Килн хора

72. Празни приказки

С широко отворения си портал имението изглеждаше абсолютно неохранявано — илюзия, която собственикът можеше да си позволи. Докато пътувахме към голямата каменна постройка, лимузината ни мина покрай работещи градинари. На пръв поглед изглеждаха истински.

— Това някак си ми е познато — обади се Пал от животоподдържащия си стол. — Спомням си как си мислих, че ще извадим късмет, ако успеем да се измъкнем оттук живи.

Пал по някакъв начин бе успял да абсорбира част от паметта на смачкания миниголем — спътника ми през безумните вторник и сряда. Почувствах се по-добре при новината, че част от хитрия палоид е оцелял.

Сензорите правеха прозрачна всяка част на лимузината, върху която се спираха очите на пътниците. Създаваше се илюзията, че купето не съществува, макар че любопитните клюкари отвън биха видели само неясни кръгове, които бясно се мятаха насам-натам. Но въпреки това отворих прозореца, за да вдишам букета от аромати от градините на Енеас Каолин.

Миризмите продължаваха да ме изненадват, подобно на спомени от друг живот.

Някой друг пое дълбоко въздух заедно с мен. Албърт, седнал от лявата ми страна, пусна една от своите отнесени усмивки — очевидно се наслаждаваше на лекия есенен ветрец. Като изключим малките превръзки под ухото и на палеца си, не изглеждаше зле. Можеше дори да се преоблече и обръсне, ако го придумаш нежно. Но вниманието му бе насочено другаде.

„Да не би да си нешамах? — зачудих се аз. — Тяло без душа?“

Ако бе така, получаваше се доста иронична смяна на ролите. Защото аз, големът, се чувствах доста добре екипиран в това отношение.

„Така ли е, Албърт? Или просто даваш заето?“

Сигурно отново се бях зазяпал. Тънката, но силна ръка на Клара леко стисна моята и се обърнах към нея.

— Мислиш ли, че ще успеем да зърнем колекцията му от средновековни оръжия? — попита тя. — С удоволствие бих направила няколко снимки на онзи шотландски меч.

И това го каза прекрасна млада жена със сламена шапка и лека лятна рокля. Клара понякога се забавлява, като омаловажава „страховитата“ си страна. Това подчертава дивата й привлекателност.

— Може би ще е в настроение да изиграе ролята на екскурзовод — предположих аз, но тя само се усмихна.

Когато почти стигнахме къщата, Клара погледна многозначително към паркинга, на който се намираха други две автоматизирани лимузини, същите като нашата. Бяхме нагласили времето си така, че да пристигнем малко след тях.

Охранители на червени ивици наблюдаваха как един самотоварач сваля високия контейнер от камиона пред главния вход. Обърнаха се бдително, когато излязохме от колата… но някакъв скрит сигнал им даде знак да се отдръпнат.

— Винаги съм мечтал за подобна работа — промърмори Пал, докато самотоварачът с пъшкане издигна товара си с яките си крака и тръгна по широките стъпала към къщата.

— Не е вярно — отговорих му аз, докато изваждах креслото му от колата. Тежката работа не беше в стила на Пал.

Клара огледа медицинските циферблати на стола, после се засуети около истАлбърт и му оправи вратовръзката.

— Вие двамата ще се оправите ли тук?

Пал хвана ръката на Албърт и пусна една загадъчна усмивка.

— Ние ли? Ще се поразходим между охраната, ще се поблъскаме малко и ще си намерим белята.

Клара все още се тревожеше, но аз стиснах ръката й. Кое друго място би било по-сигурно? А и Каолин щеше да се съобразява с присъствието им.

— Хайде, тръгвайте. — Пал кимна към имението. — Ако господин Зилионер почне да ви създава неприятности, викайте. Ние ще оправим нещата. Нали, приятелче?

Вместо да отговори, Албърт се обърна, сякаш проследяваше нещо невидимо в небето. Вдигна бинтования си палец, сякаш бе някакъв метафизичен стопаджия.

— Прах — каза той, смаян. — Оставили са форми в нея. Дълбоки. Всеки го е направил.

Изчакахме няколко секунди, но той не каза нищо повече.

— До-о-обре — изкоментира Пал. — Надявам се, че това са добри новини. За прахта. Хм.

Отсъстващ и невъзмутим, Албърт хвана стола на Пал, за да го задържи на калдъръмената пътека. Двамата с Клара гледахме, докато завиха зад ъгъла към мястото, откъдето се чуваше гукане на гълъби. Няколко етажа по-нагоре бе огледалният купол, покриващ дома на прочутия отшелник — истЕнеас Каолин.

Двамата с Клара се спогледахме, за да се окуражим един друг, и тръгнахме към широкото гранитно стълбище.

След като се търкаля известно време, Пал дава знак. Най-после!

Скачам от долния багажник на стола му върху затоплените от слънцето камъни. Изчаквам да отминат колелата и… сега!

Плъзгам се по корем, избягвам човешките крака на Албърт и се мятаме сянката зад живия плет от гардении. Уф, каква воня! По-голямата част от миниатюрната ми глава е оформена като на същество, което се ориентира по миризмата. Де да имаше повече място за мозък…

Добре де. Просто направи онова, което иска създателят ти. И задоволи присъщото си любопитство — по-добре от храната и секса. Хайде!

Но внимавай за сензорите и за детекторите на движение. Настрой хитроумните си очи да видят инфрачервените лъчи. А също така базилиските, хитрите клопки и обикновените стари капани.

Декоративна ниша от тухли продължава по цялата дължина нагоре. Влизай вътре. Извади ноктите с диамантени върхове. Забий ги със силните си лапи в камъка.

В наши дни можеш да направиш направо чудеса от глина.

Във фоайето стоеше платинен дубъл и наблюдаваше как слугите насочват пъшкащия самотоварач към голямата библиотека — същото място, където преди две седмици бе положен отвореният ковчег на Йосил Махарал. Но Каолин не би трябвало да очаква, че зная това. Онези спомени бяха унищожени. По общо мнение.

Непосредственият обект на вниманието му бе контейнерът, макар че ни направи знак да го последваме. Клара с радост насочи импланта си към старите копия, щитове, боздугани и разни други остри неща. Едва след като самотоварачът внимателно остави товара си до южната стена, домакинът ни се обърна към нас с протегната ръка.

— Майор Гонсалес, дубМорис. Подранихте. С няколко часа.

— Така ли? Моя е вината — каза Клара. — Тези дни работя на Източното крайбрежие.

Съмнително извинение. Все пак предимството да има истински гост надделява над раздразнението на всеки дубъл, пък бил той и дубъл на трилионер.

— Ни най-малко. И двамата сте прекалено заети в последните дни! Благодаря, че приехте поканата ми. Макар че подозирам, че имате и собствени причини да дойдете.

— Има някои въпроси за изясняване — съгласих се аз.

— Несъмнено. Но първо, как работят новите тела?

Погледнах към тялото, което носех днес. Беше в светъл сиво-бежов цвят, в комбинация с реалистичната коса и текстура на кожата, на самия ръб на законното. Но при цялата суетня никой не възрази срещу „героизма“ ми. По-важни бяха другите му качества, с чиято помощ можех да помириша, видя и докосна Клара, сякаш бях съвсем истински.

— Много впечатляваща работа. Сигурно е доста скъпа.

— Много — кимна той. — Но това няма значение, щом…

Платиненият дубъл трепна, когато една от стените на контейнера падна с трясък. Слугите се заеха с другите панели.

— Естествено — продължи дубКаолин, — ще бъдете снабдяван с тези хиперкачествени заготовки напълно безплатно, докато се изясни проблемът с оригинала ви. Има ли някакви признаци…

— Колкото си искате. Но нито един не казва „здравейте“.

След две седмици задълбочени изследвания на най-големите експерти стана ясно, че съзнанието/душата на истАлбърт е „изчезнала“ по някакъв начин, който никой не разбираше. Може би Йосил Махарал би бил в състояние да даде някакво обяснение. Но той също бе изчезнал, при това много по-категорично.

— Е, можете да разчитате на „Универсални пещи“. Докато не стане възможно отново да заредим оригинала или…

— Или докато не изчерпя лимита си да правя копия от дубъл на дубъл.

Той кимна.

— Ще ви помогнем с хиперкачествените заготовки и с експерименталния процес за удължаване на трайността на големите. Отчасти, защото сме ви длъжници…

— Разбира се, че сте — промърмори Клара.

Бляскавият голем трепна.

— В замяна техниците ми естествено биха желали да наблюдават вашата забележителна издръжливост. Никой никога досега не е успял да постигне подобен прецизен резултат при копирането от една кукла на друга!

Забелязах, че дясната ръка на Каолин леко трепери. Ако не друго, той определено подценяваше нетърпението й.

— Хм, да. Наблюдение. Може да се появи проблем, ако… — Млъкнах, защото тъкмо в този момент слугите най-накрая се справиха с контейнера и освободиха тежка кристална витрина. Вътре в нея стоеше тъмнокафява фигура на дребен, добре сложен мъж — войник с азиатски черти, оформен на ръка и изпечен в пещ преди хиляди години. Уверената му полуусмивка изглеждаше почти като жива.

— Само десет от ксианските статуи са напуснали Китай — щастливо възкликна дубКаолин. — Ще задържа тази в чест на починалия ми приятел Йосил. Докато наследницата му не си я поиска.

Магнатът очевидно не очакваше това да стане в близкото бъдеще, макар че видях портрета на Риту Махарал, поставен на видно място върху огромен роял. Нарочно ли бе преместен тук?

„Споменът“ ми от тази стая беше от записа, който Клара бе открила под Урака Меса в строшения сив дубъл на Албърт, който бе отвлечен именно оттук, подложен на жестоки мъчения и използван като „огледало“ в онзи страховит експеримент. За щастие, дневникът му бе оцелял и той с приглушен глас ни разказа за убийствените деяния на побъркания призрак. Другото записващо устройство, извадено от врата на истАлбърт, предлагаше спорадично, далеч не толкова качествено описание на още някои парчета от мозайката — засадата на пътя, прехода през пустинята и подземните преживявания, хвърлящи известна светлина върху това по какъв начин бе замесена и дъщерята на Йосил.

Колко по-удобно щеше да е, ако и трите ни версии можеха да се обединят накрая! Но при сегашните обстоятелства двамата с Клара трябваше да разчитаме на старомодната детективска работа.

— Има ли напредък при лечението на Риту?

— Засега се провеждат само диагностични работи. Бе установен контакт с личността на Бета. Докторите сондират за евентуални други спящи близнаци. — Каолин меланхолично въздъхна. — Нищо от това нямаше да се случи във времето преди голем-технологията. Със сигурност не и трагичната грешка, която Йосил е направил с малката си дъщеря. А и дори да страдаше от раздвояване на личността, синдромът никога нямаше да се прояви толкова силно. Кой би очаквал изобщо, че ще се появи подобен тип като Бета и…

— О, спестете ни това — прекъсна го Клара.

Обърнахме се и я видяхме да разглежда ксианския войник — един воин разглеждаше друг. Но вниманието й не се бе отклонило от разговора нито за миг.

— Знаете за Бета от години — добави тя. — Решили сте, че е по-удобно да запазите отношенията си с някой, който е толкова необичайно талантлив в измамата. С някой, способен винаги да заблуждава Световното око! С една от последните велики личности на подземния свят, а и сте били в положението да го изнудвате да ви прави всякакви услуги, защото Бета е бил най-уязвим в самия си източник. Хайде, признайте си.

Платинените юмруци се свиха, но гневът бе напразен. Като телохранител на истАлбърт и мой формален собственик, Клара имаше законно право да води разследване. Аз бях нейният съветник, а не обратното.

— Аз… не признавам подобно нещо.

— Тогава да проведем следствие. Можем да повдигнем обвинение на базата на записи от камерите отпреди години и да разпитваме работниците съгласно Хенчмъновия закон. По дяволите, няма да ми е особено трудно да заинтересувам и апарата на националната сигурност, особено когато…

— Разбира се, говорите хипотетично — побърза да я прекъсне Каолин. — Заради самия спор, да предположим, че съм имал вземане-даване с персона, известна като Бета. Ще има да ровите безкрайно, без да откриете нищо незаконно в постъпките ми. Естествено може и да съм направил няколко дребни простъпки… добре, може и да са повече. Джинийн Уоммейкър и някои други извратени типове биха могли да ме преследват за нарушаване на авторските им права. И какво? Бихте ли изложили на риск нашите взаимноизгодни отношения само заради нея?

Заплахата бе недвусмислена. Хиперкачествените тела, които получавах безплатно, плюс устройства за висококачествено впечатване и възстановяване, бяха въпрос на оцеляване за една изоставена душа. Уникалният ми талант за копиране все пак се нуждаеше от много помощ, докато истАлбърт най-накрая не ми позволеше да се прехвърля пак в единствения органичен мозък на Земята, който би могъл да ме приеме.

А и дали би се получило изобщо? Все още продължавах да мисля за себе си като за Франки (или Зелчо) — разбунтувало се зелено пале, което избяга, обяви независимост и мечтаеше да стане истинско момче. Може би моята Постоянна вълна и странно мутиралата душа на Албърт се бяха отделили прекалено много една от друга, за да могат да се съединят отново.

Може би бях призрак.

Е, и така да е, аз бях призрак с пълен набор сетива, обичан от невероятна жена, с важна работа, която трябваше да свърша. Бих могъл да си представя и по-лоши алтернативи.

— Да поговорим за триъгълника, който образувахте с Махарал — продължи Клара. — Вие, Йосил, Бета и… хм, по-скоро е квадрат, ако включим и самата Риту, всеки един използва другите, крои планове и използва талантите и ресурсите на останалите, сключва и проваля сделки…

— Не — прекъснах я аз.

Тя ме изгледа въпросително.

— Моля те, по-късно, Клара — добавих аз.

ДубКаолин изглеждаше облекчен.

— Да. По-късно. Ох, извинете! Оттук, моля. Поръчал съм да се подкрепим с нещо.

Тук живее абсолютен параноик. Добре, че и аз съм такъв.

Избраният път нагоре е задръстен с разни раздразнителни неща — детектори и нанопроводници… токсични червеи и миникалтропи. Нелепо превъоръжаване!

Трябва да променя курса. Пробвай да се покатериш по откритата стена, където всички тези проклетии са износени от слънцето, смога и дъждовете. А и кой ще очаква взломаджия да се катери посред бял ден по отвесна стена?

На този въпрос нямам отговор. Мозъкът ми е прекалено малък за спомени. Но сякаш знам какво е възможно.

Пиксел-емитерите по гърба ми имитират всеки детайл от стената, върху който минавам. Взех идеята от страхотния номер на Бета. Купих детайлите от един техник в УП с обещания за Хенчмънова награда. Евтина работа! Останалите джунджурии са военни — Клара има връзки. Но най-хитрите нещица са от хобисти, ядосани от дългогодишния отказ на УП да публикува изходния код.

Да вземем специалното око в средата на дясната ми лапа. Закрепвам го на непрозрачния прозорец, докато минавам покрай него. То отвлича вниманието на охранителния монитор на стаята и voila! Разполагам с малък прозрачен кръг за цяла милисекунда!

Достатъчно дълго, за да се уверя, че в стаята няма никого. А, добре. Следващият изглежда по-подходящ поради архитектурни причини, за които не се сещам в момента.

Малко по-нататък…

Докато вървяхме след домакина ни, Клара хвърли поглед назад към теракотения войник от Ксиан, част от легиона, моделиран (а според някои и впечатан) от истински воини, служили на легендарния Първи император и готови да се съживят в мига, когато бъдат призовани. Само че сега тя имаше друга работа — помагаше да се проучи как така нещата са се размирисали в Додекаедъра, където в момента стените отекваха в стакато от падащи глави.

Открихме на верандата храна и напитки — щедри порции за Клара и малки хапки, подходящи за висококачествен голем като мен, който е снабден с вкусови рецептори, но няма стомах. Клара се засмя и показа две фигури оттатък изпъстрената с дървета поляна. Едната се возеше в инвалиден стол. Другата подскачаше като малко дете.

ДубКаолин диктуваше нещо на бележник, държан от абаносов помощник.

— Още съдебни процеси — обясни той. — Сега пък от Фаршид Лум и разни ненормалници, ратуващи за свобода на дубълите! Сякаш аз съм изкопал идиотските им тунели към централата на УП.

— Може би искат да научат кой ги е натопил да бъдат обвинени по делото за промишления саботаж. Аз също съм любопитен.

Енеас сви рамене.

— Бета естествено. Няма по-добър от него в подобни щуротии. Той е заговорничил с онази ненормалница Ирена и е подмамил Албърт…

— Да проведе полулегален индустриален шпионаж, както се твърди. Прионната бомба изобщо не е влизала в плановете, докато някой друг не е поел плана в свои ръце.

ДубКаолин изстена, седна и взе една чаша голем-кола.

— Да, запознат съм с популярната теория. Двамата с Бета сме били съюзници, но помежду ни е настъпил разрив. Аз съм потърсил отмъщение, започвайки тотална война, като тайно съм използвал сред другите си оръжия и детективската агенция на Албърт Морис. Въпреки гениалността си Бета загазил, когато Енеас открил откъде се е появил. Скоро след това съм елиминирал копията му и съм поел начинанията му в свои ръце. Нали така?

— Според някои по-популярни теории.

— Но хубавото тепърва започва! След това съм манипулирал Ирена, Уоммейкър, Лум и всички останали… за да саботирам собствената си фабрика!

Думите оформиха едно чистосърдечно признание, направено на пух и прах от язвителния сарказъм на Каолин.

— Не виждате ли колко идиотски звучи всичко това? Какъв мотив бих могъл да имам?

Кимнах, изразявайки пълното си съгласие.

— Да. Именно в мотива е ключът.

ДубКаолин ме изгледа, след което продължи:

— Вярно, не стоях със скръстени ръце, когато Йосил и Бета се обърнаха срещу мен и почнаха да крадат от УП и от правителството. — Той кимна към Клара. — Спечелих няколко хода. Но въпреки това съм жертвата!

— Трудно е да се каже. Всички маневри…

— … маскировки и лъжливи ходове — добави Клара. — Дори и воюващите имаха нужда от многоизмерна диаграма.

— Е, и? Махарал бяха гении! Бащата и дъщерята, във всичките си прояви. При това луди! Какво друго бих могъл да направя, освен да се отбранявам?

„Можеше да направиш всичко това обществено достояние — отвърнах му мислено аз. — Да призовеш пречистващата имунна система на отвореното общество. Тоест, ако нямаше свои собствени лудости за криене.“

— Значи признавате, че сте водели тайна война срещу бившите си съюзници — задълба Клара.

— Трябва да съм глупак, за да отрека, след като арестувахте дубъла ми в образа на Бета право в лабораторията на Йосил! — усмихна се Каолин. — Всъщност бях започнал да ставам много добър. Определено ви заблудих в Стария град и после, докато летяхме, нали, Албърт?

„Не ми викай «Албърт»“ — за малко да кажа. Но какъв смисъл имаше?

Лицето на магната помръкна.

— Изобщо не очаквах, че ще се хванете за харлито, когато излетях… и добре, че стана така. Предотвратихте катастрофа. Целият град ви е длъжник. Колкото до онези проклети ракети, кълна се, никога не съм предполагал, че Йосил е бил способен да стигне чак дотам.

Третият прозорец на втория етаж. Идеалното място за чакалня и място за срещи.

Внимателно провери за детектори за движение и чувствителни към натиск покрития. Добре, сега притисни лапата с лещите в единия ъгъл и…

Ха! Предположението ни се оказа вярно.

Удобен салон. Меки фотьойли. Богато разнообразие от напитки. Точно мястото, на което Каолин да прати хората си в неудобен момент. Като този, когато Клара и Зелчо се изтресоха часове по-рано от очакваното, прекъсвайки тайна среща!

Заседание на разбойници.

Този момент бе критичен, доколкото интересуваше и обществото, и закона. Възможно ли бе Каолин да бъде, обвинен в престъпление срещу истински хора?

Данните недвусмислено обвиняваха Йосил Махарал, който, подбуждан от стремежа си за безсмъртие, е опитал да взриви Албърт Морис в дома му, след което е откраднал биологическо оръжие и го е насочил срещу милиони хора. Огромна част от вината се стовари и върху главите на малка група висши военни, които решили да скрият тези оръжия, вместо да ги унищожат, както повеляваше договорът.

Но в какво би могъл да бъде обвинен Енеас? В това, че е стрелял по истРиту и истАлбърт на пътя насред пустинята? Действието бе престъпно — посегателство върху органични граждани. Но всеки би казал, че Риту и Ал просто са си търсели белята, като са пътували маскирани като сиви дубъли. Освен това бяха оцелели. В най-лошия случай Каолин щеше да плати цената на големите в троен размер.

Подобно бе положението, ако се докажеше, че е ръководел бившата пиратска империя на Бета — юристите и счетоводителите щяха да имат работа за години напред, но нали тъкмо за това им се плаща.

О, сметките щяха малко да набъбнат, като се започне от нова кола за Албърт, ремонта на Телър Билдинг и апартамента на Пал. Безплатни доставки на високочувствени бели за маестрата на „Студио Нео“. Споразумения с Лум и Гадарен. И какво от това? Каолин би могъл да плати всички разноски само с част от джобните си пари.

Знаеше, че го смятам за отговорен. „Докажи го — сигурно си мислеше той. — Предложи мотив, на който би повярвал всеки.“

Ами онзи филм, който намерихме с палоида в „Дъгоцветния салон“? Защо Каолин, маскиран като Бета, настоя аз да го пратя? За да подкопае репутацията ми на почтен детектив? Или за да размъти водите? Клара, веднъж се опита да ми обясни, но цялата й оплетена логика просто влезе в едното ми ухо и излезе през другото.

„Точно това заслужавам за това, че се намесих във война между феномени. Всичките ми «победи» бяха спечелени с чиста упоритост. И с…“

Видях как истАлбърт вдига нещо от земята, за да го покаже на Пал. Някое камъче, или поредното чудо…

„… и с малко помощ, която никога не ще разбера.“

Не, ключът към всичко това нямаше да бъде намерен сред тези мрачни измами и лъжовни ходове. В епоха, когато всеки има средства, възможности и лесно за доказване алиби, едно-единствено нещо си остава стихийно.

Мотивът.

Колко е странно да гледам през умното око на лапата ми. Не повече, отколкото да имам лапи, предполагам. Или мозък, прекалено малък за говорене.

Откраднал още един поглед към „непрозрачното“ стъкло, аз се чувствам като невидим похотливо гледащ хищник. Вътре виждам групата конспиратори, които седят или нервно крачат из стаята.

Лесно ги разпознавам. Кралицата на извращенията Джинийн Уоммейкър. И, Джеймс Гадарен, който проповядва, че хората трябва да се завърнат към живеенето на един-единствен живот. Тези двамата са лесни, защото са истински. Тук е и Фаршид Лум, фанатичният „манципат“, твърдящ, че еднодневките като мен трябва да имат избирателни права. Дубликатът му носи правдиво копие на собственото му лице.

Другите трима са дошли като безлични дубъли, но ние вече разполагаме с имената им — мувъри и шейкъри, които искат да помогнат на контролирането на предстоящите промени в дубъл-технологията.

Кой от тях заслужава да бъде следен, докато продължа нататък?

Лесна работа! Маестрата кръстосва дългите си крака, съблазнявайки пуритана Гадарен, който се спъва и се извръща. Но секунди по-късно не издържа и я поглежда отново!

Почервенял от срам, той е омагьосан от нея, горкичкият.

О, тя наистина е маестра от класа. Във всяка провокативна забележка или дръзко движение, кралица на лошата страна на града, изкушаваща с леки загатвания за садомазохистични изживявания, които феновите й така обожават.

А аз, зяпащият през прозореца? Направо ми текат лигите!

— Тези бойни глави с вирусите промениха всичко — каза Каолин.

— Няма майтап — отговори Клара. — Шестима действащи и пенсионирани висши военни са в затвора. Цялата база…

— Не, имам предвид тук. — Платиненият дубъл посочи многозначително къщата.

— А, имате предвид горе. Вашият…

— Начинът ми на живот бе обект на подигравки от заядливи простаци цяло десетилетие. Но след историята с ракетите хиляди разбраха намека ми. Мисля да се заема с разширяване на бизнеса.

— Да помогнете на хората да се откъснат от света ли? — попита Клара.

— Можете да го наречете и така. Не се обиждайте, майоре, но мисията ви да възстановите общественото доверие е обречена. Разминаването на косъм с лудия опит на Йосил да освободи душите разкри една ключова истина.

— Каква именно?

— Че превъзнасяните технологии на човечеството сега ни заплашват с унищожение.

— Винаги е било така, И какво?

— Сега се отърсихме от самодоволството си. Органичната плът е уязвима, както много добре знаете! — Каолин ме посочи с пръст. Ако беше от органична плът, щеше да почервенее, но дубълът засия гневно, разкривайки фина шарка от петънца, която разпознах бързо.

„Бил е възстановяван. Многократно.“

Проблясването очерта също и белег на мястото, където рамото на дубКаолин се срещаше с врата му. Следи от поправка, боядисани в цвета на кожата му. Сетих се кога е направена раната. Преди две седмици. Преди повече от дузина животи.

Направо не мога да откъсна окото си от Уоммейкър!

Странно. Албърт винаги е смятал омагьосващия й чар за отблъскващ. Но май вкусовете ми са се променили от… тялото, което ми осигури Пал! Сред всички високоенергийни добавки явно е сложил и по някой практически майтап. Благодаря, Пал.

Какво пък, зная едно лекарство. Мисли си, че има нещо общо с Гадарен!

Добре, излекуван съм. Бележка до себе си: не позволявай на никого да те убеждава да носиш тяло на невестулка. За нищо на света.

Домакинът ни възвърна спокойствието си и въздъхна.

— Понякога ми се иска Йосил и Бевисов никога да не се бяха появявали в студиото ми с предложението да дарят с души анимираните ми кукли.

— Майтапите се. — Клара огледа обстановката, платена с парите от индустрията, появила се в онзи ден.

— Така ли мислите? Откакто помогнах за настъпването на голем-ерата, непрекъснато съм свидетел как с новите неща се злоупотребява, когато те станат достояние на масите. От печатната машина през кибернетиката до биоинженерството, всичко ново се превръща в проводник на порнография и обида към човешката форма.

„Не каза ли същото последния път, когато бях тук?“ Още един от характерните за Каолин пропуски в паметта.

— Но всяка от тези технически революции е отприщила и алтернативен критицизъм и творчество — отговори Клара.

— Наред със социални катаклизми, алиенация…

— И съпричастие. Нови начини да се опознаят различните, другият пол, раса, видове…

— Пристрастени към дубъл-преживяванията наркомани…

— Откриватели на нови видове спорт, нови изкуства и сфери на изследване. — Тя се засмя. — Всяка стъпка в човешкия прогрес е предизвикателство, вайс. Някои се втурват с главата напред към новото. Други се съпротивляват на промените. А изненадващо голям брой хора комбинират новото с енергия и разум, издигайки се над всичко очаквано дотогава.

— Прогрес? Така ли ще наречете събитията в тайната лаборатория на Йосил?

Намесих се.

— Току-що казахте ключовата дума — „тайна“. Махарал се опита да скъси пътя, по който науката използва критиката, за да се предпази от грешки с почти катастрофални резултати. Но същинските проблеми, върху които работеше — дублиране на далечни разстояния, нехомоложно прехвърляне…

— Митове! Приятелят ми бе луд, обхванат от чувство за вина, обезумял от експериментите върху самия себе си.

— Някои от най-изтъкнатите умове в солистиката са на мнение, че той е щял да…

— Бълнувания!

— Е, нещо унищожи двата дубъла-„огледала“ и остави истАлбърт в състоянието, в което се намира. Бета и Риту вярваха в баща си достатъчно, за да обединят накрая усилията си…

— Добре. — ДубКаолин махна с ръка. — Да приемем, че това е вярно! Йосил е открил огромна равнина на хиперреалност, развиваща се паралелно с всичко, което познаваме. Душевното пространство. Тогава това означава, че се намираме в по-голяма опасност, отколкото сме били при всички онези бомби, бактерии и екокатастрофи отпреди поколение. Защото сега съдбата ни няма да бъде в ръцете на някакъв елит или тънещи в невежество маси…

Тъй като бяха истински, Уоммейкър и Гадарен бяха пристигнали с черна лимузина, вярвайки, че никой няма да ги види в нея. Друг от конспираторите бе дошъл маскиран като дубъл от охраната. Другите двама са били докарани в контейнери и затоплени на място. Всички се бяха събрали на тази рискована/неотложна среща, на която да си съгласуват версиите!

Но тогава пристигнаха Клара и Зелчо/Албърт, прекъснаха ги и измъкнаха домакина им. Това ги е накарало да нервничат и да мърдат неспокойно, предимно отбягвайки се един друг.

Що за смес от подкупничество, изнудване, идеализъм и лични интереси са ги свързали около обща цел? Дори краткият опит за теоретизиране претоварва мозъка ми.

Стига. Махай се!

Закрепвам малък предавател за прозореца и продължавам катеренето си по обляната от слънчева светлина стена. Плъзни се. Забий диамантените нокти. Изчакай, докато гърбът ти стане като околния камък. Провери пред себе си за капани и сензори.

След това се плъзни още малко нагоре.

Гледах как Пал и истАлбърт да разгъват хвърчило в златно и червено на поляната и се смеят, когато вятърът изпълни птичите му криле. Хвърчилото подскочи, символ на възвишена невинност. И наистина бе невинно, тъй като не беше снабдено с никакви оръжия или инструменти. Нищо, което да обезпокои бдителната охрана. Просто хвърчило. Красиво хвърчило.

То привлече дори погледа на дубКаолин, който леко се усмихна, след което поклати глава с израз на съжаление.

— Аз би трябвало да съм онзи, който пуска хвърчила. Всъщност смятам скоро да се оттегля.

— Изненадвате ме, сър — каза Клара.

— Защо? Нима не заслужавам почивка? А и от дълго време се чувствам неудобно в света, за чието създаване спомогнах, света, в който хората така нехайно говорят за „копиране на души“. Само че сега това стана много по-лошо от обикновена безочливост или жаргон. Преди само отделни ексцентрици говореха за усилване на душата. А сега, вдъхновени от Йосил, всички ентусиасти, мистици и технохобисти започнаха да експериментират на своя глава. Хиляди и милиони непрекъснато бърборят за това как да използват науката, за да се превърнат в богове.

Клара се замисли.

— Мормоните винаги са вярвали, че хората имат потенциала… — но млъкна, когато поклатих глава. Малкият ни голем-шпионин вече би трябвало да заема позиция. Бяхме прекарали достатъчно време в празни приказки.

— Вайс Каолин, моля ви. Знаем, че плановете ви да се оттеглите нямат нищо общо с уважението към някоя религия. Мога ли да предположа друга причина?

Платиненият голем примигна.

— Продължавайте.

— Това е най-старата история на света. Същата фиксидея е подбудила и водача на онази древна теракотена армия, на която толкова се възхищавате. Споделяхте я и с Йосил Махарал, различавайки се единствено в подробностите. Вие просто не искате да умрете, вайс Каолин. Искате да живеете вечно.

От болницата-лаборатория чак до убежището на покрива, което не е било посещавано от външни хора от години, имението представлява объркан пъзел. Ако парите и властта могат да запазят тайни в нашия век, това е мястото.

Стигам до покрит с плочи таван и трябва да изчакам за миг и да променя оцветяването на кожата си. Спирам до първия прозорец и се взирам в редицата охладители, предназначени за запазване на заготовки. Повечето в момента са празни, индикаторите им са изключени. Само десетина изглеждат активни, а съдържанието им — готово да бъде изпечено и пуснато.

Охо, мисля си и се обръщам, за да продължа катеренето си. Защо ми трябваше да си губя времето, зяпайки маестрата! Закъснявам.

— Че кой иска да умира? — попита платиненото копие на Енеас Каолин. — Всички се борим да живеем, на всяка цена.

— Не на всяка цена.

— Добре. Но какъв е смисълът на думите ви? Че съм се отделил като органичен отшелник и контактувам със света чрез холоприсъствие и като дубъл? Да не би да сравнявате претенциозния ми стил на живот — който, между другото, не пречи на никого — с желанието на Йосил да пожертва милиони заради някаква мистична трансценденталност?

Поклатих глава.

— Въобще не става дума за сравнение. Вие сте по-прагматичен и изкусен. Въпреки че плановете ви наскоро претърпяха провали, те не са разбити. Щом бившите ви съюзници се оказаха несигурни, ще си намерите нови. Не толкова надарени, но за сметка на това по-лесни за манипулиране.

Лицето му бе безизразно, като на робот.

— Да вземем онзи сив Албърт, който внесе бомбата в „Универсални пещи“. Той си е мислел, че търси скрити технологии. И такива е имало! Цяла серия открития покрай проекта „Зороастър“. Първо, голем-възстановяването…

— Което причиняваше обезпокоителни странични ефекти, заради което и задържах обявяването му. В това няма нищо лошо. Всъщност…

— Всъщност вие самият използвате процеса.

— Толкова ли си личи? Е, може би се опитвам да изстискам всичко от тези скъпи блестящи кукли. — ДубКаолин сухо се изсмя. — Нали най-богатите отшелници са и най-стиснатите?

— Вие използвате този дубъл от седмици.

— Сериозно? — Каолин престорено се огледа в намиращото се недалеч огледало. — Добре, целта ми е да изпитам процеса. — Той вдигна треперещата си ръка. — Несъмнено сте забелязали и това.

Онова, което забелязвах — при това с растящ респект — бе потулената с много пластове история. Махаш единия пласт, а той съвсем непринудено се скрива зад следващия.

— А дупките в паметта?

— Още един неприятен страничен ефект, от който трябва да се пазите, Морис. Наречете го моята последна жертва в името на клиентите.

— При това достойна за възхищение. И обяснението можеше и да се приеме, ако възстановяването бе единствената нова технология. Но съществува и дубъл-към-дубъл впечатването…

— Вие сте пионерът в тази област, Албърт.

— Нима? Техниците ви се надяват да се научат от моята необикновена Постоянна вълна. Но машинарията за високо надежден трансфер изглежда много усъвършенствана. Фаршид Лум смята, че навлизаме в ера, в която дълговечни дубъли ще могат да прехвърлят спомените си на пресни заготовки, без да е нужно участието на оригинала, и така да създадат свое собствено чувство за индивидуалност…

— И милиони, може би мнозинството, ще се опълчат срещу подобно шантаво бъдеще! — ДубКаолин тъжно поклати глава. — Ще станем свидетели на обществените катаклизми отпреди поколение.

— Несъмнено. Освен това, за да станат нещата още по-лоши, съществува и дистанционното копиране. Специалисти като Джинийн Уоммейкър виждат златен шанс за разширяване на пазарите. Най-големите експерти във всяка област ще могат да доминират в професиите по целия свят, а не само в града, в който живеят. Това няма ли да направи всички останали безработни? И няма ли да се чувстват ненужни?

Клара се надигна на стола си, очевидно готова да се намеси в спора, но потисна импулса си. „Добро, момиче.“

ДубКаолин изпъна рамене.

— Добре, Морис. Признавам. Видях тенденциите преди около година и не ми хареса пътят, към който ни водят. Затова запретнах ръкави и се заех да ги пусна на пазара.

— Като сте избутали от пътя си главния иноватор…

— … и по този начин може би съм го подтикнал към преследване на мистичните му цели. По дяволите. Изобщо не трябваше да давам ход на проекта „Зороастър“.

Въздишката му бе толкова трагична и спонтанна… Не ми се искаше да разбивам на пух и прах толкова артистична поза.

— Изразявате колебание, вайс Каолин. Но въпреки това работниците в изследователския отдел на „Универсални пещи“ са се ползвали с пълна подкрепа почти до момента, в който технологиите са били готови. Едва тогава сте се отдръпнали. И, съвсем по съвпадение, някой е наел нищо неподозиращия сив Албърт да проучи слуховете за потулени…

— Разбирам накъде биете — отговори ми намръщено той. И Бета, и Ирена, и Уоммейкър са имали причини да желаят новите технологии. Също както и зелотите-манципати на Лум. Никой от тях не е имал по-голям мотив да разбие изследователския отдел от моя.

— Много по-малко причини от вас, сър.

Бръчките на намръщеното му лице станаха по-дълбоки.

— Намеквате, че съм действал, подбуден от страховете си от настъпващата нова епоха. Че съм подготвил бомбардировката по съвест, за да предпазя обществото от разруха и вероятно неморални технологии? — ДубКаолин помълча, свел поглед. — Имате ли изобщо представа колко много неща бих пожертвал в такъв случай? Приятели, богатство, положение, власт?

Клара кимна.

— Да. Макар че дори враговете ви биха ви признали храбростта й силното убеждение…

— … ако изобщо нещо от всичко това бе истина.

Започва трудната част. Същинско змийско гнездо от влакна оплита покрива и обгражда блестящия купол.

Трябва да изпъна ноктите си, много по-дълги от ноктите на всяко нормално животно, и да ги използвам като кокили, по които да мина внимателно между детекторите. Коремът ми ги докосва, нежно като ветреца.

Същият този ветрец издига хвърчилото на Албърт, чудесна примамка за окото, високо над поляната…

Сега трябва да внимавам! Тялото ми е издигнато високо и кожата ми не може да ме остави невидим. Не и едновременно във всички посоки.

Закъснявам. Но въпросът за бързането изобщо не стои. Не трябва да прегрявам.

Пал не би могъл да се справи. Не става въпрос за акъл (който и без това е много малко в този череп), смелост (Пал я има повече от мен) или дори за душа. Търпението е онова, което съм наследил от Албърт.

Сега спокойно… и бързо към купола!

Долу Пал и истАлбърт управляваха своето изящно златночервено хвърчило срещу търкалящите се бели облаци. Приятно развлечение.

Истинската ми грижа е, че малкият голем-шпионин, който пратихме да се катери по стената на имението, закъсня да, сигнализира! И всичко това може да се превърне в един голям блъф.

— Защо сте толкова малко? — попитах домакина ни. — Обикновено има десетки платинови дубъли. Но сега служителите на УП ви виждат предимно по холоканалите, ако изобщо ви виждат. Какво се е случило с личното ръководство?

Треморът на дубКаолин се предаде и на гласа му.

— Достатъчно! — гневно отряза той. — Досега ви търпях вас д-двамата… но този б-безочлив разпит стигна прекалено…

Той млъкна по средата на изречението, когато съседната маса засия. Лъчите се завихриха и оформиха фигура на елегантен сивокос мъж около седемдесетте, облечен в широка бяла роба. Розово-кафявото му лице бе същото като платиненото, но бръчките бяха по-фино изразени. Съвършено несъвършено лице, чак до порите.

— Моите извинения, майор Гонсалес и дубМорис, че поръчах на този голем да бъде ваш домакин. Той е стар и твърде много пъти възстановяван. Горкото нещо не е в състояние да мисли ясно.

Бляскавият дубъл понечи да възрази, но си затвори устата и се присви. В общи линии, той вече сякаш не съществуваше.

— Естествено разбирам какво целите с разпитите си в тази насока, детектив. Показахте, че наистина съм имал мотив да саботирам УП — моята етическа и социална загриженост по отношение на новата голем-технология. Загриженост, породена от събитията напоследък… Не искам да кажа, че признавам каквото и да било. Но при установяването на възможен мотив акционерите ще предприемат действия, за да предпазят интересите си. Оттеглянето ми няма да е доброволно. Сега разбирате защо трябваше да действам потайно…

— И да натопите други да поемат вината! — обвини го Клара.

— Отново без да го признавам, кажете ми кой бе засегнат. Архипрестъпникът Бета? Той е плод на въображението на една болна млада госпожица. Що се касае до онази странна персона царица Ирена, онова, което се случи с нея, бе много неприятно. Но тя сама избра този път. Без възможност за връщане назад.

Доближих холоизображението, като се питах дали не е изкуствено. От всички обещания на така наречената Дигитална ера, едно от най-добре изпълнените бе съвършената триизмерна симулация. Компютрите от висок клас могат да те заблудят в разговор, особено ако има и голем, който да се намесва в по-трудните моменти.

Имахме план да проверим.

Вдигнах пръст и започнах да изброявам:

— Първо, отделили сте огромни ресурси за проекта „Зороастър“, подтиквайки Йосил и екипа му да продължават напред. Но след построяването на прототиповете налагате забрана за масовото им производство.

— Казах ви, че промених решението си.

— След като сте преместили прототиповете тук, в дома си! След това се опитвате да унищожите изследователския отдел…

— Никога не съм признавал…

— … като залагате капан на Уоммейкър, Гадарен и Лум и по този начин хвърляте вината и върху поддръжниците на технологията, и върху враговете й!

Погледът на Каолин бе студен.

— Хитър план. Стига да бе проработил.

— За малко да успее! Но в полза на семейство Махарал. Те ви изненадаха. Когато сте опитали да изместите Йосил, той е отмъкнал маса оборудване и е изчезнал. Това би могло да стане само с помощта на Бета, затова сте се заели да унищожите съюзника си… за да откриете, че той е свързан с Риту — асистентката ви, която познава бизнеса до най-малките подробности! Семейството ви е хвърлило в паника. И направихте грешки от прибързване.

— Като например, че ви подцених, господин Морис.

Пропуснах това покрай ушите си.

— Още по-лошо, събитията под Урака Меса привлякоха нежелателно любопитство. Сега Световното око е нащрек. Вашите учени се раздърдориха като свраки. Така че вече нямате никакъв шанс да задържите новите голем-технологии. Но имате и друга възможност. Възможно ли е да отвлечете вниманието на всички достатъчно дълго, за да продължите по своя път?

— И как по-точно?

— Като провокирате обществена война! Давате на манципатите на Лум достатъчно трикове, за да настояват за граждански права на големите. Помагате на маестрата да изпраща съблазнителните си дубъли във всяко градче. Неолудитите като Гадарен ще анатемосат всичко това от амвоните си и ще съберат тълпи гневни последователи. И докато всички се придържат към ролята си, ще печелят!

— От устата ви всичко това звучи ужасно цинично.

— Оттук и новата роля, която сте си избрали! — Клара се изправи. — Дните ви начело на „Универсални пещи“ са изтекли, но все още има време да повлияете на стила и насоката. Ще се разкрещите за порнографията, за Бог и за упадъка на морала. Убедете половината хора, че целите ви са били чисти, и те ще ви предпазят от другата половина! Новият ви бизнес ще процъфтява и никой няма да се сети за всички играчки, които държите в мазето си.

Холоизображението поклати глава.

— Изобщо не трябваше да възстановявам онзи зелен. Но бях с вързани ръце и трябваше да пратя някого при Ирена. — След кратко мълчание Каолин се усмихна. — Всичко това е много умно. Но то предполага, че съм имал причина — цел, — която да си заслужава усилията, цената и риска. Защо да предизвиквам смутове само за да монополизирам няколко нови играчки?

Въпросителната му усмивка изглеждаше уверена. Без да разполагам с доказателства, можех единствено да блъфирам. Къде е малкият ни шпионин?

— Имате много основателна причина — бавно започнах аз. — Защото тези нови играчки, събрани заедно по подходящия начин, водят до вид безсмъртие. Нещо, което желаете, вайс Каолин. Защото вие всъщност…

В същия миг имплантът ми се активира.

Най-сетне!

Буквите се понесоха през лявото ми око, оформяйки съобщението от малкия дубъл-пор, който бяхме пратили да се катери по стените на имението. Информацията, която ми трябваше, за да довърша изречението си.

— Защото, вайс Каолин, вие всъщност сте…

… ЖИВ.

По дяволите. Дължа петдесетачка на Пал.

Да де, Зелчо дължи, защото изгуби баса с Пал дали главата на УП е още жив.

Изглеждаше напълно очевидно! Каква друга причина би имал Каолин за всичките си планове, трикове и предателства? Трябваше да е мъртъв! Всичко сочеше към подобно заключение. Отшелничеството. Появата му единствено във формата на дубъл или холоизображение. И тези платинени кукли, ставащи все по-рядко срещани с всяка година…

Проблемите с паметта се връзваха, ако копията са били складирани преди месеци или години. Всяко трябва да научава новините, след като бъде активирано. След това всеки голем се опитва да просъществува колкото се може по-дълго, за да запази илюзията. Да задържи настрана следователите и обявяването на завещанието. Да не крещят хората „призрак!“

Какво друго би го накарало да плати толкова много за развиването на голем-възстановяването и дубъл-към-дубъл копирането, като същевременно не ги пуска на пазара? Всичко това имаше смисъл.

И все пак, ето го там, под купола, наблюдаван от хитрото око на лапата ми — мършава фигура с бледа кожа на петна, която съответства на всички спектрални тестове, на които е способен имплантът ми, облечена в широка бяла роба и гледаща холодисплей, изобразяващ Клара и Зелчо… който изглежда напълно втрещен от новините, които му предавам.

ЖИВ — гласи съобщението ми, което виждат в имплантите си.

Откъм поляната се чува звънлив смях, подиграващ се на увереността ни. Увереността на всички ни, освен на Пал, който предложи облога с думите:

„Не. Един трилионер може да си позволи да бъде по-умен, отколкото просто мъртъв. Трябва да има нещо повече.“

— Защото всъщност съм жив ли?

Холоизображението на Каолин повдигна едната си вежда.

— Добре ли ви чух, детектив? Моят мотив в този грандиозен сценарий е, че все още съм жив?

Вътрешно се опитах да се надсмея над себе си. В края на краищата блъфът си е блъф. Трябва да го изиграеш докрай.

— Точно така, вайс Каолин. Защото… защото сценарият на мъртвеца е прекалено очевиден! Някой може да, се разрови, да събере нещата и да предяви претенции да ви види лично!

— Правени са такива опити.

— Да, но хората ще настояват, особено след като намерят повод да проникнат зад бариерите ви и да настояват да докажете, че сте жив. — Поклатих глава. — Не, не става въпрос за безсмъртие. Поне засега. В действителност става дума за…

Закашлях се в юмрука си, за да спечеля няколко секунди. Човекът от холоизображението наклони глава настрани.

— Да? Става дума за…?

— За бизнес! — изтърси Клара. — Защото… защото сте бизнесмен. И по собствено признание — елитарист. Виждате как приятелчетата ви трилионери, всички на почтена възраст, стават все по-отчаяни с всяка изминала година. Защо да не изкарате пари от това? С възстановяването и копирането от дубъл към дубъл те ще могат да се освободят от органичните си тела и да продължат нататък като големи!

Клара се ухили. Едва успяваше да се сдържа.

— Но това е само част от плана. Трябвало е да се запази в тайна, защото…

— Защото според закона само органичните хора са граждани! — възкликнах аз. — И за да проработи, клиентите ви трябва да станат отшелници като вас и да не допускат никого до себе си. А щеше да стане ужасно подозрително, ако повече от единици се оттеглят по едно и също време. Това ограничава пазарите ви, освен…

Клара побърза да се намеси.

— Освен ако не беше лудостта около онези чумни ракети, които Махарал едва не изстреля. Изведнъж животът отново сякаш става застрашен. Във всеки момент, без никакво предупреждение, от небето могат да се посипят смъртоносни вируси. Достатъчно оправдание за групичка богати стари ексцентрици да си поръчат бляскави куполи на покривите на именията си и да се зарекат оттук нататък да излизат навън само ако са от глина… обвинявайки за това опасния свят, когато всъщност се приготвят за прагматичната версия на живота след смъртта. Което вие всъщност можете да им осигурите.

Лицето на холодисплея зяпна към Клара, после и към мен.

— Това е най-поразителният сценарий, който… Какви доказателства можете да…

Изсмях се.

— Да кажем, никакви. Засега. Но теорията се гради на два капризни елемента — богатство и секретност. Ами наследниците, на които им е писано да загубят, ако бащите им не умират? Някой с радост ще плати за истинско разследване и…

Клара ахна, загледана в нищото.

— Какво има? — Обърнах се към нея.

Лицето й се стегна. Обърна се и се загледа в Енеас Каолин.

— По-добре да не бяхме научавали, че ракетите са ваша идея… сър. Хитро нагласено, за да подготви именно тази ситуация.

От думите й по изкуствения ми гръб полазиха ледени тръпки. И зашеметиха домакина ни, който пребледня и вдигна ръце.

— Ракетите… те ме изненадаха колкото и всички, кълна се! Просто… просто се възползвам от предимството… от страха… за да направя малко бизнес.

Отново ви питам, какво лошо има в това?

Сякаш огромна буца изчезна от мястото, където би трябвало да се намират червата ми — ако ги имах. Новата ни спекулация, изсмукана направо от пръстите след рухването на плана ни, уцели право в десетката! И накрая не логиката бе тази, която накара Каолин да се предаде — той можеше съвсем спокойно да каже, че блъфираме. Направи го личността на Клара.

— Ще видим — каза тя на нервния отшелник, възползвайки се от моментното си предимство. — Обещавам ви, че ще ви бъде предоставен всеки шанс, за да докажете невинността си.

73. На волана

Хвърчилото, издигащо се и пикиращо в небето, е прекрасно. Нали? Като толкова други неща на света. Една от основните причини, поради които не можеш да се откъснеш от него.

Йосил бе прав за ефекта на „котвата“. Никога няма да извършиш всички онези амбициозни неща, които той бе планирал, нито пък ще постигнеш целите му. Огромните нови територии за завладяване и моделиране само по силата на волята… ще ги оставиш на някое друго поколение. Може би по-мъдро поколение.

Въпреки това ти разбра нещо, което той не успя.

Природата е необходима.

Богатата сложност никога не би могла да възникне без твърдото, лишено от парадокси ниво на реалността, подчиняваща се на неумолимите закони на физиката. Единствено ожесточеният естествен подбор в невероятен мащаб би могъл да породи човешките същества — толкова умели със своите зъби и нокти, но въпреки това мечтаещи и успели да се издигнат високо, до неща като изкуството, любовта и душата.

Но еволюцията не се предава! Тялото ти копнее за полъха на вятъра, за дъждовните капки, за омайните аромати и вкуса на храната, за притока на адреналин.

За сладката тръпка на щастливия любовник.

За музиката на смеха.

Ти, който правиш света, наблюдавайки го — който кара амплитудите на вероятностите на звездите да намалеят и да се породят цели галактики, като просто ги гледаш — ти оставаш обвързан към причината и следствието, защото те предлагат надежда! Надежда, че еволюцията ще играе по правилата. (Въпреки че все още не го прави.) Надежда, че може и да победиш, независимо колко малки изглеждат шансовете ти. (Защото си потомък на поколения победители!)

Надежда да останеш жив, въпреки че смъртта винаги дебне.

Знаеш го по-добре от другите. Защото видя пустото душевно пространство, където само няколко милиарда водорасли-колонисти се борят на брега, оставайки верни на себе си до последния си миг. Тогава, скачайки за момента на славата, както сьомгата плува нагоре срещу течението, те се опитват да достигнат някаква недостижима цел — нещо, за което загатват религиите по същия начин, по който оживяват рисунките по стените на пещерата, когато ги докосне светлината на факела.

Да, засега всяка искрица, която полита нагоре, пада. Но падайки, те оставят следи. Там, в прахта.

И следите остават.

Е, какво ще направиш? Ще се освободиш и ще се опиташ да останеш на по-високо ниво? Без енергията, която се опита да натрупа Йосил, шансовете ти ще бъдат нищожни. Изчисленията му бяха добри, макар че душата му бе изкривена.

Значи ще останеш тук? Наполовина в света и наполовина някъде другаде? Ще споделяш леглото с Клара и с много по-човешката версия на бившия ти аз… онзи вариант на Албърт, който сменя телата ги и живее ден за ден?

Може и да успееш. Но честно ли ще бъде?

Или ще опиташ нещо друго? Нещо творческо. Нещо невиждано досега… поне не и в този космос.

Шансовете изглеждат малки. Но пък всичко е в опитването, нали?

За съществата, създадени от плът или кал, винаги е било така.

74. Импресионизъм

Двамата с Клара напуснахме верандата на каменното имение на Енеас Каолин и тръгнахме през розовата градина и гълъбарника към поляната, на която Пал и истАлбърт се забавляваха с хвърчилото си.

Както и се очакваше, те бяха привлекли вниманието — не на охраната, а на хората, живеещи в малките къщички, сгушени зад хълма, построени за слугите и семействата им. Децата зяпаха или тичаха с възторжени викове.

Дори и днес има нещо особено в едно добре водено хвърчило.

Пал очевидно бе на върха на щастието, управлявайки хвърчилото от инвалидния си стол. Макар че големите му осигуряваха достъп до света, никога не съм виждал някой от тях да му донася толкова проста радост. Караше крилете да се изравнят точно както трябва, след това пускаше хвърчилото да се издига и да пикира в смешни атаки, изтръгващи писъци от децата и родителите им.

Само една двойка възрастни не изглеждаше щастлива. Продължаваха да гълчат трите си момчета й се опитваха да ги задържат да не отиват при другите деца. Усетих в тях духовна нищета. Но засега децата не страдаха от нея — тичаха, и крещяха също като другите.

Обърнах се към платинения дубКаолин, който ни придружи, след като оригиналът му прекъсна връзката.

— Това ли са наследниците?

Дубълът мрачно кимна.

— Племенници. Синове на сестра ми. Тя умря преди три години.

Тази истина бе част от цената, която поискахме с Клара.

— Те знаят ли?

ДубКаолин поклати глава.

— Майка им ми остави… остави на Енеас… пълната власт на попечител. Не можете да се намесвате.

Клара въздъхна.

— Е, засега само ще запомним онова, което знаем. Ще наблюдаваме.

— Не се и съмнявам.

В гласа на голема не се долавяше никакъв признак на обида или примирение. Щях да се чувствам по-добре, ако имаше.

Отне ни известно време да приберем Пал, истАлбърт и малкия пор-шпионин. Оставихме хвърчилото на децата.

На обратния път с лимузината си мислех за нашата „победа“. Въпреки че притесних великия Каолин и измъкнах истината, не се чувствах в особено приповдигнато настроение. Може би ако живеехме във времето преди Голямата дерегулация, щяхме да го обвиним във всякакви престъпни деяния — измама, изнудване, грабителство… Но всички те сега бяха обект на граждански иск и повечето от жертвите му с радост биха се отказали от предявяването му.

Най-многото, което можехме да направим, бе да го принудим да се охарчи малко повече. И да осуетим най-лошите части от плана му.

Пръсналият се екип на проекта „Зороастър“ щеше да се събере отново, заедно с външни критици и под наблюдението на някоя неутрална фондация. Цел — новите технологии да се реализират по възможно най-малко обезпокоителен ред, а не по най-объркващия. Макар че в действителност голяма част от социалната война на Каолин изглеждаше неизбежна. Очакваха ни интересни времена.

Друга фондация, щедро финансирана от „Каолин Грант“, щеше да се занимава с „мистичните“ интереси на Йосил Махарал. Не тайно, а под погледа на милиони вярващи, убедени, че някои граници не бива да бъдат прекрачвани. Сякаш някога са успявали да задържат подобно прекосяване.

За горката Риту щяха да се полагат грижи и тя щеше да бъде много богата, когато излезе от клиниката. Докторите дори заговориха дали да не я научат да си сътрудничи с „рехабилитираната“ личност на Бета. Би могла да се появи изключително интересна нова личност… и светът щеше да се погрижи да държи очите си отворени и да е нащрек.

Колкото до новите клиенти на Каолин, услугите му за утрешния ден щяха да бъдат приети с отворени обятия от онези, които разполагат с всичко друго, освен с време. Но тъй като новите дубъл-технологии не можеха повече да се запазят в тайна, всеки щеше да получи ясна представа за какво става дума. Тогава нека наследници, юристи, адвокатски кантори и съдилища решават проблемите. Може би елитът ще подкрепи еманципатите и дубъл-безсмъртието ще бъде обявено за законно. А може би не.

Докато всичко става съвсем открито, то не е работа за детектив. Нали?

Пал поиска да го оставим при Храма на ефемералите. Имаше среща с лечителката-доброволка Алекси, която ме бе поправяла на два пъти, когато бях зелен. Старият огън, както призна Пал, едва ли щял да пламне.

Може би. Но кой може дълго да отказва компанията на Пал? Половината от него бе по-жива от повечето мъже, които познавам. Със сигурност се очертаваха забавления.

Малкият голем-пор се съгласи. След като докладва какво бе видяла, катерейки се по стените на имението, моята малка версия реши, че може да провери какви забавления е в състояние да му предложи светът през втората половина от живота му — през следващите дванадесет часа. Така че скочи на рамото на Пал и двамата заедно тръгнаха по рампата, оставяйки у мен старото усещане за déjà vu.

Върнахме се при колата и там ни чакаше изненада. Вътре седеше истАлбърт и ни чакаше. Усмихваше се. И го виждахме съвсем ясно! Въпреки че стояхме отвън, на тротоара.

Всъщност цялото купе на лимузината бе напълно прозрачно, а не само по едно малко движещо се кръгче за всеки пътник.

— Божичко! — промърмори Клара. — Това означава, че гледа навсякъде, във всички посоки едновре…

— Да, зная.

Всъщност като го погледнеш внимателно, това не може да е никаква изненада.

Хванах я за ръката и погледнах назад към Пал и най-малкия Албърт, които влизаха в храма заедно под розетата, покрай всички наранени, счупени и отхвърлени буци, които всеки ден се събират тук, за да потърсят спокойствие и надежда, че ще отидат на място, където всяка душа е добре дошла.

— Сега накъде? — попита автоматизираният шофьор на лимузината.

Погледнах към собственичката си, към жената, която обичах.

Тя на свой ред погледна към истАлбърт. Вниманието му можеше да бъде насочено навсякъде едновременно — истинско всеусещане, — но усмивката му сякаш бе предназначена единствено за нас.

— Вкъщи — каза той с ясен глас. — Време е всеки да се прибере вкъщи.

Засега „вкъщи“ означаваше плаващия дом на Клара, само на километър от площад „Одеон“… а имах чувството, че са изминали години, откакто бях изминал това разстояние под водата, като мислех, че ще бъда на седмото небе, ако разкрия прочутия похитител на дубъли Бета.

Е, добре. Седмото небе е състояние на духа. Вече го зная.

Йосил Махарал ни бе направил добрина — принуди ни двамата с Клара най-после да заживеем заедно. Вярно, липсваха ми домът и градината, но затова пък и двамата бяхме изненадани един от друг от склонността си да правим компромиси във всичко, когато сме под един покрив. Дори когато е толкова тясно. Дори когато съм двама.

Съжителството бе странно дори по съвременните критерии. Искам да кажа, че с тези хиперкачествени тела и оборудване можех да издържа доста време. Както и истАлбърт. Две половини на съпруга на Клара. Способен да създаде деца. Способен да ги отгледа. Но в две отделни тела.

— Доста удобно — каза тя, като погледна на това от позитивната му страна. Но аз бях загрижен. Трябваше да се балансира с кариерите, нейните нови задължения с Додекаедъра, няколко вида биологични и керамични часовници, двама половин мъже за обичане… и без място на лодката за всички сиви, абаносови и други, които щяха да ни потрябват.

Време беше да се сдобием с къща. Най-после можехме да си го позволим.

ИстАлбърт беше в малката предна каюта и се мотаеше около впечатващото устройство. Потиснах импулса си да го спра. Макар че приличаше на дете с постоянната си разсеяност, той не беше глупак. Всъщност точно обратното.

— Вечерята се готви. — обяви домашният компютър. — Подредих също така четиристотин седемдесет и две съобщения за теб и петстотин и двадесет за господин Морис. Освен това се обадиха от университета, за да те уведомят, че не си минала нито един от курсовете от последния семестър.

Клара изруга. Животът на студент и воин на повикване беше още едно нещо, което щеше да се наложи да се променя. Добре дошла в света на работещите по цял ден професионалисти, скъпа. C’est la vie.

Бръмчене откъм носа привлече вниманието ни. Машинарията загряваше. Клара погледна към мен, сякаш казваше: „Внимавай да не се нарани“.

Забързах напред и чух истАлбърт да си тананика щастливо. „Всички сме бозони в прахта“ или нещо подобно. Когато влязох, го заварих да лежи, положил главата си — главата ни — между пипалата на тетраграматрона — те нежно го обгръщаха от всички страни. Забелязах, че трансферът е превключен на РАЗТОВАРВАНЕ. Гледах го няколко секунди и накрая го попитах:

— Сигурен ли си?

Последния път, когато бе опитал, даваше заето. Органичният мозък бе пълен, или зает изцяло, от нещо невъобразимо огромно. Нямаше място. Нямаше никакво място за мен.

За първи път от Урака Меса — или откакто душевните ни пътища се разделиха в онзи вторник — усетих пълно внимание от тези очи, органичните очи, способни да издържат тридесет хиляди дни, ако не и повече.

— Тя е твоя, Пинокио — чух да произнася собственият ми глас. Имаше и нещо друго — нещо, което сякаш казваше „на добър час“.

Сега щеше да има място. Празни листа. Дом, където да оставя всичко, което бях и което съм станал. Всичко необходимо, за да стане непокорният малчуган истинско момче.

Клара ще се изненада.

Легнах на другата маса, онази с рециклиращата кофа под нея, и си пожелах приятно пътуване.

След което още веднъж положих глинената си глава, за да започна да живея отново.

75. Душевен комфорт

Отчаяни ли сте от типичните агенции за запознанства?

Намерете душевната си половинка!

С помощта на най-новите открития ще ви отведем на прочутия душевен бряг, за който толкова сте слушали тази година.

Вижте чудесата на душевното пространство на Махарал! Гледайте свои приятели и съседи, разкрити до самата им същност!

След това използвайте нашата патентована технология, за да откриете онзи специален съвместим.

Онзи, чиято Постоянна вълна е най-съзвучна с вашата собствена лична песен.

Онзи, който е създаден за вас!

Неразрешимите тайни на вчерашния ден — разгадани днес на разумна цена!

Не се бавете!