Клопка

Глава 1

Три месеца по-късно

— Заклевате ли се да говорите истината, само истината и нищо друго, освен истината и Бог да ви е на помощ?

Уенди Тайнс се закле, зае свидетелското място и се огледа. Сякаш беше на сцената, което не бе нещо ново при нейната професия на телевизионен репортер, ала сега не знаеше къде да се дене от смущение. Огледа се и видя родителите на децата, пострадали от Дан Мърсър. Четири майки и четирима бащи. Всеки ден идваха в съдебната зала. В началото носеха снимки на децата си, на хубавите си невинни дечица, вдигаха ги високо над главите си, ала съдията ги накара да престанат. Сега седяха и мълчаливо наблюдаваха, което бе още по-страшно.

Столът беше неудобен. Уенди се намести по-добре, кръстоса крака, после веднага промени позата си и зачака.

Флеър Хикъри, именит адвокат, пледиращ за защитата, се изправи и Уенди за кой ли път се попита откъде Дан Мърсър е намерил пари, за да го наеме. Флеър бе облечен в обичайния си сив костюм на широки розови райета, с розова риза и розова вратовръзка. Прекоси залата по начин, меко казано, „театрален“, който всъщност с успех би могъл да се изиграе от Либъраци4, ако Либъраци би имал смелостта да се появи пред публиката в такъв крещящ вид.

— Мис Тайнс — захвана той с дружелюбна усмивка. Това бе задължителна част от представлението на Флеър. Да, той беше гей, ала в съдебната зала играеше като същински Харви Фиърстейн5 с кожени каубойски панталони. — Казвам се Флеър Хикъри. Желая ви добро утро.

— Добро утро — отвърна тя.

— Вие правите сензационни предавания в жълта телевизионна програма, която се нарича „Заловени в действие“, така ли е?

Адвокатът на обвинението, мъж на име Лий Портной, се обади:

— Възразявам. Това е телевизионна програма. Няма данни, потвърждаващи твърдението, че програмата е сензационна или жълта.

Флеър се усмихна.

— Държите ли да ви представя такива данни, господин Портной?

— Няма да е необходимо — с отегчен глас възрази съдия Лори Хауърд и се обърна към Уенди:

— Моля, отговорете на въпроса.

— Вече не работя в това шоу — уточни Уенди.

Флеър се престори на изненадан:

— Така ли? Но сте работили?

— Да.

— И какво се случи?

— Шоуто беше свалено от ефир.

— Нисък рейтинг?

— Не.

— Така ли? Тогава защо?

Портной се намеси:

— Ваша Чест, всички знаем причините.

Лори Хауърд кимна с глава:

— Продължете, господин Хикъри.

— Познавате ли клиента ми Дан Мърсър?

— Да.

— И сте влезли с взлом в дома му, нали?

Уенди се мъчеше да издържи на погледа му, да не се държи като виновна, каквото и да означаваше това.

— Не е точно така, не.

— Не е ли? Е, скъпа моя, бих искал да сме толкова точни, колкото позволява човешката ни същност, така че нека подкрепим казаното, нали така?

Той тръгна да прекосява съдебната зала с походка на манекен, вървящ по котешката пътека на модно ревю в Милано. Дори си позволи дързостта да хвърли усмивка към родителите на жертвите. Повечето от тях решиха да не гледат към Флеър, но един от бащите, Ед Грейсън, го погледна право в очите. Флеър изглеждаше невъзмутим.

— Как се запознахте с моя клиент?

— Появи се в един чат.

Флеър повдигна вежди.

— Нима? — изрече той, сякаш това бе най-вълнуващото нещо, което бе чувал някога. — И какъв беше този чат?

— Ами, чат в интернет пространството, който често се посещава от деца.

— И вие бяхте в същия този чат?

— Да.

— Но вие не сте дете, госпожице Тайнс. Искам да кажа, че може и да не сте по вкуса ми, но дори аз мога да забележа, че сте по-скоро апетитна млада жена.

— Възразявам!

Съдия Хауърд въздъхна.

— Господин Хикъри?

Флеър се усмихна и й се извини с жест на ръката. Това бе нещо, с което само Флеър можеше да се справи.

— И така, госпожице Тайнс, когато сте присъствали в този чат, вие сте се престрували на малолетно момиче, прав ли съм?

— Да.

— Значи сте се ангажирали в разговори, чиято цел е била да съблазняват мъжете и да ги окуражават да правят секс с вас, прав ли съм?

— Не.

— Как така?

— Винаги оставям другия да направи първата крачка.

Флеър поклати глава и зацъка с език.

— Ако за всяко мое цъкане получавах по един долар…

През съдебната зала премина вълна от весел смях.

Съдията рече:

— Протоколите са у нас, господин Хикъри. Ще ги прочетем и ще решим.

— Полезна забележка, Ваша Чест, благодаря ви.

Уенди се чудеше защо Дан Мърсър не присъства в залата, ала причината бе очевидна. Това бе изслушване на доказателствата, което означаваше, че присъствието му не е задължително. Флеър Хикъри хранеше надежди, че ще убеди съдията да отхвърли отвратителните, чудовищни материали, които полицията беше открила както в компютъра на Мърсър, така и в тайни места из цялата къща. Ако можеше да ги отстрани от доказателствата по делото — а всички бяха съгласни, че това е твърде сложна задача — процесът срещу Дан Мърсър по всяка вероятност щеше да се провали, а по улиците щеше да ходи още един болен хищник на свобода.

— Впрочем — изрече Флеър и се извъртя отново към Уенди, — откъде разбрахте, че от другата страна е тъкмо моят клиент?

— Отначало не разбрах.

— О? С кого си мислехте, че разговаряте?

— Нямаше никакво име. Това е част от играта. В онзи момент знаех само, че това е някой, който се озърта за секс с непълнолетни.

— Откъде разбрахте?

— Моля?

Флеър изписа с пръсти кавички във въздуха.

— Че „се озърта за секс с непълнолетни“, както се изразихте вие. Откъде разбрахте, че мъжът в чата е целял тъкмо това?

— Така каза и съдията, господин Хикъри. Четете протоколите.

— О, четох ги. И знаете ли до какво заключение стигнах?

Въпросът му накара Лий Портной да стане на крака:

— Възразявам. Заключението на господин Хикъри не ни интересува. Не той дава показания.

— Приема се.

Флеър се върна на мястото си и започна да се рови из записките си. Уенди погледна към публиката. Това й помогна да вземе решение. Хората срещу нея бяха страдали много. Уенди им помагаше да получат справедливост. Колкото и да си казваше, че такава е работата й, това й струваше доста. Ала щом срещна погледа на Ед Грейсън, забеляза нещо, което никак не й хареса. В очите му имаше гняв. Може би дори предизвикателство.

Флеър остави книжата настрана.

— Е, ще го кажа така, госпожице Тайнс: ако разумен човек прочете тези протоколи, дали те определено и без всякакво съмнение ще му посочат, че единият от участниците в разговора е сексапилна трийсет и шест годишна репортерка…

— Възразявам!

— … или ще си направят заключението, че репликите са написани от тринайсетгодишно момиче?

Уенди отвори уста, после я затвори и зачака. Съдия Хауърд я подкани:

— Можете да отговорите.

— Играех ролята на тринайсетгодишно момиче.

— А! — отвърна Флеър. — Че кой не го е правил?

— Господин Хикъри — предупредително изрече съдията.

— Извинете, Ваша Чест, не можах да се стърпя. Е, госпожице Тайнс, ако бях прочел посланията ви, нямаше да се досетя, че сте играли роля, нали така? Щях да си помисля, че наистина сте тринайсетгодишна.

Лий Портной метна ръце нагоре във въздуха.

— Въпрос ли ми задавате?

— Ето го и въпроса, сладурче, чуйте го: бяха ли тези послания написани от тринайсетгодишно момиче, или не?

— Ваша Чест, вече отговорих.

Флеър каза:

— Искам само едно „да“ или „не“. Тринайсетгодишно момиче ли бе авторката на тези послания?

Съдия Хауърд й кимна с глава, че може да отговори.

— Не — отвърна Уенди.

— Всъщност, както казахте, вие сте играли ролята на тринайсетгодишно момиче, прав ли съм?

— Прав сте.

— И сте знаели, че събеседникът ви играе ролята на възрастен, който търси секс с непълнолетна. Знаели сте, че разговаряте с монахиня албинос с херпес на устната, така ли е?

— Възразявам.

Уенди срещна погледа на Флеър.

— Монахините албиноси с херпес на устната не търсят секс в дома на едно дете.

Ала на Флеър и окото му не мигна.

— И в чий дом се случи всичко това, госпожице Тайнс? В къщата, където бяхте нагласили камерите си ли? Кажете, там не живее ли малолетно момиче?

Уенди мълчеше.

— Отговорете на въпроса, моля — подкани я съдията.

— Не.

— Но вие бяхте там, нали? Може би събеседникът ви в интернет пространството, а ние наистина не знаем кой е бил той, но може би този човек ви е гледал по новините — каза Флеър, сякаш се гнусеше да произнесе думата „новини“, — гледал е предаването ви и е решил да играе роля, за да се запознае със сексапилната трийсет и шест годишна телевизионна звезда. Възможно ли е това?

Портной бе вече на крака.

— Възразявам, Ваша Чест. Това са въпроси, които по правило се обсъждат от съдебните заседатели.

— Много сте прав — рече Флеър. — Можем да се спрем на очевидния факт, че в случая е бил заложен капан.

Той отново се обърна към Уенди:

— Да се върнем към нощта на 17 януари, искате ли? Какво се случи, след като се сблъскахте с моя клиент в къщата, в която е бил заложен капан?

Уенди почака адвокатът да възрази срещу използването на думата „капан“, ала той вероятно бе решил, че е направил достатъчно до момента, и отвърна:

— Клиентът ви избяга.

— След като сте изскочили пред него с камерите, прожекторите и микрофоните си, така ли е?

Тя отново почака адвокатът да възрази, после отговори:

— Да.

— Кажете, госпожице Тайнс. Това ли е начинът, по който мнозинството от мъжете реагират при подобни обстоятелства?

— Не, повечето от тях се въртят около нас и се опитват да дадат обяснение.

— И виновни ли са били повечето от тях?

— Да.

— Но все пак моят клиент е действал по различен начин. Интересно.

Портной отново бе станал от мястото си.

— На господин Хикъри може и да му е интересно. Но на останалите от нас неговите трикове…

— Добре, добре, оттеглям въпроса си — прекъсна го Флеър невъзмутимо. — Отпуснете се, адвокате, съдебните заседатели ги няма. Нима не се доверявате на нашия съдия да прозре в триковете ми без вашите обяснения? — и закопча копчето на ръкавелите си. — И така, госпожице Тайнс, включвате камерите и прожекторите си, изскачате с микрофон в ръка, а Дан Мърсър хуква да бяга, нали това са показанията ви?

— Да.

— Вие какво направихте?

— Наредих на продуцентите да го последват.

Флеър отново се направи на изненадан.

— Полицаи ли са продуцентите ви, госпожице Тайнс?

— Не са.

— Нима мислите, че обикновени граждани би трябвало да преследват заподозрените, без да потърсят помощ от полицията?

— Бяхме довели полицай.

— О, моля ви. — Хикъри бе скептичен. — Предаването ви не улавя, то предизвиква сензации. Не е просто жълто, а оранжево в най-лошия…

Уенди го прекъсна:

— И преди сме се срещали, господин Хикъри.

Думите й го накараха да забави ход.

— Така ли?

— Когато бях асистент-продуцент в „Текущи афери“. Бях ви поканила като експерт по делото за убийство срещу Робърт Блейк.

Той се обърна с лице към зрителите и дълбоко се поклони.

— И така, дами и господа, току-що установихме факта, че съм курвата на медиите. Туше!

В залата премина още една вълна от смях.

— И все пак, госпожице Тайнс, нима се опитвате да убедите съда, че законът е дошъл да подкрепи журналистическото ви бръщолевене и ви е съдействал?

— Възразявам.

— Допускам възражението.

— Но, Ваша Чест…

— Отхвърля се. Седнете, господин Портной.

Уенди се обади:

— Поддържаме връзки с полицията и с окръжната прокуратура. За нас беше важно да застанем от правилната страна на закона.

— Разбирам. Значи сте работили с подкрепата на закона, нали така?

— Не, всъщност не.

— Е, как може да се нарече това, госпожице Тайнс? Нима организирахте целия този капан съвсем сама, без знанието и съдействието на закона?

— Не.

— Добре, чудесно. Свързахте ли се с полицията и с окръжната прокуратура преди нощта на 17 януари във връзка с моя клиент?

— С прокуратурата — да, свързахме се.

— Прекрасно, благодаря ви. Споменахте, че сте накарали продуцентите си да проследят моя клиент, така ли е?

— Тя не се изрази по този начин — обади се Портной. — Каза „да последват“.

Флеър погледна към Портной така, сякаш не бе виждал по-досаден човек от него.

— Да, добре, както и да е — да последват, да преследват, можем да поспорим върху разликата някой друг път. Когато клиентът ми побягна, госпожице Тайнс, вие къде отидохте?

— В дома му.

— Защо?

— Помислих си, че в даден момент Дан Мърсър ще се появи там.

— Значи го чакахте там, в дома му?

— Да.

— Пред дома му ли чакахте?

Уенди се смути. Наближаваше сублимният момент. Тя огледа лицата около себе си и задържа очи върху Ед Грейсън, чийто деветгодишен син бе една от първите жертви на Дан Мърсър. Докато отговаряше на въпроса, тя усещаше тежкия му поглед върху себе си:

— Видях една лампа да свети.

— В къщата на Дан Мърсър?

— Да.

— Колко странно! — учуди се Флеър със сарказъм в гласа. — Никога, ама нито веднъж не съм чувал някой да оставя осветлението включено, когато излиза от дома си.

— Възразявам!

Съдия Хауърд въздъхна.

— Господин Хикъри…

Флеър спря погледа си на Уенди.

— И какво направихте, госпожице Тайнс?

— Почуках на вратата.

— Клиентът ми отвори ли?

— Не.

— Някой друг отвори ли вратата?

— Не.

— А после какво направихте, госпожице Тайнс?

Уенди се мъчеше да остане спокойна, когато изрече следното:

— Стори ми се, че забелязах движение зад прозореца.

— Сторило ви се е, че сте забелязали движение зад прозореца — повтори Флеър. — Божичко! Не бихте ли се изразили още по-завоалирано?

— Възразявам!

— Оттеглям въпроса си. И така, какво направихте след това?

— Натиснах бравата. Вратата беше отключена. Отворих я.

— Наистина ли? Че защо сте го направили?

— Разтревожих се.

— За какво се разтревожихте?

— В някои случаи педофилите се самонараняват, когато ги заловят.

— Това наистина ли е факт? Значи сте се разтревожили, че клопката ви може да е накарала клиента ми да извърши самоубийство?

— Нещо подобно, да.

Флеър постави длан на сърцето си.

— Разчувствахте ме.

— Ваша Чест! — викна Портной.

Флеър отново го пропъди с жест.

— Значи сте искали да спасите клиента ми?

— Ако наистина е било така, да, исках да го спра.

— В предаването си използвахте думи като „извратен“, „луд“, „покварен“, „чудовище“ и „отрепка“, когато описвахте хората, на които поставяте клопка, прав ли съм?

— Да.

— И въпреки това днес вие признавате, че сте искали да влезете неканена в дома му, всъщност — да нарушите закона, за да спасите живота на моя клиент?

— Мисля, че бихме могли да се изразим и по този начин.

Гласът му не само бе пропит от сарказъм, а звучеше така, сякаш дни наред бе стоял потопен в него като в марината:

— Колко благородно!

— Възразявам!

— Това не е благородство — отвърна Уенди. — Предпочитам да видя тези мъже в съда, за да се успокоят семействата на жертвите. Самоубийството е най-лесният изход.

— Разбирам. И какво стана, след като влязохте с взлом в дома на клиента ми?

— Възразявам — намеси се Портной. — Госпожица Тайнс каза, че вратата е била отключена…

— Да, чудесно, влязла вътре, ако това се харесва повече на господина отсреща — прекъсна го Флеър и сви в юмруци отпуснатите си встрани ръце. — Просто спрете да ни прекъсвате. Какво се случи, госпожице Тайнс, след като влязохте — силно наблегна на думата Флеър — в дома на моя клиент?

— Нищо.

— Клиентът ми не се ли опитваше да се самонарани?

— Не.

— А какво правеше?

— Нямаше го.

— В дома му имаше ли някой?

— Не.

— А онова „движение“, което може би сте забелязали?

— Не знам.

Флеър кимна с глава и се отдалечи от свидетелката.

— Признахте си, че сте отишли в дома на клиента ми веднага след като той е побягнал, а продуцентите ви са го подгонили. Наистина ли сте си помислили, че е имал време да се прибере и да опита да се самоубие?

— Сигурно знае най-прекия път до дома си, при това имаше преднина. Да, мисля, че е имал достатъчно време.

— Разбирам. Но сгрешихте, нали?

— За какво?

— Клиентът ми не се е прибрал право у дома си, нали така?

— Не се прибра, така е.

— Но вие сте влезли в дома на господин Мърсър, и то преди той или полицията да са пристигнали, прав ли съм?

— За съвсем кратко време.

— Колко продължи краткото време?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Е, нали е трябвало да погледнете във всяка стая? Да се уверите, че не се поклаща от някоя греда, обесен на колана си или на нещо друго, не е ли така?

— Надникнах само в стаята, в която осветлението беше включено. В кухнята.

— А това означава, че най-малкото е трябвало да прекосите всекидневната стая. Кажете, госпожице Тайнс, как постъпихте, когато разбрахте, че моят клиент не е в къщата?

— Излязох навън и продължих да чакам.

— Да чакате какво?

— Да се появи полицията.

— А тя появи ли се?

— Да.

— Със заповед за обиск, прав ли съм?

— Да.

— Аз разбирам, че сте имали благородни помисли, когато сте влезли незаконно в дома на клиента ми, но нима ни най-малко не се разтревожихте за начина, по който ще се погледне на опита ви да му поставите клопка?

— Не.

— От 17 януари насам вие сте извършили задълбочено разследване на миналото на клиента ми. Освен намереното в дома му през онази нощ от полицията, вие открихте ли солидни доказателства за незаконната му дейност?

— Още не.

— Ще приема отговора ви за „не“ — уточни Флеър. — С една дума, без доказателствата, открити от полицията, вие не разполагате с нищо, което да свърже моя клиент с нещо незаконно, прав ли съм?

— През онази нощ той се появи в къщата.

— В къщата клопка, където не живее никаква малолетна. Значи, госпожице Тайнс, случаят, както и вашата… ъ-ъ… репутация зависят изцяло от намереното в дома на моя клиент. Без него вие не можете да докажете нищо. С една дума, вие сте имали и начин, и убедителна причина да подхвърлите тези доказателства, нали така?

На това място Лий Портной скочи от мястото си.

— Ваша Чест, това е абсурдно. Аргументът би трябвало да се прецени от съдебните заседатели.

— Госпожица Тайнс призна, че е влязла в къщата незаконно, без съдебна заповед — заяви Флеър.

— Чудесно — отвърна Портной, в такъв случай трябва да я обвините във влизане с взлом в чужд дом, ако мислите, че ще успеете да го докажете. А ако господин Хикъри желае да представи абсурдните си теории за монахини албиноси или за подхвърлени улики, нека го направи по време на процеса. Пред съдебните заседатели в залата. И тогава аз ще мога да представя улики, с които да докажа абсурдността на теориите му. Затова имаме съдебни зали и процеси. Госпожица Тайнс е обикновена гражданка и не отговаря на стандартите, на които отговаря официалният служител в съда. Не можете да отхвърлите компютъра и снимките, Ваша Чест. Те са били открити по време на законен обиск по силата на заповед, подписана от съдия. Някои от гнусните фотографии са били скрита в гаража и зад рафта с книги, така че няма как госпожица Тайнс да ги е поставила там за краткото време, за минутите, които е прекарала в жилището му.

Флеър поклати глава.

— Уенди Тайнс е влязла с взлом в къщата под благовиден предлог. Включено осветление? Някакво движение? Моля ви! Тя е имала и убедителен мотив да подхвърли уликите, при това е знаела, че домът на Дан Мърсър скоро ще бъде обискиран. Това е по-лошо и от плодовете на отровното дърво. Всяко едно доказателство, открито в къщата, трябва да бъде отхвърлено.

— Уенди Тайнс е обикновена гражданка.

— Това не й дава картбланш в случая. Тя с лекота би могла да подхвърли и лаптопа, и въпросните снимки.

— А това е аргумент, който можете да насочите към съдебните заседатели.

— Ваша Чест, откритите улики са абсолютно безполезни. Според показанията на самата госпожица Тайнс в случая тя не е само обикновена гражданка. Няколко пъти я попитах за връзките й с прокуратурата. И тя си призна, че е техен сътрудник.

Като го чу, Лий Портной пламна целият.

— Това е смешно, Ваша Чест. Нима всеки репортер, който работи върху криминално дело, е сътрудник на прокуратурата?

— Според собствените й признания Уенди Тайнс е работила със и в близост до прокуратурата, господин Портной. Мога да накарам стенографката да прочете онази част от протокола, в която госпожица Тайнс говори за полицая, присъствал на местопроизшествието, както и за връзките, които през цялото време е поддържала с прокуратурата.

— Това не я прави прокурорски служител.

— Това е въпрос на семантика и господин Портной го знае добре. Неговата институция не би възбудила дело срещу моя клиент, ако не беше Уенди Тайнс. Целият случай — престъпленията, в които обвиняват моя клиент — произтича от опитите на госпожица Тайнс да му заложи капан. Без нея нямаше да издадат заповед за обиск.

Портной прекоси залата.

— Ваша Чест, дори госпожица Тайнс да е представила случая в прокуратурата, нима всеки свидетел или жалваща се страна биха могли да се смятат за наши сътрудници…

— Чух достатъчно — заяви съдия Хауърд. Удари с чукчето и стана. — До утре сутринта ще ви уведомя за решението си.

Глава 2

— Пълен провал — каза Уенди на Портной, щом излязоха в коридора.

— Съдията няма да ги отхвърли.

Уенди не беше толкова сигурна.

— В известен смисъл се получи добре — продължи той.

— Какво имаш предвид?

— В казуса е заложено твърде много, за да се отхвърлят улики — поясни Портной и посочи към адвоката на противниковата страна. — Флеър успя само да ни покаже каква стратегия ще следва по време на процеса.

На известно разстояние от тях Джена Уилър, бившата жена на Дан Мърсър, отбиваше въпросите на репортер от конкурентна телевизия. Дори когато се събираха улики против бившия й съпруг, Джена оставаше негов непоколебим поддръжник и твърдеше, че обвиненията срещу него са измислени. Нейната позиция, която Уенди намираше за трогателна, но и за доста наивна, бе превърнала Джена в нещо като градски парий.

Още по-нататък Флеър Хикъри отговаряше на репортерите. Те, разбира се, го обичаха, както го обичаше и Уенди, когато отразяваше съдебните казуси, в които той се изявяваше. Флеър бе впечатляваща личност. Ала сега, застанала на свидетелската скамейка, тя се бе убедила, че освен бляскав той можеше да бъде и безмилостен.

Уенди свъси вежди.

— Флеър Хикъри не е никак глупав.

Флеър бе възнаграден с бурен смях от раболепната преса, потупа няколко журналисти по гърба и се оттегли. Когато най-сетне Флеър остана сам, Уенди с изненада видя Ед Грейсън да се приближава към него.

— Охо! — каза тя.

— Какво?

Уенди кимна с глава към тях. Портной проследи погледа й. Грейсън, едър мъж с ниско подстригана посивяла коса, застана до Флеър Хикъри. Двамата се вторачиха един в друг. Грейсън се приближи още малко и навлезе в пространството на Флеър. Ала Флеър не помръдна.

Портной направи няколко крачки в тяхна посока.

— Господин Грейсън?

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Грейсън обърна глава в посока на гласа, който го бе повикал. Взря се в Портной.

— Наред ли е всичко? — попита Портной.

— Съвсем — отвърна Грейсън.

— Господин Хикъри?

— Превъзходно, адвокате. Бъбрим си като стари приятели.

Грейсън заби поглед в Уенди и на нея отново не й хареса онова, което забеляза в очите му.

Хикъри рече:

— Е, ако сме свършили, господин Грейсън…

Грейсън не каза нищо. Хикъри се обърна и излезе. Грейсън се приближи до Портной и Уенди.

— Какво бих могъл да направя за вас? — попита Портной.

— Нищо.

— Може ли да попитам за какво разговаряхте с господин Хикъри?

— Може — отвърна Грейсън и погледна към Уенди. — Мислите ли, че съдията повярва на историята ви, госпожице Тайнс?

— Това не беше история — възрази тя.

— Но не беше и самата истина, нали така?

Ед Грейсън се обърна и си тръгна.

Уенди рече:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Нямам представа — отвърна Портной. — Не се притеснявай от него. Нито от Флеър. Добър е, но няма да спечели рунда. Прибери се, налей си питие, всичко ще е наред.

Уенди не се прибра. Отправи се към телевизионното си студио в Сикокъс, Ню Джърси, което гледаше към спортния комплекс „Медоуландс“. Гледката не я успокояваше. Представляваше мочурливо мокро място, което се превиваше под тежестта на непрекъснатите строителни работи. Тя провери електронната си поща и видя, че има съобщение от шефа си, изпълнителния продуцент Вик Гарет. Съобщението бе може би най-дългото, което Вик бе пращал по имейла. В него пишеше: „Искам веднага да те видя“.

Беше три и половина следобед. Синът й Чарли, ученик в горния клас на гимназията в Касълтън, вече сигурно си бе вкъщи. Набра номера на мобилния му телефон, защото той нямаше навик да вдига домашния. На четвъртото позвъняване Чарли отговори с обичайния си въпрос:

— Какво?

— Прибра ли се? — попита сина си тя.

— Аха.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Имаш ли домашни?

— Малко.

— Написа ли ги?

— Ще ги напиша.

— Защо не ги напишеш сега?

— Съвсем малко са. Ще ми отнеме най-много десет минути.

— Това имам предвид. Щом са толкова малко, направи ги и да нямаш повече ангажименти.

— По-късно.

— Но с какво се занимаваш сега?

— С нищо.

— Тогава защо отлагаш? Защо не напишеш домашните си веднага?

Нов ден, но разговорът е същият. Най-после Чарли обеща, че ще се захване с тях „след минута“, което в прав текст звучеше така: „Ако ти кажа след минута, може би ще престанеш да ми досаждаш“.

— Вероятно ще се прибера към седем — каза Уенди. — Да взема ли китайска храна по пътя?

— От „Бамбуковата къща“ — отвърна той.

— Добре. В четири часа дай на Джърси да яде.

Джърси беше кучето им.

— Добре.

— И да не забравиш!

— Аха.

— Напиши си домашните.

— Чао.

Сигнал.

Тя си пое дълбоко въздух. Чарли беше на седемнайсет, същински трън в задника. Бяха преустановили търсенето на подходящ колеж — характерна за предградията родителска дейност, в което майките и бащите се втурваха с ожесточение, на което всеки деспот от Третия свят би се възхитил. Като всички момчета на неговата възраст Чарли гледаше на голямата промяна в живота си със страх и безпокойство, но далеч не тъй ужасено като майка си. Чарли, нейният красив меланхоличен син, който бе като трън в задника, беше целият й свят. Вече дванайсет години двамата живееха съвсем сами — самотна майка и единственият й син в ширналите се бели предградия. Годините незабелязано отлитаха една подир друга и малкото дете незабелязано бе станало голямо. Уенди не искаше Чарли да си отиде от нея. Всяка нощ тя му се любуваше, възторгваше се от съвършенството на своя трън в задника, и както правеше, откакто момчето бе на четири години, се молеше да замръзне и да си остане винаги такъв, на същите години, нито с един ден по-голям или по-малък, желаеше красивият й син да се замрази и да остане при нея поне още малко.

Защото скоро тя щеше да остане съвсем сама.

На екрана се появи нов имейл. Отново от шефа й Вик Гарет: „Коя част от «искам веднага да те видя» не разбра?“.

Тя написа: „Идвам“ и го изпрати.

Тъй като кабинетът на Вик беше от другата страна на коридора, размяната на съобщения изглеждаше безсмислена и досадна, но такъв бе светът. Уенди и Чарли често си изпращаха текстове, докато и двамата си бяха вкъщи. Твърде уморена, за да вика, тя предпочиташе да набере текста: „Време е за лягане“, или „Изведи Джърси“, или пък популярното: „Стига с този компютър, вземи някоя книга“.

Уенди беше втора година студентка в университета „Тъфтс“, когато забременя. Беше отишла на купон в студентския град и след като се напи, тя се затъркаля в чаршафите с Джон Мороу, спортист, обещаващ нападател, срещу когото в речника на Уенди Тайнс стоеше определението: „Не е моят тип“. В кампуса Уенди се изживяваше като либерално мислеща, тайно пишеща журналистка, носеше впити в тялото черни дрехи, слушаше само рок, честичко навестяваше поетични сбирки и изложби. И накрая си падна по великолепния спортист. Отначало не беше кой знае какво. Бяха се сближили, а после започнаха да се шляят заедно, не си определяха срещи, но всъщност се срещаха като гаджета. Продължиха така може би един месец, когато Уенди разбра, че е бременна.

Като всяка съвременна жена, след онова, което се случи, тя и единствено тя щеше да реши какви да бъдат последиците. Оставаха й две години и половина, за да завърши колежа, очакваше я журналистическа кариера, така че тя бе избрала възможно най-неподходящото време за раждане на дете, ала това още повече я мотивираше да вземе решение. Позвъни на Джон по телефона и заяви:

— Трябва да поговорим.

Той се появи в тясната й стая и тя го покани да седне. Джон зае креслото тип „барбарон“, което приличаше на торба с боб, и всичко се превърна в комедия — близо двуметровият хубавец се мъчеше да се настани в него ако не удобно, то поне така, че да не падне на пода. Разбрал по тона й, че разговорът ще е сериозен, Джон се стараеше да остане с тържествено изражение на лицето, докато се мъчеше да се задържи стабилно на мястото си, и това го караше да изглежда като малко момченце, което се прави на зрял мъж.

— Бременна съм — осведоми го Уенди, като се залови да издекламира речта, която бе репетирала наум цели два дни. — Какво ще стане сега, ще реша аз и се надявам ти да уважиш решението ми.

Уенди продължи да говори, като крачеше из малката стая, без да го поглежда, и като се стараеше да се придържа в рамките на деловия тон. В края на предварително подготвеното си слово тя дори му благодари, задето е дошъл, и му пожела всичко най-хубаво. После реши да рискува и хвърли поглед към него.

Джон Мороу я гледаше със сълзи в очите — най-сините очи, които бе виждала някога — и изрече:

— Но аз те обичам, Уенди.

Стана й смешно, ала вместо да се засмее, тя се разплака и Джон се изхлузи от шибания си стол, падна на колене и й направи предложение, там, в тясната стаичка, и двамата се ожениха въпреки лошите предчувствия на мнозина, а Уенди се смееше и плачеше едновременно. Никой не вярваше в брака им, но през последвалите пет години те се наслаждаваха на безоблачно щастие. Джон Мороу бе приятен, любвеобилен, великолепен, забавен, умен и грижовен съпруг. Той беше рамото, на което тя можеше да си поплаче. Чарли се роди, докато двамата бяха още студенти. Две години по-късно Джон и Уенди бяха събрали достатъчно пари, за да направят първата вноска и да си купят малка къща на оживена магистрала в Касълтън. Уенди започна работа в местната телевизия. Джон се готвеше да защити докторската си дисертация по психология. Развиваха се.

Всичко бе твърде хубаво.

И тогава съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе, Джон почина. В къщата, където живееха Уенди и Чарли, зейна празнина, голяма колкото празнината в сърцето й.

Тя почука на вратата на Вик, открехна я и мушна глава вътре.

— Звъня ли ми?

— Чух, че здравата са те свили в съда — отвърна шефът й.

— Това е подкрепата — рече Уенди. — Затова се залових за тази работа. Заради подкрепата, която получавам.

— Ако ти се иска подкрепа — каза Вик, — купи си сутиен.

Уенди се намръщи.

— Сам разбираш, че в това няма смисъл.

— Да, да, знам. Видях паметните ти бележки — имай го предвид, проучих многобройните ти повтарящи се записки, както и жалванията ти от задачите.

— Какви задачи? През изминалите две седмици ти ми нареди да отразя откриването на билкарски магазин и едно модно ревю за вратовръзки. Отново ме потопи в квазиреалността.

— Почакай… — Вик постави длан на ухото си, сякаш не можеше да я чуе. Беше дребен мъж, но имаше огромно шкембе, сякаш беше глътнал футболна топка. Лицето му можеше да се оприличи на лицето на някой копой, ако, разбира се, говорим за достатъчно грозен копой.

— Какво? — попита тя.

— Нима се бунтуваш срещу несправедливостта да се подвизаваш в една професия, доминирана от мъже? Нима твърдиш, че се отнасям с теб като с приятна за окото примамка?

— Нима моят бунт ще ми помогне да получа по-интересни задачи?

— Няма — отвърна той. — Но знаеш ли какво може да стане?

— Да покажа скандални разкрития в ефира ли?

— Харесвам начина ти на мислене, но не и днес. Отговорът днес е следният: „Осъждането на Дан Мърсър“. Ще трябва да довършиш образа си на героиня, която залавя болния педофил, а не да се проявяваш като умницата журналистка, допринесла за неговото освобождаване.

— Да допринеса за освобождаването му ли?

Вик сви рамене.

— Полицията нямаше и да разбере за Дан Мърсър, ако не бях аз.

Вик опря невидимата цигулка на рамото си, затвори очи и засвири.

— Не бъди гадняр — каза тя.

— Да повикам ли колегите, да плеснем с ръце и да се прегърнем? Може да се уловим на хорце и въодушевено да подхванем „Кумбая“6?

— Няма ли да го оставиш за по-късно, когато ще си правиш физическите упражнения?

— Ох!

— Някой знае ли къде се крие Дан Мърсър? — попита тя.

— Не. Не са го виждали от две седмици.

Уенди не знаеше какво да прави с тази информация. Беше й известно, че Дан се е преместил заради смъртните заплахи, които е получавал, но не й изглеждаше нормално да не се появи днес в съда. Тъкмо се канеше да попита още нещо, когато интеркомът на Вик избръмча.

Той вдигна пръст, за да я предупреди да не говори, и натисна бутона.

— Какво?

Секретарката заговори с тих глас:

— Марша Макуейд е тук. Иска да те види.

Съобщението ги накара да млъкнат. Марша Макуейд живееше в града на Уенди, на един-два километра от дома й. Преди три месеца дъщеря й Хейли, съученичка на Чарли, се измъкнала през прозореца на стаята си и повече не я видели.

— Нещо ново по случая с дъщеря й? — попита Уенди.

Вик поклати глава. Тъкмо обратното, което, разбира се, бе още по-лошо. Вече две, а може би и три седмици изчезването на Хейли Макуейд бе истинска сензация. Отвличане на малолетна? Бягство от дома? Сензационната новина бе подкрепена от извънредни съобщения по новините, надписи по време на предаванията, изказвания на „специалисти“, които пресъздаваха на екрана онова, което би могло да й се случи. Ала всяка история, дори най-сензационната, заглъхва, когато не се захранва със свежи новини. Бог им е свидетел колко неистово се опитваха да я задържат в обсега на публичното внимание. Спираха се на всеки слух, от продажбата й като бяла робиня до сектите, изповядващи култ към дявола, ала в тази работа нито една новина не бе истински „лоша новина“. Времевият обхват на нашето внимание е толкова тесен, че да ти се скъса сърцето, и дори да укорявате медиите за това, истината е следната: само публиката може да диктува какво и докога да се предава по телевизиите. Ако хората се интересуват и гледат, историята може да остане. Ако новината престане да интересува зрителите, телевизията търси новата лъскава играчка, която да привлече изменчивото внимание на публиката.

— Искаш ли аз да говоря с нея? — попита Уенди.

— Не, аз ще го направя. Нали затова получавам големите пари?

Вик я отпрати. Уенди се отправи към другия край на коридора. Обърна се навреме, за да види Марша Макуейд пред вратата на Вик. Уенди не я познаваше, но я бе виждала няколко пъти из града, както случайно срещаме хора на павилиона за кафе, на училищния паркинг или в магазина за видеоигри. Няма да използваме клишета от типа „усмихнатата майка, която сякаш непрекъснато мъкне някое дете след себе си, се бе състарила с цели десет години“. Защото Марша не бе такава. Тя все още беше доста привлекателна жена, която изглеждаше на годините, на които бе в действителност, ала всяко нейно движение бе като на забавен кадър, сякаш дори мускулите, контролиращи изражението на лицето й, бяха обвити в мека пелена. Марша Макуейд се обърна и срещна погледа на Уенди. Уенди й кимна и се опита да се усмихне. Марша извърна глава и влезе в кабинета на Вик.

Уенди се върна на бюрото си и вдигна телефона. Мислеше си за Марша Макуейд, за съвършената майка с хубавия съпруг и красивото семейство, за това колко бързо и лесно й бе отнета усмивката, колко бързо и лесно можеше да се отнеме всичко. Набра мобилния на Чарли.

— Какво?

Всъщност нетърпеливият му тон я успокои.

— Написа ли си домашните вече?

— След минута.

— Добре — каза Уенди. — Още ли ти се яде китайска храна от „Бамбуковата къща“?

— Нали го обсъдихме?

Прекъснаха разговора. Уенди седна на стола си и вдигна крака на бюрото. Проточи врат и погледна през прозореца — гледката си оставаше все тъй грозна. Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Уенди Тайнс?

Щом чу гласа, свали краката си на пода.

— Да?

— Аз съм Дан Мърсър. Трябва да ви видя.

Глава 3

За миг Уенди замълча.

— Трябва да ви видя — повтори Дан Мърсър.

— Не съм ли твърде зряла за теб, Дан? Искам да кажа, че съм пораснала достатъчно, имам менструален цикъл и гърди.

Стори й се, че долавя въздишка.

— Много си цинична, Уенди.

— Какво искаш?

— Има неща, които трябва да знаеш — отвърна той.

— Като например?

— Като това, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

— Ти си един болен, покварен изрод, който е роден за адвокат. Ето как изглеждат нещата.

Но дори като изговаряше тези думи, в гласа й се долавяше нотка на колебание. Дали е достатъчно да демонстрираш съмнение? Не, тя не мислеше така. Доказателствата не лъжат. Често й се бе налагало да го разбере както в личното си качество на човек, така и професионално — в хода на журналистическите си разследвания. Истината беше, че нейната така наречена женска интуиция не струваше и пукната пара.

— Уенди?

Тя не отговори.

— Натопиха ме.

— Аха. Това е нещо ново, Дан. Записвам си го, грабвам продуцента си и го карам да постави надпис най-отдолу на екрана. „Последни новини: Болен твърди, че е натопен“.

Мълчание. За миг тя се ужаси, че може да го е изтървала, че той е прекъснал връзката. Колко е глупаво да се ръководиш от чувствата си! Трябва да съм спокойна. Да разговарям с него. Да се сприятеля. Да съм добра. Да получа информация. Може би дори да му устроя клопка.

— Дан?

— Беше грешка.

— Слушам те. Спомена, че са те натопили.

— По-добре да затварям.

Тя искаше да възрази, укори се, че е отишла твърде далече със сарказма си, ала нещо в цялата тази история й приличаше на най-обикновена манипулация. Беше вече танцувала това танго, при това няколко пъти, като се започне от първия път, когато миналата година се опита да го интервюира — почти година преди да го заснемат с камера. Не й се щеше да отстъпи, ала не искаше и да го изтърве.

— Ти ми позвъни, а не аз, нали така? — обади се тя.

— Да.

— Така че ще те изслушам.

— Искам да се срещнем. Бъди сама.

— Не скачам от радост да го направя.

— Тогава забрави.

— Добре, Дан, тъй да бъде. Ще се видим в съда.

Мълчание.

— Дан?

Като чу шепота му, тя настръхна.

— Нямаш никакви улики, нали, Уенди?

— Улики за какво?

Дочу някакъв шум, който можеше да е и хлипане, и смях. Не можеше да каже със сигурност. Тя силно стисна слушалката и зачака.

— Ако искаш да се срещнем — каза той, — ще ти съобщя мястото на срещата по имейла. Утре в два следобед. Ела сама. Ако предпочетеш да не се появиш, добре, приятно ми бе да се запознаем.

И прекъсна разговора.

Вратата на кабинета на Вик бе отворена. Тя хвърли бърз поглед натам и го видя да говори по телефона. Направи й знак с показалеца си да го изчака, рязко изрече едно „дочуване“ на онзи от другата страна и остави слушалката.

— Току-що се чух с Дан Мърсър — обяви тя.

— Той ли ти се обади?

— Да.

— Кога?

— Току-що.

Вик се облегна назад и сложи ръце на шкембето си.

— Какво ти каза?

— Каза, че бил натопен, и поиска да се срещнем.

Тя забеляза изражението на лицето му и попита:

— Защо? Какво има още?

Вик въздъхна.

— Сядай.

— Ох! — изпъшка Уенди.

— Да, ох.

Тя седна.

— Съдията взе решение. Всички улики, открити в дома му, се отхвърлят, а поради вредата, нанесена от пресата и нашето телевизионно предаване, тя отхвърля и всички обвинения срещу него.

Уенди усети, че сърцето й се свива.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Вик мълчеше. Уенди затвори очи и почувства как светът около нея изчезва. Чак сега разбра — стана й ясно откъде той е знаел, че тя със сигурност ще отиде на срещата.

— И сега какво? — поинтересува се тя.

Вик само я погледна.

— Уволнена ли съм?

— Аха.

— Просто така?

— Ами, да. Няма пари. Трябва да направим съкращения. Чия глава е най-подходяща за отсичане? — вдигна рамене той.

— Сещам се за доста глави.

— И аз, но те не са повредена стока. Извинявай, сладурче, но това е положението. Отдел „Човешки ресурси“ ще се занимае с проблема. Още днес си събери нещата. Няма да искат да се мотаеш из сградата.

Уенди онемя. Заклатушка се на място.

— Поне опита ли да се пребориш за мен?

— Боря се само тогава, когато имам шанс да победя. Иначе какъв е смисълът?

Уенди чакаше. Вик наведе поглед към бюрото си и се престори на много зает. Каза, без да я погледне:

— Момент на нежност ли очакваш?

— Не — отвърна Уенди.

А после:

— Може би.

— Ще се срещнеш ли с Мърсър? — попита Вик.

Тя отново обърна глава към него.

— Да.

— Ще вземеш ли предпазни мерки?

Тя се насили да се усмихне.

— Човече, тъкмо си спомних нещо, което ми бе казала мама при постъпването ми в колежа.

— И доколкото те познавам, не си я послушала.

— Така е.

— Официално ти вече не работиш тук, така че това, което ще направиш, няма значение. Бих те посъветвал да стоиш на безопасно разстояние от Дан Мърсър.

— А неофициално?

— Ако измислиш начин да го заковеш, е, сама знаеш — по-лесно е да вземеш на работа герой, отколкото будала.

Когато Уенди се прибра, в къщата беше тихо, ала това нищо не означаваше. Когато беше млада, родителите й винаги разбираха кога си е вкъщи, защото музиката гърмеше от тонколоната в стаята й. Но децата вече използваха слушалки, или както там ги наричаха. Тя бе сигурна, че Чарли е на компютъра със слушалки в ушите и не чуваше нищо наоколо си. В къщата можеше да избухне пожар и той нямаше да разбере.

Въпреки това Уенди извика с всичка сила:

— Чарли!

Никакъв отговор. През последните три години бе все така.

Уенди си наля питие — водка с парче лимон — и се отпусна в протритото кресло. Това бе любимото място на Джон и, да, вероятно беше доста зловещо да оставиш любимото му кресло в къщата и в края на деня да се отпуснеш с чаша в ръка в него, ала там тя намираше покой.

Как, по дяволите, мислеше си Уенди още преди днешния ден, ще успее да плаща за обучението на Чарли от заплатата си? Сега не мислеше за това, нямаше начин. Тя отпи още веднъж от чашата си, погледна през прозореца и се замисли как ще продължава оттук нататък. Никой нямаше да я наеме, защото, както деликатно бе отбелязал и Вик, тя бе повредена стока. Чудеше се какво друго би могла да върши и осъзна, че не притежава никакви умения, които би могла да предложи на пазара на труда. Тя бе небрежна, неорганизирана, неприятна и не можеше да работи в екип. Ако си направеше визитна картичка, на нея щеше да пише: „Не се сработва с другите“. Беше репортерка, която тича след събитията. За нищо друго не ставаше.

Провери си пощата и като зърна третото писмо от Ариана Насброу, нещо я преряза в стомаха. Ръцете й затрепериха. Нямаше нужда да го отваря. Беше прочела първото още преди два месеца и за малко не повърна. Улови плика с два пръста, сякаш от него се излъчваше зловоние, което си беше истина, ако се замислиш, отиде в кухнята и го напъха в дъното на кошчето за боклук.

Слава богу, Чарли никога не проверяваше пощата. Разбира се, знаеше коя е Ариана Насброу. Преди седем години Ариана Насброу бе убила баща му.

Тя се качи по стълбите и почука на вратата. Естествено, Чарли не отговори и тя я отвори.

Той вдигна пълен с досада поглед и измъкна слушалките от ушите си.

— Какво?

— Написа ли си домашните?

— Тъкмо се канех.

Той виждаше, че е притеснена, и бързешком й се усмихна, също като баща си, а това всеки път болезнено пронизваше сърцето й. Тъкмо щеше да му се нахвърли, задето не си пише най-напред домашните, но после си каза: на кого му пука? Беше напълно безсмислено да се рови в такива дреболии, щом като времето лети с такава бързина, че много скоро той вече нямаше да е при нея.

— Нахрани ли Джърси? — попита тя.

— Уф…

Тя подбели очи.

— Няма значение, аз ще го нахраня.

— Мамо?

— Да?

— Взе ли храна от „Бамбуковата къща“?

Вечерята. Беше забравила.

Чарли подбели очи, като я имитираше.

— Не се прави на такъв умник — беше решила да не му съобщава лошата новина, да изчака подходящото време, но изведнъж се чу да изговаря: — Днес ме уволниха.

Чарли само я погледна.

— Чу ли ме?

— Аха — отговори той. — Гадничко.

— Така е.

— Искаш ли аз да поръчам вечерята?

— Разбира се.

— Уф, нали ти ще я платиш?

— Засега да. Мисля, че ще мога да се справя.

Глава 4

Марша и Тед Макуейд влязоха в салона на гимназията в шест вечерта. Изтърканото клише „животът продължава“ не би могло да е по-вярно, защото тази вечер, независимо от факта, че Хейли я нямаше вече деветдесет и три дни, бе премиерата на „Клетниците“, поставена от учениците в Касълтън, в която участваше другата им дъщеря, Патриша, в ролите на Случаен минувач №4, Студент №6 и винаги примамливата роля на Проститутка №2. Когато Тед за първи път чу за нея — а това се случи в предишния им живот, преди изчезването на Хейли — той започна да се шегува с този факт: колко се гордеел да сподели с приятелите си, че четиринайсетгодишната му дъщеря ще играе Проститутка №2. Тези дни отдавна бяха отминали — свят и време, обитавани от други хора в нечия друга земя.

Когато влязоха, в салона се възцари тишина. Никой не знаеше как да се отнася с тях. Марша ги разбираше, но поведението им не я засягаше.

— Пие ми се вода — каза тя.

Тед кимна с глава:

— Ще запазя места.

Тя тръгна надолу по коридора, спря за малко пред чешмата, после продължи. На следващия ъгъл зави вляво. В дъното на коридора чистачът миеше пода. Беше напъхал слушалки в ушите си, поклащаше глава в такт с музиката, която само той можеше да чуе; дори да я бе видял, с нищо не го показа.

Марша тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Тук лампите светеха по-слабо. Стъпките й кънтяха в смълчаната сграда, която през деня бе изпълнена с глъчка и живот. Няма по-сюрреалистично място, по-празно и пусто от училищен коридор след края на учебния ден.

Марша хвърли поглед назад през рамото си, но там нямаше никого. Забърза крачка, защото бе намислила нещо.

Касълтънската гимназия бе голяма, в четирите й класа учеха две хиляди ученици. Сградата се издигаше на четири етажа и подобно на толкова много гимназии в градове с постоянно нарастващо население завършваше с надстройки и пристройки, не осъществили амбицията си да съставляват една цялостна структура. По-скорошните пристройки към красивата навремето тухлена сграда свидетелстваха за факта, че администрацията се е интересувала повече от съдържанието, отколкото от архитектурния стил на училището. Конфигурацията бе истински миш-маш и приличаше на къщичките, които децата строят от най-различни дървени кубчета, като в играта „Конструктор“.

Предишната нощ, в страховитата тишина на дома, в който живееха, великолепният й съпруг Тед се бе смял, наистина се бе смял, за първи път от деветдесет и три денонощия насам. Колко неприличен й се стори този звук! Тед престана почти веднага, изхълца и смехът му прозвуча като ридание. Марша искаше да протегне ръка, да направи нещо и да утеши изтерзания мъж, когото тя толкова много обичаше. Ала не можеше.

Другите им две деца, Патриша и Раян, се мъчеха да не показват тъгата си от изчезването на Хейли, но децата се адаптират по-лесно от възрастните. Марша се опитваше да съсредоточи вниманието си върху тях, да ги обсипва с грижи и обич, ала и това й бе трудно. Някой вероятно ще си помисли, че бе твърде наранена. Това беше вярно, но имаше и друго. Тя пренебрегваше Патриша и Раян, защото всичките й тревоги, всичките й грижи сега бяха насочени към Хейли — мислеше само и единствено какво да направи, за да я върне у дома. И едва тогава, а не преди това, ще обърне внимание и на другите си деца.

Мерилий, сестрата на Марша, която знаеше всичко случващо се в Грейт Нек, имаше куража да й заяви: „Престани да се оплакваш. Съсредоточи вниманието си върху съпруга и другите си деца!“ и когато Марша я чу да произнася думата „оплакваш“, дощя й се да я зашлеви право в лицето и да я посъветва да се погрижи за собственото си пропаднало семейство, защото синът й Грег употребяваше наркотици, а мъжът й Хал най-вероятно имаше извънбрачна връзка, така че да си затвори проклетата уста. Патриша и Раян ще го превъзмогнат, Мерилий, и знаеш ли? Имат добър шанс да го направят, защото за тях се грижи майка им, която винаги е нащрек ръкавицата на Раян за лакрос да е с удобен джоб и костюмът на Патриша да е с точно такъв сив цвят, какъвто изисква училищният правилник. Не, единственото нещо, което ще ги накара да се чувстват добре и пълноценни, това единствено нещо е завръщането на сестра им у дома.

Когато това стане и само тогава, а не по-рано останалите от семейството ще получат шанс да продължат живота си.

Истината за жалост беше, че Марша не търсеше Хейли по цял ден. Опитваше се, ала ужасната умора я поваляше. Сутрин имаше нужда да си остане в леглото. Краката й бяха натежали като налети с олово. Дори сега й бе трудно да върви по училищния коридор.

Деветдесет и три дни.

Някой ден Марша трябваше да оправи шкафчето на Хейли. Няколко дни след изчезването на дъщеря й приятелите й бяха започнали да украсяват металната вратичка и тя бе заприличала на възпоминателна плоча на крайпътен бордюр, бележеща мястото, където някой е загинал в автомобилна катастрофа. Имаше фотографии, увехнали цветя, кръстчета и надписи: „Върни се у дома, Хейли!“, „Липсваш ни!“, „Ще те чакаме!“, „Обичаме те!“.

Марша спря и се загледа. Протегна ръка и докосна ключалката с цифрите по нея, като се запита колко ли пъти Хейли бе правила същото, за да вземе учебниците си, да напъха раницата най-долу, да закачи палтото си, докато си бъбри с приятелка за срещата по лакрос или може би за някое момче.

От другия край на коридора се чу шум. Тя се обърна и видя, че вратата на директорския кабинет е отворена. Пийт Зекър, директорът на гимназията, излезе, придружен от двама души, за които Марша предположи, че са родители. Не ги познаваше. Те мълчаха. Пийт Зекър протегна ръка, ала нито единият, нито другият я пое. Обърнаха се и бързешком се отправиха към стълбището. Пийт Зекър ги гледаше как се отдалечават, после поклати глава и се обърна към шкафчетата. Видя я.

— Марша?

— Здравей, Пийт.

Пийт Зекър беше добър директор, вратата му бе отворена за всеки и той бе в състояние да наруши училищните правила или да изгони учител, ако това бе в интерес на учениците. Пийт беше местен човек, бе израснал в Касълтън, бе учил в касълтънската гимназия и когато спечели директорския пост, всъщност постигна своята детска мечта.

Тръгна към нея.

— Преча ли?

— Не — насили се да се усмихне Марша. — Просто исках да избягам от останалите, макар за малко.

— Гледах генералната репетиция — каза Пийт. — Патриша е страхотна.

— Приятно ми е да го чуя.

Той кимна с глава. И двамата погледнаха към шкафчето. Марша зърна ваденка с автомобил и две думи на нея: „Касълтън Лакрос“, върху които се кръстосваха два стика. Тя бе залепила същата на задното стъкло на колата си.

— Какъв беше проблемът с двамата родители? — попита тя.

Пийт леко се усмихна:

— Тайна.

— О!

— Но ще ти загатна.

Тя чакаше.

— Когато учеше в гимназията, ти употребяваше ли алкохол? — попита я той.

— Бях от добрите момичета — отвърна Марша, после додаде в стила на Хейли: — Е, да, понякога си сръбвах по малко бира.

— Откъде я купуваше?

— Бирата ли? Съседката имаше чичо, който притежаваше магазин за алкохолни напитки. Ами ти?

— Имах приятел на име Майкъл Уинд, който изглеждаше по-голям за възрастта си — отговори Пийт. — Ти също познаваш такива типове — започват да се бръснат още в шести клас. Та той купуваше пиенето. Сега това не може да стане. Искат карта за самоличност.

— Е, какво общо имат тези родители?

— Хората мислят, че за да си купят алкохол, децата използват фалшиви лични карти. Има примери за това, но лично аз съм конфискувал не повече от пет. А пиенето си остава проблем, и то по-голям от когато и да било.

— Как ще накараш децата да си признаят?

Пийт хвърли поглед към мястото, където допреди малко стояха родителите.

— С помощта на родителите.

— Децата крадат от алкохолните запаси у дома?

— Бих желал да е така. Двойката родители, с които току-що разговарях, са семейство Милнър. Свестни хора. Той е застраховател в града. Тя притежава бутик в Глен Рок. Имат четири деца, двете от които са гимназисти. Най-големият е в отбора по бейзбол.

— Е?

— В петък вечерта тези двама добри и грижовни родители купуват буре бира и организират купон в мазето си в чест на отбора по бейзбол. Двете момчета се напиват и отиват в дома на свой познат. Едното се било натряскало до такава степен, че се наложило да промият стомаха му.

— Чакай, чакай. Родителите са купили пиенето, така ли?

Пийт кимна с глава.

— И затова си ги повикал?

— Да.

— Какво казаха те в своя защита?

— Използваха най-простото извинение, което съм чувал: така или иначе хлапетата ще пият, нека поне да са в безопасна среда. Семейство Милнър не желаят децата им да заминат за Ню Йорк или някое друго място и да шофират в пияно състояние, знам ли? Затова разрешили на отбора да се натряска в тяхното мазе, доволни, че няма да си навлекат по-големи беди.

— Това донякъде има смисъл.

— Ти би ли го направила? — попита той.

Марша се замисли.

— Не. Но миналата година заведохме Хейли и една нейна приятелка в Тоскана и им разрешихме да пият вино в лозята. Грешно ли сме постъпили?

— Не сте нарушили италианските закони.

— Мисълта ти ми харесва, Пийт.

— Значи не мислиш, че родителите не е бивало да правят така?

— Мисля, че в никакъв случай не е бивало да го правят — отвърна Марша. — А и извинението им бие на кухо — как така ще купуват алкохол на децата? Тук не става въпрос да се грижиш за безопасността им. Става дума да се правиш на страхотен родител, на хипар. Да си първо приятел, а чак тогава родител на децата си.

— Съгласен съм с теб.

— Но пък — продължи Марша, като обърна глава към шкафчетата, — коя съм аз, че да давам съвети на родителите?

Мълчание.

— Пийт?

— Да?

— Какво се говори?

— Не съм сигурен, че се сещам какво имаш предвид.

— Напротив, сещаш се. Когато си говорите за това вие: учителите, учениците, който и да е — какво казват за Хейли? Че е отвлечена или че е избягала?

Още мълчание. Тя виждаше, че директорът размишлява.

— Не ми спестявай истината, Пийт. Моля те, не ме щади.

— Няма.

— Е?

— Друго може да не ми достига, ала имам волята да продължа.

— Разбирам.

Надолу по коридора бяха окачени постери. Балът наближаваше. Скоро щяха да се дипломират. Пийт Зекър отново погледна към шкафчето на Хейли. Марша проследи погледа му и забеляза една снимка, която я накара да спре. Цялото й семейство с изключение на самата нея — Тед, Хейли, Патриша и Раян — се бяха фотографирали в „Дисни Уърлд“ до Мики Маус. Марша им бе направила снимката с мобилния на Хейли в розовата калъфка и с пурпурното цвете отгоре. Ваканцията бе започнала три седмици преди изчезването на Хейли. Полицията бе погледнала доста повърхностно на пътуването й и се чудеше дали някой не бе проследил по някакъв начин момичето до дома й, ала разследването се бе озовало в задънена улица. Марша си спомни колко щастлива се чувстваше Хейли там, никой не искаше нищо от нея, за няколко дни те бяха просто безгрижни деца. Бяха направили снимката съвсем спонтанно. Опашката пред Мики Маус обикновено беше толкова дълга, че се чакаше поне половин час, хлапетата се редяха с тетрадка за „автографи“ в ръка, но Хейли забеляза, че тъкмо пред този Мики в „Епкот Сентър“ нямаше хора. Устата й се разтегна в усмивка, тя грабна брат си и сестра си и рече: „Хайде! Да си направим моментално фото!“. Марша настоя тя да ги снима и още помнеше наплива от чувства в душата си, когато цялото й семейство, целият неин свят, се скупчи около Мики — те бяха самата хармония, самото щастие! Като гледаше снимката сега, тя си спомни краткия миг на неземно блаженство и се взря в покъртителната усмивка на Хейли.

— Само си мислим, че познаваме децата си — забеляза Пийт Зекър. — Всички си имат тайни.

— Дори Хейли?

Пийт разпери ръце.

— Погледни редицата шкафчета. Знам, че ще прозвучи като клише, но всяко едно принадлежи на дете, което има свои собствени мечти и очаквания, на дете, преживяващо трудно и бурно време. Юношеството е истинска война, изпълнена с въображаемо, но и с истинско напрежение. От страна на обществото, на училището, на спортното дружество, и всичко става, докато децата се променят и хормоните бушуват в телата им. Това са шкафчетата, в които са затворени техните тревожни индивидуалности по седем часа в денонощието. Науката е моята професия и когато идвам тук, все си представям, че децата са като химически частици, подложени на висока температура. Виждам как се стремят да се разбягат във всички посоки.

— Аха — забеляза Марша, — значи мислиш, че Хейли е избягала, така ли?

Пийт Зекър не отлепваше очи от фотографията, направена в „Дисни Уърлд“. Сякаш и той се взираше в покъртителната усмивка на Хейли. Когато се обърна към Марша, в очите му имаше сълзи.

— Не, Марша, аз не мисля, че е избягала. Според мен нещо й се е случило. Нещо лошо.

Глава 5

Щом се събуди, Уенди чукна с пръст по панини тостера, което бе изчанченото название на „уред за правене на сандвичи с препечени филийки“ или „грил на Джордж Форман“. Той много бързо бе станал най-важният уред в къщата, защото можеше да се каже, че двамата с Чарли се хранеха почти единствено с панини сандвичи. Тя постави бекон и сирене между филийките от пълнозърнест хляб, който бе купила от „Хлебарницата на Джо“, и ги похлупи с нагорещената горна плоча.

Както всяка сутрин и днес Чарли затрополи надолу по стълбите, сякаш беше току-що подкован свръхнатоварен кон. Той не седна, а се сгромоляса на стола до масата и лапна сандвича си на една хапка.

— Кога тръгваш за работа? — попита я Чарли.

— Вчера ме уволниха.

— Да бе. Забравих.

Егоизмът на пуберите. Понякога, като например сега, той не изглеждаше симпатичен.

— Можеш ли да ме хвърлиш до даскалото? — попита Чарли.

— Разбира се.

Сутрешният трафик покрай гимназията в Касълтън, където родителите на път за работа оставяха децата си на училище, бе адски претоварен. Имаше дни, в които Уенди пощуряваше, но друг път утринното пътуване й даваше възможност да пообщува със сина си, да разбере какво мисли — той, разбира се, не споделяше мислите си открито, но вслушвайки се внимателно в думите му, тя можеше да схване същността им. Ала днес Чарли бе навел глава и пишеше някакъв текст. По време на пътуването не каза и дума, а пръстите му се движеха бързо по дребните буквички на мобилния телефон.

Щом автомобилът спря, Чарли се изтърколи през вратата навън, като продължаваше да набира текста.

Уенди викна след него:

— Благодаря ти, мамо!

— О, извинявай.

Уенди се върна на пътя и видя колата, паркирана пред нейната улица. Забави ход и влезе в алеята, като държеше мобилния си телефон наблизо. Не очакваше неприятности, но знае ли човек? Набра 911 и без да отдалечава пръста си от бутона „изпрати“, се измъкна от автомобила.

Той клекна до задната броня.

— Гумата е спаднала — каза.

— Какво обичате, господин Грейсън?

Ед Грейсън, бащата на една от жертвите, се изправи, избърса ръцете си и примижа на слънцето.

— Днес ходих в телевизионното ви студио. Казаха ми, че са ви уволнили.

Тя мълчеше.

— Предполагам, че е заради съдийското решение.

— Какво мога да направя за вас, господин Грейсън?

— Искам да ви се извиня за думите си след вчерашното заседание.

— Оценявам го — отвърна тя.

— Ако разполагате със свободна минута — продължи Ед Грейсън, — наистина мисля, че трябва да поговорим.

Когато двамата влязоха и Ед Грейсън отклони предложението й да му налее нещо за пиене, Уенди седна до кухненската маса и зачака. Известно време Грейсън крачеше из стаята, после внезапно придърпа един стол непосредствено до нейния и седна на по-малко от метър от нея.

— Първо — захвана той, — искам да се извиня още веднъж.

— Няма нужда. Разбирам как се чувствате.

— Наистина ли?

Тя не отговори.

— Синът ми се казва И Джей. Както виждате, Ед Джуниър. Беше весело хлапе. Обичаше да спортува. Любимият му спорт беше хокей. Докато аз не знам нищо за тази игра. Като малък играех баскетбол. Но съпругата ми Маги е родена в Квебек. Цялото й семейство играят хокей. В кръвта им е. Така че и аз я заобичах. Заради сина ми. А сега, е, сега вече И Джей не се интересува от спорт. Когато го заведа на хокейното игрище, свива се в себе си. Предпочита да си стои у дома.

Той млъкна и погледна встрани.

Уенди каза:

— Съжалявам.

Мълчание.

Уенди се опита да смени темата:

— За какво говорехте с Флеър Хикъри?

— Не са виждали клиента му повече от две седмици — отвърна той.

— Е, и?

— Опитах се да разбера къде може да е. Но господин Хикъри не ми каза.

— Нима това ви учудва?

— Всъщност не.

Отново мълчание.

— И с какво мога да ви помогна, господин Грейсън?

Грейсън започна да си играе с часовника си — „Таймекс“ с плетена верижка. Навремето баща й носеше същия. Когато го сваляше, той неизменно оставяше червена следа на китката му. Странно, че толкова години след смъртта му тя все още си го спомняше.

— Цяла година дебнете педофили за телевизионното си предаване — каза Грейсън. — Защо?

— Как защо?

— Защо точно педофили?

— Има ли някаква разлика?

Той се помъчи да се усмихне, ала не се получи.

— Интересно ми е да знам — отвърна той.

— Заради високия рейтинг, предполагам.

— Да, очевидно. Но има и нещо друго, не съм ли прав?

— Господин Грейсън…

— Ед — рече той.

— Нека си останем на господин Грейсън. Бих искала да се изразите по-ясно.

— Известно ми е какво е станало със съпруга ви.

Изрече го просто така. Уенди усети болката в душата си, не каза нищо.

— Излезе на свобода, нали знаеш? Ариана Насброу.

Като чу името, изречено на глас, тя запремига.

— Знам.

— Мислиш ли, че вече е излекувана?

Уенди си спомни за писмата и как стомахът й се преобръщаше, щом ги зърне.

— Може би — каза Грейсън. — Познавам хора, които на този етап са го преодолели. Но това всъщност няма никакво значение за теб, нали, Уенди?

— Не ви засяга.

— Така е. Но Дан Мърсър го засяга. Имаш син, нали така?

— И това не ви засяга.

— Хората като Дан — продължи той — не могат да се лекуват. В това поне сме сигурни. — Той се приближи още малко до нея и наклони глава на една страна. — Нима не е част от това?

— Част от кое?

— Причината, поради която ти харесва да преследваш педофили. Алкохолиците например могат да престанат да пият. Докато с педофилите нещата са по-прости — при тях няма никакъв шанс за изкупление и прошка.

— Направете ми услуга, господин Грейсън. Не се опитвайте да ми правите психоанализа. Не знаете нищо за мен.

— Така е — кимна с глава той.

— Занимавайте се със собствените си проблеми.

— Много е просто. Ако не спрем Дан Мърсър, той ще нарани друго дете. Факт. И двамата го знаем.

— Може би трябва да се обърнете към съдията.

— Тя вече не може да ми помогне.

— А аз мога, така ли?

— Ти си журналистка. При това добра.

— Уволнена.

— Още една причина да го направиш.

— Да направя какво?

Ед Грейсън се наведе напред.

— Помогни ми да го намеря, Уенди.

— За да го убиете ли?

— Той няма да спре.

— Така твърдите вие.

— Но?

— Но аз не желая да участвам в плановете ви за отмъщение.

— Мислиш, че става въпрос за отмъщение?

Уенди сви рамене.

— Не е въпрос на отмъщение — изрече с тих глас Грейсън. — Всъщност тъкмо обратното е.

— Не разбирам.

— Решението ми е добре изчислено. От практическа гледна точка. Говоря за това — да му се отнемат възможностите. Искам да съм сигурен, че Дан Мърсър няма да нарани никого повече.

— Като го убиете ли?

— Да знаеш друг начин? Не става дума за кръвожадност, нито за насилие. Всички ние сме човешки същества, но ако ти направиш нещо подобно — ако генетично или емоционално си толкова объркана, че на всяка цена трябва да нараниш някое дете — е, тогава най-хуманното нещо, което трябва да направят, е да те убият.

— Сигурно е хубаво да си едновременно и съдия, и съд.

Ед Грейсън сякаш се поразвесели от забележката й.

— Вчера съдия Хауърд направи ли правилния избор?

— Не.

— Е, кой освен нас, които сме вътре в нещата, би решил най-добре?

Тя се замисли над казаното.

— Вчера, след съдебното заседание — защо казахте, че съм излъгала?

— Защото излъга. Не си се тревожила, че Мърсър може да се самоубие. Влязла си, защото си се опасявала, че той може да унищожи уликите.

Мълчание.

Ед Ерейсън стана, прекоси кухнята и се спря пред мивката.

— Имаш ли нещо против да си налея вода?

— Заповядай. Чашите са вляво.

Той се взе чаша от шкафа и завъртя крана.

— Имам един приятел — захвана Грейсън, загледан във водата, която пълнеше чашата му. — Добър човек, работи като адвокат, при това доста успешен. Преди няколко години той ми заяви, че е голям поддръжник на войната в Ирак. Аргументира се, като каза, че иракчаните заслужават да бъдат свободни. Аз му отвърнах: „Имаш син, нали?“. Той потвърди и каза, че синът му е студент в Уейк Форест. Попитах го: „Кажи ми честно, би ли жертвал живота на сина си за тази война?“. Зададох му въпрос, за да се замисли по-дълбоко. Все едно господ идва и му казва: „Е, да се спазарим. САЩ печелят войната в Ирак, каквото и да означава това, но в замяна синът ти е прострелян в главата и умира. Само той. Никой друг. Останалите се връщат по домовете си живи и здрави, но твоят син загива“. Попитах приятеля си: „Ще се спазарим ли?“.

Ед Грейсън се обърна и отпи голяма глътка вода.

— Какво ви отговори? — попита тя.

— А какво би отговорила ти, Уенди?

— Аз не съм приятелят ви адвокат, който подкрепя войната.

— Какъв удобен отговор — усмихна се Грейсън. — Честно казано, в подобни мигове на искреност никой от нас не би се спазарил по този начин, прав ли съм? Никой от нас не би рискувал живота на детето си.

— Хората изпращат синовете си на война всеки ден.

— Да, така е, на война можеш да ги изпратиш, но не и на смърт. Има разлика, макар и такава, която включва голяма доза себеотрицание. Може да ти се доще да хвърлиш зарове, да играеш ези-тура, защото всъщност не вярваш, че тъкмо твоето дете ще загине. Различно е. Но в случая нямаш избора, за който говоря.

Той я погледна.

— Аплодисменти ли чакате? — попита го тя.

— Не си ли съгласна с мен?

— Хипотетичните ви съждения омаловажават саможертвата — отвърна Уенди. — Това е глупаво.

— Добре де, може би не е съвсем честно, признавам. Но за нас, Уенди, точно в този момент, има едно съвсем истинско нещо. Дан няма отново да нарани моето дете, а твоят син е твърде голям за него. Но нима ще оставиш всичко да отмине ей така само защото твоето дете е в безопасност? Нима това ни дава право, на теб, пък и на мен, да си измием ръцете?

Тя не отговори.

Ед Грейсън стана от мястото си.

— Ти не си способна да мислиш по този начин, Уенди.

— Не съм бдителна чак дотам, господин Грейсън.

— Не става въпрос за това.

— Но звучи така.

— Тогава си помисли за нещо друго. — Грейсън се вторачи в нея, за да се увери, че и тя го гледа и внимава в думите му. — Ако имаше възможност да върнеш времето назад и да откриеш тази Ариана Насброу…

— Престанете! — прекъсна го тя.

— Ако имаше възможност да се върнеш при първото й каране под влияние на алкохола, или при второто, при третото…

— Млъкнете веднага!

Ед Грейсън кимна доволно, сякаш бе пуснал кръв на жертвата си.

— Мисля, че е време да тръгвам.

Той излезе от кухнята и се отправи към външната врата.

— Помисли си. Само за това те моля. Двамата сме от една и съща страна на барикадата, Уенди. Мисля, че го знаеш.

Ариана Насброу.

Когато Грейсън си тръгна, Уенди се помъчи да забрави за идиотското писмо в кошчето за боклук.

Тя щракна няколко пъти на айпода си, после затвори очи и се опита да се отпусне на музиката. Пусна си спокойния саундтрак, онзи, на който Трайвинг Айвъри пее „Ангелите на Луната“, а Уилям Фицсимънс изпълнява „Моля те, прости ми“ и Дейвид Бъркли свири „Високи токчета и прочее“. Не й олекна от тези песни, в които се пееше само за прошка. Тя смени посоката, преоблече се в работни дрехи и си пусна всичко — от детските песнички като „Да плачеш със сълзи от страх“ до рок бандата „Холд Стеди“, които засвириха „Освободи се“ на Еминем.

Но не се получаваше. Думите на Ед Грейсън продължаваха да звучат в ушите й…

„Ако можеше да върнеш времето назад и да намериш Ариана Насброу…“

Щеше да го направи. Без каквито и да е уговорки. Уенди щеше да се върне назад във времето, да проследи кучката, да й откъсне главата и да танцува около гърчещия й се труп.

Приятно й бе да си го мисли, но…

Уенди провери електронната си поща. Както бе обещал, Дан Мърсър й бе съобщил мястото на срещата, уговорена за два следобед: адресът бе в Уайкъртаун, Ню Джърси. Това място й беше напълно непознато. Получи наставления от „Гугъл“. Пътят дотам бе един час. Чудесно. Имаше на разположение почти четири часа.

Взе душ и се облече. Писмото. Проклетото писмо. Изтича по стълбите надолу, разрови се из боклука и намери чисто белия плик. Погледът й пробяга по изписаните на ръка букви, сякаш почеркът можеше да й подскаже нещо. Но уви. Кухненският нож й послужи като нож за отваряне на писма. Уенди издърпа два листа разчертана на редове хартия, чисто бели, от същите, на които бе писала в училище като дете.

Както си стоеше права до мивката, Уенди прочете писмото на Ариана Насброу — всяка скапана думичка в него. Не се изненада, не научи нищо ново — тя не пишеше нищо кой знае колко интересно, а само известните от самото начало глупости за себе си. Клишета, лигави емоции, изтъркани извинения… в писмото имаше от всичко. Всяка дума се забиваше болезнено в сърцето й. Ариана Насброу говореше за „същността на собствения ми образ“, за „поправяне на станалото“ за „търсене на средства“ и „достигане до дъното“. Покъртително. Дори й бе стигнал кураж да спомене за „неправдите в моя живот и как се научих да прощавам“, за „чудото да прощаваш“ и колко голямо било желанието й да предаде това „чудо и на другите, като например на теб и Чарли“.

Като видя името на сина си, изписано от ръката на тази жена, в душата на Уенди се надигна ярост, каквато никога досега не бе усещала.

„Аз ще си остана алкохоличка завинаги“ — заявяваше Адриана Насброу към края на своята филипика. Още едно „аз“. „Аз“ ще, „аз“ съм, „аз“ искам. Писмото бе пълно с това местоимение.

Аз, аз, аз.

„Аз вече знам, че съм несъвършено създание, заслужаващо прошка.“

На Уенди й се додрайфа.

Спря се на последния ред на писмото:

Боже мой, помисли си Уенди, ще ти отговоря. Още в този шибан момент.

Грабна ключовете си и хукна към автомобила. Вкара адреса в своя GPS и се отправи към дома за рехабилитация, в който се намираше Ариана Насброу.

Рехабилитационният център бе разположен в Ню Брънсуик, на един час път оттук, ала Уенди натисна педала на газта и взе разстоянието за по-малко от четирийсет и пет минути. Остави колата на паркинга и се втурна вътре през парадния вход. Каза името си на служителката в приемната и заяви, че иска да се срещне с Ариана Насброу. Служителката я помоли да седне. Уенди отвърна, че предпочита да остане права — „Благодаря все пак“.

След няколко минути се появи и Ариана Насброу. Уенди не я бе виждала от седем години, от процеса за убийство. Тогава Ариана бе изплашена, предизвикваше съжаление с отпуснатите си рамене, с кафявата си, подобна на миша козина коса и с погледа си, който говореше, че очаква всеки миг някой да я зашлеви по лицето.

Тази жена тук, излязлата от затвора Ариана Насброу, бе различна. Косата й беше къса и бяла. Стоеше изправена и неподвижна и гледаше Уенди право в очите. Протегна ръка и каза:

— Благодаря, че дойде, Уенди.

Уенди не пое протегнатата ръка.

— Не дойдох заради теб.

Ариана се помъчи да се усмихне.

— Искаш ли да се поразходим?

— Не, Ариана, нямам желание да се разхождам. В писмото си пишеш — не прочетох първите две, но предполагам, че и там си намекнала за същото — питаш ме как би могла да поправиш станалото.

— Така е.

— Дойдох, за да ти кажа следното: не ме въвличай в твоите глупости с „Анонимните алкохолици“. Не ме интересуват. Нямам желание да ти простя, така че можеш да се лекуваш, да се възстановяваш или както там го наричаш, по дяволите. Не ме интересува дали ще се оправиш. Не за първи път опитваш с АА, нали?

— Така е — отвърна Ариана с високо вдигната глава. — Не ми е за първи път.

— На два пъти си влизала в групата, преди да убиеш съпруга ми, права ли съм?

— Права си — съгласи се тя с твърде спокоен тон на гласа.

— Стигала ли си до осма степен и преди?

— Да. Но сега е различно, защото…

Уенди вдигна ръка и я прекъсна.

— Не ми пука. Фактът, че този път ще е различно, не означава нищо за мен. Не ми пука нито за теб, нито за лечението ти и осмата ти степен, но ако наистина искаш да поправиш станалото, предлагам ти да излезеш, да се изправиш до бордюра, а аз да те блъсна под колелата на първия преминаващ по улицата автобус. Звучи жестоко, нали? Но ако го беше направила предишния път, когато достигна до осма степен — ако вместо да ти простят, потърпевшите, на които също си изпращала подобни глупави писма, те бяха посъветвали да го сториш — може би, казвам — може би, ти щеше да ги послушаш и сега моят Джон щеше да е жив, а мъртвата да си ти. Аз щях да имам съпруг, а Чарли щеше да има баща. Ето кое е важно. Не ти. Не твоята компания от трезвеници в „Анонимните алкохолици“. Не твоето пътуване до царството на трезвеността. Така че, ако наистина искаш да поправиш стореното, Ариана, като начало престани да поставяш себе си на първо място. Излекувана ли си — но истински, сигурна ли си сто процента, че никога повече няма да вкусиш алкохол?

— Никой не може да се излекува сто процента — отвърна Ариана.

— Тогава престани да говориш тези глупости за АА. Не знаем какво ни готви бъдещето, така ли е? Ето как ще поправиш стореното. Престани да пишеш писма, престани да разказваш за себе си като член на някаква група, просто престани. Вместо това направи единственото, което ще гарантира, че няма да убиеш бащата на някое друго дете: почакай да се зададе някой автобус и излез на улицата пред него. Остави мен и сина ми на мира, по дяволите! Ние никога няма да ти простим. Никога! Що за чудовищен егоизъм проявяваш, като очакваш прошка — от нас, пък и от останалите?

И като изрече това, Уенди се обърна, тръгна към автомобила си, качи се в него и запали двигателя.

Беше свършила с Ариана Насброу. Дойде време да се срещне с Дан Мърсър.

Глава 6

Марша Макуейд седеше на кушетката до Тед. Срещу тях бе седнал Франк Тремънт, детектив от Есекс, дошъл да ги запознае с резултатите от едноседмичното разследване по делото с изчезналата им дъщеря. Марша вече знаеше какво ще каже той.

Франк Тремънт носеше кафяв костюм и овехтяла вратовръзка, завързана на стегнат възел, която изглеждаше така, сякаш е била напъхана във вътрешността на малка топка, където бе прекарала последните четири месеца. Той беше на шейсет и няколко години, наближаваше пенсионна възраст и носеше онази атмосфера на видял какво ли не в живота човек, който е работил на една и съща длъжност твърде дълго време. Когато Марша разпита за него, тя подочу слухове, че Франк е превалил най-ползотворните си години и сега пребиваваше в службата по инерция в очакване на пенсия.

Ала Марша не го виждаше по този начин — Тремънт поне беше все още тук, продължаваше да ги посещава, да държи връзка с тях. Преди време с него идваха и други — федерални агенти и експерти по откриване на изчезнали хора и подбрани юристи. През последните деветдесет и осем дни броят им постепенно се стопи и накрая остана само това застаряващо ченге с ужасния костюм.

В началото Марша се опитваше да се разсейва от мислите си, като предлагаше на полицаите кафе и сладкиши. Отдавна бе престанала да го прави. Франк Тремънт седеше точно срещу тях, явно страдащите родители, в тяхната къща в покрайнините и се чудеше как да им каже, как да повтори за кой ли път, че в разследването си не са стигнали до никакъв резултат.

— Съжалявам — каза Франк Тремънт.

Както и очакваха. Знаеха репликите му наизуст.

Марша видя как Тед се облегна назад. Той вдигна лице нагоре и запремига с очи, за да пропъди сълзите си. Знаеше, че Тед е добър, дори прекрасен човек, великолепен съпруг и грижовен баща. Но беше разбрала също, че не е много издръжлив.

Марша не откъсваше очи от Тремънт.

— И сега? Какво следва? — попита тя.

— Продължаваме да търсим — отвърна той.

— Как? — поинтересува се Марша. — Имам предвид, какво още можем да направим?

Тремънт отвори уста, но не каза нищо и отново я затвори.

— Не знам, Марша.

Тед Макуейд остави сълзите да се стичат на воля по страните му.

— Не разбирам — повтори той, както много пъти преди това. — Как е възможно да не откриете нищо?

Тремънт мълчеше и чакаше.

— При цялата технология, с която разполагате, при целия напредък на науката, при наличието на интернет…

Гласът на Тед заглъхна. Той поклати глава. Наистина не разбираше. Все още. Но Марша разбираше. Така нямаше да стане. Преди изчезването на Хейли те бяха типично американско семейство, което познаваше закона (и имаше доверие в него) от филмите по телевизията, а по филмите всички случаи намираха решение. Красивите актьори откриват косъм, следи от стъпки или люспа от кожа, слагат я под микроскопа и — хоп! — отговорът е ясен. Но не така бе в действителност. Марша вече знаеше, че действителността се оповестява в новините. Ченгетата в Колорадо например все още не са намерили убиеца на малката кралица на красотата Айън Бенет Рамси. Марша помнеше заглавията, когато Елизабет Смарт, хубавичко четиринайсетгодишно момиче, една нощ бе отвлечена от собствената й спалня. Пресата подробно отрази това отвличане, светът бе приковал вниманието си в него, погледите следяха всяка стъпка на полицаите и федералните агенти, както и на всички „експерти“ криминалисти, докато те претърсваха сантиметър по сантиметър дома на Елизабет в Солт Лейк Сити и диреха истината — и въпреки всичко повече от девет месеца на никого не му бе хрумнало да провери безумния бездомник, работник в дома на семейството, който се мислеше за господ, въпреки че сестрата на Елизабет го бе видяла през същата онази нощ да се върти наоколо. Ако дадат такова нещо по телевизията в „Закон и ред“ или в „Безследно изчезнали“, зрителят ще запокити дистанционното в отсрещния край на стаята и ще изкрещи, че това „не е реалистично“. Но реалистично или не, същото ставаше и докато разследваха случая с Хейли.

Марша вече знаеше, че в реалността всеки идиот, извършил престъпление, може да се измъкне безнаказано.

В реалността никой от нас не можеше да се чувства в безопасност.

— Имате ли да ми кажете нещо ново? — опита се да ги заговори Тремънт. — Каквото и да е?

— Казахме ви всичко — отвърна Тед.

Тремънт кимна с глава; днес изражението му бе по-гузно от всякога.

— Сблъсквали сме се и с други подобни случаи, в които изчезналото момиче се появява само. Трябвало е да изпусне парата, а може и да си е имало тайно гадже.

И преди се бе опитвал да ги успокои по този начин. Франк Тремънт, както и всички останали, в това число Марша и Тед, биха искали момичето просто да е избягало от вкъщи…

— Имаше и друго момиче на същата възраст от Кънектикът — продължи Тремънт. — Хванаха я с мъжа, когото семейството й не одобряваше, и тя избяга. Върна се вкъщи след три седмици.

Тед кимна с глава и се обърна към Марша, за да намери потвърждение на надеждите си. Марша се опита да изрази повече оптимизъм, ала нямаше как да стане. Тед наведе глава, сякаш тя му се бе скарала, и се извини.

Доста е странно, каза си Марша, че единствено тя от всички наоколо виждаше нещата по-ясно. Естествено, нито един родител не иска да го мислят за толкова глупав, че да не забележи сигналите на детето си и да не разбере, че то е нещастно или разстроено до такава степен, че иска да се махне от вкъщи за цели три месеца. Полицията бе разгледала под лупа всяко нещо, което би могло да разочарова дъщеричката им: да, Хейли не успя да влезе в университета във Вирджиния, което бе нейният първи избор. Да, тя не можа да спечели конкурса за най-добро есе, нито да вземе успешно изпитите по предложената програма. Да, може би наскоро е скъсала с приятеля си. И какво от това? Случва се на всяко момиче на тази възраст.

Марша знаеше истината, беше я разбрала още от първия ден. Бе съгласна с думите на директора Зекър — нещо се бе случило с дъщеря й. Нещо лошо.

Тремънт не помръдваше от мястото си, не знаеше какво да прави.

— Франк? — повика го Марша.

Той я погледна.

— Искам да ти покажа нещо.

Тя извади фотографията с Мики Маус, която бе намерила в гардеробчето на дъщеря си, и му я подаде. Тремънт не бързаше. Държеше снимката в ръка. В стаята цареше тишина. Тя долавяше хриптящото му дишане.

— Снимката е направена три седмици преди изчезването на Хейли.

Тремънт оглеждаше фотографията с такова внимание, сякаш тя можеше да му даде обяснение за случилото се с Хейли.

— Спомням си. Семейното ви пътуване до „Дисни Уърлд“.

— Погледни лицето й, Франк.

Той я послуша и се взря в снимката.

— Нима мислиш, че момиче с такава усмивка е решило да избяга от дома си, без да каже на никого? Нима наистина вярваш, че е изчезнала по собствено желание и е проявила достатъчно хитрост, за да не използва нито мобилен телефон, нито банкомат, нито кредитните си карти?

— Не — отвърна Франк Тремънт. — Не мисля.

— Моля те, разгледай я по-подробно, Франк.

— Ще я разгледам, Марша. Обещавам.

Когато хората си мислят за второстепенните пътища в Ню Джърси, те си представят или Гардън Стейт Паркуей, по чието протежение има множество запуснати складове, тревясали гробища и овехтели къщи близнаци, или Ню Джърси Търнпайк с фабриките, димящите комини и гигантските промишлени комплекси, струпани като в кошмарна картина от нашето бъдеще, както я виждаме във филмовата поредица „Терминатор“. Никой не си представя шосе №15 в област Съсекс, пресичащо нивите, църковните общности край старото езеро, старите плевни, панаирите на младите фермери, старото баскетболно игрище.

Като следваше инструкциите на Дан Мърсър, Уенди се движеше по шосе №15, докато то се вля в шосе №206, зави надясно по покрития с чакъл път, мина покрай складовете и стигна до паркинга за каравани в Уайкъртаун. Наоколо бе тихо, пространството бе тясно и в него цареше нереална атмосфера, в която сякаш очакваш да видиш как вятърът блъска някоя ръждясала вече и празна детска люлка. Местата бяха разпределени във формата на решетка. Ред Д, линия 7 се намираше в най-отдалечения ъгъл, близо до телената ограда.

Тя слезе от колата, удивена от тишината. Не се чуваше и звук. Вятърът не гонеше бурени по мръсните пътеки. Всичко наоколо напомняше на град след голяма катастрофа — пуснали са бомбата и населението се е изпарило. Въжетата за простиране си стояха, ала по тях нямаше пране. Сгъваемите столове със скъсани платнища се търкаляха по земята. Барбекютата и плажните играчки изглеждаха така, сякаш бяха изоставени по средата на играта.

Уенди погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Страхотно. Тя изкачи двете посипани със сгурия стъпала и спря пред вратата на караваната. Част от нея — разумната част, която не забравяше, че е майка, а не супергерой — й подсказваше да се върне и да не постъпва като глупачка. Трябваше да си помисли по-добре, ала внезапно вратата се отвори и на прага се появи Дан Мърсър.

Когато видя лицето му, тя направи крачка назад.

— Какво ти се е случило?

— Ела, влез — измърмори Дан Мърсър.

Носът му бе счупен, а челюстта му се бе подула. По лицето му имаше синини, но не това бе най-лошото. Най-лошото бяха следите от изгорено по ръката и лицето му във формата на кръгчета. Имаше ги по протежение на цялата му страна.

Тя посочи към тях.

— С цигара ли са те горили?

Той вдигна рамене.

— Казах им, че в караваната пушенето е забранено. Ядосаха се.

— Кой беше?

— Беше шега. Място за непушачи.

— Да, схванах.

Дан Мърсър се отърси от спомена.

— Защо не влезеш?

— А защо ти не дойдеш при мен?

— Хей, Уенди, нима не се чувстваш в безопасност в мое присъствие? Както много умно забеляза, ти не си моят тип.

— И все пак… — отвърна тя.

— Не ми се ще да изляза навън точно сега — забеляза той.

— Но аз настоявам.

— Тогава сбогом. Извинявай, че те накарах да биеш целия този път дотук за нищо.

Дан изчезна вътре и остави вратата сама да се затвори. Уенди почака за миг, за да разбере дали той не блъфира. Не блъфираше. Забравила предупредителните сигнали в главата си отпреди малко — той нямаше вид на човек, който би могъл да й навреди в състоянието, в което се намираше в момента — тя отвори вратата и влезе. Дан беше в отсрещния край на караваната.

— Косата ти — забеляза тя.

— Какво й е?

Чупливата кестенява коса, която Дан имаше преди, се бе превърнала в ужасна жълта четина, която малцина биха нарекли руса.

— Сам ли си я боядиса?

— Не, отидох при Дион, любимата ми фризьорка в града.

Тя за малко да се усмихне.

— Здравата те е нашарила.

— Знам. Сякаш съм излязъл от видеофилм от осемдесетте.

Дан се отдалечи още малко от вратата към задния край на караваната, сякаш искаше да скрие контузиите си. Уенди прекрачи прага и влезе. Вратата се затръшна зад нея. Вътре цареше полумрак. Ивиците слънчева светлина прорязваха въздуха. Подът до краката й бе покрит с изтъркан линолеум, но по-нататък бе застлана тясна мъхеста черга в оранжев цвят, която бе твърде крещяща дори за създателите на безвкусните телевизионни комедии.

Застанал в ъгъла, Дан изглеждаше дребен, прегърбен и сломен. Странно, онова, което я бе разгневило в началото, бе фактът, че тя бе опитала да пише за Дан Мърсър и „добрата му работа“ шест месеца преди да разбере за истинските му наклонности. Дан сякаш беше един от тъй рядко срещаните честни и наивни идеалисти, които желаят само доброто на околните, човек, който истински се стреми да се отличава от останалите, и колкото и да е шокиращо — който не се е възгордял от този факт.

Беше й харесал — признаваше си го. Дан бе хубав мъж с невероятна кестенява коса и тъмносини очи и имаше способността да те гледа така, сякаш си единственият човек на Земята. Притежаваше неотразим чар, имаше чувство за хумор, умееше да се шегува със себе си и тя разбираше колко привлекателен изглеждаше в очите на нещастните хлапета.

Но как можа тя, журналистката, която бе патологично скептична, да не прозре истинската му същност?

Тя дори — отново призна, макар и само пред себе си — се бе надявала да я покани да излязат. Беше почувствала първично и много силно привличане в мига, в който той й бе хвърлил мълниеносен поглед, и беше усетила, че и тя изпраща подобно послание към него.

Като си го помисли сега, тръпки я полазиха.

От мястото си в ъгъла Дан се опита да впие очи в нея по същия онзи начин, ала не се получи. Външният му вид на хубав и честен човек, който я бе заблудил в началото, вече бе компрометиран. Сега той предизвикваше нейното съжаление — и все пак дори след всичко, което бе научила за него, Уенди интуитивно усещаше, че той не може да е ужасното чудовище, извършило тези злодеяния.

Но, уви, най-вероятно тя се заблуждаваше. Чисто и просто бе завладяна от човек, който предизвиква лъжливо доверие у хората, това е. Скромността му бе способ, с който той прикриваше истинската си същност. Наречете това усещане инстинкт или женска интуиция, но колкото пъти Уенди му се бе поддала, толкова пъти бе грешила.

— Не съм го направил аз, Уенди.

Ето още едно „аз“. Стига толкова за един ден.

— Да, каза ми го и по телефона — отвърна тя. — Искаш ли да доразвиеш тезата си?

Той изглеждаше смутен, не знаеше как да продължи.

— Откакто ме арестуваха, ти ме проучваш, нали така?

— И после?

— Разговаряла си с децата, с които работех в общинския център, нали така? С колко от тях?

— Има ли значение?

— Колко бяха, Уенди?

Тя знаеше много добре накъде клони с тези си въпроси.

— Четирийсет и седем — отговори.

— Колко от тях потвърдиха, че съм злоупотребявал?

— Нула. Публично. Но получих някои анонимни оплаквания.

— Анонимни оплаквания — повтори Дан. — Имаш предвид анонимните блогове, които биха могли да бъдат написани от всекиго, дори от теб?

— Или от някое изплашено дете.

— Дори не вярваш на написаното и не си го излъчила.

— Това едва ли доказва твоята невинност, Дан.

— Странно.

— Кое му е странното?

— Мислех, че е точно обратното. Невинен до доказване на противното.

Тя се опита да не показва отегчението си. Не искаше да играе тази игра. Време беше да обърне страницата.

— Знаеш ли какво още открих, докато те проучвах?

Дан Мърсър се поотдалечи още малко, почти се свря в ъгъла.

— Какво?

— Нищо. Нямаш приятели, нямаш семейство, нямаш истински връзки. Извън бившата ти жена Джена Уилър и общинския център, ти си като призрак, сякаш не съществуваш в реалния свят.

— От малък съм сирак.

— Да, знам. Израснал си в сиропиталище в Орегон.

— И?

— Съществуват много празнини в биографията ти.

— Натопиха ме, Уенди.

— Така. И все пак се появи във въпросната къща точно навреме, права ли съм?

— Мислех си, че отивам да помогна на дете в беда.

— Какъв герой! И направо влезе вътре?

— Чина ме повика.

— Името й не е Чина, а Дебора. И е практикантка. Странно съвпадение е, че гласът й ти е прозвучал досущ като този на твоето тайнствено момиче.

— Повика ме отдалече — отвърна той. — Значи това е твоето доказателство? Фактът, че тя тъкмо е излизала от банята?

— Ясно. Помислил си, че е някакво момиче на име Чина от твоя общински център, така ли?

— Да.

— Аз, разбира се, потърсих тази Чина, Дан. Тайнственото момиче. За да проверя нещата. Накарахме те да я опишеш на нашия художник.

— Знам.

— Знаеш също така, че показахме скицата му на всички в околността, както и на служителите и на живеещите в твоя общински център. Никой не я познава, никой не я е виждал, абсолютно никой.

— Казах ти. Тя ме помоли да не казвам на никого.

— Колко удобно. А пък някой друг е използвал преносимия ти компютър в собствения ти дом, за да изпрати ужасните съобщения?

Той не отговори.

— И — тук трябва да ми помогнеш, Дан — някой е вкарал онези снимки в лаптопа ти, така ли? О, и още нещо, някой друг — вероятно имаш предвид мен, ако се доверим на адвоката ти — е подхвърлил отвратителните фотографии в собствения ти гараж.

Дан Мърсър затвори очи — беше съсипан.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, Дан? Докато си още на свобода и докато законът не може да те докосне, трябва да потърсиш помощ. Иди на лекар.

Дан поклати глава и се усмихна едва-едва.

— Какво?

Той вдигна поглед към нея.

— От две години ловиш педофили, Уенди. Нима не знаеш?

— Какво да знам?

Гласът му дойде като шепот откъм ъгъла.

— Педофилията не се лекува.

Уенди потрепери. В същия миг вратата на караваната рязко се отвори.

Тя подскочи назад и вратата за малко да се удари в нея. Вътре се промъкна мъж със скиорски очила. В дясната си ръка държеше пистолет.

Дан повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Не…

Мъжът със скиорските очила насочи оръжието си към него. Уенди се втурна назад да се скрие и тогава мъжът със скиорските очила натисна спусъка — просто така.

Нямаше нито предупреждение, нито команда към Дан да не мърда и да вдигне ръце, нищо подобно. Чу се само свистене и кратък изстрел от огнестрелно оръжие.

Дан се извъртя и падна по очи на пода.

Уенди изпищя. Тя се притаи зад стария диван, сякаш той можеше да я защити. Изпод дивана тя виждаше проснатия на пода Дан. Той не помръдваше. До главата му се появи локва кръв, която попиваше в килима. Стрелецът прекоси помещението. Не бързаше. Движенията му бяха небрежни. Сякаш бе излязъл на разходка в парка. Спря се до Дан. Насочи пистолета към главата му.

И в същия миг Уенди забеляза часовника.

Часовникът му беше „Таймекс“ с еластична каишка. Същият като часовника, който носеше баща й. Времето замря за няколко секунди. Ръстът, сега Уенди видя добре, бе същият. И теглото. А като добави и часовника…

Беше Ед Грейсън.

Той стреля още два пъти в главата на Дан, гърмежите прозвучаха глухо. Тялото на Дан подскочи. Обзе я паника. Помъчи се да я овладее. Ясна мисъл. Ето от какво се нуждаеше в момента.

Имаше две възможности.

Първата — да поговори с Грейсън. Да го убеди, че е на негова страна.

Втората — да си плюе на петите. Да избяга през вратата и да отиде до автомобила си, да се махне оттук.

Но и при двата варианта изникваха проблеми. Да вземем първия: щеше ли да й повярва Грейсън? Само преди няколко часа тя го бе отпратила, всъщност беше го излъгала и ето че сега той я бе засякъл на тайна среща с Дан Мърсър, човека, когото току-що тя го бе видяла хладнокръвно да застрелва…

Първата възможност не й изглеждаше много добра, което означаваше…

Тя хукна към отворената врата.

— Уенди!

Наведена, тя по-скоро се препъваше, отколкото тичаше.

— Чакай!

Никакъв шанс, помисли си тя. Търкулна се навън под слънчевите лъчи. Не спирай, повтаряше си тя. Продължавай напред.

— Помощ! — изпищя Уенди.

Никакъв отклик. Наоколо продължаваше да е все тъй пусто.

Ед Грейсън изхвърча след нея през отворената врата. Пистолетът бе в ръката му. Уенди продължаваше да тича. Другите каравани бяха далече.

— Помощ!

Изстрели.

Единственото място, където можеше да се скрие, бе зад собствената й кола. Уенди се насочи натам. Още една поредица от изстрели. Тя се шмугна зад автомобила като зад щит. Не бе заключила вратата.

Дали да рискува?

Нима имаше избор? Нима можеше да го чака да заобиколи и да дойде да я застреля?

Бръкна в джоба си и измъкна дистанционното на автомобила. Отвори вратата. Дори нещо повече — когато Чарли взе шофьорска книжка, той бе настоял да си купят от дистанционните, които включват и двигателя, за да могат да затоплят колата от кухнята в мразовитите утрини. Тя, разбира се, се бе възпротивила на тази глезотия, бе измърморила, че синът й не е пеленаче, че да не може да издържи на студа няколко минути. Но сега й се щеше да го разцелува.

Моторът заработи.

Уенди отвори вратата до шофьорското място и, навела глава, влезе вътре. Погледна навън. Пистолетът бе насочен право в колата. Тя се сви.

Още изстрели.

Почака да чуе шум от строшено стъкло. Нищо. Нямаше време за това сега. Легнала на една страна, тя включи на скорост. Колата тръгна. С лявата си ръка тя натисна педала на газта и тръгна на сляпо. Надяваше се от все сърце, че няма да се блъсне в нещо.

Изминаха десет секунди. Докъде ли бе стигнала?

Бе изминала достатъчно разстояние, така мислеше.

Уенди се надигна и седна на седалката. Лицето на Грейсън със скиорските очила се отразяваше в огледалото й за обратно виждане — той тичаше след нея, размахал пистолета.

Тя рязко натисна газта, главата й се отгласна назад от скоростта и продължи да кара, докато Грейсън изчезна от огледалото. Грабна мобилния си телефон. Все още нямаше обхват. Набра 911, натисна бутона и за беда чу сигнала за неуспешно набиране. Измина още няколко километра. Все още нямаше покритие. Тръгна обратно към шосе №206 и опита отново. Нищо.

След още няколко километра повикването стигна до местоназначението си.

— Какъв е спешният случай? — обади се един глас.

— Трябва да съобщя за стрелба.

Глава 7

Когато Уенди зави обратно и се върна при караваната, на местопроизшествието бяха пристигнали три полицейски екипа от област Съсекс. Един полицай покриваше периметъра.

— Вие ли се обадихте? — попита полицаят.

— Да.

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре съм.

— Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не, добре съм.

— По телефона казахте, че извършителят е въоръжен?

— Да.

— И че е сам?

— Да.

— Моля, придружете ме.

Той я заведе до една от полицейските коли и отвори задната врата. Тя се колебаеше.

— За вашата безопасност, госпожо. Не сте арестувана, нищо подобно.

Тя се вмъкна на задната седалка. Полицаят затвори вратата и се настани на шофьорското място. Двигателят бе изключен и той продължи да й задава въпроси. От време на време я спираше с вдигната ръка и предаваше по радиото някои от нещата, които бе чул от нея, на друг полицай, както предполагаше Уенди. Тя му разказа всичко, което знаеше, сподели и подозренията си, че извършителят е Ед Грейсън.

Измина повече от половин час, когато друг полицай — огромен, над сто и петдесет килограмов афроамериканец се приближи до колата. Хавайската му риза падаше свободно над колана му — тя би обгърнала двамина с нормално тегло и пак щеше да виси като чувал. Той отвори задната врата.

— Госпожо Тайнс, аз съм шериф Мики Уокър от полицейското управление в Съсекс. Бихте ли излезли от колата?

— Заловихте ли го?

Уокър не отговори. Той тръгна с клатеща се походка към входа на паркинга за каравани. Уенди заситни след него. Тя зърна друг полицай, който разпитваше мъж, облечен в тениска и боксерки.

— Шериф Уокър?

Шерифът не забави ход.

— Казахте, че човекът със скиорските очила се казва Ед Грейсън?

— Да.

— И че е дошъл след вашето пристигане?

— Да.

— Забелязахте ли каква марка автомобил караше?

Тя се позамисли.

— Не я видях, не.

Уокър кимна с глава, сякаш бе очаквал този отговор. Пристигнаха при караваната. Уокър бутна защитната врата и се наведе, за да влезе. Уенди го последва. Вътре вече имаше двама униформени полицаи. Уенди погледна към мястото, където се бе строполил Дан.

Нищо.

Обърна се към Уокър.

— Вече сте преместили трупа, така ли?

Ала тя предварително знаеше отговора. По пътя не бе срещнала нито линейка, нито полицейска кола, нито погребална кола.

— Нямаше труп — отвърна той.

— Не разбирам.

— Нямаше никакъв Ед Грейсън или който и да било. Караваната е в същия вид, в който беше, когато дойдохме.

Уенди посочи към ъгъла.

— Лежеше там. Дан Мърсър. Не си измислям.

Тя се вторачи в ъгъла, където трябваше да има труп, и се замисли. О, не, не може да бъде! Пред очите й се появи онзи филмов/телевизионен кадър, който сте виждали хиляди пъти: трупът е изчезнал, действащото лице (в случая жена) казва: „Но вие трябва да ми повярвате!“, ала никой не й вярва. Уенди премести поглед към голямото ченге, за да види реакцията му. Очакваше на лицето му да се изпише недоверие, но Уокър я изненада.

— Знам, че не си измисляте — заяви той.

Тя бе готова да се впусне в дълъг спор по въпроса, но не бе необходимо. Зачака.

— Поемете дълбоко въздух — каза Уокър. — Подушвате ли нещо?

Тя подушваше.

— Барут?

— Аха. Мисля, че е отскоро. Нещо повече, на стената отсреща има дупка от куршум. Огледахме всичко. Открихме гилзата навън, в сгурията. Изглежда 38 калибър, но по-късно ще разберем повече за нея. Сега искам да огледате помещението и да ми кажете, ако видите нещо различно от преди. — Той млъкна и несръчно махна с ръка. — Освен трупа, разбира се.

Уенди тутакси съобщи:

— Килима го няма.

Уокър отново кимна с глава, сякаш вече знаеше онова, което тя му казваше.

— Какъв беше килимът?

— Оранжев и рунтав. Тъкмо върху него падна Мърсър, когато го застреляха.

— И килимът бе постлан в ъгъла? Където посочихте по-рано?

— Да.

— Нека ви покажа нещо.

Уокър заемаше доста място в тясната каравана. Те прекосиха стаята и Уокър посочи с дебелия си пръст към стената. Уенди видя дупката от куршума — малка, с гладки ръбове. Уокър се наведе към пода, където бе паднало тялото, и изхриптя.

— Виждаш ли това?

На пода бяха разпръснати малки оранжеви влакънца като пържени хапки кашкавал. Страхотно — наличието им доказваше истинността на показанията й — ала не това искаше да й покаже Уокър. Тя погледна натам, накъдето сочеше пръстът му.

Кръв.

Не много. Със сигурност не всичката, бликнала от огнестрелната рана на Дан Мърсър. В лепкавата течност се бяха уловили няколко оранжеви влакна от килима.

— Сигурно е протекла през тъканта — забеляза Уенди.

Уокър кимна с глава.

— Отвън чака свидетел, който е забелязал някакъв мъж да напъхва навит на руло килим в багажника на колата си — черна акура MDX с регистрация в Ню Джърси. Проверихме номера на името на Ед Грейсън от Феър Лон, Ню Джърси. Той има черна акура MDX.

В началото прозвуча музикалната тема. Много драматична. Ба-да-бу-ум…

Хестър Гримстийн, облечена в черна тога, отвори вратата и с походка на хищник се понесе към съдийското място. Колкото повече се приближаваше, толкова повече думкането на барабаните се засилваше. Добре познатият глас зад кадър, същият, който озвучаваше „световните“ филми преди смъртта си, изрече: „Всички да станат, станете веднага, съдът ще бъде председателстван от съдия Хестър Гримстийн“.

Силен удар на барабаните и заглавието: „Съдът на Гримстийн“.

Хестър зае мястото си.

„Стигнах до присъда.“

Женският хор, същият, който изпяваше в микрофона вълните, на които може да се хване някоя радио– или телевизионна станция, като например: „Сто и две цяло и седем десети… Ню Йо-о-о-рк“, запя: „Време за присъда…!“.

Хестър с мъка сдържа въздишката си. Вече три месеца тя записваше новото си телевизионно шоу, излизайки от рамките на старото си предаване „Крими с Кримстийн“, което се бе занимавало с „истински случаи“ — криминални казуси, в които бяха замесени знаменитости, в които ставаше дума за изчезнали бели момичета и момчета, за прелюбодеяния на политици.

Нейният „пристав“ носеше името Уако. Той бе комик в пенсия. Да, истински. Това бяха декори, а не съд, макар студиото да приличаше на истинска съдебна зала. Въпреки че не беше истински процес, Хестър наистина председателстваше нещо като съдебно заседание. Двете страни подписват споразумение за арбитраж. Продуцентите плащат, така че приставът и подсъдимият получават по сто долара на ден. Всички страни са удовлетворени.

Телевизионните риалити програми от този вид са с измислени обвинения, но онова, което повечето от тях показват, е фактът, че те си остават мъжко занимание. Да вземем например подсъдимия Реджиналд Пийп. Моля! Големия Рег, както обичаше да го наричат, уж бил взел назаем две хилядарки от подсъдимата Майли Бадоунис, по онова време негова приятелка. Големия Рег твърдеше, че парите са му били подарени, и информира съда, че „Мацките обичат да ми подаряват разни неща, какво да направя?“. Големия Рег беше на петдесет, тежеше сто и двайсет килограма барабар с шкембето си и носеше риза от мрежеста материя, която даваше простор на космите на гърдите му да излизат навън и да се къдрят като охлювчета. Не носеше сутиен, а трябваше. Косата му бе намазана с гел и стърчеше нагоре, а това му придаваше вид на злодей от най-новия анимационен филм, около врата му имаше златни ланци — много, десетина синджира. Широкото лице на Големия Рег, подчертано още повече от факта, че шоуто на Хестър бе заснето с висококачествена техника, бе нашарено с множество широки като кратери дупки — достатъчно на брой, за да затърсиш луноход по дясната му буза.

Тъжителката Майли Бадоунис бе поне две десетилетия по-млада от него и макар елитните агенции за модели да не си чупеха краката да я канят на снимки, тя си беше, ами да, хубавичка. Но така гореше от желание да има мъж до себе си, какъвто и да е той, че бе дала парите на Големия Рег, без да му задава излишни въпроси.

Големия Рег се бе развеждал два пъти, беше се разделил и с третата си жена, а днес с него бяха други две жени. И двете бяха облечени с еластични блузи с голи рамене, които започваха току от зърната на гърдите им, а нито една нямаше подходяща фигура за този вид облекло. Блузките им бяха тъй стегнати, че изтласкваха цялата им плът надолу, и то по такъв начин, че и двете приличаха на бурета.

— Вие — Хестър посочи бурето от дясната страна.

— Аз?

Не знам как, тъй като думата бе едносрична, ала по средата тя все пак успя да спука балонче от дъвката си.

— Да. Пристъпете напред. Какво правите тук?

— Ъ?

— Защо сте тук с господин Пийп?

— Ъ?

Уако, веселият пристав, запя: „Ако имах малко мозък…“ от мюзикъла „Магьосникът от Оз“. Хестър го стрелна с поглед.

— Съвсем навреме, Уако.

Уако млъкна.

Бурето отляво пристъпи напред.

— С цялото ми уважение към съда, Ваша Чест, присъстваме като приятелки на Големия Рег.

Хестър погледна към Големия Рег.

— Приятелки ли?

Големия Рег повдигна веждата си, сякаш да потвърди: „Правилно, приятелки“.

Хестър се наведе напред.

— Ще ви дам един съвет, дами. Ако този човек тук поработи сериозно, за да се образова и стане по-добър, един ден може и да се издигне до равнището на пълен несретник.

Големия Рег се обади:

— Хей, съдия!

— Спокойно, господин Пийп. — Тя не сваляше поглед от двете момичета. — Нямам представа какво сте се разбрали с него, дами, но знам едно: това не е начинът, по който можете да си отмъстите на татко. Вие двечките знаете ли какво означава думата „повлекана“?

Момичетата се смутиха.

— Ще ви помогна — продължаваше Хестър. — Вие двете сте повлекани.

Майли Бадоунис извика:

— Ха така, съдия, кажете им го в очите!

Хестър присви очи натам, откъдето идваше гласът.

— Госпожо Бадоунис, знаете ли какво е да се хвърлят камъни по стъклена къща?

— Ъ-ъ-ъ, не.

— Тогава млъкнете и слушайте. — Хестър отново се обърна към двете бурета. — Знаете ли определението за „повлекана“?

— Нещо като мръсница — обади се бурето отдясно.

— Да. И не. Мръсница е жена, която ходи с когото й падне. Докато повлекани наричат жени, които изобщо могат да докоснат мъж като Реджиналд Пийп. С една дума, госпожа Бадоунис с гордост тръгва по пътя, по който ще престане да е повлекана. И двете имате тази възможност. Моля ви да се възползвате от нея.

Нямаше да стане така. Хестър и преди се бе сблъсквала с подобни случаи. Тя се обърна към подсъдимия.

— Господин Пийп?

— Да, съдия.

— Ще споделя с вас какво ми казваше баба ми, като бях малка: „Не можеш да ходиш с две дини под една мишница“.

— Можеш, ако ги нагласиш правилно, съдия, хи-хи-хи!

Боже мой!

— Бих ви пояснила — продължаваше Хестър, — ала вие сте извън всяка класация. Бих ви нарекла плаващо водорасло, господин Пийп, но дали ще е справедливо по отношение на водораслото? Водораслите не нараняват никого, докато вие, който представлявате нещастно изключение от човешкия род, няма да оставите нищо след себе си освен празнота и разруха. О, да, и повлекани.

— Хей — Големия Рег разперва ръце с усмивка, — наранявате чувствата ми.

Да, каза си Хестър. Мъжки свят. Обърна се към пристава.

— За съжаление, госпожо Бадоунис, да си нещастно изключение от човешкия род, не е престъпление. Дали сте му пари. Нищо не доказва, че е било заем. Ако си бяхте разменили ролите — ако вие, грозникът, бяхте дали пари на привлекателна, макар и наивна млада жена — това изобщо нямаше да предизвика съдебно дирене. Намирам подсъдимия за невинен по обвинението. При това го намирам за отвратителен. Съдът се оттегля.

Големия Рег извика от радост.

— Хей, съдия, ако сте свободна…

Музикалната тема прозвуча отново, ала Хестър не й обърна внимание. Мобилният й телефон зазвъня. Щом зърна номера, откъдето идваше повикването, тя побърза да слезе от сцената, за да отговори.

— Къде си? — попита.

— Тъкмо спирам пред вкъщи — отвърна Ед Грейсън. — И както изглежда, канят се да ме арестуват.

— Отиде ли където ти бях казала? — попита Хестър.

— Отидох.

— Добре тогава. Използвай правото си на адвокат и не говори. Аз тръгвам.

Глава 8

Когато зърна мотоциклета на Попе — „Харли Дейвидсън“ — на алеята пред дома си, Уенди се изненада. Беше изтощена от разпита, да не говорим за срещата си с убийцата на съпруга си по-рано през деня и за другото убийство, станало пред очите й. Тя уморено подмина стария мотор на Попе, нашарен с избелели ваденки — американското знаме, знака за членство в Националната асоциация на притежателите на оръжие, логото на ветераните от войните. На лицето й грейна усмивка.

Отвори парадния вход.

— Попе?

Той тромаво се измъкна от кухнята.

— В хладилника няма бира.

— Така е, но знае ли човек кой може да го посети?

Той й се усмихна… Как да наречеш бащата на покойния си съпруг?… Бивш свекър?

— Правилно.

Попе прекоси стаята и я прегърна — силно и от сърце. Той леко ухаеше на кожа, пътища, цигари и, да, на бира. Нейният свекър — нека върви по дяволите думата „бивш“ имаше нещо космато в себе си, нещо мечешко, останало от Виетнамската война. Беше едър мъжага, сигурно имаше сто и трийсет килограма, дишаше трудно, посивелият му мустак с формата на велосипедно кормило бе пожълтял от тютюна.

— Чух, че си изгубила работата си — каза той.

— Кой ти каза?

Попе сви рамене. Уенди се замисли. Имаше само един отговор: Чарли.

— Затова ли дойде?

— Минавах наблизо и реших да се отбия. Къде е внукът ми?

— При един приятел. Ще се върне всеки момент.

Попе я огледа.

— Имаш вид на човек, който се намира в петия кръг на ада.

— Страшно си любезен!

— Искаш ли да ми разкажеш?

Тя искаше. Попе направи два коктейла. Седнаха на дивана и докато му разказваше за стрелбата, Уенди си даде сметка, колкото и трудно да й бе да си го признае, че й липсва присъствието на мъж около нея.

— Убит изнасилвач на деца — забеляза Попе. — Леле, колко ми е тъжно!

— Реагираш доста арогантно, не мислиш ли?

Попе вдигна рамене.

— Когато човек е прекрачил границата, не може да се върне назад. Впрочем виждаш ли се с някого?

— Колко леко преминаваш от една тема на друга!

— Не бягай от въпроса.

— Не, не се виждам.

Попе поклати глава.

— Какво?

— Човек има нужда от секс.

— Ще си го запиша.

— Говоря сериозно. Още си млада, момиче! Излез и си намери някого.

— Мислех, че вие, от дясното крило на националната асоциация, сте против извънбрачния секс.

— Не, не, само така си говорим, за да разчистим терена за собствените си подвизи.

Забележката му я накара да се усмихне.

— Умно.

Попе вдигна поглед към нея.

— Какво още не е наред?

Уенди нямаше намерение да го спомене, но думите сами излязоха от устата й.

— Получих две писма от Ариана Насброу — каза тя.

Мълчание.

Джон бе единственото дете на Попе. На Уенди може и да й беше много тежко, ала мъката на родител, изгубил детето си, беше нещо друго. Болката, изписана на лицето на Попе, бе нещо живо, тя дишаше с него. Никога не си отиваше.

— И какво искаше скъпата, незабравима Ариана? — попита той.

— Изкачва дванайсетте стъпала.

— Аха. И ти си едно от тях?

Уенди кимна с глава.

— Осмото или деветото, забравих кое точно.

Външната врата шумно се отвори и прекъсна разговора им. Чуха как Чарли се втурна в къщата — сигурно бе видял мотора на алеята отпред.

— Попе ли е тук?

— В кабинета сме, младежо.

Чарли тичешком влезе в стаята, широко усмихнат.

— Попе!

От дядовците и бабите му само Попе бе жив — родителите на Уенди бях починали преди раждането на Чарли, а майката на Джон, Роуз, си бе отишла от рак преди две години. Двамата мъже — Чарли бе все още дете, но вече беше по-висок от дядо си — се прегърнаха с обич. И двамата затвориха очи. Попе винаги затваряше очи, когато прегръщаше някого. Не таеше нищо в душата си. Докато им се любуваше, Уенди отново усети болезнената липса на мъж в живота си.

Когато се пуснаха, тя започна с обичайните въпроси:

— Как беше в училище?

— Тъпо.

Попе метна ръка на шията му.

— Имаш ли нещо против да се повозим с Чарли?

Тя се канеше да възрази, ала това щеше вече да е прекалено. По лицето на Чарли видя, че много го желае. Киселото изражение, характерно за възрастта му, бе изчезнало. Отново бе станал дете.

— Имаш ли още една каска? — попита тя Попе.

— Винаги нося две — отвърна Попе и повдигна едната си вежда срещу Чарли. — Може ли да знаеш кога ще попаднеш на маце, което държи на безопасността си?

— Не закъснявайте — каза Уенди. — О, и на излизане може би ще се вслушате в предупреждението ми.

— Предупреждение ли?

— Да не се захласвате много-много по дамите — уточни Уенди. — Да гледате пътя си и тъй нататък.

Попе и Чарли плеснаха дланите си една в друга.

— О, разбира се!

Мъже.

Тя ги изпрати до вратата, двамата с Попе отново се прегърнаха и тогава Уенди осъзна, че онова, което й липсва, е физическото присъствие на мъж, докосването, целувките и целият комфорт от този вид действия. Почака да види как звярът изръмжава и се втурва напред, после се обърна, за да си влезе у дома, но в същия миг някаква кола спря и паркира пред къщата.

Автомобилът й бе непознат. Уенди зачака. Вратата откъм седалката на шофьора се отвори и отвътре изскочи жена. Очите й бяха зачервени, а страните й бяха мокри от плач. Уенди тутакси я позна — Джена Уилър, бившата съпруга на Дан Мърсър.

Беше я видяла за първи път на сутринта след излъчването на епизода с Дан. Бе отишла в дома на Уилър, бе седнала на жълтия диван с яркосините цветя и се бе заслушала в думите на Джена, която защитаваше бившия си съпруг на висок глас, каквото и да й струваше това. Хората в този град — Джена живееше на по-малко от пет километра от дома на Уенди, а Чарли и дъщерята на Джена посещаваха едно и също училище — бяха разтърсени до дъното на душата си от станалото. Дан Мърсър бе прекарал известно време в дома на Уилър. Дори бе гледал децата на Джена от втория й съпруг. Как може, чудеха се съседите, една грижовна майка да пуска това чудовище в семейството си и как е възможно да го защитава сега, когато истината бе станала толкова очевидна?

— Вече знаеш — каза Уенди.

Джена кимна.

— Аз съм най-близкият му човек.

Двете жени стояха на малката веранда.

— Не знам какво да кажа, Джена.

— Била си там?

— Да.

— Ти ли го вкара в клопката?

— Моля?

— Добре ме чу.

— Не, Джена, не съм аз.

— Защо тогава си била там?

— Дан ме повика. Каза, че иска да се срещнем.

Джена не й повярва.

— С теб?

— Каза ми, че има нови доказателства за невинността си.

— Но съдията прекрати делото.

— Знам.

— Тогава защо…? — Джена замълча. — Какви бяха тези нови доказателства?

Уенди сви рамене, сякаш това обясняваше всичко, и може би имаше право. Слънцето беше залязло. Вечерта беше топла, но подухваше слаб ветрец.

— Имам още въпроси — каза Джена.

— В такъв случай няма ли да влезеш вътре?

Причините, поради които Уенди покани Джена в дома си, не бяха изцяло алтруистични. След като първоначалният шок от станалото пред очите й убийство бе отминал, на преден план излизаше репортерът в нея.

— Искаш ли чай или нещо друго?

Джена отхвърли предложението й.

— Все още не разбирам какво стана.

Уенди й разказа. Започна с телефонното обаждане на Дан и свърши с връщането си в караваната с шериф Уокър. Не се разпростря върху посещението на Ед Грейсън в дома й. Бе информирала Уокър, но в момента нямаше никакъв смисъл да раздухва огъня.

Джена я слушаше с насълзени очи. Щом Уенди приключи, Джена каза:

— И той просто застреля Дан?

— Да.

— Без да каже нищо?

— Не, нищо.

— Просто… — Джена се огледа, сякаш търсеше помощ. — Как може човек да стори такова нещо на друг човек?

Уенди знаеше отговора на този въпрос, ала не каза нищо.

— Ти го видя, нали? Говоря за Ед Грейсън. И можеш да потвърдиш самоличността му пред полицията?

— Беше със скиорски очила. Но да, мисля, че беше Грейсън.

— Мислиш?

— Маска, Джена. Носеше маска.

— И не видя лицето му?

— Не го видях.

— Тогава как го позна?

— По часовника. По ръста, структурата на тялото му. По начина, по който се държеше.

Джена свъси вежди.

— Мислиш ли, че показанията ти ще издържат в съда?

— Не знам.

— Полицията го е задържала, знаеш ли?

Уенди не знаеше, но пак не каза нищо. Джена отново се разплака. Уенди нямаше представа какво да направи. Утешителните думи в случая бяха излишни. Тя зачака.

— Ами Дан? — попита Джена. — Видя ли му лицето?

— Моля?

— Когато отиде, забеляза ли какво му бяха направили на лицето?

— Имаш предвид контузиите? Да, видях ги.

— Здравата са го набили.

— Кой?

— Дан се мъчеше да избяга. Където и да отидеше, съседите разбираха и го прогонваха. Имаше заплахи по телефона, графити и, ами да, побоища. Беше ужасно. Скрива се някъде, а някой все го намира.

— Кой го преби този път? — попита Уенди.

Джена вдигна очи и срещна погледа на Уенди.

— Животът му се бе превърнал в истински ад.

— Опитваш се да ми го вмениш като вина ли?

— Нима си мислиш, че си безукорна?

— Не съм искала да го пребият.

— Не, само искаше да го хвърлят в затвора.

— Нима очакваш да ти се извиня за това?

— Ти си репортерка, Уенди. Не си длъжна да бъдеш нито съдия, нито съдебен заседател. Но щом като вече си спасила историята, мислиш ли, че оттеглянето на обвиненията би било от значение? Нима очакваш Дан просто да се върне към предишния си живот, към какъвто и да е начин на живот оттук нататък?

— Аз само огласих случилото се.

— Това са глупости и ти го знаеш. Историята бе раздухана от теб. Ти му устрои капан.

— Дан Мърсър започна да флиртува с малолетна… — Уенди млъкна. Нямаше смисъл да го преразказва. И двете знаеха случая. Тази жена, колкото и наивна да изглеждаше, бе в траур. Нека скърби необезпокоявана.

— Свършихме ли? — попита Уенди.

— Той не го е направил.

Уенди не си направи труда да отговори.

— Живяла съм с него четири години. Бях омъжена за този човек.

— И се разведе.

— Какво от това?

Уенди сви рамене.

— Защо?

— Половината бракове в тази страна завършват с развод.

— Защо и твоят свърши така?

Джена поклати глава.

— Какво? Нима си мислиш, че съм разбрала, че е педофил?

— Така ли стана?

— Той е кръстник на дъщеря ми. Той гледа децата, когато ме няма. Те го наричат „чичо Дан“.

— Добре. Имате специални отношения. Защо тогава се разведохте?

— Така решихме.

— Аха. Разлюби ли го?

Джена не отговори веднага, обмисляше отговора си.

— Всъщност не.

— Тогава? Виж, знам, че няма да искаш да си го признаеш, но може би си усетила, че нещо с него не е съвсем наред?

— Не беше това.

— Тогава какво?

— В душата на Дан имаше кътче, до което не можех да достигна. И преди да кажеш нещо, ще уточня: не, това не беше сексуално отклонение. Дан е имал трудно детство. От малък останал сирак и са го прехвърляли от семейство на семейство…

Гласът й заглъхна. Уенди пак бе изпуснала очевидното. Сирак. Приемни семейства. Вероятно насилие. Ако проследиш миналото на някой педофил, винаги ще откриеш нещо подобно. Тя чакаше.

— Знам какво си мислиш. Но грешиш.

— Защо? Защото си го познавала много добре?

— Да. Но не само затова.

— Какво тогава?

— Винаги ставаше така… Не знам как да се изразя. В колежа се е случило нещо. Нали знаеш, че е учил в „Принстън“?

— Знам.

— Горкото сираче работи усърдно и успява да влезе в Бръшляновата лига.

— Да, и?

Джена млъкна, срещна погледа й.

— Какво?

— Длъжна си му.

Уенди не каза нищо.

— Каквото и да си мислиш — каза Джена, — каквато и да е истината в случая, едно е сигурно.

— И то е?

— Че всъщност си го убила.

Мълчание.

— Вероятно си направила и нещо повече от това. В съда адвокатът му те обърка. Дан щеше да бъде освободен. И това сигурно те е разстроило.

— Не навлизай в тези води, Джена.

— Че защо? Ти беше ядосана. Почувства, че делото тръгва в друга посока. После си се срещнала с Дан и внезапно, съвсем случайно, идва Ед Грейсън. Ще трябва да те привлекат най-малкото като съучастничка. Може пък да са устроили клопката тъкмо за теб.

Тя млъкна. Уенди чакаше. После:

— Няма да кажеш: „Както и за Дан“, нали?

Джена сви рамене.

— Страхотно съвпадение.

— Мисля, че е време да си ходиш, Джена.

— Може би си права.

Двете жени се отправиха към вратата. Джена каза:

— Имам още един въпрос.

— Давай.

— Дан ти е казал къде е, нали така? Имам предвид, че тъкмо затова си се озовала в караваната?

— Правилно.

— Ти ли каза на Ед Грейсън къде е Дан?

— Не.

— Как тогава се е озовал там — на същото това място?

Уенди се поколеба и отвърна:

— Не знам. Предполагам, че ме е проследил.

— От къде на къде?

Уенди нямаше отговор на този въпрос. Спомни си, че бе погледнала в огледалото за обратно виждане, докато караше по онези пусти пътища. Нямаше други автомобили.

Как Ед Грейсън бе открил Дан Мърсър?

— Виждаш ли? Най-логичният отговор тук е, че ти си му помогнала.

— Не съм.

— Правилно. Но какво ще стане, ако никой не ти повярва? — попита Джена.

После се обърна и си тръгна. Въпросът й увисна във въздуха. Уенди я гледаше как потегля с автомобила си. Тъкмо се обръщаше да си влезе в къщата, когато нещо я накара да спре.

Гумата на колата й. Издишаше. Нали Ед Грейсън й го бе казал?

Тя изтича до автомобила. Гумата беше наред. Наведе се и опипа с ръка задната броня. Пръстови отпечатъци, досети се тя. В бързината бе забравила за тях. Отдръпна ръка, клекна и се наведе, за да огледа.

Нищо.

Нямаше избор. Легна на земята по гръб, както правеха автомонтьорите. На алеята бе монтирала устройство, което улавяше всяко движение. То излъчваше достатъчно светлина. Тя се отпусна върху насмолената повърхност под автомобила. Не влезе много навътре. Съвсем малко. И точно там тя го забеляза. Беше с размери на кибритена кутийка. Беше прикрепено с помощта на магнит. Това обясняваше доста неща.

Ед Грейсън не се бе навел, за да провери задната гума. Целта му е била да постави под бронята устройство за проследяване.

Глава 9

— Клиентът ви иска ли да даде показания?

Хестър Кримстийн, която седеше в стаята за разпити в полицейското управление на област Съсекс заедно с Ед Грейсън, един огромен шериф на име Мики Уокър и младо ченге, което се казваше Том Стантън, отговори:

— Не ме разбирайте погрешно, но това е смешно.

— Радвам се, че се забавлявате.

— Забавно ми е. Наистина. Този арест е смехотворен.

— Вашият клиент не е под арест — отвърна Уокър. — Просто си бъбрехме.

— Водехте най-обикновен разговор, така ли? Колко хубаво! И въпреки това издадохте заповед за обиск на дома и колата му, така ли е?

— Така е.

Хестър кимна с глава.

— Добре, супер. Ето, преди да сме започнали — и тя му подаде лист хартия и писалка през масата.

— Какво е това? — попита Уокър.

— Бих искала да запишете имената си, званията, адресите на полицейските участъци, където работите, домашните си адреси, телефонните си номера, както и всичко онова, което би ми било от полза, за да ви се доставят призовките, с които ще ви призовем в съдебната зала, за да отговаряте за неправомерния арест.

— Вече ви казах. Никой не е арестуван.

— А пък аз ви го заявих съвсем ясно: и все пак сте издали заповед за обиск.

— Мисля, че клиентът ви иска да даде показания.

— Така ли?

— Разполагаме със свидетел, който е видял клиента ви да екзекутира човек — каза Уокър.

Ед Грейсън отвори уста, ала Хестър Кримстийн постави ръка върху неговата и го накара да замълчи.

— Не казвай нищо.

— Надежден свидетел.

— И вашият надежден свидетел е видял моя клиент да екзекутира — каква впечатляваща дума! — не да убива или да застрелва, а да екзекутира човек?

— Точно така.

Хестър се усмихна мило.

— В такъв случай, имате ли нещо против да направим още една стъпка, шерифе?

— Още една стъпка?

— Да. Първо, кой е този човек? Кой е жертвата на тази екзекуция?

— Дан Мърсър.

— Педофилът?

— Няма значение кой или какъв е бил. При това обвиненията срещу него бяха свалени.

— Е, последното е истина. Вашето управление провали делото. Но няма значение. Стъпка по стъпка. Първата: твърдите, че Дан Мърсър е бил екзекутиран.

— Правилно.

— Втора стъпка: къде е трупът?

Мълчание.

— Имаш проблеми с ушите ли, великане? Трупът. Искам собствена медицинска експертиза.

— Не хитрувай, Хестър. Знаеш, че още не е открит.

— Не е открит ли? — Хестър се престори на шокирана. — Е, тогава може би ще ми кажете какви доказателства имате за смъртта на Дан Мърсър? Почакайте, няма значение. Малко като че ли избързвам. Нямате труп, права ли съм?

— Още нямаме.

— Добре, чудесно. Следващата стъпка. Вие твърдите, че Дан Мърсър е бил екзекутиран, въпреки че не разполагате с трупа му?

— Да.

— Предполагам, че е използвано някакво оръжие? Може ли да го изследваме, моля?

Отново мълчание.

Хестър вдигна ръка към ухото си.

— Ало?

— Още не сме го намерили — отвърна Уокър.

— И оръжието ли липсва?

— Липсва.

— Няма труп, няма оръжие. — Хестър разпери ръце встрани и се ухили. — Сега разбрахте ли какво имам предвид, като ви казвам, че това е смехотворно?

— Надявахме се, че клиентът ви ще даде показания.

— На каква тема? Слънчевата енергия и нейната роля в двайсет и първи век? Чакайте, има още. Споменахме за трупа и за оръжието. Не пропускаме ли нещо? Ами да! Свидетеля.

Мълчание.

— Вашият свидетел е видял как моят клиент екзекутира Дан Мърсър, така ли е?

— Така.

— Видял ли го е в лице?

Друга пауза.

Хестър отново постави ръка на ухото си.

— Хайде, великане. Кажи.

— Носел е маска.

— Извинете?

— Носел е маска.

— И маската е скривала лицето му?

— Така каза, да.

— Но все пак е идентифицирал клиента ми — как?

— По часовника му.

— По часовника ли?

Уокър се прокашля.

— Както и по ръста и конструкцията на тялото му.

— Метър и осемдесет. О, и този тъй рядко срещан „Таймекс“. Знаете ли защо престанах да се усмихвам, шериф Уокър?

— Сигурен съм, че ще ни кажете.

— Престанах да се усмихвам, защото така е много по-лесно. Знаете ли колко получавам на час? За тези пари заслужавам нещо повече. Това е просто обидно. Все едно да уцелиш неподвижна мишена. Не искам да знам с какво не разполагате. Държа да чуя с какво разполагате.

Тя чакаше. Досега Уокър й бе казал само онова, което те вече знаеха. Това бе единствената причина, поради която Кримстийн бе още тук. Искаше да разбере какво имаха налице.

— Надяваме се, че клиентът ви ще направи изявление — повтори Уокър.

— Няма, ако разполагате само с това.

— Не е така.

Пауза.

— Искате барабаните да бият, за да ни го съобщите ли? — попита Хестър.

— Имаме и веществени доказателства, които свързват клиента ви и с Дан Мърсър, и със сцената на местопрестъплението.

— Боже мой! Ами казвайте де!

— Разбирате, че това са предварителни тестове. През идните няколко седмици ще разполагаме с повече подробности. Но все пак имаме пълна представа какво ще покажат веществените доказателства. Затова държим клиента ви тук. За да ни помогне да си обясним докъде е замесен в това. Да започнем да действаме.

— Похвално.

— В караваната открихме кръв. Открихме капки кръв и в автомобила на господин Грейсън. Пълният ДНК анализ ще отнеме време, но предварителните тестове показват съвпадение. Което ще рече, че кръвта от мястото, където според нашия свидетел е бил застрелян господин Мърсър, е същата, която открихме в автомобила на вашия клиент. Изследвахме кръвната група. Нулева, отрицателна, групата на господин Мърсър. В нея имаше и влакна от килима. Ще пропусна подробностите, но ще заявя, че същите влакна бяха открити и в караваната, наета от господин Мърсър, както и в колата на вашия клиент. Същите влакна са забелязани по подметките на маратонките на клиента ви. Накрая направихме тест за наличие на барутни остатъци. Открихме такива следи по ръцете на вашия клиент. Стрелял е с огнестрелно оръжие.

Хестър седеше и го гледаше втренчено. Уокър отвърна на погледа й.

— Госпожо Кримстийн?

— Чакам да свършите. Защото не може да разполагате единствено с това.

Уокър не каза нищо.

Хестър се обърна към Ед Грейсън:

— Хайде. Тръгваме си.

— И няма да отговорите? — попита Уокър.

— На какво да отговорим? Клиентът ми е пенсиониран федерален съдия. Господин Грейсън е женен мъж, един от стълбовете, на които се крепи обществото, няма криминално досие… и въпреки всичко вие ни губите времето с глупости. В най-добрия случай — казвам в най-най-добрия случай, ако резултатите са такива, каквито очаквате и вие, а аз не направя на пух и прах всичките ви тъй наречени веществени доказателства с помощта на моите експерти, ако не ви обвиня в замърсяване на доказателствата и в некомпетентност — ако всичко това протече идеално за вас, в което силно се съмнявам, вие бихте могли, казвам бихте могли да докажете връзка между моя клиент и Дан Мърсър. Точка, край. Но това е смехотворно. Без труп, без оръжието на убийството, без свидетел, който със сигурност да идентифицира клиента ми като извършител. Дори не разполагате с доказателство, че е извършено престъпление, какво остава за някаква връзка между него и клиента ми.

Уокър се облегна назад и столът изскърца под тежестта му.

— И така, можете ли да обясните наличието на влакна и кръв в автомобила на вашия клиент?

— Няма нужда да го правя, нали?

— Помислих си, че може би ще проявите желание да ни помогнете. Да изчистите името на клиента си веднъж и завинаги.

— Ще ви кажа какво ще направя.

Хестър написа набързо някакъв телефонен номер и му го подаде.

— Какво е това?

— Телефонен номер.

— Виждам. Чий?

— На клуба по стрелба.

Уокър я погледна. И последната розовина се стопи от лицето му.

— Обадете им се — насърчи го Хестър. — Точно днес следобед клиентът ми беше там, само час преди да го приберете. Стреляше по мишени. — Хестър направи движение с кутрето си. — Сбогом на пробата за барутни остатъци по пръстите.

Ченето на Уокър увисна. Погледна към Стантън, помъчи се да възвърне самообладанието си.

— Колко удобно!

— Едва ли. Господин Грейсън е пенсиониран федерален съдия, забравихте ли? Често ходи да стреля. Свършихме ли с това?

— Никакво изявление?

— Не яжте червен сняг. Това е нашето изявление. Хайде, Ед.

Хестър и Ед Грейсън станаха.

— Ще продължим да търсим, госпожо Кримстийн. Трябва да бъдете сигурни. Имаме време. Ще проследим господин Грейсън стъпка по стъпка. Ще открием и трупа, и оръжието на престъплението. Аз разбирам защо го е направил. Но никой не може да изпълнява ролята на екзекутор. Така че ще има дело. Няма грешка.

— Може ли да говоря откровено, шериф Уокър?

— Разбира се.

Хестър хвърли поглед към камерата над главата му.

— Изключете камерата.

Уокър погледна назад, кимна с глава и червената светлина изгасна.

Хестър опря пестници в масата и се наведе напред. Нямаше нужда да се навежда кой знае колко. Дори седнал, Уокър бе висок почти колкото нея.

— Дори да откриете трупа, оръжието и каквото и да е онова, другото, което търсите, дори да покажете на живо как клиентът ми застрелва изнасилвача на деца на стадиона пред осемдесетхилядна публика, знайте, че ще го освободя за има-няма десет минути.

Тя се обърна. Ед Грейсън вече беше отворил вратата.

— Приятен ден — пожела им Хестър.

В десет вечерта Чарли изпрати съобщение на Уенди:

Тя се усмихна. По този начин той я информираше, че се чувства отлично. Чарли бе доста приятен за общуване.

Отговори:

Чарли:

Усмихна се и домашният телефон звънна. Шериф Уокър връщаше обаждането й.

— Открих нещо в автомобила си — каза тя.

— Какво?

— Устройство за проследяване. Мисля, че го е поставил Ед Грейсън.

— Аз съм наблизо — отвърна той. — Знам, че е късно, но ще имате ли нещо против, ако погледна колата ви още сега?

— Не, удобно е.

— Дайте ми пет минути.

Тя го посрещна отвън при колата си. Уокър се наведе, докато Уенди му припомняше за посещението на Ед Грейсън, като този път добави на пръв поглед незначителната подробност, че е проверил задната й гума. Той забеляза устройството и кимна с глава. Отне му една-две секунди, за да се изправи.

— Ще изпратя хора да направят снимки и да го отстранят.

— Чух, че сте арестували Ед Грейсън.

— Кой ви осведоми?

— Бившата съпруга на Мърсър, Джена Уилър.

— Сгрешила е. Задържахме го за разпит. Не сме го арестували.

— Още ли е при вас?

— Не, освободихме го и той си тръгна.

— И сега?

Уокър се прокашля.

— Сега продължаваме разследването.

— Леле, колко официално звучи!

— Вие сте журналистка.

— Вече не съм, но както и да е. Нека разговаряме неофициално.

— Неофициално нямаме казус. Нямаме труп. Нямаме оръжието на престъплението. Имаме един свидетел — това сте вие — който не е видял лицето на стрелеца, така че не може да го идентифицира със сигурност.

— Пълни глупости!

— Как така?

— Ако Дан Мърсър бе знаменитост, а не заподозрян в педофилия…

— Да, и ако аз сваля шейсет кила и стана бял и красив, някой ще ме сбърка с Хю Джакман7. Но истината е, че докато не открием оръжието, нямаме казус.

— Предавате ли се?

— Не. Но шефовете ми не се интересуват от случая. Както днес ми напомниха и шефът, и адвокатът на противната страна, всъщност обвиняваме пенсиониран федерален съдия, чийто син е бил сексуално насилен от жертвата.

— А това не е благоприятно за нечия политическа кариера.

— Погледнато откъм циничната страна, така е — забеляза Уокър.

— А каква е другата страна?

— Страната на реалния свят. Финансите ни са ограничени. Мой колега, стар полицай на име Франк Тремънт, продължава да търси отвлеченото момиче Хейли Макуейд, но след толкова дълго време… е, всичко опира до пари, нали? Така че ще трябва да прехвърлим средствата от онзи случай към казуса, в който търсим справедливост за незаслужаващата справедливост отрепка, и второ — към казуса, който е невъзможно да спечелим, тъй като никой съдебен заседател няма да отсъди в полза на обвинението.

— Пак ще попитам: предавате ли се?

— Не съвсем. Смятам да проследя стъпките му една по една, да разбера къде е живял Мърсър.

— Не е ли живял в караваната?

— Не. Разговарях с адвоката му и с бившата му жена. Мърсър доста се е местил — мисля, че не му е било удобно да се установи никъде. Както и да е, тази сутрин той е освободил и караваната. Там той няма нещо, няма дори чифт бельо за смяна.

Уенди направи физиономия.

— И какво очаквате да научите, когато откриете къде е живял?

— Да бъда проклет, ако знам.

— Нещо друго?

— Ще се опитам да проследя устройството на колата ви, но не вярвам това да ни отведе донякъде. Дори да сме големи късметлии и да докажем, че е принадлежало на Ед Грейсън, това само ще докаже, че те е следил. Ще имаме още много работа.

— Трябва да откриете трупа — каза тя.

— Да, това е от първостепенно значение. Ще трябва да проследя в обратна последователност пътя на автомобила на Грейсън и ми си струва, че тогава бих получил някаква, макар и бегла представа. Знаем, че два часа след като е излязъл от караваната, Грейсън е спрял на едно стрелбище.

— Шегувате се.

— И моята реакция беше същата. Но всъщност това е много хитър ход. Има свидетели, които са го видели да стреля с пистолет по мишена; така се обезсмисля пробата, която взехме за остатъци от барут по пръстите му. Проверихме оръжието, което е носил със себе си на стрелбището, и никак не се изненадахме, когато гилзите не съвпаднаха с онези, които намерихме при караваната.

— Леле! Грейсън е съобразил да отиде на стрелбището, за да компрометира резултатите от пробата ви?

— Той е пенсиониран федерален съдия. Знае какво прави. Помислете си. Носел е маска — скиорски очила, отървал се е от трупа, изхвърлил е оръжието, замърсил е пробата за остатъци от барут по ръцете и е наел Хестър Кримстийн. Разбирате ли какво имам насреща си?

— Разбирам.

— Знаем, че Грейсън е изхвърлил трупа някъде по пътя, но оттогава са изминали часове, а по пътя има много пустеещи места.

— И не разполагате с достатъчно хора, за да ги претърсят?

— Както казах, не става въпрос за изчезнало момиче. Говорим за трупа на педофил. И ако Грейсън си е направил добре сметката — а досега всичко говори в полза на това — той може да е изкопал гроба още преди да убие Мърсър. Възможно е никога да не го открием.

Уенди извърна поглед и поклати глава.

— Какво?

— Била съм му подръка. Грейсън се опита да ме привлече на своя страна. Когато не успя, просто ме е проследил и така е стигнал право при Мърсър.

— Вие не сте виновна.

— Това няма никакво значение. Не обичам да ме използват.

Уокър мълчеше.

— Много глупав завършек — забеляза Уенди.

— Някои биха казали, че е доста чист.

— Как така?

— Педофилът е избегнал съдебната ни система, но не и справедливостта. Звучи почти като библейска истина.

Уенди поклати глава.

— Някъде нещо не е наред.

— В коя част?

Тя запази отговора за себе си. Но той гласеше: във всичко. Сякаш бившата жена на Мърсър бе права. Сякаш нещо важно в цялата история бе понамирисвало от самото начало. Сякаш още тогава тя е трябвало да послуша женската си интуиция, усета си или каквото го наричат там.

Внезапно се почувства така, сякаш е помогнала на някого да убие невинен човек.

— Намерете го — промълви Уенди. — Какъвто и да е Мърсър, дължите му го.

— Ще се опитам. Но разберете, този казус никога няма да е приоритетен.

Глава 10

Ала Уокър допускаше трагична грешка.

Уенди нямаше да научи за ужасяващата находка до сутринта, когато събитието се превърна в гвоздея на новините по всички медии. Попе и Чарли още спяха, а в ушите й звучаха думите на Джена за „Принстън“, така че Уенди реши да започне свое лично разследване. Първо: да проучи Фил Търнбул, съквартиранта на Дан Мърсър в колежа. Време е, реши тя, да се поровя сериозно в миналото на Дан. Съквартирантът му й се стори добро начало.

Но в мига, в който Уенди влезе в кафенето „Старбъкс“ в Енгълууд, щата Ню Джърси, двама служители на закона в област Съсекс — Уокър и младият му заместник Том Стантън, се намираха на стотина километра от нея, в Нюарк, и търсеха стая 204 в съмнителен хотел с името „Луксозните петзвездни апартаменти на Фреди“. Развъдник на бълхи. Фреди сигурно е имал развито чувство за хумор, каза си Уокър, защото хотелът не бе нито едно от трите — нито луксозен, нито петзвезден, да не говорим, че в него нямаше нито един апартамент.

Уокър бе работил усърдно в опитите си да проучи подробно живота на Дан Мърсър през последните две седмици. Добра се до съвсем малко факти. Дан Мърсър се бе обадил от мобилния си телефон само на трима души: на адвоката си Флеър Хикъри, на бившата си съпруга Джена Уилър, а предишния ден бе позвънил на репортерката Уенди Тайнс. Флеър не бе попитал клиента си къде е отседнал — колкото по-малко знае, толкова по-добре. Джена не знаеше къде е. Уенди, да, дотогава тя не е била в контакт с него.

Но следите му лесно можеха да се открият. Дан Мърсър се е криел, така е, но според адвоката му и бившата му жена той е бягал не от служителите на закона, а от „свръхзагрижени“ граждани и квазибдителни очи. Никой не желаеше да има злодей за съсед. И той се местеше от хотел на хотел, като обикновено плащаше в брой от парите, които бе изтеглил от близкия банкомат. Поради висящото си дело Мърсър не можеше да напусне щата.

Шейсет дни по-рано той се бе регистрирал в „Мотел 6“ в Уайлдууд. Оттогава бе останал за три дни в „Корт Менър Ин“ във Форт Лий, после във „Феър Мотел“ в Рамзи и за последно Мърсър бе отседнал в „Луксозните петзвездни апартаменти на Фреди“ в центъра на Нюарк, стая 204.

Прозорецът му гледаше към приют с прякор „Пристана“ (като „Последният пристан“), където Дан Мърсър бе работил някога. Интересно място, където да завършиш живота си. Управителят не бе виждал Мърсър през последните два дни, но пък, както обясни той, клиентите отсядали там не за да бъдат забелязвани.

— Да видим какво можем да открием — предложи Уокър.

Стантън кимна с глава.

— Съгласен.

Уокър продължи:

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Нямам.

— Никой не пожела да работи с мен по случая. Всички си мислят: колко хубаво, че се отървахме от тази отрепка.

Стантън кимна с глава.

— Аз сам пожелах да работя с вас.

— Така е.

— Искате да знаете защо?

— Да.

Стантън затвори горното чекмедже и отвори следващото по ред.

— Може би съм още млад и неопитен. Но законът изчисти името му. Точка, край. На когото не му харесва, да промени закона. Ние, служителите на закона, трябва да сме обективни. Ако ограничението на скоростта е 80 км в час и ти си кажеш, а, не, няма да го глобя, докато не стигне до 90, тогава промени закона на 90. И обратно. Спазвайки наредбите, съдията освободи Дан Мърсър. Ако не ви харесва, променете закона. Не насилвайте правилата. Променете ги по законен път.

Уокър се усмихна.

— Нов си още.

Стантън сви рамене и продължи да тършува из дрехите.

— Предполагам, че има и още нещо.

— И аз така си мислех. Продължавай, слушам те.

— Имам по-голям брат, казва се Пийт. Страхотно момче, голям спортист. Беше в екипа на „Бъфало Билс“ цели две години. Непробиваема защита.

— Така.

— И в началото на третия си сезон Пийт отива на лагер. Това е моята година, мисли си той. Движеше се и тренираше като безумен и имаше реални шансове да се класира. Двайсет и шест годишен е и играе за „Бъфало“. Една нощ излиза и се среща с едно момиче в „Бениган“. Нали знаеш, веригата ресторанти.

— Знам ги.

— Така. Пийт си поръчва крилца, а мижавото маце в ресторанта му се умилква и пита дали може да си вземе едно. Той й разрешава, разбира се. Тя започва да театралничи, докато яде. Нали се сещаш какво имам предвид? Използва прекомерно много езика си, при това носи от онези еластични блузи с разголени рамене, които те молят да ги гледаш жадно. Съвършена кокетка. Двамата започват да флиртуват. Тя сяда на масата му. Едното води до другото, Пийт я завежда у дома си и й дава онова, което тя очаква.

Стантън прави жест с ръка, за да онагледи какво е очаквала, в случай че не е станало ясно.

— Оказва се, че момичето е петнайсетгодишно. Второкурсничка в гимназията, но нима изглежда на толкова? Нали знаете как се обличат гимназистките в наши дни? Нагласила се е така, сякаш сервира напитки в някой бар, и току-що ги е сервирала, ако разбираш какво имам предвид.

Стантън погледна към Уокър и зачака. Уокър вметна, за да поддържа разговора:

— Знам какво имаш предвид.

— И така, бащата на момичето разбира. Побеснява, започва да крещи, че Пийт е съблазнил малкото му момиченце, макар че тя е съблазнителката. Така че Пийт е обвинен в изнасилване. Системата е безмилостна. Системата, която обичам. Разбирам. Такъв е законът. Сега Пийт е дамгосан като сексуален насилник, педофил и всичко останало. Ето това е смешното. Брат ми е съвестен гражданин с тежест, добро момче е, а нито един отбор не иска да има нещо общо с него. Може би този Дан Мърсър, ами, може да е било нещо като клопка, нали? Може би не е толкова сигурно, че е педофил. Невинен е до доказване на противното.

Уокър извърна глава, защото не искаше да признае, че вероятно Стантън е прав. През живота си поддържаш контакти с толкова много хора, без всъщност да го желаеш. Иска ти се да подредиш хората в строго определени категории — или в графата чудовища, или в графата ангели, ала никога не се получава така. Всичко е много по-сложно и от това ти се гади. Къде-къде по-лесно е да работиш с крайности.

Том Стантън се наведе да погледне под леглото и Уокър се опита да се съсредоточи. Може би в момента бе по-добре да приема нещата в черно-белия им спектър и да стои настрана от относителността на моралните оценки. Изчезнал бе един човек, може би е мъртъв. Намери го. Това е всичко. Няма значение кой е той, нито какво е сторил. Просто го намери.

Уокър отиде да огледа банята. Паста и четка за зъби, самобръсначка, крем за бръснене, дезодорант. Прекрасни неща.

От другата стая Стантън извика:

— Бинго!

— Какво има?

— Под леглото. Открих мобилния му телефон.

На Уокър му се щеше да изкрещи: „Браво!“, ала не го направи.

Тъй като знаеше номера му, Уокър използва клетъчната триангулация и вече знаеше, че последното обаждане от телефона на Мърсър бе направено някъде на шосе №15 малко преди убийството, на около пет километра от караваната и поне на един час с кола от тази стая.

Защо тогава мобилният е в стаята?

Нямаше много време за мислене. Той чу тихия глас на Стантън почти като шепот:

— О, не…

Тонът му го накара да потръпне.

— Какво?

— Боже мой…

Уокър побърза да се върна в стаята.

— Какво има? Какво е станало?

Стантън държеше телефона в ръка. Беше пребледнял. Взираше се в образа на екранчето. Уокър виждаше телефона в светлорозовия калъф.

Това беше айфон. Той имаше същия модел.

— Какво?

Екранът на айфона потъмня. Стантън не каза нищо. Вдигна го нагоре и натисна бутона. Екранът светна. Уокър направи крачка напред и погледна.

Сърцето му се сви.

На осветения екран на айфона видя семейна снимка. Направена по време на ваканцията. Четирима души — три деца и един възрастен — радостно се смееха. В центъра на снимката се виждаше Мики Маус. Вдясно от него, усмихната най-широко от всички, бе изчезналото момиче Хейли Макуейд.

Глава 11

Уенди отиде в дома на съквартиранта на Мърсър от колежа — Фил Търнбол. След като завършил „Принстън“, Търнбол се качил на експресния влак право за Уолстрийт и големите финанси. Сега живееше в изисканата част на Енгълууд.

Когато по телевизията се излъчи епизодът с Дан от поредицата „Клопка“, тя се бе опитала да се свърже с Търнбол. Но той бе отказал всякакви изяви. И тя го бе оставила. Може би сега, когато Мърсър е мъртъв, Фил Търнбол ще е по-сговорчив, кой знае?

Госпожа Търнбол — Уенди не чу първото й име — вдигна слушалката. Уенди обясни коя е.

— Знам, че съпругът ви ми отказа веднъж, но, повярвайте, този път непременно ще иска да чуе онова, което имам да му съобщя.

— В момента го няма.

— Как мога да се свържа с него?

Тя се двоумеше.

— Много е важно, госпожо Търнбол.

— Той е на среща.

— В офиса си в Манхатън ли? Имам адреса му от старите си записки…

— „Старбъкс“.

— Извинете?

— Срещата. Не е каквото си мислите. В „Старбъкс“ е.

Уенди намери място за паркиране пред „Баумгарт“ — ресторант, който често бе посещавала — и се отправи към кафене „Старбъкс“, от което я деляха четири големи магазина. Госпожа Търнбол й бе обяснила, че поради икономическата криза Фил бе спрял да работи. Срещата му, тази, на която беше в момента, всъщност представляваше сбирка на бивши високопоставени служители — групата бе основана от Фил и се наричаше Клуб на бащите. Госпожа Търнбол й бе казала, че клубът е способ, чрез който тези внезапно останали без работа мъже да „се справят, като се обединят по време на тежките изпитания“, ала без да ще, Уенди долови саркастични нотки в гласа й. А може би това бе отклик на собствените й мисли? Докато се наслаждаваха на петдоларовата си чаша кафе, групата кръвопийци, високоплатени и високопоставени юпита8 се оплакваха от състоянието на икономиката, която самите те бяха сринали, защото я бяха смукали като истински паразити.

Абе време да минава.

Тя влезе в „Старбъкс“ и откри Фил Търнбол в десния ъгъл на кафенето. Носеше току-що изгладен делови костюм и се бе сгушил на една маса заедно с още трима мъже. Единият бе облечен в бял екип за тенис и въртеше в ръце ракетата си, сякаш чакаше сервиса на Федерер. Другият бе с бебешко кенгуру през раменете, в което имаше… бебе. Той леко се полюшваше насам-натам, несъмнено за да бави бебето и да го накара да мълчи. Четвъртият на масата, онзи, когото останалите внимателно слушаха, бе нахлузил доста широка за главата си бейзболна шапка, чиято козирка бе леко вдигната нагоре и извита надясно.

— Не ви ли харесва? — питаше Шапко Килнат.

Тя се приближи и видя, че Шапко Килнат прилича на Джей Зед9 — ако Джей Зед внезапно се състари с десет години, но без да се развие — че той бе просто едно бледолико копеле, което се мъчи да изглежда като Джей Зед.

— Не, не, Флай, не ме разбирай погрешно — възрази онзи в белия екип. — Имаш основание. Напълно.

Уенди се намръщи. Основание ли?

— Но — и това е само предположение, аз не мисля, че действа. Ами люшкащите се палета и всичко останало?

— Хм. Твърде живописно?

— Може би.

— Защото трябва да съм там, разбираш ли какво казвам? Довечера в Бленд. „Микрофонът е ваш.“ Трябва. Не може да стане просто така.

— Чувам те, Флай, добре те чувам. Довечера ще успееш, не се тревожи. Но огърлица? — Тенис Бели разпери ръце. — Просто не пасва на тематиката. Трябва ти друга препоръка. Кучетата не носят огърлици, прав ли съм?

Присъстващите около масата изразиха съгласие под носа си.

Неосъщественият Джей Зед — Флай? — забеляза приближаването на Уенди. Наведе глава.

— Запиши си. Точно в пет.

Всички се обърнаха към нея. Като изключим Фил, тя едва ли е очаквала подобно посрещане. Трябваше да се досети и да накара госпожа Търнбол да й разкаже за тази страхотна групичка, съставена от бивши величия.

— Чакай — обади се мъжът в белия тенис екип. — Аз те познавам. Новините по Ен Ти Си. Уенди някоя си, нали?

— Да, Уенди Тайнс.

Всички се усмихнаха, с изключение на Фил Търнбол.

— Дошла си да отразиш появата на Флай довечера ли?

Точно сега, помисли си Уенди, един материал за тези хора би бил страхотна идея.

— Може би по-късно и това ще стане — отвърна тя. — Но сега съм дошла да видя Фил.

— Нямам какво да ти кажа.

— Не си длъжен да кажеш и дума. Хайде. Трябва да поговорим на четири очи.

Щом излязоха от „Старбъкс“ и се обърнаха с гръб към сградата, Уенди каза:

— Значи това е Клубът на бащите?

— Откъде знаеш за него?

— От жена ти.

Той нищо не каза.

— И така — продължи Уенди, — какво иска Ванила Айс10?

— Норм… всъщност иска да го наричаме Флай.

— Флай ли?

— От Тен-А-Флай, за по-кратко. Заради рапа.

Уенди се постара да сдържи въздишката си. „Тенафлай“ беше търговската част на Ню Джърси, ей там, право надолу по улицата.

— Норм… Флай… беше блестящ служител в „Беневисти Ванс“ в града. Остана без работа, ами да, цели две години, но сега откри друг свой талант.

— Какъв?

— Рап музиката.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Това е като скръбта — каза Фил. — Всеки реагира по различен начин. Флай мисли, че има нова пазарна ниша.

Пристигнаха до автомобила на Уенди. Тя отключи вратите.

— Значи рап музиката?

Фил кимна с глава.

— Той е единственият бял рапър на средна възраст в Ню Джърси. Поне така твърди. — Настаниха се на седалките отпред. — И каква работа имаш с мен?

Не беше лесно да му отговори, затова започна направо:

— Вчера Дан Мърсър бе убит.

Фил Търнбол слушаше, без да каже и дума. Взираше се през предното стъкло навън с пребледняло лице и насълзени очи. Уенди забеляза, че бе избръснат идеално. Косата му бе подстригана елегантно, а отпред имаше кичур, с който приличаше на младо момче. Уенди го чакаше да смели думите й.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита го тя.

Фил Търнбол поклати глава.

— Помня Дан още от първия ден като първокурсник. Беше толкова забавен! Останалите от нас, които живеехме в апартамента, бяхме послушни и изпълнителни — всеки искаше да изпъкне. А той се чувстваше толкова комфортно и имаше такъв странен вид!

— По какъв начин странен?

— Сякаш вече е видял всичко и не си струва да се натяга. Дан искаше да се различава от другите. Да, давам си сметка как звучи, но той наистина мислеше така. И на него му беше трудно като на нас, но винаги казваше, че е добре. Ние имахме планове. Всички без изключение. А сега…

Гласът му заглъхна.

— Съжалявам — каза Уенди.

— Предполагам, че не си била път дотук само за да ми съобщиш лошата новина?

— Не.

— Значи?

— Правя проучване за Дан…

— Изглежда, вече си го направила. — Той се обърна към нея. — Остава ти само да извадиш трупа.

— Нямам такова намерение.

— Тогава какво?

— Бях ти позвънила по телефона веднъж. Тогава за първи път те попитах за Дан.

Той мълчеше.

— Защо не върна обаждането ми?

— И какво да ти кажа?

— Каквото и да е.

— Имам жена, две деца. Не виждах как мога публично да защитавам един педофил, дори да е обвинен несправедливо.

— Мислиш, че Дан е бил несправедливо обвинен?

Фил стисна очи. На Уенди й се дощя да протегне ръка към него, ала отново почувства, че жестът й нямаше да е подходящ за случая. Реши да забави темпото.

— Защо си облякъл костюм за „Старбъкс“? — попита тя.

Фил се усмихна едва забележимо.

— Винаги съм мразил работните петъци.

Уенди вторачи поглед в този хубав, макар и напълно съкрушен мъж. Изглеждаше изтормозен, сякаш бяха източили кръвта от тялото му, а разкошният му костюм и лъснатите му обувки имаха за цел да повдигнат духа му.

Докато го оглеждаше, в спомените й внезапно нахлу друг образ и дъхът й секна: обичният баща на Уенди, петдесет +и шест годишен, седнал на масата в кухнята, с навити до лактите ръкави, който пъха листа с доста невзрачната си автобиография в плика. Петдесет и шест годишен и за първи път в живота си останал без работа. Баща й бе профсъюзен активист и в продължение на двайсет и осем години бе въртял печатарската машина на най-големия нюйоркски вестник. Бе договарял сносни заплати за хората си, които през 1989 година се бяха вдигнали на стачка един-единствен път; баща й бе обичан от всички.

Последва сливане — една от постоянните операции в началото на деветдесетте години на миналия век, предпочитани от Уолстрийт и обожавани от хора като Фил Търнбол, защото фондовите книжа се повишаваха с няколко пункта, проклети да са. Неочаквано баща й се оказа излишен и трябваше да си ходи. И така, за първи път в живота си той остана без работа. На следващия ден седна да пише автобиографии на кухненската маса. В онзи ден лицето му много напомняше това на Фил Търнбол, което сега бе пред очите й.

— Не те ли е яд? — бе попитала баща си тя.

— Ядът е загуба на време. — И баща й напъха още едно писмо в плика. Вдигна глава към нея. — Искаш ли един съвет, или си вече твърде голяма, за да те съветват?

— Никога няма да порасна достатъчно — бе отвърнала Уенди.

— Работи за себе си. Това е единственият работодател, на когото можеш да имаш доверие.

Той така и не получи възможност да работи за себе си. Не си намери друга работа. Две години по-късно почина от сърдечен удар на петдесет и осем годишна възраст върху същата тази кухненска маса, докато подготвяше пликовете за изпращане.

— Не искаш ли да помогнеш? — попита Уенди.

— За какво? Дан е мъртъв.

Фил Търнбол протегна ръка към дръжката на вратата.

Уенди я хвана.

— Отговори ми на още един въпрос, преди да си тръгнеш: защо мислиш, че Дан е бил несправедливо обвинен?

Той се замисли и отговори:

— Според мен, когато такова нещо се случи с теб, усещаш нещо.

— Не те разбирам.

— Не се притеснявай. Не е важно.

— Какво ти се е случило, Фил? Пропуснах ли нещо?

Той се усмихна едва-едва, ала усмивката му не беше весела.

— Без коментар, Уенди.

Той улови дръжката на вратата.

— Но…

— Не сега — каза той и отвори вратата. — В момента имам нужда от разходка, искам да си спомня за стария си приятел. Дан заслужава поне това.

Фил Търнбол излезе от колата, оправи сакото си и се отправи на север, далече от нея, далече от приятелите си в „Старбъкс“.

Глава 12

Още една мъртва курва.

Следовател Франк Тремънт от полицейското управление в Есекс хвана панталоните си за колана и ги повдигна да не паднат, погледна надолу към момичето и въздъхна. Все едно и също, едно и също. Нюарк, Южен Уорд, недалече от „Бет Израел Хоспитал“, но всъщност на огромно разстояние от нея — цял един живот. Франк долавяше миризмата на гниене във въздуха, но тя не идваше само от трупа. Винаги ставаше така. Никой не чистеше на това място. Не се и опитваше. Те просто лениво се къпеха в миризмата на гниене.

И ето ти още една мъртва курва.

Бяха задържали сводника й. Курвата го бе „отрязала“, или както го наричат там, и той трябваше да й покаже какъв голям мъж е, затова й бе клъцнал гърлото. Когато го заловиха, ножът беше още у него. Умно момче, същински гений. На Франк му отне близо шест секунди, за да изтръгне признанията му. Трябваше само да каже: „Чухме, че не ти стискало да нараниш жена“. Това бе достатъчно за Гениалния Сутеньор, за да „докаже мъжествеността си“.

Той се взираше в трупа на момичето, което бе вероятно на петнайсет години, възможно бе дори да е на трийсет, трудно му беше да определи възрастта в това й състояние — разплута в мръсотията на улицата, сред смачкани празни кутии от сода и бира в опаковки на „Макдоналдс“. Франк си спомни последното си разследване. Нямаше успех с онзи случай. Бе претърпял пълно фиаско. Франк беше разчел погрешно уликите и всичко се бе объркало. Това можеше да доведе до още смъртни случаи, ала от такива мисли просто нямаше нужда. Беше провалил всичко и в резултат бе изгубил работата си. Наложи се да напусне по настояване на районния прокурор и главния следовател. Тръгнаха процедури по пенсионирането му.

А после му се падна случаят с изчезналото момиче Хейли Макуейд.

Той бе отишъл при шефовете си и ги бе помолил да остане на работа, докато се реши казусът. Началниците му проявиха разбиране. Но това бе преди три месеца. Франк работеше усърдно по издирването на гимназистката. Бяха включени и други професионалисти — федералните, полицаи, специалисти в интернет, в проследяването и изработването на профили, участваха всички и всеки, който би могъл да е от полза. Той не се нуждаеше от слава, единственият му стремеж беше да открие момичето.

Ала работата се закучи.

Той погледна надолу към мъртвата проститутка. Ето какво получаваше в излишък на този пост. Бе срещал и проститутки, пропилели живота си, убити с удар в главата, пребити с камъни, захвърлени мъртви по пътищата, а впоследствие се оказваше, че те имат бог знае колко деца от бог знае колко различни бащи, и всичко това се превръщаше в огромна загуба за човечеството. Повечето от жертвите бяха се плъзгали по повърхността, бездарно бяха разбърквали картите на жалкия си живот, без да оставят ни най-малка следа в развитието на обществото, и ако някой ги забележеше, това бе винаги по неприятен повод. Ала по-голямата част от тях оцеляваха. Полза от тях — никаква, но бог им даваше възможност да оцелеят, а понякога и да просъществуват до преклонна възраст.

Но после, понеже бе капризен и неконтролируем, бог бе взел при себе си дъщерята на Франк.

Зад жълтата лента се бяха насъбрали хора, ала не много. Те поглеждаха набързо и отминаваха.

— Свърши ли, Франк?

Беше патоанатомът. Франк кимна с глава.

— Цялата е твоя.

Неговото момиченце Кейси. Седемнайсетгодишна. Толкова сладка, умна и любвеобилна. Старите хора казват, че има усмивки, които озаряват всичко наоколо. Усмивката на Кейси бе такава. Тя можеше да озари и най-гъстата тъма. Кейси никога не бе обидила или наранила някого. Нито веднъж в живота си. Никога не бе употребявала наркотици, никога не бе проституирала, нито бе вършила нещо нередно. Междувременно наркоманите и проститутките продължаваха да се скитат наоколо като диви животни, а Кейси умря.

Франк не разбираше тази несправедливост.

Кейси бе на шестнайсет, когато установиха диагнозата й — сарком на Юинг. Рак на костите. Туморите започваха от таза и се разпространяваха по цялото й тяло. Неговото малко момиченце умираше мъчително. Пред очите му. Франк седеше до леглото й със сухи очи и здраво стискаше слабата й ръка, за да не полудее. Виждаше белезите от инвазивната хирургия и хлътналите в орбитите очи на бавната смърт. Усещаше трескавата топлина на тялото й по време на кризите. Спомни си, че като дете Кейси сънуваше много лоши сънища, че често пропълзяваше трепереща в тяхното легло и се мушваше между него и Мария, че бълнуваше в съня си, хвърляше се и се обръщаше на различни страни, ала щом определиха диагнозата й, всичко това свърши. Може би нощният ужас бе отстъпил място на дневния. Така или иначе сънят на Кейси стана тих, нощите — спокойни, сякаш бе започнала да се готви за смъртта.

Той се молеше, ала напразно. Чувстваше се безпомощен. Един бог знаеше какво щеше да стане. Нали той има план? Ако наистина вярваш, че той знае всичко и е всесилен, нима очакваш ти и твоите жалки молби да го накарат да промени своите велики планове? Тремънт бе сигурен, че така не става. Запозна се с още едно семейство, което се молеше за сина си в болницата. Същото заболяване. Синът им почина. Другият им син отиде в Ирак и там загина. Как може човек, видял подобно нещо, да вярва, че молитвите помагат? Не можеше да си отговори на въпроса.

Между другото улиците тук са претъпкани с безполезни хора. Те живеят, а Кейси умира. Така е, момичетата от добри семейства, момичетата като Хейли Макуейд и Кейси Тремънт, момичетата, които се радват на обич и имат перспективи пред себе си, които водят истински живот, които не пропиляват възможностите си, са по-важни от другите. Такава е истината. Но никой не искаше да я изрече. Послушните подлизурковци ще ви кажат, че мъртвата проститутка в пластмасовата торба заслужава същото внимание като Хейли Макуейд или като Кейси Тремънт. Ала всички знаем, че това са глупости. И ние бръщолевим подобни безсмислици. Ала знаем истината. Изричаме лъжа. Но знаем, че казаното от нас е лъжа.

Нека престанем да се преструваме! Възможно е да посветят на мъртвата проститутка два параграфа на страница 12 в „Звездният тефтер“ и читателите ще цъкат с език, когато се запознават с живота й. Националната телевизия отдели часове за Хейли Макуейд. Значи знаем, че е така, нали? Защо тогава просто не го признаем?

Момичетата като Хейли Макуейд означават за света много повече от проститутките.

Какво лошо има в това? Нали е истина? Не твърдим, че мъртвата проститутка не е от значение. Но Хейли е по-значима от нея. И тук не става дума за раса или за нещо подобно, за което хората се хващат. Наречете ме тесногръд фанатик, така ще ви е по-лесно. Но и това са глупости. Бели, черни, азиатци, латиноамериканци и т.н., цветът няма никакво значение — второстепенното си е второстепенно. Всички го разбират, дори онези, които се боят да го изрекат на глас.

Както ставаше твърде често напоследък, Франк си помисли за майката на Хейли Макуейд Марша и за съсипания й баща Тед. Бяха откарали мъртвата проститутка. Може би някой щеше да попита за нея, но в девет от десет случая никой не се интересуваше. Родителите й, ако изобщо ги познаваше, сигурно отдавна се бяха отрекли от нея. Докато Марша и Тед продължаваха да чакат, да треперят и да се надяват. Да, това имаше значение. Може би тъкмо това бе разликата между мъртвите проститутки и момичетата като Хейли Макуейд. Не цветът на кожата, нито богатството имаха значение, а хората, които те обичат, семейството, което щеше да бъде съкрушено, майките и бащите, които никога повече нямаше да бъдат същите.

Ето защо Франк нямаше да напусне, докато не разбере какво се бе случило с Хейли Макуейд.

Отново си помисли за Кейси, помъчи се да извика образа на щастливото момиче в съзнанието си, момиченцето, което предпочиташе аквариумите пред зоологическите градини и харесваше синия цвят повече от розовия. Ала колкото и да беше жестоко, образът й бе избледнял, той вече трудно го извикваше в паметта си и сега си спомни как с всеки изминал ден в болничното си легло Кейси ставаше все по-дребна, спомни си начина, по който тя прокарваше пръсти в косата си и в ръката й оставаха цели кичури, как поглеждаше космите, останали в ръката й, и се разплакваше, а баща й седеше до нея безпомощен и безсилен.

Съдебният лекар свърши с огледа на мъртвата проститутка. Двама мъже вдигнаха трупа и го хвърлиха на носилката като чувал с картофи.

— Колко лесно! — рече Франк.

Едно от момчетата се обърна към него.

— Няма да я заболи.

— Вършете си работата.

Щом откараха трупа, Франк усети, че мобилният му телефон завибрира.

Замига, за да отпъди влагата в очите си, и натисна бутона.

— Тремънт е.

— Франк?

Беше Мики Уокър, шериф в Съсекс. Голямо чернокожо момче, което навремето работеше в Нюарк заедно с Франк. Страхотен чешит и добър детектив. Един от любимците на Франк. Участъкът на Уокър се занимаваше с делото за убийството на изнасилвача на деца — очевидно някой от родителите бе решил педофилския проблем със собственото си оръжие. Франк мислеше, че това е дяволски добър изход от положението, но беше сигурен, че Уокър щеше да направи и невъзможното, за да открие убиеца.

— Да, Мики, аз съм.

— Нали знаеш „Луксозните петзвездни апартаменти на Фреди“?

— Горещите чаршафи на „Уилямс стрийт“?

— Същите. Искам веднага да дойдеш тук.

Тремънт усети адреналина в кръвта си. Взе слушалката в другата си ръка.

— Защо, какво е станало?

— Открих нещо в стаята на Мърсър — отвърна Уокър със сив и безличен глас. — Мисля, че е на Хейли Макуейд.

Глава 13

Когато Уенди се прибра, завари Попе в кухнята да прави бъркани яйца.

— Къде е Чарли?

— Още спи.

— Един следобед е.

Попе погледна часовника.

— Аха. Гладна ли си?

— Не. Къде ходихте снощи, момчета?

Попе, който боравеше с тигана като професионален готвач, повдигна едната си вежда.

— Обещал си да пазиш тайна ли?

— Нещо такова — отвърна Попе. — Е, къде беше ти?

— Сутринта прекарах известно време в Клуба на бащите.

— Ще ми разкажеш ли по-подробно?

Тя му разказа.

— Тъжно — каза той.

— И малко егоистично.

Попе сви рамене.

— Когато мъжът не е вече способен да изхранва семейството си, все едно са му отрязали топките. Не се чувства пълноценен. А това е тъжно. Да загубиш работата си е разтърсващо както за работниците, така и за юпитата. Може би дори е по-трагично за юпитата. Обществото ги е научило да се разграничават ясно по вида работа, която вършат.

— А те вече не работят, нали?

— Така е.

— Може би отговорът не е в това да си намерят друга работа — предположи Уенди. — Може би трябва да се открият нови начини, по които хората да се разграничават.

Попе кимна с глава.

— Много дълбокомислено!

— И лицемерно?

— Добре казано — забеляза Попе, докато поръсваше яйцата в тигана с настъргано сирене. — Но ако не може да си лицемерна с мен, с кого тогава?

Уенди се усмихна.

— С никого, Попе.

Той изключи котлона на печката.

— Сигурна ли си, че не искаш от „Закуската на Попе“? Това е моят шедьовър. При това направих две порции.

— Да, добре.

Двамата седнаха да се нахранят. Тя продължи да му разказва за Фил Търнбол и Клуба на бащите, като мимоходом му спомена за усещането си, че Фил премълчава нещо. Към края на разговора се появи Чарли в развлечени боксерки, огромна бяла тениска и ужасно разчорлена коса. Уенди се замисли колко много е заприличал на мъж, когато Чарли започна да се чеше и да се пляска по непокритите места на тялото си.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Целият съм изпохапан от буболечки — обясни Чарли.

Уенди извъртя очи и тръгна нагоре по стълбите към другия компютър. Потърси в „Гугъл“ името на Фил Търнбол. Резултатите бяха недостатъчни. Политически дарения. Имаше и групова снимка с Фил и жена му Шери, хубавичко русо миньонче, направена на благотворителна дегустация на вина преди две години. Пишеше, че Фил Търнбол работи във фирма за ценни книжа, която се казва „Бари Брадърс Тръст“. С надеждата, че не са променили паролата, Уенди щракна върху базата данни, използвана от телевизията, в която работеше. Да, като че ли всичко бе достъпно в наши дни, но не съвсем. Все още се налагаше да си платиш, за да получиш стоката.

Затърси в новините на името на Търнбол. Нищо. Но пък отново се появи фирмата „Бари Брадърс“ с няколко недотам ласкави статии. В едната се споменаваше, че фирмата се мести от дългогодишния си офис на „Парк авеню“ на Четирийсет и шеста улица. Уенди разпозна адреса — „Лок-Хорн Билдинг“. Усмихна се и взе мобилния си телефон. Да, бяха изминали две години, но номерът беше все още тук. След като се увери, че вратата е затворена, Уенди натисна бутона „изпрати“ и звънна. Отсреща отговориха още след първия сигнал.

— Казвай!

Тонът бе високомерен, надут и горделив и ако трябваше да се опише само с една дума, то тази дума беше „маниерен“.

— Здравей, Уин. Уенди Тайнс е.

— Така пише и на екрана.

Мълчание.

Тя сякаш го виждаше пред себе си: неестествено красиво лице, руса коса, тесни длани, пронизващи сини очи, лишени от израз.

— Направи ми услуга — каза тя. — Имам нужда от информация.

Мълчание.

Уин — умалително от Уиндзър Хорн Локууд III — нямаше да улесни общуването им.

— Чувал ли си за „Бари Брадърс Тръст“? — попита тя.

— Чувал съм. Такава информация ли ти е нужна?

— Умно копеле си, да знаеш, Уин.

— Обичай ме с всичките ми недостатъци.

— Навремето беше така — отвърна тя.

— Олеле!

Мълчание.

— Фирмата „Бари Брадърс Тръст“ е уволнила служител на име Фил Търнбол. Любопитно ми е защо. Можеш ли да разбереш?

— Ще ти звънна.

Щрак.

Уин. В обществото често го описваха като „международен плейбой“ и според Уенди определението му прилягаше. Кръвта му бе от синя по-синя, около него ухаеше на стари, ама много стари пари, акостирали в Новия свят на борда на „Мейфлауър“ и тутакси втурнали се да организират следобеден чай. Бяха се запознали преди две години на официален прием. Уин бе свежа струя в напрегнатото й всекидневие. Искаше да правят секс. Без обвързване, без ангажименти. Само за една нощ. Отначало тя се бе объркала, но после си каза: защо пък не, по дяволите? Никога не бе правила любов за една нощ, а ето че пред нея стоеше този нелепо красив, очарователен мъж с идеалното предложение за кратка забежка. Веднъж се живее, нали така? Тя бе необвързана съвременна жена, а както Попе се бе изразил неотдавна, хората имат нужда от секс. Така че тя се остави той да я отведе в жилището му в „Дакота Билдинг“ на Сентръл Парк Уест. Уин се оказа внимателен, мил, любезен и много забавен и когато на сутринта тя се прибра, си изплака очите — рева цели два часа.

Телефонът иззвъня. Уенди погледна часовника на ръката си и поклати глава. Уин — беше му отнело по-малко от минута.

— Ало?

— Фил Търнбол е бил уволнен за присвояване на два милиона долара. Желая ти приятен ден.

Щрак.

Уин.

Тя си спомни нещо. Бленд, така ли беше? Името на онова място. Веднъж бе ходила там на концерт. Намираше се в Риджууд. Тя влезе в уебсайта и щракна върху календара. Аха, тази вечер имаше „Микрофонът е ваш“. Дори се уточняваше, че ще бъде със „специалното участие на новата рап сензация Тен-А-Флай“.

На вратата се почука. Тя извика:

— Влез!

Попе мушна глава в отвора на вратата.

— Добре ли си? — попита.

— Добре съм. Обичаш ли рап?

Попе смръщи вежди.

— Какъв рап?

— Рап музика.

— По-скоро бих слушал писъците на котка, когато я душат.

— Ела с мен довечера. Време е да открием нови хоризонти.

Тед Макуейд гледаше сина си на игрището за лакрос в двора на касълтънската гимназия. Денят бе отстъпил и слънцето залязваше, ала на игрището, покрито наскоро с изкуствена трева, бе светло като на стадион. Тед бе дошъл да гледа как деветгодишният му син се проявява в играта на лакрос, тъй като нямаше какво друго да прави, освен по цял ден да се върти из къщи и да плаче. Неговите бивши приятели — „бивши“ бе малко грубо казано, но Тед не бе в настроение да проявява великодушие — вежливо му кимнаха, но не го погледнаха в очите, сякаш да ти изчезне детето е болест, която се бояха да не прихванат.

Раян беше в отбора на третокласниците в Касълтън. Уменията им със стика, нека се изразим по-внимателно, се простираха някъде между „в зачатък“ и „хич ги няма“. През по-голямата част от времето топката беше на земята, защото нито едно от момчетата не успяваше да я задържи дълго, и играта бе заприличала на хокей, който играеха по правилата за ръгби. Момчетата носеха шлемове, твърде големи за главите им, и напомняха на марсианеца Казу от филма „Семейство Флинтстоун“, при това никой не можеше да ги разпознае кой кой е. По време на играта Тед викаше за Раян, радваше се на напредъка му, но когато накрая момчето свали шлема си, Тед видя, че това не беше Раян, а някакво друго дете.

Застанал на разстояние от останалите родители, Тед си мислеше за изминалия ден и почти се усмихваше. Ала внезапно действителността отново му напомни за себе си и го сграбчи за гърлото. Винаги ставаше така. Тъкмо започнеше да се чувства като всички хора, и нещо го дърпаше назад — цената за временното успокоение беше жестока.

Спомни си за Хейли на същото това игрище — в деня на откриването му — и за часовете, които дъщеря му бе прекарала тук, за да тренира удара с лявата ръка. В най-отдалечения ъгъл на игрището беше оставено място, където Хейли идваше специално, за да работи върху левия си удар, защото трябваше да подобри левия си удар, скаутите наблюдаваха левия й удар, нейната слабост бе проклетият й ляв удар и университетът във Вирджиния нямаше никога да я приеме, ако не оправи левия си удар. Така че тя по цели дни работеше върху своя ляв удар — не само на игрището, а и вкъщи. Започна да използва ляв удар и за други неща: миеше си зъбите с лявата ръка, пишеше с лявата ръка и какво ли още не. Всички родители в града окуражаваха децата си да се представят добре, денонощно ги натискаха за по-добри оценки в училище, за повече успехи в спорта с надеждата да ги вкарат в престижните институти за висше образование. Но при Хейли не беше така. Никой не я притискаше. Тя самичка се амбицираше. Дали не беше твърде амбициозна? Може би. Но накрая университетът във Вирджиния така и не я взе. Левият й удар бе станал от добър по-добър, тя бе отлична кандидатура за гимназиалния отбор или може би за по-долното ниво на първа дивизия, но не и за университета във Вирджиния. Хейли бе сломена, неутешима. Защо? На кого му пука? Какво значение има това в края на краищата?

Тя толкова много му липсваше, по дяволите!

Повече нямаше да ходи на състезанията й по лакрос. Липсваше му времето, в което двамата гледаха телевизия, липсваше му начинът, по който го караше да пуска нейната музика, видеозаписите на YouTube, които й се струваха изключително забавни и които искаше да му покаже. Липсваха му милите жестове в отношенията им като например как тя извърташе очи, щом го срещнеше по време на любимата му „нощна“ разходка в кухнята. Или как продължително целуваше Марша, напълно преднамерено, за да накара Хейли да се намръщи и да извика: „Хе-е-е-ей! Я стига, децата ви гледат!“.

По силата на негласно споразумение двамата с Марша не се бяха докосвали един друг вече три месеца. Раната бе още прясна. Липсата на физическа близост помежду им не пораждаше напрежение, въпреки че той бе почувствал огромна празнота в душата си. Просто не беше толкова важно, че да мисли за това, още по-малко в този момент.

Неизвестността. Тя ти тежи. Искаш отговор, какъвто и да е той, и това те кара да се обвиняваш още повече, да се чувстваш още по-зле. Усещането за вина го разяждаше отвътре, глождеше душата му всеки божи ден. Тед не си падаше по конфликтите. От тях получаваше сърцебиене. Спорът със съседите миналата година за мястото, през което трябва да мине оградата между двата двора, му бе отнел съня в продължение на няколко седмици. Лежеше буден в леглото, като продължаваше да премисля и да спори наум.

Грешката беше негова.

Правило номер едно за мъжа: дъщеря ти е в безопасност в твоя дом. Ти се грижиш за семейството си. Колкото и да бе ужасно, фактът си остава факт: Тед не си бе свършил работата. Дали някой не бе влязъл с взлом в къщата и не бе отвлякъл неговата Хейли? Е, това е удар срещу самия него, нали така? Бащата трябва да закриля. Това е първото му задължение. А ако Хейли бе напуснала дома си по собствено желание, ако през онази нощ се бе промъкнала тайничко навън и бе избягала от вкъщи? Това също се пишеше на неговия гръб. Значи не е бил бащата, с когото дъщеря му би могла да сподели какво не е наред и какво се случва в живота й.

Тези мисли нямаха край. Искаше му се да върне времето назад, да промени нещо, каквото и да е. Хейли винаги се бе отличавала със силен дух, беше независимо и разумно дете. Беше се възхищавал на нейната находчивост, която определено бе наследила от майка си. Дали това сега не бе проявление на тази нейна находчивост? За да може той да осъзнае факта, че, ами да, Хейли няма нужда от толкова родителски грижи, колкото Патриша и Раян?

Ненужни размишления, които нямаха край.

Тед не беше от хората, които често страдат от депресия, съвсем не, но понякога имаше мрачни и неприветливи дни, в които си спомняше къде баща му държи пистолета си. Сега си представи цялата сцена — как се уверява, че вътре няма никой, как влиза в къщата, в която бе прекарал детството си и където все още живееха неговите родители, взема пистолета от кутията за обувки от горния рафт в дрешника, слиза в мазето, където за първи път се целунаха с Ейми Стийн в седми клас, влиза в пералното помещение, защото подът там бе циментов, не бе покрит с мокет и можеше лесно да бъде почистен. Щеше да седне на пода, да опре гръб в старата пералня, да пъхне пистолета в устата си и всичко щеше да свърши.

Никога нямаше да го направи. Нямаше да стори това на семейството си, нямаше да му причини още болка и страдания. Един баща не постъпва така. Той поема вината на плещите си. Но в минутите, в които искаше да е честен пред себе си, той се питаше какво ли означава всичко това, защо ставаше така, че колчем си помисляше за подобно освобождение, то неизменно му се струваше тъй дяволски примамливо?

Раян бе влязъл в играта. Тед се опита да се съсредоточи, да се вгледа в лицето на сина си през защитната решетка, в изкривената му от напрежение уста, мъчеше се да открие поне малко радост в този щастлив за всички момчета миг. Все още не бе разбрал правилата на лакрос за момчета — момчешката игра изглеждаше съвършено различна от играта за момичета — но схващаше, че синът му играе в нападение. От тази позиция шансът да отбележи гол бе най-голям.

Тед събра длани пред устата си като рупор.

— Давай, Раян!

Гласът му прозвуча глухо. И други родители викаха окуражаващо, но гласът на Тед звучеше неубедително и не на място. Той се сви целият. Опита се да пляска с ръце, ала и от това се почувства неудобно, сякаш дланите не бяха негови. Обърна се само за миг и тъкмо тогава го видя.

Франк Тремънт крачеше тежко към него, сякаш газеше дълбок сняг. До него вървеше огромен чернокож мъж, ченге от главата до петите. За миг бе окрилен от надежда. Дълбоко в себе си усети остра болка. Но само за миг.

Франк вървеше с наведена глава. Когато се приближи, Тед забеляза, че езикът на тялото му сочеше тъкмо обратното на очакванията му. Тед усети слабост в коленете. Едното дори се подкоси, ала той се задържа на краката си. Тръгна да пресича страничните очертания на игрището, за да се срещне по-бързо с него.

Щом се доближиха на достатъчно разстояние един от друг, Франк попита:

— Къде е Марша?

— Отиде да види майка си.

— Трябва да я намерим — каза Франк. — Веднага.

Глава 14

Широка усмивка се разля по лицето на Попе, когато влязоха в бар „Бленд“.

— Какво има? — попита Уенди.

— Тук виждам повече тигрици, отколкото по канал „Дискавъри“.

Светлината в помещението беше слаба, огледалата бяха опушени от цигарения дим и всички бяха облечени в черни дрехи. Забележката му за клиентелата бе точна. В известен смисъл.

— По дефиниция — отвърна Уенди — тигрицата е жена на възраст, която посещава клубове, за да си хваща млади мъже.

Попе свъси вежди.

— Някои от тях все още страдат от комплекси, нали така?

— На твоята възраст би трябвало да се надяваш да страдат от комплекса на Електра. Имай го предвид.

Попе я погледна разочаровано, защото забележката й не беше на място. Тя му се извини с кимане на глава, защото в случая той беше прав.

— Имаш ли нещо против да пообщувам с посетителите? — попита Попе.

— Не съм в крак с твоя стил, така ли?

— Ти си най-страшната тигрица в бара. Така че си в крак. Но може някои мацки да се опитат да ме отвлекат.

— Не ги води вкъщи. Имам чувствителен син в пубертета.

— Винаги аз ходя у тях — уточни Попе. — Не ми се ще да знаят къде биха могли да ме намерят. Освен това им спестявам неудобството на сутринта.

— Тактичен си.

Най-отпред имаше бар, в средата беше ресторантът, а клубът бе разположен в дъното. Тъкмо в клуба се провеждаше „Микрофонът е ваш“. Уенди плати куверта — пет долара, включващ питие за мъжа, и един долар, включващ напитка за дамата — и се мушна вътре. Дочу Норм, известен още като Тен-А-Флай, да рапира:

Охо, каза си тя. Около сцената се бяха събрали четирийсет-петдесет души и се веселяха. Тен-А-Флай носеше по себе си достатъчно злато, за да привлече завистливите погледи на присъстващите, както и шапка с козирка, килната на четирийсет и пет градуса встрани. С едната ръка придържаше увисналите си панталони — може би защото бяха твърде големи по размер или пък защото нямаше абсолютно никакъв задник — а с другата бе стиснал микрофона.

Когато Норм свърши това особено романтично парче с уверения към мацката, че Тен-А-Флай ще навлезе тъй дълбоко в нея, че тя няма и да си помисли за нещо друго, тълпата — предимно хора в четвъртото десетилетие — го възнагради с продължителни ръкопляскалия. Облечена в червено жена от предната редица, вероятно групарка, хвърли нещо на сцената и Уенди с ужас видя, че това са дамски пликчета.

Тен-А-Флай ги вдигна и ги помириса.

— Ох, ох, поздрави на дамите отсреща, целувки на сладураните от Тен-А-Флай и КБ в заведението!

Групарката вдигна ръце във въздуха. Беше облечена с тениска, на която, господ да й е на помощ, пишеше: „Тен-А-Флай е пич!“.

Попе се приближи зад гърба й. Имаше болезнен вид.

— В името на милосърдието…

Уенди огледа помещението. В предната му част забеляза останалите от Клуба на бащите — КБ? — в това число и Фил. Те шумно се веселяха. Погледът на Уенди се върна обратно и се спря върху самотното русо миньонче, което седеше най-отзад. Беше свела очи и се взираше в питието си.

Шери Търнбол, съпругата на Фил.

Уенди се понесе през тълпата, като си проправяше път към нея.

— Госпожо Търнбол?

Шери Търнбол бавно отмести поглед от чашата си.

— Казвам се Уенди Тайнс. Разговаряхме по телефона.

— Репортерката.

— Да.

— Тогава не разбрах, че вие сте писали за Дан Мърсър.

— Познавахте ли го?

— Виждала съм го веднъж.

— Къде?

— Беше един от обитаващите жилището на Фил в Принстаун. Срещнах го на сбирката за набиране на средства в полза на Фарли миналата година.

— Фарли?

— Друг техен състудент.

Тя отпи от чашата си.

От сцената Тен-А-Флай помоли за тишина.

— Ще ви кажа нещо за следващия номер.

В помещението се смълчаха. Тен-А-Флай свали тъмните си очила, сякаш публиката го беше изнервила. Свъси вежди застрашително, ала мръщенето му бе повече като на човек, страдащ от запек.

— И така, седя си аз един ден с домашните от КБ — започна той.

Откъм Клуба на бащите се чуха викове и дюдюкане.

— Седя си и се наслаждавам на кафето с мляко и каквото още имаше там, и тази страхотна мацка минава жива и здрава покрай мен и мята ли ги, мята.

От развеселената група извикаха, че знаели какво има предвид.

— Трябва ми вдъхновение за новата мелодия и за какво ли още не, а тя ги мята, увесени на шията й, и внезапно в главата ми прозвучава: „Мятай тези кученца“. Просто така. Мацката се върти наоколо с високо вдигната глава, циците й подскачат и аз си казвам: „Ха тъй, бебче, мятай своите кученца“.

Тен-А-Флай млъкна, за да даде възможност на слушателите си да възприемат казаното. Мълчание. След малко последва вик:

— Гениално!

— Благодаря, братле, имам предвид това — и той посочи към своя почитател по много сложен начин, сякаш с пръстите си оформяше фигурата на пистолет. — А моите домашни от КБ ми помогнаха да взема този рап и да го издигна на по-високо равнище. Така че това е за вас, момчета. И, разбира се, за всички сладурани отсреща. Вие сте вдъхновението на Тен-А-Флай.

Аплодисменти.

Шери Търнбол каза:

— Мислите си, че това е трогателно, нали?

— Не съм дошла, за да отсъждам.

Тен-А-Флай изобразяваше нещо, което някои биха взели за танц, но което медиците със сигурност ще окачествят като криза или предсмъртен гърч.

Уенди разтърка очи, запремига и отново ги ококори.

Останалите членове на Клуба на бащите се бяха изправили и бяха започнали да пеят в хор „Люшкай ги кутретата“, като оставяха Тен-А-Флай да пее соло между техните припявания:

Уенди направи физиономия. Мъжете бяха станали на крака. Онзи с белия екип се бе пременил в светлозелено поло. Фил бе обул панталони в цвят каки и риза със сини копчета. Изправен на крака, той пляскаше с ръце, погълнат от рапа. Шери Търнбол се бе вторачила в него.

— Добре ли си? — попита Уенди.

— Приятно ми е да гледам как Фил се усмихва.

Песента продължи с още няколко стиха. Уенди забеляза, че Попе разговаря с две дами в ъгъла. Сред жителите на предградията рокерите бяха рядкост, така че в клубовете все се намираше по някоя елегантна посетителка, която да изрази желание да отведе лошото момче у дома си.

Шери каза:

— Виждаш ли жената, която седи най-отпред?

— Онази, която хвърли пликчетата си на сцената ли?

Тя кимна с глава.

— Това е съпругата на Норм… ъ-ъ-ъ… на Тен-А-Флай. Имат три деца и ще им се наложи да продадат къщата си и да се преместят при родителите й. Но тя толкова го подкрепя!

— Много мило — отвърна Уенди, но като погледна още веднъж натам, стори й се, че веселбата е доста пресилена и че е по-близо до класическия напън да се компенсира нещо, отколкото до искрен възторг.

— Защо дойде? — поинтересува се Шери Търнбол.

— Искам да науча истината за Дан Мърсър.

— Малко си позакъсняла, не мислиш ли?

— Може би. Днес Фил ми каза нещо странно. Заяви, че знае какво е да си обвинен незаслужено.

Шери Търнбол си играеше с чашата си.

— Шери?

Тя вдигна поглед и погледна Уенди в очите.

— Не искам да го виждам отново наранен.

— Нямам такова намерение.

— Всяка сутрин Фил се събужда в шест, облича си костюма и си слага вратовръзката. Сякаш ще ходи на работа. После купува местните вестници и отива с колата си до ресторанта на шосе №17. Сяда самичък на масата с чаша кафе пред себе си и преглежда новините. Сам-самичък, облечен с костюм и вратовръзка. Всяка божа сутрин. Все едно и също.

Уенди отново си представи баща си, седнал до кухненската маса, да пъха автобиографията си в пликове.

— Опитвам се да го убедя, че всичко е наред — продължи Шери. — Но ако му предложа да се преместим в по-малка къща, Фил ще го приеме като лично поражение. Мъже, какво да ги правиш?

— Какво му се е случило, Шери?

— Фил обичаше работата си. Беше финансов консултант. Управляваше много пари. В наши дни тези термини носят отрицателен заряд. Но Фил казваше, че хората му вярват и му доверяват спестяванията си. Помисли си само! Той се грижи за парите на другите. Хората му доверяват своя труд, образованието на децата си, старините си. Той казваше: представи си само каква голяма отговорност е това — и каква чест. За него всичко се свеждаше до доверието. До честността и честта.

Замълча. Уенди я чакаше да продължи. Но тя не го стори и Уенди каза:

— Направих малко проучване.

— Имам намерение да се върна на работа. Фил не иска. Но аз ще се върна.

— Шери, чуй ме. Знам за обвиненията срещу Фил.

Тя млъкна, сякаш някой я зашлеви през устата.

— Откъде знаеш?

— Няма значение. Това ли има предвид Фил, като казва „незаслужено обвинен“?

— Обвиненията са скалъпени. Извинение за уволнението на един от най-високоплатените им служители. Ако е виновен, защо не са повдигнали обвинение?

— Ще ми се да поговоря с Фил за това.

— Защо?

Добър въпрос.

— Ще поговориш ли с него от мое име? — попита Уенди.

— И какво да му кажа?

— Че искам да му помогна.

Но тя се сети за нещо, спомни си какво й бе казала Джена, какво бе чула и от устата на Фил и Шери — нещо за миналото, за „Принстън“, едно име — Фарли. Трябваше да се прибере, да седне пред компютъра и да проучи това име.

— Просто му поговори, става ли?

Тен-А-Флай запя друга песен, ода за героиня от порнографските сайтове на име Харизма. Уенди побърза да отиде при Попе.

— Хайде — каза тя.

Попе махна с ръка към пийналата жена с подканящата усмивка и огърлицата, спускаща се до пъпа й.

— Имам работа тук.

— Вземи й телефонния номер и й кажи да си люшне кученцата по-късно. Трябва да се измъкнем оттук.

Глава 15

Цел номер едно за Франк Тремънт и шериф Мики Уокър: да открият връзката между насилника Дан Мърсър и изчезналото момиче Хейли Макуейд.

Телефонът на Хейли им бе дал твърде малко — нямаше нови съобщения, имейли или обаждания — въпреки че Том Стантън, младото ченге в управлението на Съсекс, което имаше техническо образование, го бе изследвал до най-малката подробност. И все пак с помощта на тъжния Тед и стоманената Марша той не след дълго намери връзка между Хейли и Дан Мърсър. Хейли Макуейд е била в горните класове на касълтънската гимназия. Нейна съученичка беше Аманда Уилър, доведената дъщеря на Джена Уилър, бившата съпруга на Дан. Дан Мърсър бе поддържал приятелски отношения с бившата си съпруга и, изглежда, бе прекарвал голяма част от времето си в дома й.

Връзка.

Джена и Ноел Уилър седяха на канапето срещу него в своя класически, построен на три нива дом. Клепачите на Джена се бяха подули от плач. Тя беше дребна жена със стегнато тяло — като на човек, непрекъснато полагал физически усилия в живота, и вероятно би била страхотна, ако лицето й не бе така подпухнало в момента. Съпругът й Ноел, както бе разбрал Тремънт, беше началник на отделението по сърдечносъдова хирургия в Медицинския център. Той имаше тъмна коса, буйна и малко дълга за лекар, която повече би прилягала на концертиращ пианист.

Още едно плюшено канапе, помисли си Франк, още един красив дом в предградията. Като този на семейство Макуейд. И двата дивана бяха елегантни, може би доста скъпи. Този тук бе със сини цветя на светложълт фон. Пролетна дамаска. Франк си ги представи: Ноел и Джена Уилър (или Тед и Марша Макуейд) влизат в някой мебелен магазин на магистралата, най-вероятно разположен на шосе №4, опитват няколко канапета и обсъждат кое ще пасва най-добре в прекрасния им дом, като обръщат внимание и на десена, и на модела, и на удобството, и на стабилността, представят си как ще хармонира с тапетите, персийския килим и сувенирите, донесени от пътуването им в Европа. Поръчали са го, а после са го местили из стаята, докато намерят най-подходящото място за него, тръшнали са се отгоре, повикали са децата — и те да го пробват — а може би някоя нощ крадешком са влезли в стаята и са се излегнали на новото канапе…

Шериф Мики Уокър от полицейското управление в Съсекс се мержелееше зад него като при слънчево затъмнение. Сега, когато двата случая се покриваха отчасти, сътрудничеството им щеше да е пълно — местната юрисдикция нямаше думата, щом ставаше въпрос за изчезнало момиче. Споразумяха се разпитът да бъде проведен от Франк.

Тремънт се изкашля в шепата си.

— Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с нас.

— Открихте ли нещо ново за Дан?

— Исках да попитам и двама ви за отношенията ви с Дан Мърсър.

Джена се смути. Ноел Уилър не помръдна. Само леко се наведе напред, опрял ръце на бедрата и сплел пръсти между коленете си.

— Какво по-точно? — попита Джена.

— Бяхте ли близки?

— Да.

Франк хвърли поглед към Ноел.

— Всички ли? Имам предвид, че той е бившият съпруг на жена ви.

Отново отговори Джена:

— Всички. Дан е… беше… кръстник на дъщеря ни Кери.

— Колко е голяма Кери?

— Какво общо има това?

Франк направи така, че гласът му да прозвучи малко по-твърдо.

— Моля, отговорете на въпроса, госпожо Уилър.

— На шест години.

— Оставяли ли сте я насаме с Дан Мърсър?

— Ако намеквате…

— Просто задавам въпрос — прекъсна я Франк. — Оставяли ли сте шестгодишната си дъщеря насаме с Дан Мърсър?

— Да — с гордо вдигната глава отговори Джена. — Тя много го обичаше. Наричаше го чичо Дан.

— Имате и друго дете, нали така?

Отговори Ноел:

— Имам дъщеря от предишния си брак, така е. Казва се Аманда.

— В момента вкъщи ли е?

Франк беше вече проверил и знаеше отговора.

— Да, на горния етаж е.

Джена погледна към мълчащия Уокър.

— Не разбирам какво общо може да има това с Ед Грейсън и убийството на Дан.

Уокър, който стоеше със скръстени на гърдите ръце, отвърна на погледа й.

Франк рече:

— Дан често ли посещаваше дома ви?

— Има ли някакво значение?

— Госпожо Уилър, криете ли нещо?

Джена отвори уста.

— Моля?

— Защо затруднявате работата ми?

— Нищо не затруднявам. Просто искам да знам…

— Защо? Какво значение има онова, което ви питам?

Ноел Уилър успокояващо докосна жена си по коляното.

— Идваше често. Веднъж или два пъти седмично преди… — и той замълча — преди предаването по телевизията.

— А оттогава насам?

— Рядко. Може би един или два пъти.

Франк се приближи към Ноел.

— Защо намаляха посещенията му? Вие повярвахте ли на обвиненията?

Ноел Уилър не бързаше да отговори. Джена се вторачи в него и тялото й се стегна. Най-после Ноел каза:

— Не повярвах на обвиненията, не.

— Но?

Ноел Уилър мълчеше. Не поглеждаше към жена си.

— Но по-добре да се предпазите, отколкото после да съжалявате, така ли?

Джена се обади:

— Дан усещаше, че не е много добре да се навърта наоколо. Съседите щяха да клюкарстват.

Ноел бе забил поглед в килима.

— Но — продължи тя — аз все още бих желала да знам какво общо има това със случилото се.

— Искаме да поговорим с дъщеря ви Аманда — каза Франк.

Думите му приковаха тяхното внимание. Първа скочи Джена, ала нещо я накара да се спре. Погледна към Ноел. Тремънт се попита защо ли. Синдром на мащехата, каза си той. Та нали истинският родител в случая бе Ноел Уилър?

Ноел рече:

— Детектив… Тремънт, така ли беше?

Франк кимна с глава, без да си направи труда да го коригира — беше следовател, а не детектив, ала често дори самият той се объркваше.

— Сами пожелахме да ви сътрудничим — продължи Ноел. — Ще отговоря на всеки въпрос, който имате към мен. Но вие въвличате и дъщеря ми. Имате ли деца, детективе?

С периферното си зрение Франк Тремънт видя как Мики Уокър смутено пристъпи от крак на крак. Уокър знаеше за дъщеря му, но не от Тремънт. Тремънт не бе говорил нищо за Кейси.

— Не, нямам.

— Ако искате да говорите с Аманда, трябва да знам какво точно имате предвид.

— Прав сте. — Тремънт се позабави, остави мълчанието да ги поизмъчи малко. Когато прецени, че е мълчал достатъчно, попита: — Познавате ли Хейли Макуейд?

— Разбира се — отговори Джена.

— Мислим, че Дан Мърсър й е сторил нещо.

Мълчание.

Джена промълви:

— Когато казвате „сторил й е нещо“…

— Отвлечена, насилена, похитена, убита — изрече грубо Франк. — Това достатъчно ли ви е, госпожо Уилър?

— Искам само да знам…

— Не ми пука какво искате да знаете. Не давам и пет пари за Дан Мърсър, нито за репутацията му, нито дори за неговия убиец. Интересувам се само от него, и то дотолкова, доколкото може да се свърже с Хейли Макуейд.

— Дан не би наранил никого.

Франк усети как кръвта зашумя в главата му.

— О, защо не го казахте по-рано? Можех да се опра на думите ви и да се прибера вкъщи, нали така? „Забравете купищата улики, доказващи, че тъкмо той е отвлякъл дъщеря ви, госпожо и господин Макуейд, защото бившата му съпруга твърди, че той не би наранил никого“.

— Не виждам причина да бъдете толкова язвителен — обади се Ноел с онзи тон, който вероятно използваше за пациентите си.

— Всъщност, д-р Уилър, имам доста причини да бъда язвителен. Както преди малко подчертахте, вие сте баща, нали?

— Разбира се.

— Е, представете си, че вашата Аманда е изчезнала от три месеца, а семейство Макуейд ми говорят, както сега го правите вие. Как щяхте да реагирате?

Джена отвърна:

— Ние просто се опитваме да разберем…

Но съпругът й отново постави ръка на коляното й, за да я успокои. Ноел поклати глава към нея и извика:

— Аманда!

Отгоре се чу недоволен пубертетски глас и Джена Уилър се отпусна на мястото си.

— Идвам!

Зачакаха. Джена гледаше към Ноел. Ноел гледаше в килима.

— Въпросът е към двама ви — каза Франк Тремънт. — Според вас Дан познавал ли е, виждал ли е Хейли Макуейд?

Джена отвърна:

— Не.

— Д-р Уилър?

Дъщеря му се появи и той поклати главата си с буйната си коса. Аманда беше висока, слаба; торсът й бе издължен, сякаш някоя гигантска ръка бе сплескала глината от двете й страни. Определението, което тутакси се налагаше за нея, бе „непохватна“. Тя бе застанала пред тях, увесила големите си ръце пред тялото си, сякаш беше гола, а хората я гледаха и тя искаше да се прикрие. Погледът й се рееше къде ли не, но не се спираше върху никого от присъстващите.

Баща й стана и прекоси стаята. Прегърна я закрилнически през раменете и я поведе към дивана. Настани я между Джена и себе си. Джена също прегърна доведената си дъщеря. Франк ги почака да й прошепнат успокоителните думички.

— Аманда, аз съм следовател Тремънт. Това е шериф Уокър. Искаме да ти зададем няколко въпроса. Не си направила нищо лошо, така че се отпусни. Трябва само да ни отговориш честно и колкото е възможно по-ясно, става ли?

Аманда бързо кимна с глава. Очите й блуждаеха като две подплашени птички, които търсят безопасно място, на което да кацнат. Родителите й се приближиха към нея, наведоха се напред, сякаш искаха да поемат удара вместо дъщеря си.

— Познаваш ли Хейли Макуейд? — попита Франк.

Момичето сякаш се сви пред очите им.

— Да.

— Откъде?

— От училище.

— Можеш ли да кажеш, че бяхте приятелки?

Аманда вдигна рамене, както обикновено правеха децата на нейната възраст.

— Работехме в една група в лабораторията по химия.

— Тази година ли?

— Да.

— Как стана така, че ви сложиха да работите заедно?

Аманда сякаш се обърка от въпроса.

— Вие сами ли го предложихте?

— Не. Госпожа Уолш нареди.

— Ясно. Разбирахте ли се двете?

— Да, разбирахме се. Хейли е много приятна.

— Идвала ли е в дома ви?

Аманда се поколеба, после отвърна:

— Да.

— Колко пъти?

— Само веднъж.

Франк Тремънт се облегна назад и й даде малко време.

— Ще ми кажеш ли кога беше това?

Момичето погледна към баща си. Той кимна с глава.

— Спокойно.

Аманда се обърна отново към Тремънт.

— В Деня на благодарността.

Франк наблюдаваше Джена Уилър. Тя се опита да запази спокойствие, но той забеляза, че й бяха нужни доста усилия за това.

— Защо беше дошла у вас?

Отново вдигане на рамене.

— Просто така — отвърна Аманда.

— Точно в Деня на благодарността? Не е била със семейството си?

Джена Уилър обясни:

— Беше след това. Момичетата вечеряха със семействата си и после се събраха тук. На другия ден нямаха училище.

Този път гласът на Джена звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече. Глух и безжизнен. Франк не отлепяше очи от Аманда.

— По кое време беше това?

Аманда се замисли.

— Не знам. Дойде към десет часа.

— Колко момичета бяхте?

— Четири. Бри и Джоуди също дойдоха. Мотахме се из мазето.

— След официалната вечеря?

— Да.

Франк чакаше. Тъй като всички мълчаха, той зададе логичния въпрос:

— И чичо Дан ли беше дошъл за Деня на благодарността?

Аманда не отговори. Джена седеше и не помръдваше.

— Той беше ли тук? — повтори въпроса си Тремънт.

Ноел Уилър се наведе напред и покри с длани лицето си.

— Да — отвърна той. — Дан беше тук в Деня на благодарността.

Глава 16

По пътя на връщане Попе мърмореше.

— Дупенцето беше в ръцете ми.

— Съжалявам.

После:

— Дупенцето ли?

— Обичам да употребявам модните термини за „маце“.

— Добре е да си във форма.

— Само да знаеш!

— Не се впускай в описания, моля.

— О, няма — отвърна Попе. — Работата е много важна, така ли?

— Аха. Съжалявам, че изпусна дупенцето.

— Има много риба в морето, нали знаеш как е? — сви рамене Попе.

— Знам.

Уенди побърза да влезе в дома си. Чарли и двама негови приятели — Кларк и Джеймс — бяха пред телевизора и сменяха канал след канал. Тримата се бяха разположили върху мебелите в кабинета както само момчета в пубертета можеха да се разположат — сякаш бяха махнали скелетите си, бяха ги окачили в най-близкия дрешник и се бяха сгърчили върху де що има свободна повърхност.

— Здрасти — обади се Чарли, като раздвижи само устните си. — Рано се връщаш.

— Да, не ставайте.

Той самодоволно се ухили. Кларк и Джеймс измърмориха:

— Здравейте, госпожо Тайнс.

Не помръднаха телата си, но поне извиха вратове да я погледнат. Чарли спря на канала на телевизионната станция, за която Уенди доскоро бе работила. Вървяха новините по Ен Ти Си. Мишел Фислър, скучната нова водеща (и много млада), която трябваше да уволнят вместо Уенди, разказваше в репортажа си за някакъв човек на име Артър Лимейн, който бил прострелян в двете колена, докато излизал от стадион „Саут Маунтън Арина“ в Уест Ориндж.

— Олеле! — възкликна Кларк.

— Сякаш едното му е било малко.

Артър Лимейн, говореше Мишел с онази псевдосериозна интонация, характерна за всички репортерки, която Уенди дълбоко се надяваше, че успява да избегне, бе прострелян в малките часове на нощта. Камерата блуждаеше над „Саут Маунтън Арина“, дори се спря на табелата, на която пишеше, че на това място играят „Дяволите на Ню Джърси“, като че ли това даваше някакво обяснение за събитията.

Камерата се върна и показа подходящото за случая мрачно лице на водещата Мишел Фислър.

— Мразя я — обади се Джеймс.

— Главата й е твърде голяма за тялото — додаде Кларк.

Фислър продължаваше с пихтиестия си глас: „Артър Лимейн не е запознал властите със станалото“. Голяма работа, помисли си Уенди. Ако някой те простреля в двете колена, най-добре е да не видиш и да не кажеш нищо по въпроса. Дори Джеймс увеси нос в опит да изобрази физиономията на Мафиота. Чарли отново защрака с дистанционното.

Джеймс се обърна и каза:

— Това маце, Мишел, не е от вашата класа, госпожо Т.

— Така е — добави Кларк. — Нещастницата ви диша праха.

Очевидно Чарли ги бе информирал за служебните й неприятности, но въпреки всичко тя им беше признателна.

— Благодаря ви, момчета.

— Говоря сериозно — рече Кларк. — Главата й прилича на плажна топка.

Чарли не каза нищо. Беше обяснил на майка си, че приятелите му я смятат за най-секси от телевизионните звезди. Беше го заявил без смущение, без ужас, така че Уенди не разбра това добре ли беше, или не.

Тя тръгна нагоре по стълбите към компютъра. Фарли не беше обикновено име. Шери Търнбол бе споменала нещо за политика, за набиране на средства. Тя си спомни името във връзка с един сексскандал.

Скоростта и точността на интернет не би трябвало да учудват никого вече, но тя се изненада за пореден път. Само две щракания и намери онова, което търсеше.

Преди шест месеца Фарли Паркс, който се беше кандидатирал за конгресмен от щата Пенсилвания, бе въвлечен в скандал с проститутка. Скандалът не намери широко отражение в пресата — в наши дни политическите сексскандали не са рядкост — но се наложи Фарли да се откаже от борбата. Уенди прегледа първите няколко резултата.

Очевидно някаква „изпълнителка на еротични танци“ (разбирай стриптийзьорка) на име Дезире (вероятно нейният псевдоним) била съобщила за случая в местния вестник. Оттам го бяха раздухали. Дезире поддържаше блог, в който бе описала срещите си с Фарли Паркс с ужасяващи подробности. Уенди я намираше за доста красноречива, тъй като описанията й я накараха да се изчерви от неудобство. Голяма кучка. Имаше и видеоматериали. Уенди затвори очи, но щракна на снимките. Слава богу, нямаше голотии. Дезире бе седнала, виждаше се силуетът й. Със задъхан глас, променен с помощта на техниката, тя заописва още подробности. След половин минута Уенди щракна и изключи клипа. Достатъчно. Разбра онова, което искаше. А то не беше никак хубаво.

Добре, забави топката! Репортерите са научени във всяка ситуация да търсят скрития смисъл, ала тук всичко бе твърде очебийно. Въпреки това тя трябваше да проучи нещата. Първата страница от списъка с резултатите, появили се в отговор на запитването за Фарли Паркс, бе заредена с подробности от скандала. Тя повика втората и намери биографията му. Аха, ето го тук — Фарли Паркс бе завършил „Принстън“ преди двайсет години. В същата година като Фил Търнбол и Дан Мърсър.

Съвпадение?

Само през последната година трима мъже от един и същи випуск на един и същи елитен университет бяха въвлечени в различни скандали — богатите и силните имаха навика да привличат подобни неприятности. Би могло да е тъкмо това. Съвпадение.

С изключение на факта, че тримата бяха по-близки помежду си, отколкото обикновени състуденти.

„Обитаващите жилището на Фил“. Така ги бе нарекла Шери Търнбол. Фил и Дан също бяха сред „обитаващите“. Терминът предполагаше повече от двама души. Ако бяха само Фил и Дан, би ги нарекла съквартиранти. Но обитаващи едно и също жилище? Изразът предполагаше поне трима, дори повече.

Как да разбере дали Фарли Паркс не е бил един от тях?

Уенди разполагаше само с телефонния номер на Търнбол. Вероятно още бяха в бара на Бленд. Кой друг можеше да знае за обитаващите студентското жилище?

Може би Джена Уилър, бившата жена на Дан?

Ставаше късно, но тя не се притесняваше да наруши съня на телефонните абонати, не беше време за това. Уенди набра номера на Уилър. На третото позвъняване се обади мъж, вероятно съпругът й Ноел.

— Ало?

— Обажда се Уенди Тайнс. Може ли да говоря с Джена?

— Не е вкъщи.

Щрак.

Тя се вторачи в слушалката. Хмм. Беше доста рязък. Уенди сви рамене и остави слушалката. Обърна се отново към компютъра и внезапно й хрумна нещо: „Фейсбук“. С глупавото усещане за някакво необяснимо напрежение миналата година Уенди си бе открила акаунт във „Фейсбук“, прие и потърси неколцина свои познати — и толкова. Не беше го използвала за друго. Може би се дължеше на възрастта й, въпреки че в социалните мрежи имаше доста зрели хора, ала на младини — сега пък да не прозвучи като престаряла вещица — да те „забие“ някой мъж бе… ъъъ… много по-различно от разбирането за това във „Фейсбук“ сега. Уважавани от нея интелигентни хора непрекъснато й изпращаха глуповати въпроси, разни съобщения, покани да се включи във войната на мафията или да играе за нещо онлайн и тя се чувстваше като Том Ханкс във филма „Голям“, където той непрекъснато вдига ръце и изрича: „Не разбирам“.

Ала сега тя си спомни, че нейният випуск в „Тъфтс“ имаше собствена страница, пълна със стари и нови фотографии и информация за състудентите й. Дали има същата страница за завършилите „Принстън“ преди двайсет години?

Влезе във „Фейсбук“ и започна да търси.

Успех!

Бяха се записали деветдесет и осем души от завършилите „Принстън“ студенти. На първата страница се виждаха малки снимки на осем от тях. Имаше дискусионни бордове и линкове. Уенди се чудеше как да се включи в групата, за да получи достъп до всички материали, но в този миг мобилният й телефон зазвъня. Погледна екранчето и видя краткото лого, което й сигнализираше, че има съобщение. Вероятно обаждането бе дошло по времето, когато беше в „Бленд“. Прегледа списъка на обажданията и видя, че последното е дошло от бившата й месторабота. Вероятно нещо свързано с документите по уволнението й.

Но не, обаждането бе станало преди по-малко от час. Х. Р. нямаше да се обади толкова късно.

Уенди натисна бутона да прослуша съобщението и с изненада чу гласа на Вик Гарет, мъжа, който я бе уволнил… нима беше едва вчера?

„Здравей, сладурче, Вик е. Обади ми се незабавно. Страшно е важно.“

Уенди усети адреналина в кръвта си. Вик не си падаше по преувеличенията. Тя набра номера в кабинета му. Ако си бе тръгнал, позвъняването щеше да се прехвърли на мобилния му телефон. Той вдигна още след първия сигнал.

— Чу ли? — попита Вик.

— Какво да чуя?

— Може отново да те назначат. В най-лошия случай на хонорар. Както и да е, искам да отидеш на място.

— На кое място?

— Полицаите открили мобилния на Хейли Макуейд.

— Какво общо има това с мен?

— Намерили са го в хотелската стая на Дан Мърсър. Очевидно твоят човек е виновен за случилото се с нея.

Ед Грейсън лежеше на леглото си.

Маги, негова съпруга от шестнайсет години насам, си бе прибрала багажа и си бе отишла още докато го разпитваха за „убийството“ на Дан Мърсър. Нищо. Бракът им бе издъхнал, беше мъртъв от доста време насам, ала те продължаваха да се надяват. Сега вече всяка надежда бе изчезнала. Маги не искаше да го признае дори пред себе си. Той добре я познаваше. Желанието й бе да забрави проблемите. Винаги постъпваше така. Прибира неприятностите в куфара, натиква го на най-горния рафт на някой дрешник в дълбините на съзнанието си, затваря вратата и си залепва усмивка на устните. Любимият израз, на който мама в Квебек я бе научила, беше: „Каквото време донесеш на пикника, на такова ще се радваш“. И двете много се забавляваха. И двете се усмихваха толкова широко, че понякога можеше да забравиш, че усмивките им са безсмислени.

Когато се появиха голите снимки на сина им Ед младши, реакцията на Маги го изуми. Тя не им обърна внимание. Никой не бива да знае, бе заявила Маги. Ед младши изглежда добре, бе продължила тя. Той е само на осем години. Никой не го е докосвал, а ако го е направил, по него не бяха останали следи. Педиатърът нищо не откри. Ед младши изглеждаше напълно нормално, нищо не го безпокоеше. Не мокреше чаршафите през нощта, нямаше кошмари, нито проявяваше свръхвъзбудимост.

— Няма нищо — убеждаваше го Маги. — Той е добре.

Ед Грейсън се гневеше.

— Нямаш желание да заклеймиш тази отрепка, така ли? Ще го оставиш да върши подобни неща и на други деца?

— Другите деца не ме интересуват. Интересувам се само от Ед младши.

— На това ли ще го научиш? Да не обръща внимание на безобразията?

— Така е най-добре. Няма защо целият свят да разбере какво му се е случило.

— Но той не е направил нищо лошо, Маги.

— Знам. Нима си мислиш, че не знам? Но хората ще го гледат с други очи. Ще бъде белязан. Ако си мълчим, никой няма да разбере…

Маги му отправи лека усмивка. За първи път той я прие така, сякаш го бе зашлевила по лицето.

Ед седна в леглото и си наля още уиски със сода. Щракна на спортната страница и се загледа в спортната програма. Затвори очи и си спомни за кръвта. Мислеше си за болката и ужаса, които бе причинил в името на справедливостта. Беше убеден в онова, което бе казал на репортерката, на Уенди Тайнс. Трябваше да се въздаде справедливост. Ако не от съда, тогава от мъже като него. Ала това не означаваше, че въздаващите справедливост не заплащаха своя лична цена.

Често слушате изказвания в смисъл че свободата не е свободна. Същото е и със справедливостта.

Той беше сам, ала в ушите му продължаваше да звучи ужасяващият въпрос, с който го бе посрещнала Маги:

— Какво си направил?

И вместо да подхване дълга защитна реч, той бе отговорил кратко и ясно:

— Свърши се.

Това би могло да се отнася с пълна сила и за тях двамата, за Ед и Маги Грейсън. Тяхната любов бе останала в миналото. Лесно беше да укоряват себе си за случилото се с Ед младши, но дали беше правилно? Наистина ли трагедията бе виновна за пропукванията в техните отношения, или тя просто бе хвърлила светлина върху пукнатините, които винаги са си били там? Може би ние живеем в мрак, заслепени от усмивката и фасадата на добротата. Може би трагедията просто ни отваря очите?

Ед чу звънеца на вратата. Късно. Звънът бе тутакси последван от нетърпеливо хлопане. Без да му мисли, Ед скочи и грабна пистолета си. Последва второ позвъняване, после още тропане по вратата.

— Господин Грейсън? Полиция, отворете.

Ед надникна през прозореца. Видя двама полицаи от управлението в Съсекс в кафяви униформи — нито един от тях не беше едрият чернокож шериф Уокър. Много бързо пристигнаха, помисли си Грейсън. Беше повече шокиран, отколкото изненадан. Остави пистолета настрана, слезе на долния етаж и отвори вратата.

Двете ченгета имаха вид на дванайсетгодишни момчета.

— Господин Грейсън?

— Аз съм пенсиониран федерален съдия Грейсън, синко.

— Господине, арестуваме ви за убийството на Даниел Дж. Мърсър. Моля, сложете ръце зад гърба си, докато ви чета правата.

Глава 17

Уенди приключи телефонния разговор със стария си (и настоящ?) шеф Вик Гарет и като в мъгла окачи слушалката на мястото й.

Бяха намерили мобилния телефон на Хейли Макуейд под леглото на Дан Мърсър.

Помъчи се да го осъзнае и да укроти емоциите си. Първата й мисъл бе и най-естествената: сърцето й се сви, като си помисли за семейство Макуейд. До този миг тя хранеше надежда, че все пак нещата ще се оправят. Но сега се вцепени. Това бе положението. Шокиращо. Нима вече нямаше надежда? За нея това бе някакъв вид реабилитация — значи през цялото време тя е била права за Дан. Бе въздадена справедливост, или нещо подобно. В старанието си да постъпи правилно тя не е била пионка в нечий заговор срещу невинен човек.

Но ето го и него — на екрана, точно пред нея, бе страницата във „Фейсбук“ с випуска на Дан от „Принстън“. Тя затвори очи и се облегна назад. Представи си лицето на Дан в деня на тяхното запознанство, на първото интервю в приюта, ентусиазма му от факта, че е спасил толкова изоставени деца, очите на тези деца, вперени в него, в които имаше такова страхопочитание, начина, по който той я привличаше. Спомни си и вчерашния ден в проклетия паркинг за каравани, ужасните синини по същото това лице, мрака в очите му, припомни си желанието да протегне ръка към него въпреки онова, което й бе известно.

Нима трябваше да пренебрегне интуицията си?

Можеше, разбира се, да се възрази, че злото се явява под най-различни форми. Десетки пъти бе чувала за примера с известния сериен убиец Тед Бънди. Истината обаче беше, че тя никога не бе смятала Бънди за красавец. Може би беше предубедена, защото знаеше какъв е, но как можеше да отмине празнотата в погледа му? Бе сигурна, че в негово лице щеше да види един мазен, лигав злодей, без какъвто и да е чар. Злото неизменно се усещаше. Наистина. Така поне й се струваше.

Тъй или иначе тя не беше видяла, нито бе почувствала нещо зло у Дан. Напротив, дори в деня на смъртта си той излъчваше доброта и топлина. Сега вече разполагаше и с нещо повече от интуиция. Тук беше Фил Търнбол. И Фарли Паркс. Ставаше и още нещо — нещо тъмно и коварно.

Тя отвори очи и се приведе напред. Добре, „Фейсбук“! Вписа данните си, намери страницата с имената на съответния випуск от „Принстън“, но как можеше да влезе? Трябваше да има начин.

Ще попитам специалиста по „Фейсбук“, който живее тук, реши тя.

— Чарли!

От долния етаж:

— Какво?

— Ще се качиш ли при мен?

— Не те чувам.

— Качи се при мен!

— Моля?

После:

— За какво?

— Моля те да се качиш.

— Не можеш ли просто да извикаш какво ти е нужно?

Тя грабна мобилния си телефон и му изпрати текст в смисъл че й трябва бърза помощ с компютъра и че ако той не побърза, тя ще закрие всичките му акаунти в интернет, макар че нямаше представа как би могла да го стори. Само след миг дочу пъшкане и шум от трополене на крака нагоре по стълбите. Чарли надникна през вратата.

— Какво?

Тя посочи към екрана.

— Искам да се включа в тяхната група.

Чарли погледна страницата с присвити очи.

— Ти не си учила в „Принстън“.

— Признателна съм ти за задълбочения анализ. Нямах представа.

Чарли се усмихна.

— Обичам сарказма ти.

— Каквато майката, такъв и синът.

Господи, колко обичаше това хлапе! Обзе я онова чувство, тъй познато на родителите, което ги обезоръжава и ги кара да прегърнат детето си и никога да не го пуснат.

— Моля? — попита Чарли.

Тя отмина въпроса му без отговор.

— Как мога да се включа в групата, ако не съм учила в „Принстън“?

Чарли направи физиономия.

— Шегуваш се, нали?

— На шегаджийка ли ти приличам?

— Трудно е да се каже при твоя сарказъм и всичко останало.

— Нито се шегувам, нито съм саркастична. Как да вляза?

Чарли въздъхна, наведе се и посочи в дясната страна на страницата.

— Виждаш ли този линк — „Включи се в групата“?

— Да.

— Щракни върху него.

Той се изправи.

— После?

— Това е всичко — отвърна синът й. — Вътре си.

Сега пък Уенди направи физиономия.

— Но както ти тъй мъдро забеляза, аз не съм учила в „Принстън“.

— Няма значение. Това е отворена група. Затворените групи уведомяват с „Молба за включване“. Тази е отворена за всеки. Само щракваш и си вътре.

Уенди се колебаеше.

Чарли отново въздъхна.

— Хайде, направи го — окуражи я той.

— Добре, почакай.

Уенди щракна и като по чудо — готово! — тя стана член на един абсолвентски курс от „Принстън“, макар и само в неговия интернет вариант. Чарли й хвърли поглед в стил „Нали ти казах“, поклати глава и затрополи по обратния път надолу. Тя отново си помисли колко много го обича. Спомни си за Марша и Тед Макуейд: сигурно вече са разбрали от полицията за мобилния телефон на Хейли, който вероятно дъщеря им толкова силно е желала и настоявала да получи и който е бил открит под леглото на непознат мъж.

Не й бе от полза.

Страницата бе пред очите й, така че — на работа! Най-напред Уенди проучи всички деветдесет и осем имена. Сред тях не видя името на Дан, нито на Фил, нито това на Фарли. Имаше логика. Вероятно нито един от тримата не желаеше да привлича вниманието. Ако изобщо са били включени в групата, те отдавна са излезли от „Фейсбук“. Останалите имена не й бяха познати.

Добре, ами сега?

Провери дискусионните форуми. Имаше един за болен съвипускник, търсеше помощ. Друг съобщаваше за регионална среща на състуденти. В тях нямаше нищо интересно. Още един за наближаващо събрание. Щракна на тази страница и попадна на линк, който бе доста обещаващ:

На петата поред снимка тя откри и тримата. Надписът гласеше: „Стърнс Хаус“ и фотографията показваше стотина студенти, позиращи на фона на тухлена сграда. Първо забеляза Дан. Познаваше го като доста по-възрастен, къдриците на косата му бяха по-къси, но иначе не се беше променил кой знае колко. Беше красавец, нямаше спор по този въпрос.

Най-долу на страницата бяха изписани имената им. Фарли Паркс, като всеки политик, бе на първата редица в средата. Фил Търнбол бе отдясно. Докато Дан се бе облякъл в джинси и тениска, Фарли и Фил се бяха издокарали като за снимка за корицата на снобското месечно списание за подгответа. Цвят каки, ризи с колосани яки, нахлузени на бос крак мокасини — липсваше им само по един потник, увит около врата.

Така, вече знаеше и имената на спалните им.

Можеше да направи справка в „Гугъл“ почти за всяко момче от снимката — имената им бяха най-долу — ала това щеше да й отнеме време, а можеше и да не й донесе необходимите резултати. Хората не вписваха имената на съквартирантите си първокурсници в мрежата.

Но да се върнем обратно. Уенди отново превъртя страницата на „Фейсбук“. Десет минути по-късно тя можеше да се поздрави с успех:

Уенди щракна върху този линк, зареди PDF файла и го отвори с помощта на Abode Acrobat. „Фейсбук“ на първокурсниците — Уенди се усмихна при спомена за това. Тя, разбира се, имаше същия в „Тъфтс“. Ученическа снимка от гимназията и града, от който идваш в университета — достатъчно за целта, която преследваше тази вечер — в коя стая си разпределен през първата година. Уенди щракна клавиша с буквата М, прескочи две страници и намери името Дан Мърсър. Ето я цялата картинка:

Дан се хилеше от фотографията, целият живот бе пред него. Грешка. Вероятно е бил на осемнайсет, когато си е направил тази снимка. Усмивката му говореше, че е готов да се изправи пред света и, да, ще завърши „Принстън“, ще се ожени, ще се разведе… и какво?

Ще стане педофил и ще умре?

Дали е станал такъв впоследствие? Дали вече не е бил педофил, още на осемнайсет години? Дали не е бил вече насилил някого? Дали е имал такива наклонности още в колежа? Наистина ли бе отвлякъл непълнолетно момиче?

Защо Уенди не можеше да приеме факта?

Няма значение. Съсредоточи се. Натисна клавиша и научи номера на стаята в „Стърнс“. Стая 109. Щракна, за да направи двойна проверка. Така беше, Фарли Паркс от Брин Мор, Пасадина, училището в Лорънсвил, бе настанен също в стая 109. Филип Търнбол от Бостън, Масачузетс, академия „Филипс Андоувър“, изобщо не се бе променил — да, също в стая 109.

Уенди натисна клавиша „търсене“ и написа „Стърнс, стая 109“.

Пет резултата.

Филип Търнбол, Даниел Мърсър, Фарли Паркс и още двама: Келвин Тилфър, афроамериканец с предпазлива усмивка, и Стивън Мишано, който носеше една от добре познатите ни розови огърлици с голямо мънисто в средата.

Последните две имена не й говореха нищо. Отвори нов браузър и написа името на Келвин Тилфър.

Нищо. Почти. Един резултат от списъка на випуска от „Принстън“ и толкоз. Нямаше линкове. Нямаше „Фейсбук“. Нямаше „Туитър“. Нямаше „Май Спейс“.

Уенди се питаше какво ли означава това. Повечето хора, дори най-свитите, все имаха по нещо за себе си в интернет. Келвин Тилфър, особено като се имаха предвид съквартирантите му, сякаш беше призрак.

Какво ли означаваше това?

Може би нищо. Беше рано да прави хипотези. Най-напред трябваше да намери още информация.

Уенди написа името на Стивън Мишано. Когато видя резултатите, тя разбра всичко още преди да щракне върху някой от тях.

— По дяволите! — изруга на глас.

Отзад се чу:

— Какво има?

Беше Чарли.

— Нищо, какво е станало?

— Имаш ли нещо против да отидем у Кларк?

— Добре.

— Страхотно.

Чарли излезе. Уенди отново се обърна към компютъра. Щракна върху първия резултат и отвори нов текст отпреди около четири месеца с названието: „Уест Есекс Трибюн“:

Толкова. Уенди потърси продължение на информацията в „Уест Съсекс Трибюн“. Нищо. Върна се в мрежата и откри резултати в някои блогове, дори в „Туитър“. Първият бе от бивш пациент, който разказваше как д-р Мишано придобивал упойващи средства. Другият бе от един „наркопласьор“, помогнал да „заковат“ д-р Мишано. Имаше и друг блог — от пациент, който твърдеше, че Мишано бил „неподходящ“ и „определено изглеждаше надрусан с нещо“.

Уенди започна да си записва, проверяваше блоговете, съобщенията в „Туитър“, разнообразната информация, линковете в „Май Спейс“ и „Фейсбук“.

Това бе истинска лудост.

Петима първокурсници, съквартиранти от „Принстън“. Добре, да изключим за миг Кевин Тилфър от сметката. Останалите четирима: един финансов консултант, един политик, един социален работник, а сега и един лекар. През последната година и четиримата бяха въвлечени в скандали. Ако и това не е съвпадение!

Глава 18

Само с едно телефонно позвъняване Ед Грейсън събуди от сън Хестър Кримстийн. Съобщи й, че са го арестували.

Хестър каза:

— Това ми звучи толкова тъпо, че и портиера да изпратя, ще може да те освободи.

— Но? — попита Ед.

— Но не ми харесва времето, по което са те арестували.

— И на мен — съгласи се Ед.

— Имам предвид, че само преди няколко часа нанесох още един удар на Уокър. В такъв случай какъв е смисълът да те прибере, всъщност да те арестува? — Тя замълча. — Освен ако вече съм загубила способността си да разсъждавам логично?

— Не мисля, че това е причината.

— Нито пък аз. Следователно открили са нещо ново.

— Кръвните проби?

— Това не би било достатъчно. — Хестър се подвоуми. — Ед, сигурен ли си, че не са открили нещо… ъъъ… по-инкриминиращо?

— Няма начин.

— Уверен ли си?

— Напълно.

— Добре, знаеш какво да правиш. Не говори. Ще накарам шофьора ми да ме изведе. Но за не повече за час.

— Има още нещо, което ме безпокои — каза той.

— Какво?

— Този път не съм в полицейския участък в Съсекс. Намирам се в Нюарк. Област Есекс, различна юрисдикция.

— Имаш ли някаква представа защо?

— Никаква.

— Добре, бъди спокоен. Ще си метна нещо и идвам. Този път ще играя с най-силните си карти. Никаква милост за тези негодници.

Четирийсет и пет минути по-късно Хестър седеше с клиента си в тясната стая за разпити, покрита с лъскав ламинат и със здраво закрепена за пода маса. Те чакаха. Чакаха много дълго. Хестър започна да се гневи.

Най-после вратата се отвори. Влезе шериф Уокър в униформа. Придружаваше го мъж на около шейсет години с бирено коремче, облечен в сив костюм, който сякаш е бил нарочно намачкан.

— Извинете, че ви накарахме да чакате — каза Уокър.

Той се облегна на стената. Мъжът зае стола до масата точно срещу Грейсън. Хестър продължаваше да крачи из стаята.

— Тръгваме си — заяви тя.

Уокър заклати пръст във въздуха.

— Довиждане, адвокате, ще ни липсвате. Но клиентът ви остава при нас. Арестуван е. Чака го съдебен процес. Късно е. Вероятно първата ви работа утре сутринта ще бъде да определите гаранцията му, но не се притеснявайте, ще го настаним удобно за през нощта.

Хестър не се съгласи с нищо от казаното от шерифа.

— Извинете ме, шерифе, но нали сте на изборна длъжност?

— Така е.

— Представете си какво ще стане, когато впрегна всички сили да ви компрометирам. Колко ли ще ви е трудно? Как така ще арестувате човек, чийто син е станал жертва на гнусно…

Сега проговори и другият мъж.

— Може ли да прекратите заплахите за малко?

Хестър го погледна.

— Постъпете както искате, госпожице Кримстийн, ясно? Не ми пука! Имаме въпроси. Или ще ни отговорите, или клиентът ви ще потъне в съдебни процедури. Разбрахте ли ме?

Хестър Кримстийн присви очи и го загледа.

— А вие сте?

— Казвам се Франк Тремънт. Следовател от полицейското управление в Есекс. Убеден съм, че ако за момент престанете да се правите на велика, може би ще разберете защо сте тук.

Хестър зае нападателна поза, но само след миг се отдръпна.

— Добре, младежо, с какво разполагате?

Уокър разбра въпроса й. Тръсна на масата някаква папка.

— Кръвната проба.

— Според която?

— Както знаете, открихме кръв в автомобила на клиента ви.

— Така твърдите вие.

— Кръвта в автомобила му напълно съвпада с кръвта на жертвата Дан Мърсър.

Хестър се престори, че се прозява.

Уокър попита:

— Може би ще ни обясните защо е така?

Хестър сви рамене.

— Вероятно са се возили заедно? Вероятно от носа на Дан Мърсър е потекла кръв?

Уокър скръсти ръце на гърдите си.

— Това ли успяхте да измислите?

— О, не, шериф Уокър. Мога да измисля нещо много по-добро, ако искате. — Хестър се плесна по челото и заговори с преправен глас като на малко момиче: — Да ви предложа ли хипотетично обяснение?

— По-скоро имам нужда от факти.

— Съжалявам, хубавецо, това е всичко, което мога да направя.

— Добре, започвайте.

— Е, тогава ето ви една хипотеза: имате свидетел на предполагаемото убийство на Дан Мърсър, права ли съм?

— Така е.

— А сега да предположим, но само да предположим, че съм прочела показанията на вашия свидетел — телевизионната репортерка Уенди Тайнс.

— Не би могло да е вярно — отвърна Уокър. — Показанията, както и самоличността на свидетелите се пазят в тайна.

— Чуйте се само! Хипотетични показания, направени от хипотетична репортерка. Може ли да продължа?

Франк Тремънт каза:

— Продължете.

— Супер! Според нейните хипотетични показания, когато тя се е срещнала с Дан Мърсър в онази каравана, преди стрелбата, по лицето му е имало ясни белези, че наскоро здравата са го напердашили.

Никой не проронваше и дума.

— Обичам да получавам потвърждение на думите си — заяви Хестър. — Нека поне единият от вас да кимне с глава.

— Престори се, че си видяла как и двамата кимаме — предложи Франк.

— Добре, съгласих се. Сега нека кажем — отново хипотетично, че няколко дни преди това Дан Мърсър се е срещнал с бащата на някоя от жертвите му. Да кажем, че двамата са се скарали. Да кажем, че по време на свадата са били пролети няколко капки кръв. Да кажем, че тъкмо тази кръв е изцапала купето на автомобила.

Тя замълча, разпери ръце и повдигна вежди.

Уокър погледна към Тремънт.

Франк Тремънт рече:

— Тъй, тъй.

— Тъй, тъй, какво?

Той се помъчи да се усмихне.

— Ако е започнала хипотетична кавга, тя със сигурност ще осигури на клиента ви добър мотив, нали така?

— Извинете, как ви беше името?

— Франк Тремънт, следовател от полицейското управление в Есекс.

— Новак ли си, Франк?

Сега бе негов ред да разпери ръце.

— На новак ли ви приличам?

— Не, Франк, приличаш на човек, който сто години е вземал все погрешни решения, но когато преди малко говореше за мотивацията, все едно чувах някой неопитен „заек“ в професията да поучава малоумния си помощник. На първо място — обърни внимание — обикновено изгубилият битката е онзи, който търси възмездие, нали така?

— В повечето случаи.

— Е — Хестър махна към клиента си, сякаш бе водеща на забавно шоу, — погледнете този здравеняк, мъжкаря, когото наричам свой клиент. Да виждате по него синини или драскотини? Не. Така че, ако е имало физическа разправа, моят човек е имал превес, какво ще кажете?

— Това нищо не доказва.

— Повярвай ми, Франк, не би искал да влезеш в спор за доказателствена стойност на фактите с мен. Така или иначе, дали си спечелил, или си загубил битката, няма никакво значение в случая. Говорите за мотив, сякаш това е нещо ново, което ще ви помогне. Тъй като едва навлизаш в казуса, Франк, нека ти помогна — Дан Мърсър е направил голи снимки на осемгодишния син на клиента ми. Това вече е мотив. Виждаш ли? Когато някой мъж насили сексуално детето ти, това е мотив за отмъщение. Запиши си го някъде. Опитните следователи трябва да знаят тези неща.

Франк недоволно изсумтя.

— Въпросът не е в това.

— За жалост, Франк, точно в това е. Твърдиш, че кръвната проба е кой знае колко важно доказателство. Толкова си впечатлен, че ни домъкваш тук посред нощ. Казвам ти още веднъж: твоето тъй наречено доказателство — ще пропусна онази част, в която обяснявам как ще направя на парченца всички улики от местопрестъплението, защото Уокър ще пусне записа от първата ни среща на четири очи — та тъй нареченото ти доказателство е едно голямо нищо и лесно би могло да се отхвърли.

Хестър хвърли поглед към Уокър.

— Не бих искала да отправям открити заплахи, но наистина ли имате намерение да използвате тази спорна кръвна проба, за да арестувате клиента ми за убийство?

— Не го арестувахме за убийство — уточни Тремънт.

Думите му накараха Хестър да млъкне за миг.

— Така ли?

— Така. Не е за убийство. А за съучастничество.

Хестър се обърна към Ед Грейсън. Той сви рамене. Тя отново погледна към Тремънт.

— Да се направим, че на това място ахвам и се хващам право за твърдението ви за съучастничество.

— Претърсихме мотелската стая на Дан Мърсър — каза Франк Тремънт. — Ето какво намерихме.

Той подхвърли на масата пред тях снимка с размери осем на десет. Хестър я разгледа — розов на цвят мобилен телефон. Подаде я на Ед Грейсън, като държеше ръката си на рамото му, сякаш го предупреждаваше да не реагира твърде бурно. Тя не казваше нищо. Грейсън също мълчеше. Хестър знаеше основните правила. Имаше моменти, в които трябваше да напада, и такива, в които трябваше да запази мълчание. Това й бе станало навик — каква изненада! — и знаеше, че когато напада, трябва да говори непрекъснато. Ала в момента те очакваха някаква реакция. Каквато и да е. Но Хестър нямаше да се поддаде. Щеше да изчака.

Измина цяла минута, преди Франк Тремънт да изрече:

— Този телефон бе намерен под леглото на Мърсър в хотелската му стая в Нюарк, недалече от мястото, където сме сега.

Хестър и Грейсън мълчаха.

— Той принадлежи на едно изчезнало момиче на име Хейли Макуейд.

Ед Грейсън, пенсиониран федерален съдия, който знаеше какво означава това, изпъшка. Хестър обърна поглед към него. Лицето му беше пребледняло, и последната капчица кръв се бе отцедила от него. Хестър отново го улови за ръката и я стисна в опит да го накара да се съвземе. Трябваше да спечели малко време.

— Сигурно не мислите, че е възможно клиентът ми…

— Знаеш ли какво си мисля, Хестър? — прекъсна я Франк Тремънт. Бе възвърнал самочувствието си, гласът му звучеше заплашително. — Мисля, че клиентът ти е убил Дан Мърсър, защото властите са били на път да оправдаят Мърсър за стореното със сина на клиента ти. Точно това мисля. Мисля, че клиентът ти е взел закона в собствените си ръце и аз го разбирам донякъде. Ако някой направи същото с моето дете, и аз бих постъпил по същия начин. Бога ми, ще го направя. После ще наема най-добрия адвокат, защото истината е следната: жертвата в случая е толкова несимпатична — такава гадна отрепка — че дори да го прострелят в центъра на претъпкан стадион по време на мач, никой не ще го съжали.

Той се вторачи в Хестър. Хестър бе скръстила ръце пред гърдите си и чакаше.

— Но тъкмо там е проблемът, когато вземеш закона в свои ръце. Не знаеш докъде ще стигнеш. Така че — о, говорим хипотетично, нали? — твоят клиент е убил единствения човек, който можеше да ни каже какво се е случило със седемнайсетгодишното момиче.

— Господи! — промълви Грейсън и зарови лице в дланите си.

Хестър каза:

— Искам да остана насаме с клиента си.

— Защо?

— Просто се ометете оттук, по дяволите!

После, като премисли, тя се наведе към Грейсън и му прошепна:

— Знаеш ли нещо за това?

Грейсън се отдръпна и я погледна ужасен.

— Разбира се, че не.

— Добре — кимна Хестър.

— Виж сега, ние не смятаме, че клиентът ти е наранил Хейли Макуейд — продължи Франк. — Но сме почти убедени, че Дан Мърсър го е направил. Така че нужно е да знаем всичко, което трябва, за да открием Хейли. Всичко. Включително и местонахождението на трупа на Мърсър. Трябва много да бързаме. Доколкото ни е известно, Дан я е държал на скришно място. Може да я е завързал, да я е сплашил, да я е наранил, кой знае? Ще копаем в тази посока. Ще разпитваме съседи, колеги, приятели, ще питаме дори бившата му съпруга за местата, където е обичал да ходи. Но времето лети, а момичето може да е самичко и да умира от глад, да е заключено някъде или още по-лошо.

— И — обади се Хестър — вие мислите, че трупът му ще ви подскаже къде се намира?

— Да, би могло. По трупа може да има някакви следи, може да намерим нещо в джобовете му. Клиентът ти трябва да ни каже къде е Дан Мърсър.

Хестър поклати глава.

— Нима очакваш да накарам клиента си сам да се обвини?

— Очаквам клиентът ти да постъпи по най-правилния начин.

— Сигурна съм, че всичко е скалъпено.

Франк Тремънт се изправи.

— Моля?

— Имала съм работа с доста ченгета и познавам номерата им. Хайде, признай си, за да спасим момичето.

Той се наведе напред.

— Погледни ме хубаво. Наистина ли вярваш, че си измислям?

— Може и така да е.

— Но не е — заяви Уокър.

— И трябва да повярвам на честната ви дума?

И Уокър, и Тремънт стояха и я гледаха. И тримата знаеха — всичко беше истина. Дори Де Ниро не можеше да го изиграе по-добре.

— И все пак — каза Хестър, — няма да позволя на клиента си сам да се инкриминира.

Тремънт стана, лицето му пламна.

— И ти ли мислиш така, Ед?

— Говори на мен, не на клиента ми.

Франк не й обърна внимание.

— Ти си служител на закона. — Той се наведе и погледна Ед Грейсън право в лицето. — Като си убил Дан Мърсър, би могъл да бъдеш обвинен и в убийството на Хейли Макуейд.

— По-полека — обади се Хестър.

— Как ще живееш със себе си, Ед? С гузната си съвест? Ако си мислиш, че ще си губя времето с юридически маневри…

— Почакай — намеси се Хестър с удивително спокоен глас. — Основаваш връзката единствено върху този телефон?

— Моля?

— Само с този факт ли разполагаш? С телефона в хотелската стая?

— Нима това не е достатъчно?

— Не питам за това, Франк. Искам да знам какво още имаш на разположение?

— Защо се интересуваш?

— Просто ми отговори.

Франк Тремънт отправи поглед към Уокър. Уокър кимна с глава.

— Бившата му съпруга — каза Франк. — Мърсър често е посещавал дома й. Очевидно същото е правила и Хейли Макуейд.

— И мислиш, че тъкмо там Мърсър се е срещнал с момичето?

— Така мислим.

Хестър кимна. После додаде:

— Пуснете клиента ми да си ходи, моля.

— Шегуваш се, нали?

— Пуснете го веднага.

— Клиентът ти е унищожил единствената ни улика!

— Грешка — отсече Хестър и гласът й проехтя в стаята. — Ако думите ви са истина, то тогава Ед Грейсън ви е предоставил единствената улика.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Как открихте телефона, смотаняци?

Не последва отговор.

— Претърсихте стаята на Дан Мърсър, нали така? А защо? Защото мислехте, че клиентът ми го е убил. Ако не беше така, нищо нямаше да откриете. Три месеца разследване — и нищо. До ден-днешен. Когато моят клиент ви предостави единствената улика.

Мълчание. Но Хестър не беше свършила.

— И докато сме още на въпроса, Франк, аз знам кой си ти. Следовател Франк Тремънт от полицейското управление в Есекс, който преди няколко години оплеска важно дело за убийство. Провалът е бил покрит от началника ти Лорън Мюс заради мързела ти и липсата на компетентност, нали така? И ето че сега се появяваш пред мен с последния си случай и какво става? За да изкупиш вината си и да спасиш мизерната си кариера дори не си си направил труда да огледаш добре известния педофил, чийто път се е пресякъл с жертвата по доста очебиен начин. Как, по дяволите, си го пропуснал, Франк?

Сега бе ред на Франк Тремънт да пребледнее.

— И сега ти, едно мързеливо ченге, имаш наглостта да обвиняваш клиента ми в съучастничество? Би трябвало да му благодариш. Профука месеци по този случай и не откри абсолютно нищо. Сега си по-близо от всякога до решението му поради престъплението, в което обвиняваш клиента ми.

Франк Тремънт се сви пред очите им.

Хестър кимна на Грейсън. Двамата понечиха да станат от местата си.

— Къде си мислите, че отивате? — попита Уокър.

— Тръгваме си.

Уокър подкани с поглед Тремънт да възрази. Тремънт бе все още замаян. Уокър пое инициативата в свои си ръце.

— Така си мислите. Клиентът ти е арестуван.

— Искам добре да ме чуете — каза Хестър. Сега тонът й бе по-мек, примирителен. — Губите си времето.

— Защо мислиш така?

Тя го погледна право в очите.

— Ако знаехме нещо, което би могло да помогне на това момиче, щяхме да ви го съобщим.

Мълчание.

Уокър се помъчи да се изперчи, но вече нямаше смисъл.

— Защо не ни оставиш ние да решим какво би ни помогнало?

— Да — отвърна Хестър, която от известно време насам стоеше права; тя хвърли поглед към Тремънт, после отново се взря в Уокър. — И двамата доста се потрудихте, за да ми вдъхнете доверие. Сега трябва да се съсредоточите в задачата си — да намерите горкото момиче, а не да преследвате единствения човек, направил нещо полезно в случая.

Някой почука на вратата. Млад полицай надникна в стаята. Всички обърнаха поглед към него. Уокър попита:

— Какво има, Стантън?

— Открих нещо в телефона й. Мисля, че ще искате да го видите.

Глава 19

Франк Тремънт и Мики Уокър тръгнаха след Стантън по коридора.

— Хестър Кримстийн е безнравствена акула, която би засрамила дори уличница — забеляза Уокър. — Знаеш ли, че всичките тези приказки за компетентността и тям подобни имаха за цел да ни изхвърли от играта?

— Аха.

— Погълнат си целият от случая. Направи повече от който и да е друг.

— Така е.

— Същото може да се каже и за ФБР, за криминалните психолози, както и за цялото управление. Едва ли някой можеше да предвиди случилото се.

— Мики?

— Да.

— Нуждая се от нежност — заяви Франк. — Ще отида да потърся някой по-женствен от теб, ясно?

— Добре де, ясно.

Стантън ги отведе в една ъглова стая в мазето, където се навъртаха полицаи от техническия екип. Бяха включили телефона на Хейли Макуейд в един от компютрите. Стантън посочи към екрана.

— Нарочно прекарахме телефона й през компютъра, за да го огледаш на по-голям екран.

— Хубаво — отвърна Франк Тремънт. — Е, какво открихте?

— Намерих нещо в една апликация.

— Къде?

— В апликация към телефона.

Тремънт се хвана за колана и повдигна панталоните си.

— Представи си, че съм древно изкопаемо, което не може да включи дори собственото си видео.

Стантън натисна едно копче. Екранът почерня и на него се появиха три колонки стриктно подредени иконки.

— Това са апликациите за мобилния телефон. Ето тук, където пише „айкол“, се записват уговорените й срещи, като например за игра на лакрос или пък училищните задачи, „тетрис“ е името на играта, както и „моточейзър“, „сафари“ е нейният браузър, „айтюнс“ — тук може да сваля песни. Хейли е обичала музиката. Има и още една програма или музикална апликация, наречена „Шазам“. Тя…

— Мисля, че това е главното — каза Уокър.

— Да, съжалявам.

Франк се вторачи в телефона на Хейли. Запита се коя ли песен е слушала за последно. Бърз рок ли е харесвала, или сърцераздирателни балади? Като типичен дърт гадняр Франк винаги се бе подигравал на подобни джунджурии, на хлапаците, които набират и изпращат текстове и се шляят със слушалки в ушите, но знаеше, че в известен смисъл това бе животът. Вътре щеше да намери имената на приятелите й, училищната й програма щеше да бъде в календара, любимите й парчета — в специален списък, той щеше да види и снимките, които са я карали да се усмихва, като онази с Мики Маус.

В телефона й щеше да бъде и обвинението на Хестър Кримстийн. Наистина Дан Мърсър не бе извършил някакво насилие или изнасилване преди, изглежда, си бе падал по млади момичета, а фактът, че бившата му съпруга живее в същия град, едва ли означава нещо. Ала думите на Кримстийн относно липсата му на компетентност още звучаха в ушите му и Франк се опасяваше, че в тях дочува ехото на истината.

Трябваше да забележи педофила.

— Както и да е — каза Стантън, — нямам намерение да навлизам в подробности, но ми се струва малко странно. Хейли е свалила много песни, както прави всеки на нейната възраст, но не и по времето, когато е изчезнала. След изчезването си тя не е влизала и в мрежата. Искам да кажа, че ни е известно всяко място, на което е била, защото сървърът ни го посочва. Така че видяното в браузъра няма да ви изненада кой знае колко. Направила е няколко справки в университета във Вирджиния — предполагам, че е понесла тежко факта, че не са я приели, прав ли съм?

— Прав си.

— Търсила е сведения и за някакво момиче на име Лин Яловски от Уест Ориндж, състезателка по лакрос, приета в университета във Вирджиния, затова мисля, че й е била конкурентка.

— Това го знаем — отвърна Франк.

— Да, от сървъра. Сигурно знаете и за съобщенията, за текстовете и други такива, макар че, трябва да отбележа, че Хейли се е занимавала много по-малко с тези неща, отколкото приятелите й. Но вижте, тук има една специална апликация с „Гугъл Ърт“. Вероятно знаеш какво означава това.

— Не ми се присмивай — рече Франк.

— Виж тук. Представлява вградена система за глобално позициониране.

Стантън взе мобилния телефон и чукна върху една снимка със земното кълбо на нея. Огромният глобус се завъртя, сателитната камера увеличи образа на частта, на която се бе фиксирала, планетата започна да се увеличава — първо Съединените щати, после Източното крайбрежие, след това се придвижи още по-надолу към Ню Джърси, докато се спря на стотина метра над сградата, в която се намираха в момента. На екрана пишеше: „Улица «Уест Маркет» 50, Нюарк, щата Ню Джърси“.

Франк зина с уста от почуда.

— Това нещо навсякъде ли може да отиде?

— Бих искал да е така — отвърна Стантън. — Но не. Трябва да се превключи. А Хейли не го е направила. Но пък можеш да провериш всеки адрес, всяко място, което си поискаш, и да видиш сателитната му снимка на картата. Тъй или иначе в момента специалистите работят по въпроса, но мисля, че „Гугъл Ърт“ има самостоятелен вход, така че не можем да видим посетените от нея места чрез сървъра. Нито кога точно ги е посетила.

— Хейли е търсила разни места, така ли?

— Само две, откакто си е качила апликацията.

— Кои?

— Собствения си дом. Мисля, че когато за първи път го е качила, тя е включила каквото трябва и телефонът й е показал къде се е намирала. Така че това не влиза в сметката.

— А другото?

Стантън щракна и огромното кълбо отново се завъртя. Те наблюдаваха как увеличава картината на Ню Джърси. Спря в гориста местност, в центъра на която се издигаше постройка.

— Рингууд Стейт Парк — обяви Стантън. — На около шейсет километра оттук. В сърцето на планината Рамаро. Сградата е „Скайланд Манър“. Намира се по средата на парцел от най-малко двайсет хиляди декара гора.

Последва мълчание. Франк усещаше как сърцето му се блъска в гърдите. Погледна към Уокър. Не си размениха нито дума. Защото знаеха. Щом нещо подобно кацне на рамото ти, ти просто знаеш. Паркът бе доста голям. Франк си припомни как преди няколко години някои от участниците в играта „Сървайвър“ се бяха изпокрили в околните гори и живяха там повече от месец. Бе напълно възможно да си построиш малко обиталище, сгушено под дървета и храсти, и да държиш някого насила в него.

Може пък да погребеш някого, така че никога да не го открият.

Първи Тремънт погледна часовника си. Полунощ. Още дълго време щеше да цари мрак. Обзе го паника. Бързо позвъни на Джена Уилър. Ако не отговореше, той щеше да отиде с колата си до самия й праг, за да получи отговор на въпроса си.

— Ало?

— Дан обичаше да ходи из планината, нали?

— Да.

— Имаше ли любими места?

— Знам, че харесваше пътеката в Уочънг.

— А Рингууд Стейг Парк?

Мълчание.

— Джена?

Тя не отговори веднага.

— Да — потвърди с глас, който идваше някъде отдалече. — Преди години, когато бяхме още женени, непрекъснато се изкачвахме по Къпсо Брук Луп дотам.

— Облечи се. Ще изпратя кола да те вземе.

Франк Тремънт остави слушалката и се обърна към Уокър и Стантън:

— Хеликоптери, кучета, булдозери, прожектори, лопати, спасителни отряди, рейнджъри, всеки до последния човек, местни доброволци. Да тръгваме.

Уокър и Стантън кимнаха с глава.

Франк Тремънт отново вдигна телефона си. Пое си дълбоко дъх и с горчивина, останала в душата му от думите на Хестър Кримстийн, набра номера на Тед и Марша Макуейд.

В пет часа сутринта Уенди се събуди от рязък телефонен звън. Беше заспала само преди два часа. През цялото време се бе ровила в компютъра и бе започнала да обобщава нещата. За Келвин Тилфър нямаше нищо. Дали той не беше изключението, което потвърждаваше правилото? Все още не знаеше. Но колкото повече неща откриваше за останалите четирима, колкото по-дълбоко се ровеше в живота им, толкова по странни се оказваха скандалите, в които бяха замесени групата съквартиранти от „Принстън“.

Уенди протегна ръка към телефона, без да отваря очи, и измърмори:

— Ало?

Вик пропусна любезностите.

— Знаеш ли къде се намира Рингууд Стейт Парк?

— Не.

— В Рингууд.

— Трябвало е да станеш екстрасенс, Вик.

— Идвай веднага.

— Защо?

— Защото тъкмо там ченгетата търсят трупа на момичето.

Тя седна в леглото.

— Хейли Макуейд?

— Аха. Предполагат, че Мърсър я е завлякъл в гората.

— Какво ги е насочило натам?

— Нямам представа. Изпращам операторски екип да те посрещне.

— Вик?

— Какво?

Уенди разреса косата си с пръсти, като се опита да укроти препускащите мисли в главата й.

— Не съм сигурна, че ще имам куража да отида там.

— Ала-бала-портокала. Тръгвай веднага.

Той затвори телефона. Уенди стана от леглото, взе душ и се облече. Куфарчето с гримовете за пред екран бе винаги готово, но тя се почувства доста зле, като се сети къде отива. Добре дошли в света на телевизионните новини. Да го кажем с поетичния израз на Вик: „Ала-бала-портокала“.

Тя мина през стаята на Чарли. Пълна скръб — ризата и шортите от предишния ден се въргаляха захвърлени на пода. Когато изгубиш съпруга си, научаваш се да не си губиш времето за такива неща. Тя погледна през тях към спящия си син и си помисли за Марша Макуейд. И Марша се бе събудила като нея една сутрин, и тя бе погледнала в стаята на децата си и бе открила, че леглото на дъщеря й е празно. Сега, три месеца по-късно, Марша Макуейд чакаше съобщение, докато блюстителите на закона претърсваха парка и диреха изчезналото й дете.

Ето това хора като Ариана Насброу никога нямаше да разберат. Крехкостта, несигурността на живота. Бурята, която само ужасът можеше да развихри. Как и най-малката небрежност можеше да те захвърли в дълбините на отчаянието. И как последиците можеха да се окажат непоправими.

Все пак Уенди мълчешком изрече молитвата на всички родители: „Дано нищо лошо не му се случи. Опази живота на детето ми“.

После седна зад волана и се отправи към националния парк, където полицията издирваше момичето, което една сутрин майка му не бе открила в леглото.

Глава 20

Слънцето изгря в пет и четирийсет и пет.

Патриша Макуейд, по-малката сестра на Хейли Макуейд, бе застанала в центъра на бурята и не помръдваше. Откакто полицаите откриха мобилния телефон на Хейли, струваше й се, че се бяха върнали в началните дни на вцепенение, когато отпечатваха постери, звъняха на всичките й приятели, ходеха на местата, на които тя обичаше да ходи, ровеха се из компютъра на „изчезналото момиче“, раздаваха снимката й в близките търговски центрове.

Детектив Тремънт, който бе толкова внимателен със семейството й, изглеждаше така, сякаш през последните десет дни бе остарял с цели десет години. Той се насили да й се усмихне и я попита:

— Как си, Патриша?

— Добре съм, благодаря.

Той я потупа по рамото и отмина. Доста хора се отнасяха така към Патриша. Тя не изпъкваше с нищо. Беше съвсем обикновено момиче. Но това не я притесняваше. Повечето хора бяха обикновени, макар да смятаха, че не са. Патриша бе доволна от положението, което заемаше — поне така беше досега. Хейли й липсваше. Патриша не обичаше да привлича вниманието. За разлика от по-голямата си сестра, надпреварата не я привличаше и тя странеше от светлината на прожекторите. Сега се бе превърнала в „знаменитост по нещастен повод“, популярните момичета в училище се държаха приятелски с нея, стремяха се да бъдат по-близо до нея, за да могат да кажат в компания: „О, изчезналото момиче ли? Сестра й ми е приятелка!“.

Майката на Патриша помагаше в организирането на спасителните групи. Марша бе силна, също като Хейли, по време на разходките им от нея се излъчваше силата на пантера и в такива случаи дори най-обикновеното ходене сякаш се превръщаше в огромно предизвикателство за останалите. Най-отпред вървеше Хейли. Всеки път. А Патриша бе след нея. Някои си мислеха, че това я притеснява. Не беше така. Понякога майка й ще й направи забележка, ще й каже: „Трябва да си по-решителна“, ала Патриша не виждаше причина за това. Не обичаше да взема решения. С удоволствие гледаше любимите филми на Хейли. Не й пукаше дали са китайски, или италиански. Голяма работа! Като си помисли човек, каква чак толкова полза имаше от това да си решителен?

Подвижните телевизионни станции бяха паркирали в оградената с въжета поляна — така каубоите ограждаха говедата си, когато ги оставяха да пасат. Патриша зърна жената от кабелната телевизионна станция — онази с пискливия глас и замръзналата в едно положение прическа. Един от репортерите се промъкна покрай загражденията и повика Патриша по име. Той й се усмихна, като показа всичките зъби в устата си, и й посочи микрофона, сякаш бе бонбонче, с което я изкушаваше да влезе в автомобила му. Тремънт се приближи до репортера и му нареди да премести нещо зад огражденията.

Пристигна още една телевизионна кола. Патриша разпозна красивата жена, която слезе от нея. Нейният син, Чарли Тайнс, бе гимназист в училището, в което ходеше и тя. Бащата на Чарли бе убит от пиян шофьор. Майка й бе разказвала. Щом зърнеха госпожа Тайнс, било то на спортна среща в училището, в супермаркета или някъде другаде, Патриша, Хейли и Марша тутакси утихваха, сякаш от уважение или от страх, досещаше се Патриша, като се питаха какъв ли щеше да бъде техният живот, ако някой пиян шофьор беше убил нейния баща.

Пристигнаха още полицаи. Баща й ги поздрави с пресилена усмивка и се ръкува с тях, сякаш им беше началник. Патриша приличаше повече на него — движеше се по течението. Ала баща й се бе променил. Всички се бяха променили, но при баща й промяната бе тъй дълбока, че тя бе сигурна: дори Хейли да се върне, нещата едва ли щяха да се оправят. Външно той бе същият, усмихваше се по същия начин, опитваше се да се смее и да се прави на глупчо, както и много други неща, които му бяха присъщи само на него, ала очите му бяха празни, сякаш вътрешностите му бяха извадени, сякаш участваше във филм, в който извънземните са заменили хората с бездушни клонинги и той бе един от тях.

Полицаите доведоха и кучетата си, немски мастифи, и Патриша се приближи до тях.

— Може ли да ги погаля? — попита тя.

— Разбира се — отвърна полицаят.

Патриша почеса едното зад ушите. То изплези език от удоволствие.

Хората често се питат доколко родителите формират характера на децата си, но в живота на Патриша най-доминираща от всички бе фигурата на Хейли. Когато във втори клас децата започнаха да обиждат Патриша, Хейли напердаши едно от тях за назидание на останалите. Когато веднъж група момчета им подсвиркваха в „Медисън Скуеър Гардън“ — Хейли бе взела малката си сестричка на концерт на Тейлър Суифт — сестра й бе застанала пред нея и им беше просъскала да си затварят устите. Когато бяха в „Дисни Уърлд“, една вечер родителите й бяха пуснали Хейли и Патриша да излязат самички. Накрая се запознаха с няколко по-големи момчета и се напиха в едно заведение. Порядъчното момиче винаги можеше да се справи с подобно положение. Не че Хейли не бе порядъчно момиче, напротив, но все пак бе още малка. През онази нощ, след като изпи първата си бира, Патриша излезе с едно момче на име Паркър, но Хейли се погрижи Паркър да не стига по-далече от това.

— Ще започнем да претърсваме гората от вътре навън — тя чу гласа на детектив Тремънт, който отговаряше за кучетата.

— Колко навътре?

— Ако е жива, ако кучият син й е направил заслон, където да я скрие, той трябва да е доста далече от пътя, иначе все някой щеше да забележи нещо. Но ако е близо до пътеката…

Гласът му заглъхна, когато той осъзна — Патриша бе сигурна в това — че тя можеше да го чуе. Патриша хвърли поглед към гората, помилва кучето и се престори, че нищо не е чула. През последните три месеца Патриша бе блокирала. Хейли беше силна. Щеше да оцелее. Сякаш по-голямата й сестра бе тръгнала на някакво странно приключение, чийто край скоро щеше да се види.

Но сега, като гледаше навътре в гората и милваше кучето, тя си представи нещо невероятно: Хейли — сам-самичка, уплашена, наранена, плачеща. Патриша стисна очи. Франк Тремънт се приближи до нея. Изправи се отпред, леко се прокашля и я зачака да отвори очи. След няколко секунди тя го погледна. Зачака да започне да я утешава. Но той не го направи. Просто стоеше пред нея и нерешително пристъпваше от крак на крак.

Патриша отново затвори очи, като продължи да милва кучето.

Глава 21

Уенди стоеше пред полицейските заграждения и говореше в микрофона, който носеше логото „НОВИНИТЕ ПО ЕН ТИ СИ“.

— И така, очакваме информация — започна тя, като се стараеше да придаде на гласа си тежест, съответстваща на мелодрамата, която предаваше по телевизионните новини. — От Рингууд Стейт Парк, щата Ню Джърси, за вас предава Уенди Тайнс от „Новините по Ен Ти Си“.

Тя снижи микрофона. Сам, операторът й, рече:

— Може би трябва да го повторим.

— Защо?

— Заради конската ти опашка.

— Няма й нищо.

— Хайде, стегни я малко. Ще ти отнеме само две минути. Вик сигурно ще иска повторение на кадъра.

— Остави го Вик.

Сам завъртя очи.

— Шегуваш ли се?

Тя не отговори.

— Хей, ти ще опереш пешкира, когато пуснем в ефир кадрите, на които си с размазан грим — продължаваше той. — Да не би внезапно да си станала религиозна? Хайде, нека повторим кадъра.

Уенди му подаде микрофона и се оттегли. Сам, разбира се, имаше право. Тя беше телевизионна репортерка на новините. Всеки, който си мисли, че външният вид няма значение в тази индустрия, е или наивен, или малоумен. Разбира се, че външността беше от значение, и при подобни тъжни поводи Уенди не бе пропускала да се нагласи за пред камерата и бе повтаряла кадрите веднъж, че и повече пъти.

Накратко — към дългия списък от слабостите й можете да добавите и квалификацията „лицемерна“.

— Къде отиваш? — попита Сам.

— Мобилният е в мен. Ако изникне нещо, позвъни ми.

Тя се отправи към колата си. Беше си наумила да се обади на Фил Търнбол, но си спомни какво бе казала жена му Шери: Фил прекарвал всяка сутрин сам-самичък с новия вестник в крайпътната закусвалня на шосе №17. Само на двайсетина минути път оттук.

Класическите крайпътни заведения в щата Ню Джърси в миналото имаха чудесни стени от лъскав алуминий. По-новите — построени около 1968 година — бяха с изкуствени каменни фасади и Уенди почувства, че алуминият й липсва. Вътре обаче те почти не се бяха променили. На всяка маса все още имаше по един малък джубокс, столчетата около тезгяха можеха да се въртят във всички посоки, поничките все тъй стояха под стъклени похлупаци, по стените висяха стари, избелели от слънцето фотографии с автографи на местни знаменитости, за които никой не бе чувал, зад касата стояха навъсен мъж, от чиито уши стърчаха косми, и сервитьорка, която наричаше посетителите „сладурче“ и на тях им ставаше приятно.

На джубокса бе зареден хитът от осемдесетте години „Истина“ на „Спандау Балет“, интересна селекция от шест АМ парчета. Фил Търнбол бе седнал в ъгловото сепаре. Носеше сив раиран костюм и жълта вратовръзка — от онези, които в миналото се асоциираха с притежаването на власт. Той не четеше вестника. Беше се вторачил в чашата си с кафе, сякаш вътре се криеше отговорът на въпросите му.

Уенди се приближи и го зачака да вдигне поглед. Но той не го направи.

Все още забил поглед надолу, Фил попита:

— Откъде разбра, че съм тук?

— Жена ти ми бе споменала, че се навърташ насам.

Той се усмихна, но в усмивката му нямаше радост.

— Тя знаеше, нали?

Уенди не отговори.

— Кажи ми как точно протече разговорът ви: „О, чувствителният Фил всяка сутрин сяда в крайпътния ресторант и се самосъжалява“ — така ли?

— Нищо подобно — отвърна Уенди.

— Хубаво.

Не си струваше да се задълбочават на тази тема.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Нямам какво да ти кажа.

Вестникът бе отгърнат на страницата, където се описваше как мобилният телефон на Хейли е бил намерен в мотелската стая на Дан Мърсър.

— Чете ли за Дан?

— Аха. Още ли имаш намерение да защитаваш името му? Или е било лъжа от самото начало?

— Не разбирам мисълта ти.

— Онзи ден не знаеше ли, че Дан е отвлякъл момичето? Нима си помисли, че няма да говоря, ако ми кажеш истинската си цел, и затова се престори, че искаш да възстановиш репутацията му?

Уенди се намести на стола срещу него.

— Никога не съм казвала, че искам да възстановя репутацията му. Казах, че искам да разбера истината.

— Колко благородно! — забеляза той.

— Защо си толкова враждебен?

— Снощи те видях да говориш с Шери.

— Да, и какво от това?

Фил Търнбол взе кафето с двете си ръце — той бе мушнал единия си пръст в дръжката на чашата и балансираше с останалите.

— Искала си да ме убеди да ти сътруднича.

— Пак повтарям: и какво от това?

Той отпи от кафето и внимателно върна чашата върху масата.

— Не знаех какво да си мисля. Част от онова, което каза за Дан, имаше логика. Но сега — и той кимна към написаното във вестника относно мобилния телефон на Хейли, — накъде бият?

— Може би ще ни помогнеш да открием изчезналото момиче?

Той поклати глава и затвори очи.

— Моля?

Сервитьорката — една от онези, които бащата на Уенди навремето наричаше „курвички“, едра, разлята блондинка, затиснала молив зад ухото си, каза:

— Да ви донеса ли нещо?

По дяволите, помисли си Уенди. Не я бе нарекла „сладурче“.

— Не, благодаря — отвърна Уенди.

Сервитьорката се отдалечи. Фил продължаваше да седи със затворени очи.

— Фил?

— Неофициално ли? — попита той.

— Добре.

— Не знам как да се изразя така, че казаното от мен да не прозвучи погрешно.

Уенди мълчеше, за да му даде време да помисли.

— Виж сега, Дан и тези сексуални глупости…

Гласът му заглъхна. Уенди бе втрещена. Сексуални глупости ли? Да се опиташ да си направиш среща с малолетна и да отвлечеш друга като нея — това ли нарича той „сексуални глупости“? Ала сега едва ли бе моментът за лекция по морал. Така че тя продължи да мълчи и да чака.

— Не ме разбирай погрешно. Не твърдя, че Дан е бил педофил. Нещата съвсем не стояха по този начин.

Той отново млъкна и този път Уенди не беше сигурна дали той ще продължи, ако тя не го подкани.

— А по кой? — попита тя.

Фил отвори уста, спря се и поклати глава.

— Да речем, че за Дан нямаше значение фактът, че са млади, разбираш ли ме?

Сърцето на Уенди се сви.

— Като казваш „нямаше значение фактът, че са млади“…?

— Навремето — имай предвид, че говоря за преди повече от двайсет години — та навремето Дан предпочиташе да е в компанията на по-млади момичета. Не като педофилите или други извратеняци. Нямаше нищо извън релсите. Но обичаше да ходи на вечеринки в гимназията. Ще покани млади момичета на събиране в студентските общежития, неща от този род.

Устата на Уенди пресъхна.

— Колко млади?

— Не знам. Не съм поглеждал личните им карти.

— Колко млади, Фил?

— Вече ти казах, че не знам. — Той смутено се размърда на стола си. — Имай предвид, че ние бяхме първокурсници в колежа. На по осемнайсет-деветнайсет години. А момичетата учеха в гимназията. Не е кой знае какво, нали? Мисля, че Дан бе осемнайсетгодишен. Момичетата трябва да са били две, три, четири години по-млади от него.

— Четири години? Значи е имало момичета на по четиринайсет?

— Нямам представа. Само ти казвам. А и ти сама знаеш как е. Някои четиринайсетгодишни момичета имат вид на много по-възрастни. Начинът, по който се обличат, и прочее. Сякаш искат да се харесат на по-големите момчета.

— Не навлизай в тези води, Фил.

— Права си. — Той разтърка лицето си с две ръце. — Господи, дъщеря ми е на същата възраст. Не го защитавам. Опитвам се да обясня. Дан не беше нито извратен, нито изнасилвач, но да се сближи с по-младо момиче? Вероятно бих го разбрал. Но насила да отвлече и нарани младо момиче…? Не, изобщо не мога да си го представя.

Той млъкна и се облегна назад. Уенди седеше и не помръдваше. Тя отново си припомни онова, което знаеше за изчезването на Хейли Макуейд: нямало е влизане с взлом, нямало е насилие, нито обаждания по телефона, нито някакви текстове по мобилния, никакви имейли, никакви следи от отвличане, дори леглото й беше оправено.

Може пък да са грешали от самото начало.

В главата й започна да се оформя друга теория. Тя бе още неподредена, не беше основана на неоспорими факти, ала все пак бе нещо, по което да се ръководи. Следващата стъпка: да се върне в гората и да открие шериф Уокър.

— Трябва да вървя.

Той вдигна поглед към нея.

— Мислиш ли, че Дан е сторил нещо на момичето?

— Вече не правя никакви догадки. Никакви, наистина.

Глава 22

Уенди позвъни на Уокър от автомобила си. Позвъняването премина по три различни маршрута, преди Уокър да отговори.

— Къде си? — попита Уенди.

— В гората.

Мълчание.

— Нещо ново?

— Нищо.

— Ще ми отделиш ли пет минути?

— В момента съм на път за имението. Тук има един човек на име Франк Тремънт. Той отговаря за случая с Хейли Макуейд.

Името й се стори познато. Беше отразявала случаи, с които се бе занимавал той. Човекът бе професионалист, доста умен, прекалено циничен.

— Познавам го.

— Страхотно. Чакаме те.

Тя затвори телефона. Върна се с автомобила в Рингууд, паркира до другите репортери и се приближи до полицая, който охраняваше входа към местопрестъплението. Сам грабна камерата си и хукна след нея. Уенди поклати глава и го спря. Сам се обърка. Уенди каза името си на полицая и той й махна с ръка да влезе. Това не се хареса на останалите репортери. Втурнаха се след нея, като настояваха да влязат. Уенди не се обърна назад.

Стигна до палатката и друг полицай я уведоми:

— Шериф Уокър и детектив Тремънт казаха да почакате тук.

Тя кимна и седна на сгъваемия платнен стол, от онези, на които родителите седяха край игрището по време на училищните мачове. Наоколо бяха паркирани десетина полицейски автомобила — някои от тях обозначени, други не. Имаше и униформени ченгета, ченгета в цивилни дрехи, а неколцина офицери се бяха издокарали в модните винтяги на ФБР. Мнозина си бяха взели преносимите компютри. В далечината се чуваше неравното боботене на хеликоптер.

В края на гората, съвсем самичко, стоеше малко момиченце, в което Уенди разпозна Патриша Макуейд, по-малката сестра на Хейли. Уенди се поколеба дали времето е подходящо за това, ала колебанията й не продължиха дълго. Нима щеше да пропусне възможността? Тя се отправи към момичето, като пътем се убеждаваше, че не го прави заради сензационния материал, а с цел да научи какво се е случило в действителност с Хейли и Дан.

В главата й се оформяше нова теория. Патриша Макуейд сигурно разполагаше с информация, която щеше или да я докаже, или да я опровергае.

— Здрасти — поздрави тя малкото момиче.

То трепна. Обърна се към Уенди.

— Здрасти.

— Казвам се Уенди Тайнс.

— Знам — отвърна Патриша. — Живеете в града. Работите в телевизията.

— Така е.

— Направихте предаване за човека, който е взел телефона на Хейли. Мислите ли, че й е сторил нещо лошо?

Уенди се изненада от прямотата на момичето.

— Не знам.

— Помислете — смятате ли, че я е наранил?

Уенди се замисли.

— Мисля, че не я е наранил, не.

— Защо?

— Просто така ми хрумна. Нямам причини да мисля противното. Но, както вече казах, не знам.

— Доста логично — кимна с глава Патриша.

Уенди се зачуди по какъв начин да захване разговор с момичето. Дали да не започне с нещо незначително, като например: „Бяхте ли близки със сестра си?“. Всяко интервю можеше да започне така. Първият въпрос трябваше да бъде доста безобиден. Да оставиш събеседника си да се отпусне, да ти се довери, да следва твоя ритъм. Но пък нямаше и много време — Тремънт и Уокър можеше да се появят всеки миг — пътят като че ли не беше най-правилният. Момичето бе доста директно с нея. Дали и тя да не опита същия подход?

— Сестра ти споменавала ли е името на Дан Мърсър?

— И полицията ме попита същото.

— Е?

— Не. Хейли никога не го е споменавала.

— Хейли имаше ли си приятел?

— Полицията и това ме попита — отвърна Патриша. — Още първия ден, след като тя изчезна. Детектив Тремънт трябва да ме е питал стотици пъти оттогава насам. Сякаш крия нещо.

— А не криеш ли?

— Не.

— Е, имаше ли си приятел?

— Мисля, че да. Но не знам. Беше нещо като тайна. Хейли пазеше личните си неща в тайна.

Уенди усети как сърцето й заби по-бързо.

— Как така лични?

— Понякога се измъкваше и се срещаше с него.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза. За да я прикрия, ако родителите ни я потърсят.

— Колко пъти го е правила?

— Може би два или три пъти.

— А в нощта, когато изчезна, беше ли те накарала да я прикриеш?

— Не. Последният път, когато ме помоли за това, бе близо седмица, преди да изчезне.

Уенди се замисли върху думите й.

— Разказа ли всичко на полицията?

— Разбира се. Още на първия ден.

— Те откриха ли този неин приятел?

— Така ми се струва. Имам предвид, че така казаха.

— Ще ми разкриеш ли кой е той?

— Кърби Сенет. От нашето училище.

— А ти сигурна ли си, че е бил Кърби?

— В смисъл, дали той е бил нейният приятел?

— Да.

Патриша сви рамене.

— Предполагам.

— Не си много сигурна.

— Нали ви казах, тя не споделяше с мен. Просто ме използваше, за да я прикривам.

Хеликоптерът прелетя над главите им. Патриша заслони очите си с длан и погледна нагоре. Пое си дълбоко въздух и тежко преглътна.

— Все още ми изглежда нереално. Сякаш е заминала на екскурзия и някоя сутрин ще се върне у дома.

— Патриша?

Тя свали очи от небето.

— Мислиш ли, че Хейли е избягала?

— Не.

Просто така.

— Защо си толкова сигурна?

— Че защо й е да бяга? Да, от време на време ще се измъкне да пийне, такива неща. Но Хейли беше щастлива. Обичаше да ходи на училище, да играе лакрос. Харесваше приятелите си. И обичаше семейството си. Защо й е да бяга?

Уенди се замисли.

— Госпожо Тайнс? — каза Патриша.

— Да?

— За какво си мислите?

Уенди не желаеше да лъже момичето. Но и не искаше да й каже. Гледаше встрани и се колебаеше.

— Какво става тук?

И двете се сепнаха. Обърнаха се и видяха областния детектив Франк Тремънт и шериф Уокър. Детектив Тремънт имаше недоволен вид. Хвърли кос поглед към шериф Уокър. Уокър кимна и каза:

— Патриша, ще дойдеш ли с мен?

Уокър и Патриша се запътиха към полицейската шатра, като оставиха Тремънт насаме с Уенди. Тремънт свъси вежди.

— Надявам се, че не ми изиграхте някой номер, докато разговаряхте със семейството?

— Не.

— Е, до какво се добрахте?

— Дан Мърсър е харесвал млади момичета.

Тремънт я погледна с крайчеца на окото си.

— Леле, какво откритие!

— Нещо в цялата тази история с Дан Мърсър ми звучи фалшиво от самото начало — продължи тя. — Сега няма защо да се впускам в подробности, но никога не съм го възприемала като злодей или хищник. Разговарях с негов състудент от „Принстън“. Той не вярва, че Дан би могъл да отвлече когото и да е.

— Леле, и това е голямо откритие!

— Но в същото време потвърди, че Дан е харесвал по-млади момичета. Не отричам, че е отрепка. По-скоро е пълен боклук. Но онова, което искам да кажа, е, че той, изглежда, е получил съгласието на момичето, не е действал като отявлен насилник.

Тремънт не изглеждаше впечатлен от казаното.

— И така?

— И така, Патриша твърди, че Хейли си е имала таен приятел.

— Не е бил чак толкова таен. Местен хлапак на име Кърби Сенет.

— Сигурен ли сте?

— В какво да съм сигурен? — Тремънт направи пауза. — Почакайте, какво искате да кажете?

— Според Патриша Хейли неведнъж се е измъквала навън — последния път е излязла близо седмица, преди да изчезне. Твърди, че Хейли я е помолила да я прикрие.

— Така е.

— И вие, момчета, си мислите, че тя се е срещала с това хлапе Кърби?

— Да.

— Кърби потвърди ли го?

— Не напълно. Вижте, има доказателства, че са били заедно. Писали са си съобщения, изпращали са си имейли и прочее. Сякаш на Хейли й е харесвало да го пази в тайна — може би защото Кърби е бил още хлапе. Не е бил кой знае какво. Момчето се е позовало на Петата поправка и не е казало истината. Не е нещо необичайно, дори да е невинен. Богати родители, разглезено дете, знаете как става.

— И това е бил приятелят на Хейли?

— Така изглежда. Но Кърби ни каза, че с Хейли са скъсали близо седмица преди нейното изчезване. Това съвпада с времето, когато се е измъкнала последния път.

— И очевидно сте огледали Кърби?

— Разбира се, но хлапето е пълен идиот. Не ме разбирайте погрешно. Дълго време проучвахме Кърби. По времето, когато тя е изчезнала, той е бил в Кентъки. Алибито му е непоклатимо. Проверихме го цели шест пъти. Няма начин да е замесен в това, ако това имате предвид.

— Нямам това предвид — отвърна Уенди.

Тремънт хвана колана си за токата и си повдигна панталоните.

— В такъв случай няма ли да споделите с нас?

— Дан Мърсър се е срещал с млади момичета. Хейли Макуейд излиза от дома си — няма следи от насилие, нито от влизане с взлом, нищо. Искам да кажа, че вероятно тайнственият й приятел не е бил Кърби Сенет. Може да е бил Дан Мърсър.

Тремънт не бързаше да отговори. Предъвкваше нещо, което очевидно бе доста неприятно на вкус.

— Значи мислите — какво? Че Хейли е избягала с този извратеняк по собствена воля?

— Все още не ми се ще да отивам толкова далече.

— Добре — отвърна Тремънт със стоманена нотка в гласа. — Защото тя е порядъчно момиче. Наистина. Не искам родителите й да слушат подобни глупости. Не го заслужават.

— Нямам намерение да я очерня.

— Добре. Значи сме наясно.

— Но заради самия спор — уточни Уенди — нека кажем, че Хейли е забегнала с Мърсър. Това обяснява липсата на следи от насилие. А може би обяснява и защо мобилният й телефон се намираше в мотелската му стая.

— И какво е обяснението?

— Хейли бяга с Дан Мърсър. Но го убиват. Тя бързо излиза от мотелската стая, без дори да погледне назад. Помислете. Ако Дан Мърсър я бе отвлякъл и убил, защо ще задържа телефона й?

— Като трофей?

Уенди се намръщи.

— Наистина ли го мислите?

Тремънт не отговори.

— Намерихте тази гора в „Гугъл Ърт“, нали?

— Да.

— Представете си, че сте Хейли. Бихте ли търсили в телефона си мястото, където похитителят ви е мислел да ви държи или да ви погребе?

— Но — Тремънт завърши мисълта й, — бихте могли да потърсите място, където да се срещнете с приятеля си, с когото да избягате.

Уенди кимна с глава.

Тремънт въздъхна.

— Тя е порядъчно хлапе.

— Ние не й издаваме морална присъда.

— Така ли?

Уенди го пропусна покрай ушите си.

— Да речем, че сте права — каза Тремънт. — Къде може да е Хейли сега?

— Не знам.

— И защо ще си оставя мобилния в мотела?

— Може би й се е наложило да бърза. Може да не е могла да се върне в стаята. Може би се е страхувала, защото са убили Дан и тя е трябвало да се крие.

— Затова се е наложило да бърза — повтори Тремънт и поклати глава. — Така че тя какво е направила? Оставила е мобилния си телефон под леглото му, така ли?

Уенди се замисли. Нямаше отговор на въпроса.

— Нека разгледаме нещата в тяхната последователност — предложи Тремънт. — Най-напред ще изпратя хора в мотела — и във всички хотели, където Дан е пребивавал — и ще разбера дали някой си го спомня — него и момичето.

— Добре — съгласи се Уенди.

А после:

— Има още нещо.

— Какво е то?

— Когато видях Дан, преди да го застрелят, по лицето му имаше следи от як побой.

Тремънт разбра накъде биеше тя.

— И мислите, че Хейли Макуейд, ако е била с него, може да е станала свидетел на побоя? — Той кимна с глава. — Може би това е била причината да избяга.

Но когато Уенди го чу да изказва предположението си на глас, стори й се неприемливо. Звучеше неубедително. Опита се да го премисли още веднъж. Имаше и друго — например къде се вмъкваха тук скандалите, в които беше замесена и стая 109 в „Стърнс“? Тъкмо се канеше да запознае Тремънт и с този аспект на нещата, ала в момента той й се струваше твърде отдалечен от главното. Трябваше да го обмисли. Това означаваше да се върне при Фил и Шери Търнбол, може би дори да се обади на Фарли Паркс и Стивън Мишано, да се помъчи да открие Келвин Тилфър.

— Може би ще трябва да проучите кой е нападнал Дан Мърсър? — предложи тя.

Лицето на Тремънт се озари от нещо подобно на усмивка.

— Хестър Кримстийн има интересна теория за станалото.

— Хестър Кримстийн? Телевизионният съдия?

— Точно така. Тя е адвокат на Ед Грейсън. Според хипотезата й Дан Мърсър е бил насинен от нейния клиент.

— Защо мисли така?

— Виждате ли, открихме петна от кръвта на Дан Мърсър в автомобила на Грейсън. Заявихме, че като имаме предвид и вашите показания, очевидно Грейсън е убил Мърсър.

— Така.

— Но Кримстийн — много е добра! — тя казва така: добре, вашият свидетел (т.е. вие) твърди, че Мърсър е бил бит. Така че, заявява тя, възможно е Грейсън и Мърсър да са се сбили ден или два преди убийството. Възможно е кръвта да е попаднала в автомобила тъкмо по този начин.

— А вие приемате ли твърдението й?

Тремънт сви рамене.

— Всъщност не, но не е там работата.

— Доста добра защита — забеляза Уенди.

— Аха. Кримстийн и Грейсън са измислили блестящ начин да отхвърлят доказателствата. Разполагаме с ДНК анализ на кръвта, но една схватка между двамата би могла да бъде достоверно обяснение. Да, по ръцете на Грейсън има остатъци от барут, но пък собственикът на стрелбището потвърди, че е бил там час след като сте го видели да стреля срещу Мърсър. Той твърди, че Грейсън е един от най-точните стрелци, които някога е срещал, така че си го спомня много добре. Вие сте го видели да убива Дан Мърсър, но нямаме труп, нямаме оръжие, а убиецът е бил с маска.

Нещо се въртеше в главата на Уенди. Смътно си спомняше нещо, още не й се появяваше съвсем ясно, не можеше да го види.

Тремънт каза:

— Знаете какво ще поискам, нали?

— Така мисля.

— Семейство Макуейд преминават през ада. Не ми се ще да ги натоварвам още повече. Не давайте гласност на предположенията си засега.

Уенди мълчеше.

— И бездруго нямаме нищо определено освен някои неизяснени хипотези — продължи той. — Обещавам, че каквото и да научим, най-напред ще го споделим с вас. Но заради успеха на следствието, заради родителите на Хейли още нищо не казвайте. Споразумяхме ли се?

Онова нещо продължаваше да чопли в главата й.

Тремънт чакаше.

— Споразумяхме се — отвърна тя.

Когато излезе извън полицейските ограждения, Уенди, учудена, откри, че Ед Грейсън я чакаше, облегнат на колата й. Мъчеше се да се държи нормално, ала не успяваше. Въртеше цигарата между пръстите си. Пъхна я в устата си и дръпна дълбоко, сякаш се намираше под водата, а цигарата бе тръбичка, през която си поемаше въздух.

— Пак ли си ми прикрепил проследяващо устройство на автомобила? — попита тя.

— Нямам представа за какво говориш.

— Да бе! Само проверяваш дали гумата ми е спукана, нали така?

Грейсън отново дръпна от цигарата си. Лицето му сякаш от дни не бе виждало самобръсначка, но такива бяха лицата и на повечето мъже, събрали се тук в този ранен час. Очите му бяха кървясали. Изглеждаше много по-зле от човека, който предишния ден самонадеяно й развиваше теории за бдителността. Тя си спомни за посещението му в дома й.

— Наистина ли си мислеше, че ще ти помогна да го убиеш? — попита Уенди.

— Истината ли искаш?

— Да, би било добре.

— Може и да си се съгласила с моята теория. Дори може да си се поразколебала по въпроса за Ариана Насброу. Но не, никога не съм си и помислял, че ще ми помогнеш.

— Просто си опитвал почвата, така ли?

Той замълча.

— Или посещението ти е било повод, за да поставиш проследяващо устройство на колата ми?

Ед Грейсън поклати глава.

— Моля? — попита тя.

— Не разполагаш с никакви улики, нали, Уенди?

Тя се приближи до вратата откъм страната на шофьора.

— Защо си дошъл, Ед?

Той отправи поглед към гората.

— Исках да помогна в търсенето.

— Но няма да те пуснат ли?

— Ти какво мислиш?

— Говориш като провинил се.

Той отново дръпна от цигарата.

— Направи ми услуга, Уенди. Пропусни анализаторската част.

— Какво искаш от мен?

— Мнението ти.

— За кое?

Той стисна цигарата с връхчетата на пръстите си, сякаш в нея се съдържаше отговорът.

— Мислиш ли, че Дан я е убил?

Тя се замисли как да му отговори.

— Какво направи с трупа му?

— Най-напред ми отговори. Наистина ли Дан е убил Хейли Макуейд?

— Не знам. Може да я е затворил някъде и точно в този миг тя да умира от глад заради онова, което направи ти.

— Добър отговор. — Той се почеса по бузата. — Но полицаите вече ми вмениха тази вина.

— Не се ли получи?

— Не.

— Ще ми кажеш ли какво направи с трупа му?

— Боже мой — изрече монотонно той. — Аз… нямам… никаква… представа… за… какво… говориш…

Тя попадна в задънена улица, а имаше да посети много места. Онова малко нещо, което се въртеше в главата й, имаше общо с групата на съквартирантите от „Принстън“. Дан и Хейли са избягали заедно — добре, може би. Ами скандалите, които включваха старите му съквартиранти? Можеше и нищо да не означаваха. Но най-вероятно не бе така. Тук нещо важно й убягваше.

— И какво искаш от мен? — попита тя.

— Опитвам се да разбера дали Дан наистина е отвлякъл момичето.

— Защо?

— За да помогна на следствието, разбира се.

— За да спиш спокойно през нощта ли?

— Може би.

— И кой точно отговор ще успокои съня ти? — попита тя.

— Не те разбирам.

— Ако Дан е убил Хейли, съвестта ти няма да страда толкова, задето ти уби него, нали така? Както вече каза, той би могъл пак да го направи. Ти го спря, макар и малко късно. А ако не я е убил, значи все още си убеден, че той би могъл да нарани някого другиго? Тъй или иначе единственият начин да го спреш, е бил да го убиеш. А това означава, че само ако се окаже, че Хейли е жива, а ти застрашаваш живота й със своите действия, ще загубиш съня си.

Ед Грейсън поклати глава.

— Забрави за това.

Той понечи да си тръгне.

— Пропускам ли нещо? — попита тя.

— Както вече казах — и без да забавя крачка, Грейсън хвърли цигарата, — не разполагаш с никакви доказателства.

Глава 23

А сега какво?

Уенди би могла да продължи да търси улики, които да докажат, че макар и да не е било съвсем в реда на нещата, Дан и Хейли са имали отношения, при това напълно доброволно, но какво щеше да спечели от това? Полицията вече разполагаше с тази теория. Щяха да работят по нея. А тя трябваше да погледне случилото се от друг ъгъл.

Петимата, обитаващи едно и също жилище в „Принстън“.

Миналата година четирима от тях са били въвлечени в скандали. Петият — е, може би той също бе преминал през подобни изпитания, но просто не фигурираше в интернет. Така че тя се върна в „Старбъкс“ в Енгълууд, за да продължи разследването си. Когато влезе, още преди да зърне членовете на Клуба на бащите, тя чу звуците на рапа от високоговорителите — рапираше Тен-А-Флай:

— Хей, здрасти.

Беше Тен-А-Флай. Тя се спря.

— Здрасти.

Тен-А-Флай бе пристегнат в син суичър с дръпнат до шията цип. Беше наложил качулката си върху червена бейзболна шапка с толкова голяма козирка, че дори шофьор на камион през далечната 1978-а щеше да се срамува да я носи. Зад него Уенди зърна мъжа с белия екип за тенис. Той лудо тракаше по клавишите на преносимия си компютър. По-младият баща с бебешкото кенгуру крачеше напред-назад и гукаше ли, гукаше.

Тен-А-Флай полюшваше рапърската си гривна като атрибут от празника на Вси светии.

— Снощи те видях тук.

— Да.

— Хареса ли ти?

Уенди кимна с глава.

— Беше… ъъъ… яко, страхотно.

Думите й му направиха удоволствие. Той протегна ръка със свит юмрук. Тя откликна на жеста му.

— Ти си телевизионна репортерка, нали?

— Да.

— Дошла си, за да направиш предаване за мен, така ли?

Тенисистът в бяло добави с поглед, вторачен в компютъра:

— Би трябвало, наистина. — Той посочи екрана. — Тук има страшен екшън.

Уенди заобиколи масата и погледна лаптопа.

— Отворил си eBay11.

— Сега с това си изкарвам прехраната — отвърна Тенисиста в бяло. — Откакто ме уволниха…

— Дъг беше консултант в „Леман Брадърс“ — намеси се Тен-А-Флай. — Той предвиди лошите последици за пазара, ала не го послушаха.

— Както и да е — рече Дъг и скромно махна с ръка. — Но с помощта на eBay останах платежоспособен. Най-напред разпродадох всичко, което притежавах. После се втурнах да правя гаражна търговия — купувах разни неща, поправях ги и ги препродавах.

— И така припечелваш достатъчно?

Той сви рамене.

— Не, всъщност не се получава. Но все пак правя нещо.

— Като да играеш тенис ли?

— О, не играя тенис.

Тя само го погледна.

— Жена ми играе. Всъщност тя ми е втора жена. Някои биха я нарекли „жертва“. Непрекъснато се оплаква, задето е изоставила успешната си кариера, за да гледа децата, а всъщност по цял ден играе тенис. Когато изгубих работата си, предложих й да се върне на работа. Заяви ми, че било късно. Така че продължава да играе тенис всеки божи ден. Вече ме мрази. Не може да ме гледа. Затова и аз облякох бял екип за тенис.

— Защото…?

— Не знам. Предполагам, че е в знак на протест. Взех си добра жена и ужасно я нараних. А добрата жена си тръгна от мен и вече дори не си прави труда да ми се ядосва. Получих си заслуженото, нали така?

Темата не я интересуваше. Тя погледна към екрана.

— Какво продаваш в момента?

— Сувенири с логото на Тен-А-Флай. Всъщност искам да кажа, че продаваме диска на Тен-А-Флай.

Върху масата имаше няколко компактдиска. На тях се виждаше Тен-А-Флай, облечен като Снуп Дог12, леко пийнал, да прави жестове с ръка; но той повече имаше вид на паралитик, отколкото на певец, чиято цел е да внуши нещо на публиката. Компактдискът носеше заглавието „Без ресори в предградията“.

— Без ресори ли? — попита Уенди.

— Езикът на гетото — обясни й Дъг в белия тенис екип.

— И е за?

— Не ти трябва да знаеш. Както и да е, продаваме тези компактдискове, тениски, шапки, ключодържатели, постери. Но в момента качвам и нещо друго. Погледни! Кърпата, която Тен-А-Флай носеше на снощното си представление.

Уенди погледна и не можа да повярва на изписаната цена.

— Шестстотин долара!

— Непрекъснато наддават и вече са шестстотин и двайсет. Нали ви казах, тук има доста екшън. Пликчетата, които някой хвърли на сцената, също се оценяват високо.

Уенди отново погледна към Тен-А-Флай.

— Не ги ли хвърли жена ти?

— Е, и?

Добър въпрос.

— Не, нищо. Фил тук ли е?

Докато задаваше въпроса си, Уенди го зърна зад щанда да разговаря с бармана. Още се усмихваше, когато се обърна, но щом я видя, усмивката му се стопи. Фил бързешком тръгна към нея. Уенди го пресрещна.

— Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим.

— Вече говорихме.

— Не беше достатъчно.

— Нищо не знам.

Тя направи крачка към него.

— Нима не разбираш, че момичето е все още в неизвестност?

Фил затвори очи.

— Разбирам — отвърна той. — Просто… Не знам нищо.

— Само пет минути. Заради Хейли.

Фил кимна с глава. Те се оттеглиха на масата в ъгъла. Тя беше правоъгълна и в единия й ъгъл имаше лого със следния надпис: „Моля, предложете тази маса на клиентите инвалиди“.

— През първата година на престоя ви в „Принстън“ — захвана Уенди, — двамата с Дан имахте ли и други съквартиранти?

Фил се намръщи.

— Какво значение има това?

— Просто ми отговори, става ли?

— Бяхме петима. Освен Дан и аз в апартамента живееха Фарли Паркс, Келвин Тилфър и Стийв Мишано.

— По-късно живели ли сте пак заедно?

— Сериозно ли ме питаш?

— Моля те!

— Да. Е, на втората година — или може би беше третата — Стийв записа семестъра в Испания. В Барселона или Мадрид. А през третата година, струва ми се, че Фарли живя в общежитието на студентското братство.

— Ти не влезе ли в братството?

— Не. О, аз отсъствах през първия семестър на последната година. Работех по програма в Лондон. Доволна ли си?

— Поддържахте ли връзка помежду си?

— Всъщност не.

— А Келвин Тилфър?

— Откакто завършихме, не съм чувал нищо за него.

— Не знаеш ли къде живее?

Фил поклати глава. Барманът донесе чаша с кафе и я остави пред Фил. Фил погледна към Уенди, за да види дали и тя не иска кафе, ала Уенди отказа.

— Келвин беше от Бронкс. Може да се е върнал там, не съм сигурен.

— Ами другите? Не си ли разговарял с тях?

— Чух се с Фарли, макар и доста отдавна. Миналата година двамата с Шери набирахме средства за кампанията му. Беше се кандидатирал за Конгреса, но не му провървя.

— Е, Фил, там е работата.

— Къде?

— На никого от вас не е провървяло.

Той хвана чашата си, ала не я вдигна.

— Не те разбирам.

Тя извади листовете от кафявия плик, който бе донесла със себе си, и ги постави на масата.

— Какво е това? — попита той.

— Да започнем с теб.

— Какво за мен?

— Преди година те обвиняват в присвояване на два милиона долара.

Той облещи очи.

— Откъде знаеш колко?

— И аз си имам източници.

— Обвиненията са пълна безсмислица. Не съм го направил.

— Не твърдя, че си го направил. Слушай ме внимателно, ясно? Първо обвиняват теб в незаконно присвояване. — Тя отвори друга папка. — Два месеца по-късно Фарли се разорява от раздухването на политически скандал с участието на проститутка. — Следващата папка. — Месец и нещо след този скандал Дан Мърсър се озовава в моето предаване. А после — да минем още два месеца напред — д-р Стийв Мишано е арестуван за незаконно притежание на предписани с рецепта наркотични средства.

Папките, съдържащи разпечатки от материалите в интернет, бяха подредени върху масата. Фил се взираше в тях, но не ги докосваше, сякаш се страхуваше от тях.

— Не ти ли се струва, че е адско съвпадение? — попита тя.

— Ами Келвин?

— Още нямам нищо за него.

— И откри всичко това само за един ден?

— Не ми отне много време. Просто се разрових в мрежата.

Тен-А-Флай се обади зад гърба й:

— Мога ли да им хвърля един поглед?

Тя се обърна. Тук бяха всички момчета от Клуба на бащите.

— Подслушвахте ли?

— Не се обиждай — отвърна Дъг. — Хората тук разговарят за личния си живот на висок глас. Сякаш са се оградили с „изобретението на професор Коун“13. Свикнали сме с чуждите тайни. Фил, заради обвинението в присвояване ли те уволниха?

— Не. Това беше извинението им. Бях съкратен като всички вас.

Тен-А-Флай протегна ръка и взе разпечатките. Намери отнякъде очила за четене и ги заразглежда.

Фил рече:

— Все още не виждам връзка с изчезналото момиче.

— Може би такава няма — отвърна Уенди. — Но нека се придвижваме крачка по крачка. Въвлекли са те в скандал. Ти твърдиш, че си невинен.

— Наистина съм невинен. Иначе защо ще съм на свобода? Ако фирмата разполагаше с доказателства, сега щях да съм в затвора. Но те знаят, че обвинението е скалъпено.

— Нима не виждате? Обърнете внимание на съвпаденията. Да вземем Дан. Накрая той изчезва. А, доколкото ми е известно, нито Стийв Мишано, нито Фарли Паркс са в затвора. Нито едно от обвиненията срещу вас, момчета, не е доказано, ала обвиненията са пагубни сами по себе си.

— И?

Дъг каза:

— Шегуваш ли се, Фил?

Уенди кимна с глава.

— Четирима мъже, всички живели заедно в един и същи апартамент, и всички те са въвлечени в различни скандали.

Фил се замисли.

— Но не и Келвин.

— Още не сме сигурни — отвърна Уенди. — Трябва да го намерим, за да разберем със сигурност.

Оуен, все още с бебешкото кенгуру през рамо, рече:

— Може пък тъкмо Келвин да е скалъпил всичко.

— Какво да е скалъпил? — попита Фил и погледна към Уенди. — Шегуваш се, нали? Защо Келвин ще иска да ни навреди?

— Стоп! — намеси се Дъг. — Навремето гледах подобен филм. Фил, да си членувал в някоя тайна организация?

— Моля? Не съм.

— Може би сте убили някое момиче и сте заровили трупа му, а сега то се е върнало, за да ви отмъсти. Спомням си, че тъкмо това се случи във филма.

— Престани, Дъг.

— Но тук има логика — заяви Уенди. — Не е ли възможно нещо подобно да се е случило и в „Принстън“, без цялата тази мелодрама, разбира се?

— Какво например?

— Нещо, заради което някой да ви преследва след толкова много години?

— Не.

Отговорът последва твърде бързо. Тен-А-Флай се взираше през лупите на очилата си — твърде странни за рапър — и продължаваше да проучва разпечатките.

— Оуен — каза Флай.

Мъжът с бебето се приближи. Флай откъсна парченце от листа.

— Това тук е видеоблог. Провери в интернет и виж какво ще откриеш.

— Какво имаш предвид? — попита го Уенди.

Ала Тен-А-Флай отново запрелиства страниците. Тя върна погледа си върху Фил. Той бе забил очи в пода.

— Помисли си, Фил.

— Нямаше нищо такова.

— Имахте ли врагове?

Фил свъси вежди.

— Ние бяхме просто група колежанчета.

— И все пак. Може би сте се скарали с някого. Може някой от вас да е откраднал нечия приятелка?

— Не.

— Нищо ли не ти идва на ум?

— Нямаше нищо. Казвам ти. Нещо си се объркала.

— Ами Келвин Тилфър?

— Какво за него?

— Да сте го обидили?

— Не сме.

— Бил е единственият цветнокож в апартамента ви сред четирима бели.

— Е, и?

— Само правя догадки — обясни Уенди. — Да не би да му се е случило нещо?

— В колежа ли? Не. Келвин беше странен, математически гений, но всички го харесвахме.

— Какво имаш предвид под „странен“?

— Странен — различен, боязлив, нещо от този род. Обичаше да се разхожда късно през нощта. Когато решаваше някоя задача, говореше на висок глас. Беше странен — луд и гениален. Това се котираше добре в „Принстън“.

— Значи не си спомняш за някоя случка в колежа?

— Която би го накарала да направи нещо подобно? Не.

— А нещо, което да се е случило наскоро?

— Не съм говорил с Келвин откакто завършихме. Казах ти.

— Защо?

Фил отговори на въпроса с въпрос.

— В кой колеж си учила, Уенди?

— В „Тъфтс“.

— И още ли си говориш с всички, с които си учила?

— Не.

— Нито пък аз. Бяхме приятели. Но си изгубихме следите. Като повечето от университетските приятели.

— Не е ли идвал на срещите ви, след завършването ви не е ли участвал във вашите събирания?

— Не.

Уенди се замисли. Трябваше да посети службата, в която се пазят имената на бившите възпитаници на „Принстън“. Може би там ще има интересна информация за тях.

Тен-А-Флай каза:

— Открих нещо.

Уенди се обърна към него. Да, облеклото му си оставаше все така абсурдно — широки като торба джинси, шапка с огромна козирка, наподобяваща капака на улична канализация, фланелка с образа на Ед Харди — но колкото и да е странно, дрехите не можеха да скрият неговата същност. Тен-А-Флай си бе отишъл. На негово място бе застанал Норм.

— Какво откри?

— Преди да ме изхвърлят от работа, бях консултант по пласмента. Главната ни задача беше да рекламираме компанията. Да накараме хората да я забележат, главно в интернет. Ето защо навлязохме дълбоко във вирусния маркетинг. Знаеш ли нещо за него?

— Не — призна си тя.

— Тази дейност расте, докато достигне точката на неприложимост — което ще рече, че всички започват да се занимават с това и в глъчката никой никого не може да чуе. Но засега този маркетинг все още работи. Прилагаме го дори при продажбата на моя милост в качеството ми на рапър. Да речем, пуснат нов филм. Веднага ще срещнете дълги рецензии и положителни критики в YouTube и в новинарските табла, в блоговете ще напишат какъв страхотен филм е той и прочее. По-голямата част от първите рецензии не отговарят на истината. Направени са от екип, специално нает от съответното киностудио.

— Добре, но каква е връзката с нашия случай?

— Накратко, някой тук е направил същото, но в обратен ред — в случаите с Мишано и Фарли Паркс това е сигурно. Регистрирали са нови блогове. Платили са съответна такса, така че, когато търсите нещо за тези двамата, най-горе на страницата се появяват вирусните им захранвания. Също като вирусния маркетинг, ала в случая това е създадено не да гради, а да разрушава.

— И така — каза Уенди, — ако аз например искам да узная нещо за д-р Стийв Мишано и го потърся в интернет…

— Ще бъдеш облъчена с отрицателна енергия — довърши изречението й Тен-А-Флай. — С десетки страници негативизъм. Да не споменаваме „Туитър“, социалните мрежи, анонимните имейли…

— Имахме нещо подобно по времето, когато работех за „Леман“ — намеси се Дъг. — Някакви хора влизаха в бордовете и говореха хубави неща за IPO14 — анонимно или с фалшиво име, но неизменно със запазен интерес. Разбира се, срещаше се и обратното. Пускаш слухове за мощен конкурент — че върви към фалит например. О, спомням си, че веднъж се сблъсках с един финансов журналист в интернет пространството, който разпространяваше слуха, че „Леман“ западат, и познайте какво стана? Внезапно интернет пространството почерня от измислени обвинения срещу него.

— Значи всички тези обвинения са фалшиви? — попита Уенди. — И Мишано не е бил арестуван?

— Не е така — отвърна Флай. — Обвинението е истинско. Взето е от реално съществуващ вестник и реално съществуващ сайт. Но останалото — защо не погледнеш блога за наркопласьора? А сега го виж от гледна точка на проститутката, въвлечена в скандала с Фарли Паркс. Две страници от блогъра — авторът не е споменал други материали, а само онези, които осъждат двамата мъже.

— Но това е опетняване на репутацията — заяви Уенди.

Тен-А-Флай вдигна рамене.

— Не твърдя, че не са го правили. Може би виновните са те, а не ти, Фил, познаваме се добре. Опитвам се да кажа, че някой е искал скандалите да гръмнат на всеослушание.

Което, каза си Уенди, пасва на моята конспиративна теория за умишленото подклаждане на съсипващите скандали.

Тен-А-Флай погледна зад себе си.

— Откри ли нещо, Оуен?

Без да отлепя очи от лаптопа си, Оуен отговори:

— Само още малко.

Тен-А-Флай продължи да разглежда разпечатките. В далечината сервитьор издиктува на висок глас сложна поръчка, включваща думите „вентис“ и „половин кафе“, „един процент“ и „соя“. Барманът бързо си записваше. Машината за еспресо свистеше като свирка на влак и заглушаваше саундтрака на „Без ресори“.

— А педофила, когото залови? — попита Тен-А-Флай.

— Какво за него?

— И него ли е завъртяла онлайн търговията?

— Дори не ми е хрумвало да проверя.

— Оуен? — каза Тен-А-Флай.

— Дан Мърсър, нали?

Уенди кимна.

Оуен чукна няколко клавиша на лаптопа.

— Няма кой знае колко, може би само два-три резултата, но какво от това? Той присъстваше във всички новини по телевизията.

— Уенди, откъде разбра за Мърсър?

И тя си бе задала същия въпрос и посоката, по която поеха мислите й, никак не й се бе понравила.

— Получих анонимен имейл.

Фил бавно поклати глава. Останалите зяпнаха от изумление.

— Какво пишеше в него? — попита Тен-А-Флай.

Тя измъкна телефона си марка „Блекбъри“. Файлът се пазеше в него. Намери го, извади го на екрана и го подаде на Тен-А-Флай.

Четяха и мълчаха. Уенди стоеше потресена. Тен-А-Флай й върна телефона и каза:

— Предполагам, че си опитала да й отговориш?

— Никой не й отговори. Помъчихме се да проследим откъде идва обаждането, ала попаднахме в задънена улица. Но аз не разчитах само на този имейл — добави Уенди, като се опитваше да избегне оправдателния тон в гласа си. — Искам да кажа, че това бе само началото. Задействахме се. Влизахме в чатовете за ученици и се преструвахме, че сме млади момичета, за да видим какъв перверзник ще се завърти около нас. Влязохме и в този чат за непълнолетни. ДръмЛавър17 беше вече там. Той се правеше на седемнайсетгодишен барабанист. Насрочихме си среща. На мястото се появи Дан Мърсър.

Тен-А-Флай кимна с глава.

— Помня, че четох за случая. Мърсър твърдял, че е дошъл на среща с друго момиче, нали така?

— Да. Той работеше в дом за изоставени деца. Твърдеше, че някакво момиче, на което помагал, го е повикало в набелязаната от нас къща. Но не забравяйте, че ние разполагахме с неопровержими доказателства: логовете на ДръмЛавър17 и открито сексуалните имейли до едно от нашите подставени уж тринайсетгодишни момичета бяха изпратени от лаптопа, открит в дома на Дан Мърсър.

Никой не реагира на думите й. Дъг замахна във въздуха с ракетата си за тенис. Фил изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с мокър парцал по главата. Тен-А-Флай не спираше да се движи. Отново погледна към Оуен.

— Свърши ли?

— Ще имам нужда от компютъра си, за да направя пълен анализ на видеоматериала — отвърна Оуен.

Уенди с готовност промени темата на разговор.

— Какво търсиш?

Бебето спеше, притиснало се до гърдите на Оуен, а главичката му бе килната по начин, който неизменно я караше да се тревожи. Спомни си и нещо друго — как Джон носеше Чарли в бебешко кенгуру. Отново се запита какво ли би направил Джон от сина си сега, когато той е на път да се превърне в истински мъж, и й се доплака заради нещата, които пропускаше. Винаги ставаше така — на всеки рожден ден, в началото на новата учебна година или просто когато гледаха телевизия заедно. Домъчняваше й не заради онова, което Ариана Насброу бе отнела от нея и от Чарли, а заради отнетото от Джон. Заради всичко, което Джон неизменно пропускаше.

— Оуен е бил техник в дневно телевизионно шоу — обясни й Фил.

— Искам да опростя нещата колкото е възможно повече — каза Оуен. — Нали знаеш, че дигиталният ти фотоапарат има настройка за мегапикселите?

— Да.

— Е, да речем, че направиш снимка и я изпратиш онлайн. Да речем, че снимката е четири на шест. Колкото повече мегапиксели има, толкова по-голям е файлът. Но в повечето случаи — да речем петмегапикселова фотография със същия размер ще бъде, грубо казано, със същия обем на файла като другата — особено ако е направена със същия фотоапарат.

— Разбрах.

— Същото важи и за дигитални видеоматериали като тези тук. Щом се прибера вкъщи, ще се поразровя за някои специални ефекти и други отличителни маркери. Сега мога да видя само размера на файла и после да го разделя на времетраенето. С една дума, за направата на тези видеоматериали е използван един и същи вид записващо устройство. Само по себе си това не означава кой знае какво. Продават се стотици хиляди видеокамери, които имат същите характеристики. Но все пак си струва да опитаме.

Всички от Клуба на бащите бяха тук: Норм — Рапъра, Дъг — Тенисиста, Оуен с кенгуруто и Фил с костюма на властта.

Тен-А-Флай каза:

— Искаме да помогнем.

— Как? — попита Уенди.

— Искаме да докажем, че Фил е невинен.

— Норм… — обади се Фил.

— Ти си наш приятел, Фил.

Другите се съгласиха с него.

— Съгласна си, нали? Нямаме какво друго да правим. Шляем се наоколо и се самосъжаляваме. Стига пораженство. Нека отново се държим конструктивно, нека използваме познанията си.

— Не мога да ви моля за това — каза Фил.

— Не е нужно да ни молиш — продължи Норм. — Знаеш, че искаме да го направим. По дяволите! Може би ние се нуждаем от това повече от теб.

Фил замълча.

— Като начало можем да разучим вирусния маркетинг, да видим дали можем да разберем откъде идва. Ще ти помогнем да откриеш последния съквартирант, онзи Келвин. Всички имаме деца, Фил. Ако моята дъщеря изчезнеше без следа, щях да използвам всяка помощ, която ми се предлага.

Фил кимна с глава.

— Добре.

После:

— Благодаря ви.

Всички ние имаме някои таланти. Каза го Тен-А-Флай. Да използваме познанията си. Нещо накара Уенди да се замисли. Познанията. Обикновено се залавяме с нещата, които познаваме добре, нали така? Уенди гледаше на скандалите с очите на репортер. Тен-А-Флай ги гледаше с очите на специалист по маркетинг, Оуен — през обектива на фотоапарата…

След няколко минути Тен-А-Флай изпрати Уенди до вратата.

— Ще държим връзка — каза той.

— Аз не бих ви съдила толкова строго — заяви тя.

— За кое?

— За пораженството. — Тя кимна с глава към лаптопа. — Пораженецът няма да заложи шестстотин долара за една цветна кърпа.

Тен-А-Флай се усмихна.

— Направи ти голямо впечатление, нали?

— Така е.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Да ти издам ли малката си тайна?

— Разбира се.

— Сумата заложи моята жена. Всъщност тя се подвизава в интернет пространството под две имена и залага срещу самата себе си, за да ми вдигне акциите. Мисли, че аз не знам.

Уенди кимна с глава.

— Това доказва твърдението ми — каза тя.

— Как така?

— Мъж, който е обичан от своята съпруга толкова много — обясни Уенди, — не може да е пораженец.

Глава 24

Небето над Рингууд Стейт Парк притъмня. Марша Макуейд крачеше през гъстата гора, а на няколко крачки пред нея вървеше мъжът й Тед.

Нито Тед, нито Марша бяха запалени планинари и любители на чистия въздух, не можеха да бъдат описани като хора, които „си падат по излети на открито“. Преди — вече винаги разделяха живота си с едно „преди“, когато техният наивен свят още бе цял и непокътнат, съвсем различен от сегашния — семейство Макуейд обичаше да посещава музеи и книжарници и да обядва в модни ресторанти.

Тед извърна глава надясно, Марша видя профила му и се изненада. Въпреки възможно най-мрачната маска, застинала на красивото му лице, устните му се бяха разтегнали в лека усмивка.

— За какво мислиш? — попита съпруга си тя.

Той продължи да върви. Оставаше си все тъй горестно усмихнат. Очите му бяха пълни със сълзи, каквито неизменно биваха през последните три месеца.

— Спомняш ли си танца на Хейли?

Хейли бе участвала в един-единствен концерт. Тогава беше на шест години. Марша каза:

— Това бе последният път, когато я видях в розово.

— Спомняш ли си костюма й?

— Разбира се — отвърна Марша. — Трябваше да изобразява захарен памук. Странен спомен. Искам да кажа, че изобщо не приличаше на себе си.

— Така беше.

— И?

Тед се спря в основата на хълма.

— Спомняш ли си целия концерт?

— Състоя се в средната аудитория на училището.

— Точно така. Ние, родителите, седяхме в салона, шоуто продължи цели три часа и бе ужасно скучно, а всички очаквахме онези две минути, през които щяхме да видим как децата ни играят на сцената. Помня танца на захарния памук, изпълнен от Хейли, който бе осмият или деветият номер от общо, колко бяха — двайсет и пет, дори трийсет? — тя се появява и ние започваме да се ръгаме с лакти в ребрата. Помня, че се усмихвах и търсех дъщеря си с очи и в онзи миг изпитвах най-чистата и неподправена радост на света! Сега сякаш в душата ми лумна същата онази светлина, аз виждам Хейли и малкото й личице е същото, каквото винаги е било, защото нали я познаваш — Хейли винаги си оставаше Хейли. Не искаше да греши. Искаше всичко да е на мястото си, всяка нейна стъпка да е изчистена и точна. И въпреки че в танца нямаше нито ритъм, нито чувство, Хейли не сгреши нито веднъж. А аз гледах това малко чудо и всеки миг щях да се взривя от гордост.

Тед хвърли поглед към нея, сякаш искаше тя да потвърди истинността на спомените му. Марша кимна с глава и в същия миг, въпреки страшната задача, която имаше да изпълнява, и на нейното лице се появи лека усмивка.

— И после — продължаваше той, — седиш си на мястото с насълзени очи, мислиш си за чудото, събрано в този миг, и тогава — изумително! — оглеждаш се в залата, виждаш и останалите родители и осъзнаваш, че всеки един от тях се чувства по същия начин. Толкова е ясно и просто и в същото време тъй поразително! Не можеш да повярваш, че това всеобхватно чувство, този прилив на обич не принадлежи само на нас, че онова, което преживяваме, не е уникално и че този факт му придава величавост. Помня, че наблюдавах и останалите родители от публиката. Гледаш насълзените очи и усмивките им. Виждаш как майките протягат ръка да докоснат ръцете на съпрузите си, никой не изрича и дума. Помня, че бях изпълнен със страхопочитание. Сякаш, не знам, сякаш не можех да повярвам, че помещението, че училищната зала, изпълнена до краен предел с чистата и неподправена любов, няма да се вдигне от земята и да полети нагоре в небесата.

Марша искаше да добави нещо, ала думите й убягваха. Тед сви рамене, обърна се и се заизкачва по склона. Той забиваше крак в пръстта, улавяше се за тънките дървета и се подемаше нагоре по наклона. Накрая Марша каза:

— Тед, много ме е страх.

— Ще се оправим — отвърна той.

Усмивките вече ги нямаше. Небето продължаваше да притъмнява. Над главите им прелетя хеликоптер. Тед протегна ръка назад. Марша я пое. Той я издърпа нагоре. Двамата продължиха да търсят дъщеря си.

Два дни по-късно в плитък гроб в края на Рингууд Стейт Парк полицейските кучета откриха трупа на Хейли Макуейд.