вода. Ако ушите ми функционираха, със сигурност щях да чувам приятния ритмичен звън на капките, падащи в покритите с лека мъгла езерца. Долавях само един звук — ниска вибрация отекваше в корема ми, докато пълзях по каменния под, и ставаше все по-силна, докато преследвах Бета надолу по плавния наклон… Помислих си, че все пак е по-лесно, отколкото ако ми се бе наложило да се катеря.

Минах покрай стена, която бе одялана и огладена от човешка ръка. Оцелялото ми око зърна фигури, изрязани в скалната повърхност с помощта на остър инструмент. Петроглифи, врязани преди много векове от местните хора, които са смятали пещерата за свещено място на силата, място, където е можело да се призовават силите на природата и да се вършат чудеса. Хуманоидни форми с подобни на пръчки ръце и крака мятаха копия по грубо нарисувани зверове — прости мечти, но не по-малко амбициозни или искрени от тези, на които робуваме днес.

Нека бъда и пребъда — молеше заклинанието на стената.

Амин, съгласих се аз.

След това в продължение на стотина метра нямаше повече какво да ми отклони вниманието. Мъкненето с помощта на една ръка и един крак стана за мен толкова нормално, че вече ми бе трудно да си представя друг начин на съществуване. И тогава се изправих пред препятствието. Пътят се разклоняваше.

Отляво — малка зала, изпълнена с бръмчаща апаратура. Познати механизми — фризер, впечатващо устройство и пещ. Автоматизирани и готови за използване.

Напред — добре осветена рампа, спускаща се надолу, към сърцето на планината. Натам водеха и стъпките на Бета. Средоточието на големите събития. Вероятно тайната лаборатория на доктора, в целия си блясък.

Не си направих труда да разуча третия път, водещ надясно. И, уф, нагоре. Достатъчно трудно ми бе да избера само между две възможности. Да продължа ли след Бета, или да опитам нещо наистина дръзко?

Автоматичната пещ ме примамваше, индикаторите й блестяха със същия цвят, както по времето, когато ме бе направил Албърт. Определено бе много по-близко, отколкото да се опитвам да настигна Бета, пълзейки след него. Колко бе съблазнително, да сменя разбитото си, умиращо тяло с ново!

Уви, нямаше гаранция, че ще успея да се издърпам на впечатващата платформа само с една ръка и безполезен крак, да не говорим за настройването на пулта.

Недостатък номер две: всеки знае, че няма гаранция, че от копието ще се получи добро копие. Вярно, Албърт беше — или е — отличен копист. Но да се опитам да направя копие, използвайки за образец себе си? Като евтин франки, при това напълно разпердушинен, какво друго бих могъл да произведа, освен безмозъчен, влачещ краката си изрод? А и напрягането да достигна платформата на перцептрона сигурно щеше да довърши това тяло.

От друга страна, право пред мен лежеше леко наклонената пътека към центъра на всички тайни…

Това е пътят.

Трепнах. Пак онзи проклет външен глас. Вбесяващият кавгаджия.

Можеш също да тръгнеш и надясно.

Нагоре.

Може да се окаже важно.

Упоритият гняв почти ме заслепи. Нямах нужда някакъв нахалник да ми досажда в последните мигове на жалкото ми съществуване!

О, но може би имаш.

И за мое най-голямо учудване разбрах, че нещо в това твърдение е вярно.

Не можех — и все още не мога — да обясня какво ме накара да приема съвета въпреки всички доводи и разум, да обърна гръб на двете известни възможности и да инвестирам всичко, което бе останало от мен, в едно последно обезсърчително катерене.

Може би се равняваше на… защо не?

Обърнах гръб на изкусителната пещ… и на следите на Бета… и запълзях нагоре по грубите стълби.

55. Семейна кавга

Двамата с Риту бяхме хванати в капан в ужасния тунел под Урака Меса с една група врагове, които се биеха зад нас, докато друга препречваше пътя напред. Можехме само да се свием в тесния проход, докато звуците от стрелбата ехтяха, от всички посоки.

Бета май оставаше без пръсти. Наглеждаше ни само един повреден дубъл. Но въпреки това той бе достатъчен, за да накара двама изплашени органични да се държат прилично.

— Трябваше да направя повече от себе си, когато имах възможност — измърмори гигантският голем.

Риту трепна. Вече бе изтощена от впечатването на толкова много дубъли с алтернативната личност, която носеше в главата си, принудена да го прави от натиск, по-силен от всякакво пристрастяване. Мисълта за още копиране само можеше да засили омразата й към самата себе си. Тревожех се, че Риту може внезапно да скочи и да се опита да приключи с мизерния си живот, като хвърли тялото си сред мелето преди войниците и от двете страни да я забележат и да спрат огъня.

Без да мога да й помогна по друг начин — и понеже изпитвах отчаяна потребност да забравя собствените си грижи, — започнах да я разпитвам.

— Кога разбра за Бета?

Отначало изглеждаше, че не ме е чула. Хапеше устни и очите й нервно се стрелкаха настрани. Повторих въпроса си. Най-накрая тя отговори, като избягваше погледа ми.

— Още като дете усещах, че с мен нещо не е наред. Някакъв вътрешен конфликт ме караше да правя или казвам неща, които не исках или за които щях да съжалявам, да късам отношения и… — Риту поклати глава. — Предполагам, че повечето юноши са в състояние да опишат абсолютно същия проблем. Но стана много по-лошо, когато започнах да впечатвам. Дубълите изчезваха или се връщаха само за да прехвърлят откъслечни спомени. Можеш ли да си представиш колко отчайващо и нечестно ми се струваше? Аз бях родена в този бизнес. Зная за дублирането повече, отколкото повечето от служителите в изследователския отдел! И продължавах да си казвам, че нещо не е наред с машините. И че ще се оправи със следващия модел.

Обърна се и ме погледна в очите.

— Предполагам, че на това му викат отричане.

„Без майтап.“ Все едно да кажеш, че океанът е мокър.

— Обръщала ли си се към някого за помощ?

Тя сведе обитаваните си от духове очи.

— Мислиш ли, че се нуждая от помощ?

С мъка успях да потисна автоматичния, отвратителен смях. Силата й на потискане трябваше да е невероятно голяма, че дори да не позволява задаването на такъв въпрос, докато треперехме на това ужасно място.

— Кога започнах да разбирам ли? — продължи Риту след кратко мълчание. — Преди няколко седмици чух татко и Енеас да се карат жестоко по въпроса дали да обявят някои нови открития, сред които и удължаването на трайността на дубълите. Енеас нарече методите все още експериментални и се оплакваше, че голяма част от изследванията на татко са насочени към областта на мистиката, като например нехомоложното впечатване…

Полагах искрени усилия да изслушам историята, която Риту най-сетне се съгласи да разкаже. Беше ми интересно, честна дума. Но тунелът ми се струваше толкова задушен и горещ… питах се дали изпотяването ми не е симптом на някаква отвратителна болест, която съм пипнал при краткото си посещение в биологичното хранилище? Дали свръхбързите патогени вече не унищожаваха плътта ми?

Не исках да мисля за това! Също като Риту, търсех разсейване от безпомощността в разговора.

— Ъъъ… възможно ли е тези разправии с Енеас да обясняват защо баща ти е решил да се скрие?

— Предполагам… но те винаги са спорили като братя, още откакто Енеас купи процеса на Бевисов-Махарал за одушевяване на куклите си. Обикновено след това се успокояваха и уреждаха проблемите.

— Но не и този път — подсказах аз. — Каолин…

— … обвини татко в кражба на файлове и оборудване! Беше направо бесен. И въпреки това сдържаше гнева си, сякаш татко имаше някаква власт над него. Нещо, което караше дори президента на „Универсални пещи“ да не се намесва, независимо колко е ядосан.

— Изнудване? — предположих аз. — Дубълът на Каолин душеше из стаята, когато дойдох да те взема във вторник вечерта. Може би е търсел някакво доказателство, което да унищожи веднага след като се е отървал от Йосил…

— Не — поклати глава Риту. — Чух как преди да си тръгне татко каза на Енеас: „Аз съм единствената ти надежда, така че се разкарай от пътя ми, ако нямаш кураж да помогнеш.“ Това звучи много заплашително, признавам, но не е изнудване. А и все още не мога да повярвам, че Енеас е в състояние да убие някого.

— Е, но все пак нещо подобно на дубъл на Каолин стреля по нас в пустинята.

Точно в този миг се разнесоха няколко силни взрива от мястото, където задната група се биеше срещу безименния си враг. Риту подскочи… но успя за пореден път да потисне ужаса си. По свой начин показваше истинска смелост.

— Аз… мислих много за това. Разбираш ли, Енеас не се тревожеше само за баща ми. Имаше растяща натрапчива идея за… Бета. — Риту буквално изплю с отвращение думата. — Енеас похарчи цяло състояние в застраховки и охрана, за да не позволи достъп на Бета до технологиите и материалите на УП. Предполагам, че в хода на това по някакъв начин е открил истината за другата ми половина. — Тя кимна към стоящия наблизо голем. — Сигурно е било ужасно за него да разбере, че Бета знае всичко за компанията, което зная и аз. Не би могъл дори да го преследва или да си отмъсти, без да нарани и мен… същата Риту Махарал, към която се отнасяше едва ли не като към своя дъщеря. Не можеше и да говори с мен за проблема. Това само би предупредило Бета. Затова бях държана настрана.

— Дори и по-лошо — добавих аз. — Каолин сигурно се е тревожел от възможността Бета и Йосил Махарал да сключат съюз.

— Само мисълта за това би го накарала да полудее.

— Значи големът му е стрелял по нас, защото си е помислил, че ти си Бета — заключих аз. — Ти беше маскирана като дубъл. А аз през цялото време си мислех, че е било заради мен! Но тогава кой е изстрелял ракетата срещу дома ми и…

Заблуден куршум мина покрай нас и рикошира в тавана. Риту грейна. За четвърти или пети път се опита да се притисне още по-близо до мен. Сред целия ужас наоколо най-естественото нещо бе да се прегърнем. Но аз се отдръпнах — може би носех някакъв ужасен вирус.

Алтернативата бе да не спираме да говорим. Наклоних глава, за да я погледна право в очите.

— Ами баща ти? Какво е правел тук, че така е уплашил Каолин? Защо краде големи и оръжие от правителството? И биологично оръжие, за Бога! Риту, какво продължава да става тук? Дни след смъртта му?

Настоятелността ми я накара да се отдръпне. Хвана се с две ръце за главата. Гласът й се пречупи.

— Нищо не зная!

Намеси се някакъв друг глас.

— Остави я на мира, Морис. Досаждаш на неподходящата ми личност.

Беше раненият голем, който ни пазеше. Досега бе стоял толкова неподвижно, че имахме чувството, че сме се скрили зад някакъв камък. Квадратното му лице погледна надолу, възнаграждавайки ме с почти безизразен поглед. И все пак долових познатото презрение на дългогодишния си враг. Дори знанието, че е плод на невронна свръхкомпенсация, не помагаше особено. Продължавах да го мразя.

Бета заговори с дълбок дрезгав глас, но със същия подигравателен тон.

— Както и предполагаш, двамата с Йосил сключихме сделка. Той ми осигуряваше неограничени доставки направо от изследователския отдел, с всичките му там екстри, като например кожа, която може да си сменя цвета при дадена команда.

— Майтапиш се.

— Не. Благодарение на Йосил те пристигаха право в хладилника на Риту, а аз се грижех тя никога да не ги погледне отблизо. Направихме така, че част от дубълите й уж правят точно каквото се иска от тях, и по този начин сведохме тревогите и подозренията й до минимум. Помощта му беше много голяма и работите ми вървяха добре… до неотдавна.

— А Махарал какво получаваше в замяна?

— Научих го на тънкостите в измъкването! Как да се шмугва, да се крие и да избягва Световното око. Връзките ми с подземния свят ми помогнаха много. Стана нещо като игра на татко и син. — Дубълът намигна на Риту, която потрепери и се извърна, така че Бета насочи многозначителната си усмивка към мен. — Подозирам, че татко винаги е искал да има момче.

Роднинската жестокост може да бъде отвратителна. Както и унищожителната омраза към самия себе си. А това лежеше някъде между двете.

— Трябва да призная, че през последните няколко месеца тя се съпротивлява много ожесточено — продължи Бета. — Откакто научи за мен, престана да впечатва и убиваше всеки Бета, който се връщаше за прехвърляне. Започнаха да ми свършват пуснатите със закъснение версии!

— Онзи дубъл, който намерих в контейнера зад къщата…

— Бум! — Бета имитира с пръст стрелба с пистолет. — Риту му видя сметката. После грабна грима на татко и се маскира да изглежда точно като него с надеждата, че така ще успее да тръгне на юг с теб и… — Бета поклати глава. — Е, да си призная, силата й ме изненада. Можех само да й повлияя малко отвътре. Браво на теб, Алфа!

— Колко трогателно — отговорих вместо Риту, която изглеждаше прекалено гневна, за да говори. — Значи те е обичал най-много. И затова ли в момента си пробиваш с бой път към скривалището на доброто татенце?

Преди Бета да успее да отговори, нещо в главата ми прещрака.

— Лабораторията не е празна и не се охранява просто от изоставени роботи. Има някой вътре, и се готви да използва оръжието за някакъв зловещ замисъл. Убиецът на Йосил ли е това? Да не би да се опитваш да отмъстиш за баща си?

Бета помълча, после се съгласи.

— В известен смисъл. Но доколкото погребаните мисли излизат наяве, както вече знаеш — той кимна към Риту, — ние имаме с баща си много повече общо, отколкото си си представял.

Риту примигна и за пръв път погледна право към голема.

— Да не искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че гений като неговия никога не би могъл да се съдържа в една-единствена личност, нито пък в един човешки мозък. При Йосил разделението не беше толкова категорично. Но все пак…

Изсумтях — сетих се за онези лоши филми, за които си говорехме с Риту по време на прехода през пустинята. Колко от тях бяха фокусирани върху същия стар кошмар, облечен в съвременна опаковка — страхът да бъдеш завладян от собственото си създание, от тъмната си половина. В случая с Риту технологията бе превърнала кошмара в действителност, изграждайки от една неприятна черта на характера напълно истински престъпник.

А колко по-далеч би стигнал същият синдром, отприщен от виртуоз?

— Значи Махарал…

Преди да успея да завърша, по коридора се разнесе остро изсвирване.

— Крайно време беше! — Големият боен дубъл тромаво се изправи, като щадеше наранената си лява страна, и ни направи знак да го последваме. — Пътят напред е чист.

Когато Риту затрепери, големът я успокои.

— Представи си го като семейно събиране. Да вървим да видим на какво е станал татко.

56. Най-важният от всички

По грубо изсеченото стълбище нямаше лампи и не можех да преценя колко време се влачех нагоре с едната си ръка и половин крак, ръсейки парченца от себе си по пътя. Изкачването изглеждаше неопределено дълго с изключение на ритмичните думкания всеки път, когато разнебитеното ми тяло се преместваше едно стъпало нагоре. Преброих сто и четиридесет такива думкания. Сто и четиридесет възможности да почина завинаги в тъмното — докато пълната тъмнина около мен не започна да се разсейва.

— По стълбите се появи светлина — съвсем слаба, но всъщност ме окуражи малко. Трудно е да се чувстваш съвсем отчаян в онзи особен момент, когато виждаш първия признак на разсъмването.

Наистина беше дневна светлина. Проникваше през неравен отвор в отсрещната стена на малка стая, изпълнена почти изцяло от някаква обемиста машина. Пропълзях по-близо и видях тръба, насочена към малкия прозорец. Здравата рамка съдържаше повече от дузина по-малки тръби с гръбни и гръдни перки, сякаш за да могат да маневрират свободно във вода или въздух.

Здравото ми око забеляза зловещи, подобни на извити ятагани символи по гладките изтънени върхове. Но въпреки това разбирането идваше бавно.

„Ракети — помислих си аз, съпротивлявайки се на изтощението преди разпадането. — Наредени в автоматична изстрелваща система.

И… — продължих, когато редицата електронни дисплеи светнаха… — И машинарията току-що се включи.“

57. Бозони във веригата

Докато раста, докато знанието ме изпълва, все повече започвам да оценявам грандиозния замисъл, довел мъчителя ми до това място и този момент. И колкото повече се е доближавал до величието през последните месеци, то толкова повече е плашело горкия Йосил Махарал. Нищо чудно, защото той стоеше самотен на върха на издигащата се арка, построена през хилядолетията от Най-великите умове на човечеството, всеки от които се е сражавал с мрака по свой собствен начин, независимо от всички спънки и превратности.

Отначало битката е била бавна, с повече грешки, отколкото напредък. Пък и какво биха могли да постигнат примитивните мъже и жени, какви тайни биха могли да разкрият без огън или електричество, без познания по биохимия или солистика? Усещащи, че в живота трябва да има нещо друго освен зъбите и ноктите, първите мъдреци се съсредоточили върху единствения си скъпоценен дар — способността да използват думите. Думи на убеждение, илюзия или магическа сила. Думи, проповядващи любов и морал. Думи на молитва. Наречете го магия или вяра. Надарени единствено с надежда — или убеждение, — те си представяли, че само думите ще бъдат достатъчни, ако са изречени искрено, в подходящите заклинания, съпътстващи чистите мисли и дела.

Наследниците им, разкрили прелестта на математиката, предположили, че именно тя е ключът. От хармониите на Питагор и нумерологичните загадки на Кабала до елегантните суперстрингови теории, математиката изглеждала като езика на самия Бог, код, който Той е използвал, за да напише плана на Сътворението. Като квантовата механика — сортирането на сдържаните фермиони и общителните бозони — всички горди уравнения добавяли и своя дял в растящото здание. Те били основите, величествени и верни.

Но недостатъчно. Звездите, които се протягахме да достигнем, са все така далечни. Математиката и физиката могат само да измерят огромната бездна, но не и да я прекосят.

Същото е и с превъзнасяния дигитален свят. Компютрите за кратко време измъчваха с неосъществимите желания и намеци, че софтуерните модели ще се окажат по-добри от самата реалност. Ентусиасти обещаваха подобрени умове, телепатично възприемане, дори трансцендентална сила. Но електрониката се оказа недостатъчна за отварянето на великите порти. И се превърна в поредния удобен инструмент, просто поредната тухла в арката.

По времето на дядовците и бабите ни биологията е била царица на науките. Дешифрирайте генома, протеома и недоловимото им взаимодействие с фенотипа! Решете екологичните проблеми и постигнете хармония с природата! Тези постижения били точно толкова жизнени, колкото обуздаването на пламъка или отърсването от идеята за война с всички средства.

Но къде са отговорите на наистина дълбоките въпроси?

Религията ги е обещавала, макар и винаги с неясни термини, докато е отстъпвала от една линия, за да се укрепи на следващата. „Не гледайте отвъд тази граница“, предупреждавала тя Галилей, след това Нютон, Дарвин, Ван Нюман и Крик, и винаги се оттегляла с достойнство след поредното велико откритие, за да очертае следващия свещен периметър по забулените граници на познанието.

„Оттук нататък е Божествената територия, където можем да достигнем само с помощта на вярата. Макар и да разкрива тайните на материята и времето, да произвежда живот в епруветки, дори да покрива Земята с дубликати, човек никога не ще проникне в царството на безсмъртната душа.“

Само че в момента двамата с Йосил преминаваме тази граница, въоръжени не с добродетели, а с умения, използващи всяко постижение на Homo technologicus през десетте хиляди години борба срещу тъмата на невежеството.

Само един въпрос трябва да се реши преди да започне приключението.

Кой от нас ще бъде носителят… и кой ще е пилотът?

О, има още един въпрос.

Възможно ли е подобно дръзко начинание да успее, ако започва с ужасно престъпление?

ДубЙосил дърпа махалото настрани, готвейки се да се качи на него и да изстреля последното си дубъл-тяло в брациера, право между огледалата. Няма вече нервно дърдорене за философия и метафизика — усещам басовия тон на страх в Постоянната му вълна, толкова мощен, че лишава нещастния сив от способността да говори. Страх, какъвто сигурно е изпитал истЙосил в понеделник, когато е видял, че нещата излизат извън контрол и няма начин да избегне плащането на най-високата цена за надменността си.

Страх, засилван от събитията наоколо, след като последният механичен защитник пада пред армията в тунела…

… и инструментите най-накрая показват на дубЙосил, че нещо в скъпоценния му план се е провалило. Показателите на брациера не са такива, каквито би трябвало да бъдат на този етап. Той най-накрая може да заподозре, че съм все още тук и че вместо да съм изтрит, съм яхнал цунами! Ставащо все по-могъщо с всяка секунда.

Махалото е насочено да премине точно през центъра на брациера. Внезапно осъзнавам, че ще боли. Всъщност ще бъде много по-лошо от всичко, което съм понесъл в органична или глинена форма.

Сега разбирам как би трябвало да работи… как вътрешният огън на дубЙосил може да запали подсилените енергии на брациера, пращайки собствения си впечатък при всяко преминаване, подобно на прокарването на цилиндричен печат през мека глина. Независимо от всичко, което се е провалило — независимо от присъствието ми, — планът му може да проработи. Той може да успее да поеме нещата в свои ръце, да ме изличи!

Или пък да се унищожим един друг, оставяйки след себе си дим, самоподхранващ се лъч от духовна същност, която да избухне неуправляемо навън, като унищожителна буря. Като психлон…

Мислех, че вече нищо не може да ме уплаши. Грешал съм.

Единственото, което искам в момента, е да се махна. Да се върна към празната красота на душевния пейзаж. Отново да съзерцавам девствените територии, по-огромни от всеки непроучен континент, по-обещаващ от Галактика, макар и засега да е едва колонизиран само от няколко милиарда миниатюрни водорасли покрай брега. Водорасли, които едва подозират собственото си потенциално бъдеще.

Особено един стрък неподозиращи водорасли — само няколко милиона, — които са белязани с участта да бъдат жертвата. Подобно на прислужници, придружаващи вавилонски монарх в гробницата му, тяхната роля е да умрат, отдавайки душевните си енергии на брациерния лъч, за да изстреля Постоянната вълна към по-висше състояние.

Древните биха нарекли това извличане на тайнствена сила от самата смърт „некромантия“. Независимо от името, то ще бъде едно отвратително престъпление…

… а аз почти се бях примирил с него. Всички онези угасващи въгленчета, които бях видял преди — умиращи човешки души, жадуващи в последните си мигове да полетят свободни, след това изгасващи, без да оставят пепеливи следи по безплодната равнина — това ще направи разбитите им надежди да си струват, нали?

След като съм видял Континента на Безсмъртната воля, примамван от богатството и възможностите му, колко сериозно мога да се тревожа за няколко обречени водорасли на брега?

Освен…

Освен че едно от онези пламъчета започва да ме дразни като камъче в обувката. Душевното пространство не се измерва в метри, а във влечение, и тази искрица е твърде близко до мен, закрепена като сянка. Едва сега се обръщам да разгледам досадника и откривам…

… че това съм аз!

Или по-точно, това е живият, дишащ Албърт Морис — източникът на Постоянната вълна, която аз така усилих. Усещам как се приближава във физическото пространство, изпълнен с всички онези органични страхове, импулси и симпатии. Нервен и въпреки това упорит както винаги, толкова близко, че можем да се докоснем.

Как е възможно това?

ДубЙосил твърдеше, че е убил Морис с открадната ракета! Смъртта на тялото трябваше да премахне котвата и да освободи душата. Видях новините, горящата къща и градината. И въпреки това той е оцелял.

Сигурно именно затова личността ми така и не бе изтрита! Вълната е продължила да впечатва по някакъв начин от оригиналния източник, докато е станала самоподдържаща се.

Това е чудесно. Радвам се, че съм тук. Но сега какво? Дали присъствието на Албърт ще промени нещо? Дали неговата биотична котва ще прикове брациера към „реалността“, когато настъпи решителният момент за свободния полет?

Призракът на Йосил привърши с настаняването си. Вражеските войници разбиват последната врата и той вече не може да отлага. Приготвя се да пусне махалото и събира кураж да произнесе гласова команда.

— Започни финалния етап! — крещи той към контролиращия компютър. — Изстреляй ракетите!

Така. Готов съм за битката, увереността ми се връща. Каквото и да се случи с града, не е по моя вина. Масовото убийство няма да бъде мое дело. Тяхната карма не може да ме засегне.

Аз съм жертва като всички останали, нали?

И ще направя така, че жертвата да си струва.

58. Светлина

Една самотна бледа звезда блестеше през грубо изсечения прозорец; трептеше като светлинките по панела на тъмната машина, която изпълваше стаичката в края на стълбите почти изцяло. Когато механизмът се разбуди, вместо рев в съсипаните си уши усетих зловещи вибрации изпод земята. Малките предмети със заплашителните, подобни на коси символи, затегнаха формацията си в захранващия механизъм. Току-що бях разпознал в машината автоматична ракетна установка. По дяволите. Лошо.

Лошо, наистина.

Може би трябва да станеш.

Вместо от заяждане, имах нужда от идея как. Как именно да спра механизма!

Бутоните светеха на височина приблизително колкото рамото на изправен човек. Изправен човек сигурно би могъл да спре ракетите оттук. Но как да стигна дотам? Стените на оръжието, по военному гладки, не предлагаха никаква подходяща опора за едноръко същество, проснало се на пода, което не бе могло дори да се покатери в автоматичната пещ там долу.

— Не… мога — разнесе се дрезгав шепот от гърлото ми. — Прекалено далеч е.

Тогава импровизирай.

Огледах се с надеждата да открия подходящ перваз или стол. Никакви въргалящи се инструменти, нито дори камъни, които да метнеш. От евтините дрехи, които ми бе дал Енеас преди половин живот, не бе останало почти нищо освен ненужни тънки ивици.

координатите приети — изписаха се сухи думи по контролния панел. — изчисляване на траекториите.

Последва серия числа. Дори в окаяното си състояние можех да разпозная разстоянието и посоката.

Някакъв маниак стреляше по града!

Предположих, че е Бета. Несъмнено, той бе убил професор Махарал, за да завладее лабораторията му. Но защо? Вероятно беше отчаян, защото в последно време всичките му планове се проваляха. Старият ми враг сигурно се надяваше да отприщи бедствието, за да накара властите да се занимават с по-важни неща, отколкото да преследват производител на пиратски дубъли.

Много добре осъзнавах, че теорията ми е безсмислена. Но не ми пукаше. Важното беше да го спра. Бих дал всичко, за да успея. Живота си — без съмнение. Вече бях жертвал лявата си ръка за каузата. Какво друго бих могъл да направя, освен…

От разпадащата ми се уста се разнесе вик. Някои неща стават очевидни само след като си помислиш за тях.

Имах едно нещо, което би могло да свърши работа, ако побързам.

Нямаше да е лесно… но има ли изобщо лесни неща?

59. Божествена инфлуенца

Самоделната армия от откраднати бойни големи най-накрая си проби път. Докато нас с Риту ни подкарваха към последните механични защитници, дузина покрити с белези ветерани на Бета бързаха в обратната посока, за да помогнат на ариергарда. Колко ли време щяха да издържат срещу силата, която напредваше към нас от базата?

Не много дълго. Имах чувството, че събитията ще започнат да се развиват бързо.

И по-добре да е така. Можеше и да не разполагам с много време.

Дим се виеше по краищата на блиндираната врата, в която бе пробита голяма дупка. Вълни от жега все още излизаха от наскоро разтопения метал. Влязохме в онова, което трябваше да е подземното леговище на Йосил Махарал. Двамата с Риту се озовахме на парапет, гледащ към сцена, която беше абсолютно откачена — пещера, пълна до пръсване с машини, по-голямата част от които бяха набързо сглобени от части с познатия символ на УП.

Явно това бе съкровището от електрокерамични принадлежности, в кражбата на които Каолин бе обвинявал Махарал. „Какво, за Бога, се е мъчил да направи? — чудех се аз. — Несъмнено някакво изследване, което Енеас е забранил да се провежда в изследователския отдел на компанията.“

Сетих се злокобните думи „проклятието на Франкенщайн“, с прикрепено към тях изображение на облак във формата на гъба.

Огромни, подобни на антени спирали се събираха от всички страни към две хуманоидни фигури в противоположните краища на помещението, със завързани широко настрани ръце. Единият от дубълите бе тъмночервен, а другият — в специализирания нюанс на сивото, който понякога нося и аз. Странен апарат за прехвърляне обвиваше отвсякъде глинените тела, макар че не можех да си представя за какво са нужни толкова много подсилени връзки.

Между двойката дубъли имаше нещо като гигантски часовников механизъм, задвижван от огромно махало. И проклет да съм, ако там не бе седнал друг голем, който се люлееше като дете на люлка!

И крещеше с цяло гърло.

Това бяха някои от нещата, които видяха очите ми. По-интересно беше другото, което можеше да се види.

Първо, умирах ли вече от никаква ужасна треска? Бях се почувствал по-добре, след като излязох под ярките светлини и в хладния въздух на лабораторията от проклетия тунел. Едва сега вълните на гаденето пронизаха вътрешностите ми, подобно на онези усещания за обръщане на стомаха, за които бяха докладвали астронавтите от онези времена, когато истинските хора бяха рискували живота си в космоса. Червата ми се стегнаха, почти толкова силно, колкото бях стиснал зъбите си, през които едва премина стонът.

„Това е — помислих си. — Някакъв бързодействащ супервирус. Ще пукна след няколко минути.

Жалко, Тъкмо щях да разбера какво става тук.

Може би трябваше да си остана вкъщи и да бъда взривен? Поне щеше да е бързо. Така и не постигнах истинската си цел, заради която бях тръгнал.

Съжалявам, Клара. Наистина се опитах…“

Появиха се още симптоми и сетивата ми се замъглиха. Можех да се закълна, че пространството между пленените големи, което допреди малко изглеждаше празно, сега се плискаше и вълнуваше като някакъв гъст флуид! Движенията бяха като насън, невъзможни за изразяване, подобно на интерпретация на димен скулптор на маниашки танц.

За миг имах впечатлението, че виждам батальони еднакви призрачни същности, събиращи се на безчислени тълпи, но същевременно някак си имаше достатъчно място за още повече редици. С изключение на моментите, когато през тях минаваше махалото. Тогава се понасяха груби вълни, като трансформираха множества от маршируващите фигури, придаваха им лице.

Видях пред мен да се рее образът на Йосил Махарал.

— Албърт, добре ли си? — промърмори Риту, но аз избутах ръката й. Нека да си помисли, че съм й ядосан, задето ме бе накиснала във всичко това. Просто не исках да я заразя.

Не исках да заразя никого. И затова, въпреки стомашните конвулсии, халюцинациите и дезориентацията, се принудих да извърна поглед от щуротиите в центъра на лабораторията и го насочих към машинариите покрай стените на залата в търсене на някакви следи за биоагентите. Единствено те имаха значение.

Ето там.

Едва успях да забележа компютъра. Един от онези скъпи модели AI-XIX. Прекалено умни за силиций. Несъмнено един от основните инструменти на Махарал, а може би и главният контрольор на процеса. И именно онова, което човек като мен би размазал на парчета, без да му е необходимо да разучава спецификациите как и защо.

Ще успея ли да се добера дотам и да го направя бързо?

Поне имах цел.

Един стоящ наблизо Бета — може би същият военен дубъл, с когото разговаряхме в тунела — сграбчи парапета на балкона и изкрещя с такъв неочаквано умолителен тон, че се изненадах. Никога не бях чувал Бета да говори по такъв начин.

— Йосил! Татко, спри… имахме уговорка!

60. Криви огледала

Дяволите да го вземат този импулс да диктувам, вграден в едно от голем-телата, служещи за огледала, затварящи растящата вълна.

Между брациерните полюси се надига нов вид Постоянна вълна. Скоро тя ще излезе от затвора си, пръскайки тези порцеланови кукли с достатъчно сила, за да издържи седмици над умиращия град, хранейки се с манната на милионите угасващи пламъчета. Храна, достатъчна да завърши преобразяването от създание в Създател.

Докато тече обратното броене, се води отчаяна битка. Кой отпечатък ще носи създаденият от брациера бог? Чия личност? Точно в този момент вълната се колебае между две възможни положения — две противоположни дефиниции на Аз.

Йосил е с мен, границите ни се припокриват в завихряния, подобно на две неподдаващи се на смесване течности. И двамата крещим срещу това противоестествено сливане! Все едно да се опитваш да прехвърлиш в себе си чужд дубъл — нещастие, което никой не опитва втори път. Как можеш да споделяш с някого, без да имате съгласие за измерения като ляво-дясно? Горе-долу? Вътре-вън? В солистичен план всичко това е субективно. Моите версии побягват под ъгли, които нямат нищо общо с неговите.

Общуването ще настъпи, когато най-накрая се издигна над всичко това като всичко променящо божество. Ще установя честни мерки, които са прости и универсални, и ще поканя всички да се присъединят към мен в огромния нов космос! Използвайки суров материал, по-прост и от вакуума, заедно ще създаваме звезди и планети, цели нови Земи.

Но първо трябва да спечеля контрола.

Аз съм по-отдавна тук и растях неимоверно през последните няколко часа. Но противникът ми знае повече на теория. Той също така има предимството на позицията си. С всяко ритмично преминаване махалото ме разрязва като нож, минавайки през мекия център на брациера, през най-енергетичната и чувствителна точка.

Нещо по-лошо, дърпа ме присъствието истАлбърт, който е толкова близко, че образът му влиза в мен през две очи. Червеният дубъл го вижда как се спуска от западния парапет. ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.

С всяка негова приближаваща стъпка брациерът потръпва!

Той е моят архетип… причината, поради която оцелях и достигнах до това състояние.

Сега се изправя на пътя ми.

Горкият Албърт трябва да си иде.

61. Крайности

Някога да сте се опитвали да си откъснете крака? Нужна ви е мотивация.

Помага, ако вече и бездруго се разпадате.

Но дори да е така, здравото дърпане с една-единствена ръка не ми помага особено, а в същото време ракетната установка извършва последна проверка на системите.

Нека ти предложа нещо.

Колкото и да беше нахален, гласът досега ме бе насочвал. Усетих докосване по напуканата си кожа. И вътре в мен.

Израстъкът вече не е част от теб.

Представи си го.

Изтегли се назад от него.

Същевременно задействай ензимите.

Ето така…

Познанията ми по химия бяха в най-добрия случай откъслечни. Но въпреки това тези инструкции някак си имаха смисъл, сякаш си припомнях забравено умение. „Естествено, ето как трябва да се направи — помислих си, игнорирайки за момент факта, че инструкциите ми бяха дадени от някакъв въображаем приятел. — Проста работа. Трябва да я запомня.“

Цялата болка и изтощение в крака изчезнаха. Сред тази растяща вкочаненост всяка частица от останалата ми енергия се пожертва, но без да се разтече, а втвърдявайки се, сякаш кракът ми бе поставен в нажежена пещ.

Следващото напъване бе възнаградено с рязък пукот. Дръпнах отново и кракът се счупи под бедрото, разпръсквайки лепкави частици разкъсана и проблясваща душевна тъкан.

В ръката ми се намираше почти съвършено копие на човешки крайник, пречупен в коляното. Беше красиво, но едва ли можеше да се твърди, че е и аеродинамично.

ЦЕЛТА Е НАБЕЛЯЗАНА — обяви екранът на контролния панел. Ракета номер едно се плъзна в дюзата с ужасната си кървавочервена бойна глава.

УСТАНОВКАТА ЗАРЕДЕНА. ГОТОВА ЗА ИЗСТРЕЛВАНЕ.

Бръмченето на машината преминаваше във вой. Знаех, че имам само един шанс.

62. Глината е нещото…

Докато се спусках надолу, краката ми бяха като цепеници, закрепени за кашава юфка. Вълни от гадене се надигаха в мен, докато се хващах за парапета с потните си ръце. Щях да повърна, ако стомахът ми бе пълен. Разбира се, гладът и изтощението също си казваха думата, но причината за такова жестоко рухване трябваше да се търси другаде — със сигурност в някаква бързодействаща военна чума, запазена от висшите военни в дъното на укрепената дупка. Инструмент за геноцид, забранен от официалните договори. Но кой изобщо би се съгласил да изхвърли оръжие?

Дали милионите други ще изпитат същата агония? Нямах представа какво се случва в центъра на лабораторията с всичките онези антени, бръмчащи тръби и махала, люлеещи се между разпнатите дубъли, като някаква кошмарна картина на Йероним Бош. „Но зная какво означават бактериите, значи и това трябва да е зло.“

Това направи нещата прости. „Трябва да се намеся.“

Но как?

Старият ми приятел Пал има следната философия: „Когато ти липсва разбиране или финес, винаги можеш да наложиш мнението си с гаечен ключ.“

Опростенческо, често тъпо кредо, но точно в момента ми се стори доста завладяващо. „Ако нанеса достатъчно поразии, Клара и приятелите й може и да имат време да разучат мястото. Те ще се заемат с останалото… ще разберат кое и как. Каквото й да става тук, просто трябва да намеря начин да го спра.“

Дори и безсмисленото решение е нещо, за което можеш да се захванеш. Пристъпите на гадене се засилваха с всяка крачка надолу. Представях си компютъра AI-XIX… и металния сгъваем стол до него. Точно подходящият заместител на гаечния ключ. Стига да съм все още в състояние да го вдигна, когато стигна до него.

Което изглеждаше съмнително, тъй като симптомите ми се влошаваха. На половината път надолу по стълбата се почувствах обграден от противни невидими същества с жила и нокти. От всеки техен призрачен удар плътта ми трепереше. „Плод на въображението — поставих си диагноза аз. — Мозъкът ти си измисля истории, за да обясни неприятните сигнали на умиращото тяло. Продължавай напред.“

Чудесно. Но две стъпала по-надолу към въображаемите гадини се присъединиха и експлозии от живи спомени, от които се олюлях.

Разпокъсаните спомени не бяха плод на личен опит, нито пък прехвърлени от дубъл. Трябваше да са заблуда. Но въпреки това усещането за déjà vu беше болезнено силно, както първия път, когато впечатах Постоянната си вълна в глина, или бях свидетел на една и съща сцена от няколко гледни точки, или гледах право в очите си без камера или огледало.

Залитах под пороя безумни образи и чувах викове. Бета и Риту със сигурност, но може би и други, всички звучаха така, сякаш времето забавяше хода си с всяка секунда. Само някои от неистовите им думи бяха ясно различими. Както и да е, страстите им изглеждаха нематериални, когато стъпих на най-долното стъпало и кракът ми увисна нерешително над пода на лабораторията.

По някакъв начин разбирах, че още една стъпка ще влоши нещата още повече. Погледнах наляво и видях, че почти съм се изравнил със сивия и червения големи, проснати един срещу друг, с бавно люлеещото се махало помежду им. По-близкият дубъл — тъмносив — обърна главата си в четвърт профил към мен. В замъглените ми очи ми се видя почти познат.

И в този миг, съвсем неочаквано и без покана, в главата ми нахлуват думи.

ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.

Какво беше това? Поредният симптом?

„Никакво разсейване — забраних си. — Трябва да стигнеш навреме за срещата си със стола. Само още няколко метра…“

Следващата ми стъпка преодоля последните сантиметри до пода…

… и завърши изравняването.

… и завърши изравняването.

Внезапно сякаш небето се стовари отгоре ми! Натрапчивият глас се превърна в дълбок бас, изпълващ главата ми с тревожен коментар в сегашно време:

Да Не Би истАлбърт Да Умира?

Скоро Ли Ще Загине? Какво Ще Стане, Ако Органичната Ми „Котва“ Внезапно Изчезне В Тези Последни Мигове Преди Брациерните Пикове?

Пресмятам…

Изглежда, Камшикът На Смъртта Ще Даде На Вълновата Ми Форми Сила Срещу Йосил. Възможно Е Дори Да Изхвърли Противния Му Спектър Оттук!

Какво? Пробождаща болка мина през темето ми. Олюлях се от шантавите мисли, отекващи в главата ми. Чувството бе като прехвърляне на дубъл, само че много по-интензивно и чуждо.

Атаките На Врага Ми Стават Все По-Отчаяни С Всяко Следващо Минаване На Махалото. Никакви Компромиси. Ако Той Не Успее Да Грабне Наградата. Никой Няма Да Може!

Двамата С Йосил Можем Да Се Анихилираме Един Друг И Брациерът Да Изригне Неуправляем, Вилнеещ Над Равнината На Реалността, А Отбранителните Сили На Обществото Не Могат Дори Да Го Засекат. Всички Онези Обречени Хора В Града Ще Умрат В Ужасни Мъки… Не Мога Да Допусна Жертвата Им Да Бъде Напразна.

Ужасен от неописуемата големина на тази същност, аз се питам какво общо има всичко това с мен?

И как би могло да няма? Не можеш да четеш мислите на другите. Само на различните версии на самия себе си.

ИстАлбърт Започва Да Разбира! Ще Му Помогна Преди Махалото Да Направи Следващия Си Мах.

Той Така И Така Умира. Когато Види Какъв Е Залогът, Ще Направи Онова, Което Трябва.

Колко Добре Ще Бъде Създателят Ми Да Се Присъедини Към Мен В Най-Подходящия Миг!

Това гръмотевично разтърсване, подобно на пяната на огромна вълна, бе само повърхностният пласт на титанично прехвърляне. Изкрещях и стиснах с ръце главата си, когато събитията от няколкото дни наводниха разнебитения ми мозък през неизолирана, незащитена връзка. Насред безредните крясъци бяха и ключовите данни…

… какво се е случило със сивия ми дубъл, който изчезна в имението на Каолин във вторник. Подсилен и умножен милиони пъти, сега той бе част от огромната машина, чиято ужасяваща цел започваше да ми се изяснява…

… и кой подпали дома и градината ми, подивелият дубъл, който е убил собствения си оригинал. Същият, който бе яхнал махалото и крещеше. За част от секундата разбрах защо… и какво означава да бъдеш „котва“…

… и какво ми се предлага…

… и на каква цена.

Нашите Модели Се Комбинират. Независимо От Объркания Си Мозък, истАлбърт Възприема Моето Ново Виждане. С Растящо Благоговение Той Усеща Душевното Пространство И Неговата Девствена Красота, Едва Докосната От Няколко Мънички Водорасли По Крайбрежието.

Вгледай Се По-Дълбоко, Албърт. Виж Как Душевното Пространство Се Появява От Безграничните Възможности На Морето На Дирак. Прекарало Десет Милиарда Години В Сън, То Очаква Същността, Която Може Да Наблюдава. Някой, Способен Да Огъне Всички Квантови Вероятности С Финес, Неподозиран От Теоретиците…

Спри!

Всички Тези Технобрътвежи Са На дубЙосил! Докато Спектърът Му Разрязва Постоянната Вълна, Той Продължава Да Се Опитва Да Наложи Гледната Си Точка За Божественост.

Колко Маха Остават Преди Двубоят Ни Да Разпердушини Всичко?

Решението Зависи От истАлбърт.

Решавай! — Казвам На Малкия Органичен Човек, Какъвто Бях Навремето. — Решавай Веднага!

Мислите ни не бяха в синхрон. Времето течеше по различен начин в онази променена и усилена версия на „мен“. Гласът й прииждаше и се оттегляше на вълни. Трябваха ми няколко интензивни секунди на инструктаж преди по-бавният ми органичен ум да започне да схваща основните линии — великолепното откритие, направено от гениалния баща на Риту. И планът му да дострои арката на живота на вида ни.

Колко пъти съм отминавал с презрение всички онези мистици, приемащи думата, „солистика“ буквално! Те виждаха отвъд баналната ни способност да живеем успоредни животи косвената надежда — или ужас, — че човечеството е пресякло някаква граница, предполагаща нова съдба. И на мен ми се предлагаше да играя ключова роля в най-великото събитие от Големия взрив насам!

За да я поема, трябваше просто да умра.

Нима Това Така И Така Не Се Случва? Просто Го Приближи С Няколко Минути — подканих се аз.

Грабни Каквото Ти Попадне. И Сопа Ще Свърши Работа.

Олюлявайки се, забелязах на намиращата се недалеч конзола остър молив.

Преди още да го пожелая — а може би и не съм — той бе в ръката ми и острието му доближаваше дясното ми око.

Един силен натиск и щеше да се роди новата ера.

— О, Господи! — изстенах аз.

И веднага от устата ми в отговор се разнесе собственият ми глас:

— Да. Тук Съм. И Бъди Сигурен, Това Ще Ми Послужи Добре.

63. Събуди съвестта…

Легнал на студения каменен под — мразовитото утро нахлуваше през отвора, — вдигнах единственото си оръжие — извития и изпечен крак, който бях откъртил от собственото си тяло.

Имах право само на един опит.

Когато на екрана светна надпис ГОТОВНОСТ, от ракетната установка се чу изщракване.

Натрапчивият глас, който ме доведе дотук, бе изчезнал. Почувствах се малко самотен без публика, която да гледа усилията ми.

„Започва се“ — помислих си. Единственият ми функциониращ крайник — ръката — затрепери с цялата си сила и аз хвърлих…

64. … на краля

Върхът на молива приближаваше окото ми. Изстенах проклятие и почувствах бързо окуражаване от намиращата се наблизо божествена машина. Един-единствен тласък и щеше да се роди новата ера, която щеше да сбъдне безброй отчаяни мечти.

А и съм се погубвал многократно още откакто навърших шестнадесет, нали?

Само че онези бяха дубъли.

Моето органично тяло се бунтуваше срещу плана. То крещеше с пълен глас и искаше да оцелее!

Същият сблъсък с инстинкта за оцеляване бе подгонил истМахарал да захвърли собствения си проект преди почти седмица и да побегне обезумял в пустинната нощ.

— Но Ти Си Направен От По-Твърд Материал — отговори ми собствената ми уста. — Съедини Се С Мен. Ще Бъде Същото Като Обикновено Прехвърляне.

Един ден е достатъчен за дубъл, когато знае, че ще се слее отново с по-голямата си същност. Нима това не бе същото? Светците са се качвали на кладите с по-малко увереност, отколкото ми се предлагаше на мен.

„Добре“ — помислих си и решителността вля сили в ръката ми.

Върхът на молива трепна…

Внезапно недалеч светнаха кехлибарени предупредителни светлини и автоматично привлякоха погледа ми.

Холографски изображения дадоха близък план към някакъв ужасно изглеждащ непознат предмет, препречващ наклонена рампа. Новината за саботажа предизвика остър резонанс между сивия, червения и всичките им виртуални копия.

Защо Ракетите Не Излитат?

А, Ето Я Причината — Още Един Аз!

Зеленият От Вторник, Направен, За Да Почисти Тоалетната И Да Окоси Ливадата… Тъпото Нещо Не Би Трябвало Да Съществува Още!

Зелен? Онзи, който се нарече „франки“ и тръгна да търси себеизява? Как можеше да е тук?

На екрана на AI-XIX се появи нов надпис:

— Не Обръщай Внимание — промърмори собствената ми уста. — Установката Ще Се Поправи Сама. Свърши Си Работата.

Моята работа бе да постигна безсмъртие подобно на Ешер и Айнщайн, с молив. Сърцето ми бясно биеше от притока на адреналин. Влечугото, приматът, пещерният обитател и градският човек в мен се опитаха да се разбунтуват. Но духовното убеждение бе много по-силно от инстинкта.

„Ще бъде също като обикновено прехвърляне“ — помислих си, събирайки сила.

Но друго разсейване отново дръпна импровизираното оръжие назад.

Този път бе болка. Ярка, заслепяваща, искряща болка.

Йосил Е Видял Плана Ми — Как Камшикът На Смъртта На истАлбърт Ще Може Да Го Изхвърли!

Йосил Отвръща, Като Изпраща Вълна От Чиста Агония, За Да Извади Албърт От Изравняването.

Горкият Албърт Стене От Внезапните Образи От Пламък И Сяра. Адски Спазми Подбуждат Животинските Части, Които Винаги Остават Вградени В Плътокръвта, И Ги Принуждават Да Побегнат Или Да Се Съпротивляват.

Сега Големът На Йосил Крещи От Люлеещото Се Махало Към Дъщеря Си Да Се Втурне Надолу… Да Избута Албърт И Да Заеме Мястото Му В Лъча!

Това Ще Запази Уговорката Им, Кълне Се Той: Но Тя Трябва Да Побърза.

Остават Само Секунди И Трябва Да Накарам Албърт Отново Да Се Съсредоточи. Да Му Покажа, Че Болката Е Илюзия.

— Болката Е Илюзия — успокои ме собственият ми глас. Устата ми изговаря думи, които не са се породили в мозъка ми. — Болката Е Мираж В Сравнение С Хиперреалността На Огромното Душевно Пространство.

Виж Го Сега, Албърт.

Ето Го!

Панорамата на огромния нов свят се разгърна пред мен, по-широка и по-прекрасна от всеки земен хоризонт, примамваща ме навън от адската бездна, сменяйки я с привлекателни изгледи от всички съществували някога представи за „рай“.

Удоволствията на чувствения рай!

Блаженството на безрезервната любов и одобрение.

И безименното спокойствие, настъпващо с откъсването от Голямото колело. Всички тези райски места, както и други — предлагани без трикове и измами — скоро биха могли да бъдат мои.

„Наши“ — помислих си, представяйки си по-добър свят за всички. За всички хора. За всички живи същества.

Получи се! Виденията успокоиха моите „животински“ части, отслабиха съпротивата им, освободиха ми пътя.

И все пак…

Докато се протягах навън, почувствах и мъждукащото присъствие на зеления дубъл, който лежеше проснат и безпомощен на пода на студено помещение някъде горе в същия лабиринт и гледаше безпомощно как ракетната установка задейства роботизирани устройства, които да махнат мизерния керамичен крайник. Храбрата саможертва на голема бе издействала само малко повече време на града. Най-много минути.

Разбира се, той не знаеше нищо за по-големите последици, за по-голямото добро, което щеше да се получи от всичко това, нито пък за примамливите необятни възможности, очакващи ни в огромното душевно пространство.

И все пак…

И все пак…

Имаше нещо в лежащия зелен, нещо тъй патетично след последния му героичен, но напразен жест.

Непожелани чувства се надигнаха в мен. Отначало като леко докосване, после като гъделичкане в задната чест на гърлото ми.

Гъделичкане, което изригна навън като изненадващ кикот.

Който премина в смях над злощастната осакатена и разлагаща се пародия на самия мен — пляскаща безпомощно по пода, окаяна и яростна, без да има дори втори крак за хвърляне, но въпреки това жадуваща да се намеси.

Образът бе мъчителен, затрогващ и… смешен!

Сълзи и смях изригнаха като отприщена магма, но не от ума ми, а от корема ми. Смеех се на жалкото нещо — на храбростта му, на лошия му късмет и на клоунското му твърдоглавие. И в същия миг кристално ясно разбрах, че:

От мен не става бог.

Всички онези райски перспективи, които ми бяха показани, бяха наистина възможни, готови за осъществяване. Само че сега знаех какво им липсва. Никъде там нямаше място за хумор!

А и как би могло да има? Всеки „съвършен“ свят би елиминирал трагедията, нали? А това означава и отказ от твърдоглавия човешки отговор на трагедията, от предизвикателната вятърничавост, която може да придаде смисъл и на най-безполезния жест, дори — особено — пред лицето на непоносимата несправедливост.

О, Господи! Имах повече общо с онзи нащърбен зелен, отколкото с този помпозен, надут и превръщащ се в божество сив.

Това внезапно прозрение сякаш разпръсна огромните талази мъгла. Внезапно отново се почувствах цял и запратих тъпия молив през стаята с подигравателен смях.

След това се обърнах към стола.

Невероятно. Той Отказа Предложението!

Нещо По-Лошо. ИстАлбърт Се Надява Да Попречи.

Мога Да Го Спра. Просто Да Се Пресегна И Да Откъсна Биещото Му Сърце. Да Пръсна Артерия. Да Объркам Натриевите Канали В Няколко Милиона Добре Подбрани Неврона.

Ще Му Направя Услуга.

За Да Спечеля Наградата, Трябва Не Само Да Победя Йосил. Трябва И Да Го Имитирам.

Трябва Да Смажа Своите Други „Аз“.

С малко повече приток на енергия обърнах гръб на усилващия душата апарат и видях онова, което търсех — много по-простата машина, точно пред мен. Сграбчих стола с двете си ръце, вдигнах го над главата си и си помислих, че Пал би одобрил гаечния ключ. Беше приятно тежък. Почувствах се по-силен и целеустремен, когато го спуснах надолу, първо върху холодисплея на компютъра.

ПОПРАВКАТА ЗАВЪРШЕНА 60% — пишеше на него, преди да се пръсне на части и да изпълни въздуха с проблясващи мрежотроди. Кеф ли беше? Естествено, но това бе само дисплей. Истинското свръхпроводимо сърце на AI-XIX бе отдолу, в кутията от пресован фенол.

Столът се вдигаше отново нагоре, когато някой извика. Риту или Бета идваше към мен, докато разтеглените секунди бавно отминаваха една след друга? Какво значение имаше?

При следващия удар изпитах неприятни усещания. Натиск в гърдите. Треперене на ръката. Бих ги нарекъл болезнени, ако не ми бе казано, че подобно нещо като болката не съществува!

При първия ми удар облицовката на процесора се пукна. Щяха да са ми необходими още няколко, плюс молитвата професор Махарал да не се е охарчил за резервно подсигуряване. Вдигнах отново стола — дори когато устните ми се раздвижиха, проговаряйки отново от името на мегасъщността в брациерния лъч.

— Албърт… Двамата С Йосил Стигнахме До Съгласие… Ти Трябва Да Бъдеш Спрян.

Исках да изкрещя в отговор да вървят на майната си, но някакъв юмрук здраво сграбчи сърцето ми. Загърчих се.

А думите продължаваха да излизат от устата ми.

— Съжалявам… За Това… То Трябва… И Ще Бъде Направено.

И тогава се намеси друг глас, ехтящ и странен, сякаш от нищото.

Не, няма.

Натискът в гърдите ми изчезна също тъй внезапно, както се бе появил. Треперех, пред очите ми причерня. За малко да изгубя съзнание. Но не можех да се отказвам точно сега. Не и след като бях свидетел на примера на нещастния зелен.

„Мога да направя всичко, което мога да направя.“

Стиснах зъби, изкрещях и с всичка сила стоварих стола.

65. Готов да станеш на скала…

Успях ли?

Лежах в трескаво очакване на резултата от хвърлянето на бившия ми крак върху рампата за изстрелване. Минута по-късно изпаднах в екстаз, когато машината спря, като застена и се заоплаква. ПРОЦЕДУРАТА ПО ИЗСТРЕЛВАНЕТО ПРЕКЪСНАТА — обяви малкият дисплей.

Но триумфът ми бе краткотраен. Съобщението бе последвано от второ, което ми хареса много по-малко.

НАЧАЛО НА ПОПРАВКАТА — изписа се надписът и половин дузина роботчета се появиха от недрата на машината. Забързаха като мравки-работнички към източника на проблема и започнаха да дърпат и теглят някогашния ми керамичен крайник. Два от роботите задействаха малки режещи лазери.

А през това време първата ракета бръмчеше в дъното на рампата. Можех направо да се закълна, че изглеждаше изгаряща от нетърпение.

Макар че ми беше още по-трудно да се движа, се опитах да се придърпам с единствената си ръка по-близко. Може би щях да успея да разсея роботите, като им се разкрещя или да блъфирам с гласова команда…

… но от гърлото ми излезе единствено някакво дрезгаво грачене. Е, в края на краищата вече си бях същинска развалина.

Можех само безпомощно да лежа, да гледам и да се чудя. „Защо Бета ще иска подобно нещо? Вярно, терористичният акт ще разсее властите за известно време и ще престанат да душат по бледите на знаменития похитител на дубъли. Могат дори да забравят и за прионната атака в «Универсални пещи»…“

Но въпреки всичко нямаше никакъв смисъл! Само пълен идиот ще заложи всичко на предположението, че ченгетата никога няма да се усетят. Има хиляди начини да оставиш неволно следи след себе си, независимо колко внимателно пипаш, а и това изобщо не приличаше на почерка на Бета.

А можеше и да не е той. Един детектив винаги трябва да бъде готов да преразгледа или отхвърли работните си хипотези.

Тогава? Ако пилотът на харлито не беше Бета, кой би могъл да бъде?

Някой, стремящ се да последва Риту Махарал и да разбере какво става във вилата на баща й.

Някой, който подозрително лесно успя да открие останките от волвото в пустинята.

Някой, който явно добре познаваше Бета, за да имитира маниерите на върховния ми враг, и който освен това знаеше всичко случило се при царица Ирена.

Някой, който бързо е научил за срещата, която двамата с палоида уредихме в Стария град с Пал, Лум и Гадарен… някой, който се оказа изненадващо добре подготвен.

Изглежда, имаше само едно разумно обяснение как двамата с „Бета“ успяхме да избягаме от атаката на Бесните срещу тайния апартамент на Пал. От нас се очакваше да се измъкнем. Всичко е било нагласено предварително, и оттук — и подходящият момент да се появи отново с летящата си машина. Това вече ми бе ясно, но едва сега…

Примигнах, въпреки че единият ми клепач вече се откъсваше. Чувствах, че съм много, много близко до отговора.

Всъщност…

Сплесквах се. Вече имаше ли изобщо някакво значение? Когато ракетите излетяха, хората в града — а може би и целият свят — нямаше да ги е грижа особено за подробностите. А единствено за собственото им оцеляване.

Оставаше още съвсем малко време.

ПОПРАВКАТА ЗАВЪРШЕНА 80% — изписа дисплеят.

Е, какво пък.

Знаех, че имам начин да се размина със срещата — да престана да се съпротивлявам на настоятелния зов на рециклиращия контейнер. Смиването щеше да бъде истинско облекчение.

Време бе да се превърна в безформено леке на пода.

Подготвих се да се откажа…

И задържах, когато кехлибарените думи високо над мен се смениха с мигащи червени.

ХАРДУЕРНА ПОВРЕДА В КОМАНДНИЯ ИЗТОЧНИК.

Дисплеят изглеждаше някак си възмутен, докато продължаваше да докладва.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ВРЪЗКАТА НЕВЪЗМОЖНО

ОТМЯНА НА СЕРТИФИКАТИТЕ НА ИЗСТРЕЛВАЩИТЕ КОДОВЕ

НАПОМНЯНЕ: ПРОТОКОЛИТЕ ИЗИСКВАТ ПОВТАРЯНЕ НА ВИСОКОПРИОРИТЕТНА ПРОВЕРКА ПРИ НАСОЧВАНЕ НА ОРЪЖИЕТО ИЗВЪН РАМКИТЕ НА ОПРЕДЕЛЕНАТА БОЙНА ЗОНА

ПОВТОРЕН ОПИТ ИЛИ ЗАПИТВАНЕ НА АЛТЕРНАТИВЕН СЪРВЪР?

Хаплива машинка. И все пак одобрих от цялото си сърце, когато машината започна да се изключва. Червеновърхите ракети вдигнаха отново предпазителите си и се изтъркаляха обратно в хранилищния отсек. „Това означава ли, че всичко свърши?“ — запитах се.

Не съвсем. Сервизните роботи продължаваха да работят здравата, разбиха някогашния ми крак и изхвърлиха парчетата му. Нещо повече, всеки момент връзката можеше да се възстанови, да въведе всички кодове и Да продължи обратното броене.

Нямаше да мога да я спра още веднъж.

О, разбира се, че ще успееш.

Ъ?

Бях си помислил, че въображаемият ми Присмехулник се е разкарал.

„Значи пак си се върнал?“

Върнал? Сега?

Сегашното и миналото нямат значение.

Важното е да се размърдаш отново.

Да се размърдам? Накъде? И, което е по-важното… как?

Нямаше смисъл да протестирам. А и вече знаех отговора. Само дето не ми харесваше.

Обратно.

Обратно надолу по онези гадни каменни стълби. Само че този път без крака, теглен от единствената си изтощена ръка и с малко помощ от страна на гравитацията.

Обратно към мястото, където все още може би можех да сторя нещо добро. С шансовете на снежна топка да оцелее в ада.

Е, поне този път щеше да има малко осветление от онзи отвор в тясната стаичка. Светлината на поредния ден, който изобщо не очаквах да видя.

Точно така.

Гледай от светлата страна на нещата.

А сега ти предлагам да се размърдаш.

Само да можех да удуша проклетия досадник. Но за целта щяха да ми трябват две ръце… и физически врат, който да стиснат.

Така че ми оставаше вторият най-добър избор. Размърдах се.

66. E pluribus pluribus

Бяха минали по-малко от четири минути, откакто Риту, Бета и истАлбърт влязоха в подземната лаборатория, за да зяпнат към солистичния цирк — пълен с изпълнения на люлеещ се трапец, с френетичен импресарио-магьосник и двойка ярки клоуни, забодени към целите в двата края. А между тях? Растящо изопачаване на реалността караше пространството да се вълнува и изкривява, подобно на някаква хваната в клетка сила, готвеща се да разкъса оковите си.

През тези няколко минути се разигра битка чия личност да впечата новата божествена вълна.

Кой щеше да получи върховен контрол над огромното, неизползвано душевно пространство? Геният, който откри пътя към него? Или онзи, чийто необработен талант сякаш бе специално създаден за това?

Противниците така и не се сетиха за трета възможност — че новата граница може и да не е така недостъпна, както са си мислели.

Някой може и да е вече тук.

Подобно на повечето изговаряни значещи нещо грачения, използвани от органичните хора, „вече“ е изпълнено с различни загатвания. Вземете например миналото и сегашното време — наративни заблуди, с чиято помощ митът продължава в линейното време.

Не за теб обаче. Ти, който си бил/беше/съм/сме/ще бъдеш Албърт. Твоята история е сложна, завъртяна и фрактално вградена в себе си. Тя се нуждае от стил, който да е гъвкав, сигурен, предикативен.

И така, нека ти кажа какво предвиждам.

Преди да направиш каквото и да било, ще си възвърнеш страха.

Така. Лесна работа, нали?

Страхът е великолепен помощник за биологичните същества. Няма да го пропуснеш.

След това ще разбереш, че животът ти — такъв, какъвто беше — е към края си.

Нали не си очаквал да излезеш от всички тези преживявания невредим? Нито един закотвен ум не може да погледне душевното пространство и да остане непроменен.

Забрави за онези симптоми, за които си въобрази, че са породени от заразата с някакъв вирус. Скоро ще разбереш, че на умното животно, което те доведе така вярно дотук, му няма нищо, поне засега. Усещанията, които възприе като болест, ще се разпознаят като естествени болки от разделянето.

Тялото ще живее. Вградените в него инстинкти няма да се оплакват много силно, когато продължиш нататък.

Освен това имаме да вършим задачи! Например да научим за естеството на времето.

Ще забележиш, че то сякаш е замръзнало около нас. Дори махалото на Йосил спира по средата на маха си, докато устата на побъркания дубъл поема въздух за гневния си вик. Това е орто-моментът. Настоящето в материалната действителност. Тесният разрез, в който органичните същества могат да се движат и да възприемат.

Великите мислители винаги са знаели, че времето трябва да е измерение с присъщите за всяко измерение възможности за движение по него. Но живите организми не могат да понесат парадокса, Албърт. Несъответствията в причината и следствието се оказват токсични. Как е възможно съзидателният гений на еволюцията да извърши бавното си чудо — постепенно да нареди простите химически съединения в носещи душа същества — без огромен брой опити? „Истинският“ свят се нуждае от постоянство и безброй опити и грешки, за да може естествената селекция да си свърши работата и да превърне хаоса в ред.

Това е отговорът на Загадката на Болката.

Значи не трябва да разтягаме прекалено много тъканта на времето, Албърт! А само да го изкривяваме тук-там, за да се придвижваме спирално назад и напред и да помагаме да създадем самите себе си.

Объркан ли си? Няма да бъдеш, когато направим първата си малка стъпка назад… преди почти седмица… към понеделник вечерта.

Не, не, не се опитвай да се ориентираш с нормалните термини. Следвай влеченията.

Ето! Последвай тази следа от самодоволство, смесена е четвърт част инат, малко преувеличена самоувереност и искрица на романтичен комарджия. Проследи я и ще откриеш зеления дубъл, който беше онази вечер, наранен и дързък, докато прекосяваше площада „Одеон“, тормозен от отегчените смотаняци и преследван от гневните жълтури на Бета, които те обстрелваха с камъни.

Не се опитвай да си спомняш. Предугаждай! От тази равнина е много по-лесно.

Скоро ще разбереш необходимостта. Зеленият трябва да оцелее, но трябва да го направи сам.

Достатъчна е съвсем слаба намеса. Достатъчна, за да преобърне малко вероятностите. Нещо минимално, което лесно може да се пропусне.

Да, давай. Експериментирай. Скоро, в критичния момент, ще решиш да се пресегнеш и да побутнеш ума на ей онзи келнер, поднасящ вечерята в ресторанта до вълнолома. Непохватността му ще отклони вниманието в решителния момент…

… но внимавай! Защото всяко побутване предизвиква вълнички, както ще видиш. Нещо в начина, по който летят тези чинии…

По-късно това ще заинтересува един от подозрителните ти аз-ове. Ще се вълнува от това, сякаш го боли зъб. Както ти казах, умните животни се нервират от парадокса.

При всичките си блестящи качества и недостатъци, Йосил Махарал си представи, че суровият материал на душевното пространство ще бъде за него като проста глина, която да меси и моделира както си иска. Но ще видиш — то е много по-фино, отколкото си е представял горкият Йосил.

Следващата спирка ще ти се стори още по-странна. Пропускаме един ден напред до момента на пътя в пустинята, далеч от града, когато някой вдига някакво обемисто оръжие и се готви да стреля по пътуващите в приближаващата кола. Да, сребърният дубъл носи душевния отпечатък на Енеас Каолин. Обърни също така внимание на парливата миризма на ужас. Нищо от ставащото не му харесва.

Но не се намесвай прекалено дълбоко! Забрави за разните досадни въпроси като кой или защо, какво или къде. Забрави мотивите и престъпленията. Остави ги на някой детектив от реалния свят.

Това вече не е твоя работа.

Ето какво предвиждам, че ще направиш. Ще гледаш как се развива засадата.

Виж и оцени дивото бозайническо изящество на истАлбърт, когато отклонява автомобила в опит да избегне сблъсъка… след това как натиска газта, когато вижда платинения да се прицелва… и стреля! Ах, всичко това се случи преди дни в линейното време, но все пак всичко изглежда толкова ярко.

Можеш ли да предвидиш какво става после?

Скоро ще откриеш, че всички лежат в безсъзнание под звездите над пустинята. Албърт и Риту са зашеметени в купето на волвото и няма да забележат как поемаш контрол над един малък фрагмент от дубКаолин, висящ от прозореца на колата. Ще използваш останката, ще се пресегнеш вътре към кормилото на колата…

… и да, ще я откараш до тясната клисура, скрита от всички онези очи, които могат да се загрижат и да извикат прекалено бързо за помощ.

На път си да се разсееш.

Някаква информация все още прониква през органичните очи на истАлбърт в мозъка му и връща вниманието му отново към петъчната сутрин в подземната лаборатория. Ще се запиташ например какво става с великото откритие на Йосил Махарал? Чия личност побеждава? Ще стреля ли брациерът както е предвидено, извисявайки се едновременно над реалната и духовната равнина?

Ще се запиташ за ракетите — успял ли е истАлбърт да ги спре? Спасени ли са хората в града? Или ще се задейства резервна система и в крайна сметка ще изстреля смъртта?

Дивото сърце на истАлбърт се радва, след като е нанесъл последния си удар с металния стол пръснал сърцето на компютъра на части. Но въпреки това с крайчеца на окото си той вижда как малката Риту и много по-едрият Бета се втурват към него. За първи път те двамата се обединяват около една цел: Не е ли удивително как брат и сестра превъзмогват съперничеството си, когато са изправени пред заплахи и възможности за цялото семейство?

Времето се превърта малко напред преди отново да спре. Тези бързи секунди доближават двойката. Още няколко подобни скока и братът и сестрата ще са се нахвърлили върху горкия Албърт.

— Едва сега Ал забелязва как в другия край на стаята влиза друга фигура. Големът е с бежова спирала по кожата — започва от главата му и продължава по цялото му тяло; прилича на ходещ тирбушон. При вида на огромната зала, претъпкана със скъпо оборудване, на лицето му се изписва все по-растящ гняв!

Отначало си помисляш, че това е още една версия на Бета. И тогава ще разбереш, че външният вид е подвеждащ.

Защо?

Защо се случва всичко това? Какъв е контекстът на цялата тази бъркотия?

Скоро ще се запиташ тъкмо това. И ще ти отговоря, доколкото мога, след като свършим няколко задачи.

Първо да се преместим до координати, по-близки до пространство-времето. Преди около половин ден…

Там! Албърт Морис е сам в огромната подземна база, рови се из компютърните записи и проследява кражбите и подлостите на Йосил Махарал. Недалеч от него стоят в колони войници с пусти очи — консервирани войници, готови да бъдат изпечени веднага щом държавата има нужда от тях. Или когато някой достатъчно умен намери начин да ги отвлече.

Да си помогнем ли? Нужен ти е само един.

Първо се огледай за Риту. По-ранна версия на наранената и объркана душа. Скоро ще я откриеш, изпълнена с отвращение към самата себе си, предаваща се на вътрешен подтик, който не може да контролира, да ляга между полюсите на висококапацитетния тетраграматрон, докато пещите се затоплят и приготвят няколко десетки бойни големи.

Ела, докато тя все още се бори срещу натиска, докато все още има сили да се съпротивлява. На Бета никога досега не му се е налагало да надвива толкова яростно противопоставяне! Това означава, че впечатването, което прави на първото копие, ще е слабо. Ти ще се промъкнеш през пукнатините и ще поемеш копието, като избуташ Бета настрани. Да, дубълът може и да бъде повреден. Но ще бъде достатъчно добър — под твое командване — и ще излезе първи от пещта.

Готов ли си? Направи ли го? Тогава взимай боеца си и да намерим Албърт.

Какво? Да не би да го спасяваме?

Не, не очаквам Албърт да го нарече спасение. Не и докато все още е обсебен от идеята за онзи ужасен тунел. Но въпреки това възлите във времето могат да бъдат изненадващи. Дори след безброй повторения те никога не са напълно едни и същи. Може би този ще ни изуми.

Няма значение.

Сигурен съм, че когато дойде критичният момент, ще знаеш какво да правиш.

67. … и да се затъркаляш

Както вървят пътуванията, това се оказа по-лошо дори от онзи ужасен преход по дъното на реката в понеделник вечерта. Повече се търкалях надолу, отколкото пълзях.

А и какво друго можех да направя, когато имах една-единствена ръка, разнебитена глава и туловище, което продължаваше да сипе парчетии при всяко следващо тупване или тежко падане? Разбира се, нямах обоняние. (Дори си спомнях концепцията съвсем смътно.) Но мазните изпарения от това тяло се виждаха лесно. Една от причините за цялото бързане бе желанието ми да стоя по-далеч от тях, защото имат лошото свойство да ускоряват разлагането — именно затова смиването обикновено става изведнъж, бързо и милосърдно.

Нямах подобен късмет. Май съм прекалено голям инат. Странна работа, но мутацията ми във франки ме бе направила повече Албърт от самия него!

Накрая, при това за моя голяма изненада, стъпалата свършиха и се озовах на същото място, където пътят се разклоняваше в три посоки. Преди половин час ли бях тук? Не съжалявах за решението си да се изкатеря нагоре по онова тъмно стълбище. Спирането на ракетната установка, пък било и само временно, бе най-голямото постижение в жалкия ми живот. Само че сега отново се изправих пред три избора.

Назад към входа на пещерата и вилата, където бих могъл да намеря сред развалините някой работещ телефон?

Напред, към сърцето на бърлогата на Махарал? Натам отиде пилотът на харлито — макар че вече се съмнявах, че това изобщо е Бета. Нямаше съмнение, че някъде там долу се вихри щур купон.

Но и двете алтернативи не важаха. Не бих могъл да измина повече от няколко метра. Единствената ми възможност лежеше от другата страна на коридора, към малката стаичка с домашната копирна машина, топла и заредена със свежи заготовки. Онова, което щях да опитам, беше против правилата. Могат дори да те одрусат, ако те спипат, макар че всеки го е правил веднъж-дваж. „В моето състояние сигурно ще създам някое лигавещо се чудовище.

Но пък не е нужно нещастното нещо да помни кой знае колко неща. Да излезе от пещта, да изтича нагоре и да размаже установката така, че да не може да се поправи. Лесна работа!“

Но всичко това бе под въпрос, докато не стигнех до мястото, където би трябвало да се намира главата на оригинала. „Как по дяволите успявам да направя всичко това?“

Ензимният ми часовник отброяваше последните си минути, кодовете на ракетите можеха да се реактивират всеки момент… и сега имах още една, причина да бързам. Усещах вибрации през очукания си корем, които ставаха все по-мощни с всяка секунда.

Разпознах някои от тях — мотори и колела.

А други ми напомняха на тропота на тичащи крака.

68. Навсякъде ти си Атман

След това ще откриеш, че душевното пространство е много по-голямо, отколкото си си представял.

И да, обитаемо е.

Да не си очаквал с цялото си безочие, че цялата вселена ще чака някакъв си човек?

Е, в известен смисъл, така е. Нашият космос е един от трилионите, продукт на една-единствена плодовита уникалност, чиито дъщерни черни дупки пораждат безброй други вселени, всяка от които експлодира, разширява се и се охлажда в милиарди галактики, които на свой ред създават свои собствени черни дупки и плодовити уникалности и така нататък… Естествено, че сред всички тези експерименти се е появявал и разумът, макар и далеч не толкова често, колкото си мислиш.

Още по-редки са създанията, състоящите изцяло от плът, които поглеждат нагоре към звездите и жадуват да прекосят огромните бездни празно пространство.

Най-рядко се срещат онези, които намират друг начин, подминават студения вакуум и откриват преки пътища до много по-богати области. Толкова рядко, че са на границата на уникалността. Оттук и празнотата на онова, което Махарал така драматично нарече „духовна равнина“. По-дълбок континуум, създаден от материал по-основен от енергията и материята. Граница, която той смяташе да прекрачи като бог, използвайки целия този суров материал, за да създаде рай по свой вкус.

О, вие сте уникати, вие, човеци с горещи души. Толкова сте изпълнени с дефекти. Удивително бляскави. Привилегия е да бъдете наблюдавани как започвате да се пробуждате. Как започвате да избирате.

Започна ли да подозираш кой съм?

Този глас, който погрешно прие за водач… скоро ще откриеш, че „аз“ никога не давам команди, нито дори предложения. През повечето време аз предимно предвиждам, коментирам и предричам.

Не, не съм твоят Вергилий. Не съм ментор или извор на мъдростта. Аз съм твоето ехо, ти-който-беше-Албърт-и-нещо-повече. Начин да си спомняш неща, които още не си научил. Едно от многото удобства, с които скоро ще започнеш да свикваш все повече, където парадоксът е нормален факт от живота.

Обратно в орто-момента — все още движейки се напред с подскоци и внезапни спирания — събитията скоро ще достигнат до кулминацията си. Още само три маха на махалото на Йосил, докато брациерът трупа енергия, готвейки се да изригне независимо дали човешки отпечатък ще му даде индивидуалност. Независимо дали градът от умиращи души го очаква да го нахрани в оргия на некрофагия.

Какво, още ли те е грижа? Добре тогава, нека предскажа, че отново ще се върнеш назад, за да побутнеш събитията още малко. Действай.

Ще откриеш един зелен Албърт, който нарича себе си „франки“… по-скоро онова, което е останало от него… по-малко от час преди орто-момента. Да, точно там. Малко след като ръката му бе откъсната от затварящия се капак на мотора и той падна през покрива на вилата на Йосил в пълната с останки дневна.

Той може би се нуждае от малко окуражаване точно в този момент. Какъв подход ще използваш?

Смяташ да го сгълчиш да не се въргаля там в праха и да гледа как харлито отлита, чувствайки се победен и готов да свърши?

Е, тогава опитай да имитираш моя пророчески тон и го гледай само как реагира тоя зелен!

Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история… и сега лошите ще победят.

О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…

И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?

Мамка му. Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.

Кой е труп? Говори за себе си.

Страшно остроумно. Точно така — говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъпичкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се вдигна…

О, добре. Може и да стане.

Разпердушиненият зелен се размърдва! И просто за подсигуровка ти ще продължиш да му досаждаш по време на дългото му пълзене в пещерата, след това по време на катеренето нагоре по стълбите и така нататък.

Само не преувеличавай ролята на това дразнене — нито пък на осъществяването, предизвикано от присъствието ти като наблюдател. Тези неща имат много по-малко значение от физическото действие в „истинския“ свят на причината и следствието. Зеленият би могъл да извърши всичко това и без твоята/моята/нашата намеса!

Няма значение. Ще го направиш и ще го вбесиш. Това може да помогне да бъдат спасени милиони животи и да отклони Постоянната вълна към друга съдба. Така че непременно действай.

Сега може би ще се върнеш няколко часа назад до момента в апартамента на Пал и ще прошепнеш на зеления да обърне глава и да се заслуша в решителния момент. Може би… о, разбира се, че ще го направиш.

Винаги се месиш още от самото начало. Това е част от научаването. От ставането.

Обратно в орто-момента — минал е още един мах, подобно на тиктакане на гигантски часовник. Изненадващи резонанси разбъркват Постоянната вълна, пораждайки загриженост у двамата изпаднали в пат противници. Навсякъде амплитудите на вероятността рухват като квантови плочки за домино.

Битката е приключила. Тя вече не е под техен контрол.

За Йосил новината е гибелна. Ракетите може изобщо да не бъдат изстреляни! Няма да има дъжд от вируси, който да покоси милиони и да нахрани брациерния лъч, когато пристигне там. Реейки се над града, той ще ожъне само трохи. Няколкото хиляди, които умират всеки ден, ще открият, че отвъдният свят няма нищо общо с онова, на което са ги учили в черквата! Но Йосил е отчаян, защото такова мижаво подкрепление никога няма да даде на брациера силата, от която се нуждае, за да се превърне в духовен бегемот, способен да подчини душевното пространство на могъщата си воля.

Други се намесват в крамолата.

Докато брациерът набира мощ за изстрелването си, органичното тяло на истАлбърт се люлее по оста на лъча, като котва, влачена от надигащата се буря…

… когато пристигат Риту и Бета, най-накрая обединени в решимостта си, решени да го изблъскат, а може би да му направят нещо още по-лошо.

Зная, че си любопитен да проучиш сложната, измъчена душа на Риту. На всяка цена използвай новите си умения за възприемане. Скоро ще видиш престъплението, което задейства нейната трагична роля…

… причината защо нейният синдром толкова много прилича и превишава същия синдром, от който страда и Йосил.

Не са само гените, а и травмата, който изживяха и двамата много отдавна, когато изцяло отдаденият на работата си баща се опита да използва хитроумна нова технология да поощри и подбуди развиващия се детски мозък на дъщеря си, впечатвайки таланти от една обичаща душа към друга.

Подобно на свирене на музика за плода в утробата — така си го е представял горкият Йосил — безобиден дар от едно поколение на друго — за съжаление преди някой да има представа за уникалността на индивида и ортогоналността на душата. Преди да станат известни ужасните поражения. Преди подобни неща да бъдат обявени извън закона.

Трагедията може да има своя собствена тъжна прелест, предизвикваща сълзи или смях. Тази се разви във величествен пронизващ ужас, достоен за Софокъл, през годините, изпълнени с мълчаливи разкаяния, обсебеност и болка.

Да, ще ти стане жал за тях. От тази нова гледна точка, ти ще съчувстваш, ще мислиш за тях и ще споделяш агонията им.

По-късно.

Други се намесват в крамолата.

От отсрещната врата се втурва дубъл със спирална шарка и крещи за предателство с изрази, които може да използва само някой мултимилиардер. И трябва да признаеш на Енеас Каолин (предричам, че ще го направиш) изобретателността му, за която никой не бе подозирал. Да пробие многопластовите маскировки и защитни линии, издигнати от семейството гениални параноици! Йосил, Риту и Бета го бяха подценили. Също като Албърт Морис.

Ако имаше малко повече време — или ако се доверяваше на Морис достатъчно, за да му разкаже и да се съюзи с него още от самото начало — Каолин може би щеше да обърне нещата. Но сега? Въпреки че вдига оръжие и крещи заплахи и заповеди за спиране, Албърт ясно осъзнава, че е прекалено късно.

Същото се отнася и за воините, които идват от военната база през тъмния тунел под Урака Меса. Въоръжени, бронирани, въплъщение на гнева на измамените данъкоплатци, те са кавалерията, пристигаща винаги накрая — прегазват ариергарда на Бета, за да стигнат до високия балкон и да гледат всичко долу. Сред оръжията им има и камери, които разпространяват образи из целия свят.

Светлината пречиства. От Световното око се очаква да предотвратява всички големи гадни конспирации и съществуването на лаборатории на побъркани учени.

Почти успя.

Може би следващия път ще успее наистина.

Ако има следващ път.

Някой вече да е забелязал подреждането?

Подобно на свръхнагорещена, поставена под налягане смес от въздух и експлозив, усилената Постоянна вълна е нараснала отвъд границите на въздържането. Вече не можеш да забавиш наближаващия орто-момент. Времето за намесата ще приключи…

… когато Каолин се хвърля към червеното огледало

… когато Риту и Бета се хвърлят към сивото

… когато войниците се хвърлят безстрашно от балкона по въжета, направени от жива глина

… когато истАлбърт вдига очи… единственият, който знае, съвсем внезапно, какво всъщност става.

69. Любим петък

Един лаборант навремето бе казал, че Албърт е „роден за тази епоха“ — с правилната комбинация от его, съсредоточаване и емоционална отдалеченост, за да прави перфектни дубликати. Е, с изключение на мен, първия си франки. Но все пак смятах да заложа на таланта му…

… При положение, че успеех по някакъв начин да стигна до сканиращата плоча на обикновения копир.

Този път наблизо имаше стол. Пари излизаха от нещастната ми ръка, докато ме изтегляше до него. Като пълзях около стола и се закачих за крака му с брадичката си, го изтеглих до голямата бяла дублираща машина. Междувременно стопих само около килограм от телесната си маса.

„Не е достатъчно висок“ — бързо го разбрах. Огледах се за нещо друго и забелязах на около три метра от мен телено кошче за отпадъци. С пъшкане, което излезе през няколко пукнатини, различни от устата ми, се насочих към него. Беше сякаш да пътуваш към северния полюс, докато те обстрелват астероиди.

Половината от останалите ми керамични зъби изпопадаха, докато стискаха металното кошче и го дърпаха. След това, при първия си опит да го метна върху стола, пропуснах и трябваше да повтарям всичко.

„Това ще свърши работа“ — помислих си, когато кошчето най-накрая бе на мястото си, захлупено върху тапицираната седалка. Всеки момент някой би могъл да възстанови връзката с ракетната установка и обратното броене да продължи. Вибрациите от бягащи крака се приближаваха с всяка секунда. Каквото и да ставаше, исках да имам възможност да действам! Дори като тътреща се реплика на франки.

„Е, започва се.“

Протегнах се от пода нагоре, хванах се за ръба на стола и се набрах. Главата и туловището ми вече тежаха много по-малко — и ставаха по-леки с всеки изтичащ миг, — но въпреки това напрежението бе прекалено силно. По цялата ми тресяща се ръка се появиха нови цепнатини, всяка от които изпускаше пагубни пари… най-накрая брадичката ми се закачи на ръба и пое част от напрежението. Това направи нещата малко по-лесни, но не и по-малко болезнени. Накарах лакътя си да се извие нагоре и настрани и успях да се набера, извличайки отслабналото си тяло на ръба на седалката.

„Това беше лесната част.“

Намирах се на половината път от платформата на копира и виждах светещия зелен бутон СТАРТ. Можех да го достигна съвсем лесно, но бе безполезен, докато главата ми не стигне до пипалцата на перцептрона. Все пак го натиснах, нареждайки на машината да започне да подготвя заготовката. Ако успеех, щях да си спестя няколко секунди. Машината забръмча.

„Сега вече става сложно.“

За щастие, столът имаше облегалки… всъщност два пъти повече от ръцете ми. С тяхна помощ се наместих до кошчето и завлачих тялото си срещу него, докато единственият ми разкапващ се крайник буташе. След това трябваше да се протегна още по-високо, до самия копир, и да намеря къде да се закрепя. И когато се набрах отново, два от пръстите ми се счупиха, минаха покрай оцелялото ми око, пръскайки течност, и се пльоснаха на пода.

Този път цепнатините по ръката ми напомняха на пропасти и изпускаха течности с цвят на магма. Чудно ми беше кой ще победи — стопяването или изпичането, както стана с онзи мой крак, който хвърлих по ракетната установка. Представете си, че се изпека на място! Ама че скулптура ще се получи. Би могла да се нарича „Етюд за ината“ — протягаща се и гримасничеща, мъчеща се да влачи безполезното си тяло…

„Точно така — помислих си, благодарен, на вдъхновението — отърви се от ненужната тежест!“

Почти без да мисля, приложих урока, който бях научил горе, и издърпах себе си навътре и по-далеч от отдалечените части. Цялата долна половина на туловището ми вече не ми трябваше — така че да се маха! Събери оставащите ензими. Прати ги нагоре за последното напъване на ръката.

Почувствах как онова, което бе останало от корема ми, се разпадна. Тежестта ми внезапно намаля, ръката ми се напрегна… и се счупи в рамото.

Мисля, че никога няма да мога да опиша какво е да си само една разнебитена глава и горна половина от гръден кош и да си достатъчно високо, за да погледнеш надолу към бялата повърхност, където бе трябвало удобно да се настани оригиналът и небрежно да заповядва на послушната машина да направи евтините дубликати — идеалната работническа класа, която не се бунтува и винаги знае какво да прави.

Колко лесно изглеждаше по принцип!

По време на полета си мислех: „Да приемем, че кацна благополучно; ще успея ли да наглася главата си между пипалата само с помощта на брадичката и рамото си?“

Това автоматично ли щеше да задейства впечатването, след като вече бях натиснал бутона? Ако не, как да го натисна отново? Проблеми, проблеми… И знаете ли какво? Щях да намеря решения и на тях. Сигурен съм. Стига само проклетата траектория да ме отнесеше там, където искам.

Но, подобно на Мойсей, успях да зърна обетованата земя само отдалеч. Главата ми пропусна платформата със съвсем малко, рикошира от ръба на копира, отлетя към кошчето и го бутна от стола на земята. Този път с отвора нагоре.

И сякаш това не бе достатъчно — онова, което се случи после, си беше жива подигравка.

Търкулнах се по седалката, олюлях се за секунда на ръба и паднах, за да се приземя (достатъчно точно, като се има предвид цялата проклета седмица) в съд, върху който пишеше БОКЛУК.

70. Моето предназначение е душа

Добре ли ще е сега, след като брациерният лъч стреля?

Ама че гледка.

Титаничната Постоянна вълна порази глинените огледала и запрати махалото — заедно с дубЙосил — дълбоко в каменния таван. Но въпреки това останалите присъстващи бяха засегнати съвсем леко. Защото могъщата вълна моментално се обърна по ос, която се намира под прав ъгъл спрямо всички измерения, и изчезна в посока, която не би могла да се проследи от никое око.

С изключение на истАлбърт, който обръща глава, сякаш за да проследи заминаването й. На лицето му е изписана усмивка — толкова загадъчна, толкова разбираща, че Риту и нейният брат близнак се заковават на място. В един момент се бяха втурнали срещу него, готови за удар, в следващия просто отпуснаха ръцете си, отстъпиха назад и зяпнаха.

Да, „котвата“ е все още завързана, със съвсем тънка нишка.

Ще я последваме ли?

Отначало, когато гениалният и измъчен Йосил Махарал все още си мислеше, че е в състояние да проектира и контролира всичко, първата цел на лъча бе най-близкият град. Къде другаде можеха да се намерят толкова много пламъчета-души на едно място, струпани като спретната нива, чиито посеви растат до оставената на угар прерия? Именно градът изглеждаше подходящо място за събиране на сили за предприемането на следващата стъпка.

Ако той бе поукротил егоманията си достатъчно, за да привлече съмишленици и сътрудници — дори и цялата цивилизация, — може би щеше да открие и коригира всички пукнатини в блестящия си план. Технически и концептуални пукнатини. Морални пукнатини. Но „побърканият учен“ почти винаги се определя със солипсизъм — невротична потребност да избягва критики и да върши всичко сам.

Без Махарал сигурно щеше да измине още едно поколение преди човечеството да направи този опит. А заради него, човечеството можеше да бъде унищожено.

Става така, че смъртта не вилнее из града, когато брациерът пристига над него. Няма скоротечна чума, която да осигури достатъчно манна, с която да се натъпче. Само няколко хиляди души на ден, освободени от органичните си котви при случайни произшествия или по съвсем естествени причини, се издигат бавно към реещата се вълнова форма и откриват гостоприемство в нея. След известна първоначална изненада те добавят ширина и изтънченост на суперпозицията на състоянията…

Но това не е пиршество.

Тази постоянна вълна няма да стане „бог“ само чрез суровата си сила.

Простият план на Йосил се е провалил.

Време е да се направи нещо друго.

Макровълната се обръща и започва да следва диря, която са забелязвали само малцина. Тя лети над океана, на две хиляди километра навътре, където сините течения се носят над дълбоки пропасти — Дом на главоноги, някой от които с дължината на супертанкер, с очи като паници и мозъци, пращящи от висок разум. Истински извънземни, точно тук, на Земята.

Това ли е?

Гмуркаме се на дълбочина, на която никога не прониква слънчев лъч, и се озоваваме в света на гигантската сепия, опитваме какво е да се движим с помощта на задвижван от сфинктера воден реактивен двигател, докосваме и усещаме водния свят с дългите пипала, които се простират отвъд границите на видимостта. Преследваме. Храним се. Размножаваме се. Съперничим си и кроим планове по наша си собствена логика, изразяваме концепции с топли изблици на сложни цветове по дължината на страните си.

И от време на време треперим и се прекланяме с благоговение, когато Смъртта се гмурка към нас от Ада, от горещия свят отгоре. За краткия миг, докато бягаме отчаяно, ние лелеем нещо, което блещука като надежда…

И тогава дяволът се хвърля към нас — масивен, черен, поглъщащ. Пронизителният му глас ни удря, парализира ни, превръща вътрешностите ни в желе! След това идват челюстите, малки, но могъщи. Белите зъби отразяват протестиращата пигментация на биолуминесцентната ни кожа, докато ни разкъсват и ни понасят нагоре…

Е, значи не гигантската сепия е привлякла брациерния лъч насам. Сепиите са толкова екзотични, че може би ще открият свое собствено душевно пространство.

Техните ловци привлякоха макровълната.

Кашалотите, върнали се от смазващите дълбочини, утолили глада си с прясното главоного, сега се събират на приятната повърхност, за да дишат и да пляскат с опашки. Макар че са заети с естествени грижи — търсене на храна и размножаване — от време на време по десетина от тези създания се събират и се докосват с огромните си чела.

Вътре в тях, много по-голяма от всеки друг орган, се намира планина от подобна на восък субстанция, мека като мокра глина, умела в отразяването и преобразуването на звука, позволяваща на тези пътешественици в дълбините да изпускат лъчи, които откриват и зашеметяват плячката им в пълния мрак. Оформеният звук за тях е като бързо променящия се цвят за сепията или синтактичните построения от думи за човешките същества. Това са начини да се разменят клюки, да се сътрудничи, да се мами, да се медитира, или — ако всичко друго пропадне — да се търси упование в молитва.

Кашалотите се събират, широките им опашки сочат навън като разцъфнало цвете, като мандала или като розета. Челата се срещат, те разменят сложни звукови форми/образи/идеограми със свойства, който преди много време са се издигнали от фоновия шум на простото оцеляване. Значенията им се отпечатват във восъка, деликатни като паяжини, уникални като снежинки, многообразни като екосистема.

Правили са го много преди Бевисов да се научи да впечатва душите в глина.

Отново напред!

Като използва толкова много енергия, брациерът не би ли трябвало да огладнява все повече? Имаше красота в сепиите и китовете — но не и достатъчно храна. Защо тогава макровълната не изглежда разочарована, докато се върти около оста, създадена на момента — извивайки самия контекст, от който се е появил вакуумът — и набира скорост в посока нагоре?

Май открихме дълбокия космос.

С бързината на мигване отминаваме огромни пространства, изпълнени със звезди. Огромни купове от ярки точки профучават покрай нас на скокове, поглъщащи празнотата, сякаш никога не е съществувала. Самата метрика се превръща в компонент на вълната, в неин съюзник в пътуването, вместо да й бъде пречка.

Търсейки… проучвайки… ние спираме за кратко, за да разгледаме…

червен гигант, който се подува и бавно се уголемява, поглъщайки децата си. След това…

старо бяло джудже, родено през първото поколение на галактиката. Изразходвало по-голямата част от масата си, то (колкото и да е иронично) ще издържи още дълго време, светейки слабо за никого…

за разлика от ненаситния син супергигант, чиито нищо и никакви си милион години са изтекли като секунда. Прекалено масивен за каквато и да била друга цел, той трябва да избере славата пред живота…

докато не бъде разцепен на две от колосална сила. Уникалност! Не се превръща в черна дупка, а е дълга и силна останка-изключение на съзиданието, многостранна пролука в пространство-времето, смъртоносна, великолепна само за онези, които знаят езика й на чистата математика…

след като вече е предизвикал вълнение, когато е минал през огромен молекулярен облак, завъртайки вихри, които привличат сами себе си, изравняващи се до йонизирани покривки, които се въртят и сливат в новородени системи…

след това отново набираме скорост, покрай спиралните ръкави, блестящи като диамантен прах, докато…

не откриваме, че сме се насочили към скромно жълто слънце… звезда на приятна средна възраст… спокойна, непретенциозна, със свита от петънца-планети…

една от които изглежда по-голям късметлия от останалите… топла, но без да е гореща, масивна, но не огромна, и замесена с точно толкова съставки; че нещата да са интересни.

Гмуркаме се в този свят, великолепен в баланса си между океан и небе, море и суша, планини и равнини, езера и хълмове, паразити и приони, глина и кристал, молекули и атоми, електрони и…

Гмуркайки се към все по-малкото, крещим да спрем!

Върни се!

Какво беше онова, което зърнахме преди малко? Блестящи, разклоняващи се върхове, построени от очарователни ръце? Кратко впечатление за пристанали кораби, магазини и закрити от дървета къщи, където сенчести фигури говорят на някакъв език, подобен на песен?

Назад. Няма да е трудно да открием. Просто се върни до размерите и мащаба между космоса и кварка.

Друга цивилизация. Друга раса от мислещи, чувстващи същества! Това ли търсехме?

Очевидно не.

71. Глава в кошница

Малко остана от светещия мен, който излезе от пещта във вторник сутринта, натоварен да почисти къщата и да изпълни къщните работи на Албърт Морис. Тяло, което живя… да видим… почти три дни повече благодарение на Енеас Каолин и магарешкия си инат. Един аз, който свърши много повече от това да изтърка тоалетната! Който събра толкова много интересни спомени и мисли… жалко, че няма начин да ги депозирам. Да ги споделя.

Нещата, които видях.

И които халюцинирах, напомних си аз, като се сетих за всички онези отгласи и шефски гласове, които чувах от време на време. О, истАлбърт ще изпусне много. Ако приемем, че му се е разминало горенето в дома му, Албърт по всяка вероятност е прекарал цялата седмица пред компютъра или в размахване на ръце под чадора, в координиране на абаносови изследователи и сиви детективи и разправии със застрахователни агенти. Работил е здравата, горкият тъпак.

„И въпреки това той не може да бъде пълен загубеняк. Не и щом Клара го обича.“

Ако можех, щях да се усмихна. Колко хубаво би било последният образ в ума ми да е нейният… жена, която никога не бях срещал лично, но въпреки това обожавах.

Сега можех да я видя — последен приятен подвиг на въображението в момента, когато тялото ми се сми, оставяйки само жалката глава да се търкаля на дъното на кошчето. Да, именно тя се изправи пред мен, цялата замъглена по романтичния холивудски начин, който омекотява всеки образ, дори и да носи шлем, покрит с щръкнали антени.

През ефирната светлина Клара сякаш се втренчи надолу към мен, а сладкият й глас бе примамлив като на ангел.

— Е, да ме разбият на парчета и да ме сервират като темпура14 — каза въображаемият ми серафим и избута настрани чифт холоочила, блестящи като огрени от слънцето паяжини. — Чен! Този дубъл не ти ли прилича на Албърт?

— Хм. Май да — обади се друга фигура и се наведе, за да ме погледне. Докато моята любима Клара изглеждаше нежна и женствена (макар и цялата покрита в тежка броня), новодошлият бе зъбат и люспест.

Демон!

В ръката му се появи тънък жезъл и намушка веждата ми.

— По дяволите, права си! Идентификаторът казва — чакай, не може да бъде!

— Напротив, може! — изписука трети, много по-тънък гласец.

На рамото на Клара се появи тънко лице, напомнящо гладна лисица, и се наведе да погледне надолу; хилеше се насреща ми с два реда блестящи остри зъби.

— Сигурно е онзи, който сигнализира — каза приличащата на пор фигура. В съня ми приличаше досущ на стария ми приятел палоида. — Пък може и в края на краищата да се окаже старият Зелчо.

Ако можех, щях да поклатя глава. Или да затворя очи, стига да имах клепачи.

Това вече бе прекалено, дори и за халюцинация.

По-добре да се стопя преди да е станало по-лошо.

Но малко се посъбудих, когато Клара ме повика.

— Албърт? Ти ли си там вътре?

Илюзия или не, нищо не можех да й откажа. Макар и да ми липсваше тяло — или каквото и да било средство да произведа звук, — някак си успях да събера сили за три думи.

— … само… факс… госпожо…

Добре. Трябваше да измисля нещо по-добро. Всичко обаче потъваше. А и без това се чувствах достатъчно щастлив. Преди да настъпи окончателната тъмнина последният образ пред мен щеше да е усмивката й, толкова вдъхваща доверие, че не ми оставаше нищо друго освен да вярвам.

— Не се безпокой, скъпи — каза Клара и посегна към кошчето. — Ето ме. Всичко ще се оправи.